Напоследък сме свидетели на негативна тенденция, в рамките на която част от украинския политически елит се опитва да „зомбира” обществото, подавайки му изкривена информация по ключови за бъдещето на страната въпроси. Пример за това е дискусията за икономическата интеграция на Украйна, в хода на която става все по-очевидно, че определени външни сили се опитват да разкъсат страната на части, да я поделят по географски принцип, да противопоставят един на друг жителите на западните и източните области и, най-вече, да не допуснат интеграцията на Украйна с Русия и другите държави от Евроазийската икономическа общност и т.н. Така, през декември 2012 тогавашният американски държавен секретар Хилари Клинтън за пореден път се опита да активизира перманентната борба на САЩ против интеграцията в постсъветското пространство, демонстративно обявявайки се срещу наскоро създадения Митнически съюз и идеята за формирането на Евразийски икономически съюз, като цяло, заявявайки: „опитваме се да намерим ефективни средства за да забавим създаването му или въобще да го предотвратим”. Което прави нещата съвсем ясни.

Задача №1 за САЩ е отслабването на Русия, включително откъсвайки Украйна като неин основен стратегически партньор. Задача №2 е осигуряване на достъп и контрол върху енергоносителите в Централна Азия и Каспийския район. Задача №3 пък е сблъскването на Москва и Пекин, което би позволило ерозията на нарастващата мощ на Китай (смятащ САЩ за основния си противник) и, паралелно с това, ще доведе до отслабването на Русия.

Цитираното по-горе безцеремонно изявление на г-жа Клинтън моментално беше подето и от Европейската комисия, според която „сценарият за пълна интеграция на Украйна с Митническия съюз би породил сериозни проблеми”, макар и да не се уточнява за какви точно проблеми става дума, както и пред кого биха възникнали – дали пред Киев, или пред Брюксел. Впрочем, аналогична декларация направи и Жозе Мануел Барозу, подчертавайки, че: „членството в Митническия съюз и асоциацията с ЕС са несъвместими”, също без да посочва някакви конкретни аргументи. Подобни изявления си позволиха и редица евродепутати, твърдящи, че „Украйна няма да може да провежда каквато и да било самостоятелна двустранна политика, ако прехвърли част от суверенитета си на Митническия съюз”. И в този случай никой не се постара да обясни, защо всички други могат (в крайна сметка в света функционират около 300 международни търговско-икономически обединения), а Украйна не може? Интересно е и откъде идва невярната информация, че Украйна ще трябва да прехвърли суверенитета си на Митническия съюз?

Очевидно някои западни политици, следвайки стария имперски принцип „разделяй и владей”, отлично са усвоили умението да лепят етикети и да жонглират с понятията. Лошото в случая е, че част от техните украински колеги приемат за чиста монета подаваната им дезинформация, без да се замислят за бъдещето на собствената си страна.

Противоречат ли украинските закони на членството на страната в Митническия съюз?

За двете десетилетия независимост Украйна и другите държави от ОНД можаха да се убедят, как им помага Западът и колко разрушителна може да се окаже тази „подкрепа”. Ние, разбира се, сме наясно, че в държавите, принадлежащи към западно-християнската цивилизация, липсват необходимите запаси от суровини, което до голяма степен обяснява агресивното им поведение в борбата за „жизнено пространство” и стремежът да подчинят богатите на суровини региони, прокарвайки концепцията за „свободния свят като гарант за човешките права”. Тази икономическа експанзия се съпровожда и подкрепя и от военно-политическа. Както е известно, центърът на тази цивилизация са САЩ.

От друга страна, руско-православната цивилизация, чиито център е Русия, не носи в себе си агресивен заряд към обкръжаващите я цивилизации, тъй като разполага с необходимите компоненти за динамичното си развитие. В същото време следва да признаем, че в рамките и съществува определено напрежение, но тази цивилизация притежава качествено различна природа, в сравнение със западната, което се обяснява с факта, че тя е млада и преживява процес на възраждане върху руините на рухналия Съветски съюз.

Украйна е независима държава и не възнамерява да се лишава от суверенитета си, точно обратното – работи за съхраняването и укрепването му, гарантирайки своята икономическа и национална сигурност. С мощната западна подкрепа, нашите т.нар. „патриоти” отправят граничещи с истерията призиви към ръководството на страната да не интегрира Украйна в Митническия съюз. Според тях, това противоречи, на първо място, на украинската конституция, на второ – на закона „За основите на националната сигурност на Украйна”, а на трето – на цивилизационния ни избор и води до предаване на националните интереси и загуба на суверенитет. На практика, разчитайки на неосведомеността на обикновените украинци, тези среди грубо подменят понятията. На първо място, Договорът за Митническия съюз не е политически, а и самият Съюз не е политическо, а икономическо образувание. В икономическата наука този тип съюзи се дефинират като „второ ниво на икономическа интеграция”. На този интеграционен етап държавите-участници в съюза премахват всички мита помежду си и той започва да провежда обща външнотърговска политика (1). Тоест, никъде не се твърди, че Митническият съюз представлява политическо образувание.

На второ място, в Конституцията на Украйна няма нито един член, който да забранява интеграцията на страната в Митническия съюз. В нейния чл.92 се казва само, че „основите на външнополитическите отношения, външноикономическата активност и митническите правила се определят от украинските закони” (2). Тоест, тук липсват каквито и да било противоречия и ограничения – това е процедурна норма и тя следва стриктно да се спазва. В Украйна съществува съответната законодателна база, регулираща външните отношения, а ако обстоятелствата изискват приемането на допълнителни законодателни актове в интерес на държавата и обществото, няма съмнение, че те ще бъдат своевременно разработени и приети. Всички нови международни споразумения задължително следва да бъдат ратифицирани от Парламента. Що се отнася до чл.11, който обикновено се цитира от противниците на Митническия съюз, и в който се акцентира върху необходимостта Украйна да се интегрира в европейското политическо, икономическо и правно пространство за да може някой ден да стане пълноправен член на ЕС (3), така очертаната цел е закономерна и привлекателна, но тук липсва и най-малкият намек, че Украйна не може да се интегрира в Митническия съюз. В такъв случай, за какво нарушаване на закона може да се говори?

Следва да сме наясно обаче, че макар целта, която Украйна си поставя, е добра, тя е дългосрочна, а целите могат да се променят съобразно променящата се ситуация в света. При това, в цитирания по-горе член на Конституцията, евроинтеграцията е поставена едва на 14 място сред общо 18-те важни цели пред страната, касаещи и националната сигурност. Нима не трябва да се стремим и към реализацията на останалите цели? Може би трябва да се откажем от тях? Не мисля. Подобен подход би бил изключително примитивен, защото гарантирането на националната сигурност изисква реализацията на сложен комплекс от мерки.

Дори и хипотетично, в идеалния случай, ако Украйна все пак някой ден стане член на ЕС, това няма автоматично да доведе до повишаване качеството на живот, благосъстоянието на гражданите и устойчиво икономическо развитие на страната.

Ако разгледаме закона „За основите на националната сигурност на Украйна” ще видим, че според неговия чл.8 основните направления на държавната политика по въпросите на националната сигурност във външнополитическата сфера са гарантиране равноправното участие на Украйна в общоевропейската и регионална системи за колективна сигурност и превръщането и в пълноправен член на ЕС при запазване на добросъседските отношения и стратегическото партньорство с Руската Федерация, останалите членки на Общността на независимите държави (ОНД), както и с другите държави в света (4).

Впрочем, нека пак се върнем на въпроса за целите. Във варианта на въпросния закон от 2003, в цитирания по-горе член, присъстваше и точка за необходимостта Украйна да стане член на НАТО, но в редакцията му от 2010 тя липсва. Което само потвърждава тезата, че обективно свойство на целите, както и на законите, е да се променят в съответствие с националните интереси, формиращата се ситуация и духа на времето.

Освен това в този закон става дума не за икономическа, а за външнополитическа сигурност, т.е. той въобще не може да бъде предмет на дискусията за украинското членство в Митническия съюз, което се потвърждава и от съществуващата нормативно-правна база. Така, съгласно чл. 21 от Договора за Митническия съюз и Общото икономическо пространство от 26 февруари 1999, „в съответствие с общопризнатите международни норми и правила, страните създават Митнически съюз, в качеството му на търговско-икономическо обединение” (5). Освен това, в чл. 1 от Споразумението за Митническия съюз между Русия, Беларус и Казахстан от 6 януари 1995 се казва, че „договарящите се страни определят Митническия съюз като икономическо обединение на държави” (6). Което за пореден път потвърждава, че Съюзът е икономическо, а не политическо обединение.

Митническият съюз между Беларус, Казахстан и Русия не е самостоятелна междуправителствена организация, а функционира в рамките на Евразийската икономическа общност. И съгласно чл.1 на Договора за учредяването на тази общност от 10 октомври 2000 (и промените от 25 януари 2006 и 6 октомври 2007) „договарящите се страни остават суверенни и равноправни субекти на Международното право и международната правна субектност на Митническия съюз” (7). Следователно, Украйна не би нарушила никакви закони, ако реши да се интегрира в Митническия съюз, оставайки си при това суверенен и равноправен субект, наред с другите участници в него. Както не е коректно от контекста да се вадят отделни думи, а от закона – отделни негови членове, така и не бива да се цитира само един закон, а всички останали, които имат отношение към разглеждания въпрос, да се премълчават. Подобни нечестни прийоми изкривяват действителността и не позволяват на обществото да придобие цялостна представа за нея. Така, още по времето на президента Леонид Кучма, през септември 2003, Украйна подписа междудържавното споразумение за формирането на Общо икономическо пространство и то беше ратифицирано от Върховната Рада.

Като интеграционно обединение, Общото икономическо пространство, по същността си, представлява общ пазар, т.е. по-висока степен на икономическа интеграция от Митническия съюз. В рамките на последния се формира обща митническа територия, в границите на която се гарантира свободното движение на стоки, докато в Общото икономическо пространство се гарантира свободното движение на стоки, услуги, капитали и работна сила. Затова би трябвало да зададем на критиците на украинското присъединяване към Митническия съюз следния въпрос: ако членството в Общото икономическо пространство не противоречи на конституцията на страната, как може да и противоречи интеграцията в Митническия съюз, който е съставна част на Общото пространство, т.е. представлява по-ниска степен на икономическа интеграция?

В крайна сметка, само Конституционният съд на Украйна има правото да решава, дали конкретен международен договор съответства на Основния закон. Решение на съда, че ратификацията на Споразумението за Евразийското икономическо пространство е неконституционна няма. В тази връзка ще припомня, че когато в Казахстан възникна подобна дилема, президентът се обърна към Конституционния съд, който постанови, че споразумението не противоречи на Основния закон, затова и за приемането му не се наложи провеждането на референдум.

В чл. 8 на закона „За основите на националната сигурност” се акцентира върху изключително важен фактор – „гарантиране пълноправното участие на Украйна в общоевропейската и регионалните системи за колективна сигурност”, тъй като страната ни се намира в центъра на Европа. Само че и държавите от Митническия съюз имат пряко отношение към тези въпроси и без тях няма как да бъде решен проблемът за колективната сигурност на европейския континент. Освен това, в най-голямата в света регионална организация, ангажирана с въпросите на сигурността – ОССЕ – наред с останалите участници членуват и Украйна, Беларус Русия и Казахстан.

Страните-членки на Митническия съюз, също както и Украйна, са заинтересовани да сътрудничат с общоевропейската и регионална система за колективна сигурност и в това няма никакви противоречия.

Впрочем, нека още веднъж прочетем внимателно цитирания по-горе текст: „… присъединяване към ЕС при съхраняване на добросъседските отношения и стратегическото партньорство с Руската Федерация и другите държави от ОНД”. Вижда се , че във втората му част се акцентира върху това, че за Украйна са изключително важни и добросъседските отношения, и стратегическото партньорство с Русия и другите постсъветски държави. Наред с това, съществуват и други, не по-малко важни норми и свързани с тях мероприятия, оказващи влияние върху състоянието на националната сигурност и изискващи безусловна реализация.

Можем ли още да се бавим

За постигането на системно и комплексно решение на жизненоважния проблем за геополитическия избор, той следва да се разглежда в по-широк аспект, тъй като националната сигурност не се реализира само във външнополитическата сфера. Редица други направления на националната политика гарантират военната, икономическата, продоволствената, научно-технологическата, екологичната, социалната, хуманитарната и информационната сигурност на Украйна. Нека обърнем повече внимание на икономическата, в качеството и на материална основа за функционирането на останалите, и най-вече на необходимостта да се гарантират условия за устойчив икономически растеж и повишаване конкурентоспособността на националната икономика.

Основните критерии тук са два: икономическата сигурност и конкурентоспособността. Обективна оценка на икономическата сигурност на Украйна може да се направи въз основа на индексите и праговите значения съобразно методиката, утвърдена със заповед на министъра на икономиката на страната №60 от 2007, а на конкурентоспособността – ползвайки материалите на Глобалния доклад за конкурентоспособността през 2012-2013, изготвен от Световния икономически форум, и данните на Държавната статистика на Украйна и Евростат.

От тях се вижда, че повечето от съставляващите елементи на икономическата сигурност, като демографската, производствената, енергийната, инвестиционната, финансовата, външноикономическата, продоволстванета и социалната сигурност, се намират в зоната на „опасното състояние”. Две от десетте останали пък (макроикономическата и научно-технологичната сигурност) са в зоната на „критичното състояние”. Въпреки тежката ситуация с гарантирането на финансовата и сигурност, Украйна е заинтересована както от постъпленията на повече средства от международните финансови организации, така и от акумулирането на вътрешни източници. За голямо съжаление обаче е налице негативна тенденция на непродуктивно изтичане (бягство) на финансови ресурси извън пределите на страната. Само през първата половина на 2012 то е нараснало 1,65 пъти, в сравнение с 2011, достигайки 9,2 млрд. долара. Това е свързано със спад на доверието на местните и чуждестранните инвеститори към устойчивостта на украинската икономика в условията на влошаваща се външна конюнктура и ръст на вътрешните рискове (високи девалвационни очаквания на фона на топящите се международни резерви на Украинската национална банка, ниски темпове на възобновяване кредитирането на националната икономика и др.).

В същото време, в класацията на Глобалния индекс за конкурентоспособност през 2012-2013 Украйна подобри позициите си с девет пункта и заема 73-то място от общо 144 държави. Позицията и се подобрява за втора поредна година, след като падна с цели 17 пункта през 2009-2010, като вече достигна тази отпреди кризатата, което, като цяло, потвърждава позитивните промени във всички сфери на обществения живот.

В същото време следва да се спрем по-подробно на отделните елементи на този индекс, тъй като ниската конкурентоспособност на украинската икономика няма как да удовлетворява правителството в Киев. От ключово значение е, че в зоната на критичното изоставане се намират държавните и обществените организации (132-ро място), ефективността на стоковия пазар (117-то) и нивото на развитие на финансовия пазар (114-то). В зоната на потенциалните заплахи пък са поставени: усъвършенстването на бизнеса (91-во място), макроикономическата стабилност (81-во), иновациите (71-во), инфраструктурата (65-то), здравеопазването и началното образование (62-ро) и ефективността на трудовия пазар (62-ро). Само два от тези елементи разполагат с някакви конкурентни предимства: висшето образование (47-мо място) и големината на пазара (38-мо).

Можем ли да поставим знак за равенство между Зоната за свободна търговия и ЕС?

Сега нека се опитаме да поразсъждаваме, дали е възможно в толкова сложни условия да се рискува сигурността на страната и обществото, защото интеграционният избор се прави с цел да се гарантира мирното развитие, оцеляването и просперитета на нацията и държавата. Забавянето на избора може да доведе до превръщането на Украйна в "слабо звено", при което деструктивните сили да получат мощна подкрепа под формата на масови негативни настроения, които трудно ще могат да се преодолеят.

Ни бива да се отъждествява асоциацията и договорът за създаване на Зона за свободна търговия с ЕС (т.е. един търговско-икономически договор и първото ниво на икономическата интеграция) с пълноправното членство на Украйна в ЕС. Става дума за съвършено различни нива на интеграция, затова украинското общество не бива да бъде заблуждавано. Не е ясно, защо при наличието на толкова едностранен подход към асоциацията и Зоната за свободна търговия с ЕС, се твърди, че това ще има само положителни последици за страната ни. Ако Украйна подпише споразумение за асоциация, това няма да доведе автоматично до някакви положителни за нея резултати, тъй като много неща ще зависят от практическата реализация на това споразумение. Според прогнозите, можем да очакваме загуби за националната икономика и влошаване на условията за украинските производители. Така, очакванията са за спад в обема на произвежданата продукция с 0,68%, а на БВП - с 0,14%. В същото време се очаква темповете на нарастване на вноса (със 7,2%) да изпреварят тези на износа (4,5%), а безработицата да нарасне. При това не става дума за еднократно явление - спадът на макроикономическите показатели ще продължи най-малкото през следващите пет години.

Що се отнася до утвърждаването на такива европейски ценности, като демокрацията, човешките права и върховенството на закона, интеграцията в ЕС въобще не означава, че те автоматично ще се наложат в Украйна. Спорен въпрос е и, доколко някои други "европейски ценности" ще се окажат полезни за страната и нацията и дали няма да доведат до ерозия на украинската национална идентичност.

Днес Съветът на Европа с тревога отбелязва ръст на нетърпимостта, враждебността, дискриминацията на различни групи, малцинства и други, които са в разрез с Устава на Съвета и Европейската конвенция за човешките права и представляват реална заплаха за европейските ценности. Но, ако тези ценности не се уважават в самата Европа, какви са гаранциите, че това ще се случи в Украйна?

В същото време, кой знае защо, върховенството на правото в Европа се поставя над всички останали права и свободи на личността. На практика обаче, това съвсем не означава безусловно гарантиране на справедливостта и то не може да се поставя над морала, съвестта и нравствеността. Самите европейци, особено германците, се оплакват от това, че законотворчеството се е превърнало в своеобразна индустрия, придобивайки огромни мащаби и навлизайки дълбоко в личния живот на гражданите. Същестуват толкова различни законови норми, че обикновеният европеец не може да се ориентира в техните дебри, в резултат от което вече не може да се разбере кой на кого служи и кой кого експлоатира - дали човекът на правото или правото на човека? Върху тази гигантска пирамида от закони паразитира бюрократичният апарат на ЕС, включително огромен брой юристи, адвокати, прокурори и съдии. Този проблем обаче съзнателно се прикрива - на практика индивидът се превръща в роб, човекът-творец се трансформира в робот и този процес може да има катастрофални последици.

Защо им е на свободолюбивите украинци доброволно да вкарват себе си и страната си в задънена улиця? Странно е, че част от украинския елит, пропагандиращ европейските ценности, не осъзнава, че именно върху него първо ще се стовари цялата тежест на хипертрофираното т.нар. "върховенство на закона".

Следва да сме наясно, че евроинтеграцията съдържа и безусловни заплахи. Така в доклада на групата известни политици от Съвета на Европа, ръководена от Торбьорн Ягланд и Йошка Фишер, от 2011, се посочват осем конкретни заплахи: нарастване на нетърпимостта, нарастване на подкрепата за ксенофобските и популистки партии, дискриминацията, наличието на практически лишени от права прослойки от населението, паралелните общества, ислямският екстремизъм, ерозията на демократичните свободи и сблъсъкът между свободата на вероизповеданията и правото на свободно изразяване на собственото мнение. Групата смята, че тези заплахи са свързани с липсата на защита, обусловена от икономическите проблеми на Европа и усещането за относителния и упадък, масовата миграция и липсата на достатъчно лидери, чиято ясна визия за бъдещето да вдъхва увереност у останалите (8).

В същото време лидерите на държавите-членки на Митническия съюз притежават ясна визия за перспективите и въпреки външния натиск уверено водят своите нации към поставените задачи.

