Основен цивилизационен резултат от продължителното португалско колониално господство е формирането на специфично португалоезично (лузфонско)[1] пространство върху съвременната политическа карта на света (виж. фиг.1). То се отличава със специфични черти и особености, като е представено от осем държави – Португалия, Бразилия, Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Верде (Зелени нос), Сау Туме и Принсипе и Източен Тимор (табл. 1). Условно към португалоезичния свят можем да включим също Гоа, Дамау и Дию в Индия, както и китайският автономен район Макау (Аомън)[2]. Смятам все пак, че с по-голямо културно и политическо значение се отличават тези бивши владения на Португалия, които имат съвременен статут на политически независими държави. Ето защо целта на настоящия политикогеографски анализ е да разгледам типичните черти и характерните историко-географски, културно-политически и социално-икономически особености на днешните лузофонски държави.

Общият териториален потенциал на португалоезичните държави е 10,7 млн км² (7,3% от земната суша), а демографските им ресурси се изчиляват на 233 млн души (3,7% от световното население през 2008). Днес те произвеждат около 2,4 трлн долара БВП (3,4% от световния). Близо 99% от общия териториален, демографски и икономически потенциал се пада на Бразилия, Ангола, Мозамбик и Португалия, като само бразилският дял е над 80%. Типична особеност за португалоезичното пространство е доминирането на португалския език и католическата религия. Те имат важно значение за политическите, културните и търговско-икономическите взаимоотношения в лузофонското пространство.

Вероятно най-старият писмен паметник на португалския език датира от 1175 и е неоспоримо доказателство за ранното му отделяне от простонародния латински. Важен принос за неговото утвърждаване има великият португалски поет Луиш де Камоинш, създателят на емблематичната творба ”Os Lusiadas” (“Лузиадите”). В развитието си, португалският език преминава през четири основни етапа – португало-галисийски (ХІІ-ХІV век), старопортугалски (ХІV-ХVІ век), класически (ХVІ-ХVІІІ век) и новопортугалски (след ХVІІІ век). Повечето специалисти от областта на иберо-романските езици смятат португалския за галисийски диалект на испанския (кастилския), но според други той е самостоятелен език. Това е шестият най-широко разпространен език в света, като се поделя на европейски и бразилски, различаващи във фонетично и лексикално отношение.

В Европа, португалският е характерен не само за Португалия, но и за испанската провинция Галисия, с която страната граничи на север – това е свързано с процеса на формиране на португалската държавност през Средновековието. Португалоезична Америка обхваща както Бразилия, така и отделни части на Аржентина, Боливия, Парагвай, Уругвай и Венецуела, което е определено от колониалното минало на района. Лузо-африканското пространство пък включва бившите португалски колонии в Африка и част от населението на Нигерия, Сенегал, ДР Конго (Заир), Малави, Намибия, Южна Африка, Замбия, Зимбабве, Свазиленд и Танзания. В Азия португалски говорещи са Източен Тимор, Аомън, Гоа, Дамау и Дию. Дори в Япония днес има близо 300 000 японци с бразилски произход, които говорят португалски и се наричат „декасегуи”. Португалският е официален и за т.нар. “португалски креоли” в Шри Ланка и на полуостров Малака, в Малайзия, където са известни като “крищувауш”.

Географският обхват на португалоезичното пространство е формиран вследствие колониалния модел на Португалия в периода ХVІ-ХХ век. В началото му португалски говорят около 2 млн души, докато в края на миналия век броят им вече е близо 200 млн. Днес общият им брой е 233 млн души, а според някои прогнози, в средата на ХХІ век ще има над 335 млн лузофони (т.е. португалоговорящи).

Лузофонските държави в Южна Америка, Африка и Азия са изправени пред редица сложни етно-социални и стопански проблеми, които, в определена степен, могат да бъдат преодолени чрез различни форми на взаимно сътрудничество. Спрямо бившите колонии, португалското правителство провежда специфична политика, в която колонизаторското високомерие отстъпва място на искреното приятелство.

Португалоезичните страни осъществяват различни форми на сътрудничество в рамките на Организацията на португалски говорещите страни в света (Comunidade dos Paises Línqua Portuguese), известна и като Лузосфера. Чрез нея Португалия успява да запази своите търговско-икономически и културно-политически връзки с бившите колонии и след тяхната политическа независимост. Comunidade dos Paises Línqua Portuguese (CPLP) обединява независимите португалоговорящи страни в света с цел да стимулира сътрудничеството и съвместните действия между тях, в търсене на общи интереси в културната, икономическата, социалната и научната сфера. Важно значение има свободното движение на хора, стоки и капитали. В това отношение, известен проблем изпитва единствено Португалия, тъй като е член на ЕС и е длъжна да ограничава имиграцията. Общността е учредена на 17 юли 1996 в Лисабон от държавните и правителствените ръководители на Португалия, Бразилия, Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Верде, Сау Туме и Принсипе. Две години по-късно Източен Тимор получава статут на наблюдател, а от 2002 е пълноправен член, с което държавите-членки стават осем. През 2005, в Луанда, министрите на културата на тези страни обявяват 5 май за Ден на лузофонската култура. На следващата година, в Бисау, със статут на наблюдатели са приети Екваториална  Гвинея и Мавриций, а Макау става най-новият член на организацията.

На заседанията си, провеждащи се на две години, Общността дискутира основните политически и икономически въпроси, пряко засягащи страните-членки и особено тези, касаещи либерализирането на обществения живот. Разискват се и въпроси, свързани с подобряване отношенията между ЕС и МЕРКОСУР (Южноамериканския Общ пазар) и се организират срещи на върха по оста Европа-Африка. CPLP има статут на наблюдател в ООН и развива различни форми на сътрудничество с няколко агенции, като например Международната организация по миграцията, Организацията на ООН по прехраната, Конференцията на ООН по търговията и развитието и др. Основната идея е страните-членки да разширят влиянието си в международните институции и форуми чрез съвместни политически и дипломатически действия.

Върховен орган за взимане на главните решения (което става с консенсус) е Конференцията на държавните и правителствените ръководители, а изпълнението им е задача на Съветът на министрите. Функционира и Комитет за постоянното гласуване в Лисабон. Той включва представители на държавите-членки и провежда чести срещи, за да следи изпълнението на различните програми и дейности. Изпълнителният секретариат пък отговаря за административните задачи. Създаден е също специален фонд с доброволни вноски от обществени и частни организации. Дейността на CPLP има решаващо значение за постколониалното сътрудничество в „португалския” свят.

От географска гледна точка португалоезичните държави са организирани в четири главни цивилизационни региона: Западна Европа (Португалия), Латинска Америка (Бразилия), Африка на юг от Сахара (Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабу Вердe, Сау Туме и Принсипe) и Югоизточна Азия (Източен Тимор)

Таблица 1. Териториален, демографски и икономически потенциал на португалоезичните държави (2008)

Както е известно, взаимодействието между политическата и регионалната социално-икономическа география (географията на страните) определя появата на регионалната политическа география. В тази връзка, от важно теоретично значение е прилаганият модел за регионално политикогеографско проучване на страните в света. Тук възприемам следния модел за регионален политикогеографски анализ на португалоезичните държави: съвременно географското пространство, историческо и политическо развитие и социално-икономически особености

Португалия

Португалия  притежава периферно географско положение в пределите на европейския континент. Страната е разположена в западната част на Иберийския полуостров, а територията ù възлиза на 92 000 км² (16 % от площта на полуострова). По този показател Португалия е сред малките държави в Европа и света. Тя граничи по суша единствено с Испания, като границата е с дължина около 1200 км. Португалия има над 800 км слабо разчленена брегова линия с Атлантическия океан. Освен това тя притежава островна територия, съставена от Азорския архипелаг и Мадейра, които заради географската си отдалеченост представляват политически автономни региони. Общата площ на Островна Португалия е близо 3400 км². На португалска територия се намира най-западната точка на Европа – Кабу да Рока (9º з.д.).

Географските особености и историческото развитие на Португалия определят обособяването на три основни културно-исторически и ландшафтни райони – Северна, Централна и Южна Португалия. Северът притежава планински релеф, тъй като включва западните разклонения на планинската област, наречена Месета, и е географското ядро на португалската държавност. Централна Португалия е хълмисто-платовиден район, заемащ пространството между реките Дору и Тежу. Португалският юг пък представлява полупустинна низина, която се отличава като аграрна територия, запазила в себе си арабо-ислямското културно влияние. Надморската височина намалява от север на юг. Най-високата точка в континенталната част е връх Сера да Ештрела (1993 м.), а на Азорските острови вулканът Пику се издига на височина 2351 м. Територията на Португалия е богата на медна руда, уран, олово и калай, а по запаси на волфрам заема първо място в Европа. Меридионалното и разположение определя наличието на разнообразен климат. Най-типично е проявлението на субтропичния климат, отличаваще се с висока влажност по крайбрежието, но е доста сух в южните райони. От своя страна северните територии са по-богати на водни ресурси. Речната мрежа е сравнително гъста и е представена предимно от реките Миню, Дору, Тежу и Гуадиана, които са сред най-дългите на полуострова. Наличието на жълтоземни, канелени и червеноземни почви определя развитието на специфични средиземноморски видове – корк, маслина, смокиня, нар, бадем, мирт, олеандри, рожково дърво, финикови палми, приморски бор-пиния.

Португалия е европейската държава с най-стабилни политически граници, тъй като съвременното ù геопространство е формирано още през ХІІІ век. Първоначално на нейна територия възниква древната държава Лузитания. Тя заема северната част на днешна Португалия, а през ІІ век е вече римска провинция. В периода 713-718, Южна Португалия става владение на Арабския халифат. През 1095 е образувано графство Портукаленш, простиращо на юг от река Дору, с главен град Порту. В 1143, графството се превръща в кралство Португалия, със столица Куимбра, което е официално признато от римския папа, през 1179. То разширява територията си на юг, към земите, владени от арабите. Последните са окончателно прогонени през 1250, когато е отвоюван най-южният португалски град – Фару.

В края на Средновековието Португалското кралство е географски изолирано от останалата част на Европа, но притежава широк атлантически излаз. Значението на този географски фактор е оценено от португалските владетели и в епохата на Великите географски открития Португалия създава обширна колониална империя. Благодарение на Португалската колониална империя днес тази малка европейска държава, на практика, разполага със значително по-обширно географско пространство.

В началото на ХХ век Португалия променя формата на държавното си управление и става една от първите републики в Европа. Между 1933-1974 в страната е наложена специфична авторитарна власт, като през по-голямата част от този период тя е управлявана от генерал Салазар – най-противоречивата фигура в съвременната политическа история на страната. Авторитарното му политическо управление (т.нар. “салазаризъм”) е подобено на наложения по същото време от генерал Франко в съседна Испания модел. През 1974, т.нар. „априлски капитани” (някои от които са под силно комунистическо влияние) извършват преврат, известен в португалската история като „Революцията на кармфилите”[3], и слагат край на авторитарния режим. Година по-късно, е подписана новата конституция и Португалия поема по пътя на модерната демокрация. Това дава възможност на страната, през 1986,. да стане дванайстата членка на ЕС.

Португалия е парламентарна република, като президентът има ограничени правомощия. Парламентът (Събранието на Републиката) е еднокамарен, а начело на правителството е премиер-министърът. През 1976, континенталната територия на страната е поделена на осемнайсет историко-географски области, наречени distritos, а две години по-късно Азорските острови и Мадейра са преобразувани в автономни региони със свои органи на управление. В 1999, португалското правителство предлага ново административно райониране на страната, но то е отхвърлено с референдум. За целите на ЕС територията на Португалия е поделена на 7 региона (NUTS ІІ) и 30 подрегиона (NUTS ІІІ).

Португалското население е 11 млн души (2008). То е неравномерно разпределено, като средната гъстота е около 120 д./кв.км. Най-гъстонаселена е бреговата област, докато южните части се отличават с по-ниски стойности на гъстотата. Естественият прираст варира между 0 и 1%о, което е характерно за целия западноевропейски регион. Градското население е близо половината от общото. Това е нисък показател за държава от Западна Европа и показва, че португаската територия е слабо урбанизирана. Най-големите португалски градове са разположени по крайбрежието, в северната и централната част на страната. Като основни икономически ядра изпъкват столицата Лисабон (3,2 млн души) и главният град на Севера – Порту (1,5 млн.). Други важни градове са Брага, Куимбра, Браганса, Виля Реал, Визеу и Кащелу Бранку, разположени на север от река Тежу. Главните стопански центрове на Южна Португалия са пристанищният град Сетубал, Евура, Бежа, Фару. Най-големите градове на Азорския архипелаг са Понта Делгада, Ангра ду Еруижму, Орта и Логиш, а център на Мадейра е град Фуншал.

Етнорелигиозният състав на населението е еднороден, като португалците се отнасят към иберо-романската подгрупа на романската (латинската) езикова група. Върху формирането на португалската нация влияние оказват романизираните лузитани, келтското племе галисийци, германските племена свеви и вестготи, арабите и берберите, както и някои доримски колонисти (гърци, финикийци, картагенци). След разпадането на колониалната система, в Португалия се завръщат много португалци, родени в португалските колонии (тези реемигранти са известни като ретурнадуш). Относителният им дял е около 6% от населението на страната. Същевременно, в Португалия се установяват и доста португалски говорещи цветнокожи (главно от Ангола и Мозамбик).

Съвременното португалска кономика има типичните черти на полупериферен район и е относително по-слабо развита от другите западноевропейски стопанства. Важни фактори за това са географското положение на страната и авторитарния режим, изолирал Португалия от икономическия модел на развитие на Западна Европа. Португалското членство в ЕС променя икономическото и положение, но въпреки структурните промени тя дълго време е най-слабо развита от държавите-членки. На базата на някои историко-географски фактори, Португалия се специализира в текстилната, обувната, рибоконсервната промишленост и лозаро-винарството. Същеременно, тя е на първо място в света по производство на корк и коркови изделия. Най-големият търговски партньор на Португалия е Испания. Португалската индустрия е силно зависима от вноса на суровини, поради което производството и се отличава с пристанищна ориентация. Земеделието пък е с растениевъдна насоченост, но е ниско продуктивно и слабо конкурентно. Все по-голямо значение придобива туризмът, който е най-големият източник на доходи в структурата на икономиката.

В териториален аспект се наблюдават някои икономически контрасти. Така например, Лисабон и Порту притежават широка стопанска специализация и съсредоточават близо половината от производството и индустриалната заетост. Икономическите райони на Брага, Авейру и Сетубал също концентрират голям промишлен и демографски ресурс, докато останалата част от страната представлява географска област с предимно аграрен характер.

Бразилия

Бразилия е най-голямата португалоезична и католическа държава в света. Тя се разполага върху 8,5 млн км² и по териториалния си потенциал отстъпва само на Русия, Канада, Китай и САЩ. Същевременно, Бразилия покрива близо ½ от площта на Южна Америка, а нос Бранку е най-източната точка на континента. Страната има широк излаз на Атлантическия океан – над 7300 км. Бразилия граничи с всички южноамерикански държави, без Еквадор и Чили. Нейно притежание са някои крайбрежни острови, сред които най-големи са Фернанду ди Нуроня и Маракажу. Съвременните граници на страната са формирани през втората половина на ХІХ век, когато с Парагвай се води война за областта Риу Гранде ду Сул, който става бразилски щат.   

Добре обособени на територията на Бразилия са геоморфоложките области на Амазонската низина, равнината Пантанал, платото Мату Гросу, Бразилската планинска земя, част от Гвианското плато и Лаплатската низина. Най-високата точка достига 3014 м, при връх Неблина, в Гвианската планинска земя. Като цяло, преобладава низинно-равнинният релеф. Бразилия разполага с огромни залежи на рудни полезни изкопаеми (желязо, манган, мед, боксит, цинк, никел, уран, злато, титан, хром, волфрам). Перспективни са находищата на нефт в шелфовата зона, докато запасите на калорични въглища са ограничени. Обособяват се три климатични области – екваториална (Амазония), тропическа (Бразилското плато) и субтропична (Южна Бразилия). Територията на Бразилия притежава значителни хидроресурси. Особено важно стопанско значение има Амазонка – най-пълноводната река в света. Огромен е хидроенергийният потенциал на реките Парана, Сау Франсишку, Парагвай и Уругвай. Почвено-климатичните особености определят наличието на разнообразни природни зони. За западната част на Амазонската низина са типични влажните екваториални гори (селва), за които е характерно голямо видово разнообразие. Централните части на страната са заети главно от бразилска савана, наречена кампус. В условията на сух тропично-пасатен климат, на североизток са се образували полупустинни редки гори (каатинга). Бразилската планинска земя и приатлантическите равнини са покрити от типична тропическа гора. В Южна Бразилия преобладават вечнозелените смесени гори и субтропичната степ – пампа.

Историческото развитие на Бразилия започва в началото на ХVІ век, когато тя става португалска колония. Португалска Бразилия същестува в периода 1530-1822. Най-напред са основани няколко португалски селища по атлантическия бряг, обвързани предимно с развитието на тропическо растениевъдство и, най-вече, с отглеждането на захарна тръстика. В средата на ХVІ век Бразилия е поделена на поземлени феодални владения (капитанства), управлявани от генерал-губернатори. С течение на времето са открити големи находища на злато и диаманти, което води до разширяване на колониалната територия към сушата. Постепенно, към португалското владение в Южна Америка започват да проявяват териториални претенции Франция, Нидерландия и Испания. Геополитическото съперничество между тях и Португалия оказва важно влияние върху формирането на политическите граници на Бразилия. След като става независима държава, тя бързо се превръща в империя с обширно географско пространство и значителни природни ресурси за икономическо развитие.

Бразилската империя съществува до 1889. Първият бразилски владетел - Дон Педру де Алкантара, е просветен и авторитарен монарх, който се проявява и като либерал, налагайки основите на парламентарната политическа система. През 1831, под натиска на народното недоволство, той е принуден да абдикира в полза на малолетния си син Педру ІІ. Император Педру ІІ осъществява реформи, довели до бурно стопанско развитие. През този период се наблюдава и забележителен демографски растеж, свързан с интензивната европейска миграция. Икономическите различия между отделните географски райони в страната обаче се задълбочават. Педру ІІ е свален от власт през 1889, след което Бразилия се превръща в „консервативна” република.

Конституцията от 1891 определя основите на федералната държава. Тя е съставена от щати (estados), които наследяват някогашните португалски капитанства. През първите две десетилетия на ХХ век Бразилия е управлявана от олигарси, наречени коронели. Световната икономическа криза слага край на “коронелския” период, а след като властта е завзета от армията, начело на управлението, през 1930, застава Жетулиу Варгаш. Той разпуска Конгреса (бразилския парламент) и изолира старите партии от властта, с което превръща Бразилия в авторитарна държава. Този период остава в историята като “Estado Novo” („Новата държава”) и продължава до 1954. През следващите години се налага консервативен модел, който с течение на времето се либерализира. В 1988 е приета нова конституция, създаваща предпоставки за преход към демокрация.

Бразилия е президентска федеративна република. Парламентът и се състои от Федерален сенат и Палата на депутатите. Територията е поделена административно на 26 щата и един федерален (столичен) окръг, управлявани от губернатори. От 1960, столица на страната е град Бразилия, наследил старите колониални столици Салвадор и Риу де Жанейру

Населението на Бразилия е 188 млн души (2008). Важни социално-демографски особености са високите стойности на естествен прираст (над 10%о) и детска смъртност (близо 30%о), големият дял неграмотно (около 15%) и подтрудоспособно население (над 25%) и др. Средната гъстота е 14 души/км², като населението е разпределено крайно неравномерно. Над 90% от него обитава крайбрежните щати, заемащи 1/3 от общата площ на страната. За сметка на това, слабонаселени са тропическите гори на Амазония, саваните и вътрешните плата. През последните години нараства ролята на урбанизационните процеси, в резултат на което делът на градското население вече достига 78%.

Етническият състав на бразилското население е формиран от смесването на три основни компонента – местни индиански племена, европейски преселници и чернокожи африканци. “Бялото” преселническо население е съсредоточено главно в южната субтропична област. То е съставено от португалски, италиански, испански и немски преселници, които бързо се асимилирав в бразилци. Индианските племена обитават вътрешността на Амазония, а най-многобройни сред тях са араваките, гуараните и каингуаните. Тъмнокожите бразилци са потомци на някогашните роби с африкански произход и са най-многобройни в североизточната част на Бразилия. Под влияние на смесените бракове между отделните расови типове е значителен броят на мулатите и метисите. Над 92% от населението е католическо, като в отделни райони са запазени някои типични африкански религиозни култове.

Изграждането на Бразилия като нова столица е стъпка, насочена към икономическо съживяване на вътрешните територии. Най-големите бразилски градове са Сау Паулу (едно от най-старите колониални селища в Новия свят) и Риу де Жанейру, който е център на огромен мегаполис. Важно икономическо значение имат също Белу Оризонте, Порту Алегре, Ресифи, Салвадор, Форталеза, Куритиба, Белем и Манауш.

Бразилия притежава най-голям икономически потенциал сред държавите от Латинска Америка. След края на колониалния период тя е типично аграрна страна, която, с течение на времето, преминава през тежки икономически кризи. През 60-те и 70-те години, икономиката и се развива сравнително стабилно, но през 80-те, по време на т.нар. “изгубено десетилетие”, Бразилия изпада в рецесия. Подписването на Договора за Общ пазар (МЕРКОСУР) с Аржентина, Уругвай и Парагвай, през 1991, поставя началото на радикални промени в икономическото развитие на страната.

В стопанско отношение, се наблюдават резки регионални диспропорции. Всъщност, Бразилия е икономически стабилна само в отделни пространствено ограничени райони. Икономическо ядро на страната е Югоизточна Бразилия. Тя представлява силно урбанизирана и богата на природни ресурси територия, основана на индустрията, търговията и банковото дело, притежава добре изградена пристанищна инфраструктура и е част от най-силно развития в икономическо отношения район в Южна Америка. Тук има и отлични условия за развитието на тропическо растениевъдство (кафе, какао, памук, тръстика, банани и соя). Североизточна Бразилия, която е най-рано колонизирана, вътрешноконтиненталната област и, особено, Амазония, заемаща 1/3 от общата площ на страната, представляват слаборазвити селскостопански райони.

Португалоезичните държави в Африка

Ангола е най-голямата португалоезична държава в Африка. Тя заема компактна територия от 1,2 млн км² в югозападната част на континента. Страната притежава значителен излаз на Атлантическия океан (над 1600 км), но бреговата линия е слабо разчленена. Ангола има общи граници с ДР Конго, Намибия, Замбия и Конго, като те имат подчертано изкуствен характер. От територията на страната е отделена провинция Кабинда, притежаваща значителен нефтен потенциал.

Почти цялата територия на Ангола представлява високопланинско плато, чиято надморска височина нараства от запад на изток и при връх Моко достига най-високата си точка – 2610 м. Крайбрежието е заето от тясна атлантическа низина. По запаси на полезни изкопаеми Ангола е сред най-богатите държави в Африка. Тя притежава значителни находища на диаманти, нефт, мрамор, мед, манган, желязна руда, злато и фосфати. Типичен за платовидната област е тропично-мусоният климат, определящ наличието на сух зимен и влажен летен сезон. Крайбрежната низина е под влияние на студеното Бенгелско течение, поради което за нея е характерен сухият пасатен климат. Речната мрежа е гъста, а най-важно значение имат реките Касаи, Кванго, Куанза и Кунене. Под влияние на геоморфоложките условия те са неплавателни, но притежават голям хидроенергиен потенциал. На територията на страната са обособени различни ландшафтни зони – саванни гори, в северната и централната част, полупустини и пустини на юг, както и листопадни редки гори във вътрешността.

Най-ранните държавни обединения на територията на Ангола се създават по течението на река Куанза, а Диогу Кау е първият португалски мореплавател, който достига анголския бряг, през 1482. Постепенно са изградени военноморски крепости, при Луанда и Бенгела, което поставя началото на португалското колониално присъствие. Най-напред е колонизирано крайбрежието, където португалците осъществяват доходна търговия с роби. По-късно, редица договори позволяват на Португалия да наложи политическата си власт над цялата днешна територия на страната. Тя е поделена на капитанства, обвързани с аграрното производство, като най-важната износна стока е кафето. От средата на ХХ век                           Ангола (наречена така в чест на африканската кралица Н`гола) вече е задморска провинция на Португалия, което поражда силно недоволство сред местното население. Заради разногласията между различните движения, борещи се за независимост, то трудно успява да се обедини в опитите си за изгонване на португалците. В страната действат три национално-освободителни движения, като най-влиятелно е Народното движение за освобождение на Ангола (МПЛА). То е с комунистическа ориентация, а негов ръководител е Агустиню Нету. Анголските бунтовници се ползват със съветска, кубинска и китайска подкрепа, което им помагат да отбиват натиска на португалската армия. През 1975. Ангола поема по самостоятелен път на политическо развитие.

