Инициативата на Европейския съюз за т.нар. „Източна партньорство” продължава да е в центъра на вниманието на Брюксел. В същото време става все по-ясно, че отделните страни-членки далеч не са единни в отношението си към тази програма, като мнозина се опасяват, че тя може да придобие откровено антируски характер. На свой ред, Чехия, която председателства ЕС, през първата половина на 2009, организира, на 7 май в Прага, първата среща, посветена на институционализирането на програмата.

Както е известно, програмата „Източно партньорство”, официално лансирана на 26 май 2008, беше разработена съвместно от Швеция и Полша. Тя предполага активизиране на контактите на ЕС с редица държави от постсъветското пространство: Армения, Азербайджан, Украйна, Грузия и Молдова, като участието на Беларус е под въпрос. Първоначално, като причина за специалното отношение към Минск се изтъкваше „специфичния характер” на беларуската политическа система, но още през февруари стана ясно, че главното условие за включването на Беларус в „Източно партньорство” е тя да не признава независимостта на отцепилите се от Грузия Южна Осетия и Абхазия.

Какво представлява „Източното партньорство”?

Първоначално, инициативата „Източно партньорство” беше замислена като своеобразна реакция на буксуващата „Европейска политика на съседство” (ЕПС) - техническата програма за сътрудничество, която ЕС реши да предложи на партньорите си от Източна Европа, като алтернатива на членството им в Съюза. За разлика от ЕПС, „Източното партньорство” включва ясно политическо послание за европейска солидарност. В рамките на новата програма се предвиждат по-активни контакти на политическо равнище, по линия на редовно организирани срещи между ръководствата на шестте страни-участнички и представители на ЕС. Планира се също „Източното партньорство” да разполага със свой бюрократичен апарат, в рамките на поделенията на Европейската комисия (ЕК).

Програмата включва създаването на зони за свободна търговия и облекчаване на визовия режим, с перспектива за постепенната му отмяна. За целта е предвиден и нов механизъм на финансиране. Така, доскоро се планираше до 2013 да бъдат отпуснати 350 млн. евро за укрепване на държавните институции, граничния контрол и в подкрепа на дребния бизнес. Сред приоритетите на „Източното партньорство” е и енергетиката, като се предвижда в рамките на програмата да се развива транзита на енергоносители, заобикалящ Русия. Неслучайно, в средата на февруари, по време на централноазиатското си турне, вече бившият чешки премиер Мирек Тополанек посети страните, които вероятно ще участват в реализацията на проекта за газопровода „Набуко” – Казахстан, Туркменистан и Азербайджан, като навсякъде рекламираше и предимствата на „Източното партньорство”. Показателно е също, че срещата, посветена на „Набуко”, беше насрочена през май в Прага, т.е. по същото време, когато е и тази за „Източното партньорство”.

В същото време обаче, още преди даването на официален старт на програмата в чешката столица, се оказа че далеч не всички в ЕС одобряват полско-шведската инициатива. Очертаха се доста сериозни разногласия, особено за финансирането на програмата. Така, ЕК предложи бюджетът и да бъде удвоен, т.е. към него да се добавят още 35 млн. евро. Срещу това обаче се обяви френският външен министър Бернар Кушнер, който очевидно предпочита повече средства да отидат за лансирания от президента Никола Саркози Средиземноморски съюз. Освен това, той посочи, че подобно увеличение ще означава само по 15 млн. евро годишно, които според него са съвсем незначителни средства за толкова голяма държава, каквато е например Украйна.

Впрочем, бяха изтъкнати и далеч по-сериозни принципни възражения. Така, шефът на френската дипломация не смята, че проектът трябва да изключва Русия и предложи „Източното партньорство” да се разшири, като към него се присъедини Москва, а може би и Анкара. В противен случай, според Кушнер „в Русия може да възникне усещане, че се прави поредния опит за обкръжаването и”, също както и с разширяването на НАТО. В отговор, чешкият външен министър Карел Шварценберг подигравателно обяви, че „ние не възразяваме срещу присъединяването на още държави към проекта – не само на Русия и Турция, а и на Япония, САЩ или Китай. Защо не?  Ние сме отворени за сътрудничество с другите страни”.

Иронията на чешкия дипломат № 1 обаче, едва ли е уместна. Няма логика „Източното партньорство” да включва Армения и Азербайджан, а да изключва Русия. В същото време, опасенията на Бернар Кушнер са оправдани. Защото в Москва са наясно, че програмата не отговаря на руските интереси. Още повече, че определени кръгове в Брюксел въобще не се опитват да прикриват антируския и характер. Така, преди време председателят на Европейската комисия (ЕК) Жозе Мануел Барозу определи новата инициатива като реакция на войната в Южен Кавказ, през август 2008. Според него, „Източното партньорство” е и опит на ЕС да се утвърди в постсъветското пространство. В тази връзка, той подчерта, че „икономиката и диалогът, а не ракетите и демонстрацията на сила, могат да осигурят просперитет и стабилност през ХХІ век”, недвусмислено намеквайки за руската политика в региона. Освен това, шефът на ЕК заяви, че „ЕС е икономически гигант, който все повече се превръща и в политически играч, поемайки съответните задължения”.

В края на февруари, на срещата си с външните министри на страните-членки, еврокомисарят по външната политика Бенита Фереро-Валднер, също засегна руските действия, във връзка с „Източно партньорство”, като заяви, че: „След руско-грузинската война и газовата криза стана ясно, че сме изключително заинтересовани от политическата и икономическа стабилност в държавите, включени в програмата”.

Според директора на програмите за Русия и ОНД към Германския съвет по външна политика Александър Рар, „Източното партньорство” е „най-сериозната и значима програма, която ЕС до този момент е изработил по отношение на своята източна политика”. Той смята, че: „навлизаме във фаза,  в която натискът върху Русия и опитите за изолацията и могат да се засилят”. При това, Рар специално обръща внимание на намерението на ЕС да включи в зоната на своите интереси Беларус и Азербайджан, което според него означава, че Брюксел всъщност цели не сближаване с демократичните държави от Източна Европа (защото режимите в Минск и Баку едва ли са образец за демокрация), а по-скоро „сдържането” на Русия.

Идеята за необходимостта от противопоставяне на Русия по източните граници на ЕС се лансира и в контекста на задълбочаващата се икономическа криза. Така, шефът на Федералната стопанска камара на Австрия Кристоф Лейтъл (почетен президент на Eurochambers) предложи на ЕС да увеличи четирикратно финансовата помощ за източноевропейските страни за да ограничи руското влияние в региона. Според него: „Русия оказва доста ефективна помощ на източноевропейските държави, тъй като иска да ги доближи до себе си. Налице е конкуренция между ЕС и Москва за това, към кое семейство (т.е. в коя сфера на влияние – б.а.) ще принадлежат в бъдеще източноевропейските държави”.

В тази връзка се предлага Източна Европа (както държавите от региона, които са членки на ЕС, така и тези извън рамките на Съюза) да бъдат подкрепени със 100 млрд. евро, като подобен план лансира и австрийското правителство.

Как се отнасят към проекта в Източна Европа

Макар че от информациите в медиите, посветени на инициативата „Източно партньорство”, не става съвсем ясно, дали Украйна, Молдова, Армения, Грузия и Азербайджан предварително са били уведомени за намерението на ЕС да ги включи в тази програма, засега те декларират подкрепата си за нея.

Това особено се отнася за Украйна, чиито президент Виктор Юшченко заяви през януари, че гледа “с голям интерес на инициативата за „Източното партньорство” на ЕС”. Впрочем, украинските политици неведнъж са изтъквали ролята на страната като „локомотив” на програмата, както и необходимостта тя да получи по-големи средства в рамките на реализацията и. Така, според външния министър на Украйна Борис Тарасюк, след като страната му се стреми към членство в ЕС, Брюксел също би следвало да работи по-активно с Киев, включително оказвайки му необходимата финансова подкрепа, която в никакъв случай не трябва да е на нивото на тази за Мароко или Палестина например. По време на срещата си с дипломатическия корпус, през януари 2009, президентът Юшченко заяви: „През 2009 най-сетне ще подпишем споразумението за асоцииране, към което толкова дълго се стремяхме. Ориентираме си към постигането на практически резултати. Това, на първо място, касае придвижването ни към постигане на „четирите свободи” – свободно придвижване на хора, стоки, капитали и услуги”. Както е известно, тези свободи са реалност в ЕС, макар и не съвсем, защото по отношение на „свободното движение на хора” Германия и Австрия планират едва през 2011 да снемат ограниченията за свободно навлизане на работна сила от 12-те нови членки на Съюза на своя територия.

Също толкова негативен пример, по отношение на свободното движение на стоки, капитали и услуги, е ситуацията на енергийните пазари. Когато, през 2006, ЕС реши да създаде единен енергиен пазар, внезапно се оказа, че в 17 от страните-членки е налице „прекалено силно държавно регулиране на националните енергийни пазари”. Затова надеждите на украинския президент, че страната му може до края на 2009 да реализира прехода към единното икономическо пространство („четирите свободи”) в ЕС, са по-скоро илюзорни. Още повече, че перспективата за членство в Европейската асоциация за свободна търговия или Европейския инструмент за партньорство и добросъседство (ЕИДП) съвсем не означават и възможност страната да стане асоцииран член на ЕС.

По отношение на Беларус, организаторите на „Източно партньорство” следва тепърва да решават редица проблеми, макар, че принципната позиция на Минск е известна: механизмите на „Източното партньорство” следва да имат „равноправен и недискриминационен, по отношение на всички потенциални участници, характер”. Впрочем, по време на срещата между президентите на Беларус и Украйна, състояла се през януари 2009 в Чернигов, се казаха доста неща за ползата от сътрудничеството между двете държави, в рамките на тази инициатива, макар че Юшченко и Лукашенко дискутираха най-вече проекти в енергийната сфера, нямащи нищо общо с „Източното партньорство” на ЕС.

На свой ред, молдовският президент Владимир Воронин, отбелязвайки положителните резултати от процеса на сближаване на страната му с ЕС, след 2000, задава резонния въпрос: „защо ни е да правим още едно ОНД, този път под контрола на ЕС? Това прилича на опит за създаване на поредния обръч около Русия”. В отговор, специалният представител на ЕС за Молдова Калман Мижеи лансира интересната теза, че „Източното партньорство не е просто проект на ЕС, а общ проект на Съюза и на държавите от ОНД”.

На провелото се на 16 март заседание на външните министри на ЕС, всички „недоразумения и проблеми”, касаещи състоянието на демокрацията и човешките права в редица държави, включени в инициативата „Източно партньорство”, отстъпиха пред необходимостта Съюзът да се отвори за сътрудничество с тях, тъй като, в противен случай, те могат да се окажат в орбитата на други сили. Затова, въпреки че в средата на март Великобритания, Белгия, Литва, Холандия и Полша призоваха останалите членки на ЕС да „накажат” беларуските власти, заради нежеланието им да провеждат демократични реформи, а посещението в Минск на еврокомисаря по външните работи Бенита Фереро-Валднер беше отложено, Брюксел реши да удължи временното прекратяване на санкциите срещу режима на Лукашенко. В тази връзка естонският външен министър Урмас Пает подчерта, че: „трябва да дадем шанс на беларуския народ, защото иначе руският натиск ще продължи да нараства”, а финландският му колега Александър Стуб отбеляза: „Дванайсет години се опитвахме да провеждаме политика на санкции, която не ни доведе доникъде. Сега опитваме да се отворим поне малко и виждаме че в Беларус вече са налице определени положителни промени, макар и не чак такива, каквито би ни се искало”.

Тук е мястото да припомня, че в рамките на Европейската политика на съседство, от май 2007 стартира инициативата на ЕС „Върховенство на закона”, касаеща Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан, а от 2009 – „Евразийската програма за конкурентопособност” (Eurasia Competitiveness Programe) на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (от 30-те членове на тази организация, 18 членуват и в ЕС, а 26 в НАТО), която цели да съдейства за икономическото развитие и политическата стабилност на държавите от Централна Азия, Южен Кавказ и Украйна.

Европейският поход на Изток

Така, „европеизацията” вече се разпростира далеч отвъд географските граници на Стария континент. По отношение на инициативата „Източно партньорство” обаче, е особено интересно, че страните, които би следвало да се включат в него, са същите, за които се отнася и лансираното от някои американски стратези понятие „вакуум на сигурност”. Впрочем, същият термин използва и украинският премиер Юлия Тимошенко, по отношение на новата структура на европейската сигурност с участието на ЕС и Русия, като влага в него сходен смисъл. Така, в едно интервю, публикувано през ноември 2008 в специалното издание на Economist „Светът през 2009”, тя изрази надежда, че през 2009 Европа ще започне да решава стратегическата задача за ликвидиране на „вакуума на сигурност”, възникнал в държавите, разположени между ЕС и Русия.

В интерпретацията на един от мозъчните центрове на американската консервативна десница Heritage Foundation, „вакуумът на сигурност” се свързва с Грузия, Азербайджан, Украйна и Молдова, които (според неговите анализатори) не виждат за себе си съвместно бъдеще с Русия, а в същото време НАТО и ЕС не искат да ги приемат за свои членове. По време на конференцията на Heritage Foundation, провела се през януари 2009 под надслов „Американската политика в Южен Кавказ: енергийни и геополитически предизвикателства”, председателят на Института за Централна Азия и Кавказ Фредерик Стар посочи, че: „НАТО и ЕС не могат да направят нищо конкретно за гарантиране сигурността на Грузия, Азербайджан, Украйна и Молдова. Това ние определяме като „вакуум на сигурност”. От една страна, тези държави не искат да влязат в организациите, създадени и доминирани от Русия, а от друга не им позволяват да станат членове на организациите, доминирани от Запада”.

И тъй като европейската интеграция на държавите, поканени да участват в „Източното партньорство”, е плътно обвързана с тяхната евроатлантическа интеграция, особен смисъл придобива и предложението на бившия чешки президент Вацлав Хавел за необходимостта от присъединяване на Украйна и Беларус към НАТО и установяване на източната граница на пакта по беларуско-руската и украинско-руската граници. Тази идея, на практика, допълва тезата на чешкия външен министър Карел Шварценберг по отношение на Русия: „В определени случаи трябва да се очертае червената линия, отвъд която ЕС не бива да отстъпва”.

Показателно е обаче, че в „Целевия план Украйна-НАТО за 2009, в рамките на Плана за действия Украйна-НАТО”, в който много тясно се преплитат плановете на страната за европейска и евроатлантическа интеграция, липсва дори намек за украинското участие в програмата „Източно партньорство”.

