Успехът на новата афганистанска стратегия на американския президент Барак Обама ще бъде право пропорционален на способността му да откъсне войната в тази страна от геополитическите планове на предшественика си Джордж Буш-младши.

Очевидно е, че сътрудничеството с Иран и Русия е не по-малко важно, отколкото военните усилия, които напоследък САЩ изискват от пакистанските генерали. Освен това, можем да предположим, че Обама ще може да разчита на по-изгодна позиция в преговорите си с праволинейните генерали от Равалпинди (където е щабът на пакистанската армия – б.р.), ако преди това гарантира подкрепата на Русия и Иран за своята афганистанска стратегия.

В този случай, Москва и Техеран са в правото си да разчитат, че САЩ ще се откажат от досегашната стратегия за увеличаване на военното си присъствие по техните граници. Поне засега обаче, фактите говорят по-скоро за обратното. Показва го, в частност, съставът на екипа на новия президент, отговарящ за националната сигурност, както и утвърждаването на Робърт Гейтс като държавен секретар по отбраната.

Междувременно, през последните седмици от пребиването си на власт, администрацията на Буш за пореден път демонстрира стремеж за ангажирането на Саудитска Арабия в урегулирането на афганистанския проблем, под предлог, че уахабитския партньор на Америка би могъл да окаже влияние върху поведението на талибаните. Това нямаше как да не предизвика недоволство в Иран, чиито духовен лидер Али Хаменей призова, в края на декември 2008, за единство пред „опитите на външните врагове да внесат раздор между шиитите и сунитите”.

Сближаването между Русия и Иран

На практика, изглежда неизбежно, че Русия и Иран ще обединят усилията си. Всъщност, те вероятно вече са започнали да го правят. Оставалите държави от региона – Индия, Китай и централноазиатскитя републики, също следят с нарастващо напрежение безмилостната битка на САЩ за доминация в него. „Войната с тероризма” вече дестабилизира Пакистан, възможно е рухването на пакистанската държава да удари и по Индия. Очевидно е, че терористичното нападение в Мумбай, през декември миналата година, не може да се разглежда изолирано от проблемите, породени от войната в Афганистан.

Знаменателно е, че по същото време, когато в Делхи заседаваше руско-индийската работна група (16-17 декември 2008), в Индия се появи такъв опитен дипломат като зам. министърът на външните работи на Иран Мохамед Махди Ахунзаде. Пак на 16 декември, началникът на руския Генерален щаб генерал Николай Макаров открито заяви, че използвайки като предлог войната в Афганистан, американците са осъществили „скок в голямата игра за Централна Азия”. Макаров едва ли би си позволил подобен тон, ако не беше получил предварителни указания от Кремъл. Тоест, по този начин Москва демонстрира недоволството си от американската политика пред екипа на Обама. Макаров заяви, че Русия разполага с информация, че САЩ планират да разположат нови военни бази в Казахстан и Узбекистан.

В същото време, все по-упорито се говори, че Москва е започнала да снабдява Техеран със системи за противовъздушна отбрана С-300. Става дума за една от най-модерните противовъздушни системи, клас земя-въздух, чиито ракети са в състояние едновременно да прехващат до 100 балистични ракети или самолети на противника, в радиус до 150 км. Както отбеляза по този повод старшият съветник в Пентагона Дан Хур: „Ако иранците се сдобият с С-300, това ще доведе до драматични промени в стратегията ни за противопоставяне на тази страна. Защото системата може да парира всички удари от въздуха на западната авиация”.

Трудно е да прогнозираме, какво точно ще се случи, но, както изглежда, Иран и Русия се готвят да реагират на евентуално предизвикателство от страна на администрацията на Обама, ако тя се опита да ги изолира от техните традиционни зони на влияние.

Наскоро авторитетното издание Aviation Week цитира американски източници, според които Русия възнамерява да продаде на Иран ракетната система СА-20, използвайки Беларус, като посредник в сделката. „Иранците усилено преговарят за СА-20 – твърди високопоставен американски държавен служител – и, ако това стане, ще се сблъскаме с цяла серия от безпрецедентни предизвикателства в сферата на сигурността. Защото през последните 20 години бяхме свикнали с безапелационната си доминация във въздуха, а военновъздушните ни сили можеха да осъществяват бойни задачи във всяка точка на планетата”.

Същият източник смята, че предполагаемото разполагане на СА-20 около иранските ядрени обекти може да застраши израелските самолети F-15I и F-16I, които макар и да са продукт на модерните технологии, не притежават параметрите на американските „Стелт”. В тази връзка, на 22 декември 2008, в Москва се появи политическият съветник на Министерството на отбраната на Израел генерал Амос Гилад, който опита да убеди руснаците да не  доставят ракетни системи на Иран.

В същото време, Москва продължава да следва курс на „конструктивна двусмисленост”. Така, още през октомври миналата година руският външен министър Сергей Лавров обяви, че „Русия не възнамерява да доставя системи С-300 в нестабилните райони на света”. През втората половина на декември обаче, РИА-Новости цитира анонимни източници от Кремъл, според които „Русия е приключила подготовката за подписването на договор за доставки на С-300”, а само ден по-късно първият зам.председател на Федералната служба за военно-техническо сътрудничество Александър Фомин обяви, че „Руската Федерация и Иран гарантират стабилността в региона”. Според него, „С-300 са подарък за региона, в който следва да бъде предотвратено избухването на нови военни конфликти”.

Междувременно, съобщението, че в началото на февруари 2009 Иран е изстрелял първия си спътник (което едва ли е станало възможно без руска, или китайска техническа помощ) се превърна в пореден повод за тревоги за САЩ и регионалните им съюзници в Близкия изток.

Руско-иранските преговори за С-300, без съмнение, са следствие от проникването на САЩ в регионите на Централна Азия и Кавказ. Москва и Техеран се опасяват, че ветераните на студената война от Вашингтон (които разполагат със сериозно влияние в администрацията на новия президент) ще продължат войната в Хиндукуш, въпреки патовата ситуация в битката за Афганистан и нарастващите трудности пред частите на НАТО.

Стратегията на транзитните маршрути

Всичко това става очевидно, ако анализираме маршрутите, по които върви снабдяването на американските части в Афганистан. Последните събития показаха, че бунтовниците са в състояние да блокират силите на НАТО, прерязвайки пътищата им за снабдяване от пакистанското пристанище Карачи. Освен пътя от Карачи, има още три маршрута за снабдяване на американските части: от Шанхай, през Китай и Таджикистан, от Русия, през Казахстан и Узбекистан/Туркменистан до афганистанската граница по река Амударя и най-краткият и практичен път - през Иран.

Русия е свързана с Централна Азия, както с автомобилни, така и с железопътни магистрали. Китай, напротив, засега разполага само с една железопътна линия, свързваща Урумчи, в автономната провинция Синцзян, с казахстанската граница. Китайците обаче работят по продължаването на жп линиите: от Коргас, на казахстанската граница, до Алмати, и от Каша към Киргизстан. Двете ще свържат Китай с централноазиатската железопътна мрежа, останала от съветската епоха и продължаваща до узбекистанското речно пристанище Термез, на Амударя, което традиционно се смята за „вратата” към Афганистан.

Странно е обаче, че САЩ не обръщат сериозно внимание нито един от тези маршрути (макар че Вашингтон вече се договори за транзита на невоенни товари за американския експедиционен корпус през руска територия). Иран например, предлага в това отношение наистина неограничени възможности (ще припомня, че през 2001 администрацията на Буш получи логистична подкрепа от иранците). САЩ се колебаят и, дали да ангажират в решаването на афганистанския въпрос Русия и Китай. Защото са наясно, че ако това стане двете страни ще получат право на глас при формулирането на стратегията за действие в Афганистан, което засега е изключителен прерогатив на САЩ.

Стратегията за увеличаване на американското присъствие по границите на Русия и Китай няма как да се реализира ефективно, ако Съединените щати се окажат зависими от тези две страни за снабдяването на своята армия в Афганистан. Ангажирането им във войната ще замрази американските планове за увеличаване присъствието на НАТО в Централна Азия, да не говорим за създаването на нови военни бази на САЩ в региона. Въвличайки Русия и Китай в снабдяването на американските части в Афганистан, САЩ ще бъдат принудени да преустановят реализацията на стратегията си за създаване на т.нар. „Голяма Централна Азия”, целяща ерозията на руското и китайско влияние в региона.

Нека видим, как действат в тази ситуация Съединените щати. Те се ориентират към двойнствена стратегия, като, на първо място, се стремят да убедят колебаещите се пакистански генерали да не създават допълнително проблеми по маршрутите за снабдяване на американските войски в Афганистан. Така, сенатор Джон Кери, който посети с посредническа мисия Пакистан и Индия в края на миналата 2008, обеща на пакистанските генерали нови военни доставки, които да им помогнат да снабдят своите самолети F-16 с оборудване, позволяващо им да носят ядрено оръжие, както и друга помощ, на стойност няколко милиарда долара. На второ място, Вашингтон разработва нови маршрути за снабдяване на своите части, заобикалящи Иран, Русия и Китай, които при това не само няма да намалят, а и ще усилят военното противопоставяне по руските и иранските граници.

Проникването на САЩ в Кавказ

И така, САЩ се опитват да развият съвършено нов сухопътен маршрут към Афганистан, през Южен Кавказ. Като товарите ще се доставят от грузинското черноморско пристанище Поти, през територията на Грузия, Азербайджан, Казахстан и Узбекистан. Негово разклонение ще тръгне от каспийското крайбрежие на Казахстан, през Туркменистан, към афганистанската граница.

Ако този проект се реализира, той ще се превърне в най-големия геополитически удар на американците в централноазиатските постсъветски «слабини» (който, при всички случаи, би компенсирал очакваната загуба на военновъздушната база в Манас, Киргизстан). С един замах, САЩ ще могат да установят военно сътрудничество, на двустранна основа, с Грузия, Азербайджан, Казахстан, Узбекистан и Туркменистан.

Всичко това ще способства за въвличането на тези държави в орбитата на НАТО. При това Грузия ще се ползва с привилегирован статут, което ще позволи на американците да игнорират европейската съпротива срещу приемането на тази страна в НАТО.

В същото време, САЩ ще нанесат чувствителен удар по позициите на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), доминирана от Русия. Те не само ще откажат ОДКС и ШОС (Шанхайската организация за сътрудничество) да се месят в афганистанския «котел», но ще направят неактуална и самата ОДКС. Защото, при подобно развитие, двама ключови играчи в централноазиатския регион – Казахстан и Узбекистан, ще напуснат руската орбита и ще се доближат до тази на НАТО.

В края на миналата 2008, руският вестник «Комерсант» отбеляза, че САЩ се стремят да получат военно присъствие в Казахстан, посочвайки, в частност, че: «казахстанският парламент прие меморандум за подкрепа на американската операция Enduring Freedom в Афганистан, според който Казахстан разрешава на САЩ да използват военната секция на летището в Алмати за приземяване на техни бойни самолети”.

Паралелно с това, САЩ очевидно се стремят да ограничат усилията на руската дипломация в Афганистан. Интересното в случая е, че в същото време Вашингтон кара НАТО да преговаря с Русия за помощ при транспортирането на товарите за частите на пакта в Афганистан. В началото на януари 2009, специалният представител на НАТО за Централна Азия Робърт Симънс посети Москва именно с тази цел, а месец по-късно въпросът с транзита на невоенни товари за корпуса на пакта в Афганистан беше обявен „за окончателно решен”. Но, ако Москва си мисли, че ще съумее да извоюва от Запада по-голямо участие в решаването на афганистанския проблем, това може да стане само срещу подкрепата и за военните операции на НАТО. Така, Вашингтон се опитва да „убие с един куршум два заяка”: да получи подкрепата на руснаците за военните си операции и, в същото време, да нанесе мощен удар по ОДКС и руските интереси в Централна Азия и Южен Кавказ.

Ако проектът за транскавказката магистрала се материализира, това ще ознаменува началото на дългосрочното американско военно присъствие в Южен Кавказ. Още преди миналогодишната грузинско-руска война, САЩ поискаха техни военни кораби постоянно да присъстват в Черно море, като периодично акостират в грузинските пристанища. Междувременно, на 9 януари 2009, беше подписана Хартата за стратегическо партньорство между Съединените щати и Грузия, чиито текст бе съгласуван при посещението на тогавашния зам.държавен секретар Матю Брайза, на 12 декември 2008. Документът предвижда оказване помощ на Грузия за присъединяването и към НАТО и очертава параметрите на „сътрудничеството в сферата на сигурността и стратегическото партньорство” между двете страни. Както отбелязва един американски експерт: „Изборът на Южен Кавказ като нов транзитен маршрут е най-скъпия, но и най-сигурния вариант. Този маршрут е защитен от политическите манипулации на руснаците, ще позволи на САЩ да разгърнат достатъчно мощно военно-логистично присъствие в региона, както и да установят стабилен военен контрол над въздушното пространство на Грузия и Азербайджан”.

Още една драматична последица от избора на маршрута Грузия-Азербайджан-Казахстан-Туркменистан ще стане това, че той сравнително лесно може да се превърне в енергиен коридор за каспийския петрол и природен газ, заобикалящ Русия. Което е стара мечта на Вашингтон. При подобно развитие и европейските страни постепенно ще склонят да подкрепят американските инициативи в Южен Кавказ, имайки предвид, че частите на НАТО ще гарантират с присъствието си там собствената им енергийна сигурност.

Очевидно е, че възобновената война с талибаните в Афганистан формира един наистина фантастичен контекст. За първи път американците получават шанс да установят дългосрочно военно присъствие в Южен Кавказ и да поставят под свой контрол енергийния коридор от Каспийския регион към Европа. Интригите около маршрутите за снабдяване на частите на НАТО в Афганистан илюстрират истинския характер на геополитическата битка, водеща се в Хиндокуш, която непросветените наивно продължават да възприемат в контекста на съдбата на Ал Кайда и Движението Талибан. Както и преди седем години, САЩ са на път да спечелят геополитическата шахматна игра, докато сред онези, които ще я загубят, са афганистанците, пакистанците, както и европейските войници от контингента на НАТО.

Американските козове

И така, в интерес на САЩ е да закрепят дългосрочното си присъствие в Афганистан. Иронията в случая е, че изострянето на военните действия в тази страна се използва като предлог за изграждането на нови военни бази в Централна Азия. Без да прекъсват тясното сътрудничествот с пакистанската армия, американците, търсейки нови пътища за снабдяване на корпуса си в Афганистан, създават подходящ контекст за увеличаване на своето военно присъствие в сферите на интереси на Русия, Китай и Иран.

В същото време, заплахата «да бъде преразгледан кашмирският въпрос» се използва от САЩ за да държат под контрол Индия. Основният геополитически риск за Вашингтон в Афганистан е евентуалното формиране на коалиция между Русия, Индия, Китай и Иран, която да сложи край на войната в тази страна и да попречи на Америка да постигне целите си в нея. Затова САЩ правят всичко възможно за да предотвравят създаването и, така че да продължат да разговарят с всяка от четирите страни поотделно. За целта, Вашингтон се възползва от съществуващите между тях противоречия.

В това отношение, американците разполагат с доста козове: противоречията в руско-китайските и китайско-индийските отношения, иранският въпрос, противоречията между Индия и Пакистан, както и между Русия и Пакистан. В тази ситуация, основната задача на американската дипломация е да предотврати формулирането от регионалните държави, под каквато и да е форма, на съгласуван подход към урегулиране на афганистанския конфликт. Затова САЩ правят всичко възможно да не допуснат идеята на ШОС за организирането на мирна конференция за Афганистан да се превърне в реалност.

Регионалната стратегия на САЩ

Всъщност, какво представлява регионалната стратегия на САЩ. На практика, тя включва преговори за матрицата на серия от свързани помежду си «големи сделки» между Вашингтон и съответните регионални играчи, чиято цел е умиротворяването на Ирак и Афганистан и възстановяване на стабилността в т.нар. «Голям Близък изток», което, на свой ред, би спестило на Съединените щати 15-те милиарда долара месечно, които сега се изразходват за тези две войни, и би намалило враждебността, която изпитват към Америка над един милиард мюсюлмани по света. В началото на януари, шефът на американското Централно командване генерал Дейвид Питреъс резюмира нещата така: «Трябва да демонстрираме ангажимента си да се придържаме към многостранни и координирани подходи и да формулираме регионална стратегия, която да включва Пакистан, Индия, централноазиатските държави и дори руската армия, а когато това стане възможно, и Иран».

Контурите на «голямата сделка» по отношение на ситуацията в Афганистан бяха очертани първоначално в прословутата статия, появила се в ноемврийския брой на “Foreign Affairs”, от регионалните експерти Ахмед Рашид и Бърнет Рубин, които, разбира се, предварително са се консултирали с генерал Питреъс. Според тях, е налице фундаментална промяна в геополитическата роля на Афганистан в международните отношения, в резултат от която днес тази страна вече не е „буферна държава”, исторически разделяща конфликтните зони, а се е превърнала в свързващо звено между тях. На тази основа, те изказват съмнение за ефективността на традиционните елементи на стабилността в района на Хиндокуш, в периода след като големите държави се съгласиха да не се месят в Афганистан и да не използват неговите слабости в своята „Голяма игра” (т.е. през 90-те години на миналия век). Според двамата експерти, правилата, ограничаващи воденето на „Голямата игра” в Хиндокуш са остъпили мястото си на изкуствените регионални и сектантски конфликти в самия Афганистан, които правят невъзможно възраждането на статута му като „буферна държава”. Затова, посочват те, афганистанският проблем не може да бъде решен, ако преди това не се решат международните проблеми, свързани с конфликта в Хиндокуш. Тези проблеми са идентифицирани като: „войната с тероризма”, напрегнатите отношения между Индия и Пакистан, конфликтът между шиити и сунити, бъдещето на НАТО, отношенията между САЩ и Русия и задънената улица, в която се оказаха американско-иранските отношения.

За Индия, „голямата сделка” включва дипломатическа инициатива на най-високо ниво, от страна на САЩ, насочена към „онези, които отговарят за сигурността в Пакистан”, което, естествено, ще изисква намесата на Делхи с цел осигуряване на необходимите гаранции. В същото време, Саудитска Арабия се опитва да наложи влизането на Движението Талибан (след като то официално се откаже от връзките си с Ал Кайда) в коалицианното правителство на Афганистан.

В един от последните броеве на “Foreign Affairs”, американският държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс се опитва да очертае интелектуалната конструкция на американската регионална стратегия. Той чистосърдечно признава, че определящ принцип в тази стратегия е „търсенето на баланс”. Посочвайки, че американското присъствие в Ирак ще се запази под определена форма „в течение на дълги години занапред” и предполагайки, че евентуалният провал в Афганистан е „възможност, която въобще не бива да се обсъжда” (защото това би бил „пагубен удар” по имиджа на САЩ, както сред техните приятели и съюзници, така и сред противниците им), Гейтс твърди, че Вашингтон „следва да очертае приоритетите и да анализира неизбежните компромиси и алтернативните разходи”. Имайки предвид, че императивите на „войната с тероризма” си остават „мрачна реалност, налагаща продължителна глобална нерегулярна военна кампания”, както и нарастващите финансови ограничения за приемането на по-големи военни бюджети, той подчертава, че САЩ следва да действат прагматично.

Робърт Гейтс признава, че в обозримо бъдеще САЩ едва ли ще са в състояние да повторят иракската или афганистанската си кампания в някоя друга точка на света. Факт е, че Америка вече не може да смята глобалното си военно превъзходства за подразбиращо се от само себе си (макар че, предвид сегашните тенденции, то очевидно ще се запази в средносрочна перспектива). „И Русия, и Китай увеличиха разходите си за отбрана и военни модернизационни програми, включително касаещи противовъздушната отбрана и подобряване качеството на своите изтребители, чиито параметри в някои случаи се доближават до американските”. Тези две държави, „могат и да не поискат да отправят директно предизвикателство към САЩ, но са склонни да използват различни механизми за ерозия на американското влияние и ограничаване на военните възможности на САЩ и категорично отхвърлят тяхната свобода да придвижват свои военни части и да действат във всяка точка на планетата”. В статията си, Робърт Гейтс определя Китай като доминираща държава с потенциал, който може да се конкурира с американския, чиито инвестиции в кибервойните и противоспътниковите войни на бъдещето, както и във военна техника за борба със самолетите, корабите и подводниците на противника и в балистични ракети, биха могли „да застрашат първичните средства, с чиято помощ САЩ проектират своята глобална мощ, и да изпреварят американците в такива области като системите за противовъздушна отбрана например”.

В тази връзка, американската „Стратегия за национална сигурност 2008” подчертава необходимостта от развитие на „локалното партньорство” за ограничаване на заплахата от Русия и военната модернизация на Китай. Подобна постановка акцентира върху наличието на широк спектър от местни партньори на САЩ, като гаранция за американската сигурност в дългосрочен план. В „Стратегията за национална сигурност”, в частност, се споменава Индия, като изключително важен пример за такова „локално партньорство”, в чиито рамки САЩ възнамеряват да преследват глобалните си интереси занапред.

Така става ясно и накъде води „регионалната стратегия” на САЩ в Афганистан. Тя е неотделима част от стремежа на на Вашингтон да спечели продължителната война за глобално господство през ХХІ век. Би било очевидна софистика да твърдим, че Афганистан, „свързва” регионалните конфликти (като този в Кашмир например) помежду им. Но, американската регионална стратегия, опираща се на тази фалшива предпоставка, осигурява на САЩ необходимия контекст за реализацията на онова, което „Стратегията за национална сигурност” дефинира като „усилията да разберем онези обиди, които често са в основата на бунтовете срещу нас”. Тоест, тя действа като своеобразен механизъм, с чиято помощ могат да се балансират напрегнатите регионални отношения, извличайки максимални геополитически предимства за себе си.

