През май 1945, на фона на разрушенията и унижението в Берлин и удовлетворението от отмъщението, обзело Лондон и Париж, приключва епохата на четиривековната глобална европейска доминация, която, за първи път в историята, обединява земните пространства в единна цивилизация на колониалната интеграция и капиталистическия възход. Всъщност, още в началото на 1945, в Ялта, новите хегемони на планетата разпределят зоните си на влияние, очертавайки контурите на новия световен ред. Най-важното постижение на режима, въведен от двете свръхсили, е подялбата на Стария континент и осъществяването на плътен контрол над окупираните европейски държави, съпроводен от постепенното разлагане на колониалните им империи, останали в първите десетилетия след войната, поне привидно, извън хватката на двете могъщи федерални държави – САЩ и СССР. Метафорично казано, разпокъсаната Европа този път бива отвлечена от два бика - американският бизон и съветският зубър.

През втората половина на 40-те години, планетата е поделена между два свята с раздалечаващи се социално-икономически системи, на границата между които възникват дълбоки разломи. Особено травмиращо е разделението в центъра на Стария континент, където се прекъсват утвърдени икономически и културни връзки. Формиралата се в продължение на хиляда и петстотин години европейска общност понася удар, подобен на дезинтегрирането на средиземноморската цивилизация при варварските нашествия, допринесли за разпадането на Римската империя. Като този път Изтокът е оказва по-засегнат, отколкото Западът.

Непосредствено след края на войната и на фона на възхода на новите гиганти - САЩ и СССР, Европа изглежда обречена вечно да играе ролята на второстепенна сила. Само десетилетие по-късно обаче, идеята за формирането на единно европейско пространство (фигурираща и в германските военновременни проекти), започва, стъпка по стъпка, да се реализира на практика, сякаш за да се докаже продуктивността на стратегическите замисли на немската континентална геополитическа школа, традиционно опонираща на англосаксонската теза за таласократично надмощие и контрол над световните простори.

Краят на европейското притаяване

След Втората световна война, западноевропейските сили се оказват в дефанзивна  позиция. Всичките им опити да се съпротивляват на свръхсилите се сблъскват с невъзможността да излязат от рамките на студената война, която периодично застрашава да се превърне в свръхгореща. Раздуването на ядрените арсенали и придобилата алогични измерения надпревара във въоръжаването между двете супердържави се оказват главния фактор за шантажиране на целия останалия свят. Свръхвъоръжаването на двете хегемонистични империи и поддържането на напрежението между тях блокират изменчивостта на политическите системи и замразяват естественото развитие на блоковите конфигурации и противопоставяния, като с това се възпрепятства и установяването на необходимия силов баланс. Военнополитическото „консервиране” обаче похабява преждевременно основните играчи в Голямата игра и съкращава времетраенето на тяхната хегемония. През ХХІ век горивото на руско-американската доминация на противостоенето е вече на привършване (въпреки опитите за реанимирането й), още  преди да е изтекло и столетие от въздигането на тази двойка. Което кара мнозина да се питат, дали пък не е настъпило времето за завръщането на Европа като лидер в световните дела?. Старият континент разполага с най-благоприятното геостратегическо разположение, съхранил е стопанския и културния си потенциал, а застаряващото му население, сякаш създава предпоставки именно то да управлява света чрез умереността на мъдростта. Дали!?

През втората половина на ХХ век, европейските държави постепенно осъзнаха необходимостта от интегрирането си в единен стопанско-политически съюз, който да им позволи да консолидират своя потенциал, да окрупнят способностите си за съпротива по отношение на външните намеси и влияния, както и да запазят възможностите за икономическа експанзия във всички посоки на стесняващото се глобално пространство. През 1989-1991 двуполюсното разделение на континента беше отхвърлено в източната му половина, а това позволи да се развие процесът на еманципиране и в западната част на Европа. Сплотяването на разноликите и разнокалибрени държавни структури на европейските народи беше форсирано и днес Европейския съюз обхваща, на изток, Кипър, Балканите, Полша Прибалтика и Финландия и най-после потвърждава географския смисъл на названието си.

Въпреки своето средищно място в световната суша и предимствата от близостта на морето (за по голямата част от територията й), Европа има и редица геостратегически и геостопански недостатъци. Нейните природни дадености предполагат уязвимост и зависимост, ако бъде изолирана от останалия свят. Този фактически субконтинент трудно би могъл да се уповава само на собствения си потенциал и е обречен винаги да бъде обърнат навън - към други култури и други суровинни бази, за да може да се развива и да се съхрани, като един от глобалните центрове. За да преодолее повечето си естествени (природни) слабости, днес Европейският съюз има две възможности за перспективно екстензивно развитие, две посоки на компенсаторно (по отношение на вътрешния застой) придвижване: атлантическата (американската) и евразийската (насочена към Източна Европа, Северна, Западна и Централна Азия).

За да оцелее в очертаваща се грандиозна глобална конкуренция (която, при определени условия, би могла да прерасне и в открит сблъсък) между културите (цивилизациите), Европейският съюз може да разчита да открие простор и възможности за възходящо и стабилно развитие в двата региона, контролирани, до голяма степен, от свръхсилите: Америка, доминирана от САЩ, и Северна Азия, владяна от Русия, са двете най-приемливи насоки (в смисъл на предразполагаща среда за партньорство) за кооперативно съхраняване на остатъците от европейското политическо и икономическо превъзходство.

Несъмнено, сътрудничеството на страните от Стария континент със североамериканските държави поддържа, до голяма степен, функционирането на съвременната глобална стопанска и политическа система и е в основата на съвременната цивилизация. От друга гледна точка обаче, с огромния си икономически, военен и иновативен потенциал, американците потискат региона, част от който са и те самите. В същото време, разпадането на СССР и изолираността на Русия дават на Европа онзи неповторим (и, може би, единствен) шанс, спохождащ само способните на велики дела в моменти на крайна нужда. Подобно на 40-те години на миналото столетие (когато се яви в ролята на спасител на Европа), в началото на ХХІ век, Русия сякаш е призвана да даде на континента, към който самата тя принадлежи, необходимото пространство и ресурси за да продължи възходът на Европа и да се запази продуктивната културна напредничавост на европейците. Но, за да бъде цялостно и хармонично интегрирането на северноевразийското пространство, към европейския стопански и политически блок е необходимо да се привлекат още две ключови държави – Япония и Турция.

Гостратегическите перспективи на Руското пространство

Идеологическата криза, настъпила в Русия след краха на комунистическата система и формирането на олигархична структура на собствеността върху средствата за производство и ресурсите на огромната страна, доведоха народите и гражданите на евразийската империя до дълбока мотивационна криза по отношение поддържането на съюзните отношения във федерацията. Тази криза постави под съмнение дори нейната виталност и основателността за съществуването й. Междувременно, непосредствено след 1991 се възродиха апетитите към руските пространства като ресурсен придатък, подлежащ на колониализиране и експлоатация от Западния (и не само) свят. Тези проекти твърде натрапчиво напомняха плановете от първата половина на ХХ век за поделянето на Съветска Русия на сфери на влияние. Всъщност, геостратегическият смисъл на гражданския конфликт в Русия от 1917 до 1922, до голяма степен, се определя от външното желание (без да омаловажавам и вътрешния стремеж на националностите в Руската империя към еманципация и независимост) да се спре възходът на най-обширната империя в Евразия (включително чрез рефрагментирането на руското пространство) и тя да се превърне в суровинен придатък на Западния свят, който да получи допълнителни източници за експлоатация на природни ресурси, работна ръка и пазари.

Още на 23 декември 1917 (т.е. само 45 дена след идването на власт в Петроград на болшевиките), Британската империя и Франция сключват тайно споразумение за определянето сферите им на влияние в Южна Русия. Великобритания си запазва правото на контрол над Кавказ и казашките територии около реките Дон и Кубан, а Франция предпочита да контролира Украйна, Бесарабия и Крим. Тези имперски замисли обаче са изпреварени от германския военен и политически натиск, довел до изваждането на Русия от войната и сключването на Брест-Литовския мирен договор от 3 март 1918. Според него, тя губи голяма част от западните и южните си европейски територии. След капитулацията на Германия, в края на 1918, бившите руски съюзници от Антантата потвърждават конвенцията от декември 1917, осъществявайки междувременно военна интервенция за задушаване на болшевишкия режим. Умората от току що приключилата световна война обаче, бързо ги принуждава да се изтеглят, изоставяйки Русия в кръвопролитията на избухналата, не без тяхното съучастие, гражданска война.

През 1921, на конференцията в Генуа, Германия, САЩ и Великобритания обсъждат създаването на консорциум за икономическа експлоатация (възстановяване) на Съветска Русия. Съветската дипломация обаче успява да се споразумее с германците за привилегировани икономически взаимоотношения и двете страни разкъсват следвоенния обръч. Ала едва на 23 август 1939, с подписването на пакта за ненападение между СССР и Германия, приключва подставеното отвън гражданско противопоставяне в съветизираната руска империя и тя се завръща през задния вход сред големите играчи в геополитическата надпревара, за да триумфира само след 6 години като най-мощната сухоземна сила. Как се стига до този глобален геостратегически поврат?

След Наполеоновите войни, европейските сили с ужас осъзнават, че Руската империя се е превърнала в свръхдържава с огромен военноикономически потенциал и перспективи, при това без да е положила кой знае колко големи усилия за да го постигне. През ХVІ век, Московското царство се възползва от западането на държавите по Волга (вследствие на замрялата търговия между Изтока и Запада през вътрешноконтиненталните пътища) за да излезе на Урал и Каспийско море. През следващото столетие, руските пионери навлизат в Сибир, достигайки до Далечния изток без да срещнат сериозна съпротива от местните народности. Населението на северноазиатските региони е оредяло от стихийните инфекциозни епидемии (предимно едра шарка, унищожила стотина години по-рано индианците в Америка), а стопанството им е опустошено от настъпилото климатично застудяване. Едва при проникването си към Черно море, Кавказ и Средна Азия руснаците се сблъскват с ожесточена съпротива, но частичното модернизиране на една от последните християнски феодални държави на континента подпомага нейното настъпление, осигурявайки и успех във военните конфликти с Османската империя, Кримското ханство и Персия. Разширение е постигнато дори на западното направление, където германците все пак успяват да спрат руското проникване към централноевропейското континентално ядро. Само за три столетия на териториална експанзия, Царството овладява многократно по-големи територии от собствената му и с право се провъзгласява за империя с претенции да бъде „Третия Рим”. Само че бремето на управлението, развитието и опазването на тези огромни територии води до прекомерно изтощение и през миналия век периферните региони на два пъти се откъсват от метрополията. Последният път (през 1991) успешно и трайно. Въпреки това, остатъкът от руския териториален разлив все още представлява най-обширното държавно пространство, към чийто потенциал са насочени множество външни погледи.

В географско отношение, съвременната Руска Федерация е естествено продължение на Европа, отвъд линията Таганрог-Нарва. Тя е неразривно свързана духовно и стопански с европейската християнска цивилизация, въпреки седемдесетгодишната изолация и самоизолация, по времето на етатисткия режим. Комунистическата конфесия, наложена и пропиляна през тези десетилетия, отдалечава Русия от европейските ценности. Но това се случва, не заради нейната несъвместимост с мирогледната и аксиологическа система на „другата” Европа, а поради догматичното възприемане и прилагане на комунистическото учение, вследствие на което не се реализира консервативният вариант на реформиране на крайно егалитаристката система – конвергенция с либералната доктрина (докато в Китай сравнително бързо са намерени допирните точки между просоциалистическия етатизъм и конфуцианството). Така, вместо постепенно възприемане на принципите на свободния пазар и демократичното общество, след 1991, в Русия сякаш предпочитат да се завърнат към опита от ХVІІІ-ХІХ век, когато в местната икономика преобладават едрите регионално-отраслови монополи, облагодетелствани и закриляни от държавата, за сметка на свободната конкуренция. Олигархичната структура на икономиката и обществото както тогава, така и сега, вкарват империята (федерацията) в руслото на спираловидно пропадане, при което периодите на временен подем се възприемат за разцвет на имперската мощ и тържество на специфичния руски (евразийски) път на развитие.