Впрочем, цялата подготовка на проекта за „Източното партньорство” на ЕС свидетелства за друг важен аспект на проблема: всички програми са свързани помежду си, но без ангажирането в тях  на изключително богатите на енергоносители централноазиатски държави (Казахстан, Туркменистан и Узбекистан) „нивото на политическо взаимодействие” и „усилията в енергийната сфера” на ЕС могат и да не оправдаят големите надежда за „мащабен европейски пробив на Изток и Юг”.

Перспективите пред „Източното партньорство”

Както е известно, „Източното партньорство” се планира като неформално обединение без постоянно действащи ръководни органи и с провеждането на две срещи на високо равнище годишно. Тоест, на държавите-участнички се предлага да се сближават с ЕС поотделно, така че различните им нива на развитие да не пречат на това сближаване. Очертани са и основните насоки на сътрудничеството: демокрацията, ефективното управление и стабилността; икономическата интеграция и сближаването с политиката на ЕС; енергийната сигурност и контактите между гражданите на въпросните държави и тези на Съюза.

Каква обаче е степента на близост на отделните участници в „Източно партньорство” до сферата на единните пространства на ЕС (икономическото; на свободата, вътрешната сигурност и правосъдието; на външната сигурност; на науката и образованието и т.н.), въплъщаващи европейските ценности за демокрацията, върховенството на закона, и човешките права?  Тази близост се определя от дължината на пътя, който им предстои да изминат за да достигнат европейските стандарти, както и от поетите пред ЕС задължения, мащабите на финансовата помощ за преодоляване на икономическото и социално неравенство между партньорите и подкрепата за тяхното развитие. Брюксел не спира да повтаря, че не възнамерява да бъде „дойна крава” и помощта ще се разпределя според изпълнението на поетите задължения, скоростта на промените в съответната страна и реалната ситуация по няколко десетки показателя на евроинтеграцията, както и от нивото на сътрудничество в определени икономически сектори.

Взаимоотношенията между ЕС и участниците в „Източно партньорство” ще се регламентират в двустранните споразумения за асоциация. Твърди се, че те ще включват либерализация на визовия режим с възможност за отмяна на визите в дългосрочна перспектива; присъединяване към Договора за енергийна общност или подписването на меморандуми за взаимно разбирателство в сферата на енергийната сигурност; създаването на зони за свободна търговия между ЕС и държавите-участнички, или пък между самите „източни партньори”.

Всъщност, истината е, че интензивните усилия при изработването на програмата за „Източното партньорство” бяха обусловени най-вече от скоростта, с която се задълбочаваха проблемите в сферите на енергийната сигурност на страните от ЕС, финансово-икономическата криза и интеграцията на печалбите от изнесеното в съседните държави производство на стоки и услуги, а не толкова от проблемите свързани с демокрацията, върховенството на закона и човешките права в източноевропейските съседи на ЕС (в този смисъл програмата отразява и промените в американската политика по отношение на ЕС и на постсъветските държави).

ЕС формално се самоотстрани от проблемите с „вакуума на сигурност”, като „разпредели” сътрудничеството си със съседите по отделни държави и направления, прехвърляйки върху тях основната тежест при решаване проблемите на собственото им развитие, като в същото време демонстрира стремеж да развива  това сътрудничество в духа на традиционния европейски рационализъм. Как всичко това се реализира на практика можем да илюстрираме с политиката на ЕС в сферата на енергийната сигурност.

На 12 януари 2009, Съветът на министрите на транспорта, комуникациите и енергетиката на ЕС спешно разгледа създалата се в онзи момент критична ситуация с доставките на природен газ за Европа. Само две седмици по-късно Съветът на външните министри на Съюза прие вече съвсем конкретни решения, планирайки в най-скоро време да формулира обща Външна стратегия в сферата на енергийната политика.

Като най-належащи мерки и насоки на действие (за които, през март и април, Европейският парламент одобри сумата от 3,5 млрд евро) бяха определени: Южният газов коридор; мрежата от терминали за втечнен природен газ; свързването на Балтийския регион с енергийните мрежи на Западна Европа; Средиземноморският енергиен пръстен; енергийната ос „Север-Юг” (т.е. обединяването на газовите и електрически мрежи на държавите от Централна и Югоизточна Европа) и офшорната енергийна мрежа в Северно море (т.е. промишленото производство на електричество от вятърна енергия).

За реализирането на всички тези планове се смята за наложително бързото развитие на инициативата „Източно партньорство”, енергийното сътрудничество с Русия, както и укрепването на политическите контакти на най-високо ниво със страните-доставчици на енергоносители, както и с транзитните държави по трасето на Южния енергиен коридор.

На 26 януари в Будапеща се проведе поредната среща на високо равнище за проекта „Набуко” (смятан за гръбнак на Южния енергиен коридор) с участието на Турция, Германия, Австрия, България, Румъния, Унгария, САЩ, Азербайджан, Казахстан, Туркменистан, Ирак, Египет и Грузия. Опитът на участниците да привлекат Русия към проекта за газопровода не се увенча с успех и на 16 март „Газпром” официално декларира отказа си да участва в него.

Както е известно, не ЕС, а САЩ бяха основния фактор за успешната реализация на проектите за петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан и газопровода Баку-Тбилиси-Ерзурум. ЕС обаче може да помогне, осъществявайки преговори на най-високо ниво, за провеждането на среща на върха за т.нар. Транскаспийски тръбопровод. От степента на влияние на ЕС и САЩ върху страните-доставчици на енергоносители и транзитните държави зависи не само запълването на капацитета на тръбопровода, но и контрола над „Набуко”, като цяло. ЕС трудно ще може да гарантира доставки от Иран, още повече, че иранците напоследък все повече се ориентират към Индия и Китай (през март беше подписано поредното иранско-китайско споразумение за бъдещи газови доставки).

Случайности в политиката няма, затова след като ЕС реши (въпреки съпротивата на Германия) да запази „Набуко” в списъка на приоритетните си проекти, той отново беше обсъждан на 8 май в Прага (с участието на Грузия, Казахстан и Турция), т.е. ден след срещата на ЕС, посветена на „Източното партньорство”.

Енергийните измерения на „Източното партньорство”

Какво всъщност се предлага на държавите-участнички в инициативата „Източно партньорство” в сферата на енергийната сигурност? Да сключат с ЕС дългосрочни споразумения за доставка и транзит на енергоносители; да осъществят регионална интеграция на енергийната си инфраструктура; да се интегрира украинският енергиен пазар с този на ЕС след модернизацията и реконструкцията на транзитните петролни и газови мрежи на територията на Украйна; да се гарантира съвместимостта на енергийната сфера на Азербайджан с енергийния пазар на ЕС при инфраструктурната им интеграция; да се реформира енергийният сектор на Беларус и да се координира транзита на енергоносители през нейната територия с ЕС.

В тази връзка прави впечатление, че споменатите по-горе приоритети доста се разминават с тези на ГУАМ (организацията, обединяваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова, която от 2006 насам се нарича ГУАМ - Организация за демокрация и икономическо развитие) и въобще не са съобразени с инициативите на Краковския, Вилнюския и Киевския енергийни форуми за създаването на т.нар. Каспийско-Черноморско-Балтийско енергийно пространство и на Евроазиатски транскавказки петролен и транспортен коридор (ЕАПТК). Може би причината е, че за тях лобираха САЩ, Полша и Литва, а за координатор по реализацията им бе определен Виктор Юшченко? А, може би (което изглежда и по-вероятно), причината е, че на провелата се през ноември 2008 в Баку среща на президентите на Азербайджан, Грузия, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Турция и Украйна, както и на делегации на енергийните министерства на Гърция, България, Италия, Турция, Унгария, Швейцария, САЩ, Туркменистан и Узбекистан, последните две държави отказаха да подпишат заключителната и декларация, а само Украйна, Азербайджан, Грузия, Литва, Турция и Полша изразиха съгласие да участват в проекта за ЕАПТК.

Тоест, с Евроазиатския коридор се ангажираха трима бъдещи участници в „Източно партньорство”, както и три членки на НАТО. Всички те поискаха от САЩ и ЕС да подкрепят финансово проекта за коридора, а украинският президент Юшченко поиска от американския държавен секретар по енергетиката и политическа защита от „руските нападки”, както и съдействие за създаването на механизъм за тристранни консултации между САЩ, ЕС и Украйна.

В същото време, ЕС очевидно не е склонен да подкрепи не само пресичащият Европа по меридиана петролно-транспортен коридор, но и създаването на Източноевропейски регионален метрологичен център. Брюксел няма никакъв интерес да съдейства за формирането на своеобразен източноевропейски енергиен съюз, чиято цел няма да е толкова гарантиране енергийната сигурност на ЕС, колкото извличане на икономически изгоди за Украйна, Беларус, Полша, Литва, Латвия и Естония. Затова едва ли е случайно, че от проекта за комюникето на ЕС за инициативата „Източно партньорство”, от декември 2008, беше премахнат текста за значението на петролопровода Одеса-Броди-Гданск и необходимостта от изграждането му.

Всъщност, както се вижда, от всички проекти в сферата на енергийната сигурност на ЕС, свързани с Украйна, ще се реализира само този за модернизацията на нейната газопреносна система, като на конференцията в Брюксел (23 март) беше решено за целта Киев да получи кредит от 2,5 млрд. евро.  Срещу това Украйна се съгласи на редица отстъпки пред ЕС, включително отделянето на  оператора на газотранспортната система “Укртрансгаз” от  националната компания за добив, транспортиране и преработка на петрол и газ “Нафтогаз Украйна”, както и за отварянето на украинската газотранспортна система за чужди компании, желаещи да транзитират газ и да използват подземните газови хранилища на страната. Освен това Киев обеща на ЕС и изготвянето на цялостен план за реформирането на газовия си сектор с европейско участие до 2011. Тоест, става дума за реализация на условието за предаване на тръбопроводите на територията на страните-участнички в „Източно партньорство” „за съвместно управление или собственост на държавите, доставящи, транзитиращи и потребяващи въпросните енергоносители” , което беше премахнато от проекта за комюникето на ЕС за инициативата „Източно партньорство” от декември 2008.

Заключение

От казаното дотук можем да направим извода, че в реализацията на „Източното партньорство” няма да доминира въпросът за европейската интеграция на Украйна, Молдова, Грузия, Армения, Азербайджан и Беларус (ако последната все пак бъде включена в инициативата), а по-скоро използването на техните ресурси за нуждите на ЕС. Тоест, програмата „Източно партньорство” свидетелства за стремежа на Съюза да се концентрира върху вътрешните си проблеми – гарантирането на достатъчно енергоносители, енергийната сигурност, трудовите ресурси и създаването на изгодни „свободни” зони за търговия чрез сътрудничеството в определени сектори с отделни държави извън ЕС.

На свой ред „източните партньори”, при определени обстоятелства, могат да увеличат значително претенциите си към Брюксел. Последното пък ще бъде само от полза за САЩ, които ще получат възможност за „разчленяването” на Европа по меридиана, както и да формират нови центрове за влияние и контрол върху ЕС (особено в сферата на енергийните доставки). Това ще позволи на Вашингтон и да ерозира сътрудничеството между Брюксел и Москва, както и да минимизира руското влияние в постсъветското пространство и то не само в Европа, но и в Азия.

В същото време, плановете на Киев да превърне Украйна в политически, енергиен, военен и т.н. „център”, т.е. в регионален лидер, и стремежът меркантилно да се използва ключовото геополитическо положение на страната, рискуват да помогнат не толкова за нейното успешно развитие, колкото за преминаването и в сферата на влияние на друг (различен от руския и европейския) силов център.

От друга страна обаче, задълбочаването на глобалната криза изисква укрепване на сътрудничеството, а не търсене на нови поводи за противопоставяне на Стария континент. И това много добре се разбира в столиците на държавите от т.нар. „Стара Европа”. Затова не бива да се изключва, че след някоя и друга година (или дори по-рано) „Източното партньорство” окончателно ще загуби антируската си насоченост, в резултат от което към него може да се присъедини и Русия.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

За евентуалното превръщане на Латинска Америка в световен център на сила и геополитическо влияние се говори сравнително отскоро (от 30-40 години). Дотогава целият този огромен регион оставаше в сянката на големите държави и най-вече на САЩ, а до началото на ХХ век - и на Великобритания, Франция и Германия, като европейските колониални империи водят упорита борба за установяването на собствени сфери на влияние в Латинска Америка. Впрочем, в региона и досега има колониални владения на Великобритания, Франция и Холандия (а до началото на ХХ век и на Дания). Да не забравяме и, че в миналото цяла Латинска Америка е колония на Испания и Португалия. В началото на ХХ век и особено след избухването на Първата световна война, която антажира цялото внимание на европейските сили, САЩ окончателно налагат хегемонията си в субконтинента.

Първоначално обаче, сякаш нищо не предвещава на бившите испански и португалски колонии, извоювали независимостта си, подобна неособено завидна участ. Още повече, че те, на практика, повтарят пътя на Съединените щати, само че трийсетина години по-късно. Истината е, че латиноамериканските държави отдавна биха могли да се превърнат в значими силови центрове на територията на Америка. Само че това не се случи. Като основната причина е изостаналата им икономика, ориентирана към износа на суровини. Впрочем, ако аграрният Юг на САЩ действително се беше отделил от индустриалния Север, вероятно и той би имал подобна съдба.

Войните за независимоост през 1810-1826 окончателно слагат кръст на Испания, като велика световна държава. В същото време обаче, новите независими държави не заемат, в рамките на световния силов баланс, мястото на бившата си метрополия. На първо място, защото се оказват няколко, а не само една, а на второ – защото раздробяването им продължава и през следващите десетилетия.

Така, създадената от Симон Боливар Велика Колумбия се разпада още докато той е жив (в резултат от което му се налага да емигрира). През 1830 тя се разделя на Венецуела, Нова Гренада (след 1861 - Колумбия) и Еквадор, а в началото на ХХ век САЩ провокират отделянето на Панама от Колумбия. Съединените провинции на Централна Америка пък се разпадат през 1839.