В тази връзка, изборът на посредник за решаването на „свързаните помежду си регионални проблеми” в Южна Азия е изключително важен. Мнозина познават Ричард Холбрук като „блестящия церемониалмайстор в процеса на разпадането на Югославия”. Малцина обаче знаят, че той (заедно с бившия директор на ЦРУ Джеймс Улси и бившия специален координатор за Близкия изток в администрацията на Клинтън Денис Рос) е съучредител на т.нар. „Обединение против ядрен Иран” (UANI), което активно пропагандира апокалиптичната визия на Израел за държавата на аятоласите. Така, в септемврийския брой за 2008 на „Уолстрийт джърнъл” Холбрук заяви, че „Иран е смъртоносен и безогтоворен световен играч, използващ финансираните от него терористични организации, като Хизбула и Хамас, за ерозия на съществуващите в региона режими и разпалване на нови конфликти”.

Струва ми се, че на фона на всичко казано дотук, правителствата на страните от Югозападна Азия би следвало да действат изключително внимателно. Изправени сме пред много капани. Що се отнася до Индия, има достатъчно причини нейното правителство да не залага само на Америка в опитите си да излезе от задънената улица, в която се оказа след терористичните нападения в Момбай, в края на миналата година.

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бивш посланик на страната си в Узбекистан (1995-1998) и Турция (1998-2001)

{rt}

Превръщането на Китай в глобален геополитически силов център е сред феномените на миналия ХХ век, макар че, както е известно, историята на тази цивилизация с изчислява в хилядолетия.

Само допреди стотина години Китай все още е обект на действията на великите сили, борещи се за сфери на влияние в него. Смазването, със силите на европейските държави, САЩ и Япония, на т.нар. „боксерско въстание” (известно още и като въстанието Ихетуан) нагледно демонстрира китайската зависимост от външните сили.

Последвалият ръст на значението на Китай е пряко свързан с подкрепата на САЩ, които разглеждат тази страна като балансьор на нарастващото японско влияние в Азия. Синхайската революция от 1911-1913 слага край на архаичния императорски режим, но не води до вътрешно консолидиране на Китай. От средата на 20-те години (т.е. след революцията от 1925-1927), режимът на Гоминдана в Китай се подкрепя и от Съветския съюз, макар че тази подкрепа често се заменя с периоди на рязко охлаждане на отношенията и дори въоръжени конфликти (като например войната за Китайската далекоизточна железница, през 1929). През тези периоди Москва подкрепя основните противници на Гоминдана – китайските комунисти. От 30-те години, когато рязко нараства опасността от японска експанзия в Далечния изток, болшевиките отново започват да подкрепят Гоминдана, без обаче да спират и помощта на за местните комунисти.

След Втората световна война, Китай се превръща в една от основните зони на геополитическо съперничество между САЩ и СССР. През 1949, подкрепяните от Москва китайски комунисти обединяват Китай (за първи път след рухването на империята), прокламирайки създаването на Китайската народна република, която утвърждава контрола си над Тибет и Синцзян (дълго време те само формално са част от Китай). С помощта на американците, Гоминданът се установява на остров Тайван, а Хонконг и Макао си остават европейски владения (до края на ХХ век).

Придобиването на ядрен статут от Китай, през 1964, е важна стъпка към превръщането на страната в един от световните силови центрове. Междувременно, китайският модел на социализма – т.нар. „маоизъм”, съдейства за утвърждаване влиянието на Китай в редица, освобождаващи се от колониалната си зависимост държави от Азия и Африка, както и сред радикалните революционни движения в Латинска Америка. Няколко десетилетия по-късно, когато Китай вече е постигнал значителни успехи в икономическото си развитие, това се оказва предпоставка за по-нататъшното му проникване в тези региони. В борбата си за влияние, през 60-те и 70-те години, комунистически Китай се ползва с подкрепата на САЩ, които продължават да го разглеждат като ключов балансьор в Източна Азия, но вече не на Япония, а на Съветския съюз. Пречка пред разширяването на тази американска подкрепа е откровено екстремисткият, репресивен характер на режима на Мао Цзедун, провеждащ в страната радикални комунистически експерименти. През този период, Пекин открито декларира намерение да осъществи експанзия, както на север (за сметка на СССР), така и на юг – в Югоизточна Азия. Това води до нееднократни военни сблъсъци: през 1969 със Съветския съюз, а през 1979 – с Виетнам. Не без одобрението на САЩ, Китай помага за временното налагане на екстремистки репресивни режими в Камбоджа и някои други страни от Югоизточна Азия. Като цяло, китайското влияние в този регион, може да се приеме за преобладаващо. Междувременно, успешните пазарни реформи от 80-те години, довели до мощен икономически ръст, либерализация на вътрешната политика, „отваряне” на страната към света и отказ от износа на революционна идеология, значително укрепват международния авторитет на Китай.

Разпадането на Съветската империя открива нови възможности в битката за разширяване на китайската сфера на влияние. Китайската миграция в съседните държави от ОНД постепенно се превръща във важен фактор за оказване на натиск върху тях. Новият статут на Китай бива закрепен и със символичните териториални отстъпки, които правят в негова полза Съветският съюз и Руската Федерация, през 90-те години на миналото и първото десетилетия на настоящото столетие и създаването на нови регионални международни организации (сред тях, като основен инструмент за утвърждаване на китайското влияние се очертава Шанхайската организация за сътрудничество - ШОС). Освен това Китай демонстрира изключителна активност в организирането на Азиатско-Тихоокеанското сътрудничество.

Сред основните направления на китайската политическа и икономическа експанзия през последните години е Африка и особено централно-африканския „пояс” – Судан, Демократична република Конго (Заир) и Ангола.

Китайският и другите глобални силови полюси

Днешните отношения между Пекин и Москва се характеризират с тясно партньорство на различни нива. В същото време е очевидна конкуренцията за влияние в Централна Азия, т.е. в постсъветското пространство. Така, Китай вече постигна значителни успехи в това пространство. Освен това, Пекин все по-забележимо се конкурира в Централна Азия с влиянието на САЩ и ЕС. Засега регионалната конкуренция няма откровено конфронтационен характер. Очевиден е и китайският стремеж да се използва подкрепата на Русия за изтласкването на САЩ и ЕС.

В Южна Азия, Китай се бори за влияние с такъв регионален силов център, като Индия. Традиционна опора на Пекин в тази зона е Пакистан. В същото време, през последните години нивото на конфронтация с Делхи забележимо спадна.

Отношенията на Китай с ислямския свят са белязани от различни степени на конструктично сътрудничество. Така, най-големите държави от Средния изток – Саудитска Арабия (плюс Пакистан, като „транзитна” държава) са ключови партньори за Пекин, особено с оглед получаването на необходимите му енергоносители.

Основният глобален конкурент на Китай са САЩ, като в редица региони конкуренцията помежду им е доста остра. Става дума за Иран, Пакистан и редица държави от Африка и Латинска Америка, върху които Пекин се опитва да оказва влияние. По-малко остро изглежда китайско-американското съперничество в Югоизточна Азия (където влиянието на Китай е доминиращо) и Централна Азия (където то се сдържа от наличието на трети, много сериозен, „играч” - Русия). В същото време, конкуренцията между САЩ и Китай засега няма „фатален” характер - факторите на взаимната икономическа изгода очевидно натежават. Що се отнася до сблъсъка между Китай и държавите от ЕС, той се развива в периферна зона на европейската геополитическа активност и не засяга фундаменталните интереси на двата полюса. Накрая, интересът на Латинска Америка към Китай, като силов център, до голяма степен е обусловено от стремежа на латиноамериканците да се избавят от влиянието на САЩ.

От казаното дотук се налага изводът, че засега няма никаква сериозна заплаха пред динамичното укрепване на глобалните китайски позиции и разширяване сферата на влияние на Пекин. Тук е мястото да обърнем внимание на такъв важен аспект от взаимоотношенията между САЩ и Китай в миналото, като липсата на непримирими противоречия помежду им.

На първо място, днешен Китай, в значителна степен (както вече споменах по-горе), е продукт на усилията на САЩ, които го подкрепят за да балансират влиянието на конкурентите си. Можем да предположим, че и в обозримо бъдеще тази тенденция ще продължи да доминира в американската политика. САЩ могат и занапред да търсят сътрудничество с Китай, в рамките на усилията са за отстраняване на общите конкуренти. Така например, в Централна Азия, САЩ се стремят, заедно с Китай, окончателно да изтласкат оттам Русия, а в Далечния изток – освен да постигнат същото, да създадат и балансьор на все по-активната във външнополитически план Япония. В Южна Азия, целта е да се ограничи мощта на Индия, а в Югоизточна Азия – да се противостои на нарастващата ислямистка заплаха. В Африка пък – да бъде подкрепен Китай, като гарант за относителна стабилност. Тоест, може да се очаква негласно споразумение между Вашингтон и Пекин за разделянето на едни или други региони в света на сфери на влияние (това особено се отнася за Централна Азия).

На второ място, да не забравяме, че САЩ са класическа таласокрация, докато Китай е „телурокрация”. Противоречията между подобни силови центрове рядко имат фатален характер, което създава предпоставки за постигането на компромиси. Много неща ще зависят от характера на американско-китайската конкуренция във всяка конкретна точка на света.

Силните и слаби страни на Китай

Китай изпъква, преди всичко, с огромното си население, съставляващо 1/5 от цялото население на планетата. Тази огромна човешка маса, от която толкова се опасяват всички китайски съседи, е показател не само за мощта, но и за слабостта на Китай.

През 2007, китайският БВП беше 7 трилиона долара, т.е. малко повече от 10% от световния БВП. Което означава, че БВП на глава от населението в Китай се равнява на около 5,4 хиляди долара, което е 9 пъти по-малко, отколкото в САЩ и 6 пъти по-ниско от средното европейско равнище. Освен това китайската икономика се характеризира с големи регионална диспропорции, най-вече между крайбрежните анклави, притежаващи развита инфраструктура и високо жизнено равнище, и вътрешните райони.

На практика, територията на Китай не разполага със собствени енергийни ресурси. Това особено се отнася за петрола и природния газ, както и за урана. В същото време китайските потребности от внос на енергоносители неизбежно ще продължат да нарастват, паралелно с ръста на икономиката, жизненото равнище и нивото на потребление. В градовете на страната живее около 1/3 от населението, т.е. по западните мерки Китай все още е по-скоро неурбанизирана и аграрна държава (в китайския случай едва ли може да се говори за някакъв „постиндустриален” стадий, още повече, че е съмнително дали и Европа и САЩ действително се намират в такъв стадий).

Според стандартите на развитите държави, степента на присъствие на високите технологии в китайската икономика, не е висока. Следва да се има предвид, че научно-техническото новаторство не спада към традиционно силните страни на китайската цивилизация. Макар че много битови изобретения (коприната, хартията, порцелана и т.н.), станали достояние на човечеството, са направени през вековете именно в Китай, там не е изобретен нито един от онези механизми, които определят същността на техническия прогрес през последните столетия. Китай винаги е купувал и продължава да купува изобретения. В по-далечна историческа перспектива това може рязко да намали конкурентоспособността на страната.

Впрочем, същото се отнася и до такъв критерий за мощта на една държава, непосредствено свързан със способността за технически иновации, какъвто са въоръжените сили. Китай разполага с най-многобройната сухопътна армия в света, но ракетно-ядреният и потенциал не позволява военната мощ на страната да се сравнява с тази на САЩ. На практика, Китай няма флот, позволяващ му да решава геополитически задачи в локална война, далеч от собствената територия.

Към традиционно силните страни на Китай обикновено отнасят стабилността на политическото ръководство, позволяващо осъществяването на дългосрочно стратегическо планиране на развитието. След събитията от 1989, в Китай не се е случвало нищо, наподобяващо политическа криза, ако не броим събитията от началото на миналата 2008 в Тибет, които имаха локален характер. Поне засега, в Китай няма опозиция. Което обаче не означава, че нищо не застрашава стабилността на страната.

Както казват понякога, „Китай е цивилизация, която умело се прикрива, че е само една страна”. Периодите на единен Китай, продължаващи столетия, се редуват с не по-малко продължителни периоди на разпад, когато Китай представлява няколко, също досто големи,  държави. Предпоследният период на единство започва през втората половина на ХVІІ век, когато Китай е обединен под властта на манчжурската династия Цин. В средата на ХІХ век обаче, държавата започва да се разпада. Върховата точка в този процес е през 30-те години на миналия век. След това комунистите отново обединяват Китай.

Единството на Китай едва ли е застрашено от страна на периферните национални райони, като Тибет и Синцзян, още повече, че китайците там вече са повече от коренното население. Въпреки периодичната активизация на сепаратизма, можем да предположим, че той постепенно ще затихва и то по чисто етнографски причини. Що се отнася до етнически Китай, там нещата не са толкова прости. Всъщност, истински китайски (хански) етнос, в европейския смисъл на това понятие, не съществува. Китайският език се разпада на девет големи, почти неразбираеми един от друг, диалекти, които фактически представляват отделни езици и на които говорят десетки милиони хора. Обща е само идеографичната писменост (йероглифите). Разбира се, това, само по себе си, не може да бъде причина за центробежни тенденции. Още повече, че са налице значителни успехи в приобщаването на всички китайци към пекинския диалект. Въпреки това, при определени условия, етническата нееднородност на Китай може да си каже думата. Както е известно, през 20-те и 30-те години на миналия век, въпреки номинално съществуващата власт на националното правителство на Гоминдана, страната на практика се разпада на отделни губернаторства, които с редица свои черти напомнят за „воюващите помежду си царства” от древността.

Впрочем, в най-близка перспектива, подобно развитие не може да се очаква. Освен това, историята показва, че периодите на единство в Китай винаги продължават по-дълго от едно столетие. И, ако приемем, че сегашният период е започнал преди 60 години, Китай разполага с поне още толкова, за да опита да се превърне в световен лидер.

Няколко прогнози

Китайската външнополитическа стратегия предвижда мирен и постъпателен възход на страната, който качествено да разшири хоризонта на нейното влияние в света. Ако тенденциите за динамичен ръст на китайската икономика се съхранят, приемствеността и стабилността в политиката на страната се запазят, а конкурентните силови центрове (и най-вече САЩ, ЕС и Русия) продължат да изпитват същите проблеми, като днес, Китай има всички шансове, без особени сътресения, да се превърне в най-могъщата (или поне равна на САЩ) свръхдържава на планетата още в средата на ХХІ век. Нещо повече, благодарение на многобройната си диаспора в САЩ, Китай може да се сдобие с по-сериозно влияние върху тази страна, особено ако американците се сблъскат със задълбочаващи се вътрешни проблеми, свързани с етническия дисбаланс.

Увеличаването на китайското население ще представлява заплаха за суверенитета на редица съседни държави. В Пекин разглеждат миграцията като един от инструментите на външната си политика, затова за съседите му (особено за Русия) е наложително твърдото противодействие на тази тенденция, като в същото време бъдат запазени всички останали аспекти на регионалното и глобално сътрудничество.

Като цяло, за първата половина на ХХІ век се очертават два основни сценария, свързани с възможно усилване на геополитическото противопоставяне между Китай и други световни силови центрове.

Изостряне на съперничеството между Китай и САЩ в Латинска Америка, Югоизточна, Южна, Югозападна и Централна Азия, както и в Африка. Това ще стане на фона на изострящата се конкуренция между САЩ и другите силови центрове, недоволни от американския модел на глобализация. В тази борба, Русия, много страни от Латинска Америка, редица ислямски държави (като Иран), Индия и, донякъде, ЕС са потенциални регионални съюзници на Китай. В крайна сметка, това може да доведе да съществено преразпределение на силовите центрове. В резултат от което, по отношение на САЩ, Китай ще се превърне в приблизително същата алтернативна глобална сила (имайки предвид нарасналия му икономически и военен потенциал), каквато през 70-те години на миналия век беше СССР. По-нататъшното развитие на американско-китайското съперническо има доста варианти.

Изостряне на борбата между Китай и (на първо място) макрорегионалните му конкуренти. Тримата най-големи такива конкуренти на китайците са Русия, Индия и Япония. При подобно развитие, САЩ се превръщат в естествен съюзник на Китай (а по отношение на Индия, в такъв съюзник се превръща и част от ислямския свят). Противопоставянето може да се усилва едновременно и по трите направления или пък да става последователно. В същото време, в подобна ситуация, Русия и Индия се превръщат в естествени съюзници, като при определени обстоятелства към тях може да се присъедини и Япония. При този вариант, като основни съперници на Китай се очертават Русия и Индия, като конкурентни „телурокрации”, а Япония (като таласокрация) ще бъде негов второстепенен съперник. Основните зони на съперничество вероятно ще станат Централна Азия и руския Далечен изток (в съперничеството с Русия), Южна Азия, Тибет, северноиндийските щати и Бирма (в съперничеството с Индия). Тук артикулацията на китайските интереси може да бъде съпроводена с директно изразени териториални претенции, което прави актуална военната заплаха за мира в тези региони на планетата.

Оценявайки шансовете на двата, споменати по-горе, глобални сценарии, следва да признаем, че вторият е по-вероятен. На първо място, типични за Китай са постепенните действия, много предпазливата външна политика и отказа от каквито и да било резки стъпки. Пекин едва ли ще се опита да прескочи етапа на структурирането си като доминираща азиатска държава, преди да се ориентира към превръщането си във „втора свръхдържава”. На второ място, което е и по-важно, Китай открай време формира света, който контролира, чрез постепенната асимилация на съседните територии. Първата китайска империя – Цин (ІІІ в.пр.н.е.) е обхващала само днешен Северен и Централен Китай. С течение на вековете, Китай се разширява, като етническото му разширяване върви паралелно (а понякога изпреварва) разширяването на държавата.

Накрая, основната слабост на китайската икономика – зависимостта и от вносните енергоносители, няма как да не принуди Пекин да действа за присъединяването към Китай на съседните държави, добиващи петрол, природен газ или уран. През хилядолетията, логиката на формиране на световните империи никак не се е променила. Както и преди, главната движеща сила си остава обединяването в автархична държава на областите, където се произвеждат средства за производство (а днес енергоносителите са най-важните измежду тях) и тези, където доминира потреблението, с цел да се осъществи необходимия обмен на стоки.

Въз основа на тази логика, можем да очакваме нарастваща китайска експанзия, целяща установяването на контрол над суровинните региони на Централна и Северна Азия (Казахстан, Туркменистан, Узбекистан, Сибир) и осигуряването на сигурни (сухопътни) маршрути за доставката на петрол и природен газ от Близкия и Средния изток, през Пакистан и Индия. В перспектива, това може да доведе да изостряне на съперничеството с ЕС. Като възможно средство, което Китай ще използва за осъществяването на подобна имперска експанзия, провокирана от изчерпването на възможностите за вътрешен ръст, се очертава постепенно нарастващия натиск (включително и чрез засилваща се миграция) върху Русия, Индия и най-близките им съседи. През следващите десетилетия е логично да очакваме изостряне на противоречията между Китай и Русия и Китай и Индия. При това, китайският натиск, най-вероятно, ще бъде подкрепен от САЩ, както беше през целия ХХ век. Възможна реакция на подобно развитие ще бъде възраждане на старите партньорски отношения между Русия и Индия. Впрочем, новите условия могат да провокират появата на нови съюзнически комбинации, например между Русия и Япония, с която Москва няма непримирими геополитически противоречия. Вероятно е също, че Русия, в качеството и на реекспортьор на средноазиатските енергоносители, ще се окаже по-предпочитан съюзник за Европа (ЕС), отколкото Китай, който е основният потребител на тази суровина.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Удвояването на цените на пшеницата през последните две години вече провокира кървави протести в над 30 развиващи се държави и дори доведе до свалянето на хаитянския министър-председател Жак Едуард Алексис (1). Но въпреки че медиите отделиха доста място за анализите на причините за ръста в цените на хранителните продукти, на потенциалните последици от тях в сферите на политиката и сигурността не се отделя достатъчно внимание. Не всички продоволствени кризи водят до глад, но динамиката на бързо растящите цени на хранителните продукти демонстрира някои от типичните белези на глада, в началните му стадии. Въпреки че не изглежда вероятно гладът да се разпростре из цялата планета, провокирайки революции, катаклизми и смърт от изтощение на стотици милиони хора, последиците от ръста в цените на хранителните продукти, който се наблюдава след 2004, могат да се окажа потресаващи, ако те продължат да растат на фона на драстичния спад на семейните доходи в развиващите се държави заради глобалната финансово-икономическа криза.

Всъщност, терминът „криза” не би трябвало да се използва, когато говорим за последните промени в цените, защото подобна терминология само окуражава апокалиптичните прогнози във Вашингтон и другите столици, което пък може да доведе до неразумни политически действия. Политиците се нуждаят от аналитична рамка, която да може да се използва за да се минимизират хуманитарните и политическите последици от продоволствените проблеми, както и тези в сферата на сигурността. Теорията за глада, т.е. съвкупността от знанията, с които разполагаме, за макроикономическата динамика на глада, уязвимостта на хората от шоковото нарастване на цените на хранителните продукти и общите модели на поведение, които се използват за оцеляването на населението на различните етапи от продоволствените кризи, може да се превърне в основа за подобна рамка. В исторически план, политическите последици от глада се демонстрират посредством политическата система на съответната държава. Политическите и свързаните със сигурността последици от сегашния растеж на цените могат да се анализират въз основа на традиционната теория за глада, така че държавите-донори да са по-добре подготвени да идентифицират най-сериозните потенциални рискове за застрашените от глад страни с различни политически системи – от т.нар. „пропаднали” до „тоталитарните” държави – и да предприемат адекватни политически действия.

Защо растат продоволствените цени?

