Помолиха ме да развия някои теми, които засягам в предишните си трудове и, в частност, да поразсъждавам върху въпроса, дали с течение на времето не е намаляло значението на въведеното от мен стратегическо понятие „хартленд”, особено на фона на сегашната световна война. Но, за да представя това понятие в подходящия контекст, съм принуден да разкажа накратко как то се формира (1). Най-ранният ми спомен за политическите събития е свързан с един септемврийски ден на 1870. Току що бях тръгнал на училище (2) и съобщих в къщи новината, която научих от една телеграма, закачена на вратата на местната поща: че Наполеон ІІІ и цялата му армия са се предали на прусаците край Седан. Това беще голямо сътресение за британците, които, чисто психологически, още не бяха се откъснали от епохата на Трафалгар и отстъплението на Наполеон І от Москва, но значението на случилото се беше истински осъзнато едва след години. Защото още никой не бе дръзнал да оспори господството на Великобритания над океана и единствената опасност, която тя виждаше за отвъдморската си империя, беше азиатската стратегия на Русия (3). През този период, британските вестници бяха склонни да търсят доказателства за руски интриги във всеки слух, идващ от Константинопол и във всяка племенна свада, избухнала по протежение на северозападната граница на Индия. Британската морска и руската сухопътна мощ твърдо стояха в центъра на международната политическа сцена (4).

Трийсет години по-късно, на границата между ХІХ и ХХ век, фон Тирпиц пристъпи към изграждането на германския океански флот. По онова време организирах обучението по политическа и историческа география в Лондонския и Оксфордския университети и следях текущите събития с обобщаващия поглед на преподавател (5).

Германскитя динамика означаваше (и за мен това бе очевидно), че нацията, която вече притежааше най-голямата организирана сухопътна мощ и заемаше централна стратегически позиции в Европа, се стреми да си осигури и необходимата морска мощ, достатъчна за да неутрализира тази на Великобритания. Съединените щати също неудържимо се превръщаха във велика държава. Първоначално обаче, възходът им можеше да проследи само в статистическите таблици, макар че още като дете бях силно впечатлен от американската изобретателност. Спомням си например, окачената в класната стая карта, изобразяваща сражението между „Меримак” и „Монитор” – т.е. между първия броненосец и първия кораб с куполна артилерия (6). Така, Германия и САЩ заставаха редом с Великобритания и Русия.

Събитията, с които е пряко свързана появата на идеята за „хартленда”, бяха британската война в Южна Африка и руската война в Манчжурия. Първата приключи през 1902, а през пролетта на 1904 руско-японският сблъсък вече изглеждаше неминуем (7). Така че докладът, който прочетох в началото на тази година в Кралското географско дружество, озаглавен „Географската ос на историята”, беше съвсем актуален, макар че зад него стояха дълги години на наблюдения и анализи.

Контрастът между британската война срещу бурите, водеща се отвъд океана, на 6 000 мили от метрополията и тази, която Русия започна на сходно разстояние от своята метрополия в сухопътното пространство на Азия, естествено ме провокира да направя исторически паралел – същият контраст съществува между пътуването на Вашку да Гама, който в края на ХV век заобикаля нос Добра Надежда, на път за Индия, и експедицията на казака Ермак и конния му отряд, отвъд Уралския хребет, в Сибир, в началото на ХVІ век (8). На свой ред, тази втора съпоставка провокира анализа на многобройните набези, осъществявани през Класическата Древност и Средновековието от номадскике племена на Централна Азия срещу оседналото население на Европейския полуостров, против Средния Изток, против Индия и против същия този Китай (9). А заключението, до което стигнах, беше, че: „... през настоящето десетилетие за първи път сме в състояние да направим, достатъчно пълна, корелация между най-големите географски и най-големите исторически обобщения. За първи път можем да възприемем, поне донякъде, реалните пропорции на явленията и събитията на световната сцена и сме в състояние да потърсим формула, която да отразява макар и само определени аспекти на географската обусловеност в световната история. И, ако имаме късмет, тази формула би могла да има и практическа ценност, поставяйки в (необходимата) перспектива някои от съперничещите си сили в съвременната международна политика”.

Думата „хартленд” (т.е. „срединна земя”) за първи път се появи в този труд от 1904, но само мимоходом и под формата на описателен израз, а не като термин. Вместо него там се използваха изрази като „осово пространство” и „осова държава”. Например: „Разрушаването на силовия баланс в полза на осовата държава, водещо до експанзия на последната в периферните територии на Евро-Азия, би позволило използването на обширните континентални ресурси за изграждането на флот, след което пред очите ни би могла да възникна наистина световна империя. Това би могло да се случи, ако Германия стане съюзник на Русия.

В заключение би било полезно специално да подчертаем, че замяната на руския контрол над вътрешното пространство на континента с някакъв друг контрол не би довела до намаляване на географската значимост на осовото местоположение. Ако например, китайците, организирани от японците, решат да разрушат Руската империя и да завоюват територията и, те ще се превърнат в нова „жълта опасност” за световната свобода, именно защото биха обединили излаза на океана с ресурсите на огромния континент” (10).

Към края на Първата световна война, в Лондон и Ню Йорк, излезе книгата ми „Демократичните идеали и реалността” (тя беше преиздадена и през миналата 1942 в Ню Йорк). Очевидно, етикетът „осово” (пространство или държава), достатъчно уместен за една академична теза от началото на века, вече не отговаряше на международната ситуация, възникнала от тази първа голяма криза на нашата световна революция (11). Оттук и използваните термини – „идеали”, „реалности” и „хартленд”. Но самият факт, че тезата от 1904 (макар че ми се наложи да взема предвид и да внеса някои допълнителни критерии), въпреки всичко, представляваше добра основа за оценка на разположението на силите, формирало се 15 години по-късно, ми даваше увереност, че търсената от мен формула все пак е намерена.

Какво представлява „хартлендът”?

Сега ще пристъпя кам основния предмет на тази статия и ще се опитам да дам кратка и предварително оценка на значението на понятието „хартленд” за глобалния обзор, който би трябвало да предшества бъдещото урегулиране. Следва да сме наясно, че става дума за стратегия, която, определено, е не по-малко действена в мирно, отколкото във военно време. Няма обаче да си позволя да бъда въвлечен в сегашните широко коментирани дебати, чиято перспектива е далеч напред, отвъд представите на сегашното и следващото поколения. Ще се концентрирам върху годините, в които ни предстои да обуздаем врага си, докато (ако се възползвмаме от езика на Капабланка) не бъде окончателно унищожена неговата философия на войната.

„Хартлендът” е северната и вътрешна част на Евро-Азия. Той се простира на юг от арктическото крайбрежие до срединните пустини, а широкият провлак между Балтийско и Черно море формира неговата западна граница. Това понятие обаче не допуска да бъде точно определено върху картата, защото се основава на три различни физико-географски аспекти, които, макар и да се допълват и подкрепят взаимно, не съвпадат напълно.

На първо място, в този регион се намира най-широката от низините на земната повърхност. На второ място, през тази низина текат няколко големи плавателни реки: някои от тях се вливат на север в Арктическото море (12), но са недостъпни, откъм него, защото то е покрито с ледове, докато други се вливат в затворени водоеми от типа на Каспийско море, които нямат връзка със Световния океан. На трето място, тук е налице зона на пасища, която едва пред последния век и половина престана да предоставя на номадите-животновъди, придвижващи се с коне или камили, идеалните условия за постигането на висока мобилност. От споменатите три особености, речните басейни най-лесно могат да бъдат представени картографски: водоразделът, очертаващ цялата група от арктически и „континентални” реки като едно цяло, ясно обособява върху картата този обширен и неделим ареал, какъвто представлява „хартлендът”, съобразно тези частни критерии (13). Само че простото изключване на морската мобилност и морската мощ е чисто негативна, макар и важна, отличителна черта. В същото време низината и поясът от пасища формират позитивни условия за развитието на друг тип мобилност, а именно този, характерен за степите. Що се отнася до пояса от пасища, той прекосява низината по цялата и ширина, на не покрива изцяло нейната повърхност. И все пак, въпреки тези очевидни разминавания, „хартлендът” (като понятие и представа) осигурява достатъчна физико-географска основа за стратегическата мисъл. Да се върви по-нататък, като изкуствено се опростява географията, би означавало да се тръгне по погрешен път.

За сегашните ни цели е достатъчно коректно да кажем, че територията на СССР е еквивалентна на „хартленда” по всички направления, освен едно. И за да очертаем това изключение (което наистина е голямо!), нека прокараме права линия с дължина около 5500 мили, от изток на запад – от Беринговия пролив до Румъния. На три хиляди мили от Беринговия пролив, тази линия ще пресече река Енисей, течаща от границите на Монголия на север – към Арктическия океан. На изток от тази велика река, е разположена дълбоко изрязана зона на планини, плата и (затворени между планините) долини, която почти изцяло, от единия до другия си край, е покрита с иглолистни гори. Ще я нарека условно „земята на Лена” („Lenalend”), заради основния и белег – великата сибирска река Лена. Тази територия не влиза в „хартленда Русия” (Heartland Russia). Русия на „Леналенд” обхваща пространство с площ от 3,75 млн. квадратни мили, но населението там е само около шест милиона души, от които почти пет милиона живеят покрай трансконтиненталната железопътна линия от Иркутск до Владивосток. На останалата част от тази територия, гъстотата на населението е един човек на повече от три квадратни мили. Богатите природни запаси – гори, водна енергия и полезни изкопаеми, на практика, все още не се експлоатират (14).

На запад от Енисей се намира това, което по-горе нарекох „хартленд Русия” – т.е. равнина, простряла се на 2500 мили, от север на ю,г и на 2500 мили, от изток на запад. Тоест, площта и е 4,25 млн. квадратни мили, а населението – над 170 милиона души, като нараства с по три милиона годишно.

Най-простият и може би най-ефективният начин да се представят стратегически значимите параметри на руския „хартленд” е да ги сравним със съответните параметри на Франция. Като в случая с Франция, вземем за исторически фон Първата световна война, а в случая с Русия – Втората световна война.

Подобно на Русия, Франция е компактна страна, еднакво разпростряла се по дължина и ширина и поради това разполагаща с по-малко територия, пропорционално към дължината на границата, която и се налага да защитава. Цялата страна, с изключение на североизточната и част, е заобиколена от морета и планини. През 1914-1918 тя нямаше врагове, отвъд Алпите и Пиренеите, а френският флот и този на съюзниците и господстваше в моретата. Следователно, френската армия и съюзническите сили, разгърнати така че да прикрият открития североизточен участък от границата (15), бяха добре защитени по двата фланга и разполагаха със сигурен тил. Стратегическата „врата” в равнинния Североизток, през които към страната (и от нея навън) се „изливат”, подобно на приливи и отливи, толкова армии, е широка около 300 мили, между Вогезите и Северно море. През 1914, фронтовата линия, опирайки се на Вогезите, беше обърната назад, към река Марна. В край на войната, през 1918, тя се разгърна напред (т.е. към Германия), но опорната и точка си остана същата. Макар че през четирите години, този еластичен фронт се огъваше и свиваше, той не беше пробит, дори и след мощния германски щурм през пролетта на 1918. Тоест, потвърди се напълно, че страната разполага с достатъчно пространство, както за организирането на дълбока отбрина, така и за стратегическо отстъпление. За нещастия на Франция обаче, основният и индустриален район се намира именно в този североизточен сектор, където се водеха безкрайните битки.

Русия, в общи линии, възпроизвежда характеристиките на Франция, но в много по-голям мащаб и с граница, която е отворена на запад, а не на североизток. В сегашната война (т.е. Втората световна – б.р.), руската армия се разгърна, прикривайки откритата част от границата. В тила и е огромната равнина на „хартленда”, подходяща както за организирането на дълбока отбрана, така и на стратегическо настъпление. А още по-назад (от разположението на армията) тази равнина се затваря на изток от естествен природен крепостен вал, който се формира от „недостъпното” арктическо крайбрежие, пустошта на „земята на Лена”, отвъд Енисей и планинската верига, от Алтай до Хиндокуш, отвъд която са и Гоби, и тибетските, и иранските пустини. Тези три прегради са изключително мащабни и съвсем веществени и по значението си за отбраната многогратно провъзхождат крайбрежията и планините, заобикалящи Франция.

Наистина, арктическото крайбрежие вече не е недостъпно, в онзи абсолютен смисъл, в който беше съвсем доскоро. Керваните от кораби, подкрепени от мощни ледоразбивачи, и самолетите, разузнаващи водните проходи между масите плаващ лед, вече прокараха търговски маршрути по реките Об и Енисей и дори по самата Лена, но евентуално вражеско нахлуване през огромните пространства на полярните ледове, мъхестите тундри и горите, формиращи тайгата на Северен Сибир,    изглежда почти невъзможно, предвид базираната на сушата съветска въздушна отбрана.

