Съединените щати имат първия си нов президент, след терористичните атаки от 11 септември 2001. Заелият поста, през януари 2009, Барак Обама се изправя пред един съвършенно различен свят, в сравнение с онзи, в който трябваше да действа Джордж Буш-младши. Наред с традиционните проблеми, като например нестабилността в Близкия изток, се появиха и редица нови, най-важен измежду които е възходът на няколко големи и стремящи се към утвърждаване на позициите си на световната сцена сили – Китай, Индия и Русия. Две други глобални сили – Европейският съюз и Япония продължават да разширяват възможностите си, преживявайки период на преход. Това стратегическо обкръжение не прилича на нито едно от тези, с които САЩ са се сблъсквали в миналото. Новият геополитически пейзаж съдържа определени рискове, но в същото време предлага и немалки възможности на Америка, ако тя съумее да се възползва от момента. Новата администрация трябва да положи сериозни усилия във вътрешнополитически план и, едновременно с това, да се опита да обедини усилията си с тези на новите „играчи”, в рамките на някакъв нов форум, който да е в състояние да се справи с най-големите заплахи пред съвременната глобална сигурност.
Новата ера
Мнозина наблюдатели твърдят, че възходът на други големи сили бележи началото на нова геополитическа надпревара и края на американската ера. В книгата си „Постамериканският свят” (виж.”Геополитика”, бр.4/08 – б.р.) Фарид Закария предлага списък на най-големите световни постижения, които не са дело на САЩ, като най-високия небостъргач, най-големия мол, най-големия завод и т.н. (1). Той описва „възхода на другите” като основна тенденция на тази нова епоха. На свой ред, Параг Хана пише, че „днес, почти навсякъде по света, ние се конкурираме (и губим) на геополитическия пазар с другите свръхсили: ЕС и Китай” (2). Робърт Кейгън също подчертава, че „международната конкуренция между големите сили се завръща”, като поставя в центъра и идеологическото съперничество (3).
Националният дебат за перспективите пред САЩ и тяхната роля в новия, гъмжащ от съперници, свят е доста закъснял. Но това, което липсва и сега, е конкретната дискусия по няколко ключови въпроси: как възходът на Китай, Индия и Русия, както и укрепването на ЕС и Япония (т.нар. ключови сили), реално се отразява върху тези проблеми от критично значение за американците? Тоест, как техният възход засяга сигурността на САЩ и жизнения им стандарт? В този дебат следва да имаме предвид, кои са американските приоритети, или рискуваме да се фокусираме върху онези аспекти от очертаващият се нов свят, които не са чак толкова съществени. Много по-важно е например, да имаш партньори в борбата с тероризма, отколкото да се хвалиш с най-високия небостъргач в света.
Когато рамките на анализа се определят от интересите на САЩ, ползите от възхода на въпросните сили за Америка стават по-ясни. Въпреки че САЩ ще продължат да бъдат доминиращата световна сила и през следващите години, мощта им вече няма да е достатъчна за да гарантира сигурността и просперитета на американците. Доминацията няма да помогне за стабилизирането на Ирак и Афганистан, за прекратяване на ядрените програми на Северна Корея и Иран, за разгрома на Ал Кайда, за решаване на проблема с климатичните промени или за съживяването на световната търговия. Само заедно с останалите нации, САЩ ще могат да се борят успешно срещу истинските заплахи и по-добре да реализират новите възможности.
Този нов свят е повлиян най-фундаментално от технологията, а не от идеологията. Наличието на една наистина глобална финансова система, позволява на парите, стоките и хората (ако не на всички, поне на голямата част от тях) безпроблемно да преминават границите между държавите. Китай, Индия и Русия приеха капиталистическия модел - нещо, за което САЩ се бореха дълги десетилетия. В резултат от това, днес техните икономики демонстрират ръст (също както и влиянието им). В същото време, технологиите съдействаха за неимоверния ръст на различни недържавни заплахи, каквито са например тероризмът или масовите епидемии. Нещо повече, малки страни, като Северна Корея, вече могат да притежават разрушителните оръжия, с които някога разполагаха само великите сили. В тази нова епоха, най-големите заплахи за мира и просперитета, към които се стремят и от които се нуждаят ключовите световни сили, не идват от други, подобни на тях, сили, а именно от тези укрепнали, благодарение на новите технологии, сили на хаоса – отвратителните „странични продукти” на глобализацията. Затова държавите, които искат в света да има ред, трябва да се борят заедно срещу тези заплахи.
Идеологическото съперничество е страничен ефект от този процес. Ключовите световни сили искат да вървят напред. Всемогъщият долар (или рубла, или евро) – това е тяхната идеология. Разбира се, във всяка от тях национализмът продължава да е силен. Налице са достатъчно горещи точки и националните интереси със сигурност ще продължат да се сблъскват по един или друг повод. Не сме обаче на ръба на нова студена война, в която нашите противници активно да търсят начин да наложат собствената си идеология, за сметка на идеите и идеалите, изповядвани от САЩ.
Нещо повече, ключовите световни сили могат да донесат значителна полза за Съединените щати. Американците се тревожат най-вече за личната си сигурност и очакват от своето правителство да ги защити от външните заплахи. Анализирайки спектъра от такива заплахи (от Северна Корея до наркотрафика), ще видим, че само две от тези заплахи има потенциала да застрашат живота на хиляди американци, в собствената им страна и в близко бъдеще: терористите (особено ако разполагат с оръжие за масово унищожение) и епидемиите от опасни заразни болести. Останалите ключови държави са естествени партньори на САЩ в борбата срещу тези най-ясно очертани опасности на съвременната епоха.