Днес състоянието на Русия е донякъде сходно с онова в края на ХІХ век. Само че тогава тя все още не е застрашена от демографска катастрофа. В началото на новото хилядолетие руският народ е уморен и изтощен от непрестанните усилия да опази имперското единство и мястото на „Светата Рус” сред лидерите в световните дела. Меркантилната идеология и практика, наложени му през последните две десетилетия,  които не съответстват особено на руската душевност, водят до разрив между руския човек  и държавата. Православието трудно ще съумее да запълни този разрив, доколкото и Църквата не изглежда особено склонна да възприема промените, произтичащи от модернизацията, и се явява основният консервиращ фактор в източнохристиянските национални общности. От това състояние на национална парализа във вътрешен план могат да се възползват малцинствените народности на федерацията, чиято стопанска, демографска и социокултурна значимост, както изглежда, ще продължи да нараства, като е възможно да се стигне до пълното им еманципиране, водещо най-вероятно към федерално дезинтегриране или дерусификация на държавното управление (при съществуващия олигархичен модел подобен поврат не може да се изключва напълно). Много по-опасни обаче са евентуалните външни намеси или поставянето на страната в изолация зад нов санитарен кордон. Тоест, Русия е изправена пред важен избор. Тя трябва спешно да намери съюзници, чрез които да балансира разцентроването на собственото си вътрешно равновесие и загубата на мястото и ролята на свръхсила на световната политическа сцена.

В началото на 90-те години, Западна Европа (ЕС), естествено, потърси разширение на възможностите си за стопанско развитие и увеличаване на политическия потенциал, чрез приобщаване на източната половина на континента. Досега, сблъсъкът с Русия в тази зона беше притъпяван от американското присъствие, което възпираше руската страна да отговори със сила на навлизането в нейната сфера влияние. Всъщност, Москва отстъпи пред американския натиск, но от отстъплението спечели повече европейския блок, докато САЩ затънаха в стратегическите си проекти за „обкръжаване” на Русия и дори за разделянето й на няколко държавни образувания. Ако бяха по-внимателни и находчиви, американците можеха да привлекат „новите руснаци” под крилото на американската помощ за възстановяване и нормализиране (макар че по времето на Клинтън и Елцин беше направен подобен опит, завършил с провал, най-вече по американска вина), използвайки стремежа им към елитарно припознаване и потребление, както и този на руското население към по-отворен и благосъстоятелен живот. Олигархичната система обаче твърде бързо възстанови антиамериканските настроения както във върховете, така и сред низините на руското общество. С идването на власт на Путин и Буш-младши, руско-американските отношения се завърнаха в руслото на антагонизма, а Русия се зае сама да осъществи (и засега го прави доста успешно) икономическите реформи, завръщайки се към някои практики на етатисткото регулиране на стопанството.

Засега Руската Федерация се ориентира към отправяне на съюзнически тангенти в югоизточна посока – Китай, Индия, Иран, но едва ли има интерес от продължителното поддържане на това сближаване, поради опасността постепенно самата тя да се окаже привлечена в орбитата на тези въздигащи се световни сили, рискувайки да бъде „усвоена” от тях, като необходим пространствен и суровинен придатък. Затова е наложително да се предотврати по-нататъшна ескалация на претенциите за подялба на руското наследство. Русия е част от европейската цивилизация и трябва да присъства като интегрален, макар и специфичен, елемент от европейското държавно-политическо единение.

Бързото намаляване числеността на руснаците и невъзможността на централната власт да овладее социалните процеси, за да осигури добър жизнен стандарт за преобладаващия дял от руското население и да привлече достатъчно имигранти, поставя под въпрос бъдещето на Федерацията, опитваща се да възвърне външнополитическото си влияние без да е решила докрай вътрешните си проблеми. Надигането на Китай, Индия, Иран, Турция и арабския свят, в близост до постсъветското пространство, създава възможност в недалечна перспектива азиатските владения и сфери на влияние на Русия да бъдат „разпределени” между тези претенденти за нови регионални лидери, които несъмнено търсят и нови простори за развитие. Ако те се домогнат до Централна Азия, Сибир и Далечния Изток (а защо не и до Кавказ, Урал и Поволжието) ще се стигне до окончателно преместване на средоточните центрове на световното производство, пренастройване на геостратегическите отношения и дебалансиране на силовите масиви и линиите на взаимодействие помежду им.

При подобен развой, Европейският съюз е застрашен да остане изолиран в западната периферия на Евразия и да се превърне в задокеански остров на американската неохристиянска (или по-скоро „постхристиянска”) цивилизация. Снизходителното отношение към Стария континент както от страна на Запада, така и на Изтока, не след дълго може да го превърне в социален резерват за застарялото му население с разноезична култура и овехтели традиции. Но преди тъжната ситуация да стане факт, европейците все още имат шанс да възстановят глобалното си влияние и да утвърдят наново своето политико-културно превъзходство, ако съумеят да изградят северноевразийски блок, кооперирайки се с Русия и с други азиатски сили. Чрез реализирането на Северноевразийския проект, членовете му ще заемат, и то по естествен път, централно място в международните взаимоотношения, тъй като ще бъдат част от най-значителното стопанско-териториално формирование с превъзхождаща позиция и перспективи. При успешно интегриране между участниците в този блок, той ще представлява най-мощната и стабилна структура на смесена таласо-телурокрация (до момента тази позиция се заема от САЩ, които, в съюз с Канада, а може би и с Мексико, ще оформят втори подобен блок – Северноамериканския).

Пред тези две хипотетични съюзни структури стои една изумителна възможност, свързана с бъдещото развитие на най-северните зони на планетата. Евентуалното значително затопляне на климата и разтопяването на ледения масив в Северния ледовит океан би създало по бреговете му нов център на цивилизацията, една втора „средиземноморска” общност, която ще притежава редица предимства – близост между бреговете и крайбрежните територии в околовръст на най-малкия океан, лесен достъп и къси пътища към северните райони на Атлантика и Пасифика, както и междинно разположение между тях, с произтичащите от него посреднически функции. Европейският съюз, който е отдалечен от Индийския и Тихия океан, трябва да запази възможността си за развитие в северна посока, като не допусне излаз на конкурентни сили по евразийското крайбрежие на Ледовития океан. Русия пък едва ли би се справила сама с тази задача през следващите столетия.

Япония и Турция – укрепващите оси на северноевразийския съюз

В началото на ХХІ век, Япония  и Турция, съвместно с Русия, сякаш са призвани да се обединят с Европейския съюз при изграждането на политико-икономически алианс за стабилизирането на дебалансирания глобален ред. Полицентричният свят, чиито очертания се виждат все по-ясно на фона на настоящата финансова криза, навлиза в епоха на промяна на трасетата и направленията на капиталовите и стоковите потоци и на засланящите ги политически (силови) баражи и изнесени постове, със съответните съпроводителни осигурителни акции.

Глобалната финансово-икономическа криза, отбелязала краха на идеята за неограничения от нищо краен либерализъм, създава  условия Западна Европа да се възползва от вътрешните американски проблеми за да се еманципира окончателно, да извърши пробив в отношенията с Русия и да привлече друг голям васал от следвоенната американска сфера на влияние – Япония. Европейската и японската високотехнологични икономики са в състояние да допринесат за ускорената модернизация на Русия и за разработване на нейните огромни ресурси, докато тя, от своя страна, би осигурила тяхната безопасност, респектирайки евентуални опити за силово нарушаване на принципите на конкурентността. Дъгата (оста) от Токио до Лондон (стига британците да се осъзнаят в достатъчна степен като европейци, а не продължат да се смятат за “младшия партньор” на САЩ) ще обедини традиционните Велики сили, които бяха засенчени през изминалото столетие от американската мощ, и ще осигури приемствеността на модерната цивилизация.

В географско отношение, “слабините” на Европа се намират предимно в южната й полуостровна зона. Старият континент е особено уязвим от външно въздействие в района на Балканите и Северното Причерноморие. Дори при сегашните технологии на въоръжение и на водене на война, именно тук Европа може да бъде разделена и оттук да бъде контролирана. Необходимо е този регион да бъде стабилно защитен. А това означава, че Европейският съюз се нуждае от тесен съюз с Турция, която несъмнено ще стане член на Общността, ако европейците заложат на дългосрочните си интереси и стратегическото подсигуряване прерасне в изключителен приоритет.

С привличането на Турция, ЕС ще проникне до Кавказ, ще доближи Персийския залив и ще затвърди контрола си над Източното Средиземноморие. Германската мечта от края на ХІХ век за пробив на изток, посредством изграждането на Багдадската железница, ще бъде почти реализирана. Резервите към мюсюлманската Турска република могат да бъдат преодолени при стриктно следване, от нейна страна, на лаицизма, наложен навремето от Ататюрк. В този смисъл, италианската позиция по отношение на турското членство е по-обоснована, отколкото френските обструкции. Разбира се, напълно очаквано и оправдано е съседните на Турция християнски държави да наложат в присъединителния й договор ограничения върху свободата на движение (заселване) на турски граждани на тяхна територия, поради съществуващите исторически наслоения на подозрителност и опасенията за демографско поглъщане, но в Анкара едва ли биха се противили продължително на подобни предпазни клаузи.

След приемането на Турция, Европейската общност може да продължи да се разширява по посока на  Близкия изток, включвайки евентуално южнокавказките постсъветски републики, Ливан и Израел (при наличието там на ясна проевропейска, а не проамериканска или друга ориентация и, ако своевременно разрешат териториалните си спорове и вътрешни конфликти). Към северноевразийския блок биха гравитирали републиките от Централна Азия, Иран и Афганистан, чиито индоевропейски и тюркско-алтайски народи могат да подхранят с младежко население застаряващите европейски националности.

Как би могъл да стартира интеграционният процес? Дали потенциалните участници в него са осъзнали, в достатъчна степен, общите си интереси, както и мащабите на проблемите пред процеса на сливане на потенциала и усилията им? В момента ЕС и Русия са готови да започнат разговори за съвместяването на стратегическите си интереси, макар че стартирането на преговорите беше осуетено от военната провокация на проамерикански настроения грузински лидер Саакашвили. Впрочем, американската съпротива на интегрирането на северноевразийското пространство би могла да се прояви и в други чувствителни пунктове на евразийското обединяване – Кюрдистан, Украйна, разполагането на елементи от ПРО на САЩ в Централна и Източна Европа и ответните мерки на Москва (съществуването на военнополитическият алианс НАТО, само по себе си, не би трябвало да е непреодолимо препятствие за формирането на новото политико-икономическо формирование в Евразия), проектите за тръбопроводи към Европа и пр. От другата страна на Евразия пък все още остават спорните четири южни острова от Курилския архипелаг и неподписаният заради това мирен договор между Москва и Токио. При всички случаи обаче, тези проблеми са преодолими.

Налагането на доминацията на общите интереси, а не на политическия натиск и икономическата експлоатация, е правилния модел на отношения между големите европейски държави и Русия, който би дал нов тласък на европейската цивилизация. Последните две десетилетия бяха трудни както за Европа, така и за Русия и Япония, доколкото реформирането на глобалната политическа система и натрупването на доста дефекти, през годините на половинвековното противопоставяне, доведоха до стопански и социални затруднения и забавяне на икономическия растеж в северноевразийския регион. Време е това изоставане да се навакса. Навлизаме в нова епоха на стагниране на стопанското и иновационното развитие, на непредвидими природни катаклизми и на нарастване влиянието на множество нови, сравнително млади, унитарни и съюзни държавни и междудържавни политически субекти. В такова размирно време светът се нуждае от стабилни и уверени имперски (т.е. наднационални) структури, от ползотворно взаимодействие между тях и от намиране на допълнителни стимули за възход и просперитет. В този смисъл, интеграцията в регионални междудържавни мегаблокове е сред най-вероятните възможности в търсенето на подходи за продължаване на развитието, поне докато експанзивното нарастване на световното население (и на неговото потребление) и еманципирането на Третия свят не забавят съществено хода си (след като младите националности преодолеят последиците от демографския преход и еуфорията на националното самовъздигане). През следващото столетие глобализацията би могла да доведе до обединяване и на мегаблоковете, макар че е напълно възможно и да се стигне до нова фрагментация на света. Засега обаче, регионалното консолидиране на трудовите и природните ресурси е повече от желателно. Въпросът е само, по какъв начин ще бъде осъществено то.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Украинската политика страда най-много от провинциалната визия на повечето и лидери. Невладеенето на поне един чужд език, местното образование (нито един украински университет не влиза в световната класация топ-500 на авторитетния Институт за висше образоване в Шанхай) и ограниченият в рамките на бившия СССР жизнен опит от периода на формирането им като личности – са основните причини за периферния характер на мирогледа на принадлежащите към украинския политически “елит”. Единичните изключение само потвърждават правилото. Следствие от това е липсата на гъвкаво и динамично мислене в глобалната координатна система, което да не изостава, а дори да изпреварва бързата смяна на декорите на световната сцена. Демодираният мироглед на участниците във властта, прави Украйна заложница на остарели концепции и стратегии “втора ръка”, които принципно не са в състояние да отговорят адекватно на съвременните предизвикателства. На моменти изглежда, че украинската политическа класа наивно вярва, че веднъж открилите се пред страната възможности са безкрайни и вечно ще си останат такива.