Завършвайки съпоставката между Франция и Русия, нека разгледаме относителните величини на някои паралелни данни. Така, руският „хартленд” превъзхожда четирикратно Франция по население, четирикратно – по ширината на открития сектор на границата си и двайсеткратно – по площ. Тоест, откритата част от границата е съвсем пропорционална на руското население и за да се справи със стратегическата ширина на съветското разгръщане Германия беше принудена да „разводни” своя доста по-ограничен човешки потенциал с далеч по-неефективните контингенти на нейните съюзници. В едно важно отношение обаче, Русия започна втората си война с Германия в сходни условия, с тези, в които беше Франция, през 1914. Както и в случая с Франция, нейните най-силно развити селскостопански и индустриални зони, бяха разположени директно на пътя на завоевателите. Вторият петгодишен план трябваше да поправи тази ситуация, стига германската агресия да мошеже да се забави с няколко години (16). Впрочем, именно това бе и една от причините Хитлер да скъса договора си със Сталин, през 1941.

В същото време, огромните възможности, които предоставя „хартлендът”, да не говорим за природните запаси на „земята на Лена”, са много добре разпределени в пространството, от чисто стратегическа гледна точка. Индустрията се развива стремително в такива райони, като Южен Урал – т.е. в най-ключовата точка от „осовото пространство”, както и в богатия Кузнецки въглищен басейн, под защитата на мощните естествени прегради, издигащи се на изток от горното течение на Енисей. През 1938, Русия превъзхождаше всяка друга държава в света по производството на пшеница, ечемик, овес, ръж и захарно цвекло. Що се отнася до въглищата, Михайлов твърди, че според данните за запасите както на Кузнецкия, така и на Красноярския въглищни басейни, те могат да покриват потребностите на целия свят, в продължение на 300 години (Mikhailov N., Soviet Geography, London, Methuen, 1937). При изпълнението на първия петгодишен план, политиката на съветското правителство целеше постигането на баланс между вноса и износа. С изключение на много малък брой потребителски стоки, тази страна вече може да произвежда всичко, което и е необходимо.

Анализирайки всички тези данни, неизбежно стигаме до извода, че ако Съветският съюз излезе от сегашната война като победител на Германия, той ще се превърне в най-могъщата сухопътна държава на планетата (17). Нещо повече, той ще се окаже държавата, разполагаща с най-силна отбранителна позиция, в стратегически план. „Хартлендът” представловя огромна естествена крепост на земното кълбо, като за първи път в историята тя разполага с адекватен (както количествено, така и качествено) гарнизон.

Необходимото взаимодействие между западните държави и Русия

Не претендирам, че темата за „хартленда” – цитаделата на сухопътната мощ във великия световен континент, може да бъде изчерпана в кратка статия, като настоящата. Но, за да балансираме тази тема, нека посветим няколко думи и на едно друго понятие.

Наскоро от Казабланка беше отправен призив за съкрушаване на господстващата в днешна Германия философия. Това обаче може да стане, само ако оросим немския разум със свежата вода на някоя съперничеща философия. Допускам, че, да речем, след две години ще бъде дадена заповед за прекратяване на огъня, силите на съюзниците ще превземат Берлин, ще изправят на съд военните престъпници, ще утвърдят новите граници и ще вземат редица други „хирургични” мерки за да не може по-старото поколение германци, което най-вероятно ще умре озлобено и неразкаяло се, отново да внушава исторически лъжливи идеи на представителите на по-младото поколение. Очевидно е обаче, че ще бъде най-малкото безполезно теорията на свободата да се насажда в Германия от чужденци. Не можеш да се научиш да бъдеш свободен, свободата може само да бъде предоставена на онези, които могат да се възползват от нея. И все пак, „запушеният канал” може успешно да бъде прочистен, ако и двете му страни се контролират от достатъчно мощни прегради – сухопътната мощ от изток, т.е. от „хартленда”, и морската мощ от запад, т.е. от северноатлантическия басейн. Накарайте германският разум на осъзнае, че занапред всяка разпалена от Германия война неизбежно ще трябва да я изправи пред два несъкрушими фронта, и немците сами ще решат този проблем.

За целта обаче е необходимо, на първо място, да се формира ефективно и продължително взаимодействие между Америка, Великобритания и Франция, в чиито рамки първата ще гарантира дълбочината на отбраната, втората би представлявала заобиколен от вода преден пост (нещо като Малта, но в много по-голям мащаб), а третата – удобен за отбрана плацдарм. Последната функция е не по-малко съществена, отколкото първите две, защото морската мощ, в крайния етап на използването си, следва да бъде „земноводна”, ако действително иска да балансира сухопътната мощ. На второ място е нужно тези три държави-победителки, както и четвъртата – Русия, да поемат задължение да действат съвместно и незабавно, при появата на каквато и да било заплаха за мира – така че, Сатаната вече никога да не може да надигне глава в Германия и постепенно да умре от изтощение.

Забелязвам, че напоследък мнозина мечтаят за световна въздушна мощ, която едновременно би ликвидирала и флотите и армиите.  Бих им цитирал думите, които чух от един професионален военен летец: „въздушната мощ изцяло зависи от ефективността на наземната и организация”. Темата е прекалено обширна за да я дискутирам в рамките на настоящата статия. Мога обаче да кажа едно: още никой не е успял да докаже, че войната във въздуха няма просто да продължи дългата история на всевъзможните видове бойни действия, при които настъпателната или отбранителна тактика периодично надделяват, генерирайки междувременно постоянни промени в стратегическите условия (18).

Нямам претенциите, че мога да предскажа бъдещето на човечеството. Това, с което се занимавам, са само обстоятелствата, при които, след като победим в сегашната световна война, бихме могли да направим първите стъпки за извоюването на мира. Засягайки структурата на следвоенния световен ред, която днес за първи път се анализира от мнозина, е много важно щателно да прокараме разделителната черта между идеалистичните проекти и научните реалистични планове и карти, в които присъстват понятия – политически, икономически, стратегически и т.н. – базиращи се на признаването на съществуващите факти.

Имайки всичко това наум, можем да привлечем вниманието към една изключително важна особеност на световната география – наличието на нещо подобно на пояс (или воал), който сякаш покрива стремящите се към Северния полюс региони. Той започва от пустинята Сахара, след което, ако се движим на изток, намира продължението си в арабските, иранските, тибетските и монголските пустини и, през пустошта на „земята на Лена”, Аляска и планините Лорентиди в Канада, достига до засушливата зона в западната част на САЩ. Този пояс от пустини и пустоши е изключително важен елемент в световната география. Защото вътре в него (т.е. заобиколени от него) са разположени два взаимносвързани феномена с почти равна значимост: „хартлендът” и басейнът на „Средиземния океан” (Северна Атлантика), с неговите четири „придатъка” (Средиземно, Балтийско, Арктическо и Карибско морета). Отвъд пределите на въпросния пояс е Великият океан (Тих, Индийски, Южноатлантически), както и земите, които му отдават речната си влага (азиатските мусонни зони, Австралия, Южна Америка и Африка на юг от Сахара) (19).

Архимед казва, че би могъл да повдигне земята, стига да намери опорна точка за своя лост. Целият свят не може да бъде повдигнат (поне не отведнъж) и върнат към просперитета, но регионът между Мисури и Енисей, с неговите грандиозни въздушни магистрали за търговския флот Чикаго-Ню Йорк и Лондон-Москва, както и с всичко онова, което би съпровождало развитието им, следва да бъде основен обект на внимание и грижи, защо именно той е призван да изиграе ролята на прословутата опора на Архимед. Би било разумно, малко да се почака с покоряването на Япония. След време, Китай ще получи от нас достатъчно капитал (и това е наш дълг и въпрос на чест), в подкрепа на романтичния му опит да изгради нова цивилизация за една четвърт от човечеството – цивилизация, която няма да изцяло източна, нито пък изцяло западна. След като това стане, въвеждането на ред в света вече няма да представлява трудност, като Китай, САЩ и Обединеното кралство ще изиграят ролята на своеобразни „пътеводни звезди” по този път, по който след всяка от последните две държави ще тръгне цяла общност от свободни нации, защото макар че тяхната (т.е. американската и британската) история е различна, резултатите ще се окажат сходни. Но, първото мащабно мероприятие за икономическо оздравяване, без съмнение, следва да се реализира в пояса на пустините, защото иначе рискуваме цялата ни цивилизация да бъде обзета от хаос. Много е жалко, че съюзът, уговорен след Версай между САЩ, Великобритания и Франция, така и не бе реализиран. Защото той би ни спасил от всички сегашни бедствия (20)!

Още няколко стратегически понятия

Сега, за да завърша очертания от мен модел на Кръглата Земя, ще си позволя набързо да добавя още три понятия към двете, вече представени по-горе. За целите на онова, което в много американски трудове се обозначава като „голяма стратегия”, е също толкова необходимо да се направят достатъчно широки обобщения в сферата на географията, както и в тези на историята и икономиката.

Вече очертах понятието си за „хартленд”, което, без да се колебая, смятам днес да по-действено и полезно, отколкото беше преди двайсет или четиридесет години. Вече споменах, как то се вписва в своя широк пояс от естествени отбранителни съоръжения – от покритото с лед Полярно море, гористата и прорязана от планински хребети „земя на Лена” и централноазиатските планини и сухи плата. Въпреки това, този пояс не е напълно затворен заради наличието на отворени „врати” с ширина от хиляда мили, водещи от полуостровна Европа към вътрешната равнина, през обширния провлак между Балтийско и Черно морета.

За първи път в цялата история, вътре в тази гигантска естествена крепост има достатъчен гарнизон който да не позволи проникването на германските завоеватели. Отчитайки това обстоятелство, както и описаните от мен по-горе укрепления по фланга и в тила, ширината на въпросните „врати” всъщност се оказва предимство, защото създава възможност врагът да бъде победен, принуждавайки го да разтегли максимално своя човешки потенциал. В същото време, на повърхността на „хартленда”, както и в неговите дълбини, има богати запаси от обработваеми земи, руди и гориво, които са равни (или почти равни) на всичко онова, което може да се открие на повърхността и в дълбините на Съединените щати и Канада, взети заедно.

По-горе, изказах предположение, че потокът от прочистваща контра-философия, насочен между несъкрушимите прегради, които обграждат от запад и изток Германия, би могъл да освободи германския разум от завладялата го черна магия. Разбира се, никой от победителите няма да се окаже толкова глупав да се опита със собствените си ръце да гони злите духове от душата на победената германска нация. Всъщност, дори не съм сигурен, дали след първите (неизбежно наказателни) години, победоносните демокрации ще са склонни да запазят необходимите многочислени и поддържащи постоянна бойна готовност свои гарнизони на немска земя, защото е много трудно да призоваваш демократите да упорстват в нещо, което противоречи на самия дух и същността на демокрацията. По-добре би било, ако прочистващият поток потече от едни или други възраждащи се германски „извори”, бликащи между споменатите по-горе мощни прегради, едната от които е в „хартленда”, а другата – на територията на трите „земноводни” държави – американската, британската и френската. Двете приятелски световни сили обърнати с лице една към друга и стоящи от двете страни на течението на този поток биха били еднакво мощни и винаги еднакво готови за необходимите действия. Така, Германия би живяла под постоянната заплаха от незабавна война на два фронта, ако дръзне да предприеме каквото и да било нарушение на договорите, забраняващи и както физическата подготовка за война, така и пропагандата на съответните идеи сред немската младеж, което е другият начин за подготовка за нова война (21). Гарнизоните на демократичните сили, разположени на тяхна земя, биха изиграли ролята своеобразни „учители” за германците, със силата на своя показателен пример.

След този постулат, следва второто, лансирано от мен, географско понятие, а именно – това за Средиземния океан (т.е. Северния Атлантик) и зависимите от него морета и речни басейни. Ще си позволя да не анализирам в детайли това понятие, като вместо това отново го опиша чрез трите му основни елементи, а именно – „плацдармът” в лицето на Франция, защитеното от Ла Манша „летище” в лицето на Великобритания и резерва от обучен човешки потенциал, селско стопанство и индустрия, в източната част на САЩ и Канада. И тъй като става дума за военен потенциал, САЩ и Канада са, в еднаква степен, атлантически държави, а тъй като не бива да оставяме извън полезрението и заплахата от внезапна война по суша, и „плацдармът” и заобиколеното от вода „летище” са изклочително важни за мощта на „земноводния” свят.

Ще очертая съвсем бегло трите останали понятия и то единствено заради необходимостта от планетарна завършеност и баланс. Опасвайки двете току що описани единства – „хартленда” и басейна на Средиземния океан, на планетата се очертава своеобразен пояс от незаселени земи, образуващ практически непрекъснато сухопътно пространство, покриващо около двайсет милиона квадратни мили, т.е. около една четвърт от цялата земна суша. В това огромно пространство днес живеят общо по-малко от трийсет милиона души, с други думи – 1/70 от населението на планетата. Разбира се,  самолетите ще могат спокойно да преодоляват във всички посоки този пояс от пустоши и през него ще се прокарат автомобилни магистрали. Но той още дълго време ще прекъсва социалната връзка между основните човешки общности на Земята. Впрочем, някой ден може да се окаже, че след изчерпването на световните запаси от въглища и петрол, Сахара ще се превърне в полигон за използване на пряката слънчева енергия.

