Най-бързо застига онази опасност, която пренебрегват.
Публий Сир
Протичащата трансформация в сектора на българската отбрана е насочена към привеждането на отбранителните ни способности в съответствие с параметрите на средата за сигурност. Системата за отбрана трябва да е адекватна на съвременните предизвикателствата, за да може целият сектор за сигурност, интегрална част от който е и отбраната, да работи ефективно за формирането на такава среда за сигурност, в която държавата да реализира в най-пълна степен интересите си. За да бъде обаче успешно ръководен този процес, следва преди всичко да се зададе правилно посоката му. Това може да стане при положение, че първо се даде отговор на въпроса, какви са предизвикателствата, т.е. рисковете и заплахите пред сигурността. На тази база следва да се разработи адекватната на съвременните условия стратегия за национална сигурност.
Предизвикателства пред сигурността
Идентифицирането на реалните и актуални предизвикателства пред сигурността на България в настоящата стратегическа среда, от гледна точка на българския национален интерес, подпомага процеса на трансформация, служейки като отправна точка за концентриране на усилията. При анализа на рисковете и заплахите следва най-напред да се отчете българското виждане за уязвимостта на страната. Това предполага да се отговори на въпроса, какво, на настоящия етап, представлява риск или заплаха за България, предвид геополитическото и положение и провежданата от нея външна политика и политика за сигурност. Тук неизменно следва да се отчитат и предизвикателствата, които страната ни споделя, защото е член на ЕС и НАТО или участва в „коалиции на желаещите” при операции по управление на кризи.
Членството в ЕС и НАТО предполага поемане на ангажименти и споделяне на отговорности. Необходимо е обаче да се определи, доколко страната ни е изложена на дадено предизвикателство, което, същевременно, е общо за цялата структура. На тази основа ще се определя и приносът ни в рамките на колективните усилия. България, в качеството си на страна-член, се ръководи от стратегическите документи на НАТО и ЕС, като вече е поела ангажименти и изгражда в съответствие с тях необходимите отбранителни способности. Всеки член на даден съюз трябва да изпълнява задълженията си към общността, но, преди всичко, има задължение към себе си – да изгради такива способности, които да отговарят на реалната му уязвимост, на базата на преценката за външната среда, като това става в контекста и отговаря на съюзните усилия в тази насока. Затова от решаващо значение е анализът на уязвимостта на страната ни.
Заслужава да се отбележи, че стратегическите документи на съюзите са широкообхватни и се стремят да отговарят на вижданията на всички, или на максимален брой, членове (най-често обаче на водещите страни), затова те не не са изчерпателни и не дават точен отговор на нуждите на всеки един член поотделно. Именно тук е мястото на националните стратегически документи (като например стратегията за национална сигурност), които трябва да позиционират държавата в зависимост от особеностите на средата за сигурност и националния потенциал за въздействие върху нейните параметри. Разбира се, това става в контекста и в съответствие със съюзните стратегически документи. Още повече, че след като дадена страна-член на международна структура е дефинирала мястото си и е определила предизвикателствата, пред които е изправена, тя ще може да допринесе в най-пълна степен за изработването и актуализирането на стратегическите документи на структурите, в които е интегрирана. По този начин държавата ще има възможност да прокарва най-ефективно интересите си в рамките на общността.
Анализът на рисковете и заплахите пред сигурността на България показва, че те, в основната си част, се покриват с тези пред съюзниците и партньорите от НАТО и ЕС, като процесът на глобализация все повече засилва уязвимостта и непредсказуемостта. Тук обаче следва да направим уговорката, че дори и предизвикателствата да са споделени, ключът за адекватното им неутрализиране е първо в тяхното приоритизиране, от гледна точка на изложеността и уязвимостта на България към тях. Това ще позволи очертаването на най-ефикасните начини за справяне с въпросните предизвикателства. Необходимо е да се определи реалната уязвимост на държавата, което ще спомогне за намирането на уникалното й място в общата мозайка на усилията на страните от ЕС и НАТО. Оттук и секторът на сигурността, като цяло, и този на отбраната, в частност, ще получат адекватни цели и задачи, а България ще допринася максимално за колективната сигурност и отбрана.
Опитът за подреждане на предизвикателствата по значимост, от гледна точна на българската национална сигурност, за целите на настоящото изследване, ще се осъществи на базата на критерии, които не се основават на най-големия медиен интерес (той е относителна величина във всеки един момент), а на това, доколко в момента засягат сигурността на страната и нейните граждани. Целта е да се дефинира българска гледна точка по тази проблематика, като се избягва копирането наготово на утвърдени от други държави и международни структури разбирания [1] за рисковете и заплахите и степента на тяхната значимост в настоящата стратегическа среда.
В съответствие с гореизложеното, при подреждането на предизвикателствата пред сигурността на България, няма да започнем с тероризма, който, въпреки всичко, остава водеща глобална заплаха, включително и за страната ни, а от други предизвикателства, на които сега не се обръща необходимото внимание и не се разглеждат достатъчно обстойно в медийното пространство. Тези рискове и заплахи обаче, поради своя характер, ще се отразят върху способността на страната ни да се справи с останалите, вече наложили се като център на вниманието, традиционни и нови и асиметрични рискове и заплахи.
Днес България е изправена пред две все още незаемащи нужното приоритетно място в дневния ред на сигурността предизвикателства, които условно могат да се дефинират като „хронична слабост на обществото” и „преобръщане на ценностите”. Ако акцентът на първото пада върху социално-икономическите и демографските проблеми, второто се отнася (без да се изчерпва с тях) до организираната престъпност и корупцията и тенденцията към постепенно им фактическо легитимиране като „нормално” социално явление.