Междувременно, САЩ овладяват значителна част от някогашното колониално наследство на Испания. Пред 1803, френският император Наполеон І препродава (за 15 млн. долара) на Съединените щати отстъпената преди това от Испания на Франция, Луизиана, Впрочем, по онова време, Луизиана включва не само едноименния американски щат, но и огромната територия на запад от река Мисисипи до Скалистите планини. През 1819, Испания, която вече е започнала да губи американските си владения, продава на САЩ Флорида и то само за 5 млн. долара. През 1845, от Мексико, което става независима държава през 1821, се откъсва Тексас, за да се присъедини малко слеед това към САЩ. Това естествено води до война между двете държави, в резултат от която Мексико е принудено да отстъпи на Съединените щати над половината от първоначалната си територия. През 1898 пък, САЩ лишават Испания и от последните и американски колонии - Куба и Порто Рико.
В същото време, южноамериканските държави са заети най-вече с разчистване на сметките помежду си, последица от което става поредната промяна в съотношението на силите на субконтинента. Така, в резултат на войната от 1864-1870, която води с Бразилия и Аржентина, Парагвай губи почти 2/3 от първоначалната си територия. Сред останалите южноамерикански държави, чиито територии са силно окастрени, вследствие на агресивните действия на по-силните им съседи, са Боливия и Еквадор. В крайна сметка, в началото на ХХ век, в Латинска Америка се утвърждават три локални силови центрове – Мексико, Бразилия и Аржентина. Всички те обаче са в сянката на САЩ, като най-могъшата държава в Новия свят.
Интеграцията като геополитически инструмент
В същото време, винаги е било ясно, че ако действително претендират за пълна външнополитическа независимост от САЩ, латиноамериканските държави биха могли да я постигнат само чрез интеграцията помежду си. Едва през 60-те години на миналия век обаче, под влияние на нарастващите радикални настроения в местните общества, са направени първите стъпки в тази посока. В това отношение победата на кубинската революция, през 1959, както и провъзгласената по-късно от Фидел Кастро „социалистическа ориентация” на тази държава, не е просто опит за излизане от сферата на влияние на САЩ, но и за открито противопоставяне на северноамериканския силов център, пък макар и с цената на присъединяването към сферата на влияние на другата тогавашна свръхдържава – комунистическата Съветска империя.

Както е известно, първото интеграционно обединение на Американския континент – Организацията на американските държави (ОАД), в която днес членуват 34 страни, е създадена още през 1948 под егидата на САЩ, стремящи се с нейна помощ да усилят влиянието си в региона. В същото време, процесите, протичащи в рамките на ОАД, отразяват промените в силовия баланс в двете Америки, още повече че тези рамки са доста гъвкави.

Първото чисто латиноамериканско обединение пък се появява през 1964. Това е Латиноамериканският парламент, обединяващ парламентите на 23 страни от региона. За разлика от Европейския парламент, латиноамериканският му аналог не притежава реална власт и представлява своеобразен политически клуб. По негов модел, по-късно са създадени и по-малки регионални обединения: Андският, Амазонският и Централноамериканският парламенти, като някои държави (Перу, Колумбия, Венецуела и Еквадор) членуват едновременно в две такива обединения.
Използвайки модела на Европейската икономическа общност, трансформирала се в Европейски съюз, Бразилия, Аржентина, Уругвай и Парагвай създават, през 1991, т.нар. Южноамерикански „общ пазар” (MERCOSUR). По-късно към него се присъединяват Чили, Боливия и Венецуела. По правило, перспективите пред това обединение се оценяват най-оптимистично. Така, на последната среща на MERCOSUR, провела се през юни 2008 в аржентинския град Тукуман, участваха всички южноамерикански лидери (освен тези на Гайана и Суринам). На него, в частност, беше взето решение за премахване на визите за гражданите на държавите от „общия пазар”. Имайки предвид, че MERCOSUR има споразумение за сътрудничество с Андската общност на нациите (в която членуват Колумбия, Еквадор, Перу и Боливия), може да се очаква че тази мярка ще се разпростре върху всички страни от Южна Америка, което би било важна стъпка по пътя към икономическата интеграция на региона. Впрочем, в рамките на MERCOSUR функционира и общ парламент, като е налице тенденция за разширяване на политическите му функции.
Що се отнася до политическата интеграция, тук нещата са по-сложни и едва ли можем да очакваме, че скоро ще бъде създаден Латиноамерикански съюз, по подобие на ЕС. Най-динамичният политически проект в региона е т.нар. Боливарианската алтернатива за Америка, идеята за която беше лансирана от президента на Венецуела Уго Чавес. В нея участват също Куба, Никарагуа и Боливия. Поне засега обаче, това не е универсално интеграционно обединене, а по-скоро политически пакт, който очевидно е насочен против влиянието на САЩ в Латинска Америка. Въпреки това, именно този тип съюзи се очертават като основните нови силови центрове в Америка на юг от Рио Гранде.

Впрочем, наред с интеграционните проекти, развиващи се като алтернативи на американското влияние в региона, продължават да се развиват и такива, чиято цел е съхраняването и укрепването на това влияние в Латинска Америка. Важно място сред тях заема проектът за Общоамериканска зона за свободна търговия (ALCA), опитващ се да наложи на цялата територия на Америка принципите на Северноамериканската зона за свободна търговия (NAFTA), в която, освен САЩ, членуват Канада и Мексико. Редица латиноамерикански държави и, в частност, Колумбия и Перу, също имат споразумения за свободна търговия със САЩ. Като цяло обаче, отношението към проекта в Южна Америка е по-скоро отрицателно. През последните години латиноамериканските държави развиват тясно сътрудничество с други световни силови центрове. Важен индикатор в това отношение е провеждането на редовни срещи между латиноамериканските правителствени и държавни ръководители и тези от ЕС и арабския свят, както и постигнатите споразумения за свободна търговия. Общият стремеж към геополитическо противопоставяне на САЩ създава основа за партньорство на някои латиноамерикански държави с Китай и мюсюлманския свят. Това най-ясно си личи в политиката на венецуелския президент Чавес, опитващ се да формира стратегически съюз с Китай и Иран на базата на общите антиамерикански настроения и китайския интерес към доставките на венецуелски петрол.

Потенциалът на Латинска Америка за самостоятелно развитие и противопоставяне на САЩ е доста крехък. При население от над 600 млн. души (два пъти повече от това на САЩ) общият БВП ва държавите от региона е около 2,5 трилиона долара тодишно, което е над пет пъти по-малко от това на САЩ. Пазарът на САЩ поема по-голямата част от износа на суровини и селскоскопанска продукция на латиноамериканските държави. Този пазар е достатъчно голям и, в същото време, е удобен и близък. Затова всички разговори за диверсификация на износа (например за доставки на венецуелски петрол за Китай, вместо за САЩ) имат само теоретичен характер. САЩ са много по-близо до Венецуела, отколкото Китай, а Иран е много по-близо до Китай, отколкото Венецуела. И извънамериканските пазари в никакъв случай не биха могли да заменят за латиноамериканските държави пазара на изключително богатите Съединени щати.

Тук е мястото да посочим, че двете държави, символизиращи сегашната „лява вълна” в Латинска Америка – Венецуела и Боливия, се опитват да играят ролята на своеобразни „енергийни суперсили” в региона, като антиамериканският патос на техните лидери се съпровожда от процес на национализация на добива и транзита на енергоносители. Между другото, тези процеси не са нови и то именно за въпросните две страни. И е напълно възможно сегашната национализация да приключи (както и в миналото) с поредната реприватизация.
Тоест, въпреки наличието на известни противоречия в отношенията между САЩ и отделни държави от региона, както и на масово недоволство от традиционната хегемония на Вашингтон, като цяло, между Съединените щати и Латинска Америка не съществува някакъв фатален сблъсък на геополитически интереси, да не говорим, че откритата конфронтация със САЩ е икономически неизгодна за повечето страни от региона.
Прекалената зависимост от САЩ
Интеграцията на латиноамериканските държави е неизбежна, но следва да имаме предвид и алтернативните варианти: или доминацията на САЩ ще укрепне, благодарение на участието им в интеграционните структури, или Латинска Америка ще се трансформира в самостоятелен силов център, въпреки усилията на САЩ. Втората перспектива обаче засега е доста неясна.

Нещата опират до това, че нито една от трите най-големи латиноамерикански държави – Мексико, Бразилия и Аржентина, не е притегателен център за регионалните сили, противопоставящи се на хегемонията на Вашингтон. Въпросните държави провеждат доста предпазлива политика по отношение на САЩ и в никакъв случай не се стремят към конфронтация с тях (Бразилия и Аржентина), или пък изцяло се съобразяват с политиката на Белия дом (Мексико). На фона на сегашните обществени настроения и при сегашните си правителства, нито една от трите големи латиноамерикански държави няма да отправи директно предизвикателство към САЩ, просто защото не се нуждаят от това. Те, по-скоро, биха могли да се възползват от слабостта на Съединените щати, ако действително се очертае подобна тенденция. Като това особено се отнася за Мексико, която има доста причини да търси исторически реванш. Поне засега, основните изразители на идеологията, насочена към прекратяването на северноамериканската доминация в Латинска Америка и превръщането на региона в самостоятелен силов център са държави, спадащи към друга (далеч по-малко влиятелна) категория. Това са Венецуела, Куба, Никарагуа, Боливия, а напоследък – и Еквадор, Уругвай и Парагвай. Потенциалът им обаче е несравнимо по-малък от ресурсите на водещите латиноамерикански държави. Освен това те са териториално разпръснати и не могат да формират ефективен геополитически блок. Именно затова венецуелският лидер Уго Чавес толкова държи на идеята за възстановяването на Велика Колумбия – т.е. държавата, съществувала по времето на Боливар, когото самият Чавес постоянно сочи като пример за съвременните латиноамерикански политици.

Обединяването на Венецуела, Колумбия, Еквадор и Панама би довело до създаването на още един мощен регионален силов център, който действително ще може да претендира за една от водещите роли в Латинска Америка. Засега обаче, липсват необходимите предпоставки за подобно развитие. Управляващите в Колумбия са тясно свързани със САЩ, а всеки опит да се провокира извършването на преврат, с цел последващо обединяване на двете държави под знамето на «боливарианската идеология», неизбежно ще доведе до обвинения в «империализъм» срещу Чавес и може да отблъсне от Венецуела много държави от региона, включително и потенциалните и съюзници. Да не говорим, че Вашингтон едва ли би допуснал подобно развитие.

Проектът «Велика Колумбия»

Стабилността на левите режими в латиноамериканските държава изглежда доста крехка. Сред най-важните характеристики на региона, проявяващи се през цялата му история, е цикличното политическо развитие на повечето държави в него. Така, антиимпериалистическите режими, обикновено биват заменяни (нерядко с военни преврати) от диктатури, работещи съвместно с чуждестранните монополи и т.нар. компрадорски капитал. На свой ред, тези режими стават жертви на бунтове и революции, с което спиралата отново се завърта. В тази връзка, да не забравяме, че наскоро опозиционните на Чавес партии победиха на изборите в 5 от 22-та щата на Венецуела, а в Боливия опозицията на президента Ево Моралес се опитва да провокира отделянето на някои провинции, което може да доведе или до разпадането на държавата, или до свалянето на президента.

Разбира се, наличието на подобна цикличност означава, че и проамериканските режими в региона не са застраховани от същата участ. Истината обаче е, че през последните десетилетия държавите от южната част на Южна Америка, както и Мексико, са на път да се измъкнат от този порочен кръг. Състоянието на техните икономики и промените в социалната им структура дават основание да се твърди, че в тях се очертава продължителна стабилизация на демократичните режими, които, по правило, не са склонни към конфронтация със САЩ.

Друга особеност на Латинска Америка е съществуващата в региона освободителна, революционна и антиимпериалистическа традиция. В този смисъл, национализмът в региона винаги е бил по-скоро ляв, отколкото десен (макар, разбира се, да има немалко изключения от това правило).
Тази особеност обяснява и синтеза, който през миналия ХХ век се осъществява между революционната и християнската идеология в Латинска Америка. Негов израз е феноменът на т.нар. «теология на освобождението». Този синтез все още не е приключил, но свързването на лявата идея и католицизма, въпреки негативното отношение на Ватикана, продължава силно да влияе върху политиката в региона. Поредно потвърждение на това стана избирането, през миналата 2008, на бившия епископ Фернандо Луго (който за целта се отказа от свещеническия си сан, без това да се отрази на популярността му) за президент на Парагвай.

В тази връзка, не бива да се изключва, че в бъдеще в Латинска Америка може да се формира алтернативен световен център на католизицма и дори на алтернативна версия на тази християнска деноминация. Впрочем, едно такова развитие би дало нови възможности за интеграция и разширяване влиянието на региона. Засега обаче, шансовете на подобна перспектива не се оценяват еднозначно.

Еволюционният вариант

В светлината на казаното дотук, вариантите за бъдещото развитие на Латинска Америка могат условно да бъдат обединени в две групи: «еволюционни» и «революционни».

Еволюционният сценарий се базира на предпоставката, че САЩ ще продължат изцяло да доминират в Западното полукълбо и традиционното разпределение на силите и икономическите отношения в региона няма да претърпят съществени промени. Тоест, регионалните интеграционни структури в рамките на двете Америки ще се изграждат под егидата на САЩ. При този вариант, сред държавите от Латинска Америка ще се формират предимно субрегионални структури от типа на Андската общност. На фона на общата политическа стабилизация е възможно, от време на време, да се появяват и режими, ползващи откровено революционна и антиамериканска реторика. Това обаче няма да бъдат големи държави от региона и съществуването им няма да представлява реална алтернатива за развитието на Латинска Америка. В крайна сметка, тези режими ще бъдат «консервирани» на някакво изгодно за интересите на САЩ равнище.

Вторият сценарий предполага укрепване на икономическата мощ на латиноамериканските държави и нарастване на политическото им влияние, началото на реална конкуренция между някои от тях (и формираните с тяхно участие съюзи) и САЩ и прехвърлянето на значителна част от латиноамериканския износ към неамериканските пазари. Регионалната интеграция ще се развива в две посоки – с участието на САЩ или без тях, като вторият вариант ще предобие по-голямо значение. Южноамериканските държави (може би не всички) ще се преориентират от създаването на «общ пазар» към формирането на реално политическо обединение, което, по степента си на консолидация, постепенно ще се доближава до сегашния модел на ЕС.

В рамките на еволюционния сценарий обаче, латиноамериканската интеграция няма да представлява идеологическа конкуренция на САЩ, в глобален мащаб, а реалното и влияние едва ли ще излезе извън границите на Западното полукълбо.

Революционният вариант

Перспективите за реализацията на този вариант се базират на предпоставката за нарастваща роля на едни или други идеологически иновации, както и за отслабването на САЩ, вследствие негативното развитие на вътрешнополитическите процеси в тази страна.

По-нататъшното нарастване на „лявата вълна” би могло до доведе до формирането на латиноамерикански съюз с ясно изразено идеологическо „ядро”, под формата на „боливарианството” или друга „антиимпериалистическа” идеология. Този съюз ще представлява интеграционно образувание, имащо подчертано геополитически характер, с обща територия, единна отбрана и структури на властта на наддържавно ниво. В неговите рамки са възможни промени в сега съществуващите граници (например създаването на Велика Колумбия).

Не е задължително хипотетичният съюз да обединява всички държави от Южна и Централна Америка, но той, при всички случаи, ще се превърне в реален силов център, чиято геополитическа цел ще бъде ерозията на мощта на САЩ. Съюзът ще предприеме консолидирани мерки за изолиране на северноамериканския пазар и мащабното излизане на латиноамериканската икономика на глобалната сцена. Можем да очакваме и, че благодарение на антиимпериалистическата си реторика, той вероятно ще се сдобие с влияние и съюзници и извън Западното полукълбо.