Украйна не успя да влезе нито в НАТО, нито в ЕС, заедно с държавите от Централна и Източна Европа и Прибалтика. Влакът от десетте държави, плюс двата допълнителни вагона – Румъния и България – тръгна и пристигна без нас. Това е исторически факт. Много може да се спори, защо стана така, но, поне според мен, основната причина е, че дори по времето, когато евроинтеграцията беше обявена за “основна стратегия на икономическото и социално развитие на нашата държава”, на Украйна и липсваше увереност в постижимостта и безалтернативността на този избор, което означаваше и, че нямаше воля за постигането и на всяка цена. Тук е мястото да си припомним думите на бившия полски премиер Лешек Милер, произнесени на самолетната стълбичка, при връщането му от поредния кръг на предварителните интеграционни преговори с ЕС: “Струва си да мечтаем, защото понякога мечтите стават реалност”. Мисля че, през 90-те и началото на 2000-те, на Украйна много и липсвата именно такива „мечтатели” във властта.

Но, така или иначе, този етап е вече минало. Страницата на последното разширяване на ЕС и НАТО е обърната завинаги и безвъзвратно и пътищата, по които елитите на 12-те държави се добраха до Брюксел, вече не водят наникъде. И украинската политическа класа следва да осъзнае тази проста истина. Светът на 90-те – този период на победоносното (почти както предсказваше Фукуяма) шествие на либералната демокрация, която тогава изглеждане безалтернативна, е вече история. И онези, които още не го бяха разбрали, можаха нагледно да осъзнаят новите геополитически реалности по време на последния конфликт в Южен Кавказ – наблюдавайки, как реагираха на него повечето европейски столици. За да отговори адекватно на новите предизвикателства (и новите възможности!), украинският елит следва, колкото се може по-бързо, да се откаже от остарелите стратегии на миналото столетие. Ще се опитам да илюстрирам тази теза с двете концепции, определящи сегашното външнополитическо позициониране на Украйна: интеграцията в ЕС и НАТО.

Невъзможната евроатлантическа интеграция

По отношение на НАТО, ситуацията изглежда по-проста и ясна, доколкото и Северноатлантическият алианс е доста “по-проста” организация, в сравнение със сложно структурирания Европейски съюз. Самоутвърждаването на обединена Германия обективно усилва голисткия подход към европейската сигурност. Според тази концепция, Европа следва да се позиционира като трета сила във военно-политическото противопоставяне между Америка и Русия. Приятелският упрек отправен, по време на южнокавказкия конфликт, към Медведев от Саркози, който не предполагаше нито оказването на военна помощ на Грузия, нито дори налагането на икономически санкции на Русия, е знакова илюстрация за това, какво представлява “неоголизмът” на практика. Французите и особено германците ( а и останалата т.нар. “Стара Европа”, с изключение, може би, на Обединеното кралство) дори в кошмарите си не могат да си представят, че на техните войници някой ден може да се наложи да се срещнат с руснаците не на полигоните за съвместни учения, а на бойното поле. Още повече пък, защитавайки ментално далечната от техния малък и комфортен свят Грузия (или Украйна), въпреки че подобна възможност пряко произтича от чл.5 на Вашингтонския договор.

Западна Европа (и особено Германия), която след Втората световна война не се превърна в сталински протекторат, запази своята свобода, можа да се вдигне на крака, в икономически и политически план, и да възстанови (макар и частично) ключовите си позиции в света, благодарение на американския военен “чадър” (т.е. на НАТО), днес откровено блокира присъединяването на Украйна към Северноатлантическия пакт. Следва да сме наясно, че, за разлика от реалните и многобройни проблеми, свързани с постигането, от страна на Украйна, на европейските стандарти, за присъединяването ни към НАТО пречи единствено липсата на консенсус по този въпрос сред членовете на пакта, както и на подкрепа за подобна стъпка сред самите украинци. В тази връзка, бих посъветвал онези, които вярват в приказките за “липсата на демокрация”, върховенство на правото, стабилността и т.н. в Украйна, да погледнат историята на Турция (постоянна членка на НАТО от 1952). Само преди 12 години, на тогавашния и премиер Неджметтин Ербакан се наложи да подаде оставка под натиска на военните. При това той имаше късмет, че се отърва само с глоба, домашен арест и забрана да се занимава с политическа дейност. Защото, през 1961, един от предшествениците му начело на правителството – Мендерес Аднан, беше екзекутиран след поредния военен преврат. На тези, които не обичат сухите исторически факти, пък бих предложил да четат произведенията на Орхан Памук или да посетят страната на Ататюрк, само че не по утъпканите туристически маршрути.

Днес за нас, като никога преди, е актуален въпросът: необходима ли е на Украйна подобна НАТО? Социологическите данни ясно ни демонстрират, че въпросът за НАТО не просто разединява, а направо разцепва страната. Освен това, украинските политически лидери трябва да признаят, че членството в пакта не гарантира сигурността на Украйна. Навремето, съветските войски не се решаваха да предприемат “марш-наскок” на Запад, не толкова заради международните договори, колкото заради наличието на американски военни бази и ядрени бойни глави на територията на Западна Европа. В тази смисъл, за да се опази Украйна от посегателствата на онези, които са убедени в изкуствения характер на украинската държавност и поставят под съмнение сегашните граници на Украйна, също не е достатъчно да се влезе в НАТО, а ще трябва на нейна територия да се разположат военни бази на алианса. Само че, това ще предизвика яростната съпротива на значителна част от населението на страната, както и на представляващите го политически партии, да не говорим, че самите бази ще се нуждаят от постоянна усилена охрана (заради антинатовските настроение сред значителна част от украинците). Дали подобно гарантиране на външната сигурност за сметка на създаването на огромен риск на вътрешната сигурност на страната е оправдано, остава открит въпрос. Не бива обаче да има никакви съмнения, че обещанията за членство в НАТО, без разполагането на военни бази на пакта на украинска територия, са чиста проба лицемерие.

Според мен, отказът да се предостави на Украйна Предварителен план за действия по присъединяване към НАТО, през декември 2008, следва максимално да се използва за промяна на стратегията за сигурност на страната. Въпреки реториката на Брюксел, вратите на НАТО продължават да са плътно затворени за нас. Което означава, че сме принудени сами да се справяме със собствените си проблеми. Едва ли някоя от политическите сили, включително откровено проруските, ще се обяви против това. В такъв случай, следва да започне дискусия по проект за радикално увеличаване на финансирането на въоръжените сили, както и, доколко е целесъобразно да бъде възстановен украинският тактически ядрен потенциал. Ако Киев успее да получи поне мълчаливото съгласие на Вашингтон (което ще означава блокиране на всички възможни санкции срещу Украйна) за възстановяване на ядрения си статут, само за две-три години страната ще се сдобие с коз, равностоен по значението си на украинската газотранспортна система.

В случай, че Украйна възстанови ядрения си статут, тя ще може да разговаря с НАТО от позициите на самостоятелна военна сила, от която пактът е заинтересован не по-малко, отколкото обратното. Фактически, става дума за стратегия, сходна с онази на Дьо Гол по време на управлението му, през 1958-1968, когато Франция постепенно прекрати военното си участие в НАТО, залагайки на собствените си въоръжени сили. Както е известно, причините, накарали генерала да предприеме подобна стъпка, са три:

- нежеланието на САЩ и Великобритания да превърнат ръководния дует на пакта в триумвират с френско участие;

- отказът на НАТО да поеме отговорност за бунтуващата се френска колония Алжир, на която Дьо Гол особено държи, тъй като именно там, през 1943, организира френското правителство в изгнание и ръководи движението на съпротивата в страната;

- нежеланието на Париж да бъде страна в потенциален конфликт между НАТО и Варшавския пакт.

Последните две причини, mutatis mutandis, са изключително актуални и за днешна Украйна. Нещо повече, възстановяването на собствената военна мощ и ядрения статут на страната би могло да се превърне в национален проект, който да сплоти, вместо да разединява, нацията. А на онези, които се съмняват, дали украинската икономика е в състояние да издържи такъв проект, ще напомня само, че когато Дьо Гол се връща на власт, през 1958, френските златни резерви са почти равни на нула, а нацията е разделена от въпроса, дали Франция трябва да остане колониална империя, или следва да се избави от отвъдморските си владения.

Украйна и ЕС

Сега нека се прехвърлим към по-сложния въпрос за европейската интеграция на Украйна. Тезата, че след последното си двуетапно разширяване ЕС преживява една от най-дълбоките кризи в историята си е вече банална, но това не означава и, че не е вярна. Сегашното състояние на Съюза поражда асоциации със средата на 60-те и кризата на “празния стол”, когато френските амбиции едва не разрушават младата европейска общност. Наистина, корените на днешната европейска криза не са в прекалените амбиции на някоя от страните-членки на ЕС (макар сегашното поведение на Полша в рамките на Съюза да напомня на фарсов римейк на френския голизъм от 60-те), а по-скоро в това, че логиката на по-нататъшната интеграция във формат „27+” изисква задълбочаване на федерализацията на ЕС, което е неприемливо за част от членовете му. Провалът с ратификацията на Европейската конституция и проблемите с ратификацията на Лисабонския договор (въпреки обективната необходимост от реформиране на действащите учредителни договори) се коренят именно в неясното, а поради това – понякога противоположно тълкуване на крайната цел на ЕС.

Размитата формулировка “създаване на по-тесен съюз на европейските народи”, родена като компромис между юнионистите и федералистите в споровете им за целите на европейската интеграция през 50-те години на миналия век, както изглежда, вече е изчерпана. Така, съдът на ЕС, който по време на институционалната криза от 60-те и застоя през 70-те беше основния двигател за формирането на един “все по-тесен Съюз” и фактически осигури (често, напук на стриктното тълкуване на учредителните договори) конституционния правов ред в ЕС, сега е силно ограничен във възможностите си да “коригира волята на законодателя” чрез конституционните съдилища на държавите-членки. Европейският парламент, с разширяването на чиито пълномощия се свързваше и нарастването на демократичността на ЕС, страда от задълбочаващ се недостиг на демократична легитимност: в изборите за евродепутати, от момента на въвеждането на преките избори за тази институция, през 1979, участват все по-малко европейци, поради което средноевропейският показател за избирателната активност, още през 1999 падна под 50%, а на последните избори, през 2004, стигна до 45,6%, като сред новите държави-членки, той е забележимо по-нисък.

Не бива да забравяме и, че европейските общества дължат утвърждаването и просперитета си на двуполюсния свят на студената война, когато двете свръхдържави се изтощаваха взаимно чрез надпреварата във въоръжаването, докато Западна Европа възстановяваше и развиваше собствената си икономика, под американския военен чадър. Днес, когато на икономическата сцена се появиха нови свръхмощни “играчи”, а именно Китай и Индия, следвани от Бразилия, Мексико и (в случай че се обедини) Корея, за привикналия към комфорт и високи социални стандарти ЕС става все по-трудно да се конкурира на глобалната икономическа арена. Можем да си представим, колко е трудно постигането на консенсус в Европарламента, Европейската комисия или между лидерите на 27-те страни-членки с толкова различни традиции, интереси и икономики, след като те не разполагат дори с единен работен език за общуване помежду си: всяка редакция на работната документация, поправките и предложенията към нея “пътуват” из коридорите на евроинституциите на английски, френски и немски език, а окончателната версия на документите – и на другите двайсет официални езици в Съюза. Казват, че представителите на новите членки в институциите на ЕС са били смаяни и дори раздразнени, когато френското председателство в Европейския съвет стартира с нарушаването на негласния консенсус, според който английският се приема като първи сред равните езици на Евросъюза и в продължение на половин година (юли-декември 2008) се опитваше да реализира своеобразен “франкофонски реванш”.