Четвъртото от въведените от мен понятия, обхваща влажните тропически гори на Южна Америка и Африка, от двете страни на Южния Атлантик. Ако бъдат покорени от съвременното модерно земеделие и заселени с демографската плътност на тропичния остров Ява например, те биха могли да осигурят живота на почти милиард души, разбира се при условие, че медицината съумее да осигури в тропиците същата производителност на човешката енергия, каквато съществува в умерените зони (23).

На пето и последно място, един милиард души, принадлежащи към древната източна цивилизация, населяват мусонните зони на Индия и Китай (24). Те следва да постигнат просперитет през същия период, през който следвоенните Германия и Япония ще бъдат укротени и дресирани от цивилизацията. След това, те ще се уравновесяват с онзи милиард, който обитава земите между Мисури и Енисей. Тоест, ще се формира една балансирана планета на хората. Която ще бъде щастлива, тъкмо защото е балансирана и свободна.

1943

Бележки:

1. При Макиндер, понятието “peace” не се покрива изцяло с българската дума „мир”, а включва и многообразните значения на латинското “pax” – като «международно омиротворяване» и «базиращият се върху него механизъм на взаимоотношения между народите» (впрочем, същото се отнася и за заглавието на известната книга на Никълъс Спикмън “The Geography of the Peace”).

2. Макиндер посещава началното училище в Гейнсбъро (Ланкашир), през 1870-1874.

3. Тук думата „position” очевидно не се употребява в смисъла на „местоположение”, нито пък в духа на израза “to be in a position to do something” (т.е. „да си в състояние да направиш нещо”). Става дума за стратегическите позиции и постановки на Руската империя в Азия и за произтичащия от тях практически курс, следван от Москва – по същия начин, по който говорим за „отбранителна позиция” или „агресивна позиция”, опитвайки се обозначим отделните позиции в някой конкретен спорен въпрос.

4. Такава по онова време е британската гледна точка. Онзи, който изучава тогавашната епоха по „Мисли и спомени” на Ото фон Бисмарк или по „Дипломатическата история на Европа” на французина Антонен Дебидур (1847-1917), вероятно би разглеждал нещата доста по-различно.

5. Макиндер преподава в Оксфорд през 1887-1905, а в Лондонския университет – през 1900-1926.

6. Броненосецът „Монитор” с въртяща се артилерийска кула, конструиран от шведа Джон Ериксон, действително е първия военен кораб от този тип. В същото време, дървената фрегата „Меримак”, преименувана от пленилите я южняци на „Вирджиния” и набързо обшита с метална броня, не би могла да се смята за първия броненосец в света, защото такива се строят в Европа от края на 50-те години на ХІХ век („Глюар” – през 1859, във Франция, или „Уориър” – през 1860, във Великобритания). „Вирджиния” обаче споделя, заедно с „Монитор” славата на първите броненосци, участвали в истинско сражение – завършилата без победител знаменита битка, състояла се на 9 март 1859 на Хемптънския рейд (вж. Encyclopedia Americana, 1973, p. 357-358).

7. Тук Макиндер очевидно бърка: през пролетта руско-японската война не просто „изглежда неизбежна”. Тя вече е започнала (на 9 февруари, т.е. само две седмици след като в Кралското географско дружество е прочетен прословутият доклад на Макиндер за заплахата, която представлява за света настъплението на „осовата държава” към евроазиатското крайбрежие).

8. Вероятно за да подсили синхронния ефект, Макиндер произволно измества времето на похода, ръководен от Ермак, от края на ХVІ век, към неговото начало. Всъщност, доста по нагледен би могъл да стане друг, хронологично достоверен, паралел: между плаването на предшественика на Вашку да Гама Бартоломеу Диаш отвъд нос Добра надежда, през 1487 и първия голям поход на московските воеводи Семьон Курбский и Иван Салтиков-Травин отвъд Урал, през 1483, т.е. сто години преди похода на Ермак, в резултат от което Великият московски княз започва да се титулува и княз на Югра.

9. Визията за руснаците, утвърдили се в Сибир, като наследници на татарските владетели, включваща и Московското царство в групата на номадските държави от „хартленда”, по-късно е усвоена и вулгаризирана от руските евразийци. Всъщност, от гледната точка на московските владетели от ХV-ХVІ век, руската миграция към гористите райони отвъд Урал се насочва не толкова по татарската, колкото по новгородската „следа”, защото новгородците стигат до река Об още през 1364-1365. Неслучайно походът на отряда, ръководен от Курбский и Салтиков-Травин, отвъд Урал е осъществен непосредствено след присъединяването на Новгород (1478) и неговото старо владение Вологда (1481) към Москва. Освен това, напук на онова, което твърди Макиндер, бойците на Ермак се придвижват в Сибир не толкова с коне, колкото със салове, т.е. по-скоро следват модела на викингските походи, а не тези на номадите. Между другото, визията за Сибир, като своеобразно продължение на новгородските владения намира израз и в разпространената през ХVІ-началото на ХVІІ век практика именно жители на Новгород да бъдат назначавани за владици на Тоболск. В геостратегията на Московското царство, разположено върху две пространства – меридионалното балтийско-черноморско и паралелното сибирско, свързани помежду си от волжко-каспийската зона, новгородските владения заемат уникално място, включвайки се и в двете направления на териториално разширяване и представлявайки тяхната пресечна точка, откъдето те се разделят като два лъча. Вероятно именно този фактор, в значителна степен, предопределя по-късното изграждане на имперската столица Санкт Петербург в тези земи (вж. Цымбурский В., „От великого острова Русии”: к прасимволу российской цивилизации, Полис, бр.6/1997).

10. На практика, именно от тези пасажи от „Географската ос на историята” по-късно се развива тезата на Никълъс Спикмън за „римленда” като истинското място, където се формира агресивната мощ, и за „хартленда” като естествен съюзник и приятел на океанските държави, превръщащ се в техен враг, само когато онези, които го контролират, се опитват да станат и господари на „римленда” (вж. Spykman N., The Geography of the Peace., N.Y., 1944, р.57).

11. Както изглежда фразата на Макиндер “…the first great crisis of our world revolution” би следвало да се тълкува като първата криза, възникнала в резултат от описаната в „Географската ос на историята” „колумбова революция”, формирала новия световен ред.

12. В настоящата статия, Макиндер обозначава Северния ледовит океан с няколко различни термина: „Арктически океан”, „Арктическо море”, „Полярно море”. Тази неточност и пренебрежение към термините, без съмнение, е свързана с представата на автора за Северния ледовит океан, като своеобразно „море” на Средиземния океан на евроамериканците (т.е. на Северния Атлантик), пък макар и покрито с ледове, което определя и особения статут на вливащите с в него реки, като относително „недостъпни” откъм океана реки на „хартленда”. На свой ред, тази представа очевидно подкрепя тезата на „късния Макиндер” за географското родство между „хартленда” и териториите, заобикалящи Северния Атлантик.

13. Фразата „… the water divide which delimits the whole group of Arctic and continental rivers into a single unit…” означава, че Макиндар, както впрочем и руските евразийци, смята за закономерно обединяването на пространствата, омивани от водите на арктическите и „континенталните” реки (като сред последните е и Волга) в едно географско цяло (“… into a single unit…”). Интересно е, че руските геополитици от втората половина на ХІХ век (т.е. периода на най-голямото разширяване на Империята в Централна Азия) са склонни, напротив, да смятат Волга за граница, на изток от която очертават т.нар. Северна (т.е. контролираната от Русия) Централна Азия, използвайки, в частност, хидроложкия критерий. В това отношение са показателните книгите на  генерал Михаил Терентиев „Русия и Англия в Централна Азия” (издадена в Санкт Петербург, през 1875) и, особено, на генерал Михаил Венюков „Опит за преглед на руските граници в Азия” (Санкт Петербург, 1873), в които централноазиатската граница на Русия в началото на ХVІІІ век се характеризира по следния начин: „в известен смисъл, това бяха естествените предели на нашата територия в Северна Азия, защото покриваха само басейните на реките, течащи към северните морета, и по онова време все още не бяхме проникнали в безводните, или напоявани от затворени водни басейни и техните незначителни притоци,  степи на Централна Азия”. Без оглед на това, дали може да се твърди, че в началото на ХVІІІ век Аму Даря и Сър Даря са били „незначителни притоци”, тезата на Венюков отлично илюстрира географската и геополитическа визия, разко различаваща се от тази на Макиндер и евразийците, които обединяват в едно двете групи евроазиатски речни басейни.

14. При Макиндер, разграничаването между руската „земя на Лена” и „хартлендът Русия” по река Енисей, фактически съвпада с линията, разграничаваща „Руската Евразия”, разположена между Волга и Енисей (като част от западната половина на Империята) и чисто азиатската, източна половина на Империята, която прави известният руски геополитик проф.Вениамин Семьонов Тяншанский (вж. Семенов Тян-Шанский В., «О могущественном территориальном владении применительно к России»,Санкт Петербург, 1915). В същото време, и двета разграничения са доста сходни с предложението на руския геополитик-евразиец Пьотр Савицкий за разграничаването на „меридианното ядро” на „Русия-Евразия” (свързващо по меридиана зоните на тундрата, горите, степите и пустините) от нейното „монголско ядро” (където източносибирските тундри и гори се комбинират по меридиана с монголските полупустини – вж. Савицкий П., «Россия - особый географический мир», Прага, 1927) .

15. Фразата „… across the open northeastern frontier…” едва ли означава, както смятат някои, „през откритата североизточна граница”. Защото “frontier” не е разграничителна ивица, а зона, в която осъществяват контакт вътрешният и външният свят. Тоест, разполагайки се “across the frontier”, армията прикрива тази зона на преход на пространствата едно в друго, не позволявайки на пришълците отвън да проникнат във вътрешността на страната.

16. Макиндер очевидно брои третия съветски петгодишен план за втори. По същия начин, споменатият от него „първи петгодишен план”, целящ „постигането на баланс между вноса и износа”, всъщност е вторият, осъществен през 1933-1937 и акцентиращ върху ускорения ръст на производството на стоки от група Б. Тоест, Макиндер, кой знае защо, напълно игнорира първия петгодишен план на болшевиките.

17. В своята доста „просъветска” статия, Макиндер никъде не дава да се разбере, колко двусмислено всъщност е това твърдение. Защото изразът “conqueror of Germany” означава не само „победителят на Германия”, а по-скоро „завоевателят на Германия”. В този случай, тезата за превръщането на СССР, след преодоляването на Германия, в „най-голямата сухопътни сила на планетата” няма как да не породи в съзнанието на читателя асоциация с плашещото пророчество от „Географската ос на историята” за последиците, които би имало за свободата в света, обединяването на руския е германския потенциали. През 1943 (когато САЩ, Великобритания и СССР са съюзници) обаче, Макиндер предпочита въобще да не развива тази линия, дори когато тя се промъква между редовете, сякаш против собствената му воля.

18. Интересно е да сравним този модел на «кръглата земя» на Макиндер с уводния обзор на ситуацията в света, съдържащ се в книгата на руския професор Вениамин Семьонов Тяншанский «О могущественном территориальном владении применительно к России», появила се през 1915, където се противопоставят Великият океан, заобиколен от «вулканичен пръстен» и «огромни планини», и «атлантическият свят... по бреговете на океанската река, ръзделяща равнинните части на континентите Евразия, Африка и двете Америки». Във всеки случай, това сравнение позволява да разберем, до каква степен очевидно изкуственото разделяне на атлантическия басейн от Макиндер, през 1943, по ивицата, продължаваща «пояса на пустините и пустошите», отговаря на самия дух на геополитиката, на патоса, с който тя често се опитва да увековечи текущата конюнктура, представяйки я като «световен» императив, с помощта на внезапно «откритите» физико-географски реалности или псевдореалности.

20. Смисълът на този рязък дискурсивен «скок» е доста прозрачен: 82-годишният тогава британски геополитик със страх прогнозира следвоенното разпадане на «Голямата тройка» (т.е. на съюза между САЩ, Великобритания и СССР), също както след Първата световна война се разпада «Версайската тройка». В същото време, той очевидно не предполага, че краят на военния съюз моментално ще се трансформира в нова полярност на конфронтационния силов баланс, от типа на договорения в Ялта. Макиндер се опасява по-скоро от свличането на «териториите, отвъд пояса на пустините и пустошите» към икономически и политически хаос и, на практика, предлага вече предвидимият бъдещ «план Маршал», като форма на следвоенно сътрудничество между съюзниците, да покрие и «хартленда» до река Енисей. В тази връзка си струва да си припомним съветско-американските «игри» от 1947 (годината, когато умира Макиндер) около плашещата и двете страни перспектива за включването на СССР и неговите сателити в «Плана Маршал».

21. И така, според Макиндер, Германия трябва да е готова за война на два фронта, ако се окаже, че нейните професори отново се опитват да объркват мозъците на младите германци с погрешно тълкуване на историята. Този пасаж от статията много напомня за Карл Попър и книгата му «Отвореното общество и неговите противници» с малко наивната вяра, че войната между армиите е продължение на битката между философите.

