След Втората световна война Източният блок е поставен в информационна и концептуална самоизолация (произлизаща от догматичната идеологизация) и в технологична (вкл. търговска за някои продукти на високите технологии с военно предназначение) външна блокада, с което съществено се ограничава осведомеността на населението и културното му равнище, намаляват възможностите за повишаване производителността на труда, забавя се подобряването на жизненото равнище и качеството на живот. В епоха на изключително бърза технологична и социална модернизация на Западния свят българският народ изостава в стопанското и културното си развитие, въпреки прилагането на догонващата етатистка стратегия, чието разтегляне във времето и твърде едностранчивото й приложение започват да се превръщат в огромен недъг.
Тодор Живков, който няма добро образование, но притежава политическа гъвкавост и „реактивност”, опитва да навакса дефицита на систематична образованост с привличане в управлението на икономическите и социалните процеси на компетентни и опитни кадри. Поради липсата на подобаващо формиран критериен апарат за кадровата политика обаче, той често е подвластен на повърхностни впечатления и сугестивни влияния при избора на състава на ръководните екипи в икономическата и социалната област. Въпреки добрия си усет за хората, диктаторът често се подвежда и предоверява, поради собствената си ограниченост в сложната материя на управлението. И, ако в стопанската сфера все пак има някои успешни попадения, по отношение на социалното развитие повечето от съветниците му са носители на непрагматични, демодирани разбирания и програми. Именно обкръжението на Живков носи отговорността за застоя, тесногръдието и еднопосочността на обществените науки у нас, последиците от което все още не могат да се преодолеят.
Провалите през първото десетилетие след Априлския пленум убеждават първия секретар на ЦК на БКП и министър-председател, че е необходимо управлението да се издигне на качествено ново ниво, което според него може да се осъществи с все по-широкобхватното прилагане на научнообосновани стратегии и подходи. Именно през тези години се заражда тенденцията за превръщане на социологията в първостепенна научна дисциплина, обслужваща властта и проектите и. На нея е отделено специално място в документите на ІХ конгрес на БКП през 1966, а в средата на следващата година излиза специално решение на Политбюро за социологията и социалните проучвания. Веднага след това започват да се провеждат социологически изследвания, свързани с репродуктивните нагласи и развитието на населението[1]. През 1968 (годината на Юлския пленум) е създаден Социологически институт към БАН, в обхвата на чиито проучвания влиза и демографската сфера. В изданията му се появяват и публикации по демографските проблеми. През същата година е сформиран и Център за социологически изследвания на младежта[2]. Много от социолозите се специализират в демографската тематика и проблемите на младите хора в България.
По късно, към Президиума на БАН е формиран Координационен съвет по демография. В областтта на международното сътрудничество, значима роля има Демографската работна група на социалистическите страни. Български представители участват в международни форуми, включително световните конференции за населението на ООН. От 1983 започва да излиза тримесечникът “Население”, профилиран в демографската тематика[3].
През 1983 Пенчо Кубадински, член на Политбюро и председател на НС на ОФ, се включва в теоретичното изясняване на демографските проблеми и публикува научно-популярната и пропагандна по характера си книга “Дългът на семейството и обществото”, посветена на процесите на разпадане на семейството, преходът към малодетност и отраженията му върху населеността на страната и необходимостта от провеждане на национална политика за демографско възраждане.
Организационните усилия за внедряване на научни подходи в управлението на развитието на населението не се ограничават до тесните научни среди. След създаването на Съвета по възпроизводство на човешките ресурси към Държавния съвет продължава институционалното устройване или усъвършенстване на мрежата от органи, ангажирани с проучване и регулиране на демографското развитие[4]. Към Министерския съвет с тези въпроси се занимава Социалният съвет[5]. Отговорно за социалната политика е Министерството на труда и социалните грижи, а от средата на 1976 Министерството на народното здраве (от 1987, Министерство на народното здраве и социалните грижи). Към ЦК на ДКМС пък се изгражда Координационен съвет по проблемите на младото семейство[6].