По-нататъшният синтез на лявата идея и католицизма пък може да доведе до формирането в Латинска Америка на нов духовен център на католическия свят, алтернативен на Ватикана. Влиянието му ще бъде осезаемо и в Европа, и в другите части на света, където има компактни маси католици. Авторитетът на латиноамериканския католически йерарх, който ще оглави тази своеобразна „Църква на Освобождението” вероятно ще съперничи с този на римския папа. При положение, че светските наддържавни структури не разполагат с достатъчно реална власт, главата на тази нова църква може да се превърне в своего рода върховен арбитър и духовен вдъхновител на латиноамериканските политически лидери. В крайния си вариант, подобно развитие би могло да доведе до появата в Латинска Америка на своеобразна теократична империя, в чиято идейна основа да се превърне „християнският социализъм”. В този случай, ролята на Латинска Америка, като световен център на влияние, би била максимална.

Разбира се, подобно развитие може да се очаква само при бързо и драматично отслабване на САЩ. Ако действително се случи нещо подобно (което е много малко вероятно), това би довело до доминация на хипотетичния съюз на латиноамериканските държави в Западното полукълбо. Макар че ако това драстично отслабване на мощта на  САЩ стане прекалено бързо, то може да окаже сдържащо влияние върху развитието на интеграционните институции на юг от Рио Гранде. В такъв случай, доминираща тенденция ще стане конкуренцията между най-силните латиноамерикански държави и техните проекти за лидерство в Новия свят. Оставайки си разединена обаче, Латинска Америка може отново да се превърне в обект на борбата за влияние между големите външни сили.

Тоест, колкото и да е парадоксално, но именно наличието на едни умерено силни Съединени щати тласка държавите от Латинска Америка към интеграция. Като всяко отклонение в една или друга посока може да има негативни последици за региона. Така, прекалено силните САЩ ще потискат (както и досега) появата и развитието на конкурентите си в Новия свят, а пък много рязкото отслабване на северноамериканската мощ ще провокира изостряне на съперничеството между отделните държави от Западното полукълбо, оставяйки интеграцията им на заден план.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

България{jcomments off}

М. Деведжиев, Безработицата в периферните български общини като геополитически проблем

Т. Танев, Отбранителният мениджмънт в контекста на доброто управление

Д. Йорданов, Някои сходства в териториалното развитие на трите български държави

П. Димитров, Поуките за България и Европа от последната газова криза

Балканите

М. Цветановска, Албанският фактор и бъдещето на Македония

Н. Вукович, Ще продължи ли дезинтеграцията на Сърбия?

Б. Банчев, Дунав, като обект на геополитическо съперничество

Европа

E. Казаков, ЕС и ограниченията на класическата геополитика

А. Ковачев, Регионалните контрасти в обединена Европа

Б. Димитров, Трансформацията на “Новата Европа”

Д. Петракиев, Газовата криза в контекста на “битката за Европа”

Г. Събев, Митът за енергийната зависимост на Източна Европа

П. Георгиев, Новият Северен съюз

Светът

А. Шилибекова, Проблемите на сигурността в отношенията между Казахстан и Турция

А. Владимиров, Неоимперските стратегии на Турция и Иран

М. К. Бхадракумар, Всички пътища минават през Афганистан

Д. Фридмън, Обама и новата Голяма игра

Н. Стефанов, Китай като глобален силов център

Геостратегия

М. Линд, Концертът и балансът на силите като основа на американската стратегия в многополюсния свят

Е. Нациос, К. Долей, Надигащите се продоволствени кризи

Г. Маринов, Геополитика и геоикономика на тероризма и антитероризма

Геоикономика

П. Кругмън, В търсене на изход от глобалната криза

Основи на геополитиката

Х. Макиндър, Кръглата Земя и постигането на мира

Право и геополитика

Н. Добрев, Нарушаването на международно задължение, в интерпретацията на ООН

История и геополитика

И. Иванов, За някои особености на византийската геополитика

Идеи

П. Бюкенън, Глобализмът срещу етнонационализма

Книги

М. Стоянова, Геополитическият и другите аспекти на балканската проблематика

Интервю

Ален дьо Беноа за световния ред след края на глобалната криза

{rt}

През последните години Русия агресивно напредва по пътя към разширяване на влиянието си в бившата Съветска империя, а Турция се надига след 90-годишната си постосманска изолация. Без съмнение, и двете държави преживяват период на възраждане и изглежда логично, че колкото по-успешно се развиват една срещу друга, толкова по-вероятно е да влязат в нов цикъл на многовековната си конфронтация. Но, макар че това може и да е вярно, като цяло, истината е, че в момента двете евроазиатски държави имат достатъчно стратегически стимули за сътрудничество помежду си.

Руският свят

Русия е сред стратегически най-уязвимите държави в света. Нейното „ядро” – Московският регион, на практика не е добре защитено, в географски план, от външни интервенции. Тъкмо поради това, Русия е принудена да разширява границите си за да разполага с максимално широка буферна зона за своето „ядро”, включвайки в нея и много, насилствено присъединени, малцинства, които не се идентифицират като руснаци. По данни на руското правителство, около 80% от 140-милионното население на Федерацията са етнически руснаци, но тази цифра е доста съмнителна, тъй като много национални малцинства се идентифицират по използвания от тях основен език – руския, по същия начин както мнозина „латиноси” в САЩ се идентифицират по използвания от тях, като основен език, английски. Тоест, иронията е, че гарантирането на сигурност чрез създаването на буферни зони, генерира нов хроничен проблем на сигурността, свързан с поведението на въпросните малцинства. Необходимостта от решаването му обяснява създаването в Русия на елитни разузнавателни служби, чиято цел е най-вече да следят за процесите сред многонационалното население на страната.

Така или иначе, но времето си остава основен проблем за Русия. Катастрофалният спад на раждаемостта в страната е тежко наследство от разпадането на СССР, като през 90-те години раждаемостта намаля повече от два пъти, в сравнение с 80-те. Тези деца, родени след студената война, днес стават пълнолетни, а след още няколко години отчайващо малката им численост ще повлияе катастрофално върху размерите на цялото руско население. В същото време, при повечето национални малцинства и особено такива като чеченците и дагестанците, изповядващи исляма, нямаше подобен спад на раждаемостта, затова през последните години броят им бързо нараства, на фона на намаляващата численост на етническите руснаци. Ако добавим към това проблемите с разпространнеието на СПИН-а, туберкулозата и хероина и то не просто сред етническите руснаци, а най-вече сред поколенията в детеродна възраст, не можем да не признаем, че Русия рискува да се превърне в своеобразна етническа бомба с часовников механизъм.

Разбира се, руското ръководство осъзнава очертаващата се криза и е наясно, че следва да използва всички възможни средства за да продължи борбата за съхраняване целостта на страната. За целта Москва следва най-вече да обезопаси „буферните си зони” от евентуална външна интервенция, в не чак толкова далечно бъдеще. Последното изисква най-вече „изтеглянето” на въпросните зони от сферата на влияние на Запада, където и когато това е възможно, както и връщането на част от държавите, избрали интеграцията със западните структури, обратно в руската сфера на влияние. Газовата криза между Москва и Киев, войната с Грузия през август 2008, стремежът да бъдат изтласкани американските военни от Централна Азия, както и натискът върху балтийските постсъветски държави, свидетелстват за стремежа на Русия да разполага с по-голямо буферно пространство, както и с повече време за решаване на насъщните си проблеми.рГру

Разширяването на буферните зони сред толкова различни и потенциално враждебни държави не е никак лека задача, но Русия все пак има едно голямо предимство. Гарант за сигурността на почти всички тях са САЩ, които в момента са изключително ангажирани в други точки на света. Докато американските войски участват във войните в Ирак и Афганистан, Вашингтон едва ли ще е в състояние да подкрепи държавите, разположени по периферията на Русия. Така руснаците получиха отличен шанс да постигнат онази сигурност, към която се стремят. И, имайки предвид тежката демографска ситуация, те ще направят всичко възможно за да се възползват от него.

Турският свят

В много отношения, Турция е противоположен на Русия полюс. След Първата световна война и разпадането на Османската империя, тя е окастрена до своето ядро – Мала Азия. В това си убежище, Турция е почти непристъпна. От три страни тя е заобиколена от вода, контролира единствения морски път от Черно към Средиземно море и заема едно плато, заобиколено от планини. Тази територия доста трудно може да бъде завладяна. На практика от времената на династията на Селджуците (т.е. от ХІ век), прадедите на сегашните турци, в продължение на три века, завоюват тези земи от великата Византийска империя. Оттогава те оптимално използват времето за укрепване на позиците си така, че като етнос днес тотално доминират в собствената си държава. Персите и арабите отдавна са загубили плацдармите си в Анадола, а арменците са окончателно прогонени оттам в края на Първата световна война. Остават само кюрдите, но те не представляват демографска заплаха за турците. Въпреки че в Турция вече са налице повечето демографски тенденции, характерни и за други активно развиващи се държави, а именно – забавяне темповете на нарастване на населението и постепенното му застаряване, между ръста на турското и на кюрдското население не се наблюдават сериозни диспропорции, което означава, че турците още известно време ще продължат да бъдат 80% от жителите на страната. Тоест, макар и да си остават източник на напрежение и противопоставяне на етническа основа, кюрдите не представляват такава фундаментална заплаха за функционирането на турската държава, в каквато могат да се превърнат в бъдеще националните малцинства в Русия.

Сигурността на Турция обаче, не се определя само от териториалното и разположение. Достатъчно е да погледнем съвременните и граници за да се убедим, че повечето външни заплахи, съществували в миналото, днес почти са изчезнали. По време на студената война, Турция стана член на НАТО, за да се защити от съветската заплаха. Днес обаче, Съветският съюз не съществува и Балканите и Кавказ (които са някогашни турски провинции) отново са достъпни за манипулациите на Анкара.

В същото време, арабите, поне от хиляда години насам, вече не претендират за Анадола, а в споровете между Турция и Иран почти всички козове са в ръцете на Анкара. Между другото, арабите, които виждат в Иран враждебна държава (не само защото се управлява от „еретиците” шиити, а и заради революционната му външна политика, работеща против мнозинството арабски режими) само биха приветствали турската подкрепа. Въпреки имперското и минало и тясното сътрудничество в сферата на сигурността с американците, арабите са склонни да виждат в Турция надежден посредник и дори модел, достоен за подражание.

С изчезването на някогашните заплахи, много от проблемите, които преди изглеждаха изключително важни за Турция, сега губят част от значението си. Така, с отстраняването на съветската заплаха, НАТО вече не изглежда актуална. С появата на нови пазари в постсъветското пространство пък, натрапчивата идея на Анкара за влизане в ЕС, се превръща в един, по-скоро преходен, интерес. Тоест, Турция внезапно се оказа „свободен агент”, обвързан с малко взаимни задължения и ограничения, но силно ангажиран със събитията, случващи се по периферията му. За разлика от Русия изпитваща органична необходимост от съхраняването на имперската си идентичност, Турция по-скоро си играе с имперската идея, просто защото може да си го позволи, без да си дава труда да анализира, доколко реални са възможностите и в това отношение.

Докато Русия е изправена пред редица очевидни предизвикателства в най-близко обозримо бъдеще, Турция е държава, разполагаща с достатъчно широк набор от стратегически възможности, които при това не са зависими от някакви временни фактори. Въпреки тези различия между двете държави, пред тях има общ път, като по него почти не се очертават някакви сблъсъци на интереси, поне в най-близко бъдеще.

Конкурентната сфера

Съществуват четири основни зони, където се срещат интересите на Русия и Турция. На първо място, разпадането на Съветския съюз откри огромни икономически възможности, но твърде малко държави се оказаха способни да пробият на потребителските пазари на Русия и Украйна. Колкото и да е чудно, но Турция е една от тях. Заради наследството на съветската система на централизирано планиране, руската и украинската промишленост се сблъскаха с много сериозни трудности при преориентирането на тежката си индустрия към производството на толкова търсените на техните пазари потребителски стоки. И тъй като мнозинството руснаци и украинци не могат да си позволят да купуват стоките, произведени на Запад, Турция успешно (и задълго) си осигури пазарна ниша, предлагайки своите по-евтини стоки. Днес тази страна е основния доставчик на руския пазар. И макар че това не бива да се тълкува като опит за оказване на натиск, официалните кръгове в Русия вече открито демонстрират загрижеността си от тази ситуация.

Засега Турция с всички сили се старае да не политизира тези полезни търговски връзки, като не излиза извън рамките на събирането на известна разузнавателна информация (особено в Украйна). Отчитайки текущите финансови проблеми на Русия, наличието на един толкова стабилен доставчик на потребителски стоки (който и това никак не е без значение, не е Китай), може да е само от полза за Москва. Поне засега, руското правителство би искало търговските отношения с Турция да продължат да се развиват стабилно. По-късно, без съмнение, може да се очаква сблъсък на интереси (ако Русия отслабне, а турските амбиции нараснат), но днес руснаците нямат нищо против търговските отношения с турския бизнес.

На второ място, руското отстъпление в периода след студената война „отвори” Балканите за турското влияние. Румъния, България и републиките на бивша Югославия са все някогашни турски владения, които в миналото са представлявали много значителна част от османската икономика. По време на студената война, всички те бях част от комунистическия свят, като Румъния и България бяха и формално включени в съветския блок. Макар че днес по-голямата част от тези територии вече са „абсорбирани” от Европейския съюз, Русия продължава да поддържа връзките си със своите „славянски братя”, особено със сърбите и българите, позволили и да разполага с доста значително влияние, което Европа предпочита да не забелязва. Освен това, Русия поддържа дългосрочни приятелски отношения с Гърция и Кипър, както за да може (ако се наложи) да усложни провеждането на американската политика в Европа, така и за да гарантира сигурността на фланговете си от Турция. Но, благодарение на близостта и търговските отношения, Турция, безусловно, надделява в тази сфера на съперничеството.

Въпреки това, Балканският регион едва ли ще се превърне в ябълка на раздора между Анкара и Москва, защото и двете страни са склонни, ако се наложи, и да се откажат от по-нататъшна борба за него.

Както е известно, повечето балкански държави са членки на една организация, която едва ли някога ще включи в редовете си Русия или Турция – ЕС. Русия просто не отговаря на изискванията на подобно членство, а дори и само присъствието на Кипър в ЕС (без да споменаваме множеството други, далеч по-сериозни, причини) изключва турската поява там. Направляваното от ЕС (въпреки руските възражения) отделяне на Косово от Сърбия, беше съкрушителен удар по позициите на Русия в региона, а последвалото налагане на европейски протекторат над Косово значително отслаби и турските позиции на Балканите.

