Трябва да си даваме ясна сметка  за безпрецедентната промяна в политиката и държавното управление на всяка страна през ХХІ век, а оттук и промяната в управлението на сигурността.

По целия свят се ерозира моделът на националната държава, доскоро способна да съществува самостоятелно. Във вътрешен план, държавната власт се оказва загубила своята абсолютна върхова позиция – вековна позиция, която вече не съществува. Властта става по-зависима от всякога не само от частния, но и от бурно развиващия се граждански сектор. Съответно, нараства потребността от държавно-частни и държавно-граждански партньорства при управлението на различни проблеми. Същевременно, националният пазар, националната култура, националната политика и сигурността се интернационализират, поради което започват да се направляват от все повече външни фактори, а не само от вътрешните ръководни инстанции.

В резултат от всичко това, днешната държавна и политическа власт в повечето развити страни се оказва хоризонтално и вертикално обвързана в т.нар. политически мрежи от вътрешни и външни субекти, идващи не само от политическия, но и от частния и гражданския сектор. На мястото на някогашната вертикална линейна структура на държавната власт се появява нова уредба, която е хоризонтална и разсредоточена по конкретни обществени програми и проекти. Така се появяват отделни “острови” от власт, споделена между съответните държавни органи и конкретните заинтересовани субекти. Това развитие предстои неминуемо и пред по-неразвитите страни.

Доброто управление

“Доброто управление” не е алегория, а название на новия нелинеен модел на държавно управление през ХХІ век, адекватен в ситуация на външна глобализация и вътрешна децентрализация. Управляваната децентрализация и споделянето на властта е необходимост, след като пирамидата на властта вече е изгубила своя връх. В подобна ситуация, конкретните мрежи от различни политически, граждански и частни субекти, заинтересовани от даден обществен проект стават по-жизнени от класическите държавни агенции и заменят старата линейна субординация в държавата. Така, нелинейността се превръща в незаобиколим принцип на съвременното управление.

Доброто управление е потребност, носеща полза както на държавните власти, така и на обществото. Това се случва по следния начин:

- Що се отнася до държавните власти, те се нуждаят основно от политическа подкрепа и мобилизация. В това отношение, политическият модел от изминалия век на партийно представени публични интереси губи решително своята ефективност, в сравнение със съвременния модел на споделено пряко управление на отделни проблеми, наречено “конкретни политики”. За разлика от управлението чрез централна политика на цели сектори, управлението на конкретни политики днес носи по-силна и трайна подкрепа и мобилизация – нещо, което британският опит на Тони Блеър например, красноречиво показа на света. Чрез контролирана децентрализация по конкретни проблеми и кооперирането с недържавни субекти, модерните държавни власти са в състояние да си осигурят въпросната, по-голяма от всякога и по-трайна, политическа подкрепа, която се дължи на широкото и трайно обществено съгласие с всяка отделна политика. Това, от своя страна, носи по-голяма ефикасност. Затова политическият ХХІ век няма да бъде партиен, а век на конкретните политики.

- Що се отнася до обществената полза, доброто управление е контролирано децентрализирано създаване и управление на обществени стратегии, конкретни политики и отделни проекти, с което осигурява устойчивото развитие на отделните сектори на обществото. Това носи със себе си обществена ефективност. За пример може да се вземе някое министерство в развита съвременна държава, което вече не е в състояние да управлява самостоятелно „своя” ресор, както преди, без да му се налага да се съобразява с останалите значими субекти, заинтересовани от даден проблем в рамките на ресора. Тук става дума както за други министерства и държавни агенции, контролиращи други „ресори”, така и за неполитически организации от останалите два сектора – частния и гражданския, заинтересовани от конкретния обществен проект. При това, те могат да са както национални, така и международни, и всички заедно образуват т. нар. политическа мрежа.

Един образователен сектор или проблем например, следва да се контролира не само от Министерството на образованието, както повелява линейното мислене, а от мрежа, включваща допълнително, като заинтересовани страни, министерствата на финансите, младежта и пр., както и експерти от Президентството, парламентарни комисии, независими сдружения на учещи и пр., както и частни образователни организации. Вместо да свежда надолу в изолираната си организация предварително съществуваща политическа воля и да разглежда всички равнища под себе си като изпълнители, съвременният ръководител трябва творчески да създава уникална конкретна общност и да се посвети на съвместното изграждане на обществена стратегия или конкретна политика в името на обществения интерес, формулиран от същата тази общност. В нейните  рамки той трябва да открие и докаже координиращата роля на своята институция, която не е непременно зададена предварително.

Държавничеството не е партийност. И доброто управление е проява тъкмо на държавничество, ангажирано по-малко с политиката, като цяло, и повече с конкретните политики. В контраст с предходната управленска ера, основни или водещи ръководни принципи на доброто управление са:

• Морал – целите да се диктуват от общите ценности, а не от конюнктурните интереси;
• Съгласие – търсене на подкрепата на цялото, вместо налагане на единичното;
• Кооперативност – използване на общността от съмишленици вместо губещото егоистично поведение;
• Публичност – прозрачността, а не тайната, като път към трайното решение;
• Нелинейност – управляема децентрализация вместо субординация,
• Хоризонт – вяра в мисленето десетилетия напред за всички, а не до края на мандата и само за някои,
• Авантаж – постоянно дирене на преимущество, а не опит за еднократно постигане на несъществуващо окончателно благоденствие.

Доброто управление на сигурността

Принципите на доброто управление трябва да тържествуват в управлението на всяка област, включително националната сигурност. Това е от полза на управляващи и управлявани. Моделът на доброто управление на сигурността регламентира очакваните обществени и политически резултати от дейността на въоръжените сили. Този модел установява оптималните форми и степени на участие на държавните власти в кооперативното управление на сигурността – Народно събрание, Президентство, Министерски съвет, Министерство на отбраната, Вътрешно министерство и т.н. Той регламентира и границите на участие на недържавните организации в създаването и осъществяването на стратегията за национална сигурност.

Моделът на доброто управление на сигурността представлява система от дейности на държавата, частните и гражданските институции за кооперативно формиране и устойчиво осъществяване на обществения интерес от сигурност.

По смисъла на принципите на доброто управление, националната сигурност не е област на въоръжената защита, а на добре функциониращото обществено управление, без да се отказва и от защитата, като крайна мярка. В съвременното глобално общежитие не въоръженият самотник, а несигурният съсед представлява по-големият проблем – към неговата вътрешна и външна стабилност са насочени всички очаквания, свързани със сигурността. Това звучи в синхрон и с идеите на Сун Цзъ.

От тази гледна точка, не може да се създава модел на управление на сигурността, който да разчита на финала да има въоръжен конфликт. Има други инструменти и методи на защита, по-първични, по-силни, надеждни,  разнообразни, трайни и наситени с вътрешна и външна енергия. Това са преди всичко факторите, стабилизиращи обществото и превръщащи го в надежден партньор в културни, икономически и политически съобщности – накратко, доброто управление. В тази конфигурация въоръжените сили намират своето алтернативно ново амплоа – на елемент на градивната кооперация в международна общност, а не на деструктивна сила на самоизолиралата се държава. С други думи, ако се е стигнало до въоръжена отбрана, вече е късно. В повечето случаи това значи, че нещо е сбъркано още преди конфликта в самото ядро на съвременната сигурност– т.е. грешката е в управлението. Въоръжените сили сега са главно инструмент на общностната и, в частност, на държавната политика за сигурност и „защищават” тъкмо нея чрез участие в политическите програми на държавата, а не защищават, в буквалния смисъл, общността или отделен неин член от враговете.

Отказ от абсолютизиране на въоръжените сили

Затова стратегическата визия за сигурността не може да абсолютизира въоръжените сили и полицията точно толкова, колкото не може да пренебрегва и ролята на доброто държавно управление. Неслучайно, съвременните стратегии за национална сигурност представляват проекти на добро управление, при това не само на областите, пряко свързани със сигурността (като полиция, отбрана, аварии), но преди всичко доброто държавно управление – администрация, политически и публични власти. В това отношение, стратегическата визия не бива да стига до абсолютизиране на правителството (едната изпълнителна власт), пренебрегвайки президентската институция, както и въобще на останалите държавни власти.

Заедно с тава следва непрекъснато да се отчита, че същностна роля в съвременната концепция на сигурността имат пазарът и гражданското общество. Какво би представлявала държава с добър силов капацитет, но с банкрутирал пазар или разгромено гражданско общество? Отговорът е един – диктатура, а тя е сред най-несигурните държавни системи. Целта на отбраната е защитата на обществения интерес, а не самоцел. Самият общественият интерес обаче се формулира чрез широко сътрудничество и обществено съгласие, а не от правителството или от „отбранителите”.

Обратно, доброто управление на сигурността, фокусирано преди всичко върху доброто управление на държавата, е в полза на въоръжените сили. Само доброто управление може да гарантира гражданските, освен националните, ресурси в интерес и подкрепа на отбраната. Става дума за кардиналното по важност развитие на националната инфраструктура в интерес на отбраната. Доброто управление създава ясен регламент за допълващите се функции на всички държавни, пазарни/частни и граждански структури, а не само на държавата.

В този смисъл, понятието “среда на сигурност”, поставено засега в центъра на концепциите за национална сигурност у нас, се оказва твърде тясно, тъй като не е в състояние да постави адекватен акцент върху централната роля за сигурността на доброто (държавно) управление.

Следователно, обществените средства трябва да се харчат не толкова за “средата за сигурност”, колкото за доброто управление, стабилизиращо обществото. Опитът да се откъснат едно от друго “доброто управление” и “средата за сигурност” е нонсенс, тъй като двете се предполагат взаимно. Чия би била средата за сигурност и какво би представлявала тя, когато обществото е нездраво? Ето защо концепцията за “среда за сигурност” трябва да престане да с приема като всеобхватно магическо понятие, отъждествяващо се с визията за сигурност. Продуктът на усилията трябва да е друг: националната сигурност, преди всичко, като сюблимен обществен интерес от адекватно управление.

Стратегическа визия за сигурността

Създаването и провеждането на стратегическа визия за сигурността се нуждае от време за обширна дискусия, водеща до съгласие по всяка точка. Основната цел е формулирането на нова политика на страната в областта на сигурността и отбраната. Защото само от обществена политика на съгласие (макар и не консенсус) може да произтече действителна и трайна сигурност. Оттук произтича и технологията на доброто управление на сигурността. Тя е в разрез с остарялата технология на линейното мислене – по сектори, оглавявани от министерства и координирани от министър-председателя (а не помежду си). Новата логика предполага партньорство на няколко равнища при управлението на сигурността, осигуряващи допълващото се компетентно участие на всички, а не само на някои държавни органи (предимно Министерския съвет), както и допускането на граждански и частни организации.

Прилагайки  принципите на доброто управление, кардиналните решения, свързани със сигурността, могат да бъдат дефинирани и реализирани в следната последователност.

Съветът по сигурност към Министерския съвет следва да се превърне в междуведомствен орган, отговорен за развитието на концепциите, визиите и плановете за сигурност. Тъй като този орган е неизбежно оперативно-политически, необходимо е в негова поддръжка и подчинение да бъде създаден чисто експертен орган (Център), който научно да разработва, самостоятелно и/или в сътрудничество с международните партньори, варианти за сигурността. Този експертен орган (Център) връща продукта от своите разработки в Съвета по сигурността за анализ и създаване на варианти на стратегически планове. Тези варианти следва по-нататък да преминат към Консултативния съвет по национална сигурност при президента за корекция, в името на постигането на политическо съгласие. Всъщност, така Министерският съвет предлага на Президента стратегически документи за сигурността, включително общите изисквания и обхвата на отбранителния план и действията на въоръжените сили за санкциониране. В този вид плановете следва да се върнат обратно в Съвета по сигурността към Министерския съвет (МС) за координиране с научните среди, бизнеса и гражданските структури за осигуряване на обществено съгласие. Плановете се връщат този път в самия МС за окончателно оформяне на предложение, което накрая се внася за приемане в Народното събрание (НС). Така то придобива и парламентарна подкрепа и се превръща в закон. Оттук нататък, разпоредбите на съответния закон се изпълняват от МС, под контрола на НС. Това включва определянето на процедурите и стандартите за отбранително планиране, както и изисквания при изграждането и развитието на инфраструктурата, осигуряващи сигурността и отбраната.

Заключение

Предложената технология синхронизира, взаимно допълва и създава процедури за действието на всички държавни, частни и граждански структури, имащи отношение към конкретните въпроси на сигурността. Тя постига общо съгласие за принципите, насоките, визията за сигурността, а с това осигурява и трайната и максимално широка подкрепа, от която се нуждае един действително стратегически план. Тази схема показва също, как военните ще се впишат в сигурността чрез доброто управление. Те стават съавтори на стратегията за сигурност, а не просто инструмент на нейното приложение.

Предложената кооперативна структура регламентира следните функции на държавните органи:

- Министерският съвет ръководи единствено дейностите по формирането на политиката за сигурност и отбрана, а също разработва и прилага стратегии, политики и планове. МС обаче не може да създава държавната политика в областта на отбраната. Не е присъщо на МС да действа като политически орган, следователно той не може да осигури политическо съгласие като гаранция за жизнеността на общонационалните стратегически планове за сигурността. МС не може по никой начин да замести и заинтересованото мнение на различните частни и граждански структури, от които се предполага да подкрепят всеки проект за сигурността. В този смисъл, МС, сам по себе си, не е достатъчно компетентен да подготви за  внасяне в НС както на проект за стратегия за сигурност на България, така и на политики и програми, за които не е осигурено политическо и обществено съгласие.

- Съответно, Министърът участва във формирането на политика за сигурност и отбрана и ръководи осъществяването на отбранителна политика на страната (министърът на вътрешните работи, съответно, участва по аналогичен начин, както впрочем и други министри) и отговаря за разработването и прилагането на стратегия.

