Най-важният фактор, определящ хода на дискусиите в американското общество по изключително чувствителната расова проблематика, са извършващите се вътре в него фундаментални демографски промени. Според данните от преброяването през 2010, общият брой на населението на САЩ е нараснал с 27,3 млн. души (или почти с 10%), в сравнение с предишното преброяване от 2000, като от 281,4 млн. е достигнало 308,8 млн- души. При това повече от половината от този прираст, или 15,2 млн. души, са граждани на САЩ от латиноамерикански произход. През първото десетилетие на ХХІ век латиноамериканското население на САЩ е нараснало с 43%, като от 35,3 млн., през 2000, е достигнало 50,5 млн. души, през 2010 (т.е. от 13% до 16% от цялото население на страната). С почти аналогични темпове нараства и американското население от азиатски произход, т.е. принадлежащите към монголоидната раса, чиято численост е нараснала от 10,2 млн. души (3,6% от цялото население на САЩ), през 2000, до 14,7 млн. (4,8% от цялото население), през 2010. Темповете, с които нараства числеността на втората по големина етническа група в САЩ – афроамериканците, също са по-високи от средните за страната. Ръстът при тях е 12,3%, като от 34,7 млн. души (12,3% от цялото население), през 2000, те са нараснали до 38,9 млн. души (12,6% от цялото население), през 2010. В същото време, бялото мнозинство в Америка е демонстрирало ръст от едва 1,2%, т.е. от 194,5 млн. души, през 2000, числеността му е нараснала до 196,8 млн, през 2010. Тоест, относителният му дял е намалял от 69,1% до 63,7% от цялото население на САЩ. Сравнителните резултати от преброяването на населението на страната през 2010 по расово-етнически признак са показани в таблица 1.
Таблица 1. Динамика на промените в расово-етническата структура на населението на САЩ в периода 2000—2010
|
Расово-етническа група |
2000 |
2010 |
Нарастване на населението |
|||
|
млн. души |
% |
млн. души |
% |
млн. души |
% |
|
|
Население на САЩ, общо |
281,4 |
100 |
308,8 |
100 |
27,3 |
9,7 |
|
Бяло мнозинство |
194,6 |
69,1 |
196,8 |
63,7 |
2,2 |
1,2 |
|
Латиномериканци |
35,3 |
12,5 |
50,5 |
16,3 |
15,2 |
43,0 |
|
Афроамериканци |
34,7 |
12,3 |
38,9 |
12,6 |
4,2 |
12,3 |
|
Американци от азиатски происход |
10,2 |
3,6 |
14,7 |
4,8 |
4,4 |
43,3 |
|
Индианци и коренни жители на Аляска |
2,5 |
0,9 |
2,9 |
0,9 |
0,4 |
18,4 |
|
Хавайци и жители на други острови в Тихия океан |
0,4 |
0,1 |
0,5 |
0,2 |
0,1 |
35,4 |
|
Представители на други раси (една раса)* |
15,4 |
5,5 |
19,1 |
6,2 |
3,7 |
24,4 |
|
Представители на две и повече раси |
6,8 |
2,4 |
9,0 |
2,9 |
2,2 |
32,0 |
* Заради методологическите особености на преброяването и преброителните списъци, разминаването между общата численост на населението на САЩ и сумата от отделните му компоненти се обяснява именно с наличието на точката «представители на други раси (една раса)», тъй като включените в него лица са се причислили към две различни раси едновременно.
Източник: USCensusBureau. Overview of Race and Hispanic Origin: 2010. 2010 Census Briefs. Issued March 2011. C2010BR-02. P. 4. – http://www.census.gov.
Именно постепенната загуба на доминиращите позиции на бялото мнозинство в САЩ в расово-етническата структура на американското общество и стремителният ръст на числеността и относителния дял на американците с латиноамерикански и афроамерикански произход, както и на тези с азиатски произход, предопределят изострянето на дебатите в САЩ за идентичността и бъдещето на американския тип цивилизационно развитие, придобили ярко изразена политическа насоченост с идването в Белия дом, през януари 2009, на първия в историята на страната чернокож президент Барак Обама. Наред с това обаче, финансово-икономическата криза, започнала в САЩ през втората половина на 2007, също се оказа оцветена в ярко изразени расово-етнически тонове.
Расово-етническото измерение на икономическата криза от 2007-2009
Най-острото икономическо сътресение, поразило САЩ за целия исторически период на развитието им от средата на ХХ век насам, за пореден път демонстрира уязвимото положение, което заемат в американското общество значителна част от представителите на националните малцинства и особено латиноамериканците и афроамериканците. По данни на официалната американска статистика, икономиката на САЩ е достигнала дъното през лятото на 2009, затова именно тази година е сред най-показателните, от гледна точка влиянието на икономическите сътресения върху социално-икономическото положение на националните (расовите) малцинства.
Този аспект на икономическа криза се прояви най-вече в нарастването на абсолютните и относителни показатели за бедността сред афроамериканците, латиноамериканците и американците с азиатски производ. В доклада си за динамиката на основните показатели за бедността в САЩ през 2009, Бюрото по преброяването констатира, че общият брой на американците, чиито годишни доходи са под официалния „индекс на бедността” (22 хиляди долара за четиричленно семейство), е достигнал 43,6 млн. души, което е най-високия показател от 1959 насам (1), когато САЩ официално започнаха да отчитат числеността на представителите на най-бедните слоеве (през 1959 в САЩ са живеели около 40 млн. бедни). И макар че в абсолютно изражение общата численост на белите бедни надхвърля тази на представителите на най-бедните слоеве на националните малцинства, истината е, че в началото на ХХІ век бедността в САЩ (в относително измерение) има предимно „цветно” лице: така, през 2009 сред принадлежащите към най-бедните слоеве белите са били 18,5 млн. души, латиноамериканците – 12,4 млн. души, афроамериканците – 10 млн. души, а тези с азиатски произход – 1,7 млн. души. Тоест, общата численост на „цветните” бедни в САЩ достига 24,1 млн. души, през 2009, като съотношението между цветните и белите бедни е 56% към 44% (2).
В резултат от икономическата криза, през 2009 делът на бедните сред бялото мнозинство достигна 9,5% от общата численост на тази демографска група, докато при афроамериканците той е 25,5%, при латиноамериканците – 25,3%, а при тези с азиатски произход – 12,4% от общата численост на тази демографска група от населението на САЩ (3). С други думи, в периода, когато икономическата криза „удари дъното”, всеки десети беден американец е бил бял, всеки осми – от азиатски произход, и всеки четвърти – афроамериканец или латинос. Съпоставката със статистическите данни от миналите години показва, че, както по абсолютни, така и по относителни показатели, икономическа криза е върнала бялото мнозинство към показателите от първата половина на 80-те и 90-те години, характерно за които е действието на различни кризисни фактори, а в случая с 80-те и това на т.нар. „рейгъномика”, когато в САЩ беше осъществено значително съкращаване на бюджетните разходи за подпомагане на бедните слоеве от населението. По отношение на афроамериканците, латиноамериканците и тези с азиатски произход пък е налице връщане към относителните показатели от първата половина на 90-те години (в абсолютен израз, толкова голяма бедност сред тези категории американски граждани не е фиксирана през целия период, откакто се води статистика на показателите за бедността в страната).