Ескалацията на цените на продоволствените продукти през последните години е резултат от комбинираното влияние на няколко фактора. Забележителният икономически ръст на Китай и Индия, както и наличието на редица други бързо развиващи се икономики, като Бразилия, Русия и редица африкански държави, доведе до разширяване на прослойката на т.нар. „средна класа” и, съответно, до ръст в търсенето на животински протеини от домакинствата в тези страни. На свой ред, повишеното търсене на месни продукти изискваше увеличаване производството на фуражни култури, необходими за изхранването на домашния добитък и птици, в резултат от което нараснаха и цените на житните култури в световен мащаб (една нежелана последица от иначе позитивната тенденция за ограничаване на бедността). В същото време, според Международния изследователски институт за продоволствена политика (IFPRI), отпусканите от американското правителство субсидии (както и сходната политика на ЕС) за производството на извличаните от различни зърнени култури биогорива, са причинили поне 30% от ръста в средните цени на въпросните култури, в периода 2005-2007 (2). Историческият скок в цените на петрола през същия период принуди мнозина дребни фермери, като например тези от Източна Африка, да ограничат посевите си, защото вече не можеха да си позволят да купуват необходимите им торове, чиято цена е пряко свързана с тази на петрола (3).

Около 15% от ръста в цените на хранителните продукти се дължеше на по-високите цени на енергията и торовете (4). Страните-износителки на храни въведоха квоти за износ и търговски ограничения за да запазят цените на основните храни по-ниски за собственото си население, което обаче допълнително повиши цените в държавите-вносителки. Наскоро, Световната банка публикува анализ на реакцията на 58 страни, от който се вижда, че 48 от тях са наложили контрол върху вътрешните цени и са въвели субсидии за потребителите, а също ограничения върху износа и по-високи митнически тарифи (5). В същото време, мнозина по-бедни фермери намалиха производството, тъй като нямаха достъп до евтини кредити и не можеха да платят за доставката на необходимите им химически торове (6).

Вероятността за значително съкращаване на субсидиите, които американското правителство изплаща за произвежданото от царевица етанолово гориво, е много малка. Практиката сочи, че когато едно демократично правителство започне да субсидира нещо, после му е изключително трудно да се откаже от това, в чисто политически план, понеже субсидиите гарантират избиратели, да не говорим, че раждат мощни финансови и политически лобита. Нарастващото търсене на животински протеини в порционите на разширяващата се „средна класа” в развиващите се държави, може и да спадне временно, през 2009, в резултат от глобалната икономическа криза, но отново ще стане факт, след като кризата отмине. Макар че наскоро Международният валутен фонд (МВФ) обяви, че цените на хранителните продукти са спаднали с 8%, в сравнение с максималната им цена от юни 2008, истината е, че тези цени продължават да са на непознати в миналото нива. И, ако политиците не действат достатъчно активно и адекватно, ерата на евтината храна може окончателно да приключи (7).

Какво знаем за глада

Можем да говорим за глад, когато значителна част от населението на една страна или регион страда от бързо и постоянно съкращаване на поеманите от тези хора калории, което води до масово изтощаване и смърт, причинена от болести или остро недохранване (8). Гладът рядко е причинен от липсата на храна въобще, а по-скоро от това, че наличната храна се оказва недостъпна за хората. В една от класическите формулировки на теорията за глада, носителят на Нобелова награда за икономика Амартиа Сен подчертава, че: „Изтощението е признак, че хората нямат достатъчно храна, но не и, че въобще липсва храна. Макар че понякога именно второто е причината за първото, това е само един от многото възможни варианти” (9).

Теорията на Сен е може би най-широко възприетата макроикономическа теория за глада, очертаваща рамката, в която може да се определи уязвимостта на индивида по отношение на глада и острата липса на храна, като индикатори за настъпващия глад. В основата и е твърдението, че достъпът на индивида до хранителните продукти не се определя единствено от средствата, с които разполага. Много по-важна е стойността на тези средства по отношение на пазарната цена на продоволствието (10). Тази констатация се оказва особено важна, когато търсим адекватен отговор на сегашния ръст на цените.

Непрекъснат процес, а не отделно събитие

Гладът не е някакво отделно събитие. Той е процес, който тече и се развива във времето (обикновено в продължение на години), като започва с недостиг на хранителни продукти за да кулминира във взривообразно нарастване на смъртните случаи, свързани с това, и последващото им намаляване, доколкото смъртта на най-уязвимите съкращава и броя на хората, нуждаещи се от храна (11). В редица случаи гладът продължава между четири и пет години, като например този в Ирландия (т.н. „картофен глад”) през 40-те години на ХІХ век, гладът, който Йосиф Сталин използва като политическо оръжие за да накаже, в началото на 30-те години на миналия век, онези, които се съпротивляват на насилствената колективизация, гладът по време на прословутия „Голям скок”, който Мао Цзедун се опитва да осъществи през 1958-1961,  или пък този в Северна Корея, през 90-те години.

Гладът може да започне и без да е налице висока смъртност, през първите една две години. Обикновено, поне 90% от хората, които стават жертва на глада, умират от болести, причинени от хронично недохранване, още  преди гладът да ги е изтощил напълно, което отнема доста повече време. Човешката имунна система се руши от острата липса на храна, което пък увеличава уязвимостта и от заразните болести. Бременните и майките-кърмачки и техните деца, чиято имунна система е слаба или не напълно развита, са най-уязвимите в това отношение. Разпространението на болестите се засилва, когато хората масово напускат домовете си за да търсят храна някъде другаде, което често ги поставя в нова болестна среда, срещу която собствената им имунна система не е пригодена да ги защити (12).

Абсолютната бедност увеличава уязвимостта на хората към скоковете в цените, което също води до глад, защото те обикновено не могат да компенсират намаляването на доходите си или пък увеличението на цените. Най-бедните хора в света изразходват до 70% от семейния доход за да си набавят храна. Дори и малка промяна в икономическия баланс между техния приход, състоянието им, или стойността на техния труд и цената на хранителните продукти може да се окаже катастрофална. Ако и преди да настъпи суша или някакво друго природно бедствие, те са живели на ръба, няма как да не се сринат в пропастта, когато, в резултат на това, цените започнат да растат бързо и драстично или пък когато собствените им приходи спаднат драматично. Затова, когато се опитват да реагират на  текущите повишения на цените, политиците не бива да забравят за пряката връзка между абсолютната бедност и уязвимостта пред настъпващия глад.

Глобалният ръст на цените на хранителните продукти не бива автоматично да се обвързва с глада, най-малкото по две важни причини. На първо място, гладът обикновено е свързан с ограничаване доставките на хранителни продукти и избухва, когато по някакви причини е налице драматичен спад в производството на такива продукти. Сегашният ръст на цените е, най-вече, резултат от дълготрайни тенденции, свързани с повишаване на търсенето, а не с някакво съкращаване общия обем на доставките на хранителни продукти. На второ място, този ръст на цените засяга най-вече градските потребители, зависими от продоволствените пазари. Макар че, в исторически план, гладът е по-характерен за селските райони. В миналото, част от онези, които умират в градовете по време на глад, са били вътрешно разселени лица, напуснали селските райони в търсене на храна или работа. Последното нарастване на цените на хранителните продукти обаче засяга най-вече потребителите в градовете, където потенциалните политически последици (както и тези, касаещи сигурността) са далеч по-големи, особено в хронично нестабилни държави, с голямо и бедно население.

Механизми за борба с глада

Както показахме по-горе, кризите, породени от недостига на храна, могат да доведат до глад, когато едновременно и цените растат, и доходите падат прекалено бързо и прекалено много, което не позволява на хората, живеещи в под прага на бедността, да се справят с този шок. Тъй като храната е абсолютно необходима за поддържане на човешкия живот, търсенето на хранителни продукти е постоянно. Онези, които могат да си позволят да купуват храна на по-високи цени, ще продължат да имат достъп до нея, макар че вероятно ще им се наложи да намалят дневния си порцион от калории, или пък да ограничат избора на продукти (всъщност тъкмо това правят повечето засегнати от текущия ръст на цените).

Тези обаче, които са най-уязвими пред лицето на глада, ще бъдат принудени да използват различни начини за оцеляването си. Между другото, тези начини, или механизми, за борба с глада, имат и прогнозно значение, защото използването им, само по себе си, може да бъде индикатор за започващ глад. Изследователите изброяват най-малко 14 такива механизми, които обикновено се използват на различни етапи от кризата, но само три от тях имат политически последици (както и такива, касаещи сигурността) и вече са налице в някои страни, именно поради ръста в цените на хранителните продукти.

На първо място, при повечето гладни кризи, предварителното спекулативно укриване на част от наличните хранителни стоки провокира презапасяване и задълбочава проблемите с продоволствените доставки. Така например, по време на глада в Бангладеш, през 1974, появилите се в медиите материали за очаквана лоша реколта, заради големите наводнения, подтикват към масово презапасяване, което, на свой ред, предизвиква недостиг на някои продукти на пазара и двойно повишаване цените на зърнените храни между февруари и юни. Гладът става неизбежен, след като, в резултат от това, покупателната способност на бедните (а това са мнозинството) жители на страната спада драстично (13). През 1996 пък, севернокорейските селски стопани укриват над един милион метрични тона царевица, презапасявайки се срещу прогнозираната продоволствена криза. Така, един, общо взето решим, проблем придобива катастрофално развитие.

Храната е едновременно предмет на потребление и източник на доходи за онези, които я произвеждат. Когато цените растат, едрите фермери често задържат на склад значителна част от реколтата, разчитайки, че те ще станат още по-високи, а дребните правят същото просто за да оцелеят на фона на растящите пазарни цени. Ако ръстът на цените е резултат от недостиг на доставки и хората не могат да посрещнат дори най-насъщните си нужди, това може да доведе до още по-мощен скок на цените (14). Когато тълпите гладуващи попаднат на складове с жито или други хранителни продукти, те често вземат нещата в свои ръце и просто ги разграбват, което пък увеличава риска от граждански вълнения по време на продоволствените кризи. В тези случаи, навременната, базираща се на пазарните механизми, намеса може да се окаже най-доброто средство за прекратяване на презапасяването, затова по-късно ще и отделим специално внимание.

Към края на юни 2008, най-малко 29 държави решиха да реагират на ръста в цените на хранителните продукти, като драстично ограничат износа си на храни (15). Но, ако подобна мярка осигурява временно облекчение за местните консуматори (най-вече за тези в градовете), тя се отразява крайно негативно на селските стопани, принудени да продават продукцията си на по-ниски цени, както и на търговските партньори на съответната държава, и по-специално нетните вносители, защото за тях цените нарастват. В същото време, очакванията за недостиг на храни, породени от наложените ограничения върху износа им, водят до презапасяване, в световен мащаб, от страна на фермерите, търговците и дори потребителите. На свой ред, това растящо презапасяване задълбочава проблема, провокирайки още по-голям ръст на цените. Нещо повече, някои държави, като Русия и Венецуела например, наложиха контрол върху цените на хранителните продукти, в отговор на тяхното нарастване в глобален мащаб. Също както и ограниченията върху износа, ценовият контрол цели да защити потребителите, налагайки изкуствено занижени цени, за кратък период от време, но подобна мярка със сигурност не стимулира селските стопани да увеличават производството (по-скоро обратното), да не говорим, че, в дългосрочен период, може да доведе до ръст на контрабандата и корупцията (16).

Вторият механизъм, чиито последици са едновременно политически и засягащи сигурността, е миграцията от зоните, където има недостиг на продоволствие. По правило, младите хора са първите които ги напускат още във фазата, предхождаща истинския глад, като най-често се преселват в градските зони, търсейки работа за да могат да подкрепят семействата си, останали в селските райони. Впрочем, ако условията продължат да се влошават и гладът настъпи, семействата им също могат да ги последват. В Сомалия, през 1992, гладът и интензивните сражения принудиха много семейства да напуснат домовете си, преселвайки се в лагерите за бежанци, където санитарно-хигиенните условия бяха ужасни, самотните жени ставаха жертви на физическо и сексуално насилие, а традиционните семейни връзки се късаха безвъзвратно. Населението в лагерите постепенно попадна под контрола на местните военни командири, вербуващи безработните и гневни младежи за своите армии и милиции, предлагайки им привлекателна алтернатива на ужасните условия и безнадеждността, царящи в лагерите (17).

На свой ред, бунтовническото движение в Ирак, частично, се подхранваше от миграцията на стотици хиляди мизерстващи младежи от селските райони, чиято икономика беше рухнала още преди началото на иракската война. Повечето от тези хора бяха бездомници и твърде лесно се съгласяваха да се присъединят към една или друга въоръжена групировка. Според чиновници от Мисията на ООН за съдействие в Афганистан (UNAMA), ръстът в цените на хранителните продукти в тази страна (която е сред най-уязвимите в света по отношение глобалния ръст в цените на храните), вероятно е допринесъл за увеличаване броя на хората, присъединили се към бунтовниците-талибани (18). Степента, в която миграционните движения са породени от повишаването на цените на храните, остава неясна и ще зависи от това, дали тези цени ще продължат да нарастват и в бъдеще. При подобно развитие, потенциалната миграция и уязвимостта на младиге хора и безработните мъже може да провокира политическа нестабилност, особено в страни със слаби политически институции.

Напоследък, влиянието на растящите цени на хранителните стоки се усеща все по-силно от бежанците и вътрешно разселените лица и поради намалелите доставки, по линия на програмата  „Храна за мир” (Food for Peace) на Американската агенция за международно развитие (USAID), „Световната хранителна програма” (WFP) и други донори на хранителни продукти. От началото на финансовата 2008, транспортните разходи на USAID са нараснали с 41%, а тарифите за товарни превози по море – с 26%, в резултат от което непредвидените разходи на Агенцията достигнаха 265 млн. долара (от които 200 млн. – само за транспорт). Все пак, общото количество на доставките не спадна драстично, заради рекордно високите допълнителни суми, одобрени в края на 2008 от Конгреса, които трябваше да покрият нарасналите нужди от храни в регионите, засегнати от суша или войни.

Третият механизъм за оцеляване е кражбата на хранителни продукти. Амартиа Сен посочва драматичния ръст на криминалната престъпност и най-вече на кражбите, по време на всеки от стадиите на глада, когато мъжете (особено тези, разхполагащи с оръжие) се ориентират към присвояване на наличното продоволствие за да оцелеят. Така, гладът в Северна Корея, през 90-те, води до мощен ръст на кражбите и криминалната активност, въпреки жестоките репресии на властите към заловените крадци. Ръстът в цените на хранителните продукти през последните години също провокира увеличаване на кражбите и бандитизма, особено в слабите и „пропаднали” държави, като Афганистан и Сомалия, и то не защото най-бедните са принудени да крадат, а защото стойността на чуждестранната продоволствена помощ толкова се увеличи, че превърна бандитизма в печеливш бизнес в една среда, която не предлага почти никакви други възможности за реализация. В Афганистан, където около 35% от населението, наброяващо 26,6 млн. души, не могат да си гарантират дори минималния необходим хранителен порцион, само между януари и юни 2008, бяха извършени 12 въоръжени нападения срещу конвои с храни (през цялата 2007 броят на тези нападения беше 30, при което бяха присвоени продоволствени доставки на стойност над един милион долара) (19). Ще припомня, че само на 26 юни 2008, при нападенията срещу конвой с храни, пътуващ от Кандахар за Херат, два от общо 48-те камиона бяха унищожени, а други 8 – откраднати (20).

Още по-тежка е ситуацията в Сомалия, където сушата, бандитизмът и пиратството, високите цени на хранителните продукти и горивото, както и инфлацията, принудиха над един милион сомалийци да напуснат домовете си от началото на 2007 насам.  До юли 2008, петима служители, наети да транспортират събраните по линия на WPF хранителни стоки, бяха убити (21). Макар че е възможно тези нападения да са били политически мотивирани, не бива да се подценява влиянието на скока в цените на храните, още повече че е налице исторически прецедент. По време на гладната криза от 1992, сомалийските военни командири се бяха специализирали в нападения срещу хуманитарните конвои, защото цената на храните на местните пазари беше станала опасно висока.

Какво е влиянието на политическата система

Ако цените на хранителните продукти продължат да нарастват, това със сигурност би имало политически последици, вариращи съобразно конкретните политически и икономически условия в страните, където това се случва. Политическите последици от глобалния ръст в цените на храните не могат да се анализират на регионално или дори на глобално равнище, защото, както беше казал един американски конгресмен, „всички политики, в крайна сметка, са локални”. Бунтовете и народните въстания не избухват срещу регионалните или глобалните институции, защото граждани на конкретната страна не смятат, че организации като ООН, Световната търговска организация (СТО) или Африканския съюз са отговорни за проблемите им. Електоралните катаклизми, превратите и народните бунтове избухват срещу управляващите институции на суверенните държави, на национално или провинциално равнище.

По правило, гладът и политическите последици от него са най-големи в страни със значително градско население, обвързани с международните пазари на хранителни продукти, макар че тук са налице и някои специфични изключения.  Така, професор Робърт Паарлбърг твърди, че Африка, която е най-уязвимия по отношение на глада регион, с най-високи равнища на хронично недохранване и най-голям брой нестабилни или просто „пропаднали” държави, може да се окаже най-слабо засегнатия от ръста в цените на хранителните продукти континент, защото мнозинството африканци купуват малко хранително продукти, идващи от международните пазари, и правят по-малко свързани с цената на петрола вложения в своето селско стопанство (т.е. купуват по-малко хербициди, пестициди и торове), отколкото жителите на други региони на планетата (27).

Но, макар тезата на Паарлбърг, че най-много хора, страдащи от хронично недохранване в Африка на юг от Сахара са съсредоточени в селските райони и, че недохранването им се дължи повече на бедността и ниската производителност, а не толкова на високите цените на храните на световните пазари, е вярна, неговият анализ не важи в два, много важни случая. На първо място, както вече споменахме, ръстът на цените води до значително съкращаване на средствата, които правителствата на страните-донори могат да предоставят на WFP и на неправителствените организации, поели изхранването на бежанците и вътрешно разселените лица. Освен това, високите цени на храните на международните пазари, ерозират способността на правителствата да доставях продоволствие на тези пазари. На второ място, струва си да отбележим, че повечето гладни бунтове, през пролетта на миналата 2008, разтърсиха именно Африка и бяха пряко свързани с ефекта от повишаване цените на храните на международните пазари върху градските потребители, свързани с тези пазари. Тоест, политиците следва да обърнат специално внимание на недостига на продукти в градските райони на нестабилните държави, защото политическите последици от глада се оказват най-силни именно в тях.

Потенциалните политически последици, както и тези в сферата на сигурността, от глада и ръста в цените на хранителните продукти, зависят от пет променливи фактори: скоростта и степента, с която нарастват цените на храните; нивото и степента на абсолютната бедност преди това нарастване да стане факт; наличието на функциониращи механизми за „обратна връзка”, позволяващи на местните политически лидери да осъзнаят, какво точно се случва в страните им; доколко правителствените ръководители се смятат отговорни и се отчитат пред своите съграждани; колко адекватно и бързо международната система за оказване на хуманитарна помощ може да реагира при рязък ръст на цените, още в най-ранните фази на този процес.

Схемата, показана на фиг.1, дава представа за политическите последици и тези, касаещи сигурността, от глада, при четири различни категории политически системи: системи, които можем да определим като „зрели” и напълно демократични; тоталитарни; нестабилни или „пропаднали” автокрации; полудемократични режими, разполагащи с големи армии.

Стабилни и зрели демокрации

Амартиа Сен подчертава, че в една демокрация не може да има глад (23). Макар че демокрациите на са имунизирани срещу шоковия ръст на цените, политическите последици от него обикновено биват минимизирани поради наличието на обратна връзка и подходящи механизми, интегрирани в демократичните институции. В многопартийните демокрации, където се провеждат свободни и честни избори, има свободни медии и политически свободи, а правителството гарантира онова, което Сен определя като „свободата на оцеляване” (24). Пазарните механизми, наред с обратната връзка и механизмите, с които разполагат държавните институции, дават на управляващите достатъчно ясни сигнали, че следва да се предприемат необходимите превантивни мерки, още преди очертаващата се криза да е станала необратима.

Сред най-типичните примери за това е Индия, която в исторически план често е била епицентър на гладни кризи. След провъзгласяването на независимостта, през 1947, индийското правителство решава да приложи системата, установена от британците през 1870, по време на директното им управление (1858-1947, т.нар. Raj). Тя осигурява заплащане на останалите без работа бедни индийци,  ангажирайки ги в осъществяването на големи обществени проекти, като строежи на пътища или напоителни системи, и подпомага фермерите, когато реколтата им е лоша, с хранителни продукти, съхранявани във верига от държавни складове. По време на британското управление тази система се управлява твърде хаотично и Индия продължава да страда от гладни кризи, чак до превръщането си в независима институционна демокрация, която започва да прилага същата система много по-ефективно. Оттогава насам, в Индия няма глад. В развиващите се държави с голям процент бедно население, подобни на Индия, където има развити демократични институции, подсилени от наличието на обратна връзка и подходящи механизми, използвани от институциите, гладните кризи са малко вероятни.

Тоталитарните режими

Тоталитарен режим е онзи, който „почти изцяло ликвидира съществувалия преди това политически, икономически и социален плурализъм, притежава обединяваща, ясно изразена, водеща утопична идеология, способен е да осъществява интензивна и екстензивна мобилизация и разполага с ръководство (често харизматично), чието управление не е ограничено от нищо и където и принадлежащите към елита, и онези, които са извън него, се чувстват несигурни и уязвими, а развитието на събитията изглежда непредсказуемо” (25). Тоталитарната държава е в състояние да минимизира политическите последици от глада, но не и чисто хуманитарните, защото управляващата партия може или да смаже със сила евентуален бунт, или пък да осигури субсидии или да реализира друг вид социални програми за да предотврати избухването на такива бунтове в политически чувствителните райони, каквито обикновено са градските центрове. Повечето механизми за справяне с кризата и микроикономическата динамика на глада, описани по-горе, нямат място в тоталитарните системи и затова е много трудно да бъдат наблюдавани отвън. Почти всички процеси там се развиват „под повърхността”.