Заедно означава по-бързо

Сегашната ситуация доста напомня историческите събития от 30-те - 40-те години на ХІІІ век, когато заради вътрешните междуособици между руските князе, разпокъсаните и несъгласуваните им действия и тяхната неподготвеност да се защитят, Древноруската държава, която някога се е смятала за най-силната в Европа, бива завоювана и опустошена от монголо-татарите. Самоувереността и самоуспокояването на тогавашния елит, сметките на някои негови представители, че опасността ще се стовари върху съседите, а те самите ще могат да я избегнат, водят до страшна разруха и връщат т.нар. Рус с няколко столетия назад в историята, консервират феодалната раздробеност, противодействат на централизацията и възраждането на държавността. Историята неведнъж ни е наказвала заради подобни грешки, потвърждавайки, че само заедно и сплотени можем да се справим с външните заплахи и да преодолеем всички противници - това демонстрира опитът от борбата с половците, монголо-татарите, Османската империя, Реч Посполита и, накрая, с нацистка Германия. Къде са гаранциите, че този път нещата стоят различно, ако продължаваме да правим същите грешки и пропуски и не отчитаме уникалния си исторически опит?

Ние в Украйна сме съвършено наясно за характера на случващите се събитии, за доминиращите в света тенденции и, несъмнено, осъзнаваме разликата между Митническия съюз и ЕС. Следва обаче да бъдем реалисти. Никой не твърди, че в интеграционните процеси между държавите от Митническия съюз няма трудности. Има, и ние самите ги виждаме, затова откровено посочваме, че предстои напрегната и упорита работа за преодоляването им. Не бива обаче да приемаме, че едно изгодно за Украйна икономическо обединение, като Митническия съюз, бива заклеймявано и квалифицирано по очевидно неверен начин, докато в същото време неоснователно се идеализира асоциацията и формирането на Зона за свободна търговия с ЕС. Това е съвършено неприемливо, защото политиката, която се гради върху изкривена информация и двойни стандарти, не укрепва, а ерозира позициите на Украйна.

По пътя към интеграцията на Украйна с Митническия съюз и Евразийското икономическо пространство несъмнено има определени предизвикателства и рискове, но, обективно погледнато, в момента се е създала такава ситуация, че ако Киев продължи да се колебае, пропусне шанса си и не направи правилната стъпка, страната ще се сблъска с толкова мащабни заплахи и опасности, че те могат да я доведат до катастрофа.

Както вече посочих по-горе, нито една от ключовите сфери на сигурността на украинската държава не съответства на праговите значения и установените критерии и това поражда много сериозни въпроси: кой ще ни помогне да защитим суверенитета и независимостта си, откъде можем да получим енергоносители за модернизация на националната икономика и как да гарантираме необходимото ниво на сигурност без да се интегрираме с братските ни народи от Митническия съюз? Отговорът е, че просто няма как да минем без тях. Следва да сме наясно, че Украйна значително би подобрила позицията си в отношенията с ЕС, едва след като стане пълноправен член на Митническия съюз, който, на свой ред, вече работи с Брюксел, като от 2013 нататък сътрудничеството между тези две търговско-икономически обединения ще се активизира още повече.

В полза на украинската интеграция в Митническия съюз говори и фактът, че въпреки негативното въздействие на глобалната финансово-икономическа криза, в Митническия съюз, като цяло, темповете на увеличение на БВП през 2011 са нараснали с 4,9%, а през 2012 - с 4%, индустриалното производство е нараснало с 5,2%, а това на добивната промишленост - със 7%. В същото време държавите от ЕС преживяват продължителна стагнация, като спадът на общия им БВП е 0,4%, а нивото на безработицата и основните макроикономически показатели са много под допустимите прагови значения.

Разбира се, би било неправилно да се противопоставя интеграцията в ЕС на тази в Митническия съюз, Украйна се нуждае от модел на допълващо сътрудничество и с двата. Важно е обаче, че на най-високо държавно равнище, лидерите на с траните-участници в Митническия съйз ни гарантитат сериозни предимства от присъединяването към него. Става дума по-конкретно за: понижаване цените на природния газ до 165 долара за хиляда куб. м, на петрола - с 30%, инвестиции в базовите отрасли на националната икономика, нови пазари за продукцията на украинските производители и други преференции. Въз основа на данните на научната експертиза и анализите си, украинската академична общност дава и теоретично потвърждение за очаквания съществен положителен ефект от интеграцията на Украйна в Митническия съюз и Евразийското икономическо пространство за отраслите на националната икономика.

В този смисъл би било нормално, Украйна да чуе и от висшите политически лидери на ЕС какви са гаранциите и предимствата, на които страната ни може да разчита в сферата на международната търговия, достъпа до пазари, инвестициите и иновациите. Защото само в такъв случай бихме могли да направим реална съпоставка между ползите и рисковете. Тези въпроси няма да се политизират, ако ръководството на страната, украинският бизнес и обществото, като цяло, се убедят в наличието на прозрачни съпоставими правила на търговско-икономическите отношения, за да са наясно какво и при какви условия ще получат в единия и другия варианти и какви са гаранциите за това.

Засега Украйна води прозрачен и конструктивен диалог само само с държавите-членки на Митническия съюз. Що се отнася до ЕС, украинското общество дори не е запознато с предлагания текст за споразумение за Зона за свободна търговия. Затова се натрапва въпросът, дали в това няма някакъв скрит смисъл, т.е. дали не става дума не толкова за развитието на Украйна а за съзнателното и противопоставяне на Русия? За да можем да отговорим правилно на този тип въпроси, следва да сме внимателни, мъдри и далновидни, тъй като нямаме право на грешка. Украйна е нация и държава, но заедно формираме една цивилизация. Днес не само нашата страна, но и Руската Федерация и другите държави от общността, преживяват сложен период в развитието си. Налице са и определени трудности в отношенията помежду ни. Но, както е казал народът "приятел в нужда се познава".

Още днес се налага приемането на адекватни на времето мерки - ако се интегрираме, може и да прескочим някои от заплахите, надвиснали над нас. Буквално пред очите ни се формира нов световен ред, което означава и промяна на системата на международните отношения. Това е труден, противоречив и все още не съвсем ясен етап от налагането на ново устройство на света, съпроводен от промяната на геополитическите и геостратегически конфигурации. Стихийно формиращият се нов световен ред кристализира около най-силните центрове на притегляне. Тези центрове обединяват обширни региони, свързани от съвместната си история, общото икономическо и политическо развитие и природно-географските условия. Целият ход на световната история води към това (а и събитията от края на ХХ и началото на ХХІ век го доказват), че в център на консолидация на световната общност, преодоляване на разделението между големите и малките народи, богатите и бедните държави, между които днес съществува икономическо и идеологическо противопоставяне, може да стане именно евразийската общност. От първостепенно значение в този процес ще бъде евразийската геостратегия на Русия (9).

Въз основа на формиралите се нови реалности, Украйна следва да се интегрира в Митническия съюз и Евразийската икономическа общност, което, от една страна, ще и даде възможност да защити своето жизненоважно пространство, а от друга .- да си осигури самодостатъчно пространство за икономическо развитие, гарантирано с ресурси и пазари, и едва след като укрепне достатъчно да се ориентира към създаването на Зона за свободна търговия с ЕС. Това ще бъде изгодно както за Украйна, така и за държавите от Митническия съюз и ЕС, и, в крайна сметка, ще гарантира сигурността, мира и сътрудничеството между държавите и народите.

Литература:

1. Диденко Н. И. Международная экономика., Ростов, Феникс, 2007. С. 784.

2. Конституцията на Украйна.

3. Украинският закон "За основите на вътрешната и външната политика" от 01.07.2010 №2411-VI.

4. Украинският закон "За основите на националната сигурност на Украйна» от 19.06.2003 № 964-IV.

5. Договор за Митническия съюз и Общото икономическо пространство от 26.02.1999.

6. Споразумение за Митнически съюз между Руската Федерация, Република Беларус и Република Казахстан от 6 януари 1995.

7. Договор за създаването на Евразийска икономическа общност от 10.10.2000 (с промените в него от 25.01.2006 и 06.10.2007).

8. Жить вместе: сочетание многообразия и свободы в Европе XXI века. Доклад группы выдающихся лиц Совета Европы. Перевод с англ., Львов: Летопись, 2011, С. 112.

9. Илларионов С. И., Никулина О. В., Рукосуев Г. Н. Евразия — геостратегический ориентир России (Выбор XXI века),М., Русская книга, 2001., С. 176.

10. Даннни на държавната статистика на Украйна.

11. Данни на Евростат.

* Авторът е член-кореспондент на Националната академия на науките на Украйна

{backbutton}

По правило, съвременната западна аналитична мисъл не е особено склонна да признае ролята на Русия като силов център или отделен полюс във формиращия се многополюсен световен ред. По този въпрос съществува своеобразен консенсус между тези, които смятат, че новият световен ред ще бъде по-скоро "безполюсен", разчитат на "коалиционното привличане" на Русия в орбитата на Запада и лансират оптимистични прогнози за американската империя и "новия американски век", и онези, които са принудени да признаят, че светът съвсем скоро ще се превърне в многополюсен. До голяма степен, това е проекция на wishfull thinking (т.е. представянето на желаното за действителност) на западните експерти. Непрекъснатата борба с Русия, включително и по западния фланг на ОНД, където се разчита на част от управляващите режими и елитите на държавите от Източна Европа, говори обаче по-скоро за обратното. Русия очевидно представлява опасност за еднополюсния свят, затова и борбата срещу нея продължава. Този факт е още по-актуален по отношение на Източна Европа, доколкото присъствието, наличието и осъзнаването на присъствието на Русия е ключов елемент на идентичността и геополитическата история на региона, тъй като културата и държавността на много от народите в него се формират или в пряко (включително и конфликтно) съприкосновение с Русия, или, най-малкото, изпитвайки руското влияние, като те ту биват привличани, ту се отдръпват от нея. За източноевропейците Русия винаги "присъства" (дори ако в момента това не е така или пък ако руският интерес към конкретната страна и региона е незначителен), без оглед на това с какъв знак се оценява това присъствие.

До какво води липсата на руски проект за Източна Европа

Днес, липсата на мащабен руски проект за Източна Европа затруднява провеждането от Москва на активна външна политика в региона. Източна Европа често се възприема или само като своеобразен "санитарен кордон" между Русия и Германия и традиционна сфера на американското влияние, а източноевропейските държави, и най-вече Полша и Румъния - като вечни руски противници, или на региона се гледа просто като продължение на Западна Европа или пък на "германската" Mitteleuropa. Всъщност и двете гледни точки са погрешни. Източна Европа се отличава с цивилизационна специфика, подкрепена от исторически, религиозни и културни особености, което налага страните от региона да бъдат разграничавани както от Западна и Централна Европа, така и от пространството на "руския свят" ("Русия-Евразия"). В същото време обаче, тя е свързана политически и културно с тези две пространства. Както във външнополитическата традиция на източноевропейските държави, така и в съвременните проекти за нейната геополитическа организация, се забелязва противопоставяне между "атлантическите" и "континенталистките" проекти, русофилските и русофобските тенденции, позитивното възприемане на съвременната международна система и нейното отхвърляне, заедно с цялата социокултурна парадигма, налагана от Запада. Тоест, сегашният атлантически вектор на геополитиката на източноевропейските държави съвсем не е безалтернативен.

Наблюдаващата се в съвременна Източна Европа съпротива срещу налагането на ценностите на толерантността, защита правата на малцинствата и мултикултурализма, в тяхната западноевропейска и северноамериканска интерпретация, е сред доказателствата за цивилизационното различие между Източна и Западна Европа. Както посочва един от водещите представители на "конструктивисткия подход" в съвременната социология на международните отношения проф. Питър Катценщайн, цивилизациите, като комлекси от символи, съществуващи предимно в съзнанието на хората, могат да се проявяват в политическата сфера, т.е. "да се материализират политически", при определени обстоятелство и в частност при взаимодействието с други цивилизации. Те се проявяват при сблъсъка с други култури, техните нормативи и ценности, както и с носителите на тези ценности и нормативи. Така, реакцията на обществеността на гей-парадите в центъра на Берлин, или на Варшава и Белград, ще бъде различна. В единия случай е налице приемане, като цяло, на постхристиянския (а на практика "постчовешки") дневен ред, т.е. на нормите и ценностите на съвременното западно общество, а в другия - отхвърляне на тези ценности, а това означава и на съответната цивилизация, от представителите на "другата версия на Европа".

Важна в случая е тезата за "многото Европи". В съзнанието на европейците съществуват най-малкото две Европа - собствено Европа и нейният Изток, описан по всички правила на ориенталисткия дискурс. През 2003, на страниците на списание Foreign Affairs, френският геополитик Доминик Моаси задава реторичния въпрос, дали не идваме от свят, в който са съществували две Европа и един Запад, за да навлезем в свят, където има една Европа и два Запада. Произнесената по-късно знаменателна реч на Доналд Ръмсфелд за "двете Европи" и прогласяването на т.нар. "Нова Европа" на Изток, трудната интеграция на Изтока и неговия нарастващ евроскептицизъм, както и изследванията на тази тема на самите западно- и източноевропейци, налагат извода, че Моаси е бил прав само по отношение на множествеността на понятието "Запад", но не и за единството на Европа.

Европа е двойнствена, макар че мнозина се стараят да не го забелязват, като това се отнася най-вече за самите западноевропейски и източноевропейски "модернизатори", опитващи се да ликвидират споменатия по-горе цивилизационен разрив, а заедно с него и културната и цивилизационна специфика на източноевропейските страни, изпозвайки за целта репресивни по същността си практики за тяхното "превъзпитаване" и "цивилизоване" и формирайки характерните отношения на "патрон и клиент" между двете части на Европа.

Преформулирането на дискурса за Източна Европа

Ето защо преформулирането на дискурса на Източна Европа, освобождаването му негативната конотация и положителната оценка на цивилизационните различия между източноевропейците и Западна Европа, опираща се на съответните източноевропейски теории (например на идеята за "Третата Европа" на Тудор Замфиреску), следва да се превърнат в смислова ос на проекта за независима „Голяма Източна Европа”, като отговор на колониалните стратегии, свързани с "източноевропейския" и "централноевропейския" дискурси. Само такъв проект, който отхвърля утвърдилите си около фалшивите геополитически образи на Централна и Източна Европа представи за източноевропейците като "втора категория европейци", които непрекъснато трябва да доказват пред Запада правото си да бъдат част от Европа, както и представата за Русия като "важния Друг", дава шанс за изграждането на руско-източноевропейските отношение по наистина нов модел. Този Greater Eastern Europe Project не може да не доведе и до деконструкцията на териториализацията на предишните властови дискурси, както включвайки в рамките на обхвата си такива страни като Гърция, така и реализирайки, вътре в собствените си рамки, множество нови проекти.

За коректното формулиране на руския проект за Източна Европа следва да се потърси опора във вече съществуващите проекти и обществени тенденции в източноевропейските държави, като в същото време внимателно се анализират принципните провали и недостатъци на атлантическите проекти за Източна Европа. От гледна точка на националните интереси на Русия, която недвусмислено обяви в своята Стратегия за националната сигурност до 2020, както и в Концепцията за външната си политика, формирането на многополюсен свят за стратегически приоритет, внимателният анализ на многополюсните геополитически проекти, лансирани от интелектуалните елити на стратегически важния източноевропейски регион, би могъл да стане първата стъпка към институционализацията на подобна система. Тоест, необходимо е да се води диалог с тези научни и обществени кръгове. Ако иска да бъде разбран и добре приет от източноевропейците, руският проект за Източна Европа следва да се опира на вече съществуващите проекти за многополюсния свят, лансирани от интелектуалните кръгове от региона, както и на очакванията на широки слоеве от населението, чиито израз са подкрепяните от тях лозунги на новите патриотични и популистки движения в източноевропейските държави.

Руският проект за Източна Европа не може да промени геополитическия баланс, без да промени тази ситуация, т.е. без да ликвидира основата за описаните по-горе властови практики. Освен това, самата привързаност към идеята за многополюсния свят, която се съдържа в руските външнополитически документи, изисква да се отчита, съхранява и поддържа културната специфика в света. Възстановяването на достойнството на незападноевропейските култури означава те да се приемат такива, каквито са, с цялата им обусловена от тяхната уникална история специфика, и отхвърлянето на прокрустовото ложе на „европейскостта” или „съвременността”. Впрочем, редица известни западни учени отдавна са легитимирали опита на незападноевропейските цивилизационни модели, отказвайки се да ги дефинират като „варварски”.

Въпреки това обаче, и днес западноевропейският и северноамериканският геополитически проекти, игнорирайки последните парадигми на социалната и структурната антропология, социологията, историографията и културологията, поставят в основата на своята мощ именно разпространението и налагането на собствения си културен код като универсалeн. Както посочва в тази връзка философът Александър Панарин: "ако имаме предвид западната идеология, посредством която "прогресивната част на човечеството" осъществява процедура на идентификация-опозиция (т.е. създаване на собствен образ и разграничаване от останалите), тук старата дихотомия "цивилизация-варварство" се запазва. Именно на нея се основава цялата теория за модернизацията, представляваща методологичната основа на международната политика на Запада и активността на МВФ, Банката за възстановяване и развитие и транснационалните корпорации - т.е. цялата инфраструктура, чрез която се реализира хегемонията на индустриално развитите държави в съвременния свят".

Противопоставянето на тази хегемония е възможно само, ако бъдат ерозирани самите и основи, т.е. обосновавайки научно властовата същност на европеисткия дискурс и формулирайки собствен антихегемонистичен проект на основата на признаването на плурализма и ценността на всички цивилизационни проекти, всички исторически пътища за развитие на народите и техните традиционни ценности. Тоест, источноевропейският проект би бил преди всичко ценностен и традиционалистки, което дава широка основа за взаимодействие с източноевропейските общества. Тогава, колкото и да е парадоксално, руският геополитически проект за Източна Европа ще може да се опре на най-съвременните теории в сферата на социално-хуманитарната наука.

Какво представлява руският проект за Източна Европа

Обобщавайки казаното дотук и опирайки се на историческата традиция на руската геополитика по отношение на Източна Европа, геополитическите проекти и обществените тенденции в източноевропейските държави, можем да очертаем и главния смислов блок на руския проект за Източна Европа:

- Идеята за "Източна Европа" като един от центровете (заедно с Русия) на ценностната алтернатива на "съвременния свят" в условията на кризата на "чувствената" цивилизация на Запада.

От гледната точка на теорията на социокултурната динамика, предизвикателствата, с които се сблъскват източноевропейските общества, са идентични с тези, с които се сблъсква и Русия. Както посочва проф. Владимир Добренков, излизайки от идеационната си фаза, постсоциалистическото общество "прескочи идеалистическата и се отзова директно в чувствената култура". Общността на проблемите може да бъде конвертирана в концептуална общност на техните решения и, под формата на т.нар. "мека сила" - в геополитически ресурс, стига разбира се Русия да предложи различна цивилизационна алтернатива от тази, която се предлага на Източна Европа в рамките на западната социокулкурна суперсистема, принадлежността към която предопределя и геополитическата ориентация към нейния център - САЩ. Възприемането на социокултурната система на съвременността от обществата на Източна Европа и присъединяването им към суперсистемата, сред чиито фундаментални ценности изпъкват "демокрацията, човешките права, етиката и нормите на предприемаческата активност", означава тяхната ценностна ориентация към Запада и сближаването им с неговия исторически център, където този тип се проявява най-продължително и интензивно, т.е. със САЩ, където се намират и основните центрове, "продуциращи" тази култура. В геополитически план, отхвърлянето на чувствената социолкултурна система ще означава и избор на антиатлантическия геополитически вектор.

Колкото и парадоксално да изглежда, тук биха могли да изиграят положителна роля някои елементи на ориенталисткия дискурс, в чиито рамки Изтокът придобива определени духовни и мистични измерения. Частично запазилата се представа за Русия като източник на духовност, към която следва да се отнасяме с уважение, може да се окаже твърде полезна в това отношение. В същото време, както посочва известният румънски социолог акад. Илие Бадеску, Западът, който до голяма степен се е превърнал в източник на духовната криза на съвременното общество, не предлага никаква перспектива пред източноевропейците в тази сфера.

