Радикалните промени в политическото пространство, след парламентарните избори от юли 2009, станаха причина за разгорещени дебати относно политиките и практиките на предходното и настоящото български правителства. Един от проблемите, който е обект на най-разгорещено обсъждане, е свързан с крупните енергийни проекти, част от които е и изграждането на петролопровода „Бургас-Александруполис”.
Първите заявления на новите министри на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков[1] и на регионалното развитие и благоустройството Росен Плевнелиев[2], че „...тези проекти са работени на парче без анализи за рентабилност...”, и че ,,...липсва една разумна икономическа обосновка за Бургас-Александруполис...” предизвикаха нееднозначни оценки както във вътрешен, така и в международен план.
Президентът Георги Първанов категорично заяви своята позиция[3], че „..е важно, когато се прави новата енергийна стратегия на този кабинет, да има елементи на приемственост и да не се правят разчетите само на това, което ще се изхарчи или спечели в този мандат”. Той изрази съгласие новото правителство да подложи на анализ големите енергийни проекти, но допълни, че те „..са инвестиция в енергийната сигурност на страната, в стратегически план от порядъка на 2015-2020. Ако искаме да бъдем енергиен център на Балканите, трябва внимателно да преценим какво да правим... Европа и световният опит показват, че държавата е тази, която се ангажира с правенето на енергетика... Така, че аз съм за това да се направят анализите, да се направят изчисленията, но в същото време да не се губи стратегическият поглед...”.
Още по-радикална бе реакцията на руската страна. Тя бе заявена, чрез редица публикации в медиите[4] и най–вече с посещението на министър председателя Владимир Путин в Анкара на 6 август 2009, където, в присъствието на турския му колега Реджеп Ердоган и италианския премиер Силвио Берлускони, бяха подписани двадесет споразумения и протоколи в енергийната сфера: за началото на строителството на газопровода „Син поток-II”; за началото на изследователските работи и строителството на газопровода „Южен поток”[5] (официално разрешение за строителни работи Турция ще даде на 1 ноември 2010); за строителство на турска атомна централа; за възможното включване на Русия в петролопровода “Самсун – Джейхан”, от участие, в който досега Москва се въздържаше, въпреки многократните покани от страна на Анкара и който на практика обезсмисля проекта "Бургас-Александруполис”.
Посланията от тази среща засегнаха пряко както Европейския съюз (ЕС), така и новото българско правителство, обявило намеренията си да преразгледа реализацията на трите съвместни енергийни проекта. По същество, това бе еднозначен сигнал към новото българско правителство, че ако не се придържа стриктно към курса на предишното, България ще бъде изключена от големите руски енергийни проекти и ще остане извън "голямата игра"[6].
Нервност от позицията на българската страна изрази и Гърция, като на 28 юли гръцкият министър на развитието Костас Хадзидакис заяви, че разчита на успешната реализация на "Бургас-Александруполис" и че новото българско правителство ще спазва съвместните договорености между Русия, Гърция и България. "Смятаме, че подписаното споразумение, както задълженията на страните по него, са в сила", заяви министърът при обсъждането в гръцкия парламент на внесения законопроект за признаване на нефтопровода като особено важен проект[7]. С приемането на този политически акт се създават условия да се ускорят процедурите по реализацията на тръбата, чието изграждане и експлоатация са поверени на международната компания "Транс Болкан Пайплаин"[8].
Резултатите от срещата в Анкара станаха повод опозицията да започне кампания в защита на енергийните проекти и да обвини правителството на Борисов, че работи за "чужди интереси". Лидерът на БСП Сергей Станишев заяви, че ще поискат изслушване на премиера по проблема и обяви, че ако не получи удовлетворителен отговор, ще настоява парламентът да приеме декларация[9].
Известно успокояване на разгорещилите се страсти дойде след направените декларации, че Русия не смята да се оттегли от проекта „Бургас-Александруполис”[10] и най-вече в резултат на проведения на 27 август телефонен разговор между премиерите Борисов и Путин[11], в хода, на който бяха обсъдени бъдещото развитие и възможностите за задълбочаване на традиционно добрите политически отношения между България и Руската Федерация, в т.ч. и по отношение на газопровода „Южен поток”, нефтопровода „Бургас-Александруполис” и строежа на АЕЦ „Белене”. Двамата лидери постигнаха договорка в бъдеще да продължат активните разговори по партньорските проекти, а експертите на двете страни да ускорят работата си в тази сфера. Премиерът Борисов предложи на руския си колега заседанието на Междуправителствената работна комисия, което по график трябваше да се състои в началото на ноември т.г. в Русия, да се проведе в София, с неговото лично участие.
В хода на първата официална среща на двамата премиери на 1 септември 2009, в Гданск, Владимир Путин поиска да получи ясен отговор за намеренията на българското правителство по реализирането на проекта "Бургас-Александруполис" и изрази недоумението си от липсата на напредък по петролопровода[12]. Той призова българското правителство да вземе решение по съвместните проекти възможно най-скоро. "Ако по някаква причина вашето правителство сметне, че даден проект не е в интерес на България, аз съм сигурен, че това няма да създаде проблеми в нашите отношения". По думите на Путин Москва ще намери друг път и ще намери други проекти за сътрудничество със София.
Борисов заяви, че кабинетът ще анализира целесъобразността на АЕЦ "Белене" и "Бургас-Александруполис", защото до този момент министрите не са имали възможност да се запознаят детайлно със съответните междуправителствените споразумения. За "Бургас-Александруполис" той изтъкна като проблем екологичното равновесие на крайбрежните зони и проведените два местни референдума. Той декларира, че България ще има окончателно становище по трите съвместни проекта с Русия до два-три месеца.
Броени дни след срещата в Гданск президентът Първанов публикува статията си "В енергийната стратегия и политика са нужни прагматизъм и лидерство"[13], чрез която влезе в открита конфронтация с правителството, обвинявайки го в некомпетентност и кампанийност в областта на енергетиката. Той отново защити подписаните с Русия енергийни проекти, в т. ч. и "Бургас – Александруполис", като посочи кои според него са актуалните проблеми с тях и за какво точно трябва да преговарят премиерът и министрите му[14]. По повод на тази намеса последва остра реакция от страна на премиера, а политици като Волен Сидеров обвиниха президента Първанов в обвързаност с олигархични кръгове в областта на енергетиката[15].
Бъдещето на петролопровода "Бургас-Александруполис" бе обект на обсъждане и по време на състоялото се на 18 септември работно посещение на руския министър на енергетиката Сергей Шматко в София, които след разговорите си с българския му колега Трайков и премиера Борисов заяви, че има разбиране от страна на българското правителство да се продължи сътрудничеството с Русия по трите енергийни проекта[16].
В последвалите медийни изяви на министър Трайков бе демонстриран един значително по-прагматичен подход по проблема. Декларирана бе идеята на премиера Борисов да се осигури участие на български фирми в транспорта на нефт от Новоросийск до Бургас. Министърът показа, че страната ни не е доволна от досега договорените транзитни тарифи и роялти таксите за правото за транспортиране на суровината през нейна територия и също така заяви, че притесненията на бургаските общини за екологичното въздействие са оправдани и че те ще бъде взети предвид, но това не означава непременно, че проектът е лош[17].
На проведената на 9 октомври среща на министър Трайков с представители на българските министерства, които имат отношение към проекта, както и с ръководството на международната компания “ Транс Болкан Пайплаин“ бе декларирано, че за момента няма особени причини България да не продължи проекта "Бургас-Александруполис" и бе защитена технологията за разтоварване на танкерите чрез буйове, а не в пристанище[18].
Появилото се на 19 октомври прессъобщение на сайта на италианската компания “Eni”, за подписаното в Милано от вицепремиера на Русия Игор Сечин, руския енергиен министър Сергей Шматко, турския енергиен министър Танер Йълдъз и министъра на икономическото развитие на Италия Клаудио Скажола споразумение за включване на руските компании “Роснефт“, “Транснефт“ и "Совкомфлот" в строежа на нефтопровода “Самсун - Джейхан“ бе разтълкувано и като пореден опит за натиск по отношение на позицията на българското правителство по проблема[19]. То бе последвано от посещение на министър Трайков в Москва с цел обсъждане на технически въпроси за заседанието на българо-руската междуправителствена комисия на 10 и 11 декември в София, където в хода на срещата му с министър Шматко руската страна заяви, че петролопроводите "Бургас - Александруполис" и "Самсун - Джейхан" са конкурентни и този, който бъде изграден пръв и докаже по-добри търговски условия ще получи по-големи шансове за запълване на капацитета.
В същото време шефът на "Транснефт" Николай Токарев съобщи, че Казахстан има намерение да участва в "Бургас-Александруполис" и че може да получи дял за сметка на руските акционери, но също така и чрез намаляване на участието на България или Гърция[20].
Всичко това потвърди очерталата се тенденция руската страна все по-често да обвързва бъдещето на "Бургас-Александруполис" със съдбата на газопровода “Южен поток“.