Интензивното усъвършенстване, от средата на 60-те до края на 80-те години, на нормативната уредба за закрила на майчинството и децата и насърчаване на раждаемостта, както и поставянето на въпроса за повишаване качеството на населението (без особен резултат), се дължи, до голяма степен, на промененото отношение към мястото и ролята на социалните науки в управлението на обществото, но догматизмът задушава голяма част от инициативите за модерен поглед към проблемите на общественото развитие на България. Изискването за последователно системно прилагане на марксизма-ленинизма се превръща в оправдание за неадекватните примитивни схващания на комунистическата върхушка за преобразованията на социума в епохата на форсирана индустриализация и урбанизация. Въпреки старанията на българската научна общност да се противопостави на отрицателните демографски тенденции, невъзможността да се промени цялостната обществено-политическа обстановка и ограниченията, наложени от външни фактори, продължават да влияят неблагоприятно върху развитието на населението у нас. Оскъдното и неособено адекватно на конкретните обстоятелства социално познание, ограничените разбирания за обществените отношения и процеси, както и подвеждащо елементарните представи за променящия се свят водят до несъвършенство на социалното управление и допускане на съдбовни грешки, чиито катастрофални последици ще се проявяват тепърва, през ХХІ век.
Пронаталистичната корекция на фона на икономическия крах на „развития социализъм”
През 1979, пълзящата инфлация, диспропорциите в цените на стоките и някои системни или временни затруднения в производството, налагат съществена корекция на цените на значителна част от потребителските стоки. Инфлационният натиск върху доходите на населението е чувствителен и, за да се компенсира отчасти ефекта му, се предприема не само повсеместно увеличаване на заплатите с 25-30 % (повечето от споменатите в постановлението цени се увеличават много повече)[7], но се въвеждат допълнителни компенсации върху някои социални плащания. Месечните добавки за деца до 16-годишна. възраст нарастват съответно: за първо дете от 5 на 15 лв.; за второ дете от 15 на 25 лв.; за трето дете от 35 на 45 лв.; за четвърто и следващо дете от 5 на 15 лв.[8]
С добавените поравно 10 лв. към добавките за всяка група се променят пропорциите между премиите, с което намалява насърчителният ефект при прехода от първо към второ и от второ към трето дете, но добавките за четвърто и следващо дете отново придобиват финансова значимост, особено при семейства с ниски и несигурни доходи.
Друга любопитна уравнителна мярка (доста находчиво популистко попадение) е отпускането, ежемесечно, по 10 лева помощ за учащите над 16-годишна възраст, ако не получават стипендия. Това им позволява да разполагат с лични средства за дребни разходи. Поради липсата на работни места със съкратено или гъвкаво работно време, подходящи за младежи, преобладаващата част от българските ученици и студенти разчитат единствено на родителска издръжка. Десетте лева отпуснати им от Тодор Живков (както се казваше по онова време) укрепва имиджа му на “баща на народа”. Е, как в днешно време да не битува носталгия по “реалния социализъм”, разбира се не заради придобивки като незначителната всеобща стипендия, а поради демонстративната загриженост към нуждите на хората?
В началото на 80-те години партийното и държавно ръководство предприема нова кампания за пропагандно и концептуално-програмно противодействие на разширяващата се демографска криза и отражението й върху социалната и производствената сфера[9]. Живков поставя тази тема на партийни форуми, а в речта му пред ІХ конгрес на българските професионални съюзи (10 април 1982) е отделено специално място за проблемите на семейството и раждаемостта у нас. Той поставя въпроса за необходимостта майките допълнително да бъдат стимулирани, за да отглеждат децата си до тригодишна възраст в домашни условия[10], Да се удължи и срокът за предоставяне на помощ за самотните майки, които сами отглеждат децата си. Да се увеличи допълнителният платен отпуск за гледане на второ и трето дете, при условие, че разликата във възрастта с предходното дете не е повече от 30 месеца. Предлага се също да се увеличат месечните добавки за трето и второ дете, като се прилага диференциран подход, в зависимост от доходите на член на семейството. Според него, до края на 1985, напълно трябва да се задоволи потребността от места в детските градини За целта, освен нови детски заведения, изграждани включително със средства на общините, предприятията и кооперативните земеделски стопанства, масово се пристрояват и надстрояват сградите на вече съществуващите детски заведения[11].