„Хроничната слабост на обществото”, като заплаха за националната сигурност, води до трайна неспособност за създаване и развитие на необходимия потенциал, който да позволи на държавата да бъде конкурентоспособна в глобализиращия се свят и по-конкретно – в клуба на високоразвитите държави от ЕС. Това понятие не покрива единствено социалната сфера и най-ярката проява на тази слабост – трайно установилата се бедност, обусловена от недостатъчното ниво на доходите на преобладаващата част от населението (за момента най-ниските сред страните-членки на ЕС). Именно последното и оттам – очертаващата се като продължителна, критично ниска покупателна способност на населението – водят до невъзможност за създаване [2] на необходимата за всяка развита и просперираща държава средна класа. На този фон трябва да се прибавят и сериозните проблеми от неадекватно финансираните образование и наука, както и тези пред здравеопазването. През годините на прехода, освен че е недостатъчно финансирано, здравеопазването бележи тенденция към влошаване на качеството си. Всичко това е резултат главно (но не единствено) от провежданата от държавата икономическа политика, която, въпреки безспорните постижения по отношение на макроикономическата стабилност, през последните 10 години след въвеждането на валутния борд, не бе в състояние да постави страната ни на нужната писта за ускорено развитие, на което вече се радват редица бивши социалистически страни от Централна и Източна Европа.
„Хроничната слабост на обществото” се проявява и в друг тежък проблем, на който засега също не се отдава необходимото внимание – демографския [3]. Намаляването на раждаемостта и застаряването на населението, в перспектива, ще доведат до недостиг на работна ръка и проблеми в системите за пенсионно осигуряване. Особено тревожни са най-новите данни на статистическата служба на ЕС Евростат, според които, до 2060, населението на България ще намалее с близо 30% [4]. Съчетанието на демографски спад, застаряване на населението, влошаване на здравния статус, като цяло, и спадът в качеството на образованието и професионалната подготовка ще засегнат крайно негативно трудовия пазар и оттам потенциала на страната ни да реализира ускорено икономическо развитие.
Но не само количествените показатели са от значение. Важно е, преди всичко, качеството на подготовка на кадрите в епохата на информационното постиндустриално общество, описано от американския писател футурист Алвин Тофлър като общество на „третата вълна” [5]. Ако обществото на „първата вълна” е аграрното, а на „втората” - индустриалното масово общество, това на „третата вълна” днес е достижение само на най-развитите държави. По времето на социализма България се развиваше като индустриално общество на масовото производство и масовото разпределение. В момента тя е в състояние на преход към някои от достиженията на постиндустриалното информационно общество, като рискът е още дълги години българското население да продължи да живее в условията на разпадащите се фундаменти на масовото индустриално и незавършения преход към информационното общество.
„Хроничната слабост на обществото” не само, че води до „изтичане на мозъци”, но и не създава благоприятни условия за утвърждаване на достатъчна мотивация сред младите хора да се изграждат и развиват на високо личностно и професионално равнище. Това, до голяма степен, е функция от наложилото се като тенденция през последните 18 години пренебрежително отношение към образованието и науката, което директно засяга потенциала на държавата да създава достатъчно, като брой и ниво на подготовка, специалисти. За съжаление, засега елементарната пазарна логика не е в състояние да обърне тази негативна тенденция. Фактът, че в областта на образованието и науката са необходими сериозни инвестиции, а резултатът не се проявява веднага и възвращаемостта е от по-различен характер, налага държавата да се намеси адекватно. Опитът сочи, че обществата, изграждащи политиката си върху тази основа, са постигали значителен просперитет.
Образованието и науката се нуждаят от адекватни на тяхната роля и задачи инвестиции, за да може да се увеличи, преди всичко, конкурентоспособността на страната, като място за чуждестранни инвестиции. Очаква се в бъдеще тези инвестиции да се привличат не толкова от сравнително ниските разходи за труд, а от равнището на производителност на труда, което засега остава най-ниското в ЕС. По данни на Евростат, в това отношение България изостава от Румъния с близо 6%, от Естония - с около 30%, а от Хърватия (която е страна-кандидат и тежко пострада по време на югославската война), с над 32% [6] Ако това ниво не се повиши, едва ли може да се очаква външните инвестиции да нарастват в нужния темп, за да може да се преодолее икономическото изоставане [7], в сравнение с другите страни от ЕС, включително новоприетите.
В подкрепа на казаното дотук е уместно да се изтъкне и недостатъчното финансиране на научните изследвания. Това няма да позволи на България да се впише в реализирането на целите на ревизираната Лисабонска стратегия на ЕС, предвиждаща заделянето на 3% от БВП за научноизследователска и развойна дейност, до 2010. Наистина и останалите страни от ЕС все още не са постигнали тази цел [8], но със своите 0,45% България остава далеч под средното ниво в Съюза. Още повече, че у нас тези средства се изразходват главно за заплати и издръжка на материалната база. Това е и една от причините страната ни да е на последно място в ЕС по брой на учените спрямо активното население [9]. Предвид тези факти, едва ли България може да постигне целта си да гради конкурентоспособна, основана на знанието, икономика. Тези проблеми ще се задълбочат, ако сегашните тенденции, касаещи дефицита на достатъчно подготвени кадри, в съчетание с демографския фактор, продължат да се развиват. Всичко това едва ли ще спомогне за повишаването на ниската производителност на труда, която е от ключово значение за икономическия растеж и за нарастване на доходите.
По принцип, в държавните бюджети средствата никога не са били достатъчни. Въпросът обаче е, как се изразходват. Държавният ни бюджет може да е малък, в сравнение с този на други страни от ЕС, със съпоставими количествени показатели, но проблемът пред правителството е, по какъв начин средствата да се разпределят най-ефективно и ефикасно по приоритети. Доброто менажиране на макроикономиката (и по-конкретно поддържането на фискален резерв), преизпълнението на бюджета и реализирането на по-голям от планирания излишък, намаляването на данъчната и осигурителна тежест и грижата за удържане на инфлацията в определени рамки са похвални, но недостатъчни усилия, предвид реалните проблеми на страната и обществото. При наличието на „хронична слабост на обществото”, тези резултати започват да се възприемат като самоцел, като т.нар. финансова стабилност лежи върху нездравата основа на отсъствие на средна класа и недостатъчно развит човешки капитал.
Сравнително добрите макроикономически резултати не могат да компенсират пропуските в политиката на доходите и социалната сфера, натрупани и задълбочени през последните близо две десетилетия. Още повече, при сегашните средни нива на трудови възнаграждения, уязвимостта на населението от колебанията в цените на енергоносителите на световните борси, при определени условия, може да нарасне непредсказуемо, предизвиквайки сериозни политически проблеми. Покачването на цените на храните засега се отразява по-остро в държавите от т.нар. „трети свят”, докато рисковете за България могат да дойдат по-скоро от рязък скок в цените на енергията. Това би довело до инфлация и забавяне на икономическия растеж, което, от своя страна, ще задълбочи проблема с доходите и ще се отрази неблагоприятно върху социалната стабилност.
