Гражданската война в Сирия се превърна в обект на анализ през различни методологически призми. При това изразените от западните политически, икономически и военностратегически експерти изводи, в много голяма степен, съвпадат с тези на властта в Дамаск. Разликата е единствено в изразното средство на тъждественото негативно определение на опонента. В първия случай, обвинението е „диктатор”, а във втория - „терористи” или „неверници”. Повече от очевидно е, че събитията в тази близкоизточна страна се различават от сходните, протекли в останалите държави от „арабската пролет”. Натрупаните местни, регионални и световни специфики налагат необходимостта от търсенето на алтернативни опознавателни подходи, за да се направи по-точна преценка и, най-важното, коректна прогноза за изхода от затегнатата проблемна ситуация. Няма съмнение, че „черно-белият” антагонистичен подход изгражда аналитична призма, която пропуска детайли, конструиращи емпиричен блок – основна част на продължаващия конфликт.
Религиозният проспект в Сирия
Генезисът на сирийския етатистки „естаблишмент” има предимно етнически ориентиран профил. Сирийската нация притежава доминиращо етнически, а не конфесионален фундамент. Това се дължи на факта, че местните етнически малцинства (предимно кюрди) са едва около 10%, а огромното мнозинство са араби. В същото време малцинствените религиозни общности (предимно алауити, християни и друзи) заемат цели 25%. Така размерът на комбинираната етноконфесионална малцинствена амалгама достига приблизително една трета от цялото общество, тъй като кюрдите са предимно част от религиозното сунитско мнозинство.
В страните от Северна Африка водещ спойващ елемент е ислямската религия, тъй като местните общества са своеобразни племенни федерации. Обратното, в страните от Близкия Изток водещият елемент за обществена кохерентност е арабската принадлежност, тъй като нациите са конгломерат от конфесии. Така, макар и външно да изглеждат тъждествени, се получава своеобразна бифуркация на политогенезата на нациите в Големия Близък Изток. Размерът на отделната религиозна група се характеризира с мерна единица милион, докато на този на племето – с десетки и по-рядко, със стотици хиляди членове. Така например, алауитите - конфесията на сирийския президент Башар Асад, приела го и за религиозен лидер, е около 2,5 милиона, докато кададафа - племето на бившия либийски лидер Моамар Кадафи наброява около 75 000 члена. По този начин се обяснява по-бавната динамика на властовите промени, респективно, на промяната на политическия режим, особено, когато става въпрос за политическата система в Близкия Изток, отколкото в Северна Африка. Режимите в арабския свят са относително еднотипни в своя авторитаризъм. В същото време броят на персонално лоялните към диктатора хора са чувствително повече в етническите нации в Близкия Изток, отколкото в северноафриканските трибалистични общества. Това прави първите сравнително по-стабилни и по-жизнени в национален план. Поради тази причина смяната на режима в Дамаск е практически немислима без сериозна външна интервенция. Доказателство е декларираното доскоро нежелание на Вашингтон да поеме военен ангажимент в Сирия и, респективно, силната подкрепа на Москва и регионалните съюзници на Асад – Иран, Ирак и ливанската шиитска партия Хизбула.
Конфликтите в Ирак и особено в Афганистан показаха, че невинаги рационализмът, характерен за западните анализатори, е най-сполучливия за интерпретацията на събитийния поток. Визията на един от идеолозите на „Ал Кайда” - египтянинът Абдулкадер бен Абдел Азиз за неуспеха на НАТО в Афганистан подсказва, че в алтернативният опознавателен поглед на ислямистите винаги присъства достатъчно голяма доза истина. Става въпрос за ценностна система, чиито мисловни производни директно рефлектират върху подбора или стават причина за демонстрирането на методологическа евристика. В случая със Сирия ислямистката аналитична призма е не само субсидиарна, но в определени моменти дори водеща, тъй като дава отговор на стратегията на един от сериозните участници в конфликта. Големият въпрос е, дали наистина световните и регионални сили заговорничат срещу Сирия, превръщайки я в своеобразна „прахосмукачка”, изсмукваща всички отряди на Ал Кайда в региона?
Според израелския аналитичен сайт „Debka”, Москва, Вашингтон и Брюксел поощряват муджахидините да отиват в Сирия, вместо да стоят в останалите близкоизточни, азиатски или европейски страни, за да избавят от главоболия местните правителства[1]. Появата на текст, претендиращ да е добре формулирана ислямистка стратегия за воденето на военните действия в Сирия, вече достатъчно убедително говори, че тази страна е на път да измести Йемен, Афганистан и Северно Мали като основния плацдарм на световния джихад срещу „неверническите сили”. Анатомията на сирийската гражданска война е по-близка до тази в Ирак и Афганистан не само поради голямата времева продължителност на кризата, но най-вече поради профила и задълбочаващата се роля на радикалните религиозни фундаменталисти.
Трудно е да се определи броят на ислямистите в Сирия. През септември 2012 бившият лидер на „Либийската бойна групировка” и настоящ изследовател в британската фондация „Килиям” Номан Бенотман твърди, че чужденците-ислямисти в страната наброяват между 1 200 и 1 500 души[2]. Все пак той си запазва правото да твърди, че мнозинството религиозни радикали са сирийци. В доклад на експертен екип от ООН, воден от бразилеца Пауло Пинейро, пък се отстоява тезата, че в момента на територията на тази страна се сражават представители на 29 националности[3]. Повечето са наемници на сунитската опозиция и произхождат от съседните страни, Близкия Изток, Северна Африка, Европа и Америка. В средата на декември 2012, когато САЩ обявиха основното звено на ислямистката опозиция - фронта „Нусра”, за терористична организация, Държавният департамент изчисли неговите бойци на около 9% от състава на Сирийската свободна армия (ССА)[4]. Израелският сайт “Debka” лансира тезата, че ССА наброява 40 000 души, от които 10 000 могат да бъдат определени като ислямисти.[5] В началото на 2013 експертите на вече цитираната фондация „Килиям” Номан Бенотман и Роузин Блейк в свой стратегически анализ определят членовете на „Нусра” на 5 000 души. Според Държавния департамент, такава е била приблизителната численост на бойците на Ал Кайда в Ирак, организацията-майка по отношение на „Ал Нусра”, в апогея на съществуването и. Паралелно с това, представители на ССА отричат фронтът „Нусра” да представлява „голямо мнозинство” в рамките на бунтовниците, определяйки бойците му на около 1 000 души[6]. Според различни източници, другите ислямистки „подгласници” имат далеч повече последователи. Такива са „Сукур аш шам” (6000 души)[7], „Ахрар аш шам” (18 000 души)[8] и останалите деветима участници в т.нар. „Сирийски ислямистки фронт”, обявен в края на декември 2012[9]. Очевидно има разминаване в числеността на целевата група и още повече на нейния авангард, като какъвто се оформя именно „Фронтът за помощ на хората от Сирия от муджахидините в Сирия на бойното поле на джихада”[10]. На този етап въпросната група от най-твърдолинейни ислямисти не е най-многобройната, но притежава най-високата степен на ефективност при провеждане на бойните операции. Това се дължи на факта, че множеството антиправителствени бойци се борят срещу Асад, без да имат ясна визия за бъдещето на държавата, докато „Нусра” разполага с ясно очертана стратегия, гъвкава тактика и конкретно щрихована държавническа визия. Неслучайно на 5 декември 2012 Държавният департамент поставя единствено нея от бунтовническите отряди в списъка на терористичните организации в Сирия[11].
