21
Нед, Юли
26 Нови статии
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Известният румънски социолог и геополитик Илие Бадеску е роден на 9 май 1948 в Лункавита (окръг Караш Северин, в историческата област Банат). През 1972 завършва социология в Букурещкия университет, където по-късно защитава и докторска степен. По-късно специализира в различни американски университети.

Преподава социология и геополитика в Букурещкия университет (сред курсовете, които води, е „Нации и национализми на Балканите”), където ръководи Центъра за геополитика и визуална антропология. Освен това е директор на Института по социология към Румънската академия на науките и президент на Асоциацията на румънските социолози.

Професор Бадеску е известен като автор на доктрината за „ноологията”, която, според него, дава възможност да се преосмислят основите на човешкото познание и ролята в него на Божествените постановки, т.е. тя се  базира на някои елементи на средновековното мислене. Илие Бадеску е автор на няколко десетки книги, по-известни от които са „Геополитически трактат” (2004), „Геополитиката на европейската интеграция” (2002) и „Социология и геополитика на граничните пространства” (1995). През 2002 основава „Списание за социология, геополитика и геоистория”.

 

-          Каква е съвременната геополитическа роля на Румъния? Представлява ли страната Ви независим геополитически субект в европейската политика и каква геополитическа стратегия е най-изгодна за нея?

-          Румъния открай време играе специфична геополитическа роля в пространството, част от което е, дори ако тази роля не винаги е достатъчно ясно изразена. Без значение, дали става дума за черноморското пространство и кавказко-каспийския пояс, или за пространството на Европейския съюз, или пък за евроатлантическото пространство, Румъния неизбежно осъзнава двусмисления характер на пространството, към което принадлежи. Това е карпатско-дунавско-черноморското пространство, което се разделя, съответно, на карпатско, дунавско и черноморско субпространства. Черноморското пространство например, което е определящо за геополитическата роля на Румъния, също притежава двойнствена характеристика, проявяваща се и в геополитическата роля на държавите, разположени по бреговете му: това е пространство, където се срещат множество култури, както и трите монотеистични религии, което стимулира както диалога и единството, така и разграничаването.

Смятам, че Румъния е заинтересована да поеме роля, която да утвърди традиционното и геополитическо призвание: да трансформира раздорите и конфликтите в сътрудничество, хармония и консенсус, да търси механизмите за управление на съществуващото напрежение, така че то да не води до разрив, а към синергия (т.е. към съвместни действия). Разбираемо е, че геополитическата роля на една средна по размери държава в по-голяма степен зависи от политическите групи, които електоралните условия водят на власт. Въпреки това, Румъния, по самата си природа, заема двойнствена позиция в пространството, към което принадлежи. Дори днес, когато тя не изглежда независим субект в европейската политика, Румъния прокарва много важна политическа стратегия, чиито императив са мирът и сигурността във всичките три подпространства, за които споменах по-горе и част от които е тя. Този феномен може да се разбере много по-лесно, ако използваме метода на скаларния анализ. Като цяло, може да се твърди, че най-изгодната за Румъния геополитическа стратегия е стратегията на синергията, т.е. на сливанията, там, където много често агресивните интереси водят до съживяване на геополитическата стратегия на разделението, напрежението и конфликтите. Как точно изглежда тази „геополитика на сливанията” съм се опитал да покажа в книгата си „Ноополитика”. В основата и е теорията за асинхронните явления, в чиито рамки демонстрирам и приложението на ноологическата теория в геополитиката.

-          Как, според Вас, могат да бъдат решени т.нар. „замразени конфликти” в Черноморската зона и на Балканите, включително този в Приднестровието, който най-пряко касае Румъния. В тази връзка, как оценяватe последиците за света и за Румъния от обявяването на независимо Косово преди две години?

-          Наличието на редица проблеми, като споменатия в Молдова и някои други, в които се концентрират негативните енергии на разделителните възли, наричани „замразени конфликти”, показва, че решението на вече появилия се геополитически проблем не следва да се търси на локално равнище, а на равнището на пространството или субпространството, в които той се корени. Според мен, всички тези конфликти са стари проблеми с нов облик, които на практика илюстрират възможността за управление на различията посредством стратегията на разрива, доколкото, сам по себе си, „замразеният конфликт” е неизлекувана рана, постоянен феномен на разрива, дори ако на пръв поглед изглежда, че „раната” вече е зараснала.

Замразените конфликти са остатъци от старата геополитическа граница, каквато беше желязната завеса и вместо която сега се очертава гигантски системен разлом. За съжаление, струва ми се, че големите държави нямат достатъчно воля, енергия, а вероятно и време, за да решат този проблем. Впрочем, някои от тях просто не са заинтересовани от това. Струва ми се, че този тип конфликти естествено са свързани с това, как се използват геополитическите коридори. В случая с приднестровския и косовския конфликти например, става дума за Адриатическия коридор и коридора, свързващ Балтийско с Черно море.

Други замразени конфликти могат да бъдат свързани с подобни геополитически „единици”, по отношение на които основните играчи все още не са постигнали геополитически консенсус. Тук можем да включим двете зони на „вътрешния полумесец”, които обкръжават Черноморското пространство, т.е. кавказко-каспийския пояс. Ясно е, че липсва консенсус за управлението на такива субпространства, като геополитическите коридори и зоните на „вътрешния полумесец”. Решаването на замразените конфликти изцяло зависи от концепциите, използвани за управляването на тези субпространства. Когато въпросните концепции бъдат хармонизирани, това ще се прояви и в рамките на решаването на някои от замразените конфрикти. Това е по-общ проблем, свързан и със сложния режим на реализация на едно специфично право на собственост, което все още не е регламентирано от практиката и не е юридическо оформено, а именно правото на колективна (идентитарна) собственост, което в Румъния доста подробно е анализирано от академик Тудорел Постолаке.

-          Как виждате бъдещите отношения между Румъния и Молдова (Бесарабия)? Как, според Вас, следва да се решават проблемите с „външните румънци” и, в частност, тези от Молдова и Украйна?

-          Тези отношения, до голяма степен, зависят от трите геополитически пространства, в чиито рамки се разглеждат. От една страна, Европейският съюз смята, че пространството, което пресича черноморско-балтийската ос, е източната гранична ивица на ЕС (т.е. негово гранично пространство). На свой ред, Русия смята това пространство за своя „близка чужбина”, а пък Румъния го разглежда като част от единната геополитическа система, от която зависи възможността на страната, разположена в района на Долния Дунав, да играе геополитическа роля в рамките на пространството, към което принадлежи. Става дума за пет геополитически „реперни” точки в това пространство: Карпатите, Дунав, Черно море, черноморско-балтийския коридор (т.е. линията, свързваща Балтика с Черно море) и Проливите. Георге Братиану, автор на известната геополитическа монография за Черно море, добавя към тях и Крим, като ключов пункт в това пространство.

Възможно е, Румъния да бъде по-склонна да използва лостове, произтичащи от логиката на регионалните процеси (вючително и такива, които са свързани с процесите в бизнес-средите от конкретното подпространство) и от новите регионални пазари на работна сила (проблемът за нововъзникващите или гранични пазари). Русия, и най-вече Москва, си остава основния полюс, привличащ миграционните потоци от Централна и Северна Евразия. В качеството си на мост към западните пазари, Румъния се превръща (най-малкото) в междинна зона на привличане, както за бизнеса, така и за работната сила. В тези условия, според мен, политиката на сътрудничество, белязана от появата на регионалните пазари на работна ръка и регионалните бизнес-общности, съществено ще влияят както на взаимоотношенията между Румъния и Бесарабия, така и на тези с Украйна, също както впрочем и политиката за защита на идентичността на „външните румънци”. Вторият въпрос е свързан и с възможностите на румънската държава да поеме ролята на „държава на южнодунавската култура”, без която всяка политика за защита на идентичността на румънците ще си остане само на хартия.

-          Кои днес са най-важните интереси на Румъния?

-          Румънските интереси могат да бъдат разбрани, ако обърнем повече внимание на възникването на геополитическата конюнктура, в която, както ми се струва, се възраждат старите разделения, а се появяват и нови. В тези условия, румънците демонстрират интересна приемственост, обвързвайки националните си интереси със стратегията на мира и диалога, а не на конфронтацията и войната. Струва ми се, че отношението на румънците към техните съседи, също както и към великата държава, разположена на изток от нас – т.е. Русия, може най-добре да се опише с гръцкия термин „синергия”, който вече споменах по-горе, и който, най-общо, би могъл да се преведе като „съвместни действия”. Призванието на румънската нация е геополитическата синергия, което е свързано и с нейното разположение в една зона, където се срещат няколко големи геополитически пространства и велики държави, стремящи се да разкъсат пространственото единство и да използват съществуващите различия за да реализират стратегия на разрива, а не на единството. В пространството на историческото си съществуване, румънците непрекъснато се опитват да трансформират границите, разривите и напреженията, възникващи под натиска и влиянието на великите държави, в обединение и сплотяване на силите.

Стратегическите интереси на румънците достатъчно ясно са формулирани от големия румънски поет (и геополитик) Михай Еминеску, който свързва постоянните интереси на румънците с онова, което нарича „държава на културата на Долен Дунав”. Предполагам, че тази концепция прави по-разбираеми стратегическите интереси на румънците в карпатско-дунавско-черноморското пространство. Без оглед на степента на „олигархизация” на елитите в Букуреш, мисля, че Румъния ще продължи да се стреми най-вече към постигане на регионална сигурност, особено предвид наличието на вектори (нерядко много силни), стремящи се да разкъсат единството и мира в региона. От друга страна, не можем да разберем кои са истинските интереси на Румъния, ако не анализираме геополитиката на Черно море и кавказко-каспийския пояс (чиято ос е Крим).

Колкото и геополитически систематизирана да е тази конюнктура, тя не може да унищожи интересите, свързани със защитата на колективната собственост на румънската нация, отличаваща се от другите, но с отворена идентичност. Този факт би могъл да обясни румънския геополитически „стил”, който е много силно обвързан със зоните на „вътрешния полумесец” (използвайки формулировката на Макиндер). Между другото именно особеностите на този „стил”  ми дават основание да твърдя, че макар страната ни да е член на НАТО и ЕС, румънците никога няма да действат като врагове на Русия.

-          В тази връзка, какви, според Вас, биха могли да бъдат последиците от разполагането на елементи от новата американска система за ПРО в Румъния? И доколко е свързан с този проблем въпросът за румънското участие в проекта „Южен поток”?

-          Преди всичко, бих искал да отбележа, че проблемите, свързани с решението за разполагането на американската система за ПРО, все още имат по-скоро принципен характер, т.е. все още сме далеч от конкретните въпроси, касаещи това разполагане. Имам чувството, че и в Америка мнозина недоумяват защо има толкова сериозна разлика между предишната концепция на Буш за ПРО и сегашната – на Обама. Типът на прехващащите системи, които САЩ възнамеряват да разположат сега, имат по-малък радиус, отколкото ракетите, които предлагаше администрацията на Буш. Разбираемо е, че една страна, принадлежаща към кавказко-каспийското пространство, където има логистичен възел от газопроводи и е налице голяма концентрация на ресурси (в сравнение с останалото евразийско пространство), не може да не привлича вниманието на големите държави, включително и на Америка. При всички случаи, споровете, демонстрираната загриженост, инициативите и възможните (днес или утре) конфликти по въпросите, касаещи политиката и стратегията на черноморското и кавказко-каспийското пространства, много силно „ухаят” на газ и петрол. Затова смятам, че обсъждането на техническите и геостратегически аспекти на разполагането на ПРО, най-вероятно, може да бъде включено в категорията на многостранните, а не на двустранните въпроси, и предполагам, че решението няма да бъде взето незабавно и едностранно, дори когато става дума за държава като САЩ.