След независимостта, страната е обхваната от гражданска война. Тя продължава до 2002 и е провокирана от нееднородния етнически състав на населението. Същевременно, особеностите на геополитическото положение и наличието на ценни полезни изкопаеми превръщат Ангола в обект на интерес от страна на САЩ и СССР. Към параметрите на анголския конфликт можем да прибавим и опитите на Фронта за освобождение на Кабинда, който се стреми към отделянето на богатата на нефт провинция. В началото на 90-те години на ХХ век Ангола се отказва от комунистическия път на развитие и се създават условия за свободни парламентарни избори. Те обаче не решават сложните социални и икономически проблеми, а демокрацията остава измамна фасада за едно разнородно общество, в което оръжието е важен аргумент за решаване на многобройните конфликти.

По данни от 2008,. населението на Ангола е колкото португалското – около 11 млн. души, като по-голямата част обитава северното крайбрежие и централните плата. Ангола е с най-малка гъстота сред португалоезичните държави – само 9 души./кв.км. Над 95% от анголското население е от групата бенуе-конго (общо 16 народности). Официален език е португалският, но се използват и много други африкански езици. Столица на Ангола е град Луанда (3 млн жители), а други важни градове са Уамбу, Бенгела, Кабинда, Луена и Лубангу. Ангола е богата на полезни изкопаеми, но минно-добивната промишленост е слабо застъпена. В основата на анголската икономика е тропическото растениевъдство. Слабата урбанизираност допълва аграрния профил на стопанството. Отглеждат се предимно кафе, сизал, захарна тръстика, царевица, сладки картофи, банани, ориз, цитрусови плодове. Те формират почти целия износ на страната.

Мозамбик е разположен в Югоизточна Африка и обхваща площ около 800 000 км². Страната граничи с Танзания, Малави, Замбия, Зимбабве, ЮАР и Свазиленд. Бреговата линия с Индийския океан е добре усвоена и се простира по протежение на 2800 км.

Северен Мозамбик е зает от Източноафриканското плато, което стъпаловидно се понижава на запад и изток. В западната част се извисяват няколко вулканични планини, като в масива Инянга се намира най-високата точка в страната – връх Бинга (2436 м). Крайбрежието представлява плодородна алувиална низина, обхващаща близо 2/3 от територията на Мозамбик. Тя разполага с различни полезни изкопаеми – въглища, боксит, медна и желязна руда, злато, уран. Северните територии са под влияние на субекваториалния климат, а за южните е типичен тропично-пасатният климат. Мозамбик е богат на води. Речната мрежа е гъста и е представена от реките Замбези, Лимпопо, Сави и Рувума, а по границата с Малави се намира голямото източноафриканско езеро Няса. Под влияние на почвено-климатичните условия са се обособили две основни природни зони – влажна савана по крайбрежието и област на редките гори в сухите вътрешни плата.

Първият португалски мореплавател, достигнал брега на днешен Мозамбик, е Педру Кувиляу. От началото на ХVІ век започва изграждането на португалски селища, осъществяващи активна търговска дейност по крайбрежието. През 1629, португалците подчиняват княжеството Мономотапа, заемащо част от съвременната територия на Мозамбик. То е прочуто с богатите си златни находища и развитата морска търговия, ориентирана към Индия и арабския свят. Постепенно, колониалната територия е поделена на феодални капитанства (prazos). Към средата на ХVІІ век Мозамбик се превръща в португалска колония с главен град Луренсу Маркеш (днешната столица Мапуту).

По време на португалската колонизация на Африка, през ХІХ век, Мозамбик изглежда примамлив и богат на подземни дарове район, чието овладяване се оказва по-оправдано отколкото на войнствената Ангола. Най-напред е окупирана долината на Замбези, разположена в гореща и заблатена низина и населена с разединени от търговията с роби общности, т.е. не представлява кой знае каква ценност.. В периода 1895-1913 Португалия успява да колонизира цялата територия на страната. Въпреки че не е богата на природни ресурси, тя обхваща буферната зона между съперническите амбиции на Великобритания и Германия. Мозамбик се оказва твърде нехомогенен вътрешно, защото португалските селища са по-многобройни на север, докато южните райони са исторически по-слабо привързани към метрополията и португалоезичното население там е малцинство.

Политиката на Салазар за възстановяване на Португалската колониална империя поражда идеята за цялостно преустройство на колониалните владения в една система, в която Мозамбик трябва да доставя на метрополията суровини, да осигурява пазари и да приема нейното излишно население. Колонията обаче е доста отдалечена от Португалия, а географските условия са по-неблагоприятни от тези в Ангола. През 1942, Компанията на Мозамбик, която осигурява търговските връзки между метрополията и колонията, прекратява съществуването си, а това създава предпоставки за политическа независимост. Организираната освободителна война срещу Португалия започва в 1964, като се ръководи от Едуарду Мондлане и Самора Машел.

След оттеглянето на португалците, регионалните проблеми в Мозамбик се задълбочават. Въпреки декларираната солидарност, СССР се отказва от военно присъствие и не предприема сериозни стъпки към икономическото подпомагне на страната, което е по-различен от приложения в Ангола модел. След 1989 се създават предпоставки за промяна във външнополитическата ориентация и Мозамбик се насочва към Запада[4]. Независимо от промените обаче, политическа обстановка в страната остава неспокойна.

Населението на Мозамбик възлиза на 20 млн души (2008), а сред големите градове, освен столицата Мапуту, са Бейра, Немпула, Инямбане, Тете, Келимане, Пемба, Шимойу и др. Средната гъстота е 25 д./км², а естественият прираст е традиционно висок. В етническо отношение, най-многобройна е групата банту (98%), обединяваща близо 50 племена. Португалците в страната са около 20 000 (0,1% от населението). Официален език е португалският, но се използват и многобройни местни езици и диалекти. Територията е слабо урбанизирана, а икономиката има земеделска насоченост. Отглеждат се два типа култури – потребителски и износни. Към първата група спадат ориза, бананите, фъстъците и бобовите, а към втората – тръстиката, кокосовите палми, сизал, копра, памук, цитруси, кашу, агаве, чай, тютюн. Мозамбик определено е сред най-слабо развитите страни в Африка.

Гвинея-Бисау е сред по-малките португалоезични държави на континента. Тя е разположена в западната част на Африка, а площта ù е едва 36 000 км². Граничи с Гвинея и Сенегал и има широк излаз на Атлантическия океан. Територията и включва също остров Булама и архипелага Бижагуш. През 1886 са определени съвременните граници на страната, които имат изкуствен характер.

Португалска Гвинея е низинно-равнинна страна. Икономическият и живот се определя от растениевъдството, развито в делтите на реките Корубал, Жеба и Кашеу. Бреговата линия е силно разчленена, а вътрешните заблатени низини преминават във високия само 300 м саванен масив Фута Джалон. Характерният за района екваториално-мусонен климат определя наличието на гъсти вечнозелени гори. Открити са ограничени находища на калай, боксит, мед фосфати, нефт и циркон.

Естествените предпоставки, определящи приобщаването на Гвинея-Бисау към Португалската империя в Африка, са удобните заливи, наличието на острови и благоприятното географско положение. Португалците създават първите си селища тук още в средата на ХV век, след което започва постепенната колонизация. Колонията обаче е твърде бедна на суровини за износ и разполага само с анакардиев орех и фъстъци. През първата половина на ХІХ век започват опитите на местното население за отхвърляне на португалската колониална власт, а в началото на ХХ век борбите за независимост придобиват формата на открит въоръжен конфликт, потушен трудно от португалските войски през 1908-1915. През 1961 обаче, започва нов етап в освободителното движение, свързан с партизанското движение, оглавено от Африканската партия за независимост на Гвинея-Бисау (ПАИГК). През 1974, Гвинея-Бисау става първата независима държава в афро-лузофонското пространство.

В Португалска Гвинея войната за независимост се свързва с името на Амилкар Кабрал, като особено важна е ролята на т.нар. “баланти”. Те обединяват по-голямата част от местното население, което е враждебно настроено към португалското господство. Техен противник са “пьолите” – наследници на завоевателите и малцинство, подкрепящо метрополията.

Всъщност, до 1980, островите Зелени нос са част от Португалска Гвинея. Тя се управлява от Луиш Кабрал, който обаче е обвиняван от гвинейците, че фаворизира островното население. Ето защо, с помощта на армията, властта взима Бернарду Виейра. Той ориентира Гвинея-Бисау към социалистическия блок и следва политика на структурни промени, които обаче не дават сериозни икономически резултати. През 90-те години, политическият режим се либерализира и се провеждат първите многопартийни избори. Независимо от това, проблемите в страната изглеждат почти нерешими и засягат всички сфери от политическото и икономическото и развитие.

През, 2008, населението на Гвинея-Бисау е 1,4 млн души, т.е. територията и е слабо усвоена. По-гъстонаселена е само крайбрежната зона, където е разположена и столицата Бисау. Португалска Гвинея е сред най-слаборазвитите държави в Африка. В основата на икономиката и е растениевъдството, докато индустриалното производство е застъпено частично. Отглеждат се предимно фъстъци, маслодайна и кокосова палма, ориз, сорго, памук.

Кабу Верде, наричана до 1986 Република Зелени нос, обхваща едноименния архипелаг, разположен в Атлантическия океан близо до западния бряг на Африка. По-големи острови са Сантягу, Сау Антоу, Буавишта, Фогу, Сау Никулау, Сау Висенти, Майу и Сал. Те са разделени на две части – Северни Наветрени острови (Барлавенту), с главен град Минделу, и Южни Подветрени острови (Сотавенту), с главен град островната столица Прая. Общата площ на страната е 4000 км². Крайбрежието е слабо разчленено, бреговете са стръмни и скалисти, с малко изградени пристанища. Архипелагът се отличава с вулканичен произход, планински релеф и тропично-пасатен климат. Преобладават пустините и полупустините, като само на отделни места по крайбрежията се срещат бананови палми. Населението възлиза на 400 000 души (2008) и се препитава с отглеждането на захарна тръстика, царевица, банани и кафе.

В колониалната епоха островите Зелени нос печелят от изгодното си географско положение между африканското крайбрежие и Бразилия. Постепенното усвояване и колонизацията на островите започва от средата на ХV век, когато мореплавателят Диегу Гомеш открива Сантягу и Майу. Кабу Верде става независима държава в 1975. Главна роля в процеса на извоюване на независимостта играе ПАИГК, създадена през 1956. След като островите се отделят от Португалска Гвинея, са проведени първите избори, сложили край на еднопартийната комунистическа диктатура. Това е важна стъпка по пътя към истинската политическа промяна на старата система, благодарение на която Кабу Верде поема по пътя на демокрацията.

Сау Туме и Принсипе е островна държава, разположена в района на Гвинейския залив. Архипелагът е съставен от два по-големи и многобройни малки ненаселени острови с територия около 1000 км² и население близо 200 000 души. Столица на страната е Сау Туме, разположен на едноименния главен остров. Бреговете му са слабо разчленени, докато на Принсипе, в многобройните малки заливи, са изградени няколко пристанища. Островите са с вулканичен произход и са заети от гъсти вечнозелени гори. Преобладават планинският релеф и влажният екваториален климат. Икономиката на Сау Туме и Принсипе има подчертан аграрен профил – отглеждат се предимно кафе, какао, банани, кокосови орехи и хининово дърво. Важно икономическо значение имат нефтодобивът и риболовът.

Архипелагът е открит от португалските мореплаватели Жуау де Сантарем и Педру Шкубар в 1471, а първите му бели заселници идват от Мадейра към края на века, създавайки тръстикови плантации. По-късно започва отглеждането на кафе и особено на какао, което се превръща в основен поминък за местното население. В колониалната епоха, Сау Туме и Принсипе са важно островно владение, част от Атлантическата империя на Португалия. В периода 1951-1972, архипелагът е със статут на португалска задморска провинция, а през 1975 Сау Туме и Принсипе става независима държава.

Скоро след това властта в младата република е взета от прокомунистическото Движение за независимост на Сау Туме и Принсипе. То национализира колониалните плантации, но само след десетилетие държавно управление се оказва, че икономическите резултати от това са плачевни. Наблюдава се например рязък спад в производството на какао, което съставлява 90% от износа на страната. Затова са предприети мерки за либерализиране на режима и през 1990 страната се ориентира към политически плурализъм. Това е един нетипичен за Африка модел на демократична смяна на властта, която обаче е изправена пред многобройни проблеми. Все пак, Сау Туме и Принсипе се стреми да използва геополитическите предимства на островния си характер.

Източен Тимор – португалоезичният остров в Азия

Източен Тимор (Тимор Леста) е единствената португалоезична държава в Азия. Тя се намира в югоизточната част на континента и заема площ от 15 000 км². Тимор Лесте е сред от най-новите държави на политическата карта на света – тя става независима едва през 2002. Страната заема източната половина на остров Тимор, анклава Амбину (Окуси) с главен град Лифау, в западната му част, и малкия остров Атауру, или Камбинг, на север. Релефът е предимно планински. Най-високата точка е при връх Тата Май Лау – 2963 м., като на изток планините преминават в каменисто плато, завършващо с тясна блатиста равнина, на юг. В условията на влажен екваториален климат са се образували типични дъждовни гори, покриващи над 70% от площта на бившата колония. По крайбрежието са открити перспективни запаси от нефт и природен газ. Населението на Източен Тимор е около 1 млн души, а гъстотата е 60 д./км². Най-многобройни етнически групи са тетум (повече от половината от населението), мамбаи, токоде и различни папуаски племена, а католицизмът е религия за около 1/3 от жителите на страната. Столица е град Дили. Икономиката на острова е специализирана в земеделието и текстилното производство, а култури като кафе, ориз, копра, манго, ванилия, карамфил, банани, сандалово дърво и сладки картофи осигуряват основната част от износа.

Португалците откриват остров Тимор в началото на ХVІ век и през 1642 той вече е колония на Португалия. През 1859, островът е поделен на две колониални области, като португалските завоеватели усвояват източната, а холандците – западната част. Това разделение става основа за прокарването на държавната граница с днешна Индонезия.

Независимостта на Тимор Лесте е обявена на 28 ноември 1975. Още на следваща година обаче страната е окупирана от индонезийската армия и е насилствено обединена с Индонезия. Това провокира гражданска война, която се води повече от двайсет години, като в нея загиват над 100 000 души. Бунтовниците са обединени в Революционния фронт за освобождение на Източен Тимор (FRETILIN), чийто лидер е Хосе Хорта. През 1999, Тимор Лесте обявява едностранно своята независимост, но тя не е призната от Индонезия, която продължава военните действия. Ето защо в конфликта се намесва ООН и на 20 май 2002 Източен Тимор официално се отделя като независима държава. През същата година тя става част от Лузосферата.

Заключение

Географският модел, приложен от Португалия по време на колониалната епоха, определя създаването на културно-политическо пространство, което обхваща страни, разположени в райони с различни цивилизационни характеристики и ниво на икономическо развитие. Между тях се осъществяват разнообразни форми на сътрудничество, намерили израз в Организацията на португалски говорещите страни. Дори само присъствието в нея на държава като е Бразилия дава възможност на Португалия да се възприема като страна с висока потенциална геоикономическа стойност. Можем да направим извода, че въпреки  периферното си географско положение в Европа, благодарение на своята морска политика, Португалия съвсем не е държава с малки икономически възможности. Бразилия е богата на природни ресурси и притежава значителен стопански потенциал. В световната колониална история няма подобен аналог на близост между метрополия и колония в системата на техните политически и икономически взаимоотношения. Наличието на общи културни елементи, като език и религия, намира израз и във възприемането на модел за единен държавен организъм. Същевремено, афро-лузофонското пространство, представено предимно от Ангола и Мозамбик, също има своите важни функции, които са свързани с наличието на енергийни и минерални суровини със стратегическо значение. Трайното португалско присъствие в Източен Тимор и подкрепата за това бивше азиатско владение имат своето значение като проводник на икономическите интереси на Португалия в района. Ето защо смятам, че Португалия може да използва геоикономическите предимства на колониалното си величие, за да се превърне в действително влиятелна сила в Европа и атлантическия свят.

Бележки:

1. Понятието “лузофонски” произлиза от древното име на Португалия – Лузитания, наречена на обитавалите северната част на страната племена лузи (лузитани)

2. Гоа е със статут на щат, а Дамау и Дию представляват съюзни територии на Индия. Аомън е специален китайски административен район и има важно значение за съвременната икономика на азиатския гигант.

3. Идеята е Португалия да се превърне в “европейската Куба”, но по ред причини от вътрешно- и външнополитически характер тя не се осъществява и страната се насочва към по-активна европейска интеграция, израз на която е португалското членство в ЕС

4. Важна стъпка в това отношение е членството на Мозамбик в Британската Общност на нациите

Библиография:

Ангелов, Ч., Миниатюрни държави. С., 1994

Байков, Б. Социалистическият експеримент в Африка. С., 1991

Божинов, Н. и др., Светът – карти, имена, числа. С., 2007

Велю и др., Португалски хроники, С., 1979

Видрович, К., А. Монио, История на Черна Африка. С., 2004

Гър, Т., Народи срещу държави. С., 2002

Даков, В., Португалските владения в Африка. – История и география, 6, 1961

Дерменджиев, Ат., Дойков, В., Португалия. С., 2000

Димитров, Сл., География на португалоговорещите страни. Велико Търново, 2008

Енциклопедия ТЕМА, Азия. С., 2005

Енциклопедия ТЕМА, Америка и Океания. С., 2005

Енциклопедия ТЕМА, Африка. С., 2005

Енциклопедия ТЕМА, Европа. С., 2005

Йорданов, Б., Бразилия – чудо и реалност. С., 1975

Каравеев, А., Бразилия. Москва, 1974

Карастоянов, Ст., По някои проблеми на структурата на земевладението, земеползването и аграрните отношения в Португалия. – Год. на СУ, “Св. Кл. Охридски, книга 2 – География, т. 70, 1978

Коломиец, Г. Португалия, Москва, 1959

Лакост, Ив (съставител), Геополитически речник. С., 2005

Луканов и др., Евро-2004 Португалия. С.,2004

Луканов и др., Страните в света. С., 2008

Матеев, И., Източна Азия – икономика и политика. Велико Търново, 2009

Мирчева, Хр., Югоизточна Азия. Традиции и съвременост. С., 2001

Митев, Й., Салазаризмът. Велико Търново, 2007

Михайлов, Б., Португалия и Революцията на карамфилите. С., 2006

Ненов, Т. Ангола – страната на кафето и диамантите. С., 1985

Пантев, А., Защо две Америки. С., 1991

Ризов, Г. Езици и етноси на Африка. С., 2001

Ротермунд Х. И др., История на Южна и Източна Азия през ХІХ и ХХ в. С., 2003

Сарайва, Ж., История на Португалия. С., 2002

Скиавоне, Дж., Международни организации – справочник. С., 2006

Стам, Ан, Африканските цивилизации. Враца, 2003

Цолов, П. Ангола. С., 1966

Цолов, П. Мозамбик. С., 1967

Шевалие, Ф., История на Латинска Америка. С., 2002

Шюно, П., История на Латинска Америка. С., 2002

Armiño, K., Guia da reabilitação Pós-Guerra. O processo de Moçambigue e a contribuição das ONG. Bilbao, 1987

Coelho, M., Geografia do Brazil. São Paolo, 1990

Cortesão, J. Pauliceae Lusitania Monumenta Historica. Lisboa, 1956

Gama, J., A Política Externa Portuguesa 1999-2002. Lisboa, 2002

Lucci, E., As Regiões Brazileiras. São Paolo, 1976

Mello, A., Alguns aspectos sociollogicos da história económica recente do Brazil. Brazil, 2003

Portugal: Dez Anos de Política de Cooperação – Ministério dos Negócios Estrangeiros. Lisboa, 1995

Russell-Wood, A., A world on the move: Jke Portuguese in Africa, Asia and America 1415-1808. Manchester, 1992

Sodre, N., Formação histórica do Brasil. São Paulo, 1962

Spínola, A., Portugal e o futuro. Botafogo, 1974

* Преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”

[1] Понятието „лузофонски” произлиза от древното име на Португалия – Лузитания, наречена на обитавалите северната част на страната племена лузи (лузитани)

[2] Гоа е със статут на щат, а Дамау и Дию представляват съюзни територии на Индия. Аомън е специален китайски административен район и има важно значение за съвременната икономика на азиатския гигант.

[3] Идеята е Португалия да се превърне в „европейската Куба”, но по ред причини от вътрешно- и външнополитически характер тя не се осъществява и страната се насочва към по-активна европейска интеграция, израз на която е португалското членство в ЕС

[4] Важна стъпка в това отношение е членството на Мозамбик в Британската Общност на нациите

В началото на април, малко след като кървавите бунтове в централноазиатската република Киргизстан доведоха до свалянето на президента Курманбек Бакиев (дошъл на власт през 2005,  в резултат от поредната „цветна революция” в постсъветското пространство), вицепремиерът на временното правителство в Бишкек Омурбек Текебаев заяви следното в интервю за руското електронно издание „Газета.ru”: „Не сме канили руските ни приятели да вземат отношение към случващото се в Киргизстан. Но истината е, че на 23 март всички руски медии неочаквано ни оказаха информационна подкрепа срещу режима на Бакиев. Обществото прие това като подкрепа за опозицията от страна на Русия. Освен това Москва първа призна нашето правителство. В същото време, американските ни приятели, кой знае защо, предпочетоха да запазят мълчание, макар че обикновено те първи подкрепят подобни действия. Причината е, че този път американците бяха заложили всичко на Бакиев и още не могат да дойдат на себе си от случилото се. Затова и не са в състояние да предложат нищо”. Впрочем, както заяви при последното си посещение в Бразилия руският президент Медведев, ситуацията в Киргизстан е била обсъждана между него, американския президент Обама и президента на Казахстан Назарбаев, с цел да не се допусне „избухването на истинска гражданска война в страната и последващото и разпадане на части”. Според него, „можахме да избегнем подобно развитие, именно защото Бакиев склони да подаде оставка”..

Думите на вицепремиера Текебаев дават отлична представа за цялата парадоксалност на ситуацията в Киргизстан, където поредната „цветна” революция този път беше подкрепена не от Вашингтон, а от Москва. Поне засега, анализаторите са затрудняват да посочат, какви точно геополитически интереси на участниците в „Голямата игра”, която отново се вихри в Централна Азия и Средния Изток, доведоха до подобна трансформация. В тази връзка, интересна хипотеза лансира азербайджанският политолог Шамсудин Мамаев, който прави връзка между случилото се и процеса срещу известния терорист и наркотрафикант Абдулмалик Риги в съседен Иран. Според него, макар че сам по себе си не е особено значимо събитие, той спокойно би могъл да провокира своеобразен „ефект на доминото”, който, в крайна сметка, да е ускорил процеса на промените на Киргизстан.

Поредният етап от „Голямата игра” в Централна Азия

Мнозина смятат, че на 3 февруари 2009, когато все още действащият президент на Киргизстан Курманбек Бакиев реши да обяви именно в Москва решението си да закрие базата на американските военновъздушни сили в Манас (край столицата Бишкек), е започнал нов етап от „Голямата игра” между Вашингтон и Москва в региона. Както е известно, това се случи пет месеца след като руският президентът Медведев обяви, че страната му смята някои райони за зона на своите специални интереси и само две седмици след като Москва отпусна на Бишкек заем от два милиарда долара, както и безвъзмездна финансова помощ от 150 млн. долара. Тогава повечето експерти решиха, че именно това е цената за затварянето на американската база в Манас.

Разбира се, както можеше да се очаква, Вашингтон категорично отказа да се признае за победен. В крайна сметка, след като предложиха трикратно да увеличат наема, който плащат за базата и обещаха допълнителни инвестиции в нейната инфраструктура, американците запазиха правото да продължат да я ползват, вече като „Център за транзитни превози”. При това, САЩ не само си затвориха очите за нарастващите мащаби на политическите репресии в Киргизстан, но и се постараха всички договори за доставка на гориво и други материали за базата да бъдат сключени с компании, тясно свързани с клана на Бакиев. „По наши оценки, всяка година семейството на президента получава за базата най-малко 80 млн. долара, чиста печалба. Защото всичко, което дават американците отива изключително в техните джобове” – заяви навремето по този повод един от водачите на местната опозиция Едил Байсалов, който днес ръководи кабинета на временния премиер Роза Отунбаева. С други думи, Вашингтон, на практика, купи целия клан Бакиеви, още повече, че американците вече натрупаха богат опит в това отношение в съседен Афганистан, където първоначално осигуряваха закрила, а след това и успешна политическа кариера на удобните им местни политици. Междувременно, след още половин година, процесът срещу споменатия по-горе ирански терорист и наркотрафикант Риги нагледно демонстрира колко близки са станали отношенията между Вашингтон и Бишкек.