Интересно е, че паралелно със сунитските екстремисти се появи и тяхно шиитско копие. Според постинг в световната мрежа Youtube, на 1 януари 2013 е била създадена бригадата „Абу Фадел Абас”. Според първото и военно комюнике, тя има за цел да „защитава светилището Сейда Зейнаб в околностите на Дамаск от неверниците и уахабитите от т.нар. ССА и враговете на наследниците на Али”. Експерти от вестник „Шарк ал аусат” отстояват тезата, че става въпрос за иракски и ливански муджахидини, за чието организиране главна роля играе ливанската партия Хизбула. Самото име Абу Фадел Абас налага извода, че става въпрос за малка група иракски шиити, формирана от Иран, която през периода 2005-2008 взима активно участие в сраженията срещу американския контингент в Ирак. Впоследствие тя се обединява с иракския клон на Хизбула и окончателно приема командването на ръководството на Хизбула в Бейрут. Днес иракски шиитски доброволци в Сирия се изпращат от иракската Хизбула и радикалите от групировката „Катаиб ал хак”. Фундаменталистката ретроспекция на гражданската война в Сирия се възпроизвежда чрез битките между военни формирования, носещи имена на канонизирани личности, символизиращи двете основни антагонистки ислямски деноминации. Такъв е класическия пример с престрелките между въпросната шиитска бригада "Абу Фадел Абас" и сунитската бригада „Майката на правоверните Айша” в околностите на столицата Дамаск[12].
Ислямисткото движение има дълбоки корени в недрата на сирийското общество. То е свързано с най-старата ислямска партия в света – движението на „Мюсюлманските братя” (МБ), основано през 1928 от Хасан ал Банна в Египет. Историографите отнасят първото проникване на идеите им в съседна Сирия към 1933. Две години по-късно те пращат там първите си емисари, но едва през 1937 откриват офис в Халеб с цел организиране и провеждането на проповеди, както и изграждане на организирана структура[13]. Първите активисти на „Мюсюлманските братя” са Омар Амири, Абул Кадер Хюсеини, Ахмед Бенкасли и други. С течение на времето, ислямистите създават свои опорни точки в Дамаск, Хомс, Хама и останалите сирийски градове. Първият Върховен наставник на МБ в Сирия и Ливан е Мустафа Субай, избран през 1945[14].
Именно движението на МБ е абсолютния монополист и своеобразен „инкубатор” на ислямистките идеи, тъй като прониква в местните нискостатусни обществени прослойки. То лансира алтернативни идеи на властта, била тя представена от френските окупационни сили или, по-късно, от националното правителство. Те са привлекателни за населението със социалната си насоченост. Принципно, обществената подкрепа за съвременните ислямисти в днешното арабско общество се дължи на тази тяхна вкоренена социална интуиция.
Създаденият в Сирия филиал на ислямистката партия „Хизб ат тахрир” през 50-те години на ХХ век остава изолиран, тъй като пропагандата му се фокусира върху местни елитарни кръгове. Освен това, структурата прави обструкция на политическия живот[15]. Все пак, през 1999, в последните дни от управлението на Хафез Асад, властта предприема масови арести на кадрите на тази партия, потвърждавайки безкомпромисния си стил на отношение към неконтролираното ислямистко движение. Всички останали значими ислямистки групи (създадени респективно от Мунира Кубейси, от шейх Абдул Керил Рифай, от шейх Мохамед Нахбан и други), занимаващи се с образование и проповедническа дейност, са реално дирижирани от баасистката власт[16]. С появата на младия президент Башар Асад обаче, всички тези групи насочват поглед към политиката и вземат отношение към събитията. Тогава започва и процесът на диференцирано отношението към властта, а именно сътрудничество с нея и негативно отношение към „арабската пролет” (религиозните лица в Дамаск и Халеб) или пък отрицание на режима на Асад (шейховете в Хама, Хомс, Дераа, Дейрезор и други). Битката между двата антагонистични лагера е за „превземането” на джамиите, които са логичния политически рекрутационен резервоар и откъдето тръгват обикновено след петъчна молитва масовите демонстрации.
Настъпилите през 2011 събития широко разтвориха вратите за завръщането на ислямистките идеи в Сирия. Клането на МБ през 1982 нанесе много тежък удар върху ислямисткия идеен и организационен фундамент, така че присъствието му в страната практически бе заличено, а извън Сирия движението се разцепи. В продължение вече на повече от две години разпръснатите идейни семена на МБ намират благоприятна почва в аграризираното сирийско общество. Бавният процес на урбанизация (цели 44% от населението живеят на село, а едва 2,5% от 22-те милиона сирийци емигрират годишно в градовете[17]) превръща местното село в социалния „хумус” на ислямизма. Неслучайно, сегашните ислямистки въоръжени групи налагат по-лесно властта си в малките населени места и в околностите на големите градове, но се натъкват на сериозна съпротива в тях самите.
МБ се оформят като водещата организирана политическа сила, наложила своето ръководно място в задграничния опозиционен център - Сирийския национален съвет, а впоследствие и в разширената му версия – Националната коалиция. През октомври 2012 те публикуваха фундаменталния си документ „Политически проект за Сирия на бъдещето”, където излагат своята визия за поставторитарна Сирия. Остава съмнението дали демонстрацията на „софтисляма” в заявеното желание за упражняването на власт в страната не е от тактически характер. Прави впечатление повторението на синтеза на визирания държавнически конструкт - „модерна държава” (с обстоятелствени пояснения), както и налагането на понятието „обновяващ се ислям”, в качеството му на принцип на сцепление на сирийския суверен – арабската ислямска нация[18]. Спокойно може да се направи паралел с прокламираната от египетските МБ „гражданска държава”. Египетските „братя” също грижливо избягват термина „ислямска държава”, предизвикващ неодобрение сред широки слоеве в обществото. В същото време сирийските МБ категорично избягват употребата на понятието „светска държава”, за която пледира управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието, също с ясни ислямски корени. Те обаче не достигат до яростните критики на своите египетски съидейници, тъй като именно в съседна Турция намират основно поле за изява,както и убежище.