В този смисъл, реакцията на Букурещ ми изглежда по-скоро принципна и не мисля, че ще повлияе на интереса на Румъния (макар засега той да не е първостепенен) да се включи в проекта „Южен поток”, както и в други подобни проекти в същата зона. Не бива да игнорираме това, че, както посочват военните експерти, прехващащите ракети, които евентуално ще бъдат разположени в Румъния, няма да застрашават трансантарктическата система на Русия. Не трябва да забравяме също, че този въпрос, сам по себе си, е свързан с някои други, например с това, че Америка се нуждае от руската подкрепа за налагането на по-сурови санкции срещу Иран. Многозначителен е и фактът, че междувременно Москва отхвърли предложението на една сепаратистка провинция в Черноморското пространство (очевидно се има предвид Приднестровието – б.р.) за разполагането в нея на руски ракети „Искандер”.

-     Според Вас, има ли бъдеще сегашната стратегия на европейската интеграция? Какво струва на румънското общество интеграцията на страната в структурите и механизмите на ЕС? Впрочем, като социолог, как оценявате днешното състояние на румънското общество?

-     Смятам, че всяка интеграционна стратегия има своите шансове, ако запази отворения си характер. Ако Европа продължи да практикува историческия си модел на отворена идентичност, която съдейства за 600-годишното и превъзходство над останалите цивилизационни системи, Европейският съюз би могъл да разчита на сравнително добро бъдеще. Що се отнася до бремето на разходите по интеграцията, то е огромно и засега е трудно да се оцени по класическия модел „разходи – печалба”. Попитайте някой румънец за ползата от евроинтеграцията и той ще ви каже, че тя е голяма, същото важи и за разходите, но повечето ще се затруднят да определят съотношението между ползите и разходите. Лично аз смятам, че това съотношение зависи до голяма степен от това, как държавите-членки се подготвят за интеграционния процес. Ако тази подготовка е достатъчно организирана, последиците от него ще са положителни, ако обаче тя е била хаотична то (поне в средносрочна перспектива) и разходите значително ще надхвърлят ползите. За съжаление, Румъния олицетворява именно втория случай и вместо да получава, дава и ще продължава да дава прекалено много на Съюза. В тази връзка ще припомня, че страната ни е на пето място в списъка на държавите с най-големи вноски в общоевропейския бюджет, наред с Германия, Франция, и Холандия, само че те ги плащат с излишъците на националното си производство, докато Румъния – с неговия дефицит, който все повече се задълбочава, увеличавайки риска да се сблъскаме по-скоро с прогресираща неразвитост, отколкото със стремителен прогрес, т.е. с истинско развитие.

Мисля, че Румъния сбърка, като не се съобрази с концепцията за трудовата собственост, в рамките на политиката на реформи и приватизация, наложени от самата доктрина на интеграцията. Тази грешка ни струва ускорено обедняване, особено в селските райони, което бързо акумулира всички негативни ефекти на периода след 1989: нарастване на бедността, взрив на детската и майчина смъртност, застаряване на селското население, появата на все нови и нови тежки последици от обедняването, придобиващи застрашителни размери и т.н. Така, един от законите за приватизация на поземлената собственост (Закон № 18 за поземления фонд) провокира стремителната пауперизация на селското население, тъй като го откъсна от оръдията на труда, макар че всички те, т.е. целият селскостопански инвентар, бяха собственост земеделските стопани и техния труд, а не на държавата. Държавата подели земята, но не и инвентара, така че селяните се оказаха в безизходна ситуация и единственото решение за тях се оказа масовата миграция. Бягството от селата придоби гигантски размери, именно защото при осъществяването на реформите никой не мислеше нито за трудовата селска собственост, нито за проблемите на националния трудов пазар. Върху всичко това се насложиха и последиците от глобалната криза и т.нар. „казино-капитализъм”, наред с ефектите, породени от появата на съмнителната в морално отношение прослойка на „новобогаташите” (т.е. новият икономически елит), изповядващ по-скоро култа към неограниченото потребление, отколкото вярата в Бога, което, както ми се струва, е сред най-големите пороци на целия посткомунистически Изток.

-          Кои са основните тенденции в румънската геополитика и социология? Как следва да се развива румънската наука за да съхрани създадените от нея самобитни научни школи?

-          Що се отнася до социологията, в момента в нея доминира течението, опиращо се социологическите проучвания, подчинени или не на политическия маркетинг. Паралелно с него съществува и друго течение, чиито представители са част от академичните кръгове, силно свързано със западните социологически школи, което от една страна му придава легитимност, но от друга е негова слабост. Накрая, развива се и т.нар. практическа социология, която отделя повече внимание на фундаменталните социални проблеми на Румъния. Това течение се представлява от Центъра за изследване на качеството на живот, който изследва проблемите на бедността, социалната политика и т.н., и Института по социология на Румънската академия на науките, който се стреми да възроди традициите на Букурещката социологическа школа, формирала се в периода между двете световни войни. В рамките на това течение бяха осъществени систематични проучвания на селските общности (47% от жителите на Румъния живеят в селата, които се сблъскаха с тежкия проблем на прогресиращото недоразвитие). Специално следва да отбележим и връщането към традициите за изготвяне на социологически атласи на селото и проекта за Социална карта на Румъния. Накрая, да не забравяме центровете, в които се изучават социални проблеми (Орадея, Клуж, Яш), проблеми на идентичността (Сибиу и Букурещ) и, не на последно място, тези занимаващи се с ноологични изследвания (Букурещ и Яш).

Що се отнася до румънската геополитическа наука, от една страна, следва да посочим тенденциите за ново осмисляне на самата научна област на геополитиката, т.е. към преосмисляне на нейните основи, като в този контекст се засилва интересът към някои източни геополитически течения, като например руското евразийство и неоевразийство, а от друга страна – тенденцията за възраждане традициите на румънската геополитическа и геоисторическа школа. В същото време, задълбочено се анализира такъв ключов геополитически проблем като геополитиката на европейската интеграция, специално внимание се отделя на изследването на някои регионални пространства, като например пространството на т.нар. Mitteleuropa или на Черноморското пространство, както и на проблематиката и феномена на границата. Накрая, струва си да отбележа още едно направление, което, както се надяваме, ще ни позволи да погледнем на много проблеми по нов начин и на което възлагаме големи надежди – става дума за духовната геополитика, за изучаването на която лансирах перспективата за създаването на такава научна дисциплина като ноополитиката. Освен това, Центърът за геополитика към Букурещкия университет възприе традициите на етнополитиката, развивайки ги в рамките на две иновации: етнополитическата енциклопедия на етнополитическите субпространства и визуалната етнополитика, пример за които е фундаменталният труд „Етнополитическа енциклопедия на румънците през ХХ век”.

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Особен поглед

Х. Генчев, Via Principalis

България

М. Деведжиев, Демографският срив на българския етнос

А. Иванов, Основни тенденции в развитието на демографските процеси в България

Б. Медникаров, К. Колев, Екологичните предизвикателства пред проекта “Бургас-Александруполис”

Прогнози

П. Хана, Постмодерното Средновековие: визия за Европа през 2030

Фокус: Eвропейският ислям

П. Георгиев, Европейските мюсюлмани: между религията и интеграцията

П. Колева, Европа – обетованата земя на “Мюсюлманските братя”

И. Михова, Имигрантският фактор и съвременната интерпретация на френската национална идентичност

Светът

Д. Фридмън, Постевропейска Германия и руският сценарий

М. Минаев, Руският вектор в геополитиката на британските консерватори

А. Тодоров, “Флотилията на свободата” и глобалните измерения на турската геополитика

Н. Стефанов, Регионалната геополитика на Сирия

С. Сухов, Пирати, ислям и геополитика

Геостратегия

К. Лейн, Краят на Pax Americana

Геоикономика

Р. Георгиев, Институционалната среда на преходната икономика и кризата

С. Каменаров, Геоикономическите измерения на битката за еврото

М. Хъдсън, Бъдещите “дългови войни” в Европа

В. Саздов, Особености на китайския геоикономически модел

Големите пространства

Г. Маринов, БРИК като геополитически и геоикономически феномен

Основи на геополитиката

Ф. Моро-Дефарж, От Пол Видал дьо ла Бланш до Шарл дьо Гол: раждането на модерната френска геополитика

Книги

П. Пътев, Главната структурна диспропорция и изходът от кризата

Интервю

Професор Илие Бадеску за спецификата на румънската геополитика

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Подписването в Прага на договора за стратегическите настъпателни въоръжения (СНВ-3) и приемането от американския Конгрес на епохалния закон за реформата в системата на здравеопазването, са двата най-големи политически „пробива” на Барак Обама на фона на множеството нерешени проблеми: Афганистан, Иран, Ирак, израелско-палестинския конфликт, продължаващата финансова криза и рекордната безработица в САЩ. И макар списъкът с неуспехите да е далеч по-дълъг от този на постиженията, „пробивите” на Обама могат да се окажат нещо повече от негов личен политически успех или изпълнение на предизборните му обещания.

По същество, всяко от тези събития представлява своеобразна преломна точка в американската политика, тъй като дава начало на цял политически процес и се основава на една идеалистическа, или по-точно утопична концепция. В случая със СНВ-3, това е преходът от режима на неразпространение към процеса на многостранно ядрено разоръжаване, в който Обама се надява да въвлече колкото се може повече държави, разбира се под общото политическо ръководство на Америка. Затова можем да очакваме, че Вашингтон тепърва ще разгърне мощна глобална кампания, под откровено универсалистки лозунги, апелираща към либералната и лява аудитория. Тоест, нещо от сорта на някогашната „борба за мир в света”, прокламирана от Съветите. За крайна цел на този процес се обявява напълно фантастичната идея за „безядрения свят”, по повод на която самият Обама заяви, при подписването на договора в Прага, че едва ли ще доживее до реализацията и.

Подчертаният външнополитически идеализъм на Обама намери своето отражение и във вътрешнополитическата сфера, където американският президент, с цената на колосални усилия, съумя да прокара закона за здравната реформа. Той се основава на противоестествената за духа на американския капитализъм идея за социалната справедливост. Както е известно, законът предполага през следващите десет години системата на задължително здравно осигуряване да обхване десетки милиони най-бедни американци. При това финансирането на тази програма ще се осъществи за сметка на увеличаване данъка върху няколкото процента най-богати граждани на САЩ. Не е чудно, че подобна идея беше нарочена за „кощунствена” от републиканците и масовите медии, финансирани от транснационалната олигархия.

Реформаторският плам на Обама неволно поражда скептицизъм и съмнения, че президентът играе двойна игра, или просто работи за втория си мандат. Като подозренията за мотивите му се определят от мащабите на мисленето на неговите критици. Най-много са скептиците в самите Съединени щати, макар че ги има достатъчно и в Европа, при това както в ляво-либералния, така и в дясно-консервативния лагер. Налице е очевидно разминаване между, на пръв поглед, неизпълнимите проекти на Обама и запазването на традиционния курс на САЩ, по всички основни направления. И така, какво означават реформите на Обама и към какво точно се стреми американският президент? Дали наистина е „наивен идеалист”, или пък прикрива с действията си истинските цели на американската политика?

Какво всъщност цели Обама?

Отговорите на тези въпроси са доста прости. Разбира се, Обама не е Червената шапчица. И, без съмнение, иска да запази глобалното лидерство, което САЩ си извоюваха през ХХ век. Само че постигането на тази цел се оказва невероятно сложно, тъй като целият процес на глобализация и формираната от него международна финансова система бяха поставени под въпрос. По същество, САЩ попаднаха в историческа задънена улица, като бяха вкарани в нея от алчността на финансовата си олигархия и необяснимия инат на политиците-неоконсерватори. А тъй като Съединените щати бяха и си остават лидер на глобализационния процес, след тях в задънената улица се оказаха и всички останали „камили” от американския керван. Както е известно, в подобна ситуация няма път напред, а само назад. Но необходимостта да се даде „заден ход” не е най-голямата беда на Обама. По-неприятното е, че му се налага да накара целия „керван” да продължи да се движи след САЩ, въпреки, че както се оказва, те не са го завели където трябва. Разбираемо е, че в ситуация, когато икономическата и политическа мощ на Америка се топи, а военната не може да се използва пълноценно, Обама и САЩ се нуждаят от нов вид лидерство.