Като цяло,  решенията, за чието приемане на Вашингтон, Москва или Пекин са необходими само няколко дни, отнемат на Брюксел цели седмици, ако не и месеци. Реакцията на сегашната глобална финансова криза, от която всяко европейско правителство се опитва да спаси финансовите си институции със собствени сили, е ярък пример за това. Друга илюстрация за мудността на ЕС беше фактът, че докато новината, че президентът Юшченко е разпуснал украинския парламент беше отразена почти моментално в емисиите на Би Би Си, в “Евронюз” тя се появи едва на следващия ден.

Няма да задавам въпроса, дали Украйна се нуждае от такъв Европейски съюз. Очевидно е, че присъединяването към ЕС в обозримо бъдеще си остава най-оптималния вариант за геополитическото позициониране на Украйна. На, както споменах по-горе, ситуацията в Съюза напомня повече онази от 60-те години на миналия век, отколкото ситуацията през 90-те. Тогава общността търсеше истинския си формат, своите граници и място в света, помнейки как, през 1954, френският парламент погреба Договора за създаването на Европейска отбранителна общност (тук е мястото да си припомним и кой точно сложи кръст на стремежа на еврооптимистите за Европейска конституция, преди няколко години) и как, в началото на 60-те, се провали идеята за създаването на конфедерация за сигурност на европейските държави (известна като “плана Фуше”). По онова време, Дьо Гол се съмнява, дали Великобритания е част от Европа и на два пъти блокира присъединяването и към общността заради тясното партньорство между Лондон и Вашингтон (което напомня на постоянното оглеждане към Москва в сегашния европейски диалог с Киев). Тогава лидерите на “шестте” се осмелиха да предприемат разширяване едва след като приключиха формирането на митнически съюз, реформираха и рационализираха институционалната структура на общността и постигнаха споразумение за финансирането на общата селскостопанска политика, която за французите беше (и си остава) “свещената крава на ЕС”, макар да е сред най-скъпите (а днес, от чисто икономическа гледна точка – едно от най-абсурдните) пера в бюджета на общността. Днес, перспективи за бързо решаване на сегашната криза в ЕС не се очертават. Затова Киев би трябвало да разбере, че Съюзът просто не може да си позволи да приеме Украйна (също както и Турция), докато не изясни, поне за себе си, какво точно представлява и към какво се стреми. Колко ще продължи този “рефлективен период”, както се изразяват в Брюксел, днес никой не знае. Това обаче не означава, че Киев трябва да чака със скръстени ръце. Вместо да досажда на ЕС с безкрайните си (и, както показва опитът, засега неособено ефективни) молби за “европейска перспектива”, Украйна може, като се възползва от чл.49 на Договора за Европейския съюз, да постави ребром въпроса, дали вратите на Съюза са отворени или затворени за страната? В тази ситуация, евентуален отрицателен отговор на Брюксел няма да е нещо много по-лошо от неговото “да”, защото най-сетне би сложил точката над i-то и ще накара Украйна да заложи на собствените си сили. В Турция, чиито отношения с ЕС са доста по-напреднали от украинските (въпреки че европейското и бъдеще е също толкова неясно, както и нашето) отдавна са наясно, че “насила хубост не става” и активно обсъждат възможните геополитически алтернативи на европейската интеграция, макар присъединяването към Съюза да остава най-желателния вариант за развитие на събитията. Нека си припомним например, как още през 2002 генералният секретар на Съвета за национална сигурност – генерал Тюнчер Килинч, публично заяви, че не вярва ЕС някога да приеме страната му, обвини Брюксел, че “досега Турция не е получила и най-малката подкрепа от Съюза за присъединяването си към общността” и предложи да се търсят нови съюзници, в частност, в лицето на Иран и Руската Федерация. Ще напомня също, че от времето на Ататюрк турските военни традиционно играят ролята на “мотор” на европеизацията, а през 2002 Анкара вече от доста години имаше не само митнически съюз с ЕС, но и статут на държава-кандидат за членство в него.

Нова стратегия за Украйна

В края на краищата, пробивът към “Първия свят” е възможен не само в рамките на евроинтеграцията. Разбира се, за да се осъществи подобен проект без помощта на Брюксел, трябва да се затегнат коланите и да се постигне максимална мобилизация. Но че това е възможно ни демонстрира, в частност, опитът на Южна Корея (държава, която доста прилича на Украйна, най-малкото със сложната си история на границата между две големи цивилизации) и Казахстан (където проектът за модернизация и радикално повишаване субектността на държавата на международната сцена продължава успешно да се реализира, въпреки най-големия в ОНД процент на руско етническо население, критичният недостиг на инфраструктура и сложното съседство с Русия и Китай, едновременно). Интересно се развиват през последните години и Азербайджан и Беларус: през този период БВП на глава от населението, и в двете страни, надминава украинския с 15-20%. Показателно е също, че в Давоския рейтинг на конкурентоспособността, през последните две години, и Казахстан, и Азербайджан са по-напред от Украйна (Беларус не е включена в тази класация).

Наистина, залогът на собствените сили излиза по-скъпо и изисква друго ниво на отговорност от държавното ръководство. Ще дам само един пример. Вече тече дванайстата година, откакто Украйна официално обяви евроинтеграцията за своя национална стратегия, но в Киев и досега смятат, че получаването на западно образование от талантливите млади украинци си е само тяхна грижа, както и на чуждестранните стипендиантски програми (като Фулбрайтовите или Чийвнинговите стипендии). Така, украинският вицепремиер Хрихорий Немира, отговарящ за международната и европейската интеграция, с гордост съобщи, през април 2008, че Полша е склонила ежегодно да финансира обучението на десетина украински студенти във варшавския Европейски колеж. Той обаче премълча факта, че десетки украинци завършили този наистина престижен колеж (както и други водещи европейски университети) въобще не могат да си намерят работа в украинските правителствени структури.

За съжаление, украинците, завършили Харвард, Оксфорд или Сорбоната със собствени средства (или пък със средства на родителите си или с чуждестранни стипендии), предпочитат да останат на Запад или да се ориентират към частния украински бизнес, защото не виждат нито възможности, нито стимули да се реализират на държавна служба, където всички ключови постове отдавна са заети и здраво се държат от местните “феодали”. Най-патриотично и романтично настроените притежатели на западни дипломи си взеха необходимата поука още, когато бяха призовани да работят в държавния апарат от някогашния вицепремиер (до 2005) Олег Рибачук: на тях им се наложи да започнат работа като най-ниска категория (и заплащане) специалисти, което нямаше как да не ги провокира да търсят “компенсации” под формата на подкупи. Нормално е, че оттогава насам желаещи за подобна държавна кариера липсват. В края на краищата, ако искаш да жънеш, трябва да се научиш и да сееш. Казахстан отдавна го разбра. Всяка година три хиляди казахи биват изпращани да учат в най-добрите университета по света, в рамките на президентската стипендиантска програма “Болашак”, чиято стойност е по-висока дори от тази на Фулбрайтовите стипендии. За сравнение, всички чуждестранни донори, взети заедно, отпускат за Украйна (чието население е три пъти по-голямо от това на Казахстан) по 100 стипендии за пълноценно обучение на ниво магистър.

Разбира се, следва да признаем, че условно неевропейската алтернатива за Украйна ще означава известно ограничаване на демокрацията или, другояче казано, повишаване ефективността на властта. В украинския контекст това ще означава персонификация на властта в лицето на държавния глава. Тоест, за известно време ще трябва да забравим за модела на парламентарна република. Впрочем, очевидно е, че украинците няма да съжаляват особено за една институции, чиито членове активно блокират работата на Върховната Рада и съдилищата, още по-ефективно щурмуват ЦИК и, в същото време, коефициентът им на полезно действие като депутати е близък до нулата, поради което цената на приемането на законите (без да коментираме качеството им) достигна до невъобразимите за данъкоплатците 80 млн. гривни за закон.

В края на краищата, историята ни дава великолепен пример за това, как един град в южната периферия на Малайския полуостров първоначално бива оставен на произвола на съдбата от разпадащата се Британска империя, а след няколко години напуска и Малайската Федерация. Принуден да разчита само на себе си, Сингапур се превръща в първия “азиатски икономически тигър”, постигайки едно от най-високите жизнени равнища в света. Да не забравяме обаче, че автор и реализатор на този скок “от Третия към Първия свят” е отличникът на Кембридж и повече от 30 години министър-председател на Сингапур – Ли Куан Ю. Именнно по британски трезвият и по имперски глобалният прагматизъм на господин Ю му позволява – вместо да се влачи на опашката във фарватера на тогавашните световни лидери, да започне собствена оригинална игра, довела до превръщането на сингапурската “пешка” в “офицер” на модерната съвременна икономика.

Ще завърша с това, че не смятам алтернативите на европейската и евроатлантическа интеграция на Украйна, описани в настоящата статия, за единствено възможните. В същото време съм дълбоко убеден, че сегашното зацикляне върху присъединяването към НАТО и ЕС (което се отнася както за привържениците, така и за противниците на тази стратегия) пречи за ефективността на украинската външна политика и недопустимо стеснява възможностите за маневри в съвременния променящ се свят. Наличието на “план Б” (а по-възможност и на “план В”), в случай, че “план А” очевидно не сработва, е важна предпоставка за субектността на държавата в глобалните процеси. Субектност, която толкова липсва на днешна Украйна.

* Авторът е зам.директор на Центъра за европейско и сравнително право в Киев

{rt}

Дори у нас, в Германия, еуфорията, последвала избирането на Барак Обама за президент на САЩ, вече започва да спада. Първите признаци на разочарование се появиха още когато новият американски държавен глава отказа да се ангажира персонално със Световната финансова среща на Г-20, провела се на 15 ноември миналата година във Вашингтон. Така той остави на Джордж Буш да представлява САЩ на този форум, отбелязал оттеглянето на Г-7 като своеобразен световен “директорат”, ръководещ световната икономика и финанси. Защото конференцията на Г-20 постави началото на нова многополюсна глобална икономическа и финансова архитектура. А последвалите изявления на високопоставени държавни служители от Индия, Китай и Бразилия демонстрираха, че тези страни са съвсем наясно за ключовата си роля в нея.

Ако програмата, по която се споразумяха участниците в срещата на Г-20 във Вашингтон, действително бъде реализирана до края на април 2009, това ще означава много сериозна промяна на основните механизми на световната финансова система, установени в периода след 1971. Ще се наложи например, провеждането на далеч по-мащабен финансов “кризисен мениджмънт”, както и действия за закрила и стимулиране на реалната икономика, навсякъде по света. В същото време, както подчерта във Вашингтон германският финансов министър Пеер Щайнбрюк, аналогиите между срещата на Г-20 и Конференцията в Бретън Уудс, от 1944, са погрешни. През 1944, САЩ бяха единствената индустриална и финансова свръхсила, докато Европа, Русия и Германия бяха в руини, а Индия все още беше британска колония. Очевидно е, че днешният свят е много по-различен от тогавашния.

“Нова визия” за американската външна политика?

Съединените щати са затънали прекалено дълбоко в сегашния си финансов и икономически кошмар за да са в състояние да лансират сериозни инициативи за формиране на нов световен финансов и икономически ред. Затова е по-вероятно администрацията на Обама да предложи някои впечатляващи (поне на пръв поглед) инициативи в сферите на външната политика и сигурността, постепенно изтегляйки американските части от Ирак и подготвяйки стратегия, позволяваща на САЩ да напуснат и Афганистан, без това фатално да навреди на имиджа им. В качеството си на държавен секретар, Хилари Клинтън, може би, е най-подходящата фигура, която да лансира “нова визия” за американската политика в сферата на международните отношения и сигурността. Тук е мястото да си припомним, как навремето Михаил Горбачов осъществи редица изключително важни външнополитически инициативи, въпреки дълбоката вътрешнополитическа криза, поразила страната му.