На 23 февруари 2010, самолет на авиокомпанията „Киргизстан”, пътуващ по маршрута Дубай-Бишкек, беше прехванат от два изтребителя на иранските военновъздушни сили, веднага след като пресече въздушното пространство на Иран. Те го принудиха да кацне, след което иранските специални служби арестуваха двама от пътниците в него. Единият бе водачът на водещата кървава терористична война срещу Иран сунитска организация „Джундала” („Бойците на Бога”) Абдулмалик Риги. Големият скандал обаче избухна, когато арестуваният Риги, за когото се знае че е тясно свързан с Ал Кайда, призна пред иранското следствие, че получава оръжие, взривни вещества и телекомуникационно оборудване от… ЦРУ. Както и, че Управлението е обещало да му осигури ново убежище в Киргизстан и то тъкмо в базата „Манас”. В подкрепа на тези показания, шефът на иранското разузнаване Хайдар Мослехи представи пред медиите снимки на Риги, които, според него, са правени в една от американските бази в Афганистан, само 24 часа преди той да бъде арестуван. Естествено, официален Вашингтон моментално опроверга всички тези твърдения, но на 9 март 2010 американското посолство в Бишкек съобщи, че по молба на киргизкото правителство САЩ проучват възможността за създаването, в южната част на страната, на тренировъчен център за местните специални части. На практика, това означаваше още по-голямо нарастване на американското военно присъствие в Киргизстан и появата на нова база на САЩ там. Което окончателно препълни чашата на търпението на противниците на президента Бакиев, както и на обществото, като цяло.

Още на следващия ден, Съветът на аксакалите (старейшините) на Киргизстан поиска незабавното затваряне на американския Център за транзитни превози, действащ на територията на летище „Манас”. Участниците в него изразиха тревогата си от факта, че достъпът на киргизките власти до Центъра ограничен и те нямат право да го проверяват, така че вече не може да се установи за какви точно цели САЩ използват този военен обект. В същото време, Съветът посочи в декларацията си, че „вследствие на безотговорната и безпринципна политика на висшето държавно ръководство, Киргизстан се оказа въвлечен в процеса на подготовка на терористите, действащи в региона”. Което беше ясен знак, че процесът срещу Риги в съседен Иран силно ги е впечатлил. Според киргизките старейшини, „докато присъствието на руски военни бази на наша територия е исторически обосновано и отговаря на стратегическите ни интереси, военното присъствие на САЩ и държавите от НАТО в Киргизстан се превръща в заплаха за нашите национални интереси”.

Както е известно, организацията „Джундала” беше създадена през 2003 от талибаните. За разлика от пакистанския филиал на Движението Талибан обаче, тя не воюва с правителството в Исламабад. Нейният враг е Иран, а в бойно поле на войната срещу него, организацията е превърнала източната иранска провинция Белуджистан. За ефективността и говори терористичното нападение от октомври 2009, когато атентатор-камикадзе на „Джундала” взриви шефа на Корпуса на стражите на ислямската революция в Белуджистан. Имайки предвид рязкото нарастване на напрежението между САЩ и Иран, на което сме свидетели напоследък, и подготовката на нови още по-сурови международни санкции срещу режима на аятоласите, самопризнанията на шефа на „Джундала” Риги свидетелстват, че американските бази в Киргизстан могат да се окажат (ако това вече не е станало) сред центровете за подготовката на диверсионните групи, които ще бъдат изпратени в Иран, в случай, че американците все пак се решат да нанесат военен удар по тази страна.

Едва ли можем да се съмняваме, че Москва бе силно обезпокоена от подобна провокативна активност на американските специални служби в зоната на собствените и „специални интереси” и то на фона на подготвяното от Вашингтон влизане на представители на т.нар. „умерени талибани” в правителството на афганистанския президент Карзаи. Както посочва в тази връзка и Шамсудин Мамаев, арестът и следствието срещу Абдулмалик Риги и особено сензационните му признания, са показали достатъчно ясно на основните играчи в региона – Иран, Русия, Узбекистан и Китай, наличието на много сериозен проблем, който незабавно следва да бъде решен по някакъв начин. В същото време, беше очевидно че за целта не можеше да се разчита на някаква помощ от режима на Курманбек Бакиев, който, след като прецени, че американците му предлагат по-изгодни условия и повече пари, окончателно се ориентира към тях, концентрирайки в същото време всичките си усилия за увековечаване властта на президентския клан в страната.

Киргизстан и централноазиатският наркотрафик

Впрочем, да не забравяме, че освен терорист и лидер на „Джундала”, арестуваният от иранските власти Абдулмалик Риги, се смята и за един най-големите наркотрафиканти в района на Средния Изток. В тази връзка, си струва да обърнем внимание и на друга екстравагантна хипотеза за случващото се в Киргизстан, което, според нейните привърженици, е свързано с транзита на афганистанските наркотици. Както е известно, напук на предварителните очаквания, след появата на корпуса на САЩ и НАТО в Афганистан, през 2001, производството на наркотици в тази страна, вместо да намалее, рязко нарасна (само в периода 2001-2007 обемът му се увеличи 40 пъти, достигайки 8200 тона годишно). В същото време, през последните години, съседен Киргизстан се превърна в ключов транспортен възел на „Великия път на хероина”, по който наркотрафикът от Афганистан върви към пазарите на Европа и Азия. Така, в един материал, появил се наскоро на сайта Oriental Review, се посочва, че: «Най-вероятно именно печалбата от нелегалния наркотрафик е била основният източник на доходи за клана Бакиев, по време на управлението на последния, през 2005-2010. Впрочем, същото се твърди и в публикувания на 13 април анализ на американската център Stratfor. Налице са редица свидетелства, че самото идване на Курманбек Бакиев на власт, през март 2005, на вълната на т.нар. «революция на лалетата», е било финансирано и подкрепено от проспериращата транснационална наркомафия”. Позициите на централноазиатските наркобарони в Киргизстан са изключително силни. Смята се дори, че площите, засети с опиумен мак в тази държава, почти не отстъпват на маковите полета в съседен Афганистан. От друга страна, киргизките правозащитни организации неколкократно предупреждаваха, че базата на американските ВВС в „Манас”, която е ключов пункт за снабдяването на чуждестранния корпус в Афганистан, също може да се използва от наркотрафикантите. Впрочем, през септември 2009, същата теза лансира и китайският официоз „Женмин жибао”, посочвайки, че „според редица експерти, авиобазата „Манас” в Киргизстан може да се използва от свързани с наркомафията чуждестранни военни за транзита на наркотици от Афганистан”. Можем само да гадаем обаче, дали връзките на Бакиев с наркомафията са сред причините за свалянето му, или пък (както смятат някои почитатели на конспиративните теории), тя също е участвала в свалянето му. Ако второто се окаже вярно, това не само ще доведе до рязка дестабилизация на региона, но и би било огромно предизвикателство за стратегическите интереси на ключовите регионални играчи, в лицето на Китай, Русия, Иран и Казахстан.

Макар че редица западни аналитични центрове (включително Stratfor) побързаха да заключат, че зад събитията, разтърсващи Киргизстан от 6 април насам, под една или друга форма стои Русия, истината е, че смяната на властта в постсъветската република,, която при това не е приключила напълно, постава нови предизвикателства пред Москва. Още повече, че опитите за разрешаването на вътрешнополитическата криза в Киргизстан да се използва инструментариума на организации като ОНД, ОДКС или ШОС, засега не дават резултат.

В същото време, дори ако приемем, че Бакиев действително е водил проамериканска политика, засега липсват солидни гаранции, че наследниците му няма да се придържат към подобен курс. Според мнозина анализатори (включително и руски), те са склонни да продължат «мултивекторната» външна политика на сваления президент. Показателно в това отношение е, че паралелно с провеждането на преговори за поредните грантове и заеми от Москва, новото правителство в Бишкек декларира, че американския «Център за транзитни превози» в Манас засега ще продължи да функционира.

Разбира се, това не е в синхрон с доминиращите настроения в киргизкото общество, което вижда в руснаците едва ли не единствения гарант за собственото си оцеляване. Всъщност, истината е, че споровете за това, кой модел е по-подходящ за централноазиатските държави – дали либералният или пък «авторитарният» на Ислам Каримов, подминават истинските проблеми на разединения в момента регион. А те наистина са многобройни: обусловената от географското му единство прозрачност на държавните граници, неравномерното разпределение на вносните ресурси, наличието на значителни етнически анклави на териториите на Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, както и нарастващото влиняие на радикалния ислям, и могат да бъдат успешно решени само ако регионът бъде обединен в рамките на общо цивилизационно пространство и единен социално-икономически комплекс. В противен случай той неизбежно става силно уязвим за най-различни вътрешни и външни предизвикателства.

Според редица руски и западни експерти, потенциалните конфликти, които в момента са в латентно състояние, могат да се актуализират само след няколко месеца, като основната горища точка си остава Ферганската долина, на изток и юг от която са обхванатите от безредици южни зони на Киргизстан. Тя е ключов пункт, даващ възможност на онзи, който я контролира, да въздейства едновременно върху Казахстан, Русия, Китай и Иран. Опитвайки да си представим моделите на евентуалните бъдещи сблъсъци, можем да си припомним кървавия киргизско-узбекски конфликт в Ошка област, през 1990 (в чиято основа бяха споровете за местните водни ресурси), действията на терористите от Ислямското движение на Узбекистан през 1999, или пък събитията в Андиджан, през 2005.

В този смисъл, идеята за създаването на руски военни бази в Ош и Баткен се очертава като единствения за момента начин да не се допусне мащабна дестабилизация на Ферганската долина. Както е известно, тя се дискутира на експертно равнище, макар че донякъде противоречи на провежданото в момента «оптимизиране» на руското военно присъствие в Централна Азия. В същото време, както вече посочих, американците предлагат да създадат в Баткен «антитерористичен център». Между другото, по някои данни, именно към Баткен е пътувал и задържаният от иранските власти терорист и наркотрафикант Абдулмалик Риги.

В същото време, точно сега (и особено на фона на приповдигнатото настроение след подписания в Прага доворор СНВ-3) трудно може да се очаква Москва да предприеме някакви радикални мерки за противодействие на американските военни планове в Централна Азия. Тя обаче едва ли ще се задоволи просто да следи активността на САЩ в региона. Сегашната ситуация, в която постоянните разговори за необходимостта от създаване на ефективни механизми за сигурност не се подкрепят от конкретни споразумения, а всяка държава от региона е принудена сама да взема мерки за гарантиране на собствената си сигурност, не може да продължава до безкрайност. Защото ръстът на взаимното недоверие и окончателната минимизация на влиянието на структурите, за чието създаване и налагане Москва изразходва толкова време и сили, е само една от опасните последици от тази ситуация, да не говорим за ръста на наркотрафика и заплахата от мащабна дестабилизация по целия периметър на южните граници на Русия.

Заключение

И така, макар че основните причини за започналите на 6 април безредици, довели до свалянето на президента Бакиев, очевидно следва да се търсят във вътрешнополитическите процеси, развиващи се в самия Киргизстан, символично е, че тъкмо в деня, когато там избухна втората „цветна революция”, киргизките старейшини, на специално свикана пресконференция, отново заявиха, че именно американското военно присъствие е причината за политическите сътресения в страната. Според тях, базата на САЩ се е превърнала в своеобразна „гаранция за управлението” на Бакиев и клана му, които, разчитайки на нея, „си позволяват вопиющи нарушения на човешките права и потискат свободното слово”. В резолюцията на Съвета на аксакалите се посочва и, че „неспазването на международните договори и споразумения стана причина за влошаване на отношенията ни със съседите, особено с традиционния ни стратегически партньор и приятел на страната – Русия”. „Смятаме – подчертават в резолюцията си старейшините – че разполагането на военни бази на двете водещи световни държави, които се придържат към противоположни позиции по много въпроси на международната политика, не е допустимо на една толкова малка територия, като нашата”. Ето как, в крайна сметка, наистина може да се окаже, че незначителното на пръв поглед събитие – арестът на иранския терорист Риги през февруари и последвалите разкрития за дейността му, е провокирало своеобразен ефект на доминото, който в крайна сметка е довел до смяната на властта в Киргизстан, или поне значително я е ускорил.

* Българско геополитическо дружество

Световната икономическа криза от последните две години най-често се асоциира със зрелищните банкови фалити в САЩ. По същото време обаче, в сферата на търговията с природен газ се случиха промени, които могат да се окажат дори по-драматични от събитията, преобразили сектора на финансовото посредничество.

Добра илюстрация за това, което се случва в световната газова търговия, е цитираният от списание. „Икономист” пример с терминала за втечнен газ край канадското градче Китимат. То се намира на брега на Тихия океан, недалеч от Аляска. Преди около пет години въпросният терминал бе замислен от инвеститора „Апачи корпорейшън” като пункт за внос на втечнен газ в Канада. Днес бизнес планът се преобърнал с главата надолу. Терминалът наистина ще е необходим, но не за внос, а за износ на природен газ. Северна Америка, в която допреди година-две имаше голям газов недостиг, сега е на път да задоволи потребностите си почти изцяло със собствено производство. Основна причина е рязко нарасналият добив на т. нар. „неконвенционален газ” – добиван от въглищните и най-вече от шистови пластове (shale gas).

Наличието на газ в пластовете от шисти е известно отдавна. В САЩ първият сондаж в шистови скали е направен още през 1821, но резултатите са незадоволителни. Идеята за добив на нетрадиционния газ набира скорост през 70-те години на миналия век, когато петролът поскъпва рязко, но угасва още в следващото десетилетие, когато нефтените котировки тръгват надолу.

Най-голямата технологична новост в шистовия газодобив е изпробвана едва през 2002 в Тексас. Тогава е направен първият хоризонтален сондаж, който е много по-ефективен от вертикалния. Впоследствие технологията бързо е усъвършенствана и така е отстранена главната пречка за добива на газ от шисти – високата себестойност. Тези промени съвпадат с непрестанното повишаване на световните цени на природния газ, достигнали своя връх в средата на 2008. Така, към американския шистов газ се насочват все по-големи инвестиции като резултатите стават особено видими през последните 10-15 месеца. През 2009 САЩ дори успяват да задминат дотогавашния безспорен световен лидер в газодобива Русия. Нарастването на американското производство идва основно от шистовия газ. Към средата на миналата година той дава 14% от добива в страната, докато през 2000 този дял е бил само 2%. Еуфорията около новото газово чудо се подсилва от факта, че то идва изненадващо. През последните няколко месеца, в САЩ, влизат в експлоатация терминали за внос на втечнен газ, чието строителство е започнало в самото навечерие на бума с шистовия газ. Те вероятно ще останат губещи, защото само за година-две нуждата от внос се е изпарила.

В началото на 2010 вълната на ентусиазъм около газа от шисти прехвърли океана, достигайки Европа и дори Китай. Залежи на шистов газ има в почти всички европейски държави като най-големи са в Полша, която сега е силно зависима от вноса от „Газпром”. Все по-често в медиите се появяват фантастични прогнози за световните запаси от неконвенционален газ, които можело да се окажат няколко пъти по-големи от тези на конвенционалния. Въз основа на това се предрича крах на руската газова империя „Газпром” и се правят прогнози, че в скоро време газът ще измести въглищата като основно гориво за електро- и топлоцентралите.

Реалната ситуация на газовия пазар

Успоредно с това се чуват и по-трезви гласове, според които газът от шисти е PR-балон, раздуван от две-три американски компании с големи инвестиции в този бизнес. Най-често се сочи Chesapeake Energy, която твърди, че себестойността на нейния шистов газ е $130 за 1000 куб. м и може да падне дори до 99 долара. В същото време обаче, финансовите отчети на компанията показват скромни резултати, макар че тя  присъства много силно в бизнеса с  шистов газ още от 2005. Към началото  на 2009, Chesapeake Energy има дългове за $14,4 млрд. Което означава, че или себестойността на нетрадиционния газ не е толкова ниска или поне, че този бизнес изисква огромни първоначални инвестиции, изплащащи се след много години.

Според повечето специалисти, реалистичната долна граница за средната цена на нетрадиционния газ е $180-200 за 1000 куб. м. За сравнение – през лятото на миналата година цените на природния газ на спотовия пазар в един момент паднаха до $120 за 1000 куб. м, към март 2010 на американския газов хъб Хенри се доставяше суровина по $154 за 1000 куб. м, а прогнозата на Департамента по енергетиката на САЩ е, че през 2011 газът ще струва средно по $192 за 1000 куб. м. Но, в същото време, цената, по която сега „Газпром” продава суровината си в Европа, по дългосрочните договори, е около $300 за 1000 куб. м. А само допреди две години газът на спотовия пазар беше много по-скъп от този, който вървеше по тръбопроводите на „Газпром”. Това означава първо, че световният газов пазар е много динамичен и второ, че той все още си остава географски сегментиран, защото тръбопроводните доставки доминират над танкерните.

Има няколко фактора, определящи песимистичния тон на прогнозите за възможно повторение на  американското чудо с газа от шисти в Европа. Първо, трябва да е ясно, че газът в шистовите пластове е силно разпръснат и там, където концентрацията му е под определена граница, добивът просто става икономически неизгоден, макар че е възможен. Тоест, трябва да се прави разлика между налични и извлечими запаси от  тази суровина. Второ, голяма част от сондажите в шистовите пластове са предприятия за сезонна и дори еднократна употреба. Газовият дебит в тях пада много бързо и ако в началото на експлоатацията находището изглежда много печелившо, с течение на времето картината се променя. Максималният живот на един сондаж в шистови скали е 8-12 години.

Освен това между Америка и Европа има фундаментални различия по отношение на условията за добив на шистов газ. Територията на САЩ е огромна, почти колкото тази на цяла Европа, от Атлантика до Урал, и е по-слабо населена. В гъстонаселените европейски държави просто няма свободно място, където да се разгърне мащабен газодобив от шистови пластове, защото той крие сериозни екологични рискове. Газовите пластове се изтласкват с помощта на големи количества вода и пясък, плюс химикали. Понеже скалите са порести, химикалите проникват в подпочвените води, което в един гъстонаселен регион индиректно ще ги отведе и в източниците за водоснабдяване. Нагнетяването на хиляди тонове вода и пясък в пластовете крие и опасност от свлачища и дори от техногенни земетресения.

Освен това САЩ имат по-развита газотранспортна система от Европа, с множество частни оператори, работеща в доста либерален законов режим. Поради това разходите за пренос на газа от шисти са близки до нула. Накрая, трябва да отчетем и факта, че шистовият газодобв е високотехнологична дейност, за която извън САЩ все още няма достатъчен брой квалифицирани и опитни специалисти.

Все пак, имайки предвид, че в последните месеци към инвестиции в добива на неконвенционален газ се насочват почти всички големи световни играчи в газовия бизнес (без „Газпром”), ясно е, че това не е безперспективна дейност. Но центърът и ще си остане в Северна Америка. Според прогнозите, на Европа ще й трябват най-малко 10 години за да може добиваният в ЕС неконвенционален газ да стане реален фактор, влияещ до известна степен върху пазара. Същото важи за Китай и Индия. Към средата на 2009, шистовият газ от САЩ и Канада е около 3% от общия световен добив на „синьо гориво” – приблизително колкото производството на Катар или на Алжир. В световен мащаб това е малко, но в регионален – не.

Другите два основни фактора, натискащи цената на газа надолу, са спадналото потребление, в резултат на икономическата криза, и увеличаването на производството на втечнен природен газ, чиято себестойност, с напредването на технологиите и увеличаване броя на производителите, става с все по-ниска. Експертите на Международната енергийна агенция смятат, че свърхпредлагането на световния газов пазар ще се запази поне до 2015. Има обаче и други прогнози – че пазарът ще бъде доминиран от потребителите най-малко до 2030 и производителите ще преживеят много тежки времена.

Засега е ясно, че „газов ОПЕК” под формата на познатия картел, контролиращ световните цени на петрола, няма и не може да има. Защото, за разлика от нефта, който се превозва предимно с танкери (т.е. там почти целият пазар е спотов), газът се доставя главно на базата на дългосрочни договори, които трудно могат да се анулират. Освен това, двете криви – на динамиката на нефтените и на газовите цени, се разминават все по-драстично и, както изглежда, сме на прага на епохата на окончателното отвързване на газовите котировки от нефтените.

Перспективите пред газовите проекти с българско участие

Как тези световни тенденции ще се отразят върху европейския газов пазар и по-конкретно върху проектите за газопроводи, в които участва България? Според статистиката на Eurogas, потреблението на природен газ в ЕС, през 2008, е било 517 млрд. куб. м, а през 2009 кризата го сваля на 484 млрд. – спад от 6,4%. Намалението в страните извън ЕС, като Русия и Украйна, е още по-голямо. Според най-реалистичните прогнози, търсенето на природен газ в Европа ще се възстанови на нивата отпреди кризата най-рано към 2013-2015.

Още по-интересно е какво се случва със съотношението на силите между основните доставчици на газ за ЕС. През 2008, собственото производство е било 39% от потреблението, а през 2009 пада на 36%. Надолу върви и делът на руския доставчик „Газпром” – от 25%, през 2008, до 22%, през 2009. Дяловете на Норвегия (съответно 18% и 19%) и на Алжир (10% и в двете години) остават почти непроменени. Най-значимо нарастване има при доставчиците на втечнен газ, като Катар и Нигерия. Това се дължи на факта, че количествата втечнен газ, които доскоро са насочвани към Америка, сега се преориентират към Европа и Източна Азия и появилото се свръхпредлагане натиска цените надолу.

При новата ситуация втечненият газ, който преди служеше най-вече като застраховка срещу рисковете от срив на тръбопроводните доставки, се превръща в реална алтернатива, която потребителите могат да изберат, дори и когато няма никаква криза в снабдяването. Промяната би трябвало да повлияе върху енергийните стратегии на страни като България и Румъния, за които съвсем доскоро втечненият газ не бе реална опция, защото не са достатъчно богати, за да платят такава скъпа застраховка като газовия терминал.

Промените в световния газов пазар поставят в нов контекст въпроса за строежа на трите големи тръбопровода, замислени да пренасят суровина от Русия и Каспийския регион до Европа. Това са „Северен поток”, „Южен поток” и „Набуко”. С първия от тях нещата вече са ясни – всички геополитически пречки пред реализацията му паднаха в края на миналата година и строежът на съоръжението е в ход. Съдбата на „Южен поток” и особено на „Набуко” остава несигурна. Като конкуренцията между тези два проекта става още по-ожесточена. Досега тя беше главно за източниците на суровината – т. е. дали каспийският газ ще потегли към „Набуко” или, през Русия, голяма част от него ще влезе в „Южен поток”. Но при положение, че потреблението на газ в ЕС падна доста под прогнозите отпреди 3-4 години, в краткосрочен и средносрочен период, на „Южен поток” и „Набуко” може да се наложи да си оспорват и клиентите, които ще купуват суровината в Европа.

През последните няколко месеца се случиха важни събития, довели до  преориентация на газовите потоци в Каспийския регион и влияещи пряко върху перспективите за реализация на „Южен поток”, но най-вече на „Набуко”. През декември 2009 бе открит газопроводът от Туркменистан до Китай, пресичащ територията на Узбекистан и Казахстан. Тръбопроводът поставя началото на нова епоха в газовия експорт на централноазиатските републики, който за първи път тръгва на изток и получава излаз на огромния китайски пазар. Споразумението за изграждането на газопровода е сключено през април 2006, а строителните работи започват през 2007 и завършват за по-малко от три години. Това е рекордно кратък срок имайки предвид, че дължината на съоръжението, само от Туркменистан до китайската граница, е 1800 км, а оттам суровината може да достигне чак до отстоящото на още 4500 км пристанище Гуанджоу на брега на Тихия океан. Зад тази оперативност стои мощното финансиране от Пекин. Предвижда се първоначално по новия тръбопровод да се транспортирани по 13 млрд. куб. м газ годишно, а през 2013 да бъде достигната пълната мощност на съоръжението от 40 млрд. куб. м годишно. От тях 30 млрд. куб. м ще осигурява Туркменистан, а 10 млрд. – Казахстан и Узбекистан. За целта китайците вече са сключили 30-годишен договор с доставчиците.

