Обикновено се смята, че лошото състояние на икономиката е сред основните фактори, подхранващи тероризма. Осъществените през последните години изследвания обаче сочат, че тази връзка е доста по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед.

В Западна Европа, а също в САЩ и Израел, отдавна се провеждат задълбочени изследвания на тази тема, като голямата част от тях се базират на материали, касаещи дейността на терористичните организации в Близкия изток.

Отвъд стереотипите

На мнозина това може да се стори странно, но все повече анализатори стигат до извода, че липсва пряка корелация между социално-икономическите условия (и, в частност, бедността и ниското образователно равнище) и разпространението на тероризма. Още през 2002, до подобен извод стигат професор Алан Крюгер от Принстънския университет и доцент Житка Малекова от Карловия университет в Прага (1), анализирайки информацията за 129 ислямисти, участвали във въоръжените действия на организацията „Хизбула” и загинали в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век в Ливан. Данните, на които се базират, включват възрастта на ислямистите в момента на смъртта им, образователното равнище, имущественото положение, региона, от който идват, и семейния им статут. Авторите правят паралел със статистиката за аналогичната възрастова група на ливанското население, като цяло, и стигат до доста любопитни изводи.

На първо място, оказва се, че тезата, че редиците на терористите-камикадзе се попълват предимно от представители на най-бедните слоеве на населението не намира потвърждение. Така, от 129-те терористи, към бедните биха могли да се причислят само 28%, докато делът на ливанците, които по онова време живеят под чертата на бедността, се равнява на 33%. Наистина, Крюгер и Малекова не смятат, че тази разлика от 5% е статистически значима. Използването на по-балансирани показатели обаче, потвърждава (с далеч по-голяма достоверност), че между нивото на бедност на ливанците и вероятността, някой от тях да стане член на военизираните отряди на „Хизбула” съществува обратно пропорционална зависимост. Тоест, увеличаването на нивото на бедност с 30% дава 10% спад на участието в терористични действия. След това, експертите коригират извадката, ограничавайки се само с данните за населението на шестте ливански региона, където преобладават мюсюлманите-шиити. И тук първоначалният им извод бива потвърден дори още по-категорично: при спад на нивото на бедност в тази група с 30%, се засича 15%-ен ръст на участието в терористични организации.

На второ място, сред терористите се оказват повече хора, посещавали гимназии или завършили средно образование, отколкото сред обикновените ливанци от тази възрастова група. Повечето терористи са много млади (мнозина загиват преди да са навършили даже двайсет години), а сред младите хора образователното равнище е по-високо. Анализът на данните сочи, че нарастването на образоваността с трийсет процента (отчитайки учещите в средните училища и университетите) означава 8%-ов ръст на присъединилите си към „Хизбула”. Впрочем, това не бива да ни учудва, имайки предвид, че почти всеки пети терорист е учил в училище или университет, финансирани от тази организация.

Разбира се, Алан Крюгър и Житка Малекова изтъкват редица причини да не се правят прибързани изводи от техните изследвания. Те, в частност, признават, че данните им за терористите са били непълни. Така, двамата са били принудени да оценяват тяхното материално положение по косвени признаци (като професията на родителите им например). Освен това, данните за участниците в „Хизбула”, която се изявява предимно като освободително движение, могат да се окажат неособено представителни за групи организации, които са по-концентрирани върху извършването на терористични действия. Във всеки случай, двамата изследователи изрично подчертават, че резултатите от проучванията им, най-малкото, не потвърждават широко разпространената теза, че бедните и необразовани хора са по-склонни да участват в терористични групировки.

Въпросната теза се опровергава косвено и от резултатите от социологическите проучвания на Палестинския център за социологически изследвания, проведени през 1994 и 2001. И двете показват, че образованите палестинци са по-склонни да одобряват терористичните нападения срещу израелски обекти. Освен това, първото проучване показва, че повече привърженици на този тип действия има сред студентите, търговците, селяните и представителите на интелектуални професии, отколкото сред безработните. Освен това, Крюгър и Малекова цитират доклада на сътрудника на хуманитарната мисия на ООН Насра Хасан, която, през 2001, интервюира 250 палестинци, членуващи в различни военизирани групировки, както и техни близки. „Всички те ми казваха едно и също: израелците ни унижават. Те са окупирали нашите земи и отричат историята ни” – посочва тя. Преодоляването на бедността и въвеждането на всеобщо средно образование едва ли ще променят тези чувства. Напротив, имаме достатъчно основания да смятаме, че богатите и добре образовани хора преживяват обидите много по-дълбоко.

Количествени и качествени измерения на терористичния феномен

Опитите да се определи степента и характера на зависимостта между терористичната активност и икономическите условия не спират. Този път анализаторите се опитват да разкрият по-трудно уловимите и сложни връзки между тях. Пример за това е появилото се наскоро изследване на Ефраим Бенмелех от Харвардския университет и Естебан Клор и Клод Береби от Еврейския университета в Йерусалим (2). В него те се опитват да отговорят на въпроса: ако липсват научни потвърждения за наличието на корелационна връзка между състоянието на икономиката и количествените характеристики на тероризма, дали бедността и свързаните с нея проблеми не влияят върху неговите „качествени характеристики”? Елементарната логика сочи, че би трябвало да съществува подобна зависимост. Защото, когато икономиката се развива добре, терористичните организации са принудени да набират кадри предимно сред маргиналите, които не могат да си намерят работа дори и в условията на икономически бум. Докато в условията на икономическа криза без работа могат да останат и достатъчно умни и образовани хора, затова терористите получават възможност да вербуват далеч по-перспективни кадри. В резултат от това не нараства броят на терористичните акции, но осъществяването им става далеч по-качествено.

За да проверят верността на тази хипотеза, въпросните трима университетски преподаватели анализират подробните данни за 157 палестински терористи-камикадзе, осъществили, или опитали се да осъществят, нападения на Западния бряг на река Йордан или в сектора Газа, в периода от септември 2000 до декември 2006. При това, те обръщат специално внимание на възрастта и образованието на терористите, големината и другите характеристики на населения пункт, където е била извършено (или е трябвало да бъде извършено) терористичното нападение, разстоянието между него и града, в който живее терористът, както и броят на жертвите – убити и ранени. Струва си да отбележим, че в извадката присъстват и 39 „заловени” терористи, като в тази група са включени онези, които, по едни или други причини, са се провалили (т.е. били са арестувани или убити от израелските специални служби, самовзривили са се още преди да достигнат целта, или в последния момент са се разколебали). Както и в изследването на Алан Крюгер и Житка Малекова, данните за терористите се съпоставят със статистиката за населението и икономиката на Палестинската автономия. В тази връзка, са анализирани данните за нивото на безработица, като цяло, както и сред мъжете на възраст от 18 до 35 години, а също и показателите за неравенството в доходите, според местожителството на терористите.

Дори и най-повърхностният анализ на наличните данни позволява на Ефраим Бенмелех, Естебан Клор и Клод Береби да потвърдят правотата на Крюгер и Малекова: те също стигат да извода, че средното образователно ниво на терористите е по-високо, отколкото сред палестинците, като цяло. 31% от терористите-камикадзе, включени в извадката, са били студенти в университета или вече са завършили висшето си образование, когато са осъществили терористичното нападение. Тримата анализатори сами дефинират критериите за „качество” на терористите, включвайки в тях образователното им равнище, предишния опит в сферата на терора и възрастта (т.е. зрелостта) им.

По-нататъшните изследвания водят анализаторите до следните изводи. На първо място, по-високото равнище на безработицата (както сред населението, като цяло, така и сред конкретната възрастова група) съпътства появата на по-образовани, опитни и зрели терористи. Количествените оценки сочат, че ръстът на безработицата с 1% повишава вероятността, че терористът-самоубиец, който ще осъществи терористично нападение през следващите три месеца, ще притежава определено ниво на академично образование с 1,38%, че ще бъде на възраст над 20 години – с 0,62% и, че ще има опит в терористичната дейност – с 0,81%. Тези данни означават, че ръстът на безработицата, в съответствие със стандартното отклонение, води до увеличаване вероятността да си имаме работа с образован терорист с 34,4%, че той ще бъде достатъчно зрял човек – с 5,57% и, че ще притежава определен опит – с 33,5%.

На второ място, високото ниво на безработица и голямото социално неравенство съществено увеличават вероятността, че обект на терористичното нападение ще се окаже някой голям населен пункт. Нарастването на безработицата по стандартното отклонение води до увеличаване на тази вероятност със 17,6%. По аналогичен начин, изострянето на социалното неравенство води до увеличаване на шансовете за терористично нападение в някой голям град с 25,7%.

На трето място, влошаването на икономическите условия води до това, че целите на терористичното нападение се набелязват в по-голяма близост до мястото, където терористът живее постоянно. Авторите на въпросното изследване обясняват този факт с това, че в сложните за националната икономика периоди терористичните организации са особено склонни да изпращат в акция опитни терористи. Избирайки разположени в близост „мишени”, те ограничават риска терористът-камикадзе да бъде идентифициран и заловен от израелските служби за сигурност (а той никак не е малък, имайки предвид, че опитните терористи, по правило, вече са били арестувани в миналото).

Анализът не потвърждава еднозначно хипотезата за влиянието на икономиката върху резултатността на терористичните нападения. Отделни данни сочат, че по-голямата безработица обикновено съпътства по-честите случаи на залавяне на терористите-камикадзе, но това се случва далеч не винаги и затова (поне според авторите) не може да се говори за наличието на някаква ясна закономерност. Освен това, те не съумяват да установят наличието на пряка връзка между нивото на безработица и броя на жертвите на терористичните нападения. Затова пък, става ясно, че по-високата степен на диференциация на доходите се съпровожда от спад на вероятността терористите да бъдат заловени и увеличаване броя на жертвите на терористичните нападения. Наличието на подобно противоречие може да означава, че резултатите от атаките на терористите-камикадзе са в много по-голямата степен въпрос на случайност, отколкото другите характеристики на нападението, които терористите могат пряко да контролират.

Друга важен извод от изследването на Бенмелех, Клор и Береби е, че различните терористични групи не могат, в еднаква степен, да използват „бонусите”, породени от проблемите в икономиката. В това отношение, в по-привилегирована позиция се оказват организациите, предоставящи на обществото различни услуги – образователни, медицински или пък социална помощ. Тоест, такива като ХАМАС например. Важно е да се отбележи, че обемът на тези „бонуси” нараства по време на икономическа криза.

Накрая, както и при повечето предишни изследвания, не се установява еднозначна взаимна зависимост между икономическото състояние и честотата на терористичните нападения.

Някои изводи за политиците

Как могат да бъдат използвани тези, получени от учените, резултати на практика? „Прокарването на връзка между бедността и тероризма в онези случаи, когато това не е достатъчно обосновано, е потенциално опасно, защото международната общност може да загуби интерес към предоставянето на помощ за развиващите се държави в периодите, когато непосредствената опасност от тероризма отслабва, както стана например веднага след края на студената война – посочват Алан Крюгер и Житка Малекова -  А обвързването на предоставянето на помощ с тероризма е съпроводено с риска да бъдат унизени много хора в най-слабо развитите държави, на които, в завоалирана форма, се заявява, че им се помага само за да не станат терористи. Освен това, когато терористичната заплаха се превръща в предпоставка за предоставянето на чуждестранна помощ, това може да изгради у местните жители извратена мотивация, която да тласне отделни групи по пътя на тероризма, с цел да нараснат шансовете за получаването на такава външна помощ”.

Политиката, насочена към стимулиране на икономическото развитие, може да съдейства за спад в „качеството” на тероризма, твърдят на свой ред Ефраим Бенмелех, Естебан Клор и Клод Береби. Те обаче отправят едно сериозно предупреждение, в което си струва да се вслушат и нашите управляващи: „Институциите, занимаващи се с предоставянето на икономическа помощ, следва да обръщат специално внимание на идеологията и политическите цели на местните организации, които отговарят за администрирането на въпросната помощ – посочват тримата учени – Дори ако те са ангажирани с предоставянето на важни обществени блага (като образованието и медицинските услуги например), анализът ни сочи, че тази помощ може да улесни терористичните организации да приобщят местното население към насилието и терора”.

Бележки:

1. Krueger, A. & Malekova, J. (2003). Education, poverty and terrorism: is there a casual connection? Journal of Economic Perspectives, 17(4), 119-144.

2.Efraim Benmelech & Claude Berrebi & Esteban F. Klor, 2010. "Economic Conditions and the Quality of Suicide Terrorism," NBER Working Papers 16320, National Bureau of Economic Research, Inc

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

В контекста на традиционния бразилски карнавал, с думата "блок" се обозначават отделните школи по самба. Тоест, става дума за организация, култивираща своите традиции и спонтанност, в чиято основа е заложена по-важна и значима идея, отколкото простият стремеж да се направи по-ярко впечатление на публиката с помощта на пищни и сложни алегории.

За икономистите и политолозите обаче, понятието "блок" означава, точно обратното, свободно формирование, участниците в което, в ущърб на собствената си идентичност, търсят алианс с чиято помощ да постигнат определени цели, пък макар и с цената на отказа от някои традиционни ценности. Това се отнася например за парламентарните междупартийни блокове, които са склонни да се откажат от определени идеологически принципи в името на "политическата ефективност", както и за съществуващите блокове от държави, в чиито рамки националните държави пренебрегват прерогативите на суверенитета в името на увеличаването на инвестиционните възможности и формирането на по-голям пазар.

Тоест, в обществото се е наложило определено разбиране за понятието "блок", което е противоположно на първоначалното му етимологично съдържание, имайки предвид, че думата "блокада" например, има същия корен, т.е. създаването на блок означава затваряне, а не отваряне на границите, както изглежда на пръв поглед.

В подобна ситуация, от една страна изглежда очевидно, че е необходимо формирането на блокове от държави с цел да бъде преодоляна икономическата криза, от друга обаче липсва ясна представа, как точно може да стане това. В този смисъл е необходимо по-методично да се осмислят перспективите, които се откриват пред държавите по света и, в частност, пред Бразилия в такава сложна сфера като стратегическия избор на външната и политика.

По-долу ще очертая пет основни пункта, които свързват Бразилия с останалия свят и ще се опитам да ги анализирам по-подробно.

Международната ситуация

От падането на Берлинската стена в края на 1989 и войната в Персийския залив в началото на 1991 не само в тесните експертни среди, но и извън тях (благодарение най-вече на медиите) се наложи помпозно звучащото понятие "нов световен ред". Това „ново време” трябваше да замени предходния период, т.е. епохата на студената война, обещавайки на човечеството "светло бъдеще", в което международното сътрудничество ще замени въоръжените конфликти и раздорите.

Ето защо, първо ще разгледам по-подробно какво точно представляваше студената война, тъй като само ако сме наясно със случилото се, ще можем правилно да оценим това, което може да ни очаква в бъдеще. Без да претендирам за изчерпателност ще разгледам няколко дефиниции на този термин.

Първата е свързана с изказването на американския президент Хари Труман от 1948 по повод на Берлинската криза, когато целият свят следи непримиримата борба между демокрацията и тоталитаризма. Както е известно, оттогава САЩ започват да поддържат военно и икономически диктатурите в държавите от Третия свят, които са им нужни за сдържането на комунистическата експанзия. Но, дори ако допуснем, че въпросните диктатури са "авторитарни, но временни", за разлика от такъв "постоянен тоталитаризъм", какъвто е комунизмът, фактът, че САЩ и днес поддържат добри отношения с режима в Пекин например, прави тази първоначална дефиниция на студената война невярна.

Друго определение, близко до предишното, но по-изискано в интелектуално отношение, разглежда студената война като идеологическа битка между капитализма и социализма или, от философска гледна точка, между либерализма и марксизма. Първите исторически прецеденти на двете идеологии датират още от средата на ХІХ век, но истината е, че никога не сме виждали тези две системи в чистия им вид. Дори в рамките на капитализма е налице разделение, например между доста противоречащите си либерализъм и неолиберализъм. Впрочем, и социалистическият лагер никога не е бил монолитен, както често се твърди, тъй като централизираният съветски модел бива отхвърлен първо в Югославия, а после в Китай.

Ето защо ми се струва разумно да не разглеждаме студената война изключително като борба между две идеологии, тъй като тя излиза далеч извън рамките на това противопоставяне. Как обаче, може да стигнем до по-точна дефиниция на този феномен?

Ако си припомним историята на това понятие, ще видим, че за първи път то се използва през 1947, по време на американско-британските дебати за необходимостта да бъде оказана помощ на Гърция и Турция с цел да се неутрализира съветското влияние. Това е разгарът на подготовката на доктрината Труман, в хода на която американският дипломат Бърнард Барух пръв използва метафоричния израз „студена война” за да обозначи ситуацията, в която се оказват трите държави-победителки във Втората световна война, чиито визии за бъдещия следвоенен свят радикално се разминават. Скоро този израз става част от дипломатическия речник, изразявайки своеобразния антагонизъм между силите, които не поддържат помежду си истински мирни отношения, но и не водят война, в класическия смисъл на думата.

Пак в тази връзка се възражда и понятието „въоръжен мир”, използвано по отношение на периодите, предшестващи двете най-големи войни през ХХ век. Важно е да добавим и, че периодът от края на Втората световна война до взрива на първата съветска атомна бомба и победата на Мао Цзедун в Китай (и двете събития стават през 1949), стратегическото предимство на Запада е очевидно. Великобритания, САЩ и Канада държат монопола върху ядреното оръжие, на тяхна територия никога на са влизали армиите на Оста, а Северна Америка се е превърнала в международен кредитор. Тоест, можем да свържем създаването на Желязната завеса, обявено от Чърчил по време на известната му реч, произнесена във Фултън през 1946, именно с тази изгодна позиция.

Много често може да се чуе тезата, че СССР, мобилизирайки военната си мощ, сам е издигнал стена между себе си и външния свят. Следва обаче да имаме предвид, че Съветският съюз губи във войната над 20 млн. души и е силно изтощен, т.е. на практика би могло да се говори за обсадата му от англосаксонския свят. Самата Москва никога не е определяла тази ситуация като „желязна завеса”, твърдейки, че това е термин, използван от „империалистическата пропаганда”.

Доста проблематична изглежда и онази версия на концепцията за студената война, която я отъждествява изключително с руско-американското противопоставяне. Тя не отчита историята, т.е. не обръща внимание на предишната епоха, когато се води борба за влияние в Тихия океан, приключила с покупката на Аляска от САЩ. Това съперничество има по-скоро геополитически, отколкото идеологически характер, тъй като става дума за класическото противопоставяне между морска и континентална сила, което се запазва и в бъдеще, независимо от политическата конюнктура, смекчаваща на моменти руско-американските отношения. Между другото, не бива да забравяме, че тези две сили се сражават заедно във Втората световна война, без да прикриват противоречията си. Тоест, очевидно е, че студената война не може да се определи само като съветско-американско съперничество.

Ако пък свързваме студената война с ядрената биполярност, възникнала през 1949, не можем да смятаме, че тя е приключила, защото оттогава насам ситуацията допълнително се влоши и на хоризонта не се очертават никакви възможности за промяна на статуквото. Дори ако отчитаме появата и нарастването на ядрения арсенал на Китай, Франция и Великобритания, само Москва и Вашингтон притежават белезите на свръхдържави и са в състояние да унищожат всички останали. Това е несъмнено, дори ако се появят нови ядрени държави, като Германия, Япония или ЕС например – нито една от тях не може да си позволи да се откаже от американския ядрен чадър.

Тоест, можем да направим извода, че идеологически неутрално определение на биполярния модел е ядреното равновесие, което най-точно разкрива структурата на руско-американските отношения, за разлика от враждебността помежду им, която, отвреме на време, излиза на повърхността.

Друго определение, свързано с „равновесието на терора”, трактува студената война като Трета световна война, започнала веднага след края на Втората. В този контекст, всички войни, водени на планетата след 1945, в които са загинали над 15 милиона души, се определят само като „сражения с локално значение” и се приема, че техен неизбежен епилог ще стане ядрената катастрофа. Интересното е, че макар това определение да е прекалено милитаристко и доста опростява схемата на студената война, то има много привърженици, както сред левите, така и сред десните, т.е. както сред неолибералите, така и сред троцкистите – неслучайно и едните, и другите смятат съветското общество за „застинало” и управлявано от неизкоренима бюрокрация. В този смисъл, политиката на гласност и преустройство, възприета от последния съветски лидер Горбачов беше голяма изненада за всички, а впоследствие породи тезата, че студената война е приключила с разпадането на Съветския съюз. Дали, защото капитализмът доказа своето превъзходство над социализма (според неолибералната версия) или, защото в СССР никога не е имало истинския социализъм (според версията на троцкистката левица), но след студената война в света се утвърди една единствена военна, икономическа и идеологическа свръхсила – САЩ.

Макар да е факт, че днес САЩ са единствените, които разполагат с всичките три съставляващи елементи на глобалната власт, възниква въпросът, кой точно поема инициативата да разграничи идеологическата борба от геополитиката и (което съвсем не е второстепенен въпрос) да обяви, че студената война е приключила. Да си припомним, че инициатор на срещата с Рейгън в Рейкявик, през 1988, и с Джордж Буш-старши, в Малта, през 1989, беше последният съветски лидер Михаил Горбачов. Както е известно, в резултат от тези срещи бе сложен край на надпреварата във въоръжаването и намаляване броя на ядрените и конвенционални бойни глави от двете страни. Тоест, би могло да се каже, че общественото мнение не е особено наясно по отношение на „надпреварата във въоръжаването”, „студената война” и „двуполюсния модел”. Напук на това, което твърдят западните медии, идването на Горбачов на власт в Москва не нарушава приемствеността в съветската външна политика. В нея не настъпва някаква радикална промяна на целите, а само се преразглеждат методите и стила на съветската дипломация. Всъщност, ако анализираме същността на външната политика на СССР от времето на Ленин насам, ще видим, че приоритет за нея винаги е било запазването на мира, с цел да бъде защитена съветската социалистическа система. Сключвайки Брест-Литовския мирен договор през 1917, пакта Молотов-Рибентроп, през 1939, както и споразуменията от Малта, през 1989, руснаците демонстрират завиден прагматизъм, защитавайки страната и идеологията си далеч от своите граници.

В този смисъл, т.нар. „гласност” е продължение на болшевишката традиция, предполагаща победата на ортодоксалната теория и избягването на ядрената война, чрез увеличаването на собствената военна мощ. Струва си да отбележим, че терминът „надпревара във въоръжаването”, в сегашното му интерпретация, беше култивиран от САЩ и олицетворява техния стремеж за лидерство в сферата на модерните технологии и военната индустрия, след болезнения удар, който получават през 1957 с пускането на първия съветски космически спътник. Можем обаче да се запитаме, защо те съумяха да постигнат тази цел едва сега?

Така или иначе, но редица държави си направиха необходимите изводи от политическата и икономическа криза, поразила Русия в началото на 90-те години, и стигнаха до извода, че в обозримо бъдеще ни очаква един многополюсен, а не моно- или биполярен свят. Възходът на Китай, Япония и Германия превърна тези държави в самостоятелни играчи на международната сцена и макар че ядреният баланс между големите сили в момента изглежда устойчив, натискът върху новите играчи в международната политика нараства, което ни гарантира едно несигурно бъдеще, макар рискът от ядрена катастрофа да изглежда по-малък.

Ту тук , ту там все още могат да се срещнат отделни отживелици от студената война, например действията на НАТО, американският натиск срещу Куба и Северна Корея, или демонизацията на сърбите по време на гражданската война в Югославия, но това не променя факта, че студената война се трансформира от военно в чисто политическо противопоставяне. Към това следва да добавим и исторически формиралото се руско-американско противопоставяне, както и идеологическият спор между социализма и либералния капитализъм и такова негово измерение като ядрения паритет.

В заключение, може да се каже, че преживяваме неспокоен и сложен период, период на хаос, в който старият световен ред още не е изчезнал напълно, а новият още не се е утвърдил.

Меридионализмът

Ако биполярността акцентира повече върху военното съперничество, отколкото върху икономическия и политическия диалог, мултиполярността предполага мирен период на стабилизация, през който ядреният баланс не може да  бъде разрушен. В нейните рамки се осъществява прелом - при това не само формален, но и съдържателен, касаещ характера на разделението между двете полукълба: идеологическа и военна полярност по линията Запад/Изток и икономическо-полититическа полярност по линията Север/Юг.

Следва обаче да посочим, че дуализмът между Изтока и Запада първоначално се формира вътре в Европа, под формата на противопоставяне между богатите индустриални и аграрните държави. Тук е мястото да напомня, че Прусия например, престава да принадлежи на света на Изтока едва след като разгромява Франция през 1870.

Смисълът на делението по оста Изток-Запад се променя след Руската революция и началото на противопоставянето между демокрацията и автокрацията, като този въпрос за първи път бива изяснен от Антонио Грамши, а по-късно, в зората на студената война, от него кристализира и идеологическото съперничество между капитализма и социализма. Що се касае до разделението по оста Север-Юг, то първоначално се базира на икономическото противопоставяне, което едва по-късно придобива и политическа окраска.

За да преценим достоверността на последното твърдение, нека вземем за пример Китай и Австралия. Ако анализираме тези две държави, въз основа на традиционните показатели за доходите на глава от населението, Китай несъмнено ще се окаже в групата на аграрните държави, а Австралия - в първите редици на държавите от "развития Север". Но, ако вместо това, използваме по-сложния критерий на "националната мощ", включващ такива елементи, като площ, население, военен потенциал и технологични ресурси, Китай ще се окаже сред държавите от "богатия Север", а пък Австралия - сред бедните южни държави, които едва ли могат да разчитат някога да се превърнат в играчи на международната политика. Да си припомним политиката на Пекин по време на Войната в Залива през 1991, когато той действаше в синхрон с другите големи сили в Съвета за сигурност, отказвайки се от традиционната си роля на покровител и по-голям брат на държавите от Третия свят.