През ХХ век има пет по-сериозни гладни кризи, развиващи се в условията на тоталитарни режими: гладът в Украйна, през 30-те, т.е. по времето на Сталин; гладът по време на „Големия скок”, стартиран от Мао в Китай, през 1958; гладът в Камбоджа по време на управлението на „червените кхмери” (1975) и гладът в Северна Корея, през 90-те години. При всички тях са налице някои общи белези. На първо място, всички споменати по-горе тоталитарни режими полагат извънредни усилия за да скрият глада от външния свят. Така например, по време на глада в Северна Корея, довел до смъртта на 2,5 млн. души и емиграцията на един милион корейци в Китай, Ким Чен Ир успява да предотврати избухването на метеж като осигурява доставки на храни за столицата Пхенян, въвеждайки там специална система за снабдяване, въпреки че това допълнително влошава ситуацията в провинцията (26). Фактът, че в повечето тоталитарни държави хората не могат да напуснат селищата или районите, в които живеят, без да имат специално разрешение за това, изостря хуманитарните последици от глада, но пък минимизира политическите му последици.

На второ място, въпреки че процентът на жертвите при гладните кризи в държавите с тоталитарни режими е доста по-висок от този в страните с други политически системи, нито една такава криза не води до свалянето на централното правителство. Гладът винаги има последици, но в тоталитарните държави те биват потиснати и често се проявяват доста по-късно. Властта на комунистическите партии, които са управляващи и в петте изброени по-горе държави, бива отслабена в резултат от гладните кризи, което по правило води до вътрешни чистки (непосредствено след като кулминацията на кризата отмине), с цел лидерите да съхранят позициите си. Има достатъчно основания да се смята, че агресивното поведение на севернокорейския лидер Ким Чен Ир по време и след глада от 90-те години се дължи и на страха му от вътрешни безредици, ако страната бъде сполетяна от нова подобна криза. Тоест, агресивната и често изглеждаща ирационална външна политика на севернокорейското ръководство може да придобие още по-опасни измерения, ако в страната отново възникнат продоволствени проблеми и властта се окаже неспособна да се справи с глада.

Северна Корея вероятно е най-засегнатата държава от текущия ръст в цените на хранителните продукти, защото системата и за снабдяване на населението с продоволствие и без това е прекалено уязвима и зле функционираща. Между 2007 и 2008, цените на хранителните продукти в страната нараснаха три пъти, достигайки равнища, типични за фазата, непосредствено предхождаща глада. Тези тенденции ограничават възможностите на държавата да внася пшеница на пазарни цени, както и на отделните домакинства да се снабдяват с нея. Ръстът в цените на хранителните продукти в глобален мащаб, накара китайското правителство да забрани износа на пшеница, с което допълнително влоши ситуацията, защото именно китайската пшеница гарантираше, че катастрофата от 90-те в Северна Корея няма да се повтори. В същото време, южнокорейският президент Ли Мюн Бак отмени отпускането на продоволствена помощ и химически торове за Севера, обвързвайки оказването и в бъдеще (освен в екстрени случаи) с отказа на Пхенян от ядрената му програма и подобряването на ситуацията със спазването на човешките права. Наводненията от 2006 и 2007, наред с нарасналото население (над 23 милиона), също съдействаха за ръста в цените на храните (27). По данни на южнокорейски неправителствени организации, вече са налице случаи на смърт от изтощение в много севернокорейски села. В същото време, беше съобщено за екзекуцията на 15 севернокорейци (повечето жени) от северната провинция Хамгьон, заради опита им да избягат в Китай, спасявайки се от глада (28).

Неспособността на Северна Корея да се справи с глада, произтича и от тоталитарния характер на режима, липсата на „обратна връзка” и адекватни механизми, колективизираната селскостопанска система и сталинисткото централизирано планиране, които обезкуражават чуждестранните донори и инвеститори (макара че на черните пазари в страната процъфтява търговията с всякакви стоки – от зеленчуци до автомобили „Мерцедес”) (29). В същото време, режимът драстично ограничава дейността на WFP („Световната хранителна програма”) в страната, още от нейното начало, през 1994, макар че сред изричните условия на програмата за оказване на продоволствена помощ на Северна Корея на USAID беше отмяната на тези ограничения (30). Бъдещето на страната остава неясно, включително и заради мистериозното заболяване на нейния лидер Ким Чен Ир. Няма съмнение обаче, че който и да го наследи, режимът ще продължи да контролира напълно икономиката и политическата система, влошавайки хуманитарните последици от задълбочаващите се продоволствени проблеми, за сметка на минимизирането на политическите последици от тях, в което са съсредоточени всички усилия на властта.

Нестабилните или „пропаднали” авторитарни режими

За разлика от тоталитарните, авторитарните режими не упражняват пълен контрол върху държавата, нито пък имат монопол върху използването на сила. Те обаче не притежават „обратната връзка” и адекватните механизми, характерни за демократичните институции, които позволяват на гражданите да изразяват недоволството си и правят необходимите промени възможни и с мирни средства. За разлика от тоталитарния режим (който предварително е взел всички мерки за да не допусне прояви на недоволство), при внезапен и висок ръст на цените или пък драстичен спад в семейните доходи, в рамките на авторитарната система, жителите на градовете и особено тези в столицата, могат да демонстрират, да се бунтуват и дори да свалят управляващия режим.

Политическите последици от глада и продоволствените кризи са най-сериозни именно в нестабилните или „пропаднали” държави, управлявани от авторитарни режими. Така по време на големия глад в района на Сахел (т.е. зоната между Сахара и по-плодородния район на юг, в Африка, включваща Сенегал, Мавритания, Мали, Буркина Фасо, Нигер, Нигерия, Чад, Судан и Еритрея – б.р.), през 1968-1974, всички местни правителства, като изключим това на Сенегал, който беше най-слабо засегнат от глада, станаха жертва на преврати. Макар че без съмнение тук действат и други фактори, гладът „много значително” ерозира способността на управляващите да се справят с нарастващата политическа нестабилност (31). Така например, етиопските офицерите-марксисти свалят император Хайле Селасие заради неспособността му да се справи с глада, поразил страната през 1972-1974 и причинил смъртта на няколко стотин хиляди души (32).

Френската революция е може би най-известния пример за политическите последици от глада, тъй като избухването и е предшествано от рязко нарастване на цените на хранителните продукти и появата на глад в селските райони, заради лошата реколта през 1788. Макар че не може да се твърди, че самата революция е резултат от ръста на цените и глада в селските райони, именно гладните бунтове подпалват фитила на клокочещото недоволство, породено от редица други нерешени проблеми във френското общество. Поуката е, че когато липсва подходящият политически механизъм за „канализиране” на общественото недоволство, ръстът в цените на храните може да се окаже обединяващ фактор, който да провокира политическа експлозия, независимо, че истинските причини за нея за други.

По дефиниция, всички нестабилни и „пропаднали” държави нямат достатъчно институционален капацитет за да осигурят основните обществени услуги, които една държава би трябвало да предоставя на своите граждани. Икономистът Пол Колиър прави опит да оцени приблизителните разходи за стабилизирането на една „пропаднала” държава в икономически план, посочвайки средна цифра от 100 млрд. долара (33). Но, ако оставим настрана тези доста относителни цифри, трябва да признаем, че този тип държави представляват най-значителното предизвикателство на нашето време в политически план, както и по отношение на сигурността, тъй като свързаните с тях конфликти, епидемии и икономически колапс ерозират регионалната сигурност (34). Стабилните държавни институции, разполагащи с функционираща „обратна връзка” и подходящи механизми, са фундаментална предпоставка за предотвратяването на всички дълготрайни политически и касаещи сигурността последици от високите цени на храните.

Последните данни сочат наличието на ясно изразена корелационна връзка между високите цени на хранителните продукти, ниските показатели за човешко развитие и слабите институции. За 25 от 30-те държави, които, според WFP, са най-уязвими от ръста в цените на храните, има информация за индекса им на човешко развитие (ИЧР) (35). От тези 25 държави, 21 са сред страните с най-нисък ИЧР, което говори за пряка зависимост между слабото човешко развитие и продоволствената несигурност. Освен това, тези трийсет държави, определени за най-уязвими от WFP, двайсет (т.е. две трети) са на дъното в класацията на „пропадналите държави” за 2008 на Foreign Policy (36). 14 от тях са в Африка.

Към този анализ обаче, може да се отправи едно доста съществено възражение. Ако авторитарният режим притежава монопол върху насилието, политическите последици от скока в цените на храните могат да бъдат минимизирани. Зимбабве, която е на трето място в споменатата по-горе класация на Foreign Policy и се смята от  WFP за най-уязвимата по отношение на ръста на цените държава, е точно този случай. След 2000, привържениците на президента Робърт Мугабе започнаха да конфискуват земите на местните бели фермери и да ги предават на своите политически клиенти, като по този начин разрушиха селскостопанската система на страната, смятана в миналото за житницата на Африка (37). Погрешната политика и последвалото нарастване на цените на хранителните продукти изправиха огромно количество хора, засегнати от икономическия колапс на страната, буквално на ръба на оцеляването. Към октомври 2008, инфлацията достигна 231 милиона процента (!), без работа са над 80% от населението, а една четвърт от 12-те милиона жители на страната бяха принудени да я напуснат (38). Бруталният и репресивен характер на режима на Мугабе обаче, засега успешно потиска всички потенциални политически последици от недостига на хранителни продукти, за сметка на задълбочаващите се хуманитарни последици. В един от последните доклади на WFP се твърди, че през първото тримесечие на 2009 от продоволствена помощ ще се нуждаят над 5,1 млн. жители на Зимбабве.

Полудемократичните режими с големи армии и предизвикателствата на глобалния протекционизъм

Сегашните тенденции в глобалната икономика могат да доведат в бъдеще до масова безработица в бързо индустриализиращите се градски зони. Днес, над половината от световното население живее в градовете, като мнозинството от тези хора са в развиващите се страни. През следващите 30 години, градското население в Африка и Азия вероятно ще се удвои (40). Комбинацията между нарастване на населението, високи цени на хранителните продукти  и растяща безработица може да доведе до опустошителни политически (както и в сферата на сигурността) последици, особено на фона на нарастващия в глобален мащаб протекционизъм. Още повече, че в това отношение е налице интересен и доста тревожен исторически прецедент.

През 1868, по времето на т.нар. „реформи Мейдзи”, населението на Япония е 32 млн. души, а средната консумация на храна е малко под четири бушела (1 бушел = 20,4 кг) ориз на човек годишно. През онази епоха, обработваемата земя в страната е 6 млн. акра, като от всеки акър се добиват средно по 20 бушела, т.е. горе долу достатъчно за изхранването на населението. През 1940 обаче, японското население достига 73 млн. души. Междувременно, производителността в селското стопанство също нараства значително, достигайки през 20-те години 40 бушела на акър, което обаче се оказва недостатъчно, отчасти защото консумацията на глава от населението също е нараснала, така че за да изхрани жителите си, Япония се нуждае от още 65 млн. бушела ориз годишно. Между 1910 и 1930, японците компенсират недостига като утрояват вноса на ориз, но населението продължава да нараства и страната е изправена пред много сериозен проблем (41). И въпреки, че Япония не е поразена от мащабна гладна криза, типичният порцион на селските семейства става все по-малък и през 30-те японците се оказват на ръба на глада. Доказателство за това е, че много момичета от село отиват да работят в текстилните фабрики или в публичните домове, съблазнени от обещанията, че там ще се хранят по-добре (42).

Известният японски интелектуалец Хашимото Кингоро описва дилемата пред тогавашните японци по следния начин: „Има само три начина Япония да се справи с натиска на непрекъснато нарастващото и население – емиграцията, пробивът на световните пазари и разширяването на територията. Първата възможност – емиграцията, се оказва ограничена заради антияпонската имиграционна политика на другите държави (включително американския закон от 1924). Втората възможност е поставена под въпрос поради митническите бариери и денонсирането на търговските договори. Какво може да направи Япония, след като две от трите възможности се оказват непостижими за нея?” (43).

Отговорът на въпроса, зададен от Кингоро, се натрапва от само себе си: имперската експанзия. Последиците от Голямата криза, започнала през 1929, допълнително подтикват японските военни лидери да се ориентират към империализма. Така, Япония колонизира Манчжурия и Индокитай с цел да си осигури достъп до техните хранителни и природни ресурси. В резултат, нейната процъфтяваща, през 20-те години, демокрация, деградира в авторитаризъм и милитаризъм, през 30-те.

Разбира се, не може да се твърди, че японският милитаризъм и империализъм преди и по време на Втората световна война е продукт изключително на недостига на хранителни продукти, през 20-те години. Нарастващото население на Япония и по-бавно растящата производителност на местното селско стопанство обаче, наред с нарастващият протекционизъм и ксенофобските настроения към японците в чужбина, оказват сериозно влияние върху нейната външна политика. Нито един от тези фактори не оправдава японския експанзионизъм, но илюстрира някои последици от постоянния недостиг на хранителни продукти в една крехка демокрация.

Не е изключено историята да се повтори. Въпреки че засега няма ясни признаци за нещо подобно, налице са някои сигнали, на които следва да се обърне специално внимание през следващото десетилетие. Ако протекционистките импулси, които се забелязват напоследък на Запад накарат политиците да се ориентират към поведение, ерозиращо международната търговска система, някои страни, които разчитат на мащабния внос на храни и, в същото време, разполагат с големи армии, могат да се ориентират към експанзионистична политика. Рязкото нарастване на цените на храните, в съчетание с висок процент безработни, може да се окаже мощна дестабилизираща сила.

Какво да се прави

За преодоляването на тези рискове е необходимо държавите донори и развиващите се страни, съвместно със Световната банка и агенциите на ООН, да приемат една, базираща се четири основни елемента, стратегия за справяне с текущото нарастване на цените, както и с нарастването им в бъдеще. На първо място, следва да се инвестира в програми за развитие, които да увеличат производителността на селските стопанства в нестабилните и „пропаднали” държави до степен достатъчна за намаляване на уязвимостта им от ценовия скок. В тази връзка, държавите-донори и развиващите се страни би трябвало да подкрепят обявения от президента на Световната банка Робърт Зелик план за отпускането на 1,2 млрд. долара, под формата на грантове и заеми, за стимулиране на селскостопанското развитие на страните, които са най-силно засегнати от глобалния ръст в цените на хранителните продукти, както и да се удвоят средствата, предоставяни на Консултативната група за международни научни изследвания в селското стопанство (CGIAR), през следващите пет години. Както е известно, CGIAR е верига от 17 изследователски центрове, пръснати по целия свят, посветили се на проблема за сигурността в продоволствената сфера и провеждащи научни изследвания в сферите на селското, горското и рибното стопанство, политическите реформи и околната среда (44).

Т.нар. „зелена революция” от 60-те години, която доведе до тройно увеличаване на добивите в Азия, спаси живота на над един милиард души и не допусна 16 млн. кв. мили гори да бъдат изсечени и превърнати в ниви (45). Правителствата на държавите-донори и международните институции следва да инвестират в устойчиви на сушата сортове пшеница, включително генетично модифицирани, както и в семена за посев, които са устойчиви срещу болести и насекоми, за да намалят уязвимостта на африканските фермери от лошите реколти и така да иницират нова „зелена революция” в Африка. Те трябва да подкрепят международните усилия за противопоставяне на вихрещите се лобистки кампании срещу биотехнологиите и генно-модифицираните храни, които забавят или парализират мащабното разпространение на генномодифицираните посевни семена. Защото тези семена остават, в близка перспектива, едно от най-обещаващите средства за решаване проблема с несигурността в продоволствената сфера и в тази връзка трябва да бъдат стимулирани изследванията и усилията на CGIAR.

На второ място, следва да се формира международна система за оказване на хуманитарна помощ, която да използва нови инструменти и нови, пазарни подходи за справяне с проблемите, породени от ръста на цените на храните, както и да усъвършенства вече съществуващите. Като модел за тази система може да се използва Мрежата от системи за ранно предупреждаване за настъпващ глад (FEWSNET) на USAID, която сътрудничи с различни международни, регионални и национални партньори за да гарантира ранното предупреждаване, както и необходимата информация за продоволствената сигурност в 25 високорискови държави. FEWSNET се превърна в пример за успешни превантивни хуманитарни действия, като напоследък разшири зоната на своите анализи и върху градските пазари, засегнати от ценовия ръст. Мониторингът, който FEWSNET осъществява, следва обаче да бъде разширен и извън въпросните 25 рискови държави.

В същото време е необходимо да се обсъди, дали бюджетът от 1,2 млрд. долара за борба с глада и други извънредни ситуации, който се отпуска от САЩ, наистина е достатъчен. В момента тези средства се използват най-вече за закупуване на американски храни и доставката им в чужбина. Подобна система е неефикасна и скъпа. Над 20% от помощта отива за морски транспорт, като към тях следва да добавим ощ 45% режийни разходи и разходи за логистика и разпределяне на продоволствената помощ. Обикновено поръчката, доставката, транспортирането и разпределянето на хранителните продукти отнема поне четири месеца. Предложението на бившия президент Джордж Буш 25% от бюджета на USAID да отиват за закупуване на храни от регионалните (а не от американския) пазари има определен икономически смисъл, защото намалява закъсненията в доставките, съкрашава логистичния риск и спестява транспортни разходи (46).

В този смисъл, новият президент Обама трябва да продължи да действа в същата посока, т.е. да поиска от Конгреса да одобри инициативата на предшественика му. Последният законопроект в тази сфера, приет от Конгреса, възлага на Департамента по селското стопанство да осъществява доставки на продоволствие от местните и регионални пазари, на обща стойност 60 млн. долара, за срок от пет години, но реализацията на тази програма е изправена пред сериозен риск, тъй като чиновниците от Департамента са сред основните противници на доставките от външни пазари. В същото време, WFP вече години наред осъществява продоволствени доставки именно от местните пазари, като при това помощта, която получава от други донори, е минимална. Най-добрият начин да предотвратим дестабилизиращият политическата ситуация ефект от масовите миграции, увеличаването на грабежите и беззаконието и другите разрушителни последици от ръста в цените на храните и техния недостиг, е да се действа бързо и решително, което най-добре може да стане, ако доставките на продоволствие се осъществяват от местните (а не само от американския или този на развитите държави) пазари.

Когато в една страна е налице бързо увеличаване на хроничното недохранване, политиците от държавите-донори и от развиващите се страни трябва да предприемат достатъчно рано необходимите превантивни мерки за да спасят живота на колкото се може повече хора – като например масова имунизация на децата под петгодишна възраст, за да се избегне появата на основните заразни болести, които убиват най-много хора по време на глад. Открай време се смята, че оказването на продоволствена помощ е най-важното средство за борба с глада, докато здравните мерки, в началните етапи на гладната криза, дълго бяха подценявани и, съответно, недостатъчно финансирани. В това отношение, Службата за оказване на помощ при бедствия в чужбина (OFDA), към USAID, трябва да получи повече средства именно за подобни спешни намеси в сферата на здравеопазването.

На трето място, в случай, че цените на хранителните продукти нарастват твърде бързо и твърде много, трябва да се предприемат спешни намеси на пазара. Ако семейните доходи спадат в една „пропаднала” държава, където значителна част от населението вече живее в бедност, намесата на пазара трябва да се реализира под формата на смекчаване на ефекта от ръста на цените, но само при извънредни обстоятелства, защото ако цените намалеят прекалено това може да откаже фермерите да произвеждат повече хранителни продукти. Набирането на продоволствената помощ от местните пазари може да стабилизира цените, като насочи потока от стоки именно към тези пазари. На този фон спадът в цените ще позволи на значителна част от населението да получи достъп до пазарите на храни.

Финансовата помощ за най-бедстващата част от населението, оказвана по линия на WFP и неправителствените организации, може да повиши покупателната способност на домакинствата и да компенсира бързия ръст в цените на хранителните продукти. Последната възможност е директното раздаване на безплатна храна. Всички тези програми бяха успешно приложени в Етиопия и Мозамбик и то в широки мащаби. Спешните интервенции на продоволствения пазар са особено подходящи при нестабилните и „пропаднали” държави и биха били полезни в Северна Корея, където градското население оцелява благодарение на черните пазари на селскостопански продукти.

На четвърто място, щедрите субсидии за производството на биогорива от различни зърнени култури следва незабавно да бъдат прекратени. Според директора на IFPRI Йоахим фон Браун, налагането на мораториум върху биогоривата ще намали цената на царевицата с около 20%, а тази на пшеницата с 10%, до 2010 (47). Политиците трябва да наложат ясно разграничение между биогоривата, произвеждани от царевица, и тези, произвеждани от захарна тръстика и друти незърнени култури, които не са чак толкова важни за продоволствената сигурност. В САЩ, вносните мита върху етанола не позволяват вноса на бразилски етанол, произвеждан от захарна тръстика, чиято енергийна ефективност е доста по-висока от онази на американския етанол, произвеждан от царевица. Наличието на подобни изкривени търговски механизми е причината за смайващи загуби, равняващи се на 7 млрд. долара годишно (48).

Накрая, развиващите се страни следва незабавно да отменят наложените ограничения върху износа и контрола на цените на ориза, царевицата, пшеницата и другите зърнени култури. Ограниченията върху износа могат да изглеждат разумна реакция на национално равнище, но комбинираният ефект от тях води до ръст в цените на храните, в глобален мащаб. Освен това, развиващите се държави трябва да намалят митата на вносните хранителни продукти и да променят цялата си регулаторна среда, така че бедните фермери да имат достъп до кредитите, необходими им за закупуването на торове (49).