- Народното събрание, по редица причини, не е в състояние самостоятелно да създава стратегии. Това предполага, преди всичко, експертна работа, за която НС няма потенциал. НС не е и кооперативен орган и не осигурява политическо съгласие на работно равнище. Освен това, никой парламент не разполага с технология за постигане на предварително и трайно обществено съгласие. Затова пък в схемата на доброто управление на сигурността НС осъществява парламентарен контрол върху органите на изпълнителната власт за ефективността на провеждането на политиката за сигурност.

- Следването на принципите на доброто управление натоварват президентската институция, и особено Консултативния съвет за национална сигурност, с важни функции. На първо място сред тях е осигуряването на политическа воля за коопериране и съгласие, което никой друг орган не може да осигури, и което е от основно значение за стратегическия характер на успешното управление на националната сигурност. Едновременно с това, президентската институция, конституционно обвързана с мажоритарния избор и персоналната отговорност, добавя към стратегическите документи на сигурността онова, което другите държавни инстанции не могат: лидерска отговорност.

Очевидно е, че принципите на доброто управление, като управляемата децентрализация, паралелната интелективност, политическата кооперативност, разпределени отговорности или общественото съгласие, са основополагащи през ХХІ век, особено за такива организации като въоръжените сили. Възприемането им във визията за национална сигурност ще позволи системата за командване и контрол на въоръжените сили да усвои технологии, изключващи остарелите процедури. В този смисъл и Върховното главно командване ще придобие съвършено друг образ от познатия от времето на Втората световна война, ако възприеме тези принципи и се превърне в съучастник в мрежите на доброто управление в България.

* Ръководител на катедра „Публична администрация” на СУ „Климент Охридски”, статията се базира на доклада, представен от овтора на Конференцията на Началника на Генералния щаб на тема: „Роля и място на органите за ръководство при планиране и провеждане на национални и съюзни военни операции на територията на България”, провела се на 21/22.01.2009

{rt}

„Сърцето ми подксказва, че историята се ражда именно тук, в Скопие, този древен град в сърцето на Дардания. В продължение на векове всички са се стремели към това, но именно на нас ни провървя да отбележим днес официалното откриване на музея. Борците от Косово също са сред нас за да ни поздравят. Албания е в НАТО! Косово е независимо! А албанците в Македония отбелязват деня на албанското знаме!”.

С тези думи, на 30 ноември 2008, водачът на албанския Демократичен съюз за интеграция (ДСИ) и бивш командващ тъй наречената „Национална освободителна армия” (НОА) Али Ахмети откри Музея на НОА в Скопие – първият в световната история музей на тероризма (поне според повечето македонци). В него могат да се видят униформи на бойците от въпросната „армия”, карти на „Велика Албания”, старо оръжие и други експонати от времето на Призренската лига до въоръжения метеж на македонските албанци през 2001.

И така, фалшификацията на балканската история продължава с пълна сила. Албанците открито заявяват, че Косово, Южна Сърбия, Северозападна Македония и част от Черна гора са исконно албански територии, които трябва да бъдат освободени от „славянското робство”, както и, че албанският народ е бил несправедливо разделен от Балканския конгрес през 1878 и е крайно време тази несправедливост да бъде поправена. В рамките на тази кампания, Македония се преименува на „Дардания”, а Скопие се обявява за „древен албански град”. Обявяването на независимо Косово преди малко повече от година, породи мощна вълна на албански национален романтизъм, който напоследък вдъхновява мнозина албанци да продължат действията за „освобождаването на албанските земи”.

Въпреки мнението, че след обявяването на независимостта на Косово и признаването и от редица водещи западни държави, както и от повечето балкански страни, сепаратистките страсти на албанците постепенно ще се успокоят, напоследък заплахата от албанския сепаратизъм за Македония и Южна Сърбия рязко нарасна. За подобна оценка са налице редица сериозни основания.

На първо място, Албанското национално движение Илирида (АNDI) прие (за първи път, през септември 2007, а след това и през ноември 2008) декларация за федерализацията на Македония. По данни на нелегалната прес-служба на ANDI, Движението за Република Илирида е създадено през май 2004, в село Слатино, около Тетово, а първото му събрание се провежда година по-късно – през май 2005, в село Прешовце. На него са присъствали 78 делегати от всички населени пунктове, включителон и от села, които не влизат в границите на т.нар. „Република Илирида”. Водачът на новото движение Невзат Халили, от 2003 насам, официално фигурира в „черните списъци” на САЩ и ЕС (което не попречи на Партията за демократичен просперитет, чиито бивш лидер е той, да го номинира за кандидат-президент в края на януари 2009). По време на албанското въстание в Македония, през 2001, както и след това, Халили живее и работи в Прищина, където година по-късно е арестуван заради участието си в създаването на т.нар. „Армия на Република Илирида”. По данни на KFOR, Халили се е опитал да възобнови военните действия в Македония и да провали изборите, през 2002. Според наличните данни, Невзат Халили и ръководеното от него ANDI подготвят провеждането на нелегален референдум за създаването на културна и политическа автономия в районите, населени с албанци. Впрочем, както е известно, македонските албанци проведоха подобен референдум още през далечната 1992, а подготвяната нова акция се смята за окончателната стъпка към постигането на тази цел.

Преди време, ANDI изпрати до македонските медии специално комюнике, в което се казва, че движението е приело декларация за федерализацията на Македония и създаването на „Република Македония Илирида”, като федерално обединение на двата „държавнотворчески народа”. Тази, неизвестна дотогава организация, призовава за въвеждането на двукамарен парламент с пропорционално представително на „двата основни народа”, въвеждането на албанския, наред с македонския, като официален служебен език на цялата територия на бъдещата федерация, използването на албанската държавна символика, наред с македонската, на всички равнища на властта, въвеждането на общо федерално знаме, президентски избори на принципа на ротацията между представителите на македонската и албанската общности, формиране в отделните субекти на федерацията на собствени армии, милиции и съдебни органи. Според съставителите на тази декларация, границите, разделящи двата субекта, трябва да станат „предмет на по-нататъшно обсъждане”.

Декларацията за образуването на „Република Македония Илирида” беше приета и публикувана само няколко дни след признаването на косовския суверенитет от Македония и Черна гора. Което за пореден път показва, че албанците в Македония (или поне част от тях) се готвят да повторят пътя на съплеменниците си от Косово.

Впрочем, всички изброени по-горе искания напълно съответстват на принципите, заложени в Платформата за разрешаване на албанския национален въпрос (1), обнародвана от Албанската академия на науките през 1998, както и в Декларацията, приета на 22 май 2001 в косовския град Призрен (2). В двата документа се формулира националната политика на албанците в региона, насочена към промяна на техния социален и държавен статут, с постепенното нарастване на броя им от 12 до 20 милиона души. Като основна национална задача се определя по-нататъшното използване на демографско-миграционния ръст на албанската мюсюлманска общност: на първо място, в Косово, след провъзгласяването му за „втора албанска държава”; на второ място, в Македония с превръщането и в македонско-албанска федерация; на трето място, в Черна гора, на четвърто – в Южна Сърбия и, на пето, в Гърция, където следва да се активизира борбата за увеличаване правата на албанските малцинства.

На второ място, в медиите се появиха съобщения за възобновяване мисията на Международната кризисна група (чието седалище е в Брюксел) в Македония и евентуалното повторно назначаване на Едуард Джоузеф за неин ръководител, или пък определянето му за специален пратеник на САЩ за Балканите. Самият Джоузеф, който ръководеше мисията на групата в Македония през 2001-2003, в момента активно работи да бъде назначен за специален съветник за Балканите и Македония, в администрацията на президента Барак Обама.

В същото време, както твърди ираелският анализатор Сам Вакин, който дълги години живя и работи на Балканите (а през 1999-2002 беше икономически съветник на македонското правителство), в САЩ са се появили съобщения, че американците възнамеряват да ерозират позициите на сегашното македонско правителство, като, според него, водеща роля за това може да бъде отредена именно на Международната кризисна група. Тук е мястото да напомня, че навремето в ръководството на групата влизаха знакови фигури, като Джордж Сорос, Збигнев Бжежински и Уесли Кларк.

На трето място, не чак толкова отдавна, професорът от Вашингтонския университет за национална отбрана и бивш заместник началник на Балканския отдел на ЦРУ Стивън Майърс подчерта необходимостта „от мирна промяна на границите на Балканите”, съобразно „новите етнически реалности”. При това, той изрично предупреди, че тези промени ще засегнат и Северозападна Македония. Според него, това би отговаряло на „демократичното и напълно легитимно право на албанското население да живее в границите на онази държава, в която самото то иска да живее”.

Всички тези изявления съвпаднаха с две важни международни събития – разполагането в Косово на частите на EULEX (т.е. Мисията на ЕС в Косово), символизиращи новата роля на Европейския съюз на Балканите, и началото на мандата на Барак Обама.

Очевидно „балканските съюзници” на САЩ и ЕС измежду албанците и техните „лобисти” в международните организации вече имат готова програма, която ще се опитат да реализират. Тя включва провеждането на референдум в Македония, след което да последва обявяването на албанска автономия. В същото време те очакват, че евентуалното изостряне на междуетническите отношения ще даде повод за падането на сегашното македонско правителство и би оправдало въвеждането на части на НАТО в страната. Тоест, действително става дума за съвсем конкретен план за действия, от който ще се ръководят радикалните албански елементи в Македония, разчитайки и на подкрепата на новата американска администрация.

Бележки:

1. Платформа за решавање на албанското национално прашање, Академија на науки на Република Албанија, Шкенца, Тирана, 1998.

2. Призренска декларација, Државна библиотека Климент Охридски, Скопjе 2001.

* Политолог от Република Македония, през 2009 защитава докторската си дисертация на тема „Албанското въстание в Македония през 2001: исторически корени и политически последици”.

{rt}

В последно време сме свидетели на настъпващата световна финансова криза, която първо се прояви в Америка, после се стовари с невероятна сила в Европа, а сега оказва влияние и върху развитието на финансовите пазари в България.

Най-общо, за да расте и да се развива бизнесът, той има нужда да се „полива” постоянно със свежи пари. А тези свежи пари трябва да се осигурят отнякъде – от банките, от финансовите пазари, както и от държавата, в случай на нужда и при провеждането на държавна политика.

Българското правителство много внимателно следеше случващото се в САЩ преди година и пренасянето на финансовите проблеми към паричните пазари в Европа. Ето защо, смятам, че към момента банковият сектор и публичните финанси в България посрещат кризата в сравнително добро и стабилно здраве и страната ни, поне засега, разполага с известни финансови резерви. Трябва да се надяваме, че тя ще бъде по-малко засегната от другите европейски страни т.е. България посреща кризата в сравнително добра форма, което обаче не означава, че има място за самоуспокоение.

Искам да отбележа редица навременни и положителни мерки, предприети от правителството, Финансовото министерство и финансовата общност в страната, както и да формулирам някои препоръки за противодействие на сегашната криза.

В началото на октомври 2008, премиерът Станишев създаде консултативен съвет от водещи български икономисти и финансисти, който да обсъжда мерките за противодействие на финансовата криза. Няколко седмици по-късно беше създаден и европейски борд, включващ шест водещи европейски фигури, които ще съветват и подпомагат премиера по усвояването на средствата от еврофондовете.

От страна на правителството също бяха предприети амбициозни и предвидливи мерки за справяне с финансовата кризата в две основни насоки: ограничаване на публичните разходи и натрупване на повече резерви на държавата, така, че да може, при изостряне на кризата, да създаде различни инструменти, които да омекотят най-негативните ефекти от нея.

Логична стъпка за наливане на допълнителна ликвидност беше  предложението на правителството да се последва решението на финансовите министри на страните от ЕС (от 07.10.2008) да се гарантират всички депозити в страните-членки до 50 000 евро, като се покачи гаранцията по депозитите в търговските банки до левовата равностойност на 50 000 евро (или близо 100 000 лв) и в България. Както е известно, досега Фондът за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ) покриваше по 20 000 евро, или около 40 000 лв, в една банка. Това ниво на гаранция (до 40 000 лв) покрива 99,13% от броя на всички депозити. Като стойност обаче, останалите 0,87% представляват голям дял – около 20 млрд.лева, или почти 60% от общата сума на депозитите. Тези финансови средства са предимно на големи търговски дружества и са много мобилни. Българската финансова система е напълно отворена и ако България остане с по-ниски нива на гаранцията на депозитите, това би довело до износ на финансови средства в полза на чужди банкови системи с по-големи нива на гаранция.

БНБ може да намали и равнището на минималните задължителни резерви (МЗР), които банките поддържат при нея, с цел да се застраховат срещу евентуални кризи и рискове. Сега те са 12% от привлечените средства, затова дори един процент намаляване на резервите ще „налее” ликвидност в самите банки от около 540 млн.лв. Максималният потенциал, при спад с 4%, е около 4 млрд. лв. За момента, в БНБ са задържани около 7 млрд. лева от такива вноски.

От една страна, смисълът на резервите е да застраховат банките от непредвидени ситуации. Според регулациите, финансовите институции са длъжни да държат 12% от привлечените си средства по сметка в Българската централна банка (БНБ). Заложените минимални изисквания в Базелските стандарти за банков надзор са 8 % от МЗР. Тоест, БНБ има възможност за бързи маневри и трябва да е готова да се възползва от от този инструмент в случай на нужда.

От друга страна, задължителните минимални резерви са нещо като данъци за банките. Всъщност, те отделят настрана сума, която не им носи никакъв приход. И, ако върху резервите започне да тече някаква лихва, те също ще започнат да носят доходност, повишавайки и ликвидността на системата.

Правителството може да окаже помощ чрез депозити в частни търговски банки, имащи временни ликвидни затруднения. Средно, през последните години, то държи депозити от порядъка на 1,3 млрд.лв, от които около 600 млн. за всекидневно обслужване на бюджета, и още около 700 млн. лв валутни депозити, които са от т.нар. Национален фонд за разплащания на проекти с финансиране от ЕС. През март 2008, паричните средства на правителството и бюджетните организации в БНБ са били 8,3 млрд.лв. Ползването на бюджетни пари обаче се извършва само срещу държавни ценни книжа (ДЦК).