В рамките на този блок, в геополитически съюзници на Русия се превръщат всички национално и популистки ориентирани сили в публичното пространство на източноевроепйските държави, които се обявяват за многополюсен модел на устройство на света и консервативна алтернатива на съвременния Запад и, което е още по-важно, онези обществени слоеве, чиито изразители са въпросните сили. Работата с политическите формации, НПО, младежките организации и медиите, както и т.нар. "публична дипломация", следва да се превърне в приоритет по това направление. В условията на продължаваща икономическа криза и нарастващо разочарование от западните институции и ценности, подкрепата за този вектор и търсенето на алтернативи на сегашния път, по който върви Европа, ще се увеличава. Впрочем, съюзници на Русия могат да се окажат и религиозно-ориентираните слоеве от населението и техните политически организации.

Арнолд Тойнби посочва, че за полската национална идея например, е характерна представата за себе си, като преден пост на западното християнство, защитаващ го от православна Русия и мюсюлманска Турция. Именно с това противопоставяне на православното и мюсюлманското предизвикателство е свързан и възходът на Жечпосполита (т.е. полско-литовската държава) през ХV-ХVІ век. Съвременната външна политика на Полша към източните и съседи и Русия може да се оцени като стремеж изкуствено да се продължи тази тенденция в условия, когато са налице съвършено различни предизвикателства. При това, въпреки сериозната роля на католическата идентичност в полското национално самосъзнание, онзи Запад, който Варшава защитава, отдавна не е нито християнски (а светски), нито католически (ако говорим за таласократичните САЩ и Великобритания). Още повече, че днес Русия не представлява никаква заплаха за "християнския свят". Всъщност, реалното предизвикателство към християнството идва от центъра на социокултурната система на съвременността (и на таласокрацията), т.е. от САЩ, и е свързано с тенденциите на глобализацията, налагането на идеологията на "човешките права", политическата коректност и т.н. В този смисъл, решението на "полския въпрос" е свързано единствено с преориентацията на Полша към борба с реалната заплаха за християнството, която идва не от Изток, а от Запад. Само обръщайки се с лице към това реално (а не симулационно, както в случая с антируската политика на Варшава) предизвикателство, съгласно концепцията за "предизвикателството и отговора" на Тойнби, Полша ще може да се утвърди в новата историческа ситуация и да се впише в геополитическия проект за "Голямата Източна Европа", като една от основните и опори. В този случай "пястовата" (от Пясти - първата полска владетелска династия -. б.р.) стратегия на полската геополитика се сдобива с необходимата и духовно-ценностна опора (предимство, с каквото навремето разполага "ягелонската" стратегия). Подобна стратегия може да бъде предложена и на Румъния с нейната "православна геополитика", както и на други държави от региона, в чието самосъзнание религиозният фактор играе значителна роля.

Според Джоузеф Най, "меката сила" опираща се на културата, идеите и ценностите, е възможна само, ако има начин другите "играчи" на международната сцена да бъдат убедени, че искат същото, което и използващата този ресурс държава. Днес обществата в Русия и Източна Европа са изправени пред сходни предизвикателства и инстинктивната им реакция в защита на традиционните ценности показва, че те до голяма степен се стремят към едно и също. В този смисъл, в "мека сила" на Русия може да се превърне ролята и на консервативен център, т.е. на идейна опозиция на сегашния световен ред, на западноевропейския или американския Запад.

- Доизграждането на основните геополитически оси, ориентирани към Русия, в Източна Европа, отчитайки при това наличието на редица нови фактори, включително новата роля на Турция и на мюсюлманския фактор в региона.

Традиционното неприемане на германската хегемония в региона, характерно за чехите и словаците, както разбира се и за поляците, което се задълбочава от проблема с изселените след Втората световна война немци, изисква да се отнасяме предпазливо към тезата, че тези страни са част от германската зона на влияние. Русия би могла да стане гарант на техния суверетите и покровител на славянството, като цяло, в отношенията му с Германия и Унгария. Частичното възраждане на панславянската идея и използването и в това направление, в съответствие с концепциите на Оскар Крайчи и Сергей Хелемендик, може да се използва като идейна обосновка на подобна политика. Отчитайки геополитическата концепция на Лешек Сикулски за формирането на континентална ос Париж-Берлин-Варшава-Москва-Анкара-Рим, следва да бъде преосмислена и ролята на Полша в Източна Европа. В същото време някои тенденции във външната политика на Турция позволяват изграждането на геополитическа ос "Москва-Анкара" и отказа от изцяло негативното възприемане на турския фактор в региона. Геополитическите концепции на Марко Франчишкович и Юре Вуич пък налагат преосмисляне ролята на Хърватия на Балканите. Присъединяването на хърватския "Римленд" към т.нар. Mitteleuropa (Средна Европа) изисква към геополитическия ромб София - Москва - Белград - Атина да се добави оста Москва - Берлин - Загреб. Приемането на Анкара като потенциално континентален геополитически фактор и на Иран, като център на ислямската съпротива срещу "новия световен ред", пък прави възможна осите Москва - Анкара  -Сараево и Москва - Техеран - Сараево.

- Руският геополитически проект за Източна Европа следва да отчита етническата раздробеност на региона и съществуващите проблеми между населяващите го етноси, народи и нации. Не е възможно адекватно да бъдат оценени фундаменталните геополитически промени, без да се вземат предвид етническите процеси, оказващи сериозно влияние върху тях. Така например, присъединяването на Румъния към НАТО, до голяма степен, беше обосновано и от стремежа на страната да се окаже в един и същ военен блок с Унгария, за да не се даде възможност на Будапеща да използва механизмите на алианса за разрешаването в своя полза на въпроса с трансилванските унгарци в Румъния. Стремежът на Македония да влезе в НАТО отчасти се обяснява и със сложната етническа ситуация в страната и сепаратистките настроения в средите на албанското малцинство, при което единствената наздежда за съхраняване целостта на държавата и запазване на мира в региона е свързана с опеката на някоя силна международна военно-политическа структура, каквато в Европа и, в частност, на Балканите е само НАТО. От държавите в Източна Европа само Полша и Албания са етнически еднородни, Босна е мултиетническа, а останалите бихме могли да определим като "хибридни етнодържави", т.е. държави с абсолютно етническо мнозинство и наличието на по-голямо или по-малко етническо малцинство (малцинства).

Благодарение на етническия фактор, присъединяването към европейските структури в някои случаи доведе само до още по-голямото отчуждаване между Източна и Западна Европа. Пример за това е проблемът с изселването, след Втората световна война, на източноевропейски германци от Полша и Чехия, което е съпроводено с експроприация на имуществото им. Този на пръв поглед отдавна забравен въпрос отново се превърна в тема на разгорещени дискусии, при това на най-високо равнище, веднага след влизането на двете страни в ЕС, което се отрази негативно на отношенията им с Германия.

Способността на Русия да създаде пространство на сигурност в този регион, в чиито рамки да бъде ограничен и париран реваншизмът на отделните източноевропейски национализми (като унгарския например), сериозно влияе върху възможността да бъде реализиран антиатлантическият проект в Източна Европа. В този смисъл, реализацията на проекта за „Голяма Източна Европа” ще изисква от Русия мащабно (т.е. подобно на това, което се опитват да упражняват днес САЩ) използване на методите на „меката сила” в региона.

* Eксперт на Центъра за консервативни изследвания към Социологическия факултет на Московския държавен университет "Ломоносов"

{backbutton}

Миналата 2012 ще се запомни като период на усилване на неравномерностите в глобалното развитие и нарастване на международната нестабилност. Продължава да ври и кипи в региона на Близкия Изток и Северна Африка, като най-сериозно безпокойство поражда развитието на ситуацията в Сирия и около нея. Терористичните акции в региона се превърнаха едва ли не в ежедневние, без всякакъв контрол се доставя оръжие, осъществява се инфилтрация на въоръжени бойци, включително в зоната на Сахара/Сахел. Последиците от събитията в Либия бяха усетени в Мали. Изключително тревожен сигнал беше инцидентът с вземането на заложници в Алжир.

За съжаление, не бе постигнат сериозен напредък в решаването на проблемите с неразпространението на оръжията за масово унищожаване. Става дума за ситуацията около иранската ядрена програма, ядрения проблем на Корейския полуостров, или инициативата за свикване на Конференция по въпроса за създаването на зона, свободна от оръжия за масово унищожаване и средства за доставката им в Близкия Изток.

Отново се прояви стремежът да се разчита на силовия фактор и да се решават собствените проблеми за чужда сметка. Сложна остава ситуацията в световната икономика. Продължава търсенето на варианти за преодоляване на последиците от глобалната икономическа криза.

Очевидно е, че светът преживява безпрецедентен по историческите си мащаби преходен период, съпроводен с трансформацията на геополитическия пейзаж, формиране на нов силов баланс и турбулентност в сферите на икономиката и политиката, както и в международните отношения.

В тези условия Русия се стреми да провежда отговорна външна политика, целяща надеждното гарантиране на нейните национални интереси, да подкрепя колективните действия на международната сцена в интерес на укрепването на сигурността и стабилността и разрешаването на конфликтите чрез търсене на разумни компромиси.

Приоритетите на руската външна политика

Приоритетите на външната политика на Русия нееднократно бяха прокламирани в изказванията на президента на Руската Федерация, в статията му "Русия в променящия се свят", в неговия указ "За мерките по реализацията на външнополитическия курс на Руската Федерация" от 7 май 2012, а след това и в посланието на президента до Федералното събрание от 12 декември 2012. В основата на действията ни продължават да са проверените от времето принципи на прагматизма, откритостта, мултивекторността, предсказуемостта и настойчивото (но без да се стига до конфронтация) прокарване на националните интереси. В условията на формирането на полицентрична система на международните отношения, характеризираща се с появата на нови силови центрове, прехвърлянето на икономическата мощ, а вследствие на това и на политическото влияние, към Азиатско-Тихоокеанския регион, ние съдействаме за това формиращата се архитектура на световния ред да бъде справедлива и устойчива, да се опира на сътрудничеството между водещите държави и интеграционни обединения. Във фокуса на усилията ни е гарантирането на безусловното спазване на суверенитета и самостоятелната роля на Русия като ключов фактор за глобалното равновесие, геополитическата стабилност и баланса в световната политика и един от влиятелните центрове на съвременния свят. На фона на променящото се разположение на силите в света, Русия трябва да бъде уверено развиваща се държава, запазваща своята национална и духовна идентичност и оказваща позитивно въздействие върху развиващите се в света процеси.

Целите на нашата външна политика имат стратегически, неконюнктурен характер. Русия е част от големия свят. Затова външнополитическият ни курс е активен и съзидателен, основаващ се на готовността за развитие на пълноценен и приятелски диалог и сътрудничество с всички държави - дотолкова, доколкото партньорите ни са готови за това. И, разбира се, на основата на уважението към принципите на международното право, равноправието и взаимната изгода.

По указание на президента Владимир Путин, Министерството на външните работи подготви и представи нова редакция на Концепцията за външната политика на Русия. Работата по този документ се осъществяваше в тесен контакст с експертната общност и беше ориентирана към изпълването му с проверени и ясни съображения, разкриващи дълбочинните процеси, извършващи се в международните отношения и отразяващи адекватно руските приоритети в променящия се свят. Ключово сред тях е съдействието за изграждането на богата и просперираща Русия, гарантиране на благоприятни външни условия за дългосрочното устойчиво развитие на страната, иновационното реформиране на нейната икономика, опирайки се на уникалната ресурсна база и огромния и човешки потенциал, включително отчитайки присъединяването на Русия към Световната търговска организация (СТО) и укрепването на позициите и като равноправен партньор на глобалните пазари и, като цяло, в международните отношения. Ние последователно се стремим да използваме максимално ефективно възможностите на икономическото и научно-технологичното сътрудничество с чуждестранните си партньори за решаване на руските национални задачи.

Осово направление на нашата външна политика и безусловен приоритет за Русия си остава пространството на ОНД. Задълбочаването на многостранното взаимодействие и разширяването на интеграционните процеси в пространството на Общността е курс със стратегическа перспектива, който отразява обективните тенденции на епохата на глобализация, включително нарастване ролята на регионалните обединения. Президентът Путин многократно подчертаваше необходимостта да работим по-активно за развитието на отношенията с държавите от ОНД, включително най-близките ни интеграционни партньори - участниците в Съюзната държава (Русия и Беларус) и "тройката" Русия, Беларус и Казахстан, които създадоха Митнически съюз и вече работят във формата на Общото икономическо пространство.

Интеграционните процеси в пространството на ОНД целят, на първо място, изграждането на ефективен модел за икономическо взаимодействие, способно да гарантира безпрепятственото движение на стоки, услуги, капитал и работна ръка. През 2012 влезе в сила Договорът за зона за свободна търговия, целящ да модернизира нормативно-правната база на търговско-икономическото сътрудничество между държавите от ОНД. Подписано беше Споразумение за сътрудничество в сферата на организацията на интегриран валутен пазар на страните-участнички в ОНД. На заседанието на държавните глави на страните от Общността, провело се в Ашхабад на 5 декември 2012, бе приета Декларация за по-нататъшното развитие на всестранното сътрудничество, в която те потвърдиха привързаността си към укрепване ролята на Общността във формирането на регионалните и междурегионални отношения.

Русия последователно съдейства за напредъка на работата по формирането, до 1 януари 2015, на Евразийския икономически съюз (ЕАИС). Той трябва да се превърне в най-големия исторически проект и нов исторически етап не само за държавите от "тройката" - Русия, Беларус и Казахстан, но и за другите държави от пространството на ОНД. Става дума за превръщането на икономическата интеграция в разбираем и привлекателен за гражданите и бизнеса устойчив и независещ от конюнктурните промени процес. Стартира и разработката на всеобхватен Договор за ЕАИС. От 1 февруари 2012 функционира Евразийската икономическа комисия - общ, постоянно действащ орган на Митническия съюз и Общото икономическо пространство, на който от национално ниво постепенно се прехвърлят редица пълномощия, касаещи широк спектър от икономически въпроси.

Интеграционната "тройка" потвърди отворения характер на създаденото от нея обединение и за други участници, най-вече за членовете на ЕврАзИО (т.е. на Евроазиатската икономическа общност). При това интеграцията се базира на принципите на СТО и, съответно, е съвместима с аналогичните и процеси. Това ни дава основание да смятаме, че целта, поставена от президента Путин - създаването, в перспектива, на общо икономическо и човешко пространство от Атлантика до Тихия океан е напълно осъществима.

Динамично се развива и сътрудничеството в рамките на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), чиято десетгодишнина, както и двайсетгодишнината на самия договор, отбелязахме през миналата 2012. На провелата се в Москва на 19 декември 2012 сесия на Съвета за колективна сигурност на ОДКС бяха приети декларации за перспективите за развитие на организацията, както и редица решения, включително за основните направления на военното сътрудничество до 2020, за възможното развитие на ситуацията в Афганистан и мерките по противодействие на заплахите, идващи от територията на тази страна.

Стратегическото сътрудничество с ЕС

Русия работи последователно и търпеливо за разширяване хоризонта на стратегическото си сътрудничество с Европейския съюз - водещия ни търговско-икономически партньор, на който се пада около половината от руската външна търговия и 85% от износа на руски енергоносители. Резултатите от Брюкселската среща между Русия и ЕС през декември 2012 потвърдиха сериозния потенциал на стратегическото ни партньорство.

Все по-активно си взаимодействаме в енергийната сфера - знакови събития през 2012 бяха пускането в експлоатация на втория етап на газопровода "Северен поток" и началото на изграждането на "Южен поток". В рамките на инициативата "Партньорство за модернизация" се разработват взаимноизгодни проекти в сферите на високите технологии, енергийната ефективност и енергоспестяването, телекомуникациите и космоса.

Русия и ЕС притежават уникален набор от взаимнодопълващи се предимства и обединяването им би могло да се превърне, както за страните от ЕС, така и за Русия, в мощен източник на успехи в днешния силно конкурентен свят. Още повече, че Русия е органична част от Голяма Европа, т.е. от широката европейска цивилизация. Ние разглеждаме всичко това като допълнителен фактор за икономически растеж.

Ключов въпрос в отношенията ни с ЕС е по-бързото преминаване към безвизов режим при краткосрочните пътувания на гражданите. Всички технически и правни въпроси за това вече са решени и нещата опират до наличието на политическа воля. Ние сме съвсем сигурни в това и открито го заявихме на европейските си партньори.

Отношенията Русия-НАТО

Русия поставя особен акцент върху универсалността на принципа за гарантиране на всеобща, неделима и еднаква сигурност както по отношение на евроатлантическото, така и на азиатско-тихоокеанското пространства. В отношенията си с НАТО, изхождаме от необходимостта да съизмерваме взаимодействието си с готовността на алианса да се съобразява с нашите законни интереси в сферата на сигурността и стратегическата стабилност, да се спазват принципите на международното право и да градим връзките си на равноправна основа и с уважение един към друг.

Днес за формирането на общо пространство на мир, сигурност и стабилност в евроатлантическия регион се изискват реални стъпки. Именно върху това обърнахме внимание на нашите партньори на заседанията на Съвета Русия-НАТО на ниво външни министри от 4 декември 2012. По цял ред въпроси, включително Афганистан, борбата с тероризма, нелегалния наркотрафик, пиратството, ликвидирането на последиците от природните и техногенни катастрофи - там, където стратегическите ни цели съвпадат - практическото сътрудничество, като цяло, се развива успешно. В същото време има теми, които продължават да ни разделят. Ние сме готови да продължим търсенето на взаимноприемливи решения по отношение на т.нар. система за ПРО, въз основа на разбирането, че сигурността е неделима и никой няма право да укрепва собствената си сигурност за сметка на сигурността на останалите.

Именно този подход се стремяхме да прокараме на провелото се през декември 2012 заседание на Съвета на външните министри на държавите от ОССЕ в Дъблин. Там без заобикалки заявихме, че засега реализацията на тези задачи се затруднява от съхраняващите се едностранни подходи, в чиито рамки действията на отделни държави водят не до сплотяване на основата на общите задачи и интереси, а, напротив, към задълбочаване на старите и образуването на нови разделителни линии в евроатлантическото пространство.

Разглеждаме решението за старта на процеса "Хелзинки + 40", който трябва да формулира новата стратегическа визия на ОССЕ във връзка с 40-годишнината на Заключителния акт от Хелзинки, през призмата на отдавна назрялата реформа на самата ОССЕ, целяща преодоляването на функционалния и географски дисбаланс в нейната дейност и превръщането и в пълноценна международна организация.

Отношенията между Русия и САЩ

Руско-американските отношения продължават да са от ключово значение за решаване на въпросите за евроатлантическата сигурност и, като цяло, в контекста на съхраняването на глобалната стабилност. Убедени сме, че поддържането на стабилно и предсказуемо взаимодействие със САЩ отговаря на общите ни интереси. В тази връзка разчитаме, че приетият в Съединените щати одиозен т.нар. "Закон Магнитски" няма да тласне назад развитието на руско-американските отношения. И занапред ще продължим да реагираме адекватно на подобни стъпки, които очевидно не са приятелски. В същото време, в основата на позицията ни е готовността за развитие на руско-американските връзки по всички направления, заинтересоваността от координиране на действията на международната сцена, на базата на фундаменталните принципи на равноправието, ненамесата във вътрешните работи и реалното уважение един към друг.

В тази връзка планираме да отделим специално внимание на новата динамика на търговско-инвестиционното сътрудничество. Колкото по-тесни стават икономическите връзки помежду ни, толкова по здрава ще се окаже "осигурителната мрежа", защитаваща руско-американските отношения от промените в политическата конюнктура. Сред приоритетите ни е увеличаване на личните контакти между руснаците и американците, включително чрез реализацията на предложението на президента Путин за пълна отмяна на визите при пътувания в двета държави. Възнамеряваме активно да използваме сериозния потенциал на руско-американската Президентска комисия, в рамките на която се реализират редица перспективни проекти.