Като цяло, тези статистически данни достатъчно убедително свидетелстват, че прогресът в подобряването на социално-икономическото положение на расовите и етнически малцинства в САЩ има ясно изразен цикличен характер, което подхранва и периодичните дискусии за това, доколко ефективно функционира прословутият американски междурасов и междуетнически „котел за претопяване”.
Както е известно, икономическият просперитет традиционно поражда надежди за скорошна реализация на „американската мечта” за всички американци, независимо от цвета на кожата им (т.нар. „пострасово общество), докато икономическите кризи стимулират появата или на алтернативни теории (4), или пък затвърждава тезата, че органична черта на американския модел на цивилизационно развитие представлява наличието на две „базови” раси – доминиращата бяла раса и дискриминирани или дори потискани „цветни” раси.
Последната икономическа криза за пореден път потвърди, че икономиката е онази сфера, която лишава етническите малцинства и най-вече афроамериканците и латиноамериканците от достъп до материалните ресурси, под формата на високи и стабилни възнаграждения на високоплатените работни места и заетост във водещите наукоемки отрасли. Негативните последици от икономическите сътресения също се стоварват на първо място върху представителите на етническите малцинства.
Основна проява на текущата финансово-икономическа криза беше стремителният ръст на безработицата в САЩ, чиято основна тежест бе поета именно от представителите на етническите и расови малцинства.
Най-много пострадаха от нарастващата безработица афроамериканците и латиноамериканците. Така, при средно ниво на безработица от 9,3%, през 2009, безработицата сред белите работници и служители беше по-ниска, достигайки 8,5%, докато тази сред афроамериканците и латиноамериканците надхвърли средното национално равнище, достигайки, съответно, 14,8% и 12,1% (5). При това, що се отнася до латиноамериканците, толкова високи нива на безработица не бяха фиксирани от 1972 насам (последните налични съпоставими данни), а по отношение на афроамериканците този показател достигна рекордните равнища от предишните икономически кризи от средата на 70-те, началото на 80-те и началото на 90-те години на миналия век.
При това следва да отбележим, че афроамериканците притежават най-ниския показател за икономическа активност на населението, който, от началото на 90-те, е средно с 4% по-нисък отколкото при белите американци (63-64%, срещу 66-67%, при белите). Особено силно са различават показателите за икономическата активност сред белите и чернокожите при мъжете, като през последните 10-15 години тази разлика достига 7-8% (74-75% при белите мъже, и 66-67%, при чернокожите) (6).
Неравномерностите в деструктивното въздействие на кризата върху положението на белите и чернокожите американци се илюстрират и от следния доста характерен факт: през 2009 делът на безработните бели американци, отчаяли се, че могат да си намерят работа, но готови да започнат да работят, ако им предложат, е 26%, докато делът на афроамериканците със същите проблеми надхвърля 33% (7).
По-високите нива на безработицата сред афроамериканците и латиноамериканците, в сравнение с белите, са тясно свързани и обусловени от разривите в заплащането. В хода на последната финансово-икономическа криза, абсолютният разрив в заплащането на труда на белите, афроамериканците и латиноамериканците нарасна още повече – в частност, за периода 2007-2009 средната седмична заплата (в текущи цени) на белите американци е нараснала с 41 долара, на афроамериканците – с 32 долара, а на латиноамериканците – с 38 долара (става дума за работници и служители на пълен работен ден) (8). Тоест, по отношение на афроамериканците и латиноамериканците, кризите играят ролята на своеобразен фактор на „икономическа сегрегация”, спрямо положението на бялото мнозинство.
Разривът между абсолютните и относителните нива на трудовите доходи е тясно свързан с разпределението на белите и цветните контингенти на работната сила в САЩ съообразно професионално-квалификационното равнище и отделните отрасли на икономиката. Така, бялото мнозинство е широко представено в квалификационните групи с най-високи заплати – управленски кадри, професионално-технически кадри, финансисти и банкери. През 2009, в частност, 36% от цялата бяла работна ръка в САЩ е заета именно в тези професионално-квалификационни групи, докато делът на афроамериканците е 29%, а на латиносите – малко над 19%. В същото време, афроамериканците и латиносите заемат доминиращи позиции в сферата на материалното производство и транспорта. През 2009, в тези сфери са заети 17% от цялата латиноамериканска и 14% от цялата афроамериканска работна ръка в САЩ. Афроамериканската и латиноамериканската работна ръка е концентрирана в сферата на услугите и най-вече в такива нейни отрасли, като търговията на дребно, ремонтната дейност, общинските служби по чистотата и пожарните, както и в най-различни спомагателни услуги (9).
С други думи, в съвременната високоразвита от технологична гледна точка икономика, белите американци са ангажирани предимно с управлението, научната дейност и внедряването на челни технологии, преподават в университетите, формират лекарския персонал в престижните болници и клиники и оказват висококвалифицирани и скъпоструващи юридически услуги, докато афроамериканците и латиносите работят най-вече в заводите и фабриките, в строителството и транспорта, или са ангажирани със спомагателни услуги, включително ремонтни работи, търговски услуги, или като домашни помощници. Периодичните кризи само допълнително подчертават това исторически формирало се в американското общество разделение на труда, в рамките на което „бремето на белия човек” е свързано най-вече с нарастващото интелектуално натоварване и ангажирането с глобалните проблеми, докато това на „цветния човек” продължава да се свързва най-вече с интензивния физически труд.
През последните няколко десетилетия обаче, тази утвърдила се структура на отношенията между белите и цветнокожите беше нарушена от американците с азиатски произход (принадлежащи предимно към монголоидния тип), които уверено започнаха да изпреварват по повечето социално-икономически показатели бялото мнозинство на Америка. Тъй като в момента делът им в общата численост на работната сила в САЩ не надхвърля 5% и в количествен план те силно отстъпват на латиносите и афроамериканците, американските анализатори не са склонни да правят далеч отиващи изводи за евентуалното им влияние върху еволюцията на расовия проблем в САЩ. Въпреки това, налице е парадоксален, поне на пръв поглед, феномен – в резултат от финансово-икономическата криза, именно американците от азиатски произход се оказаха големите печеливши, укрепвайки социално-икономическите си позиции в обществото.
Става дума най-вече за такъв ключов показател, като нивото на безработицата. През 2009, сред тази расово-етническа група американци, безработните бяха едва 7,3%, т.е. по-малко не само от средното национално ниво, но и от това сред белите американци. В същото време, нивото на икономическа активност на тази общност дори се увеличи (66%, през 2009, срещу 65,5%, през 2007), надминавайки същия показател при бялото мнозинство.