В условията на този обществен дебат настоящата публикация си поставя целта да разкрие кръга от предизвикателства пред националната сигурност на Р. България, свързани с реализацията на нефтопровода “Бургас-Александруполис”[21], като основният акцент ще бъде поставен върху енергийната сигурност.
Петролопроводът и европейската енергийна политика
Безспорно, особен интерес представлява въпросът „Вписва ли се проектът „Бургас-Александруполис” в европейската енергийна политика?”. Неговият отговор най-лесно може да бъде намерен, ако се разкрие произходът на транспортирания нефт и неговото крайно предназначение.
Предвижда се международната проектна компания „Транс Болкан Пайплаин" да изгради петролопровода до 2012 и през първото полугодие на 2013 той да премине през пробни изпитания. Работната експлоатация се очаква се да започне през втората половина на 2013, като на първия етап преносът на нефт да бъде в рамките на 35 млн. тона годишно. Половината от този нефт (17,5 млн. тона) ще бъде т. нар. уралски нефт[22], произвеждан от руската нефтодобивна промишленост, а останалата половина ще бъде доставяна от Каспийския тръбопроводен консорциум (Caspian Pipeline Consortium – CPC), в който са представени бизнес интерес на компании като British Petroleum, Shell, Shevron и др.[23].
След достигането на крайния пункт на тръбопровода, около 50% от петрола ще се доставя до пристанища на европейски страни от Средиземноморския регион – Италия, Франция, Испания, а чрез тях по наличната тръбопроводна мрежа ще достига и до Холандия, Белгия, Германия. Останалите 50%, считани основно като продукция на Shevron, ще бъдат доставяни чрез VLCC[24] танкери до САЩ.
На втория етап от експлоатацията на петролопровода се очаква удвояване на обемите доставяни от CPC, при което капацитетът на „Бургас-Александруполис” ще достигне до 60 млн. тона годишно. Това, от своя страна, ще стане причина за сериозно намаляване на дела на руския нефт за сметка на казахстанския (разбирай делът на западните компании).
На базата на тези разсъждения може да се направи категоричният извод, че петролопроводът „Бургас-Александруполис” се вписва напълно в европейската енергийна политика. Неговата реализация пряко ще защити европейските енергийни интереси (Гърция, Италия, Франция, Испания, Холандия, Белгия, Германия), чрез диверсификация на маршрутите за доставка на енергоресурсните доставки. Освен това, е налице и пряк интерес на основния трансатлантически европейски партньор – САЩ. В този контекст, той ще има и важно значение за защитата на националните интереси и утвърждаване ролята на България като енергиен център и важен евроатлантически партньор.
Този извод категорично отхвърля тезите на някои предубедени противници на проекта, като:
- Проектът обслужва преди всичко икономическите интереси на Русия.
- Проектът е антиевропейски.
- Проектът е антинатовски и пр.
Дискутирайки ролята на проекта по отношение на европейската енергийна политика, не може да се пренебрегне фактът, че в него има и трети партньор – Гърция, която притежава 24,5 % в международната компания "Транс Болкан Пайплаин". Гръцката страна има много високи очаквания от реализацията на проекта и подготви специален законопроект за признаване на нефтопровода като особено важен проект[25] за ускоряване на процедурите по реализацията на петролопровода. Трудно е да се предвидят целият диапазон и дълбочина на негативните реакции на Гърция, в това число и в европейските институции, и съответните последствия за България при евентуалното проваляне на проекта. Допълнителен утежняващ фактор в тази посока ще бъде и по-нататъшното приоритизиране на Турция като основен енергиен център в региона, поради наличната алтернатива за пренасочване на интересите на руската страна и CPC към направлението Самсун-Джейхан. Разбира се, в основата на подобни реакции стоят и някои традиционни противоречия между Гърция и Турция.
Освен това, не трябва да се изключва възможността Румъния да се възползва от създалата се ситуация и да търси възможности за свое участие в „голямата игра”. Тази теза бе многократно лансирана от водещия експерт по проблемите на енергийна сигурност проф. Нина Дюлгерова. Тя счита, че „...Румъния винаги е готова да разшири и да задълбочи своите позиции в енергийната област и да ни замести много бързо... Не трябва да се забравя, че това са дългосрочни проекти, в които България е поела ангажименти и трябва да бъде последователна отстоявайки ги, независимо кое правителство е на власт... Ако досега сме нямали сериозна конкуренция или поне тя е била в рамките на разумното с Турция, то в момента очакваната промяна в румънско-руските отношения и „заиграването” с темата от страна на управляващите може да доведе до елиминиране на България от този енергиен пазар. Друг много важен момент е, че енергетиката или всичко свързано с енергийните въпроси във всяка друга държава, както членка на ЕС, така и извън еврозоната, е държавна политика. България е част от енергийни схеми и те са първо европейски, а след това руски, европейско-американски и всякакви други за и против Русия...”[26].
Конкурентният нефтопровод с румънско участие е Констанца (Румъния) – Панчево (Сърбия) – Омишал (Хърватия) – Триест (Италия) (т.нар Паневропейски тръбопровод). Той е с дължина 1400 км, има пропускателна способност 60 млн. тона и възможности за увеличаване до 90 млн. тона годишно. Негово предимство е съществуващата тръбопроводна връзка от Панчево (Сърбия) до дълбоководния хърватски терминал Омишал и Трансалпийския нефтопровод от Триест (Италия) към Австрия и Германия[27].
Освен това, не трябва да се забравя и за украинския конкурентен нефтопровод на черноморската проливна зона, който свързва Одеса (пристанище Южний - Украйна) – Броди (Украйна) – Плоцк (Полша), а оттам по съществуващия тръбопроводен участък до пристанището на Гданск. Началният тръбопроводен участък Одеса (пристанище Южний) – Броди е построен още през 2001, но поради липса на достатъчни количества нефт е с реверсирано направление Броди-Одеса. Междинната тръбопроводна връзка Броди (Украйна) – Плоцк (Полша) все още не е построена поради вътрешни полски и украински проблеми.
Изграждането на всеки от предложените проекти ограничава условията за финансова ефективност на всички останали проекти, което води до забавяне или дори отказ от тяхната реализация от страна на инвеститорите в средносрочна перспектива. Отказът от изграждане на всеки от посочените нефтопроводи на свой ред увеличава възможностите за реализация на останалите.
Политиката на “енергийна сигурност” в Черноморския регион –обявени интереси и използвани средства от Руската Федерация
Руската федерация е сред най-големите световни производители на нефт и природен газ и притежава най-големи доказани находища на природен газ. Русия контролира географски или геополитически основните маршрути за износ на нефт и природен газ от каспийския регион – Казахстан, Туркменистан, Азербайджан и, в по-малка степен, Узбекистан. Текущата и перспективната позиция на Руската Федерация в производството и износа на нефт и природен газ не може да бъде конкурирана от друга страна[28]. Русия е много голям вносител и потребител на енергоресурси[29]. Русия е зависима от транзитирането на изнасяните количества руски нефт и природен газ през територията на други страни и е транзитна страна на нефт и природен газ от Централноазиатския район. Високите темпове на икономически растеж на Русия се дължат предимно на растящите световни цени на нефта и природния газ и изпреварващото развитие на нефто- и газо- добивния отрасъл. Тези обективни фактори принуждават Русия да се придържа към комплексен подход по енергийната сигурност.
Външните цели на енергийната политика на Русия включват:
- Привеждане на пазарна основа на отношенията със страните-транзитьори, което означава повишаване на цените на доставяните количества нефт и природен газ.[30]
- Насочване на основния износ на руски енергоресурси към енергийния пазар на страните-членки на ЕС при известна диверсификация на енергийните доставки.[31]
- Осигуряване на стабилни и изгодни условия за транзит на енергоресурси. Изграждане на енергоресурсна инфраструктура с алтернативни маршрути и пряк достъп до енергийния пазар на ЕС[32].
- Запазване на лидиращата й позиция в Централна Азия чрез създаване на допълнителна енергоресурсна транспортна инфраструктура за свързване на страните от региона с руската тръбопроводна система и гарантиране на доставките на допълнителни обеми нефт и природен газ.
- Усвояване на нефто-газовите ресурси на арктическия шелф.
- Диверсифициране на руските енергоресурси за износ.
Постоянните консултативни срещи по енергийната политика в диалога ЕС - Русия се основават на взаимните интереси от увеличаване на руските енергоресурсни доставки срещу европейски инвестиции и технологии. Основната цел е осигуряване на прозрачност и устойчиви цени на енергийния пазар. В диалога се определят сферите на взаимодействие и възможностите за сътрудничество в енергийните ресурси. Страните се стремят да намалят неустойчивостта и повишат прогнозируемостта на световния енергиен пазар, чрез повишаване надеждността на световните енергоресурсни доставки. Страните се договарят за търговско сътрудничество в енергийния сектор, увеличаване на корпоративното взаимодействие в проучването, добива, преработването, транспортирането и дистрибуцията на енергоресурсите, както и реализирането на съвместни проекти в трети страни.