Русия и случващото се в Близкия Изток

Редица аспекти на развитието на международните събития обаче, пораждат у нас сериозна тревога, защото виждаме, че ситуацията в света е застрашена от дестабилизация. Това, разбира се, не отговаря на нашите интереси.

Ние последователно защитаваме принципите на върховенството на международното право, демократичните норми и колективното начало в международните отношения и приемаме като безалтернативна централната роля на ООН и нейния Съвет за сигурност, който носи основната отговорност за поддържането на мира и сигурността в света. За Русия са недопустими опитите да се използва Съветът за сигурност за легитимирането на външна, включително и военна, намеса във вътрешни конфликти и оказване на натиск върху неугодни правителства под прикритието на хуманитарни лозунги. И занапред ще се базираме на това, формулирайки позицията си относно ситуацията в Сирия. Конфликтът между управляващите и опозицията там не затихва, напротив - военните действия стават все по-ожесточени и водят до нови жертви. Затова правим всичко, което е по силите ни, за да прекратим кръвопролитието, да накараме страните да седнат на масата за преговори, в хода на които самите сирийци да съгласуват параметрите на бъдещото политическо устройство на страната. Приоритет за нас е всеобхватното урегулиране на сирийската криза, а не смяната на режима в Дамаск. Това обяснява и наложеното от Русия, съвместно с Китай, вето на проекторезолюциите на Съвета за сигурност на ООН, които на практика, дават възможност за въоръжена интервенция в Сирия.

Ние смятаме, че Съветът за сигурност и всички външни играчи, ползващи се с влияние в Сирия, следва да съдействат за реализацията на тези задачи. Налице е консенсусна основа за тези усилия – резолюции 2042 и 2043 на Съвета и Заключителното комюнике на срещата на „Групата за действия” по отношение на Сирия в Женева, което бе съгласувано, до голяма степен, благодарение на руските усилия. Този документ не се нуждае от интерпретация, в него всичко е просто и ясно: страните следва да прекратят насилието и да излъчат свои представители, които да съгласуват структурите и целите на преходния управляващ орган. Ние сме твърдо решени да вървим по пътя, договорен в Женева. Сега това трябва да декларират и нашите партньори.

Двойната игра в сегашната ситуация в Сирия е изключително опасна и води само до по-нататъшната милитаризация на конфликта, неговото изостряне, нарастване на радикалните настроения, терористичната заплаха и конфесионалното насилие. Алтернатива на мирното решение е кървавият хаос и колкото по-дълго продължи той, колкото по-широки са мащабите му, толкова по-зле за всички.

Процесите на промени в региона на Близкия Изток и Северна Африка не бива да изместват на заден план разрешаването на старите конфликт и най-вече на израелско-арабския. В тази връзка, твърдо се обявяваме, включително и в рамките на близкоизточния „квартет” на международните посредници, за сериозната интензификация, съвместно с Арабската лига, на усилията за намиране на изход от задънената улица в палестинско-израелските отношения и съдействие страните да се върнат на масата за преговори. При това изхождаме от необходимостта за комплексен подход към ситуацията в този огромен и изключително важен регион. Всички наши партньори трябва да съчетават действията си по всяко конкретно направление в името на общата задача да не допуснем крах и дезинтеграция на държавите и укрепване позициите на радикалите и екстремистите. Това ще се превърне в „бомба с часовников механизъм” за десетилетия напред.

Осъзнаването на безалтернативността на политико-дипломатическото урегулиране е в основата на нашата линия по въпроса за иранската ядрена програма. Диалогът във формата на „шестицата” за Иран върви трудно, но през последната година бяха намерени някои допирни точки и така позициите бяха сближени поне малко. Русия признава безусловното право на Иран да развива гражданска ядрена програма, включително правото му да обогатява уран (след изясняването на всички останали въпроси и под надеждния и всестранен контрол на МАГАТЕ).

При това международната общност е длъжна адекватно да отговори на конструктивните стъпки от страна на Иран, включително поетапно да спре и да отмени санкциите – както едностранните, така и наложените по линия на Съвета за сигурност. Призоваваме всички да действат изключително внимателно, тъй като заплахите за използване на сила пречат за постигане на взаимно приемливо споразумение, а реализацията на твърд силов сценарий би имала изключително негативни последици за регионалната и глобална сигурност.

Русия и Азиатско-Тихоокеанския регион

Във фокуса на вниманието ни е разширяването на взаимноизгодните отношения с динамично развиващите се държави от Азиатско-Тихоокеанския регион и най-вече с нашите водещи стратегически партньори – Китай, Индия и Виетнам. Русия продължи да развива многопластовите си връзки с Япония, Южна Корея, страните от АСЕАН и другите държави от региона. Усилията ни бяха подкрепени с активно участие в регионалните форуми и интеграционните механизми като Източноазиатските срещи на върха (чиято роля във формулирането на общите подходи към сигурността и сътрудничеството в региона ще нараства), срещите Русия-АСЕАН, Регионалния форум на АСЕАН по сигурността и форума „Азия-Европа”.

За реализацията на тези цели Москва активно използва резултатите от провелата се в рамките на руското председателство среща на Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС) през септември 2012, които демонстрираха сериозността на руските планове и намерения. Вкарването на ново съдържание и динамика в активността на форума съдейства за утвърждаването на около 60 руски инициативи и проекти, касаещи либерализацията на търговията и инвестициите, регионалната икономическа интеграция, укрепването на продоволствената сигурност, усъвършенстване на транспортно-логистичните системи и подкрепа за иновационния растеж. Всички те вече се реализират от различните профилни групи, действащи в рамките на АТИС.

Във връзка със срещата на върха във Владивосток, президентът Путин се обяви за интеграция на моделите, преобладаващи във формиращия се Евразийски икономически съюз и в пространството на АТИС. Отчитайки, че всички те се базират на правилата на СТО, при наличието на добра воля това е напълно реална задача. То би позволило да бъдат решени на качествено ново равнище проблемите със създаването на надежден "мост" между Европа и Азия и да се формира уникално по обхвата си пространство на тясно икономическо партньорство.

Русия предприема последователни стъпки за прокарването на лансираната от нас, съвместно с Китай, идея за изграждането на всеобхватна архитектура на сигурност и устойчиво развитие в Азиатско-Тихоокеанския регион. За практическата реализация на тази инициатива следва да помогне Декларацията за рамковите принципи за укрепване на сигурността и развитието на сътрудничеството в Азиатско-Тихоокеанския регион, проектът за която бе изготвен от Русия.

Отношенията на Русия с Африка и Латинска Америка

Ключов ресурс за разширяването на активността ни в бъдеще са Латинска Америка и Африка. Държавите от тези континенти са отворени за укрепване на взаимодействието с Русия, както на международната сцена, така и в търговско-инвестиционната сфера, и прагматично се стремят към диверсифициране на външнополитическите си връзки в сегашния период на дълбоки вътрешни реформи. Прокарваме конкретни проекти и си сътрудничим с действащите там многостранни организации и най-вече с Африканския съюз и Общността на латиноамериканските и карибските държави (CELAC).

Инициативите ни са насочени към прокарването на позитивен дневен ред. Именно това е в основата на задълбочаващото се взаимодействие в динамично развиващите се формати на БРИКС, Г-20, Г-8, Шанхайската организация за сътрудничество, както и по други направления. Възнамеряваме да използваме предстоящото руско председателство на тези структури през 2013-2015 за утвърждаването на принципите на колективните действия на международната сцена и търсене на съгласувани решения на актуалните съвременни проблеми.

На 1 декември 2012 Русия пое председателството на Г-20. Днес ролята на този механизъм обективно нараства - той трябва да се превърне в център за кризисно управление във финансово-икономическата сфера, инструмент за извеждането на глобалната икономика на траекторията на уверения, устойчив и балансиран растеж и реформиране на международната финансово-икономическа архитектура. Наш основен приоритет ще бъде мобилизацията на партньорите за намиране на решения, способни да ускорят глобалния икономически растеж и да разширят заетостта. За целта ще предложим да бъдат разгледани цял ред от мерки и инициативи.

Трудно може да се подцени значението на постъпателното развитие на сътрудничеството във формата БРИКС, което позволява да се координират подходите към решаването на широк спектър от актуални международни проблеми и въпроси за противодействието на новите предизвикателства и заплахи, да се вземат консолидирани решения и да се определят перспективните направления на взаимното сътрудничество. Ние ще продължим с всички сили да съдействаме за превръщането на това обединение в значим фактор на международния живот.

За радикалното повишаване на ефективността на руската външнополитическа активност трябва да съдейства по-широкото използване възможностите на т.нар. "мека сила". По-енергична и водеща роля по това направление започна да играе "Россотрудничество" (Федералната агенция по въпросите на ОНД, съотечествениците зад граница и международното хуманитарно сътрудничество - б.р.). През 2012 ние активно си взаимодействахме със структурите на гражданското общество, редовно осъществявахме срещи с неправителствени организации и експертната общност, включително в рамките на Деловия и Научния съвет при Министъра на външните работи на Русия. Тесни връзки установихме с Руския съвет за международни отношения, Фондацията в подкрепа на публичната дипломация "А. М. Горчаков", Фондацията за подкрепа и защита на правата на съотечествениците ни чужбина и т.н. Ще продължим да работим по всички тези, както и по други направления.

Очевидно е, че в периода на сериозни изпитания, през който преминават сега международните отношения, Русия не само се сблъсква с рискове, но и открива нови възможности за себе си. Свободата на руската външна политика е голямо наше постижение и възнамеряваме да го използваме ефективно, търсейки максимална полза от действията си. В основата на външната политика на Русия е заложена философията на съзидателната активност - в съвременния свят отговорите на общите за всички предизвикателства могат да бъдат намерени само с помощта на истинското партньорство, отчитащо интересите и взаимните притеснения на партньорите. Русия е готова за това.

* Министър на външните работи на Руската Федерация

{backbutton}

Свидетели сме на стремителна промяна на геополитическия и геоикономически пейзаж на планетата. Независимо от нееднозначността на този процес и наличието в него на множество скрити "подводни камъни", смятам, че като цяло той има позитивен (особено за Русия, както впрочем и за родината ми Беларус) характер.

Глобалната роля на САЩ: първи сред равни

Очевидно е, и за това е писано неведнъж, че идването на Обама на власт и сегашната политика на "меката сила", провеждана от американската администрация, бяха обусловени от неспособността на САЩ да реализират със силови средства проекта за т.нар. Pax Americana. Освен това, стремително развиващата се икономическа криза сериозно ерозира финансовите възможности на Съединените щати да продължат да поддържат статута си на единствен глобален играч. Продължаването на предишната силова политика би довело Америка до политически и финансов крах. Основното обаче е, че така САЩ рискуваха да бъдат изтласкани в периферията на глобалните икономически процеси.

Подкрепилите Обама кръгове в американския елит правилно оцениха характера на осъществяващите се в света промени, съзнавайки, че ако процесът не може да бъде спрян, следва да бъде оглавен от САЩ. Което си е точно така. В момента никой от останалите глобални играчи не само че не е готов, но и не иска да поеме бремето на единствената глобална държава, тъй като това е свързано с огромни разходи по поддържането на този статут, за което не са готови нито Китай (който в началото на 2013 изпревари САЩ, превръщайки се в най-голямата търговска сила в света), нито Русия, нито ЕС. В резултат от това се очертава следната ситуация.

От една страна, САЩ сериозно понижиха статута са на последната "свръхдържава", превръщайки се в един от световните играчи. Това бе отражение на факта, че те вече не са в състояние сами да вземат както силови, така и определящи за един или друг регион геополитически решения, ако те противоречат на позициите на основните регионални играчи. В резултат от това САЩ се оказаха принудени да се съобразяват с мнението на другите силови центрове и, вследствие от това, да им делегират съществена част от влиянието при вземането на решенията на регионално равнище.

Всичко това означава, че САЩ губят статута си на последната свръхдържава, превръщайки се в "първи сред равни". Това следва да се приеме като позитивен процес, тъй като, на първо място, рязко намаляват рисковете от възникването на глобален конфликт заради силовата позиция на една от страните, а на второ - съществено се ограничават рисковете от регионална дестабилизация, тъй като вече се вземат по-премерени решения, максимално отчитащи и позициите на другите регионални играчи. Както посочих по-горе, тази конфигурация напълно устройва другите силови центрове, тъй като те вече могат да решават проблемите си за сметка на САЩ (в най-прекия смисъл на думата) , укрепвайки регионалната сигурност. Това, от една страна.

От друга страна, намаляването на разходите по поддържането на регионалната политическа стабилност позволява на другите глобални играчи да отделят повече внимание на собствения си икономически растеж, което също води до понижаване ролята на САЩ в глобалната икономика.

Тоест, имаме основания да се надяваме, че светът е достигнал в развитието си до някаква точка на относителна стабилност. Ако междувременно бъде решен въпросът с ядрената програма на Иран, това би се отразило положително и за постигането на консенсус за палестинско-израелския проблем, както и за ядрената програма на Северна Корея. Анализът на развитието на последните събития в света показва, че водещите глобални играчи демонстрират, най-малкото, готовност да решат комплексно всички най-остри и актуални въпроси на глобалния дневен ред. Това, съответно, рязко ограничава опитите на някои режими да се възползват от противоречията между основните глобални играчи.

Обединяването на Европа

Напоследък все повече експерти подчертават, че от известно верме насам Европа е престанала да бъде глобален политически играч, концентрирайки се върху проблемите на вътрешното си развитие. Затова и такива играчи като Русия или Китай, в контактите си с Европа, предпочитат да залагат на развитието на двустранните отношения, най-вече с Германия, Франция и Италия. В този контекст, стремежът за обединяването на Европа в единен политически организъм с общо ръководство и обща външна политика и политика в сферата на сигурността, следва да се възприема като несъмнено позитивен процес.

От една страна, общата външна политика означава превръщането на Европа в един играч, с който е много по-добре и по-лесно да си имаш работа, отколкото с трийсет големи и малки държави, всяка със собствените си амбициии. За Русия този процес е важен и, защото означава край на непрекъснатите опити на Източна Европа да препятства прекия диалог между Брюксел и Москва. За Русия е много по-лесно да гради отношенията си с ЕС, като с империя, подобна на нея самата. В този контекст е очевидно, че реализацията на проектите за газопроводите Северен и Южен поток нямаше алтернатива, тъй като именно те, до голяма степен, ще гарантират суровинната независимост на Европа от САЩ, в качеството и на единен геополитически и геоикономически организъм. С помощта на тези нови енергийни "патерици" и завършвайки успешно процеса на политическото си обединение (за което мечтае континенталният европейски елит от Наполеон до Бисмарк и след него), Европа най-сетне ще съумее да се позиционира по нов начин и в системата на световните политически отношения, което ще се окаже поредната сериозна пречка пред САЩ да продължат едностранната силова тактика за разрешаване на глобалните въпроси, тъй като обединена Европа ще преследва собствени интереси и в Централна Азия, и в Близкия Изток, и в Африка, още повече пък в Русия.

Русия като център на Евразия

Следва да отбележим, че както днес, така и през цялата и история, развитието на Русия се осъществява като предимно суровинна държава - дори и превъоръжаването и се извършва най-вече за сметка на износа на природни ресурси. Тази ситуация си остава без промяна от времената на Иван Грозни и Петър Велики до наши дни. Въпреки това, суровинната зависимост никога не е пречела на Русия да бъде една от водещите световни държави. А по време на индустриалния скок през съветската ероха, независимо от демографските и икономически загуби, понесени по време на Втората световна война и сталинските репресии, дори да стане втората индустриална държава в света. Очевидно е обаче, че сегашната ситуция следва да се промени максимално бързо, ако Русия иска да има добро бъдеще.

В същото време, следва да признаем, че предвид обвързаността на икономиката и към долара, в момента Русия няма други сериозни източници на валутни постъпления за превъоръжаването си освен износа на суровини - неслучайно, докато ОПЕК съкрати обемите на изнасяния от членовете и петрол, Русия дори увеличи петролните си продажби. Разбира се, в износа на суровини, само по себе си, няма нищо страшно - САЩ също либерализират износа си на природен газ и се готвят да се превърнат в един от водещите износители на втечнен газ. Въпросът е, че износът на суровини не би трябвало да е основния източник на валутни постъпления за една държава. Руското ръководство е съвършено наясно с този проблем и предприема сериозни стъпки за да пречупи тази негативна за икономиката на страната схема.

Въпреки суровинния характер на икономиката и, Русия беше и си остава водещия играч в Евразия и това позволява да очертаем по съвършено нов начин геополитическото и положение в света. Както е известно, мнозина източноевропейски и световни експерти отдавна се опитват да отговорят на традиционния геополитически въпрос, какво точно представлява Русия? Дали е част от Запада, или от Изтока? Според мен е крайно време да се откажем от тази, тласкаща ни в задънена улица, дихотомна схема, тъй като Русия не е нито Запад, нито Изток, в чистия им вид. Геополитическата роля на Русия е да бъде Север. Разбира се, това е достатъчно сериозна тема, която заслужава отделен обширен анализ. Затова тук ще се задоволя само да отбележа, че всички предпоставки за подобно позициониране на Русия отдавна са съзрели и появата на нова "геополитическа дефиниция" за нея отразява реалната картина на съвременния многополюсен свят.

В този контекст, от ключово значение е разширяването на енергийното сътрудничество на Русия с азиатския регион и най-вече с Китай и Япония. То представлява съществено и необходимо допълнение към руската енергийна стратегия, позволявайки и да обедини Евразия в едно цяло, като при това гарантира централната позиция на Русия в евразийското пространство. В същото време енергийната стратегия, сама по себе си, очевидно не е достатъчна. Тя следва да бъде допълнена от сериозна логистична стратегия и мащабни инвестиции в развитието на транспортната инфраструктура от руско-китайската до руско-европейската (с ЕС) граница, включително (и най-вече) на т.нар. Северен морски път, който може да се превърне в основния търговски маршрут между Азия и Европа.

На практика, енергийното сътрудничество и изграждането на развита инфраструктура на енергийните потоци е предварително и необходимо условие за превръщането на руската територия в основна търговска магистрала на Евразия. Решаването на тази задача ще помогне за създаването на равномерно разположена и развита (като тази в европейските страни и САЩ) жилищна и производствена инфраструктура в Русия.

Залезът на лимитрофите

Цялата неособено дълга история на самостоятелното съществуване на Източна Европа след разпадането на т.нар. "социалистически блок" за пореден път доказва, че елитите на тези държави-които по дефиниция са "лимитрофи" (като "лимитрофи" - от лат. limitrophus -пограничен, обикновено се обозначават държавите, възникнали по периферията на Руската империя и Съветския съюз в резултат от революцияте през 1917 и разпадането на СССР през 1991 - б.р.), трудно биха могли да провеждат самостоятелна външна политика. Поради това тези страни не могат да се разглеждат като равнозначни партньори на Русия, следователно и подходът и към тях би трябвало да е аналогичен на този, възприет от САЩ.

В тази връзка и в контекста на понижаването на геополитическото влияние на Източна Европа, значението на енергийните проекти Северен и Южен поток се оказва изключително голямо, тъй като ерозира очертаващите се лимитрофни обвързаности в триъгълника Беларус - Полша - Украйна. Така, Северен поток позволява на Германия не само да стане краен получател на руски природен газ, но и (на практика) основната транзитна държава по пътя на този енергоносител към Европа, което съществено укрепва геополитическата обвързаност между Москва и Берлин и работи за реалното обединение на Евразия в единен финансово-икономически организъм. По аналогичен начин газопроводът Южен поток въвежда същата схема по отношение на газовия транзит през Украйна, чието транзитно значение рязко ще намалее след неговото завършване и ще отговаря на реалната геополитическа тежест на тази страна.