Заедно срещу тероризма
Всички ключови световни сили са дълбоко мотивирани да си сътрудничат в усилията за изкореняване на тероризма и американските разузнавателни и правни институции сътрудничат със своите партньори във всяка от тези държави. Тъй като САЩ не разполагат с адекватно разузнавателно присъствие във всяка от страните, служещи за убежище и база на терористите, те са силно зависими от възможностите на другите, в това отношение. Нека си припомним например, че именно бдителността на британските тайни служби доведе до разкриването и осуетяването, през август 2006, на заговора за взривяването на десет самолета, летящи към САЩ, с помощта на течни бомби (4).
Със своето трето по численост в света мюсюлманско население и такъв съсед като Пакистан (превърнал се в своеобразен терористичен „хъб”), Индия вече десетилетия наред следи и се бори с радикалните ислямистки групи, превръщайки се във важен източник на информация за много екстремистки организации, застрашаващи и САЩ. Радикалната сунитска мюсюлманска групировка „Лашкар и Тайба”, чиято база е в Лахор, осъществи някои от най-големите терористични нападения в Индия, включително и срещу срещу индийския парламент (тя е и сред основните заподозрени за кървавите нападения в Мумбай, през ноември 2008 – б.р.). Напоследък тя прехвърли вниманието си от Кашмир към подготовката на терористи, които „да воюват с неверниците и най-вече със САЩ” (5). През юни 2003, 11 американски мюсюлмани (известни като „пейнтбол терористите” заради начина, по който обикновено прекарвали свободното си време) бяха осъдени във Вирджиния, заради това че са преминали подготовка в лагерите на „Лашкар и Тайба” и са участвали в нейни акции. През юни 2005, Индия и САЩ подписаха 10-годишен договор за отбрана, с който се ангажираха да продължат съвместните антитерористични операции.
Ограничаването на разпространението на оръжия за масово унищожение и недопускането те да попаднат в ръцете на терористи е може би най-спешната цел пред американската външна политика. Мнозина в САЩ не знаят обаче, че Русия е съосновател и съпредседател (заедно със Съединените щати) на Глобалната инициатива за борба с ядрения тероризъм. Тази група от около 50 държави (някои от които нямаше да се присъединят, ако руснаците не участваха) се опитва да създаде рамката, в която ще е възможно да се попречи, или да се реагира, на евентуална ядрена атака. По-добрата защита, от страна на Русия, на собствения и ядрен арсенал, също е ключов приоритет за американската сигурност.
През годините, Китай се превърна в пример за добро поведение в рамките на борбата с разпространението на ядрените оръжия (6). Въпреки че действията му не са безупречни, от средата на 90-те години насам, Пекин силно подобри вътрешния контрол върху търговията с ядрени технологии, подписа редица двустранни споразумения със САЩ и се присъедини към международни конвенции, като Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО), Конвенцията за химическите оръжия, Договора за всеобхватна забрана на ядрените опити, Групата на ядрените доставчици и др. Всички те налагат строго определено поведение по отношение трансфера на ядрени материали. Китайците помогнаха и за разкриването на най-мащабната съвременна ядрена сделка, осъществена от пакистанския учен Абдул Кадир Хан.
Не по-малко важно е, че Китай се присъедини към антитерористичната програма, лансирана от администрацията на Буш – Инициативата за сигурност на контейнерите (CSI), целяща да предотврати кражбата на ядрени материали от САЩ в корабни контейнери. Тъй като американските пристанища са уязвими в това отношение, CSI целеше откриването на откраднати оръжия за масово унищожение още преди натоварването им на корабиге. Всяка година над 10 млн. контейнера напускат китайските пристанища на път за Америка (много повече, отколкото от която и да било друга страна). В рамките на CSI, сега американските митничари могат да действат и в пристанищата на Хонконг, Шанхай и Шенжън.
Партньори в борбата с епидемиите
С постепенното изчезване на птичия грип, е лесно да забравим, че дори терористично нападение с „мръсна” бомба не може да причини толкова смърт, колкото някой високо патогенен вирус (7). По време на последната мащабна грипна епидемия през 1918 (т.нар. „испански грип”) всеки втори починал в САЩ е нейна жертва (8). Мнозина специалисти по инфекциозни заболявания смятат, че не може да се изключва и друга подобна епидемия (9).
Китай е основния двигател на проблема, както и на решението му. Първоначалните причинители на грипа са в дивите водни птици, които, на свой ред заразяват домашните птици, сред които кацат по време на традиционната си миграция в Азия. Веднъж попаднал сред домашните птици, вирусът мутира и може да зарази домашни животни или хора. Като най-голям производител на птиче месо в света, гъстонаселеният Китай е естествен инкубатор на птичия грип. Именно поради това, усилията му за подготовката, откриването и ограничаването на разпространението на вируса са от ключово значение.
Когато, през 2003, се появи вирусът на атипичната пневмония, Китай първоначално се опита да прикрие първите случаи, но острата международна реакция и опустошителният финансов ефект от болестта бяха добър урок за някои китайски чиновници. Така, през януари 2006, Китай стана съорганизатор и домакин на най-значимата конференция, посветена на птичия грип. Китайците създадоха лабораторията в Ухан, която е сред малкото света, притежаващи най-високата степен на сигурност, изискваща се за изследването на силно смъртоносни и редки патогенни вируси. В момента Световната здравна организация (СЗО) се ръководи от китайската лекарка Маргарет Чан.