Четири са основните области от взаимен интерес в диалога ЕС-Русия: търговия с енергоресурси, инвестиции, енергийна инфраструктура и енергийна сигурност и безопасност. В рамките на диалога се работи по създаване на хармонизирана система за мониторинг на нефтогазовата инфраструктура и пазари. Експертните групи изпълняват дейности по енергийна ефективност, търговски обмен, инвестиции и инфраструктура.
Съществуващите конфликти се разкриват в хода на взаимното сътрудничество. Отделните държави-членки на ЕС имат различаващи се концептуални позиции в отношенията ЕС-Руска Федерация[33].
Съществен проблем за ЕС е неравномерната енергийна зависимост на неговите членове от руските енергоресурсни доставки. По количествени обеми руският внос на енергоресурси е най-голям за Германия и Италия, но тези държави не се намират в толкова голяма енергийна зависимост – съответно 40% и 30% от общото им потребление. Около десет държави от Западна Европа не осъществяват внос на енергоресурси от Русия. Други държави-членки на ЕС, като България, Гърция, Австрия и Финландия, получават от 60% до 100% от необходимите енергоресурси за потребление от Русия.
Договорът към Енергийната харта е подписан от Руската Федерация през 1994, под условие[34]. Русия придава важно значение на документа за разрешаване на възникващите транзитни проблеми с енергоресурсните доставки. Според нея, приложеният подход в Договора има едностранен характер, като отчита само европейските интереси при защита на правата за получаване на енергийни доставки от трети страни.
Руската Федерация не приема нормативното определение в Транзитния протокол към Договора, където страните от ЕС се разглеждат като единна територия при външните доставки на енергоресурси[35]. Транзитирането на енергоресурси през Русия, Украйна и Белорусия се решава въз основа на Протокола към Договора. Русия защитава формирането на транзитни такси въз основа на инвестиционните експлоатационни разходи, адекватни на нормите на печалба.
По време на посещението си във Финландия, през април 2009, президентът на Руската Федерация Медведев представи проект на международен документ “Концептуален подход към нова правна основа за енергийно сътрудничество – цели и принципи”, който е призван частично или цялостно да замени Енергийната харта. В документа се предлага осъществяване на съвместен контрол върху транзита на енергоресурси, модернизация на енергоресурсните инфраструктурни транспортни системи и разработване на дългосрочни международни баланси на енергоресурсното търсене и предлагане.
По данни на руското Министерство на енергетиката, основният пазар за реализация на руския нефт е ЕС. В момента, 93% от общото количество изнасян руски нефт е към този пазар. Износът на нефт от Русия към ЕС непрекъснато се увеличава в абсолютни стойности – от 94 млн. тона, през 2000, до 144 млн. тона, през 2004. Дяловото участие на Русия в общото потребление на нефт и нефтопродукти в страните от ЕС се е увеличило от 22,6%, през 1999, до 30,1%, през 2003. Към 2020, основните доставки на руски нефт за ЕС се очаква да достигнат 64%. Русия гарантира увеличаване на доставките на нефт в ЕС и планира да укрепи позициите си на енергийните пазари в Азиатско-Тихоокеанския район и САЩ[36]. От 1999 до 2006, Русия непрекъснато увеличава обемите на добивания нефт от 6 до 9,5 млн. барела за денонощие[37]. Русия заема първо място в света по добив на нефт, но контролира само 6,2% от световните нефтени запаси.
Отношенията между Руската Федерация и ЕС в Енергийния диалог са отношения “износител - потребител”, без да излизат от рамките на икономическото противопоставяне на участващите страни.
Оценявайки значението на реализацията на проекта „Бургас – Александруполис”, по отношение енергийните интереси на Руската Федерация трябва да се отбележи, че той е пореден опит на руската страна да си осигури достъп до европейския енергиен пазар за сметка на диверсификация на маршрутите и намаляване зависимостта от транзитиращите държави. От друга страна, реакциите на руските медии и официални лица на събитията от последните два месеца категорично показаха, че Русия без особени колебания е готова да пренасочи своите интереси в друга посока[38].
Политика на “енергийна сигурност” в Черноморския регион –обявени интереси и използвани средства от Турция
Основа на обявените интереси на Турция в Черноморския регион са:
- Кръстопътното разположение на страната, предполагащо развитие на енергоресурсни транзитни маршрути от Южен Кавказ, Близкия и Средния Изток, Централна Азия и Каспийския регион, Северна Африка, Балканския полуостров и акваторията на Черно море. С пълно основание Турция се разглежда като западно-източен енергиен коридор и регионален център за транзитиране на енергоресурси;
- Необходимостта от диверсификация на източниците и маршрутите за енергоресурсни доставки за задоволяване на националните потребности;
- Съвместяването на ролята на медиатор в проблемните близкоизточен и арабски региони с евроинтеграционния проект на Турция.
Изгражданата нефтопреносна инфраструктура на територията на Турция е резултат от последователно изпълняваната Енергийна стратегия на Турция (Turkey’s Energy Strategy)[39]. Нефтопроводът в експлоатация Баку (Азербайджан) – Тбилиси (Грузия) – Джейхан (Турция) с капацитетни възможности 50 млн. тона годишно и останалите алтернативни нефтопроводи на черноморската проливна зона Самсун-Джейхан (Трансанатолийския тръбопровод) с дължина 554 км и капацитетни възможности за транзитиране на 60 млн. тона за година, Къйъкьой (на европейското черноморско крайбрежие, северно от Босфора) – Ибрикбаба (залив Сарос на Егейско море) (Транстракийския тръбопровод), между европейските крайбрежия на Черно и Егейско море, с дължина 193 км и капацитетни възможности 60 млн. тона годишно, Ерегли (анадолското черноморско крайбрежие) – Измит (Измитски залив на Мраморно море) – Али Ага (на анадолското егейско крайбрежие) монополизират ключовата роля на Турция на транзитираща държава за руските, близкоизточните, централноазиатските и от каспийските доставки на нефт за държавите от Югоизточна, Южна и Централна Европа.
Турското политическо ръководство постигна първия си успех с нефтопровода Баку (Азербайджан) – Тбилиси (Грузия) – Джейхан (Турция), чрез който се предостави алтернативен на черноморската проливна зона маршрут на каспийския нефт (казахски и азербайджански) към Средиземно море.
Вторият етап на превръщането на Турция в регионален нефторазпределителен център се свързва с трансанатолийския тръбопровод Самсун-Джейхан, който e с възможности за нарастване на транзитирания нефт до 70 млн. тона годишно. Пристанище Самсун е най-близкия пункт от останалите алтернативни проекти на Черноморската проливна зона до пристанище Новоросийск и пристанище Супса. Друг аргумент в полза на Трансанатолийския нефтопровод е преминаването му по проектирания удължаващ газопроводен маршрут “Син поток IІ”, т.е. съвместяват се строително-монтажните дейности по двата тръбопроводни проекта. Турция е с развита нефтопреносна мрежа, като между пристанище Джейхан и провинция Къръккале има изградена нефтопроводна връзка. Необходимо е да се доизгради тръбопроводната връзка от провинция Къръккале до Самсун. Независимо от сложния релеф на високопланинското анатолийско плато се отчита съществуващия опит на турските компании от изграждането на нефтопровода Баку (Азербайджан) – Тбилиси (Грузия) – Джейхан (Турция). Заявената подкрепа на руските нефтопреносни компании, при работното посещение на президента Путин в Анкара, от 6 август 2009, осигурява необходимите количества нефт за запълване на капацитета на нефтопровода.
Между Турция и Израел е подписано споразумение за изграждане на подводна нефто– и газопроводна връзка между Джейхан и Ашкелон. С осъществяването на този проект се свързват турската и израелската тръбопроводни мрежи. Нефтът от Черноморско-Каспийския регион пресича Турция и Израел по тръбопроводните връзки между нефтените терминали Джейхан-Ашкелон и Ашкелон-Ейлат на Червено море, с което се получава достъп до големите азиатски потребители. Имайки предвид съществуващия нефтопровод Киркук (Ирак) – Джейхан (Йомурталък, Турция) и проектираната подводна тръбопроводна връзка с Кипър, турското пристанище се превръща в световен нефтен преразпределителен център, измествайки Ротердам от заеманото първо място. Предвиждат се реверсивни възможности за транзитиране на нефт от Джейхан в обратното направление, т.е. нефт от Персийския залив да преминава през турска територия до Самсун, след което да се транспортира с танкери до черноморските пристанища на Украйна, Румъния или България. Украйна подкрепя подобен вариант, който намалява зависимостта ù от доставките на руски нефт и я превръща в транзитираща държава чрез нефтопровода Одеса (пристанище Южни) – Броди (Украйна) – Плоцк (Полша). В Джейхан се предвижда да се построи огромен резервоарен парк и нефтопреработвателен завод с възможности за преработване на 15 млн. тона нефт. Това дава основание да се лансира идеята за създаване на нефтена борса с нефтен индекс на името на пристанище Джейхан.