През седмицата, непосредствено след срещата на Г-20, имах възможност да участвам в един семинар в Баварските Алпи, посветен на ядрената стратегия и неразпространението на атомните оръжия. На него присъстваха експерти от Европа, Индия, Китай, Пакистан, и Международната агенция за атомната енергия (МААЕ), за съжаление, липсваше представител на Иран. Освен всичко друго, там беше дискутиран следният сценарий: президентът Обама обявява едностранна съкращаване на американските ядрени оръжия до 1000 системи. Ликвидирането на около 6000 ядрени системи от сегашния американски арсенал със сигурност би приковало вниманието на света. Подобна “смела стъпка” би демонстрирала нагледно, че Обама действително възнамерява сериозно да промени поведението на Америка към останалия свят. Тя би могла да съвпадне със срещите, посветени на 60-годишнината на НАТО, които ще се проведат в Страсбург (Франция) и Баден-Баден (Германия), през април 2009.

Дали подобно драстично съкращаване на ядрената военна мощ би създало някакви рискове за американската национална сигурност? Не, защото оставащите 1000 ядрени системи са напълно достатъчни не само за унищожаването на всяка друга голяма ядрена сила, но и за опустошаването на по-голямата част от планетата. Дали тази “смела стъпка” може да застраши САЩ, във вътрешнополитически план? Отговорът отново е отрицателен. Освен това, мнозинството от принадлежащите към американският външнополитически “истъблишмънт” вероятно биха я подкрепили.

В тази връзка, ще припомня появилата се през януари 2008, в “Уол Стрийт джърнъл”, статия, озаглавена “Към свят, свободен от ядрени оръжия”, чиито автори са Хенри Кисинджър, Джордж Шулц, Уйлям Пери и Сам Нън. Както е известно, първите двама са бивши държави секретари – републиканци, третият е бивш секретар по отбраната в администрацията на демократите, а четвъртият е сенатор-демократ. Всички те призовават за “превръщането на идеята за свят без ядрени оръжия в обща политическа цел на всички водещи държави, които да проявят необходимата политическа воля за постигането на консенсус, относно предприемането на глобални усилия за отказ от опора на ядрените оръжия в националните военни доктрини, предотвратяване на евентуалното им попадане в неподходящи ръце и, накрая, ликвидирането им като заплаха за бъдещето на света”.

Четиримата опитни държавници отбелязват, че подписаният през 1991 американско-руски “Договор за съкращаване на стратегическите въоръжения” изтича на 5 декември 2009. В тази връзка, те предлагат, освен разширяването на основните клаузи в него, “постигането на споразумение за по-нататъшно съществено съкращаване на американските и руските ядрени сили”, отвъд границите, очертани от договора. Според тях, ако подобно съкращаване бъде предприето, “това ще ангажира и другите ядрени сили в процеса”. Което, на свой ред, “ще укрепи доверието при осъществяването на мониторинга в рамките на Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО)”.

Освен това, те подчертават, че политическата им позиция, “за един свободен от ядрени оръжия свят”, се подкрепя от бившите държавни секретари Медлин Олбрайт, Джеймс Бейкър ІІІ, Уорън Кристофър и Колин Пауъл, както и от мнозина други ключови фигури от американския външнополитически “истъблишмънт” – независимо дали последните принадлежат към “реалистичното” или към “либералното” течение в него.

Къде се крие “уловката”?

На пръв поглед, подобна политика на ядрено разоръжаване и свеждането на ядрените арсенали “до нула” изглежда разумна и дори алтруистична. Това обаче не означава, че не бива да търсим в нея и друга, чисто геополитическа,мотивация.

В “реалния свят” на съперничеството между големите сили съществува едно просто и отрезвяващо прекалените идеалисти уравнение. Така например, значителното съкращаване на ядрените арсенали (което без съмнение би било изключително позитивна стъпка) ще означава, че “конвенционалните” въоръжения автоматично ще придобият много по-голямо значение. А в това отношение (и особено по отношение на конвенционалните военноморски и военновъздушни сили) САЩ разполагат с много сериозно качествено и количествено предимство, пред всичките си конкуренти. Освен това, Вашингтон самостоятелно поддържа мрежа от почти 750 военни бази в почти всички точки на земното кълбо. През последните двайсет години, военните разходи на американците надминават тези на всички останали държави по света, взети заедно. И дори ако тези разходи бъдат драстично ограничени през следващите години, САЩ ще съхранят глобалното си военно превъзходство, поне в обозримо бъдеще.

В същото време руските конвенционални сили очевидно не са равностойни на американските и това няма да се промени през следващите десетилетия. Затова националната сигурност на Русия и статутът и на велика сила се намират в “асиметрична” зависимост от нейната стратегическа ядрена мощ. Същото се отнася и за Китай, чиито стратегически ядрени сили не само са ограничени, но и чисто технологично са много далеч зад американските. Пекин обаче увеличава и модернизира ядрената си мощ. В ЕС има две ядрени сили – Франция и Великобритания, чиято мощ също е несравнимо по-малка от тази на САЩ. Още по-слаби са ядрените сили на Индия, Пакистан и Израел.

Тоест, колкото и парадоксално да звучи, но в съвременния “реален” свят, едностранното и мащабно съкращаване на американската ядрена мощ няма да намали, а дори ще укрепи глобалните стратегически позиции на САЩ. Защото подобна “смела стъпка” ще доведе до масивен дипломатически натиск върху основните военно-стратегически съперници на Америка да предприемат същите действия, като това особено се отнася за Русия с нейните сравнително слаби конвенционални и мощни ядрени сили и, още повече, за Китай, опитващ да конкурира САЩ именно в сферата на ядрените оръжия.

Радикалното съкращаване на ядрените въоръжения от администрацията на Обама вероятно ще бъде последвано от още по-силен дипломатически и политически натиск върху Иран, опитващ да се превърне във “виртуална ядрена държава”. Всъщност, Техеран не се стреми толкова да се сдобие с ядрени оръжия, колкото да разполага с технологични възможности за тяхното производство. Впрочем, в света има поне още 30 други “виртуални ядрени сили”, които не желаят да притежават ядрени оръжия, но разполагат с необходимата технологична инфраструктура за да ги произведат, ако все пак им се наложи.

Освен всичко друго, евентуално мащабно съкращаване на американския ядрен потенциал би целяло и формирането на “алианс, основаващ се на съвместния интерес” между САЩ и много други държави, които не могат да се сдобият с такива оръжия. Подобен съюз още повече ще укрепи американското политическо и дипломатическо влияние vis-a-vis двамата основни стратегически съперници на САЩ, както и по отношение на другите съществуващи или потенциални ядрени държави.

Противоречивият характер на германската позиция

Днес, Германия е на предната линия в борбата за неразпространение на ядрените технологии и оръжия. Сегашната ситуация е доста по-различна от онази, през 60-те и 70-те години на миналия век, когато германските правителства (както консервативните, така и социалдемократическите) се противопоставяха на Договора за неразпространяване на ядрените оръжия (ДНЯО) от 1968. Причината беше, че ДНЯО имаше един основен дефект – той узаконяваше произволното разделение между петте “легитимни” ядрени държави и останалите, неразполагащи с ядрено оръжие. В средата на 70-те обаче, Германия, демонстрирайки отново типичната си “задълбоченост в проблемите”, промени позицията си на “антиядрена”. Всъщност, това беше разбираема еволюция по отношение на ядрените оръжия, защото Германия бе основното “бойно поле” по време на студената война. Що се отнася до използването на атомната енергия за мирни цели обаче (и, особено, до ядрената енергетика), немските действия се диктуваха от ненужна и дори опасна идеологическа предубеденост (авторът има предвид решението на немското правителство за постепенното ликвидиране на всички атомни електростанции в страната – б.р.).

Именно стремежът да си извоюва водеща роля в сферата на ядреното неразпространяване, беше причината Германия да се превърне в шестия елемент (наред с петте “официални” ядрени сили), сериозно ангажиран с проблемите на иранската ядрена програма. В случая, тревогите за сигурността на страната не играят особена роля, защото Германия няма сериозни основания да се опасява от евентуална иранска ракетна атака.

Всичко това ни кара да очакваме, че Берлин ще приветства горещо евентуално значително съкращаване на американския ядрен арсенал. Германия със сигурност ще призове останалите ядрени сили да действат по същия начин, аргументирайки се с основните постановки на ДНЯО, задължаващи петте ядрени държави да съкратят радикално ядрените си арсенали. Освен това, Берлин вероятно ще увеличи дипломатическия натиск върху Иран да прекрати програмата си за обогатяване на уран (която, между другото, не противоречи на изискванията на ДНЯО).

В същото време, в германската позиция по отношение на ядрените оръжия се съдържа едно иронично противоречие. Както е известно, поне двайсет ядрени системи се поддържат в пълна бойна готовност в американската военновъздушна база в немския град Бюхел. Теоретично, германските изтребители-бомбардировачи “Торнадо” също могат да бъдат въоръжени с подобни атомни бомби B-61-3/4, при осъществяването на бойни мисии.

По време на студената война, политико-психологическата цел на това споразумение с американците беше да се предостави на Германия, макар и много ограничено, право на глас в ядреното планиране на САЩ, въз основа на факта, че именно Западна и Източна Германия трябваше да станат основното “бойно поле” при евентуална война между НАТО и Варшавския пакт. В тази връзка, в рамките на командването на НАТО, беше създадена “Група за ядрено планиране”, в която, освен Германия, участваха Белгия, Холандия, Италия, Канада, Гърция и Турция.

Евентуална масивно съкращаване на ядрения арсенал ще означава и изтеглянето на тези ядрени оръжия от (макар и ограничения) германски контрол, в рамките на Северноатлантическия пакт. Вече са налице достатъчно ясни сигнали, че американското правителство иска да изтегли ядрените си оръжия от Европа. Така, през лятото на 2008, в един секретен доклад на американските военновъздушни сили, публикуван от Федерацията на американските учени (FAS), се твърди, че “напоследък оборудването и охраната в страните, където са разположени ядрени оръжия на САЩ, показват много тревожни недостатъци”.

Германският експерт по сигурността  Отфрид Насауер отбелязва, че американското правителство иска да изтегли всичките си ядрени оръжия от Европа за да може да държи европейските си партньори в НАТО настрани от ядреното планиране на САЩ, независимо, че това участие е минимално, да не кажем никакво.

След публикуването от FAS на споменатия по-горе секретeн доклад, зелените и левите опозиционни партии в Германия призоваха за незабавно изтегляне на американските ядрени оръжия от територията на страната и прекратяване действието на съответното немско-американско споразумение. Управляващите в Берлин обаче заявиха, че не се налага промяна в статуквото, касаеща присъствието на американски ядрени оръжия на немска земя – една доста спорна позиция на иначе “антиядреното” германско правителство.

Противоречията обаче не свършват дотук. Въпреки че САЩ искат да върнат на своя територия, разположените в Германия ядрени оръжия, налице са всички основания да смятаме, че очерталата се през последните години тенденция към постепенното съкращаване числеността на американските части в Германия съвсем скоро ще се объре. Както е известно, в момента САЩ разполагат със 150 хиляди бойци в Ирак, като повечето от тях ще бъдат изтеглени оттам през следващите години. Познайте, къде ще ги прехвърлят, поне за известно време? В американските военни бази в Германия, разбира се, заради отличната инфраструктура и политически стабилната “околна среда”. Дали обаче, масираното присъствие на американски части на нейна територия е в интерес на Германия? Със сигурност не.

Нова архитектура за сигурност “от Ванкувър до Владивосток”

Тази сложна и заплетена за Германия ситуация е симптоматична за един много по-дълбок проблем: сегашното пространство на сигурност не само е демодирано, но и неприемливо. Или, както навремето беше отбелязал генерал Дьо Гол: “както хубавите момичета, така и военните съюзи, са само до време”.