Освен това, следва да добавим, че освен доктриналните въпроси, всяка северна държава реализира някакви проекти за съюзни блокове, ориентирани към близкото бъдеще. Така, в Европа се изгражда Европейска икономическа общност, на основата на валутното, военното и политическото единство. В Северна Америка функционира НАФТА, в която влизат САЩ, Канада и Мексико. Япония пък опитва да си партнира с азиатските тигри, Русия също развива собствени интеграционни проекти, бързо нараства мощта на Китай, в чиято основа е амбициозната програма за "четирите модернизации". Останалата част на планетата, оставаща извън рамките на този мегапазар, просто не знае, какво да прави: характерни за нея са колебанията, страховете и липсата на собствени стратегически перспективи.

И така, на Север сияят пет "звезди" с различна интензивност, но всяка със своя собствена светлина, докато на Юг се е натрупала сива маса от спътници или планети, способни единствено да отразяват чуждата светлина, идваща от Севера. Това превръща Юга в зона за маньоври и формиране на зони на влияние от големите сили на планетата. Именно тази уязвимост - не само икономическа или военна, но и политическа и дипломатическа, характеризира концепцията за меридионализма.

Франция например, осъществява учения на свои подводници край бреговете на атола Муруроа, срещу което Австралия и Нова Зеландия не смеят на протестират. Макар че са държави с високо жизнено равнище, те не разполагат с достатъчна политическа дипломатическа мощ, за да накарят Париж да прекрати ученията. Тоест, перефразирайки Грамши, можем да кажем, че днес не само Италия страда от т.нар. "южен комплекс".

Същността на проблема е, че днес планетата е разделена на две, като едната половина от населението и активно участва в изграждането на новия световен ред, а другата - безпомощна и дезориентирана, се опитва да върви към нов етап в развитието си, водена от пет големи северни сили.

При това безпокойство предизвиква фактът, че икономиката на Севера нараства с по-големи темпове, отколкото населението му, докато на Юг ситуацията е точно обратната (макар, разбира се, да има и изключения). В същото време, тъй като държавите от Севера са концентрирали вниманието си върху борбата за власт помежду си, Югът има възможност да поеме инициативата и да се опита да преодолее отчуждението между двете полукълба. В тази връзка, по-долу ще разгледам възможностите на родината ми Бразилия да използва своя потенциал за да помогне за решаването на тази задача.

Положението на Бразилия

Концепцията за меридионализма акцентира върху геополитическия смисъл на разпределението на глобалната власт, добавяйки в анализа на международните отношения и териториално измерение, или по-точно, пряко включвайки в него географията. Затова тя се отличава от традиционната гледна точка - икономическа, политическа, идеологическа - която използва географията само в метафоричния смисъл, превръщайки в абстракция разстоянията, територията, екологичните и демографски особености, които би трябвало да ни дадат всеобхватна представа за онези елементи, които формират нашата планета.

В класическата геополитическа теория, чието начало поставя Ратцел, понятията за пространство и местоположение са фундаментални, върху тях (или по-точно на отношението между тях) се гради и неговият анализ за възникването на Съединените щати например. В този смисъл, географското положение може да се приеме за фактор, определящ историята на цялата планета, което прави значението му променливо, от стратегическа гледна точка, в условията на технологичните и политически трансформации, свързани с разпределението на властта в света.

Трите основни характеристики на положението на Бразилия са "западно", "тропическо" и "южно". Макар че това се основава на геометричната концепция на разпределяне на континентални плочи по отношение на географските координати, всяка от тези характеристики създава определени предпоставки за историческия, културния и политическия живот на страната.

Западното положение е доминираща характеристика не само, защото цяла Южна Америка се намира западно от Гринуичкия меридиан, а най-вече, защото бразилското общество се стреми към ценностите и начина на живот на т.нар. западни държави, които са индустриално развити и демократични. Това предполага наличието на неразривна не само географска, но и културно-идеологическа връзка с Европа и САЩ. Най-ярък пример за тази връзка и за влиянието на САЩ е подписването на Междуамериканския договор за взаимопомощ (договора за взаимна отбрана) през 1947 в Рио де Жанейро. Този, договор, който беше сравнително изгоден, особено в рамките на военното положение, въведено в страната след 1964, беше ерозиран от действията на САЩ по време на Фолклендската война, когато те подкрепиха агресията на Великобритания срещу една американска държава (Аржентина).

Освен това, "западната ориентация" не отчита нашите демографски особености. Значителна част от бразилското население и, в частност, това с индиански и африкански произход, не споделя европейските духовни ценности. Накрая, идеологията на Запада се стреми да закрепи подчиненото положение на Бразилия на международната сцена.

Втората характеристика - тропическото положение - работи в полза на противоположната гледна точка, която е антизападна, подчертавайки ролята ни на "колониален народ", който традиционно се противопоставя на "държавите-колонизатори". Неприемайки ерозията на националната идентичност, характерна за съвременната "либерално-капиталистическа" епоха, тропикализмът лансира своеобразен изолационизъм на Третия свят (в този случая, терминът "тропикализъм" излиза извън рамките на географското си значение, имайки предвид, че южната - и много значителна - част на Бразилия е разположена извън зоната на тропиците), но не отчита факта, че не само елитът, но и по-голямата част от населението споделят ценностите на консуматорския индивидуализъм. Освен това, огромният дял на чуждестранния капитал в бразилската икономика и значението на външния пазар не позволяват самостоятелното развитие на националната икономика, по модела на 50-те - 60-те години, което разбира се не означава, че в тази посока пред страната няма никакви перспективи.

Меридионализмът, като синтез на двете предходни характеристики, е факторът, който най-пълно отразява реалностите на днешното време и гарантира перспективи за развитие на международната сцена. От една страна, тенденцията към мултиполярност ни кара да сме предпазливи по отношение изравняването на ролята на регионите (да си припомним, колко положително се отрази на Бразилия, относителният и изолационизъм по време на двете световни войни), от друга обаче, с настъпването на третата индустриална революция, страната следва максимално да разшири своята търговска и дипломатическа активност.

Бразилия разполага със забележително положение в Южното полукълбо не само заради размерите си, но и заради високото технологично ниво на своето производство. Макар в това отношение да изостава от най-силните държави в света, в отделни отрасли, като самолетостроенето или производството на стомана, то се развива самостоятелно, без да разчита на помощта на световните технологични центрове. Това дава основание на Бразилия да се смята за основния "електронно-механичен" комплекс на Южното полукълбо. А при положение, че "глобализацията в сферата на финансовите пазари и проникването на бизнес-структурите направиха прозрачни всички национални граници в държавите от Първия свят, изключвайки такива държави, като Бразилия, които изискват прекалено много инвестиции", меридионалната алтернатива се оказва не само възможна, но и необходима. Това впрочем се отнася и за другите южни държави, като Индия, но важи на първо място за Бразилия, защото Северът винаги ще гледа на нея като "износител на традиционна индустриална продукция и вносител на високи технологии", без оглед на челните позиции на бразилския технологичен парк в т.нар. Трети свят.

Бразилската икономика е изправена пред дилема: от една страна тя може да повиши скоростта на натрупване за сметка на вътрешния си пазар, но от друга не може да разшири този пазар поради необходимостта да повиши скоростта на натрупването за да може да разполага с необходимите средства за внос на технологии. Този проблем не може да бъде решен в условията на изолация. Дори ако предположим, че държавата е в състояние със собствени сили да подготви необходимия технически персонал и да разшири научните изследвания, от принципно значение за външния пазар е, какви нови технологии и каква продукция се произвеждат в нея.

За другите държави от Юга, сътрудничеството с Бразилия изглежда привлекателно, тъй като тя е доставчик на евтини технологии, необходими за собственото им развитие. Между страните от Юга съществува естествена и неизбежна връзка, която изисква формулирането на нова парадигма за отношенията на този блок със Севера. Нека видим, каква би могла да е тази нови парадигма.

Бразилският меридионализъм

От идеологически гледна точка, меридионализмът означава използване потенциала на меридионалнността в глобалния международен контекст. Изглежда естествено, слабите да се обединяват, а силните да си съперничат, затова, въпреки изоставането си от държавите от Севера, Югът има едно важно стратегическо предимство: между южните държави липсва характерното за северните напрежение, препятстващо международната солидарност и сътрудничеството им с всеки един от северните блокове.

Основният принцип, върху който се основава меридионализмът, е равенството между държавите, закрепено на международната конференция в Хага през 1907, заслуга за което има и бразилската делегация начело с Руи Барбоса. Актуализацията на този принцип днес изисква отстраняване на юридическите препятствия, така че да се постигне изравняване на икономическите, политически и социални възможности на държавите. Разбира се, идеалният баланс винаги ще си остане утопия. Да не забравяме обаче, че в началото на ХХ век международният арбитраж при разрешаването на конфликтите изглежда малко вероятен, както и, че, въпреки огромните препятствия, системата на международното право постепенно се усъвършенства, като целта е да се постигне по-справедливо разпределение на властта и богатството, каквото е и желанието на повечето хора на планетата.

Едва националната държава придоби идеалната си форма, превръщайки се в основа на политическата организация на обществото, и беше обявено, че тя вече се е изчерпала. Ако обаче количеството на населението не отговаря на европейската формула за националната държава, възниква риск от икономическа и политическа сегрегация, при това не само на периферията, където хората все още се борят за правото да имат свои държави, но и във водещите страни, където населението нараства. В това отношение меридионализмът придобива универсално, а не локално значение: той се обявява против икономическата дискриминация, расовите и социалните предразсъдъци и противопоставянето между държавите от Първия и Третия свят.

Парадоксално е, че в името на нарастващата взаимна зависимост, глобализацията на практика съдейства за задълбочаване на икономическия разрив и разделението на света по такъв ключов признак, като националното богатство. От тази гледна точка, си струва да обърнем внимание на съществуващата тенденция за нарастване на "световната пирамида" надолу, а не нагоре.

Ето защо меридионализмът се опира на реалистичната гледна точка за международните отношения, смятайки за съмнително получаването на "съществена чуждестранна помощ", от богатите държави на Севера. Затова именно Югът следва да поеме инициативата, измествайки вектора на външната политика от икономическо-военния към политико-дипломатическия (което е по-перспективно за държавите от Юга) с цел да бъде съкратен разривът между двете полукълба на планетата.

Днес изглеждат изчерпани не само теорията за икономическия характер на разделението на света, но и конкретните политически инициативи, основани на тази теория. "Неприсъединилите" се държави изпитват криза, аудиторията и влиянието им непрекъснато намаляват, което говори за несъстоятелността на тяхната политика, акцентираща на военно-икономическия сектор, което е подходящо за страните от Севера, но не и за тези от Юга.

Опитът на ЕС вдъхнови плахите опити в сферата на интеграцията на нашия регион, пример за което са МЕРКОСУР и Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС). Изолирани, те не представляват вариант, способен да противостои на петте северни мегаблокове, затова всички инициативи, целящи укрепването на отношения по оста Юг-Юг, са оправдани и ще имат позитивни последици. Те съдействат не само за реализация на теорията на меридионализма, но и помагат за изграждането на нови международни отношения, които да са по-справедливи и балансирани.

За Бразилия меридионализмът е възможност за преодоляване на традиционната дихотомия, за която толкова дълго спориха нашите лидери. Преодолявайки икономизма, той гарантира алтернатива на "пасивната прозападна ориентация", която завинаги би ни превърнала в подчинена държава на международната сцена, както и на агресивната политика на Третия свят, тласкаща Бразилия към изолационизъм. Светът не може да бъде завършен без Бразилия, но и Бразилия не може да бъде мислена, откъсната от останалия свят. И само меридионализмът е в състояние да премахне тази дихотомия.

Задачите на меридионализма

За да формулираме задачите, които стоят днес пред меридионализма, първо следва да обобщим дневния ред на международните отношения, пряко касаещи Южното полукълбо и максимално да се доближим до блока, който би могла да формира около себе си Бразилия.

За разлика от традиционните рецепти за формирането на блокове, меридионализмът не предлага интеграция на държавите, предполагаща гравитацията около един център, а се обявява за тяхното "съчленяване" с цел да бъдат решени конкретни задачи и се постигне по-доброто разпределение на властта. Следователно, той не изисква приемането на устави или конституционни харти, както в случая с Движението за неприсъединяване, а само предлага да се работи съвместно и по-координирано, включително с международните организации (в частност с ООН) с цел подобряване на сътрудничеството между двете полукълба и вътре в тях.

Изправени сме пред множество разнообразни задачи, но прекалената обремененост на дневния ред би се отразила отрицателно върху сътрудничеството, затова е необходимо да се урегулират голям брой въпроси, имайки предвид, че следва да се действа не само в интерес на Юга, макар че, заради нееднородността на визиите на двете полукълба по тях, това никак няма да е лесно.

В случая няма да можем да решим конкретните задачи, стоящи пред Южното полукълбо, използвайки споменатата по-горе методология на Антония Грамши, защото тук става дума не за две автономни системи (както в случая с разделението между Запада и Изтока), а за две части от едно цяло.

В този смисъл, изборът на темите, предложен в настоящата статия, се стреми да разреши вътрешните противоречия на Южното полукълбо и да предложи най-реалистичния и най-малко субективен отговор на три основни въпроса, касаещи цялата планета, макар че, кой знае защо, Северът се опитва да възложи отговорността за решаването им върху нас. Тези проблеми са: наркотиците, външният дълг и стремителното влошаване на състоянието на околната среда.

Тяхното решаване обаче е невъзможно без "духовното разоръжаване", затова меридионализмът изисква осъществяването на ментална революция. Необходимо е да се научим да гледаме на проблемите и през очите на другата страна. Да вземем например ситуацията с външния дълг. Страните от Севера ни налагат драконовски условия за излащането му, действайки с посредничеството на МВФ, без да отчитат понижаващото се икономическо равнище на държавите-длъжници, докато от противоположната страна все по-често се чуват предложения за прекъсване на отношенията между МВФ и Г-77. По-реалистичната и премерена позиция изисква, вместо да се нажежава ситуацията и да се задълбочава конфликтът, да се потърсят други пътища за разрешаването на този проблем, използвайки политически и дипломатически, а не само икономически и идеологически инструментариум. В тази връзка, би било разумно например да се проведе пленарно заседание на ООН, на което да се приеме решение за смекчаване условията на МВФ и да се вземат предвид исканията на Г-77, за да се спаси и усъвършенства международната финансова система, вместо тя да бъде тласната към пропастта.

По същия начин се налага да се действа съгласувано и при решаването на другите проблеми, така че да се избегнат екстремистки действия от страна на една или друга държава. Още повече, че и другите две от споменатите по-горе фундаментални проблеми, представляват международен интерес, но заради лицемерната политика на Севера някои от тях се оказват тема табу.

Да се стигне до общо разбиране за стоящите пред целия свят проблеми и да се формулира съгласувана позиция е може би най-важната измежду задачите, определящи дневният ред на меридионализма.

1993

Литература:

1. Кабрал А. «Третата световна война», Сау-Пауло, 1987

2. Делмас С. «Ядреното оръжие и студената война», Сау-Пауло, 1979

3. Дюпа Г и Сюзиган В. «Новият формат на световната икономика и условията за Бразилия: индустриална стратегия и технологична модернизация», Рио де Жанейро, 1991

4. Грамши А. «Южният въпрос», Рио де Жанейро, 1987

5. Гимараеш К. «Неприсъединяването: криза на идентичността», Рио де Жанейро, 1991

6. Хобсбаум Е. «Големият Грамши: борбата в заточение», Рио де Жанейро, 1974

7. Хесберт Р. «Международните блокове», Сау-Пауло 1990

8. Жагуарибе Х. «Новият световен ред», Сан-Пауло, 1992

9. Лафер С. «Размисли за новия световен ред в условията на трансформация на международната система», Бразилия, 1982

10. Маньоли Д. «За студената война и разведряването», 1988

11. Мело Ж. «Новият световен ред и Бразилия: между пазарния фашизъм и демократизацията на държавата», Сау-Пауло, 1992

12. Пелегрино С.Р. «История на международния ред», Сау-Пауло, 1988

13. Тоста О. «Геополитическите теории», Рио де Жанейро, 1984

* Авторът е професор в Катедрата по политическа география в Университета на Сау Паулу, Бразилия, статията е писана през 1993

{backbutton}

Обясненията на термина ниско интензивен конфликт/война (НИК) са разнообразни и са обект на дискусия, тъй като не съществува много литература, която да е свързана с понятието. По-голямата част от анализите по темата са на американски военни и дават най-вече информация за това, как следва да се използват и развиват методите на нискоинтензивната война^[1].

Началото на формирането на тези методи е поставено, когато през 60-те години на ХХ век президентът на САЩ Джон Кенеди (1961-1963) нарежда да бъде даден енергичен, многостранен отговор на заплахите, свързани с революционните движения в държавите от Третия свят (като Куба, Алжир и Индокитай). Тактиката, която днес е позната като нискоинтензивен конфликт, първоначално се нарича антибунтовническа (counterinsurgency)^[2]. През 1966 държавният секретар по отбраната в САЩ Робърт Макнамара разглежда „ограничената война“ като обещаващ начин за възпиране на комунизма без да е „необходимо да се провокира обществения гняв“^[3]. По времето на „ерата Рейгън” (80-те години на ХХ век) доктрината за антибунтовническите операции е разширена и доразвита с широк набор от други политико-военни и прикрити (тайни) операции. Както е известно, Виетнамската война поражда дълбока и силна обществена съпротива срещу  прекалено продължителните американски военни интервенции в чужбина. На този фон, нискоинтензивният конфликт представлява възможност да се води война, която не се определя официално като такава. В нея не се налага да се използват наборни войски, а използваните военни са малко на брой, т.е. още по-малко ще бъдат върнати в ковчези.^[4]

Нискоинтензивната война като „насилствен мир”

Нискоинтензивната война е позната и като „насилствен мир“, т.е. „сражение, без да изглежда, че се сражаваме“, или пък като „малка война“ (small war). Според Йохан Хиплер, тази стратегия е резултат от желанието на САЩ да съхранят или да възстановят контрола си над страните от Третия свят, както и да обезсилят или разгромят прогресивните правителства и освободителните движения в Латинска Америка, Близкия Изток, Африка и Азия. Ангажирането на Съединените щати в нискоинтензивен конфликт (НИК) става незабележимо, като американската нация нерядко няма точна представа за действията на собственото си правителство. По правило, антибунтовническата стратегия изисква наличието на относително стабилни общи икономически условия. Там, където те не съществуват, програмите за американска икономическа помощ създават изкуствена стабилност. В края на 80-те години на ХХ век 80% от тези помощи отиват в страни от Близкия Изток^[5]. В Латинска Америка разпространението на американско въоръжение и оборудване, под прикритието на борбата срещу разпространението на наркотици, често се използва за антибунтовнически операции^[6].

Нискоинтензивната война е известна още и като „поствиетнамска антибунтовническа доктрина“ (post-Vietnam counterinsurgency doctrine), макар че всъщност историята и започва далеч преди управлението на Джон Кенеди в САЩ. Още през 1898, когато Вашингтон заменя Испания като колониална сила на Филипините, там се разгръща широко движение за независимост, водено от Емилио Агиналдо. В опита си да потуши въстанието, армията на САЩ прибягва до опита, натрупан в периода след Гражданската война и по-точно по време на Индианските войни. Тогава американските военни осъществяват антибунтовническа кампания, която в много аспекти е предвестник на тактиките, използвани по-късно в Индокитай. За да бъде ерозирана подкрепата за бунтовниците, големи територии са оставени без храна и хиляди цивилни са насилствено изселени. За три години, около 220 000 филипинци умират в битки или от глад. И днес американските експерти по антибунтовнически операции все още изучават потушаването на филипинското въстание за да използват опита от него в днешните нискоинтензивни бойни действия. В раздела „Контрол на ресурсите и населението“ на проекта Army-Air Force Joint Low-Intensity Conflict Project (JLICP) се прави заключение, че грубата сила и планираният глад могат да бъдат ефективна, нискоинтензивна стратегия за водене на война, ако съществува „политическата воля“ те да бъдат използвани^[7].

Победата обаче изисква политическа воля да се използва пълен контрол над населението и правителството. Този ранен американски опит е типичен пример за тотален контрол над населението и ресурсите. Бунтовниците първо са отделени от гражданското население чрез мерки за сигурност, включващи изселване, въвеждане на нощен час и създаване на предшествениците на днешните „свободни за стрелба зони” (free-fire zones). Преместването на населението, комбинирано с операции за лишаване от храна (food denial operations), помага за потушаване на бунтa на Филипините^[8].

По време на имперската епоха, в по-голямата част от своите кампании, британците също използват стратегии, които не привличат внимание и остават незабелязани за широката общественост. Малцина поданици на Обединеното кралство или представители на международната общност обръщат внимание на неясните и скрити конфликти в Палестина или джунглите на Бирма. По този начин Великобритания получава възможността да разработи (на базата на опитите и грешките) сполучливи методи за действие в силно контролирана среда, далеч от обществените критики и внимание. Повечето британски кампании в периода непосредствено след Втората световна война се водят преди началото на ерата на широкото телевизионното отразяване, а военните на Нейно Величество са в състояние да контролират кореспондентите на вестниците^[9]. Способността да се запази клането в Батанг Кали, Малая от 1948 в тайна, чак до 1970 свидетелства за умението на Великобритания да укрива информация от западната преса^[10]. По-късно обаче нещата се променят - така, значителното телевизионно и вестникарско покритие по време на Аденската кампания (1964-1967) създава нежелана гласност, която също допринася за британското поражение.^[11]

Според високопоставения служител в администрацията на Джон Кенеди Ричард Бърнет, американските политици вярват, че са загубили Виетнамската война, защото медиите и пацифистките движения са парализирали волята на народа за победа (например чрез показването на снимки на изгорени с напалм деца)^[12]. По думите на американските наблюдатели, САЩ са търсили начин едновременно да запазят позицията си на велика сила в международната политика и да продължат да бъдат демокрация. Напрежението, между проектирането на сила навън и отстояването на свободата във вътрешната политика, е особено високо, когато американските военни са използвани за цели, които американският народ или не разбира, или не подкрепя. Нискоинтензивното водене на война е стратегия, позволяваща да се използва военна сила без за това да е налице обществена подкрепа. Според Бърнет, някои военни ръководители вярват, че тази стратегия не може да има успех без наличието на цензура. С други думи, ако стане известна на широката общественост, подобна политика може да ерозира легитимността на правителството или държавата, която води НИК и в крайна сметка да доведе до поражение и оттегляне.

Знаков пример в това отношение е ситуацията в Чиапас през 1993 и отразяването и в американските медии^[13]. Мексиканската журналистка Долиа Естевес твърди, че ако партизанските дейности в тази южномексиканска провинция са били отразени в големите американски вестници, договорът за NAFTA е щял да бъде отхвърлен^[14].

В случая става въпрос за споразумение, което може да бъде възпрепятствано от медиите. Може обаче да има и много други цели, които да не бъдат постигнати поради изтичане на информация от територията, на която се води конфликтът, към обществото на външната сила, използваща нискоинтензивни методи за водене на военни действия. Това е причината информационното затъмнение, или поне информационното филтриране, да е сред най-важните аспекти за осъществяване на нискоинтензивен конфликт.

Терминология и обхват на ниско интензивния конфликт

Откакто съществува, понятието за нискоинтензивен конфликт търпи промяна и се използва по различен начин. Първоначално с него се обозначава ограничената война, която се е реализира с широк набор от икономически, политически и военни средства, като основната й цел е да се контролира и прикрива информация, способна за окаже влияние върху общественото мнение и да породи затруднения във военнополитическата стратегия. Впоследствие, нискоинтензивният конфликт се свързва най-вече с количествените измерения на понятието: мащаб на използваните военни ресурси, брой жертви, размер на материалните щети и т.н. Тоест, в оригиналния вариант на нискоинтензивната стратегия за водене на война е залегнала качествената характеристика, свързана с контрола на информацията и прикриването й от общественото мнение. В резултат от последвалата еволюция на понятието, то започва за се свързва по-скоро с количествените показатели на конфликта. В настоящата статия, под нискоинтензивен конфликт се разбира първоначалната дефиниция на понятието, свързана с първостепенното значение, което придава политическото и военното ръководство на ограничаването на информацията и невъзможността тя да достигне до обществеността, при осъществяването на НИК.

Спектърът на конфликта теоретично разделя въоръжените конфликти на такива с „ниска“, „средна“ и „висока“ интензивност, в зависимост от степента на използваното насилие и военна мощ. Партизанските войни и други ограничени конфликти, водени срещу нередовни части, се определят като „нискоинтензивни конфликти“, регионалните войни водени с модерно оръжие пък се смятат за „средноинтензивни конфликти”, а глобалните неядрени сблъсъци (като Първата и Втората световна война), както или ядрените конфликти спадат към „високоинтензивната“ категория.^[15] Интензитетът на конфликта може да бъде измерен по различни начини. Възможни показатели са степента на смъртоностност на използваните въоръжения, броят на жертвите и степента на разрушенията, броят на ангажираните в него хора, количеството на изразходваните материални ресурси, продължителността на конфликта и общественото възприятие за него^[16]. Основен проблем е, че интензивността е относително понятие, което прави постигането на консенсус за дефинирането му трудно постижимо, поради това, че тя варира в зависимост от гледната точка. Понеже предизвикателствата, свързани с революциите в Третия свят (които често включват партизански методи) са колкото политически, толкова и военни, отговорът е също толкова широкообхватен. Основната цел на нискоинтензивната стратегия за водене на война е да откъсне антиправителствените бунтовнически сили от населението^[17]. В усилията си да изяснят съдържанието на термина НИК, за някои автори е по-лесно да опишат, какво не представлява нискоинтензивният конфликт. Той очевидно не е пряк сблъсък между две суперсили на тяхна територии и между въоръжените им сили (ядрени или неядрени), още по-малко пък може да се сравнява с мащабната конвенционална война.