При отчитане на транзитираните количества нефт през турските проливи се предвижда, към 2012, през територията на Турция да се транспортира приблизително 7-8% от световните доставки на нефт, а получаваните такси от транзитиране на енергоресурси да достигнат 1,5 млрд долара към 2015.
Оценявайки значението на проекта „Бургас-Александруполис”, по отношение на енергийните интереси на Турция, може да се каже, че реализацията му, в най-голяма степен, накърнява интересите на турската страна, недопускайки превръщането на Турция в единствен и, до голяма степен, монополен регионален център за транзитиране на енергоресурси. От друга страна обаче, проектът решава изключително наболелия за Турция проблем, свързан с непрекъснато нарастващия трафик на танкери през проливната зона.
Политика на “енергийна сигурност” в Черноморския регион –обявени интереси и използвани средства от България
България е сред основните производители (изключително на електроенергия) и потребители на енергоресурси в региона. Географското й положение между Югоизточната част на ЕС и Русия и между ЕС и Каспийския регион и Близкия изток създават значителни възможности за диверсификация на видовете, източниците, трасетата и доставчиците на енергийни ресурси и създаването на конкурентен енергиен сектор при отчитане на съществуващите тенденции на енергийните пазари[40].
Приоритетна задача в енергийния сектор за България е развитието на националната, регионалната и трансконтиненталната енергийна инфраструктура за:
- Разширяване на възможностите за производство и трансграничен обмен и износ на електроенергия;
- Диверсификация на доставките за страната и за енергоресурсния транзит за региона на Югоизточна Европа и ЕС[41].
- Проекти с национално значение, осигуряващи икономически изгоди, независимост или изпълнение на поети ангажименти по Договора за присъединяване на България към ЕС[42].
- Проекти с регионално и/или общоевропейско значение, предоставящи, освен икономически изгоди и независимост, и геополитически предимства и водеща позиция в региона, съответстващи на европейската и регионална инфраструктурна политика.
- Стратегически проекти, отговарящи на изискванията по предходните критерии и предоставящи сериозни геополитически предимства, икономически изгоди и независимост.
От 2007 България е член на ЕС.[43] Поетите ангажименти от българска страна по Глава 14 “Енергетика” от Договора за присъединяване на Република България към ЕС налагат изпълнение на изискванията на общоевропейското енергийно законодателство.
За разлика от Северозападната и Югозападната част на ЕС, които диверсифицират своите енергоресурсни доставки между Русия, Норвегия и Алжир, Югоизточната му част и особено България са с твърде ограничени възможности[44].
Членството в ЕС налага определени задължения и хармонизиране на националната с наднационалната съвместна енергийна политика. България, Румъния и Гърция са подписали Енергийната харта, свързаният Транзитен протокол и Договора за Енергийна общност в Югоизточна Европа[45].
Необходимите стратегически запаси от нефт и нефтопродукти за сигурността на държавата се определят от потреблението на енергоресурси. Безспорна е връзката между националния икономическия растеж и енергопотреблението. Средногодишният темп на икономически растеж за България, в периода 1998-2005, е 5,5%. Обемът на крайното енергопотребление през 2005 е с 40% по-нисък от 1990. Делът на нефта и електроенергията са най-високи в обема на потребената крайна енергия. Равнището на крайното енергопотребление в промишлеността е паднало с 60% от 1990, под влияние на преструктурирането и модернизацията на българската икономика, но тя продължава да е с най-голям дял в обема на крайното енергопотребление (36%).
В общия обем на потребяваната първична енергия в България за периода 2001-2005, делът на нефта е 33%. Зависимостта от вноса на природен газ и нефт е 90-100%. България е с най-високи показатели на енергопотребление за производство на единица промишлена продукция сред страните от ЕС[46].
Делът на транспорта в обема на крайното енергопотребление е 30%. Този сектор е с най-високи темпове на енергопотребителски растеж в България за последните десет години.
Потребностите на нефт в България се осигуряват предимно от внос. Руската Федерация е основният източник на нефт и единственият доставчик на природен газ[47].
Потребяваните количества нефт и нефтопродукти в България налагат поддържане на задължителни неснижаеми запаси от 1,250 млн. тона нефт и нефтопродукти, в съответствие с изискванията на Council Directive 2006/67/EC, а именно запаси от нефт и нефтопродукти в обеми, равняващи се на 90-дневното им потребление от предходния отчитан период. Към 31 март 2009, EUROSTAT отчита поддържане на общи запаси в размер на 57 дневната консумация на нефт и нефтопродукти за нашата страна.
Отчитайки, от една страна, факта, че при изграждането на нефтопровода „Бургас-Александруполис”, на територията на “Лукойл Нефтохим Бургас” АД, е предвидено създаване на резервоарни паркове с вместимост от 600 хил. до 1 млн. тона и от друга особеността на Директивата за поддържаните неснижаеми запаси по наложени държавни задължения, а именно, че като налични запаси се отчитат и товарите на борда на танкери, намиращи се в терминал, които се разтоварват след завършване на пристанищните формалности, както и запасите в резервоарни паркове на входа на нефтопроводи[48] може да се направи изводът, че реализацията на проекта ще спомогне за изпълнението на задълженията по Council Directive 2006/67/EC без да се обременява държавния бюджет и ще даде по-голяма свобода на националните компании в енергийния сектор.
Друго предимство на тези паркове е възможността да захранят основния производител на нефтопродукти на българския пазар “Лукойл Нефтохим Бургас АД” при форсмажорни обстоятелства.
Безспорно обаче, най-голямо значение ще има утвърждаването ролята на България като енергиен център и важен евроатлантически партньор чрез изграждането на нефтопровода „Бургас-Александруполис”. В този контекст той ще има и изключително важно значение за защитата на националните ни интереси.
Геополитически проблеми, решавани чрез нефтопровода “Бургас-Александруполис”
Резултатите от заявените интереси от глобални и регионални политически субекти се отразяват върху идентифицираните проблемни дадености на Черноморския регион за доставките на нефт и нефтопродукти.
Част от геополитическите проблемни дадености са наследство от блоковото противопоставяне НАТО-Варшавски договор от периода на студената война.
Друга част обхваща физико-географските особености на региона, отразени в ограничените пропускателни възможности на Черноморската проливна зона. В този контекст трябва да се отчита и повишената сеизмична активност на анадолското високопланинско плато и Кавказ[49], както и произтичащите от това екологични заплахи.
Трета част е свързана с необходимостта от ограничаване зависимостта на държавите-износители и потребители на енергоресурси от възможните претенции на транзитиращи ключови държави (Беларус, Латвия и Полша - при доставките на енергоресурси за държавите от Централна и Западна Европа; Украйна и Турция - за руските, близкоизточните, централноазиатските и каспийските доставки на енергоресурси за държавите от Югоизточна и Централна Европа).
Четвърта част обхваща нововъзникналите геополитически особености в Черноморския и прилежащите региони.
Системата за доставяне на нефт и нефтопродукти от периода на Студената война
Студената война създаде съветската система за снабдяване с нефт на републиките на СССР и влизащите в Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) държави от Източна Европа. Тази система включва магистрални нефтопроводи, насочени към нефтопреработващи заводи (НПЗ) в местата за потребление на нефтопродукти. При строителството на нефтопровода “Дружба”, през 1962, за преработване на съветски нефт са построени НПЗ в Плоцк (Полша), Шведт на Одер (на територията на бившата ГДР), “Словнафт” в Братислава (Словакия), нефтохимичният комбинат в Залуж (Чехия), НПЗ и ТЕЦ в Сазхаломбата (Унгария).
По тръбопроводните трасета транзитните държави се стремят да доставят необходимите количества нефт на максимално ниски цени за своите НПЗ и химически комбинати, а, същевременно, транзитирането на нефт към Западна и Централна Европа да се извършва по висока транспортна тарифа. В изпълнение на поетите задължения, постигнати в диалога ЕС – Русия, за увеличаване на нефтените доставки е разработен алтернативен проект за свързване на нефтопроводите “Дружба” и “Адрия” в района на пристанище Омишал (Хърватия), чиито дълбоководен нефтен терминал е в състояние да приема и обработва 500 хил. тонни танкери.
Изграждането на нефтопровода „Бургас-Александруполис” ще бъде ефективна алтернатива на системата за доставяне на нефт и нефтопродукти от Черноморско-Каспийския регион, изградена по време на студената война. Така, за първи път в своята история, България ще се окаже в позицията на транзитираща петрол държава, което ще спомогне за утвърждаването на имиджа и на важен балкански енергиен център.
Пропускателни способности на Черноморската проливна зона
Приблизително 3,7% от световното дневно потребление на нефт се транзитира през турските проливи Босфор и Дарданели. Това е едва една пета от трафика през Ормузкия пролив, но е налице трайна тенденция за увеличение на корабоплавателния трафик. В периода от 1996 до 2005, количеството на преминаващите танкери през турските проливи се увеличава от 4248 до 10 000 годишно, което представлява 240% нарастване, а обемът на превозвания нефт се увеличава от 60 млн. тона до 145 млн. тона.[50]. Две трети от танкерите транспортират руски и казахски нефт.