Макар че ценовият контрол може временно да доведе до намаляване на потребителските цени, той намалява и доходите на фермерите от продажбата на тяхната продукция. В резултат от  това, те, на практика, са дестимулирани да произвеждат хранителни продукти, именно когато от тях има най-голяма нужда (50). Освен това, развиващите се страни биха могли да използват различни схеми за кешов трансфер за да осигурят краткосрочна подкрепа за най-бедните си фермери. Мексиканската програма PROCAMPO е успешен пример, макар че политиците не бива да забравят, че осъществяването на подобни програми изисква много сериозни усилия от страна на държавната бюрокрация (51).

Да избегнем най-лошите последици

Връзката между ръста на цените на хранителните продукти и абсолютната бедност не бива да се преекспонира. Най-добрият начин тя да бъде прекъсната, е да се помогне на икономическия растеж, както и за създаването в развиващите се (и особено в нестабилните и „пропадналите”) държави на здрави демократични институции, разполагащи с „обратна връзка” и подходящите механизми за справяне с продоволствените кризи. Използвайки аналитичната рамка, която се опитахме да развием в настоящата статия, по отношение на нестабилните и „пропадналите” държави, международните донори ще могат да реагират много по-рано и по-ефективно на потенциалните политически (и тези, касаещи сигурността) последици от ръста в цените на храните през последните години.

На свой ред, донорите от развитите държави следва да реагират адекватно на тази тенденция, най-вече от хуманитарни и етични съображения. Не бива обаче, да се пренебрегват и потенциалните политически последици, както и тези, свързани със сигурността. Макар че през последните месеци цените на хранителните продукти спадат, което се дължи най-вече на забавянето на световната икономика, по данни на Световната банка, изкупните цени на селскостопанската продукция ще запазят сегашното си равнище (най-малкото) през цялата 2009 и ще си останат много по-високи от тези през 2004, чак до 2015 (52). Ако състоянието на световната икономика не демонстрира значително подобрение и безработицата в бедните държави, лишени от системи за социална закрила, продължи да нараства, комбинацията между непрекъснато увеличаващото се градско население, все по-високите цени на хранителните продукти и растящата безработица може да се окаже фатална.

Бележки:

1. Andrew Martin, ‘‘Fuel Choices, Food Crises and Finger-Pointing,’’ New YorkTi mes,

April 15, 2008, http://www.nytimes.com/2008/04/15/business/worldbusiness/15food.html.

2. Joachim von Braun, ‘‘Responding to the World Food Crisis: Getting on the Right

Track,’’ IFPRI 2007-2008 Annual Report Essay (Washington D.C.: The International

Food Policy Research Institute, September 2008), http://www.ifpri.org/pubs/books/

ar2007/ar07essay01.pdf.

3. ‘‘Food and the Poor: The New Face of Hunger,’’ The Economist, April 17, 2008, http://

www.economist.com/world/international/displaystory.cfm?story_id_11049284.

4. Rising Food Prices: Policy Options and World BankResponse: Background Paper

(Washington, D.C.: World Bank 2008), p. 1, http://siteresources.worldbank.org/NEWS/

Resources/risingfoodprices_backgroundnote_apr08.pdf.

5. ‘‘Food and the Poor.’’

6. Ibid.

7. Food and Fuel Prices*/Recent Developments, Macroeconomic Impact, and Policy

Responses An Update (Washington, D.C.: IMF, 2008), p. 2, http://www.imf.org/

external/np/ppeng/2008/091908.pdf.

8. Fred Cuny, Famine, Conflict and Response: A Basic Guide (Bloomfield, CT: Kumarian

Publishers, February 1999), p. 1.

9. Amartya Sen, Poverty and Famines: An Essay on Entitlement and Deprivation (New

York, NY: Oxford University Press, 1981), p. 1.

10. Ibid.

11. Paul Walker, Famine Early Warning Systems: Victims and Destitution (London:

Earthscan, 1989).

12. Alex de Waal, Famine that Kills: Darfur, Sudan, 1984_/1985 (New York: Oxford

University Press, 1989), p. 19.

13. Ibid., p. 93.

14. Ibid.

15. Keith Bradsher and Andrew Martin, ‘‘Hoarding Nations Drive Food Costs Ever

Higher,’’ New YorkTimes , June, 30 2008, http://www.nytimes.com/2008/06/30/

business/worldbusiness/30trade.html.

16. ‘‘Don’t Impose Food Price Controls, Warns World Bank,’’ IRIN Humanitarian News

and Analysis, January 9, 2008, http://www.irinnews.org/Report.aspx?ReportId_76162.

17. Andrew Natsios, ‘‘The Politics of Famine in North Korea,’’ United States Institute of

Peace Special Report, no. 51(Washington, D.C.: United States Institute of Peace,

August 2, 1999), p. 72.

18. ‘‘What Does the Food Crisis Mean in Afghanistan,’’ NATO Review (May 2008),

http://www.nato.int/docu/review/2008/05/FS_AFGHANISTAN/EN/.

19. ‘‘Afghanistan: UN Renews Call for Food Aid Funding,’’ ReliefWeb, August 19, 2008,

http://www.reliefweb.int/rw/rwb.nsf/db900sid/PANA-7HNGVX?OpenDocument.

20. ‘‘Attacks on UN Food Convoy a Blow for Struggling Afghans,’’ UN News Service, July

28, 2008, http://www.un.org/apps/news/story.asp?NewsID_27500&Cr_Afghan&Cr1 _food.

21. Daniel Wallis, ‘‘RPT-UN Warns Somali Crisis Could Rival ’92-’93 Famine,’’

Reuters Foundation AlertNet, July 15, 2008, http://www.alertnet.org/thenews/newsdesk/

L15602849.htm.

22. Robert Paarlberg, ‘‘It’s Not the Price that Causes Hunger,’’ International Herald

Tribune, April 22, 2008, http://www.iht.com/articles/2008/04/22/opinion/edpaarlberg.php.

23. Amartya Sen, Development As Freedom (New York: Anchor, 2000), pp. 51_/52.

24. Ibid.

25. Juan J. Linz and Alfred Stepan, Problems of Democratic Transition and Consolidation:

Southern Europe, South America and Post-Communist Europe (Baltimore, MD: John Hopkins University Press, 1996), p. 40.

26. Andrew Natsios, The Great North Korean Famine: Famine, Politics, and Foreign Policy

(Washington D.C.: United States Institute of Peace, 2001), p. 217.

27. Ibid.

28. ‘‘Survival of the Fittest,’’ The Economist, September 25, 2008, http://www.economist.

com/specialreports/displaystory.cfm?story_id_12237187.

29. Ibid.

30. Ibid.

31. John Osgood Field, The Challenge of Famine: Recent Experience, Lessons Learned

(Sterling, VA: Kumarian Press, 1993), p. 23.

32. Natsios, The Great North Korean Famine, p. 231.

33. Paul Collier, The Bottom Billion (Oxford, UK: Oxford University Press, 2007), p.73.

34. Jeremy M. Weinstein, John E. Porter and Stuart E. Eizenstat, ‘‘On the Brink: Weak

States and U.S. National Security,’’ A Report of the Commission for WeakStates and

US National Security (Washington D.C.: Center for Global Development, June 8,

2004), http://www.cgdev.org/content/publications/detail/2879.

35. Липсва индекс за човешкото развитие за следните пет страни: Афганистан, Ирак, Либерия, Палестинските територии и Сомалия.

36.  Индексът за „пропадналите държави” на Foreign Policy’ за 2008 Failed States използва 12 различни политически, икономически и социални индикатори за да представи относителната стабилност на 177 държави. Виж http:// www.foreignpolicy.com/story/cms.php?page_1&story_id_4350.

37. Martin Plaut, ‘‘U.S. Backed Zimbabwe Land Reform,’’ BBC News, August 22, 2008,

http://news.bbc.co.uk/2/hi/africa/6958418.stm.

38. ‘‘A Need to Knock Heads Together,’’ The Economist, October 16, 2008, http:// www.economist.com/opinion/displaystory.cfm?story_id_12429534.

39. ‘‘Zimbabwe: Food Security Overview,’’ The World Food Program, 2008, http://

www.wfp.org/country_brief/indexcountry.asp?country_716.

40. USAID Office of Food for Peace, ‘‘Emergencies in Urban Settings: A Technical Review

of Food-Based Program Options,’’ August 2008.

41. Paul Johnson, Modern Times: From the Twenties to the Nineties (New York: Harper

Perennial, 1992), p. 158.

42. Mikiso Hane, Peasants, Rebels, Women and Outcastes: The Underside of Modern

Japan (Lanham, MD: Rowman and Littlefield, 2003), p. 40.

43. Cited in Johnson, Modern Times, p. 189.

44. ‘‘Who We Are,’’ The Consultative Group on International Agricultural Research,

http://www.cgiar.org/who/index.html; Lesley Wroughton, ‘‘World Bank Approves $1.2

billion Funding for Food Crisis,’’ Reuters, May, 29 2008, http://www.alertnet.org/

thenews/newsdesk/N29385432.htm.

45. Alex A. Avery and Dennis T. Avery, ‘‘The Local Organic Food Paradigm,’’ The

Georgetown Journal of International Affairs (Winter/Spring 2008): 39.

46. Andrew Natsios and Norman Borlaug, ‘‘African Food to Save African Lives,’’ The Wall

Street Journal, March 6, 2008, http://online.wsj.com/public/us.

47. Joachim Von Braun, International Food Policy Research Institute (IFPRI), ‘‘Global

Response Needed to Rising Food Prices,’’ press release, May 16, 2008, http://

www.ifpri.org/PRESSREL/2008/pressrel20080516.pdf.

48. ‘‘Food and the Poor.’’

49. Ibid.

50. Von Braun, ‘‘Rising Food Prices,’’ p. 2.

51. Ibid.

52. World Bank, Rising Food Prices, p. 1. Khalid Koser, ‘‘Rising Food Prices and Displacement,’’ Brookings Institute Opinions, April 23, 2008, http://www.brookings.edu/opinions/2008/0423_food_prices_koser.aspx.

* Професор по дипломатически практики в Джорджтаунския университет и старши анализатор на Института Хъдзън.

** Асистент в Джорджтаунския университет

{rt}

Като кандидат-президент, Барак Обама много говореше за това, какво точно ще направи, след като заеме този пост. Дойде време да видим, на какво е способен президентът Обама. Основният въпрос, пред който е изправен той днес е свързан с икономиката (нещо, което самият Обама не очакваше през по-голямата част от канидатпрезидентската си кампания). Тоест, доминиращата тема през първите сто дни от неговото управление е приемането на пакет от стимулиращи националната икономика мерки. В същото време обаче, Обама вече е участник в „Голямата игра”, т.е. в глобалното съперничество, а в този тип игри президентите рядко определят тона.

Основното предизвикателство, пред което в момента е изправен Барак Обама очевидно не е Газа. Израелско-палестинският спор не е сред онези, в които си струва да се забърква американският президент, освен ако не е от хората, падащи си по болезнените усещания. Защото става дума за безкрайно заплетен конфликт, който на практика няма решение. Без съмнение, през първите сто дни на управлението си, Обама ще парира всички опити да бъда ангажиран като посредник в палестинско-израелския конфликт. Той ще изпрати в региона свой специален пратеник, който ще води активни разговори с всички страни, ще произнася подходящите речи и ще се опитва да ги склони към поредните безмислени отстъпки. Този пратеник ще сложи началото на някакъв процес, а всички цинично ще се съгласят да участват в него, предварително знаейки, че той не води наникъде. Тоест, подобна мисия не означава ангажираност, а по-скоро имитация на такава ангажираност и тъкмо поради това всички американски президенти назначават специални пратеници за Близкия изток. Обама може да заобиколи поредната палестинска криза (чиито център този път е Газа) и със сигурност ще го направи.

Двете неизбежни кризи на Обама

Двете кризи, които той със сигурност няма да избегне, са Афганистан и Русия. По ред причини, ситуацията в Афганистан е крайно нестабилна и това не е криза, по отношение на която Обама би могъл да избегне вземането на решение. Президентът официално обяви, че ще ограничи задълженията си в Ирак и ще ги увеличи в Афганистан. Втората криза пък е свързана с решението на Русия, през януари тази година, да спре природния газ за Украйна и породената от това газова криза в Европа. Естествено, това не засяга пряко САЩ, но продължава силно да засяга европейците, дори и след като доставките бяха възобновени.

Тоест, Обама влезе в Белия дом, обременен от три взаимно свързани проблема: Афганистан, Русия и Европа. В известен смисъл, това е един и същи въпрос, който не може да чака.

Очевидно е, че Обама възнамерява да следва в Афганистан схемата на генерал Дейвид Питреъс. Целта е да бъде увеличен военният контингент в страната, като по този начин нарасне и натискът върху Движението Талибан и се очертае пътят към преговори с тази военизирана групировка или с някоя от нейните фракции. В крайна сметка, това ще доведе до включване на представители на талибаните в управляващата коалиция. Питреъс прокарваше тази стратегия в Ирак по отношение на бунтовниците-сунити и именно тя, най-вероятно, ще бъде използвана в Афганистан.

Положението в тази страна обаче се усложнява от ситуацията в съседен Пакистан. Снабдяването на частите на САЩ и НАТО в Афганистан, почти на 75%, се осъществява през пакистанското пристанище Карачи, откъдето товарите се доставят с камиони, през границата с Афганистан. По-голямата част от петрола, използван от западните сили в Афганистан, се обработва в Пакистан и се доставя по същия маршрут. Има два основни пропусквателни пункта – единият е в пакистанския град Чаман, на границата с афганистанската провинция Кандахар, а другият е в Хайберския проход.  Талибаните редовно атакуват складовете и конвоите на западните сили, а пакистанските власти на няколко пъти прекъсваха маршрутите, под предлог, че се водят сражения между правителствените части и радикалните ислямисти.

Междувременно, положението в Пакистан се усложнява от напрежението в Индия. Индийците твърдят, че хората, осъществили терористичните нападения от 26 ноември 2008 в Момбай, са пакистанци, ползващи се с подкрепата на определени кръгове в правителството на страната. След кървавата баня в Момбай, индийците декларираха определени претенции към Пакистан. Макар че ситуацията, както изглежда, се стабилизира, бъдещето на индийско-пакистанските отношения остава крайно неясно, като ескалацията на напрежението може да бъде провокирана от най-различни фактори – от смяната на курса в Делхи, или пък от нови терористични действия. Пакистанците дадоха да се разбере, че засилващата се заплаха от страна на Индия изисква прехвърлянето на войски от афганистанската граница на изток, като някои части вече бяха предислоцирани.

Освен прякото въздействие, което това изтегляне на пакистанските войски може да окаже върху трансграничните операции на талибаните, подобна стъпка би довела до рязко увеличаване уязвимостта на пътищата за снабдяване на НАТО, минаващи през територията на Пакистан. Разбира се, някои доставки могат да се осъществяват и по въздуха, но основната част – петролът, боеприпасите и т.н. – могат да се доставят само по суша (с камиони или влакове). Тоест, снабдяването на западните сили в Афганистан само по въздух е невъзможно. Затова затварянето на маршрутите за снабдяване през Пакистан означава криза за американските сили в Афганистан. И тъй като Вашингтон не е в състояние да контролира бъдещите действия на Пакистан, на Индия, или на терористите, САЩ следва да намерят алтернатива на пакистанските маршрути.

Ако погледнем картата, виждаме, че като най-логични се очертават двата маршрута от Карачи, през пакистанска територия. Ако те бъдат затворени или дори ако значително бъде ограничена пропускателната им способност, на практика, остават само маршрутите през територията на бившия Съветски съюз.

Един от тези маршрути, по който днес се транспортират неголеми количества гориво, минава през Каспийско море. Петролът, преработван в Армения, се превозва с фериботи през Каспийско море в Туркменистан (където също се преработва известно количество гориво), а след това се прехвърля в Афганистан или директно, или през територията на Узбекистан. Този маршрут може да бъде разширен така че да стига до Черно море, през Грузия, или до Средиземно море, през Грузия и Турция (макар че вариантът с включването на Турция ще изисква смяна на вагонните талиги, заради различното междурелсие). Не е ясно също, дали корабите в Каспийско море имат достатъчна вместимост за целта.

Друг маршрут позволява да се избегне транспортирането през Каспийско море, както и проблемите, свързани с уязвимостта на Грузия. Той преминава през територията на Русия, северно от каспийското крайбрежие, през Казахстан и Узбекистан (а малък участък – вероятно и през територията на Туркменистан), до Афганистан. Като са налице варианти за връзка през Черно море или за транзит през територията на Украйна и Беларус.

Потенциална алтернатива представлява и Иран, но дори и само за да стартират някакви разговори за това е необходимо радикално подобряване на отношенията между Техеран и Вашингтон, времето за което очевидно не е достатъчно.

Освен това, следва да се уточнят още доста детайли, но всички те, на практика, са варианти на два основни маршрута – този през Каспийско море, или транзита през територията на Русия.

Макар че първият маршрут вече се използва частично за транспортирането на гориво, не е ясно каква може да е максималната му пропускателна способност. Нещата още повече се усложняват от това, че съгласието на Туркменистан е малко вероятно, без санкцията на Москва, а Армения продължава твърдо да запазва лоялността си към руснаците. А след като в Азербайджан, както и в откъсналите се от Грузия Абхазия и Южна Осетия, са разположени руски войски, военната сила на Русия надвисва, както от север, така и от юг, над маршрута през Грузия. Вторият сценарий предполага преминаване през територията на самата Русия, като тук също има няколко варианта – от използването на Черно море до транзита през Украйна и Беларус, или пък през балтийските постсъветски държави.

И в двата маршрута са включени важни за Русия страни, в които Москва продължава да се ползва с влияние, без оглед на това, колко приятелски са двустранните им отношения. Това би дало на Кремъл широки възможности за прекъсване на доставките, под най-различни предлози, нямащи никакво отношения към Афганистан.

Ако Западът избере първия маршрут, руснаците почти сигурно ще се опитат да притиснат Азербайджан и Туркменистан да се откажат да сътрудничат, а пък Турция ще се окаже в крайно неприятно положение, попадайки между „два огъня”, т.е. между САЩ и Русия. Дипломатическите усложнения, свързани с утвърждаването на тези маршрути, ще засегнат не само отделни държави, но и неизбежно ще поставят въпроса за американско-руските отношения.

Дори ако маршрутите не минават през територията на Русия, и при двата варианта нейното съдействие ще бъде необходимо. Затова САЩ следва да разработят алтернативен маршрут за снабдяване през Пакистан и така да определят отношенията си с Русия. Опитвайки се да задействат, без одобрението на Москва, маршрута, минаващ през територията на нейната „близка чужбина”, те отправят сериозно предизвикателство към Русия. За да получат руското одобрение, на САЩ ще се наложи да намерят подходящата формула за взаимодействие с тази страна.

Проблемът с руския природен газ

Сред най-важните упреци на Обама към администрацията на Буш беше, че тя действа едностранно, а не заедно със съюзниците си. Имаше се предвид, по-конкретно, че с действията си Белият дом е породил отчуждение сред европейците и поради това не е успял да формира устойчива коалиция за водене на война. По тази логика, една от първите стъпки на Обама трябва да бъде „възстановяването на мостовете” към Европа, за да се повлияе или да се окаже натиск върху руснаците, имайки предвид, че в Афганистан се намират войски на НАТО, а новият президент, по собствените му думи, възнамерява да поиска от европейците да активизират усилията си в тази страна.

В случая, проблемът е, че в отношенията между Европа и Русия възникна сериозна криза, както и, че в опитите за разрешаването и, ключова роля играе Германия. Този проблем е свързан с природния газ. В това отношение, Украйна много силно зависи от Русия, тъй като получава оттам две трети от необходимия и газ. Руснаците традиционно доставяха на бившите съветски републики (и най-вече на онези, които смятат за свои съюзници, като Беларус и Армения) „синьото гориво” с голяма отстъпка. Украйна също плащаше за природния газ по привилегировани тарифи – до „оранжевата революция” в края на 2004, когато на власт в Киев дойде прозападно правителство. След това, руснаците поискаха за доставяния от тях газ да се плаща реалната му цена. Имайки предвид, че през този период световните цени на газа растяха, Украйна изпадна в ужасно положение, което впрочем целеше и Москва.

През януари 2006, Русия отново прекъсна за кратко доставките на газ за Украйна, а в началото на 2009 направи същото – този път за цели три седмици. Освен че в отчаяна ситуация се оказа самата Украйна, прекъсването на доставките веднага засегна и останалите европейски държави, тъй като голяма част от доставяното в тях „синьо гориво” се транспортира през украинска територия. В резултат, някои европейски страни се оказаха в опасно положение, особено в условията на студената зима на 2008-2009.

С действията си, руснаците постигнаха едновременно няколко важни резултата. На първо място, те оказаха директен натиск върху Украйна. На второ, принудиха много европейски страни да влязат в пряк контакт с Москва, а не да използват посредничеството на ЕС. На трето, създадоха ситуация, в която европейските държави трябваше да избират, дали да подкрепят Украйна, или да осигурят отопление за своите граждани. Накрая, те поставиха Берлин (защото, измежду големите европейски държави, Германия най-силно зависи от руското „синьо гориво”) в положение, съвместно с руснаците, да притиска Украйна да приеме условията на Москва (тези въпроси бяха обсъдени в Германия между премиера Путин и канцлера Меркел).

Германците вече достатъчно ясно заявиха, че се противопоставят на присъединяването на Украйна и Грузия към НАТО. Имайки предвид зависимостта и от Русия (а също собствените и амбиции), Германия няма да подкрепи САЩ, ако Вашингтон реши да отправи ново предизвикателство към Москва по въпроса за маршрутите за снабдяване на експедиционния корпус в Афганистан. На практика, Берлин (както и много други европейски столици) не може да си позволи да предизвиква Русия по който и да било въпрос, най-малкото по този за Афганистан. Като цяло, европейците смятат, че нямат кой знае какви интереси в афганистанската война и много държави планират да изтеглят или да съкратят контингентите си, по финансови съображения.