Оглавявайки тази, на пръв поглед, утопична борба за пълна забрана на ядреното оръжие, Обама се опитва да овладее моралното глобално лидерство и, чрез него, да върне на Америка и политическото. Казано по-простичко, президентът иска да възроди привлекателния имидж на САЩ, при положение, че средствата и свободата му на действие в тази посока са ограничени. При това, Обама се опитва да заобикаля препятствията отляво, а не отдясно, както е прието в американската политика. Именно в този дух е издържан и законът му за медицинското осигуряване. Липсата на подобен закон се възприемаше в държавите от ЕС и Япония, където отдавна е въведено поголовно медицинско осигуряване, като „национален позор за Америка”. В самата Америка пък, спадът на жизненото равнище и ръстът на безработицата превърнаха проблема за лишените от медицинско обслужване в източник на опасно социално напрежение. Приемането на закона отстрани тази заплаха и, в същото време, върна на САЩ правото да бъдат морален лидер в очите на (западно)европейците.

Такава, според мен, е идеологическата мотивация на Обама. Трябва да се отбележи също, че „левият уклон” на президента въобще не противоречи на основните стратегеми на Пентагона. В частност, известната концепция за „абсолютното военно превъзходство над всички останали армии в света” напълно си пасва с идеята на Обама за „пълно ядрено разоръжаване”. Да си припомним, че навремето тя бе лансирана и от такъв известен „миротворец” като Роналд Рейгън. Между другото, неговият блъф от 1983 с т.нар. „инициатива за стратегическа отбрана” се основаваше именно на желанието му напълно да „ликвидира” ядреното оръжие. Далеч по-конкретна в това отношение обаче, бе инициативата на такива авторитети на американската геополитика, като бившите държавни секретари Хенри Кисинджър и Джордж Шулц, екс-държавният секретар по отбраната Уйлям Пери и сенаторът Сам Нън, които публикуваха, през януари 2007, в „Уолстрийт Джърнъл”, прословутото си писмо, призоваващо концепцията за безядрения свят да се превърне в стратегическа цел на външната политика на САЩ. Оттогава насам, тази инициатива на „бандата на четиримата”, както ги кръстиха медиите, печели все нови привърженици във всички части на американския политически спектър. В резултат от това, сред мнозинството на принадлежащите към американските политически елит, както изглежда, надделя мнението, че в условията на грамадното военно превъзходство на САЩ над останалия свят, ядреното оръжие, особено когато е в чужди ръце, вече не е защита, а заплаха за американската национална сигурност (или по-скоро за политическата хегемония на Америка). А Обама стана първия американски президент, опитващ се да трансформира тази разпространена в САЩ идея, в държавна политика.

Сред практическите стъпки в тази посока, следва да отбележим приемането на новата ядрена доктрина на САЩ (вж. статията на Фред Каплан, на стр. – б.р.), в която като основна заплаха за Америка се определя не противопоставянето между ядрените държави, а опасността ядреното оръжие да попадне у терористите, както и разпространението на оръжията за масово унищожение.

Друга подобна мярка стана инициираната от Обама среща на върха по проблемите на ядрената сигурност, провела се във Вашингтон, на 12-13 април, на която държавните глави на 47 страни, включително Русия и Китай, дискутираха възможността да се приеме някакъв глобален договор за контрол на сигурността и съхранението на ядрените материали. Аналогична представителна среща за изпълнението на Договора за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО) ще се проведе през май в Ню Йорк, като освен всичко друго на нея ще се дискутират и възможностите за съкращаване на ядрените арсенали на всички членове на „ядрения клуб”, в рамките на националните им стратегии.

Пак в тази посока е и предложението на германския канцлер Ангела Меркел и лидерите на другите европейски държави, в които е разположено американско ядрено оръжие (Белгия, Люксембург, Норвегия и Холандия), то да бъде изтеглено от територията им (1). Подобно предложение би изглеждало революционно, ако задължението да не се разполага ядрено оръжие извън националните граници на съответната държава не се съдържаше в подписания на 8 април договор СНВ-3.

Накрая, самият договор СНВ-3 също е средство за постигането на амбициозната глобална цел на САЩ. Освен това, той дава на Америка сериозни дипломатически и юридически козове за решаването на въпроса, превърнал се в един от векторите на американската геополитика – иранската ядрена програма (2).

Настойчивият стремеж на администрацията на Обама да подпише с Москва договора СНВ-3 се диктуваше не толкова от последователността в прокарването на определена линия спрямо Русия, колкото от възможността този договор да се използва за постигането на определени глобални и дългосрочни цели.

Стратегическото значение на договора СНВ-3

В същото време, СНВ-3 има и самостоятелно стратегическо значение за руско-американските отношения. Различните аспекти на това споразумение вече бяха многократно дискутирани и подложени на анализ. Като цяло, доминира схващането, че този договор не вреди на отбранителните способности на Русия, както и, че той е по-изгоден за САЩ в политическо отношение, а пък за Русия – във военно. Според мен обаче, в новия договор се съдържат определени политически плюсове и за Русия. Така, СНВ-3 връща договорния механизъм в руско-американските отношения, имайки предвид, че предишната администрация на Джордж Буш въобще не бе склонна да подписва каквито и да било споразумения с Москва, т.е. отказваше да признае Русия за равноправен партньор. Връщането на този статут не е само чисто имиджова печалба, а и реална възможност за Русия, като ядрена свръхдържава, да се превърне (заедно със САЩ) в координатор на глобалния процес на неразпространение на ядреното оръжие. Още повече, че има надежда в бъдеще към договора да се присъединят Великобритания и Франция, а може би и Китай. Ако това стане, членовете на „ядрения клуб” ще получат възможност да оказват натиск върху страните, които не са подписали ДНЯО – Индия и Пакистан.

Теоретично, можем дори да си представим, че в перспектива САЩ ще съумеят да поставят въпроса за договорен контрол върху ядрения арсенал на Израел, във всеки случай това би направило Израел по-малко непокорен и по-зависим от Вашингтон. Днес обаче, имайки предвид възможностите на израелското лоби в САЩ, това е нереално.

Освен това, според замисъла на американските стратези, СНВ-3 и политическата динамика, създадена от него, следва да послужат като инструмент за натиск върху Иран и Северна Корея. Тоест, в крайна сметка излиза, че Русия, от една страна, сякаш подпомага САЩ, от друга пък – тази игра очевидно не противоречи на текущите и интереси. Нещо повече, на практика СНВ-3 затвърждава многополюсната конфигурация на съвременния свят и позволява на Русия да излезе от договора, ако САЩ, въпреки всичко, продължат да развиват системата си за ПРО.

Разбира се, перспективата Иран и Северна Корея да се сдобият с ядрено оръжие не представлява жизненоважен проблем за Русия и, като изключим усложняването на отношенията и със Запада, няма да навреди кой знае колко на руските интереси (освен, ако не приемем, че един ядрен Иран по-малко ще се съобразява с Москва). Затова пък, за Вашингтон отношението на Техеран и Пхенян към „антиядрения” подход на Обама ще се окаже едва ли не решаващо, защото „антиядрената” реторика, както изглежда, ще замени в американската външна политика такива ключови теми (по времето на администрацията на Буш), като „борбата с международния тероризъм” и „налагането на демокрацията”.

По-нататъшното прокарване на „глобалните ядрени инициативи” на Обама ще зависи от две неща: доколко президентът ще съумее да преодолее съпротивата срещу политиката си в самата Америка и, доколко новите му постановки ще влязат в противоречие с реалностите на съвременния свят и стремежа на регионалните и транснационалните играчи да продължат да следват собствената си игра. По първия въпрос се е наложило мнението, че Обама е заложник на своята администрация и интересите, представлявани от членовете и. Последните, на практика, водят двойна игра, като действията им често влизат в противоречие с декларациите на президента.

Подобно впечатление действително възниква и то най-вече, защото кабинетът на Обама беше създаден като „коалиционен” и продължава да е такъв, макар че подобен термин рядко се употребява по отношение на САЩ. На практика, лично преданите на Обама членове на правителството не са чак толкова много, докато икономическият блок се контролира от хора, дошли от Уолстрийт и други представители на финансовата олигархия.

В същото време, гигантската военна машина на Пентагона вече петнайсетина години се контролира от републиканците. Още през 1997, президентът-демократ Бил Клинтън назначи републиканеца Уйлям Коен за държавен секретар по отбраната. Оттогава насам всички американски военни министри са републиканци, включително и сегашният Робърт Гейтс. Всички те провеждат политика, формулирана от републиканците и представляваните от тях властови елити.

В резултат от това, по въпросите, касаещи войните в Ирак и Афганистан, Обама възприе политиката на републиканците, отказвайки се от предизборните си обещания. Което не бива да ни учудва. Пентагонът отдавна се е превърнал в своеобразна „държава в държавата”. Достатъчно е да си припомним, че дневните му разходи са над 1,5 млрд. долара, което означава над един милион долара на минута. Затова мнозина смятат, че най-проруски настроеният политик в администрацията на Обама е самият президент.

Що се отнася до втория въпрос, на международната сцена, освен САЩ, активно се изявяват и редица явни или тайни силови центрове, чиито действия невинаги се вземат предвид, а заплахите, свързани с тях, трудно могат да бъдат парирани. В този смисъл, продължава да бъде аксиома твърдението, че руският ядрен щит няма алтернатива, особено предвид грамадния ресурсен потенциал, пръснат на гигантската територия на Русия и невъзможността той да бъде защитен с други средства. В тази връзка е разбираема позицията на онези руски експерти, които се съмняват в необходимостта да продължи радикалното съкращаване на единственото реално средство за сдържане в намаляващия военен потенциал на страната. В тази връзка обаче трябва да напомним, че сама по себе си ядрената мощ, без наличието на политическа воля и достатъчно здраво национална единство, е недостатъчна. Навремето, Съветският съюз притежаваше колосален ядрен арсенал, но това не предотврати разпадането му и изтласкването на Русия в неблагоприятна за нея геополитическа и икономическа „ниша”.

Обективно погледнато, през ХХІ век, ролята на ядреното оръжие ще намалява, докато ролята на другите елементи на международното противопоставяне (и особено на информационния) ще нараства. И тъкмо върху това следва да концентрираме вниманието си.

 

Бележки:

1. http://www.vz.ru/politics/2010/2/19/377559.html, http://www.ng.ru/world/2010-04-12/6_germany.html

2. http://www.fondsk.ru/articlelist.php?author_id=313

* Авторът е чешки геополитик, анализатор на Радио „Свобода” и бивш сътрудник на американския Съвет за външна политика (CFR)

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Както е добре известно, през по-голямата част от последните няколко века Монголия се контролира от една от двете съседни на нея велики държави – Русия и Китай. Китайците управляват страната повече от двеста години, като край на властта им слага революцията в Китай от 1911, довела до обявяването му за република и последвана от няколко десетилетия на хаос и войни. Само десет години по-късно, властта в Монголия е поета от комунистическо правителство, напълно зависимо от Съветския съюз.

Битката за монголските ресурси

Ето защо, когато след разпадането на Съветската империя, през 1991, Монголия най-сетне повярва, че е наистина независима, ръководството и се сблъска с проблем, който до днес си остава нерешен: как тази независимост може да бъде съхранена, след като страната продължава да е притисната като в менгеме между двамата си съседи-гиганти. Този въпрос придоби нови измерения в последно време, когато стана ясно, че Монголия разполага с изключително богати залежи на природни изкопаеми. През октомври 2009, правителството в Улан Батор (Улаанбаатар, на монголски) подписа споразумение, на стойност 5 млрд. долара (което почти се равнява на годишния БВП на страната) с консорциума, обединяващ канадската компания Ivanhoe Mines Ltd и британско-австралийската Rio Tinto, за разработката на гигантското находище на мед и злато Ою-Толгой, в южната част на пустинята Гоби и в близост до китайската граница. Според експертите, находището, чиято експлоатация ще стартира през 2013,  може да осигури годишен добив от 450 хиляди тона мед и 330 хиляди унции злато в продължение на следващите поне 35 години. Освен това, Монголия притежава значителни запаси от въглища (само тези на южномонголското находище Таван-Толгой се оценяват на 6,5 млрд. тона) и уран.