Тук искам да отбележа, че няма законова забрана правителството да увеличи сумата на поддържаните в търговските банки пари, като източникът за това е фискалния резерв, който е общо 13 млрд.лв. Според мен обаче, важно условие за да проработи успешно подобна мярка е банките да се ангажират да не рефинансират централите си в чужбина. В противен случай ликвидността ще „изтече” към външни финансови системи, което е неприемливо.

БНБ може да предостави краткосрочен кредит (до 3 месеца) на дадена търговска банка, изпаднала в ликвидна криза, но това е свързано с множество условия и залог само на ликвидни активи – злато, чуждестранна валута, български ДЦК, ценни книжа на първокласни чуждестранни институции. Пазарната цена на обезпечението трябва да бъде 125% от сумата на евентуален кредит.

Фондът за гарантиране на влоговете в търговските банки (ФГВТБ) може да налее ликвидни средства в търговска банка, изпаднала във временно затруднение, като инициира увеличения на капитала и. В този случай, по същество, се касае за промяна в собствеността на затруднената банка, тъй като новият капитал се внася или от Фонда, или от инвеститори, определени от БНБ. В момента обаче, собствените средства са около 670 млн. лв, които са крайно недостатъчни за самостоятелно действие без подкрепа и от държавата. Средствата във Фонда са събрани от самите банки, които са длъжни да заделят всяка година 0,5% от привлечените депозити. Чрез акумулираните финансови средства, Фондът трябва да гарантира влоговете във финансовата система, както на сметките на гражданите, така и на фирмите.

Превръщането на държавата в „спасителен пояс”, чрез връщане доверието на клиентите в търговските банки и сектора, като цяло. Това може да стане и у нас, чрез т.нар. гарантиране на междубанковото кредитиране. Така самите финансово-кредитни институции ще възвърнат доверието помежду си и ще могат да се кредитират една друга при необходимост. За сравнение, доста страни в Европа вече са предприели такава стъпка за възстановяване на доверието в сектора, особено след задълбочаването на световната финансова криза, обособявайки специални фондова за гарантиране на междубанковата търговия. Сред тях са Франция (с фонд от 320 млрд. евро за гарантиране на банковите заеми плюс 40 млрд.евро за финансиране на банките), Германия (с фонд от 400 млрд. евро за гарантиране на междубанковите заеми и още 100 млрд.евро за рекапитализация на банките), Великобритания (с фонд от 250 млрд. паунда и около 50 млрд., отпуснати от бюджета за укрепване капитала на местните банки), Холандското правителство обещава гарантиране на банковите заеми с 200 млрд. евро. Американското правителство пък прие план за борба с кризата на стойност 700 млрд. долара, който ще позволи на Федералния резерв да изкупува проблемни активи на банките, като вече се реализира план за първите 250 млрд.долара - те бяха инвестирани в преференциални акции в девет банки, т.е. налице е определена тенденция към мащабна национализация на банковия сектор. Дори Унгария получи спасителен пакет (първи по рода си за страна-член на ЕС): общо 25,1 млрд. долара, от които 15,7 млрд.долара от МВФ, 8,4 млрд. долара от ЕС и 1 млрд.долара от Световната банка. Тази спасителна мисия на Брюксел е индикатор, че ЕС и Европейската централна банка се опасяват, че евентуален колапс на Унгария ще генерира шокови вълни в региона и кризата бързо ще се разпространи към други, съседни икономики.

Проблемът у нас е в начина на възлагане, т.е. предложението за този фонд ще се възложи отново на ФГВТБ, който се пълни основно от самите кредитни институции, а към момента той разполага с около 670 млн.лв. Според мед, тези финансови средства едва ли ще са достатъчни да изпълняват и основното си задължение и предназначение от една страна, и от друга - да покриват допълнително  т.нар. междубанков пазар. Може би, ако все пак се стигне до плащане, държавата би трябвало да се намеси и да се прибегне до фискалния резерв или до натрупания към момента бюджетен излишък.

Сред добрите начини за наливане на ликвидност е през т.нар. целеви кредитни линии, чрез които банките пряко да контактуват с крайните клиенти. Става въпрос най-вече за кредитни линии за малък и среден бизнес.

Конкретно, у нас се предвижда капитализиране на Българската банка за развитие със 100 млн.лв, които, чрез кредитните линии, ще достигнат до търговските банки, а оттам - до малките и средни предприятия. Може да се насърчи и търсенето на външни кредитни линии.

Друга възможност за „вливане” на ликвидност може да бъде евентуално решение на Министерството на финансите да започне да изкупува обратно държавните ценни книжа (ДЦК), които банките държат в портфейлите си, за сметка на фискалния резерв.

Още една мярка за осигуряване на достатъчно средства за ефективно функциониране на банковата ни система и, съответно, за бизнеса, е връщането на поразклатеното напоследък доверие на Брюксел в българските институции. Това негативно отношение оказва неблагоприятно влияние върху икономиката ни, защото „размразяването” и ефективното използване на еврофондовете не само ще повиши ликвидността на системата, но и ще ограничи шока от спада на външното търсене.

Накрая, като най-радикална възможна мярка се очертава национализацията на една или няколко банки, което вече се наложи на някои западни правителства. Българската държава също може да придобие акциите на закъсала кредитна институция или пък да инициира увеличение на нейния капитал, като придобие всички нови акции (пак от фискалния резерв). Впоследствие, когато кризата отмине и банката се стабилизира, държавата може отново да я приватизира.

В заключение, смятам че въпреки всичко инструментите и сумите за подпомагане на търговските банки в ликвидна криза у нас са недостатъчни и са свързани с много условности и формалности, предвид динамичната среда и бързопроменящите се финансови пазари. Струва ми се, че отвръщането на световната кредитна криза чрез добавяне на допълнителна ликвидност на финансовия пазар (беше налята огромна ликвидност, в размер на повече от трилион долара), е краткосрочно решение, защото, най-общо казано, банките ще бъдат по-непредпазливи при своите инвестиции, разчитайки че ще бъдат „рефинансирани” при необходимост, а за спестителите пък в по-голяма степен ще се повиши вероятността да не се интересуват от рисковия профил на съответната търговска банка.

Регулаторните органи изглежда разчитат и на факта, че търговските банки у нас са, в основната си част, с преобладаващо чуждестранно участие и в такива неблагоприятни за тях случаи, ще получат ликвидни средства от своите акционери, което е по-сериозна възможност, отколкото да разчитат на Централната банка у нас, но истината е, че редица от мажоритарните акционери на банките в България също изпитват сериозни затруднения.

След присъединяването на България към ЕС, на българската борса навлязоха значителни чуждестранни капитали. След първите симптоми на световната финансова криза обаче, чуждестранните клиенти започнаха да разпродават и български акции. Това масирано предлагане на ценни книжа доведе до силен спад на основните борсови индекси, надвишаващ 60% от средните цени, отпреди 2008. По същество, чуждестранни инвеститори в български ценни книжа на борсата не останаха. Силно спадна и капитализацията на фирмите, участващи на фондовата борса - с над 40%. Същевременно, частта на секюритизираните активи от различен характер на българския пазар е незначителна, поради началния стадий на развитието му. Като част от глобалните процеси, секюритизирането и оптимизацията на текущия риск тепърва ще се развиват. Проблеми ще възникват (както и в другите страни) не толкова заради цената на финансовите инструменти, колкото заради неадекватната оценка на качеството на активите на банките и клиентите.

В този смисъл, голямата поука за нас от сегашната световна финансова криза е да не се допуска в основата на различните финансови инструменти, ползвани при ипотеката и придобивани от банките, да лежат активи с некачествени кредитни характеристики.

Традиционното кредитиране в България, особено потребителското, също е свързано с подобни финансови рискове. Не са важни толкова сроковете на кредитиране и лихвите по кредитите, колкото профилът и качествата на кредитополучателя и последиците от невръщането на кредита и формирането на реален кредитен риск. Особено ниски у нас са възможностите за качествено (в сравнение със западните страни и САЩ) обслужване на кредитите от страна на клиентите.Затова и последиците за търговските банки от възможно масово невръщане на отпуснати кредити могат да се окажат, в този случай, много по-големи.

Смятам, че характерът на световната финансова криза изисква да внимаваме за още един финансов риск, свързан с несъответствието между сроковете, в които се привличат външни ресурси, и тези, за които се влагат активи от българските банки. Това е сериозен лихвен и инфлационен риск, който може да доведе до тежки последици, особено при бъдещо свободно движение на валутния курс или влизане на България в европейската валутна зона.

По отношение на пазара на недвижими имоти, в България той показва относителна устойчивост спрямо влиянието на световната финансова криза. Зараждат се обаче и негативни тенденции в развитието му, а именно:

- Има сериозни симптоми за отслабване на външното търсене на имоти и растящо нежелание за поемане на риск от чуждестранните инвеститори, масово изтеглящи се от редица черноморски и планински курорти;

- Динамиката в броя на новоиздаваните разрешителни за строеж, включително за жилищни сгради, офис площи и други недвижимости и имоти, през последните 5 години, следва тенденция към спад, въпреки че общата застроена площ, през същия период, е нараснала близо 6 пъти. Според изследване на „Уникредит Груп”, бумът в строителството в София вече е отминал и строителната активност трябва да се преорентира към по-забавени темпове през следващите години;

- Последните данни за броя на сделките с недвижими имоти, регистрирани в Агенцията по вписванията, също сочат, че пикът на пазара е достигнат през 2007 и е належащ преход към по-устойчиви нива както на цените, така и на броя на сделките. От това би следвало да започне и намаление на общия обем на потребителските заеми в страната.

Без предприемането на превантивни мерки, спадът в цените на имотите у нас също може да доведе до сериозен пробив във финансите на домакинствата, а оттук – и до срив в ликвидността на някои финансови институции. Ето защо е нужно бързо да се пристъпи към постепенно регулирано намаление на дълга по жилищните ипотечни заеми, ако искаме да не се отключи трудно контролируема финансова пандемия. Големият въпрос е, дали има воля и готовност за промяна в регулирането на отношенията „банки – клиенти по експозиции на дребно”? Или пък държавният бюджет, както в САЩ, ще поеме, за сметка на данъкоплатците, възможния срив в жилищните кредити?

Литература:

1. Георгиев, Р. „Ще допуснем ли финансова пандемия?”, в-к „Труд”, бр.246, 6.09.2008.

2. Георгиев, Р.”Кризата на финансовите пазари – изходът е в системния подход”, СУ „Св.Климент Охридски”, Семинар, 01.04.2008.

3. В-к „Капитал”, бр.41, 11-17.10.2008.

4. В-к „Капитал”, бр.43, 25-31.10.2008.

* Докторант в ЮЗУ „Неофит Рилски”, Благоевград

{rt}

Настоящата статия разглежда някои важни особености на териториалните развития на трите последователно съществували български държави на Балканите, поради което е необходимо да започне с изясняване същността на самото понятие „териториално развитие”. Казано накратко, териториалното развитие представлява процес на постепенното формиране на територията на една държава, който има конкретни времеви и пространствени параметри и се подразделя на определен брой етапи. Той се характеризира с начало и край, съвпадащи с началото и края на съответната държава. В хода му последната променя (по-често или по-рядко) своя териториален обхват, което е обусловено от измененията в нейните граници (те, от своя страна, са резултат от определени исторически събития). Промените в обхвата могат да бъдат както позитивни (разширяване на държавната територия) така и негативни (нейното редуциране). Държавите, които претърпяват твърде многобройни промени в своя териториален обхват (какъвто е случаят с трите българските държави на Балканите), притежават динамично териториално развитие.

Трите български държави

Българският народ създава три трайни държави на Балканския полуостров, които хронологично съществуват една след друга. Първата българска държава (известна още като Първото българско царство), обхваща периода от 681 до 1018. Втората Българска държава (Второто българско царство) съществува от 1185 до 1396. Третата, в която живеем днес (първоначално монархия, а от 1946 република), възниква върху политическата карта на Европа през 1878. Съществуването на три отделни държави, разделени от големи времеви хиатуси, не позволява да се говори за общо териториално развитие на Българската държава от Средновековието до днес. Затова наличните три отделни териториални развития би трябвало само да се съпоставят, без да се разглеждат като единна цялост (противното  би било грешка, поне от  теоретична гледна точка). Но казаното дотук в никакъв случай не оспорва факта, че всяка следваща българска държава е приемник на предходната. Тъкмо обратното – цели да подчертае, че тази пряка приемственост изпъква особено ярко в териториален аспект. Налице са удивителни сходства в териториалните развития на трите български държави, които заслужават специално внимание. Целта на настоящата статия е да посочи и анализира именно тези сходства, които са доста интересни и слабо познати. По-долу са разгледани петте от тях, които авторът смята за най-важни.

Ядро („хартленд”) на трите български държави винаги е територията между река Дунав и Стара планина (днешна Северна България, позната още с античното си име Мизия). Това е напълно закономерно, защото споменатите две големи природни прегради осигуряват отлична естествена защита на тази територия. Именно там е зародишната зона (първоначалната територия) на всяка от трите български държави (неслучайно три от столиците на България (Плиска, Преслав и Търново) се намират именно в Мизия), което може да се види нагледно на карта 1. През 681, кан Аспарух откъсва тези земи от Византия и ги превръща в ядро на Първата българска държава. Там се намира ядрото и на Второто българско царство, след като през 1185 успешното въстание на братята Асен и Петър ликвидира византийското владичество. През 1878, Берлинският конгрес предоставя на възстановената българска държава земите между Стара планина и река Дунав (но без Северна Добруджа и областта Ключ), плюс бившия Софийски санджак. Главна задача на българските владетели, след 681, 1185 и 1878, неизменно е да присъединят към тази изходна територия останалите български етнически земи на Балканите, все още намиращи се под властта на могъщата южна империя (през Средновековието Византия, а в по-ново време Османската империя). Следователно, през всички исторически периоди Мизия играе ролята на обединително ядро, към което гравитират останалите неосвободени български земи (които то постепенно приобщава). Затова тя с основание може да бъде наречена „Българския Пиемонт”.