Увеличеният корабоплавателен трафик през черноморските проливи се превръща във все по-голям проблем за най-големия турски град Истанбул с петнайсет милионното му население. Проливът Босфор е с дължина 19 мили и притежава серпантинна морфологична структура, която изисква дванайсет пъти промяна на корабния курс, от които четири големи поворота на повече от 45 градуса. Четиридесет и пет градусовият завой на пролива Босфор, при Кандълъ (Kandili), е с невидима обратна част и стеснен участък на плавателния канал до по-малко от половин миля, което създава големи затруднения за корабоплаването. Предната и задната полусфери за визуално наблюдение на корабите при Кандълъ (Kandili) и Йеникьой (Yenikoy) са пространствено ограничени, поради особеностите и бреговите форми на терена на Босфора. Построените през 1973 и 1988 два моста на пролива. увеличават заплахите за корабоплаването. Градските фериботи и водни таксита около 1000 пъти на ден пресичат Босфора, като превозват приблизително 1,5 млн. души[51].
Планирането на действията при аварии, в условията на претоварен корабоплавателен трафик, е задължение с непрекъснато увеличаващо се значение на отговорната за безопасността на корабоплаването истанбулска морска администрация[52]. В момента, през проливната зона, плават кораби, които са четири пъти по-големи от участвалите в най–големия инцидент между танкери от 13 март 1994[53].
Само за периода от 2004 до 2007 стават 103 малки произшествия в пролива Босфор. През същия период, 651 танкера претърпяват технически аварии при прехода си през проливната зона. Ограниченията за танкерите да плават само в светлата част от денонощието през проливната зона, водят до принудителния им престой в подходните райони, което увеличава продължителността на прехода им, с произтичащите транспортни загуби. Следователно, морският транспорт не е най-подходящото средство за транспортиране на нефт през Босфора.
Реализацията на проекта „Бургас-Александруполис” решава изключително наболелия проблем, свързан с непрекъснато нарастващия трафик на танкери през проливната зона.
Нововъзникнали геополитически особености в Черноморския и прилежащите му региони
Разпадането на Съветския съюз доведе до засилване на сепаратистките тенденции в Черноморския и Кавказки регион, в резултат, на които възникнаха няколко квазидържавни формирования (Приднестровска република, Южна Осетия, Абхазия, Нагорни Карабах)[54].
Грузия има обща граница с всички държави от Южен Кавказ и със севернокавказките републики на Руската Федерация – Дагестан, Чечня, Ингушетия, Северна Осетия, Кабардино-Балкария и Карачаево-Черкесия. Подобно разположение създава възможности за изграждане на бази за логистична поддръжка на сепаратистките движения в севернокавказките републики. Наличието на обща граница с Турция и Азербайджан позволи реализацията на няколко тръбопроводни проекти за транзитиране на енергийни ресурси от района на Каспийско към района на Средиземно море.
Съществуването на квазидържавните формирования Южна Осетия и Абхазия, сепаратистките движения в севернокавказките републики и желанието за силово разрешаване на произтичащите конфликтни противоречия доведе до руско-грузинския въоръжен конфликт от август 2008. Три дни преди началото му, кюрдската сепаратистка организация ПКК осъществи диверсия срещу тръбопровода Баку (Азербайджан) – Тбилиси (Грузия) – Джейхан (Турция), заплашвайки да извърши и други акции срещу “турски нефтени обекти”. Мотивацията за диверсията на ПКК бе, че нападенията над икономическите ресурси на Турция оказват сдържащо въздействие върху “войната за унищожаване на кюрдския народ”.
Независимо от липсата на преки военни въздействия върху транзитната нефто- и газопреносна тръбопроводна инфраструктура на грузинска територия, самата възможност за подобни действия доведе до сериозни смущения (включително кратковременни спирания) в нормалното и функциониране. Въоръженият конфликт подчерта необходимостта от диверсификация на източниците на енергоресурси и разкриване на алтернативи на традиционните маршрути. Инвеститорите изпитват силни съмнения относно ефективното използване на нефто- и газопроводите в близост до зони на възможни бойни действия.
Продължава да остава неразрешен и спорът между Азербайджан и Армения за статута на Нагорни Карабах, който предлага алтернатива на нефтопровода Баку (Азербайджан) – Тбилиси (Грузия) – Джейхан (Турция). В началото на 90-те години на миналия век трасетата на всички проектирани тръбопроводи от Каспийския регион трябваше да преминават през територията на Армения. Арменският вариант бе отклонен поради Нагорно-Карабахския въоръжен конфликт, турска позиция към конфликта и силното руско влияние в Армения[55]. Необходимостта от гарантиране на енергийната сигурност на Армения доведе до укрепване на връзките ù с Иран. През 2009 започна строителството на нефтопровода Тебриз (Иран) – Ерасх (Армения) за доставяне на ирански нефтопродукти за вътрешните потребности на Армения.
Останалите възможни алтернативни варианти за износ на енергоресурси от държавите от Каспийския регион преминават през иранска територия, като, поради съществуващите ембаргови ограничения за изграждане на транзитни тръбопроводни съоръжения и износ на ирански енергоресурси, на сегашния етап, не могат да бъдат осъществени.
Последната възможност за транзитиране на енергоресурси от Каспийския регион и Централна Азия към европейския пазар е съществуващата руска тръбопроводна мрежа, но това не решава въпроса за диверсификацията на транзитните енергийни маршрути.
Търговията с енергоресурси отслабва антагонистичното противопоставяне при пространствено отдалечени страни (износители и вносители), но пък е налице ръст на невъоръжените конфликти по спорни въпроси в търговските споразумения (Турция – 2003, Грузия – 2008, Украйна – 2009).
Изграждането на тръбопроводна инфраструктура за нефт и газ е характерно за индустриалните държави. Постиндустриалните държави са с развита тръбопроводна инфраструктура за транспортиране на нефт/нефтопродукти и природен газ до крайните потребители. Развитието на тръбопроводната транзитна инфраструктура е свързано с увеличаване на риска за екологията и сигурността. Експлоатираните и планираните тръбопроводи преминават през територията на Източна Турция, където действат кюрдските сепаратисти. Диверсиите срещу тръби с дължина стотици километри са сред най-лесно осъществимите терористични действия. Този извод се основава на наблюдаваното регионално ескалиране на терористичната дейност (нападенията на кюрдски сепаратисти над турската и иракската магистрални тръбопроводни мрежи, включително тръбопроводите Баку-Тбилиси-Джейхан и Киркук-Джейхан).
Руско-грузинският конфликт предопредели резултатите от трите енергийни форуми през 2009 между производители, транзитиращи държави и потребители на европейския пазар на енергоресурси, в Ашхабад (Туркменистан), София (България) и Прага (Чехия), които рефлектираха в подписаното, на 14 юли 2009, в турската столица Анкара споразумение за газопровода “Набуко” (Nabucco).
В контекста на направените разсъждения трябва да се подчертае, че нефтопроводът “Бургас-Александруполис” има своите предимства поради факта, че се изгражда на териториите на България и Гърция - страни-членки на ЕС, за който е характерно много по-високо ниво на сигурност и безопасност. Освен това, правилата за транзитиране на енергоресурси и процедурите при неговата експлоатация ще бъдат в съответствие с Договора за Енергийната харта и свързания Транзитен протокол. Нито един от останалите конкурентни нефтопроводи не преминава изцяло на територията на страни-членки на ЕС.
Зависимостта на държавите-износители и потребители на енергоресурси от възможни претенции на транзитиращите държави
Партньорството и сътрудничеството в енергоресурсната сфера придобиват особено значение в отношенията между доставчиците (респективно представителните износители) от региона (Руската Федерация, Близкия Изток и Каспийския регион), основните страни-потребители (страните от Югоизточна, Централна и Западна Европа) и транзитиращите страни (Украйна, Беларус, Турция и страните от Южен Кавказ). Всички претенции на потребителите по задръжки на доставките се отправят към производителите и техните представителни износители. Формирането и провеждането на съгласувана и координирана външна енергийна политика е от жизнена необходимост за ЕС. Това е предпоставка за изграждане на адекватна на новите предизвикателства инфраструктура, гарантираща сигурността на доставките при изгодни условия на транзита и цени за ЕС. Основна предпоставка за осигуряване на баланс на търсенето и потреблението е установяване на ясни, устойчиви и общоприети нормативни правила по цялата верига между производители и потребители чрез Енергийната харта на ЕС и свързания Транзитен протокол. Желаният краен резултат от прилагането на подобни правила е предотвратяване на двете крайни ситуации на енергийна зависимост – създаване на монопол или изпадане в кризи поради недостиг на енергоресурси.
Основните транзитиращи енергоресурси страни за Югоизточна Европа са Украйна и Турция. Позицията на Украйна в най-пълна степен се прояви при разразилата се “газова криза” в началото на 2009. В основата и са руските претенции за привеждане на отношенията със страните-транзитьори на пазарна основа, което означава повишаване на цените на доставяните количества нефт и природен газ[56].