В началото на 2010 бе открит и вторият  втория газопровод между двете съседни страни Туркменистан и Иран, който тръгва от гигантското находище Довлетабад. Така туркменистанският износ за северните ирански провинции ще се увеличи от досегашните 8 млрд. куб. м годишно до 14, а впоследствие и до 20 млрд . куб. м. Всъщност, ускоряването на проектите за нови направления на туркменистанския газов износ бе провокирано от запушването на основния експортен маршрут, насочен към Русия. През 2003 президентите Путин и Бердимухамедов подписаха газово споразумение, предвиждащо нарастващи доставки на Туркменистан за „Газпром”, като през 2007 те трябваше да бъдат 60-70 млрд. куб. м, а след 2009 да се увеличат до 80 млрд. куб. м годишно. В действителност, през 2007 и 2008 руснаците са купили по 42 млрд. куб. м туркменистански газ (по други данни – 50 млрд.). Това обаче бе над 90% от износа на централноазиатската република, която по това време не разполагаше с други експортни маршрути, ако не броим един тръбопровод с малък капацитет към Иран. През април 2009 стана сериозна авария на построения още по съветско време тръбопровод Централна Азия-Център, по който туркменистанския газ течеше към Русия. След това „Газпром” за дълго прекрати вноса от Туркменистан. Причината бе резкия спад в търсенето и цената на газа на европейския пазар. За „Газпром” стана крайно неизгодно да реекспортира туркменистанската суровина, особено имайки предвид договорената с Ашхабад твърде висока цена. Най-сетне, на 22 декември 2009, президентите Медведев и Бердимухамедов все пак се споразумяха и доставките бяха възобновени от януари 2010. Сега обаче, апетититът на „Газпром” за туркменистански газ е значително по-умерен. Договореното количество е максимум 30 млрд. куб. м годишно, но руснаците вероятно ще купят доста по-малко.

През 2009 стана ясно, че Турция, която Баку смяташе за свой близък съюзник, е по-скоро пречка, отколкото мост за азербайджанския газов износ към Европа. Многомесечните преговори между Анкара и Баку зациклиха и през пролетта на 2010 бяха прекратени. Двете страни не могат да постигнат пакетно споразумение за цената на азербайджанския газ, който Турция получава от 2007 насам, както и за количествата и условията на транзита му към европейските пазари. При това положение Баку започна да се оглежда за алтернативи на север, към Русия, и на юг, към Иран. И с двете страни бяха сключени споразумения за износ на азербайджански газ от 2010. На първо време, към Русия тръгват по 1 млрд. куб. м годишно. С Иран Баку има краткосрочен договор за доставка на около 100 млн. куб. м (незначително количество) извън суаповите доставки за азербайджанския анклав Нахичеван. Техеран пък заяви, че е готов да купува до 10 млрд. куб м годишно от Азербайджан, но съществуващият тръбопровод не позволява преноса на такова количество. Сега се правят проучвания за строеж на нова тръба до Иран с капацитет 6,57 млрд. куб. м годишно. Планира се строежът да завърши през 2012 и да се финансира от ГНКАР. Споразуменията с Москва и Техеран могат да трасират пътя на по-сериозния азербайджански газов износ, който се очаква, когато проектът за разработването на голямото находище Шах-Дениз навлезе във втората си фаза.

През април 2010 обаче, Азербайджан обяви, че проектът Шах-Дениз 2 се отлага за пореден път и няма да стартира преди 2017. Мотивите са неуспешните преговори с Турция и липсата на окончателно инвестиционно решение за строежа на „Набуко”. Подобна обосновка показва, че Азербайджан не смята да продава всичкия си газ само на Русия и Иран и иска на всяка цена да присъства на турския и най-вече на европейския пазар. Иначе „Газпром” вече предложи да купува всичкия азербайджански газ, включително и този от Шах-Дениз 2. Но предложението среща мълчаливия отказ на Баку. Друг е въпросът, че самият „Газпром” едва ли разчита офертата му да бъде приета. Очакваният добив от Шах-Дениз 2 е 20 млрд. куб. м годишно – количество, което е съвършено излишно на „Газпром” в момента и сигурно ще е излишно и след 5-6 години. Възможно е зад анонсираното отлагане на Шах-Дениз 2 да стоят и други мотиви от стратегически характер. Сега почти всички експортни приходи на Азербайджан идват от нефта, а след 2015 се очаква т. нар. нефтен пик в страната да бъде преминат и общото количество на добивания петрол постепенно да започне да намалява. Точно в този момент стартът на Шах-Дениз 2 може да донесе компенсиране на част от загубените нефтени приходи,  чрез продажбата на газ, и да запази бюджетната стабилност на Азербайджан.

Изглежда странно, че в консорциума за „Набуко” няма нито една компания, която реално да добива газ в Каспийския регион. В последно време този ключов недостатък се опитва да отстрани германската RWE, която влезе в проекта през 2008 – доста след останалите акционери. Германците са активни и на източния и на западния бряг на Каспийско море. В Туркменистан те получиха концесия за разработване на нефтено-газов блок в морския шелф, но реален добив не може да има преди 2018-2020. В Азербайджан RWE подписа договор за проучването на газовото находище Нахчиван, където според прогнозите може да има до 300 млрд. куб. м газ. Смущаващо е, че през 1997 въпросното находище вече е било давано на концесия на консорциум от американската ExxonMobil и азербайджанската държавна компания ГНКАР. След направените сондажи обаче, американците го оценяват като безперспективно и през 2002 го изоставят, като дори плащат компенсация от 30 млн. долара. Разбира се, работата на RWE може да е по-успешна, но дори и при оптимистичен сценарии на германците ще им трябват поне няколко години преди да успеят да добият газ за „Набуко” от Нахчиван.

Така или иначе, отлагането на Шах-Дениз 2 засега маркира 2017 като най-оптимистичния (но малко вероятен) срок за влизането на „Набуко” в експлоатация. Проектът за построяването на този газопровода бе извикан на дневен ред от три основни предпоставки: нуждата на Европа от внос на допълнителни количества газ по тръбопроводи, необходимостта от диверсификация на доставчиците и на маршрутите, по които газът идва до ЕС и наличието на свободни, недоговорени от никого, количества газ в Каспийския регион. Прозорецът на възможностите за реализация на проекта е отворен най-широко, когато силата на въздействие на тези три фактора достигне своята връхна точка, по едно и също време. Но дали този момент вече не е отминал?

След есента на 2008 нивото на потребление на газ в Европа започна да намалява поради общия икономически спад и засега не се е възстановило. Успоредно с това, втечненият газ поевтиня и стана равностоен конкурент на тръбопроводния. Факторът ”необходимост от диверсификация на газовите доставки в Европа” действаше най-силно между януари 2009 и февруари 2010. След победата на Виктор Янукович на президентските избори в Украйна и сключената от него пакетната сделка „евтин газ срещу база за Черноморския флот” с Русия,  все повечето политици и анализатори в ЕС смятат, че поне до 2015 повторение на руско-украинската газова криза от началото на 2009 вече е невъзможно. Следователно, нуждата от диверсификация на маршрутите на газовите доставки намалява. Повратна точка в това отношение би станало началото на строежа на „Южен поток”, който може да даде почти пълна гаранция за диверсификация на маршрута на руските газови доставки за Югоизточна и Централна Европа.

Наличието на недоговорени количества газ в Централна Азия и Азербайджан бе най-очевидно до края на 2009. Действието на този трети движещ фактор за реализацията на „Набуко” значително отслабна след като Туркменистан отвори път за своя газ към Китай, възстанови износа за „Газпром” и пусна в експлоатация нов газопровод към Иран, а пък Азербайджан започна газов износ към Русия и Иран. Изводът е, че прозорецът на възможностите за реализация на „Набуко” бе най-широко отворен в края на 2008 и през първата половина на 2009. Втори такъв шанс може да се появи едва след няколко години, когато потреблението на газ в Европа и добивът в Туркменистан ще бъдат на значително по-високи нива от днешните.

* Българско геополитическо дружество

Оръжейната търговия е сред най-важните фактори, определящи значението и ролята на държавата в съвременната глобална система. От една страна, от износа на оръжия и военна техника зависи защитата на геополитическите и външноикономически интереси на конкретната държава. От друга, международният пазар на оръжейната търговия е арена на борбата за хегемония и налагането на т.нар. „нов световен ред”.

За Русия, наследила традициите и материално-техническата база на свръхмощния военно-индустриален комплекс, създаден в Съветския съюз, оръжейната търговия е възможност не само да съхрани статута си на „силов център”, оказващ определящо влияние върху политическото развитие на различни региони в света, но и, чрез модернизацията на военния си отрасъл, да издигне националната икономика до постиндустриалното, иновационна ниво на развитие.

Дълбоката криза на руския военно-индустриален комплекс през 90-те години, съпроводен със загубата на редица традиционно оръжейни пазари, беше преодолян едва в началото на ХХІ век. След 2001, Русия е сред най-големите играчи на пазара на оръжие и военна техника. Този съществен пробив не означава обаче, че позициите и на оръжейния пазар, както и в международната политика, са непоколебими, нито пък, че са изчезнали всички проблеми, тормозещи развитието на руския военно-индустриален комплекс.

На първо място, водещите позиции на Русия в оръжейната търговия бяха извоювани, благодарение на масовото закупуване на руско оръжие от Индия и Китай, на които, през първото десетилетия на ХХІ век, се падат между 70% и 80% от всички продажби. Така, през последните девет години, обемът на сътрудничеството с Китай във военната сфера, достигна 16 млрд. долара, а окончателното изпълнение, през 2010, на двустранното руско-индийско споразумение във военната сфера, включващо около 200 проекта, се оценява на над 18 млрд. долара (1). Днес обаче, обемът на търговията с Делхи и Пекин е около 16%-18% от общия показател и вероятно ще продължи да намалява (въпреки мащабните сделки, включително и военни, сключени при последното посещение на премиера Путин в Делхи, през март 2010) (2). Този закономерен процес е обусловен от редица причини:

- в основни линии, тези две държави приключиха превъоръжаването на армиите си, а Китай съумя да изгради собствен военно-индустриален комплекс;

- в търговията с двете страни, Русия се ориентира към съвместна разработка на оръжия и технологии – в частност, можем да посочим осъществяваната, съвместно с Индия, разработка на крилатата ракета «БраМос», създаването на съвместен среден транспортен самолет и индийското участие в създаването на руски изтребител от пето поколение;

- Индия и Китай се превръщат от купувачи в продавачи на оръжие.

В същото време, осъзнаването, че спадът в темповете на търговията с оръжие и военна техника с тези страни е закономерен процес е слабо утешение за Кремъл, тъй като други толкова големи клиенти на руския военно-индустриален комплекс засега не се очертават.

На второ място, руската продукция невинаги отговаря на нарастващите изисквания на клиентите и съвременните стандарти за сигурност, икономичност и ексклузивност. На трето място, което е не по-малко важно за конкурентоспособността на Русия на международния оръжеен пазар, е проблемът за надеждността на руските партньори и готовността/способността за постигане на компромиси при преговорите за военните договори. Съвременна Русия, в частност, не може да предложи на основните си партньори онова, което навремето можеше да си позволи Съветският съюз – да сключва с тях договори за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ. С други думи, да поеме политически ангажименти към конкретни режими, поемайки бремето на икономическото им подпомагане. Освен това, купувачите на оръжие и военна техника искат гаранции за качество (сигурност) и обслужването им от страната-доставчик, нещо, което Русия (предвид икономическото и равнище) не винаги може да предложи. Тоест, запазването на силни позиции на оръжейния пазар изисква сериозни усилия от руското ръководство и непосредствените производители на военна техника. За Русия, оръжейната търговия придобива особено значение, предвид ролята, която би могъл да изиграе военно-индустриалният комплекс, като локомотив не толкова на модернизацията, колкото на иновационното развитие, без което в съвременния свят не може да се гарантира националната сигурност, да се съхрани суверенитета и да се избегне превръщането в суровинен придатък на такива нео-империи, като САЩ и ЕС. Показателно е и, че в последното си послание към Федералното събрание, президентът Дмитрий Медведев обърна специално внимание на «създаването на свръхмодерни видове оръжия, които да гарантират руското превъзходство над всеки противник». В същото време, президентът подчерта, че трябва да бъде създадена «ефективна система от поръчки за военната индустрия, в която стриктно да се спазва балансът между доставките за нуждите на националната отбрана и тези за чужбина», както и сериозно да се подобри качеството на продукцията, като паралелно се намали себестойността и. В новата руска военна доктрина, снабдяването на армията и другите видове войски със съвременно въоръжение, военна и специална техника, се разглежда като материална основа на бойната им мощ. В същото време, както отбелязва секретарят на Съвета за сигурност на Руската Федерация Николай Патрушев, „функционирането с пълни обороти на предприятията и организациите от военно-индустриалния комплекс позволява не само да решаваме задачите, свързани с отбраната ни, но и изпълнява сериозна социална функция, позволявайки да се повиши жизненото равнище на населението, особено, в руските региони” (3).

Днес, Русия доставя оръжие и военна техника на 80 държави по света. Всяка година корпорацията „Рособоронекспорт” сключва между 1000 и 1700 договори за доставка на военна продукция в чужбина. В същото време обаче, в резултат от усилващата се през последните години конкуренция и политизацията на пазара на търговията с оръжие, ситуацията се променя не в полза на Русия. По данни на аналитичния отдел на американския Конгрес, през 2008, САЩ за пореден път са излезли на първо място, сключвайки военни сделки на обща стойност 38 млрд. долара. Това е над 68% от стойността на всички аналогични сделки, осъществени от всички търгуващи с оръжие държави на планетата. На второ място, се оказва Италия, която е реализирала поръчки на стойност 3,7 млрд. долара. В тази класация, Русия е едва на трето място, със сделки за 3,5 млрд. долара, което е над 10 пъти по-малко, отколкото са регистрирали САЩ. Разбира се, „Рособоронекспорт” цитира други цифри. Според публикувания в края на 2008 сборник, озаглавен „Военно-техническото сътрудничество между Русия и другите държави. Анализ на пазара”, Москва е продала оръжия и военна техника за 6,75 млрд. долара. Обемът на сделките през миналата 2009 пък се оценява на 7,5 млрд. долара. Според генералния директор на „Рособоронекспорт”. Анатолий Исайкин, реалната ситуация силно се отличава от американската оценка. Увеличавайки, през 2009, експортния обем на поръчките до 27 млрд. долара, Русия твърдо заема второто място сред световните износители на оръжие и военна техника, значително изпреварвайки водещите европейски държави.

Американската доминация на глобалния оръжеен пазар

Така или иначе, но изоставането на Русия от най-големия в света търговец на оръжие е очевидно. Американската доминация на оръжейния пазар е обусловено от цял комплекс фактори, като те не са само следствие на вътрешните руски проблеми, а и резултат от сериозната борба за глобална хегемония, която не секна с разпадането на Съветския съюз, а просто придоби нови форми. Специфично за новите технологии, използвани в тази борба, е отсъствието на процедури на интеграцията на подчинените територии с метрополията и налагане на господството не само с традиционните силови методи, а и чрез икономическа и неикономическа (информационна и психологическа) принуда.

Важно е да сме наясно, че стремейки се към хегемония, САЩ (за разлика от други имперски държави) демонстрират доста творчески подход: така, обвързването към американската икономика често се осъществява под формата на пропаганда на демократичните ценности и оказване на „благотворно морално влияние”. Дори разполагането на американски части или на военни бази се използва като средство за гарантиране на експанзията, а не на нейните цели. Добре известно е, че още преди края на Втората световна война Франклин Рузвелт формулира стратегемата за гарантиране на „решаващо силово надмощие на САЩ в света”. На свой ред, известният с крайно левите си възгледи професор от Харвардския универсисет Ноам Чомски твърди, че за решаването на задачата „как да се организира светът по начин, който най-пълно да отговаря на националните интереси на САЩ” идеолозите на американския хегемонизъм използват понятието „голямо пространство”. Според тях, това „голямо пространство” следва да включва, като минимум, Западното полукълбо, бившата Британска империя и Далечният Изток, а като максимум – цялата планета. Чомски смята, че всички тези проекти и планове си поставят съвсем прагматични цели – „да обслужват интересите на американската икономика” (6).

През периода на студената война, основният противник на САЩ, при реализацията на плана им за „голямото пространство”, беше Съветският съюз. В тази връзка е показателно, че Директива 20/1 на Съвета за национална сигурност на САЩ, от 18 август 1948, по-известна като „плана Дълес”, не само формулира стратегическите цели за ерозия на съветската империя, но и съдържа конкретни постановки за действие, в случай че „ върху част (или пък върху цялата) от руската територия бъде установен какъвто и да било некомунистически режим”. Значението на този въпрос, изисква по-обширен цитат от въпросния документ. И така, „следва съвсем ясно да подчертаем, че независимо от идеологическата основа на подобен некомунистически режем и без значение, до каква степен той ще бъде склонен да се съобразява с принципите на демокрацията и либерализма, ние сме длъжни да реализираме целите си. С други думи, трябва автоматично да осигурим необходимите гаранции за това, че дори ако този режим е некомунистически и формално приятелски настроен към нас, той няма да разполага с голяма военна мощ; ще бъде силно зависим икономически от външния свят; няма да упражнява сериозна власт над националните малцинство и няма да налага нищо подобно на „желязна завеса”. Ако въпросният режим демонстрира враждебност към комунизма и стремеж за приятелски отношения със САЩ, трябва да се постараем тези условия да не му бъдат натрапени по откровено оскърбителен или унизителен начин. При всички случаи обаче, тези условия следва да бъдат наложени” (7).

Ограничаването на руското влияние в световната политика и икономика е фактическо продължение на реализацията на „плана Дълес”, а намаляването на руските партньори в сферата на оръжейните доставки пряко съдейства за постигането на първите две от изброените по-горе „гаранции” за защита на американските интереси. Ще изброя само някои доказателства, подкрепящи тази моя теза. Днес Русия, на практика, е загубила традиционния за някогашния СССР европейски оръжеен пазар и то не само заради преминаването на посткомунистическите държави от континента към стандартите на въоръжение на НАТО. Присъединяването на една или друга източноевропейска държава към Северноатлантическия пакт, само по себе си, не означава край на оръжейната търговия с тях. На първо място, много руски военни технологии напълно отговарят на стандартите на НАТО, но при това са значително по-евтини от своите американски, френски или германски аналози. На второ място, държавите от региона все още разполагат с голямо количество съветска военна техника, която се нуждае от модернизация. На трето място, ангажирайки се с програмата „Партньорство за мир”, Русия се превръща във все по-авторитетен участник в европейските процеси. Военно-техническото сътрудничество се развива активно и в рамките на Съвета „Русия-НАТО”, което беше потвърдено и при посещението в Москва на генералният секретар на Алианса Андерс Фог Расмусен, през декември 2009. Същността на проблема, от една страна, е политическото изтласкване на Русия от такива важни геостратегически зони, като Източна и Югоизточна Европа, Близкия изток, Северна Африка, Централна Азия и Южен Кавказ. А от друга - в стремежа на САЩ и НАТО да прехвърлят върху Русия част от бремето на отговорността за ситуацията в най-сложните и взривоопасни региони и, нещо повече, да я вкарат в геополитически капани от типа на Афганистан, отклонявайки я от стратегическата борба между силовите центрове на планетата. Именно последното стана очевидно по време на последното посещение на Расмусен в Москва и то заслужава изключителното внимание на руското ръководство.

Ще припомня, че генералният секретар на НАТО отбеляза, в частност, че „през 2020 сътрудничеството между Русия и пакта в сферата на сигурността ще бъде нещо естествено. Заедно ще се борим срещу наркотрафика и пиратството и ще осъществяваме съвместни миротворчески операции. В сферата на противоракетната отбрана пък, ще обединим системите си за ПРО, което ще ни защити и ще ни обвърже политически. А Съветът „Русия-НАТО” ще се превърне във важен форум за обсъждане на европейската и световната сигурност” (8). В най-близка перспектива, като най-важна точка на съприкосновение между Русия и НАТО, се разглежда именно Афганистан. Сред конкретните предложения на генералния секретар на пакта към Москва, специално внимание изискват тези, свързани с военно-техническото сътрудничество: доставката на хеликоптери за афганистанските въоръжени сили, обучаване на военни пилоти, снабдяване с резервни части и гориво; обучаване на местните полицейски сили и предаване на опита на руските правоохранителни органи, както и този в борбата с наркотрафика. Те следва да се разглеждат в тясна връзка с продължаващото разширяване на влиянието на Алианса и САЩ в сферата на оръжейната търговия в такива региони, като постсъветското пространство и Близкия изток. Умело използвайки методите на т.нар. “твърда” (политически натиск, санкции и пряка военна намеса) и „мека” (манипулации на масовото съзнание, корумпиране на политическите елити) сила, Съединените щати постепенно овладяват пазарите, традиционно ориентирани към руското оръжие и военна техника: Алжир, Грузия, Египет, Ирак, Индия, Украйна и др.

В частност, през 2006, Държавният департамент на САЩ наложи икономически санкции на „Рособоронекспорт”. Решението беше мотивирано с това, че Русия е доставила на Иран зенитно-ракетни системи „Тор-М1” и по този начин уж е нарушила силовия баланс в региона. Впрочем, Москва наистина завърши, през 2006, доставката на подобни зенитни комплекси на Иран, като общата стойност на тази мащабна оръжейна сделка достигна 1,4 млрд. долара. В отговор, САЩ обявиха, че доставките на  такова оръжие за Иран са неуместни, тъй като на страната са наложени санкции от Съвета за сигурност на ООН. В резултат, Вашингтон реши да санкционира руската компания, въпреки че в конкретния случай ставаше дума за доставката на изцяло отбранителни оръжия. Всъщност, нещата опираха до това, че зенитно-ракетните системи „Тор-М!” са елемент на противовъздушната отбрана с малък обсег, предназначена за борба със съвременните средства за въздушно нападение на разстояние до 12 км и височина – до 6 км и особено за борба с т.нар. свръхточни оръжия (крилати ракети, управляеми и неуправляеми авиобомби).

При наличието на подобен натиск от страна на САЩ и другите „силови центрове” удържането на руските позиции на оръжейния пазар зависи не само от модернизацията на военно-индустриалния комплекс, но и от диверсификацията на самия процес на продажба на оръжия и военна техника. В този смисъл, превръщането на Виетнам в един от най-големите вносители на руско оръжие може да се смята за своеобразен „пробив” на международния оръжеен пазар. Ханой вече купи от Русия 72 зенитно-ракетни комплекси „Игла-1”, 23 противокорабни ракети „Уран”, два зенитно-ракетни комплекса С-300 ПМУ-1, три хеликоптера Ми-17, два ракетни катера „Мълния”, стражеви кораб от клас „Светулка” и друга военна техника (9). Преговорите по доставката за Виетнам на шест руски дизелови подводници, тип „Варшавянка” („Кило”, по класификацията на НАТО), 12 изтребители Су-30МК2 (а по-нататък вероятно и хеликоптери Ми-17), приключиха успешно, при посещението в Москва на виетнамския премиер Нгуен Тан Зунг, през декември 2009.

Възможно е договорът с Виетнам да има комплексен характер и да включва не само доставката на подводници и обучението на техните екипажи, а и изграждането на брегова инфраструктура за базирането им, тъй като досега виетнамците не разполагаха с подводен флот. Това не само е най-големия единичен договор за доставката на подводници в постсъветското пространство (по-голям, по броя на доставените кораби, беше договорът с Китай за доставката на осем подводници, през 2002), но и най-дългосрочния проект за обслужване и модернизация на военна техника. Освен това, сделката е изключително мащабна и в международен план – стойността и е около 2 млрд. долара. На практика, през последните години, само Франция успя да сключи аналогични сделки за изграждането, по лиценз в Индия, на подводници “Scorpene” (10).