Важно е да се отбележи, че трите български държави възникват върху части от балканските владения на силни империи, стъпили върху три континента (Византия и Османската империя), които българите откъсват сами или с чужда помощ. Съвсем естествено, въпросните империи са недоволни от претърпените загуби и се стремят да ликвидират България (или поне сериозно да я редуцират териториално). В случая с Първата българска държава, става дума за откъсване на земи чрез експанзия отвън, докато в останалите два случая е налице възстановяване на унищожената българска държавност чрез силово отделяне на България от територията на съответната покорила я империя. Това отделяне става след големи въстания (на Асен и Петър, през 1185, и Априлското, от 1876) и последвали ги освободителни войни. Интересно е да се отбележи, че и в двата случая българите са подпомогнати от външни сили, дошли от север – куманите, през 1185, и русите, през 1877.

Всяка от трите български държави е принудена да започне  експанзионистична външна политика, насочена главно на юг-югозапад. Тя се ориентира към нея, за да си осигури по-голяма територия с по-значителни човешки и материални ресурси Тези придобивки са й  жизнено необходими, за да преодолее натиска на многобройните си външни врагове и да оцелее на невралгичния (поради своето кръстопътно географско положение) Балкански полуостров. Експанзията неизменно е насочена срещу враждебната южна империя (Византия или Османската империя) и за нея обикновено се посочват две причини: необходимостта от приобщаването на останалите неосвободени български земи и извоюването на важен излаз на Егейско море. Експанзията се осъществява главно с военни средства (например войните на царете Симеон, Калоян и Фердинанд), но понякога регистрира резултати и чрез дипломатически преговори (например присъединяването на областта Загоре, през 705, и Съединението на Княжество България с Източна Румелия, през  1885).

Като главен театър на войните за разширение на юг се очертава Югоизточна Тракия (тя е арена например на войните от 812-813, 896, 917-927, 1205 и 1912-1913). Другият важен военен театър е Македония. Заради своята заетост на юг България често губи територии на север и запад (посоки, в които обикновено не провежда активна външна политика). Така се случва например по времето на цар Симеон, когато практически е изгубена почти цялата Отвъддунавска България, или през 1913, когато Румъния нахлува в Северна България и откъсва Южна Добруджа. По време на експанзията на юг обаче, основният акцент пада върху Македония, където живее най-компактното българско население извън българските граници. Това контрастира със ситуацията в  Южна Тракия, където българският елемент, по традиция, е по-слабо представен. Тази област е жизненоважен хинтерланд за столицата на южната империя (Византия или Османската империя), поради което е упорито отбранявана и, съответно, по-трудна за овладяване.

Експанзията на юг

Българската експанзия на юг има две основни цели, явяващи се главни опори на имперската власт в Македония и Южна Тракия – градовете Одрин и Солун. България ясно осъзнава, че за да може да се утвърди трайно на северното егейско крайбрежие, се нуждае от най-голямото пристанище там – Солун. Но, в крайна сметка, българите никога не успяват да завземат този ключов град. Що се отнася до Одрин, той неколкократно пада в български ръце (през 812, 893, 917, 1003, 1230 и 1913), но въпреки това България не успява да се установи трайно и в Южна Тракия, тъй като среща упоритото противодействие на застрашената от унищожение южна империя.

Като цяло, експанзията дава трайни резултати само до линията Осоговска планина - Рила – Родопите – Сакар - Странджа. България се утвърждава в Северна Тракия и Софийско, но не успява нито да се наложи в Македония и Южна Тракия, нито да се укрепи твърдо на крайбрежието на Егейско море. Главната причина за това е силната съпротива, която среща на юг, в лицето на южните империи и техните наследници.

В хода на българската експанзия на юг, Софийска област винаги играе много важна роля. Поради своето ключово географско положение, тя се явява врата към Македония и това се осъзнава от всички български владетели. Затова, през 809 и 1195, тя е успешно присъединена към България. Областта става част от нея и през 1878, съгласно решението на Берлинския конгрес, макар за съдбата и да се води ожесточен спор между Русия и Великобритания, разрешен в полза на българите едва след решителната намеса на германския канцлер Ото фон Бисмарк. За голямото значение на тази област в Ново време свидетелства фактът, че именно там е разположена столицата на Третата българска държава – София.

Всяка от трите български държави преживява кулминационен момент в своето развитие, по време на който регистрира своето най-голямо териториално разширение и фактически се превръща (обикновено за кратко) в хегемон на Балканите. През Средновековието това задължително е съпътствано с утвърждаването на бреговете на трите най-големи морета, миещи бреговете на Балканския полуостров – Черно, Егейско (Бяло) и Адриатическо (наричано през Средновековието от българите Синьо). В Ново време тя успява да се закрепи само на крайбрежията на Черно и (за кратко) Егейско море. Този кулминационен момент обикновено е резултат от победоносна война и неизменно се свързва с името на определен могъщ български владетел – Пресиян, през 840, Иван Асен II, през 1235, и Фердинанд, през 1912,.  Общото между трите държави е и това, че възходът бързо си отива, за да отстъпи място на неизбежната национална катастрофа, по време на която обикновено всички реализирани по-рано териториални придобивки са изгубени. През 1256, такава катастрофа е Регинският мир (по силата на който България губи Македония, Беломорието и Родопите, в полза на Никейската империя), а през 1919 - Ньойският диктат.

Същевременно, прави впечатление фактът, че максималният териториален обхват на всяка следваща българска държава прогресивно намалява. Така, докато Първата българска държава обхваща, към момента на своя най-голям възход, около 600 хил. кв. км, при Третата българска държава цифрата е едва 200 хил. кв. км. Това негативно явление се дължи както на силния натиск от страна на съседните държави, така и на териториалното редуциране на българския етнос (пресиран от демографската експанзия на съседните етноси). България се оказва неспособна да контролира своята периферия (защото тя е твърде отдалечена от нейния „хартленд”) и се свива до основното си етническо ядро на юг от Дунав – областите Мизия, Тракия и Македония. Обсадена и атакувана от всички посоки, тя е принудена да се примири с неизбежните загуби (като изостави по-маловажните територии) и дори да започне борба за оцеляване.

Териториалният обхват на трите български държави

Тъй като въпросът за максималните териториални обхвати на трите български държави е много важен, ще си позволя да го разгледам малко по-задълбочено.

При анализирането на въпросните обхвати, прави впечатление фактът, че някои територии влизат едновременно в границите и на трите български държави. От карта 2 става ясно, че припокриващите се територии (с обща площ около 170 хил. кв. км.) са цяла Мизия (с Добруджа), по-голямата част от Македония (Вардарска, Пиринска и част от Егейска), Северна Тракия, Поморавието и Поресавието (около 2/3 от тях влизат в границите на съвременна България). Това съвпадение не е случайно - изброените територии съставляват основната част от българското етническо землище на Балканите и е напълно логично българската власт в тях да е най-силна и дълготрайна (до ХVІІІ-ХІХ век българското население е доминиращо във всички гореспоменати територии).

Наличието на беломорски излаз при всички максимални териториални обхвати недвусмислено говори, че борбата за достъп до топлите морета е сред първостепененните приоритети на България през всички исторически епохи. Македонската посока на разширение също е ясно изразена, защото и в трите случая България контролира повече от половината от територията на въпросната историко-географска област.

Същевременно, прави впечатление отсъствието от списъка на някои важни български територии като Отвъддунавска България, Южна Тракия и Егейска Македония. На какво се дължи това?

Отвъддунавска България (събирателно название на всички български владения северно от река Дунав – Влашко, Молдова, Южна Бесарабия, Трансилвания, Банат и пр.) се оказва много полезна за българската държава, защото е богата на разнообразни природни ресурси (злато, сребро, сол, дървесина и пр.) и представлява сигурен тил при непрекъснатите войни на юг. За съжаление обаче, е слабонаселена и в нея липсват компактни маси българско население, което обяснява лесната и загуба в края на ІХ век (загубена е толкова лесно, колкото е придобита). Борещата се да запази своите основни владения на юг от Дунав България не може да отдели време и сили за спасяването (или отвоюването) на отвъддунавските си територии, които трайно попадат под властта на номадите (унгарци, печенеги, татари и пр.).

Що се отнася до Южна Тракия, през Средновековието тя е контролирана главно от Византия, а в Ново време от Османската империя/Турция и Гърция. Византия и Османската империя я разглеждат като жизненоважна за своето оцеляване, защото представлява хинтерланд на тяхната столица Цариград. Те се опитват на всяка цена да парират българските стремежи за разширение в тази посока и, до голяма степен, успяват.

Колкото до Егейска (Солунска) Македония, ситуацията там е сходна. Солун е втория по значимост град във Византия и Гърция и въпросните две държави се стремят да му осигурят достатъчно широк хинтерланд, гарантиращ безопасността му срещу амбициите на България на юг.

По-долу, за улеснение, съм приложил таблица, синтезираща и обобщаваща най-важната информация за максималните териториални обхвати на трите български държави.

ОСНОВНИ ДАННИ ЗА МАКСИМАЛНИТЕ ТЕРИТОРИАЛНИ ОБХВАТИ НА ТРИТЕ БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВИ

Като основен противник на България (опитващ се да възпрепятства нейната експанзия на юг) се очертава силната южна империя (Византия, Латинската или Османската империя), с която тя често воюва на живот и смърт. Спорът с нея е главно за принадлежността на Южна Тракия. Южната империя се стреми да осигури достатъчно широк хинтерланд за своята столица Цариград (Константинопол, Истанбул) и, същевременно, да попречи на България да придобие излаз на Егейско море, за да може да запази позициите си в Западните Балкани.

Но България има и други противници, които я пресират от запад и север.

Като следващ по значение противник се очертава Сърбия, която нанася огромни щети на Втората и Третата българска държава. Нейната експанзия неизменно е ориентирана по долината на река Вардар, към Егейско море (поради невъзможността да се развие на север срещу могъщата Унгария), което налага завладяването на земи с преобладаващо българско население. В този вековен спор, за жалост, губещият е България. Опитите й да си възвърне Македония от Сърбия чрез сила (през 1330, 1913 и 1915) неизбежно завършват с национални катастрофи. Все пак трябва да се отбележи, че България двукратно успява да ликвидира и погълне (изцяло или частично) сръбската държава  – през 924 и 1915. Това статукво обаче се оказва нетрайно, тъй като Сърбия не след дълго успява да възстанови независимостта си.

Динамика на териториалното развитие

Териториалното развитие на всяка от трите български държави се отличава с голяма динамика. Държавата лесно и често променя своите граници, които са слабо устойчиви. Като цяло, реализираните придобивки бързо биват изгубени, така че крайните резултати за България обикновено са негативни. Тези промени са налице главно на юг, като именно южната граница на страната търпи най-чести промени. Понякога промените са свързани с придобиването или загубата на крупни територии (например присъединяването на Трансилвания и Банат към Първата българска държава, през 805,. или поглъщането на Източна Румелия от Княжество България, през 1885), а  в други случаи се касае само за дребни погранични корекции (например отстъпването на Кърджалийския кантон и долината на река Въча, през 1886, на Османската империя). Това е резултат както от нейната външнополитическа активност, така и от натиска на нейните съседи, заинтересувани да възпрепятстват на всяка цена възхода на България.

Изнесените дотук факти ясно доказват наличието на интересни сходства в териториалните развития на трите български държави. И веднага логично възниква въпросът, възможно ли е на базата на тях да се говори  за съществуването на някаква конкретна историческа закономерност, валидна за всички периоди от българската история. Очевидно да, и нейната същност се изразява в това, че през вековете България преследва почти едни и същи външнополитически цели, детерминирани от особеностите на нейното географско положение и историческо развитие. По стечение на обстоятелствата трите български държави винаги имат за изходна територия Мизия и поради това се стремят да се разширят на юг, за да присъединят към себе си всички останали български етнически територии и да затвърдят позициите си на Балканите. Тази закономерност произтича и от факта, че българската държавност нееднократно е прекъсвана от външни фактори (през 1018 и 1396) и обединителният процес трябва да се повтаря отново и отново. В този смисъл, е напълно естествено и средствата за неговото осъществяване да бъдат сходни, а гореспоменатите сходства са резултат именно от използването на тези средства.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Както е известно, според сегашната конституция на Република Сърбия в тази държава влизат две автономни области – Косово и Метохия и Войводина. На 17 февруари 2008, косовските албанци едностранно обявиха независимостта на Косово, която незабавно беше призната от САЩ, както и от водещите държави от ЕС – Великобритания, Германия и Франция. Създаването на независимо Косово накара редица многонационални държави (или такива с федерално устройство) да се замислят върху бъдещите предизвикателства за своята сигурност. Опасенията им се задълбочават от факта, че този акт беше приветстван от трима измежду общо петимата постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН, включително от единствената в света свръхдържава.

В самата Сърбия, мнозина се питат, дали с отделянето на Косово процесът на разчленяване на сръбското държавно пространство окончателно е приключил, или ще продължи. Защото само няколко седмици след провъзгласяването на “косовската независимост” в сръбските медии се появиха спекулации и за бъдещето на северната автономна област Войводина.

Местните играчи

На пръв поглед, статутът и политическата съдба на Войводина в състава на Сърбия не би трябвало да пораждат съмнение. От двата и половина милиона души, които живеят в областта, сърбите са мнозинство (65%). Следващи по численост са унгарците (15%), а нито една от останалите етнически групи не надминава 3% от цялото население на Войводина.