Някои от съществуващите обективни предпоставки за вземане на едностранно облагодетелстващи транзитьора решения са:
- На сегашния етап, 80% от всички доставки на руски природен газ за Европа преминават през територията на Украйна. Дори ако всички планирани алтернативни газопроводи бъдат построени, най-малко 30% (а много по-вероятно 50%) от доставките на руски природен газ за Европа ще продължат да преминават през украинска територия.
- Необходимостта от сериозни инвестиции за обновяване на амортизираната украинска транзитна тръбопроводна мрежа. Най-реалният изход е създаване на консорциум ЕС (европейски енергийни компании) – Украйна (украинската компания “Нафтогаз Украины”), който да осигури инвестиционно надеждността на транзитираните енергоресурси.
Не много по-различна е позицията на Турция. Нейна особеност е относителната липса на условия за водене на сложни преговори и необходимостта от вземане на трудни политически решения, когато алтернативните трасета на нефтопроводите преминават през територията на две, три или дори повече държави. Прецеденти за възползването на турското държавно ръководство от предимствата на монополното транзитиране на енергоресурси не липсват. Така например, през февруари 2003, влезе в експлоатация газопровода “Син поток” от компресорна станция Береговая, в Архипо-Осиповка, Русия, до терминал Дурусу, на 38 мили от Самсун, Турция. Церемонията по откриването на тръбопровода се проведе едва на 17 ноември 2005, поради възникналия спор за цената на внасяния природен газ.
Съществена пречка за изграждането на „Набуко” са турските претенции за 15% дял от неговия капацитет за потребностите на турската икономика, като отчисления от тарифната такса за почти 2000-километровото трасе на турска територия. Турското държавно ръководство разглежда преминаването на тези тръбопроводи през турска територия като своеобразен пропуск на страната за членство в ЕС.
Наличието на алтернативни маршрути и възможности за ограничаване на доставките по традиционните маршрути рязко свива способностите на транзитиращите страни за постигане на облагодетелстващи ги решения във водените преговори с доставчиците на енергоресурси, лишава ги от възможности за “селектиран подбор” и им позволява да осъществяват увеличаване на транзитните такси при либерализиране на цените на доставяните енергоресурси.[57] Това е една от причините за отхвърляне на Транстракийски вариант за нефтопровод, който е почти успореден на Черноморската проливна зона.
Може да се обобщи, че реализацията на проекта „Бургас-Александруполис” ще засили значително ролята на България, като държава, контролираща значителен трафик на нефт (от 35 до 60-70 млн. тона годишно).
Макар, че настоящата публикация си поставя за цел да изследва, преди всичко, енергийните аспекти на предизвикателствата пред националната сигурност на България, свързани с нефтопровода “Бургас-Александруполис” не трябва да се подминават и някои други ефекти, които би имала реализацията на проекта.
На първо място тук е икономическият аспект. Сред най-активно лансираните тези на противниците на проекта е неговата неясна икономическа ефективност. Тук съществен пропуск имат и организациите, ангажирани с реализацията на петролопровода, защото не показват всички възможни ползи за страната ни. Става дума за т. нар. “роялти такси”, за които се предвижда да бъдат около 35 до 50 млн. $ годишно. Но това в никакъв случаи не могат да бъдат единствените финансови приходи от проекта. Трябва да се отчитат и следните потенциални приходи:
- от заплащане на такси за ползване на местната инфраструктура, ;
- от танкерната комуникация в Черно море (става дума за три танкера до 150 хил. тона. – т. нар. Suezmax, и други три за около 90 хил. тона – т. нар. Aframax; има и вариант комуникацията да се осигурява от 6 танкера Suezmax). Следва да се отчетат и възможността българската страна да поеме половината от тази комуникация фактът, че товарите са осигурени за десетилетия, както и, че дневната чартърна такса може да бъде от порядъка на 60-80 хил. $, а навлото за всеки танкер може да надхвърля 750 хил. $ за всеки рейс[58];
- от експлоатацията на малкия флот, който ще обслужва терминала;
- от откриване на поне 1000 работни места за изграждането на петролопровода и стотици работни места, свързани с експлоатацията му.
От гледна точна на екологичната и морската сигурност, като предимство за българската страна, свързано с реализацията на петролопровода, е развитието на специфични способности за поддържане на сигурност и безопасност, при спазване на екологичните норми на експлоатация на подобна инфраструктура, в съответствие с най-добрите образци на съществуващата световна практика. След построяването му “Бургас - Александруполис” ще се превърне в най-безопасния, в екологично отношение, тръбопровод в България. При договаряне за съответствие със съществуващите екологични норми, може да се приложи прилаганата от водещите морски държави практика на системен независим външен международен одит за екологична безопасност. Действителността показва, че едва ли някой от съществуващите в експлоатация български тръбопроводи е в състояние да отговори на подобни нормативни изисквания. Националният опит по поддържане на транзитната и магистралната тръбопроводна мрежа в страната (транзитният газопровод Русия – Украйна – Турция, с връзки за Македония и Гърция, магистралната газопроводна и продуктопроводна мрежа) са с твърде големи отклонения в необходимите способности за поддържане на сигурност и безопасност при спазване на екологични норми на експлоатация. Разкритите кражби на горива от магистралните продуктопроводи са показателни в това отношение[59].
Не без значение е и военният аспект на проблема. Фактът, че маршрутът на преминаване на тръбопровода преминава през район в непосредствена близост до държавната граница на страната, създава допълнителна зона за сигурност, в която вероятността за възникване на военна заплаха за страната ни ще бъде допълнително ограничен. Всеки потенциален агресор ще трябва да отчита факта, че неговите действия в тази зона пряко ще засегнат не само интересите на граничните му държави, но и на Руската федерация и ЕС.
В резултат на направените анализи могат да се направят следните
Изводи:
„Южното” черноморско направление е основното трасе на увеличаващия се ежегодно руски и каспийски износ на нефт към европейските и световните нефтени пазари. Нефтопроводът “Бургас-Александруполис” може да се окаже важна част от изгражданата преносна инфраструктура. Но той се намира в сериозна конкуренция с други нефтопроводи като Самсун-Джейхан, Констанца (Румъния) – Панчево (Сърбия) – Омишал (Хърватия) – Триест (Италия) и Одеса (пристанище Южний - Украйна) – Броди (Украйна) – Плоцк (Полша).
Петролопроводът „Бургас-Александруполис” се вписва напълно в европейската енергийна политика. Неговата реализация пряко ще защити европейските енергийни интереси (Гърция, Италия, Франция, Испания, Холандия, Белгия, Германия) чрез диверсификация на маршрутите на енергоресурсните доставки. Освен това, е налице и пряк интерес на основния трансатлантически европейски партньор – САЩ. В този контекст, той е с важно значение за защитата на националните интереси и утвърждаване на ролята на България като енергиен център и важен евроатлантически партньор.
Възможният отказ на България за участие в проекта неминуемо ще доведе до силни негативни реакции от страна на Гърция, в това число и в европейските институции, и съответните последици за България, при евентуалното проваляне на проекта. Допълнителен утежняващ фактор в тази посока ще бъде и по-нататъшното приоритизиране на Турция като основен енергиен център в региона, поради наличната алтернатива за пренасочване интересите на руската страна и CPC към направлението Самсун-Джейхан.
Не трябва да се изключва възможността Румъния да се възползва от създалата се ситуация и да търси възможности за реализиране на свой конкурентен проект.
Реакциите на руските медии и официални лица на събитията от последните два месеца категорично показват, че Русия, без особени колебания, е готова да пренасочи своите интереси в конкурентни проекти за транспортиране на петрол.
Отказът от реализацията на проекта „Бургас-Александруполис” ще спомогне за превръщането на Турция в единствен и в много голяма степен притежаващ монополна роля регионален център за транзитиране на енергоресурси.
Изграждането на резервоарния парк на нефтопровода „Бургас-Александруполис” ще спомогне за изпълнението на задълженията по Council Directive 2006/67/EC за поддържане на неснижаеми запаси от нефтопродукти за 90 дни, без да се обременява държавния бюджет и ще даде по-голяма свобода на националните компании в енергийния сектор.
Изграждането на нефтопровода „Бургас-Александруполис” ще бъде ефективна алтернатива на системата за доставяне на нефт и нефтопродукти от Черноморско-Каспийския регион, изградена по време на Студената война. По този начин, за първи път в своята история, България ще се окаже в позицията на транзитираща петрол държава, което ще помогне за утвърждаването на имиджа и на важен балкански енергиен център.
Реализацията на проекта решава изключително наболелия проблем за морската безопасност, свързан с непрекъснато нарастващия трафик на танкери през проливната зона.
Нефтопроводът “Бургас-Александруполис” има своите предимства и поради факта, че се изгражда на териториите на България и Гърция - страни-членки на ЕС, за който е характерно много по-високо ниво на сигурност и безопасност. Нито един от останалите конкурентни нефтопроводи не преминава изцяло на територията на страни-членки на Съюза.