Традиционният салафизъм
Проникването на салафитските идеи и принципи в Сирия става в началото на ХХ век. В много голяма степен те са проекция на вижданията на реформаторите-салафити в Египет, а именно на Мохамед Абду, Абдерахман Куакиби, Джамаладин Касими, Мохамед Рида и други. Множество сирийски духовни лица като Лютви Хафар, Абдерахман Шахбандар, Фарис Хури и други присъстват на техните публични лекции. Те възприемат идеите им и по-късно ги разпространяват в родината си. Така, през 1924 шейх Абдел Гани Дакар създава първото салафитско дружество „Джамаия ал гура”, което открито пропагандира антизападни идеи. Макар и маргинална структура,въпросният субект издига своя секретар Абдел Хамид Табаа на парламентарните избори през 1943 и така успява да излъчи първият сирийски депутат-салафит.
Политически успех регистрира и друга салафитска група - „Общество на ислямската цивилизация”. Тя излъчва от редовете си Ахмед Озма, който става първият сирийски министър със салафитски убеждения. През 1946 излиза и първото списание в страната, пропагандиращо официално въпросните консервативни идеи. То присъства дълго на местния книжен пазар и е спряно от властите едва след кървавите събития в Хама през 1982.
Със забраната на политическите партии по времето на Обединената арабска република и особено след преврата на партията БААС през 1963 салафизмът губи позиции в сирийското общество. Постепенно той се превръща в идеология на ограничен елитарен кръг от религиозни дейци. Така салафизмът приема една от специфичните си разновидности, а именно „научния” салафизъм в лицето на своите най-важни обществени рупори - шейховете Саад Бути и Насър Албани. Втората война в Персийския залив, реакцията на преврата срещу победилите ислямисти в Алжир, кървавите събития в Босна и Херцеговина, първата палестинска интифада (1987-1993), както и първите победи на шиитското движение Хизбула, реализирани под ислямски лозунги, създават благоприятна международна обстановка и се превръщат в мощни генератори за повторното завръщане на идеите на салафито-джихадизма в Сирия.
Особено важна роля за разпространението на този тип радикална религиозна идеология играе свалянето, през 2003, на иракския диктатор Садам Хюсеин и американската окупация на страната. Сирия се превърна в основен канал за преминаването на муджахидините, събрани от цял свят, за битка срещу „кръстоносците-агресори”. Страната стана основен инструмент за създаването на второто поколение джихадисти, след това в Афганистан през 80-те години на миналия век. Паметна ще остане фетвата на шейх Саад Бути, обърнал се към към вярващите с призив да осъществят джихад в защита на исляма. Дейността на младия салафитски проповедник Махмед Агаси в една от джамиите в Халеб през есента на 2003 също допринася за мобилизацията и изпращането на стотици сирийски младежи в съседен Ирак. В продължение на няколко месеца той не само произнася пламенни речи в религиозния храм, но и организира военна подготовка на доброволци под носа на властите.
Завръщащите се от Ирак сирийски ислямисти създават и първите местни ядра на салафито-джихадистки групировки. Нужни са около две години, за да се превърне количеството в качество. През 2005 става престрелка в един от крайните квартали на Дамаск, отговорност за която поема неизвестната групировка „Джунд аш шам лил джихад уа таухид”. Подобни терористични действия са предприети и от друга организация, наричаща се „Такфир уа хиджра”. По това време оценката на международните наблюдатели е, че в Сирия вече съществуват отделни малобройни радикални групички. Те изповядват идеите на Ал Кайда, но между тях няма организационно единство и стройна структура. Прави впечатление, че основният социален генератор на салафитски групи са малките, аграрни селища предимно в областта на Дамаск, докато населението на големите градове остава почти незасегнато от радикалния ислям.
Особено значима причина за разпространението на салафизма в Сирия е ускореният процес на шиитизация на населението, възприета като политика от Асад-баща, но особено силно стимулирана от Асад-син. Изследователят Абу Омар Хашеми счита, че стратегическият съюз между Сирия и Иран не е само резултат от геополитически взаимозависимости. Той е превърнат в акт на държавна политика едва през 1973. Тогава един от аятоласите в култовия за шиитите център Ком в Иран издава фетва, в която определя алауитите като шиити. Тезата на споменатия експерт е, че догматичното надделява над военно-политическото начало в неразривния до този момент съюз между Дамаск и Техеран. В същото време, само в региона на столицата на Сирия, през периода 2001-2007, се създават 12 шиитски духовно-образователни центъра и три факултета, образоващи младите богослови в шиитската ислямска доктрина. Това са три пъти повече образователни институции, в сравнение с предходния 25-годишен период. В компаративно изследване за разпространението на шиитството в страната се отбелязва, че в сравнение с периода до 1970 броят на местните последователи на тази доктрина се е увеличил, за сметка на други конфесии (сунити, алауити и исмаилити), цели 89 пъти по време на управлението на Хафез Асад (1970-2000), а в количествено отношение същата цифра през периода 2000-2007 е по-голяма цели 142 пъти[19]. Огромната маса нови шиити се възприемат като генезис на бъдеща структура, сходна с Хизбула в Сирия. Подобен тип прошиитска политика на властта в Дамаск предизвиква ответна реакция сред определени кръгове в сунитското мнозинство, като най-радикалните прегръщат идеите на салафизма, в неговата джихадистка разновидност.
Конформисткият салафизъм
Кървавите събития в Хама през 1982 и сгромолясването на Съветския съюз ускоряват процеса на формирането на ново, ненасилствено течение сред влиятелната салафитска школа. То е пряка реакция срещу практикуваните в отделни случаи от МБ форми на насилие. Семената на новата идеология посява един от най-влиятелните сирийски ислямисти – шейх Джаудет Саид. Той оставя трайна следа в световната ислямска литература с книгата си „Учението на първия син на Адам: проблемът с насилието в ислямския свят”. Шейхът е от черкезки произход, въпреки че е роден в Кунейтра, на Голанските възвишения. Повлиян от идеите на двама ислямски реформатори - пакистанеца Мохамед Икбал и алжиреца Малик бен Наби, той лансира идеите си още през 60-те години на ХХ век. Редица експерти възприемат творчество му като класическо отрицание на идеите на египтянина Саид Кутб, превърнали се в генезис на ислямския радикализъм. Неговите послания и активност му печелят прозвището „Ганди в арабския свят”, с което той се гордее[20].