Нещата обаче не са чак толкова прости. Сред сърбите от Войводина не са малко онези, които по време на продължителното управление на Тито (а може би още преди това, имайки предвид факта, че областта дълго време е част от Австрийската империя) почти напълно са изгубили усещането за сръбските си етнически корени и предпочитат да се наричат “войводжяни”. Техен основен политически представител е прозападно ориентираната Лига на социалдемократите на Войводина (ЛСВ). Формално, тя се бори за разширяване автономията на областта, но основната и цел е федерализацията на Сърбия и превръщането на Войводина в своеобразна “държава в държавата”.

Впрочем, водещата управляваща партия в Белград – Демократическата партия (ДС) също разполага със силни позиции в автономната област, интересно е обаче, че на парламентарните избори през май 2008,тя спечели във Войводина, залагайки на лозунги и използвайки терминология, сходни с тези на спомената по-горе ЛСВ.

В момента Демократическата партия, на практика, контролира цялата власт във Войводина и именно с гласовете на нейните депутати, само осем месеца след обявяване независимостта на Косово, беше приет новият Статут на областта, редица членове на който влизат в противоречие със сръбската Конституция, предоставяйки на Войводина някои пълномощия, принадлежащи на централната власт в Белград.

Приемането на новия областен Статут породи крайно негативна реакция в самата Сърбия, провокирайки дори намесата на Сръбската православна църква, която изпрати писмо до председателя на Скупщината, министър-председателя и президента, в което Статутът се подлага на остра критика, като се посочва, че той представлява опит за създаване на “държава в държавата”. В писмото на Архиерейския Синод се изброяват правата, които Статутът предоставя на Войводина, в разрез с действащата сръбска Конституция:

- право да сключва международни договори в сферите на своята компетенция (ius

contrahendi);

- право да създава свои представителства в чужбина, особено в Брюксел (ius representationis);

- присвоеното от парламента на Войводина право да приема закони (1).

Тук е мястото да отбележа, че все още има възможност Статутът да бъде коригиран и съобразен с републиканската Конституция, докато не е включен в дневния ред за гласуване на Сръбския парламент. Към това, в частност, призовават значителна част от сръбската общественост, известни юристи, Сръбската православна църква, както и опозиционните партии.

Третият вътрешен елемент на дестабилизацията на политическата ситуация в северната сръбска област са политическите партии на местното унгарско малцинство и техните лидери. В официалните си изказвания унгарските политици от Войводина декларират лоялността си към сръбската държава и обявяват за своя цел създаването на силна, демократична и проевропейска Сърбия. Практическите им действия обаче, не винаги съвпадат с думите.

Така, непосредствено след като косовските албанци се обявиха за независими, унгарските лидери настойчиво поставиха въпроса за правата на сънародниците си от Войводина, включително за тяхната “персонална” и териториална автономия, макар че тази етническа група в Сърбия разполага с всички възможни права на едно национално малцинство.

Още в началото на март 2008 (т.е. само няколко седмици след провъзгласяването на независимо Косово), водачът на Демократичната общност на унгарците във Войводина (ДЗВМ) Шандор Пал обяви, че е настъпил “най-подходящият момент да повдигнем темата за автономиите в региона, тъй като, както показа косовският случай, правото на самоопределение вече се поставя над принципите на държавния суверенитет” (2).

Междувременно, Пал потвърди участието си в заседанието на т.нар. Съвет за автономиите в Карпатския регион. Поканата за него му беше изпратена от легендарния борец срещу режима на Чаушеску (а днес депутат в Европейския парламент) – трансилванският пастор Ласло Тьокеш, който възторжено приветства независимостта на Косово (3), подчертавайки, че тя е “добър модел за румънската провинция Трансилвания” (4), където, както е известно, има значително унгарско малцинство. На фона на подобни твърдения, става по-разбираема позицията на такива страни-членки на ЕС и НАТО, като Румъния и Словакия, които въпреки силния натиск от страна на САЩ и някои западноевропейски държави, упорито отказват да признаят независимостта на Косово (също както Испания, Гърция и Кипър). Ясно е, че предвид нарастващите претенции на унгарските малцинства в Румъния и Словакия, евентуалното признаване на Косово само би задълбочило проблемите на тези страни, поставяйки под въпрос териториалната цялост и суверенитета им.

Както е известно, след провъзгласяването на независимо Косово, местното сръбско малцинство се оказа в тежка ситуация. Тъй като не разполага с военна сила да си върне областта, Белград се опитва да постигне от ООН поне някаква форма на самоуправление за косовските сърби, която да гарантира оцеляването им на заеманите от тях територии. От това обаче се възползва един от водачите на унгарците от Войводина – Ищван Пастор, който поиска правото на самоуправление за косовските сърби (ако бъде постигнато, разбира се) да се разпростре и върху националните малцинства в самата Сърбия, включително и унгарското малцинство (5).

Макар че трудно може да се прави паралел между положението на сръбското малцинство в Косово и това на унгарското във Войводина идеята, лансирана от Пастор, помогна на партията му да стане част от управляващото мнозинство в парламентите на Сърбия и на автономната област (заедно с Демократическата партия и вече споменатата ЛСВ), след изборите, през 2008

Външните играчи

Трудно е да дефинираме достатъчно ясно, какви точно цели си поставя външната политика на Унгария по отношение на Войводина. Безспорно е обаче желанието на Будапеща унгарците, живеещи в съседните държави, да разполагат с по-самостоятелен статут. И тъй като Румъния и Словакия вече се вписаха успешно в евроатлантическия блок, изглежда много по-вероятно, че претенциите на унгарското малцинство за по-широка автономия биха могли да се реализират не там, а във все още изолираната и до голяма степен «смачкана» Сърбия. Вероятно това беше и една от причините Унгария да признае независимостта на Косово. Оптималният вариант за Будапеща би бил постепенното превръщане на Сърбия в децентрализирана държава, в която Войводина да се ползва със статута на «федерален субект» (с много щироки пълномощия), в чиито рамки унгарците да получат някаква форма на самоуправление. При подобно развитие, сръбските граници формално няма да се променят, но, поне що се отнася до Войводина, сръбската нация би престанала да се чувства пълноправен стопанин на собствения си дом.

Междувременно, енергийното споразумение между Сърбия и Руската Федерация, против което се обявиха немалка част от сръбските политически сили (както и почти всички, призоваващи за по-широка автономия на Войводина формации), придава на въпроса за бъдещето на сръбската автономна област още по-сериозни геополитически измерения.

Фактът че руският гигант “Газпромнефт” стана собственик на контролния пакет акции на компанията “Петролна индустрия на Сърбия” (НИС), както и споразумението за изграждането на газопровода “Южен поток”, се оценяват от повечето анализатори като изключително успешен стратегически ход на Русия на Балканите.

Нещата обаче опират до това, че значителен интерес към сръбския енергиен сектор (и икономиката на страната, като цяло) проявяват и съседите на Сърбия. Така, в белградските медии отдавна се коментираше интересът на унгарската петролно-газова компания MOL не само към НИС, но и към “целия петролен и газов сектор на Сърбия” (6). За MOL би било крайно нежелателно руснаците да изградят на територията на Войводина система от подземни хранилища за природен газ, защото ако Сърбия разполага с подобни газохранилища тя ще престане да зависи от добрата воля на Унгария да подава (или да не подава) газ през зимния период, когато потреблението му е най-голямо (7).

Мнозина смятат, че унгарската MOL е била силно заинтересована именно тя да придобие контролния пакет акции на НИС. Както е известно, унгарският капитал вече реализира няколко важни проекта в Сърбия. Така, унгарската ОТП купи три сръбски банки и създаде близо 400 съвместни банкови клона, повечето от които са в Белград или на територията на Войводина. Това обаче не смекчава горчивината от загубата на най-апетитното “парче” от сръбския енергиен сектор, оказало се в ръцете на руснаците, а не на унгарците.

Закупуването на НИС от “Газпромнефт” няма само чисто икономически измерения. Основните предприятия и инфраструктурата на сръбската енергийна компания са разположени именно на територията на Войводина (два нефтопреработвателни комбината, един газопреработващ завод, няколко вече намиращи се в експлоатация петролни находища, плюс още над 500 бензиностанции). Затова всяка промяна в статута на областта (да не говорим за превръщането и в полунезависимо образувание) представлява опасност едновременно и за единството на Сърбия, и за дейността на “Газпромнефт”, чиято собственост върху предприятията на НИС, при подобно развитие, може да бъде поставена под въпрос. Впрочем, една почти независима власт във Войводина би могла (поставяйки например нови и неприемливи условия) да застраши и реализацията на такъв мащабен проект, като “Южен поток”.

Така, играта за това Войводина да се сдобие с нов статут в рамките на Сърбия придобива много по-мащабни измерения. Основните играчи са няколко. От една страна е налице очевидният интерес на САЩ да поставят под контрол (измествайки Русия) доставките на енергоносители за Европа, включително и лобирайки за реализацията на проекта за газопровода “Набуко”. От друга страна, е ясен и интересът на Унгария, която, в случай че унгарската MOL беше купила НИС, щеше да постави Сърбия в зависимо положение, в сферата на енергетиката. Освен това, да не забравяме, че колкото по-самостоятелна (независима) от Белград е Войводина, толкова по-самостоятелно (независимо), както от Белград, така и от областните власти, ще бъде местното унгарско малцинство.

Що се отнася до интересите на Сърбия и Русия, в този конкретен случай те са доста близки. Просто защото само стабилната и интегрирана сръбска държава може да гарантира безпроблемния транзит на руския газ за Западна Европа. В същото време е ясно, че сделката между “Газпромнефт” и сръбското правителство за придобиването на НИС е само епизод от една битка чиито окончателен изход ще се реши едва през следващите години, а може би и десетилетия.

Бележки:

1. Вестник Печат, 2009, № 50, стр. 11.

2. Вестник Дневник, 7 март 2008, стр. 4.

3. Ibid., стр. 4.

4. http://www.vesti.rs./exit/Kosovo-kao-model.html

5. Вестник Дневник, 7 март 2008, стр. 4.

6. Елица Путникович. Откъде ще минат руснаците,

http://www.balkanmagazin.net/kolumna/biznis_i_

tehnologija/koji_ce_pravac_odabrati_rusi.xhtml.

7 Ibid.

* Авторът е доктор по политология от сръбската автономна област Войводина

{rt}

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Ако вземем под внимание съображението, че геополитическият анализ се основава най-вече на териториалните характеристики и населението на дадена държава, задачата на настоящото изследване се оказва твърде сложна. Византийската империя, както условно ще назова държавното формирование, възникнало през втората четвърт на ІV век, е непосредствен исторически, идеен и политически приемник на късната Римска империя. Това обстоятелство изисква да се потърси генезиса на римовизантийската геополитика от времето, когато се формира този държавен субект – епохата на първия принцепс-император Гай Октавиан Август (30 г.пр.Хр.- 14 г. сл.Хр.).

Римската империя в ерата на експанзия

Империята на Октавиан Август се разпростира на три континента с изключително разнородно население, наброяващо близо 70 милиона. Свързващото начало в този конгломерат от различни етноси и географски зони с различни културни нива и историческо самосъзнание са римските закони и единната имперска администрация, която все още носи белезите на гръко-римската полисна структура. В по-далечно бъдеще римляните ще оценят това време като „Златен век”, впечатлени от неимоверното разрастване на града-държава в Лациум, покорил целия познат им “Оrbis terrarum”, който, като територия, население и военна мощ, далеч надвишава собствения му потенциал.

След като сваля царете, Рим поверява върховната власт на консулите, които имат едногодишен мандат на управление. Именно те правят велик града-държава. Много по-късно Рим се корумпира от излишеството на роби и лукс, за които отивали средствата, разпределяни по-рано между войниците и истинските граждани. Всъщност, Републиката съществува докато Рим се ограничава с териториите на Италия, защото всеки войник притежава земя и пази родината си. Все пак, илюзията остава и при завоюването на Гърция. Елините съзират в Рим мегаполис, наподобяващ собствените им по-малки полиси и не приемат римското владичество като загуба на собствената си свобода. Завладените територии, перфектните закони и несломимата мощ на легионите създават прословутото римско самочувствие за превъзходство, което знаменитият френски юрист Мирабо формулира с парадоксалната фраза - „Величието на Империята погуби Републиката”.

След едикта на Каракала, през 214, римското гражданство става привилегия на всички обитатели на империята, а онези, които не я получават – воюват за нея. Римляните са убедени, че държавата им е създадена за да господства. Но още в първия век на първото хилядолетие става ясно, че при тогавашните съобщителни средства управлението на империята е изключително трудно. В края на дългото си управление Октавиан Август пожелава границите и да не се разширяват повече. Въпреки това, инерцията от поредните победи над варварите подтиква иначе разумният държавник Траян (98-117) да премине Дунав и завладее царството на даките. Приемникът му Адриан (117-138) пък разширява римските владения в Британия до шотландския вал и нахлува в Армения, нарушавайки предварителните споразумения с партите.

Траян е първият император, който не произхожда от Италия. Потомък е на римска колониална фамилия, установила се в Испания. След завладяването на Дакия се насочва на Изток (116), на хиляди километри от столицата, и покорява арабска Набатея. Мотивът на това рисковано начинание е създаването на сухоземна връзка между Сирия и Персийския залив, който в онази епоха не притежава съвременните геостратегически предимства. С това се достига до кулминацията на териториалното разширение на Рим. За Антонините (най-великата римска императорска династия, управлявала през 98-192) е ясно, че трайното удържане на новозавладените земи е невъзможно без участието на местни династи, които, запазвайки културологичните характеристики на региона, действат като васали на Рим.

С умелото си управление император Траян прави много за благоденствието на Рим. Той е убеден, че империята трябва да респектира не само с военната си мощ, а и със справедливите закони и опазването на мира. След подтискащото безвремие на „цезарите-чудовища” (14-98), римският Сенат присъжда на Траян званието „най-добър император”. Блестящата политика на Антонините е продължена от император Адриан (117-138), възпитан и обучаван от Траян, което го кара да се откаже от поставянето на свои протежета в Армения – ключова зона във взаимоотношенията с държавата на партите. Директната власт в западната зона на Близкия Изток се преценява като неуместна и Адриан се оттегля до река Ефрат. Важната крепост Едеса става пограничен град, а превесът на Изтока вече става забележим за римските императори.