В резултат от това Русия и Германия ще съумеят тотално да ерозират икономически очертаващият се транзитно-лимитрофен триъгълник Беларус - Полша - Украйна и да накарат техните елити, които в момента се опитват да прокарват този процес, да осъзнаят реалното съотношение на силите в Източна Европа. Тоест, основният резултат от реализацията на Северен и Южен поток ще стане рязкото понижаване на геополитическата роля на Източна Европа, в контекста на интеграционните евразийски процеси, което, може би, ще съдейства и за отказа на САЩ да продължат да оказват интензивна подкрепа на държавите-лимитрофи и да накара Вашингтон да се ориентира към по-продуктивен диалог с ключовите държави от региона.

Върху това, че от изграждането на силна Евразия е заинтересована не само Русия, но и другите държави от суперконтинента и, в частност, Китай, акцентира в статията си "Китайският сухопътен мост към Турция създава нов евразийски геополитически потенциал" и известният американски експерт Фредерик Уйлям Енгдал, който допълва очертаната от мен мрежа от тръбопроводи, интегрираща в едно цяло Евразия, с мрежата от железопътни "пътища на коприната", които Китай вече строи към Европа и един от които ще минава през територията на Казахстан, Русия и Беларус, а вторият - през Турция.

"Перспективата за безпрецедентен евразийски икономически бум през следващите сто години и дори след тях вече е на прага. Първите скрепителни елементи на това обширно икономическо пространство вече са заложени или се изграждат с помощта на тази мрежа от железопътни линии. За все повече хора в Европа, Африка, Близкия Изток и в Евразия, включително Китай и Русия, става ясно, че пред естествения им стремеж да създадат тези общи пазари има едно основно препятствие: НАТО и натрапчивата идея за т.нар. "пълен спектър на доминация" на американския Пентагон. В периода преди Първата световна война в Берлин е взето решение за изграждането на жп линия до Багдад, през територията на Османската империя, което се оказва катализатор за британските стратези да провокират събитията, хвърлили Европа в най-разрушителната война в дотогавашната и история. Този път имаме шанса да избегнем подобна съдба, ако ускорим реализацията на евразийския проект".

Тоест, Северен и Южен поток не са просто газопроводни проекти. Те са част от стоманените скрепителни елементи на Евразия, с чиято помощ Русия обединява суперконтинента и благодарение на които рязко намалява вероятността от военни конфликти на територията му. Русия обвързва Европа със себе си и така сериозно ограничава зависимостта и от САЩ и Великобритания. За стабилността на Европа би било много полезно, ако тази руска стратегия бъде допълнена от железопътната стратегия на Китай, която още повече ще ускори формирането единно икономическо пространство в Евразия. Днес вече се виждат очертанията на три големи блока на евразийския континент, между които не съществуват военни и геополитически противоречия. Това са Шанхайската организация за сътрудничество, Евразийският съюз и Европейският съюз. В перспектива тези три блока могат да се обединят в едно, в резултат от което мечтата за единна Евразия от Атлантическия до Тихия океан ще се превърне в реалност. "Глобалният континент" най-сетне ще стане единен, а тогава и мястото на "световния остров" ще започне да съответства на реалния му статус.

* Авторът е ръководител на Центъра за евразийски изследвания в Минск, Беларус

{backbutton}

Отношенията между НАТО и Русия са белязани от много проблеми и противоречия, но и от необходимостта за сътрудничество. Русия е приоритетен партньор на Алианса, без който, по думите на бившия държавен секретар на САЩ Хилари Клинтън, не могат да се решат редица проблеми, засягащи международния ред и сигурност. Независимо от реактивирането на Съвета Русия-НАТО, съвместните учения и операции, както и задълбочаването на сътрудничеството в Афганистан, все още остават редица проблеми, които пречат на процеса на привеждане на отношенията в руслото на компромиса. Разширяването на НАТО, разполагането на система за противоракетна отбрана (ПРО) в Европа и в други региони, различните виждания за урегулирането на конфликтите и военната намеса в Близкия изток (Либия, Сирия, Иран,) са част от проблемите, по които се изискват компромиси, каквито на настоящия етап са трудни за постигане и от двете страни. Необходимо е повишаване на доверието от страна на НАТО към Русия и по-голямото и ангажиране в различните инициативи на пакта, включително ПРО, което би и осигурило така желаната равнопоставеност в отношенията. За близо двайсет години сътрудничество обаче, НАТО и Москва не съумяха да преодолеят разликата между руските и атлантическите възприятия на проблемите. Те логично носят отпечатъка на два съвършено различни типа култура в областта на сигурността. Докато това е така, за Русия ще е трудно да се доверява на НАТО, а съюзническите държави в НАТО ще бъдат изключително колебливи в желанието да предоставят на Русия онзи тип равнопоставеност, към която тя се стреми. В рамките на тези параметри са възможни продуктивни отношения на партньорство, но не и хармония.

2012 и 2013 донесоха кадрови промени, които са позитивен сигнал за промяна в подхода, а защо не и за смекчаване на тона между Русия и НАТО. Преди известно време (октомври 2012) Москва назначи новия си официален представител в НАТО. Това е бившият зам. министър на външните работи Александър Грушко - опитен дипломат, служител на Външното министерство от 1977 насам.

Както е известно, от 2008 до 2011 посланик на Русия в НАТО беше Дмитрий Рогозин, известен с националистически си възгледи. С назначаването му Москва прати на НАТО сигнал, че диалогът ще е безкомпромисен. С други думи, назначаването на Рогозин означаваше,че Русия не се стреми да подобри отношенията си с Алианса и вероятно се готви за по-сериозна дипломатическа конфронтация.

Назначението на Грушко вероятно няма да доведе до кардинална промяна в руските възприятия по редица въпроси, но говори за смяна на подхода, което вече е крачка към един по-компромисен диалог. Грушко има да преговаря по такива проблемни въпроси като планираното разполагане на ПРО в Източна Европа и възможното разширяване на НАТО на изток (например в Централна Азия и Кавказ), но вероятно ще може да разчита и на отстъпчивост от страна на пакта, особено в лицето на САЩ. Новият американски държавен секретар Джон Кери, назначен на поста през февруари 2013, е известен със значително по-либералния си подход към Иран и Русия. Втората администрация на президента Барак Обама ще се стреми да играе конструктивна роля в решаването на международните проблеми – до това становище стигна и министърът на външните работи на Русия Сергей Лавров след проведените наскоро преговори с държавния секретар на САЩ Джон Кери. Двамата се срещнаха на 26 февруари в Берлин за да обсъдят ядрената програма на Иран, положението на Корейския полуостров и взаимодействието по отношение на Афганистан. По някои от тези точки, както и по тематиката на двустранните отношения, страните имат разногласия. Не можем да си затворим очите за тези „дразнещи” моменти, признават Лавров и Кери, но Москва и Вашингтон имат твърдото намерение да продължават диалога като партньори[1]. Това е от голямо значение за отношенията Русия-НАТО.

След преизбирнето на Владимир Путин за пореден президентски мандат през 2012, руското Външно министерство публикува текста на Концепцията за външна политика на Руската Федерация[2], в който са описани предизвикателствата и приоритетите в сферата на външнополитическата активност на страната. В документа се подчертава, че според Русия „центърът за урегулиране на международните отношения и координиране на политиките през XXI век трябва да бъде ООН, която е доказала своята реална безалтернативност и уникална легитимност”. В  концепцията се посочва като „неприемливо”, под претекст за реализиране на „отговорностите по защитата”, да се осъществява военна или други форми на външна намеса, подкопаващи основите на международното право, като принципа за равния суверенитет на държавите например.

Като приоритетни направления на руската външна политика в регионите са посочени по-нататъшното укрепване на ОНД и развитието на двустранното и многостранно сътрудничество със страните, членуващи в Общността на независимите държави. „Русия изгражда приятелски отношения с всяка държава, членуваща в ОНД, на основата на равноправието, взаимната изгода, уважението и отчитането на интересите, стремейки се към засилване на интеграционните процеси в ОНД. Със страните, които са готови за това, се развиват отношения на стратегическо партньорство” - се посочва в документа.„Приоритетна задача си остава формирането на Евразийския икономически съюз, предназначен не само да увеличи максимално взаимоизгодното икономическо сътрудничество между страните от ОНД, но и да стане определящ модел за бъдещото обединение на страните в Общността, отворен за присъединяване и на други държави. Изграждащият се на универсалните принципи на интеграцията нов съюз е призван да стане ефективно свързващо звено между Европа и Азиатско-Тихоокеанския регион."

Русия ще продължи да оказва пълна подкрепа на руските граждани, живеещи в страните от ОНД. Приоритетните за нея задачи са неутрализиране на заплахите, произтичащи от Афганистан и недопускане дестабилизацията на Централна Азия и Кавказ. Русия изтъква ролята на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) като един от най-важните елементи на сигурността в постсъветското пространство. Според тази стратегия, Русия ще продължи да играе активна роля в политическото и дипломатическо уреждане на конфликтите в страните от ОНД, включително Приднестровието, Нагорни Карабах, Южна Абхазия и Осетия.

Този документ беше изтълкуван като сигнал, че Русия се готви да води безкомпромисна битка на международната арена, отстоявайки руските интереси в Кавказ и Централна Азия и противопоставяйки се на американското влияние в Европа. Засилването на ролята на ОДКС и създаването на Евразийски съюз са част от от инструментите, с чиято помощ Москва ще се опита да възпре разширяването на влиянието на Северноатлантическия алианс в постсъветското пространство. Въпросът е обаче, дали и НАТО има подобни амбиции? Наскоро САЩ обявиха възможни драстични съкращения във военния си бюджет. Водещите страни в НАТО – Франция, Германия и Великобритания, извършиха редица съкращения в сектора на отбраната още през 2010, когато Европа започна да усеща негативните последици на икономическата криза. Франция бе принудена да намали бюджетта си за отбрана до 5 млрд. евро през следващите три години, а Германия обмисля да сведе бюджета си до 8 млрд. евро през следващите четири години. Обединеното кралство пък планира намаляване на разходите за отбрана с 8% до 2014^[3]. Съкратените бюджети обаче означават и намаляване на възможностите за отбрана и сигурност, докато рисковете за сигурността в световен мащаб се увеличават. Това наложи въвеждането на понятието smart defence или „интелигентна защита”, която да позволи постигането на по-добри резултати с по-малко средства и кооперация в името на общата цел. Русия, разбира се, е част от тази схема. „Ние не сме наивни в отношенията си” - посочи вицепрезидентът на САЩ Джо Байдън в речта си на Мюнхенската конферения по сигурността през февруари 2013. „Така например - подчертава той - ние никога няма да признаем Абхазия и Южна Осетия. Имаме и сериозни разногласия по въпроса за Сирия, ПРО, разширяването на НАТО, демокрацията и човешките права. Това са реалности, но виждаме и възможности за сътрудничество и партньорство между САЩ и Русия”[4].

Между сътрудничеството и конфронтацията

На 18 февруари 2013, генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен се срещна с руския външен министър Сергей Лавров в централата на НАТО. Генералният секретар заяви: "Миналата година постигнахме значителен напредък в практическата част на нашето сътрудничество. В допълнение, приехме широка програма от дейности по сътрудничеството в рамките на Съвета Русия-НАТО през 2013. Сега трябва да се съсредоточим върху прилагането и."

Партньорството между Русия и НАТО се развива в няколко основни сектора: борба с тероризма, военно-техническо и индустриално сътрудничество и сътрудничество в Афганистан (включително транспортиране от руска страна на невоенни стоки на ISAF и борба срещу производството на наркотици, неразпространение на ядрените оръжия и други). 2011 и 2012 се оказаха много важни за разширяването на практическото сътрудничество между НАТО и Русия.

На заседанието на Съвета Русия-НАТО през декември 2011 бяха одобрени руските предложения за борба с морското пиратство, в частност край бреговете на Сомалия. Беше представена и одобрена „пътна карта” за сътрудничество през 2012-2014 по основните линии на партньорството: борбата срещу пиратството и тероризма, морски издирвателни и спасителни операции, военно-академичен обмен, противоракетна отбрана. Генералният секретар на алианса Андерс Фог Расмусен подчерта, че двете страни са се договорили да засилят контрола срещу разпространението на химическо и биологическо оръжие, и са стартирали съвместна инициатива за борба с тероризма във въздушното и космическото пространство[5]. Съвместната инициатива е насочена към сътрудничество в предотвратяването на отвличания на самолети и терористични нападения като тези от 11 септември 2001, когато НАТО и Русия си подадоха ръка в името на общата цел - борбата срещу тероризма.

През 2012, Съветът Русия-НАТО насърчи продължаващата съвместна работа по редица ключови области като обучение на служителите на правозащитните органи в Афганистан, Пакистан и Централна Азия, борбата с наркотрафика, обучение на техниците по поддръжката на афганистанските речни и военновъздушни сили, транзита на стоки през територията на Русия и други. Беше утвърдената работната програма на Съвета Русия-НАТО за 2013, обхващаща съществуващите проекти и постиженията в борбата с пиратството и с тероризма.

„Навременното и ефективно изпълнение на работната програма ще подобри безопасността на всички участници в Съвета Русия-НАТО”, коментира генералният секретар на Алианса Расмусен.През 2012. и 2013 се активизира и диалогът по най-конфликтния казус за двете страни – противоракетната отбрана.

Въпреки успехите в някои области на сътрудничество обаче, НАТО и Русия засега не успяват да постигнат компромис  по редица въпроси:

Войната в Грузия и признаването на Южна Осетия и Абхазия

Както е известно, отношенията между Русия и НАТО се изостриха през лятото на 2008 поради действията на Грузия в Южна Осетия. По-късно Северноатлантическият съвет разкритикува Русия, че е признала Южноосетинската и Абхазката автономни републики на Грузия за независими държави. Според генералния секретар на НАТО, признаването на Южна Осетия и Абхазия нарушава редица резолюции на Съвета за сигурност на ООН, включително и подкрепени от Москва. На свой ред Русия настоява, че признаването е в съответствие с Хартата на ООН, с подписания през 1975 на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа “Заключителен акт от Хелзинки” и с други фундаментални международни закони. Направен беше и паралел с Косово.

Отношенията се изостриха, когато през май 2009 НАТО отстрани двама руски дипломати по подозрения за шпионаж. Към вече създаденото напрежение се добавиха и предложените от НАТО военни учения в Грузия. По този повод,  тогавашният руски президент Дмитрий Медведев заяви: „Колкото и да се опитват да ни убедят, че това не е така, планираните военни учения на НАТО в Грузия са откровена провокация. Не може да се провеждат учения на място, където съвсем скоро е имало война“[6].

През 2013 руското Министерство на външните работи обяви, че сред приоритетите за Русия са неутрализиране на заплахите, произтичащи от Афганистан и недопускане дестабилизацията на Централна Азия и Кавказ. Що се отнася до отношенията с Грузия, Русия е заинтересована от нормализиране им "в тези области, в които грузинската страна има готовност да го направи, като се вземат предвид политическите реалности в Задкавказието. Руската външнополитическа концепция предполага насърчаване демократичното развитие на Абхазия и Южна Осетия, укрепване на международните им позиции, осигуряване на стабилна среда на сигурност и социално-икономическото им възстановяване.Това, както се и очакваше, е в пълно противоречие с американска позиция, препотвърдена на февруарската конференция в Мюнхен от вицепрезидента Байдън. „Америка никога няма за признае Абхазия и Южна Осетия” - посочи той, т.е. в тази област няма изгледи за компромис между Русия и НАТО, поне в близко бъдеще.

Плановете за разширяване на НАТО

Руското правителство вярва, че плановете за разширяване на НАТО към Украйна и Грузия могат да се отразят негативно на европейската сигурност. Русия, Украйна и Грузия имат дълги и многостранни исторически, културни и икономически връзки. Неслучайно руският президент Дмитрий Медведев заяви през 2008, че „никоя страна не би била щастлива от това, че военен блок, към който не принадлежи, доближава границите ѝ“. Въпреки че според Медведев (в изказването му през 2011 във Владикавказ, Северна Осетия), войната от 2008 е предотвратила разширяването на НАТО, някои анализатори смятат, че предотвратяването е формално. На практика, страните от Алианса могат да оказват всякаква помощ на Грузия, а властите й - да командироват свои войници и офицери в операции под егидата на НАТО, както и става. Не е по силите на Москва да забрани на Тбилиси да поддържа двустранни военни отношения с държави от пакта. Тоест, може би си струва Москва да опита да заинтригува Тбилиси с предложение, което ще балансира стремежа на страната към НАТО. Със смяната на правителството в Грузия след парламентарните избори от есента 2012 настъпи известна промяна и в отношенията с Москва. Коалицията „ Грузинска мечта“ на притежаващия руски паспорт бизнесмен Бидзина Иванишвили пое властта и всячески се опитва да затопли отношенията с Русия. Безуспешните опити на президента Михаил Саакашвили да утвърди евроатлантическата посока на развитие на Грузия със закон не доведоха до реален резултат. Това не означава обаче, че Тбилиси ще промени основните приоритети във външната си политика, сред които е и членството в НАТО, а по-скоро, че ще започне да провежда по-балансирана политика. При всички положения атлантическите стремежи на Грузия не изглеждат лесно съществими в близките години, предвид френската и немска позиции относно членството на страна с нерешени териториални проблеми в пакта.

На свой ред, Украйна прие закон, според който ще води "политика на неприсъединяване, което означава неучастие във военно-политически съюзи" като НАТО. Държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън потвърди, при посещението си в страната през юли 2010, че вратата на НАТО остава отворена за Украйна, въпреки че новото й ръководство се отказа от членството в алианса, като дългосрочна цел. Междувременно, последните развития в политическия живот на страната породиха критиките на Северноатлантическия алианс. „Украинското правосъдие трябва да стане независимо от политическата власт, ако Украйна иска да стане член на НАТО” - заяви главният секретар на Алианса Андерс Фог Расмусен на пресконференция в Брюксел през 2013, очеидно визирайки преследването на бившия премиер на Украйна Юлия Тимошенко[7].

Системата за противоракетна отбрана в Централна Европа

Системата за ПРО в Централна Европа е ключов въпрос в отношенията, както и основна причина за конфронтацията на НАТО с Русия, която иска юридически гаранции, че ПРО няма да бъде насочена срещу нея. Кремъл твърди, че предложената от САЩ противоракетна отбранителна система в Полша и Чехия, както и радарът в Турция, могат да застрашат руските защитни системи. В отговор Москва заплаши да използва балистични ракети "Искандер" срещу европейската ПРО, а Дмитрий Медведев официално откри радарна станция за ранно прихващане в руския анклав Калининград. Според постоянния представител на Вашингтон в НАТО Иво Даалдер обаче, искането на Русия за юридически гаранции е неизпълнимо, тъй като САЩ не могат да позволят на чужда държава да ограничава отбранителния им потенциал. Той обаче прикани Москва към сътрудничество, което, според него, би и гарантирало много по-голяма степен на защитеност, както и информация за системата.

Междувременно, през ноември 2012, Анкара се обърна към НАТО с молба да предостави на страната зенитно-ракетни комплекски „Пейтриът” за защита от възможно сирийско въздушно нападение. Да предоставят на Турция свои ракетни комплекси се съгласиха САЩ, Холандия и Германия (по два от всяка страна), като в резултат от това 6 батареи на ЗРК „Пейтриът” започнаха бойно дежурство в Турция на 15 февруари 2013, което предизвика острите критики на Москва. Въпреки че се заговори за "погребване" на презареждането в руско-американските отношения обаче, постоянният представител на Русия в НАТО Дмитрий Рогозин прогнозира, че противодействието на ПРО няма да доведе до нова оръжейна надпревара между Москва и Вашингтон.