Ако администрацията на Обама действително обяви мащабни съкращения на американския ядрен арсенал и изтегли атомните си оръжия от европейска земя, Германия не бива просто да я аплодира. Защото германските национални интереси изискват предприемането на “смели стъпки” и от страна на Берлин, който трябва да поеме инициативата за  създаване на нова кооперативна архитектура на сигурност в Евроатлантическото/Евроазиатското пространство. Тясно свързаните помежду си въпроси за радикалното съкращаване на ядрените оръжия и ядреното неразпространение са от първостепенно значение за тази нова архитектура на сигурност. Вторият фундаментален проблем са чуждестранните военни бази. Защото днес звучи абсурдно, че легитимирането на американската национална сигурност зависи от наличието на мащабна мрежа от военни бази на САЩ в различни чужди държави, на всички континенти.

Докато ядрените оръжия и международната система за ядрено неразпространение продължават да съществуват, в сферата на стратегическото ядрено планиране следва да се въведе един нов критерий: минимално допустимо сдържане. Приемането на подобен критерий от ядрените държави е необходимо предварително условие не само за устойчивостта и ефективността на режима на ядрено неразпространение, на и за формирането на нова глобална архитектура на сигурност. Не става дума за абстрактно теоретизиране. Създаването на нова архитектура на сигурност е също толкова належащо, колкото и на нова глобална финансова и икономическа архитектура. В този смисъл, срещата по повод 60-та годишнина на НАТО, която ще се проведе в Страсбург и Баден-Баден, дава възможност сериозно да се заемем с изграждането на “нова архитектура на сигурност от Ванкувър до Владивосток”.

* Авторът ръководи Центъра за стратегически и геополитически анализи “Солон” във Висбаден, Германия.

{rt}

В статията си за геостратегическият избор на Европейския съюз (1) отбелязах, без да я аргументирам подробно, една от фундаменталните причини, поради които ЕС може да направи рязко геополитическо движение по англосаксонския или евразийския вектори. Тя е свързана с постулата за формирането (де факто за някои или предстоящо за други) на няколко основни зони в глобалното геоикономическо пространство. В тяхното бъдещо развитие, като процес на преструктуриране или реструктуризиране (разпадане), са възможни различни алтернативи и варианти на геополитическо и геоикономическо взаимодействие или пък противопоставяне (по силата на основните закони за геополитическо противопоставяне или взаимодействие).  Приема се, че ЕС е център на т.нар. Европейска геозона в два аспекта: геополитически и геоикономически.

ЕС като център на европейската геоикономическа зона

Авторът защитава хипотезата, че в началото на ХХI век световната икономика, международните отношения и международните икономически отношения, като взаимнодопълващи се и относително автономно функциониращи системи, постепенно се трансформират в нова глобална интегрирана матрица, която можем да наречем глобално комуникационно пространство. Интегрираща компонента в него е новият стратегически ресурс (като производителен фактор) - знанието. На негова основа се развиват високите информационни технологии. Те са в основата за т.нар. процес на „компресия на времето и пространството” (2), който позволява невероятно ускоряване на „прехвърляне” или комуникиране на материални (по-малко) и виртуални (особено капитали) фактори на производство. В това пространство се изграждат съответните комуникационни магистрали, трасета и вектори (3). В случая ни интересува обстоятелството, че ЕС формира матрицата на Европейската геоикономическо пространство или зона.

Приема се, че на сегашния етап от развитието на глобалния свят, с известни условности, са налице три достатъчно ясно оформени геоикономически зони, плюс още една, която набира скорост да придобие адекватна характеристика. Между тях съществуват сложни релации, които се обуславят от съвременната глобална и регионална геополитика в края на ХХ и началото на ХХI век.

Първата е Американската геоикономическа зона, чиито център са САЩ.

Втората е Европейската геокономическа зона с център Европейският съюз, като цяло.

Третата е Азиатско-Тихоокеанската геоикономическа зона, известна като АТР. Неин условен център е Япония.

Четвъртата е Евразийската геоикономическа зона, която, на този етап, няма изразен център и е в процес на формиране. Тоест, нейните характеристики са по-скоро предполагаеми.

И четирите геокономически зони могат да бъдат характеризирани като параметри по няколко критерии.

От гледна точка на географския детерминизъм. Става въпрос за пространствената конструкция на зоните. Нито една от зоните не обхваща географски предопределените геопространства.

- Американската геоикономическа зона не включва Южна Америка, въпреки усилията на САЩ (4). На този етап, зоната се ограничава в рамките на Северна Америка и, по същество, я покрива в по-голямата и част чрез Северноамериканската асоциация за свободна търговия (NAFTA). Засега обаче, тя не играе ролята на ядро на Американската геоикономическа зона.

- Европейската геоикономическа зона е концентрирана главно в Западна, Средна и, отчасти Източна, Европа. Към нея принадлежи и част от северната част на африканския континент, като основанието е принадлежността му към т.нар. Rimland. Остават пространства на изток, югоизток, юг и, отчасти, север, които, на този етап, все още не са “под егидата” на ЕС. Следователно, Европейският съюз е едновременно ядро и център на геоикономическата зона, което е прецедент и дава основания да се лансира тезата за Съюза като бъдещ прототип на глобалния свят.

- Зоната на АТР има за център Япония.  Географски, тя също не е стриктно детерминирана, доста е размита, като конструкция, поради множеството регионални и зонални икономически и търговски формирования и доста по-специфичната политика, която се води в зоната, от позициите на откровения регионализъм. Освен това, тя е подложена на силно геополитическо въздействие от Американската геоикономическа зона.

- Евразийската геоикономическа зона (по този критерий и на този етап) притежава зачатъци на формиращо се “голямо пространство”, има изразени геополитически играчи (субекти), но все още е далеч от географско идентифициране, поради неяснотите относно нейните център и ядро (5).

От гледна точка на геополитическата и геоикономическа идентификация на зоните. Този критерий (аспект) е изключително важен за сегашната и бъдеща стабилност на конструкциите на зоните.

- Северноамериканската зона не е завършена като пространствена конструкция, но за сметка на това, геополитически и геоикономически, центърът държи под контрол останалата, невключена част (Латинска Америка), а също, до голяма степен, успешно контролира и въздейства върху другите три зони. Особено еднопосочно е влиянието върху зоната на АТР.

- Европейската зона демонстрира сравнително висока степен на геополитическа и геоикономическа  идентификация, но най-вече в “ядрото” (ЕС-27), т.е. регионална и то с някои условности, както ще видим по-нататък.

- Пространството на АТР има средна степен на геоикономическа идентификация и слаба геополитическа, поради силното влияние на Американската геозона.

- Формиращата се Евразийска геоикономическа зона, като цяло, е далеч от геополитическа идентификация, но отделни нейни субпространства демонстрират много висока степен на геополитически и геоикономически просперитет.

Може да се обобщи, че от гледна точка на компактността им и четирите зони са далеч от съвършения модел. По-важна е обаче прогнозната оценка за стабилността или лабилността на зоните. В това отношение има една основна предпоставка (критерий): развитието и позиционирането на центъра или ядрото на зоната на всеки конкретен  етап. То ще зависи от съчетаното и комплексно действие на множество геополитически и геоикономически фактори, което изисква специален и задълбочен анализ на очакваните трендове на развитие и екстраполиране на геостратегическите вектори на всяка зона, по отношение на останалите, и вътре в тях. На този етап може да се твърди, че доминираща характеристика на зоните е тяхната лабилност.

Що се касае до Европейската зона, тъй като ЕС (който е едновременно  център и ядро на геоикономическата зона) е преминал, до голяма степен, всички познати форми на интернационализиране в дълбочина (т.е. регионалната интеграция), сега той се намира в критичния етап да направи решителна крачка към изграждането на политически съюз и демонстрира завидна (в сравнение с другите зони)  относителна геополитическа стабилност (6). Но не и геоикономическа. Защо? Защото все още не е избистрен геостратегическият му избор, като бъдеща геополитическа доктрина за развитието на Съюза. Геоикономическата конструкция на европейската зона ще се оформи в по-завършен вид, когато ЕС премине в етапа на геоикономическа интеграция в цялото общоевропейско пространство и прилежащия към него Rimland. Европейското икономическо пространство - ЕИП (т.е. ЕС+ЕАСТ) е бледо, формално (компромисно) подобие на такъв мащабен процес. Само в този случай може да се постигне формулираната в Лисабонската стратегия (План 2000) цел за превръщане на (разгърнатия-б.а.) Европейският съюз в един от най-мощните, икономически, социално и технологично, региони на глобалния свят. Трудно е да се приеме, че на този етап, или поне в този формат (ЕС-27), Евросъюзът може ресурно сам да реши тази грандиозна задача.

Трудно може да се защити и позицията, че геополитическата стабилност на ЕС е гарантирана, отчитайки възможните кратополитически „турболенции” от принадлежността на ЕС (т.е. на нейните страни-членки) към една транснационална военно-политическа зона, каквато формира организацията НАТО. Ако говорим за канали на пресиране, въздействие и влияние на Американската геоикономическа зона върху европейската, засега това е един от основните механизми. Този факт обяснява и нежеланието да се трансформира НАТО, въпреки изчезването на обекта, провокирал навремето създаването и - Варшавският пакт. Не по-малко сложно е да се прогнозират и „турболенциите”, които могат да възникват в бъдеще, ако източната политика на ЕС не придобие разширен зонален геоикономически характер, като геостратегия на развитие. С други думи, процесите опират и до т.нар. геополитическа мобилност на европейската политика по различните вектори на Глобалното комуникационно пространство. Поне до отчитането на нови предизвикателства, чиито контури засега само се очертават. В далечна перспектива, определено предстои сериозно преструктуриране на четирите зони в посока формиране на по-големи (може би две на брой), които вече ще преопределят бъдещата матрица на развитие на глобалния свят. Но, при всяко движение по векторите, ЕС е кръвно заинтересован да съхрани стабилността на своята геополитическа конструкция. Дестабилизирането й може да се окаже резултат на геостратегическо решение, взето в друга геозона (7).

Проблемът “ядро – периферия” на ЕС

Другият проблем, който ще засегнем накратко, и който има отношение към казаното дотук, е въпросът за геополитическата стабилност на ядрото на геоикономическата зона - ЕС-27. Той има два аспекта: стабилност вътре в ядрото и стабилност ядро - периферия на зоната.

Ако се базираме на известния геополицентричен модел за развитие на света (вж. схемата), моделът на ЕС следва тази матрица. С други думи, и в геоикономическата зона, и в самия Съюз се оформят кръговете и съответните небалансирани релации между тях: ядро - периферия – полупериферия, които са резултат от съществените различия в икономическите и социални равнища. Следвайки този модел, ЕС се сблъсква с проблем, който не е характерен за глобалния модел.

В какво се изразява проблемът? В ядрото на зоната. В ЕС - 6 (ЕИО) ядрото е монолитно и се формира от високоразвити държави. Същото се отнася и за ЕС- 9 (като изключим Ирландия през първите години от членството и). В ЕС-15 вече има три страни със средно (първоначално ниско) икономическо ниво на развитие - Испания, Гърция и Португалия. Към момента на приемането на новите страни от петата вълна (2004 и 2007) е постигната относителна стабилност на ядрото. В ЕС-27 обаче, ядрото вече е сериозно дебалансирано - икономически и социално. Регионалните различия вече се измерват в пъти!

Един геоикономически (и геополитически) полицентричен модел е стабилен, когато ядрото му е монолитно. Това е свързано с относително еднаквото равнище на икономическото и социално развитие на държавите-членки в ядрото, което осигурява и гарантира стабилността на модела и баланс между кръговете. Може да изглежда парадоксално, но именно ядрото - тези 20% високоразвити страни, гарантира стабилността на глобалния геополицентричен модел. С плюсовете (повече за високоразвитите) и минусите (повече за страните от полупериферията и периферията) от това. Не така стои въпросът с Европейския съюз.