Шейх Саид успява да събере достатъчно последователи едва в началото на 90-те години на ХХ век. В края на въпросната декада обаче, екстремисткият салафизъм надделява. Групата на салафитите-конформисти остава елитарен кръг с по-сериозни позиции в средите на жените - религиозни активистки. Това се дължи на факта, че една от най-ревностни последователки на шейх Саид е проповедничката Ханан Лахам. Не по-малко значение има и дейността на неговия зет Халис Джелаби, както и създадената около шейх Абдел Акрам Шака група в град Дария. През 2003 властите предприемат арести в този град и арестуват 24 симпатизанти на това идеологическо течение. На 3 май същата година (денят, в който американските войски превзеха Багдад) те излизат на мирна демонстрация, издигайки лозунги за бойкот на американските стоки и борба срещу корупцията в местната администрация.
Всъщност, този ден изиграва важна роля в пропагандната активност на шейх Саид. Оттогава той се явява на обществени дебати и дискусии, облечен в бяла риза, на която е изписано „Европейски съюз”. Шейхът внушава на събеседниците си, че тази организация е създадена въз основа на интереси, които са реалната алтернатива на борбата и насилието между различните антагонисти[21]. Така той стига до подписването на известната „Дамаска декларация за мирна и демократична промяна”. Въпросният документ се превръща във фокус на всички опозиционни сили в страната, независимо от идейната им насоченост или форма на организация. Ликът на шейх Саид се превърна в икона на множеството мирни демонстрации, залели Сирия с началото на „арабската пролет”. Той беше поставен на банери от младежи, които в началото бяха ударната сила на народното недоволство. Постепенно обаче, след радикализирането на протестите (след около десет месеца от началото на събитията), идейният пацифизъм на Джаудет Саид отстъпва пред радикализма на салафито-джихадизма. Последният високо издига знамето на насилието и нетолерантността в кървавата гражданска война в тази арабска държава.
Битката между салафизма и ислямския мистицизъм
Наличието на различни вътрешногрупови тенденции в ортодоксалния сунитски ислям налагат една от призмите на експлозивната вътрешнополитическа ситуация в Сирия. Принципно се говори за три призми на гражданската война в страната, а именно- национална, регионална и международна. Оказва се, че има и още една и тя е в колизията между традиционния за Сирия софитски ислям и неговия все по-агресивен салафитско-уахабитски вариант.
Според ливанския журналист Ала Халаби, убийството на един от най-влиятелните сирийски софитски шейхове Мохамед ал Бути е вододела на сблъсъка между двете течения. Ал Бути е известен с фундаменталната си лекция за ролята и влиянието на салафито-уахабизма в ислямския свят. Тя е озаглавена: „Трите клина на Великобритания за ерозирането на ислямското единство”. Много интересна е тезата му, че „уахабизмът е британско изобретение. Неговата цел е ислямът да се самоунищожи, а мюсюлманите - да се избият по между си....”[22]. Мисловната конструкция за намесата на външната, чужда за ислямския свят ръка и готвения от нея заговор е плод на традиционния антиуестърнизъм, като фикция на редица ислямистки мислители.
Изследователят на ислямските движения Абдерахман ал Хадж е на мнение, че режимът в Дамаск всъщност силно акцентира върху личността на шейх ал Бути. Неговият авторитет се преекспонира за да се превърне в идеологически стожер в битката срещу ислямския радикализъм, било то в неговата салафитска форма, или в идеите на МБ. Паралелно с физическото ликвидиране на споменатия известен ислямски мистик са убити и други представители на това течение, повечето от които са негови ученици и последователи. Такива са шейх Мохамед Тауф от Дамаск, шейх Абделатиф Шами от Халеб, шейх Абделатих Салих от Ракка и други. Паралелно с това ислямските радикали осъществяват нападения и напълно разрушават над 200 софитски религиозни обекти (джамии, мавзолеи, медресета, пансиони и други) из цяла Сирия. Основна причина за това е съпротивата на местните мистици срещу активизирането на проповедническата дейност на салафитите след 2007. Пример в това отношение е активността на саудитския проповедник шейх Осман Назих, който чете лекции, пропагандиращи учението на Мохамед бен Абдел Уахаб, в селата около Халеб, Едлиб и Латакия[23]. Става въпрос за доминация над определени територии хора, които салафитите разглеждат като кадрови резервоар за своите въоръжени групировки.
Салафито-джихадизмът
Огромното мнозинство от сирийските ислямисти не споделят насилническия вариант на салафитските идеи, който в световната експертна литература се е наложил под наименованието салафито-джихадизъм. Нерядко се използва и терминът „алкайдизъм”, препращащ към политическата философия на флагмана на световния тероризъм – организацията Ал Кайда. С идването на власт на младия Башар Асад през 2000, повечето религиозни кръгове проявяват политически амбиции, но тяхната реализация се планира чрез режима, а не против него. Те стават системни политически играчи. Най-малкото, ако използват опозиционна реторика, тя си остава изчистена от послания за използване на насилие.
Салафито-джихадизмът няма трайни корени в Сирия, въпреки съществуването на такива ядра като „Джунд аш шам” или „Такфир уа хиджра”, на които са приписвани терористични действия преди избухването на „арабската пролет”. Както вече беше отбелязано, те имат темпорален характер и нямат здравите идейни корени на религиозния радикализъм. В този класификационен порядък може да се прибавят и движението „Вярващите участват” на един от старите муджахидини-афганци, шейх Луи Шооби, течението „Умма фи биляд аш шам” на Мохамед ат Тамими[24] и други. В идеен план, към тях принадлежат и невероятни алкайдистки идеолози като Абу Мусааб ас Сури, Абу Башир ат Тартуси и други[25]. Няма да навлизам в естеството на сирийския салафито-джихадизъм, за който редица познавачи, като шейх Абед, Мохамед ал Хиджази, Акрам ал Хиджази и други, твърдят, че в него присъстват много по-силно алтернативните на крайния „джихадизъм” салафитски тенденции като „научния”, „демократичния”, „елитарния” и т.н. Всички те представляват опортюнистични течения на насилническата, джихадистка школа в рамките на сунитската ислямска деноминация. Доказателство за това е огромното влияние в световната ислямистка идейна съкровищница на сирийския авторитет Мохамед Сурур, чиято доктрина се възприема като идеен хибрид между възгледите на МБ и салафизма[26]. Несъмнено, безкомпромистната политика на режима оказва своето влияние за липсата на компактна маса последователи на салафито-джихадизма в Сирия. В същото време, своята роля за ерозирането на крайния, насилнически ислямизъм играят и други фактори, а именно средиземноморският исторически профил на традиционната секуларизация на местното общество, както и автохтонността на големите антиислямистки малцинства – алауити, християни и друзи. Това отличава Сирия от Египет, Ирак и още повече от обществата в страните от Персийския залив.