Най-вероятно, Русия ще се превърне в крупен военен доставчик и на Индонезия, която вече купи 12 бойни самолети Су-27 и Су-30, хеликоптери Ми-17 и Ми-36 и реши да се сдобие с дизелови подводници, клас „Кило” и „Амур-950”. Общо, до 2024, се предвижда да бъдат закупени 12 руски подводници. При това, следва да отбележим, че, по думите на военния министър Джувоно Сударсоно: „Индонезия се стреми максимално да балансира източниците на купуваното от нея въоръжение, за да избегне зависимостта от който и да било от тях, както и да си гарантира максимално благоприятни условия” (11). В същото време, въпреки официално декларирания стремеж към „балансирана политика”, активните контакти между Русия и Индонезия пораждат сериозна тревога у Вашингтон, който се стреми да възстанови предишното си влияние в региона, загубено след 1996. В частност, по време на посещението си в Джакарта, през февруари 2009, държавният секретар по отбраната на САЩ Робърт Гейтс декларира готовността на страната си да окаже „всестранна помощ за техническата модернизация и подготовката на личния състав на индонезийските военновъздушни сили, набелязани в хода на предстоящата реформа на националните въоръжени сили” (12). Подобни декларации свидетелстват за сериозна конкуренция между Русия и САЩ за влияние в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Близкоизточният оръжеен пазар

Основният и най-перспективен, през съветския период, близкоизточен пазар също е арена на много сериозна схватка между Русия и САЩ. Така, Москва, почти за цяло десетилетие (1990-2000), се самоотстрани от традиционния за нея сирийски пазар. И това стана, въпреки че военните структури на двете държави поддържаха много здрави връзки, а сирийската армия, почти на 90%, беше въоръжена със съветско оръжие. При управлението на президента Елцин обаче, Русия ревизира близкоизточната си политика, предпочитайки, в значителна степен, да следва фарватера на Вашингтон и, на практика, не развиваше отношенията си със Сирия. Вместо това, тя се концентрира върху проблема за връщането на големите дългове за доставена в миналото военна техника, който едва ли можеше да бъде решен извън контекста на евентуални нови оръжейни доставки. В резултат от продължителни преговори (при посещението на сирийския военен министър Мустафа Тлас в Москва, през май 2001), Москва и Дамаск подписаха споразумение за руските доставки на военна техника и погасяване на сирийския военен дълг. Доставките на 14 изтребители Су-27СК за Сирия стартираха през 2002, въпреки недоволството на Запада от възобновяването на руско-сирийското военно сътрудничество. През лятото на 2005 обаче, Москва и Вашингтон се споразумяха за ограничаване на военните доставки за „горещите точки по света”. В резултат от това, договорът за доставка в Сирия на преносими зенитно-ракетни комплекси „Игла”, обявени за „оръжие на терористите”, тъй като лесно се транспортират и могат ефективно да се използват срещу противниковата авиация, на практика, беше прекратен, поради силния натиск на САЩ и Израел. Все пак, още в края на годината проблемът бе решен, като, вместо комплексите „Игла”, Русия предложи на Сирия зенитно-ракетните комплекси „Стрелец” – аналог на комплекса „Игла”, но монтиран на транспортно шаси, което напълно изключва използването му от терористите (от което най-много се опасяваха в Израел). Въпреки това, САЩ и Израел продължават да обвиняват Москва, че с оръжейните си доставки за Сирия нарушава силовия баланс в региона, а част от руското оръжие попада у радикалите от „Хизбула”. Освен това, израелците не крият тревогата си от намерението на Русия да усили военноморското си присъствие в сирийските пристанища Латакия и Тартус.

Традиционният за Русия иракски оръжеен пазар беше загубен след окупацията на страната от САЩ. До американската интервенция през 2003, Москва, която бе заинтересована от преструктурирането на иракския дълг, положи доста усилия за разрешаването на противоречията между антииракската коалиция и режима на Саддам Хюсеин, включително отмяната на икономическите и други санкции. След окупацията на Ирак от частите на САЩ и съюзниците им, възможностите за военно-техническо сътрудничество с тази страна, както и перспективите за връщане на иракския дълг, на практика, изчезнаха. Още повече, че изпълнението на подписаните през 2008 договори, още на следващата година превърна Ирак в най-големия вносител на американско оръжие в света, а общият обем на американските военни доставки в тази страна, от октомври 2005 насам, е около 20 млрд. долара (13).

На фона на „поражението” в Ирак, в сериозен успех за руските износители на оръжие и военна техника стана възобновяването на военно-техническото сътрудничество с Алжир. Така, през 2002, бяха реализирани договори за доставката на 22 самолета Су-24 за 120 млн. долара и 42 хеликоптера Ми-17 за 180 млн. долара. Освен това, Русия достави на Алжир три радиолокационни станции за управление стрелбата на фрегати, над 100 противокорабни и противолодъчни ракети (предимно „Уран”). В същото време обаче, преговорите за продажбата на 50 изтребители МиГ-29, за 1,5 млрд. долара, не доведоха до конкретен резултат и, в крайна сметка, Русия беше изпреварена от Украйна, която сключи договор с Алжир за доставката на 36 МиГ-29. Алжирското правителство, което беше наясно с развитието на руско-сирийските отношения, обвързваше продължаването на преговорите с Русия с опрощаване на дълговете по предишните оръжейни доставки. По време на посещението на Путин в Алжир, през март 2006, беше постигнато споразумение за доставката на руско оръжие на обща стойност 5,5 млрд. долара, както и за опрощаване на алжирския военен дълг към Русия от 4,7 млрд. долара. В резултат от това, до 2010, алжирската армия трябваше да получи 36 леки изтребители МиГ-29СМТ, 28 тежки мултифункционални изтребители Су-30МКА, 14 учебно-бойни самолети Як-130, 8 дивизиона зенитно-ракетни системи (ЗРС) С-300ПМУ, както и 40 танка Т-90. През пролетта на 2006, генералният директор на корпорацията „Ростехнологии” Сергей Чемезов гордо обяви, че „ще доставим на Алжир почти всички видове въоръжения: ПВО, авиация, морска и сухопътна техника. Като почти цялото това оръжие е ново, само 10% от целия обем на договора касае ремонта на стара съветска техника, използвана от алжирската армия. Ние разполагаме със сериозни предимства пред западните конкуренти, качеството на военната ни техника е отлично, а цената е с 15-20% по-ниска от тази на западните аналози” (14). Съществено допълнение към сделката бе споразумението за съвместен добив на газ на алжирска територия между „Газпром” и местните газови компании.

По-нататък обаче, нещата не се развиха никак гладко. В началото на 2008, руско-алжирските споразумения се оказаха на ръба на провала. Алжирците върнаха на Русия получените, през 2006-2007, и вече платени 15 изтребители МиГ-29СМТ, под предлог, че са били произведени още по съветско време (макар и да не са били използвани). Според руските производители, това не означава окончателно прекратяване на договора, а по-скоро евентуална замяна на въпросните самолети с по-модерните МиГ-29М2 и МиГ-35, всеки от които обаче е с 5-10 млн. долара по-скъп. Според източник от Федералната служба за военно-техническо сътрудничество, не е изключено, че след „модернизацията им”, Алжир все пак ще приеме „бракуваните” самолети. Лично аз смятам, че въпросът е много по-дълбок. Подобен обрат следва да се разглежда като поредното звено от веригата събития в битката, която се води не само на оръжейния пазар. В конкретния случай, нещата са свързани не само с активизацията  на френската оръжейна експанзия (Франция активно лансира изтребителите си „Рафал”), а и с възможностите на Париж да влияе върху политиката на алжирското ръководство. Още повече, че нещата не приключиха с отказа от руските самолети – през август 2007, правителството на Алжир обяви, че прекратява действието на меморандума за взаимно разбирателство между „Газпром” и алжирската компания „Сонатрак”.

Латиноамериканският пазар

Друг пример, илюстриращ битката за пазари и сфери на влияние, е Венецуела – един от най-перспективните политически съюзници и икономически партньори на Русия в Латинска Америка. Както е известно, през пролетта на 2006 се изостриха отношенията между Каракас и Вашингтон, който вкара Венецуела в списъка на държавите „пораждащи опасения в контекста на борбата с тероризма” и наложи ембарго на оръжейните доставки за страната. В отговор, венецуелският президент Уго Чавес обяви, че ще купува оръжие и военна техника от Русия и Китай. Година преди това, Москва се споразумя да достави на Венецуела 100 хиляди автомати „Калашников”.  Научавайки за сделката, тогавашният държавен секретар по отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд заяви: „Дори не мога да си представя, какво може да се направи с толкова автомати. Не знам, защо Венецуела се нуждае от 100 000 автомати „Калашников” и силно се надявам, че тази сделка няма да се реализира, защото тя не вещае нищо добро за цялото Западно полукълбо”. Според Департамента по отбраната, такова оръжие се купува за да се прехвърли впоследствие в други райони на Латинска Америка и, в частност, за колумбийските партизани от FARC (15).

Без да си правят труда да разсейват тези съмнения на Ръмсфелд, през юли 2006, Москва и Каракас сключиха договор за доставката на още 100 хиляди автомата „Калашников” и боеприпаси за тях, на обща стойност 52 млн. долара. През същата година бяха подписани и два договора за изграждането във Венецуела на завод, който ще произвежда по лиценз автомати АК-103, и друг – за патрони с калибър 7,62 мм, на обща стойност 474,6 млн. долара. Задълбочаването на военно-техническото сътрудничество между Москва и Каракас очевидно силно раздразни Вашингтон, който реагира, като се опита да убеди (чрез говорителя на Държавния департамент Том Кейси) Русия да преразгледа въпросните договори, тъй като „планираните от Венецуела покупки надхвърлят отбранителните и нужди и не съдействат за регионалната стабилност” (16). Руската страна обаче, не сметна, че има основание за подобни тревоги. Освен това, през юли 2006, бяха подписани договори за доставката на 38 руски военни хеликоптери МИ-35, на стойност 484 млн. долара, и 24 изтребители Су-30МК2 за Каракас.

През февруари 2007, Чавес обяви, че е купил от Русия 12 зенитно-ракетни комплекса с малък обсег  „Тор-М1”, на гъсенично шаси, на стойност 29 млн. долара. Планира се те да бъдат разположени в северната част на страната, за да защитават Каракас и основните петролни находища от евентуални въздушни атаки. Освен това, Венецуела е готова да купи няколко самолета Су-30. При последното посещение на Чавес в Москва, през септември 2009, двете страни се споразумяха и за доставката на 100 танка Т-72 и Т-90, на обща стойност 500 млн. долара. Според някои медии, Венецуела ще купи от Русия патрулни катери, както и подводница, клас „Амур” (17). През втората половина на 2009 трябваше да стартират и руските доставки на хеликоптери Ми-28Н за Венецуела. Освен чисто финансовия аспект, военно-техническото сътрудничество с тази латиноамериканска държава е важно за Русия и като инструмент за „диверсифицирането на глобалния ред, наложен от САЩ, и създаването на многополюсен свят” (18).

Кои корпорации доминират на глобалния оръжеен пазар

Разбира се, мястото на Русия на международния оръжеен пазар не се определя само от скритите геополитически боричкания, а зависи и от конкурентоспособността на нейния военно-индустриален комплекс. Така, според публикуваната през миналата 2009 от Defence Week класация, само 9 руски производители на военна техника влизат в Топ-100 на най-големите (по обем на продажбите) корпорации от тази сфера за 2008 (19). Въпреки ръста (за 2008 и 2009) на печалбите на руските оръжейни компании, повечето от тях влошиха позициите си на световния пазар, най-вече поради недостатъчните поръчки от Военното министерство в Москва. Тоест, очертава се друга важна страна на проблема: съкращаването на армията води и до намаляване на поръчките от министерството, което, на свой ред, понижава рейтингите на руските производители, т.е. минимизира ролята им на международния оръжеен пазар.

Според Defence Week, през 2008 лидери на този пазар са били американската компорация Lockheed Martin (39,5 млрд. долара), британската BAE Systems (32,7 млрд. долара) и авиационният гигант Boeing (31,1 млрд. долара). В първата десятка на Топ-100 въобще няма руски производители. На най-висока позиция (16-то място) измежду тях е концернът „Алмаз-Антей” (4,3 млрд. долара), който е водещия руски производител на зенитно-ракетни комплекси и получава значителни вътрешни и външни поръчки. На 40-то място се оказа компанията „Сухой” (2 млрд. долара), благодарение големите поръчки на изтребители Су-30 за Индия, Алжир и Венецуела. На 80-то (и трето сред руските производители) място е „Уралвагонзавод”, известен като производител на танковете Т-90 (646 млн. долара).

Освен отделни предприятия, в класацията присъстват и няколко големи руски корпорации и холдинги. Така, на 55 и 56-то място, съответно, са корпорациите „Тактическо ракетно въоръжение” (1,152 млрд. долара) и „Иркут” (1,149 млрд. долара). На 64-то място в класацията на американското списание е холдингът „Руски хеликоптери” (845 млн. долара), а в дъното и са производителят на авиационни двигатели УМПО (89-то място, с 541 млн. долара) и  концернът „Радиотехнически и информационни системи” (99-то място, с 396 млн. долара).

В заключение ще отбележа, че мястото на Русия на международния оръжеен пазар се определя, преди всичко, от икономическата мощ и финансовите инвестиции в отбранителния комплекс. В тази връзка, определен интерес представлява анализът на стокхолмския институт SIPRI (Stockholm International Peace Research Institute) за военните разходи на съвременните държави. Според него, през 2008, съвкупните военни разходи на държавите по света са поставили своеобразен рекорд, достигайки 1,464 трилиона долара, т.е. 2,4% от глобалния БВП. Това означава около 217 долара на всеки жител на планетата. Този показател е с 45% по-голям, отколкото през 1999 и надхвърля показателя за 2007 с 4% (20). Според анализаторите от SIPRI, основните фактори, повлияли върху ръста на глобалните разходи за отбрана, са войната в Ирак, завръщането на Русия на световната сцена, както и нарастването на китайската мощ. В частност, войните в Ирак и Афганистан струват досега около трилион долара, само на САЩ. В сравнение с 1999, американските военни разходи са нараснали с 67%, достигайки (според SIPRI) над 700 млрд. долара. Между другото, според SIPRI, през 2008, водеща по продажби на оръжие е британската BAE Systems (която е едва на трето място в спомената по-горе класация на Defence Week), като това се дължи на увеличеният обем на оръжейните и сделки в САЩ.

Днес Вашингтон изразходва за военни нужди повече средства (42% от всички военни разходи в света), отколкото която и да било друга държава на планетата. При това, съответните сумарни разходи на 14-те следващи държави, са по-малки от американските.

Показателно е, че в тази класация второто място вече се заема от Китай, който през последните десет години утрои военните си разходи. По данни на SIPRI, Пекин е изразходвал за целта около 84,9 млрд. долара, или 6% от всички военни разходи в света. По този показател, китайците надминаха Франция и Великобритания, чиито дялове са 4,5%. Що се отнася до Русия, която значително ограничи разходите за отбрана след края на студената война, през 2008 тя се върна на пето място в класацията (21). През 2009, руските военни разходи бяха 1,212 трилиона рубли, а през 2010 ще достигнат 1,253 трилиона рубли. Тази рекордна в най-новата руска история сума обаче, е 15 пъти по-малка от разходите на САЩ и два и половина пъти по-малка от тези на Китай. Както се казва, коментарите са излишни. Разбира се, всичко това съвсем не означава, че битката на глобалния оръжеен пазар вече е приключила. Всъщност тя е в разгара си и в нея ще загуби онзи, който сам реши да признае поражението си.

Бележки:

1. Гендиректор «Рособоронэкспорта» А. Исайкин: Несмотря на кризис, экспорт нашего оружия ставит рекорды // Российская газета. – 10 апреля 2009. – № 4887; Новости ВПК и военно-технического сотрудничества. Обзор материалов СМИ № 40, http://www.mfit.ru/defensive/obzor/ob21-10-05-3.html.

2. Крапивинский А. Россия продает оружия в 10 раз меньше, чем США, http://svpressa.ru/society/article/14023/

3. Патрушев Н. Проект новой военной доктрины готов, http://www.rian.ru/defense_safety/20091120/194631460.html.

4. Крапивинский А. Россия продает оружия в 10 раз меньше, чем США, http://svpressa.ru/society/article/14023/

5. Гендиректор «Рособоронэкспорта» А. Исайкин…

6. Важдра А. Путь зла. Запад: матрица глобальной гегемонии. – М., 2007. – С. 192 – 193.

7. План Даллеса. Директива 20/1 СНБ США от 18.08.1948. Цит. по Якунин В.И. Сулакшин С.С. Багдасарян В.Э. Новые технологии борьбы с российской государственностью. – М.: Научный эксперт, 2009. – С. 38.

8. Андерс Фог Расмуссен: «НАТО никогда не нападет на Россию!», http://www.mgimo.ru/news/international_contacts/document130866.phtml.

9. СИПРИ, Ежегодник 2003: Вооружения, разоружение и международная безопасность, М. Наука, 2004. – С. 628.

10. Вьетнам становится крупным импортером российского оружия, http://www.vietnamrussia.ru/news_341.htm.

11. Индонезия не стремится к созданию сверхмощной армии, http://www.rian.ru/report/20061121/55839858.html.

12. США помогут Индонезии реформировать ее военно-воздушные силы, http://www.lenta.ru/news/2008/02/26/indonesia/

13. Фролов А.В. Оружие для Ирака, http://www.fondsk.ru/article.php?id=2016.

14. РИА «Новости». – 10 марта 2006.

15. Уго Чавес, http://ru.wikipedia.org/wiki/Уго_Чавес.

16. Вашингтон выступает против закупки Венесуэлой российского оружия, http://www.charter97.org/rus/news/2006/07/26/usa.

17. http://ru.trend.az/regions/world/russia/1538385.html; Кислов А.К., Фролов А.В. Россия и международный рынок оружия. Идеология и практика. – М.: Альфа-Браво, 2008, С. 489.

18. Военное сотрудничество России и Венесуэлы изменит мир, http://www.rian.ru/defense_safety/20081126/155938441.html.

19. Defense Week опубликовал рейтинг лидеров рынка вооружений, http://lenta.ru/news/2009/07/28/toplist/

20. Ежегодник СИПРИ 2008. Вооружения, разоружение и международная безопасность, М., Наука, 2009.

21. Мировые державы поставили рекорд по затратам на вооружение, http://lenta.ru/news/2009/06/08/armsrace/

22. Госдума: расходы на оборону и соцобеспечение военнослужащих будет расти, http://www.annews.ru/news/detail.php?ID=198013.

* Преподавател в Московския държавен институт за международни отношения

В съвременните геоикономически условия развитието на националната територия е свързано с изграждане на надеждна инфраструктура, осигуряваща свободното движение на стоки, хора и капитали и устойчивото развитие на отделните териториални единици. В пространствено отношение, ключово влияние за развитието на Северна България може да окаже Транспортен коридор №7, формиран от река Дунав, като вътрешноконтинентална връзка между Западна, Централна и Източна Европа, свързваща Европа и Азия, като през Черно море се осъществява директна връзка с вътрешната мрежа от плавателни канали на Русия и страните от Каспийския басейн. При формирането на този общоевропейски коридор е взето под внимание, че Дунав е важен международен воден път, минаващ през 10 страни, като водосборният и басейн се простира и в 7 други държави. След изграждането на канала Рейн-Майн-Дунав в Германия, през 1991, Дунав става част от трансевропейски воден път от най-голямото световно пристанище Ротердам, на Северно море, до Сулина, на Черно море. Това прави обща дължина от 3 500 км. Дунав е втората най-дълга река в Европа (след Волга). Тя е единствената голяма река на континента, течаща от запад на изток. Извира от платото Баар в планината Шварцвалд (с надморска височина на изворите 1078 метра) в Германия, където две по-малки реки - Бригах и Брег, се сливат на 1,4 км от селището Донауешинген и оттам нататък реката се нарича Дунав. Освен теорията (приемана за меродавна), че сливането на Брегах и Брег край Донауешинген е същинското начало на Дунав, съществува и теория, че началото на реката е потокът Дунав, извиращ в пределите на замъка "Фюрстлих Фюрстембергишес шлос" край Донауешинген. Басейнът на Дунав преминава през Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Хърватия, Сърбия, България, Румъния, Молдова и Украйна. ѝ заема общо 817 000 кв. км.  При вливането си в Черно море, реката се разделя на три ръкава – Килийски, Сулински и Георгиевски. Най-северният – Килийският ръкав, служи за граница между Румъния и Украйна. Средният ръкав – Сулинският, е най-пълноводния и най-дълбокия. В исторически план, Дунав има важно значение още като северна граница на Римската империя, по-късно реката била път към Константинопол. Кръстоносците използвали реката като транспортна артерия при походите си до Светите места. През Средновековието, тя улеснява нахлуването на турците в Централна Европа. През XVIII век, Дунав започва да се използва като търговска връзка между страните в региона на Централна и Източна Европа. Смята се, че първото плаване на търговски кораб е станало през 1830, от Виена до Будапеща. През XIX век, Дунав се превръща във важна търговска връзка между Западна Европа и страните от Балканския полуостров. С подписването на Парижкия (1856) и на Версайския (1919) мирни договори се обявява свободно плаване по цялата река и се създава Дунавска комисия, която да контролира и координира плаването по реката като международен воден път. След Втората световна война е подписана нова Дунавска конвенция, според която в комисията участват само крайдунавските държави. Значението на съвременното военностратегическо и геополитическо положение на реката следва да се оценява в контекста на демократичните промени, настъпили в Източна Европа след 1989. В общоевропейски контекст, количеството стоки, транспортирани по Дунав постепенно  се увеличава до около 120 млн. тона през последните години. Около 15% от всички товари, транспортирани между държавите, граничещи с река Дунав, са превозени по реката. Количеството на превозените товари по Дунав би могло да се увеличи с повече от 100%, ако се осъществят определени подобрения в навигационните условия. Техническият капацитет на Дунав е между 14,3 и 25 млн. т годишно, в немската част, и между 37 и 69 млн. т. от австрийската граница до Железни врати (Югославия/Румъния) и достига 100 млн. т. по-надолу, с две разширения (Черна вода и Бала до Черна вода) с по-ограничен капацитет, защото само малка част от плавателните съдове на дунавската флота са подходящо оборудвани за плаване по Рейн или други западноевропейски водни пътища.

Настояще и възможности

В условията на промени, градовете и регионите от Северна България намиращи се на река Дунав или близо до нея не успяха да се адаптират към новите реалности на сациално-икономическо развитие. На една голяма територия, от устието на река Тимок до Силистра (470 км), икономическото развитие, през последните 20 години, се характеризира с неустойчивост и преобладаващ икономически упадък. Фактически, българският бизнес и държавно управление не успяха да дефинират стратегическите приоритети на страната за икономическото развитие на дунавската част на България. Регионът има своите предимства и положителни страни: богато историческо минало, изключително благоприятно географско положение и природна среда. Към територията на страната принадлежат и 57 големи дунавски острови сред, които Белене, Вардим, Богдан, Близнаци и др. От геоикономическа гледна точка, Дунав създава големи възможности за развитие на водния транспорт. Тя е най-големия международен речен път, чрез който България се свързва със страните от Централна, Западна и Източна Европа. Това създава условия за оживени търговски връзки с тези страни. Дунавското крайбрежие е подходящо за развитие на редица промишлени отрасли, използващи вносни суровини и употребяващи много вода (производство на електроенергия, дървообработваща промишленост, химическа и др.), например от коритото на реката се добиват инертни материали, много разнообразно е рибното богатство на реката. На територията на България, по-големи дунавски пристанища има в Русе, Видин, Лом, Свищов, а по-малки - в Оряхово, Никопол, Тутракан и Силистра. Във тази връзка е и голямото стопанско значение на пропускателните пунктове - фериботните връзки Видин – Калафат и Оряхово - Бекет, моста между Русе и Гюргево, както и новостроящия се мост при Видин-Калафат. Фериботният комплекс Оряхово - Бекет е с много важно значение  в нашия участък на реката. Чрез него се осъществява най-пряка връзка между Солун и страните от Централна Европа. От 1994 функционира и фериботна връзка между Русе и Гюргево, на частното транспортно дружество “Комко”. Възможно е в кратки срокове да бъдат пуснати в експлоатация фериботният комплекс Лом - Расту и. фериботен комплекс Свищов - Зимнич Чрез Ломското и Свищовското пристанище ще се осъществява транспортирането на внесените суровини и стоки за вътрешността на страната. Обмисля се и вариант за изграждане на Фериботен комплекс Тутракан – Олтеница, както и довършване на фериботния комплекс Силистра-Кълараш. С изграждането на модерното съоръжение ще се улесни преминаването на пътници и превозни средства между България и Румъния, ще се насърчи икономическото развитие, културния обмен и интеграцията на двата гранични района. Чрез двата ферибота, ще се създадат условия за по-пряка връзка между Близкия Изток и Украйна, Молдова, Русия и страните от региона. Фериботните комплекси при Дунав могат да се приемат за част от европейските транспортни коридори, например фериботът Силистра -Кълараш е част от Източнобалканския транспортен коридор: Истанбул–ГКПП Лесово–Ямбол–Шумен–ГКПП Силистра–Тулча.

Съобразявайки се с количествените и качествени характеристики на регионите в европейските държави и във връзка с изискванията за реализация на програмите на ЕС, за регионално развитие, ще се спрем и значението на част от градовете, прилежащи към дунавското геоикономическо пространство, които могат да имат „изтегляща” икономическа роля в стопанското развитие на Северна България. Несъмнено, регионалното развитие е основен инструмент за формирането на цялостна, дългосрочно ориентирана и ресурсно осигурена политика за териториално развитие, основана на баланс между националните, регионалните и местните интереси и приоритети. Необходимостта от такава политика в Дунавския регион на България не се поставя под съмнение и се обуславя от това, че регионалните различия пораждат социални, политически и икономически проблеми, че националната икономика е силно зависима от своите регионални съставки и, че само пазарните сили не могат да осигурят балансирано регионално развитие. От друга страна, той е отговор на изискванията, свързани с реалното членство на България в ЕС за  реализацията на политика за социално-икономическото сближаване.