Наличието на всички необходими елементи за предотвратяване избухването на епидемии от заразни болести (по-малко хора, живеещи заедно с домашните си животни, подобрени санитарни условия, подобряване на системата на общественото здравеопазване, повече изследователски лаборатории и използването на нови лекарства) ще направи ръста на новите възходящи икономики „по-здравославен”. Междувременно, САЩ ще трябва да подобрят собствената си система за борба с епидемиите и да разчитат, в международен план, на сътрудничеството с новите ключови световни сили.
Дългосрочните предизвикателства пред сигурността
Ключовите световни сили са необходими партньори на Америка и в борбата срещу редица не толкова директни заплахи, като например глобалното затопляне или враждебно настроените държави, опитващи да се сдобият с ядрено оръжие. С всеки изминал месец, потенциалните последици от климатичните промени в сферата на сигурността изглеждат все по-тревожни: разпространение на болестите и епидемиите в нови райони, регионални спорове, породени от липсата на достатъчно питейна вода и хранителни продукти, хронична липса на енергия и различни други ресурси, както и хуманитарни катастрофи, последвани от бежански вълни. Въпреки че днес Китай е основния производител на вредни парникови емисии, да не забравяме, че през 2002 САЩ произвеждаха почти 30% от емисиите на въглероден двуокис в атмосферата на планетата (10). Досегашното бездействие на американската държавна администрация по отношение на промените в климата, даваше възможност на страни като Китай и Индия да правят каквото си искат. Още повече, че сред развиващите се икономики е широко разпространено схващането, че именно развитият свят носи основната отговорност за кризата с климата. Опустошителните последици от климатичните промени обаче, могат да бъдат смекчени само със съвместните усилия на всички ключови държави, които следва да се ориентират (и да убедят останалите да ги последват) към икономически модели, ограничаващи емисиите на вредни парникови газове.
Китайската помощ в усилията за прекратяване на севернокорейската ядрена програма е от решаващо значение. Китай беше домакин на всички досегашни срещи на „Групата на шестте” и в редица критично важни момента не се поколеба да окаже необходимия натиск върху корейците. Позициите на Пекин и Вашингтон относно целите и тактиката не винаги съвпадат, но прогресът по въпроса за севернокорейската ядрена програма е възможен, само ако Китай и САЩ следват един и същи сценарий.
Заради енергийните ресурси, с които разполага, Иран се очертава като доста по-сложен случай. Всяка от новите ключови сили поддържа тесни връзки с Техеран. Така, Китай е основния енергиен клиент на Иран. Индия и Иран пък се смятат за стратегически партньори и дори проведоха съвместни военноморски маневри, през 2006. През последните десетилетия, Русия е продала на иранците оръжия за милиарди долари. На свой ред, през 2005, европейските правителства осигуриха гарантиран държавен заем на Техеран, на стойност 18 млрд. долара, и доскоро демонстрираха доста хладно отношение към опитите за налагане на по-сурови санкции на Иран. Под силния американски натиск, Япония реши да изтегли инвестициите си в най-голямото иранско петролно находище, но въпреки това запазва влияние в тази страна. Тоест, всяка от ключовите световни сили се стреми да съхрани отношенията си с Техеран, макар всички да са наясно, че един разполагащ с ядрени оръжия Иран ще бъде заплаха за глобалната стабилност. В Съвета за сигурност на ООН, Китай и Русия се противопоставиха на най-суровите санкции, които трябваше да бъдат наложени на страната, но пък се съгласиха с другите, предлагайки в същото време провеждането на честни и открити преговори с иранците. Това развитие изглежда разочароващо за американските политици, но истината е, че САЩ само биха спечелили от по-тясното сътрудничество с Москва и Пекин по отношение на Иран. Нищо не пречи на Белия дом да последва съвета им, а пък ако Техеран не реагира адекватно на съвместните усилия за дипломатическо решаване на кризатга, за Пекин и Москва ще стане доста по-трудно да продължат да се съпротивляват на допълнителните санкции. Без наличието на разбирателство между ключовите световни сили по иранския проблем, Техеран ще продължи заиграването с една или друга от тях, опитвайки да се измъкне от примката на международния натиск.
Разбира се, интересите на ключовите световни сили не съвпадат винаги с тези на САЩ. Споровете между тях ще са чести, а понякога и много сериозни. Със своето нарастващо влияние, ключовите световни държави са и ще продължат да бъдат предизвикателство пред доминацията на САЩ и пречка пред неограничената свобода на действие, с която американците бяха свикнали. Те ще продължат да подкрепят откровено авторитарни режими, ще окуражават проявите на антиамериканизъм и ще притискат и заплашват американските сателити. Конфликтите между САЩ, от една страна, и Русия и Китай – от друга, ще се подхранват от недоверието на Вашингтон към „непрозрачните” и нелиберални режими. Въпреки това, сътрудничеството с тях, по въпроси, които са на живот и смърт за САЩ (като например тероризма, климатичните промени и ядреното неразпространение), е много по-важно, отколкото разногласията по някои периферни проблеми.