Поли(кака)фонията на ислямисткия глас
Сирийската джихадистка общност е хетерогенна по своя идеен, регионален, социален и политически облик. Обединява я единствено омразата към Асад и неговия режим, което не е достатъчно за оформянето на конкретния и облик. Трудно е да се направят точни характеристики на отделните нива на сирийския войнстващ ислямизъм. Не всеки, който носи брада, е ислямист, споделя боец от опозиционните муджахидински отряди в близост до Едлеб пред кореспондент на ливанския вестник „Сафир”[27]. Не всеки ислямист, който носи брада, е салафит, допълва той. В същото време, всички използват религиозния дискурс и насищат публичните си встъпления с шариатски понятия, защото така считат, че адресират своите послания към по-широка публика. Практически, въпросните субекти полагат усилия да привлекат към редовете си хилядите вярващи, скрупольозно обработвани с десетилетия от допуснатия от режима институционализиран ислям. Същата реторика, но вместо „за”, те агресивно обръщат „против” режима. Идеята е да се стимулира политическата социологизация и да се придаде определен властови ориентир, на базата на доминиращата в страната ислямска политическа култура и ценностна система. Всъщност, признание за тоталното доминиране на религиозната култура е и посланието, отправено от режима към тази огромна конфесионална общност в страната. Управляващата светска партия БААС въведе текст в новата, приета през 2012 конституция, който изисква държавният глава да е мюсюлманин. Подобно положение не съществуваше в стария основен закон. Това е своеобразен флирт със средите, използващи инструментите на политическия ислям в дейността си.
Понастоящем, хетерогенната сирийска ислямистка общност може, съвсем условно, да се раздели на три отделни групи. Критерият за селекционирането им е смесица от политико-идеологически мотиви и, в някаква степен, прилагани бойни практики. Така бъдещата визия за постасадова Сирия и начинът на създаването на специфичния тип държавност разграничават трите компонента на ислямисткия контингент в Сирия.
Традиционният салафито-джихадизъм
На първо място могат да бъдат поставени субектите, използващи умерена ислямска реторика. Тя е характерна за множеството групи, произхождащи от Северна Сирия, източните предградия на столицата Дамаск и дори за повечето сирийски муджахидини. Членовете на отделните бойни групи са обединени от предимно несоциални връзки, а именно семейни, родови, регионални и други. Понякога, единствено външният вид е този, който причислява тази група към т.нар. ислямисти, въпреки че мнозинството от тях са граждански лица, без задълбочени познания нито в областта на религията, нито за салафизма или за генезиса на военния джихад. Не са редки и случаите, при които в отделни групи се събират по принуда бивши криминални елементи, били в затвора и впоследствие освободени от бунтовниците. Същите продължават грабежите, отвличанията, извършват дори убийства и издевателства в синхрон с криминалното си минало. Класически пример в това отношение е бригадата „Асифа аш шамал”, чийто командир Ахмед Газали се свързва с множество кражби на бензин и продажбата му в съседна Турция[28].
Тези групи са лишени от политическа стратегия и нямат аргументирана представа как биха искали да изглежда посдасадова Сирия. Подобни терористични формации изникнаха в съседен Ирак, веднага след падането на Садам Хюсеин през 2003. Според известния йордански изследовател на салафизма Акрам Хиджази, тази гъста мрежа от бойни, иредентистки групи са последователи на идеите на Мохамед Сурур[29]. Своя религиозен дискурс те градят върху скелета на прозиращата антиуестърнизирана, националистическа реторика, доминирала по време на управлявалите до този момент светски, диктаторски и често открито антиамерикански режими (Египет, Либия, Ирак, Йемен и в момента в Сирия). Въпросните ислямисти използват понятието „джихад”, но всъщност влагат инстинктивно в него смисъла на „съпротива”. Механична причина за това най-малкото е, че този тип групи рядко разполагат със собствен мюфтия. Става въпрос за духовно лице, което да е правоспособно да издава фетва или религиозна трактовка-обяснение на една или друга проблемна ситуация, както и шариатска мотивировка за извършването на конкретна бойна операция.
Пример за подобна категория джихадисти е бойната група „Знаме на исляма” на шейх Захран Алуш, възпитаник на ислямския университет в Медина. Тя стартира въоръжената си дейност през март 2012. Алуш практикува сунизма и салафизма, но в техния ханбалитски вариант. Логично е неговият бастион да е град Дума, който се намира в източното предградие на столицата Дамаск. Населението на тази агломерация е единственото в Сирия, което практикува ислямската религия съобразно принципите на тази най-консервативна правнодогматична школа (характерна за Саудитска Арабия). Счита се, че именно тази терористична група стои зад големия самоубийствен атентат в седалището на Националната служба за сигурност през юли 2012. Тогава бяха убити едни от най-видните представители на режима в Дамаск, а именно президентският зет Асеф Шаукет, министърът на отбраната Дауд Раджа, неговият заместник и висши военни офицери. По непотвърдени данни, на въпросната среща е присъствал и бившият египетски президент Омар Сюлейман, който по-късно почина в болница във Виена по „неизвестни причини”.
Към въпросната категория могат да бъдат причислени и други по-малки групи, обединени в своеобразния салафитски холдинг „Сбор на последователите на исляма в Сирия”. В него видно място заемат бригадите „Сахаба” и „Ахфад русул”, които поставят силен акцент върху проповедническата дейност, паралелно с въоръжената борба.
Прагматичният салафито-джихадизъм
Второто ниво е представено от салафитите, призоваващи за създаването на световен халифат на един по-късен етап. По принцип те остават верни на световния джихад, но твърдят, че той трябва да е адаптиран съм условията на сирийската държавност и на местната социална специфика. Според тях, границите между ислямските народи следва да отпаднат, но постепенно, а не веднага. Всъщност те лансират своеобразен национален салафито-джихадизъм, който се различава много малко от идеологическия радикализъм и политическия универсализъм на фронта „Нусра”.
Втората причина въпросните субекти да изберат това направление е, гарантираният източник на финансиране[30]. Принципно, идеите и практиките на салафизма се подкрепят материално от фондации от богатите арабски държави от Персийския залив. Множеството сирийски бунтовници нито са наясно, нито са убедени в истинността на философията на въпросното мисловно течение. В същото време, те демагогски се самообявяват за салафити, или поне видимо прилагат специфичните религиозни ритуали, за да могат да си гарантират постоянна финансова подкрепа.