„Хроничната слабост на обществото”, в нейните разгледани дотук измерения, особено демографското, не може да не се отрази и върху процеса на набирането на достатъчно подготвени кадри за сферата на отбраната – цивилни и военни. Назначаването на подготвени и мотивирани служители, задържането и развитието им в системата не е изолиран процес, а се разгръща в рамките на условията, в които се развива обществото. Това не може да няма трайни последици върху едно от измеренията на сигурността – военната, а оттам и върху националната сигурност, като цяло.
На пръв поглед, така изброените проблеми са тотално засенчени от други, като например тероризма и международните и вътрешнодържавните конфликти, но са с дългосрочно въздействие върху потенциала на държавата да се справя с предизвикателствата на бъдещето и да допринася към съюзните усилия за изграждането на един по-сигурен свят. Като предизвикателство, „хроничната слабост на обществото” е тясно обвързана (и, в определена степен, дори се подхранва) с друга пренебрегвана заплаха:
Преобръщането на ценностите
Разгледаното по-горе предизвикателство и най-видимата му проява – бедността, създават предпоставки за развитие на организираната престъпност. Това обаче не е единствения и най-сериозен проблем. „Преобръщането на ценностите” води до възприемането на престъпността и корупцията, в настоящите им мащаби и проявления, като „неизбежно зло” и дори като „нормално” обществено явление. През последните години на все повече хора, особено на подрастващото поколение, се внушава (и то, в немалка степен, благодарение на медиите), че държавата е некомпетентна и безсилна да се справи с престъпността и корупцията и дори, че тя и организираната престъпност са „едно семейство”. Чувството, че държавните институции са неспособни да осъществява легитимните си функционални задължения да гарантират обществения ред и сигурност има като негативно отражение постепенното утвърждаване в масовото съзнание на схващането, че всеки трябва сам да търси начини да гарантира сигурността си. За щастие обаче, тази тенденция все още не е доведена до крайност, какъвто е случаят при т.нар. „държави в процес на разпад”. В резултат от това предизвикателство се констатира намаляване склонността на гражданите да сътрудничат на органите на реда за предотвратяване или разкриване на престъпленията. Още повече, че показните гангстерски разстрели в големите градове и ниската разкриваемост на тежките престъпления допълнително подкопават общественото доверие към правоохронителните органи и, в частност, в способността им да защитят адекватно свидетелите на престъпления. Така „преобръщането на ценностите” се проявява в нарушаване на връзката между държавата и гражданина.
Проява на „преобръщането на ценностите” е не само корупцията, а най-вече усещането на хората, че, след като държавата няма достатъчно воля и/или не може да се справи с нея, тя е нещо „нормално”, дори адекватно на реалността поведение. Пример за действието на тази заплаха е фактът, че при т.нар. „купуване на гласове” по време на избори, интервюирани от редица медии избиратели признават, че биха продали гласа си, или поне биха взели предложените им за това пари. Едва ли е нужно да споменаваме готовността на голяма част от гражданите да се примирят с даването на подкупи, с цел получаване на административна или здравна услуга.
Следователно, за „преобръщане на ценностите” можем да говорим при наличието на широко възприемане на престъпното поведение (каквото е корупцията в различните й форми) като нещо обичайно и дори необходимо, за да може отделният човек да си осигури, ако не просперитет, поне известен минимум от материални и нематериални придобивки. Така корупцията се явява „отговор на гражданите на липсата на управление” [10]. Това пък води до генериране на мотивация за поведение, рушащо чувството за обществена отговорност. Затова е логично да печели популярност схващането, че спрямо престъпността и, конкретно, корупцията, като „огледало на управлението”[11], цари безнаказаност (с изключение на дребните нарушители или на неспазващи определени правила на поведение членове на престъпни групи). В тези условия отговорното гражданско поведение се счита за идеализъм. В по-краен вариант това схващане може да прерасне в убеждение, че успелите и целесъобразно мислещите индивиди са малцинство, състоящо се от престъпници (корумпирани) с „бели якички”, ръководещи едрия бизнес.
Всъщност това преобръщане на възприятията за нормалното има и друга последица – законно забогателите (доколкото в днешните условия подобно определение може да се дефинира точно и недвусмислено) представители на бизнеса, които всъщност трябва да са в основата на пазарната икономика, базирана на правовата държава, се възприемат като принадлежащи към престъпния свят индивиди. Въобще, концепцията за почтено забогатял човек трудно може да се впише в днешната масова перцепция за просперитета, видим израз на който е натрупаното богатство и начина, по който то се харчи.
Проблемът всъщност не е престъпността – и конкретно корупцията – като такава. Те са съществували и ще продължат да съществуват, като това важи и за развитите „западни” държави, към които България претендира, че принадлежи още преди присъединяването си към ЕС на 1 януари 2007. Въпросът е, в какви граници те ще се проявяват и дали там се стига до „преобръщане на ценностите”. В развитите демократични общества престъпността се разглежда като отклонение, като е поставена и контролирана в определени рамки, което обаче не се оказа по силите на българските правителства от началото на прехода. Подобни резултати не можеха да се реализират само с прагматизъм и умение да се разиграват фигурите на политическата и икономическа шахматната дъска, при автоматичното пренасяне на чуждия опит за изграждане на пазарна икономика и необходимото за това т.нар. „първоначално натрупване на капитала”. Затова е нужна (освен всичко изброено по-горе) и ясна ценностна ориентация, което предполага, рано или късно, да се наложи границата на нормалното гражданско поведение. Само така ще се създадат условия за развитие на „светлия” бизнес и ще се изгради средна класа.