Така набелязаните насоки на бъдеща интервенция са показателни за най-актуалните усложнения в процеса на възпроизводство на населението – отказ от повече деца или увеличаване срока между техните раждания поради разпадане на семейството, трудности при отглеждане на малките деца, раздвояване и разконцентриране на майките между професионалната и семейната реализация. Търсенията на експертите за все по-нови или подобрени инструменти на въздействие върху репродуктивното поведение обаче се ограничават в специализираната полоса на пронаталистичната и просоциалната политика, вместо ясно и решително да се постави въпросът за социално-икономическите предпоставки за ерозиране на семейството и свиване на раждаемостта. Същевременно, при набелязването на бъдещите политики за подкрепа на раждаемостта, вероятно поради недостиг на средства, има връщане към дълго отбягваното преимуществено подпомагане на семействата с ниски доходи.
На 14 април 1982 се провежда разширено заседание на Президиума на Националния съвет на Отечествения фронт, на което са обсъдени съвременните аспекти на възпроизводствената и възпитателната функция на семейството и на утвърждаващия се модел на ограничено раждане на деца, който не осигурява възпроизвеждането на поколенията. Във встъпителното си изказване Пенчо Кубадински, председател на НС на ОФ, критикува практиката на “закрепостяване” на младите семейства към предоставяното им с предимство едностайно жилище (отрицанието идва само 3-4 години след въвеждането на този механизъм, което е показателно за неустойчивостта на провежданите политики поради тяхната непригодност още при дефинирането им). Той предлага броят на децата в семейството да се отразява не само на обема, но и на цената на предоставяното жилище (тоест за многодетните семейства жилището да е със занижена цена)[12]. Това антипазарно предложение не след дълго ще бъде реализирано чрез значителното облекчаване на младите семейства с новородени деца при изплащането на заеми за покупка и строеж на жилище, въпреки че държавата вече изпитва затруднения в поддържането на бюджетния си баланс. Тази специфична консервативна политика (донякъде подобна на „тачъризма” от същата епоха) се уповава на обществения конформизъм при ипотечната зависимост и собственическия прагматизъм. На фона на вълненията в Полша и кризисните явления в страните от Източния блок, като цяло, това, до голяма степен, е опит за отлагане или предотвратяване на социален взрив в най-улегналата в колективистичния калъп социалистическа държава. Донякъде успешен.
Два месеца след разширеното заседание е проведен ІХ конгрес на ОФ където отново са разгледани демографските затруднения като първостепенен национален проблем. Предлага се да се подеме общонародно движение по семейната проблематика[13].
В края на управлението на съветския премиер Алексей Косигин (на този пост от 1964 до 1980) СССР започва да изпитва съществен продоволствен недоимък[14]. Договорено е България да увеличи доставките на селскостопанска продукция и храни срещу значително допълнително субсидиране. През първата половина на 80-те години българската страна получава субсидии от около 2 млрд. преводни рубли за тези доставки, което не само укрепва режима на Живков, но му позволява да предприеме нови инвестиционни инициативи, някои от които допринасят впоследствие за настъпилия банкрут. За лош късмет, по същото време се редуват няколко неблагоприятни в климатично отношение години, които пренапрягат българското аграрно производство, а на вътрешния пазар възниква дефицит на стоките, изнасяни за СССР. Слабото управление на икономиката утежнява вътрешнополитическата обстановка. Народният присмех градира бедствията така: „суша, киша, Гриша” (Филипов, министър-председател на България от 1981 до 1986).
Живков се опитва да компенсира ефекта от неблагополучията и обуздае нарастналото обществено недоволство като прокарва разширен вариант на заложените през 1982 уравниловъчни популистки пронаталистични мерки. В Постановление на ЦК на БКП и МС за по-нататъшно изпълнение на Декемврийската програма за повишаване на жизненото равнище на народа, в съответствие с решенията на ХІІ конгрес на БКП[15] се предвиждат облекчения при получаване и изплащането на заеми от млади новобрачни семейства, които да се прилагат от 1 юли 1985:
- на новобрачните семейства се отпуска заем за строителство или покупка на жилище в размер до 15 000 лв., със срок на погасяване до 30 години. При раждане на второ дете, до четири години след първото, от заема се опрощават 3000 лв., а при раждането на трето дете в семейството – още 4000 лв.;
- отпуска се заем за други цели (извън заема за жилище) до 5000 лв със срок на погасяване до 10 години. При раждане на второ дете, до четири години след първото, се опрощава половината от останалата за изплащане сума по заема, а при раждане на трето – целият остатък.