Глобалната икономика
След личната си сигурност, американците се тревожат най-много за финансовото си благополучие. В този смисъл, възходящото икономическо влияние на другите световни сили, поражда известни опасения, но истината е, че нещата не са еднозначни. На практика, американската икономика, като цяло, сериозно печели от икономическите си отношения с тези държави, които са, едновременно, наши клиенти, инвеститори и доставчици. Фактът, че печалбите от глобализираната икономика не се разпределят по-равномерно в отделните сектори на икономиката на САЩ, си е чисто техен проблем, а не проблем на Китай или Индия. Разбира се, САЩ следва да продължат да настояват за корекции в курса на китайската валута, както и за по-голямо отваряне на пазара в Китай, но следва да сме наясно, че повечето средства за преодоляване на сегашните проблеми на американската икономика, могат да се открият в самите Съединени щати.
В краткосрочна перспектива, САЩ би трябвало да формулират по-добра програма за повишаване на икономическата си конкурентоспособност и иновации, базираща се на идеята за по-екологична икономика и по-мащабни инвестиции в сферите на образованието, фундаменталните изследвания и развойната дейност, инфраструктурата, обучението, пенсионната и здравната системи. Подобни стъпки биха гарантирали нови и при това добри работни места в САЩ и ще позволят запазване на американското превъзходство в глобалната икономика.
В дългосрочна перспектива, САЩ следва да окуражат Китай и Индия за формирането на достатъчно стабилна и голяма средна класа, като ускорят осъществяването на серия от реформи, като например въвеждането на обща пенсионна система, защита на трудещите се и инвеститорите, както и функционираща здравна система. Тези реформи ще създадат устойчива база за икономически ръст, както и за нови инвестиции, и ще помогнат за преодоляването на големите дисбаланси в глобалната финансова система. Именно тази нова средна класа от консуматори (а не толкова американските домакинства, чиито възможности в това отношение са вече поизчерпани) ще помогне за ускоряване на глобалния икономически ръст.
Стратегическото сътрудничество
САЩ се нуждат от специфична, балансирана билатерална стратегия по отношение на всяка от другите големи световни сили, но в същото време е необходима и глобална рамка на стратегическото сътрудничество за да се възползваме по-добре от сегашната геополитическа „конвергенция”. Това стратегическо сътрудничество има четири основни елементи: укрепване на американската мощ, формиране на близки отношения с останалите ключови сили, сътрудничество с тях за решаване на глобалните проблеми и постигане на основните ни стратегически цели.
Укрепването на американската мощ
Първото и най-важното, което следва да направят САЩ, е да въведат ред в собствения си дом. Най-големите рискове за американския просперитет и нашия начин на живот започват и свършват тук, в Америка. Както беше казал Джон Стюарт: „Единственото нещо, което може да ни унищожи, сме самите ние”. Редица познати проблеми изискват постоянно и съзидателно внимание, включително подобряване качеството на образованието на нашите деца, особено по математическите и научни дисциплини, така че САЩ да продължат да бъдат иновационна икономика; намаляване на данъците за да се гарантира дългосрочен икономически ръст и по-големи чуждестранни инвестиции; създаване на една по-добра здравна система; сериозни мерки за преодоляване ръста на безработицата и намаляване на петролната зависимост, което пък ще помогне за ограничаване на американския търговски дефицит и ще позволи да реагираме по-адекватно на проблемите, свързани с промените в климата.
Американската армия трябва да съхрани мощта си, но вниманието във военната сфера следва да се концентрира най-вече върху сегашните заплахи, както и върху дългосрочните и все още не съвсем ясни заплахи, свързани с възхода на другите големи сили. Това ще изисква, освен всичко друго, повече инвестиции в новите свръхмодерни военни технологии (включително онези, които ще бъдат въведени масово едва след десетина и повече години) и по-малко в скъпите конвенционални системи, предназначени за конфликти от типа на онези през миналия ХХ век. Предимствата на САЩ в тази сфера са толкова големи и неоспорими, че ако американските лидери действат достатъчно предпазливо и не допускат сериозни грешки, страната ще продължи да процъфтява икономически и да може да гарантира сигурността си, без значение какъв ще е напредъкът на останалите големи световни сили. Тоест, във фокуса на американските усилия следва да бъде промяната вътре в страната, а не в нейното международно обкръжение.
Изграждането на по-близки отношения с останалите големи сили
Вторият основен елемент в стратегическото сътрудничество е изграждането на стабилни и основаващи на взаимното уважение двустранни отношения с другите ключови световни сили. САЩ следва да осъзнаят, че тези сили, по принцип, „са със нас”, защото обикновено наистина е така. Само когато става дума за неговите жизнени или изключително важни интереси, Вашингтон може да си позволи да постави под въпрос конструктивния характер на отношенията си с другите световни сили. На практика, това означава да се търси креативен и гъвкав подход към решаването на такива, хронично тровещи отношенията между големите сили, въпроси като разширяването на НАТО или бъдещето на Тайван например.
Сътрудничеството с ключовите световни сили
Създавайки ползотворни взаимоотношения с другите ключови световни сили, САЩ могат да ги призоват да използват силата, идеите и политическото си влияние за съвместното решаване на сериозните глобални проблеми. Америка следва да се възползва от рядката историческа възможност за да интегрира ключовите световни сили в сегашния световен ред и заедно с тях да работи за укрепването му. На свой ред, получавайки по-значима роля в рамките на този ред, ключовите световни сили ще бъдат склонни да поемат по-сериозна отговорност за неговото съхраняване. Защото това ще бъде основното предизвикателство.
Глобалните институции, правила и мрежи също играят важна роля за реализирането на американските интереси. САЩ и светът, като цяло, се нуждаят от тях за да обединят колективните усилия за борба срещу заплахите, непризнаващи граници. Тези институции олицетворяват и укрепват такива либерални ценности, като върховенството на закона, прозрачността, отговорността и уважението към индивидуалните права, към които американците традиционно изпитват пиетет.