Продължаващата експанзия на ЕС на Балканите означава, че влиянието на Турция в този регион ще се изравни с това на Русия. Регионът действително е генератор на неприятности, но не и за турско-руските отношения. Възможно е дори, едновременното им изтласкване от тази зона да създаде допълнителни условия за откриване на общи интереси.

Третата сфера на конкуренция в руско-турските отношения е енергетиката, която никак не е маловажна. За Турция, Русия е търговски партньор №1, тъй като енергоносителите формират по-голямата част от общия обем на търговията помежду им. Турция внася от Русия 65% от необходимия и природен газ и 40% - от петрола. Макар че Анкара постоянно развива търговските си отношения с Москва, тя не одобрява особено склонността на руснаците да използват енергийните си връзки с Европа като политическо оръжие. Русия още не е стигала дотам да прекрати доставките на енергоносители непосредствено за Турция, но последната неведнъж изпитваше върху себе си негативните последици от спрените доставки за Украйна и поредното преразглеждане на договорите между Москва и Киев.

Споделяйки енергийните притеснения на Турция, Европа демонстрира дори нещо повече от склонност да я използва като възлова транзитна територия, в опитите си да заобиколи Русия при транспортирането на енергоносители на европейския пазар. Един от тези пътища е вече фунциониращият тръбопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, докато други (като Набуко например) си остават само на хартия. Руснаците имат достатъчно основания да накарат Турция да стои настрана от каквито и да било други схеми за диверсификация, които биха могли да струват на Москва загубата на един от основните и енергийни клиенти и да направят невъзможно използването на политическите лостове, с които тя разполага в момента, за да въздейства на европейците, зависещи от руските енергоносители.

Има само два маршрута, позволяващи на Турция да се „диверсифицира” от Русия. Първият е на юг, към Ирак и Иран. Анкара има много амбициозни планове по отношение на иракската петролна индустрия, но възстановяването и модернизирането на петролните находища и тръбопроводите, които постоянно биват изваждани от строя (или чиято продукция се краде) от бунтовниците, действащи в тази страна след американската военна интервенция през 2003, изисква твърде много време.

Междувременно, Иран предлага на Турция достъп до собствените си огромни запаси от енергоносители, но политическите усложнения, съпътстващи сътрудничеството с режима на аятоласите, все още са твърде болезнени за турците, за да действат по-активно в тази посока. Но, макар че тези усложнения се запазват, Анкара много внимателни следи развитието на ситуацията в близкоизточните си съседи и около тях, преценявайки, доколко то може да съдейства за установяването на стабилно енергийно сътрудничество с тези страни в бъдеще.

Вторият потенциален източник на енергоносители за Турция се намира в Централна Азия, т.е. в един регион, който Русия ще се стреми на всяка цена да удържи под свой контрол, ако иска да оцелее в дългосрочна перспектива. В много отношения, този регион е огледален образ на Балканите, където руснаците имат исторически връзки, а Турция – икономически предимства. Четири от общо петте централноазиатски държави (Казахстан, Узбекистан, Киргизстан и Туркменистан) са населени с тюрки. Но, като наследство от съветската епоха, инфраструктурата и икономиката и на четирите са толкова тясно вплетени в руската сфера на влияние, че за откъсването им от нея ще се наложи мащабна хирургична намеса. От друга страна, наградата наистина си струва: Централна Азия разполага с най-големите неразработени запаси от енергоносители в света. Освен това (както показва и самото наименование „Централна”), който и да контролира региона, ще може да проектира мощта си върху бившите съветски републики, Китай и Южна Азия. Тоест, ако Русия и Турция действително се конфронтират открито за нещо, това ще бъде именно тук.

Тук Турция се сблъсква с проблем, излизащ извън границите на региона. Дори и ако се опита да промени енергийния баланс в Централна Азия, Анкара ще се нуждае от подходящ лост. Което пък насочва вниманието ни към последния и най-динамичен регион на руско-турската конкуренция – Кавказ.

В Кавказ Турция се изправя пред най-привлекателната и в същото време (от гледна точка на възможностите и да влияе върху нея) най-лошата за Анкара перспектива. Азербайджанците не се смятат просто за тюрки (подобно на централноазиатците), а за истински турци. Ако в постсъветското пространство има държава, която не просто се стреми към съюз с друга, а е склонна фактически да се обедини с нея, за да се измъкне от руската сфера на влияние, тези две държави са именно Азербайджан и Турция. Първата разполага със значителни собствени запаси от енергоносители, но още по-ценно е готовността и да послужи за трамплин на турския скок към Централна Азия.

Само че Азербайджан няма обща граница с Турция (с изключение на 15-километровата граница на откъснатия от Азербайджан Нахичевански анклав с тази страна). Освен това е разположен отвъд Армения – държавата, която победи Азербайджан във войната за населения с арменци т.нар. Нагорни Карабах и има традиционно враждебно отношение към Турция, включително и заради арменския геноцид от 1915. Армения е много тясно свързана с Русия, което поставя Анкара в много трудно положение, защото това означава, че всички турски планове за проникване в Централна Азия опират до постсъветска Грузия. Ако Турция съумее да постави Грузия в пълна зависимост, по-късно действително би могла да разчита на възможността да се обедини с Азербайджан и да направи пробив в Централна Азия. Без Грузия обаче, Турция ще прилича на птица с едно крило и въобще няма да е в състояние да се бори за голямата награда в Централна Азия.

Самата Грузия не демонстрира особено желание да помогне на турците в мащабното им начинание. Грузинците не разполагат с почти нищо в икономическата и военната сфера и, в същото време, постоянно надценяват възможностите си по отношение на Русия, наивно разчитайки на помощта на Запада. Тези им недостатъци си проличаха и по време на грузинско-руската война, през август 2008, когато руската армия ликвидира почти целия грузински военен потенциал. И макар че Анкара вижда в грузинците твърд противник на Русия, тя не открива у тях нито надеждност, нито компетентност, нито дееспособност.

Това означава, че руско-турското съперничество може да даде „на късо” и да бъде прекратено още преди истински да се е разгоряло. Междувременно, американците и руснаците започват да очертават контурите на новите си взаимоотношения. Те включват позволението на Москва, САЩ да осъществяват доставки за частите си в Афганистан, през руските зони на влияние, промените в американската програма за противоракетна отбрана и спирането на разширяването на НАТО на Изток. Последното представлява критична точка в руско-турските отношения. Ако САЩ и Европа решат да разширят влиянието си отвъд сегашните рамки на НАТО, Грузия ще се окаже логичната им цел, което пък ще означава за Турция, че най-трудната част от плана за проникването и на Изток ще бъде изпълнена. Но, ако Америка и ЕС не се решат да се разпростират извън НАТО (което изглежда все по-вероятно), Грузия ще се окаже в периферията на интересите им, а на Турция ще се наложи сама да реализира програмата си за проникване на Изток и то срещу руската мощ.

Временно съгласие?

Очевидно е, че между Русия и Турция има достатъчно противоречия. Отчитайки, че и двете държави преживяват възраждане, конфронтацията им е само въпрос на време. Очевиден сблъсък на интересите им се получи през август 2008, когато Русия реши да контраатакува Грузия, отлично съзнавайки, че нито Америка, нито Европа ще проявят желание или готовност да се намесят във войната на страната на южнокавказката държава. Максималното, което НАТО си позволи в отговор, беше символичната демонстрация на сила, възложена именно на Турция, в качеството и на „пазач” на входа към Черно море. Анкара трябваше да позволи увеличаването на флота на пакта край бреговете на Грузия и така да се създаде заплаха за руските части в района. Турците не бяха във възторг от активизирането на руската армия в Кавказ, т.е. в близост до техните граници, да не говорим, че приходите на Турция спаднаха в резултат от спирането на енергийните доставки след прекъсването на тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан.

Русия моментално реагира на турските маневри под флага на НАТО, като задържа на граничните си пунктове огромно количество турски стоки, ограничавайки турския износ. Този сблъсък обаче се оказа мимолетен и турците много бързо склониха да седнат на масата на преговорите с руснаците за да сложат край на търговския конфликт и да уточнят сферите си на влияние. През последните седем-осем месеца руско-турските преговори демонстрираха значителен напредък, освен това лидерите на двете държави вече се срещат много по-редовно за да решават въпросите от взаимен интерес.

Първата сфера на сътрудничество между двете държави е Европа, където и Русия, и Турция са заинтересовани да използват политическия натиск. Въпреки възраженията и съпротивата от страна на Европа, турците продължават да настояват за присъединяването си към ЕС. В същото време, руснаците силно се нуждаят Европа да продължи да бъде обвързана с техните мрежи за доставка на енергоносители и са изпълнени с решимост да провалят плановете за развитие на американската система за ПРО, разширяване на НАТО и всичко останало, което, според Москва, застрашава националната сигурност на Русия. Докато Турция протака реализацията на европейските планове за диверсификация на маршрутите за доставка на енергоносители, тя ще може да претендира за по-голямо внимание по въпроса за членството си в ЕС. На практика, в началото на 2009, турците достатъчно откровено заплашиха, че ако Европа не се нуждае от Турция, като член на ЕС, тя няма да се ангажира с каквито и да било планове за диверсификация, разглеждащи я като транзитна територия. Турските заплахи към Брюксел по странен начин съвпаднаха с прекратяването на руските газови доставки за Украйна, през януари, когато европейците за пореден път си припомниха, защо не бива да дразнят Москва.

Турция и Русия могат да намерят общи точки и в Близкия изток. Напоследък, Анкара отново разширява своето влияние в близкоизточния си „заден двор”, надявайки се да вземе под контрол решаването на сложните проблеми с Иран, Ирак и Сирия, тъй като САЩ постепенно ограничават присъствието си в региона за да се концентрират върху Афганистан. Това, от което Турция най-много се нуждае в момента е стабилност на южния и фланг. За целта е необходимо Русия да не изостря ситуацията в такива страни като Иран, където Москва заплашва, че ще достави стратегическите си противовъздушни комплекси С-300 и ще подкрепи ядрената програма на аятоласите, разчитайки така да привлече вниманието на Вашингтон към други въпроси, които са жизнено важни за руската национална сигурност. Впрочем, САЩ вече са склонни да използват Русия за оказване на натиск върху Иран, срещу отстъпки към Москва в други сфери, а Турция (подобно на Америка) е заинтересована от ограничаване на руската активност в Близкия изток.

Армения е следващият въпрос, по който Русия и Турция могат да постигнат временно съгласие. Русия, неофициално, е поставила Армения под свой контрол и увеличава и без това сериозното си военно присъствие в малката южнокавказка държава. Турция може или да стои настрана, продължавайки да изолира Армения и оставяйки на Москва да доминира в нея, или пък да предприеме стъпки за нормализирането на отношенията с Ереван и да действа в Кавказ в еднакви условия с руснаците. Предвид появилите се съобщения, че отношенията между Анкара и Ереван започват да се затоплят (вероятно, не без руско участие), все по-отчетливо се очертава тенденцията за разпределяне на сферите на влияние между Русия и Турция.

В крайна сметка обаче, и едната, и другата осъзнават, че сегашните добри отношения помежду им, най-вероятно, няма да траят вечно. И двете евразийски държави продължават да изпитват недоверие една към друга и преследват различни дълговременни цели, въпреки че през определени кратки периоди интересите им могат да съвпадат. Геополитическа закономерност е, че две възходящи (особено ако са и съседни) държави са обречени на сблъсък помежду си – ако не днес, то в бъдеще.

* Първите двама от авторите ръководят дирекции, а третият е вицепрезидент на американската Агенция за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

{rt}

В началото на 2009 вниманието на водещите политици от ЕС бе ангажирано с една криза, предизвикана от неразбирателството между държави, които въобще не са членки на Съюза – Русия и Украйна. Киев и Москва си прехвърляха един на друг вината за срива в газовите доставки за Европа и водиха мащабни пропагандни кампании, за да убедят Брюксел в правотата си. Разбира се, за страните от ЕС не е без значение да знаят дали Украйна или Русия им е врътнала газовото кранче, но много по-важни, от морално-политическата оценка на конфликта, са практическите поуки, които Брюксел трябва да извлече за бъдещата си енергийна стратегия.

Енергетика и сигурност

Нарушаването на ритъма на руските газови доставки за Европа за пореден път доказва, че в съвременния свят енергетиката е сред най-важните компоненти на системата за национална сигурност. Отмина времето, когато безопасността на една държава се гарантираше, преди всичко, от способността на армията и да разгроми и унищожи реалния или въображаем противник. За европейските граждани много по-важни проблеми са отоплението и нормалната работа на индустриалните предприятия, отколкото броя на танковете, самолетите и войниците във въоръжените сили на страната. Съответно, тръбопроводите стават обекти, чието значение за националната сигурност е не по-малко от това на казармите. Тежестта на отделните държави на международната сцена зависи не само от мощта на техните армии и големината на икономиките им, но и от техния капацитет за добив и износ на енергийни суровини. Случаят с Украйна показва, че несъразмерно голяма геополитическа тежест може да придобият дори и страни, които не експортират нефт и газ, но осигуряват ключови транзитни трасета.

Официално, СССР се разпадна в края на 1991 и на мястото му се появиха 15 нови суверенни държави. Повечето от тях обаче, останаха здраво свързани помежду си с икономическа и културно-историческа спойка. Русия и Украйна са най-типичния пример в това отношение. След т. нар. „цветни революции”, в Тбилиси и Киев започна процес, който може да се обозначи като второ разпадане на СССР. Той е съпроводен с разместване на геополитическите пластове в постсъветското пространство и болезнен отказ от някои стари икономически стереотипи. Споменът за общото минало не може да се изличи, но Москва напомни на бившите си сателити, че природният газ си има пазарни цени, които Украйна не е готова да плаща. Вторият разпад на СССР не е приключил и ЕС сигурно ще продължи да усеща ехото от нови геополитически трусове в източната си периферия.

Завръзката на конфликта е в близкото минало. В първите години след разпадането на Съветския съюз Украйна получаваше руски газ по цени, значително по-ниски от пазарните. Това крепеше не само битовата газификация, но и гигантските металургични предприятия в източната част на страната, които са много далеч от съвременните норми за енергийна ефективност. След Оранжевата революция от края на 2004, отношенията между Москва и Киев се промениха драматично. С избирането на Юшченко за президент, Украйна излезе от геополитическата орбита на Москва и започна бавен и зигзагообразен дрейф в посока към ЕС. След което ентусиазмът на руснаците да продават газ на Киев по „политическа цена” се изпари.