В постановлението се изисква ДКМС, БПС И ОФ да подпомогнат с допълнителен труд да се изграждат надпланово жилища за младите семейства. Препоръчва се да нарасне делът на кооперативното и индивидуалното жилищно строителство.
Увеличават се месечните добавки за деца (пак от 1 юли 1985): за първо дете, при раждане на воро дете, добавката нараства от 15 на 30 лв.; за второ дете се увеличава от 25 на 30 лв.; за трето дете от 45 на 55 лв; на децата с душевни недъзи и тези на самотни майки се изплаща удвоен размер на добавките. Увеличава се отпускът при отглеждане на малко дете:
- за работещите майки от, съответно, 6, 7 и 8 месеца след изтичане на отпуска за бременност и раждане, се увеличава до навършване на двегодишна възраст на детето, като обезщетението е в размер на минималната работна заплата.;
- студентките във висши и полувисши учебни заведения, редовните аспирантки и жените, родили до шест месеца от прекратяване на трудовите правоотношения, също получават помощ в размер на минималната работна заплата, като дотогава са получавали, съответно на поредността на детето, помощ през 10, 12 и 14 месеца.
Други подобрения на режима на подпомагане на майките и децата се въвеждат от средата на 1984.:
- правото майката да ползва отпуск за гледане на болно дете със 100 % парично обезщетение се увеличава от 7 на 9-годишна възраст на детето;
- безплатните лекарствени средства, при домашно и амбулаторно лечение на болни деца, стават безплатни до 6-годишна възраст на детето, вместо до 3 години;
- препоръчва се да се повиши социалната помощ, която народните съвети дават на неработещи жени при бременност и майчинство и на семействата с ниски доходи и с деца до 16-годишна възраст;
- въвеждат се нови нормативи за издръжка и обзавеждане на детски заведения;
- с 30% се повишават нормативите за месечно подпомагане на деца в неравностойно положение;
- следва да се създаде заинтересованост у работоспособните жени-пенсионерки да отглеждат деца до тригодишна възраст.
Някои меркии предвиждат социално-битови облекчения и грижи:
- диспансеризиране на семейството, като цяло;
- на семейства с две и три деца се предоставят с предимство места в хотели, почивни станции, туристически хижи, спортни баязи и пр.
В мероприятията за укрепване на семейството не са забравени предбрачното и брачно възпитание, както и борбата с отрицателните прояви в сферата на бита, дестабилизиращи брака и семейството.
Доколко тази социална програма е можела да постигне оптимални резултати е твърде спорно. Само след пет години тя е торпилирана от рухването на режима и постепенното премахване на социалните придобивки. Всъщност, още в началния си етап, тя демонстрира своята неефективност. На практика, програмата, до голяма степен, поддържа високо ниво на раждаемост сред маргинализирани и пауперизирани в условията на т. нар. социализъм групи и общности, докато сред широката средна класа (доколкото може да се определи така преобладаващата част от българското население) е възприемана като временен шанс, чрез държавната помощ, да се заобиколи държавната принуда за полагане на нископлатен труд. Не бива да се учудваме, че тази широка мрежа от социални „благини” беше употребена не толкова по предназначение, т.е. за повишаване на раждаемостта и подобряване качеството на населението, а за създаване на съсловие от ползватели на социални блага, без те да имат особен принос за осигуряването им, както би трябвало да е според прокламирания основен принцип на “зрелия” социализъм :“от всеки според способностите, на всеки според труда”.
Настъплението срещу ерозирането на брака, като основна обществена консервативна институция, се подема на широк фронт и с учудваща несъстоятелност и изостаналост спрямо съвременните тенденции по отношение на семейното съжителство. През 1985 е приет нов Семеен кодекс. В него е заложено да се изисква при развод съдът да се произнесе за виновника за развода със съответните последствия в бракоразводната процедура. С промяна в Наказателния кодекс се предвижда наказателна отговорност за лице, напуснало семейството си и заживяло с друг партньор. Същевременно, народните съвети започват да картотекират семействата без деца или с едно дете, в които жената все още е във фертилна възраст, за да се предприемат действия за убеждаването им да имат още деца[16]. Добре че все пак партийното и държавно ръководство не възприема опита на “братска” Румъния, където усилията на Чаушесску да увеличи раждаемостта са увенчани със свалянето на разрешената за брак възраст от 16 на 15 години[17].