Но най-поразителният апект на влиянието на кризата върху положението на американците от азиатски произход е, че през двете кризисни години, средното седмично ниво на техните трудови доходи е нараснало с 50 долара, достигайки 880 долара, което е с над 16% повече от аналогичния показател при белите работници и служители. През 2009, почти половината от работещите американци от азиатски произход (48,8%) са били заети в управленския, професионално-техническия или финансовия сектори. В същото време тази расово-етническа група се оказва слабо представена в различните отрасли на материалното производство, като изключим може би търговията (21% от всички работещи американци от азиатски произход). През 2009, почти 23% от работещите, принадлежащи към тази група, са били заети в сферите на здравеопазването и образованието, а над 12% - на туризма и развлеченията (10).
С други думи, в днешна Америка амерканците от азиатски произход, се оказват „по-бели” от представителите на бялото мнозинство, извоювайки си водещи позиции именно в онези сектори на икономиката, които гарантират устойчиво доминиращо положение в социалната йерархия. Възможно е в основата на успеха на американците от азиатски произход да е способността им, в условията на пазарна икономика, да бъдат по-конкурентоспособни в сравнение с белите американци и то на собствената им територия.
Не е тайна, че, по подразбиране, като фундаментален фактор за доминиращото положение на бялото мнозинство спрямо латиносите и афроамериканците е представата за изначалната неконкурентоспособност на последните по отношение на белите американци. Американците от азиатски произход обаче убедително демонстрираха и доказаха, че могат „да играят” по правилата, предложени от белите и да побеждават, без да променят условията на „играта”. Този фактор, макар и да остава в периферията на днешните дебати за ролята на расово-етническите групи в цивилизационното развитие на САЩ, достатъчно очевидно демонстрира на американските управляващи елити, че по принцип резкият спад на влиянието на бялото мнозинство, а в дългосрочна перспектива (т.е. в рамките на следващите две-три десетилетия) възможната трансформация на американското общество в „цветно” – с повече или по-малко паритетно представителство на белите, афроамериканците, латиносите и американците с азиатски произход, би могъл да доведе до смяна на доминиращите в Съединените щати раси, като при това американците от азиатски произход все повече ще претендират за ролята на „водеща и насочваща” расово-етническа група, справяйки се с нея не по-зле от белите.
Именно в рамките на този вектор в расово-етническото развитие на американското общество, чиито смисъл е в това, че доминиращата позиция на белите американци все повече бива „застрашена” от друга расово-етническа група, на изборите през 2008 за 44-ти президент на САЩ беше избран Барак Хюсеин Обама.
„Пострасовият” расизъм
Понятието „пострасово общество” активно започна да се използва в американската политическа лексика именно през 2008 и представляваше реакция на медиите, а след това и на академичните кръгове в САЩ, на издигането на чернокожия кандидат Барак Обама за президент на страната от Демократическата партия. Фактът, че расовият въпрос не беше в центъра на избирателната кампания, която за първи път в американската история вкара в Белия дом представител на расово-етническите малцинства, даде повод да се заговори, че е постигнат много сериозен успех в развитието и укрепването на „пострасовото общество”.
Терминът „пострасово общество” се използва за обозначаване на ситуацията, в която расовата принадлежност престава да има кой знае какво значение за голямото мнозинство амариканци. Това тълкуване се споделя от мнозина автори (11), макар други да смятат, че за подобна характеристика е достатъчно расовите различия просто да останат на заден план или пък да станат по-малко важни (12).
Така, известният американски анализатор Даниел Шор (един от първите в журналистическите среди, започнал да употребява този термин) прокарва тезата, че феноменът Обама, който излиза извън тесните расови рамки, поставя началото на нова „пострасова ера” в американската политика. В едно интервю по повод победата на Обама, той отбелязва „появата на нов термин в политическия лексикон – пострасово”, формулирайки по следния начин същността на разгорялата се в САЩ дискусия по този въпрос: „Пострасовата епоха, чието олицетворение беше и кампанията на Обама, ознаменува началото на нов етап, в който ветераните на движението за граждански права от миналия век окончателно остават в историята, тъй като американците вече избират онзи, на когото ще поверят съдбите си, без оглед на расата му. Интересно е, че ветераните от битките за граждански права отпреди 40 години изглеждат доста по-малко очаровани от Обама, отколкото онези, които тогава още не са били родени… Вероятно американците още не са постигнали пълен расов „далтонизъм”, но е много показателно, че Обама спечели 67% от гласовете на избирателите между 18 и 29 години, т.е. на поколението, родено след събитията в Селма” (13).
На свой ред, в статията си „Пострасовото общество”, публикувана през 2008 в списание „Ню Рипъблик”, Мартин Кроули, цитирайки едно свое интервю с „белия националист” (както сам се определя) и бивш водач на Ку-клукс-клан Дейвид Дюк (14), посочва, че то го е навело на мисълта, че дори такъв идеолог на расистите като Дюк очевидно не изпитва особено безпокойство от политическия възход на Обама (15).
В същото време обаче, съвсем в духа на „кафкианските закономерности”, характерни за поведението на социалните и политическите системи, в призива на самия Обама за общонационална дискусия по расовия въпрос, който той отправи на 18 март 2008 в Националния конституционен център във Филаделфия (където навремето е приета американската Конституция), тази ретроспектива, поне от позициите на днешния ден, имаше по-скоро противоположен ефект (16). В стремежа си да придаде по-голяма символика на речта и да подчертае значението и, Обама използва за нейно заглавие думите от преамбюла на Конституцията „за един по-съвършен Съюз”, като се опита да даде собствено тълкуване на днешното състояние на междурасовите отношения в страната, посочвайки причините за междурасовото напрежение, включително привилегиите на белите и неравнопоставеното положение на чернокожите, и призовавайки „да бъде ликвидиран разривът между идеалите за равенство и реалността”. Социологическите агенции определиха тази негова реч като „най-голямото политическо събитие в рамките на избирателната кампания”, отбелязвайки, че 85% от американците са чували за нея, а 54% твърдат, че са добре запознати с основните и постановки (17). В крайна сметка, тази реч направи Обама невероятно популярен. През следващите 24 часа тя беше гледана 1,2 млн. пъти по You Tube, а след още няколко дни този брой нарасна до 2,5 млн. Според списание „Ню Йоркър”, именно тази реч е помогнала най-много на Обама да стане президент на САЩ (18).
„Сред най-важните задачи, които си поставихме, започвайки тази кампания – заяви тогава Обама – е да продължим дългия път на онези, които вървяха по него преди нас, т.е. пътят водещ към една по-свободна, по-милосърдна и по-просперираща Америка. Реших да се кандидатирам за президент именно в този момент от нашата история, тъй като съм дълбоко убеден, че няма да можем да отговорим на предизвикателствата на епохата, ако не решаваме всичи проблеми заедно и не изградим един още по-съвършен Съюз, въз основа на разбирането, че макар да имаме различен опит, имаме общи надежди. Можем да не си приличаме и да имаме различни расови и етнически различни корени, но всички искаме да вървим в една посока – към по-доброто бъдеще за нашите деца и внуци” (19).
Всъщност, идеята, която Обама озвучи в своята реч, е същата онази „национална идея”, върху чиято основа израстна цяло поколение политически коректни граждани на Америка и чиято същност е, че американците са „нация, която е нещо повече от простата сума на съставляващите я разнородни елементи, т.е., че действително става дума за един народ” (20).