22. Макиндер заимства идеята за великото бъдеще на Сахара, като огромен «капан за слънчева енергия» от британския географ Джеймс Файъргрийв (1870-1953) , който в 18 и 19 глава на прочутата си книга «Географията и световната власт» лансира първата програма на «енергийната геополитика» (вж. Fairgrieve J., Geography and the World Power, L., 1924).

23. Този елемент от световния модел на Макиндер също е свързан с цитираната по-горе книга на Файъргрийв, който разсъждава за това, как с откриването на лекарства срещу тропическите болести «човек ще може да използва и да съхранява огромните запаси от енергия в екваториалните гори, а Конго и Амазонка вече няма да текат сред почти незаселени земи». Вече възрастният Макиндер възпроизвежда тезите на Файъргрийв за енергийната геополитика, без да цитира кой точно е техният автор. Впрочем по същия начин, почти двайсет години преди това (т.е. през 1924) самият Файъргрив възпроизвежда в книгата си «Географията и световната власт» концепцията на Макиндер за «хартленда» без да споменава името му. Врочем, тук е мястото да припомним и тезата на Карл Хаусхофер от 30-те години за тропиците, като «последния и най-голям резерв от обилно напоявани земи», позволила му да отправи дръзко предизвикателство към нацистката доктрина за «расовата чистота», като се обяви в полза на смесените бракове между германските колонисти и местното чернокожо население, с цел появата на «смесена раса, която да обедини добрите качества, възпитани в умерената зона, с работоспособността в условията на тропиците» (виж. Хаусхофер К., Панидеи в геополитике, в Хаусхофер К., «О геополитике», Москва, 2001). Следва да добавим, че в модела на Макиндер съотношението между двете големи пространства може да се сравни с това между световните зони на пшеницата и ориза, за които говори Хаусхофер, който нееднократно тълкува срещата между руснаците и народите от «жълтата раса» в Източна Азия като своеобразна форма на сблъсъка и борбата между тези две аграрни култури.

24. Идеята за източноазиатските «мусонни държави», като единен ареал в рамките на Световния Остров, първоначално е лансирана от Макиндер в «Демократичните идеали и реалността», а след това е представена от Хаусхофер под формата на програма за реално политическа консолидиране на цялото това пространство, под егидата и по инициатива на Япония (виж Haushofer K., Geopolitik des Pazifischen Oceans, Gruenewald, Berlin, 1924). От Хаусхофер, тази идея отново се връща при Макиндер, който я интегрира в модела на балансирания следвоенен световен ред, като прогнозира, че бъдещият лидер в тази зона ще бъде не Япония, а управлявания от Гоминдана Китай. Накрая, тя е критически деконструрирана от Спикмън, анализирал геополитическите перспективи на Индия и Китай (виж                  Spykman N., The Geography of the Peace, N.Y., 1944).

* Фундаменталната статия на големия британски геополитик (1861-1947) е писана през 1943, по молба на американското списание “Foreign Affairs”

{rt}

Когато говорим за геополитиката на Византия или наследницата на Ромейската (Римската) империя, трябва да подчертаем, че тя се  развива в пространствено-времеви измерения, различни от възприетите понятия,  характерни за геополитическата наука от ХІХ и ХХ век. В периода на Античността и Средновековието, лесостепната зона на Евразия прилича на Европа от 1648 до края на Наполеоновите войни, когато там има силни полюси и слаб център в лицето на раздробена Германия.

Обединени от Златната орда, руските княжества се обособяват в единна руска държава, която постепенно успява да отнеме от ханствата, наследили разпадналата се през ХV век Орда, нови територии на Юг и отвъд от Урал. Но Централна Азия остава фрагментирана почти до края на ХVІІІ век. През Средновековието, районът на Седморечието и днешните централноазиатски републики, откъдето преминава преселенческата магистрала на народите, са обрамчени от силни полюси - Китай и, респективно, елинистичния средиземноморски свят. Между тях се намира раздробен посреднически център. Борбата за контрола върху централноазиатското посредничество непрекъснато ражда  трусове, които бълват вълни от племена и народи както срещу Великата китайска стена, така и срещу Византия и европейския Изток.

Троянската традиция

В тази система византийската геополитика черпи традиции и възприятия от доисторическата и героическата епохи, като поставя в своя център не варварската периферия, а контрола върху таласокрацията. Византия наследява великия опит за синтез между Изтока и Запада. Това е синтез, започнал много по-рано от елинистичната епоха, но елинизмът се явява негов своеобразен венец, чието най-върхово достижение е раждането на християнството. Докато империята е оплетена в азиатската битка с Персия за контрола върху Кавказ и горните течения на Тигър и Ефат, юдео-християнският модел на Византия е оспорен от варварското епигонство, породило исляма. Вековната битка с арабите изтощава силите на Византия и принуждява империята да потърси ресурса на европейския Запад за да продължи съпротивата на Изток. Кръстоносната „помощ“ е заплатена на много висока цена, която, в крайна сметка, коства гибелта на самата Източноримска империя.

За да владееш пространството на Изток и на Запад, за да си стъпил устойчиво на два или три континента (защото Магребска Африка е едновременно и в Запада, и в Изтока) трябва да владееш свързващото звено между тях – Средиземноморието. Ключът към таласокрацията в Средиземноморието е контрола върху оста от Гибралтар, Балеарските острови, крайбрежието на Тунис, Сардиния, Малта, Сицилия, Крит, Родос, Дарданелите Босфора до Керченския пролив. Колкото до контрола върху материците, извън Юстиниановия опит за възстановяване единството на империята и епизодите с Кръстоносните походи, колонизацията се осъществява по-скоро в традициите на старогръцката колонизация, т.е. чрез икономически контрол върху пристанищата, търговските пътища и стратегическия хинтерланд. Това е и измерението, в което Византия се опитва да реабилитира ромейската имперска традиция, но среща непреодолима съпротива на Запад и непрекъснато противостояние на Изток Затова във вековете на съществуването си държавата на василевсите постепенно се свива по посока на своя център - императорският град на Босфора.

Геополитиката на Античното Средиземноморие се предопределя от изхода на две ключови, за тогавашните народи и държави, събития. Както ние днес все още използваме времевия жалон за новата ера - преди и след Христа, така и античните средиземноморски народи поставят в центъра на своето мироздание времената преди и след Троянската война (времевата мярка „преди“ и „след“ Олимпиадите е чисто гръцка и не касае останалите народи.) Описаният от древните автори катаклизъм е от особена важност, защото още там, според Херодот, се залага противостоянието Изток – Запад. Колкото и митологичен да е дошлият до нас разказ за тази героична епоха, изворите и източниците рисуват едно грамадно преселение на народите, свързано с идването на гърците и други етноси по море. Тяхната отправна точка е някъде от днешна Магребска Африка. Те успяват да наложат контрол върху морските пътища и стратегическите брегови точки. Морските пришълци постепенно покоряват или  изместват заварените народи, като пеласги, египтяни, траки илири, хети и т.н. Краят на Троянската война (независимо кога ще отнесем този край - в ХІІ в. пр. Хр. или в Х в. пр. Хр). е рухването на стария средиземноморски свят и създаването на новия модел, чийто пореден наследник след хилядолетия ще бъде именно Византия. Впрочем, доколко заимствано или не, но троянската митология е доста силно застъпена и в българските средновековни апокрифи и официалната ни книжнина. Да не забравяме и, че първата алтернатива на Константин Велики за построяване на нова източна столица е била именно Троя на Дарданелите и едва след прословутото съновидение  христолюбивият владетел премества наченатите строежи в Бизантион.

Великата Средиземноморска катастрофа

В една от последните си книги „Раждането на боговете“, проф. Иван Венедиков се опитва да хвърли светлина върху онази героична епоха, проследявайки сложния процес на културен синтез в Средиземноморието, създал онова, което днес наричаме гръцка митология. Зад изчистения и редактиран днес пантеон ясно личи основният слой на стари догръцки божества и обяснения за света, които са заимствани от пришълците гърци именно от прогонените или подчинени народи. Този процес протича едновременно с борбата на гърците за таласокрация. Ако се опитаме да продължим търсенията на проф. Ведеников, искаме или не, ще стигнем до още по-стария времеви жалон, за геополитическите отношения в Средиземноморието. Това е големият катаклизъм, който някои антични автори свързват с Атлантида, а съвременните изследователи с нещо, което условно можем да наречем „Великата Средиземноморска катастрофа“, променила света в периода от девет хилядната година пр. Хр., до ХІІ в. пр. Хр. Тук отново става дума за противостояние Изток-Запад, но центърът му е изместен по на Запад от византийския. Може би последното проявление на този разлом са Пуническите войни, но сам по себе си фактът на разпадането на Римската империя на Източна и Западна показва, че отраженията на това противостояние са много късни и са предопределени не само от чисто политически събития, но и от географски. Големият катаклизъм унищожава силата на Западното Средиземноморие като то връща значението си много по-късно, едва в модерните времена, когато бива (пре)открита Америка и се възстановяват трансатлантическите връзки. Дотогава мощта остава в източната част и това позволява на Византия да преодолее варварската вълна от ІІІ до ХІІ век и да оцелее срещу такива силни противници, като хуните, персите, славяните и арабите. Загубата на Западното Средиземноморие създава предпоставка за окончателно откъсване на Египет от Византия, а с това се отваря и пътят към загуба на контрола върху Палестина и Сирия.

Докато Византия съумява да поддържа контрола върху таласокрацията (т.е. продължава да е предимно таласократична държава), въпреки всички превратности и изпитания, тя отблъсква арабската флота, преживява удара на руските и сицилианските викинги. Владението на Босфора и Дарданелите и контролът върху комуникациите в Източното Средиземноморие и Черно море позволява на империята да се изправя след всеки удар. Византия винаги успява да мобилизира  нов вътрешен ресурс, да печели време, в което сама да се реформира и да наложи своята културна доминация над поредните варвари, като ги асимилира, „византизира“ и ги превърне в свои федерати или относително самостоятелни „охранители” на променящото се гранично пространство. Като  всеки успех на Изток, в Анатолия, циклично се редува с успех на Запад, на Балканите, или в Средиземноморието. Съответно, по същата низходяща градация вървят и циклите на пораженията.

Османската реплика на византийската геополитика

Геополитическата смърт на Византия е предопределена от пагубната политика на император Михайл VІІІ Палеолог (1260-1282) . Той уж възстановява Ромейската империя, като връща на Никейската държава Константинопол, но това става на такава цена, че „връщането“ се превръща в една дълга агония, продължила до превземането на Константиновия град от османците, през 1453. Според историците, ударът е нанесен още от кръстоносците, превзели имперската столица през 1204. Всъщност, това събитие е само началото на успешната борба на Венеция и Генуа за „смяна на караула” в Източното Средиземноморие. Финалният акорд на византийското поражение е отстъпването, от Михаил Палеолог, на приходите от търговските мита на венецианците и генуезците. Построяването на генуезките и венецианските крепости (квартали) отвъд Златния рог е знак за края на византийската таласокрация и вече е само въпрос на време, кой точно ще прекара корабите си по сушата, за да заобиколи прословутата пристанищна верига (да не забравяме впрочем, че според „Повесть временных лет”, първото заобикаляне на веригата е направено още от руските викинги, в началото на Х-ти век, които качват своите «дракари» на колела.)

Но ако държавите умират, геополитиката трудно променя своите полюси. Като реплика на Византия, Османската империя продължава нейната геополитическа традиция още пет века, за да бъде сломена едва от промените на Новото време, когато старият свят бива пометен от модерната епоха. Като проблемите за османците не тръгват толкова от сухопътното поражение край Виена, през 1683, колкото от разгрома им в морската битка за Средиземноморието при Лепанто, през 1571, поставил “началото на края” на тяхната империя.

* Авторът е член на Българското геополитическо дружество, а статията му е реплика на публикуваната в бр.1/09 на „Геополитика” и предизвикала голям интерес сред читателите уводна част от мащабното изследване на големия наш византолог проф. Георги Бакалов за геополитиката на Византия. В следващите броеве ще продължим да публикуваме анализа на проф. Бакалов.

{rt}

Studia Balcanica 26 „Изследвания в памет на Апостолос Христакудис”, 388 с., Институт по Балканистика, София, 2008.

Има две тези за балканските проблеми. Едната настоява: „Забравете Балканите”. Втората смята, че само интердисциплинарното изследване на полуострова дава ключ към разбиране на противоречията от миналото и предотвратяването им в бъдеще. Именно на тази задача се е посветил екипът на Института по балканистика при БАН. Поредното му издание е Studia Balcanica 26 „Изследвания в памет на Апостолос Христакудис”. Геополитическият анализ не е цел на авторите, но добросъвестното изложение на фактите позволява да се правят и геополитически изводи.