По това време, другата сила със световно значение – Китай, установява контрол върху Таримската котловина (Такламакан), запазвайки го до появата на кушаните, принудили „Поднебесната империя” да се оттегли на Изток, където се съхранява в естествения кондоминиум на своето влияние.

Император Антонин Пий (138-161), чието име носи династията на Антонините, притежава забележителни качества на спокоен и мъдър управник. При вече реалното съсредоточие на власта в ръцете на императора, индивидуалните му качества стават определящ фактор за геополитиката на държавата. Стремежът му да запази мира и справедливостта на законите в завоюваните територии, както и отказът да прибягва до насилия, издигат авторитета на Рим сред полиетническото множество на империята. Твърде лабилната, в началото на Августовския принципат, идея за едноличната власт, се утвърждава окончателно именно при Антонините. Дори и най-заклетите републиканци не могат да отрекат просперитета на Рим, когато съдбините му се ръководят от подходящ, макар и едноличен, управник. За съжаление поредицата от забележителни императори, войни и държавници приключва с предпоследния от Антонините Марк Аврелий (161-180). Възцаряването му осъществява древната мечта на гръко-римските интелектуалци да видят начело на обществото владетел-философ. Още Платон, в разсъжденията си за идеалната държава, предвижда „благоденствие за всички” ако „философите станат царе, а царете са философи”.

В най-голяма степен тези критерии въплъщава личността на император Марк Аврелий – образцов стоик, проникновен писател и извисен интелектуалец, останал с непомрачено съзнание, въпреки предоставената му огромна власт. В близо двайсетгодишното си управление начело на най-голямата държава в Западното полукълбо, Марк Аврелий създава ред, а званието римлянин вече принадлежи на всеки, който иска да работи за общото благо. Въпреки това, във втората половина на ІІ век, Рим е прехвърлил връхната точка на своето величие и се озовава в обкръжение на твърде активни противници. Първостепенна и основна грижа на императорите става не консолидацията на разнородната империя, а нейното опазване от връхлитащите по всичките й граници чужди народи, които целят унищожението й.

През 166, германското племе маркомани се появява в околностите на Аквилея – голям и важен за държавата търговски център в Илирия. За да отблъсне варварите, Марк Аврелий продава императорския гардероб и мобилизира преторианската гвардия. Изходът от тази война предвещава победа, но върлуващата чума покосява императора във Виндобона (днес Виена), в периода на най-динамичната подготовка срещу маркоманите. Значението на субективния фактор веднага проличава в управлението на наследилия го Комод (180-192), който избързва да сключи неизгоден мир, скоро нарушен от варварите. Някои по-придирчиви изследователи на римската история твърдят, че това е края на империята. Фактически, той настъпва през 476 и е пресилено да се твърди, че през този период Рим изцяло е загубил инициативата в борбата срещу своите противници. Във всеки случай, след Комод, империята постепенно намалява териториалния си обхват и се бори предимно за своето оцеляване. В края на ІІ век Рим се оказва обсаден град – обстоятелство, което винаги е създавало чувство на страх у „световните господари”

Империя в криза

Сред най-съществените причини за зараждащата се криза е прекомерното разширяване на империята и невъзможността да се управлява от един център. В края на ІІ век, Европа, Близкия Изток и Северна Африка са много по-различни от епохата на Октавиан Август. Така наречените „нови народи”, в навечерието на Великото преселение на народите, не приемат римската доминация и в желанието си да намерят „място под слънцето” разрушават единствената възможна система, която е в състояние да установи траен мир в тогавашния цивилизован свят на Запада.

Римляните с тревога установяват, че броят на варварите непрекъснато нараства, което изисква увеличаване броя на легионите и тяхната издръжка, ставаща все по-непосилна за фиска. Централизацията и универсализацията на Запада се оказва асиметрична на реално осъществяващата се, под натиска на варварите, партикуларизация на Римския свят. Несъмнено, просветената монархия на Антонините допринася за благополучието на Рим, но това е един строг режим, основаващ се на „божественото право”, което е непонятно за неговите противници. В своята „Римска история”, писана през 229, Дион Касий определя римските императори като „самовластници”, които, въз основа на притежаваните от тях качества или недостатъци, пряко влияят върху съдбините на империята.

Около ІІ век сл. Хр. цивилизованият свят е скупчен около Средиземно море – акватория с интензивно плаване и стари връзки, а сушата около него е покрита с гъста мрежа от пътища и големи градски центрове. При наличието на силна власт и вътрешен ред, тези райони благоденстват, тъй като неприятелите биват държани далеч зад границите, в респект и подчинение. Основна ценност в тази епоха, както и по-късно, е храната и нейното производството. То може да се осигури, благодарение на спокойните комуникации, от районите с по-голяма производителност до тези, в които производството на храни е недостатъчно. Така например, мегаполисът Константинопол годишно консумирал около 175 000 тона пшеница, доставяна предимно от Египет. Всяко забавяне или прекъсване на житния подвоз провокира бунтове и сътресения с фатални последици. В по-малки мащаби, същото се отнася и до други селищни райони.

За една империя с етнически пъстро население, говорещо на много езици и изповядващо какви ли не култове, някои от които твърде странни за римския манталитет, религиозното единство е от особена важност. По отношение на расите и религиите, римляните се изявяват като толерантни владетели, но още първите цезари опитват да универсализират етичните ценности чрез почитане гения на императора. И докато при Юлиите обожествяването на императорите е по-скоро акт на надменност, по времето на Антонините се внушава, че не друго, а добродетелността на императорите ги прави божествени. Така мъдрият Траян се представя като Херкулес, докато Нерон скандализира все още гражданския Рим, уподобявайки се на Слънцето, с една колосална статуя.

Моралното преосмисляне на тази позиция говори за еволюция на ценностите, която ще бъде напълно завършена с приемането на християнството. При Антонините всички образовани римляни говорят и пишат на латински и гръцки, познават и литературата на двата езика. Това създава усещане за дълговечна традиция, която е сред поводите за римското самочувствие. Марк Аврелий пише основните си съчинения на гръцки, което се схваща като интелектуално изящество и съпричастност с древните постижения на културата. Може би и поради това, в края на ІІ и началото на ІІІ век, се извършва синтезът на гръкоезичната култура, която, на свой ред, формира устойчивостта на класическата традиция през Средновековието. Наред с това се забелязва намалялата роля на Италия, докато Изтокът реновира философията и настойчиво търси нови пътища на развитие. С времето, строгият ред, налаган от Запада, и разрастващата се бюрокрация се превръщат в задържащи развитието фактори. И ако при Адриан се набелязват контурите на очертаваща се политическа криза, през ІІІ век вече е налице мащабна идеологическа, стопанска и духовна криза.

През ІІІ век римското общество окончателно осъзнава опасността от нарастващата агресивност на варварите. Нейни носители са главно германите, въпреки романизацията на широка ивица от десния бряг на Рейн. През 20-те години на миналия век, проф. Михаил Ростовцев обрисува „кризата през ІІІ век” като „най-влиятелното събитие в Късната античност”, родило Европейското Средновековие. Тази всеобхватна криза има много измерения, но като че ли доминира социалнополитическият и аспект, формирал определението „епоха на войнишките императори”.

След „Златния век” на Август, римляните очевидно започват да странят от тежката военна служба, отдавайки предпочитание на търговията и охолния начин на живот. Това налага създаването на професионални армии, които обаче се превръщат в опасност за императорите, тъй като военните все по-настоятелно се домогват до пряко участие във властта. За да намалят заплахата от узурпации на „войнишки императори”, цезарите разреждат легионите по границите, което пък улеснява нападенията на варварите. С управлението на император Комод (180-192) приключва блестящият период от историята на Рим. Прекратява се и поредицата от просветени монарси. Армията и преторианците се превръщат в политически фактор, възраждайки най-лошите спомени от епохата на Юлиите и Клавдиите.

Политическата разруха и упадъкът на императорската власт правят уязвима вътрешността на империята. Режимът на „войнишките императори” се превръща в егалитарна монархия, довела до дестабилизирането на средната класа – основния крепител на имперската сигурност. През 271, алеманите нападат Италия, предизвиквайки истинска паника в Рим. Император Аврелиан (270-275) нарежда градът да се огради с крепостна стена, което в миналото изглеждало напълно излишно. Временният победител между войнишките претенденти за престола Септимий Север (193-211) се сочи като създател на „военната монархия”, тъй като се опира изцяло на армията. Администрацията бива поета от военните, а Сенатът губи значението си на законодателен орган. След Септтимий, империята се управлява от сирийските му роднини, което я довежда до ръба на катастрофата.

За по-малко от половин век, между 235 и 284, Рим се управлява от 15 императори, от които само един умира от естествена смърт. Някои от тях дори не успяват да влязат в столицата, изпреварени от поредния любимец на легионите. Разюзданото поведение на армията и разгулът на администрацията окуражават още повече умножаващите се врагове на Рим. Активират се франките, гето-сарматите, както и Персия – основния претендент за господство в Близкия Изток. През 224, един местен династ - Ардашар от Фарс, в дълбокия персийски юг, заема престола и поставя началото на Сасанидската династия, която бързо възражда военно-стопанската мощ на някогашната империя на Ахменидите. Новата управляваща върхушка в Сасанидска Персия се стреми към пълно господство в Близкия Изток и отхвърля изцяло западното влияние, наричайки го „гръцка наметка”. Единствено Армения запазва проримската си ориентация, въпреки огромните трудности в борбата с Персия.

Рим достига дъното на упадъка при управлението на Валериан (253-260) и Галиен (253-268), първият от които дори попада в плен на персийския шах, а Галия, на Запад, и Палмира, на Изток, се обособяват като самостоятелни държави. Краят на кризата поставя последния „войнишки император” - илириецът Гай Валерий Диоклециан (284-305).

Освен политиката и социалната сфера, кризата от ІІІ век силно засяга и икономиката на империята. Непрекъснатото увеличаване на данъците разорява дребните арендатори и оземлените войници-ветерани. За да набавят необходимите попълнения в армията, императорите привличат наемници от по-слабо култивираните провинции - Тракия, Илирия, Малка Скития, Северна Галия, Скития и от планините на Мала Азия и Испания. Въпреки това, напорът на „новите народи” не може да бъде спрян. През 410 е изоставена Британия, а през 480 - и Галия. Мирът, който империята се опитва да подържа, е напълно чужд на варварите, както и на основните римски противници на Изток – Палмира и Персия. В края на Античността Рим и Китай са единствените големи държави, опитващи се да създадат оазиси на мирно гражданско общество, като и двете са заобиколени от противници, чието съществуване се определя от войната.

Нашествията на варварите и войните с персите

След формирането на военния съюз на готите от Долния Дунав (248) и възраждането на Персия (224), както и поради зачестилите набези на германите през река Рейн, Рим е принуден да воюва почти едновременно на всичките си граници. Пораженията следват едно след друго – през 251, при Абритус , близо до днешния Разград, в битка с готите загива император Деций Траян, а след пленяването на император Валериан шах Шапур І превзема Антиохия – ключово средище в района на Близкия Изток. От времето на император Адриан политиката на империята е изцяло подчинена на отбранителната доктрина, като войската достига колосалното число от 600,000 бойци. Такава армия е непозната за епохата на Античността и Ранното Средновековие. Милитаризация с подобни мащаби превръща армията в първостепенен фактор. Офицерите изтласкват чиновническата бюрокрация, унищожавайки последните остатъци от гражданското управление. Осъществява се преход от гражданство към поданство, което раздалечава още повече съсловията на „уважаваните” (honestiores) и простолюдието (humiliores). Новото във взаимоотношенията между двете съсловия е дълбоката разлика не само в идеологията и социалната сфера, но и в юридическият им статут.

Кризата се влошава и от разразилата се, през втората половина на ІІІ век, в пандемични размери, чумна епидемия. Силно оредялото население не може да попълни липсите в армията, което дава нови шансове на варварите. Не достигат и роби, а те все още са основната производителна сила в рудниците, работилниците и обширните латифундии, набавяни в миналото от завоевателните походи. Въпреки строгите разпоредби по техния статут, собственото им възпроизводство не решава набавянето на свежа работна ръка. Управляващите са принудени да издават едикти за закрепостяване на работното население и социалното му обездвижване, лишавайки го от правото да преминава от една в друга социална прослойка.

В края на кризата, все по-отчетливо надига глава и твърде подценяваното от императорите християнство. Възползвайки се от общото недоволство и срутените имперски митове, християнството предлага религия на утешението и любовта, крайно дефицитни и затова все по търсени в онази размирна епоха. Предприетите мащабни гонения срещу новата религия от Диоклециан и цезаря Галерий, между 303-311, постигат обратни на очакваните резултати. По признание на властите, в началото на ІV век, християните са 10% от населението, което кара наследника на Диоклециан - Константин Велики (305-337), да преосмисли изцяло следваната спрямо тях политика. След издаването Едикта на веротърпимостта, през февруари 313, от двамата августи Константин и Лициний, християнството се превръща в толерирана религия. Седем десетилетия по-късно, при император Теодосий І (379-395), християнската църква е обявена за ecclesia triumphalis (тържествуваща църква), а Imperium Romanum все по-често се назовава Imperium Christianum. Това е тотална промяна на модела, което неизбежно рефлектира и във философията на римовизантийската геополитика.