В изследване на RAND Corporation, Кенет Соломон признава заслугата на Реджиналд Фармър за разработеният от него график на риска и вероятността, свързани с безопасността на ядрените реактори. Схемата му скоро се разпространява и в ядрената стратегия, и в създаването на конфликтен спектър (ниско -, средно- и високоинтензивни конфликти)^[18].

Същността на понятието нискоинтензивен конфликт може да се разглежда в широк и тесен смисъл. В широк смисъл, дефиницията на нискоинтензивния конфликт го разглежда като нещо повече от просто ниво на насилието. Според финалния доклад на USLICP, нискоинтензивният конфликт е, на първо място, среда (обстановка), в която се появява конфликтът, и, на второ - серия от гражданско-военни действия и операции, които се извършват в тази среда.^[19]

В тесен смисъл, обяснение на нискоинтензивния конфликт е дефиницията, предлагана от различни организации, които поддържат база данни и проследяват тенденциите в международните конфликти. Така например, USCD/PRIO Armed Conflict Dataset определя като нискоинтензивни конфликти тези, в които броят на жертвите във въоръжените сблъсъци е по-малък от 1000^[20]. На свой ред, Стокхолмският институт за изследване на мира (SIPRI) определя конфликтите като високоинтензивни, нискоинтензивни и насилствени политически конфликти. Високоинтензивният конфликт се дефинира като въоръжен конфликт с над 1000 жертви в сраженията, нискоинтензивни конфликти са тези, при коиото броят на жертните варира между 100 и 1000; докато при насилствените политически конфликти броят на жертвите във въоръжени сблъсъци трябва да е под 100^[21].

Друга популярна дефиниция на нискоинтензивния конфликт е: ограничена политико-военна борба за постигане на политически, социални, икономически или психологически цели. Обхватът му варира от дипломатически, икономически и психо-социални принуди до тероризъм и въоръжено въстание. Като цяло, нискоинтензивният конфликт е ограничен географски и често се характеризира с определени рамки на използваните в него въоръжения, тактики и ниво на насилие^[22]. Целта на военните операции в рамките на нискоинтензивната стратегия не е да бъдат унищожени бунтовническите сили, а да ги накарат да се оттеглят като унищожат бунтовническата инфраструктура.

Според група изследователи^[23], анализиращи ефектите на нискоинтензивната война срещу движението на сапатистите в провинция Чиапас (Южно Мексико), най-важните компоненти на нискоинтензивното водене на война в тази мексиканска провинция включват:

- укрепване на техническите, материални и символни аспекти на мощта на армията.

- опит да се легитимира правителството.

- предотвратяване на възможността повече хора да се присъединят към бунтовниците, подкопаване морала на онези, които вече участват, и изолиране на привържениците на сапатистите.

- минимизиране на международната подкрепа и солидарност към сапатисткото движение^[24].

Това са основните методи, които се прилагат от правителствата, участващи в нискоинтензивен конфликт с различни вътрешни играчи (организации, групи и т.н.). В настоящата статия се използва широкият смисъл на понятието НИК, като среда, в която се прилагат комбинация от политически, икономически и военни средства за постигането на различни задачи, като основната цел на стратегията на НИК е да се запази контрола над информацията за провеждането или степента на ангажираност в конфликта. За да се разбере същността на НИК, по долу ще се опитам да очертая основните характеристики и отличителни черти на тази стратегия.

Критерии за дефиниране на нискоинтензивния конфликт

Понякога нискоинтензивният конфликт се дефинира като нов тип война, която заема междинно място между горещата и студената война. Друга теория пък определя НИК като конфликт между недържавен играч и държава, в чиито рамки недържавният играч иска да свали съществуващото правителство и да заеме неговото място или пък цели отделяне на определена територия и създаване на нова независима държава. Тоест, става дума за борба за власт в рамките на дадена държава. НИК обаче може да бъде определен и като конфликт между две държави. Например, когато „държава А” подкрепя антиправителствени групировки в „държава Б”, или използва икономически и дипломатически натиск върху „държавата Б”, за да свали правителството й. Освен това, понятието конфликт с ниска интензивност може да се използва за характеризиране на етап от развитието и жизнения цикъл на конкретен конфликт^[25].

Както вече споменах, първоначално доктрината за нискоинтензивен конфликт е известна като антибунтовническа (counterinsurgency) доктрина. С термина „бунт' (въстание, insurgency) се обозначава организирана, продължителна политико-военна борба, целяща да отслаби контрола и легитимността на правителството, като същевременно укрепва позициите на бунтовниците. Последните обикновено се стремят да премахнат съществуващия социален ред и да преразпределят властта в страната, или пък да се освободят от контрола на държавата, като формират автономна област. Въстанието винаги е форма на вътрешна война, за разлика от преврата и революцията, която може да се превърне в такава война, ако не постигне незабавна развръзка^[26]. Във вътрешният въоръжен конфликт участват правителството на дадена държава както и един или повече вътрешни играчи, които му се противопоставят^[27]. Това са конфликти в рамките на държавата, които винаги съдържат и някакъв елемент на гражданска война.

Едно възможно изключение от това правило е т.нар. „освободително бунтовническо движение“, в рамките на което местни сили се стремят да прогонят или да свалят това, което те самите възприемат като чуждестранно или окупационно правителство^[28].

Участието на външни играчи във вътрешните войни води до интернационализацията на конфликтите. По време на студената война, СССР и САЩ бяха ангажирани с много такива конфликти. Днес има значителен брой субекти, спадащи към категорията на „провалите се държави”. Много често те са разкъсвани от вътрешни въоръжени конфликти, които се оказват подходяща среда за развитието на терористична активност и често са обект на интервенция от страна на външни сили.

Държавният департамент по отбраната в САЩ дефинира нискоинтензивния конфликт като политико-военно противопоставяне между спорещи държави или групи под (прага) на конвенционалната война, но над (прага) на рутинната, мирна конкуренция между държавите. То често включва продължителна борба на съперничещи си принципи и идеологии. Нискоинтензивният конфликт се простира от подривната дейност до използването на въоръжена сила. Той се осъществява чрез комбинация от средства: политически, икономически, информационни и военни. Нискоинтензивните конфликти се развиват предимно в Третия свят, но последиците от тях пряко касаят регионалната и глобалната сигурност^[29].

Въпреки наличието на подобна дефиниция, липсва консенсус относно същността на НИК, както и по въпроса, какво точно представляват този тип конфликти. Според Майкъл Клеър, основните активности, имали място в миналото в рамките на НИК, могат да бъдат обобщени в шест категории: чуждестранна вътрешна отбрана (foreign internal defense), (про)-бунтовничество, (pro-insurgency), мирновременни извънредни операции (peacetime contingency operations), противодействие на тероризъм (terrorism counter action), операции срещу наркотиците (anti-drug operations) и мироопазващи операции (peace-keeping operations)^[30]. Изброените категории показват, че НИК е концепция с много широк обхват. Става дума за конфликт, в който военният компонент може да прикрива фундаментални социално-политически проблеми и цели. Това е конфликт, който най-често се води в развиващите се страни и притежава потенциал за висока ескалация.

Някои от характеристиките на нискоинтензивния конфликт като политическата среда, операционната среда, замесените страни, културният контекст, използваните средства и т.н., могат да варират В същото време обаче, нискоинтензивните войни имат и общи черти, отличаващи ги от „обичайната“ война. В своите анализи, Дейвид Чарлз очертава основните различия между нискоинтензивния конфликт и обикновената, „класическа” война^[31].

На първо място, политиците трябва да контролират мислите и действията на въоръжените сили на фронтовата линия. В „обичайната” война политическите фактори и съображения са поверени на най-високото ниво на политическата и военната власт - така войските могат да се съсредоточат върху постигането на военна победа над противника. Когато става въпрос за високоинтензивни ситуации, ясно може да се разграничи политическия от военния аспект. От друга страна, в нискоинтензивния конфликт всяко действие може да има силно политическо влияние. Липсва ясна граница между политическите и чисто военните аспекти на воденето на войната. Затова обикновеният войник трябва да има представа за политическата последици, които могат да имат действията му и необмисленото използване на сила. Освен това, съществуват и ограничения за използването на сила - някои оръжия могат да бъдат използвани в ситуация на високо интензивен конфликт и „обичайна” война, но да се смятат за недопустими в нискоинтензивния конфликт. Друго ограничение е (често) близката и (понякога) необходима връзка с гражданските власти. Операциите могат да получат полицейски характер там, където целите са различни - така например залавянето на определено лице да е по-важна задача, отколкото неговото елиминиране. Крайният резултат в конфликта се определя от политически и нематериални фактори, а не чрез военни действия, което води до фрустрация сред войниците и до определена степен на гражданско-военно противопоставяне^[32].

На второ място, една от характерните черти на НИК произтича от самата концепция за ниската интензивност. Броят на хората, ангажирани в провеждането и броят на жертвите във всеки един момент е малък и обхватът на оръжията и мащаба на операцията са ограничени. НИК обикновено се свързва с действия по суша (т.е. с използване на пехота)^[33]. Трябва да се има предвид, че с продължаването на конфликта може значително да нарасне използваният военен потенциал (най-вече броят войници), както и количеството на общите жертви. Тоест, да се получи „натрупване“ във времето, което да доведе до сравнително по-голям брой жертви, отколкото в някои наепродължителни високоинтензивни конфликти.

На трето място, операциите извършвани от противника, са прикрити и тайни. Партизаните и терористите са незабележими сред населението и е почти невъзможно да бъдат идентифицирани. Ето защо, макар и трудно, събирането на достатъчно разузнавателна информация и сътрудничеството с местните власти, полицията и населението е от ключово значение за провеждане на операциите^[34].

Четвърта характеристика е голямото значение на психологическите фактори. Материално по-слабите бунтовнически групи са в изключително неизгодна позиция, освен ако не се ползват с имиджа на „силни и справедливи”. От друга страна, властите трябва да се стараят да действат по начин, който да не създава представа за тях като жесток и отчужден от народа субект. Войните се водят в две направления– по едното сблъсъкът е въоръжен, по другото той е между различни идеологии^[35]. Тези които се конфронтират във войните между идеологии могат да избират мащаба на битките за да  компенсират своите недостатъци в количествен план и да не се събразяват със социалните правила, изискващи да спечелят с ненасилствени средства правото да управляват. Армия, която трябва да се справя с подобна заплаха, следва да действа без да може да се възползва от превъзхождащата военна мощ, с която разполага^[36]. Ако тя реши да използва срещу бунтовниците или терористите мощни оръжия най-вероятно е от тях да пострадат и мирни граждани. Твърде силна и нецелесъобразна реакция на правителството би могла да накара местното население да подкрепи бунтовническите групи и е много вероятно да породи критики от страна на международната общност във връзка с тези действия. В съвременните условия използването на прекомерна сила, извършването на престъпления или просто грешки, водещи до загуби (най-вече сред цивилното население), трудно могат да бъдат прикрити, поради разнообразните канали за разпространение на информацията. Тоест, всяко военно престъпление или грешка може за кратко време да бъде разпространено в информационната среда и да предизвика значителни политически сътресения и реакции.

Петият аспект касае същността на използваните тактики. Бунтовниците, терористите и партизаните избягват да влизат в мащабни преки сблъсъци и предпочитат нестандартните, асиметрични тактики (партизански нападения, засади, политически убийства, отвличания, бунтове, взимане на заложници и екзекуции). Затова властите следва да са подготвени със средства и възможности да прилагат мерки, които да отговарят адекватно на такива тактики, съзнавайки, че убежденията (мнението) на местните жителите са по-важни от физическото и количествено превъзходство. Властите се нуждаят от търпение, тъй като НИК е различна от обичайната война, поради това, че последиците (резултатът) на този вид борба не се определя от единично решително сражение, а бунтовниците често са в състояние да водят борбата си през дълъг период от време^[37]. От друга страна, бунтовническите сили нямат нужда физически да сдържат или унищожат централната власт и нейните въоръжени сили, достатъчно е да се стремят да продължават борбата максимално дълго, за да изтощят противника си и така да го принудят да преговаря^[38].

От изброените характеристики може да се направи заключение, че от гледна точка на правителството е необходимо да се спазват три основни принципа при осъществяването на НИК. На първо място, необходима е ясна и постижима политическа цел. Вторият принцип е армията да поддържа близки отношения с гражданските власти, а третият - да се спечели доверието и подкрепата на местното население. Това ще позволи да бъде защитена основната част от населението и да се изолират бунтовниците.^[39]

В случаите, когато в тези конфликти има намеса на външен играч, е важно да се осигури подкрепата на собственото население. Както беше отбелязано по-рано, първоначално класическият вариант на доктрината за нискоинтензивния конфликт, включва прикриването на войната от общественото мнение на външния играч.

За да бъдат постигнати и спазвани тези принципи е необходимо да се постигне органичен синтез между военни, икономически, социални и психологически средства. Важен фактор е търсенето на баланс между тях. Освен това трябва да се има предвид, че същността на феномена не е физическата интензивност на конфликта, а специфичното значение на политическите и социалните фактори. Популярните думи на Карл фон Клаузевиц, че войната е продължение на политиката имат изключително значение. В нискоинтензивната война ролята на политиката е важна и самата война е силно зависима от политическата ситуация. НИК е борба за подкрепата на местното население и за легитимност. За разлика от традиционната война, тук военното превъзходство не е решаващо до такава степен. В дългосрочен план победителят се определя по-скоро от политическите и социално-психологически фактори.

Дефиниция на нискоинтензивния конфликт

В настоящата статия нискоинтензивният конфликт се анализира и дефинира не само чрез своите количествени, а и чрез качествените си характеристики, защото в дългосрочен план социалните, информационните и психологическите измерения на съвременните конфликти стават все по-решаващи. Ето защо авторът поставя акцент върху класическите характеристики на НИК, свързани с контрола на информацията и възпрепятстването на достигането й до обществеността.

Съвременната концепция за нискоинтензивния конфликт включва използването на широк спектър от военни средства (от пехота до свръхточни безпилотни самолети), но в ограничен мащаб – с цел да се елиминират конкретни бунтовнически единици или определена част от инфраструктурата им. НИК се осъществява чрез обширна комбинация от военни, политически, информационни, социални и психологически средства. Като акцентът е не само върху материалния интензитет на конфликта, а и върху основния смисъл на концепцията – запазването на контрола над информационната среда с цел да се избегне влиянието на общественото мнение върху нискоинтензивната стратегия, тъй като то има потенциала да я доведе до провал. Ето защо основните цели на съвременната тактика за нискоинтензивно водене на война са две: да се спечели подкрепата на местното население чрез изграждане на желаните положителни представи и да не се позволява на общественото мнение в собствената страна да осъществи натиск върху политическото и военното ръководство относно целесъобразността на конфликта. Тоест, на преден план излиза съревнованието между принципите, идеологиите, ценностите и религиите, но най-вече образите, които се изграждат в информационно-конфликтната среда. Постигането на двете цели трябва да става в синхрон, поради зависимостта им една от друга. Така например, провалът на усилията да се гарантира подкрепата на местното население може да доведе до всеобща съпротива, която, от своя страна, да доведе до повишаване на обхвата и смъртоносния характер на конфликта. Това пък може да навреди на имиджа на интервениращата държава и да породи натиск от страна на общественото мнение в нея.

При подобно развитие, появата на такъв обществен натиск (в интервениращата държава) може да доведе до оттегляне на ресурси и до провал в борбата за спечелване на местното население в страната-обект на НИК. И в двата случая основните инструменти на съвременния ниско интензивен конфликт са информационните средства, чрез които се изграждат образи и представи както в местното общество, така и в световната общественост. С други думи, мощта, основаваща се на контрола над информационните потоци, е в основата на успешната стратегия. НИК може да преминава през „приливи и отливи“, а продължителността му да е се окаже по-голяма от очакваната, освен това прекратяването му, по правило, става трудно. Характерно е, че в рамките на този тип конфликти никога не се достига критичната маса от хора, материали и воля за решителна победа. Освен това НИК е инструмент и среда използвана от по-слаби държави, групи и движения, които търсят някаква отстъпки или придобивки.

Развитието на технологиите винаги предизвиква дълбока промяна в начина, по който военните и политическите лидери подхождат към войната. Нападението и отбраната притежават различни механизми в различните епохи. Така например, въздушното превъзходство става изключително важно по време на Първата световна война и така се разширява полето на действие на въоръжените сили. В съвременните конфликти изключително важната за крайната победа битка „за сърцата и умовете на хората“ се води в медийното и киберпространството, представляващи разширение на полето, в което се води войната.

В заключение, може да се направи обобщение на основните характеристики на нискоинтензивния конфликт. Той включва следните ключови елементи:

- обширна комбинация от политически, военни, информационни, социални и психологически средства;

- използването на широк спектър, но ограничени по мащаба си, военни средства;

- основната задача е запазването на контрола над информационната среда.

* Авторът е специалист по международни отношения, национална сигурност и отбрана, докторант в УНСС

Бележки:

[1] В настоящата част свързана с концепцията за ниско интензивен конфликт, сегашната разработка се основава преобладаващо на изследванията на Kristiina Koivunen “The Invisible War in North Kurdistan” ;Yoshio Katayama “Redefinition of the Concept  of Low-Intensity Conflict”; Klare, Michael, Kornbluh, Peter Low-Intensity Warfare: Counterinsurgency, Proinsurgency and Antiterrorism in the Eighties”

[2] Maechling, Charles “Counterinsurgency: The First Ordeal by Fire” 1987, стр. 21-22

[3] Barnet, Richard “The Cost and Perils of Intervention” 1987 стр., 207

[4] Klare, Michael, Kornbluh, Peter “The New Interventionism: Low-Intensity Warefare in the 1980s and Beyond стр. 3-9

[5] Hippler, Jochen “Low-Intensity Warfare: Key Strategies for the Third World Theater” 1987 стр. 33-34

[6] Morin, Jose Luis “An Indigenous People’s Struggle for Justice” Covert Action Quarterly No.48, 1994, стр.43

[7] Bello, Walden “Counterinsurgency: Proving Ground: Low-Intensity Warefare in Philippines 1987, стр. 159; и Hippler, Jochen “Low-Intensity Warfare: Key Strategies for the Third World Theater” 1987 стр.33

[8] Joint Low-Intensity Conflict Project Final Report, 1986, 2-3 вж. Bello 1987, стр. 158

[9] Вж. Knightley, Philip, „The First Casualty“, New York, Harcourt Brace Jovanovich, 1975

[10] Вж. Anthony Short, „The Communist Insurrectioni nMalaya“(London: FrederickMüller, 1975, стр.166-69

[11] Вж  Backett, Ian“Modern Insurgencies and Counter-Insurgencies. Guerillas and Their Opponents Sincе 1975”, Rutledge, 2001 стр. 158

[12] Barnet, Richard “The Cost and Perils of Intervention” 1987 стр. 208, 220

[13] През 1993 преговорите за NAFTA, касаещи свободната търговия между Мексико и САЩ, са в напреднала фаза. Въоръженият конфликт в Чиапас започва през май 1993. В края на май 1993 мексиканската армия дава начало на масирана операция в областта с цел да бъдат открити и разгромени партизаните. Много от мексиканските всекидневници, както и различни европейски медии, отразяват новините, но в САЩ, на практика, липсва сериозно отразяване на кампанията.

[14] Estévez, Dolia “Chiapas: An Intelligence Fiasco” Covert Action Quarterly, 1994, стр. 47

[15] Klare и Kornbluh 1987, стр. 6-7

[16] Вж. Osborn, George, Taylor, William, “The Employment of Force: Politico-Military Considerations,” стр.20-21.

[17] Вж. Hippler 1987, стр. 34 и Klare and Kornbluh 1987, стр.5-6

[18] Howard, Lee Dixon, “Low Intensity Conflict. Definition and Policy Concerns”Army Air-Force Center for Low Intensity Conflict, June, 1989, достъпно към януари 2013 г. на: www.dtic.mil/dtic/tr/fulltext/u2/a209046.pdf стр.3

[19] US Army Joint Low-intensity Conflict Project Final Report, 1986, 4 цитиран в: Klare и Kornbluh 1987, стр.7

[20] Hewitt, J., Gurr, Ted, Wilkenfeld, Jonathan “Peace and Conflict”2010 стр. 29

[21] Kuna, Mohammad, “The State of Conflict in Africa” ,стр 2 достъпно към 26.10.2012г. на адрес: http://www.academia.edu/255539/The_State_of_Conflict_in_Africa

[22] US Army and Тraining Command, 1986, 2 цитиран в. Kristiina Koivunen “The Invisible War in North Kurdistan” стр. 43

[23] Angelica Inda, Andrés Aubry, Gustavo Castro и Ines Castro.

[24] Castro, Ines “Psychological Warefare in an Urban Context. Threats, Hostilities, and Attacks” 1998 цитирана в: Kristiina Koivunen “The Invisible War in North Kurdistan” стр. 45

[25] Вж. Гочев, Атанас „Конфликтът – ранно сигнализиране и превантивна дипломация“, Албатрос, 2012, стр. 297

[26] Headquarters Department of the US Army, “Counterinsurgency” June, 2006, достъпно към април 2013 г. на http://www.fas.org/irp/doddir/army/fm3-24fd.pdf стр.1-2

[27]Hewiit, Joseph, Gurr, Ted “Peace and Conflict 2010” Center of International   Development, University of Maryland, 2010, стр.29

[28] Headquarters Department of the US Army, “Counterinsurgency” стр. 2 достъпно към

[29] Department of Defense цитиран в Yoshio Katayama “Redefinition of the Concept  of Low-Intensity Conflict” стр. 1

[30] Klare, “The Interventionist Impulse: U.S. Military Doctrine for Low -Intensity Warfare,” стр.53-56.

[31] Вж. Katayama, Yoshio “Redefinition of the Concept  of Low-Intensity Conflict”, NIDS, Japan, достъпно към 04.04.2013 г. на http://www.nids.go.jp/english/publication/kiyo/pdf/bulletin_e2001_3.pdf

[32] Charters, David A.,”From Palestine to Northern Ireland: British Adaptation to Low-Intensity Operations”, London. Brassey’s Defence Publishers, 1989 г.,  стр.171-72.

[33] Пак там, стр.172-73.

[34] Пак там, стр.173.

[35] Tugwell, Maurice, “Adapt or Perish: The Forms of Evolution in Warfare,” в Charters & Tugwell “Armies in Low-Intensity Conflict - A Comparative Analysis” London: Brassey’s Defence Publishers, 1989 г стр.9.

[36] Пак там стр.13.

[37] Charters, David, 1989 г. стр. 174-75.

[38] Smith, M.L.R., „Fighting for Ireland? „ London, Routledge, 1995 стр.36.

[39] Charters, David, 1989 г. стр. 194-95.

{backbutton}

Историята на съвременната политическа наука, до голяма степен, е история на непрекъснатата борба между две парадигми, т.е. две визии за основите на международното право и средствата за стабилизиране на международните отношения. Представителите на едната, чиито корени могат да се открият във философията на стоиците и библейския постулат за единството на човешкия род, а също във възгледите на средновековния испански теолог Франсиско де Витория и големия философ от ХVІІІ век Имануел Кант, смятат, че стабилният международен ред може да бъде изграден и запазен само, ако се опира на универсалните морални принципи и базиращите се на тях правни норми. За първи път в политическата практика тази парадигма на политическия идеализъм бива изцяло въплътена в разработената под ръководството на американския президент Удроу Уилсън програма на постоянно действащата универсална междуправителствена организация – т.нар. Общество на народите, замислена като гарант и инструмент на новия международен ред, наложен след Първата световна война.

Основните идеи на другата парадигма – тази на политическия реализъм – могат да се открият още в „Историята на Пелопонеската война” на древногръцкият историк Тукидид, във възгледите на италианския политически мислител Николо Макиавели, а също на английските философи Томас Хобс (и неговата теория за естественото състояние) и Дейвид Хюм (отстояващ терорията за политическото равновесие), германския генерал Карл фон Клаузевиц и други. Още през 1932, в книгата си „Моралният човек и аморалното общество, американският теолого Райнхолд Нибур остро критикува пацифизма на идеалистите и тяхното късогледство пред лицето на надигащата се нацистка опасност. В началото на Втората световна война в сравнително самостоятелен клон на това направление в политическата мисъл се превръща геополитиката (Хилфорд Макиндер, Никълъс Спайкмън, Алфред Маън и други). За истински „баща-основател” на теорията на политическия реализъм обаче, с основание се смята професорът от Чикагския университет Ханс Моргентау (1904-1979). Още първото издание на книгата му „Политическите отношения между нациите. Борбата за власт и мир” („Politics among Nations. The struggle for Power and Peace”), появила се през 1948, поражда огромен интерес в научните и политическите среди не само в САЩ, но и в другите западни държави.