Сборникът започва със статията на Йордан Баев „Гръцката политическа емиграция в България (1949-1989)”. На фона на човешката трагедия и хилядите лични драми се откроява една ясна политика. Геополитическият интерес надделява над идеологическия. Това става особено видно след смъртта на Сталин през 1953. България започва курс към решаване на висящите противоречия с Гърция. Помощта за политемигрантите в страната се запазва, без да се противопоставя на развитието на отношенията с южния съсед. Гръцките власти също правят разграничение между гърци и „славофони” сред емигрантите, макар и едните и другите да са комунисти.

Екатерина Никова разглежда темата „Балканите и ЕС през 90-те години”. Според нея, процесите в Европа водят до това, непосредственото обкръжение на Югофедерацията (Австрия и Италия), да бъде вече не враждебно, а привлекателно за отделените и части. Стига се до „състезание” коя република ще стигне по-бързо в Европа и коя ще забави това включване. Така възниква парадоксът обединението на Европа, в по-широк план, да ускорява разпадането на Югославия. Европейското обединение създава и нови геополитически приоритети. Разногласията за Югославия между Германия и Франция са по-маловажни от основната цел - договорът от Маастрихт. Същевременно, Балканите открояват и слабите страни на обединението. Войната в Босна показва, че без единни военна мощ, изпълнителни органи, външна политика и политика за сигурност, Европа не е способна на общи действия. Поуката е, че ЕС не може да загърби региона и ако не внесе стабилност на Балканите, ще изнесе оттам нестабилност.

В публикацията „Гърция и България във външната политика на Турция през 80-те години на ХХ век” Антония Тодорова очертава турската политика като активна и многопосочна. Страната подържа позитивен неутралитет в ирано-иракската война, продиктуван от стремежа за използване на арабските ресурси. Данните за периода сочат, че стопанският обмен на Турция с Близкия Изток е равен на този с ЕО. На Балканите, гръцко-турската криза и отношенията с България по време на „възродителния процес” са извън логиката на блоковото противопоставяне, но имат своята геополитическа логика. Гръцко-турските противоречия по егейския и кипърския въпрос са с дълга предистория. През 80-е години, традиционните балкански съюзници – Румъния и Югославия намаляват тежестта си на международната сцена. Това е проблем за Турция и тя е принудена да поддържа войнствена реторика спрямо България, но неофициално да търси пътища за намаляване на напрежението. В заключение се прави изводът, че в трансформацията на турската политика има значителна приемственост.

Материалът на Петрана Каменова е посветен на „Военната хунта в Гърция и нейната икономическа политика 1967-1974”. “Черните полковници” продължават динамичната икономическа политика на предшествениците си за развитие на инфраструктурата, туризма, корабоплаването, химията, тежката металургия и модернизацията на селото. Инвестициите се набавят, чрез заеми от западни държави и гръцки корабособственици. Електрификацията се поставя над идеологията – строежът на електроцентрали се реализира в партньорство със социалистическите страни (СССР и Полша). Митата за съветски стоки са намалени наполовина. Това отваря Източна Европа за гръцките стоки. През 1970, ЕО е на първо място в гръцкия износ, а на второ са социалистическите държави. Бурното икономическото развитие на Гърция спира през 1973, но не заради проблеми със СССР, а заради петролната криза.

Текстът на Петър Парушев е озаглавен: „Кипърският въпрос и българо-гръцките отношения 1960-1964” Конфликтът в Кипър е предпоставка за влошаване на отношенията между Гърция и Турция, но се превръща в катализатор за подобряване връзките на тези две страни с техните съседи. Българската дипломация използва кризата по възможно най-добрия начин и започва преговори с Гърция, довели до решаване на дългогодишните „открити” въпроси между двете страни.

Йорданка Бибина представя „Кипърският проблем в българският печат”. Детайлното проследяване на медиите очертава нагласата на печата да следва тенденцията на геополитическа ориентация на България. Подобряването на отношенията с Турция намалява емоциите. Във вътрешен план има пряка обвързаност между етническите проблеми на България и т.нар „кипърски синдром”, особено в периодите на предизборна ситуация. Изводите се илюстрират с приложената библиография от основните публикации по кипърският въпрос през 90-те години на ХХ век.

В „Рамковата конвенция за защита на националните малцинства и Конституцията на Република  България”, Огняна Хрисимова защитава тезата, че конвенцията не носи нищо ново в теорията и практиката на международното право и дори основните и постановки поначало са заложени в българската Конституция. Изводите дават нов материал за размисъл на автора, тълкуващ конвенцията в геополитически контекст

В „Югославско-албанските отношения и следвоенното устройство на Балканите (1945-1948)” Мариана Стамова твърди, че Югославия подкрепя Албания срещу гръцките претенции, защото я вижда като част от бъдещата южнославянска или балканска федерация. Двустранният договор от 1946 е много по-обвързващ от другите, сключени между т.нар „народни демокрации”. Косово се разглежда като мост между Югославия и Албания и модел за бъдещото им обвързване. Албания поднася своите резерви, като съобразяване с развитието на отношението между СССР и Югославия. Сталин също държи албанското включване във федерацията да върви след българо-югославското сближаване. В тази връзка е отклонено искането за разполагане на югославски дивизии в Албания. Пълното прекъсване на отношенията става на 1 юли 1948, веднага след резолюцията на Коминформбюро „За положението в ЮКП”, като албанското население в Косово е първият потърпевш.

„Католическата църква в Хърватия в политиката на югославския комунистически режим (1945-1953)” на Ирина Огнянова разглежда превръщането на атеизма във водеща политика в Югославия по примера на СССР. След Втората световна война, ударът в цяла Източна Европа е насочен срещу католическата църква, като наднационална организация. Във вътрешен план се преследват свещенослужителите, а във външен – не се сключват конкордати с Ватикана. Проблемът на Югославия с католицизма е по-сложен, защото е част от вътрешния конфликт център – периферия. Комунистическата партия не се идентифицира с националностите, но действа по-предпазливо срещу православното и мюсюлманското духовенство. Тито полага усилия за ликвидиране на физическите носители на национализма. Репресиите в Хърватия са по-ранни и по-жестоки заради националната омраза. Значение има и подкрепата на Ватикана за териториалните претенции на Италия. Процесът срещу Стипанац през 1946 е последван от  серия съдебни разправи с хърватски католически духовници. Контрареакцията на Ватикана да направи Стипанац кардинал, през 1952, води до прекъсване на дипломатическите отношения през 1953.

В „Окупираните балкански страни по пътя към гражданската война” Бисер Петров проследява прерастването на съпротивата в гражданска война след прогонването на германците. Губещи се оказват тези, които не могат да преценят интересите на Великите сили и споразуменията между тях, имащи геополитически характер.

Интересът на Анета Михайлова е насочен към:„Румънското общество и дилемите на модернизацията в периода между двете световни войни”. Румънският елит е културно ориентиран на Запад, но мнозинството продължава да принадлежи на Изтока. Намирането на пресечната точка, определена като „румънизъм”, прави модернизацията културен феномен. Интелектуалният живот е белязан от търсене на точна дефиниция на същината на румънския национален характер, значението на националната специфика в изкуството и културата и очертаването на нови пътища за румънското национална развитие. Желаният „историческият скок” не се реализира, заради неуспеха да се излезе от, предимно аграрния, икономически и манталитетен модел.

В „Славяните в чужда държава”, Искра Баева анализира положението на славянските малцинства в Централна Европа през ХХ век. Акцентът е върху периода след Първата световна война, когато средноевропейските славяни създават свои национални държави. Подчертава се закономерността, че славянските малцинства се намират в по-тежко положенние, когато са в славянски държави. Пример са украинците в Полша и българите в Югославия.

Дженгиз Хаков в „Ататюрк и турско-гръцките отношения” извежда като водеща цел на Ататюрк, преодоляване на враждебността в гръцко-турските отношения. Турският интерес е, да се гарантира в мирния период победата от войната – нещо, което не се прави от големите страни-победителки срещу Германия. Турция се възползва от подкрепата на Италия за създаване на съюзническа система в Източното Средиземноморие и одобрението на страните от Антантата. Гръцко-турският договор от 1930 е подготовка за Балканската антанта от 1934. Нормализирането отнема време, но е постигнато с общите усилия на Ататюрк и гръцкия премиер Венизелос. За съжаление, не е анализиран мотивът на Венизелос да стане съюзник на Ататюрк. Логичната хипотеза е, че подобен съюз най-добре предпазва Гърция от законните стремежи на България да излезе отново на Бяло море.

Юра Константинова представя „Държавният национализъм в политичесите възгледи на Харилаос Трикупис”. За амбициозния премиер от края на ХІХ век задължително условие за успешното отстояване на гръцките национални претенции е намирането на стабилна външнополитическа опора. През цялото си управление, той подържа ориентация към Великобритания. Тя съвпада с разбирането, че опасността за Гърция е „славянството”. Разглежда и приятелското отношение към Османската империя като въпрос на “справедливо търпение”, докато Гърция се подготви за бъдещото премерване на силите. Империята е и естествения съзник срещу българите в Македония. Всички тези оценки, по своята същност, са геополитически. Тактиката на Трикупис е основана на разбирането, че Европа се занимава само с онези въпроси, с които е принудена. Той разрешава на патриотични организации да поготвят въстание при спора с Османската империя за определяне на границите в Епир и Тесалия, продължил от 1879 до 1881, но ги разпуска веднага, след като привличат вниманието на Европа. Представя пред британското обществено мнение Гърция като бариера пред настъпването на руското влияние на Балканите. Страната става по-привлекателна и с политиката на модернизация.

Геополитическото привличане между българи и хървати е онагледено от Румяна Божилова в материала: „Една непозната книга за България и за българите”. Негов герой е Владимир Жидовец, посланик на Независимата Държава Хърватия в България по време на Втората световна война. След приключване на мисията си, той се връща у дома и пише книгата „България през вековете и днес”, представяща един от най-изчерпателните прегледи на историята, географията и настоящето на България.

Соня Велкова разглежда „Новогръцкият език и гръцките изследвания в Румъния в контекста на общобалканското културно развитие (ХVІІ-ХХ век). В началото на периода най-елитните училища в двете дунавски княжества Влашко и Молдова са част именно от новогръцката образователна система. Те пренасят знанията на Просвещението, но и формират елит, с прогръцки симпатии. След обединението на Румъния и особено в края на ХІХ век, има известно отдалечаване на румънския елит поради геополитически спорове с Гърция за наследството на Османската империя. Добрите културни контакти се възстановяват след 1913 и румънската наука се легитимира в световното пространство именнно с изследванията върху Византия  на учени като Николае Йорга.

В „Опис на гръцките книги от няколко варненски колекции” Върбан Тодоров показва как гръцката държава пряко, чрез книжовни дружества, или чрез посредничеството на Патриаршията използва културата, за да разширява влиянието си върху гръцките общности в пределите на Османската империя и Българското княжество. Във Варна това става посредством Гръцкото просветно дружество и настоятелството на гръцките училища, функционирали до 1906.

Материалите в сборника предлагат на всеки читател, според нагласата му, да ги възприеме, като любопитно  историческо четиво или като полезен справочник за геополитическите зависимости на Балканите.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През 2001, Комисията по международно право към Организацията на обединените нации прие Проектоконвенция за отговорността на държавите за международни правонарушения (по-нататък ще я наричам просто „Проектоконвенцията”). Нейните разпоредби са задължителни за всички държави, защото представляват кодификация и прогресивно развитие на международното право в областта на международната отговорност на държавите. Това означава, че Проектоконвецията систематизира международноправни обичаи, които са основен източник на международното право. Сред основните проблеми на международната отговорност на държавата е извършването на международно правонарушение. Съгласно чл. 2 от Проектоконвенцията, нарушението на международно задължение, извършено от държавата, води до възникването на международна отговорност. Очевидна е обаче, нуждата от прецизно изясняване на понятието „нарушение на международно задължение”. Това изясняване е направено с разпоредбата на чл. 12, според която нарушение на международно задължение е налице, „когато поведението на дадена държава не е в съответствие с онова,  което се изисква от нея, по силата на въпросното задължение, без значение на неговия източник и характер”.

„Международното нарушение”

Целта на чл. 12 е, на първо място, да внесе яснота за това, какво следва да се разбира под „нарушение на международно задължение”. Но, за да придобием представа за пълната дефиниция на „международно нарушение”, е необходимо да се вземат предвид и някои други разпоредби. Това са нормите от Глава трета, в които се уточняват други изисквания, отнасящи се до наличието на нарушение на международно задължение, и нормите на Глава пета, отнасящи се до обстоятелствата, които могат да изключат отговорността на държавата, при наличието на определени предпоставки[1]. В същото време, не бива да се забравя, че окончателната квалификация за това, дали в конкретния казус е налице нарушение на международно задължение, ще зависи от точната формулировка на задължението и неговата същност, която може да подлежи на различно тълкуване, в зависимост от целта и обекта му.