Проведената през февруари 2013 среща между Джон Кери и Сергей Лавров даде повод на руските медии да коментират, че Русия и САЩ изглежда са открили начин да придвижат преговорите за противоракетната отбрана от мъртвата точка. Появиха се твърдения, че е възможен пробив, ако двамата президенти разменят политически декларации, потвърждаващи стремежа на Руската Федерация и на САЩ да си сътрудничат в сферата на ПРО и да не използват един срещу друг своите ядрени потенциали. В интерес и на двете страни ще е да се споразумеят, коментира руският политолог Виктор Кременюк. "Американците разбират, че ако създават своя ПРО без наше съгласие, ще намерим начини да им попречим, създавайки условия, които могат силно да компрометират тяхната система. От наша страна също има разбиране, че е необходим компромис" - обяснява той. Според него, става дума за т. нар. изпълнителни споразумения, които обаче не се ратифицират от американския Сенат и отразяват само волята на президента, който ги подписва. Ако след Обама на власт в САЩ дойдат републиканците, те може и да разтрогнат съответното споразумение, предупреждава обаче военният експерт Евгений Бужински. Обама би могъл да направи отстъпки на Москва в името на своите идеи за по-нататъшно съкращаване на ядрените оръжия, но "за републиканците ПРО е религия" и те едва ли биха последвали примера на сегашния президент, изтъква руският наблюдател. [8]

Различните позиции по отношение на Сирия, Либия, Иран и Северна Корея

Въпреки че САЩ и Русия посгнаха определена степен на съгласие по някои въпроси касаещи арабските революции и ситуацията в Близкия Изток, все още се запазват силни различия във визиите им за Сирия и Либия и в по-малка степен за Северна Корея и Иран.. Все пак, през последните месеци се наблюдава сближаване между руската и американската позиции за Иран и ядрената му програма. По отношение на Сирия обаче, тепърва предстои постигането на единомислие в действията. Русия блокира евентуална по-строга резолюция на ООН за Сирия, което прави намесата на НАТО малко вероятна. САЩ пък не смятат да водят диалог с президента на Сирия Башар Асад за разрешаване на кризата в региона, заяви говорителят на Държавния департамент Виктория Нъланд. „Държавният секретар Джон Кери не мисли да посещава Дамаск, още по-малко пък да превръща сирийската столица в първата точка от програмата на посещенията си в чужбина. Освен това той не желае да преговаря с Башар Асад” - подчерта Нъланд, САЩ възнамеряват да продължат да оказват натиск върху Асад и да подкрепят опозицията, но ще се стремят към мирно предаване на властта в страната.[9]

Държавният секретар на САЩ Джон Кери и външният министър на Русия Сергей Лавров се срещнаха за първи път на 26 януари в Берлин, като на срещата се очерта сериозен сблъсък на позициите им по отношения на Сирия. По време на февруарската обиколка в Европа на новия държавен секретар на САЩ, гражданската война в близкоизточната държава бе основна тема на разговорите на Кери в Лондон с британския му колега Уилям Хейг и с премиера Дейвид Камерън. Лавров пък прие в Москва Уалид ал Муалем, първият дипломат на Башар ал Асад.

"Насилието в Сирия е още едно доказателство, че Асад трябва да се оттегли от властта, много е трудно да се приеме сериозно изразената от сирийския режим готовност за преговори с опозицията, докато ракетите му продължават да падат в жилищни квартали" - заяви Кери.

"Асад не бива да се поддава на провокации, защото няма смисъл която и да било от страните да се сражава до победоносен край, такъв е невъзможен, по-скоро Сирия ще се разпадне" – заяви на свой ред Лавров в Москва, изразявайки увереност, че все пак ще се стигне до политическо решение, защото броят на онези, които мислят като него, непрекъснато се увеличава.[10]

В същото време стана ясно, че Русия е доставила противовъздушни ракети и ракетно-зенитни комплекси „Панцир-С1” в Сирия в началото на тази година, а в последния ден на февруари 2013 САЩ обявиха, че ще отпуснат още 60 милиона долара за „несмъртоносно оборудване” за сирийската опозиция и ще доставят медицинска помощ и храни на сирийските бунтовници. Това заяви държавният секретар на САЩ Джон Кери по време на конференция в Рим, а руските власти реагираха, обвинявайки американците, че решенията, взети на срещата на „Приятелите на Сирия”, насърчават „екстремистите”, които искат да овладеят страната със сила. В условията на руското председателство на Съвета за сигурност на ООН, започнало на първи март тази година, няма скорошни изгледи за нова резолюция на ООН по Сирия, която да разреши намеса на НАТО. Франция – друга влиятелна страна-членка на НАТО, която е изключително активна в международните операции, призова Русия да оттегли подкрепата си за Асад. Френското правителство обаче не би могло да се включи в евентуална скорошна операция в Сирия, тъй като върху него падна основната тежест на военната интервенция в Мали.

Намесата на НАТО в Либия през 2011 предизвика критиката на Дмитрий Рогозин, предишният представител на Москва в Съвета Русия-НАТО. Той обвини Алианса, че с намесата си в Либия е оказал подкрепа на ислямистките групировкии и е причинил смъртта на много цивилни. Междувременно, още с първия си указ като президент, през май 2012, Путин сне ембаргото върху доставките на руско въоръжение за Либия и разреши финансовите операции с Либийската национална петролна корпорация, Либийската централна банка и Либийската външнотърговска банка, като израз на несъгласието си с резолюция 1973 на ООН, която доведе до военната интервенция  на НАТО в страната.

По отношение на Северна Корея позициите на Русия и НАТО напоследък силно се сближиха. Причината е поредният севернокорейски ядрен тест, който беше извършен през февруари 2013, въпреки препоръките на международната общност. Светът остро осъди действията на Пхенян, а Съветът за сигурност на ООН заплаши с нови санкции.
Генералният секретар на Световната организация Бан Ки-Мун призова Северна Корея да „преразгледа курса си и да работи в посока на денуклеаризация на Корейския полуостров”. От своя страна, Международната агенция за атомна енергия (MААЕ) посочи, че ядрените изпитания на КНДР са явно нарушение на резолюциите на Съвета за сигурност на ООН.

НАТО веднага реагира, като осъди най-остро ядрения опит, извършен от Северна Корея в очевидно нарушение на резолюциите на Съвета за сигурност на ООН. В комюнике на Северноатлантическия алианс опитът бе окачествен като „сериозна заплаха за мира, сигурността и стабилността в световен мащаб”. Президентът на САЩ Барак Обама също осъди севернокорейския ядрен опит, уточнявайки, че остава непоколебим по отношение на ангажиментите си за защита на американските съюзници в Азия и декларирайки готовност да разтвори ядрения чадър на САЩ, „в защита на Южна Корея” от агресия. Тези изявления разтревожиха Москва, която неколкократно декларира, че няма да допусне военно вмешателство на Корейския полуостров.

В същото време Русия (подобно на НАТО и САЩ) призова Пхенян да се откаже от ракетно-ядрените си програми. Руските власти коментираха, че провеждайки ядрени опити Пхенян за пореден път игнорира нормите на международното право и решенията на Съвета за сигурност на ООН, а „подобно поведение е несъвместимо с общоприетите критерии на международната общност и несъмнено заслужава осъждане и адекватна реакция от нейна страна”. В същото време, обаче, от руското Външно министерство изразиха надежда, че последният ход на Пхенян няма да се използва като претекст за засилването на военната активност около Корейския полуостров[11].

Що се касае до руско-американските противоречия по отношение на Иран, те си остават същите – Русия настоява да се намери дипломатическо решение за разработваната от Техеран ядрена програма, настоявайки, че страната има право да използва ядрени мощности за мирни цели, докато Америка и Израел се стремят да сложат край на иранското обогатяване на уран, опасявайки се, че то ще позволи на страната да се сдобие с ядрени оръжия. След публикувания на 14 януари 2013 доклад на на американски учени, озаглавен "Американската стратегия за неразпространение на ядрените оръжия, с оглед на променливата ситуация в Близкия Изток", в който се твърди, че иранците ще се сдобият със собствена атомна бомба в средата на 2014. Иран, се опитва да убеди Запада в невоенния характер на програмата си, а върховният лидер на Ислямската република - аятолах Али Хаменей, издаде фетва за забрана на ядрените оръжия. Иранците предприеха тези мерки, след като учените, разработили споменатия по-горе доклад, споделиха опасенията си с президента Обама и Конгреса, призовавйки за военна операция в Иран. Освен това, Дейвид Олбрайт - ръководител на американския Институт за изследвания в областта на науката и международната сигурност, се обяви за засилване на натиска върху Иран чрез налагането на нови санкции^[12]. Търсейки дипломатически ходове за туширане на напрежението около ядрената му програма, Техеран отново заговори за възобновяване на преговорите, след като дълго време изпращаше обезпокояващи сигнали към международната общност. Това е първият дипломатически напредък след провала на разговорите в Москва през август 2012. В Мюнхен, на 49-та Среща по сигурността, големите сили препоръчаха на Иран да поднови преговорите за ядрената си програма през последната седмица на февруари 2013 в Казахстан, както и стана. Американският вицепрезидент Джо Байдън пък предложи на Ислямската република да установи директни двустранни контакти със САЩ, при условие, че Техеран възприеме това „отваряне” като „наистина сериозно предложение”, а не просто като „алиби”. В отговор, иранският външен министър Али Акбар Салехи направи следния коментар: „Този път другата страна (т.е. САЩ – б.р.) трябва наистина да има желание да стигнем до някакво решение” и да „престане със своята заплашителна реторика”, т.е. едновременно да предлага преговори и да налага санкции на Иран. „Дискусия ще има само тогава, когато започнем да имаме доверие на американците” - добави той. Вицепрезидентът на САЩ Джо Байдън обаче предупреди, че „дипломатическият прозорец скоро ще се затвори”. Впрочем, дори Катрин Аштън, която обикновено е твърде деликатна, призова иранците „да реагират бързо”. Предстои да се види, дали миналогодишният отказ на Техеран да преустанови обогатяването на уран до 20% в комплекса Фордо и да изнесе запасите си ще бъде актуален и в близките месеци. След севернокорейските ядрени опити обаче, за Русия става все по-трудно да защитава Иран. Израелските власти, които непрестанно обвиняват Иран, че финансира и подпомага ливанската шиитска организация „Хизбула” (която пък беше заподозряна и за атентата в Бургас през юли миналата година), твърдят , че на иранците не може да се има доверие. Неотдавна, в Мюнхен, израелският министър на отбраната Ехуд Барак припомни, че иранците са добри играчи на шах. С други думи, могат да правят ходове, с които да печелят време, до изчерпване търпението на противника[13].

По отношение на Афганистан, където досега НАТО и Русия сътрудничаха успешно, възникнаха нови въпроси. Очаква се, че през 2014 отговорността за поддържане на сигурността в Афганистан ще бъде напълно прехвърлена към афганистанските сили за сигурност, като НАТО ще ги обучава и ще им помага, без да провежда бойни операции. Новата мисия в Афганистан след 2014, фокусирана върху обучаването и подпомагането на националните сили за сигурност, ще получи солидна правна основа под формата на резолюция на Съвета за сигурност на ООН, заяви генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен в шведския град Салинс. Русия, в чиято външнополитическа концепция от 2012, е залегнало урегулирането на ситуацията в Афганистан, поставя въпроса, дали оставането на чуждестранните части няма да има негативен ефект за страната. Както заяви по-рано в Съвета за сигурност на ООН постоянният представител на Москва Виталий Чуркин: „Намеренията за поддържане на чуждестранно военно присъствие в Афганистан след 2014 повдигат редица въпроси в Русия - дали продължаващото военно присъствие няма да окаже дестабилизиращ ефект върху региона, дали ще се отрази на мирното население, дали няма да послужи за консолидиране на въоръжената опозиция, т.е. да се запази влиянието на екстремистите”. Според него, "такива решения изискват максимална прозрачност"[14].

Както е известно, в Афганистан се намира многонационален контингент на антитерористичната коалиция, която се ръководи от висши американски военни, както и Мисията на НАТО в Афганистан - ISAF, действащи в съответствие с Резолюция № 1386 от 20 декември 2001 на Съвета за сигурност на ООН. Русия сътрудничи с НАТО в борбата срещу производството и трафика на наркотици (голяма част от които са предназначени за руския пазар), обучението на афганистански военни и полицейски части и др. В израз на добра воля, Москва дори предостави коридор за транзит на невоенни стоки за ISAF през руска територия. Предстои да видим, как ще продължи това сътрудничество след 2014.

Арктика – новата ябълка на раздора

Резките промени на климата в Арктическият регион през последните няколко години, се отразиха върху екосистемата и традиционното препитание на местните жители. Причина за това са новите икономически възможности като корабоплаването и добива на енергийни и други ресурси. Въпреки че тези дейности се отразяват благоприятно на световната икономика, към тях следва да се подхожда предпазливо, тъй като ако не бъдат спазени най-високите екологични стандарти, може да се очаква допълнително негативно отражение върху силно уязвимия регион на Арктика.

През 2010 Сибирското отделение на Руската Академия на науките обяви, че арктическите запаси от енергоносители би трябвало да се равняват на 90 млрд. тона петрол и 250 трилиона куб. м природен газ. За сравнение, запасите в Тихия океан се оценяват на 10 млрд. т петрол и 25 млрд. куб. м газ, в Атлантическия – на 35 млрд. т петрол и 65 млрд. куб. м газ, а в Индийския – на 40 млрд. т петрол и 70 млрд. куб.м газ. Освен това Арктика е богата на разнообразни полезни изкопаеми, като никел, желязо, фосфати, мед, кобалт, въглища, злато, олово, волфрам, уран и сребро, да не говорим, че регионът притежава най-големите запаси от питейна вода на планетата (гренландските ледници).

В битката за Арктика се включиха най-активно САЩ, Канада, Дания, Норвегия и Русия, като интерес към района демонстрират и Великобритания, Финландия и Швеция. На тази територия отново се сблъскаха интересите на НАТО и Русия, след подадените от Алианса сигнали, че не изключва милитаризацията на Арктика. Това накара руският външен министър Сергей Лавров да изостри тона към Северноатлантическия алианс през 2010, подчертавайки водещата роля в региона на арктическите страни (Русия, Канада, Дания, Норвегия и САЩ). В синхрон с канадския си колега, Лавров обясни, че НАТО няма отношение към арктическите въпроси и текущите спорове там ще се решават съобразно международното право[15].

Докато в Близкия Изток продължава периодът на нестабилност, чиито последици никой все още не дръзва да оцени, Арктика все по-често се разглежда като подходящ обект за преговори между държавите от Севера, а пък Русия се очертава като най-надеждната алтернатива за снабдяването на ЕС с необходимите му енергоносители, още повече, че още в средата на ХХІ век 70% от потребностите на Съюза ще се покриват от внос. Както прогнозира преди двайсетина години директорът на американския Институт за арктически изследвания и на Института за международен контрол на околната среда професор Орън Йънг, ХХІ век вероятно ще се окаже началото на „арктическата ера”[16].

Постсъветското пространство и руските сфери на влияние

Според руския президент Путин, страната му си е извоювала правото да гледа своите собствени интереси. Тя е равнопоставена с другите, но има правото да е различна, както посочва въшният министър Лавров, т.е. да бъде самостоятелен център на ценности. С подписването на Будапещенската декларация на ОССЕ през 1994 и на Основополагащия Акт НАТО-Русия, през 1997, Москва потвърди, че зачита суверенитета, независимостта и териториалната цялост на всички държави и неотменимото им право да избират средствата за гарантиране на националната си сигурност. Тя се отказа и от сферите си на влияние, но само привидно. Същевременно, руската дипломация акцентира и върху някои други тези, например за "неделимостта на сигурността" (Парижката харта за Нова Европа от 1990), както и, че "държавите не трябва да гарантират сигурността си за сметка на другите" (Будапещенската декларация от 1994). Въз основа на тези принципи, бившият руски президент Медведев изказа твърдението, че европейската система за сигурност не бива да води до появата на "зони с различно равнище на сигурност"', което пък повдига въпроса за правото на държавите да влизат или да излизат от въпросните "зони"[17].

Независимо от подписания Основополагащ договор за отношенията, сътрудничеството и сигурността (през 1997 в Париж) и заявеният ангажимент за сътрудничество с цел постигането на „дълготраен и всеобхватен“ мир в Евроатлантическата зона, руската позиция не изключва наличието на "привилегирована сфера на влияние". Москва намеква, че има право да ограничава суверенитета на съседите си. Така, в обръщението си през август 2009 към тогавашния украински президент Юшченко, Медведев го упрекна, че игнорира основните принципи на сътрудничеството и подкопава общата история, култура и религия на двете страни заради тясното икономическо сътрудничество и стремежа към членство в НАТО.

Подкрепата за свободния избор на съседните на Русия държави може да е от полза за Европа, но противоречи на руските интереси, така, както самата Русия ги определя. Според Москва, присъствието на сили на НАТО в съседство с руските граници представлява военна заплаха, независимо от официално декларираните намерения на пакта. В последната военна доктрина на Русия (публикувана през февруари 2010) НАТО е в списъка на най-сериозните военни опасности за страната, както впрочем и ПРО, макар че сътрудничеството между двете страни в редица сфери е неизбежно. Основното предизвикателство и пред Русия, и пред НАТО е взаимноизгодното партньорство, което (при наличие на взаимен интерес) да ограничи споровете до реалните различия и да не създава нови разделителни линии.

НАТО обаче също е насочила поглед към Евразия. В годишния доклад за 2013 на генералния секретар на пакта Андерс Фог Расмусен се говори за нови възможности за разширяване и задълбочаване на военното сътрудничество със страните от региона на Евразия чрез програмата за задълбочаване на военното образование (DEEP), първоначално реализирана от Алианса през 2007 в Казахстан. Създаването на програми и работни групи за развитието на образованието, действащи в рамките на Консорциума на академиите и институтите, ангажирани с научни изследвания по проблемите на сигурността на НАТО и подпомагащи програмата "Партньорство за мир", обединяват повече от 800 военни института по въпросите на сигурността в 59 страни. Пактът използва обучението за да приобщи страните от Кавказ и Централна Азия. В доклада на Расмусен се посочва, че:"Образованието е ключов инструмент за трансформация, НАТО го използва за подкрепа на институционалните реформи в страните-партньори. Програмата на Алианса за образование и обучение, която първоначално беше фокусирана върху повишаване оперативната съвместимост на партньорите на НАТО със структурите на организацията, сега има и нови възможности. Тя вече ще осигурява на членовете на съюза и техните партньори средства за сътрудничество в създаването, развитието и реформата на образователните институции в сферата на сигурността, отбраната и въоръжените сили"[18].

"Програмите за разширяване и задълбочаване на военното сътрудничество се осъществяват с Афганистан, Армения, Азербайджан, Грузия, Казахстан и Молдова, а през 2012 започнахме да сътрудничим в тази сфера с Ирак и Мавритания, а Украйна и Узбекистан са изпратили искане за такова партньорство" – посочва в доклада си Расмусен.

Тези перспективи, разбира се, не радват Русия. Москва е наясно, че не й достигат ресурси, за да наложи влиянието си самостоятелно, така че се налага да работи едновременно по всички направления. Да укрепва сътрудничеството с Китай, избягвайки обаче поемането на излишни ангажименти. Да развива връзките с ЕС, отбивайки атаките на газовия и идеологическия фронт. Да привлече държавите от Централна Азия в Митническия и Евразийския съюз, без обаче да им позволи да се превърнат в непоносимо бреме за нея.

Съответно, за Русия е доста трудно да се разработи оптимална линия на поведение. В същото време вече са налице положителни промени. Задействано бе Единното икономическо пространство между Русия, Беларус и Казахстан. Желание да се включат в него бе изразено наскоро от Киргизстан и Таджикистан. Започна формирането на колективни сили на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС).

Междудържавният съвет на ЕврАзИО, заседавал през декември в Москва, пък сложи начало на работата по проекта за Евразийски икономически съюз.