Кариерата на Моргентау

Ханс Моргентау е роден на 17 февруари 1904 в Кобург, Германия. Учи в университетите на Франкфурт и Мюнхен, след което преподава право в Мюнхенския университет. От 1932 до 1935 учи публично право в Женевския университет, а през 1935-1936 продължава специализацията си в Мадридския университет.

През 1937, спасявайки се от нацистите, Моргентау емигрира в САЩ. Случилото се в Германия след идването на Хитлер на власт, оказва сериозно влияние върху по-късните му трудове в сферата на теорията на международните отношения, в които той твърдо отстоява научния подход към политиката, в разрез с нацистката теория, пропита от краен национализъм и ксенофобия. След като се преселва в САЩ, Моргентау преподава в Бруклинския университет (1937-1939), университета на Канзас Сити (1939-1943) и Чикагския университет (1943-1971), а през последните години от живота си (от 1975) – в Новата школа за социални изследвания. През 1944-1961 той оглавява Центъра за изучаване на американската външна и военна политика в Чикаго и нееднократно е назначаван за външнополитически съветник на американското правителство. Моргентау умира на 19 юли 1979.

"Politics Among Nations. The Struggle for Power and Peace"

Книгата "Политическите отношения между нациите. Борбата за власт и мир" е публикувана за първи път през 1948 и с основание се смята за класическа в теорията на международните отношения. В нея се анализират съществените промени, станали на световната сцена през 40-50-те години на ХХ век. Провалът на Обществото на народите и началото на Втората световна, а след това и на студената война водят до криза на идеалистическия подход към международните отношения: става очевидна илюзорността на опитите за изграждане на световен ред, базиращ се единствено на универсалните ценности и общите интереси на държавите.

В знаменития си труд Ханс Моргентау формулира основните принципи на политическия реализъм. На първо място, авторът обосновава тезата, че в основата на международната политика са законите на политическото поведение, чиито корени следва да се търсят в самата човешка природа. Според Моргентау, историята на политическите идеи представлява борба между две гледни точки за природата на човека, обществото и политиката. Представителите на едната вярват във възможността за формирането на рационален и, едновременно с това, базиращ се на моралните принципи политически ред. Те вярват, че човек поначало е добър по природа и, че обществото може да се усъвършенства по пътя на образованието и реформите. Привържениците на другата гледна точка - т.е. на концепцията на политическия реализъм, пък смятат, че светът е несъвършен и за да се формира рационално обоснован политически ред, следва да се отчита несъвършенството на човешката природа. Според тях, за съвременния свят са характерни конфликтите между различните интереси, което пък означава, че съществуването на всички плуралистични общества се основава на баланса между интересите, т.е. на "система от сдържания и противотежести".

Шестте принципа на политическия реализъм

Първият принцип на политическия реализъм е свързан с вероятностния карактер на политическата активност в сферата на международните отношения. За Моргентау политическия реализъм е доктрина, отчитаща противоречивите страни на човешката природа и признаваща ограничените възможности за изграждането на справедлив и морален политически ред. Освен това политическият реализъм се основава на тезата, че всички действия за усъвършенстване на обществото имат рисков характер.

Вторият принцип на политическия реализъм е този за националните интереси, разбирани в термините на властта и мощта. Концепцията за националния интерес позволява международната политика да се разглежда като относителнонезависима от такива сфери като икономиката, религията, или етническите отношения. Моргентау посочва, че без тази теоретична предпоставка, създаването на теорията на политиката е невъзможно. Според него, именно понятието за интереса, тълкуван в термините на властта и могъществото, дава възможност за теоретично разбиране на международните отношения и международната политика.

Третия принцип на политическия реализам е, че той освобождава теорията на международните отношения от две заблуди - изучаването на мотивите и намеренията, стоящи в основата на политическите действия, и изследването на идеологическите предпочитания на субектите на международните отношения. Според Моргентау, схващането, че ключ към разбиране на външната политика могат да бъдат изключително мотивите на държавниците е погрешна. Външната политика не може да се разглежда през призмата на психологическите феномени.

Четвъртият принцип на политическия реализъм е свързан с динамичното разбиране за националните интереси. В тази връзка Моргентау посочва, че: "политическият реализъм разглежда концепцията за интереса, тълкуван в терминологията на властта, не като установена веднъж завинаги и неподлежаща на промени, а като зависима от ситуацията". Тоест, интересите се променят в зависимост от историческите условия. Тук Моргентау цитира Макс Вебер, според който интересите (материални и идеални), а не идеите определят типа на социалното действие. Различните видове интереси, определящи политическите действия, се формират през конкретен исторически период и в конкретен политически и културен контекст.

В този смисъл интересите представляват дългосрочни стандарти, по които може да се съди и да се оценяват политическите решения и действия. Съвременните връзки между интересите и националната държава са продукт на историята и, следователно, могат да променят конфигурацията си. Тук Моргентау си задава въпроса: как може да бъде трансформиран съвременният свят? Връзката между националните интереси и техния продукт - държавата, с течение на времето може да изчезне. Политическият реализъм не отрича, че съвременното деление на света на отделни национални държави може да бъде заменено от съюзи между държави или други образувания.

Петият принцип акцентира върху това, че политическият реализъм отрича тъждествеността между морала на конкретна нация и универсалните морални закони. Прокарвайки различие между истината и мнението, той разграничава и истината от идолопоклонството. Всички нации са подложени на изкушението (и само малко от тях са в състояние достатъчно дълго да му се противопоставят) да представят собствените си цели и действия като проява на универсалните морални принципи. Едно нещо е да знаеш, че нациите са субекти на моралния закон, а друго - да налагаш кое е добро и кое лошо в отношенията между нациите. Съществува несъответствие между вярата, че всичко се подчинява на Божията воля и убеждението, че Бог винаги е на нечия страна. Отъждествяването на политическите действия на конкретна държава с волята на Провидението не може да се оправдае от морална гледна точка, тъй като това, по същество, е проява на такъв сериозен грях, като гордостта, в който и гръцките трагици, и библейските пророци упрекват както управляващите, така и управляваните. Подобно осъждествяване е опасно и от политическа гледна точка, тъй като може да породи изкривена визия за международната политика и, в крайна сметка, да доведе до това, държавите да се стремят да се унищожат взаимно, уж в името на моралните идеали или дори на Бог.

Тоест, съществува огромна разлика между политическия реализъм и другите теоретични школи. В същото време, теорията на политическия реализъм често се разбира и тълкува неправилно, макар че в нея няма противоречие между изискванията на рационализма, от една страна, и тези на морала - от друга.

Шестият принцип на Моргентау е, че политическата сфера притежава собствена специфика, подобно на икономическата, правната или етичната. Политическият реалист разсъждава в термините на интереса, определян като власт, по същия начин, по който икономистът мисли в категориите на интереса, определян като богатство, юристът - в категориите на съответствието на действието на правните норми, а специалистът по етика - в категориите на съответствието на действието на моралните принципи. Така, икономистът задава въпроса "как тази политика влияе върху богатството на обществото?". Юристът пита "съответства ли тази политика на законите", а моралистът - "дали тя съответства на моралните принципи?". Политическият реалист пък задава въпроса "как тази политика влияе върху мощта на нацията?". Разбира се, политическият реалист признава съществуването и значението на неполитическите феномени, но ги разглежда от политическа гледна точка. Освен това, той признава, че другите науки могат да разглеждат политиката от собствената си гледна точка.

Накратко, изброените по-горе принципи могат да се формулират така:

• Политиката, както и обществото, като цяло, се подчиняват на обективни закони, коренящи се в неизменната и много несъвършена човешка природа, като опитите за промяната и са обречени на неуспех. Може да се създаде теория, която, повече или по-малко отразява тези закони.
• Политическият реализъм отчита значението на политическото действие от морална гледна точка. Освен това той взема предвид и неизбежното противоречие между моралните норми и изискванията на политическото действие.
• Основният признак на политическия реализъм е концепцията за интереса, дефиниран в термините на властта/силата, която рационално въвежда необходимия ред в предмета на политиката, като по този начин прави възможно и теоретичното му обосноваване.
• Интересът, дефиниран като власт/сила, представлява обективна, универсално обоснована категория, но не защото е установена веднъж завинаги, а защото съдържанието и начинът на властването са обусловени от политическия и културния контекст.
• Отказ от отъждествяването на моралните стремежи на конкретната държава с универсалните морални норми, т.е. нито една държава не притежава монополното право да бъде "морална", т.е. да определя "кое е добро, и кое лошо" от морална гледна точка и именно концепцията за интереса предотвратява злоупотребите от този род.
• Политическата сфера е автономна - за политика, дефинирането на интереса в категориите на властта/силата е същото, каквото за икономиста дефинирането на интереса в категорията на богатството.

Понятието за властта

Моргентау тълкува властта като различни форми на контрол от страна на субекта на властта върху действията и идеите на обектите на властта. "Политическата власт, това са взаимните отношения на контрол и подчинение между онези, които притежават обществен авторитет и останалата част от обществото". Политическата власт обаче се отличава от силата, в смисъл на пряко използване на физическа принуда. Заплахата за използване на сила, под формата на действия на специалните служби, арестите, прилагането на смъртни наказания или обявяването на война - всичко това са присъщи черти на вътрешната политика на всяка държава.

Моргентау прави една съществена уговорка, разграничавайки политическата и военната власт. Когато заплахата от насилие се превръща в реалност, това означава постепенен преход от политическа към военна власт. В международните отношения въоръжените сили и заплахата за използването им са най-важният материален ресурс, определящ мощта на нацията.

Разграничавайки политическата и военната власт, Моргентау подчертава: "Основната цел на военните приготовление е да бъдат убедени другите нации да не използват въоръжените си сили. Политическата цел на една война не е просто овладяването на някакви територии или разгрома на противниковата армия, а упражняването на влияние върху съзнанието на противника и подчиняване умовете и сърцата на победените на волята на победителя".

Ханс Моргентау прави разлика и между икономическата политика, сама по себе си, и икономическата политика като инструмент на международната политика, когато икономическите цели биват подчинени на задачите за установяване на контрол или доминация над другите нации. Той смята, че подобно разграничаване има както теоретично, така и практическо значение.

Така, когато целите на различните видове публична политика са насочени към укрепване позициите на държавата на международната сцена и доминацията и над останалите, можем да говорим и за подчинения характер на външната политика на страната. Към цитираната по-горе дефиниция на Маргентау за политическата власт следва да добавим и, че политическата власт представлява психологическото отношение между онези, които я притежават и тези, които и се подчиняват. Тоест, властта представлява контрол върху активността, чрез подчиняването на умовете, т.е. на съзнанието. Борбата за власт на международната сцена е преходна в исторически план и е свързана със съществуването на автократични правителства. Следователно, тя може да изчезне с изчезването на автократичните правителства. Моргентау отбелязва, че през ХІХ век основното схващане за природата на международните отношения е, че държавите могат да избират да провеждат международна политика, основаваща се на силата, и другите видове международни отношения, които не зависят пряко от волята за власт. Анализирайки международните отношения, базиращи се на борбата за власт, Моргентау очертава три основни техни разновидности ("съществуват три основни модели на политиката на всяка държава, както вътрешна, така и външна"):

• Политика, ориентирана към съхраняване и консервация на властта, т.е. към запазване на статуквото.
• Политика, ориентирана към натрупване на властови пълномощия и разширяване на властта.
• Политика на демонстрация на сила.

Тези три вида публична политика се пречупват по специфичен начин във външната политика на всяка държава.

Планът Моргентау

През 1944 Англия и САЩ се споразумяват, че след края на войната Германия следва да бъде разделена на три части, да бъде ликвидирана тежката и индустрия, а населенето да се преориентира към развитие на селското стопанство. Това е т.нар. "план Моргентау", предложен през септември 1944 по време на Квебекската конфернеция и приет от Уинстън Чърчил и Франклин Рузвелт. Към него е приложена паметна записка на Хари Уайт, член на т.нар. "финансов интернационал" и "архитект" на Бретънуудската система. В записката се посочва, че ако бъде реализиран планът Моргентау, населението на Германия ще намалее с 25 милиона, в рамките на само няколко години. Въпреки това планът не е приет. Той обаче "изплува" в медиите, тъй като Уайт се оказва съветски агент и го предава в Москва, където пък решават да го изпратят по дипломатическите канали в столицата на Третия Райх, очевидно разчитайки, че това ще намали броя на привържениците на сепаративен мир с Великобритания и САЩ. Така, нацисткият официоз "Фьолкишер Беобахтер" излиза със заглавие "Рузвелт и Чърчил приемат убийствен еврейски план", а Гьобелс обявява, че англосаксонците планират да превърнат Германия в огромно картофено поле. Впрочем, планът е подложен на остра критика и от британските и американски медии.

Това принуждава Вашингтон и Лондон да отклонят първия му вариант, но като цяло, някои от съдържащите се в него идеи се запазват и се реализират отчасти в западните окупационни зони. Така, американските окупационни власти в Германия осъществяват децентрализация на банковата система, създавайки 11 отделни банкови окръзи със собствени централни банки; разрушават единната производствена система, осъществяват демонтажа и изнасянето на много индустриални предприятия (разрушени са 918 германски предприятия, от които военни са само 368); забраняват външната търговия и ограничават вноса; забраняват морския риболов, производството на азот за минерални торове, демонтират и унищожават 13 химически заводи, в резултат от което производството на торове пада с 82%, а на храни - с 65%; планират масовото обезлесяване на страната, но се отказват от това заради протестите на съюзниците; налагат сурова данъчна политика, позволяваща отнемането на 58% от германския БВП.

В резултат от това жизненото равнище рязко пада, дори в сравнение с военния период, като две трети от населението срадат от недояждане, а половината от германските работници са на ръба на пълното изтощение.

Заключение

И така, формулирайки базовите принципи на политическия реализъм, Моргентау се опира на:

• тезата за вероятностния характер на политическата активност в сферата на международните отношения;
• очертаването на националните интереси като основа на външната политика на всяка държава (при това самото понятие национални интереси се интерпретира в категориите на силата и мощта);
• стремежа да се избегне психологизма: обект на анализ в теорията на международните отношение не са намеренията и мотивити на държавните елити, а реалните им действия;
• динамичното разбиране за националните интереси като зависими от историческия период и конкретния политически и културен контекст;
• принципа на политическото благоразумие и етиката на отговорността като основи на моралната външна политика;
• дефиниране на международните отношения като борба за власт и влияние на международната сцена.

* Анализатор на московското списание „Геополитика”

{backbutton}

Макар че почти целият свят продължава да гледа със смес от завист и вълнение на започналия преди няколко години в САЩ бум на добива на "нетрадиционен" природен газ от шистовите слоеве, а редица държави - от Китай до Полша, Франция и Великобритания, се опитват да лансират собствени проекти за добив на шистов газ, разчитайки, че той ще се превърне в панацея за енергийните им проблеми, в самата Америка става все по-ясно, че "шистовата революция" представлява гигантски мошенически "балон", който вече започва да се пука.

САЩ като нова Саудитска Арабия

Ако вярваме на съобщенията на големите медии, цитиращи официални държавни служители от Вашингтон или експерти на американската петролна и газова индустрия, САЩ всеки момент ще се превърнат в "новата Саудитска Арабия". Внушават ни, че Америка внезапно, по някакъв вълшебен начин, е открила пътя към своята енергийна независимост. Икономиката на САЩ вече няма да зависи от все по-рискованите доставки на петрол и газ от политически нестабилните държави от Близкия Изток или Африка. Съветникът по енергийните въпроси и климатичните промени в Белия дом Хедър Зичал дори смята, че центърът на вниманието на правителството следва да се измести от квотните системи и търговията с квоти за вредни газови емисии към мерките за поощряване на американската "шистова революция" (1).

През януари 2012, в годишното си обръщение към Конгреса "За състоянието на Съюза", президентът Обама заяви, че до голямат степен заради "шистовата революция", "ние вече разполагаме с достатъчно собствен природен газ, който може да покрие потребностите на Америка през следващите сто години" (2).

Редица известни енергийни експерти, като Даниел Йергин от Асоциацията за енергийни изследвания към Кембриджкия университет не спират да изразяват възторга си от ползата, която би донесла разработката на американските находища на шистов петрол и газ: "САЩ се намират в разгара на "революция в петролната и газовата сфера", и е очевидно, че тя няма само чисто енергийни измерения". Йергин не обяснява, какви точно други измерения има предвид, но твърди, че "тази индустрия ни гарантира 1,7 милиона нови работни места, което е значително постижение, имайки предвид сравнително новата технология. При това, този брой може да нарасне до 3 милиона, през 2020" (3). Цифрите наистина са впечатляващи.

Впрочем, Йергин прогнозира и основните геополитически последици от развитието на американската индустрия за шистов газ и петрол, подчертавайки, че "увеличаването на износа на американски енергоносители ще добави допълнително измерение към глобалното влияние на САЩ. Обемът на добива на шистов газ, който допреди десетина години беше едва 2% от целия газов добив в страната, вече е достигнал 37%, а цените рязко паднаха. В същото време, петролният добив на територията на САЩ, който дълго време вървеше надолу, също нарасна рязко (с около 38%) от 2008 насам. Само ръстът му през последните пет години се равнява на общия обем на петролния добив на Нигерия, която е седмия най-голям петролен производител в ОПЕК. Неслучайно се говори за потенциалното геополитическо влияние на шистовия газ и тежкия петрол. Всъщност, вече виждаме това влияние" (4).

В публикувания през 2012 доклад, прогнозиращ развитието на енергетиката до 2030, генералният директор на ВР Боб Дъдли лансира сходни оптимистично звучащи прогнози, твърдейки, че добивът на шистов петрол и газ ще направи Северна Америка независима от Близкия Изток. Според доклада на ВР, през 2030 нарастването на добивите на шистов петрол и газ, "наред с този на другите енергоносители", ще позволи на западните държави сами да покриват енергийните си потребности. В тази връзка се подчертава, че освен другите значителни геополитически последици това ще позволи на по-голямата част от света, включително Северна и Южна Америка, да стане независима от петролните доставки от потенциално нестабилните държави от Близкия Изток и други подобни региони (5).

Във всички прогнози, представящи САЩ като новата енергийна свръхдържава, заливаща света с шистовия си петрол и газ, не се казва нещо изключително важно. А то е, че те се базират на своеобразен "балон", раздут до безкрайност от манипулаторите от Уолстрийт. Всъщност става все по-очевидно, че "шистовата революция" е просто поредната мошеническа пирамида, щателно изградена с помощта на същите банки от Уолстрийт и "анализатори на пазара", повечето от които участваха и в раздуването в САЩ на балона dot.com през 2000, както и на далеч по-ефектния балон със секюритизацията на недвижимите имоти в страната през 2002-2007 (6). Струва си по-внимателно да анализираме реалните резултати от тази "революция" и истинските разходи за осъществяването и, защото изводите ще бъдат изключително поучителни.

Вратичката Halliburton

Сред причините да получаваме толкова малко информация за влошаващата се ситуация с шистовия петрол и газ е, че шистовият бум се случи буквално вчера. Да не забравяме, че върховите добиви бяха постигнати едва през 2009-2010. Дългосрочните данни за значителен брой шистови сондажи се появяват едва напоследък. Друга причина са гигантските користни интереси на Уолстрийт и петролната индустрия, които се опитват да направят всичко възможно за да съхранят мита за „шистовата революция”. Но, въпреки всичките им усилия, промъкващата се обективна информация (предимно в професионалните анализи на този индустриален отрасъл) поражда тревога.

Шистовият газ се появи на американския пазар сравнително неотдавна, благодарение използването на комбинирани методи, като сред разработващите ги компании беше и бившата фирма на Дик Чейни – Halliburton Inc. Преди няколко години тя започна да съчетава новите методи за хоризонтално сондиране с вкарването на химически вещества в сондажа с цел да се осъществи т.нар. „хидравлично разбиване” на шистовия слой, съдържащ известно количество природен газ. Доскоро добивът на шистов газ се смяташе за икономически неизгоден. Заради използваната методика за извличането му, шистовият газ се смята за нетрадиционен и добивът му силно се различава от този на „обикновения” газ. Службата за енергийна информация на Департамента по енергетика на САЩ дава следната дефиниция за „традиционния” петрол и газ: „Добива се от сондаж, пробит в геологичната формация, чиято хидродинамична характеристика позволява на петрола и природния газ самостоятелно да постъпват в сондажния ствол”.

Нетрадиционните способи за добив на въглеводородите не отговарят на тези критерии, или защото нивото на порестост и проницаемост на геологичната формация е много ниско, или защото течните въглеводороди имат плътност, съпоставима и дори надвишаваща плътността на водата и затова не могат да бъдат добивани, транспортирани и преработвани по традиционния начин. В този случай нетрадиционните петрол и газ, по дефиниция, са по-скъпи и трудни за извличане, в сравнение с обикновените. Тъкмо поради това те станаха привлекателни веднага след като, в началото на 2008, цените на петрола скочиха над 100 долара за барел и досега остават приблизително на това ниво.

За добива на нетрадиционния шистов газ се използва методът на „хидравличното разбиване”. За целта в сондажа, под достатъчно силно налягане, се вкарва разбиваща течност, която създава пукнатини в шистовата порода. Течността, използвана за хидравличното разбиване (чиито състав, по правило, представлява фирмена тайна, но която е изключително токсична) продължава да се разширява, увеличавайки размера на пукнатините в слоя. След това, в основна задача се превръща да не се допусне затварянето на пукнатините, което би спряло изтичането на газа или петрола в сондажа. Тъй като при типичните случаи на хидравлично разбиване се изразходват милиони галони вкарвана под земята вода (смесена с токсични химикали), често се случва изтичане на разбиващата течност в съседните скални породи. При недостатъчен контрол количеството на тази течност може да достигне до 70% от целия вкаран в шистовия слой обем. Това, на свой ред, може да нанесе сериозна вреда на скелета на основната планинска порода, да окаже негативно влияние върху проникването на пластовата течност или върху геометрията на пукнатитите след хидравличното разбиване и така да понижи ефективността на добивите (7).

Хидравличното разбиване е най-предпочитания метод за добив на нетрадиционен петрол и газ в САЩ. Според някои експерти, в бъдеще 70% от добива на природен газ в Северна Америка ще се извършва именно по този метод.

Защо бумът в добива на шистовия петрол и газ се случи именно сега? Според мнозина, за това следва да благодарим на бившия американски вицепрезидент Дик Чейни. Всъщност, истинската прничина за бума бе приетият през 2005 от Конгреса закон, който освободи процеса на хидравличното разбиране от контрола на Агенцията за защита на околната среда (ЕРА), осъществяван в рамките на Закона за безопасността на питейната вода. Петролната и газовата индустрия са единствените в Америка, на които ЕРА разрешава да вкарват под земята доказано опасни материали (при това без предварителната им проверка) в непосредствена близост до подземни водни басейни (8).

Законът от 2005 стана известен като "вратичката Halliburton", тъй като беше прокаран след масираното лобиране на въпросната компания, произвеждаща основния дял от химикалите, необходими за хидравличното разбиване и ръководена през 1995-2000 от Чейни. След като в началото на 2001 стана вицепрезидент на Буш-младши, Дик Чейни получи извънредни пълномощия в рамките на Енергийната оперативна работна група, която трябваше да разработи националната енергийна стратегия на САЩ. Както стана ясно по-късно от публикуваната и документация, освен за да определи иракския петролен потенциал, Чейни е използвал оперативната работна група (действайки паралелно с индустриалното лоби) за да освободи петролно-газовата индустрия от необходимостта да спазва закона за питейната вода (9).

През 2004 ЕРА публикува изследване за екологичните последици от хидравличното разбиване, което моментално бе квалифицирано като "научно необосновано" от известният експерт-еколог Уестън Уилсън. През декември 2005 генералният инспектор по защита на околната среда на ЕРА Ники Тинсли представи на EPA достатъчно доказателства за възможни манипулации с въпросното изследване, за да я накара да обърне по-голямо внимание на твърденията на Уилсън.

На свой ред, неправителствената организация Oil and Gas Accountability Project (OGAP) представи свой анализ на извършените от ЕРА изследвания, в който доказа, че Агенцията съзнателно е премахнала от по-ранните варианти на изследванията онези материали, в които се посочва, че неконтролираното използване на хидравличното разбиване застрашава здравето на хората и, че ЕРА не е включила в окончателния си доклад информацията, че "използваната при този метод течност може да застрашава чистотата на питейната вода дълго време след прекратяването на сондажите" (10). Заради силния политически натиск този доклад беше игнориран и методът на хидравличното разбиване започна да се използва масово.

"Вратичката Halliburton" съвсем не е дреболия. В хода на хидравличното разбиване, при добива на шистов газ, се използват смайващо големи водни обеми, както и изключително токсични химически вещества. Както е известно, водата е основния ингредиент, необходим за използването на този метод. При хидравличното разбиване се използват средно между 1,2 и 3,5 млн. американски галони (4,5-13 млн. литра) за един сондаж. При по-грандиозните проекти могат да се използват до 5 млн. галони (19 млн. литра) вода. При това процесът на хидравлично разбиване може да се осъществява неколкократно за един сондаж. Средно, по време на работата на един сондаж, могат да бъдат използвани между 3 и 8 млн. американски галона вода (11). Фермерите от Пенсилвания и другите щати, в които широко се използва технологията на хидравличното разбиване, масово се оплакват, че кладенците им са станали толкова токсични, че водата не може да се използва за пиене. В някои случаи, газът прониква в жилищата през водопроводните тръби.