Всичко това силно повиши значението на тази страна, особено за Китай, който отчаяно се нуждае от суровини за да гарантира постъпателния ръст на своята изключително динамична икономика. В същото време обаче, то усилва опасенията сред монголците, че Пекин може отново да превърне страната им в свой протекторат. Затова монголското ръководство се опитва да съхрани крехкия баланс, запазвайки китайските инвестиции, от които страната силно се нуждае, като в същото време ограничи, доколкото е възможно, китайското политическо влияние, привличайки за целта други стратегически международни партньори. Това най-много си личи в една сфера, която е ключов елемент на всяко геополитическо съперничество от ХІХ век насам – железопътното строителство.

Разработката на двете гигантски находища в Южна Монголия – въглищното Таван-Толгой и медно-златното Ою-Толгой, които са сред най-големите неразработени находища в света, налага изграждането на нова жп линия, която да ги свърже със съществуващата железопътна мрежа на страната, така че да осигури износа на рудата за Китай, който, както се очаква, ще купува почти целия добив от Таван-Толгой. В същото време, най-близко разположената съществуваща монголска жп линия е на цели 400 км от находището.

На теория, най-краткият и евтин вариант би било изграждането на жп връзка директно на юг – към Китай, с обща дължина около 290 км, от които на монголска територия са само 80. Компанията SouthGobi Energy Resources LLC, която държи контролния пакет от акциите на Таван-Толгой, планира да изгради частна жп линия по този маршрут и дори вече подписа договор с германските железници (DB AG) за технико-икономическата обосновка на проекта. На свой ред, DB AG обеща да пусне влакове по линията още през 2011.

Монголското правителство обаче, предпочете да се откаже от този проект. Причината са страховете му, че свързването на находището с китайската жп мрежа, и то без да има връзка с монголската, ще позволи на Китай да контролира прекалено ефективно както това, така и останалите находища в тази част на страната – включително и Ою-Толгой.

Според Машбат Отгонбаяр, който е анализатор в Института за стратегически изследвания в Улан Батор: „ако погледнем на картата проекта за новата жп линия към Китай, нещата изглеждат така, сякаш Китай е откъснал част от Монголия”.

Находищата в Южна Монголия и спорните железопътни проекти (mongol)

Разбира се, монголското правителство признава, че този директен маршрут към Китай е по-евтин, отколкото изграждането на 400-километрова линия в източна посока, до съществуващата национална жп мрежа. То обаче е наясно и, че в случая стратегическите съображения са по-важни от цената. „Железопътната мрежа е изключителна важна за нас. Не можем да разрешим строежа на частни жп линии, ако те не се вписват в стратегията на правителството – отбелязва Дашбалжир Немехбаяр, който ръководи Дирекцията за финанси и инвестиции на монголското Министерство на транспорта и строителството – Инвеститорите търсят максималната печалба, докато ние преследваме други цели. А щом те са дошли в страната ни, са длъжни да работят и да се съобразяват с нас”. Според него, „правителството, най-вероятно, ще блокира изграждането на жп линията, предложена от SouthGobi Energy Resources LLC и DB AG”.

Тази позиция на монголските власти породи объркване сред международните инвеститори – Световната банка и Азиатската банка за развитие, които възнамеряваха да финансират изграждането на въпросната линия. Те изтъкват, че изборът на източния маршрут (осъществяващ връзка с монголската жп мрежа) ще утрои транспортните разходи, да не говорим, че монголската мрежа е с широко междурелсие (1520 мм, каквито са и линиите в цялото постсъветско пространство) докато Китай използва стандартно междурелсие (1435 мм). „Единственото логично решение е изграждането на нормална жп линия направо на юг, към Китай – посочва в тази връзка Ейдриън Рутънбърг, който отговаря за Монголия в Азиатската банка за развитие – това ще ви каже и всеки специалист”.

Монголците обаче не са единствените, които не искат пряка жп връзка между най-големите си находища и Китай. Както е известно, Русия, още от съветско време, контролира 50% от държавната компания „Уланбаторски железници”. И руските железници (ОАО РЖД) много биха искали да изградят 400-километровия участък до жп мрежата, защото това ще позволи, ако възникне подобна необходимост, добитите суровини (особено въглищата) да бъдат транспортирани към Русия. Затова мнозина в Улан Батор смятат, че ако Монголия все пак склони южната жп връзка към Китай да бъде изградена първа, Москва може да блокира строежа на източната линия.

На свой ред, макар че Китай с всички сили подкрепя южния маршрут, той не е в състояние да попречи на руския проект за източната жп линия. Защото, както подчертава Дашбалжир Немехбаяр: „руснаците отдавна присъстват в Монголия, а китайците едва напоследък се опитват отново до проникнат в страната”.

Монголия – троянският кон на Пентагона в Азия?

В тази ситуация, Монголия опитва да се измъкне от опеката на двамата си могъщи съседи, рискувайки обаче да попадне в зависимост от друга велика сила, в чиято геополитика Евразия играе ключова роля (поне ако съдим от книгите на хора като Збигнев Бжежински например). Става дума разбира се за единствената световна свръхдържава – САЩ, чиито връзки с Монголия, особено във военната сфера, напоследък прогресивно се задълбочават. До степен, че в една публикувана напоследък своя статия, чикагският геополитически анализатор Рик Розоф нарече последната „троянския кон на Пентагона в Азия”. Какви са основанията му да мисли така?

Още през 90-те години на миналия век, Монголия опита да се включи в различни миротворчески мисии на ООН, но Световната организация сметна, че състоянието и подготовката на въоръжените и сили ги прави неподходящи за участие в подобни операции. САЩ обаче очевидно не мислеха така и още през 1996 подписаха споразумение за сътрудничество в сферата на отбраната с Монголия. Стремейки се да разширят максимално броя на страните, участващи в операцията срещу Ирак, те включиха в „коалицията на желаещите” и монголски военни части, независимо от тяхната неподготвеност. Така, между 2003 и 2008, 150 монголски военнослужещи охраняваха лагера Еко в южноиракския град Дивания – първата военна мисия на страната от края на Втората световна война насам. Това осигури на Монголия известни финансови дивиденти, включително пакет от помощи на стойност 285 млн. долара (чрез корпорацията „Millennium Challenge”), както и организирането на ежегодни американско-монголски военни учения, под надслов „Khan Quest” (наречено така в чест на Чингис хан). Освен това, с помощта на САЩ, Монголия най-сетне бе допусната до участие в миротворческите мисии на ООН, като през 2006 260 монголски войници бяха изпратени в Сиера Леоне.

На 29 март 2010, НАТО официално обяви Монголия за 45-та държава, предоставила свой контингент на Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан –ISAF (всъщност първите 130 монголски военни се появиха в тази страна още през септември 2009). Същият ден, монголският военен министър Лувсанвандан Болд се появи в щаб-квартирата на пакта в Брюксел за да потвърди официално участието на 250 монголски военнослужещи в Афганистан. По този повод, зам. генералният секретар на НАТО Клаудио Бизониеро заяви, че: „срещата ни ознаменува официалното признаване на монголския принос в ISAF”. Нещо повече, ръководството на пакта обяви, че след като Монголия вече официално е „държава, предоставяща войски”, тя ще участва и в срещата на външните министри на Северноатлантическия алианс, провела се на 23 април в Естония. Ето как НАТО се сдоби с военен партньор, разположен между Русия и Китай.

Както вече споменах, от 2003 насам, американско-монголските военни учения „Khan Quest” се провеждат всяка година, под ръководството на Тихоокеанското командване на Пентагона, като официално обявената им цел е „подготовка на монголската армия за участие в миротворчески мисии в различни точки на света”. През 2004, по американска препоръка, Монголия за първи път бе поканена да участва във военните учения „Cobra Gold” в Тайланд, които са най-големите в Азия. Малко по-късно, монголският президент Намбарин Енхбаяр се срещна в щата Хавай с командващия на американския Тихоокеански флот адмирал Уйлям Фалън и обсъди с него „разширяването на потенциала на монголската армия”. През октомври 2005, Доналд Ръмсфелд стана първия американски държавен секретар по отбраната, посетил Монголия, а само месец по-късно там се появи и американският президент Джордж Буш, заедно с държавния секретар Кондолиза Райс. Между другото, в коментара на „Асошиейтед Прес” за визитата на Ръмсфелд в Монголия се посочваше, че там „той се опита да задълбочи връзките между двете държави, като своеобразна застраховка от възможни промени в текущата политика на Китай”. Стана ясно също, че Ръмсфелд е обещал на монголците САЩ да им предоставят безвъзмездно военна техника за 11 млн. долара.

За да демонстрира признателността си за ролята, която Монголия играе в реализацията на стратегическите планове на САЩ в Евразия, през 2006, американският Конгрес прие специална резолюция, с която поздрави Монголия с 800-годишнината от обединяването на монголските племена в единна нация, осъществено от Чингис хан, както и с „привързаността и към демокрацията, свободата и икономическите реформи”. През същата година, представители на монголските ВВС бяха поканени на „най-голямото многостранно военновъздушно учение в северната част на Тихия океан – „Cope Thunder”, провело се в Аляска, с участието на 1300 военни от САЩ, Австралия, Канада, Германия, Япония, Южна Корея и Швеция. През следващата 2007, военната интеграция на Монголия за първи път излезе извън рамките на простото присъствие на нейни наблюдатели при провеждането на различни американски военни учения. Монголски летци се включиха в ученията „Red Flag - Alaska”, наред с колегите си от САЩ, Испания, Тайланд и Турция.

Тази военна активност на Монголия и осигури челното място в класацията на държавите, получаващи помощи от вашингтонския Millennium Challenge Account (американски правителствен фонд за развитие на двустранните отношения с капитал 5 млрд. долара).

През юли 2008, страната беше поканена да участва в Тихоокеанския симпозиум на военноморските сили, провел се в столицата на Малайзия Куала Лумпур с участието на 20 държави, и то при положение, че Монголия няма нито излаз на Тихия океан (от който е отделена с хиляди километри руска и китайска територия), нито пък флот.

Между другото, точно по същото време, в Улан Батор бе осъществен неуспешен опит за поредна „цветна революция” в посткомунистическото пространство, като в резултат на бунта, организиран от привърженици на опозиционната Демократическа партия на Цахиагийн Елбегдорж, загинаха пет души, а 300 бяха ранени.

Закъснялата руска реакция

Всичко това най-сетне накара съседна Русия да обърне повече внимание на случващото се в Монголия и да се опита да пресече тенденцията за превръщането на страната в ключов военен съюзник на САЩ в Евразия. През ноември 2008, Монголия и Русия проведоха съвместно военно учения на монголска територия („Дархан”), което между другото беше първото след разпадането на Съветския съюз, седемнайсет години преди това. В същото време, само през периода 2003-2008, Пентагонът проведе в Монголия цели седем подобни учения. Освен това, руснаците обещаха да отпуснат на Улан Батор военна помощ, в размер на 7 млн. долара

Междувременно, през 2004, Монголия получи статут на наблюдател в доминираната от Китай и Русия Шанхайска организация за сътрудничество (в която, освен тях, участват Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан). Показателно е обаче, че през следващите шест години тя не положи някакви по-сериозни усилия за получаването на пълноправно членство в ШОС.

През март 2009, по време на срещата си с монголския премиер Санжаа Баяр, руският му колега Владимир Путин напомни, че през 2008 обемът на търговията между двете страни е достигнал 1,3 млрд. долара. Той обеща, че Русия ще предостави на Монголия заем от 300 млн. долара за подпомагане на селското и стопанство. На свой ред, Баяр заяви че страната му ще използва част от средствата за закупуване на руска селскостопанска техника. Освен това, той подписа в Москва споразумение за сътрудничество в сферата на атомната енергетика с шефа на „Росатом” Сергей Кириенко. Тук е мястото да напомним, че в началото на 2009 двете страни обсъждаха на среща в Иркутск възможностите за изграждането в Монголия на малки ядрени електроцентрали и разработката на монголските уранови находища. Тогава премиерът Баяр обяви, че страната му е заинтересована от създаването на съвместен център за обогатяване на уран, използвайки за целта мощностите на Ангарския химически комбинат.

Освен това, Москва директно се конфронтира с Вашингтон в железопътния сектор на Монголия. Съединените щати обявиха, че ще отпуснат 285 млн. долара за реконструкция и модернизация на съществуващата монголска жп мрежа, но поставиха като предварително условие извършването на финансов одит на Уланбаторската железница (в която руснаците разполагат с 50%-ов дял). Русия обаче, категорично отхвърли това искане.