Константинопол- новият мегаполис

Повечето изследователи основателно приемат Константин Велики за създател на Византийската империя. Като едноличен управник, след 324, той премества държавния център в стария Византион, получил неговото име – Константинопол. По това време, Рим все още е мегаполис, но в едно изоставащо обкръжение и без обещаващо бъдеще. В периода на кризата и интензивните варварски нападения, Изтокът остава сравнително по-малко засегнат. Големите градски центрове, като Александрия, Антиохия, Бейрут, Кесария, Атина, Солун и Константинопол, запазват икономическите си възможности, традиционните способи на управление и така превръщат Изтока в предпочитано място за живот и културна дейност. Всъщност, Диоклециан полага началото на „ориентализацията” на империята с преместването на императорската резиденция в Никомедия - малък град в Северозападна Мала Азия, в близост до бъдещата имперска столица Константинопол. Всеобхватните му реформи в областта на управлението, администрацията, императорския институт и стопанската дейност са в основата на формиращата се Източна Римска империя, която италианските хуманисти от ХV-ХVІ век наричат Византия.

Реформите на Диоклециан са насочени основно към управленската структура на империята, целейки премахване неправомерната намеса на армията и издигането във властта на случайни личности. Условно, империята е разделена на две половини – Pars Orientis u Pars Occidentis, начело с двама августи. За себе си Диоклециан запазва Изтока и титула maior august (старши август), а Западът предоставя на съратника си Максенций, с титула august. Двамата върховни управители се подпомагат от двама цезари, които, след предварително определения мандат на августите, трябвало да заемат техните места и на свой ред да изберат други двама цезари. Така се създава управленски екип от четирима висши управители, наречени тетрарси. С въвеждането на тетрархията се постигат две важни цели: по-оперативно управление на обширната империя и легитимно предаване на властта по начертания от Диоклециан сценарий, след изтичането на мандата. За дата на това събитие е определен 1 май 305, когато приключва 20-годишният срок на тетрархичното управление.

Само няколко десетилетия преди това, провеждането на подобна реформа би срещнала ожесточената съпротива на Сената, но в края на ІІІ век римското общество е изморено от безконечните граждански войни и амбициите на „войнишките императори”. Очевидно е, че реформата орязва политически функции на армията и я прави послушен инструмент в ръцете на императора. Реформата „слиза и по-надолу” като предвижда създаването на четири префектури (по две във всяка половина на империята), 16 диоцеза и 101 провинции. Обикновено, диоцезите се създавали върху исторически и етнически обособени територии, които по-късно очертават териториалните граници на Средновековна Европа. Такива например са Мизия, Тракия, Илирик и др.

Реорганизацията на административното управление внася промени и в командването на войските. Те са подчинени на дуцеси, чийто военни окръзи не съвпадат с териториите на провинциите или диоцезите. Така се избягва възможността за противопоставяне на централната власт от административните и военните управители на съответните единици. В общи линии, армията бива разделена на два основни контингента – подвижни войски (comitatenses) и гранични войски (limitanei). Последното премахва мобилността на легионите и те се срастват с местното население, поради обвързаността с дадените от им за лично ползване държавни земи.

Привидната партикуларизация на властта, всъщност създава строго централизирана структура, в която, по линията на компетенциите, цялата власт се съсредоточава в ръцете на „старшия август” Диоклециан. Самият той заявява, че с реформата желае да реформира императорския институт и да „разпредели отговорностите” по управлението в една твърде динамична международна обстановка.

Независимо от стройно изградената военноадминистративна система и подобрената комуникация между местното и централното управление, благосъстоянието на населението не се подобрява, тъй като богатствата на империята продължават да са разпределени твърде неравномерно. В западните провинции те попадат в ръцете на малобройна група от супер богати магнати, докато на Изток разпределението им изглежда по-справедливо. Породената от социално-икономическата обстановка диспропорция на доходите поражда корупция и напрежение в регионите, което кара Диоклециан, през 301, да въведе непазарна система за регулиране на цените.

Реформата, изцяло завършена при Константин Велики (305-337), поставя в съвършено нова ситуация върховния носител на властта. Съществуващите дотогава квазирепубликански традиции на магистратско управление са изоставени и са възприети будещите доскоро присмех персийски дворцови церемониали, представящи владетеля като божество с неограничена власт. Диоклециан не вижда по-подходяща форма за санкциониране на върховната власт от добре познатата елинистическа адорация на владетеля, почитан от поданиците като „цар-бог”. Самият той се представя като Йовий (юпитеров), а западният му колега Максенций - като Херкулий (херкулесов). Много показателна е и официалната промяна в обръщението към върховния владетел - „Dominus et dues nоster” (Господар и бог наш). Вече никой не си спомня времената, когато на императора се гледа като на висш магистрат, притежаващ само авторитета на пръв гражданин.

Преместването на имперския център на Изток Диоклециан мотивира с идеята, че можеш да бъдеш римлянин и без да си стъпил във великия град. В този контекст, императорът се разглежда като сюблимат на империята, при което сакралният топос – Градът, няма значение. Столицата се определя от резиденцията на императора, била тя в Милано, Трир, Еборакум, Никомедия, т.е. там, където се установява неговият двор.

След оттеглянето на Диоклециан от властта (1 май 305), тетрархията се разпада. Между августите и цезарите започва борба за надмощие, чиято крайна цел е заграбването на цялата власт. В нея, Константин побеждава Максенций, син на бившия август Максимиан, и в края на 312 овладява Рим. През февруари 313, в Медиолан, Константин и източният август Лициний обявяват „Едикта на веротърпимостта”, даващ равни права на всички религии, в това число и на християнската. Поради важността на това събитие, Пиер Гримал определя активното вмешателство в политиката на Константин Велики като „разделна граница в историята на Римската империя”. Според малко пресиленото становище на автора, Медиоланският едикт бележи „края на Римската империя”. Официалното признание на християнството, както и фактическото преместване на имперския център в Константинопол поставят началото на постримския период на Запад и раждането на една по същество нова държавна формация на Изток – Византия. През 324, Константин премахва източния август Лициний, а шест години по-късно тържествено открива новата столица в древния Византион (11 май 330) с името Nea Romae.

Новата столица, става команден пост между европейските и сирийските легиони, поради засиления интерес към регионите на Близкия Изток. Италия и Рим губят предишното си значение на ядро и основен стопански, политически и културен фактор на империята. Императорът и неговият двор (sacrum palatum) се превръщат в реален център на властта. Не висшите магистрати, а личното обкръжение на императора ръководи държавата, с което древната римска републиканска идея за Senatus populusque Romanus бива напълно изоставена. Мъртва е и гръко-римската идея за гражданствеността и свободата, като исконни социалнополитически атрибути на гражданството. В панегиричните речи в чест на императора все по-често се среща недопустимото в миналото обръщение „свещеннейши” (sacratissimus). Дворцовият церемониал изисква от удостоените да присъстват на него „възхищение” (veneration) и обожание (adoratio) към императорската особа. Последното окончателно лишава “първия гражданин на Рим” от обичайната му публичност. Налага се убеждението, че императорът е притежател на Res publica Romani, на която гледал като на „частно дело” (res private). Съдейки по „Списъка на ранговете” (Notitia dignitatum), числеността на бюрократичния апарат, пряко обслужващ императора, се увеличава многократно.

В много по-голяма степен от предшествениците си, Константин Велики осъзнава, че единствената възможна и ефективна санкция на необичайната за римското мислене върховна власт е религиозната, но не и езическата, адорация на владетеля като „бог”. Въз основа на християнските принципи, императорът изисква обожание на властта, а не на нейния носител, което всъщност е трудно различимо като поведение от страна на поданиците. Новият ред повече наподобява елинистическо-сасанидските традиции на Изтока, облечени в християнските норми на менталност, което ярко разграничава новата от старата империя на римляните.

Източната римска империя

В края на първата половина на ІV век западните части на някогашната Римска империя се разпадат на отделни държави от варварски тип, оглавявани от своите племенни “конунги”. Източният дял се запазва сравнително по-хомогенен и там варваризацията върви много по-бавно. Общо е впечатлението, че водещата в миналото Средиземноморска цивилизация, със старите си центрове, отстъпва място на онези райони, които в миналото са смятани за периферни, като днешните Северна Германия, Франция, Средна и Северна Русия, Иран и по-късно – Pax Mongolica.

Нарушаването на компактността на някогашния Orbis Romanis, липсата на сигурност и състоянието на перманентни военни конфликти внасят сериозни промени в стопанския живот. Интензивното стопанство е подменено от примитивното, чувства се осезателна липса на работна ръка и поради рязкото намаляване на населението. Новите пришълци се романизират само повърхностно, което снижава културните нива на живот и съдейства за натурализацията на стопанския и социален бит. Всяко стопанство се стреми да произвежда необходимото му, без връзки с останалите, специализирани в различни отрасли, региони. Поради упадъка на градовете, аристокрацията се затваря в своите вили-кастели. Изчезва средната класа, която в миналото създава благосъстоянието на империята. Античният свят бавно умира и върху руините му се ражда новият свят на Средновековието.

Упадъкът на гръко-римската цивилизация променя мисленето на хората. На Изток, причините за кризисните периоди обикновено се търсят във външните фактори. Така например, каситите унищожават Вавилонското царство, за упадъка на Египет като виновници се сочат хиксосите, за този на Асирия – персите, на Хетското царство – траките, а на Фригийското царство – кимерийците. Въпреки това, съвземането става по-бързо поради по-големите ресурси на местното население. На Запад, и по-точно в Рим, мислят по друг начин. В продължителните години на възход Рим няма съперници и установеният от него ред се смята за вечен. Никой дори и не помисля, че обществото има друг път на развитие, освен установения. Това деморализира аристокрацията и тя се привързва към некреативния начин на живот и празните удоволствия. Затова, когато варварите връхлитат империята тя се оказва неподготвена. Новите елити от ІV век се издигат предимно чрез даваните от императора титли и служби, което им отнема инициативата за лична себеизява.

От времето на император Марк Аврелий (161-180), центърът на античната цивилизация постепенно се измества на Изток. Въпреки това,  преместването на държавната столица в Константинопол формално не нарушава представата за единството на империята, още повече че до политическото завещание на Теодосий І (379-395) двете части се управляват еднолично от приемниците на Константин Велики. Официално признатото християнство набира все повече мощ и за няколко десетилетия се превръща във важен фактор на обществено-политическия живот - най-вече на Изток. На свикания от император Теодосий Велики Втори вселенски събор, през 381, християнството е обявено за държавна религия. Вторият Рим (Константинопол) трябвало да слее политическото наследство на римляните с духовния потенциал на елините в единна християнска империя. Това е една от основните характеристики в развитието на източните римски провинции, която формира зараждащата се Византийска империя.

По същото време, в латинските провинции на Запад достига само ехото на събитията. През ІV век, в социалния пейзаж на западното общество преобладава аристокрацията. По същия начин се устройва и Римската църква, в която през цялото Средновековие по-високите длъжности в клира традиционно се заемат от аристократи. Все пак, интелектуалците от ІV-V век, като Авзоний от Бордо, Боеций, Йероним Блажени и други, напомнят, че Западът не е изчерпал докрай потенциала си. Непоносимостта към „новите хора”, които западняците откровено наричали „варвари”, затруднява интеграцията, което пък кара последните да се държат деструктивно към завареното наследство. Това е и една от причините култът към светците-войни да не получи широко разпространение. Показателно е, че в „Житието на св. Мартин” се акцентира на войнските му добродетели едва в по-късните преписи, когато Западът е подвластен на рицарската мода.

През последната четвърт на ІV век възниква и готският проблем. Началото му поставя ударът на хуните при река Волга, принудил готите панически да търсят спасение в земите на Мизия и Тракия. Лошата организация на снабдяването и корупцията на бюрокрацията водят до злощастният за източната половина на империята сблъсък при Адрианопол, на 9 август 378, когато римската армия е разбита и самият император Валент намира смъртта си. Повече от един век готите ще приковават вниманието на източните римски императори, принудени на големи отстъпки и осигуряване на свободен достъп за готските вождове до командните постове в армията.

Строгият панонец Валентиниан ІІІ (425-455) е последния истински римски император на Запад. След него варварите проникват дълбоко в управленската структура на империята, а заемащите престола са по-скоро техни марионетки. Водени от завоевателните си инстинкти новите господари на Запада нямали и намерение да опазват мира. Чувстващи се победители, но изолирани от омразата на местното население и старите елити, те трудно се интегрират сред едно общество, свикнало да живее със закони. От друга страна, наложената им дистанцираност ги консолидира, което пък обяснява продължителното господство на готи и бургунди.

Интересен паралел в това отношение представлява създаденият, при аналогични обстоятелства, ред в Далечния Изток. През ХІІІ век монголите успяват почти напълно да окупират Китай, но вместо да се дистанцират от завоевателите, китайците правят успешен опит да ги асимилират и натурализират, съгласно своите традиции. Това създава впечатление, че старите династии продължават да управляват без видими разлики от епохата преди монголското нашествие.

Друга причина за враждебността спрямо варварите е приемането на арианството, което прекъсва общението им с Римската църква. Изключение правят останалите верни на православието франки, което канонично трайно ги обвързва с официалната църква. В края на ІV век, фактическото разделяне на номинално единната Римска империя става административна и военна необходимост. Двете половини тръгват по различни пътища на развитие. Чувството за солидарност избледнява, затова и малцина са изненадани от нашествието на Аларих в Италия, през 402, извършено от този доскорошен военен управител на Илирик. Разбира се, чуват се и гласове в защита на целостта на империята и пълното отстраняване на варварите, както настоява Синезий от Кирена в съчинението си „За монархията”. Всъщност, обособяването на двете половини, след 395, очертава и културната граница между Изтока и Запада, съхранена в общи линии чак до наши дни.

През 408, фактическият управител на Западната римска империя Стилихон е наклеветен пред император Хонорий, който нарежда екзекуцията му. Оставен без надеждни защитници, Рим пада в ръцете на Аларих, на 24 август 410. Сред съвременниците, случилото се предизвиква истински потрес, защото предвещава „края на света”. В Константинопол е обявен тридневен траур, а император Теодосий ІІ (408-450) нарежда изграждането на крепостна стена, която ще пази мегаполиса до превземането му от турците през 1453.