Само с участието на всички ключови световни държави може да бъде възроден Договорът за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО) и да бъдат укрепени позициите на Международната агенция за атомната енергия (МААЕ), без които днес в света щеше да има поне 30 ядрени държави, вместо днешните девет. Участието им е необходимо и за да може Световната здравна организация (СЗО) да контролира и реагира по-добре на избухващите тук и там по света опасни епидемии. Само заедно ще можем да формира един нов механизъм, който (както подчертава президентът на Съвета за международни отношения Ричард Хаас) да окуражи трансграничните инвестиционни потоци, като създаде и наложи общи правила относно прозрачността на инвестициите, случаите, когато в името на националната сигурност следва да бъдат ограничени или спрени чуждестранните инвестиции, или начините за разрешаване на възникналите спорове (11). Всъщност, това, което очевидно липсва в съвременната архитектура на международните отношения, е именно форум, където водещите световни сили могат да обсъждат помежду си, как да се реализира всичко, изброено по-горе.
Постигане на основните стратегически цели на Америка
Сред пречките за осъществяване на подобно стратегическо сътрудничество, някои изтъкват, че въпреки усилията и добрите намерения на САЩ в бъдеще можем да станем свидетели на откровено агресивно поведение от страна на някои от другите големи световни сили, които да застрашат жизнени американски интереси. Затова, според тях, САЩ следва да продължат да сдържат другите силови центрове, пречейки им да ерозират световния ред и да застрашат основните американски интереси, както и да бъдат готови да защитят тези интереси със сила, ако „сдържането” се провали.
На пръв поглед, тези хора също призовават да бъдат гарантирани основните стратегически цели на Америка, но начините, които предлагат за това са много несигурни. За разлика от този подход, „селективното подсигуряване” ще позволи на САЩ да запазят дипломатическото и военното си влияние по начин, който няма автоматично да ги направи мишена на друга голяма световна сила. Това означава, че Съединените щати следва да се подсигурят срещу конкретни бъдещи опасности, като например евентуално китайско нападение срещу Тайван, а не срещу абстрактните бъдещи действия на определени сили, въобще. „Селективното подсигуряване” включва три елемента: по-добро разузнаване (т.е. повече информация за потенциала и плановете на другите големи сили); възприемане на т.нар. hub-and-spoke модел за отношенията на САЩ с другите големи сили (т.е. създаването на форум с участието на всички тях, където редовно ще могат да се дискутират съществуващите помежду им проблеми), в който целта на Вашингтон е да поддържа по-тесни връзки с всяка от останалите сили, отколкото са тези, които те поддържат помежду си; и универсални, изнесени напред въоръжени сили.
Нито една стратегия по отношение на големите сили не може да гарантира успех в толкова сложна и изменчива международна среда, каквато е днешната, затова и предлаганата от нас няма да гарантира края на споровете и конфликтите между световните сили. Въпреки това, стратегическото сътрудничество е най-добрата възможност да се повиши сигурността в света, по начин, съответстващ на американските интереси. То концентрира вниманието на САЩ върху инвестирането у дома, с цел бъдещите американци да имат по-добър и сигурен живот. В същото време, сдържа евентуална агресия на друга голяма сила и дава възможност за подготовка срещу нея, без да я окуражава. Подобен подход се съобразява с нуждата на големите световни сили от международно признание, като им дава право да решават съвместно бъдещето на света, но срещу това изисква от тях да проявят необходимата отговорност. Той осигурява на САЩ повече информация за другите големи сили, в случай на бъдещ конфликт, и минимизира шансовете за погрешната им оценка. В крайна сметка, той заздравява световния ред, което е само от полза за Америка.
Доколко приемлив е този подход за САЩ?
Стратегическото сътрудничество, както и всяка друга стратегия, си има цена. И тази цена може да се окаже трудно приемлива в политическо отношение, особено в краткосрочна перспектива. Ако отново цитираме Хаас, САЩ ще трябва да се съгласят „мъничко да ограничат суверенитета и възможностите си за контрол”, в името на един по-стабилен и единен свят (12). Тоест, те трябва да склонят да се обвържат със същите решения, политики, институции и правила, като всички останали.
Стратегическото сътрудничество ще изисква една по-интензивна и умела американска дипломация. В някои случаи, това ще означава, че САЩ няма да могат да действат толкова бързо, колкото би им се искало. В редките случаи, когато времето е от жизнено значение, Америка ще трябва да преценява, дали сериозните рискове от самостоятелните и действия могат да бъдат оправдани от вредите, които би и причинило прекаленото забавяне.
По време на икономическа криза (каквото е днешната), политиците често се изкушават да търсят причините за проблемите в действията на другите държави, игнорирайки политическа полза от ефективното сътрудничество с тях. Така, в края на 80-те години, гневът на американците беше провокиран от опасенията, че страната им може да бъде „купена” от Япония – една сравнително неголяма държава, която при това е демократична и е американски съюзник. Напоследък, същите твърдения се чуват за китайските държавни компании. Тоест, дори ако новият американски президент е склонен да търси стратегическото сътрудничество с другите големи сили, някои лидери в Конгреса или авторитетни стратези, могат доста да затруднят действията му в тази посока.