Доколко обаче е реално да се говори за преобръщане на ценностните ориентири или е по-точно да се каже, че излязлото от „зрелия социализъм” българско общество е трябвало да свикне с наложените „преобърнати ценности”, без преди това да е живяло в условията на западните демократични ценности? Може ли прекъснатата след 9 септември 1944 традиция на демократично развитие да бъде реанимирана и утвърдена по време на прехода на „преобърнатите ценности”? И дали формираният при социализма масов манталитет на колективна безотговорност и стремеж за индивидуално надлъгване на дребно с държавата не е благоприятна среда за процъфтяващата след 1989 корупция? Тези въпроси не могат да получат еднозначен отговор, но е сигурно, че отсега нататък е нужно действието на силни групи от гражданското общество, които да дефинират мястото на страната ни в ценностно отношение, за да може тя да се развива като нормална европейска правова държава с пазарна икономика. В този смисъл, по-коректно е да се говори не за „отвоюване на държавата от престъпността”, а за извоюване за достойно място за именно онези ценности, които ръководят живота на обществата в държавите от ЕС и НАТО. „Завръщането в Европа” е не само политически и икономически акт, но и ценностно, културно и цивилизационно ориентиран процес.
Както влизането на България в НАТО и ЕС осигури мястото й в клуба на западните демокрации и трайно ревизира резултатите от срещата в Ялта, така е нужно отсега нататък да има национално обединение около една стратегия, която да утвърди мястото на страната ни като високоразвит и проспериращ член на ЕС. В противен случай, е съвсем реален рискът България да продължи да функционира като неефективен член на Съюза. Защото „ценностната недостатъчност”, както количествена, така и качествена, сред немалка част от политическия и административния ни „елити” (ако изобщо може да се говори за „елит”, в смисъла, влаган в това понятие в САЩ и Западна Европа), до голяма степен, предопределя последното (като постигнати икономически резултати) място на страната в ЕС.
Защо не усещаме ползата от членството в ЕС
Комбинираното въздействие на „хроничната слабост на обществото” и „преобръщането на ценностите” води до негативен дългосрочен резултат: неспособност на страната ни да се възползва максимално от възможностите на членството си в ЕС. Това обаче предполага България още дълги години да си остане държава, чието развитие като член на общността е забавено или дори спряло [12], след акта на формалното и присъединяване. В случая, опасността идва не толкова от налагането на санкции за неизпълнение на европейските критерии, нито пък от спиране на финансирането по програми, колкото от недостатъчния потенциал на България да се възползва от перспективните възможности на членството и да се управлява успешно в условията на глобализация – икономическа, финансова, политическа, културна и дори глобализация на сигурността и отбраната. Защото, в днешната конкурентна вътрешна среда на разширяващия се ЕС, относителният упадък се дължи не толкова на удари и санкции отвън, колкото на пропускането на уникални шансове за развитие „отвътре”.
В този ред на мисли, постигнатата цел България да стане член на НАТО и ЕС е необходима предпоставка за бъдещо развитие, поставяща страната в качествено нова среда за развитие, но, сама по себе си, очевидно е недостатъчна. Политическият елит, реализирал тези стратегически приоритети, сега изглежда затруднен да ръководи държавата в новата конкурентна среда на богати възможности и да осъществи „българско икономическо чудо”, по подобие на ирландското. Икономическият растеж, безспорно, е индикатор за напредък, но нарастването на БВП, немалък принос [13] за което има спекулативният балон на недвижимите имоти, едва ли може да бъде и занапред особен повод за оптимизъм.
Сълзите от вълнение и новогодишните фойерверки може и да са момент на заслужена радост от изминаването на дълъг път и отварянето на ново начало за държавата и обществото, но тепърва ще се нуждаем от свеж потенциал за продължаване на поетия път. Ако се търси исторически аналог, след Втората световна война България бе поставена на изток от Желязната завеса и това предопредели развитието й за повече от половин век, но сегашният момент на забавено развитие, като член на ЕС, може да очертае бъдещето на страната ни през следващия половин век, като аутсайдер в общността на най-успелите в икономическо и социално отношение страни в света. Реален е рискът България да остане остров на сравнителна изостаналост сред морето на просперитет на все по-интегриращото се евроатлантическо пространство. Засега, едни от видимите индикатори на тази потенциална реалност са ниската усвояемост на средствата от фондовете на Съюза и пречките пред развитието на образованието и науката, директно засягащи изграждането на човешкия капитал и подсилващи „хроничната слабост на обществото”. Промяна обаче няма как да настъпи без ново мислене и, ако не с подмяна, поне със сериозно подсилване на щафетата от способни хора в държавното управление, които да работят за така необходимото укрепване на държавността.
Засилването на държавността в епохата на глобализацията обаче, не е цел сама за себе си, а служи за осигуряването на устойчива среда за развитие на гражданите и бизнеса. Държавата, като форма на организация в съвременните условия, трябва да бъде укрепвана [14], но не в смисъла на старото разбиране за държавата-нация, продукт на епохата на Просвещението и търсеща реализация на интересите си в условията на действието на законите на realpolitik от ХІХ-ти и началото на ХХ-ти век. Държавата и днес остава „най-силния израз на дълбоката необходимост от ред и сигурност на народите” [15] и продължава да бъде „незаменимият инструмент на тяхното управление” [16]. В този смисъл, държавните институции имат за задача да поддържат реда и законността, което ще осигури условия за максимално използване на предимствата от членството в ЕС.
Рисковете и заплахите на ХХІ век
След като дотук бяха разгледани две по-малко видими предизвикателства пред държавността и националната ни сигурност, можем да пристъпим към анализа на по-явните и „общоприети” рискове и заплахи. Именно тези две заплахи обаче създават фона, на който България трябва да се справя с рисковете и заплахите на ХХІ век.
Незавършилите процеси на дезинтеграция в бивша Югославия остават актуално предизвикателство за националната сигурност. Засега, Западните Балкани, като цяло, са стабилизирани, но все още има нужда от укрепване на постигнатите резултати. Не е изключено обаче ново активизиране на етническото и религиозно противопоставяне на фона на тези дезинтеграционни процеси и крайния национализъм. В дългосрочен аспект, гаранция за успеха на стабилизирането и възстановяването на Западните Балкани е евроатлантическата интеграция, а в кратко- и средносрочен – операциите на ЕС и НАТО в Босна и Херцеговина и Косово и международната помощ за развитие. Засега Косово остава най-рисковия фактор за стабилността в Югоизточна Европа, като евентуално усложняване на обстановката там може да засегне и съседни държави, най-вече Република Македония. Към момента обаче, подобно развитие едва ли може да се очаква, а дори и да има опити за дестабилизация, силите на ЕС и НАТО ще са в състояние да се справят с тях.