Използвайки терминологията, въведена в чл. 12, може да се каже, че нарушението на международно задължение се състои в несъответствието между  поведението, изискващо се от държавата (съгласно задължението, поето от нея), и поведението, което тя на практика е възприела. Или, казано с други думи, несъответствието между изискванията на международното право и конкретните факти[2]. В практиката на международните съдилища се използват и други термини като: „актове, които са несъвместими със задълженията на държавата”, или пък „актове, намиращи се в противоречие със задълженията на държавата”. Всички тези изрази (и различни начини на изразяване) в крайна сметка обаче сочат към едно и също нещо, а именно дефиницията, залегнала в чл. 12. Според Джеймс Крофорд, най-подходящият израз в случая е „поведение на държавата, което не е в съответствие с изискващото се от нея по силата на задължението”[3]. Той смята, че този израз допуска възможност нарушение да съществува дори тогава, когато поведението на държавата само частично влиза в противоречие с международното задължение, което тя е длъжна да изпълни. Това е така, защото в някои случаи поведението, което трябва да следва държавата, е строго определено, докато, в други случаи, международното задължение поставя някакви минимални стандарти и, ако държавата ги е покрила, разполага с възможности за свободен избор на поведение. Наистина, ако се направи съпоставка с правната система на ЕС, ще стигнем до същия извод, защото регламентите на съюзните институции не позволяват никакво отклонение от съдържащите се в тях норми, докато директивите, по дефиниция, предоставят на държавите възможност за избор, като единственото ограничение е да бъде постигната целта, поставена с директивата.

Някои особености

В дефиницията за нарушение на международно задължение, по чл. 12,  е включен изразът „без неговият източник да има каквото и да е значение”. Има се предвид, че Проектоконвенцията е с универсално приложение и затова се прилага към всички международни задължения на държавата, независимо от това, как те са възникнали. Така, източник на международно задължение могат да бъдат международен договор, международен обичай, задължителни актове на международни организации, общи принципи на правото и др[4]. Но, тъй като в международноправната доктрина няма изчерпателно и безспорно категоризиране на всички източници, авторите на Проектоконвенцията са избрали именно този неутрален израз, който е всеобхватен, тъй като включва (макар и чисто хипотетично) и източници, които към настоящия момент не са признати за такива.

В чл. 12 се използва и изразът „без неговият характер да има каквото и да е значение”. Това се дължи на обстоятелството, че са налице различни класификации на международните задължения. Така например, разграничават се задълженията, които изискват извършването на определено действие, от онези, изискващи постигането на определен резултат. Това разграничение е познато и в българската правна литература, при определяне на видовете престации[5]. Следователно, смисълът на цитирания по-горе израз е да избегне всяко двусмислие по въпроса, дали обстоятелството, какво точно задължение е нарушено, има някакво значение за възникването на международната отговорност.

В практиката често възниква проблемът, дали задължението на държавата е нарушено със самото приемане на даден вътрешен нормативен акт (когато последният е в явно противоречие с международното задължение на държавата), или международното задължение на държавата се нарушава едва тогава, когато въпросният нормативен акт започне да се прилага на практика[6]. За съжаление, ясен и категоричен отговор на този проблем липсва. В някои случаи, самото приемане, от компетентния държавен орган, на нормативен акт, намиращ се в противоречие с международните задължения на една държава, представлява ipso facto нарушение от страна на държавата[7]. В други случаи, за да се приеме, че е налице подобно нарушение, е задължително държавата да прилага законодателство, несъвместимо с нейните международни задължения[8]. В тази връзка, съществува яснота поне по отношение на правото на ЕС, защото в практиката на Съда на Европейските общности категорично е възприет първият подход. Следователно, в този случай, автоматично се счита, че държава, която приема вътрешен нормативен акт, чието съдържание е в противоречие с правото на ЕС, е извършила нарушение и, съответно, подлежи на санкциите, предвидени чл. 226-228 от Договора за създаване на Европейската общност.

Независимо от точната дефиниция на чл. 12, остава необходимостта от уточняване времето на извършване на международното правонарушение, спрямо периода, през който държавата е обвързана с конкретното международно задължение. Затова, в чл. 13, се съдържа един основен принцип на международното право, съгласно който, за да възникне международна отговорност, нарушението трябва да е извършено по време, през което държавата продължава да бъде обвързана от съответното задължение. Този принцип е формулиран многократно от международни съдебни органи, но като че ли най-ясно е изразен от съдията Макс Хубер, според когото:

„Юридическият факт трябва да се оценява в светлината на правото, което е в сила към момента на възникването му, а не с оглед на правото, в сила към момента, в който се поражда спорът, отнасящ се до него”[9].

По този начин, разпоредбата на чл. 13 представлява своеобразна гаранция за държавите срещу ретроактивното прилагане на международното право. Интересен пример в тази насока  е решението на холандския юрист и нобелов лауреат Тобиас Асер (1838-1913, името му носи един от най-престижните институти по международно право и право на ЕС, със седалище в Хага), който трябвало да се произнесе, дали завземането и конфискацията, от страна на руските власти, на американски кораби, занимаващи се с лов на тюлени извън руските териториални води, представлява международно правонарушение[10]. Според Асер, въпросът следва да се уреди съгласно „общите принципи на международното право и духа на международните договори, които са в сила и обвързват двете държави по времето, когато е извършено завземането на корабите”. И тъй като, според принципите на международното право, приложими към онзи момент, Русия не е имала правото да извършва подобни действия, руската държава е осъдена да изплати обезщетение на САЩ.

Държавната практика също поддържа безрезервно този принцип. Изискването арбитрите да прилагат нормите на международното право, които са в сила по времето, когато е извършено международното правонарушение, е често използвана уговорка, включена в арбитражните споразумения[11]. Следователно, можем да приемем, че този принцип съставлява международноправен обичай, който е кодифициран в Проектоконвенцията, с оглед на повече яснота и пълнота в нейната уредба.

Някои практически проблеми

В тази връзка, възниква интересен практически проблем. Могат ли две държави да се отклонят от въпросния принцип, ако постигнат изрична договореност в този смисъл. Макар принципът против ретроактивното действие на международното право да има изключително голямо значение, би следвало да се приеме, че той все пак не може да се разглежда като императивна норма на международното право. Следователно, трябва да се приеме, че държавите могат и да не се съобразят с него, но за целта е необходимо да изразят, по безспорен и категоричен начин, волята си за това. Въпреки че няма практика в тази насока, допълнителен аргумент в полза на подобна теза е разпоредбата на чл. 55 от Проектоконвенцията (т.нар. принцип lex specialis, който ще бъде разгледан по-долу).

Важна последица от принципа за изключване на ретроактивното действие на международното право представлява обстоятелството, че след като веднъж вече е възникнала международната отговорност (в резултат на международно правонарушение), тя не се влияе от последващо прекратяване на задължението (независимо, дали става въпрос за прекратяване на международен договор или за последващо изменение на норма на международния обичай).

Друг проблем, за който не би било целесъобразно да се включва в разгледаната вече дефиниция на чл. 12, е времевата рамка на нарушението на международно задължение. Затова е приета разпоредбата на чл. 14, която гласи: „(1) Нарушението на международно задължение от поведение на държавата, което не е продължаващо, настъпва в момента, в който поведението е осъществено, дори и ако неговите последици продължават да съществуват. (2) Нарушението на международно задължение от поведение на държавата, което  е продължаващо,  се простира върху целия период, през който поведението продължава и остава в несъответствие с международното задължение. (3) Нарушението на международно задължение, изискващо от държавата да предотврати дадено събитие, настъпва тогава, когато настъпи събитието и се разпростира върху целия период, през който събитието продължава и остава в несъответствие с това задължение.”

Самата концепция за продължаващо правонарушение е позната на много национални правни системи (включително и на българската), но възприемането й в международното право дължим на известния немски специалист по международно право Хайнрих Трипел[12].

Проблемът за точното установяване, кога започва международното правонарушение и колко дълго продължава, възниква достатъчно често и затова му е отделено специално внимание в чл. 14. Въпреки че самото съществуване и продължителност на международното правонарушение, до голяма степен, зависи от съдържанието на международното задължение и фактите в конкретния случай, в чл. 14 са установени няколко основни правила, които да служат като ценен ориентир при по-усложнени, от фактическа гледна точка, казуси.

Безспорно е, че за настъпването на международни правонарушения се изисква определено време. Основното разграничение, което се прави в чл. 14, е между правонарушението, което все още продължава (като например, прилагането на законодателство, намиращо се в противоречие с международноправните задължения на държавата; неправомерно завладяване на помещенията на дипломатическо представителство; наложено със сила колониално господство; неправомерно разполагане на военни части в друга държава и т.н.), и това, което вече е приключило. Това разграничение се определя, в значителна степен, от първичното задължение и от специфичните обстоятелства на всеки конкретен случай[13].

Следва да се има предвид, че разграничението между правонарушения, които са продължаващи и тези, които са приключили, е относително. Продължаващото правонарушение може да бъде прекратено във всеки момент. Например, при освобождаването на неправомерно взети заложници, продължаващото нарушение се преустановява. По същество обаче, продължаващо правонарушение е налице тогава, когато то вече е започнало и, към съответното време, все още продължава.

От друга страна, не може да не се отчита и обстоятелството, че поведението, което съставлява международно правонарушение, не може да се разглежда като продължаващо, само защото ефектите, или последиците, от него продължат да съществуват във времето. Необходимо е самото правонарушение да продължава. Така например, възможно е болките и страданията, причинени от предишни актове на насилие или на неправомерни икономически санкции, да продължат дълго след извършването на самото правонарушение. Трябва да се има предвид обаче, че подобни последици са предмет на вторични задължения за репарации или реституция, които се уреждат в Част втора от Проектоконвенцията. И самото продължаване на тези последици има правно значение, защото може да определи по-голям размер на дължимото обезщетение, въпреки че самото правонарушение не е продължаващо по своя характер.

Алинея трета на чл. 14 се занимава с времевите рамки на една особена категория правонарушения – нарушаване на задължение за предотвратяване на дадено събитие. Обикновено, подобен вид задължения се квалифицират като задължения за полагане на максимални усилия, изискващи от държавата да предприеме всички разумни или необходими стъпки, за да попречи на дадено събитие да настъпи, но без да е напълно сигурно, че събитието, въпреки това, няма все пак  да настъпи[14].

Възможно усложнение на поведението на държавата-нарушител е нарушението, включващо съставно поведение. Именно за този проблем се отнася разпоредбата на чл. 15 от Проектоконвенцията. Според редакцията на текста на чл. 15, нарушението на международно задължение от държавата, чрез поредица от действия или бездействия, които се определят, в своята съвкупност, като правонарушение, е налице тогава, когато настъпва такова действие (или бездействие), което, взето с останалите действия или бездействия, е достатъчно, за да съставлява правонарушение. Освен това се приема, че нарушението се разпростира върху целия период, който започва с първото действие или бездействие от поредицата, и продължава, докато тези действия, или бездействия, се повтарят и остават в несъответствие с международното задължение.

Съставното поведение е тясно свързано с концепцията за продължаващото нарушение, състоящо се от няколко действия и/или бездействия. Съставното поведение, което се регулира от разпоредбата на чл. 15, включва нарушение на задължения, засягащи някакво цялостно и сложно поведение, а не отделни актове[15]. Добър пример в това отношение са задълженията за въздържане от извършване на геноцид, апартейд, престъпления против човечеството, систематични действия на расова дискриминация и т.н.

В заключение може да се отбележи, че Комисията по международно право към ООН е успяла, по изключително прецизен начин, да изработи международноправната регламентация, касаеща толкова значимия проблем за нарушението на международно задължение.

* Старши асистент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”

[1] Вж. Crawford, J., The International Law Commission’s Articles on State Responsibility – Introduction, Text and Commentarries, Cambridge, 2002, на с. 125

[2] Вж. Crawford, J., op. cit., на с. 125

[3] Вж. Crawford, J., op. cit., на с. 125

[4] Вж. Видин, Б., Международно публично право, обща част, София, 1999., на с. 63 и сл.

[5] Вж. Кожухаров, А., Облигационно право – кратък курс, София, 2001, с. 59 и сл.

[6] Вж. Crawford, J., op. cit., на с. 130

[7] Вж. напр. Norris v. Ireland, E.C.H.R., Series A, No. 142 (1988), para. 31

[8] Вж. напр. LaGrand (Germany v. USA), Merits, I.C.J. Reports 2001, p. 90

[9] Вж. Island of Palmas, R.I.A.A., vol. II, (1949), p. 829

[10] Вж. The “James Hamilton Lewis”, R.I.A.A., vol. IX, (1902), p. 66

[11] Вж. Crawford, J., op. cit., на с. 132

[12] Вж. Triepel, H., Voelkerrecht und Landesrecht, Leipzig, 1899, p.289

[13] Вж. Crawford, J., op. cit., на с. 136

[14] Вж. Crawford, J., op. cit., на с. 136

[15] Вж. Crawford, J., op. cit., на с. 141

{rt}

На 24 юли 2008, изправен пред Siegessdule, т.е. „Колоната на победата”, издигната в Берлин в чест на пруските победи над Дания, Австрия и Франция във войните, довели до раждането на Втория Германски Райх, Барак Обама гордо се обяви за „гражданин на света”, произнасяйки пламенна реч за „глобалното човечество”. Естествено, глобалистите бяха във възторг. За мнозина изборът на този син на бяла тинейджърка от Канзас и чернокож студент от Кения за американски президент, е най-доброто доказателство, че светът навлиза в нова „пост-расова” ера.