В устата на бъдещия чернокож президент на САЩ обаче, констатацията на факта че расовият проблем продължава да съществува, беше не толкова опит да се предложи „окончателно” решение на вечния за Америка расов въпрос, колкото своеобразна форма на възкресяване на старите спорове, сблъсъци и противоречия, т.е. „преформатиране” на ново диалектическо равнище на призраците от миналите исторически епохи. „Расовият въпрос не е нещо, което нацията ни може да си позволи да игнорира – заяви Барак Обама в речта си във Филаделфия – въпросите и коментарите, появили се през последните няколко седмици (т.е. в хода на избирателната кампания – б.а.), отразяват сложността на расовия проблем, който все още не сме преодолели, и свидетелстват, колко далеч сме от съвършенството в тази сфера. И, ако сега решим да се пръснем, всеки в своя ъгъл, никога няма да можем да се съберем отново и заедно да решим такива насъщни въпроси, като здравеопазването, образованието и гарантирането на добра работа за всеки американец” (21). Обвързвайки решението на расовия въпрос и този за социалното неравенство в един, при това сложен възел, Обама всъщност постави и основите за появата на мощна опозиция срещу самия него, вече в качеството му на президент, обединила непримиримите критици на социално-икономическия му курс и ултрадесните екстремистки сили, изповядващи расова непримиримост, които – по примера на Обама – също решиха да апелират към символите на славното историческо минало на Америка, но в този случай не към филаделфийската камбана на Свободата, а към „бостънското чаено парти”.
Тоест, на практика, Обама се оказа „неформалният баща-основател” на движението на Чаената партия. „Както посочва навремето Уйлям Фокнър: „Миналото не е погребано. Всъщност, истината е, че то дори не се е превърнало в истинско минало”. Много от различията, характеризиращи днес афроамериканското общество, се коренят далеч назад в миналото, т.е. произтичат от онова неравенство, от което страдат предишните поколения в условията на жестоко робство или пък по времето, когато действат т.нар. закони на Джим Кроу” (22) – посочва Барак Обама, пояснявайки, че „отделните училища за бели и чернокожи, на практика, продължават да съществуват и днес, т.е. оказва се, че не сме успели да променим това цели петдесет години след знаковото съдебно дело „Браун срещу Съвета по образованието” (23), и то при положение, че училищата за чернокожи значително отстъпват по качество на предлаганото в тях образование, като тъкмо това обяснява сериозния разрив в нивото на усвоените знание, който се забелязва днес между успешните бели студенти и изоставащите от тях чернокожи” (24).
Разсъждавайки за причините за устойчивостта на расистките настроения в американското общество, в което расизмът се осъжда от закона и е налице общонационален консенсус относно това, че „многорасовостта” – този първороден грях на Америка – таи в себе си смъртна опасност за обществото, докато расизмът все още не е преодолян напълно, Барак Обама подчертава, че проблемът за постигането на истински междурасов мир не следва да се търси в недостатъците на законодателната база, която днес осигурява правните гаранции за равенството между расите, а в нейната реализация. Тоест, законът може да изравни, в чисто правно отношение, различните расово-етнически групи, но не дава гаранции, че всяка от тях ще може пълноценно да се възползва от предимствата, които дава това равенство.
Следва да признаем, че САЩ изминаха наистина дълъг път в това направление, тъй като, наред с приемането на съответните закони, беше разработен и механизъм за тяхната реализация, така че те да не останат мъртва буква. Само че расовите проблеми си остават, адаптирайки се към промените и проявявайки се по нови начини. „Откритата, макар и формално ненарушаваща закона дискриминация – отбелязва в тази връзка Обама – при която чернокожите биват лишени от собственост (често с използването на насилие), или бизнесмените от афроамерикански произход не могат да получат необходимите им кредити, или тъмнокожите собственици на недвижими имоти биват лишени от достъп до ипотечни програми, или пък принадлежащите към тази расова група са изключвани от синдикатите, гонят ги от полицията или от други държавни службли (заради цвета на кожата им, макар това естествено да не се посочва като причина за тяхното уволнение – б.а.) – всичко това означава, че семействата, принадлежащи към афроамериканското малцинство, нямат възможност да натрупат някакво по-значимо богатство, което да завещаят на потомците си. Тази ситуация обяснява и съществуващият днес разрив в нивото на богатството и доходите между чернокожите и белите, както и огнищата на бедност, които се запазват до днес в много градски и селски чернокожи общности. Липсата на икономически възможности за чернокожите мъже, срамът и разочарованието им, че не могат да издържат семействата си, доведоха до ерозията на афроамериканското семейство. Липсата на основни услуги в много градски квартали, населени с чернокожи – например на полицейски патрули, паркове за децата, нормално функциониращи служби по чистотата и неспазването на строителните норми – всичко това помогна за създаването на атмосферата на беззаконие и насилие, която продължава да съществува и днес” (25).
Барам Обама използва като своеобразен извод едно твърде важно философско обобщение, което днес мнозина изследователи определят, като формиране на паралелни светове, т.е. на две паралелни култури (вместо общата глобална „мултикултура” – б.а.), характерно за които е различното възприемане на реалността: „Дори при онези чернокожи, които съумяват да се възползват от своя дял от американската мечта, въпросите за расата и расизма продължават съвсем пряко да определят техния мироглед” (26). Обама обобщава тезите си относно расоватата тематика по следния начин: „Всичко това характеризира ситуацията, в която се намираме днес. Става дума за расова задънена улица, в която сме попаднали от много години насам” (27).
В речта си по расовия въпрос, Барак Обама съумя да обозначи всички „болни” точки на съвременните междурасови отношения в американското общество, на което, „поради мултинационалния му характер, е иманентно присъщ сериозен потенциал за расово-етнически конфликти” (28). В същото време, съвременният расов проблем в САЩ невинаги се вписва в класическите представи за конфликтността в расово-етническите отношения. Прието е да се смята например, че към средата на ХХ век националният въпрос вече е решен по отношение на белите имигранти, т.е. на нивото на взаимоотношенията между коренното бяло население (т.нар. WASP) (29) и имигрантите от Европа, така че, след 60-те години, расовата проблематика постепенно започна да придобива нови, при това доста неочаквани измерения.
Мултикултурализмът: митове и реалност
Обикновено се смята, че историческата победа на Обама стана възможна благодарение на две знаменателни събития в историята на САЩ, случили се в средата на миналия век: борбата за граждански права и Законът за имиграцията, приет през 1965. Движението за граждански права доведе до премахването на „законите на Джим Кроу”, което пък позволи на чернокожите американци да станат пълноценни участници в политическия процес, да се влеят в редовете на военнослужещите и да попълнят тези на средната класа, както и да се приобщят към масовата американска култура. Законът за имиграцията пък даде началния тласък на мощни демографски и социални процеси, радикално променили расово-етническия състав на страната (30).