Сигурността в Югоизточна Европа е неразривно свързана с развитието и действията на организираната престъпност, която има стабилни позиции в региона, особено в западната му част. Слабата държавност и икономическите трудности благоприятстват развитието на това явление. „Широкомащабната дейност на организираната престъпност и връзките й със структурите на властта и политическия елит са сред основните заплахи за сигурността в района.” [17] Към нея следва да се прибави и проникването в региона на структури на радикалния ислям и потенциалното взаимодействие между терористичните джихадистки организации и организираната престъпност.
Престъпността в региона може само да усложни усилията на България да се справи с този проблем. Опасността произтича от опитите на организираната престъпност (успешни на места) да проникнат в структурите на властта и да използват държавата за собствените си цели. В българския случай, съчетанието между „преобръщането на ценностите”, усещането за безсилие на държавните институции сред населението и недоверието към органите на властта могат, при определени условия, да доведат до неподозирани резултати.
Освен от стабилността в Югоизточна Европа, България е заинтересована и от укрепване на сигурността в Черноморския регион. Евентуалното дестабилизиране на части от него може да забави процесите на утвърждаване на демокрацията и правовата държава и, в крайна сметка, на евроатлантическа интеграция на страните, заявили такова желание. Това би било пречка за борбата с организираната престъпност и различните видове трафик и би превърнало Черно море в своеобразна„черна дупка”, отклоняваща ценни ресурси на ЕС, толкова необходими за икономическото развитие на държавите от региона. Това ще задълбочи пропастта между Обединена Европа и части от този регион. Отчитайки факта, че Черно море е свързващ транспортен коридор за енергоносители от Каспийския регион към ЕС, евентуални нови конфликти не могат да не засегнат енергийната сигурност на ЕС и, в частност, тази на България. Затова ангажиментите на ЕС в региона трябва да се задълбочат. Още повече, че локалните конфликти застрашават морската сигурност и подхранват други предизвикателства, като организираната престъпност, трафика на наркотици, нелегалната миграция, тероризмът и др.
Към настоящия момент не е загубил актуалността си и един традиционен риск - междудържавните конфликти. Военният конфликт между Русия и Грузия, от август 2008, за пореден път напомни, че войната, като средство за решаване на международни спорове, все още не е останала в миналото, най-малкото в този геополитически регион, въпреки че през последните години фокусът на вниманието бе изместен върху новите рискове и заплахи. Една война от класически тип обаче, може да отклони вниманието и усилията за справяне с новите предизвикателства. Очаква се, че Черноморският регион, като спорна зона за външни сили с комплексни и конкуриращи се интереси, и в бъдеще ще поставя изненадващи проблеми. Още повече, че той е тясно свързан с Каспийския регион и Южен Кавказ и евентуална дестабилизация там би се отразила и върху него.
Риск от реанимиране на регионалните огнища на напрежение може да произтече не само от натрупаните противоречия в някои райони, но, в по-далечна перспектива, и от опитите за преразпределение на влияние между глобалните играчи в ключови региони на Евразия. Това се вписва в тенденцията към предефиниране на системата на международните отношения от едно- към многополюсна, сред чиито странични ефекти, в определени точки на света, би могло да се окаже „размразяването” на някои нерешени конфликти. Подобно негативно развитие ще се отрази и върху системите за отбрана на страните от ЕС и НАТО, като не е изключено дори частичното връщане на някои елементи от времето на студената война, при изграждането на въоръжените им сили.
Руската Федерация никога не е изоставяла намерението си за предефиниране на центровете на сила, като войната с Грузия беше видима проява на амбициите й. С акта на признаването на отцепилите се от Грузия Абхазия и Южна Осетия Москва демонстрира не само частичното възстановяване на мощта си след разпадането на СССР (определено от Владимир Путин като „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век”), а и че отсега нататък не само Западът може да поставя под въпрос действащото международно право и, по-специално принципът на нерушимост на границите (Косово). Това положение ще се запази, докато не се разреши заложеното в Устава на ООН противоречие между този принцип и правото на самоопределение на народите.
Освен Руската Федерация, от изграждането на многополюсен свят са заинтересовани също Китай, утвърждаващата влиянието си на международната сцена Индия и редица други големи държави. Все пак, при анализа на тази тенденция следва да се отчита и въздействието на един недържавен играч в системата на международните отношения, чието значение ще нараства с напредъка на глобализацията. Това са финансовите пазари, които, както пролича и от войната в Грузия, реагират крайно негативно на ескалацията на напрежението, като последиците от това могат да надхвърлят сферата на финансовата стабилност. "Поне отчасти заради кризата в Грузия руските финансови пазари са загубили близо една трета от стойността си, като загубите в пазарната капитализация достигат стотици милиарди долари…Руската рубла се обезцени с около 10 %... Капиталът напуска Русия, като само на 8 август са били изтеглени 7 млрд. долара,” посочи пред Сената заместник-държавният секретар на САЩ Уилям Бърнс (Ройтерс, 18.09.2008). Днес, процесите на финансова глобализация, фактически, налагат тезата, че ”не може да има ефикасна икономика без демокрация” [18]. Може би затова според някои оптимистични анализи, вече „не е възможно да има Желязна завеса между Русия и Запада, тъй като руският елит няма нито желание, нито идеология, които да позволят това.” [19] В тази логика на мисли самата „Русия не носи в себе си генетичен авторитарен код” [20], днес тя е в преход от „имперски статус към класическа национална държава”. [21]
Едва ли обаче сега управляващите в Москва споделят точно тази логика, още повече, че на 31 август 2008 президентът Дмитрий Медведев обяви петте основни принципа [22], от които занапред ще се ръководи външната политика на Федерацията, определени от някои наблюдатели като „доктрината Медведев” [23]. Той особено категорично лансира идеята за многополюсния характер на съвременния свят, в който се изключва доминацията на една единствена държава (директно се визират САЩ), подчертавайки, че еднополюсният свят е „нестабилен и заплашен от конфликти”. Немалко въпроси предизвиква и четвъртият принцип на Медведев – готовността за защита на руските граждани и бизнес-интереси, независимо къде се намират те. Думите на секретаря на Съвета за национална сигурност Николай Патрушев са поредния израз на намеренията на сегашното държавно ръководство: „Русия се прояви като нов геополитически център на света след събитията в Кавказ… Балансът на силите се промени” [24].