Въпреки това, проучванията на общественото мнение през последните десетилетия сочат, че американците искат САЩ да сътрудничат с останалите, дори ако това означава, че ще трябва да съобразяват действията си тях. Това поражда въпроса, защо тази позиция на обществото не се отразява върху американската външна политика. На първо място, защото американските политически стратези и техните екипи не са склонни да се събразяват с обществените настроения. Едно проучване от 2004 показва например, че 66% от американците смятат, че САЩ трябва да търсят решенията на повечето проблеми, с помощта на ООН, въпреки че това ще ограничи свободата им на действие. Към същата позиция обаче, се придържат само 9% от американските конгресмени (13). На второ място, доминиращото схващане в Конгреса е, че тези въпроси имат второстепенно значение за решението на избирателите за кого да гласуват, което пък позволява на гласовитото малцинство да продължи да определя дневния ред на американската външна политика.
Инстинктивната политическа реакция на отхвърляне на сътрудничеството, води до опити да се използва влиянието на САЩ за ограничаване стремежа на някои възходящи световни сили да водят по-самостоятелна външна политика. Само че подобен подход е обречен на неизбежен провал и може да накара другите големи сили да действат без нас. Така, форумите на инициираната от Китай Източноазиатска среща на върха, през 2005 и 2006, събраха Индия, Япония и почти всички азиатски държави, но не и САЩ (доминиращата сила в Тихоокеанския регион), което би било немислимо само допреди пет-шест години. По същия начин, въпреки големите усилия на САЩ да ерозират опитите за създаване на Международния наказателен съд, европейските държави успяха да реализират този проект. Китай и Русия, заедно с централноазиатските държави (но не и със САЩ) обсъждат проблемите на сигурността в региона и дори провеждат мащабни съвместни военни учения, по линия на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Въпреки че всички тези действия все още нямат сериозни стратегически последици, с течение на времето различните алтернативни структури могат да ерозират американското влияние и да формират необходимата база за останалите големи сили да игнорират американските интереси. САЩ имат огромен интерес да играят в един отбор с останалите големи сили, вместо да им позволят да формират своя собствена лига.
Налагането на идеята за стратегическото сътрудничество с другите големи сили в самите САЩ ще бъде трудна, но не и невъзможна задача. То следва да се стартира от новия американски президент, който да запознае обществото с предимствата на международното сътрудничество и работата с международните институции, съдействайки за формирането на съответните настроения и нагласи, които след това да повлияят и върху поведението на несподелящите тази идея политици и конгресмени. Президентът трябва да направи ползите от сътрудничеството с останалите големи сили осезаеми за американците, като за целта Белият дом следва да си изработи адекватна комуникационна стратегия. При всички случаи обаче, тези послания ще достигнат по-лесно до обществото, ако са съпроводени с конкретни стъпки за повишаване на американската конкурентоспособност в съвременната глобална икономика.
Що се отнася до осигуряването на необходимата подкрепа в Конгреса, за това са необходими редовни и съобразени с настроенията на конгресмените консултации. Имайки предвид трудния избор, който ще им се предложи да направят, биха могли да се използват два подхода, доказали ефективността си в миналото. Първият е да се действа постепенно и постъпателно. Нека си припомним, че по отношение на деликатния въпрос за глобалната търговия, беше решено да се стартира с по-ограниченото, като замисъл, Общо споразумение за митата и търговията (ГАТТ) и едва след като то доказа ефективността си, се премина към реализацията на далеч по-всеобхватния проект за Световната търговска организация (СТО). Точно противоположният подход беше използван от администрацията на Клинтън за осигуряване на статут за развиване на постоянни търговски отношения със САЩ (PNТR) за Китай. Тогава (през пролетта на 2000) Белият дом беше буквално затънал в море от документи, съобщения за пресата и изявления на президента, но истината е, че инициативата нямаше да мине през Конгреса ако с повечето конгресмени не бяха проведени индивидуални и групови срещи за убеждаването им в предимствата на PNTR.
С появата на ново поколение американски стратези и лидери, тези „битки” може би ще станат по-лесни. Ще стане по-ясно и колко тясно свързана е съдбата на САЩ с тези на другите големи сили.
Засега САЩ продължават да са най-голямата сила в системата на международните отношения. Разполагайки с достатъчно голям арсенал от механизми за убеждаване, Вашингтон може да влияе много сериозно върху решенията на различните международни институции. Ако новата администрация реши отново да се ангажира с тези институции, които предшествениците и подценяваха, тя има шанс да съхрани все още голямото американско влияние в тях и няма да допусне ерозирането му от нарастващото влияние на другите големи сили. Действайки по този начин, можем да разчитаме, че инициативите на международните институции ще продължат да отразяват американските интереси и ценности, дори и след като доминацията на САЩ престане да ги гарантира.
Трансформирането на идеите в институции
Но, дори ако новият американски президент е убеден в достойнствата на стратегическото сътрудничество, какво е необходимо за превръщането на тази идея в реалност? За целта, САЩ ще трябва, ни повече ни по-малко, да си възвърнат доверието на световната общност. Един високоспоставен американски дипломат сподели наскоро, че Вашингон е загубил „способността да се съмнява, която понякога е много полезна” (14). Сред опасностите за хората от новата администрация е да решат, че популярността на САЩ в света бързо ще се възстанови след като Буш напусне Белия дом. Всъщност, макар че през последните години нещата в това отношение доста се влошиха, истината е, че Вашингтон се ориентира към едностранен подход във външната си политика още преди 2000. Възстановяването на доверието на световната общност ще изисква от САЩ да докажат, че искат да работят за доброто на света. Въпреки че разполага с ограничени ресурси и почти никакво време, новият президент трябва много бързо да посее дипломатическите „семена”, които да родят новия кооперативен подход към другите големи сили и към света, като цяло.