В същото време обаче, именно след 60-те години в САЩ започна да набира сила сложният и объркан процес на постепенна замяна на „класовата политическа мобилизация”, базираща се на икономическото разделение на труда, от стимулираната политическа активност, основаваща се на расови, полови и демографски признаци и характеристики. Началото на този процес беше поставено от упадъка на синдикалното движение сред различните сегменти и групи на американските „сини якички”. Както е известно, моделът на политическа мобилизация, базиращ се на дихотомията „труд-капитал”, на практика, се основава на нарастващото нивелиране на такива конституиращи признаци, като националност, пол или възраст. В рамките на този модел се предполагаше, че различните социални групи ще действат и ще изграждат собствената си система за ценностна ориентация около общите си икономически интереси. Тоест, мъжката и женската работна сила, младите и по-възрастните поколения работници и служители, както и различните расово-етнически групи на трудовия пазар би трябвало да се стремят да обединят силите си в борбата срещу „абстрактния Капитал”, така че, с общи усилия, да гарантират по-добро преразпределяне на „икономическата баница” в своя полза.
Фрагментацията на различните социални групи обаче, остро постави въпроса за механизма за тяхната идентификация: вместо нивелирането на конституиращите признаци, като раса, пол възраст или принадлежност към една или друга демографска група, все по-голямо значение започна да придобива проблемът за символичното усилване на характерните признаци на конкретната социална група, която се оказва все по-малко обвързана с икономическата активност като такава. Както посочва, американският политолот Брюс Баум, „началото на съвременните проблеми на идентификационната политика в САЩ беше поставено през 60-те години от прогресиращия упадък на основаващата се на класовото разделение на обществото система за политическа мобилизация и появата на нови социални движения, формиращи се около такива фактори като раса, пол, възраст или нетрудоспособност (31). В частност, още през 60-те години стремежът към интензифициране на обществената самоидентификация на афроамериканците се проявява в известния лозунг „Черното е прекрасно”, който използват американските радикални групировки от онова време, като „Черните пантери” например, или пък представителите на афроамериканския художествен авангард (32).
Сред всички конституиращи признаци на новите социални движения, расово-етническите различия придобиха особено значение, именно заради тяхната полярна противоположност на тясноикономическите интереси, вследствие на факта, че (както подчертава и Брюс Баум) понятието за раса е „съвършенно специфична форма на самоидентификация, тъй като, в основата си, представлява биологична концепция, акцентирайки върху онези качества на индивида, които съществуват в света на природата, независимо от собствените ни представи за тях, т.е. върху представите, че цялото човечеството може да бъде разделено на два или повече (най-често, три или пет и повече) отличителни биологични типове (или „естествени видове” човешки същества)” (33). В резултат от това, на границата между ХХ и ХХІ век, понятието „раса” бързо се превърна в „символ на крайните и неотстраними различия между културите, лингвистичните групи или религиозните конфесии и вярвания, при това този тип социални групи обикновено имат противоположни икономически интереси. Идентификациите, базиращи се на расово-етнически признаци, като например „черни”, „бели”, „цветни”, „нордически”, „арийски” или „смесено-расови”, започнаха стремително да се множат и видоизменят, паралелно с все по-широкото разпространение на расовите идеи и представи в рамките на бързо протичащите социални и политически процеси” (34).
Феноменът Обама пък беше конкретна проява на едно друго явление, тясно свързано с посочената по-горе тенденция, което придоби по-ясни очертания в американския политически живот през последните две десетилетия и в чиято основа са залегнали определени икономически концепции (в конкретния случай концепцията за т.нар. „човешки капитал”). В контекста на американските социално-политически и икономически процеси, цветът на кожата постепенно започна да придобива чертите на своеобразен „символичен капитал”: „доколкото на всяко капиталистическо общество са присъщи ярко изразените полови, етнически и расови различия, които пък са следствие от разпределението на „символичния капитал”, т.е. акумулирането на „капитал от чест и престиж”, представляващ своеобразен кредит, който при определени условия би могъл да се трансформира в икономически капитал” (35).
Впрочем, тъкмо това направи и Обама - произнасяйки по време на предизборната кампания от 2008 прословутата си реч за расовия проблем в съвременна Америка, той успешно „конвертира” символичния капитал, олицетворяван от цвета на кожата му, в политически, ставайки президент на САЩ. Само че тази „обменна операция” съвсем не приключи през есента на 2008. Защото след като влезе в Белия дом, Обама започна последователно да реализира стратегия, представяща го като „надпартиен президент”, съвсем в духа на управлението на Дуайт Айзенхауер (1953-1961). С това обаче се изчерпват повърхностните исторически паралели между двамата. Превърналата се в своеобразен рефрен на почти всяко програмно изказване на Обама теза, че „както републиканците, така и демократите трябва със съвместни усилия да решават стоящите пред САЩ проблеми”, независимо дали те касаят бюджетния дефицит и държавния дълг, войната с тероризма, реформата на здравната система, в устата на първия чернокож президент на Америка много бързо се превърна в своеобразен контрапункт на прословутата идея за „бремето на белия и чернокожия човек”. В майсторското изпълнение на Обама, това действително изглежда като фундаментална промяна на парадигмата на вековната историческа традиция, за която споменах по-горе – от сега нататък „бремето” на чернокожия човек включва проблемите на ръководството на Америка и грижата за съдбата на световната цивилизация, а в бреме на „белите републиканци” и „расово-смесените демократи” се превръща ежедневната упорита работа по реализацията на интелектуалните идеи, лансирани от един представител на небялата раса.
Тоест, феноменът на Обама по парадоксален начин подчертава достойнствата и дори предимствата на модела на „доброволната” сегрегация и самоизолация на афроамериканците (а, в по-малка степен, и на „латиносите”), за която на все по-висок глас говорят американските социолози и политолози. В условията на доброволна изолация, в чиито рамки афроамериканците предпочитат да се придържат към „своята” система от ценности или пък обръщат поглед към по-широкия спектър от общностни ценности, утвърдени през вековете и помогнали на чернокожите да оцелеят в тази страна, черните американци се оказват извън границите на „голямата общност”, подобно на своите родители и предци, принудени да се борят с принудителната си изолация.
Както сочат данните от последното преброяване на населението, тази тенденция към самоизолация може да се проследи в 61 от 100-те най-големи градски ареали в САЩ. Към тях спадат най-вече южните градове, като Тампа, Атланта, Орландо и Хюстън, както и два града от Средния Запад, в които не се забелязва съществено намаляване на чернокожото население – Индианапълис, и Канзас сити. Градовете от т.нар. „слънчев пояс” представляват зони с разрастваща се икономика, които днес привличат нови поколения тъмнокожо население. Изключение представлява Нови Орлеан, в който е налице процес на десегрегация, най-вече благодарение „изтичането” на тъмнокожо население от най-гъсто населените с афроамериканци райони, свързано с последиците от урагана Катрина. В същото време, има 12 градски райони с висок индекс на сегрегация (70 по 100-балната скала). Към тях спадат Милуоки, Детройт, Ню Йорк, Чикаго и Кливлънд. Като цяло, афроамериканците предпочитат да живеят в „своите” ареали, където делът им е почти 50% от цялото население.