По време на скандала с аварията и петролния разлив от платформата Deepwater Horizon в Мексиканския залив, администрацията на Обама и Департаментът по енергетика формираха консултативна комисия за шистовия газ, уж с цел да бъде проучена нарастващата екологична заплаха, заради начина на добива му. Съдържанието на доклада и, който се появи през ноември 2011, може да се обощи така: премълчаване на опасностите и изтъкване на ползите от добива на шистов газ.

Комисията се ръководеше от бившия директор на ЦРУ Джон Дойч, макар че в случая беше налице очевиден конфликт на интереси. Дойч участва в директорския борд на компанията за производство на втечнен природен газ Cheniere Energy. Нейният проект "Sabine Pass" е един от двата, които се реализират в момента за изграждане на терминали за износ на шистов газ от САЩ на международните пазари (12).

Освен това Дойч е член на Съвет на директорите на Citigroup - една от най-големите и активни банки в света, работеща в енергийната сфера и свързана със семейство Рокфелер. Впрочем, той участва и в директорския борд на компанията Schlumberger, която е сред водещите производители на оборудване за хидравлично разбиване, наред с Halliburton.

Шестима от общо седемте членове на въпросната комисия бяха свързани с енергийния сектор, включително съмишленикът на Дойч и твърд привърженик на технологията на хидравличното разбиване Даниел Йергин, който, освен това, е и член на Националния съвет на петролната индустрия. Затова не е чудно, че в доклада на комисията на Дойч шистовият газ се определя като "най-добрата новина в енергийната сфера през последните 50 години". Впрочем, според самият Дойч: "в дългосрочна перспектива той притежава достатъчен потенциал за да измести течното гориво в САЩ" (13).

Шистовият газ в надпревара с времето

Тъй като регулаторите и дадоха пълна свобода, а администрацията на Обама и гарантира подкрепата си, американската петролно-газова индустрия ангажира всичките си свободни мощности в добива на шистов газ за да може, възползвайки се от високите цени на традиционния петрол и газ, да спечели милиарди, при това в съвсем кратки срокове.

По официални данни на Департамента по енергетика, добивът на шистов газ в САЩ е нараснал от малко под 2 млрд. куб. фута, през 2007, до 8,5 млрд. куб. фута, през 2011. Този над четирикратен ръст се равнява на почти 40% от общия добив на сух природен газ в страната през същата година. А да не забравяме, че през 2002 шистовият газ осигуряваше едва 3% от общия обем на добивания природен газ (14).

Американската "шистова революция" е свързана с един парадокс. От времето на "петролните войни" в САЩ, имали място преди повече от век, в страната бяха разработени различни отраслови програми, предотвратяващи рухването на цените на петрола и природния газ заради тяхното свръхпроизводство. Както е известно, през 30-те години на ХХ век е открито гигантското находище "Източен Тексас", вследствие на което цените на петрола рязко падат. В резултат от това, на властите в щата Тексас, където на Железопътната комисия (TRC) са предоставени разпоредителни пълномощия, касаещи не само железопътната мрежа, но и добива на петрол и газ (а да не забравяме, че това е най-важният петролен район на САЩ), се налага да поемат функциите на специален арбитражен съд, който да сложи край на "петролните войни". Тази система се оказва толкова успешна, че по-късно ОПЕК използва опита на TRC, формулирайки собствените си правила.

Днес, когато не съществува федерална регулация в петролната и газовата индустрия, всеки производител на шистов газ (ВР, Chesapeake Energy, Anadarko Petroleum, Chevron, EnCana и т.н.) полага отчаяни усилия да извлече максимално количество газ от своите находища. Причината да бързат толкова е очевидна. Находищата на шистов газ, за разлика от тези на традиционния, се изчерпват много по-бързо, по ред специфични геологически причини. Газът се разсейва и извличането му става невъзможно без осъществянето на нови скъпоструващи сондажи.

Появата на пазара на огромен обем шистов газ имаше разрушителни последици. Цените му стремително тръгнаха надолу. През 2005, когато Чейни освободи петролно-газовата индустрия от контрола на ЕРА и започна газовият бум, цената на газа в терминала Henry Hub в Луизиана, където се пресичат девет междущатски газопроводи, беше 14 долара за 1000 куб. фута. През февруари 2011 тя вече беше паднала до 3,88 долара, а в момента се колебае около 3,5 долара за 1000 куб. фута (15).

В един свой доклад, Артър Бърман, който е може би най-опитния геолог в петролния сектор и експерт по оценка на сондажите, използвайки данните за добива на шистов газ в основните находища в САЩ от началото на бума насам, стига до отрезвяващи изводи. Цитираните от него резултати сочат, че сме свидетели на нова "схема на Понци" (термин, който днес се използва за обозначаване на всяка незаконна финансова операция, обещаваща високи печалби на потенциални инвеститори - б.р.), която през следващите месеци (или, в най-добрия случай, през близките две-три години) може да претърпи шумен провал. Шистовият газ е всичко друго, но не и "енергийна революция", която да гарантира на потребителите от САЩ или от целия свят достатъчно газ за сто години напред, както наивно вярва президентът Обама.

Още през 2011 Бърман предупреди: "Фактите сочат, че повечето сондажи не са икономически изгодни при сегашните цени на газа, а изискват цени поне в диапазона между 8 и 9 долара на хиляда куб. фута, за да не са на загуба, в рамките на пълния цикъл, и между 5 и 6 долара за хиляда куб. фута, при непълен цикъл. Смятам обаче, че през следващите 18 месеци цените ще паднат под 8 долара (на практика, средната цена през 2012 варираше между 4 и 4,5 долара за 1000 куб. м - б.а.). Затова е възможно някои производители да не могат да поддържат сегашните темпове на сондиране заради движението на паричните потоци, съвместните предприятия, продажбите на активи и предлагането на фондовите борси" (16).

По-нататък, Бърман посочва: "Спадът на цените показва, че понижаването на темповете на сондиране от който и да било голям производител на шистов газ, ще провокира съмнения за сигурността на доставките. Доказателство за това е случаят с находището Haynesville. Шистовият газ е изгоден там, където началните цени са примерно три пъти по-високи, отколкото например в находищата Barnett и Fayetteville. Спекулативните цени в Haynesville вече падат, тъй като операторите прехвърлиха вниманието си към по ликвидни цели, с още по-ниски газови тарифи. Това обаче може да породи съмнение в парадигмата за евтините и изобилни доставки на шистов газ и да породи ефект на доминото по отношение на доверието и достъпността на капиталите" (17).

Бърман и редица други експерти също стигат до извода, че ключовите играчи в газовата индустрия и техните банкери от Уолстрийт, които стоят зад шистовия бум, изкуствено са завишавали обемите на добиваните количества шистов газ и, следователно, очакваната продължителност на доставките. Той посочва, че "резервите и икономическата ефективност зависят от общия краен добив (EUR, от англ. estimated ultimate recovery), т.е. от количеството газ, което може да бъде добито с изгода от даден сондаж, на основата на хиперболично или постепенно изравняващ се спад на профилите, което прогнозира индустриалното производство за десетилетия напред. Въз основа на едва няколкогодишната история на производството в повечето от тези шистови находища, този модел не изглежда достоверен и може да се окаже прекалено оптимистичен... Собственият ми анализ на тенденцията за изтощаване на сондажите на шистовите находища показва, че общият краен добив (EUR) на всеки сондаж се равнява едва на половината от обемите, обикновено декларирани от операторите" (18).

С други думи, газовите производители създадоха илюзията, че добиваният от тях нетрадиционен и по-скъп шистов газ ще се окаже достатъчен за десетилетия напред. Въз основа на анализа си на реалните данни от основните шистови региони в САЩ, Бърман обаче стига до извода, че понижаването на обемите на производството на шистовите сондажи се развива в геометрична прогресия и се очертава тенденция те да се изтощават по-бързо, отколкото върви пласирането на продукцията им на пазара. Може би тъкмо това е и причината, поради която американските производители на шистов газ, натрупали активи за милиарди долари, разчитайки на ръста на цените, сега отчаяно се опитват да продадат правата си за добива му на наивните чуждестранни или местни инвеститори.

В крайна сметка, Бърман стига до следния извод: "Трите десетилетия на добив на природен газ от пясъчници и въглищен пластов метан показват, че печалбата от колекторите с ниска проницаемост (каквито са шистовете) е маргинална. Проницаемостта на шистовите слоеве е с цял порядък по-ниска, отколкота тази на пластовете от плътен пясъчник и метановите въглищни пластове. Защо тогава експертите приемат с такава лекота, че търговските резултати при експлоатацията на шистовите находища ще бъдат по-различни? Отговорът е прост и е свързан с високата начална цена на производството. За съжаление, тези високи начални тарифи се компенсират от ниския срок на експлоатация на сондажа и допълнителните разходи, свързани с повторната му стимулация. Онези, които разчитат, че дългосрочната себестойност на шистовия газ ще се окаже по-ниска, в сравнение с другите нетрадиционни газови ресури, ще бъдат разочаровани - истинската структурна себестойност на добива на шистов газ се оказва по-висока, от сегашните цени на пазара (4,15 долара за 1000 куб. фунта, средна годишна цена за 2011), да не говорим, че реалните запаси се равняват на едва половината от обема, обявен от операторите (19).

Именно това обяснява и, защо толкова опитната американска петролна индустрия така отчаяно залага на природния газ - сеейки семената на собствения си фалит в тази игра с огромни залози, тя се стреми да прехвърли на някого другиго оказващите се все по-губещи шистови активи, докато балонът още не се е спукал. Впрочем, финансовите и покровители от Уолстрийт също са активни участници в тази нова "схема на Понци" и отново залагат на карта милиарди долари, също както го направиха преди няколко години с балона на секюритизацията на недвижимите имоти.

Сто години безпроблемни газови доставки?

В такъв случай на какво се базират розовите прогнози, които бяха внушени и на американския президент - а именно, че през следващите сто години САЩ няма да имат никакви проблеми с доставките на необходимия им природен газ? Всъщност става дума за смес от изкривени статистически данни и откровени лъжи. Горчивата истина е, че САЩ не могат да разчитат на безпроблемни доставки на природен газ от шистовите слоеве или други нетрадиционни източници в периода до началото на ХХІІ век. Тази цифра е продукт на съзнателното игнориране, от определени кръгове, на принципната разлика между това, което в петролно-газовия отрасъл се определя като "ресурси", и онова, което се дефинира като "запаси". Газовите или петролните ресурси представляват съвкупността от газа или петрола, първоначално съществуващи на повърхността или вътре в земната кора под формата на естествени натрупвания, включително вече открити, или още неоткрити, достъпни или недостъпни за добив. Тоест, става дума за обща оценка, без оглед на това, дали този газ и петрол могат да бъдат добивани или не, което пък означава, че върху тази оценка въобще не биха могли да се правят подобни прогнози.

От друга страна, количествата петрол и газ, които могат да бъдат добити, формират прогнозируемия обем на наличните запаси, чиито добив е икономически обоснован. Индустрията разделя ресурсите на три категории: запаси, които са открити и добивът им е икономически обоснован; условни ресурси, които са открити и потенциално биха могли да бъдат добити, но това не е изгодно икономически, поне за момента; третата категория пък включва перспективните ресурси, които още не са открити, а добивът им е възможен само условно (20).

Стандартът за оценка на газовите ресурси в САЩ (Purchased Gas Charge - PGC) използва три категории газови ресурси (включително шистовия газ), чиито добив е технически възможен: вероятни, възможни и спекулативни. След щателния анализ на цифрите става ясно, че президентът на САЩ, както и съветниците са взели общия обем на всичките три категории на PGC, т.е. 2170 трилиона куб. фута газ (вероятни, възможни и чисто спекулативни) и след това са го разделили на годишното потребление през 2010 от 24 трилиона куб. фута, в резултат от което се получават споменатите по-горе 90-100 години "газов рай" за Америка. При това обаче, съзнателно се премълчава, че по-голямата част от този общ ресурс се намира в находища, които са прекалено малки за да бъдат експлоатирани, недостъпна е за осъществяване на сондажи, или пък е разположена прекалено дълбоко и добивите няма да са рентабилни (21).

В друг свой анализ Артър Бърман посочва, че ако използваме по-консервативните и реалистични прогнози, както го прави в детайлната си оценка и PGC, по-актуална изглежда цифрата 550 трилиона куб. фута газ. Ако пък вземем предвид (базирайки се на съществуващия опит), че на практика само около половината от този ресурс (т.е. 225 трлн. куб. фута) може да се приеме за резерв/запас, ще се окаже, че САЩ (при сегашните темпове на потребление) ще могат да разчитат на доставки на шистов газ само през следващите 11,5 години.

Ако добавим към това и доказаните запаси от 273 трилиона куб. фута, които осигуряват още 11,5 години стабилни доставки, общият срок става 23 години. Следва да отбележим, че доказаните запаси включват и доказаните неусвоени запаси, които могат или не могат да бъдат добити в зависимост от икономическите условия, така че дори и тези 23 години непрекъснати доставки изглеждат завишена цифра. Защото, ако междувременно потреблението нарасне, наличният запас ще бъде изчерпан за по-малко от 23 години (22).

В средите на самото американско правителство съществуват силно различаващи се оценки относно възможния добив на наличните ресурси от шистов газ. Така Администрацията за енергийна информация (ЕІА) към Департамента по енергетика дава твърде щедра оценка на средната ефективност на добива на шистовия газ - 13%, в сравнение с другите по-консервативни оценки, които дават едва 7%, при положение, че при традиционните газови находища този коефициен е 75-80%. Именно тази надута оценка на ефективността на добива, използвана в разчетите на ЕІА, позволява на Агенцията да твърди, че обемите на годния за добив шистов газ в САЩ се равняват на 482 трилиона куб. фута. През август 2011 Вътрешният отдел на Геоложката служба на САЩ публикува далеч по-реалистични оценки за голямото шистова находище Marcellus Shale, разположено на територията на щатите Пенсилвания и Ню Йорк, според които там има около 84 трлн. куб. фута шистов газ, чиито добив е технически възможен. В същото време, в предишните оценки на ЕІА тези запаси се оценяваха на 410 трилиона куб. фута (23).

Находищата на шистов газ се изтощават изключително бързо, което в съчетание с резките колебания в оценката на наличните запаси, гарантира прекалено ниската ефективност на добивите (24).

Огромните загуби от шистовия бум

Имайки предвид, ненормално бързите темпове за изтощаване на сондажите и ниският коефициент на добиване, не бива да се учудваме, че веднага след като първоначалната еуфория отмина, производителите на шистов газ осъзнаха, че седят върху финансова бомба с часовников механизъм и се втурнаха да продават активите си на наивните инвеститори.

В последния си анализ на фактическите резултати от осъществяващите се от няколко години насам добиви на шистов газ в САЩ, както и на скъпоструващия петрол от канадските битумни пясъци, Дейвид Хюз посочва, че: "Добивът на шистов газ нарасна взривообразно, достигайки почти 40% от целия добив на природен газ в САЩ. Въпреки това, производството му стигна върха си през декември 2011, след което спря да нараства. 80% от добива на шистов газ се осъществява от пет находища, някои от които вече западат. Изключително високите темпове на изтощаване на шистовите газови сондажи налагат постоянното наливане на капитали, чиято обща сума достигна 42 млрд. долара годишно, за осъществяването на над 7000 сондажа, с цел да се поддържа постигнатото ниво на производство. За сравнение, стойността на шистовия газ, добит през 2012, достигна едва 32,5 млрд. долара, т.е. налице е загуба от почти 10 млрд." (25).

Той добавя, че: "Добрите находища на шистов газ, като Haynesville (което вече запада) се срещат сравнително рядко, а броят на сондажите и капиталовите разходи, необходими за поддържането на производството, ще нарастват паралелно с изтощаването на най-добрите райони в рамките на тези находища. Сериозното вредно въздействие върху околната среда породи протести на гражданите, в резултат от което щатите Ню Йорк и Мериленд наложиха мораториум върху добивите на шистов газ, но междувременно протестите се прехвърлиха и в други щати. Ръстът на производството на шистов газ беше компенсиран от понижаването на производството на традиционния газ, което доведе до сравнително скромно нарастване на газовия добив, като цяло. Освен това, базовата рентабилност на много шистови находища поражда съмнение, предвид сегашните нива на цената на газа" (26).

Ако тези оценки са, повече или по-малко, верни, излиза, че САЩ могат да разчитат на непрекъснати доставки на шистов газ в течение на период от 11 до 23 години, а на шистов петрол - в течение на 10 години, преди да започне изтощаването на запасите. В този смисъл цялата реторика за "енергийната независимост" на САЩ , при сегашното технологично състояние, губи всякакъв смисъл.

Бумът в осъществяването на сондажи в шистовите слоеве, който доведе до последвалото насищане на пазара с шистов газ, беше частично мотивиран от т.нар. "held by production" (ползване на лизинг, т.е. изплащането на определени суми за взетия на лизинг сондаж - б.р.), т.е. от арендните договори със собствениците на съответните участъци. В рамките на тези споразумения, газовата компания се задължава да осъществява сондажи в участъци, взети под аренда за период от 3-5 години, или да плаща неустойка на собствениците им. В САЩ земевладелците (фермери или собственици на ранчо) обикновено имат права на собственост и върху подземните богатства и могат да предоставят експлоатацията им под аренда на петролните компании. Тоест, газовите (или петролните) компании са подложени на огромен натиск, стремейки се да си запазят газовите запаси на новите арендовани от тях участъци, за да поддържат курса на акциите си на фондовия пазар, откъдето се вземат заемите за самите сондажи.

Този натиск, осъществяван по формулата "или сондирай, или се махай", обикновено принуждава компаниите да търсят апетитни "продуктивни шистови зони" за гарантиране на бърз и ефективен газов приток. След това, те по правило представят първите резултати от добивите като "типични" за цялото газово находище. Както посочва Хюз обаче: "Високата производителност на шистовия пласт не е повсеместно явление, като най-голяма производителност демонстрират сравнително неголемите продуктивни шистови зони. Шест на всеки трийсет сондажа гарантират 88% от цялото производство. Индивидуалните темпове на изтощаване на сондажа са твърде високи - от 79% до 95% за 36 месеца. Макар че някои сондажи могат да се окажат доста продуктивни, те, по правило, са нищожен дял от всички и са концентрирани в продуктивните шистови пластове".

Изключително бързото общо изчерпване на шистовите пластове изисква, всяка година да бъдат замествани, чрез осъществяването на нови сондажи, между 30% и 50% от продукцията, т.е. свидетели сме на класическия синдром на "котката, опитваща се да хване собствената си опашка". Това води до необходимостта да се инвестират по 42 млрд. долара годишно само за да се поддържа текущия обем на производство. За сравнение, целият добит в САЩ през 2012 шистов газ е струвал на пазара около 32,5 млрд., при цена от 3,40 долара за 1000 куб. фута (макар че през по-голямата част на 2012 цената беше по-ниска). Тоест, само през миналата година загубите на американските газови производители от участието им в шистовата авантюра е достигнала 10 млрд. долара.

Впрочем, нещата стоят дори още по-зле. Дейвид Хюз посочва, че загубите на капитали с цел да се компенсира изтощаването на находищата, задължително ще нараснат, тъй като по-високо продуктивните шистови слоеве вече са изчерпани и сондирането се извършва в по-нискокачествени слоеве. В най-високопродуктивното шистово находище в САЩ Haynesville средното качество сондажите (данните са за първоначалната им производителност) е паднало почти с 20%. Подобен спад се наблюдава в 80% от находищата. Като цяло, качеството на сондажите пада при 36% от целия добив на шистов газ в САЩ и е навлязъл във фаза "плато" за други 34% (28).

В тази връзка, не е учудващо, че в синхрон с новата реалност основните играчи в шистовата индустрия осъществиха масирано отписване на активите си. През 2012 компаниите започнаха да преразглеждат резервите си и, предвид факта, че текущите спотови цени на газа паднаха два пъти в периода между юли 2011 и юли 2012, са принудени да признаят, че в дългосрочна перспектива не се очертава ръст на цените на природния газ. Отписванията на активи обаче, водят до ефект на доминото, тъй като банковите кредити, по правило, са обвързани със запасите на компанията, което означава, че много компании са принудени да преразглеждат кредитните линии или да осъществяват аварийни продажби на активи, за да си осигурят необходимите средства.

От август 2012 насам, мнозина крупни производители на шистов газ в САЩ бяха принудени да обявят мащабно отписване на активи в шистов газ. Така BP обяви, че отписва активи в размер на 4,8 млрд. долара, включително над 1 млрд. от спада на стойността на американските си шистови активи. На свой ред, британската BG Group отписа 1,3 млрд. от "шистовите" си капиталовложения в САЩ. Големият канадски оператор на шистов газ EnCana пък отписа шистови активи на стойност 1,7 млрд. долара в САЩ и Канада, предупреждавайки, че цифрата може да нарасне, ако цените на газа не възстановят предишните си нива (29).

Австралийският рудодобивен гигант BNP Billiton e сред най-силно пострадалите от шистовия бум в САЩ, тъй като имаше нещастието да се включи в самия край на това шумно представление. През май 2012 компанията обяви, че разглежда възможността да обезцени акциите на своите американски шистови активи, закупени в периода на шистовия бум през 2011, когато BNP Billiton плати 4,7 млрд. долара за да купи шистовия проект на Chesapeake Energy, и още 15,1 млрд. за закупуването на Petrohawk Energy (30). Най-лошо обаче в момента е състоянието на бившата "суперзвезда" на шистовата индустрия - компанията Chesapeake Energy от Оклахома.

Chesapeake Energy - следващият Enron?

Според повечето експерти, въпросната компания е типична за шистовата индустрия и доскоро се смяташе за основния играч в този бизнес. През август 2012 обаче плъзнаха слухове, че тя е пред фалит, което би било изключително събитие, имайки предвид, че ставаше дума за втория най-голям газов производител в страната. То би могло да помогне на света да осъзнае огромната лъжа, заложена в основите на "шистовата енергийна революция" и разпространявана от хора като споменатия по-горе Даниел Йергин и енергийните пиари от Уолстрийт, разчитащи да спечелят милиарди от сделките по сливания и придобивания (М&А) и другите сделки в този сектор за да компенсират печалните резултати от спукването на балона с недвижимите имоти.

През май 2012 Бил Пауърс от Powers Energy Investor коментира положението на Chesapeake така: "През последната година обаче, бизнес-моделът на CHK (абревиатурата на Chesapeake Energy на борсата - б.а.) се разпадна. Акциите на компанията продължават да са на най-ниската си стойност от 52 седмици насам, и тя има сериозни проблеми с финансирането - с други думи може да остане без средства. Макар че успя да даде под аренда част от активите си в находището Utica Shale в Охайо на френската Total (което беше голямо постижение, имайки предвид счетоводните грешки, довели до това, че Total получи значително по-малко приходи от участието си в екплоатацията на находището Barnett Shale), СНК, в общи линии, вече изчерпа терените, които може да дава под аренда".

Пауърс смята, че през 2012 дефицитът на наличност на компанията е достигнал 3 млрд. долара. При това без да броим огромния и корпоративен дълг от 11,1 млрд. долара, включително възобновяема кредитна линия от 1,7 млрд. долара (31). Както посочва Пауърс: "Ако добавим задбалансовите задължения и привилегированите акции към съществуващият балансов дълг на компанията от 1,1 млрд. долара, става ясно, че финансовите задължения на СНК са достигнали гигантската сума от 20,5 млрд. долара. Предвид това изключително високо ниво на задлъжнялост, дългът на СНК се оценява като junk debt (т.е. "със значителни спекулативни характеристики" или просто лош кредит) и ще си остане такъв в обозримо бъдеще. Това състояние на втория най-голям производител на природен газ в САЩ и силно ерозирания му акционерен капитал, който почти изцяло се изтегля от шистовия бизнес, ясно показва, че днешният балон на цените на природния газ е на ръба на спукването. СНК не успя да направи пари от шистовите сондажи (всъщност, на практика, и никоя друга компания не успя да го стори), а сега т.нар. "мълчаливи" пари вече свършиха" (32).

Неслучайно, през септември 2012, вбесените акционери предприеха мащабни промени в директорския борд на Chesapeake, след като Reuters съобщи, че генералният директор на компанията Обри Маклендън е вземал големи кредити (1,1 млрд. долара, залагайки собствения си дял от акции), без да дава цялата информация за тях на членовете на борда или на инвеститорите. В резултат, Маклендън беше принуден на напусне основаната от самия него компания (33). През март 2013 Комисията по ценните книжа и борсите към правителството на САЩ (SEC) обяви, че е започнала разследване на действията на компанията и генералния и директор Обри Маклендън, включително и на спорната програма, даваща на Маклендън правото да притежава дял във всеки сондаж на Chesapeake (34).

За да намали дълга си, в момента компанията разпродава свои активи на стойност около 6,9 млрд. долара, включително петролни и газови находища, разположени на площ от 2,5 млн. акра. Ако компанията иска да избегне очертаващия се фалит, тя трябва много сериозно да инвестира в нови сондажи за да се постигне повишаване производството на по-печелившия петрол, както и на втечнен природен газ (35). Както посочва един критично настроен към "шистовата революция" анализатор: "сложните счетоводни методи на компанията правят почти невъзможно нейните експерти и акционери да определят, кои са реалните рискове. Фактът, че генералният и директор е вземал кредити за над милиард долара, без да го съобщава дори на ръководството, само засилва усещането, че нещата в компанията не са наред, както и, че Chesаpeake все повече започва да прилича на рухналата финансова пирамида Enron, с тази разлика, че тук става дума за шистова пирамида" (36). Можем само да добавим, че заедно с акциите на Chesapeake и другите ключови играчи в този сектор, обречена на крах изглежда и цялата толкова рекламирана през последните години "шистова революция" в САЩ.