Особено несправедливо е отношението през тези години към хората, които не са сключили брак или в семействата им не се е родило дете. Ергенският данък за лицата над 35-годишна възраст се увеличава от 10 на 15%[18]. Премахва се несъбирането на този данък върху необлагаемите доходи (до 55 лв.) по данъка върху общия доход, с което данъчната тежест съществено нараства. Държавата изнемогва и за да се поемат разходите по пронаталистичната кампания на Тодор Живков и Пенчо Кубадински, се налага да се повиши преразпределянето на националния доход. Всеобщата относителна бедност и зависимост на българите се поддържа чрез “оправдана” с високи общонародни цели обществена солидарност. По своите характеристики социалната програма от 1984 се нарежда между най-ярките прояви на социалното инженерство у нас.
Натрупването на демографски изкривявания и отклонения.
Въпреки полагането на значителни усилия за обрат в процесите на стагнация на числеността и деградиране качеството на населението, България е сред страните, в които демографската ситуация непрестанно се влошава. Редица характеристики, определящи демографското й състояние, излизат извън границите на приемливите стойности или съотношения. Тези отклонения притежават трудноудържима инерция, а съвкупното им въздействие задълбочава всеобщото разстройство на композитната структура на населението.
Колебанията на демографските показатели през отделните години и през по-продължителен период от време създават съществени затруднения при управлението на социалните системи. Особено уязвими са секторите, свързани с младото население (най-вече мрежата от детски и образователни заведения), а със застаряването - и тези за жителите в напреднала възраст (сферата на здравопазването, социалните услуги и пр.). Историческото развитие на България през ХХ век предполага силно изявена неравномерност между отделните поколения и субпоколенчески групи, предимно поради намаляването на раждаемостта по време на войните и периодите на икономически затруднения, както и компенсаторния й възход впоследствие, когато се формират своеобразни поколенчески вълни.
Заради акумулирането на ефекта от надигане на вълната на раждаемостта при навлизане във фертилна възраст (съответно, сключване на брак) на по-многобройното следвоенно поколение и от стимулиращата роля на възприетите пронаталистични мероприятия, скокът на раждаемостта в такъв момент може да бъде прекомерно рязък. Така, през 1967 се раждат само 124 582 деца, а на следващата година (след приемането на Указа за насърчаване на раждаемостта) вече са 141 460. Това показва, че мерките за насърчаване на раждаемостта са предприети със закъснение и ако бяха приложени пет години по-рано, биха изравнили, до голяма степен, нивото на раждаемост през 60-те години (когато, на практика, има спад през 1965-1967). Подобен скок в раждаемостта е фиксиран и през 1974: 149 196 деца (след дъното от 1972 - 131 316 новородени), в резултат от наталистичната програма от 1973. При двете следващи кампании за стимулиране на раждаемостта от 1979 и 1984 такъв възход липсва. Числеността на родените деца продължава бавно да спада, но всъщност тези интервенции са по-добре прицелени от предишните, доколкото без тях през 80-те години спадът вероятно щеше да е много по-голям поради малобройността на младежите, родени през първата половина на 60-те.
При програмата от 1984 се прилага разхвърляне на стартирането на мерките в поредни години, така че те да не доведат до рязък скок при новородените. Възможно е този опит да е заимстван от СССР, където през 1981 се предприемат мерки за подпомагане на семейства с деца, които се въвеждат поетапно в различни региони в течение на три години, за да се избегне внезапно надигане на вълната на раждаемостта[19]. За съжаление, въздействието от по-късните насърчителни мерки (от 1979 и 1984) е толкова неизявено, че е трудно да се оцени приносът им за поддържане нивото на раждаемост. Става ясно обаче, че пронаталистичната политика вече не работи според очакванията и дори може да е предизвикала психологическа реакция на отхвърляне опитите за намеса в семейното планиране.