Видинският регион

Прилежащата територия на река Дунав в България, от запад на изток, започва с Видинския регион. В икономическо отношение той е сравнително слабо развит, с малко на брой традиционни производства, които през последните години са или силно ограничени, или закрити. Регионът има най-нисък БВП на глава от населението, в сравнение с другите региони. С географското си разположение, област Видин се смята за източната „врата” на България към Централна и Западна Европа. Изграждането на моста над Дунав при Видин-Калафат ще създаде липсващата връзка в шосейната и жп мрежа на Коридор № 4 и ще даде възможност за осъществяването на комбиниран пътен, жп и воден транспорт. Това ще благоприятства развитието на прилежащата инфраструктура и ще отвори възможност за нова икономическа активност. Сериозно преимущество на Видин е изградената на дунавския бряг Свободна безмитна зона. Тя разполага с модерна закрита складова база от 7 300 кв.м. и 3000 кв.м. открити складове, изградена техническа инфраструктура и съвременни телекомуникационни връзки, създаващи всички необходими условия и възможности за работа, съгласно международния стандарт за специалните икономически зони. Област Видин е свързана с автомобилен и шосеен транспорт с всички населени места в страната и граничните пунктове. В района на Видин, по десния бряг на Дунав, в участъка от км. 785.000 до км. 795.000, е разположено Пристанище Видин с пристанищни терминали Север, Център (пътнически) и Юг, както и автофериботен терминал. Очаква се строежът на Дунав мост 2 да стимулира обновяването и на пристанищните съоръжения и на прилежащата инфраструктура. В ход е процедурата по концесионирането на две от пристанищата – Север и Фериботен терминал, а предстои и стартът на процедури за отдаване на концесия на пристанища Пътнически център и Юг. Като цяло, предстоят съществени промени в транспортната инфраструктура на областта. Изграждането на Дунав мост 2 създава условия за строежа на терминал за комбинирани водни и жп превози, какъвто в България няма. Развитието на транспортните услуги в световен мащаб е насочено към увеличаване на този вид транспорт и в област Видин има всички предпоставки за планирането и изграждането му. Доколко ще се използват потенциалните възможности на областта зависи от политиката на областната администрация, както и от активността на отделните общини. Във Видин са съсредоточени основни промишлени предприятия като  ТЕЦ “Видин”, “Видахим” АД; добивна промишленост – “Гипс” АД, село Кошава; машиностроене – “Випом” АД; строителни материали – “Кнауф” ЕООД, асфалтови бази към: “Видапътстрой” АД, “БКС Бъдинстрой” ООД; лека промишленост – “Видастил” АД, ТПК “Боян Чонос”; хранително-вкусова промишленост – “Ел Би Булгарикум” АД, “Новоселска Гъмза” АД, “Олимекс” ООД, “Дунав” АД, “Адан Н” ООД, “Месни продукти-Манолов” ООД и др. Останалите десет общини се характеризират със сравнително слаба промишленост, което обуславя по-доброто им екологично състояние. Като по-значими замърсители могат да се посочат: Леярския цех в Димово и“Видекс”АД – завод “Миджур” в село Горни Лом, община Чупрене.

Област Монтана

На изток от Видинска област се намира Област Монтана, където важно значение за Коридор №7 има община Лом с едноименното пристанище. Геоморфоложки, общината се отнася към западната част на Дунавската хълмиста равнина (Ломски район), в междуречния масив на реките Лом и Цибрица. Районът се намира в морфоложки “раздвижения“, стръмен десен скат на Дунав. Преобладава акумулационния тип релеф. Ограничени ниски части в северната част на общината заемат фрагменти от незаливната тераса на Дунав, а средните и по-южни части са в склонове с вълнообразен релеф. Като цяло, природно-географските особености на община Лом създават предпоставки тя да се превърне в транспортен и търговски център на река Дунав, като пресечна точка на Паневропейски коридори №4 и №7 с развита техническа инфраструктура, устойчиво и стабилно социално–икономическо развитие, основано на териториално сътрудничество, с балансирана преработвателна промишленост, конкурентоспособна икономика, ефективно селско стопанство и съхранено културно- историческо наследство. Възможностите за формирането на Лом като силен пристанищен център е наличието на речно товарно пристанище с национално значение, нареждащо се на четвърто място в страната, и второ по големина българско дунавско пристанище. Пазарният му дял е около 10% от общия за страната. Разполага с отлична транспортна инфраструктура, възможности за обработка на 7 млн. тона насипни и генерални товари годишно, закрити складови площи, вътрешна и международна спедиция и складове под митнически контрол. Порт Лом, може да претендира за врата към Европа, като неразделна част от трансевропейската мрежа за комбиниран транспорт Рейн- Майн-Дунав и пресечна точка на еврокоридорите от мрежата TINA и Коридор № 4 (път Е 79) Видин-Монтана-Враца-София-Кулата ( РП І1), което е основа за развитие на икономически дейности от национално и международно значение. Пристанището разполага с 13 корабни места, 1400 м. кейови стени и с над 25 електрически портални кранове с товароподемност от 5 до 20 тона за извършване на товароразтоварни дейности на насипни и пакетирани товари, ремонт, презареждане с гориво и акустиране на пътнически кораби и поддържаща техника с високи показатели. Освен товароразтоварни дейности, пристанищният комплекс извършва вътрешно търговско обслужване, техническо обслужване и спедиция, инвестиционна, инженерингова и научноразвойна дейност. Развитието на Лом може да се окаже изключително благоприятно за социално-икономическото развитие на населените места в радиус на около 30-40 километра. Градът е с добре развита инфраструктура. Предвижда се, паралелно с терминала за комбинирани превози,  в непосредствена близост един до друг, да действат автоферибот и терминал. Има свободен терен за разширяване и развитие на комплекса, чрез изграждане на втори помалък лиман. Днес обаче, икономиката на Лом е в упадък поради влошения икономически климат и процесите на преструктуриране. Така например, Комбинатът за електрокари “Дунав”, като структуроопределящо предприятие за региона и като найголемия на Балканския полуостров за производство на електро- и мотокари, с международна реализация на произведената продукция, работещ с пълна мощност до началото на 90-те години, сега е с намален обем на работа и стеснен пазар и постепенно освобождава голям брой квалифицирана работна ръка и производствени мощности. Разбира се, в Лом се работи за стимулиране на икономическо развитие, като през последните години се учредиха нови предприятия с чуждестранно участие - например “Български метални тръби” ООД, произвеждащ метални тръби за водопроводи и метални конструкции. Фирма “Роа България” ЕООД, която е със 100% украинско участие произвежда чугунени топки за топкови, валцови мелници. В града има 5 действащи фирми за производство и монтаж на пластмасова и алуминиева дограма. В Лом има изграден пивоварен завод, построен още през 1894 от чехите Малотин и Хозман. На територията на общината, от 1993, функционира фирма “Милкком” ЕООД, с основна дейност: изкупуване на сурово мляко и преработка, с производство на млечни продукти (кисело и прясно мляко, кашкавал и сирене). Основен представител на месодобивната и месопреработвателната промишленост е фирма “Мити” ООД, със 100% частна собственост, която действа от 2002. “Винарна Поломие” ЕООД е новоизградено предприятие в сферата на преработка и бутилиране на вино и спиртни напитки.

От геоикономическа гледна точка  в годините на стабилизация на българската икономика, и особено в периода 2001-2008, икономическото развитие на региона не е на задоволително ниво. Не се постигна ефективно преструктуриране на икономиката, даващо възможност за трайно устойчиво икономическо развитие. Така например, селското стопанство се развива неустойчиво и изостава в развитието си от останалите сектори. Това изоставане е естествен резултат от преструктурирането на икономиката, но относително слабото развитие на другите отрасли показва наличието на по-сериозни проблеми (включително демографски, социални и други).

Врачанска област

На изток, Дунав преминава през Врачанска област, простираща се от реката, на север, до Стара планина, на юг. Релефът е разнообразен - равнинен покрай Дунав, хълмист, с преобладаваща надморска височина 150-300 м - в посока север, и на юг – планински, включващ Врачанската планина. На север, област Враца граничи с окръг Долж, Румъния. През територията и минават Международни транспортни коридори: № 4 (път Е 79) и № 7 (река Дунав). С ключово значение за региона е община Враца, която има най-много промишлени предприятия. Те са специализирани главно в текстилна промишленост, химическо производство, производство на мебели, дървообработване, строително-ремонтни дейности, заготовка и строително-монтажни работи, хранително-вкусова промишленост, памучни платове и коприни, производство на строителни материали (цимент), производство на стругове и фрези и други. Враца обаче е навътре в територията на страната, а пристанищен град с важно значение е Козлодуй. Община Козлодуй е разположена в източната част на Северозападна България, в Дунавската низина, с надморска височина 25 метра. Релефът й е предимно равнинен. Граничи с общините Вълчедръм, Хайредин, Мизия, а на север с Дунав и областта Допис (Румъния). Водните ресурси са значителен потенциал за общината. Дунав е не само плавателна река, но се ползва и като технологичен фактор в експлоатацията на АЕЦ  Козлодуй. Изградената улична мрежа възлиза на 210 км., в това число 22 км, включени в републиканската пътна мрежа. Само в кметствата пътната мрежа е 142 км. Гъстотата на пътната мрежа е по-висока от средната за страната, а именно 73.68 км./100 кв.км. Завършено е прокарването на оптичен кабел Кнежа - Оряхово - Мизия - Козлодуй, с което започва цифровизацията в града. Енергетиката е структуроопределяща за икономиката в общината. АЕЦ"Козлодуй" ЕАД осъществява безопасно, ефективно и екологично чисто производство на електроенергия, в съответствие с националните и международни изисквания, при гарантирано качество и надеждност. В нея се произвежда близо 45% от електроенергията в България. По- периферно значение има община Мизия, разположена по поречието на две реки - Скът и Огоста. Те се вливат в Дунав на 10 км северно от град Мизия, където землището на общината излиза на дунавския бряг. Географското положение на общината е възлово. През четири от селищата и минава международен път II-15, достигащ до Фериботен комплекс Оряхово - Бекет. Отстоянието от пристанищата в Оряхово и Лом е, съответно, 14 и 65 км. Индустриалното развитие на общината се представя от хранително-вкусовата промишленост и полиграфията. Земеделските кооперации отглеждат предимно зърнени култури. Обработваемата земя е 46 845 дка. В този регион изключително важно значение има и община Оряхово. На север, тя граничи (посредством Дунав) с Румъния. Площта и е 329 кв.км, като преобладаващият релеф е низинен. Средната надморска височина е 137,5м. Общината е богата на грунтови води. Тя има важно геостратегическо положение. На територията й функционират три пристанища, ГКПП и ферибот (Оряхово – Бекет). Градът е краен пункт на разклонение на международен път Е-79. Оряхово отстои на 200 км от столицата и на 78 км от областния център Враца. Граничи с общините Мизия, Кнежа, Бяла Слатина, Долна Митрополия и Искър. Определящо за индустриалното развитие на общината е машиностроенето. Има силно развито земеделие - предимно зърнопроизводство и лозарство. Обработваемата земя е 89 200 дка. С национално значение са фериботен комплекс Оряхово - Бекет, открит през 1994, и оряховското пристанище.

Плевенска област

След област Враца, Транспортен коридор № 7 преминава на територията на Плевенска област.  В хидрографско отношение, област Плевен е част от басейна на Дунав и е с добре развита хидрографска мрежа. Областта се отводнява от реките Искър, Вит и Осъм. Те обаче са замърсени и преди използването им е наложително пречистване. В областта са построени множество средни и малки язовири.

Както е известно, развитието на туризма зависи от общото състояние на средата - степен на развитие на основната инфраструктура, опазване на природното и културно-историческо наследство. Именно тук са и неизползваните възможности на областта за представянето на такъв туристически продукт, който да оползотворил потенциала на съответния район. Групирането на културно-историческите забележителности в няколко точки: Байкал, Гиген, Никопол, Плевен, Долни Дъбник, Пордим, дава възможност да се изработят удобни туристически маршрути, които да включват Дунав, и няколко оси, така, че да се обединят усилията на туристическите фирми за максимално използване на наличния ресурс и неговото капитализиране. През територията на област Плевен преминава трасето на главна двойна, електрифицирана жп линия, осигуряваща удобна връзка до всички точки на страната. Речен транспорт, независимо от наличието на река Дунав, като северна граница на областта, на практика няма, такова е положението и с въздушния транспорт. През територията на областа преминава международен път Е 83. Все още не е изградена отсечката от автомагистрала А2 София-Варна. Липсата на висококласни пътища (автомагистрали) е пречка за развитието на междурегионалните връзки. Териториалното разпределение на висококласната пътна мрежа е от особено важно значение за мобилността на населението и транспортната достъпност на здравните, образователните и културните услуги. Нормата от 90 минути за достъп е покрита на 80% за Плевенска област, което е резултат от благоприятното разположение на областния център, съвпадащ с геометричния.  Областната пътна мрежа обаче няма пряка връзка с транспортната мрежа на съседна Румъния. Очертава се това да се преодолее с окончателното изграждане на строящия се фериботен комплекс “Никопол-Турну Мъгуреле”, което ще натовари пътищата по направление север-юг и ще актуализира проекта за изграждане на тунела Троян-Христо Даново. Важно значение за област Плевен има пристанището в Сомовит. То е с голяма портална механизация и е на четвърто място е по значение, след Русе, Лом и Видин. С право се счита за пристанище на Плевен, с който го свързва жп линията Черквица-Ясен. Самото пристанище има древна история - на един от хълмовете на Сомовит са
разкрити останки от крепост на площ от 7 декара. Този военен пункт, населен с романизирани траки, през ранновизантийската епоха се наричал Луцернариаборгу, което означава „кула, снабдена с фар". За крепостта споменава през VI век византийският хронист Прокопий Кесарийски. След 1878, Сомовит придобива важно значение като пристанище, например за нуждите на изграждащата се жп линия София-Варна ускорено била изградена и жп линията Сомовит-Ясен, през 1899, по която пристигали материали от Европа за железницата. През следващите години жп линията и пристанището създават възможности за ускорено икономическо развитие на селото и района. Към 1985, жителите на селото достигат 1300 души.След 1990, в условията на прехода, намалява значението на пристанище Сомовит и днес то се нуждае от модернизиране и реновиране. Рязко намалява и населението на селището. Друго населено място с потенциално важно значение е село Байкал, в община Долна Митрополия. Разположено е на брега на Дунав, има пристанище, красива флора и фауна  и остров с богата растителност, както и дадености за развитие на селски, ловен и екотуризъм. Други важни пристанища на Дунав са Никопол и Белене. Община Никопол е разположена в северната част на Плевенска област, на площ от 415,9 кв. км. На юг граничи с община Плевен и община Левски, на изток с община Белене, на запад с община Гулянци, а северната и граница е река Дунав. Правени са разработки за построяване на хидровъзел "Никопол-Турну Мъгуреле", които напоследък са възбновени. Според анализ на екоминистерството от 1999 обаче, това ще доведе до повишаване нивото на реката със 7 метра, а ¾ от Никопол (без най-високата част на града, разположена на платото) и 500 хил. дка земеделски земи ще бъдат залети. Благоприятното географско положение на Община Никопол и наличието на пътища от ІІ, ІІІ, ІV клас определят развитието на общинската икономика. Приоритетни отрасли в нея са селското и водно стопанство, търговията, дървообработващата, леката и хранително-вкусова промишленост. На територията на общината функционират следните предприятия и фирми в областта на промишлеността,  “Батерия” АД - за производство на  батерии за битови и военни цели; “Реном” ООД -  за производство на селскостопанска техника; “Дунав Никопол” – ЕООД, с основна дейност дърводелски, тенекеджийски и др. услуги; “Елия - 94” – ЕООД за товарни превози, строителство и добив на инертни материали; „Хове ” –  за производство на ракия и дестилат, “Дионисии” – АД -  за производство и съхранение на вина и спиртни напитки. Никопол е част от природен парк Персина. В региона на града има защитени видове и обекти като Скалната църква, дървото Гинкобилоба, сладък корен и др. Културна забележителност на града е Никополската крепост, наричана от местното население "Калето", където е запазена част от големия дворец на един от последните български царе Иван Шишман. Най-старият запазен паметник е кръстокуполната църква "Св. Св. Петър и Павел", строена през ХІІІ.ХІV век и позната като "Манастирчето". В Никопол се намира и тюрбето (гробницата) на мюсюлманския светец Али Коч Баба.

Важно значение за геоикономическото развитие на транспортния коридор №7 на територията на България може да има и град Белене. Намира се на 223 км североизточно от София, на  63 км от областния център Плевен и в близост до град Свищов (22 км). Другите най-близки градове са Никопол — 34 км, на запад, и Левски — 45 км, на юг. Община Белене е разположена в Свищовско-Беленската низина, в централната част на Дунавската равнина. Релефът и е предимно равнинен. Надморската височина на Беленската низина е 20,8 м, като най-високата точка е при село Деков - 35 м, а най-ниската в гр. Белене - 20 м. Територията на общината е 285 046 дка (285 км²), от които 12 110 дка са фонд „населени места“. За площта си е една от малките общини в България. Най-близкото пристанище и граничен контролно-пропускателен пункт е в Свищов. Предстои изграждане на фериботна връзка Никопол - Турну Мъгуреле. Географското положение на общината се оценява като по-скоро благоприятно, от гледна точка на възможностите за развитието и. Те, в най-голяма степен, са свързани с интегрирането и сътрудничеството на община Белене със съседните общини (вкл. румънски) и създаване на предпоставки за общо използване на ресурси и реализиране на съвместни проекти в различни области. В териториалния обхват на общината се включва и най-големият български остров - Персин, който е и четвъртия по големина остров на Дунав, с площ 41 км². Сред основните икономически фактори за развитието на общината досега бе НЕК ЕАД - София, клон „АЕЦ Белене“ - инвестиционно предприятие за съхраняване и поддържане на доставеното оборудване и незавършеното строителство на площадката на „АЕЦ-Белене“. След взетото правителствено решение и подписаното споразумение за строеж на АЕЦ-Белене (което обаче напоследък все повече се поставя под съмнение) предприятието бе закрито, като служителите му следва да бъдат преназначени в ново предприятие, чието име все още не е известно. Структурата на икономиката в общината се определя от подотраслите преработваща промишленост, селско стопанство и строителство. На територията на Белене са добре развити и търговията и услугите.

Великотърновска област

След като излиза от Плевенска област, Коридор №7 преминава през Великотърновска област, основно през община Свищов. Тя  заема най-северната част на областта и граничи, чрез река Дунав, с Румъния и с общините Полски Тръмбеш, от Великотърновска област, Ценово, от Русенска област, и Левски, от Плевенска област. Тук се намира най-южната точка на река Дунав (430 и 37' северна ширина), което означава и най-кратката връзка от Дунав, през Стара планина и долината на река Марица, до Егейско море.

Възможностите за развитие на Община Свищов очертават визията за бъдещето в средносрочен и дългосрочен план. Те са свързани с реалностите в общината, областта и страната, както и с намеренията за развитие на региона. Голямото предизвикателство пред общинските власти е реализацията на потенциала за развитие на Свищов през прогнозния период, успоредно с решаването на натрупаните проблеми. От геоикономическа гледна точка, Свищов се очертава като ключов урбанизиран район, който би могъл да се превърне в проспериращ културно-образователен, промишлено-аграрен и търговско-транспортен център на Дунав с национално и европейско значение, запазил богато културно-историческо наследство и традиции и притежаващ възможности за устойчиво социално-икономическо развитие. За целта е необходима съществена реконструкция и разширение на Пристанище Свищов, възобновяване на търговския трафик и последващо създаване на фериботна връзка Свищов-Зимнич, както и възстановяване на основните пътища на общината. Общинските власти имат водеща роля в този стратегически приоритет, тъй като проектите изискват силно институционално съгласуване и държавна подкрепа. Налице е географска концентрация на някои видови производства от преработващата и добивната промишленост. Имам предвид монополните позиции на "Свилоза" (в областта на производството на блокова и листова целулоза, изкуствена коприна) на ЗСКИ - производство на жп траверси и ел. стълбове, донякъде добивът на инертни материали и някои други. Специализацията на района не е рязко изразена, като изключим казаното по-горе за концентрацията. По отношение на някои земеделски продукти, специализация се проявява при производството на зърнени храни (пшеница, слънчоглед, грах), грозде и др.

Русенска област

След Великотърновска област, Коридор №7 навлиза в област Русе, притежаваща стратегическото географско положение за развитие на междуобластното и трансграничното сътрудничество с Румъния. Широкият излаз на областта към Дунав стимулира развитието й чрез транспортната функция на реката и потенциала и за развитието на индустрията, земеделието, транспорта и транснационалното сътрудничество, по-специално в т.нар. Дунавско пространство. Област Русе попада и в обхвата на зоната на Черноморското сътрудничество. Транспортно-географското положение е благоприятно и поради пресичането на територията на областта от два от деветте европейските транспортни коридора (№ 7 и № 9), които са връзката между районите на Балтийско и Северно море, и на Средиземно и Черно море. През град Русе се осъществява и връзката, на българска територия, между Дунав и Черно море (Русе-Варна). Тук е единственото засега мостово съоръжение на Дунав, на българска територия. Между Русе и Тутракан се намира най-голямата крайдунавска низина – Бръшленската, с площ от около 320 кв. км. Област Русе има редица предимства като туристически и транспортен център. Адми­ни­с­тра­тивният й център е разположен на северната българска граница. Намира се на най-голямата транспортна магистрала в Европа – река Дунав и е на кръстопътя на други важни транспортни коридори. Дунав мост е мащабна комуникационно-транспортна, жп и шосейна връзка със съседна Румъния и, оттам, с Европа и Азия. Само на 72 км северно от Русе се намира 2,5-милионният Букурещ. В близост до Русе е разположено летище Щръкле­во, което, макар че в момента не функционира, е пригодено за редовни вътрешни и меж­дународни карго- и пътнически полети. Област Русе заема особено място в българската национална история и притежава богато културно-историческо наследство, вкл. паметници от световно значение като Ивановските скални църкви. Областта разполага с ценни, а в ня­кои случаи и уникални природни дадености: мощният природен ресурс на Дунав, непов­то­рими ландшафти като Природен парк “Русенски Лом”, множество природни забележи­тел­ности. Предлага в близко съседство (на 100 км) достъп до изключително ценни турис­ти­чески дестинации като Биосферния резерват ”Сребърна”, включен в списъка на световното природно наследство на ЮНЕСКО, Тракийската гробница край село Свещари, до Исперих (също паметник на ЮНЕСКО) и Арбанаси (Велико Търново). Въстановяването на транспорта и пристанищата на селата по Дунав ще създаде условия за развитието на различни видове туризъм и съпътстващи го услуги. Както вече споменах, на територията на областта се пресичат два от основните паневропейски транспортни коридора – 7 и 9, допълнени от коридора ТРАСЕКА (Европа - Кавказ - Азия). Оттук преминават и важните международни пътища Е70, Е83 и Е85. Достъпът от Русе до общинските центрове се осъществява по републикански пътища, което е важна предпоставка за доброто функциониране на транспортните връзки и стимул за социално-икономическото развитие на областта. На територията на Област Русе има и добре развита жп инфраструктура. В подстъпите към областния център, интерес представлява очерталият се контраст в пространственото развитие на община Ценово. Тя е разположена на около 45 км. от Русе и на 32 км. от Свищов. Благоприятни възможности създава излазът и на Дунав. Недостатък обаче е липсата на жп линия най-близката гара (Бяла) се намира на около 7 км. от общинския център. В общината доминира производството на селскостопански продукти (73%), следвано от услугите (15.5%) и преработващата промишленост (7.6%). Липсата на пазари, отдалечеността от областния град, обезлюдяването на няколко важни села, застаряване на населението са част от проблемите, които трябва да решава местното общинско ръководство. С най-важно значение в български участък на Коридор № 7 е град Русе. Той е разположен на км 489 на река Дунав и е важен мултимодален възел, в който се пресичат паневропейски коридорои 7 и 9. Русе е най-голямото българско речно пристанище и е важен търговско-промишлен и транспортен център. Русенският пристанищен комплекс включва пристанищата Русе-Изток, Русе-Център, Русе-Запад, Свищов, Сомовит, Тутракан и Силистра. Пристанище Русе-Изток е разположено на площ от 803 дка. Кейовите стени са с обща дължина от 1 618 м, има 14 корабни места, с дълбочина пред тях от 2.4 до 2.6 м. Пристанището е предназначено за обработка на генерални, насипни товари и контейнери. Разполага с открити и закрити складови площи – съответно 148.2 дка и 15.8 дка. В пристанище Русе-Изток е изграден фериботен комплекс за обработка на колесна техника, с паркинг на 32.3 дка.