Безспорно най-голямо значение ще има утвърждаването ролята на България като енергиен център и важен евроатлантически партньор чрез изграждането на нефтопровода „Бургас-Александруполис”. Неговата реализация ще засили значително ролята на страната ни, като държава, контролираща значителен трафик на нефт (от 35 до 60 – 70 млн. тона годишно). В този контекст, той ще има и изключително важно значение за защитата на националните ни интереси.
Изграждането на нефтопровода „Бургас-Александруполис” ще има позитивни отражения и във военен, икономически и екологичен план.
В заключение, трябва да се подчертае, че за да се гарантират в най-пълна степен интересите на България, свързани с проекта „Бургас-Александруполис”, е необходимо да се приложи системен подход за разкриване на всички възможни предизвикателства, рискове и заплахи и да се намерят решения, основани на най-добрите достижения на световната наука и практика, както в организационен, така и в технически план. На всеки етап от реализацията на проекта трябва да се търси експертизата на българските учени, които в най-голяма степен познават спецификата на акваторията и територията на Черноморския регион.
Бележки:
1. Вж. Пеева, В. Приоритет са приходите, а не харчове за непрозрачни и безполезни проекти, http://mediapool.bg/show/?storyid=155022, 30.08.2009.
2. Вж. Росен Плевнелиев: Бургас-Александруполис е икономически необоснован, Дневник, http://www.dnevnik.bg/pazari/2009/07/21/758625_rosen_plevneliev_burgas_-_aleksandrupolis_e/, 30.08.2009.
3. Вж. Президентът настоя държавата да не се оттегля от руските енергийни проекти, http://mediapool.bg/show/?storyid=154982, 30.08.2009.
4. Вж. Куликов, С. Москва падна в българския капан, Отказът на София от всички руски проекти ще струва на Русия милиарди долари, в-к Независимая газета”, http://mediapool.bg/show/?storyid=154939, 30.08.2009.
5. Съответно Blue Stream и South Stream.
6. Вж. 1. Якимова, В. Путин притисна София от Анкара, http://mediapool.bg/show/ ?storyid=155198, 30.08.2009; 2. “Южный поток” отольется Турции, В ответ России придется поддержать нефтепровод Самсун-Джейхан, в-к Коммерсантъ № 142 (4197) от 06.08.2009, http://www.kommersant.ru/doc.aspx?fromsearch=0c7a7632-27e3-4e47-87d4-345d40ff57da &docsid=1216441, 30.08.2009; 3. Труба Nabucco больше не зовет, Владимира Путина на борьбу с этим газопроводом, в-к Коммерсантъ № 143 (4198), http://www.kommersant.ru/doc.aspx? fromsearch=e215290a-5f58-4780-b903-8bcf8df7208f&docsid=1216941, 30.08.2009; 4. Руско-турски енергиен съюз, http://www.focus-news.net/?id= h2528, 30.08.2009.
7. Вж. Москва падна в българския капан, http://mediapool.bg/show/?storyid =154939, 30.08.2009.
8. Вж. Докато новата власт в София се кани да спре проекта, Гърция ускорява със закон строежа на “Бургас-Александруполис”, http://mediapool.bg/show/?storyid=154746, 30.08.2009.
9. Вж. Петкова, Т. БСП в офанзива за руските енергийни проекти, http://mediapool.bg/ show/?storyid=155540, 30.08.2009.
10. Вж. “Транснефть” пообещала не отказываться от нефтепровода “Бургас-Александруполис”, http://lenta.ru/news/2009/08/06/burgas/, както и Руски депутат: Русия няма да се откаже от проектите си в България. http://mediapool.bg/show/?storyid=155683, 30.08.2009.
11. Вж. Премиерът Бойко Борисов проведе телефонен разговор с руския си колега Владимир Путин, http://www.government.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0213&n= 36&g=, както и Сегодня по инициативе болгарской стороны состоялся телефонный разговор Председателя Правительства России В.В.Путина с Премьер-министром Болгарии Б.Борисовым, http://www.government.ru/content/governmentactivity/ insiderfgovernment/archive/2009/08/27/5502436.htm, 30.08.2009
12. Вж. Пеева, В., Путин блъфира пред Борисов: На Русия й било все едно за енергийните проекти в България. Българският премиер обеща отговор до 2-3 месеца, http://mediapool.bg/show/?storyid=155997, 03.09.2009.
13. Вж. http://www.president.bg/news.php?type=4, 03.10.2009.
14. Вж. Първанов предупреди да не спират руските проекти, http://mediapool.bg/show/?storyid=156175, 03.10.2009.
15. Вж. Сидеров: Президентът да бъде проверен за обвързаност с олигарси и интереси в енергетиката, http://mediapool.bg/show/?storyid=156334, 03.10.2009.
16. Вж. Продължаваме проектите с Русия с одит на “Белене” и работни групи за “Южен поток”, http://mediapool.bg/show/?storyid=156540, 03.10.2009.
17. Вж. България ще иска нейни фирми да возят нефт до тръбата Бургас-Александруполис, http://mediapool.bg/show/?storyid=156816, 25.10.2009.
18. Вж. Няма особени причини да не продължим “Бургас-Александруполис”, http://mediapool.bg/show/?storyid=157257, 25.10.2009.
19. Вж. Italy, Russia and Turkey sign joint agreement on Samsun-Ceyhan oil pipeline, http://www.eni.it/en_IT/media/press-releases/2009/10/2009-10-19-italy-russia-turkey-sign-joint-agreement-samsun-ceyhan-oil-pipeline.shtml?menu2=media-archive&menu3=press-releases, 25.10.2009.
20. Вж. Още въпросителни около руските енергийни проекти, http://mediapool.bg/show/ ?storyid=157721, 25.10.2009.
21. Нефтопроводът “Бургас Александруполис” включва две монобуйни съоръжения, свързващ подводен тръбопровод, брегова помпено-нагнетателна станция, първичен резервоарен парк, буферен резервоарен парк, магистрален тръбопровод с дължина – 270 - 285 km, диаметър – 900 mm, две междинни помпени станции.
22. Ural brand of petroleum
23. CPC e създаден през 1996 и експлоатира тръбопровода Тенгиз-Новоросийск. Разпределението на собствеността в CPC e като следва Руската федерация – 24%; JSC National Company “KazMunaiGaz“ – 19%; Chevron Caspian Pipeline Consortium Company - 15%; LUKARCO B.V. - 12,5%; Mobil Caspian Pipeline Company - 7,5%; Rosneft-Shell Caspian Ventures Limited - 7,5%; CPC Company - 7%; BG Overseas Holding Limited - 2%; Eni International (N.A.) N.V. S.ar.l. - 2%; Kazakhstan Pipeline Ventures LLC - 1,75%; Oryx Caspian Pipeline LLC - 1,75%.
24. Very Large Crude Carrier (VLCC). Това са кораби с водоизместване от 160 хил. до 320 хил. DWT. Вж. http://en.wikipedia.org/wiki/Tank_ship, 03.09.2009.
25. Вж. Москва падна в българския капан, http://mediapool.bg/show/?storyid =154939, 30.08.2009.
26. Вж. Йорданова, В., Нина Дюлгерова: Румъния винаги е готова да ни замести в енергийната област, 6 август 2009, Агенция “Фокус”, http://focus-news.bg/?id= n1235532&chain=1, 30.08.2009.
27. През 2002, Американската агенция по търговия и развитие създаде грант за изпълнение на технико-икономическата експертиза за строителството на този нефтопровод. Румънската страна започна изграждане на входящата инфраструктура с монобуйна система на 3,5 км мористо от Констанца.
28. Вж. Jaffe, Amy Myers, Russia and the Caspian States in the Global Energy Balance, James A. Baker III Institute for Public Policy – Rice University, 6 May 2009, р.8.
29. На сегашния етап вътрешното-енергийно потребление в Русия използва 51% от добития нефт, 72,7% от природния газ, 69% от въглищата. Към 2030 се очаква тези цифри да бъдат 55,5% от добития нефт и 62,1% от природния газ.
30. Независимо от логичността и пазарната обоснованост на стратегията, формите ù на реализация (ултимативен тон, твърда реторика и т.н.) нанесоха съществени щети върху имиджа на Русия.
31. При запазване на действащите правила за външнотърговски енергоресурсен обмен (дългосрочни договори, осигуряване на последователен достъп до енергийната инфраструктура) и максимизиране на доходността чрез дялово участие в дистрибуторската мрежа до крайни потребители.
32. Строителство и повишаване на възможностите на нефтопроводите “Балтийска тръбопроводна система-2” (БТС-2), “Бургас-Александруполис”, “КТК-2” и газопроводите “Nord Stream”, “South Stream”, “Blue Stream-ІІ” при продължаващи доставки по съществуващите транзитни тръбопроводи.
33. Вж. Leonard, M., N. Popescu, A Power Audit of EU – Russia Relations, ECFR Policy Paper, London, 2007.