Заключение

На 24 май 2009, кандидатът на опозиционната (и смятана за прозападно и проамерикански ностроена) Демократическа партия Цахиагийн Елбегдорж спечели президентските избори в Монголия, което даде нов тласък на опитите страната да балансира руското и китайско присъствие, укрепвайки стратегическите си отношения със САЩ. Да не забравяме, че това е първият монголски президент, който никога не е бил член на Монголската народно-революционна партия, както и първият, получил образованието си на запад – в Икономическия институт, към Университета на Колорадо (през 2001), а след това и в Училището за управление „Джон Кенеди” към Харвардския университет. Тоест, налице са всички основания да смятаме, че по време на мандата му военните връзки между Монголия и Съединените щати (и НАТО) ще продължат да се разширяват и задълбочават. Неслучайно, в ежегодната класация на „Freedom House” страната беше оценена като „свободна и демократична” (макар че редица други държави, които са доста по-напред от нея в това отношение, все още не могат да се похвалят с подобна оценка). Разбира се, Русия се опитва да не допусне подобно развитие. Така, през август 2009, в Улан Батор се появи руският президент Дмитрий Медведев, който подписа с новия си монголски колега спогодба за съвместен добив на уран.

Благодарение на обширната си територия (над 1,565 млн. кв. км) и рядката населеност (в страната живеят по-малко от три милиона души, 40% от които са концентрирани в столицата), Монголия е оптималната територия, даваща възможност на американското военно разузнаване (сухопътно, въздушно и спътниково) да осъществява едновременно наблюдение на Китай и Русия. А сегашният държавен глава, получил образованието си в САЩ, едва ли би се противопоставил на евентуално молба от Вашингтон в тази посока.

* Българско геополитическо дружествo

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

България

Ж. Станев, Транзитът: искаме ли да станем кръстопът на Балканите?

К. Петров, Геоикономическото значение на Коридор 7 за Северна България

М. Найденов, Мястото на споделените ценности в стратегиите за сигурност

Прогнози

М. Клер, Второто десетилетие: светът през 2020

Балканите

И. Мурадян, Румъния в геополитиката на Централна и Източна Европа

Eвропа

П. Георгиев, По пътя към Европа на регионите и новия Троен съюз

Горещи точки

Б. Димитров, Кавказкият филиал на Ал Кайда

Н. Петрова, Геополитическите измерения на втората “цветна революция” в Киргизстан

П. Бюкенън, Какво ще означава войната с Иран

Светът

П. Димитров, Проектите “Набуко” и “Южен поток” в контекста на променящия се газов пазар

А. Тодоров, Монголия между Русия, Китай и... САЩ?

М. К. Бхадракумар, Руско-американското “презареждане” и позицията на Пекин

Р. Томов, Краят на Кимерика: американско-китайският геополитически сблъсък

Е. Иванов, Ролята на етническите лобита при формулирането на американската геополитика

Ф. Каплан, Ядрени мечти и кошмари: новата стратегия на Обама

В. Ясман, Моралното лидерство като инструмент за възстановяване политическата хегемония на Америка

Геостратегия

К. Болтън, Бъдещите водни войни в Азия

Геоикономика

Е. Пономарьова, Оръжейната търговия и схватката за глобална хегемония

Големите пространства

Н. Попов, Политикогеографски особености на лузофонските държави

Основи на геополитиката

Л. Савин, Пространствената философия на Мишел Фуко

 

Идеи

Н. Аврейски, Държавата и предизвикателствата на ХХІ век

Т. Мармонтова, Казахстан като пример за националното строителство в постсъветска Централна Азия

 

Книги

П. Андерсън, Светът в ерата на Китай

 

Интервю

Збигнев Бжежински за мястото на афганистанската война на “Голямата шахматна дъска”

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През последните месеци се очерта значително охлаждане в отношенията между САЩ и Китай. Подобно нещо не се бе случвало от поне няколко десетилетия насам – внезапно и почти едновременно на повърхността да излязат толкова много противоречия: американският натиск върху юана, „кибервойната” между Google и китайските власти, намерението на Вашинггон да продаде на Тайван оръжия за 6,4 млрд. долара, опитът на Китай да пласира на борсата американски държавни облигации на стойност 34,2 млрд. долара, взаимните заплахи за въвеждане на „наказателни” митнически тарифи и антидъмпингови мита и, накрая, срещата на президента Обама с четиринайстия Далай Лама Тензин Гятсо в Белия дом. Досега двете страни не си позволяваха едновременно да предприемат толкова много твърди мерки една срещу друга, но за последните няколко месеца външната политика на Пекин и Вашингтон претърпя съществени промени.

Това напрежение между двете страни е нещо неочаквано, което никой не би могъл да прогнозира. Доскоро американските експерти очертаваха съвсем различен сценарий, основан на задълбочаването на сътрудничеството с Китай. През 2005, в книгата си „САЩ и световната икономика”, директорът на Института за международна икономика „Питърсън” Фред Бъргстийн лансира тезата за т.нар. Г-2, т.е. „голямата двойка”, обединяваща САЩ и Китай. В началото на миналата 2009 тя бе подета от бившия държавен секретар Хенри Кисинджър и някогашния съветник по националната сигурност на президента Картър Збигнев Бжежински. И двамата бяха на мнение, че САЩ и Китай следва да си поделят бремето на глобалната хегемония, т.е. предложиха администрацията на Обама да се ориентира към определено прокитайски курс.

Невъзможната „Кимерика”

Както е известно, през ноември 2009, по време на посещението си в Пекин, Барак Обама направи завоалирано предложение за формирането на Г-2 (или „Кимерика”, както предпочитат да наричат хипотетичната американско-китайска ос, някои анализатори), като паралелно с това настойчиво лансира редица препоръки, свързани с ревалвацията на юана и китайската подкрепа за въвеждането на по-сурови санкции срещу Иран. Китайската страна обаче не го прие, мотивирайки се с недостатъчното развитие и необходимостта от модернизация на държавата, както и със стремежа си да провежда независима външна политика и да не създава алианси с която и да било друга страна. Всъщност, Пекин имаше достатъчно време да анализира спецификата на Г-2, затова и отказът му да се превърне в „младши партньор” на САЩ можеше да се очаква – самата идея за „Кимерика” беше отхвърлена от китайците на всички възможни нива.

Затова, тъкмо миналогодишното посещение на Обама в Китай следва да се смята за началото на охлаждането в двустранните отношения. Като в тази връзка особено важен е иранският въпрос. Китай е последната преграда пред „кръстоносния поход” против иранските аятоласи и именно от позицията на Пекин зависи, дали иранският проблем ще се реши по американския сценарий. Впрочем, трудно можем да се представим, какво би могло да накара китайците да не наложат вето на предложението на САЩ за нови санкции срещу Иран, в Съвета за сигурност на ООН.

Нещата опират до това, че Техеран е сред основните стратегически и търговски партньори на Китай. Иран осигурява 15% (т.е. около 450 хил. барела дневно) от целия китайски петролен внос, което го поставя на трето място, след Ангола и Саудитска Арабия. В края на 2009, Пекин направи поредните важни стъпки към активизиране на енергийното си взаимодействие с Техеран. Китайската държавна компания Sinopec подписа споразумение за разработката на първата фаза на гигантското иранско петролно-газово находище Ядаваран, както и за инвестиции, в размер на 6,5 млрд. долара, в модернизацията на нефтопреработвателните заводи на Иран. В тази връзка, не е чудно, че китайците нямаха никакво желание да прекратят едно толкова изгодно за тях сътрудничество, срещу ролята на „младши партньор” на Америка.

Що се отнася до темата за изкуствено поддържания нисък курс на юана, тя се дискутира отдавна. От 2000 насам, повечето западни държави настояват за ревалвация на китайската национална валута. През юли 2005, китайските власти се решиха на компромис по този въпрос, въвеждайки „плаващ” курс на юана и обвързвайки го с т.нар. „валутна кошница”. В резултат от това, през 2008 курсът на китайската валута нарасна с 21%. В навечерието на глобалната финансова криза обаче, този процес замря и днес курсът е 6,82 юана за долар (в началото на 2005, той бе 8,2 юана за долар), което никак не устройва водещите западни индустриални държави, които са основните потребители на китайските стоки. Американският президент Обама, както и повечето държавни глави от ЕС са убедени, че изкуствено пониженият курс на юана създава прегради пред чуждестранния внос в Китай и, в същото време, стимулира китайските износители.

Повечето западни експерти смятат, че Китай следва да осъществи ревалвация на юана за да забави прекалено бурния си икономически ръст. Според тях, макар че укрепването на китайската валута ще доведе до намаляване на приходите от износа, в същото време ще ограничи и притока на спекулативен капитал, ускоряващ инфлацията. В средата на февруари 2010, анализаторите от Goldman Sachs прогнозираха ревалвация на юана с 5%, в най-близко време, досега обаче от Пекин не се чува нищо по този въпрос.

Китайските власти очевидно разчитат на други механизми за намаляване на финансовите рискове. По данни на Департамента по финансите на САЩ, през декември 2009 Китай е продал пакет американски държавни облигации на стойност 34,2 млрд. долара. Така, общият обем на притежаваните от китайците американски облигации спадна до 755 млрд. долара, в резултат от което на челното място в списъка на собствениците на такива облигации се оказа Япония (769 млрд. долара), изпреварила Китай, за първи път от август 2008 насам.

Според официалната версия на Пекин, продажбата на американските ценни книжа е свързана с намерението на Китай да диверсифицира валутните си вложения. Китайците едва ли ще намалят рязко вложенията си в американски облигации, за да не увеличат прекалено обема на свободната ликвидност. Американските ценни книжа си остават ключов елемент в структурата на китайските валутни резерви: те са 70% от тези резерви, чиито обем надхвърли 2,3 трилиона долара. В същото време фактът, че Пекин вече е започнал да се освобождава от доларовите си активи е налице и е напълно вероятно това да се окаже негова дългосрочна стратегия.

Шпионските скандали и битката в Мрежата

В началото на 2010, към всички останали проблеми на китайско-американските отношения се прибави и още една – шпионските компютърни програми, с които китайците заливат света. Подобно обвинение срещу правителството на Китай отправи компанията Google, в средата на януари. Според нея, от китайска територия са били осъществени кибер-атаките срещу корпоративната инфраструктура на компанията, по-точно имало е опит за проникване в пощенските кутии Gmail, регистрирани от известни китайски дисиденти. В отговор, Google отмени наложената по искане на Пекин цензура върху ползването на търсачката на компанията. Което моментално увеличи броя за китайските и клиенти, получили достъп до алтернативна на официалната информация за трагичните събития на пекинския площад Тянанмън, през 1989, както и за ситуацията в Тибет, Синзцян, Тайван и т.н.

Разбира се, китайските власти, военните и научната общност, категорично отричат да имат нещо общо с кибер-атаките, което пък насочва подозренията към основния конкурент на Google в Китай – местната компания Baidu. По данни на Analysis International, през втората половина на 2009, делът на Baidu почти двукратно е надхвърлял този на Google, но въпреки това, с всяка изминала година разликата между тях неумолимо се топи. Скандалната ситуация все още не е окончателно разрешена, като и сценарият с изтеглянето на Google от китайския пазар (който частично вече се реализира), и постигането на компромис между компанията и китайските власти са еднакво вероятни. В края на краищата, в Китай живеят 20% от всички ползватели на глобалната Мрежа (Интернет) и за САЩ би било крайно неизгодно да изгубят подобен пазар.

Другият сериозен конфликт пък беше провокиран от самите американци. В края на януари 2010, САЩ обявиха, че подготвят осъществяването на оръжейна сделка с Тайван, на обща стойност 6,4 млрд. долара. Вашингтон иска да продаде на острова, който Китай смята за своя провинция, 60 бойни хеликоптери Black Hawk UH-60M, 114 зенитно-ракетни комплекси Patriot PAC-3, 12 противолодъчни ракети Harpoon Block II, два минотърсача клас Osprey и усъвършенствана командна система Po Sheng, разработена специално за нуждите на тайванската армия.