Пристанище Русе-Запад е разположено на площ от 118.4 дка и има 11 корабни места. Общата дължина на кейовата линия е 1310 м. Предназначено е за обработка на генерални и насипни товари. Разполага с открита и закрита складова площ – съответно 27.6 дка и 9 дка. Дълбочината пред корабните места е 3 м, при кота нула. Пристанище Русе е сред трите ни дунавски пристанища с национално значение (другите са Видин и Лом). Разпределението на обработените товари между трите пристанища е както следва: Русе – 61,5%, Лом – 30,1%, Видин – 8,4%. През периода 1999-2006 бяха предприети действия за запазване на инфраструктурата на Летищен комплекс Щръклево и за възстановяване и развитие на дейността му. В съвременната икономика на града преобладават отраслите на леката промишленост - шивашка, текстилна и хранително-вкусова. Нефтохимическата и химическа промишленост е представена от фирмите за бои и смазочни масла Оргахим, Приста Ойл и Мегахим. Развито е машиностроенето и корабостроенето. На територията на града се намира Русенската корабостроителница. Развито е и металообработването, представено от „ЖИТИ“ АД — производител на изделия от нисковъглеродни стомани, Прециз Интер Холдинг за производство на алуминиеви изделия и др. Електронната промишленост е представена от СЕТ АД, призвеждаща печатни платки. В града е и седалището на Булмаркет. През последните години, в Русе са направени инвестиции по различни проекти, като например по закупуването на БРП и в предприятието на Оргахим. Винпром Русе произвежда алкохолни напитки с високо качество и през 2003 беше закупен от руски бизнесмени. Туризмът е добре застъпен като градът се посещава средно от около 50 000 чужди туристи годишно. В покрайнините му се намират западен парк „Приста“, на брега на Дунав, както и лесопарк Липник, с голям бизнес-конферентен център.

Силистренска област

След Русенска област, Дунав навлиза в Област Силистра. Тя  е най-североизточната област в България. Районът е предимно аграрен, разположен на границата с Република Румъния. Надморската височина не надхвърля 200 м, а климатът е предимно континентален, с горещо лято и силно застудяване през зимата. Доброто географско разположение и наличието на всички видове транспорт създават условия за икономическото обновление на региона. Товарното пристанище на Силистра е единственото по българското поречие с възможност да обработва 5000-тонни товарни кораби тип „река - море”. Фериботната връзка Силистра - Кълъраш е от съществено значение за трансграничното сътрудничество и осигурява достъп до Букурещ, както и най-късия маршрут за транспорт на стоки от Скандинавските страни към Турция и Средния изток. Важно значение в областта имат общините Тутракан и Силистра.

Община Тутракан заема 440 кв. км територия в североизточната част на Дунавската равнина. Включва общинския център и още 15 населени места. Надморската височина е на 13 м при речния бряг, а при платото (равната част на града), което е на 500 м от реката, достига 126 м. Градът се намира на 58 км източно от Русе, на 62 км западно от Силистра и на 74 км северно от Разград. Макар да са общо взето в добро състояние, пътищата не отговарят на европейските стандарти за сигурност и комфорт на пътуването. Няма развит жп транспорт, а най-близките жп гари са в Русе и Силистра. Важно значение за развитието на града има пристанище Тутракан, притежаващо 80 м механизиран кей и 1 кран с товароподемност до 5 тона. Откритата складова площ е 2000 кв. м. Пристанището може да обработва инертни материали, мобилна техника, зърно и др. Община Тутракан не разполага с развита икономическа база. Промишлеността е представена от няколко големи предприятия, които в по-голямата си част са със силно свито производство, поради липса на суровини и пазари. По-големи фирми са „Истър-ССМ" АД, произвеждаща резервни части за селскостопански машини и ремаркета за автомобили. Има работещ чугунолеярски цех. "Славянка" ЕООД произвежда конопени, ленени прежди, канап, манила, въжета, зебло, чулове. "Терма" АД произвежда домакински електроуреди, газови печки на твърдо гориво, "Астраком" АД - дограма, опаковки и др., "Трансмариска-69" - работно облекло. "Лодкостроител" АД - малки плавателни съдове от стъклопласт и изделия за бита. "Добруджански плод" пък преработва плодове и зеленчуци. Анализът сочи, че почти няма отрасли, които успешно са адаптирани към промените на прехода. Липсата на индустриален бизнес, както и на алтернативни възможности за заетост водят до натурализация на местното стопанство, тъй като хората, останали да живеят в града, намират изход в личното стопанство. Както е известно, според eвропейското законодателство трансграничното сътрудничество ще стимулира местните и регионални инициативи, което е сериозно предизвикателство пред община Тутракан да прояви необходимата активност и да формулира проекти с регионално значение и трансграничен характер. Традиционните връзки с румънската община Олтеница предпоставят успешно бъдещо сътрудничество в тази сфера, което обаче трябва да намери практически измерения в различните сфери на икономическия и обществения живот.

С най-важно значение в областта е община Силистра. Географското и положение е сред основните фактори, влияещи върху нейното развитие. Община Силистра заема части от Източнолудогорско-добруджанската платовидна подобласт на източната част на Дунавската хълмиста равнина. На север и на изток граничи с Румъния, като северната граница минава по Дунав, а на изток сухоземната граница минава непосредствено до крайните квартали на общинския център Силистра. Градът отстои на 124 км от Русе, на 112 км от Разград, на 88 км от Добрич и на 437 км от София. Силистра е сред българските градове със съществено регионално значение в селищната мрежа, като един от основните и опорни центрове. Ролята на му като важен административен, икономически, обслужващ и транспортен център в миналото и сега, е формирала значителна територия, в която неговото влияние и връзки с другите селища се проявяват доста силно. Те са най-силни в първия и втория ранг населени места и постепенно намаляват в периферията на общината и в границите на областта. Факторите, които и днес поддържат ранга на Силистра като комплексен център на

областта и общината, са многопосочни: транспортно-комуникационни, икономически,

социални и технически. Дължината на жп мрежата в област Силистра е 15 км. Железопътната линия завършва тупиково в града. Съществуващата жп инфраструктура на територията на общината: гара Силистра, разтоварищата, механизацията, жп клоновете, заедно с двете спирки Калипетрово и Българка, е в добро състояние. Навремето тя е обслужвала значително по-голям трафик, отколкото в момента. Обслужвани са четири индустриални жп клона. От тях в експлоатация е само един. На километър 381 на река Дунав се намира пристанище Силистра, което е собственост на “Лесил “ АД с основен акционер (94%) Транспортното министерство. Техническите характеристики на пристанището са следните: обща площ – 26 600 м, дължина на кея – 500 м; брой корабни места – 5; максимална дълбочина пред корабните места – 8.5 м, открита складова площ – 16 000 кв.м., капацитет за насипни товари - 1800 т, за 12 часа; капацитет за генерални товари – 400 т, за 12 часа. Механизация: портален кран 32/20 т – 1 бр.;портален кран 10 т – 2 бр.; платформен кантар – 50 т. Пристанището разполага с добре развита транспортна инфраструктура – жп и шосейни подходи. Съществува възможност за водоснабдяване и захранване с ток от брега на пристаналите съдове. Пристанището е оборудвано с необходимите специализирани съоръжения и транспортна техника за обслужване на кораби и вагони с насипни, палетизирани и контейнизирани товари. То е единственото в българския участък на Дунав, което е в състояние да обработва бункерови речни, речно-морски и морски кораби с товароподемност до 5000 т. Понастоящем, пътническият речен транспорт в Силистра е ограничен, като се поддържа линия Силистра - Рени - Измаил, както и екскурзии с частния туристически кораб "Данубе". В Силистра е открито първото дунавско частно пътническо пристанище “Ийст Поинт”. То е с регионално значение, предназначено за обществен транспорт и обслужване на пътници, обработка на поща, снабдяване на корабите с вода, гориво, ел. енергия и комуникации. Общата площ е 1 690 кв.м., с едно корабно място с дължина 200 м и максимална дълбочина пред корабното място 2 м. Новият фериботен терминал Силистра – Кълъраш, стопанисван от концесионера “Дунавски индустриален парк” АД, дава възможност за превоз на пътници и транспортни средства. Това ще помогне за създаване на оптимален транспортен коридор за трафика на камиони от Турция към Украйна и обратно и ще улесни транспортните връзки на целия източен регион на България с Румъния. В района на фериботния комплекс Силистра - Кълъраш, на територия от 40 ха, предстои изграждането на индустриална зона. Тя ще разполага с кейова стена от 900 м на брега на Дунав, оборудвана като многофункционално товарно пристанище. Фериботът е изграден за локални нужди с ограничена възможност за експлоатация (малка платформа). С важно значение е и летище Силистра, което е от групата на малките български летища и е предназначено за вътрешни и международни полети за превоз на пътници и товари, както и за полети на селскостопанската авиация. Граничният КПП в Силистра не е от интензивно работещите, поради малката пропускателна способност на съществуващия ферибот. Важен момент в изграждането на трансграничната инфраструктура на общината, региона и страната е търсената възможност за изграждане на трети мост на Дунав. Идеята може да се осъществи след проучване интереса както на българските, така и на румънските бизнес среди, и на базата на детайлни проучвателни и проектни разработки. В Общия устройствен план е определено подходящо място за моста, така че той е реално осъществим, предложени са значителни териториални и комуникационни промени, свързани с изграждането му и прилежащата инфраструктура. Известен проблем представлява липсата на подобни предпоставки на румънския бряг, поради по-ниските коти на прилежащите територии. Явно е, че там ще трябва да се изгради по-дълъг участък на довеждащи комуникации. Понастоящем идеята за изграждане на трети мост на Дунав в района на Силистра е включена в Програмата “Дунавски мостове” на Транспортното министерството. От страна на двете гранични общини Силистра и Кълъраш има желание и готовност за съвместни действия по осъществяване на идеята. Съществуват договорености на общинско и областно ниво, а при посещението си в Кувейт, през март 2010, премиерът Борисов предложи мостът да бъде строен с арабски капитали.

Заключение

Паневропейски коридор №7 минава през различни български области, които имат своя специфика и състояние на икономическо развитие. Като цяло обаче, може да се констатира, че дунавското крайбрежие на България разполага с голям потенциал и възможности за развитие. Същевременно, Дунавското крайбрежие е обект на вътрешен и международен туризъм, пренос на товари и осъществяване на транспортни услуги. В  променящия се свят на интеграция на културите и икономиките на европейските страни и на глобализация на световното стопанство, използването на геостратегическото положение на градовете и прилежащите им територии около Коридор №7 може да се окаже от ключово значение  за развитието на цялата ни страна. Необходимо е обаче досегашната визия за региона като „провинциална периферия”, да се замени с такава, акцентираща върху неговото трансгранично значение и потенциал за интегрирано сътрудничество и растеж. Използването на геостратегическите предимства на Дунавския регион може да стане чрез реализацията на редица проекти и инициативи, включително еврорегионално сътрудничество в рамките на Еврорегион "Дунав-Юг".

Литература:

Георгиев, Л(1998) Регионална икономика, изд. Тракия

Деведжиев, М. (1996) География на транспорта София

Дончев, Д. М. Пенерлиев (2006) Геоикономика, УИ „Еп. К. Преславски”

Каракашев, Хр. Д. Дончев.(2009) „География на България” изд.Сиела

Каракашев, Хр. Кръстев, С.Докова, и др.(2008) „Геоикономика” изд. Стопанство

Национална стратегическа реферетна рамка 2007-2013

Областна стратегия за развитие на област Видин (2005-2015)

Областна стратегия за развитие на област Монтана (2005-2015)

Областна стратегия за развитие на област Враца(2005-2015)

Областна стратегия за развитие на област Плевен (2005-2015)

Областна стратегия за развитие на област Велико Търнов (2005-2015)

Областна стратегия за развитие на област Русе (2005-2015)

Областна стратегия за развитие на област Силистра (2005-2015)

Петров, К.(2008) „Геоикономическа насоченост на районите за планиране” Авангард

Русев, М. (2008)„ Обществена география” изд. „Св. Кл. Охрдски”

* Преподавател в УНСС, член на Българското геополитическо дружество

„Достойнството на държавата зависи в крайна сметка

от достойнството на хората, от които е съставена.“

Джон Стюарт Мил

Разглеждането на темата за мястото и ролята на ценностите в стратегическите документи предполага най-напред да се определи точното значение на понятието ценност. В българския тълковен речник тази дума има смисъла едновременно на стойност, значимост, ценен предмет, материална или духовна придобивка (напр. културни или морални ценности). За целта на това изследване ценностите ще се разглеждат от гледна точка на етиката[1], в качеството й на дял от философията, отнасящ се до въпросите на морала, и по-специално в нейния приложен аспект, който засяга публичните политики.

В този контекст, ценността може да се разглежда като морална придобивка за индивида, обществото и държавата, която следва да се съхранява и насърчава. Това предполага действията за реализиране на дадена политика да се преценяват и съобразяват с този морално-етичен еталон. Освен това, въпросният термин може да се тълкува и като стойност на дадено действие, измерваща степента на значимостта му за общността. Възприемани през тази призма, ценностите служат като етичен стандарт, който стои в основата на мотивирането, формирането, воденето, контрола и последващата оценка на дадено поведение във всеки възможен контекст или ситуация.

В този смисъл, ценностите са в основата на провежданата от държавата, във вътрешен и международен план, политика, която придобива конкретен израз в система от целенасочени действия. При положение, че тази политика се дефинира на стратегическо ниво и се предполага, че като такава се базира на националните стратегически ръководни документи, независимо от тяхното наименование, тя следва да бъде в съответствие с възприетите национални ценности. Нещо повече, трябва да произтича от тях, като всяко действие на държавата следва да е насочено към защитата на това, което се дефинира като значимо и ценно от морална гледна точка.

Възприемани в този аспект, споделените от обществото ценности формират неговата идентичност и дефинират параметрите на предприетите от държавните институции действия. Те задават това, което има стойност и следва да се отстоява и гарантира с всички възможни средства, както самостоятелно, така и в съюз или коалиция с други държави. В това им качество, ценностите задават правилната посока и, следователно, служат като предпоставка за постигане на единство в усилията. От друга страна, ценностите на едно общество предпоставят и това, което не е допустимо да се предприема като поведение, т.е. благодарение на тях може недвусмислено да се каже кое е морално недопустимо и, следователно, забранено.

Предвид тези аргументи, стратегическите документи на редица държави и международни организации съдържат изрично разписани възприетите ценности и/или принципи, въз основа на които се предприемат политически действия в тяхна защита. Нещо повече, ценностите са изброени още в самото начало на въпросните стратегии – в преабмюла или в първата глава, като, в зависимост от възприетата терминология, биват наричани и принципи. За целите на изследването двете обозначения се приемат като синоними, тъй като изразяват едно и също по смисъл съдържание.

Ценностите и първата българска Стратегия за национална сигурност

В настоящия момент България разработва своята първа Стратегия за национална сигурност, която трябва да актуализира вече остарялата и изпълнила предназначението си концептуална база. Като фундаментален документ, основаващ се на националните интереси, Стратегията има за задача да идентифицира настоящите рискове и заплахи и на тази основа да предписва конкретни политики за справяне с тях. По този начин Стратегията очертава лицето на страната ни в международната политика. Указаните действия целят реализирането на националната политика на международната сцена и, като такива, те трябва да черпят легитимността си от националната идентичност, наред с поетите съюзни и други международноправни задължения. А тази идентичност се формира и от споделяните ценности. Именно затова е необходимо в Стратегията за национална сигурност да бъдат ясно посочени основополагащите ценности за българското общество, които да служат като етичен фундамент за осъществяваната от държавните структури политика.

В този аспект трябва да се отчита и, че България е член на ЕС и НАТО и като такава следва да реализира не само своята стратегия, но и стратегическите документи на тези два съюза, които, на свой ред, съдържат недвусмислено дефинирани ценности. Предполага се, че, след като държавата ни се е присъединила към тези две организации, тя неизменно възприема и следва споделените от тях ценности. Погледнато обаче от друга страна, България, в качеството си на страна-членка, следва да участва във формирането на идентичността на двата съюза, за да може да бъде активен и уважаван съюзник и партньор. На, за да се реализира последното, България трябва да разполага с ръководен стратегически документ. А всеки такъв документ следва да съдържа стандарт за измерване стойността на политиките и съответствието им с етичните норми както на обществото, така и на организациите, към които страната ни се е присъединила по своя воля.

Именно поради тази причина ценностите, които се явяват мерило на правилността на политиките, непременно трябва да намерят полагащото им се място в Стратегията за национална сигурност. Това е мотивирано най-вече от необходимостта да се формират и отстояват най-адекватните на националните интереси позиции, а не просто защото и стратегическите документи на ЕС, НАТО и други съюзници, с утвърдени през вековете демократични системи на управление, съдържат в себе си ясни морални ориентири.

Това е особено важно в днешните условия, имайки предвид, че България е член на ЕС и НАТО, разположена е в геостратегически регион, в който действат разнопосочни и конкуриращи се интереси на външни фактори и, едновременно с това, на обществото ни все още предстои да преодолява редица негативни последици[2] от трудния преход към демокрация и пазарна икономика. Още повече, че страната е разположена в близост до държави, чиито стратегии са основани на различни от споделените евроатлантически ценности. А някои от тези държави имат намерението и разполагат с потенциала да оказват въздействие върху процесите в страната ни, преследвайки собствените си интерес.

Освен това, анализът на стратегическата среда показва, че еднополюсната структура на системата на международните отношения, заместила биполярния модел след края на студената война, бива трансформирана в посока към многополярност, под целенасоченото въздействие на големи и/или придобиващи все по-голямо относително влияние държави, заинтересовани да ограничат тежестта на западните демокрации в световния баланс на силите. Тези сили споделят ценности, за които не е задължително да съвпадат или да получат същото тълкуване като тези на евроатлантическата общност. Още повече, че, наред с новите асиметрични рискове и заплахи, продължават да действат и традиционно познатите, особено в региона на Черно море, което бе нагледно потвърдено и от руско-грузинската война, през август 2008.

Към това следва да се прибави и фактът, че в условията на глобална конкуренция за влияние се търсят нови полета за натиск, като военната сила бива допълвана и от други инструменти, които, на пръв поглед, може и да не предизвикват особена загриженост. Методите може и да се менят, но целта на големите и силни държави се запазва, а именно – разширяване на собствената сфера на влияние за сметка на останалите. Сред начините за постигане на този резултат е да се предизвика пробив в солидарността на дадена общност или съюз. Това може да се реализира с различни методи, като един от тях е доказано ефективен, а именно: предизвикване на компромиси с основополагащите ценности, което неизменно ерозира основите на всеки съюз.

Предвид горепосоченото и най-вече за да бъде избегнат рискът от възникване на подобна уязвимост, днес е особено важно Стратегията за национална сигурност да позиционира ясно и недвусмислено държавата ни в ценностно отношение, което, на свой ред, се явява челното звено във веригата на целеполагането на базата на националните интереси в сферата на сигурността и отбраната. Защото ценностите дефинират моралния закон, който не само поставя ограничения, но същевременно осигурява и необходимата свобода за действие. Още повече, че в епохата на глобализацията и най-вече на преход към многополюсна структура на международния ред държавата не може да се ползва с истинска свобода в състояние на отворено общество, без да е обвързана с ценностите, стоящи в основата на морала.

Поради тази причина не е достатъчно първата Стратегия за национална сигурност на България само да заяви, че държавата ни се стреми да осигури на обществото сигурност и просперитет, без изрично да назове ценностите, които я ръководят. Защото липсата на ясна идентификация, при определени условия, би могла да доведе до опити за изкривяване на водените политики в такава посока, че, в един момент, дори да възникне съмнение за твърдостта на стратегическата ориентация. Ето защо в Стратегията трябва да бъде отчетливо заявено, че политиката на България, като съюзник в НАТО и член на ЕС, участващ в Общата политика за сигурност и отбрана на Съюза, се базира на споделените европейски и евроатлантически демократични ценности.

Ценностите служат като компас за посоката и са стандарт за това кое е добро и правилно. Така те служат и като разграничителна линия, която не може да се прекрачва. Само наличието на този механизъм за измерване може да предпази политиката ни от риска от възприемането на опортюнистичен и безпринципен курс, често прикриван под маската на прагматизма на realpolitik. Защото историята неведнъж е показвала (като особено изразителен е примерът от Мюнхен[3] 1938), че “Всеки път, когато Европа е жертвала основополагащи ценности в името на реалната политика, неизбежно са настъпвали драматични и трагични последствия.”[4] Това важи не само за големите западни държави, но и за тези, които допреди две десетилетия бяха поставени на Изток от Желязната завеса.

Ценности vs. Realpolitik?

Предвид необходимостта от морален императив в политиката, изниква въпросът за често пъти неизбежната необходимост от гъвкавост и прагматизъм, която би могла да накара някои наблюдатели погрешно да търсят противопоставяне между ценностите и политическия реализъм. На пръв поглед, това може да изглежда трудно преодолимо противоречие, но синтезът е възможен, стига субектите да знаят добре кои са и къде минава границата на допустимото. В този ред на мисли, възможно е все пак да се провежда и основана на прагматизма политика, без обаче да се прави компромис с фундаменталните ценности. Защото, само ако държавата е наясно с идентичността си, може да си позволи свободата да бъде гъвкава, доколкото е възможно, като едновременно с това остане солидарен и уважаван съюзник и партньор. Тогава realpolitik започва да служи на страната, без да се поставят под въпрос основните начала и, най-вече, без да се накърнява най-важния капитал – доверието.

Ценностите в стратегиите на евроатлантическото семейство

След като дотук изтъкнахме фундаменталното значение на ценностите в стратегиите за сигурност, следва да направим кратко сравнително представяне на възприетите в ЕС, НАТО и редица съюзници от Алианса подходи по този въпрос. Що се отнася до НАТО и ЕС, споделените от членовете им ценности присъстват в техните договори и стратегически документи. Така те представят образа на двете организации пред останалата част от света и формират водените от тях политики.

Анализът на текста на Договора за Европейския съюз[5], където ценностите се споменават цели 13 пъти, показва, че самият Съюз се основава на тях. Член 2 гласи следното: „Съюзът се основава на ценностите на зачитане на човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и на зачитането правата на човека, включително правата на лицата, принадлежащи към малцинства. Тези ценности са общи за държавите-членки в едно общество, чиито характеристики са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството между жените и мъжете.”

Ценностите са определящи за идентичността на Съюза, неговите институции[6], функциониране и външни отношения[7]. На тях се основава Общата външна политика и политика за сигурност и Общата политика за сигурност и отбрана. Разширяването на Съюза (чл. 49) зависи от това, дали страната, изявила желание да се присъедини към ЕС, зачита и се ангажира да насърчава ценностите, посочени в чл. 2. Още повече, в случай, че посочените в чл. 2 ценности биват нарушавани или се констатира наличието на очевиден риск това да стане, договорът предвижда механизъм за налагане на санкции на съответната държава-член, включително отнемане правото и на глас в Съвета (чл. 7).

Що се отнася до Европейската стратегия за сигурност[8], дефинираните в нея стратегически цели служат за защитата на сигурността и за утвърждаване на ценностите на Съюза. За отношенията с Русия, документът заявява, че „зачитането на общите ценности ще подсили напредъка към стратегическо партньорство” с тази държава. Още повече, че стремежът на ЕС е да се развиват стратегическите партньорства със страни, споделящи общите цели и ценности и готови да действат в тяхна защита.

От нормативната и концептуалната база на ЕС е видно, че споделените ценности са в основата на изграждането, развитието, задълбочаването и разширяването на европейския проект, донесъл безпрецедентен мир и просперитет на народите, участващи в създаването на Обединена Европа.

Същото може да се констатира и за най-мощният в света военнополитически съюз – НАТО. Съгласно подписания на 4 април 1949 Северноатлантически договор, по който България е страна, от 29 март 2004, страните по него са „решени да защитават свободата на своите народи, тяхното общо наследство и цивилизация, основаващи се на принципите на демокрацията, свободата на личността и върховенството на закона.” Освен това, чл. 10 гласи, че „Страните по Договора могат, при единодушно съгласие, да поканят да се присъедини към Договора всяка друга европейска държава, която е в състояние да съдейства за осъществяването на принципите на настоящия Договор и да допринася за сигурността в Северноатлантическата зона”. Стратегическата концепция на Съюза потвърждава, че Алиансът се ръководи от „общите ценности на демокрацията, правата на човека и върховенството на закона”[9].

След като бяха засегнати общите за ЕС и НАТО ценности, този въпрос следва да се разгледа и по отношение на националните стратегически документи на държавите, които ги съставят.