На свой ред, бялото население също продължава да живее в ареалите (от 5 до 10 хиляди души), където доминира и средният му дял е около 80% от цялото население (36).
Тригодишният период на управление на Обама радикализира настроенията на практически всички расово-етнически групи в САЩ. Радикализмът на бялото мнозинство например доведе до появата на т.нар. Чаена партия. Радикализмът на афроамериканците пък се подхранва от учебните програми на американските университети и колежи, в които се изучава историята на американските етнически и расови малцинства и влиянието им върху развитието на американската цивилизация. В тази връзка, редица американски учени подчертават, че първият чернокож президент на САЩ е стимулирал и интереса към изучаването на расовата проблематика в американските университети и колежи. Както посочва известният американски правист (и левичар) Ричард Делгадо, учебните програми на различните „центрове за афро/латино/арабо – американски изследвания”, както и тези по социална антропология в американските университети и колежи, в които, по правило, преподават „цветнокожи” професори, обикновено се градят около такива знакови теми, като взаимната връзка между расите и класовото и икономическото неравенство, близостта до исляма, сходните интереси на американските расово-етнически малцинства и населението на повечето държави от Третия свят, дискриминацията на младите хора от расово-етническите малцинства в армията на САЩ и такава интерпретация на историята на Америка, която я прави сходна с историята и характеристиките на репресивните режими в другите страни (37).
Типичен пример за подобни преподаватели е професорът от Центъра за афроамерикански изследвания към Принстънския университет Корнъл Уест. Името му се появи в американските медии в края на 2008 – началото на 2009, във връзка с назначаването от Обама на бившия президент на Харвардския университет Лорънс Съмърс за директор на Националния икономически съвет, т..е. за главен икономически съветник на президентската администрация (Съмърс заемаше този пост до края на 2010). Тогава медиите широко дискутираха скандала от 2001-2002, когато Съмърс уволни Уест от Харвард заради радикалните му схващания по расовия проблем в САЩ. На свой ред, Уест заяви, че Съмърс олицетворява „пазарно ориентираната технократска култура, която в момента тотално доминира в американските академични среди и се интересува единствено от получаването на повече грантове, изоставяйки на заден план задачите по формирането на младото поколение американци”. Той дори квалифицира Съмърс като „Ариел Шарон на системата за висше образование в САЩ” (38).
Корнъл Уест открито нарича Америка страна на „патриархалния расизъм”, според него „в исторически план бялата Америка никога не се е стремяла към расова справедливост и продължава да се съпротивлява на пълното равноправие на чернокожите”. Това, на свой ред, е довело до появата на голям брой „деградирали и потиснати американци, отчаяно стремящи се към признание на тяхното достойнство и идентичност” (39). Най-показателни в това отношения са коментарите на Уест за събитията от 11 септември 2001, които, по думите му, нагледно са демонстрирали на белите, какво означава да си чернокож в Америка, т.е. да се чувстваш „незащитен, да нямаш сигурност и да бъдеш обект на случайно насилие и омраза, само заради цвета на кожата си” (40).
Радикализацията на съзнанието на мюсюлманското малцинство в Америка
Избирането на Обама за 44-ти президент на САЩ, в комбинация с продължаващата глобална война на Америка срещу тероризма, най-вече в Близкия и Средния Изток, моментално провокира реакцията на десните и консервативни сили в страната, стартирали мощна пропагандна кампания, в чиято основа поставиха твърдението, че Барак Хюсеин Обама е мюсюлманин (41). Всъщност, ако оставим настрана слуховете, че в края на 60-те Обама е посещавал две години едно уахабитско училище в Джакарта, безспорните факти в неговата биография са следните. Майка му – Ан Данъм (1942-1995), която е социален антрополог и защитава докторска дисертация за селските занаятчии в Индонезия през 1992, на два пъти сключва брак с мюсюлмани – през 1961-1964 тя е омъжена за кенийския гражданин Барак Хюсеин Обама-старши, а след развода си с него – за гражданина на Индонезия Лоло Соетеро (1965-1980). На практика, почти до смъртта си, тя работи и живее най-вече в Индонезия – най-голямата мюсюлманска държава в света. Твърди се, че е била атеистка и в този смисъл е носител на определено маргинални американски ценности, което за пореден път потвърждава цитирания по-горе извод, че социалната антропология, в интерпретацията на «цветнокожите» американски професори, на практика, се основава върху «обратните» расови предразсъдъци по отношение на бялото американско мнозинство. Както посочва в едно интервю самият Обама, неговата майка е изиграла «решаваща роля» за формирането му като личност. «Системата от ценности, към която ме приобщи, продължава да играе ролята на фундамент, върху който се гради собственото ми кредо на политик» (42).
Позиционирането на Обама като мюсюлманин (по отношение на изповядваните от него фундаментални ценности) беше възприето, а вероятно ще продължи да се възприема, по различен начин в Америка и в мюсюлманския свят. На практика, мюсюлманският свят и привържениците на исляма спокойно биха могли да решат, че «феноменът Обама» е поредното потвърждение на претенциите им за «богоизбраност» на изповядващите тази религия, а тъкмо това, както е известно, е сред идеите, подхранващи радикализацията на съзнанието на мюсюлманите – защото, ако «мюсюлманинът» Обама е станал «върховен лидер» на Америка, нима това не е най-доброто потвърждение на тезата, че мюсюлманският свят следва да доминира и в глобален мащаб?
През пролетта на 2011, в Комисията по вътрешна сигурност на американския Конгрес бяха организирани серия от изслушвания по проблема за нарастващата радикализация на настроенията в американската мюсюлманска общност, които имаха огромен резонанс в САЩ. Те бяха организирани от председателя на комисията, републиканеца Питър Кинг, като повод за тях станаха съобщенията, че международните терористични организации и най-вече Ал Кайда, са се ориентирали към «вербуване на доброволци сред мюсюлманската общност в САЩ за организирането на терористични нападения на територията на страната». При това, въпросните терористични организации се опитват да убедят американските мюсюлмани «да се откажат от собствената си страна – Америка, и да започнат да осъществяват нападения срещу американските си съграждани» (43).
В момента, в САЩ живеят между 6 и 7 млн. мюсюлмани, т.е. хора открито изповядващи исляма (44). По време на въпросните слушания в Конгреса, представителите на мюсюлманските етнически малцинства и, в частност, на американците от сомалийски произход, живеещи в района на Минеапълис (щат Минесота) и, най-вече, техните духовни водачи (имами), директно бяха обвинени, че целенасочено превръщат джамиите в центрове за подготовка на терористи, произнасяйки «двусмислени проповеди». В тази връзка, беше посочено, че официалните «миролюбиви» и политически коректни проповеди се произнасят на английски, а «радикалните» - на арабски (45). При това, основен обект на радикалната агитация са младите хора, израснали в американска среда, т.е. съумели, по принцип, да се адаптират към американския начин на живот.