Поощренията за раждаемост могат също да забавят темпа й, поради изчакване от евентуалните правоимащи да се въведат обещаните мерки или да се създадат условия за ползване на предвидените облаги, например стаж за отпуск при майчинство. Такива наблюдения не са правени, но възможността за евентуален контраефект от въвежданите политики следва да се има предвид.
Преобразуванията в България при етатистката реконструкция пораждат значими премествания на население. Въздействието на механичното движение върху демографските процеси и структури през този период предизвиква големи дисбаланси в някои селища между половия състав на населението, намиращо се във фертилна възраст, което непосредствено влияе върху репродуктивното му поведение. През първите десетилетия мъжете са по-активни във вътрешните миграции към изграждащите се индустриални обекти и големите градове. Впоследствие, жените тръгват след тях, за да се реализират семейно и професионално в условията на преобърнат обществен порядък, в който те сякаш вземат инициативата при осъществяването на семейния проект. И доколкото при индустриализацията, периметърът им на изява е твърде стеснен, те намират мястото си в града като повишават образователното си равнище. Устремът на българските жени към специализирано или висше образованвие е толкова голям, че четвърт век след началото на преобразуванията делът им във висшите учебни заведения надвишава този на мъжете, а в полувисшите те са повече от 2/3 от учащите[20]. Сравнението с около шейсетината държави в международния преглед на статистически годишник за 1973 показва, че през 1972 няма държава в света, в която жените във висшите учебни заведения да са мнозинство от студентите[21].
И така, през първите десетилетия след края на Втората световна война, част от мъжете и жените във фертилна възраст се разминават поради излизане на мъжете от малките населени места. Това възпрепятства много от мъжете и жените да си намерят съпрузи или забавя съществено влизането им в брак. При процеса на наваксване от жените на миграционното им преместване към големите градове, те постепенно задминават мъжете в процеса на напускане на селата и част от .представителите на различните полове отново се разминават[22]. Така например, към края на 1983, измежду жените във възрастовата група от 15-19 години, в селата живеят 26.7%, а при мъжете са 27.6 %. В групата от 20 до 24 години, жените в селата са само 15.6 %, а при мъжете – 17 %[23], но при 25-29-годишните жените са 22.7%, докато мъжете са 28.1%[24]. Несъмнено, разминаването по местожителство на част от мъжете и жените във фертилна възраст допринася за ограничаване на раждаемостта сред българското население.
Нарушаването на ритмичността и баланса на възпроизводствения процес поради прекалено многото изкуствени аборти е друг голям проблем, възникнал в България в хода на бързото разпадането на патриархалните институти и отношения, от една страна, и изостаналостта на обществото в създаването на модерни модели на връзки между членовете на двата пола, от друга. Вероятно това разминаване е свързано най-вече с православната традиция и консервативната реакция, независимо от проведената секуларизация. Паралелно с това, наложеното атеистично възпитание спомага българките да не изпитват възпиращи нравствени угризения при използването на изкуственото помятане като достъпен метод за семейно планиране. Ниската полова и здравна култура на преобладаващата част от българите и липсата на съвременни контрацептивни средства, хедонистичните нагласи и сексуалната революция в условията на социалистическия бетонен град спомагат прилагането на аборта да се превърне в „епидемия”.
Въпреки ограниченията на изкуственото прекъсване на бременността, Румъния и България са страните с най-висок коефицент на абортиране в Европа, а вероятно и в света. Така, през периода 1975-1979, на 1000 жени във фертилна възраст (14-44 години) в Румъния се падат 83.1, а в България 66.1 аборта[25]. Използването на традиционни методи и средства за предпазване от забременяване в Югоизточна Европа обединява държавите с етатистки режим в този регион в неблагополучията им с широкото разпространение на аборта. В края на 70-те години, в България, 25% от партньорите са засегнати от непланирано и нежелано забременяване, тъй като не са употребявали противозачатъчни средства. В Румъния този дял е 42%, колкото е и в СФРЮ[26].