Представители на това течение са формираните през юли 2012 бригади „Ахрар аш шам”, които от февруари 2013 се наричат Ислямско движение „Ахрар аш шам”. Според създателите му, неговите членове са 18 000, но подобни цифри будят силно съмнение. Отделните му отряди са съсредоточени предимно в районите на градовете Едлеб и Халеб. Така те участват в редица ключови битки с правителствената армия като тази за контрола над летището в Тафтаназ (наречена втората битка Кадесия[31]), Джебел аз-зауия, Саракаб, Ариха и други[32]. Според 26- годишния Абу Язид, един от религиозните лидери на групата, изучавал теология в университета в Халеб, мнозина от бившите му колеги понастоящем са именно в тази бунтовническа група. В своите практики „Ахрар аш-шам” се доближават по-скоро до традиционния салафизъм, а не до салафито-джихадизма на „Нусра”. Може би това е сред причините фонът на знамето на тази групировка да е бял, за разлика от черния на Ал Кайда и „Нусра”, но със същите надписи. Сякаш искат да внушат, че сред религиозните фанатици в Сирия те са част от т.нар. „мек радикален ислямски фундаментализъм”. Подобно твърдение може да се приеме за вярно, тъй като лидерите им поставят по-скоро социален акцент в ежедневните си практики, отколкото да се причисляват към факторите на „световния джихад”. Последният, като световен социален модел, практикуван в арабските аграрни райони и заимстван от Ирак, се реализира в Сирия най-вече от „Нусра” и едва на второ или трето място от „Ахрар аш-шам”. За това допринася и относително малкият брой чужденци в редовете на структурата, за разлика например от тези в „Нусра”. Не са малко експертите, оприличаващи религиозните лица на „Ахрар аш-шам” с тези на „Мюсюлманските братя”, тъй като професионалният им генезис е тъждествен. Дори известният журналист Хазим Амин от вестник „Ал Хая” твърди, че салафитската групировка се опитва да дублира и да изземе функциите на „Мюсюлманските братя” в районите, контролирани от нея.[33]
Интересното е, че „Ахрар аш-шам” е както спонсор, така и рецепиент на бойци от останалите ислямистки групировки. Така например, източници отбелязват, че една от най-боеспособните бойни части на организацията (тази в Саракаб) е преминала изцяло в редовете на „Нусра”. В същото време обаче, говорителят на групировката Мохамед ал Халеби отбелязва, че през февруари 2013 към „Ахрар аш-шам” са се присъединили групите „Феджр ал ислам”, „Талия ал исламия” и бойните бригади „Иман”, без да уточнява тяхната численост[34].
Друга джихадистка групировка, която също е доловима в медийното пространство, е „Сукур аш шам”. В своя официален сайт ръководството пише, че те са „млади военнослужещи и почтени офицери”, т.е. дезертьори от редовната армия. Имат претенции да наброяват около 6 000 души и са съсредоточени предимно в град Едлеб и околните села. Въпреки че се присъединяват към Сирийския ислямски фронт, от официалните им документи личи, че са по-скоро военна организация. Идеолозите на групировката използват термина „джихад” по-скоро в конотативния смисъл на думата. В посочената вътрешна структура са споменати само „гражданска” и „военна” секции, игнорирайки традиционните „шариатска” и „политическа”, които са характерни за подобен тип групировки.
От издадените военни комюникета е видно също, че групата най-вероятно не разполага с отделен религиозен апарат, в това число и мюфтия, който да издава традиционните фетви преди всяка военна акция. В раздела „политика на организацията” липсват ясни виждания за бъдещето на Сирия, освен силна омраза към управлението на президента Башар Асад[35]. Все пак пред телевизия „Ал Джазира” полевият командир на „Сукур аш шам” Ахмед Иса обяснява, че източникът на законодателството на бъдеща Сирия трябва да бъде ислямската религия, а бъдещият държавен глава - президентът, както и председателят на законодателния орган – мюсюлмани сунити. Правата на малцинствата следва да бъдат гарантирани като на пълноправни граждани на държавата. Щрихованите белези показват, че въпросната групировка предлага политическа матрица, близка до тази на МБ, а именно либерална по форма държавност, но с ислямско съдържание, в която сунитското мнозинство ще играе доминираща роля.
Интересна е тезата, че бригадата „Дауд” към организацията включва терористи-самоубийци. Доказателството е изложено в клип, качен в Youtube, което обаче не е много убедително на фона на самовзривяващия се в Едлеб товарен автомобил[36]. Практиката в съседен Ирак, както и досегашните военни действия в Сирия, показват, че бивши военни не стават камикадзета. Тази тактика обикновено се прилага от най-радикалните ислямисти, в сирийския случай - от „Нусра”.
Трета забележима ислямистка групировка е бригадата „Таухид”. Според официалния и сайт, членовете на групата са между 3 000 и 10 000 души и са съсредоточени в град Халеб[37]. Те представляват цивилното население на страната и нямат предварителна военна подготовка. Самият лидер на организацията Хадж Мараа е бил търговец и признава, че никога преди революцията не е използвал оръжие. В същото време излага достатъчно грамотно идеи за политическото бъдеще на държавата, които звучат в унисон с тези на МБ. Пред катарския сателитен канал „Ал Джазира”, бунтовникът иска неговата родина да стане „умерена ислямска държава”. В същото време обаче, „шариатът трябва да се превърне в единствен източник на законодателството”, което е белег, че групировката може да бъде класифицирана сред радикалните ислямисти[38]. Изключително „модерно” и „граждански” звучи искането на ръководни постове в бъдеща Сирия да бъдат назначавани само хора, имащи професионалните качества за това. Подобни тези са в пълен синхрон с „протогражданския” дискурс на лидерите на МБ в Сирия. Интересното при този бунтовнически отряд е, че ръководството е създало служба за контрол върху действията на своите бойци. Самият Мараа признава, че някои от тях не са имали достойно поведение и са били прогонени от редовете на бригадата „Таухид”.
Сред това ниво на сирийски салафити могат да се отбележат още бригадите „Нуредин Занки”, създадени през октомври 2012, бригадите „Боен авангард”, формирани през август 2012, бригадите „Ислямска зора”, образувани през ноември 2012, бригадите „Ал Хак”, възникнали през август 2012, бригадите „Фарук”, появили се на военно-политическата карта на Сирия през ноември 2011, и други. С изключение на групата „Боен авангард”, всички те привличат в редовете си чуждестранни муждахидини и стават част от т.нар. контингент „ал мухаджерун”, представен най-категорично във фронта „Нусра”.