Това разбира се не означава, че консолидацията върви по вода. Узбекистан за пореден път заяви, че напуска ОДКС и дори поиска помощ от НАТО в областта на военното образование; системната криза в Украйна, задълбочена от игрите на местните елити, осуети визитата на президента Янукович в Москва (тя все пак се състоя в началото на март); съществуват известни разногласия между Москва и Минск. При все това, процесът вече е в ход[19].

Институционализирането на сътрудничеството между Русия и НАТО

Официалните отношения НАТО-Русия са набор от сложни процедури и преговори между двамата големи международни играчи. Институционализацията на сътрудничеството и контактите им в сегашнния формат започва през 1991, когато Русия се присъединява към Северноатлантическия съвет за сътрудничество (по-късно трансформиран в Евроатлантическия съвет за партньорство). Следващата голяма стъпка е направена през 1994, с присъединяването на Москва към програмата «Партньорство за мир».

Вероятно най-важният документ в отношенията между НАТО и Русия - Основополагащият акт за взаимни отношения, сътрудничество и сигурност, беше подписан през 1997 в Париж, на срещата на върха на Алианса.

Днес, почти всички преговори и дискусии между НАТО и Русия се провеждат в рамките на Съвета Русия- НАТО (NATO-Russia Council – NRC), създаден през 2002, на срещата на върха на пакта в Рим. Основните теми включват сътрудничество по военните въпроси, колективната сигурност, неразпространението на ядреното оръжие, обучението на персонала, борбата с тероризма и много други.

Основополагащият акт

Този документ бе подписан на 27 май 1997 в Париж от държавните и правителствени ръководители на страните от Северноатлантическия съюз, генералния секретар на НАТО и президента на Руската Федерация. Основополагащият акт НАТО-Русия е израз на дългосрочен ангажимент, поет на най-високо политическо равнище, за съвместна работа по установяването на траен и всеобхватен мир в Евроатлантическата зона. Той създава рамките за ново партньорство в областта на сигурността, като една от стъпките, предприемани с цел да се изгради стабилна и мирна Европа, в която да няма разделения. Основополагащият акт позволява на НАТО и Русия да установят по-тесни взаимоотношения, обслужващи не само собствените им интереси, но и по-широките интереси на всички държави в Евроатлантическата зона.

Програмата „Партньорство за мир”

През 1994 Русия се присъедини към Програмата „Партньорство за мир”, като по този начин даде тласък на стартиралия широк диалог с НАТО. Участието на Москва в прилагането на мирното споразумение за Босна и Херцеговина бе важна стъпка към нови отношения на сътрудничество. За първи път контингенти на НАТО и Русия действаха рамо до рамо в многонационална военна операция. Москва участва и в мироопазващата операция на НАТО в Босна като предостави най-големия контингент военни части сред партньорите на НАТО, които не са страни-членки. Тя участва и в антитерористичната операция Active Endeavor в Средиземно море. Русия няма друг избор, освен да си сътрудничи с НАТО в такива сфери като борбата срещу международния тероризъм и пиратството, системата за противоракетна отбрана, предотвратяване разпространението на оръжия за масово унищожение, управлението на кризи, спасителните операции и контрола на въздушния трафик. Безспорно, в интерес на Русия е да повиши съвместимостта на своите сили с тези на НАТО за провеждането на успешни общи операции. Това е друга основна цел на "Партньорство за мир". [20]

Постоянен съвместен съвет НАТО-Русия

Първоначалната форма на Съвета Русия-НАТО е Постоянният съвместен съвет (Permanent Joint Council – PJC), свикан за пръв път на 18 юли 1997 и бързо превърнал се в основен фактор на усилията за изграждане на доверие, преодоляване на погрешните възприятия и формиране на система от редовни консултации и сътрудничество. Постоянният съвместен съвет заседава всеки месец на равнище посланици и военни представители и два пъти годишно на равнище министри на външните работи и на отбраната, както и на равнище началници на Генералните щабове или на отбраната. Съветът може да заседава и на равнище държавни и правителствени ръководители.

На 18 март 1998 Руската Федерация официално откри свое представителство в централата на НАТО в Брюксел и назначи висш военен представител като неделима част от Представителството си с цел улесняване на сътрудничеството във военната област и отбраната. През първите три години от съществуването си Постоянният съвместен съвет (PJC) разгледа широк диапазон въпроси, пряко интересуващи и двете страни, между които са ситуацията в бивша Югославия; организиране на срещи на военни представители под егидата на PJC; мерки за повишаване на сътрудничеството, прозрачността и доверието между НАТО и Русия; политически и отбранителни усилия за предотвратяване разпространението на оръжия за масово унищожение; въпроси, свързани с ядрените оръжия; стратегии и доктрини на НАТО и Русия; мироопазване; разоръжаване и контрол върху въоръженията, борба срещу международния тероризъм, научно сътрудничество, свързано с отбраната; проблеми на околната среда, свързани с отбраната; планиране на гражданската защита и помощ при бедствия.

Новият съвет Русия-НАТО и развитието на отношенията след 2001

След 2001 станахме свидетели на безпрецедентно сближаване между САЩ и Русия – и като пряка последица от това – между НАТО и Русия. Съществуващата дотогава институционална рамка на отношенията – Постоянният съвместен съвет НАТО-Русия, се оказа недостатъчна да отговори на очертаващото се ново, по-високо равнище на сътрудничество. Русия се опита да се възползва от възникналия нов политически контекст за да засили влиянието си върху (и своето участие в) процеса на вземане на решение в рамките на НАТО.

В първоначалната дискусия в рамките на НАТО за новите отношения с Русия, веднага след 11 септември, преобладаваха еуфорията и оптимизмът. Това се дължеше основно на ентусиазма на САЩ от руския подход към тероризма, както и на достъпа, който те получиха до страните от Централна Азия, а и на надпреварата на страните-членки да предлагат нови идеи за бъдещите отношения, при това в двустранна интензивна кореспонденция с Русия и без консултации с другите съюзници от НАТО. Постепенно обаче този ентусиазъм спадна, най-вече заради настъпила промяна в американския подход, който стана по-сдържан и по-прагматичен.

Новият съвет Русия-НАТО (СРН) бе създаден на 28 май 2002, на срещата на върха в Рим. В него 28-те държави-членки на НАТО и Русия провеждат съвместна работа в качеството си на равноправни партньори. В рамките на СРН се провеждат консултации по текущи въпроси от сигурността и се осъществява сътрудничество в широк спектър от направления от общ интерес, включващи борба с тероризма, военно сътрудничество (съвместни военни занимания и обучение на персонал), сътрудничество по отношение на Афганистан (Русия, съвместно с ООН, осъществява тренировъчни курсове за агенти на службите за борба с наркотиците в Афганистан и страните от Централна Азия), руски транспорт на невоенни товари за нуждите на ISAF в Афганистан, сътрудничество в областта на индустрията, неразпространение на ядрени оръжия и т.н.[21].

На 26 февруари 2003 Съветът на НАТО утвърди – след сериозна вътрешна дискусия – “пакет от предложения” към Русия, представени в Москва в началото на март 2003 от помощник-генералния секретар на пакта Гюнтер Алтенбург. Процесът приключи с утвърждаването на предварително съгласуваното окончателно решение от външните министри, на заседанието им в Рейкявик, в края на май 2003, в чиито рамки беше подписано и новото споразумение НАТО-Русия. В предложението на Алианса основно място бе отделено на три приоритетни области на сътрудничество от взаимен интерес – мироопазващите операции, включително консултации по съгласуването на съвместна позиция по отделни регионални конфликти; обменът на информация за ядрените оръжия, включително засилването на общите мерки за неразпространение на ОМУ и съвместната борба срещу тероризма, включително обмен на разузнавателна информация за съществуващи или потенциални терористични заплахи; сътрудничество в областта на гражданското планиране за извънредни ситуации и консултации за конкретната роля на въоръжените сили в противодействието на тероризма.

Последната среща на ниво министри на външните работи на Съвета Русия-НАТО се проведе на 19 април 2012 в Брюксел, където министрите още веднъж потвърдиха принципите и ангажиментите, съдържащи се в съвместното изявление на срещата на върха на НАТО-Русия в Лисабон.

Днес двете страни са изправени пред общи предизвикателства към сигурността си, които би било по-добре да преодоляват заедно. Така например, стабилността в Афганистан остава жизнено важен приоритет по който те ще продължат да работят. Постигнатите досега резултати включват обучението на хиляди служители на агенции за борба с наркотиците в Афганистан и съседните му страни, обучението на техници по обслужване на хеликоптери и доставката на резервни части за афганистанските ВВС. Споразумението за транзит в/от Афганистан, в съответствие с Резолюция на Съвета за сигурност на ООН 1386, е сериозен принос за постигане целите на Международните сили за подпомагане на сигурността (ISAF). Важно е постигането на целите в борба с тероризма посредством Инициативата за сътрудничество във въздушното пространство (обща система на координация на контрола на въздушното пространство) и подобряване на оперативната съвместимост между корабите на Русия и страните от НАТО край бреговете на Африканския рог. Постигнато бе и споразумение за провеждане на дискусии и съвместно планиране на дейности, свързани с реформата в отбраната, ядрените доктрини и стратегиите за развитие, както и конфигурацията на въоръжените сили. Полагат се усилия за подобряване на прозрачността, включително и при военните учения. Работи се по възможните начини за взаимопомощ в случай на терористични атаки, природни и причинени от човека бедствия, пиратски нападения и други извънредни ситуации. Сред актуалните теми са и киберсигурността и възможностите за военно-техническото сътрудничество.

Независимо от големите различия по редица ключови въпроси, институционализирането на сближаването на НАТО с Русия свидетелства за стремежа на САЩ и НАТО, както и на Москва, да градят в бъдеще отношенията си върху трайните общи интереси и политическия консенсус в очертаните приоритетни направления.

Развитието на отношенията след срещите в Лисабон и Чикаго

През последните две години партньорството между Русия и НАТО премина през две крайности - от еуфорията и взаимните обещания за сътрудничество на срещата в Лисабон през 2010, до заплахите за изстрелване на ракети и задънената улица по преговорите за ПРО, което доведе до охлаждане на отношенията и игнориране на Чикагската среща от Русия, чийто току-що избран президент Путин пропусна и срещата на Г-8.

С отсъствието от срещата в Чикаго Путин показа, че не е склонен да лети до Съединените щати само за снимка и ръкостискане с президента Обама. През последните месеци не бе отбелязан никакъв напредък за намаляване на разногласията с НАТО по ключови въпроси, особено по този за противоракетната отбрана. Това обаче, не означава, че Русия се готви да се върне към студената война със САЩ. Москва просто показва, че би искала повече права в отношенията си с НАТО[22].

Тук е мястото да се отбележи, че анализът на развитието на партньорството между НАТО и Русия през последните двайсет години показва високо ниво на несигурност, както и редуващи се фази на относителна стабилност и замразяване на отношенията.

Рестартът на сътрудничеството в Лисабон

Положителният цикъл в отношенията между Москва и Алианса започна преди и по време на Лисабонската среща на върха, където, след съвместното заседание на Съвета Русия-НАТО (провело се в рамките на срещата), генералният секретар Андерс Фог Расмусен заяви, че е поставен качествено нов етап в развитието на отношенията между пакта и Русия. Дори и обикновено сдържаният руски президент Медведев призна, че след форума в Лисабон е повече оптимист отпреди. В същия тон, американският президент Барак Обама обобщи: „Сега рестартираме и отношенията НАТО-Русия. Виждаме Русия като партньор, не като противник”. Той съобщи за задълбочаване на сътрудничеството между двете страни в няколко важни области: Афганистан, борбата с наркотиците, Грузия и новите предизвикателства пред сигурността през ХХІ век, като подчерта че Русия и НАТО дори са се споразумели за сътрудничество в областта на противоракетната отбрана - основен източник на напрежение в отношенията им. В съвместното изявление на двете страни се казва: „Договорихме се да обсъдим по-нататъшно сътрудничество в противоракетната отбрана. Постигнахме съгласие за съвместна оценка на заплахата от балистични ракети и продължаване на диалога в тази област”. Москва отново заяви претенциите си пълноправно участие и обмен на информация, като предложи изграждането на секторна система за противоракетна отбрана, без обаче да настоява за бърз отговор. Медведев обвърза дискусията за ПРО с ядрения потенциал и паритета, като спомена че нарушаването му би довело до надпревара във въоръжаването.

По отношение на Афганистан, сътрудничеството на Алианса с Русия отбеляза положително развитие. Москва допусна през територията си повече натовски доставки за Афганистан, при това вече не само към, а и от страната. Беше разширен списъкът на транзитните товари. Стартира съвместното обучение на служители от Афганистан и региона (включително Пакистан) за борба с наркотрафика Пакистан. НАТО и Русия проведоха и първата си съвместна операция в Афганистан.

Един от въпросите, витаещи на срещата на НАТО в Лисабон, бе забавянето на ратификацията на договора СТАРТ от американския Сенат. В крайна сметка, новият СТАРТ бе подписан през април 2010, заменяйки договора СТАРТ-1 от 31 юли 1999, изтекъл на 5 декември 2009. Влизането в сила на новия документ прекрати действието на Московския договор за съкращаване на стратегическите нападателни потенциали от 24 май 2002. Според Вашингтон, подписването на новото споразумение слага край на влошаването на отношенията между САЩ и Русия, а според руския президент Медведев, то отваря нова страница в руско-американските отношения.

Новото охлаждане на отношенията сред срещата в Чикаго

Срещата на НАТО в Чикаго очаквано не донесе прогрес в отношенията с Русия по въпросите на противоракетната отбрана в Европа. От края на 2011 НАТО и Русия не успяха да доближат позициите се по ПРО, възприемана в Русия като военна заплаха. В съвместната декларация след края на срещата на Върха на НАТО в Чикаго се посочва, че „Противоракетният щит на НАТО не е директно насочен срещу Русия и няма да подкопае руските стратегически ядрени оръжия. Щитът на НАТО е предназначен за защита срещу потенциални заплахи от страни извън Евроатлантическата зона. Това обаче не удовлетворява руските изисквания за писмени гаранции относно щита.В декларацията се казва и, че „макар че изразяваме съжаление за руските изявления относно евентуални контрамерки срещу щита на НАТО, приветстваме желанието на Русия да продължи диалога с цел постигане на споразумение с бъдеща рамка за сътрудничество в областта на противоракетната отбрана".

По отношение на разоръжаването също не бе постигнато много. НАТО остава ядрен алианс, като възможността за подмяна на ядреното въоръжение е по-скоро теоретична, се казва в декларация, разпространена по време на срещата на Алианса в Чикаго. В документа се посочва още, че НАТО е готова за съкращаване на нестратегическите ядрените арсенали, но само при условие, че Русия предприеме аналогични стъпки. В тази връзка Алиансът се ангажира "да обменя идеи в областта на прозрачността и укрепването на доверието с Русия", с цел "по-добро взаимно разбиране", "по-голяма безопасност за целия свят" и "създаването на условия за свят без ядрено оръжие"[23].

Чикагската среща задълбочи грузинско-руските противоречия и противопоставянето между НАТО и Русия. Алиансът нарече Южна Осетия и Абхазия „грузинска територия" като това бе закрепено в декларация, разпространена между участниците на срещата. Същевременно, НАТО призова Русия да се откаже от признаването на Южна Осетия и Абхазия за независими държави, а участниците в срещата на върха поеха ангажимент да засилят приобщаването на Грузия към НАТО, в това число и укрепването на политическия диалог, практическото сътрудничество и взаимодействие с Тбилиси. Тоест, Чикагската среща не допринесе съществено за подобряване на взаимодействието между НАТО и Русия, по-скоро обратното.

Възможностите за развитие на отношенията между НАТО и Русия

Резултатите от Чикагската среща, както и събитията, последвали преизбирането на Путин и Обама, като етап от близо двайсетгодишната история на отношенията НАТО-Русия, не са изненадващи. Те са логични, предвид консервативната линия на руската външна политика и твърдият подход на НАТО и, в частност, на САЩ  по отделни въпроси като ПРО и Грузия. Вариантите пред НАТО и Русия обаче не са „за” и „против” сътрудничеството, а разширяване на възможностите за партньорство и преминаване от частично към пълно сътрудничество в областите от взаимен интерес, което би могло да се случи при повишаване на доверието и от двете страни. За момента обаче, най-актуални са думите на генералният секретар на пакта Андерс Фог Расмусен, че не бива да се предприемат опити за споразумение с Русия в сфери, където няма възможност за това, нито да й се правят отстъпки по принципни въпроси (като разширяването на НАТО и западната военна помощ за Грузия). Необходимо е обаче активно сътрудничество с Москва там, където страните имат общи интереси, като Афганистан например. Москва е силно заинтересована от разбиването на афганистанския наркотрафик, голяма част от който е насочена към руския пазар, както и от стабилизирането на страната, което не би позволило тя да се превърне в огнище на тероризъм.

От гледна точка на международната сигурност и стабилност, сътрудничеството между НАТО и Москва няма алтернатива, особено в области като борбата с тероризма, военното сътрудничество (включително съвместни операции, обучения, логистика и индустриално сътрудничество), борба срещу производството на наркотици, неразпространение на ядрените оръжия, кибернетичната и дори космическата сигурност, както и други области, където обмяната на опит ще донесе „добавена стойност”, а съвместните действия са отрешаващо значение за резултата.

НАТО и Русия трябва да разрешат спора си за ПРО с оглед на реалността. Няма вариант, в който Русия да получи достъп до командния център на противоракетната отбрана, не е реално и получаването на писмени гаранции от САЩ за ПРО или пък гарантиране на руския контрол върху част от европейската противоракетна система. Много по-вероятно обаче би било създаването механизъм за обмен на информация или на паралелна система, която да съдейства за гарантиране на сигурността от изток срещу балистичните ракети с голям обсег на действие на Северна Корея, Пакистан и Индия, а по-всяка вероятност и на  Иран.

Според Андерс Фог Расмусен: "Сътрудничеството в сферата на ПРО може радикално да промени начина, по който НАТО и Русия гледат един на друг. Потенциално, то би могло да промени общото положение на нещата. То ще позволи да бъдат преодолени новите заплахи и старите подозрения. Повече сътрудничество означава повече сигурност за всички. През ХХІ век конфронтацията не е избор. Единственият реален избор е сътрудничеството"[24]. Предстои да видим дали това ще се случи.

Българският външнополитически интерес

Отношенията на България с НАТО и Русия могат да се разглеждат през различни призми и гледни точки - историческа, политическа, стратегическа, военна и т.н. В тази усложнена ситуация е необходимо да се строи българският външнополитически избор като държава-членка на НАТО. В заключение могат да се обозначат някои предпоставки този избор да е ефективен:

• България е поела политически ангажимент да участва в системата на НАТО за ПРО и неминуемо ще плати своя дял от разходите по системата за командване и контрол на Алианса. Този ангажимент има пряко отношение към нейната собствена сигурност, както впрочем и подобряването на сътрудничеството с Русия в същата област – особено ако партньорството с нея би повишило сигурността в глобален мащаб. Необходимо е да се отбележи, че в отношенията между София и Москва липсват неприятните исторически моменти, характерни за някои от руските източноевропейски съседи. Във външнополитически аспект, приятелските отношения между България и Русия биха могли се окажат особено важни сега, когато НАТО среща затруднения при постигането на споразумение в областта на ПРО с Москва, но официално признава сътрудничеството с нея като важна политическа цел.
• България трябва да изостави всички евентуални идеи за търговия със сигурност или специални изгоди, нито да прави всичко само заради похвалите. Това, от една страна, би навредило на принципните ни отношения с Русия, а от друга - би ни извадило от групата на сериозните и уважавани партньори на НАТО, които разбират и държат на системата за регионална и глобална сигурност.
• България трябва да изведе на преден план грижата за внимателно и балансирано формиране на позицията си. Тя трябва да участва в интензивната международна комуникация със своя собствена позиция и да вгражда в нея отстояването на българския национален интерес. Грешните изводи и стъпки могат да имат значителни последствия. Единството на западния свят не е нито обречено, нито пък е веднъж и завинаги гарантирано и тъкмо това е може би най-сериозното предизвикателство пред страната ни.