В ЕС полупериферията (по модела) е представена от страни в т.нар. предприсъединителен етап. Това е етапъа на асоциирането, под различни форми и механизми, и подготовката им за членство. От 2003, стратегията на ЕС, по отношение на страните от полупериферията, е подчинена на схемата (инициативата) «Партньорство за европейска интеграция». Страните от периферията, в качеството им на бъдещи членове, преминават друг вид подготовка, подчинена на логиката за тяхното стабилизиране, преди всичко политически и демократично. При прехода на тези държави е излишно да се говори за икономическа стабилизация. Ефектите са точно обратните и те влизат в Евросъюза с разбити икономики и изгубени стопански предимства в разделението на труда, в рамките на икономическото пространство на ЕС. С цел да се охлади стремежа на кандидатите (в това число и на екзотични като Либия) за бързо членство, през последните няколко години Съюзьт следва неофициално приета стратегия на «близки многостранни отношения» (Close Partnership Relations) с въпросните страни. Очакваният ефект е известно убиване на темпото (скоростта) на разширяване, а истинската причина е „ресурсната умора” на ЕС да приема нови членове. Така или иначе, безспорен факт е, че ако ядрото на ЕС (27-те страни-членки) е монолитно в икономически и социален план, е възможно да се осигури и гарантира цялостния модел на геоикономическата зона. С презумцията, че в геополитическо отношение ядрото е стабилно. Това обаче не е така, защото ядрото и центърът на зоната не са икономически монолитни. Следователно, винаги е възможно, при стечение на определени геополитически и геоикономически обстоятелства, конструкцията на зоната да се дебалансира.

Още по-сериозна е хипотезата за дебалансиране на самото ядро (ЕС-27), по същата причина. При подобно развитие е застрашено съществуването не само на Европейската геоикономическа зона, но и на самият Европейския съюз. Колко време ще издържи конструкцията (моделът) на ЕС при една продължителна и сериозна икономическа и социална поляризация, каквато понастоящем са регионалните различия и дисбаланс?

Заключение

В заключение на всички теми, анализирани в тази и четирите предходни статии, следва да подчертаем, че разгледаните проблеми не изчерпват предизвикателствата пред ЕС - сегашни и бъдещи. Дефицитът на демокрация, засилващият се елитарен характер на управление на Евросъюза, очевидните противоречия между наднационалното, националното и субнационално равнища на ЕС, въпросите за бъдещия геостратегически избор на Съюза, разгледаните по-горе други външни проблеми (които спокойно могат да се квалифицират и като вътрешни) са само една част от анализираните проблеми.

Светът навлиза в поредната си спирала на развитие под ускореното въздействие на нови (някои непознати или с непредсказуеми рискове в бъдеще) глобални предизвикателства. Увеличават се ресурсният, технологичният, енергийният и миграционният натиск върху ЕС. Очевидно е изоставането в преструктурирането и модернизирането на икономиката на ЕС. Увеличават се пазарните предизвикателства във връзка с навлизането на глобалния свят в трудно предсказуем перманентен цикъл на икономически, финансови, продоволствени, енергийни, екологични, климатични и т.н. кризи. Предстои поредната глобална битка за изграждане на нов световен ред – геоикономически и геополитически. Десетките мащабни проблеми и нови предизвикателства, неблагоприятното пресичане на геополитически и геоикономически фактори в геопространството на Европейския съюз  и извън него преопределят бъдещето на ЕС не само като просперитет, но и, възможно, като оцеляване.

Бележки:

1.      Вж. сп. Геополитика, бр. 6/2008.

2.      Вж. Ганчев П. В битката за бъдещето. Светът и България в глобалната епоха. ВСУ, 2002 г.

3.      Тази тема ще бъде обект на внимание в отделна статия.

4.      Засега Латинска Америка и Карибския регион не дават изразени симптоми като геополитическа воля за включване във формирането на пълния формат на зоната. Нещо повече, засилват се обструкционистките тенденции, намиращи израз в опитите за конструиране на автономни зони (като например МЕРКОСУР - Латиноамериканско митническо споразумение). Известна е позицията на Венецуела по отношение на центъра на зоната - САЩ. Друг е въпросът, че латиноамериканските регионални формирования са икономически маломощни, не особено ефективни и със слаб геополитически заряд..

5.      В това пространство текат интензивни процеси на сътрудничество, взаимодействие и далеч по-малко интеграционни процеси. В края на миналия и началото на този век са налице активни процеси на създаване (и разпадане) на регионални и зонални формирования, които засега по-скоро маркират бъдещи, и то силни, конкурентни позиции на зоната. Не се има предвид толкова ОНД, която функционира доста неефективно, от гледна точка на замисления модел за обединение на постсъветското пространство, а преди всичко структури от рода на ШОС (Шанхайската организация за сътрудничество), в която главно Русия и Китай инициират схеми за залагане на бъдещата конструкция на Евразийската геоикономическа зона.

6.      Не може да не се отчете, че важни и съдбоносни решения на наднационалното равнище на Евросъюза се взимат по геополитически съображения. От този род е и политическият реверанс към повечето слаборазвитит страни от петата вълна на разширение, признаването им за функциониращи пазарни икономики, демократични общества и пр. Последствията от икономичесската, социална  и политическа неготовност на повечето от тези страни да участват в един високоорганзиран интеграционен процес, дава своите горчиви плодове в реалните условия на членство.

7.      По този въпрос, сегашното ядро на зоната не демонстрира геополитическо единомислие. Ще припомним проекта за ТАФТА (инициран от Германия), Средиземноморския съюз (инициран от Франция) и последната инициатива на Никола Саркози за изграждане на Общ пазар с Русия. Ще припомним, че  Общият пазар е високо развита форма на икономическа интеграция.

* Преподавател в Бургаския свободен университет\

{rt}

Поредният газов скандал между Киев и Москва, който този път съвсем пряко засегна и България, ще има сериозни геополитически последици, касаещи не само Украйна и Русия, а и цяла Европа.

Основната е, че най-вероятно безвъзвратно ще бъде спряна работата на значителна част от индустриалните предприятия в Източна Украйна. Без оглед на изхода от руско-украинския газов сблъсък, цената на природния газ става още по-висока, което е поредния жесток удар върху и без това полумъртвата металургична промишленост в региона. Впрочем, вътрешните цени в Русия също нарастват и аналогичните руски предприятия изпитват много сериозни затруднения. Според някои анализатори, ставаме свидетели на втората вълна на постсъветската деиндустриализация, която трудно може да бъде спряна – дори и от хипотетичен съюз между Русия и Украйна, който днес изглежда все по-трудно постижим.

Обстоятелството, че Източна Украйна губи своя индустриален облик ще има фундаментални последици, като по-долу ще се опитам да анализирам някои от тях.

На първо място, нараства възможността за консолидиране на украинските елити около Киев. Доказателство за това е фактът, че източноукраинските региони не провеждат реална политика за обединяване с Русия и не се превръщат в социална база за онези украински политици, които са ориентирани в тази посока. За Източна Украйна, газовият натиск, който Москва оказа преди време върху съюзната и Беларус, е поредния аргумент, че преориентацията на Украйна (или поне на източната и част) към тесен съюз с Русия едва ли би спасило местната индустрия от фалит. Истината е, че последната газова криза укрепи позициите на противниците на Русия и то именно за сметка на източноукраинските региони. Защото протестните гласове на индустриалните райони бяха използвани най-вече от антируски настроените политици в Киев.

На второ място, вътре в самата Украйна, е налице и вероятно ще продължи да се задълбочава сериозен политически дисбаланс, в чиито рамки съотношението на силите между регионалните групировки тепърва ще се променя. Загубата на значителна част от материалната мощ на източноукраинския „истъблишмънт” води до укрепване позициите на ориентираните към ЕС и НАТО, предимно западноукраински, елити. Дали тази трансформация ще доведе до радикализация на противопоставянето между отделните украински региони или, напротив, ще намали това противопоставяне, все още не е ясно. Всичко зависи от това, кои конкретни сили ще съумеят да се възползват от социалните протести, очакващи се в края на зимата и началото на пролетта. Така, този протест може да бъде канализиран от президента Юшченко директно срещу Русия, ако държавният глава се ориентира към мащабна конфронтация с Москва. Той може обаче да се използва и от премиера Тимошенко, за целите на прокламираната от нея „борба с корупцията”. При всички случаи досегашната неформална политическа автономия, с която се ползваше Източна Украйна, започва да се топи.

На трето място, лишавайки се от индустриалната си база в източните региони, Украйна губи и основния си източник на приходи. Западноукраинските региони открай време се дотират за сметка на източните области на страната. Което изостря проблема за намирането на нови източници на приходи за 50-милионната държава. Много е вероятно, на фона на тази криза, да се усили ориентацията на Киев към интеграция в европейските структури, ЕС и НАТО. Като допълнителен аргумент за това ще се използва тезата, че интеграцията с Русия не гарантира съхраняването на индустриалната база в Източна Украйна. Последното се отнася най-вече за Западна Украйна.

На четвърто място, ще се изостри вътрешнополитическата битка за контрол върху остатъците от индустриалните ресурси на Източна Украйна. Това ще задълбочи вътрешното противопоставяне между източните и западните райони на страната, под формата на противопоставяне между Изтока и Киев. На пръв поглед, това противопоставяне говори за стремеж на източните украински райони да се интегрират с Русия. Всъщност, става дума най-вече за вътрешнополитически спор относно новата конфигурация на различните силови полюси в самата Украйна. Но, самият факт, че съществува подобно вътрешнополитическо напрежение, провокира изостряне на отношенията между Киев и Москва, усилва регионалната политическа нестабилност и кара Киев да търси подкрепа на Запад, а определени кръгове от Източна Украйна – да търсят такава подкрепа от Русия. Тоест, въвличането на Русия и Запада във вътрешноукраинския конфликт трудно може да се избегне и то ще нараства паралелно с осъзнаването от украинското общество, че значителна част от индустриалната база в източните райони на страната е безвъзвратно загубена.

Освен дългосрочната дестабилизация на Украйна, последният газов конфликт между Москва и Киев, вероятно ще доведе и до известно изостряне на отношенията между Русия и ЕС. Защото заплахата от нови проблеми с руските газови доставки за Европа не може да бъде преодоляна в кратки срокове. Няма как украинският газов транзит да се пренасочи веднага към други тръбопроводи. В този смисъл, нарастването на напрежението в отношенията между ЕС и Русия, заради газовия фактор (без да броим другите, също важни проблеми), изглежда доста вероятно. В момента ЕС е на крачка от ратифицирането на Лисабонския договор, което ще означава появата на сериозен инструмент за провеждане на обща външна политика от Обединена Европа. Затова не бива да се изключва, че поредният руско-украински газов конфликт ще накара Брюксел да удвои усилията за създаването на този инструмент, който, освен всичко друго, ще се използва и за натиск срещу Русия. Дали Москва ще се справи с този консолидиран европейски натиск остава открит въпрос, чиито отговор ще дадат бъдещите дипломатически и икономически схватки по целия „фронт” на руско-западните отношения.

Накрая, следва да отбележим и, че основната последица от деиндустриализацията на Източна Украйна може да се окаже изчезването на необходимия потенциал за формирането около Русия на достатъчно силен регионален блок, способен да отстоява собствените си интереси пред ЕС. Без наличието на сериозна индустрална база в източните и райони, Украйна не може да бъде силна държава. А една слаба Украйна не би била особено полезна за подобен блок, дори ако се случи чудо и тя бъде въвлечена по някакъв начин в него. Впрочем, слабата Украйна едва ли ще представлява интерес и за ЕС, но това е вече друга тема.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Напоследък ставаме свидетели как, стремейки се да съхранят водещите си позиции в света, САЩ градят (и ще продължат да го правят) различни геополитически комбинации. Така, след „цветните революции” в Грузия и Украйна, тези две страни се ориентираха към формирането на съвместна антируска и проамериканска ос, която с течение на времето трябваше да доведе до появата на един по-широк „балтийско-черноморски” съюз, с участието на балтийските постсъветски републики, Молдова и Полша. По ред причини засега това не се получава, което не обезкуражава авторите на въпросната геополитическа схема. Междувременно, не по-малко интересна ситуация се очертава в Източна Азия, където постепенно се формира геополитическа ос Токио-Делхи, която може съществено да промени целия силов баланс в макрорегиона.

Стремежът за сдържане на Китай

Ключов етап по пътя към формираната на тази ос беше посещението на японския премиер Шинзо Абе в Индия, през август 2007. Тогава бе обявено съществено нарастване на икономическото сътрудничество между двете страни (тук е мястото да припомня, че Абе беше съпроводен от ръководители на 200-те най-големи японски корпорации, включително „Тойота”, „Мицубиши”, „Хитачи” и т.н.). Освен всичко друго, страните се договориха за реализацията на съвместния проект за изграждане на транспортно-индустриален коридор между Момбай (финансовия център на Индия) и Делхи. Предвижда се в зоната на коридора да бъдат създадени девет „анклава” на машиностроителната и химическата промишленост. Очаква се, за реализирането на проекта да бъдат вложени над 100 млрд. долара.