Има една екзотична версия, че кризата е провокирана умишлено от Газпром, който просто няма достатъчно производствени мощности, за да изпълни договорните си задължения към ЕС. Това обаче е малко вероятно. Все пак, през 2008, добивът на природен газ в Русия се увеличи до 665 млрд. куб. м, при ниво от 654 млрд. куб. м. за 2007. Износът за 2008 възлиза на 187 млрд. куб. м. Стабилни остават и покупките на синьо гориво от Централна Азия (най-вече от Туркменистан), което Газпром реекспортира в Украйна и ЕС.

В дългосрочен план украинците нямат никаква алтернатива на руските доставки. Макар че по-голяма част от синьото гориво, внасяно в Украйна, идва от Централна Азия, Киев не може да сключи договор за доставки направо с Туркменистан или Казахстан, защото по волята на географията суровината трябва да мине по тръбите на Газпром. В сферата на фантастиката е лансираният преди време проект “Бял поток”, предвиждащ газ от Каспийския регион да стига до Украйна, през Грузия, и след това по тръба, положена по дъното на Черно море.

Руско-украинският газов конфликт бе допълнително усложнен от факта, че в него участваха не две, а по-скоро три страни. Докато в Москва политическият тон се задава от Путин и Медведев, които мислят и действат в една посока, в Киев има двувластие между президента Юшченко и премиера Тимошенко. Газовият проблем е сред най-важните политически карти, която те разиграват, за да се преборят за победа в предстоящите, в края на годината, редовни президентски избори. Във врата на Юшченко и Тимошенко пък диша опозиционният лидер Виктор Янукович, който е привърженик на разбирателството с Русия. Той обаче трудно може да вземе над 50% от гласовете и затова противниците на Тимошенко я обвиняват, че именно тя е човекът, на когото Кремъл ще заложи на президентския вот.

Газовата криза от началото на 2009 приключи със споразумението Путин-Тимошенко, което предполага, поне за първото тримесечие на тази година, Украйна да купува руския газ за около 360 USD за 1000 куб. м. Малко вероятно е “Нафтогаз Украйна” да е в състояние да плаща тази цена. Украинската компания трудно събира дълговете от клиентите си, които при това се издължават не в долари, а в постоянно обезценяващи се гривни. В този смисъл кризата може да се възобнови в момента, когато Газпром обяви, че дългът на украинците е твърде голям и трябва да се вземат драстични мерки за събирането му.

Необходимостта от диверсификация

Кризата показа, че сигурна може да се чувства само страната, постигнала диверсификация на доставчиците и на маршрутите, по които получава природен газ и нефт. По-високото ниво на енергийна сигурност предполага няколко доставчика, но не всеки може да си го позволи, по икономически или чисто географски причини. Най-лошият вариант е природния газ да идва само от един външен източник и да минава по един единствен маршрут. Тогава страната-вносител може да бъде подложена на икономически и дори геополитически натиск както от доставчика, така и от транзитьорите. Най-стабилният източник на газова диверсификация е наличието на значителен собствен добив на суровината, но България не е сред късметлиите, които могат да разчитат на такъв вариант.

Макар че загуби огромни суми от спрените доставки на газ за Европа, Русия, в крайна сметка, може да извлече икономически и геополитически дивиденти от кризата, защото на фона на конфликтната ситуация още повече изпъкна необходимостта от алтернативни тръбопроводни маршрути, заобикалящи Украйна. Газпром, респективно Кремъл, залага основно на два проекта – „Северен поток”, минаващ по дъното на Балтийско море, и „Южен поток”, през Черно море. Да се полагат тръби в морето е скъпо, но сега се вижда, че цената на газовия пренос по суша трябва да бъде увеличена с една променлива величина, наречена „геополитически риск”. А Украйна ще си остане рисков газов партньор и през следващите няколко години. Затова морските тръбопроводи за руския газ стават икономически изгодни. От тях засега е изграден само един – „Син поток”, пренасящ суровината от Русия до Турция. След години на силни съмнения в неговата целесъобразност, през януари 2009, той бе натоварен на пълна мощност (16 млрд. куб. м годишно) и даде спасителна глътка въздух за турската енергетика.

Намалените доставки на руски газ през Украйна още веднъж накараха ЕС да се огледа за алтернативи. Още повече, че производството в самия Съюз намалява – според прогнози на Европейската комисия спадът през второто десетилетие на века ще бъде с по 5,1% годишно. За да го компенсира, както и поради увеличаващото се потребление, до 2020, ЕС трябва да внася близо два пъти повече газ в сравнение с нивото от 2006. Извън Русия, най-важния вносител на синьо гориво в Съюза е Норвегия. Сега тя доставя по 99 млрд. куб. м годишно и до 2020 може да увеличи това количество с 15-20%. Другият основен източник е Северна Африка (Либия, Алжир, Египет). Оттам в ЕС влизат по 76 млрд. куб. м годишно (данни от 2006) като увеличението до 2020 може да е двойно, но би могло и да е незначително, ако страните от региона се ориентират към производство на втечнен газ за неевропейските пазари. Най-сериозните резерви за диверсификацията на газовите доставки за ЕС са в източна посока, където европейците страдат от американската блокада на Иран.

Може би най-сериозният недостатък на природния газ като енергиен източник е, че при него мобилността на доставките е много малка. Огромният процент от преноса на тази суровина минава по тръби, които са съоръжения за дългосрочно ползване и няма как да бъдат съобразени с бъдещите динамични промени в икономическата и геополитическата среда. Все пак, в това отношение има пробив и той се нарича втечняване на природния газ. В това състояние суровината може да се транспортира с танкери до всеки световен терминал. Втечненият газ има един „малък” недостатък – той е доста по-скъп от обикновения. В ЕС сега основни потребители на втечнен газ са Испания (над 50% от вноса), Франция и Белгия. Доставката на такава суровина обаче също изисква сериозни инвестиции. Първо, приемащата страна трябва да има изграден терминал. Второ, производителят също трябва да изгради завод за втечняване и съответната инфраструктура. Това е икономически ефективно само ако става дума за много големи находища, способни да захранват завода поне 20 години и при това себестойността на самия газов добив не бива да надвишава 40-75 USD за 1000 куб. м. Засега играч номер едно в този бизнес е Катар. ЕС би трябвало да се огледа за по-близки доставчици на втечнен газ. Те отново ще са Русия или страните от Северна Африка, но все пак това е застраховка срещу тръбопроводните неволи.

Руско-украинският спор открои още по-ясно един факт, който бе известен и преди – макар че в някои аспекти ЕС може да се разглежда като една икономическа единица, по отношение на зависимостта си от руския газ страните от ЕС са в различни позиции и, съответно, имат различни интереси. В групата на най-засегнатите от кризата са държави като България, Словакия, Унгария, разчитащи само на Русия и то само на една тръба. Към втората група можем да причислим големи страни като Германия и Италия, който са далеч по-крупни клиенти на Газпром отколкото София, Братислава или Будапеща, но все пак разчитат на диверсифицирани доставки и временното спиране на руския газ не е толкова фатално за тях. В клуба на най-застрахованите от руско-украинските рискове са Холандия и Великобритания, които са големи производители на газ, както и Франция, Белгия, Испания, които имат диверсифицирани доставки.

В крайна сметка, газовата криза показа ограничените възможности на ЕС да упражни ефективен натиск върху спорещите страни. Русия не е геополитически клиент, а равностоен партньор на Съюза и в този смисъл води самостоятелна политика. На пръв поглед, Украйна е тотално зависима от Запада заради желанието си да се приобщи към него. Но при по-детайлен анализ се вижда, че шансовете на Киев за членство в НАТО са илюзорни главно заради нежеланието на мнозинството от украинците страната им да влезе в Алианса. Макар че симпатизира на Украйна, ЕС се стреми да я държи на ръка разстояние, за да не насърчава желанието на постсъветската република за членство в Съюза, което в обозримо бъдеще не може да бъде удоволетворено.

Най-голямата икономическа полза от съществуването на ЕС е наличието на общ пазар, даващ големи възможности за потребителите. Газовата криза между Русия и Украйна обаче показа, че природният газ е сред от малкото, ако не и единствената, стока, за която общ пазар в ЕС няма. Налице са 27 отделни пазара и когато руските доставки секнаха всяка страна тръгва да се спасява индивидуално. В най-тежко положение се оказа България, която получава почти всичкия си газ от Русия по тръбите, пресичащи Украйна, и освен това разполага с твърде малки запаси в единственото си хранилище в Чирен.

България в „голямата енергийна игра”

В София, като алтернатива на транзита на руски газ през Украйна, винаги се споменават „дежурните” проекти „Набуко” и „Южен поток”, но тяхната реализация лежи някъде далеч в бъдещето и при това не зависи само от добрата воля на българските власти. А криза като тази от началото на 2009 може да избухне отново и след една и след две-три години (а, може би, и само след няколко месеца). Тогава? Най-близкият до България наличен тръбопровод, по който не тече руски газ, свързва Турция и Гърция в Егейска Тракия, с перспектива съвсем скоро да бъде продължен по дъното на Адриатическо море до Италия. Съществува възможност гръцко-турската тръба да се разклони при Комотини и да достигне до Диимтровград. Предвижданото отклонение е сравнително късо – стотина километра, и може да се построи за около две години. Пред такъв проект обаче стоят твърде много въпросителни, по които засега няма яснота. Първо – кой ще продава газ на България за новата тръба? Преди няколко месеца министърът на икономиката и енергетиката Петър Димитров каза, че е договорил с Азербайджан доставки 1 млрд. куб. годишно. Тази договореност бе потвърдена и в началото на тази година, на среща на премиера Станишев с азербайджанския президент Илхам Алиев. Логично е обещаният от Баку газ за България да мине през Турция и да стигне до Комотини. Засега обаче турците купуват азербайджанското синьо гориво на границата с Грузия и го продават в Гърция като свое. Не е ясно дали България ще убеди Турция да бъде просто транзитьор, а не продавач на газ и дали въобще властите в София водят преговори с Анкара по този въпрос. Освен това, наскоро грузински представители намекнаха, че ще искат още по-изгодни за себе си условия за транзита, ако по тръбопровода Баку-Тбилиси-Ерзурум потече газ и за България. Сега грузинците вземат за услугите по транзита 5% от транспортираните количества газ.

Другият проблем е, че строежът, дори и на 100 км газопровод, е скъпо начинание, което ще се финансира много трудно, имайки предвид, че бъдещите приходи ще идват от малък пазар като българския. За сравнение – планираният капацитет на „Набуко” е 31 млрд. куб. м годишно, а цялото потребление на България е около девет пъти по-малко. А както във всяка стопанска дейност, така и в преноса на газ, е приложим принципът за икономия от мащаба на начинанието. Строежът на газопровод от Комотини до България може да се реализира само ако ЕС прояви добра воля и реши да финансира съществена част този проект. Засега обаче Съюзът не проявява особена щедрост и не е готов да отпусне повече от 20-25% от парите, необходими за строежа на тръбата.

Втечненият газ е още по-илюзорна алтернатива за България. Страната ни е ощетена от географията, защото достъпът на танкери до Черно море е затруднен поради големите екологични и геополитически рискове от преминаването им през Босфора. Има идея България да построи терминал за втечнен газ на гръцкото крайбрежие, но тя едва ли ще се реализира, защото българският газов пазар е прекалено малък за такава скъпа застраховка срещу рисковете на транзита.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Река Дунав е сред от най-важните транспортни артерии в Европа. Басейнът ѝ заема общо 817 000 кв. км. Преди построяването на съвременните магистрали, реката е най-удобния път от Централна Европа до Черно море. Тя се разделя на три участъка - Горен, Среден и Долен Дунав. Трасето е затруднено от някои естествени препятствия като праговете по течението (част от които са постоянни, а други се появяват при маловодие) и от теснините и бързеите при Джердап (Железни врата). При вливането си в Черно море, реката се разделя на три ръкава – Килийски, Сулински и Свети Георги. Средният ръкав – Сулинският, е най-пълноводния и най-дълбокия[1]. Връзката към Черно море често пъти е препятствана от затлачената делта на великата река, ако прочистването е запуснато от страната, която към момента контролира тази територия. Тук се появяват „изкуствените” затруднения за речния трафик. Обикновено те отразяват съперничеството между големите държави за геополитически контрол над реката. Появата на независимите балкански дунавски страни, през ХІХ век, допълнително усложнява това съперничество.

Битката за свобода на водните пътища

В  началото на модерното време, един от въпросите с голяма геополитическа стойност е този за свободата на водните пътища. Той се поставя с особена острота след Великите географски открития и е теоретично разработен през ХVІІ век. Още тогава темата обхваща не само моретата, но и големите европейски реки, обременени с многобройни митнически пунктове. Поставят се и наченки на въвеждане на международни правила. Вестфалският мирен договор от 1648 започва да премахва съществуващите ограничения за свободното корабоплаване по Рейн. Най-голям интерес в това отношение имат морските държави, като Нидерландия и Англия.

Другата голяма европейска река – Дунав, през този период остава извън международното регулиране. Долното ѝ течение се контролира изцяло от Османската империя, а горното -  от Австрийската. По тази причина, първоначално плаването по реката се урежда в двустранни споразумения. Първото е Австрийско-турският договор от 1616, който допуска австрийски съдове да стигат до Белград. Юридически, австрийците се ползват с режима на капитулации, установен от султана за Франция през 1535. Те се потвърждават и в следващите мирни договори между Австрия и Османската империя, от 1699, 1718 и 1739. Венеция получава същите права по договора от Пожаревац, през 1718. Така става практика, в международните договори да се включват и специални клаузи за корабоплаването по Дунав. Англия и Нидерландия получават капитулации, без да им се налага да водят военни действия. Последна в системата се включва Русия. Това става с договора от Кючюк Кайнарджа (10/21 юли 1774). В неговия чл. 11 е записано, че Русия се ползва с капитулациите на Франция и Англия в навигацията в Черно море, Бяло море и река Дунав[2].

Тъкмо през XVIII век, Дунав започва да се използва по-интензивно като търговска връзка[3]. Австрийската императрица Мария Тереза (1717-1790) първа сформира звено, което да регулира плаването по реката. Спор има не само за устието, но и за това, кой да контролира горното течение на Дунав. Тук конфликтът е между Австрия и Бавария. Той се урегулира с мирните договори от Тешен, през 1779, и от Мюнхен, през 1784.