Въпреки, че междудържавните конфликти остават предпочитано средство за решаване на спорове и наличието на немалко рисков потенциал за дестабилизация на Югоизточна Европа и Черноморския регион, засега няма видима заплаха за териториалната сигурност на България. Това е отразено и в настоящите планове за придобиване на отбранителни способности. Евентуално забавяне или спиране на процесите на евроатлантическа интеграция на части от тези региони, съчетани с подновяване на локалните конфликти, в контекста на опитите на някои сили за преразпределяне на глобалното влияние, биха могли обаче, при определени условия, да доведат до актуализиране (в известна степен) на риска от териториална инвазия, макар и в по-умален вид и не в същите мащаби като отпреди 20 години. Ако подобен негативен сценарий се реализира, не е изключено да се стигне до пренасочване на ценни ресурси, предназначени за изграждане на способности за експедиционни операции по управление на кризи, към статичната и отживяла времето си териториална отбрана. Това би могло да натовари допълнително бюджетите за отбрана и дори да „изяде” част от средствата за постигането на реално необходими способности, отклонявайки ги към такива, които не допринасят за справяне с новите предизвикателства. Последното би ограничило полезността на страната ни, като съюзник в НАТО. Наистина, в обозримо бъдеще, това едва ли ще се превърне в реалност, по-скоро може да се очаква този контекстен сценарий да придобие малко по-висока степен на вероятност, което пък ще даде допълнителни мотиви на поддръжниците на териториалната отбрана.
Евентуалната дестабилизация на Черноморския регион ще постави по въпрос стратегията на ЕС за диверсификация на енергийните доставки и постигане на енергийна независимост. Черно море е ключово алтернативно трасе за доставки на енергоносители от Каспийския регион, чийто потенциал предстои да бъде доразвит. Изграждането на нови коридори за пренос на нефт и природен газ гарантира както допълнителни количества, за да се отговори на нарастващото търсене на европейските пазари, така и допълнителен източник на доставки. А това са критично необходими условия за гарантиране на енергийната сигурност на ЕС и на България, в частност. Днес едва ли може да се говори за енергийна независимост, а по-скоро за гарантиран непрекъснат поток от доставки в достатъчно количество и на разумна цена, без да се налага за това да бъдат жертвани важни държавни интереси.
Възможно ограничаване или дори прекъсване на достъпа до жизненоважни енергоресурси ще има силен дестабилизиращ ефект върху икономиката. Което, от своя страна, би усложнило друго сериозно предизвикателство, а именно „хроничната слабост на обществото”. Всичко това може да се случи в контекста на задълбочаването на зависимостта от енергията, получавана от изкопаеми горива, нарастване на търсенето и конкуренцията за достъп до тях и борбата за геополитическо преразпределение на влиянието в световен мащаб. И в миналото, и днес енергията е в основата на редица междудържавни конфликти, това ще остане така и в бъдеще. Още повече, че търсенето й допълнително ще нараства. Според Международната енергийна агенция, до 2030, то ще се увеличи с повече от 50%, като делът на развиващите се страни в този ръст ще надвиши 70% [25].
Що се отнася до предизвикателствата пред сигурността в днешната стратегическа среда, не може да не засегнем и въпроса за защитата на критичната инфраструктура. Става дума за онези съоръжения, мрежи и служби, чието прекъсване или разрушаване би се отразило сериозно върху здравето, сигурността, икономическото благосъстояние или ефективното функциониране на страната [26]. Ако не бъде надеждно защитена, тази инфраструктура е уязвима за терористични атаки, чиито последици могат да излязат далеч извън границите на България.
Под критична инфраструктура (което е твърде широко понятие) се разбира и инфраструктурата за гарантиране на енергийната сигурност. Тъй като тя се изгражда не само в държавата-потребител, а и в транзитните страни и страните-износителки, рисковете пред сигурността на инфраструктурата на производителите и транзитните държави не могат да не засегнат и България, която едновременно е и транзитна страна, и потребител. Това налага да се развива сътрудничеството на ЕС и НАТО именно с тези страни-партньори. Енергийната сигурност е тясно свързана с икономическа сигурност, която е в основата на цялостната сигурност за обществото и държавата. А без икономическа и финансова сигурност не може да се гради и адекватна на днешните предизвикателства система за сигурност и отбрана.
Във връзка със защитата на критичната инфраструктура, следва да засегнем и въпроса за сигурността на компютърните системи и мрежи, която ще придобива все по-голямо значение за функционирането на държавата и способността й да се справи с останалите рискове и заплахи. Киберпрестъпленията вече не са заплаха само за фирми и индивиди, а все повече и за националната сигурност [27], след като около 120 държави използват Интернет за политически, икономически и военен шпионаж [28]. Очаква се кибератаките да станат предпочитано средство за водене на война или за дестабилизиране на противника както от недържавни субекти (най-вече терористични организации), така и от отделни държави. Кибератаките срещу Естония (април 2007) и Грузия (август 2008) изискват да се отдели необходимото внимание на този нов вид уязвимост на държавата.
Друг риск, който с течение на времето ще се засилва и може да се превърне, при определени благоприятни отключващи фактори, в сериозна заплаха е незаконната миграция. Наистина, все още непреодоляното предизвикателство „хронична слабост на обществото”, до голяма степен, възпира засилването на миграционния поток към България, като крайна дестинация. Въпреки това, като член на ЕС, нараства привлекателността на страната ни като транзитна държава за незаконния миграционен поток към „по благополучните” страни-членки. Проблемът, в повечето случаи, е свързан с организираната престъпност и може да доведе до влошаване на криминогенната обстановка [29]. Миграционният поток създава и предпоставки за инфилтриране на радикални ислямистки елементи от „рискови” държави, което може да засили терористичната заплаха.
Екологичните рискове са не по-малко значими за сигурността, като евентуалното ускоряване на климатичните промени би предизвикало сериозни природни бедствия. Засега, на България се е налагало да се справя предимно с последствията от наводнения и горски пожари, но проблемът остава комплексен и трябва да се следи внимателно.