През 1980 у нас се извършват 156 056 аборта, докато ражданията са 129 176, т.е. съотношението е 121/100. Несъмнено, това състояние на репродуктивна колизия е катастрофално. В значителна степен то е предизвикано от прекалено бързата еманципация на българските жени, свързана с тяхната урбанизация, придобиване на високо образование и повсеместната им професионална заетост. Статусът на равноправие между мъжа и жената, прокламиран още в програмната декларация от септември 1944 на правителството на Отечествения фронт и заложен в основния и специализираните закони, съвсем не може да осигури обаче равностойност между мъжа и жената, доколкото единствено жената може да бъде продължител на живота и е естествено да бъде заета, през известна част от живота си, с тези присъщо неотменими дълг и призвание. Еманципацията се оказва сред основните фактори за стесняване броя на децата при семейното планиране, което предполага пристъпване към аборт при нежелано забременяване в семейството.
Освен разстройване ритъма на раждаемостта, прекомерната употреба на изкуственото прекъсване на бременността поражда множество други социални проблеми. Уврежда се репродуктивното и психичното здраве на жената, ерозира връзката между партньорите и пр. Твърде ограничителния режим в Румъния предизвиква нарастване на нелегалното извършване на изкуствен аборт или на опитите за помятане в домашни условия. По някои данни, около 10 000 жени умират поради волунтаристичния подход на румънските управляващи към легализирането на аборта. За България такава оценка не е правена.
Застаряването на населението поставя етатисткия режим в България пред нарастваща заплаха от деформация на системата, регулираща доходите, и от социален дискомфорт с непредвидим резултат. През епохата на модернизация се извършва промяна на модела на издръжка на възрастните – вместо старите хора да бъдат издържани от децата им в рамките на голямото патриархално домакинство, поради разпадането му родителите се стремят да получат пенсионно осигуряване, за да не са в тежест на децата си. През 60-те години пенсионното осигуряване става повсеместно за всички категории трудещи се. Разчита се пенсиите да се изплащат чрез преразпределяне на обществения продукт, без да се формират значителни фондове за натрупване на капитал. Докато икономиката поддържа стабилен растеж, тази система (известна като разходопокривна) работи.
През втората половина на 70-те години обаче, в пенсионна възраст започват да навлизат жените от многобройното поколение, родено след Първата световна война, които се пенсионират пет години по-рано от мъжете.[27] По-ранното им пенсиониране предполага по-плавно нарастване на пенсионните разходи, но не позволява да се натрупат резерви. През 80-те години започват масово да се пенсионират и мъжете, родени през 20-те години на миналото столетие. Разходите за изплащане на пенсии нарастват значително. Същевременно, правителството е принудено периодично да осъвременява пенсиите, за да не изостават от нарастването на останалите доходи. Фискалните трудности нарастват и България не след дълго стига до банкрут, довел до понижаване на жизнения стандарт.
В тази ситуация се проявяват особено силно отрицателните страни на установената схема на изчисляване трудовия принос на пенсиониращия се, при която се вземат предвид доходите от последното десетилетие преди пенсионирането. Подобен модел осигурява на диктаторския режим висока степен на обществен конформизъм сред поколението в зряла възраст, което се стреми да си осигури по-висок доход в годините преди пенсиониране. Доколкото не се изчислява трудовият принос на индивида от целия му професионален път, стремежът за по-висок доход през последните години преди пенсиониране води до изкуствено завишаване на доходите, което поражда допълнително напрежение в и без това несъвършенната пенсионна система.
Демографските фактори и затрудненията, произлизащи от тях, до голяма степен компрометират живковисткия режим, който се опитва да прилага научни методики за контрол на обществото, но така и не съумява да приложи научното знание за устойчивото му и балансирано развитие.
* Авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет.
[1]. Виж напр.: Динкова, Мария. Страсти по великата женска революция. – Везни, бр. 6-7/2003, с. 29; Жената в стопанския, обшествения, културния живот и в семейството. Резултати от репрезентативно социологическо изследване към 15 декември 1969, София, 1972, 218 с.
[2]. По-късно прераства в Научноизследователски институт за младежта.
[3]. Дотогава публикациите на тази тема са намирали място в списанията “Статистика”, “Планово стопанство и статистика”, “Социологически преглед” и др.
[4]. До 1970 с демографска проблематика се занимава Централното статистическо управление, от 1969 Държавно управление на информацията, имащо предимно регистриращи (статистически) и ограничено направляващи функции – Илиева, Николина. Икономически и социални проблеми на трудовата заетост на жените. София, 1970. 78 с.; Българските държавни институции. 1879-1986. София, 1987, с. 291-292.