Тъй като прекалено много спешни глобални проблеми изискват активното сътрудничество между шестте най-големи световни сили – Китай, ЕС, Индия, Япония, Русия и САЩ – е необходимо да се намери мястото (и да се очертаят рамките), където те биха могли да дискутират съвместно въпросите от общ интерес. Показателно е, че в момента нито една международна организация не им дава подобна възможност. Така, Съветът за сигурност на ООН не включва Япония и Индия, Г-8 пък изключва Индия и Китай, а Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), както и НАТО, изключват Китай, Индия и Русия.
Евентуалното разширяване състава на постоянните членки на Съвета за сигурност с включването на Германия, Индия и Япония, е много деликатна тема, защото международната общност е упълномощила този форум да решава ключови въпроси, касаещи международния мир и сигурност. Решенията му са задължителни и страните-членки на ООН следва да подпомагат (най-малкото финансово) активността на Световната организация навсякъде по света. Въпреки многото усилия обаче, реформата на Съвета за сигурност едва ли ще стане факт в близко бъдеще, а време за губене няма. Затова, докато този въпрос продължава да се решава, шестте големи световни сили следва да си намерят друг форум.
Едно възможно (а, според нас, идеално) решение би било създаването на своеобразно „ядро на шестте държави” – да го наречем С-6, като неформален комитет на най-големите световни сили, в който всяка ще разполага с по един глас. Подобна малка група ще може да постигне максимална ефективност във вземането на решения и ще направи опитите за прехвърляне на вината, при евентуален провал, много по-трудни. Тези шест сили (сред които са и САЩ) произвеждат 2/3 от световния БВП, а в тях живее половината от населението на планетата. Ако участниците в С-6 съумеят да обединят усилията си за решаване на критично важните проблеми пред света, това ще бъде огромна стъпка в правилната посока.
Налице са обаче и редица пречки пред формирането на подобна група. На първо място, фактът че ЕС ще разполага със само един глас в нея трудно ще бъде преглътнат от европейците. В същото време, Китай, Индия, Япония или Русия нямат никакъв интерес да се конфронтират с ЕС. На второ място (което е и по-важно), столиците на основните големи сили едва ли ще са склонни да подкрепят базирането на новата организация във Вашингтон, без оглед на уверенията на САЩ, че нямат никакви амбиции да определят дневния ред в нея. Тоест, формирането на С-6 нито е просто, нито пък може да стане бързо.
Поради това, основната цел е водещите световни сили да бъдат събрани около някаква (каквато и да е) кръгла маса, като засега най-практичния (макар и не дотам привлекателен) начин това да стане е да се използва Г-8, без да се отказваме от идеята за създаване на С-6 в бъдеще. През 2005, тогавашният британски премиер Тони Блеър инициира създаването на група „Г-8+5”, с участието на Бразилия, Китай, Индия, Мексико и Южна Африка. През 2006, в този състав бяха разисквани проблемите, породени от климатичните промени, а през 2007 германският канцлер Ангела Меркел предложи този диалог да стане постоянен. Процесът може да се задълбочи, като Г-13 се превърне в главния консултативен форум на Г-8. Наистина, създаването на толкова голяма група не е идеалното решение, но предимството, че може да бъде осъществено веднага и в нея ще участват всички ключови играчи, надделява над съмненията (15).
Но, за да бъде този форум по-полезен (особено в по-голямата му конфигурация), срещите на държавните глави трябва да станат по-ефективни и по-малко формални. Дневният ред следва да се концентрира само върху един или два въпроса, времетраенето на изказванията да се ограничи значително, а заключителното комюнике въобще може да отпадне. Това ще позволи на Г-13 да реализира първоначалното си и все още актуално предназначение като неформална възможност за лидерите да прекарат известно време заедно и да дискутират важните проблеми пред света. През годините обаче, подготовката и провеждането на срещите на държавните глави, както и за съдържанието и вида на съответното комюнике, се превърнаха в твърде тежък бюрократичен процес.
Всъщност, истинската работа в рамките на Г-13 ще се върши на срещите на ниво министри. Външните министри или съветниците по националната сигурност (или еквивалентните им длъжности) следва да се срещат (в зависимост от същността на проблема) поне три пъти годишно. След като основната проблематика бъде фиксирана на срещата на държавните глави, срещите на министрите вече няма да имат предимно подготвителен характер (както е сега), а на тях ще се вземат важни конкретни решения и ще се осъществява необходимата координация.
Най-малко на една от тези министерски срещи, ще бъде полезно да присъстват и висшите политически съветници на съответните държавни глави (в американския случай това е шефа на персонала на Белия дом). В една епоха, когато линиите между най-сериозните вътрешни и международни проблеми, като например климатичните промени, тероризма, глобалните пандемии, капиталовите пазари и имиграцията, постепенно се заличават, участието в подобни международни срещи на чиновници, в чиято сфера на отговорност са предимно вътрешнополитическите въпроси, става все по-необходимо.
Тези срещи на министерско ниво следва да се провеждат при затворени врати, без да се водят протоколи на разговорите, без допускане на медиите, без да се обявява дневният им ред и без формални изявления на участниците. Разбира се, държавните глави и министрите трябва да информират своите съграждани за дискусиите, както правят обикновено. В зависимост от обсъждания въпрос, на отделни заседания могат да бъдат канени и други държави. Освен това, Г-13 следва максимално да се възползва от възможностите на новите информационни технологии, като телемостовете и видео-конференциите, за да се увеличи броят на контактите в периодите между официалните срещи на участниците.