Бележки:

1. Roberta Rampton, Energy Policy Shifting as abundance replaces scarcity: Obama adviser, Reuters, February 25, 2013.

2. President Barack Obama, President Obama’s State of the Union Address , January 25, 2012, The New York Times, January 24, 2012.

3. Daniel Yergin, Subcommittee on Energy and Power of the House Energy and Commerce Committee Testimony submitted for Hearings on ‘America’s Energy Security and Innovation,’ Washington D.C., February 5, 2013.

4. Ibid.

5. BP, BP Energy Outlook 2030, London, January 2012.

6. Ibid.

7. Glenn S. Penny, et al, Control and Modeling of Fluid Leakoff During Hydraulic Fracturing, Journal of Petroleum Technology, Vol. 37, no. 6, pp. 1071-1081.

8. F. William Engdahl, Shale Gas: Halliburton’s Weapon of Mass Devastation, VoltaireNet.org, 17 May 2012.

9. Ibid.

10. Ibid.

11. Anthony Andrews, et al, Unconventional Gas Shales: Development, Technology and Policy Issues, Congressional Research Service, Washington D.C., October 30, 2009, p.7.

12. John Deutsch, Robin West, The North American Oil and Gas Renaissance and its Implications, The Aspen Institute, 2012, Washington DC.

13. Ibid.

14. EIA, Natural Gas Gross Withdrawals and Production, US Department of Energy, Washington DC.

15. Malcolm Maiden, Burnt Fingers all round in US shale gas boom, The Sydney Morning Herald, August 2, 2012

16. Arthur E. Berman and Lynn F. Pittinger, US Shale Gas: Less Abundance, Higher Cost, August 5, 2011.

17. Ibid.

18. Ibid.

19. Ibid.

20. SPEE, Canadian Oil and Gas Evaluation Handbook, Volume 1 — Reserves Definitions and Evaluation Practices and Procedures, SECTION 5: DEFINITIONS OF RESOURCES AND RESERVES, Petroleum Society of the Canadian Institute of Mining, Metallurgy and Petroleum, Calgary Chapter, accessed in www.petsoc.org.

21. Arthur E. Berman, After The Gold Rush: A Perspective on Future US Natural Gas Supply and Price, The Oil Drum, February 8, 2012.

22. Ibid.

23. Stephen Lacey, After USGS Analysis, EIA Cuts Estimates of Marcellus Shale Gas Reserves by 80% ,August 26, 2011

24. Rafael Sandrea, Evaluating production potential of mature US oil, gas shale plays, The Oil and Gas Journal, December 3, 2012.

25. Arthur E. Berman, After the Gold…

26. Ibid.

27. Ibid.

28. Ibid.

29. Ed Crooks, Gas groups headed for large write-downs, Financial Times, August 31, 2012.

30. Marin Katusa, Does a Long-Term Natural-Gas Downturn Signal that Investors Should Exit?.

31. Bill Powers, Is Chesapeake Energy Going Bankrupt?, May 1, 2012, Powers Energy Investor.

32. Ibid.

33. Jeff Goodell, Worlds Biggest Fracker Pockets $1 Billion in Shady Deal, Rolling Stone, April 18, 2012.

34. Reuters, SEC Investigating Chesapeake Energy, CEO, March 01, 2013.

35. Ed Crooks, Two directors forced out of Chesapeake, Financial Times, June 8, 2012.

36. Jeff Goodell, Op. Cit.

* Авторът е известен американски геополитик, който през последните години живее и работи в Германия, повече за него, виж Геополитика, бр.2/2012

{backbutton}

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Последните френски военни намеси в Африка, осъществени в типичен неоимперски, или по-скоро неоколониален стил, накараха мнозина да се замислят, дали тези действия не бележат началото на нов цикъл в глобалната политика, в чиито рамки отиващият си еднополюсен модел ще бъде заместен не (както се очаква) от многополюсен, а от нещо ново, или по-скоро добре забравено старо, но поднесено ни по нов начин? Нещо, което би позволило на САЩ например, да "се отдръпнат, без да си отиват", продължавайки да реализират глобалната си стратегия в рамките на една по-сложна система на междудържавните отношения? Така на дневен ред могат отново да се окажат имперските проекти и системите на васални отношения, за които доскоро мислехме, че окончателно са останали в миналото.

Сред първите, който (още в началото на първия мандат на президента Обама) обърна внимание на тази тенденция, беше известният германски философ Юрген Хабермас. Той посочи например, че възстановилата влиянието си след оттеглянето на Буш-младши „реалистична школа” в американската геополитика, се отличава от „неоконсерваторите” не толкова по целите, свързани със съхраняването на глобалната хегемония на САЩ, колкото по избора на средствата за реализацията им. Според Хабермас, моделът на световния ред, който се опитват да наложат представителите на тази школа, в най-голяма степен кореспондира с теорията за „голямото пространство” на немския геополитик Карл Шмит. Както е известно, Шмит разглежда „големите пространства” като сфери на влияние на доминиращите имперски държави и техните „силни идеи”. Той смята, че „избраната”, отличаваща се с историческите си постижения държава, „е длъжна да утвърждава превъзходството си по отношение на периферните, зависими нации и групи от народи, съобразно критериите на собствената си концепция за справедливост”. Равновесието между тези съвременни наследници на старите империи следва да се постигне „с помощта на модела на големите пространства, който пренася принципа на ненамесата от сферата на класическото международно право върху субектите на международното право от нов тип” (1).

Би могло да се каже, че през първия мандат на Обама Америка все още беше на кръстопът, водейки ариегардни битки за съхраняване на глобалното си лидерство, като все повече се убеждаваше в неефективността на тези опити, особено в условията на световната финансова криза. От началото на втория си мандат обаче, Обама предприе решителни стъпки към преформатирането на света. Проблемът на Вашингтон не е само, че вече не може да поддържа еднополюсния модел, а многополюсният не в негов интерес. САЩ се притеснавят, че дори ако бъде съхранен сегашният световен ред, с течение на времето ролята на глобален хегемон ще бъде поета от Китай, който да започна да се държи така, както днес се държи Америка. В тази връзка Хабермас с основание посочва, че „следвайки най-вече собствените си интереси, Вашингтон ще се опита да обвърже утрешните световни сили с такъв международен ред, който няма да се нуждае от наличието на една, единствена свръхдържава” (2).

При това на Запад се появяват все повече анализи, доказващи, че в отговор на деволюцията на глобалния лидер САЩ и нарастващия хаос в световната политика, се очертава процес на стихийно възраждане на имперската политика на редица някогашни метрополии, при това нерядко не в тази посока, която би устроила Америка. За завръщането на империите се говори и в редица публикации на италианското геополитическо списание „Лимес”: „Империите никога не умират, освен ако не са изкоренени самите им основи. Духът им живее в много поколения както на потомците на господстващите, така и на подчинените народи. Те могат отново да се възродят при първия удобен случай, щом геополитическият натиск, упражняван върху тях отслабне, а редът, обявен за вечен, се окаже крехък и остарял” (3). Според рецептите на редица американски стратези, след като няма възможност да се противопостави на този процес, Белият дом следва да го оглави и насочи в „необходимата посока”. В тази връзка се препоръчва на стихийното формиране на нови империи да се противопостави организираното изграждане на такива, с които Америка би могла да действа съвместно, като, паралелно с това, максимално се пречи на създаването на потенциално враждебни към нея образувания.

Така, бившият зам. секретар и главен финансист на Департамента по отбраната Дов Закхайм посочва в списание National Interest, че "усилващият се триумфализъм е характерен за редица империи, в навечерието на техния крах". Според него, "в Източна Азия Китай все по-често демонстрира икономическите и военните си мускули като доминираща държава, пред която другите трябва да се преклонят. В Близкия Изток и Централна Азия, Турция използва натрупаната през последните години икономическа и политическа мощ за да разпространи влиянието си в многобройните държави, които някога са били част от Османската империя. На свой ред, Москва използва властта и влиянието, което и гарантират енергийните ресурси, за да прокарва в Европа и прилежащите на Русия региони, принадлежали на Руската империя, старата царистка политика в нов вариант. Следва да отбележим и влиянието на Индия в Южна Азия. В региона, където някога са управлявали Великите Моголи, нейната икономика засенчва тези на съседите. Накрая, да не забравяме и за имперската мантия, която Бразилия наследи от Португалия, възползвайки се от нарастваща си икономическа мощ. Имперското наследство на всички тези държави им дава стимул да укрепват собствената си значимост не само в прилежащите региони, но и на световната сцена. При посещенията си в тях и срещите с представители на местните елити, у мен нарастваше усещането, че те се връщат към традиционната си роля на водещи държави".

Всъщност, основното, което тревожи Дов Закхайм, е, че "всички те вярват, че САЩ, а още повече - Европа, вече не бива да си позволяват да монополизират вземането на важните решения, измествайки световната общност. Те отхвърлят реда, формирал се след Втората световна война, смятайки го за остарял, и не са съгласни автоматично да приемат американското лидерство в която и да било сфера. Вашингтонските политици и чиновници, които в момента са обсебени от друг наследник на велика империя - Иран, следва да осъзнаят и признаят, че всички тези държави разполагат с нещо повече от впечатляващ икономически растеж, военна експанзия и политическо влияние. Американците са известни като неособено възприемчиви към историята. Тя обаче ще им е нужна за да могат успешно да се справят с онези държави, чиито претенции за по-значима роля в света са обусловени не само от сегашните успехи, но и от миналата им слава" (4). Вежда се, че опасенията на Закхайм доста напомнят тези, които излага още Самюел Хънтингтън в прогнозите си за предстоящия "сблъсък на цивилизациите".

В книгата си "Империите: логиката на световното господство от Древния Рим до САЩ", германският професор Херфрид Мюнклер посочва, че сред основните дилеми, пред които е изправена днес имперската политика на САЩ, е разминаването между признанието, че по-нататъшната експанзия е вече ненужна и опасенията, че това би могло да се възприеме от другите като проява на слабост. "Трудно е да се откажеш от имперската, цивилизаторска, хуманитарна мисия, разпространяваща ценностите, върху които се основава идентичността на империята, без и собственото ти население, и съседите да не приемат това като доказателство за упадък". Друга особеност на Америка, според Мюнклер, е, че по самата си природа тя е "бързаща империя", което е следствие от четиригодишния избирателен цикъл. "Вероятно, нарастващата напоследък склонност на Вашингтон да решава проблемите си с военни средства е свързана отчасти с натиска на времето, породен от демократичните механизми. Военните решения обикновено изглеждат бързи и окончателни, затова "бързащата империя" е склонна да ги използва по-често, отколкото е разумно или уместно" (5).

Анализаторите отбелязват наличие на ясно изразени имперски характеристики и в политиката на ЕС. Така, в статията "Имперската промяна на границите в Европа: случаят с Европейската политика на съседство" (Саmbridgе Rеviеw оf Intеrnаtiоnаl Аffаirs, юни 2012) се посочва например, че Европейската политика на съседство би могла да се тълкува като декларация на имперските намерения на ЕС. Доказателство за това в частност е фактът, че в съответствие със заложените в основите на тази политика схеми на интеграционните отношения съседите на ЕС се разглеждат по-скоро като подчинени обекти, а не като равнопоставени партньори на Съюза. В съответствие със стратегията на мултикултурната евроимперия, посредством Европейската политика на съседство, ЕС очертава нови граници и разделителни линии между своите съседи, както стана например на Балканите. Според автора, имперската политика на трансформация на границите, провеждана от ЕС, използва по-малко видими, но по-натрапчиви инструменти за контрол, базиращи се на доброволното подчиняване и приемане на натрапваните норми и правила (6).

И така, формирането на "големи пространства" в глобалната политика вече започна. Безусловно, не бива да очакваме някаква формализация на границите на тези нови/стари империи, или пък официалното им провъзгласяване за такива. В крайна сметка, не става дума за тяхното възстановяване "едно към едно" с всичките им атрибути (това би било фарс), а за възраждането на имперския начин на действие, или modus operandi, при проектиране интересите на бившите метрополии. Очертаващата се по волята на Вашингтон бъдеща глобална йерархия всячески ще се стреми да избегне асоциациите с колониалните империи от миналото за да не провокира негативната реакция на населението в бившите колонии. Впрочем, не само там, а и сред жителите на самите имперски столици, които никак не са склонни отново да поемат отхвърленото в миналото бреме и да станат свидетели на нови огромни имигрански потоци от тези територии. Не бива да очакваме и някакви специфични конвенции от типа на режимите на капитулациите и на актове, узаконяващи васалните отношения, тъй като съвременните юридически обвързаности са много по-здрави, отколкото някогашните зависимости. Неоимперският ренесанс на западните държави може да се проследи много по-лесно въз основа на логиката на техните идеи и действия, като не се придава излишно значение на "висшите морални принципи", зад които се прикриват.

Постмодерен свят или "Ново Средновековие"?

На пръв поглед, очерталият се процес на консолидация на "големите пространства" в света, напомнящ завръщане на някогашните империи, може да ни се стори като неотговарящ на духа на времето. Истината обаче е, че живеем в епоха, която - поради неопределеността си, е дотолкова "всеядна", че е склонна да приеме и най-невероятните политически рецепти.

Светът се намира в състояние на Interregnum (т.е. "междуцарствие"), в което, както посочва Зигмунт Бауман, "единствената константа е промяната, а неизвестността е единствената определеност". В този свят Европа си остава бойно поле, но вече между вестфалския модел на суверенните държави и новите форми на наднационално управление (7). Класическите европейски империи на Новото време, т.е. на модерната епоха, се въздигат върху руините на феодализма, но именно в това е спецификата на постмодерна, че той е готов еклектично да заимства организационни форми на политическите отношения, характерни за най-различни епохи. Разбира се, пиратството, което, също както в миналото (да си припомним прочутите алжирски пирати), и днес процъфтява край бреговете на Африка, е странично явление, но и то се превръща в белег на времето, в което по най-невъобразим начин се смесват архаиката и съвременността.

Всъщност, в това няма нищо ново. Подобни преломни епохи е имало и преди. Така, в труда си "Новото Средновековие" (8), писан в периода между двете световни войни, т.е. много преди появата на постмодернистките теории на Жак Дерида, Жан-Франсоа Лиотар и други, Николай Бердяев посочва, че: "В историята, както и в природата, съществува определен ритъм, ритмична смяна на епохите и периодите, смяна на културните типове, приливи и отливи, възходи и падения... Говори се за органични и критични епохи, за "нощни" и "дневни", за "сакрални" и "секуларни" епохи. Съдено ни е да живеем в исторически период на смяна на епохите. Старият свят на Новата история (макар че все още по навик се нарича "нов", той вече е безнадеждно остараля) наближава края си и започва да се разлага, а вместо него се заражда нов и все още непознат свят". Бердяев нарича тази епоха "край на Новата история и начало на Новото Средновековие", характеризирайки я, като преход от рационализма на Новата история към ирационализма или свръхнационализма от средновековен тип... "Духовните начала на предишната история вече са изживени, а духовните и сили за изтощени. Налице са всички признаци, че вече сме излезли от "дневната" историческа епоха и навлизаме в "нощната". Лъжливите покривала започват да падат, разкривайки доброто и злото. По правило, смяната на историческия ден с историческа нощ винаги се съпровожда с огромни сътресения и катастрофи, т.е. не става по мирен път. Всички привични мисловни категории и начинът на живот на "най-напредничавите", "прогресивни", дори "революционни" фигури на ХІХ и ХХ век са безнадеждно остарели и са загубили всякакво значение за настоящето и, особено, за бъдещето".

Според Бердяев, преходът към Новото Средновековие, също както някога и преходът към "старото", се съпровожда с очевиден разпад на старите общества и постепенно и незабележимо формиране на нови. "Борбата за противоположни интереси, конкуренцията, дълбокото уединение и изолираност на индивида характеризират типа общество на новото време. В духовния и идеен живот на тези общества се очертава нарастваща анархия, загуба на единния център, т.е. на общата върховна цел. В рамките на Новата история индивидуализмът вече е изживял всичките си възможности и е загубил цялата си енергия. Краят на духа на индивидуализма е и край на Новата история... Либерализмът, демокрацията, парламентаризмът, конституционализмът, правният формализъм, хуманистичният морал, рационалистичната и емпирична философия - всички те са породени от индивидуалистичния дух и хуманистичното самоутвърждаване и всички те постепенно се превръщат в отживелици, губейки предишното си значение... Много ли е онтологично реалното в борсите и банките, в хартиените пари, в чудовищните фабрики, произвеждащи ненужни предмети или средства за унищожаване на всичко живо, във външния разкош, в речите на парламентаристите и адвокатите, във вестникарските статии? Много ли е реалното в непрекъснатия ръст на ненаситните потребности? Навсякъде сме изправени пред порочна безкрайност, непознаваща завършеността". В тази връзка руският философ посочва, че в миналото обединяваща роля (поне за значителна част от човечеството) играе християнството. Самата му поява "означава излизане от рамките на езическия национализъм и партикуларизъм". В края на Новата история "отново виждаме еманципиралия се свят на езическия партикуларизъм, вътре в който се води смъртоносна битка и изтребление".

Тези редове са писани отдавна, но звучат, сякаш става дума за днешния ден. Впрочем, Бердяев прогнозира и, че бъдещите войни "няма да бъдат само национално-политически, а по-скоро духовно-религиозни", сякаш предсказвайки проточилия се конфликт между Запада и Исляма. В същото време той запазва известен исторически оптимизъм относно изхода от сблъсъка между противоположните сили и начала в това Ново Средновековие. "Навлизаме в епоха - посочва Бердяев - когато всички политики изглеждат изчерпани и когато политическата страна на живота вече няма да играе онази роля, която играеше през новата история, и ще и се наложи да отстъпи мястото си на по-реални духовни и икономически процеси".

Но, колкото и актуално да ни изглеждат много от тезите на Бердяев днес, би било грешка да поставяме знак на равенство между времето, в което той ги формулира, и началото на ХХІ век. Макар че тези етапи на историческата спирала са сходни, всеки има своята специфика. И, ако приемем, че Новото Средновековие е настъпило още по времето на Бердяев, бихме могли да определим собствената си епоха като "Най-ново Средновековие".

Сред най-забележителни черти на този период е например появата на различни типове сложни мрежи, имащи не само информационно-технологичен и социален характер, а обхващащи и отношенията между държавите (икономически, културни, политически, военни). Стратегиите на мрежовите войни, с цел да бъдат управлявани цели народи, са изключително популярни във Вашингтон. Пентагонът например, официално прие нова военна доктрина на мрежоцентричните войни, целящи постигане на "превозхождащо знание" и информационна доминация (9). В същото време и тук възникващият нов международен мрежов свят, с неговите, на пръв поглед самостоятелни, отделни силови центрове, силно напомня (в онтологичния смисъл) света на Средновековието.

Буквално пред очите ни се формира система на многопластов васалитет, в която върховният "сеньор" вече няма, както беше преди (защото не може, а и не иска), да се намесва буквално във всичко, касаещо намиращите се в зоната на собствената му доминация режими, следвайки принципа "васалът на моя васал не е мой васал". Във Вашингтон са наясно, че не са в състояние нито материално, нито физически, да вникват в случващото се във всички 200 държави по света, както се опитваха да правят досега. По-лесно е САЩ да подберат 5-6 или 10-12 доверени представители ("васали"), възлагайки (доверявайки) им тези функции, и да контролират само тях. Тоест, става дума за проект за създаването на своеобразна суперимперия на мястото на досегашната единствена супердържава, на която на мрежов принцип ще бъдат подчинени възраждащите се регионални или традиционните империи. Центърът остава същия, но вече играе по-скоро ролята на координатор, отколкото на пряк хегемон - това е доста по-евтино и, както се надяват самите американци, не по-малко ефективно. При това, пълният суверенитет, включително правото за осъществяване на военни намеси, се концентрира на върха на тази пирамида. Както посочва известният американски учен Ноам Чомски, в основата на международния ред е принципът, че САЩ имат правото да използват насилие, когато си поискат, и никой, освен тях, няма това право. "На пръв поглед ще изглежда, че и американските сателити ще имат подобно право, но истината е, че всички подобни права са в ръцете на Вашингтон. Това означава да владееш света. Това е като въздуха, който дишаш - просто не можеш да го подлагаш на съмнение" (10).

На практика днес, в новия исторически етап, в света са възражда неофеодалната система на васална зависимост, която навремето заменя великата Римска империя. Днешният Рим - т.е. Вашингтон, който по редица признаци се намира в същия етап на "имперско изтощаване", включително и морално, на практика, се опитва да удължи хегемонията си със същите механизми, пък макар и в свръхсъвременно техническо изпълнение.

Системата на неовасалитета предлага маса удобства. На първо място, ако нещата не се развият според плановете, вината винаги може да се прехвърли върху държавата-васал, а не върху онзи, който реално дърпа конците - т.е. Вашингтон. Използвайки подобни васали, САЩ могат въобще да отхвърлят намесата си в съдбите на другите държави, представяйки се за "безпристрастен арбитър". На второ място, подобен механизъм за проекция на глобалната власт позволява да бъдат минимизирани разходите по управлението на териториите, което е твърде важно в условията на глобална финансова криза. В същото време, пристъпвайки към трансформацията на света, във Вашингтон следва да отчитат и онези разходи, с които е свързана тя. На определен етап интересите на основния "сеньор" могат да не съвпадат с тези на големите васали, което да провокира у последните известна опърничавост. Освен това, онези, срещу които е насочена тази сложна игра,      могат да пристъпят към укрепването на собствените си съюзи, чиито контури вече се очертават. Затова Вашингтон ще трябва да реши още много сложни задачи по пътя към практическата реализация на своя "суперимперски проект".

"Умната сила" на служба на американската суперимперия

Самоотстраняването на Вашингтон от пряко участие в решаването на редица международни проблеми и и прехвърлянето им към американските съюзници, като им се делегират и съответните пълномощия, е породено от т. нар. "имперско прегряване" (imperial overheating - състояние, в което, според Пол Кенеди, рано или късно се оказва всяка империя, заради прекаленото си претоварване) и е достатъчно добре обосновано. В Белия дом въобще не са склонни да се поддават на стихийни пориви към самоизолация, а предпочитат да действат съобразно конкретната ситуация, залагайки на популярната напоследък концепция за "умната сила" (smart power), самата поява на която свидетелства за изтощаването на досегашните източници на американската мощ. Времето, когато лидерството на САЩ беше безспорно и не се нуждаеше от доказателства, вече отмина и днес съхраняването на американската доминация изисква от лидерите на "суперимперията" сериозни интелектуални усилия.

На официално ниво, названието на тази концепция за първи път прозвуча в речта на Хилари Клинтън в Сената от 13 януари 2009, преди утвърждаването и за държавен секретар. Тогава тя призова да бъде използвана "умна сила" с цел да бъде запазено американското лидерство в света, имайки предвид пълния набор от средства, с които разполагат САЩ - "дипломатически, икономически, военни, политически, правни и културни - подбирайки нужото средства или съчетание от средства според конкретната ситуация" (11).

Идеята за "умната сила" представлява развитие на концепцията за "гъвкавата" или "меката сила", формулирана през 1990 от харвардския професор и политик Джоузеф Най (бивш председател на Националния съвет по разузнаването и участник в кандидатпрезидентската кампания на сегашния държавен секретар Джон Кери, през 2004). Близостта му с Кери дава основание да смятаме, че сегашният държавен секретар, още по-ентусиазирано от Клинтън, ще се възползва от идеите на бившия си сътрудник. През 2004 идеите на Джоузеф Най са окончателно оформени в книгата му "Меката сила" (12). Основната теза на Най е, че целите на САЩ на международната сцена следва да се реализират по пътя на "ангажирането", а не на принудата. Оттук и необходимостта да се използват социокултурните и политическите ценности, като инструмент на външната политика. Субектът на доминацията "следва да бъде привлекателен, във всичките си прояви, и да предлага със своя пример определени ориентири за развитие на останалите". Тази теория беше посрещната добре във Вашингтон и започна активно да се използва, например при организирането на т.нар. "цветни революции" или по време на "арабската пролет". В същото време, тя беше определена като прекалено разтеглена във времето, а ефектът и - като недостатъчно очевиден. Освен това, никой не беше склонен да се отказва напълно и от "твърдата сила".

Тогава Най предложи двете идеи да бъдат обединени в рамките на универсалната концепция за "умната сила". През 2006, известният изследователски център CSIS (Center for Strategic and International Studies) формира специална комисия от представители на двете основни партии (Bipartisan Commission on Smart Power), оглавена от Джоузеф Най и неоконсерватора Ричард Ермитидж. През 2007 тя публикува доклада "За по-умна и по-сигурна Америка" (13), в който бяха заложени основните за трансформацията на световния ред със силите, с които все още разполагат САЩ.

Концепцията за "умната сила" придаде на теорията за "меката сила" необходимата и стратегическа насоченост. Нейният лайтмотив е необходимостта от балансирано съчетаване ресурсите на двата вида сила - "меката" и "твърдата". Разбира се, и преди беше ясно, какво точно представлява политиката на "моркова и тоягата". Още в зората на американския империализъм президентът Теодор Рузвелт се опитва да формулира този тип политика, повтаряйки лозунга "говори меко, но винаги носи и голямата тояга". Заслуга на съвременните американски теоретици е детайлната формулировка и операционализацията на тези, общо взети ясни на всички, постановки. Концепцията за "умната сила" обаче, не е просто синтез на "меката" и "твърдата" сила (например, съчетанието между механизмите на публичната дипломация и военните интервенции), но и нова философия на взаимоотношенията с другите държави. Смисълът и е, че американското лидерство следва да се реализира не чрез едноличното решаване на международните проблеми от Вашингтон, а чрез организирането на съвместни действия. Именно по този начин действаха САЩ по време на либийската война например, като експертите дефинират подобно поведение като "лидерство иззад гърба" (14).