Без съмнение, Индия е изключително привлекателна за Япония и нейните бизнес кръгове. Последните виждат в нея още една потенциална „японска работилница” в чужбина. Освен това, да не забравяме, че японско-китайските отношения стават все по-сложни. Китай бързо набира икономическа мощ и демонстрира все по-голяма политическа самостоятелност. Въпреки огромните японски инвестиции в Китай, антияпонските настроения там (както впрочем и антикитайските в Япония) нарастват. Затова, при положение че потенциалът на Токио по китайското направление може да се окаже изчерпан, Индия се очертава като все по-привлекателен партньор за японците. Привлича ги най-вече смайващо ниската цена на работната сила, която е по-евтина, отколкото в Китай и другите региони на Югоизточна Азия. Освен това, в исторически план, отношенията между Делхи и Токио не са обременени от трагични събития, като онези, които и досега тровят отношенията между Китай и Япония. В чисто политически план пък, японският елит демонстрира подкрепа за все по-твърдата позиция на своя американски съюзник, по отношение на Пекин.

Днес Индия полага сериозни усилия за да се впише в т.нар. „коалиция на азиатските демокрации”. В тази връзка, редица анализатори говорят дори за появата на „Източна НАТО” с участието на САЩ, Япония, Индия и Австралия. Против кого би се формирала подобна коалиция е ясно – става дума за Китай. Япония, също както и Индия, не може да не се притеснява от планомерното и мащабно укрепване на китайските позиции в Югоизточна Азия. Делхи пък се тревожи най-вече от все по-задълбочаващото се китайско-пакистанско сътрудничество. Впрочем, това тревожи не по-малко и САЩ, които напоследък се опитват да играят ролята на стратегически индийски съюзник (както е известно, съюзът между Вашингтон и Токио има много по-дълга история). Тук е мястото да напомня, че САЩ си позволиха да не реагират достатъчно остро на индийските ядрени изпитания от 1998, както и да си затварят очите за ядрения арсенал на Делхи, именно защото разглеждат тази страна като стратегически „балансьор” на Китай. Иначе, както САЩ, така и Япония, съвсем не бяха доволни от индийските действия. Токио дори съществено намали обема на търговията си с Индия, макар че в целия следвоенен период отношенията между двете страни се развиваха сравнително добре и именно Делхи получи навремето първия мащабен японски заем.

И така, възможен ли е стабилният геополитически съюз между Япония и Индия? На пръв поглед, между двете страни има доста общи неща (освен общите им страхове по отношение на Китай). Япония и Индия са модели на „уестърнизираната” азиатска демокрация. Политическите им системи малко се отличават от онези на Запад. Япония е парламентарна монархия, а Индия – парламентарна република. Макар и с голяма доза условност, първата би могла да се сравни с Великобритания, а втората – с Германия. Макар че, без съмнение, и двете страни притежават собствена специфика и много неща се възприемат по различен начин, в сравнение с Европа. Въпреки това (което е и по-важното), между тях не съществуват някакви принципни разлики.

В същото време, Китай притежава собствена самобитна политическа система, в чиято основа е властта на формално комунистическата, а на практика – националистическа, партия на прагматиците.

Промяната на геополитическия вектор

Ето защо, обективно погледнато, Индия и Япония са съюзници на САЩ. Като този съюз има и известна обща идеологическа основа, предполагаща привързаност към западния модел на развитие, към който (така или иначе) се придържат и двете азиатски демокрации.

В същото време, не бива да забравяме, че през 20-те – 40-те години на миналия век (т.е. не чак толкова отдавна) нещата стоят по съвсем различен начин. Тогава, в очите на западните демокрации, Япония е символ на азиатския „фашизъм”, базиращ се на традиционния и почти мистичен японски милитаризъм (да си припомним само прословутите „камикадзе”). Впрочем, по онова време и в Индия либералните политици, като Ганди и Неру, почти са изместени от радикалните поклонници на болшевизма и нацизма, като прословутия Субхаса Чандра Бос (1897-1945). Последният (който е сравнително малко известен у нас) през 30-те години на миналия век е председател на Индийския национален конгрес и голям почитател на Сталин и Мусолини.

Впрочем, дори и днес Бос се почита в Индия редом с Ганди, макар че категорично отхвърля неговата стратегия за ненасилствена борба и се придържа към крайно радикални позиции в битката за независимост. Както е известно, след началото на Втората световна война, лидерите на Индийския национален конгрес отказват да се възползват от нея за целите на съпротивата срещу британското колониално владичество. Бос обаче открито призовава сънародниците към въоръжена борба. В това отношение, той храни големи надежди, че Хитлер и Мусолини ще му помогнат да създаде боеспособна индийска освободителна армия. Интересът на фюрера и дучето към Индия обаче е доста ограничен. Хитлер например, се отнася доста сдържано към плановете на Бос, тъй като продължава да се надява, че ще успее да се споразумее с британците (освен това Бос категорично отказва да се обяви против Съветския съюз и смята, че денонсирането на нацистко-болшевишкия пакт от 1939 е „трагична грешка”). В крайна сметка, Чандра Бос не получава подкрепата, на която разчита – германците създават т.нар. „Индийски легион”, но той така и не изиграва някаква съществена роля.

Много по-сериозно се отнасят към Бос в Япония (макар че и Токио изпитва известни колебания). Японците му помагат да формира 50-хилядна Индийска национална армия (ИНА) и дори признават неговото „временно правителство” за равноправен съюзник. Така, Бос започва прословутия си „марш към Делхи”, който обаче се проваля. Сред причините за това е и фактът, че Токио се стреми не толкова да изтласка британците от Индия, колкото да защити Бирма. В тази връзка, на армията на Бос се отрежда чисто спомагателна роля. В крайна сметка, и японците, и ИНА търпят поражение.

Без съмнение, както Индия, която дълги години е британска колония, така и Япония, която в края на Втората световна война преживя американските ядрени бомбардировки, имат всички исторически основания да не обичат „западния империализъм”, особено в неговия „англосаксонски” вариант. Истината обаче е, че днес именно те са предните постове на Запада в Източна Азия. Което означава, че Западът действително е свършил огромна работа, стремейки се да трансформира традиционните цивилизации на Изтока и, в частност, тези на Индия и Япония.

Впрочем, ако говорим за Индия, си струва да си припомним и историята на Индийския национален конгрес (ИНК), който винаги е бил най-голямата политическа организация в тази страна и я управлява и днес. Той е създаден с активното участие на британските колониални власти, опитващи се да придадат „правилния” геополитически вектор на националното развитие на Индия. В Лондон са наясно, че рано или късно Индия ще стане независима и, че по-важното в случая е тя да не бъде загубена за Запада, превръщайки се в самобитен световен силов център (какъвто става Китай например). В крайна сметка, нещата се развиват именно така. Макар че ИНК преминава през периоди на радикализация, свързани с дейността на Махатма Ганди и Джавархарлал Неру, еволюцията му се осъществява по начин, коренно различен от онзи, за който ратуват радикалните националисти, от типа на Бос.

Що се отнася до Япония, нейната истинска „уестърнизация” се осъществява едва след края на Втората световна война с мащабните усилия на американските окупационни власти. Наистина, страната и преди това използва социално-политическите и икономически „технологии” на Запада, но се стреми да ги приспособи към собствения си самобитен модел. В резултат от чуждестранната окупация обаче, традиционната японска цивилизация бива вкарана в рамките на западната „матрица”. В резултат от което дори прословутият самурайски дух започва да се използва съвсем прагматично – като своеобразен инструмент в икономическата битка на корпорациите. Във военно-политически план, Япония (за разлика от Индия) е много тясно свързана със САЩ.

В навечерието на големия сблъсък

В глобалната американска стратегия, на индийско-японската геополитическа ос се отрежда ролята на своеобразен „таран” срещу Китай. По принцип, това не е изгодно нито на Токио, нито на Делхи, които при евентуален конфликт ще трябва да поемат първият удар на китайците върху себе си. Твърде вероятно е, този факт съвсем скоро да бъде осъзнат от елитите на двете държави.

Междувременно, в Индия вече нарастват протестните настроения срещу проамериканската външна политика на страната, в чито авангард засега са по-скоро левите сили. Така, ползващата се с немалка подкрепа Индийска компартия реши да напусне, през юли 2008, управляващата коалиция, демонстрирайки несъгласието си с проамериканския курс на правителството. Левицата, в частност, остро критикува споразумението за сътрудничество между САЩ и Индия в сферата на „мирния атом” (т.нар. „споразумение 123”). Както е известно, САЩ обявиха, че са готови да прекратят действието на споразумението, ако Индия осъществи нови изпитания на ядрени оръжия. Именно това не устройва противниците на правителството в Делхи, според които споразумението противоречи на интересите на страната. Макар да го изразява малко по-меко, към същата гледна точка се придържа и основната опозиционна дясна партия в Индия – Бхаратия Джаната.

Така, в рамките на все по-ясно очертаващото се разграничаване, вътре в индийския елит, част от принадлежащите към него (без оглед на мястото им в социално-политически спектър) твърдо отстояват придобитият от страната през 1974 ядрен статут и реалното членство на Индия в „ядрения клуб”. Друга част пък смята, че при сегашните темпове на икономическия ръст, военно-техническият „патронаж” на САЩ ще помогне на Индия да запази както суверенитета си (пък макар и с цената на приемането на принципа за неразпространение на ядрените оръжия), така и вече достигнатото жизнено равнище на местната средна класа. Тоест, още много неща не са ясни и съвсем не е изключено в определен момент Индия да предприеме действия за излизането си от американската орбита (по отношение на Япония подобни очаквания са нереалистични).

Впрочем, не е чак толкова ясно и бъдещета на самата Америка. Тя едва ли вечно ще остане световен лидер. На, ако престане да бъде такъв, бъдещето на индийско-японската геополитическа ос ще бъде много интересно. Тя може да си остане в орбитата на САЩ, помагайки им например да решат проблемите си с надигащата глава Латинска Америка (защото в случай че САЩ действитело загубят лидерските си позиции в света, американската външна политика вероятно ще се концентрира именно върху запазването на влиянието си в Новия свят). Напълно възможен и дори по-вероятен обаче изглежда вариантът, при който индийско-японската ос ще се трансформира в самостоятелен геополитически и цивилизационен център. В такъв случай конфронтацията както с Китай, така и с ислямския свят, изглежда неизбежна. При това сблъсъкът с последния може да придобие характер на истинска религиозна война (нека си припомним взривовете в Момбай, през ноември 2008). Както е известно, Япония и Индия са „езически” държави с ясно изразен политеистичен мироглед. Затова опитът им да утвърдят свой собствен, грандиозен силов полюс, не може да не влезе в противоречие със стремежите на радикалните привърженици на ислямския монотеизъм.

Индо-японската ос като вероятен противник на ислямския свят

При подобно развитие, положението на Европа ще бъде доста двусмислено. Ако на Стария континент вземат връх консервативните сили и традиционалистите, те вероятно биха потърсили съюз с индийско-японската ос, срещу „ислямистката заплаха”. Ако обаче се задълбочи ислямизацията на самата Европа (което е доста вероятно), е възможно да възникна изключително мощна поляризация между глобалния „мултикултурен” и антитрадиционалистки Запад (чиито политическо-технологичен център ще бъде Европа) и глобалния „езически” Изток.

Тоест, както се вижда, конфликтният потенциал на индийско-японската ос е доста силен. Затова най-добрият начин да се избегнат бъдещи грандиозни геополитически сътресения е тази ос да бъде „демонтирана”. В това отношение, ключова роля могат да изиграят Русия и Китай. Истината е, че сегашната ориентация на Индия към САЩ (и Япония) стана възможна, защото страната остана сама пред такива мащабни предизвикателства като китайския възход и надигащият глава радикален ислямизъм. Тоест, ако Пекин и, особено, Москва се ориентират към решително сближаане с Делхи, на Индия едва ли ще и се наложи да търси членство в организации от типа на хипотетичната „Източна НАТО”.

* Българско геополитическо дружество

{rt}