Реакцията на Пекин бе мълниеносна и твърда. На американския посланик беше връчена протестна нота, в която китайската страна заяви, че разглежда действията на САЩ като намеса във вътрешните си работи и създаващи заплаха за националната сигурност. Дипломатическият протест беше подсилен от поредица, болезнени за Вашингтон мерки. Така, Китай преустанови програмата за военно сътрудничество със САЩ и наложи санкции на американските компании, участващи в сделката с Тайван. Сред засегнатите бяха гиганти като Boeing, United Technologies, Raytheon и Lockheed Martin, като първите две много активно се изявяват и на вътрешния китайски пазар.

Впрочем, освен американския бизнес, в крайно неприятна ситуация се оказа и администрацията на тайванския президент Ма Инцзоу. Както е известно, от края на януари между Пекин и Тайпе вървят доста тежки преговори за подписването на Рамково споразумение за икономическо сътрудничество (ЕCFA). Тайванският президент (и председател на управляващата партия „Гуоминдан”) Ма, който е известен като прокитайски ориентиран политик, заложи целия си авторитет, подкрепяйки това споразумение. Подписването му е от огромно значение за икономическото развитие на Тайван. От 1 януари 2010 влезе в сила споразумението за свободна търговия между Китай и АСЕАН. И, ако рамковото споразумение с Китай не бъде подписано,  Тайван рискува да се окаже големия губещ в регионалната конкуренция, тъй като стоките му не могат да се конкурират с тези на държавите от АСЕАН. Фактът, че Индонезия, Виетнам и другите страни от Югоизточна Азия бяха включени в режима на свободна търговия с Китай, бе изключително тежък удар по тайванската икономика. Защото, ако за Тайпе Пекин е основния търговски партньор, то за Пекин Тайпе е в дъното на втората десятка на водещите му търговски партньори.

Тибетският въпрос и големите енергийни проекти

На пръв поглед изглеждаше, че на фона на другите изострили се напоследък противоречия, срещата на Барак Обама с живеещият в изгнание тибетски Далай лама ХІV, можеше да си остане периферно събитие. Още повече, че посещението на Тензин Гятсо в САЩ съвпадна с разгара на празниците по случай китайската Нова година (14 февруари 2010). Негативната реакция на Пекин, който много внимателно следи движението на тибетския духовен водач обаче, не закъсня. Оправданията на Обама, че смята госта си за религиозен, а не за политически водач на тибетците, не бяха приети от китайското ръководство. Още повече че срещата между двамата носители на Нобеловата награда за мир се състоя в Белия дом, което бе ясен знак за китайската страна, че става дума за политически жест. Впрочем, за разлика от предшественика си Буш-младши, Обама не прие Далай лама в Овалния кабинет, а в Стаята с картите, нито пък му връчи златния медал на Конгреса. Въпреки това, повечето експерти смятат, че посещението на Тензин Гятсо в САЩ е поредния опит на Вашингтон да разпали геополитическите противоречия в Южна Азия, сблъсквайки двамата основни играчи в региона – Индия и Китай. Нещата опират до това, че Китай планира да диверсифицира маршрутите, по които получава петрол и природен газ от Персийския залив и Африка. За целта, през септември 2009, стартира изграждането на 1100-километровия тръбопровод, който трябва да свърже западното крайбрежие на Мянма и китайския град Жуйли, в провинция Юнан. С въвеждането му в експлоатация, което трябва да стане през 2012, Китай ще намали транспортните рискове, свързани с преминаването през гъмжащия от пирати Малакски пролив.

В транзитна територия по пътя на новата енергийна артерия ще се превърне Шри Ланка, която поддържа тесни приятелски връзки с Пекин, подкрепени от значителни китайски инвестиции в икономиката на острова. Но, за разлика от Мянма и Шри Ланка, отношенията на Китай с Индия продължават да са напрегнати заради граничните спорове и действията на Далай лама, чиято резиденция е в Северна Индия. На свой ред, Делхи не крие недоволството си от активността на китайските компании на територията на индийските съседи. Още повече, че отношенията на Индия с Шри Ланка и Мянма далеч не са идеални.

Но, нека да се върнем на темата за Китай и САЩ и се опитаме да осъзнаем причините за толкова рязкото изостряне на двустранните им отношения, както и за втвърдяването на външнополитическия курс на Пекин и Вашингтон. Впрочем, що се отнася до САЩ, следва да направим едно важно уточнение. Сегашната твърдост на американците изглежда учудваща само заради предизборните изявления на Обама за провеждане на „по-мека” външна политика. Наистина, през първата година от управлението си, той се опитваше да действа по нов начин, като дълго време не даваше ход на военната сделка с Тайван и избягваше срещата с Далай лама (макар че той посети САЩ и през миналата година), а пък държавният секретар Хилари Клинтън дори обеща с половин уста да смекчи критиките към Пекин, относно погазването на човешките права.

Връщането към обичайната (в стила на предишната администрация) външнополитическа стратегия е свързана с натиска, на който Барак Обама бе подложен по цял ред вътрешнополитически въпроси и най-вече по този за здравната реформа, който е от принципно значение за политическата му кариера. Освен това, американският елит очевидно не е готов да отстъпи нищо, което е свързано със статута на САЩ като единствена свръхдържава. Затова президентът е принуден да демонстрира решимостта си да съхрани американското глобално лидерство, а външната политика на Вашингтон напоследък става все по-твърда.

По-сложно е да анализираме промените, настъпили в поведението на Пекин. Има няколко версии, защо през последните месеци сме свидетели на преход от концепцията за „мекия възход” към забравената стратегема от времето на Мао Цзедун за  използването на „острие срещу острието”. Вероятно във всяка от въпросните версии се съдържа и частица истина. Така, повечето консервативно настроени американски експерти смятат, че в момента Китай демонстрира на всички своето истинско лице на смятаща се за уязвена по отношение на правата си държава, стремяща се към реванш и промяна на формиралия се глобален силов баланс. На свой ред, китайските анализатори посочват разразилата се по вина на Запада световна финансова криза, която, според тях, за пореден път е потвърдила правилността на избрания от Пекин модел на икономическо развитие и е вдъхнала на ръководството на страната още по-голяма увереност в собствените сили.

Друго обяснение залага на това, че днес, в навечерието на насрочения за 2012 ХVІІІ-ти конгрес на Китайската компартия, на който ще бъде обявено името на нейния нов генерален секретар и президент на страната, в Китай вече е стартирал процесът на постепенна смяна на властта, съпроводен от втвърдяване на вътрешнополитическия и външнополитическия курс. И кандидатите за висшите партийни и държавни постове се опитват да укрепят имиджа си на национални лидери, провеждайки национално-ориентирана политика. Според една по-различна версия пък, силовите институции и консервативно настроените политически кръгове в Китай са надделели над „реформаторите” и сега се опитват да наложат откровено авторитарни методи на ръководство в различните сфери на политическия живот.

Заключение

Очевидно е, че конфликтът между двете водещи държави в съвременния свят далеч не е приключил, но все пак можем да очертаем междинните резултати от него. Днешната свръхдържава САЩ залага повече на силовата стратегия, докато смятаният за бъдещ хегемон Китай използва най-вече търговско-икономическия натиск. В тази сложна игра, засега САЩ губят повече: Boeing, United Technologies и, най-вероятно, Google рискуват да загубят огромния китайски пазар. Освен това, опитите на Китай да се избави от американските държавни облигации ерозира доверието на другите държави към американските дългови  книжа. Що се отнася до Китай, засега загубите му са чисто имиджови. Историята с кибер-атаките, твърдите мерки срещу американския бизнес и подкрепата за Техеран дадоха повод на западните анализатори и медиите да възродят теориите за реваншистките настроения на „обидения източен гигант”. Напълно е възможно, в съвсем близко време, това да повлияе негативно върху привлекателността на Китай и като инвеститор, и като обект на инвестиции.

В същото време обаче, следва да сме наясно, че САЩ и Китай нямат никакво намерение да влизат в истински конфликт помежду си – това е крайно неизгодно и за двете държави, особено от икономическа гледна точка. Американската и китайската икономика са толкова взаимносвързани и взаимнозависими, че никак няма да е лесно да се разруши формиралата се през последните десетилетия симбиозна система, още повече, че не се очертава и никаква сериозна алтернатива. Косвено доказателство за това е взетото след дълго протакане решение на китайския лидер Ху Цзинтао да се включи с доклад на международната конференция за ядрената сигурност, която се проведе на 12 и 13 април във Вашингтон. Което, безспорно, беше жест към нейния домакин – президентът Обама. Така че, трудно е да се прогнозира, колко дълго ще продължи настоящата криза между двете държави. Сегашното състояние на китайско-американските отношения обаче означава, че през следващите години (ако не и завинаги) следва да забравим идеята за Кимерика или Г-2.

 

* Българско геополитическо дружество

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През 30-те години на миналия век, в продължение на много кратък отрязък от време, в нашия регион се провеждат четири официални  (и една подготвителна )конференции с постоянна тема на дебатите – съобщителните връзки между държавите на Балканския полуостров и начините за тяхното подобряване. Главен инициатор на почти всичките – Атина 1930, Истанбул, 1931, Букурещ 1932, подготвителната, през 1933, в София, и последната, през 1934, в Солун, е българската страна, а двигател и организатор на проявите е инж. Любен Божков, бивш главен директор на Български държавни железници (1929-1934) и председател на Балканското географско дружество.

Динамиката на състоялите се пет балкански срещи, посветени на транспортните проблеми, при положение че от 1878 насам, т.е. след отхвърлянето на турското робство, държавата ни е предпочитала да решава подобни въпроси основно с двустранни преговори, не е самоцелна и не е елемент от случайна кампания. Тя се вписва органично в цялостната стратегия на България за разкъсване на наложената й след поражението в Първата световна война блокада от страна на нейните съседи, която, в особено голяма степен, рефлектира и върху националната икономика.

Показателен е следният факт, който привежда инж. Любен Божков в студията си „Съобщителните проблеми на Балканите” (1936): 85, 3% (14 164 тона) от целия транзит (16 610 тона) на Германия за България, през 1934, както и 100% (15 997 тона) от транзита за Турция, през същата година, който прекосява България, минава през румънска територия по маршрута Букурещ – Черна вода – Меджидие – Оборище – Синдел – Горна Оряховица, едно разстояние от около 475 км. Тоест, 30 161 тона транзит, вместо да преминат по трасето Букурещ – Гюргево – Русе – Горна Оряховица, с дължина 165 км, с което се спестява време и пари, правят съвършено излишно заобикаляне от 310 км, защото на река Дунав, между България и Румъния, няма нито един мост, който да свърже пряко българските и румънските железници. От началото на преговорите за построяването на такъв мост, непосредствено след Освобождението, е минал почти половин век...

Транзитът, като инструмент за преодоляване на изолацията

Така, наред с дипломатическите усилия за отхвърляне на изолацията, при които от наша страна се правят и тежки компромиси с националната история (договорът за приятелство с Турция, направил невъзможно бежанците от Източна Тракия да се завърнат по родните си места, защото имотите им стават собственост на турската държава, спогодбата Моллов – Кафандарис, с която фактически се съгласяваме с обезбългаряването на Беломорска Тракия, позволението Белград да затвърди териториалното и политическо статукво във Вардарска Македония и Западните покрайнини), се търсят и други нетрадиционни способи, свързани с икономиката. Ненапразно за пробив се разчита именно на транспорта – каквито и да са политическите нагласи на съседите ни, движението на стоките и товарите както на Балканите, така и в Европа, продължава. Разчита се, че появилите се след войната на картата на Стария континент нови държави като Полша, Чехословакия, Австрия и прибалтийските – Литва, Латвия, Естония, ще търсят нови сухоземни трасета за експорт на продукцията си на юг, към Турция и Близкия Изток, а също към Гърция и Средиземноморието.