В годините на френската революция, революционното правителство в Париж повдига въпроса за свободното корабоплаване по реките, минаващи през територията на повече от една държава, като изрично посочва Рейн и Дунав. Въпросът обаче остава нерешен до края на Наполеоновите войни. Правилата за корабоплаване по меж­дународните реки са приети на Виенския конгрес, през 1815. Те са отразени в няколко члена от заключителния акт на конгреса (чл.108-116)[4]. Основните принципи са два. Според първия, корабоплаването по цялото продължение на реката, като се почне от мястото, където тя става плавателна, и се свърши с устието, трябва да бъде напълно свободно, размерът на митата в никакъв случай не бива да надхвърля дотогавашния размер и не трябва да се прави никакво увеличение без общото съгласие на държавите, владещи бреговете на реката. Вторият принцип е крайбрежните държави, за своя сметка, да подържат в добро състояние водния път и да извършват необходимите работи, за да не среща корабоплаването никакви затруднения. Изрично е пояснено, че правилата се отнасят до Рейн и някои други реки, сред които Майн, Некар и Мозел.

Река Дунав не е сред посочените, заради турския монопол върху устието ѝ, но в края на Наполеоновите войни, той е нарушен от Русия. Тя също става дунавска държава. По Букурещкия договор, от 1812, границата ѝ с Османската империя минава по северният ръкав (Килия) от устието на Дунав. По Акерманската конвенция от 1826, тя се отмества по-на юг, до Сулинския ръкав, а по Одринския договор от 1829 - до най-южния ръкав Св. Георги[5]. В този период единственият, незатлачен от наноси, плавателен ръкав на Дунавското устие е Сулинският. Той остава изцяло в руски ръце. Русия получава и островите в устието на река Дунав. Освен, че уточнява границата, чл.3 на Одринския договор гарантира руския монопол върху делтата, защото постановява десният (т.е. турският) бряг, на разстояние два часа път от реката, да остане ненаселен и там да не се изграждат каквито и да било постройки. За баланс, същото се отнася до островите, които са владение на руския цар. На тях не могат да се установяват никакви служби или укрепления, освен карантинни станции. Договорът дава в руски ръце и цялото източно крайбрежие на Черно море от Анапа, на север, до Поти, на юг (с изключение на Черкезия). Следствието е, че всяко плаване от устието на Дунав до Кавказ, трябва да бъде съгласувано с Русия.

Дунав, като връзка между Западна Европа и Балканите

В същото време, река Дунав се превръща във важна търговска връзка между Западна Европа и страните от Балканския полуостров. Дунав е естествен канал за превоз на продукти. Значението му се засилва с началото на индустриалната революция. Големи маси от селяни стават фабрични работници. Селскостопанската продукция в Западна Европа намалява и се налага внос на храни. Зърнопроизводството в Украйна е още в зародиша си. Така, Молдова и Влашко стават житници на Европа. Затварянето на Черно море прави река Дунав и Кавказ руски. Който държи устието на Дунав, господства над цялата река, над пътя за Азия и за Молдова и Влашко. Това предопределя особения интерес на Великобритания към корабоплаването по Дунав, защото превозите се осъществяват предимно с кораби под британски флаг.

През 1836, е обнародван руски указ за построяване на карантинна станция на един от островите в Дунавското устие (на практика, митница и форт). За да осъществи карантинните правила, Русия иска правото да посещава и преглежда корабите, които пътуват нагоре по Дунав, както и да събира такси и да задържа и изпраща в Одеса, онези от тях, които не се подчиняват. Построяването на укрепления на входа на Дунав и въоръжаването им с артилерия, според британците, е нарушаване на Одринския договор, а събирането на такси и създаването на пречки пред корабоплаването е нарушение на Виенския договор. Лондон обаче избира пътя на компромиса и се съгласява мълчаливо с „узурпирането” на дунавското устие от Русия. В британското общество обаче се усилват русофобските настроения, чиито най-краен изразител е кръгът около журналиста Дейвид Ъркарт[6].

Австрия също е заинтересована от речния път. През 1835 започват плаванията от Виена към делтата на Дунав. През 1838, Австрия дава свобода на плаване, в своя участък от реката, на корабите под британски флаг. През 1840, Русия и Австрия сключват в Санкт Петербург съглашение за корабоплаване по руския и австрийския участък на река Дунав. През 1851 пък е подписано поредното австро-баварско споразумение. През 1853 Русия също подписва такова споразумение с Бавария, а към него по-късно се присъединява и Вюртемберг.

Поради незаинтересоваността си да допуснат австрийския износ на зърно към Черноморския регион, руските власти съзнателно не подържат Сулинския ръкав годен за навигация. Има подозрение, че това се прави с цел, да се затрудни износа по Дунав и да се пренасочи към Одеса. Затова Австрия препраща пощата си през Триест. Великобритания се намесва и води продължителна преписка с Русия за Сулинския ръкав, между 1849 и 1853. В началото на 1853 спира навигацията в Дунавската делта. Дълбочината на коритото намалява от 14-16 до само 8 стъпки, което е недостатъчно за преминаването на натоварени със зърнени храни кораби. Корабоплаването по реката е обявено за невъзможно и зърнените храни гният в Сулинския ръкав. Това е една от малко известните причини за Кримската война (1853-1856).

Нов етап в дунавския режим

Поражението на Русия в Кримската война налага началото на нов етап в режима на река Дунав – този на многостранните договори. Парижкият мирен договор е подписан от Русия, Тур­ция, Англия, Франция, Сардиния, Австрия и Прусия, на 18 март 1856. Той отразява засилените интереси по отношение на Дунав. Още в преамбюла на договора е записано „Дунав се интернационализира”. Членовете от 15 до 19 разпространяват и върху Дунав свободния режим за реките от Виенския договор. Реката е обявена за международна, без да се въвежда разграничение между дунавските и недунавските държави. Най-важният проблем, за подържането на устието на Дунав в добро състояние, се поверява на т.нар. Европейската дунавска комисия (ЕДК). Тя е съставена от Австрия, Франция, Великобритания, Русия, Османската империя, Прусия и Сардиния[7]. Последните две са наследени от Германия и Италия. Комисията контролира речния участък от Черно море до град Исакча. Още на първото си заседание, тя определя за свое седалище Галац.

Парижкият мирен договор предвижда още една комисия – на крайбрежните държави. Тя има за задача да осигури безопасното корабоплаване по река Дунав, от град Улм до делтата. Комисията заседава във Виена. В нея влизат Баден, Вюртемберг, Бавария, Австрия и Османската империя. Автономните княжества Влашко, Молдова и Сърбия са допуснати със съвещателен глас. В края на 1857, комисията приема документ за режима на корабоплаване по Дунав. Той дава предимство на крайбрежните държави, като не се разпространява върху дунавските притоци. Смята се, че документът облагодетелства най-много Австрия. По тази причина, на международна конференция в Париж, през 1858, страните - победителки от Кримската война, не само не одобряват акта, но дори разпускат крайбрежната комисия.

Въпреки съпротивата на Австрия, е удължен срокът на ЕДК. По Парижкия мирен договор, тя е временен орган, който за две години трябва да проведе необходимите хидротехнически работи в устието на реката. През 1858 обаче, мандатът ѝ се удължава с 10 години. Комисията започва да разширява дейността си и да си присвоява нови права. През 1865, тя изработва регламент за корабоплаването в устието на Дунав[8]. Утвърждаването му става на поредната конференция в Париж, през 1866. На нея продължава натискът на Австрия за разпускане на ЕДК. Прави се и опит за възстановяване на комисията от крайбрежните държави. Активни усилия в тази посока полага току-що създадената румънска държава, обединила Влашко и Молдова. Румънците залагат на обстоятелството, че за техен владетел е избран представител на германската династия Хохенцолерн-Зигмаринген. Въпреки това, крайбрежната комисия не се свиква, а напротив – конференцията удължава мандата на ЕДК с още 5 години.

След изтичането им, се свиква Лондонската конференция от 1871. Поредното удължаване на мандата на ЕДК е с 12 години, през които комисията трябва да изплати получените от нея заеми за да финансира хидротехническите дейности в устието. Според австрийците, това е в британски интерес. За крайбрежната комисия е дадено неопределеното обещание, че ще бъде възстановена, след необходимите консултации. Конференцията ознаменува връщането на Русия в Черно море.

След Руско-турската война от 1877-1878, Русия отново излиза на Дунав. Според договорите от Сан Стефано и Берлин, Килийският ръкав на дунавското устие става граница между Русия и Румъния. Договорите потвърждават наличието на международен режим в устието на реката[9]. Берлинският договор отделя голямо място на дунавската тема. Румъния приема разширяването на ЕДК до Галац срещу влизането си в комисията. По въпроса за мандата на ЕДК, се предвижда свикване на международна конференция, през 1883.

Регулирането по Долен и Среден Дунав

По-подробно е разгледан въпросът за регулирането на участъка след устието - по Долния и Средния Дунав. Темата засяга и новоосвободената Българска държава[10]. Работна група от делегатите на Италия, Германия и Австро-Унгария в ЕДК изработва проект, през май 1880. Предложено е корабоплаването по реката да се контролира от Смесена комисия, съставена от Румъния, Сърбия, България и Австро-Унгария. Става дума за доста „омаломощен” вариант на старата крайбрежна комисия. Председателското място и решаващият глас са запазени за Австро-Унгария. Това създава проблем, защото в правата на комисията се залага и одобряването на строежите на мостове и жп линии през реката. Възражения имат Великобритания, Франция, Русия, Османската империя и Румъния. През този период, корабите под британски флаг реализират половината от всички превози по реката[11]. Само Сърбия подкрепа Австро-Унгария, защото е обвързана от тайна конвенция с нея. България трудно е допусната до заседанията заради турските възражения, че не е независима държава. Австро-Унгария използва несигурното положение на България, за да я притисне да подкрепи проекта. Стига се до известния случай, когато българският премиер Драган Цанков се обявява за проекта, но тайно нарежда на българския делегат да гласува против него. В крайна сметка, ЕДК отхвърля проекта, а българският княз Александър I иска оставката на Цанков, заради възмущението на австрийците. Изследователите наблягат много на доброто взаимодействие между българската и румънската дипломация, но някак пропускат, че това поведение е изгодно и за Русия, и за Великобритания.

Трудните преговори продължават и през следващите години. През 1883, в Лондон, се свиква и предвидената от Берлинския договор нова конференция за река Дунав. На нея е приет „Договор за корабоплаването по река Дунав”. Решено е, мандатът на ЕДК да се продължи с още 21 години. След изтичането им, този срок се удължава автоматически с по още 3 години и комисията, на практика, се превръща в постоянна. ЕДК разширява обхвата си до Браила. Русия обаче се преборва северният дунавски ръкав Килия, през който минава руско-румънската граница, да не се контролира от ЕДК. Срещу това, Москва и Букурещ се ангажират хидротехническите дейности по Килийския ръкав да не застрашават корабоплаването по главния Сулински ръкав. Договорът предвижда и смекчен вариант на австрийското предложение за смесена комисия в участъка Браила – Железни врата[12]. Въпреки това, Румъния не го ратифицира в тази му част. Това е причината, плаването по реката да се подчинява на три различни режима, два от които са международни. От устието до Браила контролът се осъществява от ЕДК, която събира такси при преминаването на Сулинския ръкав, за работата по поддръжка на канала. Общата сума, събрана между 1860 и 1892, се оценява на 48 млн. франка. Австро-Унгария, Бавария и Вюртемберг прилагат на Горния Дунав споразумението от 1857. Единствено, от Браила до Железни врати, надзорът на корабоплаването се извършва от всяка крайречна държава, без съгласуване помежду им. Тази част на Дунав остава в неустановено положение. Според британския премиер Уилям Гладстоун, това е: „заради каприза на Румъния”, но не бива да се пропуска и руският интерес.[13] Плаването по вътрешността на реката остава регулирано от законите на отделните държави чак до Първата световна война. Така, Австро-Унгария самостоятелно подържа съоръженията при Железни врата и събира съответните такси. В рамките на двусъставната империя, функцията е възложена на унгарското правителство.

По време на Световната война, ЕДК прекратява дейността си. За известен период цялото течение на реката се контролира от Централните сили. По сепаративния Букурещки мирен договор между Централните сили и Румъния, от 7 май 1918, ЕДК се преобразува в „Комисия за устието на Дунав”. В нея влизат Германия, Австро-Унгария, България, Румъния и Османската империя. Последвалото поражение на Централните сили обаче не позволява на Комисията да заработи. Към Върховното командване на войските на Съглашението на Балканите, през 1918 и 1919, има  „Служба за корабоплаване по Дунав”. През 1919 и 1920 пък действа специ­ална временна Междусъюзническа комисия от представители на Великобритания, Франция, САЩ, Италия, Румъния и новообразуваните държави Югославия и Чехословакия, с британско предсе­дателство (адмирал Трубридж)[14].

Единна система от регламенти

Мирните договори след Първата световна война създават, за първи път, единна система от регламенти за река Дунав. Те са заложени във Версайския договор с Германия и са повторени в останалите мирни договори. Обособена е специална част: „Клаузи относно Дуна­ва".[15] Режимът на корабоплаването по Дунав е възложен на две комисии. Наред с възстановената ЕДК, се създава нов орган за река Дунав - Международната дунавска комисия.

За уточняване на подробностите се предвижда свикване на специална конференция. В нея участват делегации на Великобритания, Белгия, Гърция, Италия, Франция, Австрия, България, Германия, Румъния, Унгария, Чехословакия, Югославия. Първите пет са не дунавски държави, но пък са победители във войната. Съветска Русия не участва, защото все още не е част от следвоенната система на международните отношения, а и временно не е дунавска държава, след като Румъния завзема Бесарабия. На 23 август 1921, в Париж, е приета „Конвенция за окончателния статут на река Дунав”[16]. Според Парижката конвенция от 1921, река Дунав е свободна и открита за плаване на съдове от всички брегове в условията на пълно равноправие в целия плавателен участък от Улм до Черно море „по всички речни части, обявени за между­народни".

Създават се две комисии за реката. Първата е възстановената ЕДК. Тя отново отговаря за поддръжката на дунавското устие (т.нар „Морски Дунав”) и включва Франция, Великобритания, Италия и Румъния. Предвидена е възможност към нея да се прибавят и други държави, ако четиримата титуляри постигнат консенсус. Втората комисия получава името „Международна дунавска комисия” (МДК). Тя включва по един представител от всички дунавски държави. Германските делегати са двама, защото представляват бившите самостоятелни държави, а след Първата световна война федерални единици – Вюртемберг и Бавария. Наред с дунавските страни, в МДК членуват и всички некрайбрежни държави, участващи в ЕДК, т.е. Франция, Великобритания и Италия. МДК контролира плаването не само по Дунав, но и по пълноводните ѝ притоци.