[5]. Поради експресния характер на настоящото изследване нямах възможност да правя задълбочено проучване на архивните фондове на учрежденията, свързани с формирането на социалната политика у нас, поради което прегледът им вероятно е непълен.
[6]. Кубадински, Пенчо. Дългът на семейството и обществото. София, 1983, с. 120.
[7]. Държавен вестник, бр. 90/13.11.1979, с. 931.
[8]. Тези промени, както и увеличаването на детските добавки от средата на 80-те години вече бяха споменати и коментирани, но за прегледност и хронологична последователност тук ще бъдат разгледани в контекста на събитията и на другите пронаталистични мерки.
[9]. По това време излиза решение на Секретариата на ЦК на БКП от 13 май 1982 за по-широко използване на социологическите и психологическите знания за усъвършенстване на производството, с което се отваря пролом за навлизане на социалните науки в индустриалния сектор.
[10]. Живков, Тодор. Да издигнем ролята на българските професионални съюзи в изграждането на развито социаалистическо общество.Реч пред Деветия конгрес на Българските професионални съюзи.. 10 април 1982..София, 1982, с.41.
[11]. Пак там, с. 40.
[12]. Кубадински, Пенчо. Ролята на семейството в изграждането на развитото социалистическо общество и задачите на обществеността. Встъпително изложение на разширеното заседание на Президиума на Националния съвет на Отечествения фронт 14 април 1982., в ОФ и изграждането на развитото социалистическо общество. София, 1982, с. 260-261.
[13]. Кубадински, Пенчо. За още по-голям принос на Отечествения фронт в повишаване на обществено-политическата и трудовата активност на народа в изграждането на развитото социалистическо общество. Отчетен доклад пред Деветия конгрес на ОФ. 21 юни 1982. – В: Отечественият фронт на цялото отечество. София, 1982, с. 113.
[14]. Продоволственият недостиг се засилва особено през лятото на 1980, когато в Москва се провеждат ХХІІ-те летни олимпийски игри.
[15]. Работническо дело, бр. 116/25.04.1984, с. 12.
[16]. Пулева, Ана. “Женският въпрос” в социалистическа България – идеология, политика, реалност. – В: Социализмът: Реалност и илюзии. София, 2003, с. 166-167.
[17]. Санду, Траян. История на Румъния. София, 2010 с. 329.
[18]. Държавен вестник, бр. 54/12.07.1985, с. 3.
[19]. Проблеми на демографската политика (Социална практика и социален ефект). Разговор около кръглата маса. – Население, бр. 1/1989, с. 94.
[20]. През 1972 жените в полувисшите учебни заведения са 72.2 %, а във висшите – 51.9 %. – Изчислено по: Статистически годишник на НРБ. 1973. с. 486.
[21]. Статистически годишник на НРБ. 1973. София, 1973, с. 581
[22]. Подобни проблеми възникват и в други социалистически страни и стават предмет на изучаване и противодействие. – Проблеми на демографската политика (Социална практика и социален ефект). Разговор около кръглата маса. – Население, бр. 1/1989, с. 88.
[23]. Не ми е известно дали при мъжете отбиването на военна служба е отразявано като миграционно събитие.
[24]. Изчислено по: Статистически годишник на НРБ 1984.. София, 1984, с. 32.
[25]. Месарош, Емил. Демографското поведение и планирането на семейството в Румъния. – Население, бр. 1/1986, с. 83-93. Данните са по: World Health Organization – Regional Publication Evropean. Vol.. 17 – DemograficTrends in the Evropean Region., 1980, p. 114
[26]. Василев Димитър. Изводи от25-годишното легално извършване на изкуствени аборти в европейските социалистически страни. Население, бр. 2/1987, с.129-129.
[27]. През 1949 в Закона за общественото осигуряване пределната възраст за пенсиониране на жените е: при І категория труд – 50 годишна възраст, ІІ категория
[55]. ІІІ – 60-годишна възраст. В Кодекса на труда от 1951 обаче, пределната възраст и по трите категории се намалява с 5 години. – Ангелова, Велика. Проблеми на пенсионното осигуряване на жените в НР България. – В: Жената – майка, труженичка, общественичка. София 1974, с. 428-429.