Тоест, много трудно можем да си представим, как Обама ще успее да накара европейците да се конфронтират с Русия заради маршрутите за снабдяване на американските войски в Афганистан. Въпреки това, решаването на този проблем не търпи отлагане.

Цената на руското сътрудничество

Впрочем, руснаците са готови да помогнат на американците и няма никакви съмнения, какво точно ще поискат срещу това.

Като минимум, Москва ще поиска от Вашингтон да заяви, че няма да настоява за присъединяването на Грузия и Украйна към НАТО или за разпологането на военни контингенти в граничещите с Русия държави, които не са членки на пакта (т.е. пак става дума за Грузия и Украйна). На сегашния етап, подобна декларация би имала чисто символично значение, защото Германия и другите европейски държави и без това ще блокират приемането им в НАТО.

Руснаците биха могли да поискат и известни гаранции, че НАТО и САЩ няма да разполагат големи военни формирования и да изграждат мащабни военни съоръжения в бившите съветски републики (а днес членки на пакта) Латвия, Литва и Естония (тук е мястото да напомня, че малка въздушна ескадрила, формирана от страните-членки на НАТО на ротационен принцип, вече патрулира във въздушното пространство на балтийските държави). Имайки предвид, че в началото на 2009 в Латвия и Литва имаше мощни антиправителствени демонстрации, стабилността в тези страни се оказва под въпрос. Руснаците не биха останали недоволни от свалянето на проамериканските правителства в балтийските постсъветски републики. Затова всяко официално споразумение по споменатия по горе въпрос може доста бързо да дестабилизира ситуацията в Прибалтика, да не говорим, че сериозно би отслабило Северноатлантическия алианс.

Друго вероятно искане на руснаците (още повече че те вече са го поставяли и преди) е свързано с гаранциите, че в крайна сметка, САЩ ще изтеглят всичките си военни бази от Централна Азия срещу подкрепата на Москва за нуждите на сегашната афганистанска кампания (в момента американците снабдяват своя контингент по въздуха, от военновъздушната база в Минас, Киргизстан, но местните власти се готвят да поискат изтеглянето им оттам). Русия не иска, в резултат от американското военно присъствие, Централна Азия да се превърне в сфера на влияние на Вашингтон.

Възможно е също, руснаците да предявят и някакви искания във връзка с плановете на САЩ да разположат обекти на своята Противоракетна отбрана в Чехия и Полша.

Предполагам, че срещу сътрудничеството за гарантиране сигурността на маршрутите за снабдяване на войските в Афганистан, руснаците, под една или друга форма, ще предявят всички, изброени по-горе, искания. Тоест, ако направим равносметка, Русия ще се стреми САЩ да признаят територията на бившия Съветски съюз за нейна сфера на влияние. Американците очевидно не са склонни на подобна отстъпка, или най-малкото биха предпочели тези гаранции да имат не пряк, а косвен характер. Москва обаче ще настоява за обратното, тъй като подобни официални гаранции биха провокирали криза на доверието към задълженията, поети от САЩ по отношение на постсъветските държави и могат да се превърнат в инструмент за връщането на въпросните държави в руската орбита. Евентуални американски отстъпки по този въпрос биха могли да породят сходен ефект и в редица европейски държави.

И така, освен глобалната финансова криза, Обама е изправен през изискващият срочни мерки проблем в Афганистан. Там се сражават американски войници и те трябва да бъдат снабдявани с всичко необходимо. Маршрутът през Пакистан вече не може да се смята за сигурен, що се отнася до всички други варианти, Америка или трябва да отправи директно предизвикателство към Москва (без особени надежди за ефективен резултат), или да поиска нейната подкрепа. Цената, която ще поставят руснаците, ще е висока, особено след като европейските съюзници на Вашингтон не са склонни да се конфронтират с Русия заради Грузия. Впрочем, всички варианти, в крайна сметка, ще изискват сътрудничество с Кремъл. Планът на Обама да ангажира европейците с реализацията на американските инициативи, в този случай, няма как да сработи. Без съмнение, новият президент едва ли е искал неговата администрация да започне дейността си с мащабни отстъпки към Москва, но той не може да си позволи да остави американския корпус в Афганистан без необходимото тилово обезпечаване. Може би Обама се надява, че в Пакистан няма да се случи нищо сериозно, но това зависи най-вече от талибаните и другите ислямистки групировки, а едва ли си струва да разчитаме на добрата им воля.

Но, каквито и предварителни планове да е имал новият американски президент, той трябва бързо да се заеме с този проблем, докато ситуацията в Афганистан окончателно не е придобила кризисен характер. Затова, най-вероятно ще му се наложи да вземе решение, следвайки принципа на „по-малкото зло”. В същото време, за разлика от израелско-палестинския конфликт, в този случай Обама не може просто да назначи свой специален представител, който да се прави, че развива бурна дейност. На президента ще се наложи да вземе много трудно решение. И именно от мерките, които ще предприеме в икономическата сфера и по отношение на афганистанската криза, можем да съдим, какъв президент ще бъде Обама. Убеден съм, че ще го разберем съвсем скоро.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици,  президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

{rt}

Днес САЩ са свръхсила, търсеща подходяща стратегия. След края на студената война, нито една нова „голяма стратегия” не получи подкрепата и на двете основни политически партии, с каквато разполагаше американската стратегия на „сдържането” в периода от управлението на президента Труман до това на Рейгън. Ентусиазираните апологети на глобализацията твърдят, че международната търговия може да се окаже панацея за конфликтите, поне за тези между развитите държави (1). На свой ред, неоконсервативната визия за едноличната глобална хегемония на САЩ страда от един много сериозен недосататък – липсата на достатъчно военна сила и средства за реализацията на нейните амбициозни цели (2). Днес, след вече очертаващият се край на войната в Ирак, хегемонистичната стратегия окончателно е загубила обществената си подкрепа (3). Повечето критици на тази стратегия обаче, не предлагат някаква сериозна алтернатива, която да гарантира националната сигурност на Америка (4).

Идейният вакуум, който съществува на най-високо ниво в държавното управление на САЩ, би следвало да поражда особено голяма загриженост у американските въоръжени сили. Ако, както беше казал Клаузевиц, войната е продължение на политиката с други средства, целите и структурата на американската армия не могат да се дискутират и планират, освен в контекста на по-мащабната визия за глобалните цели на САЩ. В това отношение, тезата, че след 11 септември 2001, Съединените щати са ангажирани в т.нар. „дълга война” или в „глобалната война с тероризма” не се оказва особено полезна, защото минимизирането на заплахата от Ал Кайда и другите джихадистки организации е работа най-вече на разузнавателните служби, полицията и силите за бързо реагиране, а ролята на армията, макар и да е важна, е по-скоро поддържаща.

Новата голяма стратегия на САЩ трябва да е съвместима с фундаменталните ценности на американската нация и да гарантира постигането на основните цели на Америка в световния ред, който ще се наложи през следващите десетилетия. Нито стратегията за американска хегемония, нито двете споменати по-горе алтернативи: неоизолационизмът и „офшорният баланс”, отговарят на тези изисквания. САЩ следва да се подготвят за новия многополюсен свят, в който вече няма да са самотен хегемон, а по-скоро една от няколкото големи сили, пък макар и най-могъщата, поне през следващите десетилетия. Америка трябва да е готова, в интерес на собствената си сигурност, да сътрудничи с другите големи сили или като член на своеобразен „концерт” на великите държави, или като участник в алианс срещу един или повече могъщи агресори. И тъй като и в двата случая от САЩ ще се изисква да притежават горе долу един и същи военен потенциал, този подход би могъл да се формулира като „стратегия на концерт и баланс на силите за многополюсния свят”.

Стратегията на САЩ: Светът да стане безопасен за демокрацията

След Втората световна война, влиянието на континенталните европейски концепции за силовата политика, подкрепяни в Америка от емигрантите „реалисти” като Никълъс Спикмън, Ханс Моргентау и Хенри Кисинджър, водят до пренебрегване на уникалната американска традиция на „голямата стратегия”, според която основната цел на външната политика на САЩ е формирането на благоприятна среда за съхраняването им като гражданска, либерална, търговска и демократична рапублика. Превръщането на света в „безопасен за демокрацията”, ако използваме думите на Удроу Уилсън, не е утопична илюзия, както често твърдят повлияните от европейските концепции „реалисти”, а съвсем практичен опит да се съхрани онази геополитическа среда, в която крехките институции на демократичните републики с пазарна икономика, да могат да оцелеят (5).

Въпреки че терминът „гарнизонна държава” е използван за първи път от американския социолог Харълд Ласуел, страхът, че външните заплахи ще принудят САЩ да се трансформират в милитаризиран режим, преследва американските държавници още от създаването на републиката. Появата на враждебно настроена държава-хегемон, контролираща Европа, Азия, или пък и двете, би могла да принуди американците да превърнат своята демократична република в „Крепостта Америка”, в която гражданите, макар и неохотно, да склонят да приемат ограничаване на гражданските си права, икономическата свобода и законодателния и съдебен контрол, срещу гарантиране на по-голяма сигурност, както за страната, така и за себе си. Появата на подобна „Крепост Америка” може да бъде резултат и от продължително американско участие в изтощителни и кървави конфликти между големите сили, от типа на двете световни войни и студената война.

За да избегнат необходимостта от милитаризирането си, в резултат от често ангажиране във войните между големите сили, през ХІХ век САЩ се ориентират към политика на „неучастие”, формирайки собствена сфера на влияние в Северна Америка и оставайки встрани от европейските конфликти. През ХХ век обаче, перспективата за германска или съветска хегемония в Евразия стопяват нежеланието на американците да се месят в делата на Стария свят. Уолтър Липмън, който работи в администрацията на Удроу Уилсън, пише, че ако Германия спечели Първата световна война „защитата на Западното полукълбо ще изисква много повече средства и въоръжение, отколкото необходимите в зоната на Тихия океан, в резултат от което Америка ще се окаже в перманентно извънредно положение и бойна готовност. Тоест, съществуваше съвсем конкретно опасение, че евентуална германска победа, през 1917, би направила света много по-опасен за американските демокрации, от Канада до Аржентина” (6). Впрочем, самият президент Уилсън споделя със своя съветник полковник Едуард Хаус, че „ако Германия победи, това ще промени хода на цивилизацията и ще превърне Съединените щати в милитаризирана държава” (7). В годините между началото на Втората световна война, през 1939, и нападението над Пърл Харбър, през 1941, американските „интернационалисти” също посочват, че в един свят, доминиран от оста между Германия, Италия и Япония, САЩ ще бъдат принудени да се превърнат в „гарнизонна държава”. Така, в статията си „Не можете да правите бизнес с Хитлер”, от 1941, американският дипломат Дъглас Милър, който дълги години е работил в Германия, пише: „трябва да се превърнем в нация от „минитмъни” (по името на членовете на мобилните отряди, сражавали се с британците по време на Американската революция – б.р.), готови да грабнат оръжието при първия признак за агресия” (8). Същият аргумент се съдържа и в прословутия Доклад № 68 на Националния съвет за сигурност на САЩ от 1950, поставил основите на възприетата от администрацията на Хари Труман политика на сдържане на Съветския съюз: „Тъй като СССР мобилизира военните ресурси на Евразия, увеличава относителната си военна мощ и представлява все по-голяма заплаха за нашата сигурност, някои американци биха могли да се изкушат от съветските условия за постигането на „мир”, докато други ще се опитат да защитят САЩ, като предложат значителна част от наличните ни ресурси да отидат за националната отбрана. В подобна ситуация, националният морал може да бъде ерозиран, а жизнеността и интегритета на нашата система - поставени под въпрос” (9). В прощалното си обръщение към американския народ от 17 януари 1961, президентът Айзенхауер, въпреки че хвърля върху Съветския съюз вината за милитаризирането на Съединените щати, изказва опасенията си за дълготрайните последици от тази милитаризация за американското общество: „Комбинацията между наличието на голям военен елит и мощна оръжейна индустрия е нещо ново за Америка... Наясно сме за императивната необходимост от подобно развитие, но трябва да осъзнаем и сериозните последици от него. Защото в този процес са ангажирани нашите технологични възможности, ресурсите ни и, в крайна сметка, целия ни живот, т.е. той засяга структурата на нашето общество” (10).

Целта на американските държавници, включително на Удроу Уилсън и Франклин Рузвелт, не е просто да попречат на претенциите на някоя враждебна сила или алианс за хегемония, а да заменят системата от противостоящи си велики сили с „концерт на силите”, или ако използваме израза на самия Уилсън, с „общност на силите” (11). Идеята довела до създаването на Лигата на нациите, след Първата световна война, и на ООН – след Втората е, че малкото на брой велики сили биха могли съвместно да управляват света, вместо да се сражават помежду си за да го разпокъсат. Ако една или повече велики сили започне агресивна кампания, подобно на Германия в двете световни войни и Съветския съюз, след 1945, тогава вместо от „концерт на силите” ще възникне необходимост от формиране на балансиращ силов алианс, насочен против държавите-агресори. Тоест, в един многополюсен свят, системата може да варира от „концерт на силите” към силов баланс и обратното.

След като държавата-агресор бъде разгромена, тя трябва да бъде „оздравена” и окуражена да приеме да играе в бъдеще конструктивна роля, като член на „концерта на големите сили”. Но дори и ако такъв „концерт” не бъде формиран в глобален мащаб, САЩ могат да участват в „регионални концерти ни силите” в райони, където присъстват няколко големи сили, като например в Източна Азия или Европа.

Тоест, стратегиите на „концерт на силите” и на „баланс на силите” са взаимно допълващи се, а не взаимно изключващи се. Америка има интерес от един мирен свят, в който всички големи сили си сътрудничат в рамките на единен „концерт”, но САЩ следва да са готови и за възможността една или повече големи сили да възприемат агресивно и откровено враждебно към тях поведение. И тъкмо поради това има смисъл да говорим за единна стратегия на „концерта” и баланса на силите.

От казаното дотук следва, че новата голяма стратегия на Америка засяга, на първо място и най-вече, отношенията между САЩ и другите големи сили. Това уточнение е важно, защото потенциалната цена на конфликта между големите сили тотално засенчва тази на всички други, включително тероризма, осъществяван от недържавни групировки, отделни индивиди или пък от по-малки сили. Без да твърдим, че конфликтите между големите сили завинаги са останали в миналото, основният акцент в новата американска „голяма стратегия” следва да бъде поставен върху сътрудничеството (и, само когато е неизбежно, върху конфликта) с другите големи сили, в многополюсната система от държави.

Хегемонистичната стратегия

Стратегията на концерта/баланса на силите контрастира с хегемонистичната стратегия, която обикновено се асоциира с неоконсервативните теоретици, и която беше възприета като официална политика от предишната администрация на Джордж Буш-младши. И стратегията на концерта/баланса на силите, и хегемонистичната стратегия целят създаването на такъв световен ред, в който американските ценности и институции да могат да процъфтяват. Но се стремят да постигнат тази обща цел с помощта на радикално различаващи се средства. Така, според привържениците на хегемонистичната стратегия, най-добрият начин да се гарантира глобална сигурност за американската демокрация е САЩ да не позволят тяхната мощ да бъде поставена под въпрос, в който и да било ключов регион на планетата. Тоест, за Америка не е достатъчно да първа между равни, тя трябва да е по-могъща от всички останали големи сили, взети заедно.

Наред с онези мисии, които се подкрепят от всички американски стратегии, включително защитата на територията на страната, „сдържането” и глобалната проекция на американската мощ, хегемонистичната стратегия, изисква от САЩ да осъществяват и три уникални мисии: „разубеждаване, подсигуряване и принудително неразпространение”. Ако използваме терминологията на проекта за „Ръководството за планиране на отбраната” на Пентагона, от 1992, САЩ следва да възприемат стратегия за разубеждаване или „сдържане на потенциалните си конкуренти от всякакви аспирации да играят някаква по-голяма регионална или глобална роля” (12). Неоконсервативните анализатори Уйлям Кристъл и Робърт Кейган лансират същия аргумент в полза на постоянната американска глобална хегемония: „Колкото по-ясно Вашингтон демонстрира на останалите безполезността на всичките им опити да се конкурират с мощта на САЩ, независимо дали по отношение качеството на своите армии, или пък на технологичните им възможности, толкова по-малка ще е възможността страни като Китай или Иран да продължат да имат амбиции да променят сегашния световен ред” (13). На свой ред, бившият президент Буш одобри идеята за „разубеждаването” в обръщението си към курсистите във Военната академия в Уест Пойнт: „Конкуренцията между големите нации е неизбежна, но това не важи и за военните конфликти... Америка притежава, и възнамерява да продължи да притежава,  военна мощ за да отговори на всяко предизвикателство... което прави безмислена дестабилизиращата надпревара във въоръжаването и ограничава съперничеството предимно до търговската сфера” (15).

На второ място, САЩ следва да са готови и за военни действия, ако това е необходимо, за да „подсигурят” съюзниците си в Азия, Европа и Близкия изток. В този случай, САЩ (според проекта на Пентагона) ще „реагират достатъчно твърдо за да откажат съперниците си да поставят под въпрос американското лидерство или пък да се опитват да променят установения политически и икономически ред”. В книгата си „Случаят Голиат: как Америка действа като световно правителство през ХХІ век”, политологът Майкъл Манделбаум пише: „Необходимостта от подсигуряване срещу онова, което би могло да се случи, се корени в структурата на системата от суверенни държави. Тъй като не съществува „висша” сила, която да контролира отношенията между тях, винаги е възможно една държава да нападне друга. И тъкмо поради това, националните правителства гледат да са готови за подобно развитие... Но военните приготовления, които конкретна държава предприема с чисто отбранителна цел, могот да се възприема като заплаха от други, които, на свой ред, да започнат да реализират собствени военни програми и така да се задълбочи взаимното недоверие и надпреварата във въоръжаването”. За щастие, както отбелязва Манделбаум: „Американското военно присъствие в Европа изпълнява ролята на бариера срещу подобна нежелано развитие. Тя подсигурява западноевропейците, така че на тях не им се налага да увеличават военната си мощ за да се защитят от потенциалната агресивност на една възраждаща се Русия... В същото време, американското присъствие е гаранция за самата Русия, че нейния най-голям противник от първата половина на ХХ век – Германия, няма отново да се ориентира към политика, като онази, довела до двете агресии, през 1914 и 1941”(15).

Стратегията на „разубеждаването” изисква от САЩ да изразходват в обозримо бъдеще повече средства за отбрана, отколкото всички останали големи сили, взети заедно. „Американците трябва да са щастливи, че отбранителният им потенциал се равнява на този на следващите шест най-големи сили, взети заедно” – отбелязват Кристъл и Кейган, през 1996. Според тях: „САЩ следва да превърнат тази асиметрия в част от своята отбранителна стратегия. Тоест, за да могат да реагират адекватно на средносрочните глобални заплахи, Съединените щати трябва официално да включат в стратегията си необходимостта военната им мощ да превъзхожда тази на следващите ги две, три или пък четири големи световни сили” (16).

Сегашното военно превъзходства на Америка обаче, е силно преувеличено. През 2004-2005, на САЩ се падаха 45% от средствата, изразходвани за военни нужди в глобален мащаб (17). Това се дължеше най-вече на решенията на другите големи сили да изразходват по-малко за нуждите на отбраната си след разпадането на Съветския съюз. Ако американските съюзници от НАТО бяха продължили да отделят за отбрана толкова средства, колкото и през 1985 (т.е. в края на студената война), американският дял щеше да надвишава техния само с 10% (18).

Стратегията на „подсигуряването” дава необходимите основания и за провеждането на стратегията за „принудително неразпространение” от страна на САЩ или някои техни съюзници, като например Израел, която отива по-далеч от необходимостта да не се допусне враждебно настроени държави да използват оръжията за масово унищожение (ОМУ) за да атакуват Америка и нейните съюзници пряко, или предоставяйки подобни оръжия на недържавни терористични групи. Ако някой враждебно настроен към тях съсед се сдобие с ОМУ, редица съюзници и „клиенти” на САЩ могат да се почустват „незащитени” от Вашингтон и да опитат сами да се сдобият с такива оръжия за да се защитят. Така например, ако Иран се сдобие с ядрено оръжие, в резултат от това с подобно оръжие биха се сдобили и Саудитска Арабия, Египет, Ирак и други средиземноморски държави. Разпалването на регионална ядрена надпревара може и да не доведе до война, или пък да застраши пряко САЩ, но би поставило под въпрос ролята им като гарант за сигурността на техните съюзници, а по този начин и цялата стратегия на „подсигуряването”, като една от основите на американската хегемония.

Стратегия на концерта/баланса на силите

За разлика от хегемонистичната стратегия, стратегията на концерта/баланса на силите не изисква от САЩ сами да „разубеждават” потенциалните агресори или пък да „подсигуряват” съюзниците си, постоянно и едностранно увеличавайки своята военна мощ. В тази стратегия, задачата за „разубеждаването” на потенциалните агресори се прехвърля на концерта (или алианса) на големите сили, включващ и САЩ, но не само тях. Потенциалният агресор ще бъде „сдържан” от комбинираната мощ на Съединените щати и техните съюзници, а не само от американската. Поради това, стратегията на концерта/баланса ще се окаже много по-евтина за Америка.

Ако бъде възприета, стратегията на концерта/баланса на силите ще позволи на САЩ да прекратят усилията за „подсигуряване” на другите големи сили. Статутът на Япония и Западна Германия, като „защитени партньори” на САЩ беше една от аномалиите на студената война. Привържениците на тезата за американската хегемония биха искали да запазят и занапред подчиненото положение на Япония и Германия по отношение на САЩ. Стратегията на концерта/баланса на силите, напротив, ще позволи напълно възстановените и независими Япония и Германия да сътрудничат пълноценно както в традиционния концерт на силите, така и (в случай на конфликт между големите сили) в някакъв съюз, чиито участници са равни помежду си, ако не реално, то поне формално. Политиката на превръщане на Япония и Германия от зависими протекторати на САЩ в нормални американски съюзници, както и отказа от политиката на „разубеждаване”, ще направи стратегията на концерта/баланса на силите много по-евтина, отколкото хегемонистичната стратегия.