Източници:

1. 1. А.А.Бартош, „Развитие концепции партнерства России и НАТО” , ж.«Независимое военное обозрение», 27.04.2012, http://isc.mslu.ru/index.php?option=com_content&task=view&id=335&Itemid=36
2. 2. Д-р Иванка Бързашка „Ролята на страната ни в системата за ПРО на НАТО: варианти за активно участие”, сп. „Геополитика”, 14 Декември 2011, http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2004/1140
3. 3. Марков С., „Eвроамериканската система за ПРО и възможната руска реакция» , сп. „Геополитика”, 14 Декември 2011, http://geopolitica.eu/2005/1152
4. 4. Ковачева Р. „НАТО и Русия обявиха ново начало в отношенията си”, http://www.euinside.eu/bg/news/nato-and-russia-anounced-a-fresh-start-in-their-relations#ixzz1w6afrPfV
5. 5. “ Основополагащ акт за взаимни отношения, сътрудничество и сигурност между НАТО и Руската федерация ” , сп. МО , бр. 3 , 1997.
6. 6. „Партньорството между Русия и НАТО е ключово”, 03 Май 2012, http://www.temadaily.bg/publication/1408
7. 7. С. Самойлова, "Политком", 15.07.2011, „ ПРО – препъни-камък в отношенията между Русия и НАТО”,. http://www.politika.bg/article?id=22996
8. 8. Сюзън Понд, „Анализ на инструментариума на Партньорство за мир”, http://www.nato.int/docu/review/2004/issue1/bulgarian/art2.html
9. 9. Donald K. Bandler and Jakub Kulhanek, “NATO-Russia Reset Needed”, November 02, 2009, http://www.acus.org/new_atlanticist/nato-reset-needed

10. „Russia and NATO - Rethink the reset”, May 19th 2012, http://www.economist.com/node/21555580

11. http://www.nato.int

12. http://www.nato-russia-council.info/en/

13. Информационна Агенция „Фокус”, http://focus-news.bg

14. Българска телеграфна агенция, http://bta.bg

15. Министерство на външните работи на РФ, www.mid.ru

* Стажант-аташе в Министерството на външните работи, статията отразява единствено личната позиция на автора и не ангажира по никакъв начин институцията, в която работи .

Бележки:

[1] „Сергей Лавров и Джон Кери ке договориха относнодразнещите моменти”, Гласът на Русия, http://bulgarian.ruvr.ru/2013_02_27/Sergej-Lavrov-i-Dzhon-Keri-se-dogovoriha-otnosno-drazneshhite-momenti/

[2] Концепция внешней политики Российской Федерации  утверждена Президентом Российской Федерации В.В.Путиным 12 февраля 2013 , http://www.mid.ru/BDOMP/Brp_4.nsf/arh/6D84DDEDEDBF7DA644257B160051BF7F?OpenDocument

[3] „Europe’s Defence in Times of Economic Crisis”, Anthomy Lawrence, http://www.diplomaatia.ee/en/article/europes-defence-in-times-of-economic-crisis/

[4] „Лавров атакува в Мюнхен ПРО политиката на САЩ”, 02.02.2013, http://news.ibox.bg/news/id_1419317030

[5] „НАТО и Русия се разбраха за Космоса, но не и за ПРО”, Мишева Г., 8.12.2011, http://dnes.dir.bg/news/rusia-nato-pro-sergey-lavrov-shtit-anders-fog-rasmusen-protivoraketna-otbrana-10086655

[6] „Отношения между Русия и НАТО”, Wikipedia, http://bg.wikipedia.org

[7] По материали на Българската телеграфна агенция, http://www.bta.bg

[8] По материали на Българската телеграфна агенция, http://www.bta.bg

[9] По материали на Агенция „Фокус”, http://www.focus-news.net

[10] „Първи рунд за Сирия между Кери и Лавров”, в. „Труд” http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1799795

[11] “Светът осъди ядрения опит на Северна Корея”, февруари 2013, http://www.komentator.bg

[12] „ Духовният водач на Иран забрани ядрените оръжия”, Игорь Являнский, 16.01.2013, в. „Известия”

[13] Техеран се стреми да печели време по ядреното досие, Isabelle Lasserre, 05.02.2013, в.„Фигаро”, http://www.lefigaro.fr/international/2013/02/04/01003-20130204ARTFIG00698-teheran-joue-la-montre-sur-le-nucleaire.php

[14] „НАТО организира нова мисия в Афганистан на основа на резолюция на СС на ООН”, Александър Шишло, 14 януари 2013, „РИА Новости”, http://ria.ru/world/20130114/918077416.html

[15] „МИД РФ: НАТО не ждут в Арктике”, Егор Арефьев,в. „Комсомольская правда”, 16 септември 2010 http://www.kp.by/online/news/740360

[16] „Голямата игра в Арктика”, Никола Стоянов, сп. „Геополитика”, 17 Април 2009

[17] „НАТО и Русия: обречени на разочарование?”, Джеймс Шеър http://www.nato.int/docu/review/2011/NATO_Russia/Disappointment/BG/index.htm

[18] „Узбекистан поиска помощ от НАТО в областта на военното образование”, 05.02.2013, „ИА Регнум”, http://www.regnum.ru/news/1621418.html

[19] „Путин кове желязото докато е горещо” 27.12.2012, http://www.dnes.bg/redakcia/2012/12/27/putin-kove-jeliazoto-dokato-e-goreshto.176353,4

[20] „Партньорство за мир“ е проект на НАТО, чиято цел е да повиши оперативната съвместимост между НАТО и други държави в Европа, както и между НАТО и страните от бившия Съветски съюз, които се намират в Азия. Проектът е стартиран през 1994. За първи път е предложен като американска инициатива на срещата министрите на отбраната на НАТО в Травемюнде, Германия, на 20-21 октомври 1993 и стартира официално на 10-11 януари 1994, на срещата на върха на НАТО в Брюксел .Обхватът на сътрудничеството се определя отделно от всяка страна-членка чрез Индивидуална програма за партньорство. Програмата предлага съвместни операции, при спазване стандартите на НАТО, осигуряването на ново военно оборудване, както и служители на държавите-членки да бъдат обучавани в други страни.Въпреки това, „Партньорство за мир“ не е отбранителен съюз и страните-членки на НАТО могат индивидуално да решат дали да окажат помощ в областта на военната сигурност и отбрана, www.wikipedia.org, www.nato.int

[21]  Официална страница на Съвета НАТО-Русияhttp://www.nato-russia-council.info

[22] „Putin's NATO dis - Cold winds from Moscow”, Stephen Larrabee, 17.05.2012, „Chicago Tribune” http://articles.chicagotribune.com/2012-05-17/news/ct-perspec-0517-moscownato-20120517_1_putin-camp-russian-president-vladimir-putin-putin-s-nato

[23] „НАТО: Съкращаваме ядрените арсенали, ако и Русия го направи”, БГНЕС, 22.05.2012 http://news.bgnes.com/view/1007172

[24] „ Расмусен : Русия и НАТО с обща цел” ,в.” Монитор”, 07.12.2011, http://www.monitor.bg/article?id=317510

{backbutton}

След падането на градовете Гао и Тимбукту в Северно Мали, военната фаза на малийския конфликт приключи. Съпротивата на бунтовниците беше сломена и войната, в класическия и (непартизански) вид, завърши с победа на френските части.

Както е известно, през 2011-2012 ситуацията в Мали непрекъснато се влошаваше. Джихадистите съумяха на практика да овладеят цялата северна част на страната, установявайки там салафитски режим, подобен на този на афганистанските талибани. Екзекуциите, отсичането на крайници и шариатските съдилища се превърнаха в кошмарна реалност в контролираните от ислямистите райони.

През януари 2013 ситуацията стана почти катастрофална, след като две моторизирани колони въоръжени ислямисти, наброяващи общо 1200 души, се насочиха към малийската столица Бамако, а местните въоръжени сили очевидно не бяха в състояние да ги спрат.

Военната победа на френския корпус над ислямистите

Всичко това наложи намесата в конфликта на Франция, която е сред малкото държави, разполагащи със собствена мрежа от опорни бази в Африка. Първоначалният удар по ислямистите беше нанесен с леките хеликоптери "Газела", френско производство, което забави настъплението им, макар че те успяха да свалят два от тях. След това в зоната на конфликта беше прехвърлена и друга техника, включително няколко самолета "Мираж 2000D". Впрочем, още когато настъплението им започна да се задъхва, стана ясно, че джихадистите ще загубят войната. Властите в Бамако спечелиха скъпоценно време до пристигането на територията на страната на миротворческите контингенти от Франция и някои африкански държави. Освен това, Германия и Великобритания обявиха готовността си да подкрепят операцията. При това местните жители демонстрираха сравнително пасивно поведение в конфликта, като общата численост на участниците в сраженията беше под 30 хиляди души, имайки предвид, че населението на Мали е 13 милиона. Беше очевидно, че в тези условия, френският контингент няма да срещне сериозни трудности в хода на предприетата военна операция.

В по-нататъшното и развитие основна роля изигра френската авиация, която нанесе удари по тиловите бази на ислямистите, включително в Тимбукту и околностите на Гао. Така, в Тимбукту баха унищожени складовете с боеприпаси и гориво, както и щабът на бунтовниците, разположен в градското училище. Твърди се също, че са били унищожени телефонната централа и цялата местна инфраструктура. Атаката породи паника и доведе до спешното изтегляне на ислямистите от града. Последва удар по тренировъчните им бази в околностите на Гао, чиято точност беше потвърдена от специалните служби на съседна Нигерия.

Всичко това доказва, че сред предварителните условия за успешното френско настъпление е била разузнавателната информация, позволила да се определят най-важните цели. Възможно е да са били ползвани данни на различни африкански специални служби, но по-вероятно е, французите да са разчитали на спътниковото и въздушното си разузнаване. В същото време те се постараха да не повтарят грешките, допуснати по време на миротворческата операция в Конго и този път си осигуриха предварително необходимото гориво и логистична подкрепа.

Важна роля за успеха на малийската операция изигра блокирането на държавната граница в разбунтувалите се северни провинции от военни контингенти на съседните страни. Те не участваха в сраженията с джихадистите, но самото им присъствие позволи да бъде усилен натискът върху тях и да бъдат блокирани пътищата за изтеглянето им от Мали.

Възможен ли е афганистанският сценарий?

В същото време не може да се твърди, че проблемът с терористичната заплаха в страната е окончателно решен. Това се признава и от редица представители на ЕС, които подчертават, че след военната победа трябва да последва упорита работа за възстановяването на държавните институции и борба с терористичните групировки в региона. Редица европейски експерти с основание се опасяват от началото на партизанска война по афганистанския сценарий, която едва ли може лесно да бъде спечелена.

Налице са множество съобщения за опити на ислямистите да се промъкнат от северните райони в други части на Мали. Местните военни се опитват да ги залавят, организирайки патрули по потенциалните им маршрути. В същото време обаче, властите допускат прояви на насилие, което може да ерозира доверието към тях. Съобщава се в частност за разстрели без съд на заловени бунтовници и, най-вече, на етнически туареги. Тоест, не може да се изключи, че управляващите в Бамако се опитват да използват ситуацията за да смажат, наред с джихадизма, и туарегския сепаратизъм.

Както е известно, навремето туарегите, които не са фанатични мюсюлмани, претърпяха поражение в опитите си да се противопоставят на радикалните ислямисти, което значително разширява диапазона на евентуалните действия на Бамако. В тази връзка, някои анализатори не изключват дори възможността ситуацията да се развие по най-лошия възможен сценарий - този, реализиран в Руанда. знак за което ще бъде. продължаването на суровите репресии срещу политическата активност на туарегите и появата на официално наложени механизми на етническа дискриминация.

Така или иначе, но контурите на "следвоенното" бъдеще, което при това може да настъпи съвсем скоро, остават неясни. Все още не може да се каже, доколко ефективно ще могат да се справят с полицейските си задачи силите на Франция и Мали след приключването на военния етап на антитерористичната операция.

В същото време изглежда малко вероятно ислямистите да се предадат без бой. Бленуваният от тях "Малийски халифат" беше отлично прикритие за търговията с хора, наркотрафика и контрабандата на оръжие. А това означава наличието не само на политически, но и на мощни икономически интереси на редица кръгове от дестабилизацията на ситуацията в региона.

Терористичното нападение в Алжир и призракът на "Сахелистан"

Още преди французите да постигнат военната си победа в Мали, в съседен Алжир беше извършена една от най-кървавите терористични акции с вземане на заложници в съвременната история. Осъществилата я групировка "Ал Мулатамин", която се ръководи от бившия емир на Ал Кайда в ислямски Магреб (АКИМ) Моктар Белмоктар (известен още и като Халед абу ал Абас), поиска срещу освобождането им прекратяване на френската военна интервенция срещу ислямистите в Мали. Нападението в Алжир помогна на европейските експерти най-сетне да осъзнаят тревожния факт, че африканските ислямисти от различните държави на континента координират действията и могат да нанасят общи удари. Неслучайно напоследък в западните медии се появяват все повече мрачни прогнози за възможната поява на огромен терористичен анклав в сърцето на Африка. Анализаторите вече са му измислили и подходящото име - Сахелистан.

Както е известно, кървавата драма в Алжир, в която загинаха десетки заложници от осем различни националности, завърши с победата на местните сили за сигурност: групата ислямисти, осъществили нападението, бяха почти напълно унищожени от военните части. Само че при това загинаха толкова много заложници, че тази "победа" може в най-добрия случай да се смята за пирова. Още по-лошото обаче е, че тя нагледно демонстрира, колко тясно сътрудничат помежду си ислямистите от различните африкански държави, така че занапред борбата ще трябва да се води не с всяка локална групировка поотделно, а с достатъчно широк континентален ислямистки "фронт".

Стана ясно, че войната в загубената в пясъците на Сахара и тънеща в невъобразима бедност африканска държава Мали, на която доскоро почти никой не обръщаше внимание, внезапно се оказа залог в много голяма игра. След трагедията в Алжир целият свят заговори за появата на нов "призрак" , или по-скоро за нов ислямистки "интернационал", чието бойно поле този път не е нито Афганистан, нито Палестина, а Сахара. Все повече експерти си задават екзистенциалните въпроси "кой е виновен" и "какво да се прави". Как стана така, че малийската криза "преля" далеч извън границите на Мали? Защо терористите атакуваха Алжир, след като французите не воюват там, а в съвсем друга държава? Дали може да се говори за панафрикански ислямистки бунт? Следва ли да очакваме продължителна партизанска война, която да обхване не само Мали, а и целия район на Сахел, с цел създаването на контролирана от радикалните ислямисти терористична квазидържава?

Тук е мястото да напомня, че "зоната на Сахел" (на арабски "сахел" означава бряг) представлява огромен "пояс", проточил се през цялата територия на Африка от Атлантическия океан, на запад, до Червено море, на изток. Нарича се така, защото отделя пясъците на Сахара от по-населените райони с ивица от оскъдна растителност, подобно на крайбрежна зона, след която започва безкрайното пясъчно море. Зоната на Сахел включва части от териториите на десет африкански държави: Сенегал, Мавритания, Мали, Буркина Фасо, Нигер, Нигерия, Чад, Судан, Етиопия и Еритрея. Според редица европейски експерти, всички тези държави, плюс Либия, Тунис и Алжир, са застрашени да се превърнат в своеобразен "африкански Афганистан", или както те го наричат - "Сахелистан".

Горчивата истина е, че в този регион от няколко години насам се води трудно разбираема за страничните наблюдатели асиметрична и хаотична война, против един противник, който отдавна се е настанил в Сахара. Той е въоръжен до зъби, но е почти съвършено лишен от "лице", ако не броим няколкото неособено ясни фотографии, запечатали лидерите на ислямските терористи като Ияд аг-Гали, Абу Зейд или поелия отговорността за последното нападение в Алжир Моктар Белмоктар.

Мрачните сценарии, които се дискутират напоследък в западноевропейските и американски медии, всъщност се въртят в експертните среди още от края на 90-те години на миналия век насам, т.е. откакто управляващите в Алжир решиха да анулират изборната победа на местните ислямисти и ги принудиха да минат в нелегалност. Резултат от това стана една от най-кървавите граждански войни в историята на Африка, струвала живота на 200 хиляди души. Тя беше разпалена от алжирските салафити - същите, които поставиха и основите на днешната Ал Кайда в ислямски Магреб и чиито лидер е легендарният Абделмалек Друкдел, известен като "Химика". Именно срещу техните идейни наследници се сражаваше и френският експедиционен корпус в Мали, именно те осъществиха и нападението в Алжир.

Между другото, за формирането и разширяване мрежата на тази организация, донякъде помогнаха и самите алжирски специални служби, които с тяхна помощ се опитваха да реализират някои специфични свои цели. Тук няма как да не си припомним Осама бин Ладен, който започна кариерата си на моджехидин в Афганистан с подкрепата на ЦРУ, или пък за радикалната палестинска групировка ХАМАС, за чиято поява помогнаха и израелските специални служби, разчитащи така да ерозират позициите на ООП на Ясер Арафат. Тоест, за пореден път сме свидетели, как стремежът за постигане на определени тактически задачи, може сериозно да затрудни постигането на жизненоважните стратегически цели. Навремето, алжирстите "стратези" също сбъркаха и вместо да насъскат отделните ислямистки групировки една срещу друга, на практика, съдействаха за обединението и укрепването им.

Либийската следа

През последните години "химикът" Абделмалик Друкдел успешно разшири зоната на влиянието на АКИМ, присъединявайки към нея и Северно Мали. Хората му максимално се възползваха от хаоса, съпътстващ т.нар. "арабска пролет", значително разширявайки и увеличавайки обема на търговията с оръжие, броя на отвличанията и, което никак не е без значение - мащабите на наркотрафика. Всичко това се знаеше добре от доста време насам. В края на краищата, френските и американски специални служби си знаят работата и редовно изпращат на своите правителства съответната информация. Въпреки това, последните съвсем доскоро не придаваха на съдържащите се в нея факти необходимото значение. Истината е, че падането на режима на Кадафи в Либия се оказа своеобразен "детонатор" за бума на терористичната активност в цяла Африка. Това се виждаше от мнозина в големите западни държави, но никой не правеше нищо, докато не стана късно.

След падането на либийския диктатор, страната му се превърна в огромен и напълно "либерализиран" пазар на оръжие, на който би могло да се купи всичко, като изключим атомните бомби. В същото време бившият Ислямски легион на полковника, включващ предимно наемници - малийски туареги, обърна поглед към Мали. Именно въоръжените навремето от Кадафи туареги изтласкаха от Северно Мали деморализираните правителствени части, опитвайки се реализират старата си мечта - да създадат там собствена независима държава. Случи се обаче нещо съвсем друго - след осъществения от тях военен "пробив", към Мали се устремиха хиляди "джихадисти", преследващи далеч по-амбициозна цел - създаването на ислямски "халифат" в Сахел. Въоръжени до зъби с оръжието, останало след разгрома на Кадафи, те използваха туарегите за да осъществят собствените си планове. Ключова роля в тази операция изигра малийският туарег Ияд аг-Гали, който дълго време беше на служба на Кадафи, а след това създаде собствена ислямистка групировка "Ансар Дине". Между другото той е и стар боен другар на шефа на осъществилата последното нападение в Алжир групировка "Ал Мулатамин" Моктар Белмоктар.

Според редица експерти, ако действително искат да избегнат превръщането на призрака на Сахелистан в кошмарна реалност, малийското и съседните африкански правителства, както и техните западни съюзници, би следвало да протегнат ръка за помирение с туарегите и да ги използват в продължаващата битка с ислямистите. Засега обаче, те правят точно обратното и сякаш не виждат, че репресиите срещу туарегите могат само да ускорят вкарването на региона в "афганистанския" и дори в "руандийския" сценарий.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}