Опити за преразглеждане на новия режим

Новият режим поражда и недоволства. В междувоенния период цялата  дунавска делта и териториите от двете ѝ страни се владеят от Румъния. Тя има самочувствието на голяма европейска държава и приема наличието на ЕДК като ограничение на своя суверенитет. Затова Букурещ протестира пред Обществото на народите. Случаят е отнесен до Международният съд в Хага. През 1927, Румъния губи делото, но продължава да търси нови възможности. Те се появяват през 30-те години. Тогава се засилва влиянието на други две, недоволни от дунавския режим, държави - Германия и СССР. През ноември 1936, нацистка Германия отхвърля клаузите на Версайския договор. Тя става още „по-дунавска” страна през 1938, когато присъединява Австрия. Хитлер се интересува специално от реката, във връзка с амбицията си за изграждането на канала Рейн-Майн-Дунав. През 1938, Румъния организира конференция в Синая. На 19 август 1938 е подписано споразумение, че ЕДК отстъпва изпълнителните си правомощия на Румъния и се запазва само като консултативен орган[17]. Това става в навечерието на Судетската криза, затова Великобритания и Франция гледат да избегнат конфликт с Румъния. Пак по сходни съображения, през 1939, те приемат включването на Германия в Европейската дунавска комисия[18].

Втората световна война променя мирния характер на Дунав. На 28 юни 1940, ЕДК прекратява работата си. Непосредствената причина е, че СССР присъединява Бесарабия и отново става дунавска страна. Великобритания и Франция не са готови да влязат в конфликт със Сталин, а Румъния и Германия  са противници на ЕДК. Петият член на комисията е Италия, която подкрепя своите съюзници. На 5 септември 1940, във Виена, се провежда конференция с участието на Германия, България, Румъния, Словакия, Унга­рия, Югославия и Италия. Взето е решение да се денонсира Парижката конвен­ция от 1921 и да се разпусне Международната дунавска комисия. Съветското правителство изразява недоволство, че не е поканено във Виена. Веднага започват консултации между Германия и СССР и през октомври 1940 те обявяват намерението си за създаване на единна Дунавска комисия в състав: Германия, Италия, СССР, Румъния, Унгария, България, Югославия и Словакия[19].  От тях само Италия не е дунавска страна, но пък е съюзник на Германия и не може да бъде пренебрегната. Германо-съветската война обаче, стопира създаването на комисията. През войната действа „Речен съвет” със седалище в Братислава, който е под германски контрол.

Следвоенното регулиране

Необходимостта от регулиране на плаването по река Дунав се поставя веднага след края на Втората световна война. Сблъскват се две тези. Едната е за подновяване дейността на старата ЕДК, която формално не е ликвидирана с международно споразумение. Другата е за изграждане на единна дунавска комисия, в която да членуват само дунавски страни[20]. Второто предложение разчита на убедителния аргумент, че зад него стоят Съветският съюз и Червената армия. По искане на СССР, в мирните договори има само един член за Дунав, който декларира, че корабоплаването по реката е свободно[21]. В Белград е свикана конференция за режима на корабоплаването по Дунав, белязана от студената война. Представителите на САЩ, Великобритания и Франция се отказват от участие. „Конвенцията за режима на корабоплаването по река Дунав" е подписана на 18 август 1948 от упълномощените представители на България, Унгария, Румъния, СССР, Чехословакия, Украйна и Югославия и влиза в сила от 11 май 1949. Запазено е място и за Австрия, което тя трябва да заеме, след като се реши въпросът за нейния мирен договор. Германия не е спомената, но е логично и към нея да се подходи по същия начин, ако някога източната и западната ѝ част се обединят. Допълнителен протокол към конвенцията обявява, че старата ЕДК е разпусната и урежда въпроса с имуществото и, както и с това на разпуснатата, през 1940, МДК[22].

Белградската конвенция регламентира свободното и открито­ корабоплаване за гражданските кораби на дунавските държави, с минимални ограничения за корабите на недунавските страни. Ролята на СССР се подчертава чрез включването на руския, като втори официален език на комисията, наред с традиционния френски. Първата сесия на новата Дунавска комисия е в Галац, през ноември 1949. Участват по един представител от всяка дунавска държава, подписала Конвенцията. САЩ, Великобритания и Франция изпращат ноти, че не признават конвенцията от 1948 и считат за действаща тази от 1921. Към тях се присъединяват членовете на старата Международна дунавска комисия – Италия, Белгия и Гърция. През март 1953, в Рим, се свиква „извънредна сесия” на Европейската дунавска комисия с представители на Италия, Великобритания и Франция и наблюдател от Западна Германия. Те приемат декларация, че „Европейската дунавска комисия ще действа докато всички нейни членове решат да я разпуснат”[23].

През 1953, Дунавската комисия се реорганизира. Може би, за да се прекрати всяка връзка със старата ЕДК, през 1954, седалището на комисията се премества от Галац в Будапеща. Постоянни представители на дунавските държави в Дунавската комисия са тех­ните посланици в Унгария. Страната-домакин се представлява от замест­ник-министъра на външните работи. От 1957, в работата на Комисията, със съвещателен глас, участват и представители на транспортните министерства на Австрия и Западна Германия. Австрия се присъединява към Конвенцията на 7 януари 1960. Интересното е, че тя не подписва протокола за прекратяване дейността на ЕДК. Ситуацията остава непроменена през 60-те - 80-те години на ХХ век. Стабилното положение създава условия за увеличаване броят на държавите, чиито кораби плават по Дунавския воден път.

Промените след 1989

Промяната, настъпила след 1989 в Централна и Източна Европа, се отразява и на река Дунав. Източна и Западна Германия се обединяват. Обратно на тях, бившите републики от СССР стават самостоятелни държави. Чехословакия се разделя на Чехия и Словакия. Разпадането на Югославската Федерация прераства в кръвопролитна гражданска война. Войната и наложените от Съвета за сигурност на ООН санкции по отношение на бивша Югославия водят до драстичното намаляване на транзитние обем по река Дунав[24]. Ситуацията по Долния и Средния Дунав влиза в открито противоречие с транспортните процеси в Европа. На 21 септември 1992 се въвежда в експлоатация отсечката, свързваща Нюрнберг и Келхайм и с това се осъществява старата мечта за изграждане на канала Рейн - Майн­ – Дунав. Първоначално, заради юговойната, в канала се включват пълноценно само горните части на Дунав. Дейтънският мир от края на 1995 създава условия превозът на стоки по реката да се възстанови бързо. От този момент започва и нормалното функциониране на трансевропейския плавателен канал между Ротердам и Сулина, с дължина 3500 км.

На дневен ред се поставя въпросът за присъединяването на Германия към Дунавската комисия. Това става с Допълни­телен протокол от 26 март 1998 към Конвенцията за режи­ма на корабоплаването по река Дунав (1948) В същия документ е уредена и правоприемствеността на СССР, Чехословакия и Югославия в Дунавската комисия. СССР е наследен от Украйна, Молдова и Русия. Мястото на Чехословакия е заето от Словакия, а старата Югославска федерация е наследена от Хърватия и Съюзна Република Югославия (Сърбия и Черна гора). Променено е изискването, Комисията да бъде само „клуб” на дунавските страни, защото Русия вече не такава. Участниците в Дунавската конвенция стават „договарящи страни”. Като жест към Германия, немският става трети официален език на Дунавската комисия. Заради връзката с канала Рейн - Майн­ - Дунав се налага режимът на Конвенцията, който дотогава е до Улм, да се разшири до Келхайм[25].

Драматичните събития от 90-те години на ХХ век поставят и въпроса за опазване на речните води от замърсяване с вредни вещества. В световен мащаб водата става все по-ценна. През 1994, в София, е подписана последната засега дунавска конвенция. Тя е озаглавена „Конвенция за сътрудничество при опазването и устойчивото развитие на река Дунав”[26]. Целта и е да се опазва екологията на басейна на реката, от което пряко зависи качеството на водата. Конвенцията е ратифицирана през 1998-1999. Тя създава Международна комисия за опазването на река Дунав. В нея членуват 13 страни от водосбора на реката (Австрия, Босна и Херцеговина, България, Хърватия, Чехия, Германия, Унгария, Молдова, Румъния, Словакия, Словения, Сърбия и Украйна). Четиринайсти член на комисията е Европейският съюз. Той се очертава като новия геополитически играч, с интереси в реката.

Мирното ползване на Дунав е поставено на изпитание през 1999. Бомбардировките на НАТО, през април 1999, раз­рушават и трите моста при Белград. Отломките им затрудняват движението по Дунав. След края на военните действия, Дунавската комисия организира възстановяването на нор­малното движение по реката. В началото на 2000 стартира проектът "Разчистване талвега на река Дунав", на стойност 26 милиона евро. Заинтересоваността на ЕС е изразена с финансовата му подкрепа в размер на 85% от цялата необходима сума. Останалите 15% са предоставени от самите крайдунавски държави и от държави без излаз на реката, които обаче имат интерес от свободното плаване по Дунав. Почти половината от втората сума, е осигурена от Германия и Австрия. Всички парични средства са преведени в така наречения Международен фонд, по сметка на Австрийската национална банка във Виена. През ноември 2000 е създаден Технически отдел, отговарящ за всички дейности по Проекта и пряко отговорен пред Дунавската комисия. Така, до края на юни 2003, участъкът от река Дунав при Нови Сад е напълно почистен. През 2004, дейностите по поддържането на реката в плавателните ѝ участъци продължават с демонтирането, на 7 октомври 2005, на понтонния мост, изграден по­ради реконструкцията на моста "Свобода". С това въпросът за разчистването на талвега и осигуряването на нормалното пла­ване по река Дунав може да се приема за напълно разрешен[27].

Последната промяна в Дунавската комисия е породена от разделянето на Съюзна Република Югославия на съставящите я Сърбия и Черна гора, като мястото и е заето от Сърбия. Към настоящия момент, членове на Дунавската комисия са 11 държави - Австрия, България, Хърватия, Германия, Унгария, Молдо­ва, Словакия, Румъния, Русия, Украйна и Сърбия. В този състав, през 2006, Комисията отбеляза 150 години от регламентирането на свободното корабоплаване по Дунав, на Парижкия конгрес, през 1856. Център на тържествата беше Австрия. В историческата им част беше почетена и ЕДК, като първата международна комисия за реката. Демонстрира се и елегантен жест към миналото, като някои от заседанията на Дунавската комисия през годината се проведоха в Букурещ, а не в Будапеща. Исторически аналогии предизвика и решението, три недунавски страни (Гърция, Кипър и Черна гора) да получат статут на наблюдатели в Комисията. Това може да се разглежда като край на съперничеството между европейските държави за геополитически контрол над реката или пък като начало на нов негов цикъл.

* Българско геополитическо дружество

[1] Дойков, В и Л. Ботев. Дунав и Дунавският воден път. С. 1980, с.30;

[2] Генов, Г.П. Международни актове и договори, засягащи България. С. 1940, с 23-24

[3] Halm, Hans. Die Entdeckung der Donau als Welthandelstrasse. In: Der Donauraum 5 (1960), s.92-100

[4] http://www.talleyrand.org/politique/acte_du_congres_de_vienne_001.htm

[5] Генов, Г.П. Международни актове…, с 55-85; Pomorska enciklopedija, t.2, Zagreb, 1975, s. 297

[6] Urquhart, D., The mystery of the Danube: showing how through secret diplomacy that river has been closed, exportation from Turkey arrested, and the re-opening of the Isthmus of Suez prevented, London, 1851.

[7] Kortschak, Bernd H. 150 Jahre institutionalisierte internationale Zusammenarbeit zur Beseitgung nautischer Engpaesse an der Donau. In: Der Donauraum 46 (2006), s.184-185. Вж. и цитираната литература.

[8] „Международниы акт о судоходстве в устьях Дуная” (Галац, 21.Х/2ХІ. 1865) в: Козменко И.В. (сост.) Сборник договоров России с другими государствами (1856-1917). М.1952., с.93-102

[9] Вж. Договорите от Лондон, Сан Стефано и Берлин: Генов, Г.П. Международни актове…, с.185-193, с.241-273 и с. 275-325

[10] Стателова, Е. Дипломацията на Княжество България (1879-1886) С., 1979, с. 19-39; Statelova, E. La Bulgarie et la probleme danubien (1879-1883). –in: Etudes Historiques, Tome VI, Sofia, 1980, p.189-206; Пантев, А. Англия срещу Русия на Балканите (1879-1894) С., 1972, с. 61-65

[11] Statelova, E. Op.cit., p.205

[12] Лондонският договор от 26.ІІ/10.ІІІ. 1883) в: Козменко И.В. (сост.) Сборник договоров..., с.235-237

[13] Еnciklopedija Jugoslavije, t.3, Zagreb, 1968, s. 175; Энциклопедической словарь Брокгаузь и Ефронь, т.ХІ, с.236

[14] Pomorska enciklopedija, t.2, Zagreb, 1975, s. 297

[15] Вж. членове 229 – 235 от Ньойския договор с България в: Стенографски Дневници, ХVІІІ ОНС, І р.с., 30 з., 5.І.1920, с.859-860.

[16] „Конвенция за окончателния статуть на Дунава” -в: Държавен Вестник бр.3/4.ІV.1923 и Лазаров, Г. Дунава след Версайл. С., 1928

[17] Archiv der Gegenvart, 1938, s. 3681-3682; Вж. Текста на съглашението в: Фандиков, П.Г. Международно – правовой режим Дуная. М. 1955., с. 235-240

[18] Archiv der Gegenvart, 1939, s. 3964

[19] Bobew, A. P. Ostblock zwischen Krach und Einigkeit. - In: DIE ZEIT, Nr. 32/05.08.1948; Archiv der Gegenvart, 1940, s. 4750

[20] Преговорите и различните тези са представини подробно в: Логунов, В.Д. Современный международно – правовой режим Дуная. М. 1958., с. 19-62

[21] Вж. чл.34 от „Договора за мир между България и Съюзените и Сдружени сили” -в: Държавен Вестник бр.201/30.VІІІ.1947

[22] Конвенция за режима на корабоплаването по река Дунав – в: Държавен Вестник бр. 112 /1.VІ.1949

[23] Фандиков, П.Г. Международно..., с. 190 и 252-253

[24] Банчев, Б. Дунав като инструмент за геополитически натиск - сп. Геополитка, бр. 4/2008, с. 33-41

[25] Допълнителен протокол от 26 март 1998 г. към Конвенцията за режима на корабоплаването по река Дунав – в: Държавен Вестник бр. 92 /22.Х.1999

[26] Държавен Вестник, бр. 30/2.ІV.1999

[27] Борисова, И. Дунавска комисия – в: Европейска интеграция и право, бр. 1/2006, с.127-132;  Bundesgesetz über den Internationalen Fonds zur Räumung der Schifffahrtsrinne der Donau. In: http://www.epstein.at/PG/DE/XXI/I/I_00265/daten_000000.doc; Bundesministerium für europäische und internationale Angelegenheiten. Jahrbuch der Österreichischen Außenpolitik. Außenpolitischer Bericht 2001, s. 118-120; Außenpolitischer Bericht 2006, s. 102-104.

{rt}