"Америка трябва да се научи да прави това, което другите искат, но не могат, и да го прави колективно" - се посочва в документа. В новите подходи може да е налице и разделяне на понятието за лидерството на два елемента - пространствен (контрол над териториите) и функционален (доминация в решаването на глобалните проблеми). САЩ са готови да се откажат отчасти от пространственото си лидерство, само и само да запазят функционалното по всички основни въпроси на международните отношения. С други думи, отстъпвайки количество, искат да запазят качество.

Концепцията за "умната власт" отчита факта, че в съвременния свят властовите ресурси се преразпределят и възникват нови силови центрове. Досегашното пирамидално устройство на света с неговата йерархична структура, бива изместено от сложна многопластова мрежа от играчи. Йерархията между тях се запазва, но не е толкова стриктно формализирана както преди и, до голяма степен, напомня света на Средновековието. С най-голямо влияние в този нов свят се оказва онзи, който е най-добре интегриран в разклонените и взаимносвързани мрежи. Както посочва в тази връзка друг от авторите на концепцията за "умната власт" професор Ан-Мери Слоутър, "държавата с най-много връзки ще бъде основния играч в този свят, ще може да определя глобалния дневен ред и да гарантира иновациите и устойчивото развитие" (15). Пак нейна е и идеята за формирането на "лига на демокрациите", т.е. на своеобразна федерална суперимперия, чиито членове съвместно да управляват света. По времето на президента Бил Клинтън, по инициатива на държавния секретар Медлин Олбрайт (16) дори беше създаден подобен алианс, но той не успя да се развие, включително и, защото в онзи момент САЩ още не бяха готови действително да споделят пълномощията по управлението на света дори с най-близките си съюзници. Времето обаче, неумолимо продължи да ги тласка в тази посока.

В съответствие с концепцията за "умната сила", още през 2010 Барак Обама декларира привързаността на САЩ към многостранното (т.е. съвместно с най-близките му съюзници и сателити) разрешаване на всички глобални проблеми и международни конфликти, представяйки новата Стратегия за национална сигурност на страната (17). В нея се посочва: "следва да признаем, че нито една държава - колкото и силна да е тя - не може да се противопостави сама на глобалните предизвикателства". При това, готовността за споделяне на бремето по поддържането на световния ред беше постулирано не като средство за демократизиране на международните отношения, а като начин за съхраняването на "американското лидерство" в света в новите условия, разбира се, "на основата на взаимните интереси и взаимното уважение". Планираше се това "ангажиране" да стартира с "най-близките приятели и съюзници - от Европа до Азия и от Северна Америка до Близкия Изток", сред които бяха поименно споменати Великобритания, Франция и Германия (18).

Активният преход към провеждането на тази политика ясно се очерта с началото на втория мандат на президента Обама. Показателна в този смисъл беше речта на вицепрезидента Джо Байдън на провелата се през февруари 2013 международна конференция по сигурността в Мюнхен. Той потвърди изместването на американското внимание към Азиатско-Тихоокеанския регион, призовавайки европейските съюзници да проявят по-голяма активност в собствената си зона "като разчитат на продължаващата подкрепа на САЩ". Според Байдън, "Европа ще остане крайъгълен камък на ангажираността ни с международните проблеми и катализатор на глобалното сътрудничество" (19). Той се опита да убеди европейските лидери, че по-активното ангажиране на САЩ със случващото се в Азиатско-Тихоокеанския регион и други части на света "няма да бъде за сметка на Европа", а отговаря на собствените и интереси. Освен това, Байдън изтъкна подкрепата на САЩ за демократичните държави в Югоизточна Азия, Латинска Америка, Африка на юг от Сахара и Близкия Изток. Очертавайки по този начин, претенциите за нови американски сфери на влияние, той разкритикува самото понятие "сфери на влияние", но го направи по много показателен начин. Така, Байдън декларира, че САЩ не признават правата на която и да било държава "да разполага със сфери на влияние", свързвайки това с непризнаването на независимостта на Абхазия и Южна Осетия. Което пък означава, че Вашингтон не възнамерява да отстъпва на никого позициите си в Кавказ, т.е. в близост до каспийския петрол, и продължава да разглежда постсъветския свят като геополитическо пространство, чиято консолидация не бива да се допуска.

В Европа това изказване на Байдън беше оценено именно като заявка за преразпределяне на сферите на влияние. Така, германският "Die Welt" посочва: "Европейците бяха предупредени, че в бъдеще нищо няма да е, както днес. С НАТО или без тази организация, Вашингтон вече не може да ги защити от последиците от отслабването на своята лидерска роля и дезориентацията си. Новият световен рад задълбочава болестта, която мнозина наричат "имперско свръхнапрягане на силите" (imperial overstretch). Паралелно с това, в Тихоокеанския регион се формира нов силов баланс и без тяхната военноморска, военновъздушна и кибернетична мощ за САЩ ще бъде трудно да се противопоставят на китайската Срединна империя". Според "Die Welt", на Джо Байдън е поставена задачата "да вземе европейците в американското пътуване към Тихия океан и да ги предупреди, че САЩ вече не могат и не искат сами да носят бремето по поддържането на световния ред" (20).

Новият курс към делегиране на определени пълномощия на съюзниците или васалите прозира в годишното послание на президента Обама "За състоянието на Съюза", представено пред Конгреса на 12 февруари 2013, в което той изложи приоритетите на политиката си по време на своя втори мандат. Акцентирайки най-вече върху ръзрешаването на неотложните социално-икономически проблеми, с които се сблъсква Америка, президентът съобщи, че до края на годината 34 хиляди американски военни ще се върнат от Афганистан в родината си. "Това съкращаване ще продължи и до края на 2014 войната ни в Афганистан ще приключи" - увери Обама. Според него, занапред САЩ няма да воюват с терористите в чужбина: "за да се противопоставим на тази заплаха, няма да е необходимо да изпращаме десетки хиляди наши синове и дъщери в чужбина или да окупираме други държави. Вместо това, ще трябва да помагаме на такива страни като Йемен, Либия и Сомалия сами да гарантират сигурността си и да подпомогнем съюзниците си, които се сражават с терористите, например в Мали" (21).

Очевидно рецептата е налице: "като в Мали"! Тоест, занапред САЩ ще се стремят за техните интереси да се сражават други, като "покорителя на Тимбукту" Франсоа Оланд например, а те самите да реализират лидерството си зад гърба им.

Съвременните военно-политически съюзи и коалиции като аналози на империите

Възраждането на имперската политика в съвременния международен живот налага да се отговори на въпроса, защо се възкресяват на пръв поглед отживели времето си геополитически проекти, при наличието на организации, като НАТО или ЕС?

От момента на възникването си, Северноатлантическият пакт притежаваше определени "имперски" характеристики. НАТО прилича на квазиимперия, гарантираща собствената си експанзия и целяща да съществува вечно, което стана особено очевидно след разпускането на Варшавския пакт през 1991. Имперският смисъл на алианса е и в това, че в европейската си част той се опира на традициите на империята на Карл Велики (22). Мнозина западни анализатори смятат, че по-важна от военната функция на НАТО първоначално е нейната политическа и културна роля на "институционална спойка" на това, което по-късно добива популярност като "атлантическа цивилизация" (23). На практика алиансът беше използван като "прикритие за американските интереси, нямайки много общо с предотвратяването на митичната съветска заплаха, а по-скоро със защитата на американските инвестиции и хегемония" (24).

Според анализатора на РАНД Корпорейшън Бенджамин Шварц, в основата на студената война и формирането на военни алианси от типа на НАТО, са американските икономически интереси, предопределящи имперския характер на външната политика на САЩ. Целите на тази политика нямат много общо със сдържането на съветската заплаха, а с "оцеляването и просперитета" на Америка, без оглед на това откъде идват заплахите за нея и дали наистина съществуват. "Алиансите бяха формирани по време, когато американските лидери, на практика, не допускаха възможността за съветска агресия" (25). На свой ред, американският анализатор Джоузеф Липголд, отбелязвайки, че в момента НАТО е съюз, на който никой не противостои, намира тази ситуация за "ненормална, от историческа и логическа гледна точка" (26).

На пръв поглед, наличието на толкова мощен механизъм като НАТО е напълно достатъчно за отразяването на всички бъдещи предизвикателства. На практика обаче, пактът вече е твърде неповратлив, тъй като е обвързан с редица условности и правни ограничения от миналото. Така, необходимостта за консенсус между всички негови членове, затруднява оперативното вземане на решения. След Ирак и Афганистан, мнозина влиятелни държави от НАТО не искат и да чуват за нови военни намеси. Без американското "захранване", постоянната намеса и натиска на Вашингтон, тази гигантска военна машина би се задействала изключително трудно.

Според чл.6 на договора за създаването на пакта, зоната му на отговорност се ограничава със "Северния Атлантик, обхващащ Европа, Северна Америка и островите в северноатлантическата зона, разположени на север от Тропика на Рака". На свой ред, чл.5 предполага използването на военна сила от блока само ако са нарушени границите на някой от неговите членове. Въпреки това, НАТО се опитва да си присвои характеристиките на глобална организация, спорадично излизайки извън очертаните от устава и рамки. Така например, по време на гражданската война в Югославия, алиансът активно са месеше в хода на събитията на основание, че са нарушени границите на бившите югорепублики, а насилието и етническите прочиствания застрашават сигурността на съседните държави от НАТО. Но, както посочва анализаторът на Института Катон Джонатан Кларк, на това основание би било по-логично алиансът да подкрепя не сепаратистите, "а федералното правителство на Югославия" (27).

Разбира се, не е много лесно постоянно да се нарушават собствените юридически норми. НАТО не можа да се превърне и в "глобален полицай на ООН", поради липсата на особен ентусиазъм у мнозина членове на пакта, както и заради противопоставянето на Китай, Индия, Русия и други държави. По същата причина не се реализираха и плановете за разширяването на НАТО към Азиатско-Тихоокеанския регион, с включването на Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия. Тази задача се оказа прекалено мащабна. Мнозина смятат, че НАТО е навлязла във фаза на ентропия, изкуствено удължавайки съществуването си, с приемането на нови членове. Всъщност, необходимостта от алианса изчезна още когато беше разпуснат Варшавският пакт. По смисъла на чл.5 за взаимната отбрана и чл.6 за границите на отговорността на НАТО, пред алианса не останаха никакви заплахи. Твърденията за появата на нови - като тероризма, наркотрафика и киберпрестъпността, за борба с които НАТО продължава да е необходима, звучат като виц, до такава степен блоковият механизем е несъотносим с тези проблеми.

Северноатлантическият алианс не просто се превръща в отживелица, но и отвлича ресурсите на САЩ от новия център на глобалната политика през ХХІ век, който се измества към Азиатско-Тихоокеанския регион, докъдето "империята" на НАТО няма как да стигне. Въпреки това, САЩ няма да се откажат напълно от пакта, тъй като искат да съхранят създадените навремето бастиони в Стария свят. В същото време Америка се нуждае от свобода на действие на Изток, необходими са и по-надеждни схеми за влияние върху глобалната политика, откъдето идва и необходимостта от формирането на нови съюзи и империи. На европейските съюзници на САЩ би могъл да се вдъхне необходимия ентусиазъм, само като се апелира към собствените им интереси и носталгията им по някогашното величие. Ето защо проверените от времето имперски механизми се оказват по-полезни, отколкото тромавите механизми за управление на съвременните коалиции. Другата опора на САЩ в Европа е ЕС, отношенията с който напоследък се усложниха. От една страна се усилва икономическата интеграция на САЩ и Европа и това е изискване на времето, тъй като става все по-трудно да се издържа на конкуренцията от страна на Китай и другите възходящи икономики. До края на 2014 САЩ и ЕС планират да формират трансатлантическа зона за свободна търговия (Transatlantic Free Trade Area - TAFTA). Както посочва бившият посланик на САЩ в ЕС Бойдън Грей, предполагаемото споразумение между Брюксел и Вашингтон ще доведе до появата на "икономическа НАТО". От друга страна, предпазливостта на Вашингтон по отношение на политическата и особено на военната съставляваща на ЕС се запазва, особено в условията на отслабване на американската мош, при което ЕС може да се превърне от второстепенен във водещ партньор в рамките на западната коалиция.

Бившият помощник на президента на САЩ по националната сигурност Брент Скаукрофт твърди, че обединението на Европа поражда известни притеснения у американците. "В много отношения бихме предпочели да си имаме работа с Великобритания, Франция, Германия и другите поотделно" - признава той (28). На свой ред, оплаквайки се, че европейците изостават от американците по отношение на поемането на по-голяма отговорност за положението в света, Збигнев Бжежински посочва онези, които все пак са готови да го направят. Според него, това са "британците, във все по-голяма степен французите, както и някои по-малки държави, като поляците и холандците. Истинските проблеми са свързани с Германия, а вероятно и с Италия" (29). Интересно е, че новото имперско строителство в Европа върви точно по този списък.

Формирането на коалиции винаги става трудно. Още Клаузевиц посочва в книгата си "За войната" користните мотиви, от които се ръководят участниците в коалициите: "Никъде няма да видим случай, някоя държава да се отнасят към интересите на друга със същата сериозност, като към своите, собствени" (30). Според него, процесът на формиране на коалиции, чиито членове силно се различават по отношението си към бъдещия противник, често напомня сделка между търговци. Именно с подобно ситуация се сблъскаха и американците в Ирак и Афганистан, където частите на съюзниците им, в най-добрия случай, защитаваха само себе си, а в най-лошия - американските подразделения трябваше да се заемат и с тяхната защита. Известно изключение бяха британците, но в случая става дума за друга - англосаксонска - коалиция вътре в голямата коалиция.

В книгата си "Стратегията" известният руски военен теоретик генерал Александър Свечин (разстрелян от болшевиките през 1938) отбелязва, че за разлика от времето на Клаузевиц военните съюзи през ХХ век изглеждат доста по-крехки. "Днес съюзниците нерядко биват "отглеждани и възпитавани" дълго време преди началото на войната. Понякога военният съюз представлява своеобразна форма на васалитет в епохата на империалистическото развитие. Всички малки и средноголеми държави по западната граница на СССР се опитват да си намерят достатъчно щедър сеньор" (31). Така икономически по-слабите държави се оказват зависими от капитала на другите съюзници (32).

В същото време Свечин подчертава, че, "въпреки нарасналата политическа устойчивост на съвременните коалиции, тяхната мощ остава по-малка от сбора на отделните и елементи. Дори ако държавите, участващи в даден съюз, са напълно искрени в намеренията си, всяка от тях просто не е в състояние да се откаже от специфичните си стремежи, тъй като това би имало изключително тежки последици за самата нея. Коалицията може да се сравни с колесница, в която са впрегнати заедно кон и сърна. Честното споразумение не може да накара участниците да забравят за здравия национален егоизъм" (33). Така например, малката държава представлява ценност при воденето на война само, ако безусловно подчини армията си на командването на великата държава, с която е в коалиция. "По правило, малкият съюзник, действащ самостоятелно и преследващ с помощта на армията си някакви свои специфични цели, може да донесе повече вреди, отколкото полза" (34.

Целият опит на САЩ от взаимодействието им с техните съюзници през последните десетилетия потвърждава тезите на цитираните по-горе военни теоретици. Ето защо карт-бланшът за осъществяването на самостоятелни операции в Африка, даден на Франция въз основа на реализацията на собствените и интереси, се приема от Вашингтон за доста обещаващ опит.

Съвременните империи на Изток

Както посочва анализаторът на испанския "Еl Pais" Хавиер Валенсуела: "Западът, първоначално чрез испанската, португалската, френската и британската, а след това и американската империи, господстваше над света в течение на пет века. Само че Слънцето на Историята не стои на едно място: хегемонията вече залязва на Запад, за да изгрее отново на Изток" (35).

Специфична особеност на формирането на "големи пространства", или съвременни империи на Изток е, че част от тях сравнително доскоро бяха обект на колониални претенции. Някои имперски проекти пък са част от още по-мащабни комбинации, интегрирайки се в сложната система на йерархичните връзки и васални зависимости, над които е надвиснала сянката на Вашингтон.

Смело може да се твърди, че в Близкия и Средния Изток най-голяма активност в имперското строителство демонстрира Турция. При това, ако доскоро тази тенденция, свързана с политиката на управляващата ислямистка Партия на справедливостта и развитието плашеше някои, напоследък подкрепата за турските имперски амбиции от страна на редица западни столици е все по-очевидна. Както посочва Збигнев Бжежински, "на международната сцена модернизиращата се и светска в основата си Турция печели регионален авторитет, който е обусловен географски от османското и минало", а новата външна политика на страната, формулирана от Ахмет Давутоглу, се "базира на признаването на Турция за регионален лидер на територията на някогашната Османска империя, включваща Леванта, Северна Африка и Месопотамия". Според Бжежински, Турция е полезна и, защото "я привличат получилите независимост след разпадането на Съветския съюз централноазиатски държави, които макар да са извън пределите на бившата Османска империя са носители предимно на тюркското културно наследство" (36).

Има много доказателства, че САЩ и съюзниците им, които стимулират неоосманистката идеология на Анкара, съумяват да насочат стремежите и на юг - в Леванта, и на изток - към Кавказ и Централна Азия. Сред тях например е стремителният спад на интереса към Сирия и Ливан на предишната им метрополия - Франция. Създава се впечатлението, че те са определени като "награда" за Турция за правилното и стратегическо поведение, като по този начин Анкара бива оплетена още по-силно в мрежата на зависимостта от САЩ в региона.

Турция се оказва удобна за Вашингтон и защото, поради недостатъчния икономически потенциал за реализацията на геополитическите и амбиции, тя винаги ще се нуждае от сериозна американска подкрепа, следователно може да бъде контролирана. В крайна сметка, превръщането на Париж в регионален хегемон в Западното Средиземноморие, а на Анкара - в Източното, е просто връщане към съществуващите през ХVІІ-ХVІІІ век стратегически контури. Решението на Франция да се откаже от ветото върху една от петте блокирани глави в преговорите за турската интеграция в ЕС е знаково за френско-турските отношения. Неслучайно турските медии посочват, че в сравнение с предшественика си, президентът Оланд придава по-голяма ценност на отношенията с Турция, стремейки се да възстанови и развива прекъснатите връзки (37).

Както посочва в тази връзка турският политолог Хакан Йозден: "да не забравяме, че тюрките са сред малкото народи в историята, съумели да спрат китайците и, ако това е било възможно вчера, ще бъде възможно и утре. Без турска помощ Западът няма да може нито да спре, нито да ограничи, нито да обкръжи суперсилата, в каквато се превръща Китай" (38).

Освен неоосманизма и духа на ислямския халифат, идейна основа за изграждането на новата турска империя е и пантюркизмът. Още Кемал Ататюрк формулира доктрината за обединяването на всички тюркоезични народи в т.нар. "Велик Туран", под турска егида. Авторът на книгата "Тюркските народи" Нурер Угурлу твърди например, че "влиянието на тюркските народи се е простирало от Дунав до Ганг и от Адриатическо до Източнокитайско море, достигайки Пекин, Делхи, Кабул, Исфахан, Багдад, Кайро, Дамаск, Мароко, Тунис, Алжир и Балканския полуостров". Интересно е, че според него, на територията на Русия към тюрките спадат редица народи, които нямат нищо общо с тях: аварите, лезгинците, даргинците, лакците, табасаранците, рутулите, агулите, отделни чеченски кланове, ингушите, адигейците, абхазците, черкезите, абазинците, осетинците и кабардинците (39).

На държавно равнище Анкара полага сериозни усилия за формирането на Съвет за сътрудничество на тюркските държави с централа в бившата имперска столица Истанбул. На една от срещите на организацията турският президент Абдула Гюл заяви, че "Турция, която участва в Г-20 може да представлява там интересите на целия тюркски свят" (40). Съветът има собствено знаме и герб, а единствената постсъветска тюркска република, която упорито игнорира мероприятията му, е Узбекистан.

Въпреки икономическата блокада, набират скорост и процесите на възраждане на Иранската (персийската) империя. Така например, концепцията за "Голям ислямски Иран", формулирана от секретаря на иранския Съвет по политическа целесъобразност Мохсен Резаи, вече се предлага на ираноезичния елит в различни държави, като стратегия за създаването на голямо културно и икономическо пространство. При това става дума за официална държавна политика. Резаи посочва, че: "След разпадането на Иран като огромен културен ареал и разделянето на единния народ на няколко части в края на управлението на династията на Афшаридите и началото на управлението на Каджарите, най-малкото, което искат иранските народи от своите правителства и политици, е да формират икономически, културни и политически съюзи помежду си". Дълго време обаче, "усилията на патриотично настроените политици и интелигенцията бяха концентрирани върху освобождаването от веригите на колониализма и деспотизма, затова не можеше да се говори сериозно за сплотяването на държавите, разположени на територията на разпокъсания Иран". Според Мохсен Резаи, съвременен Иран е само част от Големия Иран, наред с Афганистан, Таджикистан, Кюрдистан и Азербайджан. Поезията, науката, героичният епос и историята са общо културно наследства на иранските народи. Да се смята за техен наследник само населението на днешен Иран би означавало да се пренебрегне достойнството на народите на съседните държави и да се отхвърли самото понятие за "иранството" (41). В геополитически план, пример за тези великоирански амбиции на Техеран е проектът за железопътна линия Мешхед - Херат - Душанбе (Иран - Афганистан - Таджикистан).

В Южна Азия откровени претенции за хегемония демонстрира Индия. За разлика от Турция обаче, тя се опитва да действа като самостоятелна сила и не е склонна да се вслушва във външни внушения. Въпреки това, в стратегическите планове на Вашингтон Индия е прекалено голям играч за да бъде оставена без опека. В случая специална роля се отрежда на най-близкия американски съюзник и бивша индийска метрополия - Великобритания. През февруари 2013 британският премиер Дейвид Камерън посети Индия начело на делегация от 140 души, като целта му бе да укрепи политическото влияние на страната си и, най-важното, да отвори пътя на британските транснационална корпорации. Налице са и редица проекти за продажба на британска военна техника. Така, макар че изтребителят "Юрофайтър", в чието производство участва и Великобритания, загуби битката с френския "Рафал", Делхи не бърза да приключва сделката и в Лондон разчитат, че индийците ще размислят и ще откажат на французите. В същото време, след провала на "ядрената сделка" оптимизмът на Вашингтон, че ще може лесно да убеди Индия да се включи в "коалицията на демокрациите" на антикитайска основа, доста намаля. Още повече, че британските съюзници на САЩ съвсем не са основния икономически партньор на Делхи, а изостават далеч зад САЩ, Китай и Япония.

В Далечния Изток сегашните претенции на Япония не могат да се сравняват с имперския и проект за създаването на "Велика Източноазиатска сфера на съвместен просперитет" от времето на Втората световна война. Суверенитетът на Япония продължава да е ограничен, а част от територията и - окупирана от американските войски. Но, имайки предвид японския икономически, а и военен потенциал, Токио очевидно е "ключовия васал" на американската империя в Азиатско-Тихоокеанския регион. В геополитически план, САЩ съумяват да мобилизират японците за реализацията на глобалните си проекти за "сдържане" на Китай и Русия, внушавайки им илюзорни надежди за решаване в тяхна полза на споровете за островите Дяюйдао или Курилите. Всъщност, това е една от най-изгодните стратегически инвестиции на Вашингтон, особено имайки предвид, че търговските му разногласия с Токио вече са засенчени от проблемите с Китай. Подкрепяйки Япония в териториалните и спорове, повече на думи, отколкото на практика, американците могат да разчитат на целия японски потенциал в Азиатско-Тихоокеански регион, който никак не е малък. Впрочем, САЩ биха искали да използват по същия начин и Южна Корея, като са наясно, че поради историческите и проблеми с Япония, васалните отношения със Сеул трябва да се градят директно, а не с посредничеството на Токио.

В американското стратегическо мислене през ХХІ век Китай все повече се превръща в това, което през миналото столетие беше Съветският съюз, т.е. в основен политически съперник. Редица германски експерти предполагат, че изтеглянето на войските от Ирак и Афганистан, относително сдържаното поведение на САЩ в Либия и Сирия, както и изтеглянето на американските военни бригади от Германия са свързани със стратегията, предполагаща почти пълното пренасочване на вниманието на Вашингтон към Китай.

До 2020 американците възнамеряват да прехвърлят 60% от военноморските си сили, както и 6 от 11-те си групи самолетоносачи в акваторията на Тихия океан, разполагайки ги най-вече в съществуващите от края на Втората световна война бази в Япония и Южна Корея. Паралелно с това Вашингтон и Пекин водят битка за влияние в Южнокитайско море и такива държави, като Виетнам, Камбоджа, Мянма, Тайланд, Филипините, Малайзия, Сингапур, Индонезия и Тайван. Китай смята това море за свое, въз основа на историческото право - през ХV век то принадлежи на Китайската империя (42). При това, безпристрастният анализ на имперската политика на Пекин показва, че югоизточният и вектор е постоянна величина. На Китай се налага не просто да усвои гигантския регион на Източна Азия, на фона на нарастващата съпротива на САЩ, техните съюзници и васали, но и да изразходва огромни ресурси за да го удържи. На север - в Русия, и на Запад - в Централна Азия, Пекин се интересува най-вече от това да си гарантира надежден тил и да осигури необходимите му ресурси. За китайците няма никакъв геополитически смисъл да предявяват териториални претенции, както постоянно се внушава на руснаците и централноазиатците от Запада. Русия е силна ракетно-ядрена държава, а такива неособено благоприятни за живот зони, като нейния Далечен Изток, не интересуват китайците. Пекин няма особено желание и да присъедини Централна Азия към перманентно нестабилния Синцзян. В Москва, разбира се, са наясно с това, ето защо сметките на Вашингтон да привлекат Русия към своята орбита с цел да бъде "сдържан" Китай, едва ли ще се оправдаят.