Срещу престижа и влиянието, което им дава участието в Г-13, всяка от силите ще трябва да поеме своята част от бремето да се отговори адекватно на глобалните предизвикателства. Участниците в Г-13 ще трябва да се отчитат за своите действия пред колегите си от групата, както и пред останалия свят. Ангажирането на възходящите сили – Китай, Индия и Русия да участват активно и да съдействат финансово, съобразно собствените си приоритети и нужди, ще бъде най-голямото предизвикателство пред този подход.
Ново начало за Новата ера
На 21 януари 2009, 44-тият американски президент Барак Обама прие гостите си в Западното крило на Белия дом, с което приключи цереномонията по встъпването му в длъжност. Както и целия останал свят, американската общественост ще наблюдава внимателно първите стъпки на новия президент, очаквайки да открие отговора на най-важния въпрос: а сега какво?
Първите няколко месеца на 2009 дават, макар и малка, възможност за ясни и символични жестове. САЩ трябва да излъчат достатъчно разбираем сигнал, че започват да променят курса и са готови да се присъединят към останалия свят за да решават общите проблеми в сътрудничество с него. За щастие, възможностите за отправянето на подобни послания са достатъчно много и съвсем реални. Закриването на затвора в Гуантанамо, официалното обещание, че се ангажират сериозно в процеса за намиране решение на проблемите, породени от климатичните промени, осъществяващ се под егидата на ООН, и смекчаването на ембаргото срещу Куба, биха били ясен сигнал за отказ от характерния за студената война подход във външната политика и ще демонстрират желанието на САЩ да работят, заедно с останалите страни и чрез международните институции, за решаването на притискащите ни глобални проблеми, добре съзнавайки и приемайки жертвите, които изисква постигането на тази цел.
Освен това, новият президент следва да използва периода, през който американците ще го слушат по-внимателно от обикновено, за да очертае пред тях тясната връзка между вътрешнополитическите проблеми и външната политика на САЩ. Той трябва да окуражи инвестициите в образованието и здравеопазването, което ще позволи на Америка да просперира, дори и на фона на набиращите мощ нови сили. Накрая, апелът за създаване на нов форум от типа на Г-13 ще бъде смела и полезна стъпка на новия президент, която от една страна ще убеди света, че САЩ отново искат да сътрудничат с него, а от друга – че сътрудничеството с другите големи сили може само да допринесе за американския просперитет в бъдеще.
Възходът на другите на може, нито пък трябва, да бъде спрян. Защото той носи много ползи на американците. Наистина, в редица отношения, съдбата ни зависи от тези сили, но и тяхната зависи от нас. Нито те могат да ни завладеят, нито ние тях. Затова САЩ следва да градят отношенията си с новите сили на основата на максималното сътрудничество и стабилност, от което ще спечелят всички. Днес, когато липсват някакви непримирими различия, които да тровят отношенията им с другите големи сили, САЩ следва да положат необходимите усилия за формирането на нов, позитивен и проактивен „концерт на световните сили”. Има само един начин да се сближат позициите на основните световни сили през ХХІ век и той е те да работят заедно.
Бележки:
1. Fareed Zakaria, The Post-American World (New York: W.W. Norton, 2008), p. 2.
2. Parag Khanna, “Waving Goodbye to Hegemony,” New York Times Magazine, January 27, 2008, p. 36
3. Robert Kagan, The Return of History and the End of Dreams (New York: Random House/Knopf, 2008), p. 3.
4. “Agent Infiltrated Terror Cell, U.S. Says,” CNN.com, August 11, 2006, http://edition.cnn.com/2006/US/08/10/us.security/index.html.
5. “Lashkar-e Tayyiba (LeT),” Janes.com, September 1, 2004.
6. Повече за китайската политика в сферата на неразпространението, виж Evan S. Medeiros, Reluctant Restraint: The Evolution of China’s Nonproliferation Policies and Practices (Stanford, Calif.: Stanford University Press, 2007).
7. Fareed Zakaria, “A Threat Worse Than Terror,” Newsweek, October 31, 2005.
8. Laurie Garrett, “The Next Pandemic?” Foreign Affairs 84, no. 4 (July/August 2005): 5.
9. Виж Michael Osterholm, “Preparing for the Next Pandemic,” Foreign Affairs 84, no. 4 (July/August 2005): 37.
10. Kevin A. Baumert, Tim Herzog, and Jonathan Pershing, “Cumulative Emissions,” in Navigating the Numbers: Greenhouse Gas Data and International Climate Policy—Part 1 (Washington, D.C.: World Resources Institute, 2005), ch. 6.
11. Richard N. Haass, “The Age of Nonpolarity,” Foreign Affairs 87, no. 3 (May/June 2008): 55.
12. Richard N. Haass, The Opportunity (New York: PublicAffairs, 2005), p. 33.
13. Chicago Council on Foreign Affairs, “Hall of Mirrors: Perceptions and Misperceptions in the Congressional Foreign Policy Process,” October 1, 2004, p. 14.
14. Интервю на автора в висш служител на ООН, New York, March 2008.
15. Интервю на автора с Колин Брадфорд, Washington, D.C., June 2008.
* Старши анализатор в Центъра за американски прогрес
** Изпълнителен директор на международния център за консултации Stonebridge International LLC във Вашингтон
{rt}