Екстремисткият салафито-джихадизъм
Третата и най-радикална група сирийски джихадисти е представена от фронта „Нусра” и все по-значимия й конкурент и идеологически клонинг – „Ислямска държава в Ирак и Сирия” (ИБИД). За тази въоръжена групировка започва да се говори през периода ноември 2011 – януари 2012. Нейни последователи започват да се събират в селските райони на столицата Дамаск и град Хомс. Значителна част от членовете й са бивши кадри на терористичната организация на легендарния лидер на иракския клон на Ал Кайда, Абу Мусааб аз Заркауи. По време на иракския си период те живеят в багдадския квартал „Хай ал джамия”. Някои от тях дори са били заедно с аз Заркауи в афганистанската провинция Хейрат, когато той осъществява джихада в Афганистан. През 2003 те са изпратени от Сирия и Ливан за да създадат контрабандни канали и, респективно, първите ислямистки гнезда в съседен Ирак, с щедрата подкрепа на фондации от страните от Персийския залив.
Сирийското правителство отчита грешката си, но едва през 2007 официален Дамаск преразглежда политиката си на толерантност към въпросния криминогенен контингент. Кулминацията на тази политика е ликвидирането на един от водещите алкайдистки лидери - шейх Абу Каакаа, което обаче се оказва недостатъчно за да спре набралите скорост подривни процеси. Мрежата от незаконни канали за прехвърляне на хора не е разрушена, а един от завърналите се от Ирак муджахидини е Абу Мохамед ал Джулани. Той става лидер на най-влиятелната салафито-джихадистка организация в страната. На 10 април 2013, в официално видеопослание, ал Джулани официално обявява „Нусра” за клон на Ал Кайда.
Тя е единствената ислямистка група, която има държавническа визия и формулирана цялостна стратегия за воденето на регионална война на територията на Сирийската арабска република. Лидерите и изготвят специален тактически план, чиято цел е да им донесе военно-политическата победа[39]. Ако обаче трябва да сме искрени, т.нар. стратегия на действията (истратежия ат тахарок) частично разочарова по отношение на своята оригиналност. Набелязаните в нея три етапа, а именно гъвкавост на операциите (мурунат ат тахарок), оперативна роля (ад даур ал уазифи) и продължаваща борба (истимрар ас сираа) до голяма степен напомнят наложените в христоматийните разработки на алкайдистките стратези като Абдел Кадер бен Абдул Азиз, Абу Мусааб ас Сури или Абу Бакр Наджи три класически етапа на световния джихад, а именно изграждане (бина), битка (китал) и овладяване на положението (тамкин)[40].
Както всяка салафито-джихадистка структура, ръководството използва шариатообразни аргументи за да мотивира терористичната си активност. Религиозните фанатици винаги търсят някаква аналогия в свещените текстове за да легитимират дейността си. В тази светлина, в едно свое видеопослание от 24 януари 2012, „Нусра” твърди, че има пророчески хадис, в който се казва, че „центърът на ислямът е Шам (Сирия) и божиите ангели са разперили крила над Сирия.” Според тях, събитията от арабската пролет в тази страна са предопределени от Всевишния, тъй като „лагерът на мюсюлманите в Деня на страшния съд ще бъде Дамаск”[41]. Така всякакви терористични акции срещу правителството на Башар Асад стават законосъобразни, което повдига изключително високо морала на муджахидините за реализация на терористичните акции.
Ислямистите от „Нусра” издигат лозунга за създаването на халифат, по „волята на Аллах”, като се обосновават с шариатски аргументи. В същото време действията им, както и моделите на реално упражняваната от тях власт в териториите, които контролират (някои села в Североизточна Сирия), не оставят впечатление, че имплементираната държавническа матрица е по-различна от тази на светската, либерална държава. Така например, местните управници поставят силен акцент върху справедливото разпределение на социалните помощи и дори отварят гише за жалби на населението[42].
Радикалите от „Нусра” очевидно са извлекли някои поуки от неуспехите на Ал Кайда в Ирак. Така например, те подбират предимно военни, а не граждански обекти за нападение. Мавзолеите и култовите обекти на шиитите и особено на софитите остават маргинални, а не водещи военни мишени. Нещо повече, дори в тяхната радикална реторика, те не се фокусират върху различните съставни части на общото зло (ал куфар), т.е. неверниците (шиити, софити, алауити и немюсюлмани). Част от разграничаването от неуспешната алкайдитска практика в съседната арабска държава е отхвърлянето на идеологическия конструкт (ИДИС), обявен от иракския лидер Абу Бакр ал Багдади. В спора между двамата лидери се намесва и ръководителят на организацията-майка, Ал Кайда – египтянинът Айман Зауахири. Според него, ал Багдади е сбъркал като е обявил създаването на „Ислямска държава в Ирак и Сирия”, без да се допита до ръководството. В същото време, Абу Мохамед ал Джулани също е допуснал грешка, като е отхвърлил тази форма на държавност и не е поискал позволение от щаба на Ал Кайда. В тази връзка Зауахири обявява, че „Нусра” е клон на Ал Кайда-джихад и трябва да изпълнява единствено заповедите на централното ръководство”. Освен това той призовава ръководствата на двата клона на терористичната организация в Ирак и Сирия да преустановят словесните и физическите атаки по между си”[43].
Трудно е да се прецени, какви са съществените разлики между двата филиала на алкайдисткия хибрид в Сирия. Прави впечатление, че ал джабха, т.е. фронтът (така за по-кратко наричат „Нусра”) започва да губи позиции спрямо ад даула, т.е. държавата (така за по-кратко наричат ИДИС), въпреки че численото съотношение между двете групировки е приблизително 1:3 в полза на първата. Според полеви командир на ИДИС, основните разлики са две, въпреки че двата субекта всъщност са лица на една и съща монета:
Етническият състав. След разцеплението, бойците на „Нусра” са предимно сирийци и араби, а тези на ИДИС – малко сирийци, араби и най-вече ислямисти от неарабски произход. Етикетът „държава” привлича повече чужденците и последните масово напускат не само „Нусра”, но и другите ислямистки групировки като „Сукур аш Шам”, „Луа таухид” и т.н.. Така се засилва ударната сила на ИДИС. В същото време, в очите на местното население, както посочва един от местните полеви командири, ал джабха е по-близо до народа, докато ад даула олицетворява политиката и законите. Според местен активист от град Хасаке (Източна Сирия), в състава на ад даула влизат предимно неараби от цял свят (повече от 40% от целия личен състав), араби от страните от Персийския залив, Ирак, Тунис, Либия, Египет и други страни. Малцината сирийци са бивши членове на проправителствените милиции „шабиха”. Последните са отхвърлени от другите части на ССА, под претекст, на съвестта им тежат множество престъпления. Въпросният активист е категоричен, че чужденците се сражават много по-отчаяно от местните муджахидини, тъй като няма какво да губят[44].