Дали обаче не се самозаблуждаваме, мислейки така? Навсякъде по света,  най-могъщата сила на ХХ век – етнонационализмът – този създател и разрушител на нации и империи; тази движеща сила в битката на народите за създаване на собствени национални държави, в които тяхната религия и култура да доминират, а тяхната раса или племе – да господства, иглежда по-силен от всякога.

„Гласуването отразява съществуващото расово разделение” – такова заглавие се появи на първата страница на „Вашингтон таймс” по повод референдума за новата конституция на Боливия, провел се на 25 януари т.г. Статията за това събитие, започва така: „Фактът, че боливийците гласуваха в подкрепа на новата конституция, предложена от левия президент Ево Моралес, отразява расовото разделение между индианското мнозинство и боливийците от европейски произход”.

Провинциите, в които доминират метисите и креолите, гласуваха против проекта за конституция. Тя обаче беше подкрепена от голямото мнозинство индиански племена от западните планински райони, защото им дава много повече права.

Както е известно, Моралес дойде на власт, през 2005, с обещанието да преразпредели богатството и властта от европейците към индианците от собственото му племе аймара и другите „коренни народности”, които, според него, са били ограбени от европейските завоеватели преди 500 години, т.е. по времето на Колумб.

И така, дошло е време да бъдат преразгледани резултатите от победата на испанския конкистадор Франсиско Писаро над  империята на инките. Според чл. 190 на новата Конституция, 36-те индиански зони получават право „да упражняват юрисдикцията си на основата на своите собствени принципи, ценности, култура и процедури”. Тоест, племенните закони се превръщат в провинциално и национално право.

Гласувайки против проекта за нова конституция, губернаторът на боливийската провинция Тариха Марио Косио заяви, че тя ще създаде „тоталитарен режим”, упражняващ властта си с помощта на „формирана на етническа основа бюрокрация”. На което президентът Моралес отговори: „коренните боливийци, които живеят тук от хилядолетия са много и са бедни, докато дошлите по-късно боливийци са малко и са богати”.

Боливия се балканизира, т.е. разделя се на племенна, расова и класова основа. Но тази страна, която президентът на съседна Венецуела Уго Чавес толкова често цитира като положителен пример за бъдещето на Латинска Америка, съвсем не е единственото място, където етническите, племенни и расови претенции се сблъскват със силите на универсализма и глобализма.

Така, след оспорваните избори в Кения, членовете на племето „кикую” станаха жертва на етническо прочистване и кланета от страна на друго местно племе – „луо”. В Зимбабве, белите фермери бяха лишени от цялата си собственост, заради „историческите престъпления на техните предци – британските колонизатори” В Шри Ланка, бунтът на тамилите срещу управляващото синхалско мнозинство, в който през последните десетилетия загинаха няколко десетки хиляди души, поне засега изглежда потушен от властите.

В началото на новото столетие, Русия се справи с чеченските сепаратисти, конфронтира се с естонците, заради посегателствата върху руските военни гробища и паметници, продължава да спори с Украйна за населения предимно с етнически руснаци полуостров Крим и защити от грузинската армия откъсналите се от Тбилиси сепаратистки републики Северна Осетия и Абхазия.

На свой ред, Пекин смаза опитите на уйгурите да създадат т.нар. Източен Туркестан, както и бунта на тибетците за автономия, наводнявайки и двата автономни района с етнически китайци.

В Европа, популистките и антиимигрантски партии, предупреждаващи за опасността от загуба на националната идентичност, печелят популярност и власт. Така, партията „Влаамс Беланг”, обявяваща се за независима Фландрия, се превърна в най-голямата политическа сила в белгийския парламент. На свой ред, Народната партия и Партията на свободата са втората и трета партии в Австрия. Швейцарската народна партия на Кристоф Блошер пък е най-голямата в кантона Берн. Във Франция, смятаният за вече загубил популярността си Национален фронт зашлеви шамар на управляващите като изненадващо спечели местните избори в едно от предградията на Марсилия. Всички тези формации са откровено етнонационалистически. Както посочва британският дипломат сър Кристофър Майър: „глупаво е да се твърди, че национализмът и етническият трайбализъм нямат място в международните отношения през ХХІ век”.

Междувременно, глобалните институции - ООН, МВФ и ЕС, губят блясъка си. Чехите, чиито президент Вацлав Клаус нарича ЕС „затвор за народите”, поеха председателството на Съюза. В същото време, с настъпването на финансовата криза, ирландците, британците и германците се хвърлиха да спасяват собствените си банки, също както направиха и американците, които спасиха Форд, Крайслер и Дженерал мотърс, оставяйки на произвола на съдбата Тойота, Хонда и Хюндай. Това вече е икономически национализъм.

Изгряващата звезда на израелската политическа сцена е Авигдор Либерман, чиито привърженици смятат, че над един милион израелски араби трябва да бъдат прогонени от страната.

Както е известно, за Барак Обама гласуваха 97% от афроамериканците (срещу само 3% за Джон Маккейн). В същото време, Маккейн постигна най-добър резултат в района на Апалачите, където доминират потомците на шотландските и ирландски имигранти.

В статията си във „Форин афеърс”, озаглавена „Ние и те: засилващият се етнически национализъм”, Джери Мълър заключава: „Американците тотално подценяват ролята на етнонационализма в политиката. Истината обаче е, че той съответства на определени вкоренили се през столетията в главите на хората нагласи. Етнонационализмът беше стимулиран от глобализацията и ще продължи да влияе върху глобалната политика и при следващите поколения. А веднъж завладял въображението на отделни групи в мултиетническото общество, етнонационализмът неизбежно води до разделение и разпад на държавата”.

И така, „разделение и разпад”. Наистина си струва да се замислим, дали действително живеем в една „пост-расова” Америка, или нашата мултикултурна и мултиетническа държава също е обречена на балканизация и разпад?

* Авторът е известен американски консервативен анализатор и геополитик, бивш кандидат си за президент на САЩ от Републиканската партия

{rt}

Известният френски философ, геополитик и писател Ален дьо Беноа (Фабрис ла Рош) е роден  през 1943 в Сен Симфориен. Завършва философия и социология в Сорбоната. През 1969, в отговор на лявата вълна, заляла тогавашна Франция, създава интелектуалното движение на т.нар. „европейска нова десница”, формирало се около ръководената от него Група за изследване на европейската цивилизация (GRECE). През същата година оглавява списанието „Нувел екол”, а през 1973 – официалния орган на GRECE – списание „Елеман”.  От 1988, под негова редакция, излиза и тематичният алманах „Кризис”.

Дьо Беноа е член на Френската академия, автор на над 50 книги и 3000 статии, преведени на почти двайсет езика. През 1978 получава Голямата награда на Академията за книгата си „Поглед отдясно: Критична антология на съвременните идеи”.

Сред по-известните му творби са „Европейските традиции” (1982), „Проблеми на демокрацията” (1985), „Против расизма” (1992), „Комунизмът и нацизмът” (1998), „Възстанието на културите: Европейски манифест за ХХІ век” (1999) и др.

- Как бихте характеризирал сегашната глобална финансова криза?

- Традиционно е прието да се смята, че капитализмът се подхранва от кризите, които самият той поражда. Става въпрос обаче за цикличните или конюнктурни кризи, които действително са елемент от саморегулиращия се механизъм на капиталистическата система. За преодоляването им се използват вече отработени механизми за стабилизация. Днес обаче се сблъскваме със структурна криза, която е сходна с икономическия колапс от края на ХІХ век, Голямата депресия или петролната криза от 1973.

Съвременният капитализъм се развива на основата на англосаксонския модел, допускащ разрив между реалната икономика и финансовата сфера, което в крайна сметка породи и финансовите балони. Освен това, англосаксонският модел доведе до нарастване мощта на акционерите, превърнали се в истинските собственици на големите предприятия, международните инвестиционни фондове и хеджовите фондове. Тези акционери се стремяха да получат максимална печалба за максимално кратки срокове. За целта, предприятията се прехвърляха в развиващите се страни, което позволяваше да се ограничат разходите за заплащане на квалифицираната работна ръка. В резултат от това ръстът на капитала престана на съответства на ръста на трудовото възнаграждение.

Именно това представлява основната характеристика на сегашния етап в развитието на капитализма, радикалното различие между него и предишния модел, който бихме могли да наречем „фордистки”, по името на Хенри Форд. По времето на фордизма, работниците са наясно, че ръстът на производителността автоматично води до увеличаване на заплащането за труда им. Именно тогава се формира и многобройната средна класа. При това, ако човек веднъж попадне в тази прослойка, е трябвало доста да се постарае за да изпадне от нея. Днес обаче, ситуацията е друга. Ставаме свидетели не само на обедняването на класата на трудещите се, но и на средната класа. Естествена последица от което е намаляване покупателната способност на мнозинството от населението и резкият спад в търсенето. За да поддържат сравнително стабилно жизнено равнище, хората бяха принудени постоянно да вземат заеми. Потреблението се стимулираше от изгодните условия за кредитиране, а не от реалното увеличение на покупателната способност. И, което е най-интересното, платежоспособността на хората, получаващи кредити, не се вземаше предвид. В резултат от това, общата задлъжнялост на американските домакинства надхвърли всички възможни норми. Финансовите организации започнаха да се разплащат помежду си с дълговете на своите клиенти. Формираха се кредитни пазари. Разрастването на тези пазари в условия, когато не съществува практическа възможност за превръщането на кредитните облигации в наличност, стана една от основните причини за кризата. Все в някой момент пирамидата трябваше да рухне, както и стана през есента на миналата година. Нека напомня обаче, че, според повечето анализатори, окончателният крах на финансовата система ще стане факт през 2009.

Финансовата криза води до крах и на либералната идеология, която по времето на Тачър и Рейгън доведе до формирането на системата на „дерегулирания капитализъм”. Фундаментален принцип на тази идеология беше минималната държавна намеса в пазарните механизма. Днес, когато най-големите банки, корпорации и застрахователни фондове молят държавата да им окаже финансова подкрепа, този принцип не издържа никаква критика.

- Какъв ще бъде новият световен ред, който ще се наложи след кризата?

- Разсъждавайки за новия световен ред, хората, кой знае защо, забравят, че в момента в света, на практика, не съществува никакъв ред. Това, на което сме свидетели, е световен хаос. Разбира се, пазарът няма да изчезне и в бъдеще. Пазарната икономика успя да докаже своята състоятелност и ефективност. Само че пазарът трябва да има определени граници и е крайно време да се откажем от идеята, че може да се регулира сам. Сегашната финансова криза го демонстрира с цялата му очевидност.

Освен това, светът следва да реабилитира политическата сфера. Идеолозите на съвременния либерализъм придават значение само на икономиката и правното съзнание, основаващо се върху моралистката концепция за човешките права. В тяхната система от приоритети на политиката е отредена незавидна роля, свеждаща се, на практика, до чисто техническото управление – т.нар. governance. Тоест, управлението на хората се приравнява с манипулирането на вещите, при което се губи човешкото измерение на социалното и политическото устройство. Политиката предполага възможността за избор, докато либералите се стремят да натрапят „единствено правилното” техническо решение. Подобен подход противоречи на самата същност на политическия процес, целящ постигането на всеобщото благо. Либералните икономисти не са в състояние да го разберат, защото вярват в „невидимата ръка на пазара” и признават само стремежа към лично благополучие. Следва обаче да се помни, че човекът не е просто производител и потребител. Той е социално животно, затова принадлежността към колектива, сакралната традиция, религията и духовността представляват естественато му форма на съществуване и определят смисъла на живота му.

И накрая, политиката предполага демократична легитимност на властта, която – колкото и да е парадоксално – не се гарантира в либералната система. Защото новата управляваща класа не притежава такава легитимност. Гражданите са лишени от възможността да избират онези хора, които работят в международните центрове, където всъщност се вземат решенията, както и във водещите световни медии. Тоест, сблъскваме се с криза на системата на представителната демокрация, за чието преодоляване следва да се обърнем към концепцията за „демокрация на съучастието”.

-     Според Вас, може ли сегашната криза да доведе до постепенно забавяне или дори спиране на глобализационния процес?

-     Мисля че не. Глобализацията е свършен факт. Тя обаче може да има различни форми. Днес това е икономическата и технологична унификация, т.е. опитът планетата да се превърне в един огромен пазар. Разбира се, има множество играчи, които не са склонни да се разтворят в процеса на глобализация, опитвайки да съхранят идентичността си. За съжаление, в повечето случаи, съпротивата им придобива конвулсивните форми на безмисления антиглобализъм или шовинистичния национализъм. Това, впрочем, се отнася и до идеологията на ислямските радикали.