В хода на слушанията обаче, се изясни един доста интересе факт – обекти (или жертви) на тази агитация стават най-вече безработни младежи, които не са искали, или пък са нямали възможност да се трудят. Според един от участниците, «85% от американските младежи от сомалийски произход нямат постоянна работа и не са ангажирани в продуктивни социални програми. Така, в предградието на Минеапълис Сидър Ривърсайд е налице най-високата плътност на американски младежи от арабски произход в целия щат Минесота, но тези хора почти нямат достъп до материални ресурси. Нещо повече, стотици милиони долари, събрани от благотворителни акции, бяха инвестирани за развитието на местната мюсюлманска общност, но не оказаха никакво позитивно влияние върху нея» (46).
Така, американските младежи от сомалийски произход, израснали с САЩ, масово се сблъскват с расово-етническата дискриминация, за която говорихме по-горе, в същото време не е никак случайно, че прехвърлянето на няколко десетки млади терористи от САЩ в Сомалия, за което стана дума на изслушванията в Конгреса, беше осъществено в края на 2008, т.е. в самия разгар на икономическата криза. При това, между редовете на политически коректните изказвания на участниците във въпросните изслушвания ясно прозираше една и съща мисъл – че стотици милиони долари са били изразходвани за строежа на джамии и развитие на културно-религиозния живот, съобразно постулатите на официално насаждания в САЩ религиозно-културен плурализъм, който обаче не е бил подкрепен от необходимите програми за социално-икономическо развитие на тези общноости и ареалите, обитавани от тях.
Както ясно даде да се разбере по време на слушанията в Конгреса президентът на Американската ислямска фондация за демокрация Зухди Ясер, радикализацията на мюсюлманското малцинство в САЩ е пряко следствие от събитията от 11 септември 2001, след които мнозина американция от арабски произход са станали жергва на насилия и престъпления от страна на други американски граждани. В тази връзка Ясер подчертава, че «почти всеки от мюсюлманите, които лично познавам, ми се е оплаквал от прояви на насилие срещу него или опити за осъществяване на подобни действия» (47).
В резултат от това, констатира Зухди Ясер, «рязкото усилване на радикализацията на мюсюлманската общност в САЩ през последните две години едва ли дава основание на когото и да било да твърди, че ние, американските мюсюлмани не се сблъскване с този проблем» (48). Всъщност, тази фраза на президента на Американската ислямска фондация за демокрация представлява концентриран израз на съвременната американска толерантност. Следва обаче да имаме предвид, че макар събитията от 11 септември 2001 действително поставиха началото на нарастващата радикализация на мюсюлманската общност в САЩ, рязката и интензификация стана факт именно след появата на Барак Обама в Белия дом, през 2009, която, на практика, «стартира» процеса на радикализация сред всички расови и етнически малцинства в американското общество, чиито «пионери» обаче са представителите на бялото мнозинство.
Бележки:
1. U.S. Census Bureau. Income, Poverty, and Health Insurance Coverage in the United States: 2009. Issued September 2010. Wash., 2010, p. 14.
2. Ibid., p. 15.
3. Ibidem.
4. Като пример, можем да посочим краткото есе на сътрудника на Института Брукингс Стивън Шиър, публикувано след рецесията от 2001, в което се доказва, че прословутият модел на «котела за претопяване» постепенно бива заменен в американското общество от модела на «расовата центрофуга», в който ясно са обозначени ролята на центъра, олицетворяван от бялото мнозинство, и периферията, където центробежните сили на американската политика и икономика изтласкват цветното малцинство. (Schier S. From Melting Pot to Centrifuge: Immigrants and American Politics. Winter 2002. http://www.brookings.edu/articles/2002/winter_immigration_schier.asp).
Статистическите данни за географското разпределение на най-бедното население в САЩ по щати потвърждават правилността на подхода, лансиран от Шиър: през 2009 щатите, в които делът на най-бедните е надхвърлял 17% и повече от цялото населенеие, се концентрират най-вече в южната част на страната, като в първата петица са щатите Алабама, Арканзас, Кентъки, Мисисипи и Западна Вирджиния, значителна част от чието население са афроамериканци.(U.S. Census Bureau. Poverty: 2008 and 2009. American Community Survey Briefs. Issued September 2010. Wash., 2010, pp. 3, 5).
5. BLS. Labor Force Characteristics by Race and Ethnicity, 2009. Report 1026. August 2010. Wash., 2010, p. 5.
6. Ibid., p. 6.
7. Според: Ibid., p. 37.
8. Според: Ibid., p. 39.
9. Ibid., p. 11.
10. Според: Ibid., pp. 5, 6, 11, 27, 37.
11. Miles A. Is America Really Post-Racial? A Definition and Assessment of Post-racialism in the US. March 14, 2008. – http://www.suite101.com/content/postracialism-in-america-a47687.
12. Dr. Lopez-Rocha S. The Color of Culture: Post-racial and Post-ethnic Considerations in the United States. The Humanities Conference of 06. July 3-6, 2006. – http://h06.cgpublisher.com/proposals/524/index_html.
13. Schorr D. A New, 'Post-Racial' Political Era in America. Jan. 28, 2008. NPR. – http://www.npr.org/templates/story/story.php?storyId=18489466. Името е свързано с историческите събития от 60-те години. През 1965 се провеждат три протестни марша от Селма (столицата на окръг Алабама, където през 1961 57% от населението са чернокожи) до Монтгомъри (столицата на щат Алабама), които представляват политическия и емоционален връх на американското движение за граждански права. Те са предшествани от движението за избирателни права в Селма, чието начало поставят местните афроамериканци, формирали Лигата на избирателите от окръг Далас (Dallas County Voters League - DCVL), които издигат искане да бъдат регистрирани като избиратели. През 1963, Лигата и основателите на Студенския координационен комитет за ненасилствени действия (Student Nonviolent Coordinating Committee - SNCC) започват да регистрират чернокожите избиратели, но действията им са пресечени от местните власти, под натиска на такива организации като Съвета на белите граждани и Ку-Клукс-клан. Тогава Лигата се обръща за помощ към Мартин Лутър Кинг и Конференцията на християнските лидери от Юга (Southern Christian Leadership Conference), които привличат мнозина видни борци за граждански права в подкрепа на движението на чернокожите американци за избирателни права. Първият марш се провежда на 7 март 1965 и влиза в историята като «кървавата неделя», след като 600 участници в движението за граждански права биват атакувани от местната и щатската полиция. Вторият марш се провежда на 9 март но приключва безуспешно. Едва третият марш, който започва на 21 март и трае пет дни, позволява на участниците в него да стигнат до целта – отстоящата на 82 км щатска столица Монтгомъри, за да поискат от губернатора на щата да защити избирателните права на афроамериканците.
Съпроводени от 2000 войници, 1900 членове на Националната гвардия на Алабама и множество агенти на ФБР, те пристигат в Монтгомъри на 24 март, а на другия ден се събират пред сградата на щатския Капитолий. Резултат от този марш е приемането на историческия Закон за избирателните права от 1965(42 USC § 1973-1973aa-6), оказал се ключов в националното законодателство на САЩ и насочен към ликвидиране на дискриминационната практика при гласуването на афроамериканците.