Евентуалното избухване на пандемии все още е обект по-скоро на теоретичен интерес, но този риск винаги трябва да се разглежда като актуален, особено при комбинирано действие с терористичната заплаха. Това би поставило на тежко изпитание българската здравна система, предвид настоящия й статус.
Не на последно място по важност, настоящото изследване разглежда тероризма и разпространението на оръжия за масово унищожение. Като постоянна заплаха, те са широко отразени от медиите, като на техния фон остават незабелязани някои други, разгледани по-горе предизвикателства. Още повече, че всички те са пряко или косвено обвързани едно с друго. Така например, незаконната миграция и тероризмът могат да действат комбинирано, а пък дестабилизацията на Черноморския регион благоприятства тероризма и разпространението на оръжия за масово унищожение.
Тероризмът, в качеството му на основна глобална заплаха, може да се комбинира с други предизвикателства, като доведе до допълнително усложняване на обстановката и затрудняване на действията по преодоляване на последиците. Уязвимостта на държавата към тероризма се увеличава с напредъка на процеса на глобализация, отварянето на границите и развитието на модерните технологии. Той ще продължи да бъде в центъра на вниманието на правоохранителните органи, като с всяка терористична проява това внимание ще се изостря. Освен това, актовете на тероризъм могат да бъдат последвани от предприемането на военни интервенции, които да доведат до регионална дестабилизация и дори, при определени условия, до изостряне на напрежението между водещите силови центрове в света.
Тероризмът на религиозна основа (и, най-вече, ислямисткият) е заплаха за страната ни, особено като се отчете участието на България с контингенти в различни съюзни и коалиционни операции. „Присъствието в региона на Югоизточна Европа, особено в Босна и Херцеговина и Косово, на големи контингенти чужди граждани от рискови страни и вероятността сред тях да са инфилтрирани ангажирани с терористична дейност лица повишават степента на заплахата. Не е изключено, и дори е вероятно, на територията на тези страни да се намират и „спящи клетки” на международни терористични структури, които при конкретни условия (а вероятно и в зависимост от позицията на дадена държава по определен проблем или криза) да бъдат активирани.” [30] Трябва да се вземе предвид и фактът, че вече са констатирани опити за радикализация на мюсюлманското население в България, която от 90-те години на миналия век насам влиза „в обсега на геополитическите интереси на ислямския радикализъм” [31].
Разпространението на оръжия за масово унищожение е друга ключова заплаха за националната сигурност. Според Генералния директор на МААЕ Мохамед Ел Барадей, се констатира нарастващ интерес от страна на терористични организации да се сдобият с ядрени оръжия, като не може да се твърди със сигурност, че това вече не се случва [32]. Тук особено важен е граничният контрол, като евентуална дестабилизация на Черноморския регион би затруднила, до голяма степен, борбата срещу трафика на подобни оръжия.
В пряка връзка с тази заплаха е и разпространението на средствата за доставяне на оръжията за масово унищожение до целта, каквито са ракетните технологии. В световен мащаб, разпространението им нараства, като международната общност все още е недостатъчно подготвена за това [33]. Придобиването на балистични ракети от нови сили е заплаха за Европа, като, според новата Бяла книга за отбрана и национална сигурност на Френската република [34], до 2025, се очаква те да могат да достигат територията на континента. Затова подсилването на международния режим против разпространение на ракетните технологии е не по-малко важно за сигурността, отколкото разпространението на ядрените, химическите, биологическите и радиологическите оръжия, на което понастоящем се отделя най-голямо внимание.
Така очертаните рискове и заплахи изискват обединяване на усилията на различни сектори. От сега нататък все повече ще се налага комбинация и взаимодействие между различните структури за сигурност – външна и вътрешна. Новата Бяла книга на Франция, например, предлага интересен подход, изразяващ се в едновременното покриване на отбраната и сигурността, което отговаря на все по-голямото размиване на традиционно възприеманата и установена граница между вътрешна и външна сигурност. Новото виждане обединява четири политики – отбрана, вътрешна сигурност, външни отношения и икономика. Затова този документ дава добър пример, като резултатите биха могли да послужат и на други държави при изработването на национални стратегически документи и осъществяване на процеса на трансформация на сектора за сигурност и, в частност, на системата за отбрана. Това е сложен и непрекъснат процес, изискващ преди всичко драматична промяна в мисленето. Така ще може да се използва потенциалът както на чисто силовите средства, така и на инструментите на „меката сила”.
Заключение
Очаква се разгледаните дотук предизвикателства пред сигурността да продължат да действат в обозримо бъдеще, като първите две – „хроничната слабост на обществото” и „преобръщането на ценностите”, осигуряват постоянния фон, за евентуална проява на останалите. Действието на последните ще се подсилва от постоянното подкопаване на държавността от страна на първите две. Освен това, опитите на водещи световни сили за глобално преразпределение на влиянието в света превръща държавите, разположени в спорни геополитически зони, както и тези по периферията на вече установените съюзи и коалиции, в поле на целенасочено въздействие на преплитащи се и противоречащи си интереси. Опитите за преразпределение на вече усвоените пространства обаче няма непременно да се реализират с военни средства. Така например, сред начините една държава, възприемана като спорна в борбата между по-големите сили на полето на геополитическата шахматната дъска, да бъде извадена от равновесие (и така, заедно с нея, да се дестабилизира и общността, към която принадлежи) е като се задействат сили, които да нарушат механизмите за нормалното функциониране на обществото. Така страната се оказва в опасна дисхармония с общността на своите съюзници и партньори.