Стратегията за национална сигурност на САЩ[10], като най-силния и влиятелен съюзник в НАТО, е основана на споделените демократични ценности. Документът реферира 16 пъти към тях, като намерението е те да стоят в основата на провежданата политика в международен план. В текста изрично е подчертано, че най-близките съюзници и приятели на САЩ са държавите, с които те споделят общи ценности и принципи. Според документа, САЩ следва да защитават свободата и справедливостта, защото тези принципи са „правилни и верни за всички народи навсякъде по света”. Потвърждава се приоритетното място на свободата, демокрацията, защитата на правата на човека и човешкото достойнство във водената от правителството политика и за отстояването на американските интереси.

В тази смисъл, Стратегията на САЩ отговаря на традицията в тяхната вътрешна и външна политика още от провъзгласяването на Декларацията за независимостта, на 4 юли 1776, според която „всички хора са създадени равни” и разполагат с неотменими права, като „живот, свобода и стремеж към щастие”.

В светлината на традицията на основополагащите принципи, датиращи от епохата на Просвещението, и в духа на приетата през 1789 Декларация за правата на човека и гражданина, интегрирана в конституцията на Петата република, Бялата книга[11] за отбраната и въоръжените сили на Франция определя като една от основните цели[12] на стратегията за национална сигурност да защитава ценностите, свързващи всички граждани с държавата, а именно: „принципите на демокрацията, особено индивидуалните и колективните свободи, зачитането на човешкото достойнство, солидарността и справедливостта.”

Стратегията за национална сигурност на Великобритания[13] подчертава, че подходът към гарантирането на националната сигурност на страната е базиран на ценности, включващи „правата на човека, върховенството на закона, легитимно и отчетно управление, справедливост, свобода, толерантност и възможности за всеки.” Текстът изрично гласи следното: „Тези ценности определят кои сме ние и какво правим. Те формират основата на нашата сигурност, както и на нашето благосъстояние и просперитет. Ние ще ги защитаваме и спазваме у дома и последователно ще ги насърчаваме в нашата външна политика.” Изтъква се също увереността, че тези основни ценности са потенциална основа за постигане на широко съгласие не само в страната, но и навсякъде по света. Освен това, най-добрият начин да се разширяват не само благосъстоянието и просперитета, но и сигурността, е да се „изгражда прогресивна коалиция от правителства и народи в подкрепа на тези ценности.”

Стратегията за сигурност на Канада[14] артикулира основните национални интереси в сферата на сигурността и задава рамката за справяне с предизвикателствата по начин, по който напълно биват отразени и отстоявани ключовите за страната ценности на „демокрацията, правата на човека, зачитането на върховенството на закона и плурализмът”. Стратегията откроява като основополагащи ценности за обществото също „отвореността[15], многообразието и зачитането на гражданските свободи”. Амбицията е ангажиментите към сигурността да не влизат в конфликт с тях. Защитата на Канада и на нейните граждани в страната и по света е определена като върховен приоритет, изискващ правителството да защитава гражданите, ценностите и основните институции на страната.

Стратегията за национална сигурност на Холандия[16] определя зачитането на основните ценности като национален интерес, като те са определящи за степента на общественото сцепление. Нарушаването им е определено като равностойно на нарушаване същността на холандското общество. Като основополагащи ценности са дефинирани равнопоставеността и забраната за дискриминация, свободата на религията, вярата, изразяването, сдружаването, събиранията и демонстрациите, зачитането на личния живот и интегритета на личността. Военната доктрина[17], от своя страна, определя като основна цел на всяка нация да гарантира жизненоважните си интереси, като същевременно поддържа своите собствени стандарти и ценности.

До момента бе разгледано мястото на ценностите (принципите) в стратегическите документи на държави, в които демокрацията е стабилна и с богати исторически традиции. Ред е да се обърне внимание и на тези държави, включително и на България, които преди две десетилетия започнаха трудния път на завръщане към обединяваща се Европа след съветската окупация и/или наложената доминация на Москва след края на Втората световна война.

В Стратегията за национална сигурност на Унгария[18] ценностите са широко застъпени. Още с въведението си документът заявява, че задачите и средствата за отстояване на националната политика за сигурност биват идентифицирани, като се вземат предвид ценностите, интересите и предизвикателствата на средата за сигурност. В първа глава „Ценности и интереси” изрично са изброени фундаменталните ценности, определени като „традиционни, взаимосвързани и взаимнозависими”, а именно: „мир, сигурност, стабилност, суверенитет, демокрация, върховенство на закона, свободна инициатива и зачитане на човешките права и основните свободи”. Значителна част от глобалните предизвикателства са насочени било срещу една или едновременно и срещу трите ценности: „свобода, сигурност и справедливост”, като това поставя отчетливи заплахи пред „отворените общества”.

Като национален интерес в сферата на сигурността, Унгария възприема широкото разпространение на демократичните ценности, включително извън евроатлантическата зона. Още повече, че унгарската външна политика, вследствие участието на страната в Общата външна политика и политика за сигурност на ЕС, е основана на общите ценности. Изрично се казва, че в интерес на Унгария е „деликатният баланс между ценности и интереси, синтезът между свобода и сигурност, да бъдат постигнати по начин, зачитащ стандартите на основните свободи и върховенството на закона”. Не на последно място, според Глава 5, секторните стратегии, които следва да се изработят в съответствие със Стратегията за национална сигурност, са базирани на ценностите.

Стратегията за сигурност на Словакия[19] посочва, че държавата се придържа към ценностите на „свободата, мира, демокрацията, върховенството на закона, справедливостта, плурализма, солидарността, човешките права и основните свободи.” Интересите в сферата на сигурността са базирани на гореспоменатите ценности. Разглеждайки терористичната заплаха, текстът на Стратегията гласи, че тероризмът подкопава „основните демократични ценности на обществото, като отвореността, индивидуалната свобода, стойността на човешкия живот и толерантността.”

Според Стратегията за национална сигурност на Полша[20], движението „Солидарност”, което се е позовавало на християнските ценности, формирали европейската цивилизация и идеята за суверенитет на нациите и независимостта на държавите, е променило лицето на Европа. Националните интереси на страната са изведени от фундаменталните и непреходни ценности. Свободата, сигурността и зачитането на човешките права са конституционно национални дефинирани интереси, наред със защитата на независимостта, териториалната цялост, запазването на националното наследство и опазване на околната среда в условията на устойчиво развитие. По отношение на вътрешната политика, държавата трябва да създава условия гражданите да зачитат законите и демократичните ценности, а във външен план да работи за запазването на общите ценности и развитието на механизмите за сътрудничество в рамките на ЕС, в евроатлантическата зона и в глобален план.

Стратегията за сигурност на Чехия[21] съдържа четири раздела,
очертаващи основните ценности, интереси, позиции и амбиции на страната в
стремежа й да гарантира сигурността си. Що се отнася до оценката на стратегическата среда, документът заявява, че „взема предвид заплахите, пораждани от преднамерени действия, които могат да навредят на интересите и ценностите на Чешката република.” Макар че не са обособени на едно място, в една категория, в документа са застъпени свободата, демокрацията, върховенството на закона, фундаменталните човешки права и свободи и принципите на пазарната икономика. „Защитата на демокрацията, върховенството на закона и фундаменталните човешки права и свободи на населението” е дефинирана като жизненоважен интерес, а основното задължение на правителството е да го защитава с „всички възможни подходи и всички налични средства”. „Подкрепата за разпростирането на свободата, демокрацията и принципите на върховенството на закона”, на свой ред, е определена като стратегически интерес.

Позоваване на демократичните ценности, като основа на провежданата външна политика, намираме и в Стратегията за национална сигурност на Румъния[22]. Националните интереси се определят като основани на ценностите, приети и следвани от румънското общество. Съгласно Стратегията, изборът на Румъния да следва европейска и евроатлантическа интеграция е мотивиран от желанието и да бъде „защитник на ценностите на мира и демокрацията”. Последната е определена като „важен ресурс във вътрешната среда за сигурност[23]. ”Като национални интереси са определени гарантирането на фундаменталните и демократичните свободи, както и отстояването на националната идентичност и следването й като демократична ценност чрез използването и развиването на националното културно наследство и съзидателните способности на румънския народ.

Като цели на стратегията за сигурност за зададени гарантирането на конституционния ред, изграждането на върховенството на закона и демократичните функции на румънското общество посредством защитата на демократичните свободи на гражданите, конституционните права и задължения, равенството във възможностите,…обществената солидарност и др. На ценностно равнище, документът се позовава и на толерантността, диалога, зачитането на правата на човека, етническото многообразие, защитата на малцинствата.

Отслабването на духовните ценности, които са в основата на националната идентичност, се смята за уязвяващ обществото фактор. Като едни от главните външни рискови фактори за националната сигурност са определени действията, подбуждащи към екстремизъм, нетолерантност, сепаратизъм и ксенофобия, които биха могли да засегнат както страната, така и напредъка на демократичните ценности.

Що се отнася до някои бивши съветски републики, които понастоящем са членки на НАТО и ЕС, националната политика за сигурност на Естония[24] е основана на принципа, че сигурността е неделима, на необходимостта от международно сътрудничество в сферата на сигурността и, не на последно място, на общата защита на демократичните ценности. Във връзка с оценката на средата за сигурност и най-вече на опасността от външна принуда, последната може да се преодолее чрез интеграцията в ЕС и НАТО, успешното икономическо, политическо и обществено развитие и консолидацията на обществото на базата на демократичните ценности и успешното гарантиране на реда и законността. По отношение на външната политика, в интерес на Естония е разпространението на демократичните ценности и защитата на човешките права и свободи.

Националната стратегия за сигурност на Литва[25] изрично указва, че страната ще бъде съюзник, в политическо, икономическо и военно отношение, с държави, придържащи се към същите политически, социални, културни и морални ценности. Като ценности са дефинирани стабилното функциониране на демокрацията, гражданското общество, и свободната пазарна икономика, а членството в международни организации (НАТО и ЕС тук имат специално място), признаващи и насърчаващи тези ценности, е важен елемент в стратегията на страната. В заключителните разпоредби специално се посочва, че дългосрочните стратегии ще продължават да бъдат следвани в съответствие с политическите, икономическите, обществените, военните и културните интереси, въз основа на споделените от демократичния свят ценности.

Дотук разгледахме ценностите в стратегическите документи на ЕС, НАТО и редица страни-членки. В общи линии, те са характерни за целия западен демократичен свят и, като такива, са споделени. Три от тях най-често се споменават в разгледаните по-горе документи: демокрация, права на човека и върховенство на закона. Без нито един от тези три принципа демокрацията няма да бъде такава, каквато я познаваме по примера на САЩ, Великобритания, Франция и други държави с богати демократични традиции. Те са обединяващи и задават морално-етичния облик, който ясно отличава държавите от европейското и евроатлантическото семейство от други държави и международни организации. Тяхното утвърждаване в новоприсъединилите се страни-членки на ЕС и НАТО, както и в страните-кандидатки, е неизменно условие за принадлежността към една обща цивилизация. Цивилизация, към която духовно принадлежи и България, но от която принудително е била откъсната в продължение на близо половин век заради решенията на Ялтенската конференция през 1945, когато е особено остър сблъсъкът на ценностния императив с политическия реализъм.

Все пак картината на настоящето изследване би била непълна, ако не се анализират накратко и стратегиите на държави извън ЕС и НАТО, включително и тези, които имат конкуриращи се с тях стратегически интереси. Още повече, че ценностите присъстват отчетливо във въпросните стратегии, като също формират лицето на държавата пред света и изразяват провежданата политика. В тази връзка ще разгледам бегло стратегията на Русия като голяма държава, чиито стратегически интереси се разминават с тези на НАТО и ЕС, и тази на Армения, която е разположена в стратегически важен регион и възможностите й за провеждане на независима национална политика за сигурност в немалка степен са повлияни от целенасоченото въздействие на руската политика, което пък, на свой ред, се улеснява от специфичната ситуация, в която се намира страната.

Ценностите в стратегиите на държави извън НАТО и ЕС

Стратегията за национална сигурност на Руската Федерация[26] отчита укрепването на общественото съгласие на основата на общите ценности – „свобода и независимост на руската държава, хуманизъм, мира между националностите и единството на културата на многонационалния народ на Руската Федерация, уважение на семейните традиции и патриотизъм.” В частта, която разглежда мястото на Русия в съвременния свят обаче, се подчертава, че „ценностите и моделите на развитие са станали предмет на глобалната конкуренция”.

Така направените формулировки са разбираеми от гледна точка на традицията на руската глобална политика още от царско време. Въпросът е, доколко тези ценности наистина се споделят от всички народи в многонационалната Руска Федерация или предимно от руската нация. Освен това, като терминология, някои от тях съвпадат с тези на евроатлантическата общност, но остава открит въпросът за реалната им интерпретация. Друг не по-малко съществен момент, е че за Кремъл ценностите се разглеждат като предмет в контекста на глобалната конкуренция.

Относно Стратегията за национална сигурност на Армения, която е бивша съветска република и (за разлика от балтийските държави) по обективни причини не върви по пътя на евроатлантическата интеграция, ценностите са изведени още в самото й начало. Фундаменталните ценности на националната сигурност са независимостта на страната, като суверенна, демократична, социална и правова държава, защитеност на държавата и народа (териториална цялост, неприкосновеност на границите, физическо съществуване на населението), мир и международно сътрудничество, съхранение на арменската идентичност в страната и в чужбина, благосъстояние за населението. На тази основа Стратегията предписва конкретни действия, за реализирането им.

Ценностите в сегашната концептуална база на Република България

България, като член на ЕС и НАТО и като страна по учредителните договори на двата съюза, е обвързана със заложените в тях ценности. В това си качество тя провежда вътрешна и външна политика, основана на фундаменталните споделени европейски и евроатлантически ценности. Най-важното обаче е не толкова формалното им приемане, като част от националното законодателство, а тяхното практическо прилагане и отстояване, както в страната, така и на международната сцена. Нещо повече, България трябва да насърчава, заедно със съюзниците и партньорите си, разпространението на споделените ценности както в регионален, така и в глобален план. Предвид казаното, логично изниква въпросът как те са отразени в законодателството и националната стратегическа и концептуална база.

Конституцията[27] на Република България от 1991 съдържа следния недвусмислен и тържествен текст: „Ние, народните представители…, в стремежа си да изразим волята на българския народ, като обявяваме верността си към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост; като издигаме във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност; като съзнаваме неотменимия си дълг да пазим националното и държавното единство на България, прогласяваме своята решимост да създадем демократична, правова и социална държава...” Така формулиран, текстът предоставя добра правна и концептуална основа за прецизно формулиране на ценности в разработваната Стратегия за национална сигурност.

В съответствие с Конституцията, законите и международноправните задължения на страната е разработена и действащата Концепция за национална сигурност[28] от 1998, която вече успешно изпълни основните си цели – България да се присъедини към НАТО и ЕС. Тя обаче не обособява изрично и на едно място ценностите, обединяващи българското общество, въпреки че на места прави референция към „съхраняването на националните духовни и културни ценности и традиции”. Въпреки това, от съдържанието и могат да се изведат редица ценности, смятани за достижение за общността на демокрациите, към която България започна своето завръщане след падането на Берлинската стена. Параграф №23 на документа гласи:

„…Интересите на българските граждани са в реалното гарантиране на конституционните права и свободи, личната безопасност, повишаването на качеството и равнището на живота, на социално и здравно осигуряване.

Интересите на гражданското общество са в утвърждаването на демокрацията, гражданския контрол върху институциите и свободата на сдружаване, в правата на религиозните, етническите и малцинствените групи, в съхраняването на националните духовни и културни ценности и традиции.

Интересите на държавата изискват защита на Конституцията, суверенитета и териториалната цялост на страната, постигане на политическа и финансова стабилност на икономическото и социалното развитие, строго спазване на правовия ред, равнопоставеност и взаимноизгодно международно сътрудничество.”

На свой ред, политическата рамка на Стратегическия преглед на отбраната[29] прави следната констатация: „За периода след 1989, от тоталитарно общество, Република България се изгради в демократично общество с устойчиво развитие, последователна политика и признати общочовешки ценности.” Документът гласи също, че „Водена от разбирането за неделимата същност на сигурността в съвременния свят, Република България прие предизвикателството да споделя отговорността за защита на човешкия живот и права, на върховенството на закона, на международния мир и сигурност, на свободните икономически отношения.” Освен това, „зачитането на демократичните ценности и на международния правов ред, съчетано с активна външна политика, ще допринася и в бъдеще Република България да бъде приемана като надежден съюзник и партньор при споделянето на отговорностите за международната сигурност и колективната отбрана.”

Какви ценности следва да залегнат в Стратегията за национална сигурност

Анализът на сега действащата правна и концептуална база дава основание да се твърди, че в нея се съдържат фундаментите, които отличават България като страна, принадлежаща в ценностно отношение към европейската и евроатлантическата общност. Още повече, че това са споделени ценности, които ръководят политиката на страната като член на НАТО и ЕС. Въпросът е обаче, че тази материя би могла да се уреди по един по-стегнат, интегриран и консистентен начин, които да произвежда максимален ефект, от гледна точка както на представянето пред останалата част от света, така и на най-ефективното провеждане на националната политика във вътрешен и международен контекст.

Чрез изработването на Стратегията за национална сигурност България разполага с възможността да обедини на едно място основополагащите и споделени ценности, които ръководят гражданите, обществото и държавата, утвърждават идентичността и задават облика на България като нормална европейска държава в глобалната политика.

Предвид казаното, може да се направи опит за обобщаване на ценностите, които биха могли да залегнат в Стратегията за национална сигурност. Като такива, те стоят в основата на националните интереси, които, от своя страна, са решаващи в процеса на целеполагането. Последното пък мотивира провежданите политики, които, на свой ред, изискват необходимите за реализирането им финансови, материални и човешки ресурси. Това е причината, налагаща ценностите да бъдат изброени още в самото начало на документа, който логически и структурно трябва да се изгради предвид техния фундаментален характер.

От друга страна, ценностите, които ще бъдат споменати в Стратегията, следва да са максимално изчистени, като формулировка, и да бъдат недвусмислени, от гледна точка на евентуалното им тълкуване. Като такива, те трябва да служат като механизъм за измерване на правилността на всяко политическо действие във вътрешен или външен аспект и да поставят твърди ограничения, които да предотвратят всякаква възможност за компромиси със стратегическата ориентация за сметка на конюнктурни интереси.

При формулирането на ценностите в Стратегията за национална сигурност, преди всичко, на челно място следва да изпъкне триото, което е определящо за стратегиите на НАТО, ЕС и водещите съюзници и партньори, а именно: демокрацията, правата на човека и върховенството на закона. Тяхното наличие създава необходимите условия за съществуването и развитието и на други основополагащи ценности, като мир, сигурност, свобода на личността, равенство във възможностите, справедливост, толерантност, търпимост и солидарност. Всички те ще направят възможно съществуването на една истинска и основана на ценностите пазарна икономика.

Така изброеният списък с основополагащи ценности няма претенции да бъде изчерпателен, но при съставянето му следва да се отчитат два момента: принадлежността на България към общността на европейските демокрации и евроатлантическото семейство, както и богатите традиции на българското историческо, културно и духовно наследство, спомогнали за съхраняване на националната идентичност през вековете на трудни изпитания и исторически обрати.

Вместо заключение

Разгледана в контекста на настоящото изследване, стратегията, като инструмент, играе двояка роля: тя едновременно отразява ценностите и принципите, които ръководят едно общество или общност от държави, но същевременно прилагането й води до тяхното утвърждаване. В този смисъл, всяко предписано, съгласно стратегическите документи, политическо действие е както функция на споделените ценности, така и фактор за тяхното укрепване и разпространение. Ето защо от решаващо значение е не само те да бъдат добре формулирани и изрично разписани, но най-важното е как и доколко биват прилагани както вътре в страната, така и в международната политика.

В този смисъл, не може да не се отчита и една друга страна на въпроса, а именно, че не липсва солидно основание да се претендира за прилагане на споделените ценности във външен план, ако те не съществуват или са недостатъчно утвърдени във вътрешната политика. Тук трябва да се отчита, че предвид трудностите на прехода към демокрация и наследството от социализма, моралните устои на българина са подложени на деструктивно въздействие. Ето защо понастоящем е важно обществото ни да има ясна и решителна представа за своята идентичност, за да може да бъде полезно най-вече на себе си. Това, от своя страна, ще направи възможно България да се развива като солидарен, ефективен и високоуважаван член на ЕС и НАТО.

Предвид всичко казано по-горе, днес е крайно наложително България своевременно да изработи и приеме първата си Стратегия за национална сигурност, която да постави здрави ценностни основи, способни да ръководят политиката ни за сигурност и отбрана в условията на новите предизвикателства в глобализиращия се и, едновременно с това, все по-трудно предсказуем свят.

Бележки:

1. Етиката (от гръцки етос – обичай), позната също и като морална философия, е дял от философията, отнасящ се до въпросите на морала; тя третира концепции като добро и зло, правилно и погрешно.

2. Относно т.нар. преобръщане на ценностите, т.е. възприемането на морално погрешното като адекватно поведение за оцеляване и постигане на личен просперитет, вж. Найденов, Михаил. “Актуални предизвикателства пред сигурността на Република България в съвременната стратегическа среда”, сборник с доклади от конкурса “Научна поддръжка на трансформацията на сектора за сигурност – 2008 г.”, Академично издателство “Проф. Марин Дринов”, София 2009.

3. Мюнхенското споразумение, подписано на 30.09.1938 от правителствените ръководители на Великобритания, Франция, Италия и Германия, предава на Третия Райх чехословашката Судетска област. Това е израз на следваната тогава от Лондон и Париж политика на умилостивяване (appeasement) спрямо Хитлер, която обаче води до противоположния резултат – нацистка Германия продължава да претендира за още територии, което предизвиква избухването на Втората световна война.

4. Kalniete, Sandra. “Value judgment”. The Prague Post, 17 March 2010

5. Вж. консолидираните текстове на Договора за Европейския съюз и Договора за функционирането на Европейския съюз, както и на техните протоколи и приложения с измененията, направени с Договора от Лисабон, подписан на 13 декември 2007 в Лисабон.

6. Член 13, 1. Съюзът разполага с институционална рамка, която има за цел да насърчава неговите ценности…”

7. Член 3, 1. Съюзът има за цел да насърчава мира, ценностите си и благоденствието на своите народи;…5. В отношенията си с останалата част от света Съюзът утвърждава и насърчава своите ценности и интереси и допринася за защитата на своите граждани.

8. Европейска стратегия за сигурност, Сигурна Европа в един по-добър свят, 12 декември 2003.

9. The Alliance’s Strategic Concept approved by the Heads of State and Government participating in the meeting of the North Atlantic Council in Washington D.C. 24 Apr. 1999

10. The National Security Strategy of the United States of America, 16 March 2006.

11. Le Livre blanc sur la défense et la sécurité nationale, République française, 17.06.2008

12. Наред със защитата на населението и територията и приноса към европейската и международната сигурност

13. The National Security Strategy of the United Kingdom. Security in an interdependent world, March 2008.

14. Securing an Open Society: Canada’s National Security Policy, April 2004

15. Понятието openness е пояснено като откритост на канадския начин на живот към идеи, иновации и хора от всички краища на света (с цел интегрирането им в обществото); в текста изрично се отхвърлят нетолерантността, екстремизма и насилието.

16. National Security Strategy of the Netherlands, 2007

17. Netherlands Defence Doctrine, September 2005

18. The National Security Strategy of the Republic of Hungary, 15 April 2004

19. Security Strategy of the Slovak Republic, 2005

20. National Security Strategy of the Republic of Poland, 2007

21. Security Strategy of the Czech Republic, 2004

22. National Security of the Republic of Romania, 2005

23. domestic security environment

24. Estonian Security Policy, 8 May 2006

25. National Security Strategy of Lithuania, 2002

26. Стратегия национальной безопасности Российской Федерации до 2020 года, 12 мая 2009.

27. Конституция на Република България (Обн., ДВ, бр. 56 от 13.07.1991, в сила от 13.07.1991, изм. и доп., бр. 85 от 26.09.2003 г. изм. и доп., ДВ. бр.18 от 25.02.2005, бр. 27 от 31.03.2006, бр.78 от 26.09.2006 - Решение № 7 на Конституционния съд от 2006, бр. 12 от 6.02.2007)

28. Концепция за националната сигурност на Република България, приета с Решение на 38-о НС от 16.04.1998, обн., ДВ, бр. 46 от 22.04.1998.

29. Стратегическия преглед на отбраната. Политическа рамка. Документът е приет с Решение на Народното събрание от 25.03.2004.

* Българско геополитическо дружество