Така геополитиката на римския свят придобива нови измерения. Линията на противопоставяне се измества от оста Изток-Запад в посока Север-Юг. Както вече бе посочено по-горе, през 410, Рим изоставя Британия, а през 480 и Галия. Възникналата огромна степна империя на хуните, начело с Атила, само поради стечение на обстоятелствата не ликвидира още в средата на V век отслабената Западна римска империя. Провалът на отбраната идва от политическото отчуждение на армията, изместена от пребогатата клика на висшите държавни светски сановници. Неслучайно двамата най-велики управители на епохата – Анастасий (491-518) и Юстиниан І (527-565) са императори от “цивилен тип”.

На фона на пълния разпад на върховната власт на Запад, Църквата, в лицето на папа Лъв І Велики (440-461), се опитва да спаси останките от римския универсум. Тази тенденция, която определя сюзеринитета на властта, ще господства сред западните общества чак до края на ХІV век. През 475, главнокомандващият в Италия Орест обявява за император сина си Ромул Августул. Година по-късно друг варварски военачалник – Одоакър, снема от марионетния император владетелските инсигнии и ги изпраща в Константинопол. Това е и фактическият край на отдавна загубилата римския си облик Западна римска империя.

За Запада, V век е време на стеснени хоризонти и постепенното затваряне на регионите, което предпоставя появата на феодалните отношения. Загубената представа за целокупния Orbis Romanis отстъпва пред желанието да се съхрани малкия свят с близката околност. В същото време, на Изток, съдбините на империята се развиват по съвършено друг начин. Балканите, Мала Азия, Сирия, Северна Месопотамия, Палестина и Египет живеят пълноценен стопански живот, съхранени са имперските институции, натрупват се резерви, които в епохата на Юстиниан Велики (527-565) ще провокират идеята за възстановяване на Pax Romana.

Реконкистата на Юстиниан

Макар и владетел на една по същество източна империя, Юстиниан се самосъзнава като римски цезар. Формалното допитване до неговите съветници, как да оползотвори огромните златни запаси от времето на Анастасий І, съдържа предопределен отговор – възстановяването на Римската империя в целият й блясък от епохата на Антонините. Ромейският самодържец обаче не отчита настъпилите дълбоки промени на Запад, превръщащи амбициите му в анахронизъм.

Бунтът „Ника”, през зимата на 532, в Константинопол е първото сериозно изпитание в дългото управление на Юстиниан. Възникналото недоволство изглежда спонтанно само на пръв поглед. Натрупаното напрежение прераства в стихиен метеж поради силно накърнените граждански права и прекомерната централизация на властта. Засилената роля на императора намира израз в променения декор на дворцовата церемониалност, издаваща източния вкус на сасанидския двор. Налага се впечатлението, че централна фигура в управлението е особата на императора, който упражнява еднолично властта. По негово усмотрение всички финансови и военни ресурси на държавата биват поставени в служба на плануваната Реконкиста. Нов акцент в тези амбициозни проекти е мечтата на Юстиниан да припокрие териториално и политически Римската империя с Християнското ойкумене.

В Близкия Изток обаче, императорът не е сам в намеренията си. През втората четвърт на VІ век, засиленото влияние на Сасанидска Персия  (при шаха Хозрой Аноширван – т.е. “Безсмъртната душа”) застрашава византийското присъствие по Източносредиземноморското крайбрежие. Лесната победа над Картагенското вандалско кралство и обнадеждаващото начало във войната с италианските остготи се дължи на неподозираната дотогава слабост на варварските държави. С Персия обаче нещата стоят по друг начин .

Заплахата от добре смазаната парсийска военна машина и невижданата по мащабите си чумна епидемия парализират завоевателните стремежи на императора. И когато шах Хозрой се насочва към „перлата на Изтока” Антиохия, войната в Италия отива на заден план. Впрочем, персите също си дават сметка за възможностите на стария си противник. Неслучайно в шахския дворец в столицата Ктезифон (на 55 км южно от Багдад) са поставени три празни кресла – за императора на Китай, за великия хаган на степните номади и за римския император. Когато, през 568, персийските войски разгромяват номадската империя на ефталитите (белите хуни), шахът сече монета с надпис „Иран (вече) е свободен от страха”. Но въпреки огромните територии на Североизток достигащи до еките Окс и Инд, ядрото на персийската икономика си остава прилежащата до границите с Византия Месопотамия – регион с огромна креативна сила. Могъщите военни укрепления в зоната на границата, чийто руини и днес респектират с направата си, говорят за високото напрежение между двете велики империи. В същото време, въпреки войната, установените още в предишната епоха културни контакти не секват. Още повече, че Персия е живата връзка между същинския Изток и Запада. Индийските легенди за Буда добиват известност на Запад като историята на „Варлаам и Йосафат” от „Бодхисатва”. И не само това. Почти всички дуалистични учения във Византия (и Средновековна България), в генезиса си, съдържат ирански заемки.

Заетостта на Византия с Реконкистата на Запад и изострящият се конфликт с Персия изискват нова дислокация на войските, която снема отбранителните легиони от Дунавския лимес. Това дава шанс на зачестилите славянски нападения в Мизия и Тракия, които в следващите десетилетия, ведно с тези на аварите и прабългарите, ще променят демографската картина на Балканите.

В Италия Юстиниан получава подкрепа от Римската църква но не и от местната аристокрация. Това показва сериозното разминаване в социалнополитическата ориентация на двете доминиращи съсловия, първото от които се стреми да съхрани имперския универсум, а второто – да се освободи час по-скоро от опеката на автократична Византия.

След щастливото начало на управлението си, през последните две десетилетия от него Юстиниан се оказва в капана на собствения си имидж. Едно обстоятелство, което се проявява още в първите години на домината, достига при Юстиниян своята кулминация – едноличното управление лишава огромния апарат на бюрокрацията от собствена изява. Просперитетът в службите се постига само по волята на автократора, независимо от личните качества на сановника. Това изцяло пренастройва ритъма и компетенциите на държавната администрация, а когато, през последните години от своя живот, Юстиниан разхлабва желязната си хватка - анархията и корупцията водят до гибелни последици.

Създадената с неговите усилия цивилна империя съчетава по странен начин величие и немощ, които ще характеризират управлението на приемниците му чак до първата четвърт на VІІ век. Византийските дипломати от VІ век твърдят, че след като дипломацията е също толкова важна, както и войната, тя трябва и да струва поне колкото нея. Самият Юстиниан неведнъж заявява, че дори най-бляскаво спечелената война е далеч по-скъпа от добре заплатения мир. Това е нов манталитет, отличаващи се от милитаристичните нагласи на римските цезари. Византийският император държи да изглежда като миротворец и човеколюбец, съвсем в духа на християнските трафарети. На войната се гледа като на неизбежно зло или като средство за налагане на християнското вероучение сред езичниците.

Векът на Юстиниан се приема за край на Късната античност. Контаминацията на римските морални ценности с новата християнска нравственост бележи епохата с характерна двойнственост, намерила израз в съставения „Свод на гражданското право” (Corpus iuris civilis), определен от самия император като най-бележитото постижение на неговото време.

Юстиниановата Реконкиста бива забравена скоро след смъртта на императора. През 568, лангобардите в Италия и вестготите в Испания заличават следите от ефимерното византийско присъствие. Създадените, по времето на Маврикий (582-602), екзархати (военноадминистративни окръзи) в районите на Картаген (Северна Африка) и Равена (Северна Италия) са последните бастиони на византийското владичество на Запад. При все това, отделни части от Южна Италия са удържани в границите на империята чак до 1071. Изтокът и главно Анатолия (Мала Азия) постепенно се превръщат в гръбнак на средновековната византийска държавност. С оттеглянето на Византия от Италия настъпва и сериозна преориентация в поведението на римските папи – най-сигурните дотогава поддръжници на римовизантийският универсум. По този повод, папа Григорий Велики (590-604), който с тревога наблюдава превземането на Рим от лангобардите, пише: „Свършекът на света не е загатнат, той е очевиден”.

Последните от германската група варвари, нахлули в Италия, се отличават с невиждана жестокост, породена от големите различия в интерпретацията на моралните ценности. Лангобардите приемат твърде повърхностно християнството, поради което клановото им общество сериозно се разминава с обичайните социални отношения на Запада. Говори се, че пиели вино от черепите на убитите си врагове и забивали копията си около гробовете на загиналите бойци. Това ужасявало римляните. Цитираният по-горе папа Григорий Велики дори приписва на лангобардите пренасянето на чумната епидемия на Апенините. Разоренията и масовите издевателства над местното население обезлюдяват обширни територии, което довежда стопанството до катастрофа. Лангобардското нашествие слага край на политическото единство на Италия, трайно възстановено едва в средата на ХІХ век.

В недалечно бъдеще римските първосвещеници ще изоставят Византия с нейните проблеми на Изток и ще потърсят закрилата на франкските владетели, чрез които ще реновират, под егидата на апостолическия престол, старата имперска идея на Запад.

Първата половина на VІІ век донася на Византия нови тревоги от Изток. След смъртта на шах Хозрой І Аноширван, престолът му наследява неговият хаотичен внук Хозрой ІІ Апарвец (Победоносния) (591-628). Под предлог, че отмъщава за убийството на приятеля си император Маврикий, Хозрой ІІ нахлува в Сирия и, през 613, превзема Антиохия. Година по-късно пада Йерусалим, а през 619 персите покоряват и Египет. Походът на шаха поставя началото на продължителна война с Византия, бореща се за своето оцеляване. Северна Месопотамия, Сирия, Палестина и Египет, станали обект на персийската експанзия, са най-богатите и стратегически важни провинции на империята. Чрез излаза на Средиземно море, Персия реализира старата си стратегия да постави под контрол най-важните в епохата морски търговски пътища. Без тях пък, Византия вече не може да има решаващата дума в жизнено важния за нея Близък Изток и региона на Източното Средиземноморие. Най-критичният момент настъпва през 626, когато перси, авари, славяни и прабългари обсаждат столицата по суша и море по време, когато император Ираклий (610-641) набира войски за решителната схватка с Персия в Източна Мала Азия и Армения. Императорът дори е съветван да изостави Константинопол и се приюти в оцелелите територии на Южна Италия и все още подвластния му Картаген. Благодарение намесата на Църквата и предприетите радикални мерки по реорганизация на войската и администрацията, империята бива спасена. В знаменателната битка при Ниневия (629) персийските войски са разбити, а последвалият династичен хаос завинаги отстранява опасния съперник в Близкия Изток. В създадения вакуум обаче, само няколко години по-късно се настаняват арабите.

Междувременно, Ираклий се завръща в Константинопол с отвоювания от персите Свети Кръст и бива посрещнат като римски триумфатор. Съвременният поет Георги Пизидийски го възхвалява като „нов Херакъл” и „нов Константин”, но истината е, че изтощителната война между двете велики сили в Близкия Изток предопределя победата на Халифата. Създаването на Дунавска България, през 681, пък прави траен пробив на Дунавския лимес и Византия е принудена да се свие в гръкофонското си ядро в Мала Азия, Егейските острови и Континентална Гърция. Така, с римското начало бива приключено. Византия навлиза в епохата на Средновековието като първостепенна, но регионална, сила, доминиращи фактори в която са елинската култура и християнската религия.

Заключение

В края на VІІ век приключва Великото преселение на народите, което окончателно прекроява политическата и етническа карта на Европа и Средиземноморието. От някогашната единна, централизирана и военно респектираща Римска империя остава само споменът, фиксиран в тържествената титулатура на Константинополските императори от Ираклий насетне – „В Христа Бога верни самодържавни василевси на ромеите (римляните)”. Началото на Европейското Средновековие коренно променя стопанския живот, в който господстващо положение заемат хилядите дребни съществувания. Основно богатство стават земята и обработващите я селяни.

За Византия, VІІ век е и период на гърцизация. Латинският език окончателно е изхвърлен от употреба, а източното православие и гръцкият език стават най-съществените елементи на специфичната византийската идентичност. На Изток се появява нов фактор – Ислямският халифат, чиято религиозна и политическа несъвместимост с източнохристиянска Византия ще определи през близките три века статуквото на междудържавните отношения и формирането на три често противопоставящи се цивилизации – гръкоезичната източноправославна Византия и нейните културни сателити, латиноезичния католически Запад и арабоезичния ислямски Изток.

Литература:

Аммиан Марцеллин. История, вып.І-ІІІ, Киев 1906-1908

Барсело, П. М. Тачева, П.Делев. История на древните общества. София 1992

Браун, П. Светът на късната античност 150-750 г. сл.Хр. София 1999

Гримал, П. Римската цивилизация. София 1998

Корсунский, А.Р. и Р. Гюнтер, Упадок и гибель Западной Римской империи и возникновение германских королевств. Москва 1985

Макивиди, К. Атлас по история на стария свят. София 1996

Моммзен, Т. История Рима т.І-ІІІ, т.V Москва 1936-1941,1949

Ростовцев, М. История на стария свят т.ІІ Рим. Изд Анубис 1994

Хунгер, Х. Империя на новото средище. Християнският дух на византийската култура. София 2000

Штаерман, Е.М. Кризис античной культуры. Москва 1975

Chastagnol, A. La fin de mond antique, Paris 1976

Dagron, G. Aux origins de la civilization byzantine: langue de culture et langue d’Etat.- Revue Historique CCXLI,1969

Garnsey, P. R. Saller, The Roman Empire, London 1987

Gottleib, G. Ost und West in der christlichen Kirche des 4. und 5. Jahrchunderts. München 1978

Mango, C. Le development urbain de Constantinople, Paris 1983

Matthews, J.F. Western Aristocracies and Imperial Court, Oxford 1975

Remondon, R. La crise de l’Еmpire romain, Paris 1964

Piganiol, A. L’Еmpire Chrétien.- Histoire romaine IV,2 Paris 1947

* Статията на големия наш византолог е първа уводна част от изследването му върху геополитиката на Византийската империя – едно от малкото, посветени на тази тема, в световната историография

{rt}