14. В хода на избирателната кампания от 1988 Дейвид Дюк издига кандидатурата си в противовес на тази на Джеси Джексън, посочвайки, че евентуална победа на чернокож кандидат «ще бъде най-голямата трагедия, която някога би могла да се случи на тази страна» и предупреждавайки, че «бялото мнозинство в тази страна губи правата си».– http://www.tnr.com/article/post-racial.
15. Crowley M. Post-racial. Even white supremacists don't hate Obama. // “The New Republic”, March 12, 2008.- http://www.tnr.com/article/post-racial.
16. Барак Обама беше принуден да вземе отношение по този въпрос, тъй като кампанията му можеше да се провали заради породилите остри спорове резки изказвания на неговия пастор и духовен наставник Джеремая Райт, който дотогава беше сред най-активните участници в кампанията и който обвини американския елит в расизъм и престъпления срещу цветнокожото население.
17. Obama Speech on Race Arguably Biggest Event of Campaign. PewResearch Center Publications. March 27, 2008. – http://pewresearch.org/pubs/777/obama-wright-news-interest.
18. Melber A. Obama's Speech Makes YouTube History. – “The Nation”, March 19, 2008. – http://www.thenation.com/blogs/campaignmatters?pid=300367; Hertzberg H. Obama Wins. // “The New Yorker”, November 17, 2008, p. 40. – http://www.newyorker.com/talk/comment/2008/11/17/081117taco_talk_hertzberg.
19. Text of Obama’s Speech: A More Perfect Union. // “The Wall Street Journal”, March 18, 2008. – http://blogs.wsj.com/washwire/2008/03/18/text-of-obamas-speech-a-more-perfect-union/.
20. Ibid., p. 2.
21. Ibid., p. 6.
22. Законите на Джим Кроу (Jim Crow laws) са наречени така по името на едноименния комичен персонаж от популярна навремето песен за беден и неграмотен негър, като това е неофициалното и широко разпространено название на законите за расовата сегрегация, които сериозно ограничават социално-икономическите права на чернокожото малцинство, въвеждайки принципа на разделното обучение за бели и чернокожи, разделението между тях на обществени места, в обществения транспорт, при отбиване на военната служба и т.н. Те действат в южните щати на САЩ под формата на местни закони, между 1890 и 1964, и представляват ответна мярка на демократите-южняци срещу федералното законодателство, гарантиращо правата на чернокожото население. Както е известно, след края на Гражданската война, през 1866, 1868 и 1870, са приети 13-та, 14-та и 15-та поправки към Конституцията, целящи окончателната ликвидация на робството и последиците от него (включително расовата дискриминация), предоставя се американско гражданство на всяко лице, родено в САЩ, забранява се лишаването от права, освен със съдебна присъда, и се пресичат всички ограничения на активното избирателно право по расов признак.
През 1954 сегрегацията в държавните училища е обявена от Върховния съд на САЩ за противоречаща на Конституцията (в резултат от делото Браун против Съвета по образование), а останалите «закони на Джим Кроу» са отменени с федералния Закон за гражданските права от 1964, който изиграва изключителна роля в поредицата от законодателни актове, приети на федерално равнище, като поставя извън закона основните форми на дискриминация по отношение на жените и чернокожите в училищата, на работното място и на всички обществени места, включително при регистрацията на избирателите, като в това отношение бива допълнен от фундаменталния Закон за избирателните права от 1965, забранил дискриминационната практика на гласуване, която в продължение на десетилетия води до масовото лишаване на афроамериканците от избирателни права.
23. Text of Obama’s Speech: A More Perfect Union. // “The Wall Street Journal”, March 18, 2008. P.2.
24. Text of Obama’s Speech, p. 6.
25. Ibidem.
26. Ibid., p. 7.
27. Ibid., p. 8.
28. Червонная C. Этнический фактор в политической системе. – Политическая система США: актуальные измерения. М.: Наука, 2000, стр. 259.
29. White Anglo-Sacs, protestant – бели, англосаксонци, протестанти.
30. Виж статията на автора «Особенности современной демографической ситуации в США». – США: ключевые сферы и направления социальной политики. Под ред. Васильева В.С. // М.: ИСКРАН, 2008. С. 14 – 41.
31. Baum B. Identities and Indignities: Liberalism, Multiculturalism, and Critical Social Theory. (2009). APSA 2009 Toronto Meeting Paper. P.6. – http://www.ssrncom/abstract=1449718.
32. «Обамаманията», заляла САЩ през 2008, която и днес позволява на президента да запази сравнително висок рейтинг, до голяма степен се дължи именно на този стереотип, достатъчно силно присъстващ в американското обществено съзнание, който се насажда от афроамериканските организации в течение на почти 40 години.
33. Baum B. Identities and Indignities: Liberalism, Multiculturalism, and Critical Social Theory. Op.cit., p. 12.
34. Ibid., p. 13.
35. Ibid., p. 28.
36. Frey W. Census Data: Blacks and Hispanics Take Different Segregation Paths. The Brookings Institution. Dec. 16, 2010, p. 1. – http://www.brookings.edu/opinions/2010/1216_census_frey.aspx?p=1.
37. Delgado R. Liberal McCarthyism and the Origin of Critical Race Theory. – “Iowa Law Review”, July 2009, p. 1544.
38. "Cornel West Outlines "Pull toward Princeton" and "Push from Harvard" in Exclusive Interview with NPR's Tavis Smiley". Npr.org. 2002-01-07. – http://www.npr.org/about/press/020415.cwest.html.
39. West C. Race Matters. Boston: Beacon Press, 2001, p. 27.
40. West C. Democracy Matters: Winning the Fight Against Imperialism. New York: The Penguin Press, 2004, p. 20.
41. Is Barack Obama a Muslim? Urban Legends. – http://www.about.com.
42. Jones T. Barack Obama: mother not just a girl from Kansas; Stanley Ann Dunham shaped a future senator. – “Chicago Tribune”, March 27, 2007, p. 1.
43. Statement of Chairman Peter T. King, Committee on Homeland Security, “The Extent of Radicalization in the American Muslim Community and that Community's Response”. March 10, 2011. P. 1,2. – http://www.homeland.house.gov.
44. Number of Muslims in the United States. – http://www.adherents.com/largecom/com_islam_usa.html.
45. Testimony of Abdirizak Bihi, Director, Somali Education and Social Advocacy Center Minneapolis, MN. Uncle of Burhan Hassan “The Extent of Radicalization in the American Muslim Community and that Community’s Response”, Committee on Homeland Security, US House of Representatives, Washington DC. March 10, 2011. P. 4. – http://www.homeland.house.gov.
46. Ibid., p. 5.
47. M. Zuhdi Jasser, M.D. President, American Islamic Forum for Democracy. March 10, 2011. "The Extent of Radicalization in the American Muslim Community and the Community’s Response”. P. 3. – http://www.homeland.house.gov.
48. Ibid., p. 2.
* Директор на Центъра за вътрешнополитически изследвания на Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките
,