Следва да се откажем от формулата „Светът на глобалния Макдоналдс срещу този на глобалния джихад”. Въпросът трябва да се постави по друг начин и той е, дали вървим към еднополюсна или към многополюсна глобализация? Многополюсната глобализация е единствения начин да съхраним културните различия и политическата си самобитност. Ако обаче се реализира концепцията на мондиалистите, в света просто няма да има място за политика.

Няма съмнение, че вестфалският модел на „националната държава” постепенно остава в миналото. Националните държави се оказаха прекалено големи, за да удовлетворят ежедневните потребности на обикновения човек, и прекалено малки, за да отговорят на глобалните предизвикателства. Неслучайно в последно време се говори за възраждане на империите. Имперският опит наистина може да бъде полезен. Защото този модел може да се справя с глобалните проблеми и, в същото време, изисква уважително отношение към локалните автономии. За разлика от него, якобинският модел на държавата, наложил се във Франция, в резултат от прекалената централизация, ликвидира политическия живот по места.

Днес, на локално равнище, следва да възродим социалните връзки вътре в общността, прекъснати през модерната епоха, а на континентално – да формираме мащабни геополитически блокове, които да се превърнат в полюси, регулиращи процесите на глобализация.

-     Смятат Ви за идеолог на „новата десница” в Европа. Как „новите десни” виждат решението на такъв сериозен проблем като миграцията и свързаната с нея ерозия на културното ядро на Европа, както и на целия Западен свят?

- За съжаление, няма оптимално решение на този проблем. Най-малкото няма прости решения за него. Миграцията, която в момента е придобила глобален характер, се превръща в негативно явление, когато достигне мащаби и пропорции, несъвместими с възможностите на страната-приемник. Резултат от неограничената миграция са очевидните социални патологии.

Разбира се, иска ми се миграционните потоци да бъдат ограничени. Може например, да бъдат променени някои аспекти, привличащи мигрантите. Но не бива да се самозалъгваме. Дори страните, активно опитващи се да сдържат миграцията, като например САЩ, не могат да се похвалят с кой знае какви успехи.

В исторически план, миграцията представлява въплътен на практика проект на капиталистическия патронат. Мигрантите са резервната армия на капитала, на когото тази евтина работна сила беше изгодна като инструмент за натиск върху европейската работническа класа и с чиято помощ биваше ограничаван ръстът на работните заплати. Първоначално, чуждестранните работници идваха да припечелят нещо и след това си заминаваха обратно. Но след като започна да се реализира прословутата политика за „съединяване на семействата” и Франция реши да дава гражданство на всеки, роден в страната, без оглед на това, какво е било гражданството на родителите му, миграцията, която дотогава беше предимно трудова и ограничена във времето и по своите мащаби, се трансформира в миграция с цел постоянно заселване, т.е. в преселение.

-     Необратим ли е този процес?

- В определен смисъл, да. Но можем да го забавим. Необходима ни е политика на активно взаимодействие с държавите, от които идват мигрантите. Трябва да им помогнем да се развиват и да се обърнат към самите себе си. Тогава мигрантите ще имат по-малко поводи да заминават и да търсят щастието си в чужбина. На практика се сблъскваме с необходимостта да следваме няколко модела на развитие. Защото не е задължително всички страни да вървят по пътя на т.нар. „american life”, нито пък всеки трябва да имигрира на Запад. Ще повторя обаче, че тук няма лесни решения, много по-лесно е да кажеш нещо, отколкото да го изпълниш.

-     Защо Европа (т.е. европейският модел) се оказва толкова  привлекателна? Дали тази привлекателност ще се запази и в обозримо бъдеще и как ще се променя с течение на времето?

- Всъщност, нима европейският политически модел действително е чак толкова привлекателен? За да отговорим на този въпрос, трябва да сме сигурни, че подобен модел наистина съществува и може да бъде дефиниран. Престижът, с който днес се ползва Европа, се обуславя почти изключително от исторически причини. Потвърждение на това е огромният брой туристи, които идват тук всяка година. Но когато става дума за политика, Европа не успя да се превърне в алтернатива на „глобалния модел”, който днес се разпространява по целия свят. Лично аз ужасно съжалявам за това.

- Защо често противопоставяне понятията „Запад” и „Европа”?

- В хода на историята, понятието „Запад” търпи много сериозна трансформация. През античната епоха Западът се асоциира с Римската империя, а през класическата – като Запад определят европейската цивилизация, която постепенно разширява границите си, застрашавайки самобитността на другите култури и народи. По време на студената война пък, като „западни” се определят всички развити некомунистически държави, включително и Япония. Западът винаги се опитва да обърне останалия свят в своята вяра. По време на Кръстоносните походи става дума за приемането на християнството, а през колониалната епоха – за насаждане на политическите принципи на европейската държавност. Днес Западът се опитва да „присади” в останалите държави американския модел на развитие и икономически ръст.

В тази връзка, въпросът е, дали съвременна Европа е заинтересована от запазването на западния атлантически свят. Според мен, това е изкуствено обединение. От геополитическа гледна точка, Европа е континентално образувание, а САЩ са морска държава. И, отчитайки вечното противопоставяне между „морето” и „сушата”, интересите им не съвпадат по дефиниция.

-     Как оценявате сегашния етап на европейската интеграция?

- Подкрепям идеята за единна Европа, но категорично не съм съгласен с начина, по който тя се реализира в момента. Основната грешка е, че европейските държави се обединяват на основата на търговията и икономиката, наивно разчитайки, че това ще създаде необходимите предпоставки за политическото им обединение. Освен това, брюкселската еврокрация не позволява на европейските народи да участват във вземането на решенията за бъдещето на континента. Лансираният от нея проект за европейска конституция представлява бюрократичен документ, с обем от 150 страници, който няма нищо общо с истинската конституция. В него дори не се говори за това, коя точно институция ще отговаря за практическата реализация на основния европейски закон. Затова, щом народите получат възможност да си кажат думата, те се обявяват против гротесткния проект на еврократите. Така стана във Франция и Холандия, през 2005, същото се случи и в Ирландия през лятото на миналата 2008.

Другата грешка на брюкселските идеолози е, че те предпочетоха физическото разширяване на Съюза пред укрепването на политическото му единство. Така в ЕС влязоха редица зависими от Вашингтон държави от Централна и Източна Европа, на които им липсва чувство за европейска отговорност. В резултат от тези грешки, институциите на обединена Европа, на практика, се оказаха парализирани.

Любопитно е, че и досега липсва ясна представа относно това, защо всъщност се обединява Старият свят. Има две възможни алтернативи. Първата е превръщането на Европа в огромна зона на свободен обмен без ясно очертани граници, която по-късно ще се интегрира в глобалния пазар. Втората е тя да се превърне в независима държава с ясни граници, отчитащи цивилизационните и геополитически фактори, т.е. създаването на континента на самостоятелен силов център.

Естествено, този втори сценарий поражда алергия у САЩ...

След краха на Съветския съюз, външната политика на Съединените щати целеше да попречи на появата на конкуриращ ги силов център. Затова САЩ, които се отнасят благожелателно към формирането на зона за свободен обмен на европейския континент, са настроени против политическото, да не говорим за военното, обединение на ЕС. Те неведнъж даваха да се разбере, че осъждат идеята за създаването на автономна система за сигурност в Европа, която би поставила под въпрос привилегиите на НАТО. Засега Европа се бои открито да декларира своята независимост, но в същото време не желае да бъде възприемана като американска колония. Способни ли са европейците да отправят предизвикателство към САЩ? Днес ЕС е втората по мащабите си икономика в света, водеща търговска държава, превъзхождаща Съединените щати по числеността на своето население. Тоест, Съюзът има всички шансове да формира независим силов център. Особено ако Русия се върне към ролята си на велика държава и демонстрира готовност да възприема Европа в рамките на общата континентална съдба. Разбира се, подобна перспектива плаши американците. Неслучайно те се опитват да обкръжат Русия, подкрепяйки в съседните и държави опозиционните на властта „огнища” и използвайки тактиката на т.нар. „цветни революции”.

- Доколко оправдани са, според Вас, американските опасения?

- Възстановяването на държавността в Русия все още не е приключило. Системата продължава да е доста крехка. И, ако Путин се беше оттеглил от властта, никой не можеше да гарантира, че страната ще продължи да се движи в същата посока. Възраждането на руската мощ е важно не само за самата Русия, но и за нейните съседи. Би било добре, ако тя възстанови ролята си на стратегически и политически център на евразийския континент, както и влиянието си в зоната на своите традиционни интереси. Що се отнася до опитите на САЩ да влязат в тази зона, надявам се, че те ще се провалят, а американските пионки, обслужващи интересите на Вашингтон в постсъветското пространство, ще бъдат отстранени от властта.

- Само че Вашата гледна точка не е особено популярна на Запад, особено ако си припомним реакцията на събитията в Южен Кавказ, през 2008, и газовата криза, в началото на 2009...

- Ако говорим за американската реакция, тя беше напълно предсказуема. САЩ възприеха конфликта в Южен Кавказ като предизвикателство на един от конкурентите си. Европейската реакция обаче, поражда недоумение. Въпреки че Русия просто отговори на грузинското нападение, тя беше обвинена в агресия. За политиците от ЕС враждебността им по отношение на Русия е в пряка зависимост от тяхната ориентация към Вашингтон. В европейското обществено мнение обаче, Русия се възприема доста по-спокойно, там липсват враждебността, страха и антипатиите.

- Доколко, според Вас, европейският модел е подходящ за другите цивилизации?

- Не споделям популярната идея на покойния Самюел Хънтингтън за „сблъсъка на цивилизациите”. Цивилизациите никога не са били политически играчи, въпреки че формират едно от равнищата на международните отношения. Теорията за „цивилизационния сблъсък” е просто нова версия на старото противопоставяне между съвременните (западните) и несъвременните (т.е. традиционните) общества. Теорията на Хънтингтън целеше да сближи Европа и Америка на основата на общото враждебно отношение към арабско-мюсюлманския свят, който в представите на американците е въплъщение на Сатаната – трансформация, която се оказа необходима след разпадането на съветския блок, олицетворяващ по времето на студената война „империята на злото”. Смятам че възприемането на исляма като еднородно течение е огромна заблуда, защото вътре в тази религия са налице съществени разломни линии между отделните му версии, за което говорят и непресъснатите сблъсъци между сунити и шиити. Европа трябва да се стреми да установи диалог с другите цивилизации, а не да се опитва да ги демонизира.

- Смятате ли, че между Западна (ЕС) и Източна (Русия) Европа има някакви общи ценности?

- В геополитически план, Европа и Русия са части от един континент. В рамките на световната система, евразийският континент олицетворява „властта на Сушата” (телурокрацията), докато САЩ – „властта на Морето” (таласокрацията). Противоречията между логиката на Сушата и тази на Морето са непреодолими. Европа и Русия следва да работят за създаването на многополюсен свят, в който всеки културен или цивилизационен полюс да може да влияе върху глобализационния процес. Според мен, най-големият въпрос днес е, дали вървим към многополюсен или към еднополюсен свят, който в крайна сметка ще легитимира американската хегемония. Русия демонстрира на ЕС пример за независимо и суверенно поведение и в този смисъл ние, европейците силно се нуждаем от нея.

- Как се отнасяте към по-нататъшното разширяване на НАТО на Изток?

- Не приемам идеята за интегрирането в НАТО на такива страни като Украйна и Грузия. Подобно решение би било директна заплаха за интересите на Русия и, в същото време, няма да даде нищо на Европа. Присъединяването на тези държави към пакта отговаря единствено на интересите на САЩ, които искат да обградят Русия с нещо подобно на санитарен кордон от американски съюзници. Нещо повече, смятам че НАТО е съвършено лишена от raison d’etre (т.е. от смисъл да съществува). Алиансът е остатък от студената война, който трябваше да изчезне заедно с Варшавския пакт.

- Дали влизането на Барак Обама в Белия дом ще промени отношенията между САЩ и Европа?

- Управлението на Обама ще бъде белязано от смяна в стила и тона на американската политика. Новият президент ще скъса с агресивния милитаризъм и едностранния подход на екипа на Буш и ще се опита да поддържа нормални отношения с всичките си съюзници. Същността на нещата обаче едва ли ще се промени. Американската външна политика слабо зависи от личността на президента, тя се подчинява на определени исторически константи. Като основната измежду тях е хегемонизмът с определен морален отенък. Тоест, Америка иска да контролира целия свят под предлог, че само тя може да донесе демокрация и свобода на хората. На практика обаче, тя просто се опитва да наложи собствения си модел в глобален мащаб. В същото време, очаквам нарастване на напрежението в отношенията между САЩ и Русия. Във Вашингтон продължават да разглеждат тази страна като възможен противник. Следователно, САЩ няма да се откажат от опитите за обкръжаването и, включително и чрез провокиране в съседните страни на т.нар. „цветни революции”, водещи до установяването там на режими, които са откровено враждебни на Русия, както и чрез превръщането на някогашните зони на руско влияние в проводници на американската политика, какъвто е случаят с Грузия например.

{rt}