По същия начин, отхвърлянето на  „подсигуряването”, като стратегическа цел на САЩ, ще ограничи възможността за водене на превантивни войни срещу държавите, опитващи да се сдобият с ОМУ. Така, на САЩ няма да им се налага да воюват с Иран за да предотвратят появата на ядрена Саудитска Арабия или ядрен Египет, нито пък да атакуват Северна Корея, за да не допуснат японците да се сдобият със собствена ядрена отбрана.

Ако САЩ възприемат стратегията на концерта/баланса на силите, вероятно понякога ще им се налага да подкрепят съюзниците си в осъществяването на военни интервенции срещу регионални агресори. Затова привържениците на тази стратегия следва (не по-малко от привържениците на хегемонистичната стратегия), да концентрират усилията си за недопускане на разпространението на ядрените и другите ОМУ, което ще увеличи разходите за военните намеси в по-слаби и нестабилни държави, от страна на концерта или съюза на големите сили. Не бива да забравяме обаче, че след иракската война, самата идея за превантивни войни, в името на неразпространението на ОМУ, беше силно дискредитирана. В бъдеще, политиката за неразпространение следва да се осъществява без бомбардировки, военни интервенции и окупации. Историята показва, че там, където усилията за неразпространение се провалят, политиката на „сдържане” обикновено дава резултат.

Нарастващата цена на американския унилатерализъм

Стратегията на концерта/баланса на силите, макар и да изглежда по-скъпа от неоизолационизма например, ще изисква много по-малки разходи, отколкото хегемонистичната стратегия на САЩ. Привържениците на последната нерядко твърдят, че Съединените щати биха могли да си позволят да изразходват и далеч повече средства за военни нужди, отколкото се изискват за „разубеждаването” и „подсигуряването”. Но дори това да е вярно, американското общество очевидно няма никакво намерение да подкрепя непрекъснато нарастване на разходите за отбрана, особено след края на все още продължаващите войни в Ирак и Афганистан. Даже ако проблемът с нарастването на цените в здравната система, което се се осъществява с по-бързи темпове от нарастването на брутния национален продукт (БНП), бъде решен в близко бъдеще, постоянно увеличаващият се брой на пенсионерите в САЩ вероятно ще доведе до ръст на разходите за социално осигуряване и медицински грижи до поне 4% от БНП. Малко вероятно е, че американският електорат ще подкрепи постояно увеличаване на данъците или постоянно намаляване на възнагражденията на принадлежащите към средната класа, с цел военните разходи на САЩ да се движат в рамките на 4%-6% от БНП, както предлагат някои.

Във всеки случай, разходите по реализирането на хегемонистичната стратегия, при стриктното и следване,  неизбежно ще нараснат до нива, които САЩ не биха могли да си позволят, ако политиката на „разубеждаване” се провали и въздигащите се нови сили, като Китай, решат да се сдобият с военна мощ, съответстваща на икономическите им възможности. Френският институт за международни отношения прогнозира, че до 2050 т.нар. „Голям Китай” (т.е. Китай, Хонконг, Макао и Тайван) ще стане водещата икономическа сила на планетата с 24% от световния БНП. След него ще се наредят Северна Америка (САЩ, Канада и Мексико), с 23% (19). Американската инвестиционна банка Goldman Sachs стига до същите заключения, прогнозирайки, че до 2050 Китай ще стане най-голямата световна икономика, следван от САЩ и Индия. Следващото „ниво” вероятно ще бъде заето от Русия, Бразилия и Япония, а третото ще включва Германия, Великобритания и други, някога могъщи, европейски сили. Европейският дял от глобалния БНП може да спадне от сегашните 22% (което е приблизително равно на американския показател) до само 12%, през 2050 (20).

Китай и Индия нямат нужда да достигнат американския жизнен стандарт за да настигнат или надминат САЩ по отношение на военните им разходи. Ако китайският БНП на глава от населението достигне сегашния показател на Южна Корея например, това ще означава, че общият му БНП ще бъде 1,35 пъти по-висок от този на САЩ. Ако пък китайският БНП на глава от населението стигне 50% от този в днешна Япония, общият БНП на страната ще бъде 2,5 пъти по-висок от американския. Ако ¼ от индийското население постигне жизнения стандарт на САЩ, тази ¼ ще надвишава цялото американско население, през 2050. Наличието на подобно, сравнително богато, малцинство в Китай и Индия може да осигури по-голям пазар и да „произведе” повече учени и инженери, отколкото целите Съединени щати.

За разлика от хегемонистичната стратегия, стратегията на концерта/баланса на силите избягва непосилните за САЩ разходи, отказвайки се от обречените усилия да се забави появата на един нов многополюсен свят, като за целта американските военни разходи постоянно надвишават онези на всички останали големи сили, взети заедно. Вместо това, стратегията на концерта/баланса ще позволи, на основата на неизбежната глобална дифузия на военната мощ, към американската мощ да се добави онази на другите големи сили. Този метод успешно бе използван в продължение на повече от 70 години – така, САЩ на два пъти победиха Германия и веднъж Съветския съюз, именно като член на коалиция от големи сили. В такъв случай, защо Америка трябва сама да се противопоставя на евентуалната поява на враждебно настроена към нея голяма сила, без да разчита на подкрепата на други държави? В случай на открита агресия от страна на някой претендент за регионална или глобална хегемония, САЩ със сигурност ще могат да си намерят съюзници, включително и други големи сили, за които опасността от въпросния агресор е много по-непосредствена, отколкото за самите Съединени щати. Провалът на американския изолационизъм научи американците, че не могат да прехвърлят бремето на сигурността в света на другите. Споделянето на това бреме с достатъчно силни съюзници доказа ефективността си в миналото и може да бъде ефективно в бъдеще. Както подчертават генерал Джон Айкънбъри и Чарлс Купчан, САЩ трябва да „действат в синхрон (а не да се противоставят) с процеса на дифузия на глобалната мощ. През ХХІ век, обхватът на американската доминация постепенно все повече ще се стеснява, затова като крайна цел на САЩ следва да се приеме превръщането на въздигащите се нови силови центрове в партньори на Америка” (21).

Последиците за американската армия

Възприемането на адекватна голяма стратегия ще доведе до реализирането на конкретни решения за мисиите и структурата на американската армия. Стратегията на концерта/баланса на силите изисква съвършено различна военна структура, в сравнение с онази, която трябва да реализира хегемонистичната стратегия.

По-горе вече обърнахме внимание на тази разлика. Отказът от „разубеждаването”, като едностранно поета от САЩ мисия, и прехвърлянето на отговорността за „разубеждаването” и „сдържането” към концерта (или алианса) на силите с американско участие ще означава и, че Съединените щати ще се нуждаят от по-малка армия, в сравнение с онази, предназначена да реализира хегемонистичната стратегия. Защото, в този случай, срещу потенциалните агресори ще се изправи обединената мощ на САЩ и техните основни съюзници, а не само американската.

Осъществяването на стратегията на концерта/баланса на силите, както се вижда дори и от самото и название, ще се нуждае от въоръжени сили, подходящи за две ситуации. При първата, т.е. когато се реализира сценарият за „концерта” на силите, големите световни сили ще си сътрудничат в рамките на достатъчно гъвкав алианс, който понякога ще осъществява съвместни военни интервенции в зони, където са застрашени интересите на всички участници. При втората ситуация, т.е. когато се реализира сценарият за баланса на силите, отношенията между големите сили могат да се влошат и САЩ ще трябва да формират съюз, с цел да попречат на евентуална агресия от страна на враждебна държава или група от държави.

На пръв поглед, тези два сценария изискват два различни типа въоръжени сили – сравнително по-малка армия, предназначена за осъществяване на ограничени военни интервенции, под егидата на „концерта” на големите сили, и друга – доста по-мощна, която да може да се справи с враждебно настроените към Америка големи държави. Нещата обаче не стоят точно така. След ядрената революция, конвенционалните войни между големите сили, като САЩ, Китай, Русия, Япония, Индия и водещите европейски държави изглежда малко вероятна (22). Затова евентуалните сблъсъци между големите сили, в рамките на стратегията на силовия баланс, по-вероятно ще приемат формата на „студени”, а не на конвенционални войни. Подобно на приключилата преди двайсетина години студена война, тези бъдещи студени войни ще включват оръжейна надпревара, налагане на ембарго, както и индиректни локални войни от типа на тези в Корея, Виетнам и окупирания от Съветската армия Афганистан. Тоест, няма да е необходимо да се поддържат големи конвенционални армии, предназначени да атакуват и окупират друга голяма сила (или сили). Най-вероятно, краят на бъдещите студени войни ще настъпи, също както и на първата студена война, в резултат от преговори и без да се налага окупацията на победената голяма сила.

Поради това, стратегията на баланса на силите ще изисква армия, подходяща за водене на студена, а не на „гореща” (т.е. истинска) световна война (тук е мястото да припомня, че по време на първата студена война, американската армия беше подготвена по-скоро за истинска световна война, като в нея доминираха силите, предназначени за водене на малко вероятната конвенционална война със СССР, която така и не избухна). На практика, американската армия, предназначена да участва в бъдеща студена война, ще има същата структура, като тази, предназначена да участва в съвместни военни акции, в рамките на концерта на големите сили. Същите „сдържащи” сили, които могат успешно да се противопоставят на една, или няколко, вражески настроени големи държави, са в състояние да поставят на място и по-малките страни, дръзнали да оспорят авторитета на големите държави от „концерта на силите” с американско участие. Ако армията на САЩ е структурирана така, че да участва в локални войни, в рамките на бъдещи „студени” конфликти със съперничещи големи сили, тя ще може успешно да участва и в съвместни военни и хуманитарни интервенции в обзети от хаос зони на планетата, под егидата на концерта на големите сили. Това, което изисква стратегията на концерта/баланса на силите, е наличието на военни сили, които да бъдат еднакво полезни и когато големите световни сили действат заедно (т.е. в рамките на „концерта”), и когато действат поотделно (т.е. в рамките на “баланса”).

Основните бъдещи мисии на американската армия

Имайки предвид необходимостта от максимална гъвкавост, би било полезно да изброим по-детайлно основните мисии пред американската армия, в рамките на стратегията на концерта/баланса на силите. Свръхамбициозните и прекалено скъпи мисии, като „разубеждаването” и „подсигуряването”, които са критично важни за хегемонистичната стратегия, губят значението си в рамките на стратегията на концерта/баланса на силите, акцентираща върху пет основни мисии на американската армия: сдържане, национална отбрана, гарантиране на основните жизнени потребности (т.нар. global commons), проекция на американската мощ и осъществяване на военни експедиции в различни точки на света.

Сдържането

Целта на американските сили за сдържане, чието въоръжение ще включва конвенционални управляеми ракети, наред с (или вместо) ядрените оръжия, ще бъде да възпират евентуални атаки срещу територията на САЩ и техните съюзници. В периодите на сътрудничество между големите сили, обединените им военни възможности ще сдържат агресивните пориви на по-малките, а през периодите на съперничество между тях, военната мощ на Съединените щати и техните съюзници трябва да превъзхожда общата мощ на противопоставящите им се големи сили.

Националната отбрана

И в това отношение ще са необходими едни и същи военни възможности, както в рамките на стратегията на концерта на силите, така и на тази на силовия баланс. В период на хармонични отношения между големите държави, вниманието на силите, отговарящи за националната отбрана следва да се концентрира върху предотвратяването на терористични нападения срещу територията на САЩ от страна на недържавни групировки или терористи, ползващи се с подкрепата на определени държави. В период на съперничество между големите сили пък, същият военен потенциал ще трябва да пресече евентуални опити на враждебно настроените сили да започнат асиметрична война, осъществявайки саботажи срещу американската инфраструктура или тероризирайки населението на САЩ.

Гарантиране на основните жизнени потребности

Гарантирането на това, което политологът Бари Роузън определя като „фундаментални жизнени потребности” от свободен достъп до морското, въздушното и космическото пространства, е необходима предпоставка за ефективно командване и контрол от страна на САЩ и за проекция на американската мощ, независимо дали Америка е част от концерта на големите сили или от някакъв съюз, ангажиран в битката между тези сили (23).

Проекцията на американската мощ

Дори и в един многополюсен свят, САЩ, в качеството си на велика сила, която е най-отдалечена от другите големи сили и от оспорваните зони, са заинтересовани да могат да проектират своята мощ по море, във въздуха и в космоса, независимо дали като член на „концерта на силите”, включващ всички големи световни сили, или пък като член на алианс, насочен срещу определен противник (или противници).

Военните експедиции

Конвенционалните войни между САЩ и другите големи сили са все по-малко вероятни, не само заради взаимното „сдържане”, осъществявано с ядрени оръжия, на и заради огромната цена на една такава война. В случай на нова студена война с отделна враждебно настроена голяма сила (или алианс на такива сили), на САЩ (сами или заедно с техните съюзници) може да се наложи да се ангажират в различни локални конфликти, или като участват в подготовката на местните въоръжени и полицейски сили, или (в качеството на крайна мярка ) като изпратят американски войски срещу местните въоръжени сили, подкрепяни от съперничещата велика сила. При друго развитие на ситуацията, Съединените щати, като водещ участник в концерта на великите сили, ще се нуждаят от същия военен потенциал за да участват в съвместни военни интервенции за гарантиране на регионалната сигурност или за оказване на хуманитарна помощ. Не се налага САЩ да разполагат с прекалено голям експедиционен корпус, особено ако в болшинството случаи разчитат повече на съюзниците си или на местните въоръжени сили, подготвени и въоръжени от тях, а американските части се използват само за подсилването им.

Как точно на американските въоръжени сили следва да бъде възложено осъществяването на изброените по-горе пет основни вида мисии, е предмет на дебат. Очевидно Флотът и Военновъздушните сили ще бъдат ангажирани най-вече със „сдържането”, гарантирането на свободен достъп и доминация в морското, въздушното и космическото пространство и проекцията на американската мощ. Имайки предвид, че големите морски битки, като тези по време на Втората световна война, окончателно остават в миналото, занапред може би ще има повече полза от използването на „речни” военни флотилии, които да оперират в обхванатите от хаос региони, подкрепени евентуално от авиация, базирана на  самолетоносачи, както и на групи от подводници, охраняващи основните морски пътища, отколкото от анахроничните бойни флоти, предназначени за конвенционални войни срещу съперничещи морски сили.

Отбраната на националната територия – както срещу недържавни терористични мрежи, така и срещу чужди държави, участващи в саботажи, спонсориращи тероризма или опитващи да осъществят пряко нападение срещу САЩ – може да бъде поето от гражданските служби или резервистите. Другата възможност е отговорността за нея да се поеме от американската армия, както впрочем е било през по-голямата част от историята на Съединените щати. Последиците от Урагана „Катрина” показаха ограниченията на модела, по който се реагира на подобни бедствия, като армията беше ангажирана в преодоляването на последиците едва след като местните и държавните власти се провалиха. Нападенията от 11 септември нагледно демонстрираха, че територията на САЩ е потенциално бойно поле, затова носталгията по ХХ век, когато американската армия се сражаваше само в чужбина, не бива да затваря очите, както на военните, така и на цивилните, за централната роля на армията в защитата на територията на Съединените щати. Самата армия може и да не е особено склонна да действа като полиция или като сили за бързо реагиране, но от друга страна, именно това са задачите, които може да и се наложи да изпълнява. В бъдещите конфликти между големите сили, САЩ вероятно вече няма да могат да си позволяват лукса да изпращат основната част от сухопътните си сили в чужбина, оставяйки територията на страната относително незащитена. Стратегията, изискваща използването на тези сили и за защита на територията на САЩ, и за осъществяването на военни интервенции в чужбина, може да изкуши някоя враждебно настроена голяма сила да се опита да провокира хаос в самите Съединени щати.

Някои американски стратези предлагат създаването на две отделни групи въоръжени сили – конвенционални сили, предназначени за война с противниковите армии и т.нар. „регионални” сили, предназначени за операции по гарантиране на стабилността, сигурността, прехода и възстановяването (ССПВ), както и за водене на ирегулярни войни (ИВ). Подобно дублиране обаче няма особен смисъл. Имайки предвид съдбата на Саддам Хюсеин, изглежда доста невероятно някоя слаба конвенционална сила да рискува да бъде унищожена от конвенционалните сили на САЩ. Но дори и ако го направи, пак няма да е необходима голяма американска армия, подготвена да води пълномащабни военни действия за да смаже противниковите въоръжени сили и съответния държавен апарат, и то само за да отстъпи веднага след това място на специализираните „регионални” сили, чиято мисия ще бъде да въведат ред в следвоенния хаос. Това, от което се нуждаят САЩ, са въоръжени сили, които да могат да правят и едното и другото – т.е. и да водят конвенционални военни действия, и да контролират следвоенното възстановяване – с две думи от достатъчно многобройни експедиционни сили, които да могат да се използват в едностранни или съвместни (с други големи сили) операции от типа ССПВ или ИВ, както и в локални войни, в които основните антагонисти се задоволяват да дърпат конците на своите марионетки, без да рискуват да влязат в директен сблъсък помежду си. Една такава „армия с двойно предназначение”, заедно с Корпуса на морската пехота, може да формира ядрото на гъвкавите експедиционни въоръжени сили, в рамките на стратегията на концерта/баланса на силите.

Заключение

Стратегията на концерта/баланса на силите е най-добрата стратегия за гарантиране националната сигурност на САЩ в епохата на все по-ясно очертаваща се многополюсност и ограничения в националния бюджет, заради бушуващата криза. Тя дава възможност Америка да изостави изключително скъпите и, в крайна сметка, обречени опити вечно да стопира появата на други големи сили, използвайки за целта такива средства като „разубеждаването” на потенциалните противници и „подсигуряването” на приятелите си, като вместо това се подготви за новата роля на САЩ, като лидер на концерти или алианси на силите в новия многополюсен свят. Тази концепция се базира едновременно на американския идеализъм, т.е. мечтата за колективна сигурност, лансирана от Удроу Уилсън и Франклин Рузвелт и подкрепена от милиони хора по целия свят, и на американския прагматизъм – т.е. на успешния опит на САЩ по време на световните войни и студената война, като водещ участник в различни алианси на великите сили, а не като самотна суперсила, в каквато опитаха да се превърнат през последните двайсетина години. След края на студената война, Америка страда от липсата на адекватна визия, способна да направлява нейната политика в сферата на сигурността в новия многополюсен свят, без да доведе до фалит националната икономика или да загуби подкрепата на обществото. Стратегията на концерта/баланса на силите предоставя именно тази визия.

Бележки:

1. Тезата, че глобализацията ще доведе до установяването на мир в света се свързва с Томас Фридмън и книгите му The Lexus and the Olive Tree (New York: Farrar, Straus, and Giroux, 1999) and The World is Flat: A Brief History of the Twenty-First Century (New York: Farrar, Straus, and Giroux, 2005). Виж също Thomas L. Friedman, “The Impact of Globalization on World Peace” (Los Angeles: Univ. of California at Los Angeles, Arnold C. Harberger Distinguished Lecture, 17 January 2001); Erik Gartzke, “The Capitalist Peace,” American Journal of Political Science, 51 (January 2007), 166-91; and Erich Weede, “The Diffusion of Prosperity and Peace by Globalization,” The Independent Review, 9 (Fall 2004), 165-86.

2. За аргументацията на водещите неоконсервативни теоретици и публицисти, виж Charles Krauthammer, “The Unipolar Moment,” Foreign Affairs, 70 (America and the World 1990/91), 23-33; Wil-iam Kristol and Robert Kagan, “Toward a Neo-Reaganite Foreign Policy,” Foreign Affairs, 75 (July/August 1996), 20-31; Bradley A. Thayer, “The Case for the American Empire” and “The Strength of American Empire” in Christopher Layne and Bradley A. Thayer, American Empire: A Debate (New York: Routledge, 2006), 1-51, 103-20.

3. „Намалява готовността да се изразходват повече средства за международните приоритети, спада и подкрепата за разполагането на войски в редица държави. Преобладаващото мнозинства смята, че САЩ не бива да поемат отговорностите на световен полицай и, че Америка прекалено се е вживяла в тази роля“. “American Public Feels Overextended Internationally,” Media Advisory, The Chicago Council on Foreign Affairs, 28 September 2004.

4. Стратегията на неоизолационизма се защитава в Eric Nordlinger, Isolationism Reconfigured: American Foreign Policy for a New Century (Princeton, N.J.: Princeton Univ. Press, 1996) and Patrick J. Buchanan, “America First—and Second, and Third,” The National Interest, 19 (Spring 1990), 77-82. An American strategy of “offshore balancing” is proposed by John J. Mearsheimer, The Tragedy of Great Power Politics (New York: Norton, 2003) and Stephen M. Walt, Taming American Power: The Global Response to U.S. Primacy (New York: Norton, 2006).

5. Повече по този въпрос, виж в Michael Lind, The American Way of Strategy (New York: Oxford Univ. Press, 2006) and Daniel H. Deudney, Bounding Power: Republican Security Theory from the Polis to the Global Village (Princeton, N.J.: Princeton Univ. Press, 2006).

6. Walter Lippmann, U.S. Foreign Policy: Shield of the Republic (Boston: Little, Brown, 1943), 34-36.

7. Wilson to House, Woodrow Wilson Papers, vol. 30, 432, quoted in John B. Judis, The Folly of Empire: What George W. Bush Could Learn from Theodore Roosevelt and Woodrow Wilson (New York: Oxford Univ. Press, 2006), 98.