34. Руската федерация при подписване на Договора поставя условието, че за неговата ратификация се налага внасянето на корекции в някои негови членове.
35. Транспортирането на енергоресурси след пресичане на външната граница на ЕС се регулира от вътрешносъюзното законодателство и не се приема за нормативно установено транзитиране по Протокола към Договора.
36. Вж. Oil Market Report (OMR), International Energy Agency (IEA), Paris, France, 12 August 2009, htpp://www.oilmarketreport.org/glossary.asp, 31.08.2009.
37. През 2008, Русия е с добив на нефт от 10 млн. барела на денонощие срещу 8,9 млн. барела на денонощие за Саудитска Арабия, което я поставя на първо място в света по добив на нефт. Поради последствията от световната икономическа криза и свързаният спад на потребностите от нефт за световната икономика се очаква темпът на добива на нефт за Русия да се задържи на равнищата на 2008, като за 2009 се предвиждат 10,07 млн. и за 2010 - 10 млн. барела на денонощие.
38. В този контекст са и някои индикации от руските експерти, че Русия не е чак толкова обвързана с “Южен поток” и “Бургас-Александруполис”; че има икономическа криза и че може да се откаже от тези проекти и за нея ще бъде по-лесно да продължи да пренася нефт и газ с танкери през проливите, както и да се урегулират отношенията с Украйна, което да бъде значително по-изгодно. Вж. Йорданова, В., Нина Дюлгерова: Румъния винаги е готова да ни замести в енергийната област, 6 август 2009, Агенция “Фокус”, http://focus-news.bg/?id=n1235532&chain=1, 31.08.2009.
39. Вж. Turkey’s Energy Strategy, Ministry of Foreign Affairs, Deputy General Directorate for Energy, Water and Environment, Ankara, June 2006.
40. Вж. Национална стратегия за интегрирано развитие на инфраструктурата на Република България за периода 2006-2015, Министерски съвет на Република България, юни 2006, с. 114.
41. В съответствие с поставените задачи са избрани критерии за определяне на приоритетните инфраструктурни проекти: необходимост от изпълнението и реални възможности за реализация на проекта; проекти за изпълнение по следните направления - сигурност на енергийните доставки; ефективно функциониране на конкурентен национален, регионален и общоевропейски енергиен пазар; изпълняване на мерките за опазване на околната среда. Пак там, с. 96.
42. Вж. Договор за присъединяване на Република България към ЕС – 1.01.2007, доп., ДВ бр. 57 от 13.07.2007, изм. и доп., ДВ бр. 20 от 26.02.2008.
43. България подписва Договора за присъединяване на ЕС на 25 април 2005 и става пълноправен член на ЕС на 1 януари 2007.
44. Перспективният Западно-Черноморски енергоресурсен коридор е в процес на формиране за морско и тръбопроводно транзитиране на енергоресурси в ЕС и Средиземноморския район от находища на нефт и газ от районите на Руската Федерация и Каспийския район. Обхваща алтернативните перспективни нефтопроводи “Бургас-Александруполис”, “Бургас-Вльора”, “Констанца-Панчево-Омишал-Триест”, “Одеса-Броди-Плоцк-Гданск” и газопровода “South Stream”.
45. Подписан на 25 октомври 2005 в Атина, ратифициран от Народното събрание на 8 февруари 2006.
46. Вж. Bulgaria – Energy Mix Fact Sheet, http://www.ec.europa.eu/energy/energy_policy/ facts_en.htm, 31.08.2009.
47. По данни на Националния статистически институт, от май 2008 до май 2009, са доставени 5,163 млн. тона нефт и нефтопродукти, което по категории пропан-бутан, безоловен бензин и дизелово гориво представлява увеличение съответно с 9,4%, 58,2% и 22,2% Изследването на НСИ е в съответствие с приетия Регламент на Европейския парламент и ЕС относно енергийната статистика. Вж. Производство и доставки на енергийни суровини, НСИ, май 2009.
48. Чл.6 т.2 а) и в) на Council Directive 2006/67/EC.
49. Вероятно поради сеизмична активност, до декември 2009, е прекъснат нефтопроводът на “Бритиш Петролиум” Баку-Супса.
50. Вж. Vessel Traffic Statistics in the Istanbul Straits 2003-2007, confidential report, Ministry of Transportation, General Directorate of Coastal Security, obtained from the Turkish representative to the International Maritime Organization.
51. Вж. John C. K. Daly, Tankers, Pipelines and the Turkish Straits, Eurasia Daily Monitor (Jamestown Foundation, Washington, D.C.), June 26, 2008.
52. Вж. Oil Market Report (OMR), International Energy Agency (IEA), Paris, France, 12 August 2009, htpp://www.oilmarketreport.org/glossary.asp, 31.08.2009.
53. В сблъскването между два кипърски танкера на черноморския вход на пролива Босфор на 13 март 1994 загиват 29 членове на техните екипажи. Предизвикано е замърсяване на водната повърхност с 19 млн. галона суров петрол. Проливът е затворен за една седмица и са причинени загуби за 1 млрд. $. След инцидента е взето решение през проливната зона могат да плават с товар танкери не по-големи от 120 хил. тона.
54. Вж. Дюлгерова, Н. Кавказки гамбит. Вектори на сигурността и енергетиката, Военно издателство, С., 2009.
55. Позицията на българското правителство по енергийните инфраструктурни проекти и АЕЦ “Белене” предостави възможност на турската страна, по време на посещението на Владимир Путин, от 6 август 2009, да поиска съдействие от руска страна за възстановяване на прекъснатите дипломатически отношения с Армения. В резултат, на 1 септември 2009, между Турция и Армения започнаха разговори за възстановяване на дипломатическите отношения. Вж. http://news.ibox.bg/news/id_ 1544780999, 02.09.2009.
56. През 2006 страните от ЕС заплащат по 230-250 $ за 1000 куб. метра доставен руски природен газ. Украйна заплаща през 2007 по 130 $, през 2008 по 179 долара, а през 2009, по идентична формула с тази, използвана за енергоресурсни доставки в страните от ЕС, но с 20% отстъпка.
57. Позицията на българското правителство по енергийните инфраструктурни проекти и АЕЦ “Белене” даде повод на турската страна да започне преговори за отмяна на прилагания принцип “take or pay”, отпадане на забраната за реекспорт към трети страни и намаляване на цената на внасяния руски природен газ още през 2009. Вж. http://energyland.info/news-show-tek-neftegaz-30577, 31.08.2009.
58. Вж. Review of maritime transport 2008, United Nations Conference in Trade and Development Staff , United nations, 2009.
59. Кражба на 7 тона дизелово гориво от продуктопровода Лукойл Нефтохим Бургас – нефтоналивен терминал Росенец на 28 август 2009, в района на с. Горно Езерово; кражба на неуточнени количества дизелово гориво от продуктопровода Лукойл Нефтохим Бургас – склад за нефтопродукти от неснижаемите държавни запаси, довел до замърсяване на магистралния водопровод за Варна и др.
Литература:
1. Договор за присъединяване на Република България към ЕС – 1.01.2007, доп., ДВ бр. 57 от 13.07.2007, изм. и доп., ДВ бр. 20 от 26.02.2008.
2. Дюлгерова, Н. Кавказки гамбит. Вектори на сигурността и енергетиката, Военно издателство, С., 2009.
3. Национална стратегия за интегрирано развитие на инфраструктурата на Република България за периода 2006-2015, Министерски съвет на Република България, юни 2006.
4. Bulgaria – Energy Mix Fact Sheet, http://www.ec.europa.eu/energy/ energy_policy/ facts_en.htm, 31.08.2009.
5. Jaffe, Amy Myers, Russia and the Caspian States in the Global Energy Balance, James A. Baker III Institute for Public Policy – Rice University, 6 May 2009.
6. John C. K. Daly, Tankers, Pipelines and the Turkish Straits, Eurasia Daily Monitor (Jamestown Foundation, Washington, D.C.), June 26, 2008.
7. Leonard, M., N. Popescu, A Power Audit of EU – Russia Relations, ECFR Policy Paper, London, 2007.
8. Oil Market Report (OMR), International Energy Agency (IEA), Paris, France, 12 August 2009, htpp://www.oilmarketreport.org/glossary.asp, 31.08.2009.
9. Review of maritime transport 2008, United Nations Conference in Trade and Development Staff , United nations, 2009.
10. Turkey’s Energy Strategy, Ministry of Foreign Affairs, Deputy General Directorate for Energy, Water and Environment, Ankara, June 2006.
11. Vessel Traffic Statistics in the Istanbul Straits 2003-2007, confidential report, Ministry of Transportation, General Directorate of Coastal Security, obtained from the Turkish representative to the International Maritime Organization.
* Зам.началник по учебната и научната част на Висшето военноморско училище „Н.Вапцаров”, Варна
** Доцент в Навигационния факултет на Висшето военноморско училище „Н.Вапцаров”, Варна
{rt}