Един от най-кратките пътища за стоките на тези централно-европейски и северни държави е т. нар. коридор „Балтика – Егея”, който разделя меридианно почти наполовина Стария континет и, през Румъния и България, се насочва директно към Егейско море, с отклонение от Пловдив към Истанбул. Особено заинтересовани от този маршрут са Полша и Чехословакия, чиито правителства виждат в интензивните консултации по време на балканските конференции шанс България и Румъния да се договорят за мост на Дунав при Русе – Гюргево, който би свързал най-пряко железниците на двете държави и би дал възможност коридорът да стане реалност. Тогавашният полски посланик в София нееднократно изразява официално подкрепата на страната си за превоз на полски стоки към Гърция и Турция. Факт, отбелязан от инж. Любен Божков в споменатата по-горе студия - ако през 1929 полският транзит през България е нулев, то през 1932 той е вече 1676 тона и се нарежда на трето място по обем след тези на Румъния – 16 239 тона и Германия – 3246 тона. Любопитен факт е, че наред с дипломатическите совалки родният бизнес също не остава назад. През тези години делегация на варненската търговско-индустриална камара посещава Полша и Чехословакия в търсене на товари за пристанището, което след откъсването на Южна Добруджа от Румъния губи стествения си хинтерланд.

Ненапразно,на всяка една от конференциите, българската делегация поставя в дневния ред няколко постоянни теми, жизненоважни за развитието на стопанството ни, които, след реализацията си, да станат неотменна част от създаването на Общобалканската транспортна система: мост на река Дунав, при Русе – Гюргево; строителство на жп линия по долината на река. Струма към Гърция за свързване на двете жп мрежи, с възможност за транзит от южната ни съседка през наша територия (тогава, за да се отиде от едната в другата столица трябвало да се премине през Ниш, като разстоянието става 1125 км, 480 км от които на югославска територия); изграждане на жп съобщението между София и Скопие, с продължение към Адриатическо море.

Осъществяването на тези транспортни „пробиви”би донесло активи не само за икономиката ни, която се задъхва от репарационните задължения (30-35% от държавния бюджет отиват за покриването им), с разширяване на търговските връзки и привличане на транзит, но и би защитило кръстопътното положение на България на Балканския полуостров и би допринесло, в значителна степен, за реализиране на голямата цел - изваждането й от наложената изолация. За съжаление, съседите ни, особено представителите на Югославия (на една от конференциите д-р Павлакович заявява категорично: „геополитическото й положение прави Югославия да бъде най-важния фактор за развитието на общите съобщения на Балканите, тъй като е преходна страна и връзка между Западна и Източна Европа както по сухо, така и по вода”) и Румъния (всички опити от наша страна за постигане на споразумение за изграждане на мост на Дунав се посрещат „на нож” в Букурещ), колебливата позиция на Гърция и „неутралитета” на Турция, осуетяват нашите инициативи.

Една от тях, която крие значителен потенциал за привличане на транзит, особено в сегашните измерения на обединена Европа, когато най-голямата вътрешноводна артерия на Стария континент, каналът Рейн – Майн – Дунав вече е факт, е връзката Русе – Варна. Нейните възможности са обект на внимание още преди около 90 години, защото позволява се осъществи технологичната комбинация „река – железница/шосе – море”, с всички предимства на комбинирания транспорт. На първия научен конгрес на Инженерно-архитектурното дружество у нас, състоял се на 7-9 август 1927, във Варна, сред основните доклади е този на началника на русенското пристанище инж. Б. Божинов, озаглавен „Отклонение на българския и международния трафик през Русе за Варна”. В него (докладът има всички елементи на съвременен транспортен проект, с рекапитулация на необходимите парични средства) се разглежда възможността част от транзита на дунавските държави от Западна и Централна Европа, предназначен за региона на Черно море и Близкия Изток, вместо да отива предимно до Кюстенджа, да преминава по железопътната дестинация Русе – Варна. Като евентуални ползватели на трасето се посочват товародатели от Полша, Чехословакия, Югославия, Гърция, Турция, Египет и други държави.

Идеята на инж. Божинов среща подкрепата и на акционерите от Българското търговско параходно дружество, чийто рупор - най-авторитетното морско издание, излизало у нас от 1924 до 1945 - „Морски сговор”, в редакционен коментар, озаглавен „Корабоплаването по Дунава”, пише: „Най-късият път за търговията на Централна Европа с Близкия Изток е оня, който минава през Русе на Дунава и Варна на Черно море. Пътят Русе – Варна – Цариград е само 600 км, а оня през Румъния, Сулина – Цариград, е около три пъти по-дълъг, без да се смята, че струва още по-скъпо поради задължителното заплащане от всеки кораб на специални такси за поддържане на Сулинския канал.”

Приключвайки равносметката за необходимите инвестиции за реализирането на проекта на 710 млн. лв. (5 млн. долара по тогавашния курс на лева) авторите му заявяват, че начинанието си струва и „се налага държавата да направи тази жертва”, ако искаме, „щото от дунавския параход до морския параход стоката да се прехвърля „като по вода””.

Основание да отправят тази покана им дава ответната реакция на румънското правителство, научило за амбициозните намерения на София. За да запази международния трафик по Дунава, то взема решение да обяви за свободни, изцяло или отчасти, пристанищата си Гюргево, Галац и Браила, както и Кюстенджа, на Черно море, а освен това да намали значително транспортните тарифи за стоките по железницата, които отиват до тези портове.

Точка на идеята транспортът, чрез транзита, да стане двигател на стопанското оживление и коз в дипломатическата игра на България слага Балканският пакт, наречен още Балканска Антанта, скрепен с договора от 19 февруари 1934 между Югославия, Румъния, Гърция и Турция.

Най-точна характеристика на този военно-политически съюз дава проф. Александър Цанков в мемоарната си книга „България в бурно време”: „Балканският съюз беше създаден против България, пред страх от българската агресия за реванш. Той бе създаден, за да гарантира териториалните придобивки на нашите съседи победители. Присъединяването на България към съюза по това време би означавало с пушка при нозе да пазим границите на ония, които ни бяха отнели земи и бяха наши длъжници.”

Направих тази твърде обширна ретроспекция, защото беше важно да подчертая два момента, които са взаимно свързани и са били използвани, за да се решават с тях както политически, така и стопански цели – благоприятното географско разположение на държавата ни и, в тази връзка, привличането на транзитен трафик през територията й. Един от строителите на родната железница и неин първи директор - инж. Петко Николов, още през 1894 предлага: „Нашите железници трябва да се пригодят към Цариград и беломорските пристанища Солун и Кавала по такъв начин, щото те да привлекат чуждия транзит през нашата страна.” По този повод той дава едно примерно трасе Свищов – Ловеч – Троян (тунел) – Карлово – Пловдив (жп линия през Родопите) – Кавала (Егейско море). Тази съобщителна връзка би могла, според него, да насочи транзит от товари и стоки, които се формират на север (балтийските държави, Полша, Чехословакия, Румъния, Украйна) по най-краткия път на юг през наша територия, с крайни получатели в Турция, Гърция, Близкия Изток и Северна Африка.

Съвременната роля и значение на товарния транзит

Международният транзит, в съвременните измерения на глобализиращия се свят и в рамките на Обединена Европа, е огромен, но все още слабо реализиран национален ресурс за експорт на транспортни услуги. Известният опит на такива страни като Германия, Австрия, Франция, Италия ни показва как, използвайки всички дадености на инфраструктурата си, те отдавна са превърнали транзита в съществено перо за доходи в своите бюджети.

Всъщност, транзитът на товари и стоки може да се разглежда като своеобразен ресурсен потенциал (подобно на залежите от нефт, газ, руди, въглища, гори и други), с тази разлика, че този ресурс е неизчерпаем и може да се самовъзстановява. Само транзитната част на евроазиатската търговия, в размер на 5-6% от общия й обем, се движи, според сериозни оценки, в диапазона от 20 до 30 млрд. долара годишно. При това, един от най-кратките й маршрути (трябва ли да се повтаря това!) преминава през територията на страната ни. Този товаропоток ще стане още по-динамичен и постоянен, в многократно по-големи количества, от началото на 2012, когато се очаква да влезе в експлоатация железопътният тунел под Босфора. С тази връзка, при която влаковете по 12 железопътни трасета (по 6 във всяка посока) ще имат възможност да преминават на всеки 90 секунди под морското дъно, от единия на другия бряг на Истанбул, се слага началото на източния клон на „Южния трансевропейски транспортен коридор” от Европа, през Турция, в две направления: към Иран, Индия и Пакистан, а също, през централно-азиатските държави, към Китай. През 1996, иранците завършиха изключително важната 300-километрова жп връзка между Машхед, в Северен Иран, и Тажан и Саракх, в Туркменистан. По този начин, на практика, се оформи нов „междинен коридор”, свързващ Китай, през Централна Азия, с Иран, а оттам, чрез иранската и турската жп мрежи, и с Южна Европа, през Черно море. През 1992, със завършването на трансграничната жп линия, свързваща Китай с Казахстан, бе създадена втора трансконтинентална жп линия (в Пекин дори я наричат „вторият евроазиатски континентален мост), свързваща китайското пристанище Лянюнган с европейското атлантическо пристанище Ротердам.

Русия, която игнорира евроазиатския коридор ТРАСЕКА, но не се е отказала от амбицията си да участва в преразпределянето на транзита (620 млн. TEU до 2015, в световен мащаб), вижда в този „втори мост” възможност да се включи чрез своята Транссибирска жп магистрала. Съвсем наскоро, на 2 март 2010, на електронния сайт на Руските държавни железници, бе поместена информация, в която се съобщаваше, че Русия модернизира Забайкалския железен път, за да привлече товари от Китай за Европа. Южният клон на тази жп дестинация е свързан със строителството на околовръстен железен път през Краснодар, за да се гарантира доставката и превоза на част от китайските товари и към южните пристанища на Русия на Черно и Азовско море – Новоросийск, Туапсе, Темрюк, Кавказ. В проекта, който се осъществява от 2007 насам и ще завърши през 2012, се инвестират 40,2 млрд. рубли (около 1,93 млрд. долара), като само за 2010 капиталовложението е 5,1 млрд. рубли.

Тези две нови транспортни дестинации по суша съвсем скоро ще станат конкурентоспособни на морския път (по време и себестойност за превоз на стоките), изместил ги след построяването на Суецкия канал през 1869. Тоест ресурсният потенциал на транзитния товаропоток от Азия към Европа и обратно ще бъде налице – въпросът е, ще успеем ли да оползотворим поне част от него и да го превърнем в геополитически коз, носещ приходи в бюджета и стабилизиране на икономиката ни, както и съобразяване, в международен план, с кръстопътното положение на държавата ни. Защото далеч невинаги товарите избират най-преките пътища, а следват тези, по които срещат най-малко съпротивление (т.е. по-добрите, като бързина и сигурност за превоза, трасета, гарантирани от модерна железопътна и шосейна инфраструктура - оттам и по-малка амортизация на превозните средства, разработени транспортни коридори, комплекси от специализирани терминали, логистични центрове и товарни селища, по-кратки престои на границите заради опростени митнически и гранични процедури, наличие на съвременни информационни технологии за връзка между спедитори, превозвачи и клиенти за следене в реално време на придвижването на стоките и т. н.). Ето защо стратегическа задача на най-високо ниво трябва да стане трансформирането на максималната полза от географското положение на страната ни, като естествен мост между Европа и Азия, в транзитни преимущества за България. При това, нито сме 1934, когато съседите изграждаха целенасочено и с политически натиск „транспортен кордон” около страната ни, за да не реализираме географската си даденост, нито пък 1989, когато векторът на търговските ни връзки, от 1944-та дотогава, сочеше неизменно на североизток. Тогава, транзитът през територията ни, до голяма степен, беше в направление Югоизток: Иран, Ирак, Сирия, с ТИР-овете на СОМАТ, или пък по море, с корабите на Параходство „Български морски флот”, които във Варна и Бургас само сменяха коносаментите на превозваните от тях енергоносители от бившия Съветски съюз с предназначение България и ги разтоварваха в пристанищата на Западна Европа. Да, този „транзит” носеше стотици милиони долари, но и тогава определението му беше „криминален”, а днес е просто невъзможен, защото подобни транспортни операции са несъвместими с принципите в търговските взаимоотношения на страните от Европейския съюз.