8. Douglas Miller, You Can’t Do Business with Hitler (Boston: Little, Brown, 1941), 141.

9. “NSC 68: United States Objectives and Programs for National Security,” 14 April 1950, in Thomas H. Etzold and John Lewis Gaddis, eds., Containment: Documents on American Policy and Strategy, 1945-1950 (New York: Columbia Univ. Press, 1978), 401.

10. Dwight D. Eisenhower, “Farewell Radio and Television Address to the American People,” 17 January 1961, in Public Papers of the President of the United States: Dwight D. Eisenhower, 1960-1961 (Washington: Government Printing Office, 1961), 1035-40.

11. „Необходим е не силов баланс, а общност на силите, не организирано съперничество, а организиран общ мир”. Обръщение на президента Удроу Уилсън към Сената, 22 януари 1917.

12. “Excerpts from Pentagon’s Plan: ‘Prevent the Re-emergence of a New Rival,” The New York Times, 8 March 1992, A14.

13. Kristol and Kagan, 26.

14. George W. Bush, “President Bush Delivers Graduation Speech at West Point” (Washington: The White House, 1 June 2002), http://www.whitehouse.gov/news/releases/2002/06/20020601-3.html.

15. Michael Mandelbaum, The Case for Goliath: How America Acts as the World’s Government in the Twenty-first Century (New York: Public Affairs, 2005), 34-35.

16. Kristol and Kagan, 26.

17. Stockholm International Peace Research Institute, SIPRI Yearbook 2005: Armaments, Disarmament, and International Security (Oxford, U.K.: Oxford Univ. Press, 2005); T. V. Paul, “Soft Balancing in the Age of U.S. Primacy,” International Security, 30 (Summer 2005), 52.

18. Keir A. Lieber and Gerard Alexander, “Waiting for Balancing: Why the World is Not Pushing Back,” International Security, 30 (Summer 2005), 117-18.

19. Philippe Colombani, ed., “World Trade in the 21st Century: Scenarios for the European Union,” Report for the European Commission (Paris: French International Relations Institute, 2002).

20. Dominic Wilson and Roopa Purushothaman, “Dreaming with BRICs: The Path to 2050,” Goldman Sachs Global Economics Paper No. 99, 1 October 2003.

21. G. John Ikenberry and Charles A. Kupchan, “Liberal Realism: The Foundations of a Democratic Foreign Policy,” National Interest, 77 (Fall 2004).

22. Kenneth N. Waltz, “The Spread of Nuclear Weapons: More May Be Better,” Adelphi Papers No. 171, International Institute for Strategic Studies, 1981. Макар Джон Мършаймър да твърди, че конвенционалната война между ядрени сили не е невъзможна, той смята, че политиката на сдържане я прави много малко верояттна: “Така, балансът на сухопътната мощ си остава основния елемент на военната сила в ядрената ера, въпреки че ядрените оръжия, без съмнение, правят войните между големите сили много по-малко вероятни.” Mearsheimer, 133.

23. Barry Posen, “Command of the Commons: The Military Foundation of U.S. Hegemony,” International Security, 28 (Summer 2003).

24. Като пример за подобен анализ, виж Frank G. Hoffman and Steven Metz, “Restructuring America’s Ground Forces: Better, Not Bigger,” Stanley Foundation Policy Analysis, September 2007.

* Авторът е старши анализатор в New America Foundation и автор на книгата „Американският стратегически модел”

{rt}

През последните две десетилетия, и особено след 11 септември 2001, темата за глобалния тероризъм се експлоатира активно за реализиране на определени геополитически и геоикономически цели (при това, натоварени с известна идеологическо обремененост) на водещите субекти в света. Всъщност, трябва да се говори за два аспекта на тази тема: тероризъм и антитероризъм. Защото е налице световен сблъсък, който, по различни оценки, се доближава до параметрите (използвани човешки, военни, материални и финансови ресурси) на глобална война от нов тип, непреживявана от човечеството досега (1). Освен това, става въпрос за сблъсък между добре организирани противостоящи си системи с логистично управление и ресурсна осигуреност на най-съвременно равнище (2).

В интерес на истината, повече се говори за избрания враг - системата на тероризма, дотолкова, доколкото се признава, че такава съществува. В това отношение единство на мненията все още няма, което обаче не е най-важното в нашето изложение. Далеч по-скромно е застъпена темата за антитероризма или, ако се изразим по-прецизно, за  геополитиката и геоикономиката на глобалния антитероризъм Или, формулирано по друг начин, какви геополитически и геоикономически цели преследват глобалните субекти в битката с тероризма? Остават все още открити въпросите, реален ли е този враг на човечеството, измислен ли е или пък е генериран от главните „играчи” (субекти) на глобалната геополитика, които са го изпуснали от контрол, но той продължава да действа в желаната от тях посока. На този въпрос, кабинетната геополитика има повече или по-малко мотивирани отговори. Реалната (т.е. действащата) геополитика все още се върти около тезата за новия глобален враг. Изменя се интензитета по отделните направления, като той се смекчава в някои точки на напрежение (Ирак) или пък се правят опити за търсене на нови приоритети (или на баланс), при друго подреждане на условията (например, ако Иран се откаже от ядрената си програма да се стопира изграждането на ядрения щит на САЩ в Чехия и Полша) и „бетониране” в други направления (например Афганистан). Така или иначе, остават немалко открити въпроси.

Геополитическият аспект

Първият въпрос се свежда до следното: защо след като световният тероризъм беше обявен за “глобален проблем” и “враг на човечеството”, не се отиде към институционализиране на глобален антитерористичен фронт? Историята на всички войни - горещи (Първата и Втората световни, корейската, виетнамската) или „хладни” (студената война) показва, че противостоящите лагери винаги формират (по писани или неписани правила на международното право) договорни съюзни отношения. След терористичните актове от 2001 обаче, бе регистриран единствено нерегламентиран съобразно международното право антитерористичен съюз на водещи страни и сателитни на тях държави, който по-скоро демонстрира моралната подкрепа на световната общественост към конкретната жертва в случая - САЩ. Този съюз бързо се разпадна, което свидетелства, най-малкото, за липсата на политическа убеденост в каузата.

На второ място, характерната дипломатическа активност (дипломатически преговори, совалки и пр.), съпътстваща воденето на всякакъв вид войни, за изграждане на съюзни коалиции (в случая, в контекста на антитерористичната битка) е доста рехава, непродуктивна и свеждаща се главно до натиск върху сателитните партньори да участват в акции, несвързани или отдалечени от истинските антитерористични цели, или пък центрирани върху технически аспекти  на координирането на операции, провеждани от спецслужбите на различни държави.

На трето място, „моралната антитерористична коалиция” закономерно приключи след като стана очевидно, че зад амбицията да се води безкомпромисна война срещу новата глобална заплаха, всъщност се крият нереализирани геополитически цели на „жертвата”, които до момента, по една или друга причина, не бяха осъществени с кратополитчески или геоикономически средства. Същото важи и за други субекти от „моралния антитерористичен алианс“. Откритият и досега въпрос е, защо шумно прокламираната цел - унищожаването на считаната за цитадела на световния тероризъм структура на Ал Кайда и нейният лидер Бин Ладен, беше цинично подменена с друга - международна интервенция и анексиране на Афганистан и Ирак? Мнозина анализатори посочват, че САЩ, използвайки „гополитическата суматоха” около антитерористичната истерия, „изплетоха” два важни вьзела в Rimlanda-a  - т.е. в полосата около Евразия и нейното ядро - Русия. От чисто психологическа гледна точка, геополитическият момент бе избран много добре от САЩ. Защото, макар че Русия незабавно се вьзползва от златната вьзможност да стабилизира геополитически и военно ситуацията в Чечения, позволи на „анакондата” да затегне своята „прегръдка” около нея. Така или иначе, и до днес целта - Ал Кайда, сьществува (1) и според анализаторите на спецслужбите на самите САЩ разполага с не по-малки, дори увеличени, вьзможности да нанася терористични удари от различен характер, повечето от които сериозно смущават екпертите, както е видно от многобройните изнесените факти на форуми и конференции.  Изводът е очевиден: парадигмата, т.е. идеята за битката срещу световния тероризьм беше използвана като повод от водещите субекти на глобалния свят за постигане на специфични геополитически цели. Това обяснява и скромните резултати в борбата срещу тероризма. Остава да „виси” и смущаващата хипотеза, че такъв враг е необходим на основните играчи за целите на голямата геополитика. Последните събития, свързани с конфликта Русия - Грузия, „газовия конфликт” Русия - Украйна и опитите те да бъдат разширени на геоикономическа основа (геоикономиката е провеждане на политика с икономически средства), както и ескалацията на употребата на „двойния стандарт“ в световната политика, потвърждават тази теза. При такава постановка на проблема, неминуемо следва и друга констатация - че войната срещу глобалния тероризъм се очертава да бъде най-продължителната в новата история на човечеството. И, като че ли, нейното предназначение е да поддържа определено напрежение в глобалната геополитика до намирането на други геополитически решения. Какви могат да бъдат те?

Очевидно е, че едната посока за търсене на решения е свързана с все по-трудната задача на водещата суперсила - САЩ, да удържа схемата на еднополюсния модел за развитие на света. Геополитическите опоненти, предимно в лицето на Русия ( и други страни от БРИК, т.е. групата Бразилия, Русия, Индия, Китай) предявяват претенции за конструиране на нов световен геополитически ред. Едва ли Русия и останалите имат на този етап готова формула за този нов ред, освен силната и неколебима позиция да разполагат с водещи позиции в него. Същото се отнася и за САЩ, Япония и ЕС, като цяло. Има една реалност и тя е икономическа - потребността от огромни финансови ресурси за поддържане на определен световен ред. САЩ, след Първата и особено след Втората световна война, следват тази формула, подкрепяйки я не само с военна (включително и ядрена), но и с икономическа и технологическа мощ. Във финансовата сфера това е утвърдената стратегия за ролята на долара като световна резервна валута. Макар че, след началото на глобалната криза, нещата вече имат други измерения.

Втората насока се подсказва от самия ход на развитие на глобалната финансова и икономическа криза. Това е крахът на неолибералния модел за развитие на света и в частност на икономическите системи. Не е случайно, че развитите западни държави насочват вниманието си (форума на Г-7 във Виена) към необходимостта от нов икономически и финансов ред, т.е. от нов геоикономически ред, при запазване на геополитическата конструкция на света. Но това означава запазване на геополитическия и геоикономически сегмент, както и на глобалния тероризъм. А в един наистина нов световен геополитически ред, световният тероризъм (и антитероризъм) няма място.

Геоикономическият аспект

Все по-смущаващи изглеждат и чисто икономическите и геоикономически аспекти на антитероризма. Проблемьт има две страни.

Първият е свързан с т.нар. „икономика на тероризма”. Това е ново явление в световната икономика и е свьрзано с генерирането на огромни финансови ресурси от, в  и към самата система на глобалния тероризъм. Естествено, няма официална статистика, но експертните оценки сочат суми от стотици милиарди до няколко трилиона долара.

Неприятната страна на въпроса е, че тези средства се набират по няколко канали: легитимни (по-малко) и нелегитимни, граничещи с криминалната икономическа компонента или пък изцяло генерирани от нея.

Легитимната част от финансовия ресурс идва от донори, принадлежащи кьм политическия управляващ (или намиращ се в сянка) елит на мюсюлманския свят и най-вече на арабския му ареал. Този факт е крайно нелицеприятен за каузата на антитерористичната война, защото потвърждава отново и отново тезата за „другата гледна точка“. Очевидно е, че наред с известните политически и геополитически, икономически и социални причини, породили явлението, се наблюдава растяща подкрепа от мюсюлманската общност, включително и (директно, но дискретно) от нейния политически и икономически елит. В тази връзка, възниква резонният въпрос - дали световният тероризьм не трансформира своята идеология в ново направление: да се търси глобален сблъсък с властващите и доминиращи на този исторически етап други (западни и източни) цивилизационни и конфесионални системи в света? Като израз на геозакодиран стремеж кьм цивилизован, икономически, религиозен и духовно-социокултурен реванш. Както е известно, подобна хипотеза съществува в инструментариума на западната геополитическа мисъл (Хънтингтън, Фукуяма). По-важна обаче е геоикономическата мотивация за подобно развитие. А тя е следствие от задълбочаващата се социална и икономическа поляризация и стратификация между държавите от „ядрото” (развитите страни) и страните от полупериферията и периферията (според полицентричния модел на конфигуриране на света), които стават  (след разпадането на колониалната система) все по-бедни, икономически трудно управляеми и с отдалечаващи се шансове за икономически и социален просперитет. Към това следва да се прибави и т.нар. „демографски императив” - икономически и социално мотивирано бъдещо масово преселение на огромни маси хора от периферията към ядрото. Ако понастоящем се говори за няколко стотици милиона мигриращи компактни или индивидуални потоци, при изостряне на демографската ситуация в света (нарастване в близките 20 години на населението до 11-12 млрд. души, което е максималния капацитет за изхранване на световната икономика), голяма е вероятността да се стигне до невиждани по мащабите си миграционни вълни от порядъка няколко милиарда души. Подобна огромна миграционна вълна може да бъде спряна само по един начин – с военна сила. И това не е пример за „апокалиптично” мислене, а реален сценарий за бъдещо развитие на човечеството, ако ходът на процеса излезе извън контрола на глобалния геополитически и геоикономически мениджмънт.

Нелегитимните източници на финансови ресурси са свьрзани с още по- негативни тенденции, които се наблюдават в глобалната икономика. Става вьпрос за явления като нарастващо етническо и криминално предприемачество и бизнес, развиващи се по собствена логика и формиращи значителни сегменти на глобалната икономика (и не само). Те, и особено криминалното предприемачество, имат отношение кьм финансовото „захранване“ на световния тероризъм, като се използват схемите на трафика с оръжие и стоки с двойна употреба, наркотици, нефт, диаманти, археологически и културни ценности, хора. Обезпокоителното е, че в този „тьрговски оборот“ участват и субекти от антитерористичния лагер. Финансовите потоци на тероризма имат виртуален характер и е много грудно да се проследи движението им в световната финансова система, която, през последните десетилетия, също придоби изключително виртуални параметри на развитие. Финансовият ресурс на световния тероризъм надвишава БВП на дьржави като Франция, Великобритания и Германия.

Не може да не се търси връзка между финансовия потенциал на световния тероризъм и избухналата финансова и икономическа криза. Както отбелязах, финансовите ресурси на „икономиката на тероризма” и съпътстващите я сегменти (етническият и криминален бизнес) не могат да се квантифицират (т.е. да се измерят количествено или стойностно), но по последиците им, като действия, те могат да получат квалифицирана (качествена) оценка. Едно е очевидно – тенденцията е към нарастване дела на този сегмент в глобалната икономика и финансова система (3).

Вторият аспект е активното развитие на сегмента - „икономика на антитероризма“. Накратко, касае се за висока динамика на финансови разходи в национален, регионален и глобален план, предизвикани от потребностите на антитерористичната война. Предполага се, че кьм 2008, в „икономиката на антитероризма“, са се „въртели“ повече от два-три трилиона долара. Макар че това определено е занижена цифра. По-важното обаче е, за какви цели? По долу ще изброя някои:

- За повишаване сигурността на дьржавните институции, корпоративните структури, физическите дьржавни граници, транспортните комуникации, инфраструктурните, ядрени, химически и други стратегически обекти на гражданите (4).

- За увеличаване бюджетите на военните ведомства и тези на специалните служби за сигурност (5).

- За процъфтяване на други видове бизнес: застрахователен, с недвижими имоти, финансов и други(6), съпътстващи „антитерористичната икономика“.

Тези допълнителни огромни финансови ресурси, поради своята непрозрачност, в повечето случаи са допълнителен източник за „прегряване“ на глобалната финансова система. Не може да има сьмнение, че те имат директно отношение кьм разразилата се понастящем световна финансова и икономическа криза. „Икономиката на тероризма” и „икономиката на антитероризма”, заедно с такива нови фактори като световния етнобизнес и предприемачество и световния криминален бизнес и предприемачество, формират все по-голяма част от глобалния виртуален финансов ресурс. Те не само са един от източниците за виртуалното „набъбване на световната финансова система”, но и увеличават значението си по време и след края на кризата (ако ще има такъв), защото банково-финансовият сектор все повече изпада в неликвидност и трескаво търси реален (макар и виртуален, по своето движение) финансов ресурс за оцеляване. А секторите на „икономиката на тероризма” и на етническия и криминален бизнес са именно  алтернативен източник на свободни финансови ресурси, толкова необходими на закъсалите банки. Без излишни и обвързващи условия, но затова пък непрозрачни! Така „пазарният фундаментализъм” (т.е. икономиката без морал) навлиза в нова опасна спирала на развитие, при това на глобално и регионално равнище. Ефектите от по-нататъшна дестабилизация на световната финансова система са очевидни (7). И тя ще се подхранва от пазарната логика на „търсенето и предлагането”. Мащабните финансови интервенции, главно за банковите, финансовите и други подобни институции, имащи отношения към вторичните финансови пазари (всъщност те са сред конкретните виновници за кризата, надувайки до неразумни граници механизма на кредитните суапови операции), съотнесени към предполагаемия виртуален световен капитал, очевидно са „скромна сума” по отношение на упоменатите алтернативни възможности за банките.

Алтернативата

Всяка прогноза би била приблизително вярна и затова далеч от истината. Три прогнозни аспекта обаче, заслужават внимание и могат да се приемат за относително верни:

- Сегашните поколения кабинетни геополитици - учени, разработващи доктринално стратегиите на водещите субекти на планетата, и геополитиците-практици, които управляват света и са ангажирани с проблема за генерирането и подхранването на феномена “световен тероризъм”, не са в състояние да очертаят реална алтернатива за неговото преодоляване. Още повече, че те го използват и продължават да го експлоатират за определени и специфични геополитически цели.

- След като проблемът очевидно не може да се реши с военни и специални средства, остава да се  тьрсят „нов тип решения”. Те могат да се намерят, ако се сьздаде ефективно функционираща глобална система за сигурност с равнопоставеност на всички световни субекти, ако двойният стандарт в геополитиката загуби своето значение и ако светьт тръгне по пътя на конструиране на нов световен ред, основаващ се на нова глобална ценностна система на отношения. Но, един нов световен ред, обременен с такъв проблем като световния тероризъм, на практика, няма да се отличава особено от стария (т.е. сегашния) световен ред. Това означава, че основният геополитически закон за противоборство между Сушата и Водата трябва да отстъпи на другия закон - този за геополитическо взаимодействие. С други думи, преодоляването на проблема „глобален тероризъм“ е въпрос на отдалеченото бъдеще и вероятно ще се решава от следващите поколения управници на света. Когато се предполага, че ще може да се организира нещо подобно на „глобална крьгла маса”, около която да седнат новите големи играчи, намиращи се от двете страни на барикадата. Като задачата им ще бъде именно да премахнат въпросната барикада. Дотогава обаче, реалностите на тероризма и антитероризма ще се свеждат до военни и специални терористични и антитерористични операции. И, естествено, до продължаваща финансова ескалация.

- Конструирането на нова глобална, включително и финансова, система, което се поставя като задача след преодоляването на настоящата финансова  и икономическа буря, трябва обезателно да елиминира по някакъв начин функционирането на споменатите по-горе нови (с негативен заряд) сектори на световната икономика. Възможно ли е обаче  да се поставя такава цел и доколко реалистична е тя? Особено при положение, че, в условията на икономическа и финансова криза в развитата част на света, именно военната икономика остава „най-реалният сектор”, способен да генерира икономически растеж и заетост. Дали само геоикономическата война, която перманентно се води за разпределение и преразпределение на световните ресурси, ще бъде достатъчна като инструмент на голямата геополитика на водещите субекти в света?

Бележки:

1. Все повече се налага мнението, че Ал Кайда, като терористична групировка, неоснователно и умишлено се отъждествява със системата на глобалния тероризъм и нейното управление, а медийният образ на Бен Ладен се използва като олицетворение на новия световен враг. Първоначално, този враг се оказва по-скоро виртуален, отколкото реален, но към настоящия момент – края на първото десетилетие на ХХI век, това вече не е така.
2. Авторът защитава тезата, че глобалният тероризьм представлява стройна глобална политическа и икономическа система, разполагаща с ефективно действащ логистичен мениджмънт и институции, която е ресурсно (т.е. финансово, материално и кадрово) осигурена да решава мащабни геополитически, геоикономически и кратополитически задачи.
3. По различни експертни оценки, виртуалният капитал на глобалната финансова система (необезпечен с реално производство на стоки и услуги) варира межсу 200 и 500  трилиона долара. След началото на кризата, се появиха данни, че става въпрос вече за около един квадрилион долара. Сумарният БВП на света, към 2000, се изчисляваше на малко повече от 40 трилиона долара. Къде са останалите стотици трилиони долари? Какво е тяхното движение, какви цели обслужват?. Интересни въпроси с очаквани прелюбопитни отговори. Но още по-интересен е въпросът, колко от тях принадлежат, по различни легитимни и нелегитимни схеми, на системата на глобалния тероризъм?.
4. Само за охрана на летища и ТНК се разходват над 1,3 трлн. долара годишно.
5. САЩ харчат за тези цели около трилион долара. В ЕС, страни като Великобритания, Германия, Испания, Италия и Франция са изразходвали над 300 млрд. евро за екипировка и вьорьжение на антитерористичните си специални служби.
6. Застраховките на АЕЦ, биологически и химически обекти надхвърлят вече 200 млрд. дол., като тенденцията е към нарастване.
7. ООН, в лицето на Агенцията за борба с наркотрафика и престъпността, вече официално излезе със становище за тази тенденция, посочвайки, че само през 2005 оборотът на наркотици в света е достигнал 322 млрд. долара.

* Преподавател в Бургаския свободен университет

{rt}