Що се отнася до България, очертаният по-горе сценарий засега остава по-скоро хипотетичен, особено предвид наличието на силни съюзници и партньори, заинтересовани страната ни да продължи по поетия път да бъде част от евроатлантическата общност. Рискът за България, в този случай, произтича не от някаква евентуална бъдеща форма на крайна дестабилизация или нанасяне на удар отвън, а по-скоро от това страната ни да не може да изгради необходимия потенциал за да усвои най-пълно и ефективно ползите от членството си в ЕС. За момента България е в ЕС de jure, но de facto все още липсва нужният капацитет, за да бъде преодоляно изоставането и, в икономическата и социалната сфера, дори по отношение на някои новоприети страни-членки (и кандидатки). Ако това не бъде постигнато, в обозримо бъдеще страната ни ще остане недостатъчно ефективен член на ЕС, обречен на сравнителна икономическа изостаналост и, следователно, ще заема още дълго време позицията на най-бедната и неспособна да се справи с престъпността и корупцията членка на Съюза. Обръщането на тази тенденция изисква, преди всичко, постигането на интелектуална и ценностна съвместимост със страните от Западна Европа и САЩ. Това означава не само готовност за посрещане на предизвикателствата, когато и където възникнат, но и воля за непрекъснато развитие и усъвършенстване на базата на натрупания опит. Защото едва ли би било разумно да се очаква, че новият век ще бъде изпълнен с по-малко предизвикателства за международната общност от миналия.
В заключение, трябва да се помни, че в историята, всеки нов (и уж окончателен) ред се оказва предпоследен. Така е било след Вестфалския мир (1648), Виенския конгрес (1814-1815), Версайската система от мирни договори (1919-1920) и Ялтенския следвоенен модел (1945-1989), което оставя открит въпросът, дали след срещата между президентите на САЩ и СССР в Малта (1989) действително е настъпил „краят на историята” [35] или вече сме свидетели на поредното и „завръщане” [36].
Бележки:
[1] Стратегията за сигурност на ЕС (2003) и резултатите от дейността по нейното актуализиране, Стратегическата концепция на НАТО (1999), Стратегията за национална сигурност на САЩ (2006), Бялата книга за отбраната и националната сигурност на Френската република (2008) и др.
[2] Всъщност, създаването на средната класа не се изчерпва само с политиката на доходите, но това е предмет на отделно изследване.
[3] Вж. данните за населението на НСИ, http://www.nsi.bg/Population/Population.htm, както и Eurostat. (2008) Population in Europe 2007: first results, Issue number 81
[4] Eurostat. (2008) Ageing characterises the demographic perspectives of the European societies, Issue number 72, http://epp.eurostat.ec.europa.eu
[5] Toffler, Alvin. (1980) The Third Wave, Bantam Books
[6] Вж. Евростат, Labour productivity per person employed, http://epp.eurostat.ec.europa.eu/tgm/table.do?tab=table&init=1&plugin=0&language=en&pcode=tsieb030
[7] Вж. сравнителните данните на НСИ, Програма за европейски сравнения, http://www.nsi.bg/GDP/ECP.htm
[8] http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=MEMO/07/568&format=HTML&aged=0&language=EN&guiLanguage=en
[9] Становище на БАН по въпроси, поставени в писмо № 0901-38, от 15 май 2007, от Министъра на образованието и науката, изпратено до МОН с писмо № 04-09-48 от 23 юли 2007, http://projectoria.org/forum/viewtopic.php?id=566
[10] Палдер, Хелмут. Съветник на министъра на правосъдието на Бавария, ФР Германия, 08.09.2008, http://money.ibox.bg/interview/id_644097020
[11] Ibid.
[12] Найденов, Михаил. Ролята на „малките държави” в международните организации, сп. „Геополитика”, бр. 4/2008, 18-25
[13] Вж. изнесените данни в Измамно спокойствие. в-к „Капитал” 37/12.09.2008.
[14] Относно функциите на държавата, които трябва да бъдат укрепвани, вж. Франсис Фукуяма (2004) State-Building: Governance and World Order in the 21st Century, Cornell University Press
[15] Plantey, Allain. (2000) Principes de diplomatie. Nouvelle édition, Pédone-Paris”, p. 7
[16] Ibid.
[17] Киров, Кирчо, ген.-майор, директор на Националната разузнавателна служба. Рискове и заплахи за сигурността в Югоизточна Европа. Пета международна конференция „Сигурността като предизвикателство пред европейската перспектива на Югоизточна Европа”, София, 11-12.09.2007, София, 2008, 123-129
[18] Khodorkovski, Mikhaïl. Quand la Russie a tort, l'Europe doit le dire, Le Figaro, Propos recueillis par Laure Mandeville, 19/09/2008 | Mise à jour : 20:03
[19] Ibid.
[20] Ibid.
[21] Ibid.
[22] Пять принципов внешней политики Дмитрия Медведева. http://medvedev-da.ru/about/news/index.php?ELEMENT_ID=4390
[23] Вж. разработките относно руската външна политика и политика за сигурност и отбрана в абонаментната рубрика на агенция Стратфор, www.stratfor.com
[24] Цитиран от агенция "Фокус", 03.09.2008, която се позовава на „Интерфакс”.
[25] World Energy Outlook 2006, http://www.iea.org/Textbase/npsum/WEO2006SUM.pdf
[26] http://www.nato.int/docu/cep/cep-e.pdf
[27] McAfee Virtual Criminology Report 2007, http://www.mcafee.com/us/research/criminology_report/default.html
[28] Ibid.
[29] Киров, Цонко, зам.-министър на вътрешните работи (2007). Вътрешна сигурност и обществен ред – предизвикателства пред европейската перспектива на Югоизточна Европа. Пета международна конференция „Сигурността като предизвикателство пред европейската перспектива на Югоизточна Европа”, София, 11-12.09.2007, София, 2008, 161-162
[30] Киров, Кирчо., op. cit.
[31] Златков, Николай, началник отдел в НСС-МВР (2007). Вътрешната сигурност и европейската интеграция на Република България. Пета международна конференция „Сигурността като предизвикателство пред европейската перспектива на Югоизточна Европа”, София, 11-12.09.2007, София, 2008, 228-234.
[32] NATO Review, Bucharest Summit, April 2008, р. 22
[33] Вж. заключенията от одобрения от годишната сесия (2007) на Парламентарната асамблея на НАТО доклад Proliferation of Missiles and Missile Technology, http://www.nato-pa.int
[34] Le Livre blanc sur la défense et la sécurité nationale, 17.06.2008
[35] Fukuyama, Francis. The End of History and the Last Man, Free Press, 1992
[36] Kagan, Robert. The Return of History and the End of Dreams, Knopf, 2008
* Българско геополитическо дружество
{rt}