Затова днес, в дневния ред на обществото ни, отново трябва да се постави особено остро въпросът доколко реално, а не на думи, използваме естествения потенциал на държавата си, която според основоположника на българската геополитика проф. Иван Батаклиев „си остава най-кръстопътната и най-преходната страна на Балканския полуостров...[  ]...ключът на Балканския п-ов”, за да привлечем транзит. Не само като такси за преминаване през територията ни, но и като продажба на транспортни услуги – товаропотоците да се превозват с наши транспортни средства (железница, автомобили, кораби) по релси, шосе и вода. Тоест, транзитът да създава добавена стойност, която да се инвестира в подобряване на инфраструктурата и подвижния състав, с мултиплициращ ефект по-нататък във веригата „производство – заетост – ръст на икономиката – жизнен стандарт.”

Днес, успехът и просперитетът на националното стопанство в глобалното икономическо пространство става главен аргумент и за политически успех в Общността. На преден план излиза геоикономическата мощ на конкретната страна, в чиято основа са брутният вътрешен продукт (БВП), БВП на глава от населението, конкурентността на произвежданите стоки, технологичното равнище , качеството на промишленото производство, производителността на труда, обемът на спестяванията на населението, инвестициите, заетостта и разпределението на националния доход. В конкретен план, през 2003, на международен семинар във Варна за развитието на пристанищата и реформата у нас, капитан Мартин Сгут – консултант на Световната банка и дългогодишен началник на порта в Буенос Айрес, каза нещо много важно: „Всеки 1000 контейнера, преминали през едно пристанище, създават 3 работни места в него, 11 – в областта, където е пристанището и 50 – във вътрешността на страната. Глобално, ползата от привличането на този товаропоток се изразява в 120 хиляди долара за националната икономика.”

Структура на транзита през България

След 1990, транзитът по суша през България се формира основно от товаропотока към Турция (Близкия Изток) и Гърция. Основен външнотърговски партньор и на двете държави е Германия. Товаропотокът от Турция към Германия е 25% от общия му обем, а от Германия към Турция – 16,4%, като над 80% от експорта (много от големите немски компании имат свои филиали там) и 77% от импорта са индустриални стоки. Гърция: към Германия – 25, 5%; от Германия – 19, 8%. В цифрово изражение внос-износът на Турция към Германия се движи в диапазона на 12-15 млн. т, а на Гърция: 13-16 млн. т, или общо около 25-31 млн. т годишно. Поне половината от този транзитен трафик се осъществява по суша (железница/шосе), като главно за Турция най-краткото разстояние е през наша територия, по класическия диагонал Берлин – Виена – Будапеща – Белград – София – Истанбул. Гърция още дълго време ще предпочита нейният внос-износ да минава по железопътната и шосейна магистрала Солун – Скопие – Белград (Паневропейски коридор № 10) с продължение към Будапеща и Виена, а не през Кулата – София – Видин. Причината е, че реконструкцията и строителството на железопътните и шосейни връзки за скорости, които да направят западното разклонение на Паневропейски коридор № 4 притегателно за транзита, не са осъществени както у нас, така и в Румъния (за разлика от източното разклонение на Коридор 4, от Арад към Букурещ и Констанца. Набелязаните проекти за модернизацията на инфраструктурата към Дунав мост 2 при нас и румънците имат срок на завършване 2017-2020, което, на практика, обезсилва значението и ползата от този станал скандален със проточването на строителството му стратегически обект, пък дори и той и да беше завършен в края на 2010.

В тези сметки умишлено пропуснах внос-износа на други централноевропейски държави към двете ни южни съседки: Австрия, Унгария, Словения, Чехия, Словакия...В момента, през територията на страната ни и ползвайки нашата жп мрежа, няколко утвърдени европейски оператори извършват транзитни интермодални превози:

- „Интерконтейнер” – контейнерни блок-влакове от Шопрон (Унгария) през Сърбия до Халкали (Турция);

- „ДБ Шенкер” – блок-влакове със сменяеми каросерии от Кьолн (Германия), през Румъния, до Дериндже (Турция);

- „Адриа комби” – контейнерни блок-влакове от Любляна (Словения), през Сърбия, до Халкали (Турция);

- „Експрес интерфрахт” от групата „Рейн карго” (Австрия) – контейнерни блок-влакове от Виена (Австрия), през Сърбия, до Халкали (Турция);

- „ОКОМБИ”, филиал на „Рейл карго” (Австрия) – блок-влакове за превоз на полуремаркета по направление Велс (Австрия), през Сърбия, до Халкали.

Всеки ден през България преминават по 4 такива влака от Австрия и Германия – 2 към Гърция и 2 към Турция. Превозвач е австрийска логистична компания, свързана с „Рейл карго” (Австрия), която има издаден сертификат за безопасност в България за извършване на транзитни превози.

Горчивата истина обаче е, че липсва ефективна национална стратегия за привличане на международния транзит през страната ни, която да отчита новите световни и континентални транспортни тенденции. Многократно и хаотично декларираните в това отношение намерения от страна на българския управляващ елит, след 1989, се отличават с конюктурна разнопосочност, партиен егоизъм, мудност и податливост на външни влияния, липса на приемственост и далновидност. Изграденият за насипни товари терминал 2А в бургаското пристанище, в който бяха хвърлени 400 млн. долара грешни пари, вместо за контейнерен, и който сега стои неизползваем поради липса на товари и едва ли някога ще се изплати, е крещящ пример за некомпетентни политически и професионални решения. За същото време, само Турция изгради 6 контейнерни терминала в различни пристанища на Черно и Средиземно море, а Гърция строи 4 – два в Солун и по един в Кавала и Александруполис.

Северните ни съседи, вложили грамадни инвестиции в пристанището на Констанца го направиха „хъб” (разпределителен център) за товарите по транспортните мрежи, свързващи Централна и Източна Европа с Кавказкия регион и Централна Азия, както и на контейнерните товари в Черно море, с капацитет на терминала 1 млн. TEU. Портът има свои офиси в най-големите пристанища по Коридор № 7 (река Дунав), свързващ Северно и Балтийско с Черно море – Будапеща, Виена, Дуисбург, Ротердам, чиято единствена задача е да осигуряват транзитни товари. Автомагистралата Будапеща – Арад – Букурещ – Констанца, северното отклонение на Паневропейски коридор № 4, е другият сухоземен фактор за отклоняване на транзитен трафик към североизток, вместо на юг, по посока на Видин – София – Кулата.

Аналогичният подход на Гърция направи Солун „хъб” за китайските стоки към Югоизточна и Централна Европа. Съчетанието от порт, логистичен център и товарно селище е в основата на впечатляващия успех на компанията CEO PRODOOS S.A. През 2007, тя транспортира 1500 контейнерни блок-влака транзит от Гърция за Централна и Западна Европа, по направлението Солун – Скопие – Белград – Загреб.

Определено не в наша полза, по отношение на транзита, се очертава и налагащата се през последните 7-8 години тенденция за насочване на океанските контейнерни превозвачи в Средиземно море към северноадриатическите пристанища Триест, Венеция, Копер, Риека, Бар, поради изградените там модерни контейнерни терминали, както и наличието на възможност за формиране на блок-влакове за Централна Европа, придунавските държави, включително Румъния, и Мармара (Истанбул), поради концентрацията на товари и по-добрата транспортна логистика (60 блок-влака ежедневно от тези пристанища). Налице са явните приоритети на Гърция, Турция и Румъния да насочват транзитния трафик към водния си транспорт. Пътят Турция – Европа се измества през Адриатика (12 Ро-Ро кораба регулярно плават по направлението Истанбул – Триест и с тях годишно се превозват над 200 хиляди ТИР-а). Подобно е отклоняването на трафика и от Гърция към Адриатика/Италия и от Румъния, през Констанца.

По различни оценки, конкурентно изградените, само през последните две десетилетия, алтернативни шосейни артерии в съседните страни доведоха до отклоняване от българска територия на около 40-50% от нарастващия транзитен трафик през Балканския полуостров. За този времеви отрязък у нас няма завършена нито една автомагистрала. Нито едно наше пристанище, както на Черно море, така и на Дунав, няма бърза и модерна пътна връзка, подходите ни за транзита в посока на Гърция, Турция, Сърбия, Румъния са на нивото отпреди 20-30 години, с многобройни, затрудняващи трафика, препятствия. Стотици милиони екю, долара и евро от програмите ФАР и „Транзитни пътища”, от ИСПА, заеми от ЕИБ и други финансови институции, вместо да отидат по предназначение, потънаха в партийни каси и лични сметки на публично известни личности, подвизавали се като министри и отговорни фактори в строителното ведомство от 1989 насам. В интервю от 5 март 2010, пред БНТ, министърът на регионалното развитие, строителството и благоустройството Росен Плевнелиев заяви: „Когато една държава е приватизирала не пътища, а енергетика, когато тя е наляла 1 млрд. евро в една гола поляна, защо очакваме да имаме магистрали”...

Трябва ли да ни учудва тогава, че даже в годишните отчети на Националния статистически институт е трудно, почти невъзможно, да се намерят точни цифри за транзитния трафик, предпочел да продължи пътя си през България. В данните за автомобилния транспорт той се включва заедно с каботажа към международните превози за собствена сметка и тези срещу заплащане. Така, за 2008, техният обем, като сумарно количество, е 7,646 млн. тона, от които 3,01 млн. тона за страните от Европейския съюз. В информацията за обработените товари в морските ни пристанища, за транзита може да се съди донякъде по количеството контейнери, Ро-Ро и генерални товари. По данни на авторитетната Българска асоциация на корабните брокери и агенти, транзитът през морските ни пристанища, за 2007, е 5,2% от общия обем на обработените товари (25,493 млн. тона), което ще рече, че се равнява на 1,325 млн. тона. При речните – за него може да се съди приблизително по генералните товари (994, 6 хиляди тона), преминали с т. нар. международни кораби – 4, 428 млн. тона, за 2007, но нито 1 тон контейнери.

Това е още един показателен факт, че у нас транзитът е силно подценен като сериозен ресурс за икономиката ни, че много малко се прави да бъде привлечен през страната ни и твърде лесно го губим, когато ни идва едва ли не „на крака”. Щеше ли да бъде за БДЖ така катастрофална 2009, с  превозени едва 13,284 млн. тона товари (през 2008 – 19, 715 млн. тона, а през 2007 – 21, 905 млн. тана), ако по железните ни пътища от Паневропейски транспортни коридори № 4 и № 10 и TEN-T европейската жп мрежа вървеше транзит от/към Западна и Централна Европа към Турция, Близкия Изток и Гърция? Едва ли, но това не пречи политиците ни да продължават да наричат България „мост на три континента”, без поне досега да са направили нищо реално тя наистина да стане такава. За сравнение, Австрия, която не се самообявява за „мост” и няма излаз на море, може да отчете, за 2007, 97 млн. т превозени товари, само от Австрийските железници, две трети от които са транзит.

 

Литература:

1. Божков Л. Съобщителните проблеми на Балканите, 1936.

2. Цанков Ал. България в бурно време, 1998.

3. Цанков Ал. Икономика и икономическа политика на България, Списание на българското икономическо дружество, 1929.

4. Архив на държавните железници и пристанища в България, 1927. Данчов Ю. Мостът на Дунава и международните жп линии през България.

5. Архив на държавните железници и пристанища в България, 1928. Лазаров Г. Дунав след Версай.

6. Списание на българското инженерно-архитектурно дружество, 1927, бр. 14, 15, 16, Божинов Б. Отклонение на българския международен трафик през Русе за Варна.

7. Списание на българското инженерно-архитектурно дружество, 1927 г., бр. 19, Николов П. Пак за железниците през Родопите и излаза на Бяло море.

8. Международен семинар „Реформата в българските пристанища” – Варна, ноември 2003.

9. Международна конференция „Развитието на пристанищата – ключов фактор за стабилна икономика” – София, ноември 2006.

10. Списание Геополитика, 2004, бр. 1, Таненбаум Дж., Евразийският континентален мост.

11. Списание Геополитика, 2004, бр. 2, Ангелов Кр. Българската транспортна стратегия.

11. Списание Железопътен транспорт, 2009, бр. 7/8, Станев Ж. Прекъснатата логистична верига: инфраструктура – железница – пристанища.

12. Годишници на Националния статистически институт – 2007, 2008 и електронен сайт.

 

* Българско геополитическо дружество

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2024