Съвременните империи на Запад

Възраждането на имперския дух в Европа върви по две, понякога доближаващи се, но напоследък все по-раздалечаващи се линии. Анализирайки отношенията на Европа със съседите и, виждаме, че ЕС първоначално осъществяваше имперска политика спрямо държавите от Централна и Източна Европа, присъединили се към ЕС, а след това започна да я реализира и спрямо други държави (43). Това направление обаче, напоследък все повече заглъхва: много държави от ЕС не изпитват никакъв ентусиазъм към по-нататъшното му разширяване, нещо повече - нараства усещането за скорошно разпадане на тази федерална квазиимперия. За сметка на това по възходяща се движи втората линия - формирането на автономни "големи пространства", привличащи към себе си сходни в културно-исторически план или зависими в миналото територии. При това, близките в езиково и културно отношение държави и региони, използвайки липсата на вътрешноевропейски граници, се интегрират, докато мултиетничните политически образувания, напротив, на практика се разпадат.

Първият пример за начина на действие на съвременния имперски механизъм, чрез който САЩ реализираха принципа за "лидерство иззад гърба" беше операцията в Либия, когато Обама директно заяви, че "американското лидерство не е в това САЩ да действат сами, поемайки цялото бреме. Истинското лидерство означава, да създаваш коалиции и условия за ангажирането и на други, да работиш със съюзниците и партньорите, така че те също да поемат своята част от бремето и разходите" (44). С честта да бъде първия "делегиран регионален лидер", първо в Либия, а после и в Мали, беше удостоена Франция. Донякъде, това вероятно се дължеше на факта, че именно в традиционната зона на френските интереси избухнаха сериозни конфликти, изкушаващи Запада да предприеме силова намеса. При това, другите големи държави, имащи интереси в тази зони, и на първо място САЩ и Великобритания, в онзи момент не разполагаха със свободни сили. Те все още не са се измъкнали напълно от блатото на иракската и афганистанската войни, освен това не бързат да съкратят военното си присъствие в още по-важния за тях Персийски залив, който въобще не е гарантиран от сътресения, на фона на "арабската пролет".

Така Франсоа Оланд, който не успя да постигне нищо сериозно вътре в страната (той има най-ниския президентски рейтинг за последните 30 години) и очевидно искаше да компенсира това с гръмки външнополитически успехи, се оказа най-подходящата кандидатура. Възможностите на Франция да оказва влияние върху държавите от франкофонското зона в Африка потенциално са много големи. Французите обаче нямат сили да ги реализират самостоятелно. Затова възраждането на някогашното величие с американска помощ изглежда доста примамлива и грандиозна задача за Париж. При това Оланд разчита, че ще може да прикрие тревожния факт, че Франция вече няма да може да действа без САЩ, както и, че американската подкрепа ще доведе страната до нова зависимост, с очаквания "триумф на франкофонията".

В географски план, очертаващата се "Трета Френска империя" очевидно ще се опира на близката до Франция зона на влияние в Северна и Западна Африка. В тази връзка, допълнително значение придобиват и пръснатите из Световния океан островни отвъдморски департаменти (Мартиника, Гваделупа, Реюнион и т.н.). Към предишните френски колониални владения вероятно ще се присъедини и богатата на енергоносители Либия, което прави залога огромен.

При подобно развитие Италия се оказва ощетена (може би заради специалните си връзки с Москва, които, както показва публикуваната в Wikileaks американска дипломатическа кореспонденция, дразнят Белия дом). Впрочем, това не са единствените "подаръци" за Париж в арсенала на "умната сила" на Вашингтон. Така например, САЩ не правят нищо за да попречат на набиращите сила процеси на разпадане на Белгия на фламандска Фландия и франкофонска Валония, чието евентуално присъединяване към Франция би увеличило населението на последната от 65 до 70 млн. души. Възможно е да бъде поощрена и "специалната връзка" на Париж с франкофонската общност в канадската провинция Квебек. В резултат, от дългогодишен бунтар, вътре в атлантическата коалиция, и опонент на англосаксонската ос, Франция, буквално пред очите ни, се превръща в неин надежден съюзник. Това е сериозен успех на администрацията на Обама.

Забележим е и интересът на САЩ към възраждане на имперските настроения в Холандия, предвид възможностите и да оказва влияние върху бившата си колония Индонезия. Населението на последната е почти 250 млн. души, т.е. това е най-голямата мюсюлманска държава и, според плановете на Вашингтон, в перспектива именно тя трябва да се превърне в главния фактор за сдържане на Китай в Югоизточна Азия. Стимул за възраждане на холандската неоколониална активност би могло да стане предоставянето, с американско съдействие, на парче от "белгийската торта" - т.е. на шестмилионната Фландрия.

Друг фаворит на САЩ в усилията им за пощряване на имперското строителство е Полша. Мнозина американски стратези са склонни да прогнозират на тази страна много важна геополитическа роля в бъдеще, което ласкае политическия елит във Варшава. Така, в книгата си "Следващите сто години", ръководителят на аналитичната група "Стратфор" Джордж Фридмън, твърди, че при евентуалното (според него) разпадане на Русия "поляците ще се окажат първите, желаещи да проникнат на Изток и да създадат буферна зона в Беларус и Украйна". "При подобно развитие на събитията Полша ще се превърне в голяма динамично развиваща се европейска сила, стояща начело на коалиция от източноевропейски държави" (45). В интервю за вестник "Rzechpospolita", в характерния си провокативен маниер, Фридмън твърди, че "Не бива да имаме илюзии относно това, че Полша използва САЩ за сдържането на Русия. Америка пък действа съобразно националнитте си интереси. За нея, в момента Полша е по-важна от повечето други държави в света... Без оглед на това, кой в момента управлява у нас - Обама, Буш или някой друг, Америка ще направи всичко Полша да бъде колкото се може по-силна". Според него, през следващото десетилетие, "мощта на Германия и Русия значително ще намалее. В резултат ще се появи вакуум, който трябва да бъде запълнен от нов силен играч. Географията показва, че това може да бъде само Полша. Ако използва този шанс, тя може да се превърне в двигател на Европа и една от най-важните държави в света" (46).

В хода на вече започналото преразпределяне на света на зони на влияние, очевидно не всички съюзници на САЩ ще имат еднакъв късмет. Освен удобните линии на подялба, съвпадащи с границите на някогашните империи, както в случая с Франция, съществуват и такива притегателни центрове, където англосаксонският елит на Америка не се чувства достатъчно уверен. В частност, липсват каквито и да било признаци, че Вашингтон би искал да използва Испания в близката до нея Латинска Америка, по същия начин, както използва Франция в Африка. Точно обратното: на Испания (подобно на Белгия) ще бъде „позволено” да се разпадне. Каква е причината за тази разлика в подходите? Очевидно нещата опират до това, че проблемът за консолидацията на испаноезичния свят е изключително остър за самите САЩ, в чиито южни щати прогресивно нараства (включително заради нелегалната имиграция) делът на испаноезичните. Радикалните представители на тази култура вече лансираха лозунга за формирането в бъдеще на т.нар. "Велик Ацтлан" (обединяващ днешно Мексико и отнетите му навремето от САЩ територии в Тексас, Калифорния, Аризона и Ню Мексико).

Ощетена вероятно ще се окаже и Германия, вероятно, защото в миналото тя не успява да създаде достатъчно обширна колониална империя, а и днес поражда сериозни опасения за последиците от евентуално възраждане на "тевтонския дух". САЩ максимално ще използват германския потенциал, но само като спомагателен. Налице са всички признаци, че Вашингтон не е склонен да пусне Берлин на "самостоятелно плаване". От което пък следва, че Германия няма да има друг избор, освен отново да се опита да проектира влиянието си на Изток, по посока на Русия, при това вероятно няма да действа сама, а в съюз с Полша - любимото дете на американските геостратези.

Подобно е и американското отношение към Италия. Тя усилено бива тласкана да поеме ключова роля на Балканите. Проява на това, в частност, беше подписаното през февруари 2013 споразумение межу Италия, Гърция и Албания за Трансадриатическия газопровод ТАР, по който каспийския газ ще се транзитира, през Гърция, Албания, Адриатическо море и Южна Италия, за Западна Европа. Планираната му мощност е 10 млрд. куб. м годишно, с възможност да достигне 20 млрд. куб м, а като основен доставчик на газ се разглежда азербайджанското находище Шах Дениз.

Вашингтон би искал да види в ролята на потенциален свой "пълномощник" (васал) в Южна Америка Бразилия, отреждайки и мястото на наследник на Португалската империя. Фактът, че португалоезичната Бразилия все пак се различава от останалата испаноезична част на Латинска Америка позволява на Вашингтон да си запази възможност за маневри. Признавайки водещата роля на бразилците в Латинска Америка, а вероятно и в някои части на Африка, САЩ, паралелно с това, ще се постараят да отслабят връзките между Бразилия и Китай и интеграцията и във формата на БРИКС. Разбира се, всичко това ще се случи само, ако самата Бразилия склони да се съобрази с интересите на Вашингтон. Тази южноамериканска държава вече е част от Г-20 и се стреми да получи статут на постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Тя съумява да се разграничи от политиката на САЩ, без да провокира сериозни кризи. Обявявайки се за задълбочаване на сътрудничеството между държавите от Южното полукълбо, Бразилия разширява присъствието си не само в Латинска Америка, но и в Африка и в Близкия Изток.

Сметките, които си правят САЩ по отношение на Бразилия доста напомнят надеждите, които те възлагат на Индия. И двете страни вече са натрупали необходимия критичен потенциал за развитие, позволяващ им да водят самостоятелна политика. Естествено, САЩ ще предприемат опити да привлекат Бразилия към сътрудничество, отреждайки и в него подчинена роля, но успехът им е много съмнителен. Отваряйки за бразилската икономика огромните си пазари, нейните партньори от БРИКС са в състояние да подсигурят с всичко необходимо "голямото политическо пространство" на тази страна и затвърждаването на статута и на водеща държава в Латиноамериканския регион, без да и се налага да изпада в зависимост от когото и да било.

Защо САЩ се нуждаят от империя?

Известният британски историк Найл Фергюсън посочва, че повечето съвременни анализатори намират за съвсем уместен паралела между "имперската власт" на САЩ и Британската империя отпреди стотина години (47). На свой ред, Джоузеф Най смята, че "от времето на Рим, нито една държава не е изглеждала като такъв гигант, в сравнение с останалите... Компетентните и уважавани анализатори, както отляво, така и отдясно, са все по-склонни да използват термина "американска империя", опитвайки се формулират същността на ХХІ век" (48).

Съединените щати вървяха към тази ситуация през целия ХХ век. Още в средата на 60-те години известният дипломат и учен Роналд Стийл посочва в книгата си "Pax Americana", че: "В очите на по-голямата част от света, Америка е нация, контролираща империя от формално независими клиентски държави, чиито амбиции са сходни с тези на великите имперски сили" (49). Основната теза на Стийл обаче е, че САЩ са "случайна империя". Според него, техните намерения и действия в чужбина винаги са имали алтруистичен характер и те едва ли не насила са принудени да се превърнат в империя, заради несъвършенствата на заобикалящия ги свят (50).

Истината обаче е, че империите никога не възникват "случайно" и в този смисъл САЩ не са изключение. Упоритият им стремеж да съхранят, макар и в променен вид, имперския си статут, въпреки всички свързани с него разходи, има съвсем рационална основа. Америка доста отдавна загуби позициите си на глобален лидер в производството на материални блага и съществува най-вече за сметка на финансовото и технологично посредничество и виртуалната икономика. Индустрията и селското стопанство осигуряват едва 20% от американския БВП (3 от общо 15 трлн. долара). В Китай този дял е 50% (4,1 от общо 8,2 трлн. долара). Тоест, по този показател китайците вече значително превъзхождат Америка. Дори Русия с нейния 50%-ов дял на материалното производство в БВП (2,3 трлн. долара), произвежда стоки за 1,15 трлн. долара, което, на глава от населението, е близко до американското ниво. При това данните са по действащия обменен курс на долара, т.е. без да се преизчисляват съобразно паритета на покупателната способност (ППС), в резултат от което показателите на САЩ щяха да са още по-ниски, а тези на Китай и Русия – още по-високи.

Либералните икономисти биха могли да възразят, че в съвременната икономика националното богатство вече не зависи пряко от материалното производство, а се формира за сметка на вторичния и третичния сектор - услугите, посредничеството, собствеността върху патентите и стандартите и т.н. Истината обаче е, че за мощта на държавата реалните показатели продължават да са от значение. Ниското им равнище влияе например върху обема на изнасяните стоки, следователно и на възможностите за икономическо присъствие в другите държави. По общия обем на външната си търговия САЩ вече се нареждат зад Китай, но и това се дължи най-вече на вноса, докато по отношение на износа те дори не са втори. Така, през миналата 2012 износът на ЕС достигна 2,17 трлн. долара (без да броим търговията между държавите-членки), на Китай - 2,02 трлн. (плюс износа на Хонконг, който е 0,44 трлн.), на САЩ - 1,61 трлн., а на Германия - 1,49 трлн. (включително този в държавите от ЕС) (51). На практика, през всички последни години САЩ, като износител, могат да се конкурират само с Германия.

Слабостта на материалното производство предопределя потребността на САЩ да съхранят посредническия си статут с помощта на военна сила, т.е. с откровено имперски методи. Така кръгът се затваря - имперската политика изтощава САЩ, но без нея те не могат да поддържат привичния си начин на производство и съществуване.

Имперската идея, която е дълбоко вкоренена в западната култура, се обвързва с тезата за необходимостта от възстановяване на геополитическия силов баланс. В центъра на изграждащата се глобална йерархия е самата Америка, в съюз с "доверените" си държави. На първо място тук е поставен англосаксонският алианс. Именно той формира ядрото на всяка коалиция. Както доказва в труда си "Коалиционните войни на англосаксонците" руският генерал Сергей Печуров, във военно-политическо отношение тази група народи се обединяват от специфична връзка, превъзхождаща по здравина всяка друга възможна коалиция. Пред лицето на външната заплаха те винаги демонстрират висока степен на сплотеност, "независимо от често проявяващите се преди това остри противоречия и разногласия" (52). Освен на всичко други, алиансът между тях се опира и на съвместимостта на американската военна машина с въоръжените сили на другите англосаксонски държави. Идеята за изключително тясното им сътрудничество е разработена навремето от генералите Дуайт Айзенхауер и Бърнард Монтгомъри. Структурите на това сътрудничество включват Организацията за стандартизация на сухопътните сили на Австралия, Великобритания, Канада, САЩ и (като асоцииран член) Нова Зеландия, както и комисиите със същите участници за стандартизацията на ВВС и ВМС (53). В тази връзка, генерал Печуров с основание отбелязва, че всяка, ръководена от англосаксонците, многонационална военна коалиция (извън рамките на НАТО) "почти автоматично получава подкрепата на Северноатлантическия алианс" (54). Въпросът за това, кой е първичния в тази квазиимперия - Лондон или Вашингтон, няма особен смисъл. Целите и интересите на нивото на англосаксонските елити отдавна са се преплели и то съвсем тясно. Показателно е например, че пристигайки в Лондон, веднага след участието си в Мюнхенската конференция през февруари 2013, американският вицепрезидент Джо Байдън беше включен като пълноправен участник в заседанието на британския Съвет за национална сигурност, на което, в частност, се разискваха резултатите от тристранната среща между Великобритания, Пакистан и Афганистан. Впрочем, със същата чест биват удостоявани и британските премиери във Вашингтон. Това е уникално явление в световната практика, защото става дума за свръхсекретни държавни съвещания (55).

Ключова зона на отговорност на англосаксонската коалиция, освен излизащият на първо място в глобалната политика Азиатско-Тихоокеански регион, вероятно ще остане Големият Близък Изток. При това вниманието на Вашингтон и Лондон ще се концентрира най-вече върху онази му част, която е богата на енергоносители и се простира от Оман, на юг, до Каспийския регион, на север. Тоест става дума за т.нар. "енергийна елипса", чиито център е Персийският залив, както и за маршрутите на транзита на енергоносителите към Европа и Далечния Изток. Запазвайки контрола си върху този изключително важен район, Вашингтон ще разполага с ключови стратегически предимства пред всичките си потенциални съперници. Специална роля в това отношение се отрежда на най-големите в света военноморски сили на САЩ, включващи 11 групи самолетоносачи.

В същото време, понякога на голямата политика не са чужди и чувствата. Така например, от известно време насам Белият дом демонстрира повишено внимание към родината на предците на президента Обама. Така, през юни 2012 във Вашингтон беше приета "Стратегията на САЩ в Африка, на юг от Сахара", от която става ясно, че американците искат сами да контролират тази зона. Някога в нея доминира Британия, но оттогава насам възможностите и силно намаляха. Новата стратегия на САЩ в Черна Африка беше изготвена въз основа на специална президентска политическа директива (56). Като човек, чиито произход е свързан с региона, Обама очевидно се смята за напълно способен да се справи с проблемите му самостоятелно, тъй като във въпросния документ въобще не се визират някакви съюзници.

Заключение

На пръв поглед, в новата американска схема за неоимперско устройство на света всичко изглежда стройно и логично. Механизмите са отработени, предварителните разчети са направени. Само че светът е по-сложен от лабораторните конструкции. Опитвайки се да игнорира разумните предложения за изграждането на равноправни международни отношения за да съхрани хегемонията си, Вашингтон се поставя в положение, което не му вещае нищо добро. Ерозията на традиционната американска работоспособност ще продължи да изтощава ресурсите на САЩ и не може да бъде компенсирана от никаква "умна сила". Изправени пред нея, новите силови центрове в лицето на Китай, Русия, Индия, Бразилия, Иран и други държави само ще усилват съпротивата си. Сблъсъците между "проамериканските" и "антиамериканските" империи на границите на "големите политически пространства" могат да се окажат по-сложни от традиционните конфликти между държавите на двустранна основа, тъй като тук ще си противостоят мощни блокове от държави. В този смисъл, не бива да очакваме, че светът ще стане по-стабилен и сигурен.

Впрочем, противоречия ще възникнат и между потенциалните участници в западния съюз. Консолидирайки неоколониалния си "приз" в Африка, Франция, с характерния и апломб, вероятно ще поиска нови парчета от "тортата", претендирайки за равни права с Америка при вземането на най-важните решения. Други пък ще са недоволни от предоставените им сфери на влияние, като например Германия и Италия, които биха могли да се замислят за "все още съществуващият дух на Антантата и Атлантическата коалиция". Уязвена ще се почувства и Испания.

Големи изненади и разочарование може да донесе на американските стратези Турция, чиито държавни интереси все повече се преплитат с религиозните, а антиамериканските настроения сред населението са масови.

Надеждите, свързани с полската експанзия на Изток пък, граничат с авантюризма. Не само Украйна и Беларус не искат възраждането на някогашната Жечпосполита, а и в Литва, която е член на НАТО, гледат на тези планове на Варшава с голямо подозрение. Както посочва в тази връзка германският "Die Welt": "Сравнително скоро двата народа, след продължителна съпротива, се освободиха от съветското господство. С това обаче свършва общото между тях: националистически ориентираните литовци разглеждат някогашната обща история като период на полска доминация, а пък за мнозина поляци територията на Литва е просто част от "изгубените източни земи" (57).

Освен това, да не забравяме, че нерядко у васалите също възникват имперски стремежи и те започват да се бунтуват срещу властта на "сюзерена". В редица случаи за тях е по-удобно да се договарят директно помежду си, при което необходимостта от посредник като САЩ просто изчезва.

Впрочем, държавите, на които Вашингтон делегира имперски статут, също могат да решат, че той е прекалено обременителен за тях и не отговаря на интересите им, особено, ако така мисли собственото им население. Защото възможността да затънат в определените им "имперски владения" е съвсем реална.

Бележки:

1. Хабермас Юрген. «Ах, Европа», Весь Мир, М. 2012, стр. 96-97.
2. Ibid., стр.100.
3. «Il ritorno del sultano», Limes, 4, 2010, 19.
4. http://nationalinterest.org/commentary/old-empires-rise-again-7074
5. http://nationalinterest.org/blog/paul-pillar/why-empires-fail-7320
6. http://inosmi.ru/belorussia/20120711/194779406.html
7. http://www.globalaffairs.ru/number/Mezhduvlastie-15784
8. http://philosophy.ru/library/berd/midl.html
9. Burgess, Kennet J. Organizing for Irregular Warfare: Implications for the Brigade Combat Team. Nаval Postgdaduate School. Monterey, California, December 2007. P. 34.
10. http://www.thenation.com/article/172630/why-its-legal-when-us-does-it#
11. http://www.cbsnews.com/stories/2009/01/13/politics/main4718514.shtml, Clinton's Confirmation Opening Statement
12. Nye J. Soft Power: The Means to Success in World Politics (New York: Public Affairs Group, 2004).
13. http://csis.org/files/media/csis/pubs/071106_csissmartpowerreport.pdf. A Smarter, More Secure America.
14. http://www.welt.de/debatte/article113348933/Wie-die-USA-eine-neue-Weltordnung-schaffen-wollen.html
15. http://www.foreignaffairs.com/63722, Slaughter A.-M. America’s Edge // Foreign Affairs. January-February 2009.
16. Олбрайт Мадлен. «Госпожа госсекретарь. Мемуары Мадлен Олбрайт», М.: Альпина Бизнес Букс, 2004, стр.575. 
17. http://www.whitehouse.gov/sites/default/files/rss_viewer/national_security_strategy.pdf, p.1
18. Ibidem, p.11.
19. http://www.golos-ameriki.ru/content/biden-iran/1595997.html
20. http://www.welt.de/debatte/article113348933/Wie-die-USA-eine-neue-Weltordnung-schaffen-wollen.html
21.  http://www.whitehouse.gov/state-of-the-union-2013
22. Gress David “From Plato to NATO: the idea of the West and its opponents”, The Free Press, N.-Y. 1998, p. 432 
23. Gress David “From Plato to NATO: the idea of the West and its opponents”, The Free Press, N.-Y. 1998, p.423
24. Ibid. p. 422
25. Тhe Future of NATO, ed. by Ted Gallen Carpenter, London.: Frank Cass, 1995, p.87-88
26. Тhe Future of NATO, ed. by Ted Gallen Carpenter, London.: Frank Cass, 1995, p.7
27. Ibid. p.50
28. Бжезинский Збигнев, Скоукрофт Брент. «Америка и мир. Беседы о будущем американской внешней политики». - М.: Астрель, 2012. Стр. 237-238
29. Ibid., стр. 242
30. Клаузевиц. «О войне». Государственное военное издательство. - М. 1934, с. 556.
31. Свечин А. «Стратегия». Военный Вестник. -  М. 1927, стр.76
32. Свечин А. «Стратегия». Военный Вестник. -  М. 1927, стр.77
33. Ibid., стр.79
34. Ibid., стр. 80
35. http://inosmi.ru/world/20120904/198572619.html
36. Бжезинский Збигнев. «Стратегический взгляд: Америка и глобальный кризис», М. Астрель, 2012, стр.208. 
37. http://www.inosmi.ru/asia/20130218/205986654.html
38. http://www.inosmi.ru/world/20130215/205937083.html
39. http://www.inosmi.ru/world/20130113/204563281.html 
40. http://www.iimes.ru/?p=9459
41. http://www.inosmi.ru/asia/20130117/204735826.html
42. http://www.spiegel.de/politik/ausland/usa-und-china-ringen-in-asien-um-die-vorherrschaft-a-837825.html
43. http://www.globalaffairs.ru/number/Mezhduvlastie-15784
44. http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/03/28/remarks-president-address-nation-libya.
45. Фридман Д. Следующие 100 лет: прогноз событий XXI века. М.: Эксмо, 2010, стр. 203.
46. http://www.inosmi.ru/translation/245577.html  
47. Ferguson N. Hegemony or Empire? Foreign Affairs, 2003, Sept.-Oct. p.154
48. Nye J.S., Jr. U.S. Power and Strategy After Iraq, ibid., July-Aug. p.60
49. Steel Ronald, PAX AMERICANA, The Viking Press, New York, 1967, p. vii
50. Ibid. p.15,17
51. https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/rankorder/2078rank.html
52. Печуров С.Л. Коалиционные войны англо-саксов: История и современность. М.: Издателство ЛКИ, 2008, стр. 28
53. Ibid., стр.220
54. Ibid., стр.227 
55. http://www.whitehouse.gov/blog/2013/02/06/vice-president-biden-meets-world-leaders-europe
56. http://www.whitehouse.gov/sites/default/files/docs/africa_strategy_2.pdf.
57. http://www.welt.de/geschichte/article113591091/Alte-Grossmacht-zwischen-Deutschland-und-Russland.html

* Авторът е руски геополитически анализатор, статията му публикуваме с любезното съдействие на Националния консервативен форум

{backbutton}