Точният момент за обявяването на бъдещата ислямска държава. „Нусра”, както и ас Заухири, отстояват идеята, че първо трябва да се оформи специфичния профил на сирийската ислямска държавност, а едва след това да се създава халифата – универсалната държава на исляма.
Сирийските алкайдисти от „Нусра” опитват да се предпазят и от друга грешка, допусната от иракските им съмишленици. Най-вероятно, сирийците се страхуват от организирана обструкция от страна на местното сунитско население, по подобие на Ирак. Там, не без американска намеса, бяха създадени т.нар. сахуат ал кабаил („възраждане на племената”) или ас сахуа ал исламия („ислямско възраждане”), които допринесоха за маргинализирането на иракския клон на Ал Кайда. Практически, на местните племенни лидери им беше платено, а някои от тях бяха назначени с месечно възнаграждение, за да се бият срещу религиозните фанатици от Ал Кайда. Част от най-екстремистките лидери на ИДИС, в духа на конкуренцията между двата клона на радикалите-ислямисти, иронично се опитват да представят „Нурса” като сирийския вариант на въпросното ас сахуа ал исламия, т.е. „ислямското възраждане”. Като цяло, „Нусра” смята, че най-добрата военна тактика е обсадата и блокирането на големите градове в държавата, стъпвайки силно върху своя предимно аграрен социален генезис. Ръководството и си дава сметка за ограничената подкрепа от сирийското население. Затова радикалите от „Нусра” се стремят да неутрализират, а не да мобилизират широките обществени групи. Всъщност, и по отношение на тактическото си поведение към населението двата съперничещи ислямистки клана прилагат един и същи принцип – този на „тоягата и моркова”. В същото време обаче, „Нусра” най-често използва моркова, а ИДИС – тоягата.
Военната организация на „Нусра” е микс между разгърната класическа военна структура и партизански части. В това отношение при ИБИС почти няма разлика, като организацията запазва стриктно йерархизирана структура. Конкретните цели и оперативната обстановка определят кой от двата типа силови формирования ще бъде използван. Това до голяма степен зависи и в коя част на страната се провежда акцията. Ето защо операциите на „Нусра” се делят на такива „за обезпечаване на сигурността” (амния) и военни (аскария). Принципно, първата категория акции доминират в столицата Дамаск, тъй като там радикалите нямат възможност за широкообхватни военни действия. Режимът е концентрирал много военни сили в столицата. Ако фронтът на противопоставяне с правителствените войски е по-дълъг, силовата структура на „Нусра” се превръща в близка до редовната армия организация. Такъв е случаят в град Халеб. Там въпросните терористи имат цели артилерийски батареи и ПВО-части. В свои щабове те превръщат помещения на граждански обекти, чрез които лесно се контактува с цялото оперативно поле на действие. Практически, идеята на „Нусра” е още преди падането на режима да има разделение между двата вида активности в сферата на сигурността, полагайки основата на бъдещото разделение между дейността на вътрешното и военното министерство.
Религиозната структура също е стриктно йерархизирана. В центъра, по подобие на Ал Кайда, „Нусра” има Консултативен съвет (мажлис аш шура). Той легитимира всички действия на политическото и военното ръководство. Поради липса на категорична подкрепа от мнозина местни духовни лица, „Нусра” се възползва от услугите на чужденци. Така например, редица източници твърдят, че висше духовно лице в групировката е саудитецът Абу Муса ал Кахтани, който заема длъжността Главен съдия (ал кади ал аам). Други източници пък твърдят, че религиозната организация на „Нусра” се ръководи от иракчанина Мейсар Али Муса. Не е ясно, докъде се простира духовната му юрисдикция, тъй като всички отряди на организацията имат собствени шейхове, за които не е ясно, дали признават авторитета на Главния съдия. Във всички случаи обаче, всяко духовно лице играе изключително важна роля за ръководството на отряда. Обикновено то е длъжно да издаде отделна фетва за да легитимира конкретната операция или военен план. Такъв известен религиозен деец е шейх Омар от Халеб, известен с партизанското си име Абу Мохамед ал Халеби, който на практика е част от военното ръководство на структурата в Халеб. Той е убит от правителствените войски през декември 2012.
За да докаже, че създава нова държавност, „Нусра” учредява шариатски съдилища. Те са призвани да прилагат шариатските норми при възникнали частноправни спорове или пък да раздават правосъдие по отношение на пленени противници на организацията.
Начинът на набиране на нови членове силно напомня този на Ал Кайда. Първата стъпка за привличането на нов боец е ат тазкия, т.е. персоналната гаранция, включваща препоръка от двама члена на фронта „Нусра”. След това новият член, чийто основен изпит е участието му на бойното поле, полага бия, т.е. клетва за вярност към емира на организацията. Презумпцията на този акт от религиозна гледна точка е, че той делегира изцяло и себе си, и своите права на лидера. Това му отнема възможността да напусне групата, тъй като това би противоречало на шариата. В същото време, според западен социолог, пребивавал известно време в районите, контролирани от „Нусра” около Халеб и Едлеб, основният източник на нови бойци в организацията са предимно останалите ислямистки групи. Според него, цели бойни части от „Ахрар аш шам” са преминали на страната на „Нусра” заради по-ясната идеологическа и визия и оперативни перспективи. Не са редки случаите, при които сблъсъкът за военната плячка от режима е причина за кръвопролития между „Нусра” и някои от останалите съперничещи ислямистки терористични групи. Пример за това са престрелките между въпросната групировка и друга ислямистка организация – бригадите „Фарук”, за налагане контрол над територия, разположена в близост до сирийско-турската и сирийско-иракската граница. „Нусра” използва три основни инструмента за да наложи надмощието си в доминираните от опозицията райони в страната, а именно – налагането на лоялни кадри в шариатското правораздаване, изграждането на клиентелистки взаимоотношения с населението, чрез овладяването на дейностите по раздаването на помощи, и безкомпромисно елиминиране на идеологическата конкуренция. Така например „Нусра” доминира в шариатските съдилища в източен Халеб, но е отстъпила тези позиции на представители на „Мюсюлманските братя” в западните квартали на града[45].
Разнообразният етнически състав на групата понякога се превръща в пречка за осъществяването на тази ключова процедура. До появата на ИБИС, „Нусра” привлича най-много чуждестранни муджахидини в редовете си, като всички те са организирани в отделни структури. Такъв батальон имат чеченците, играещи важна роля в бойните действия. В края на месец февруари 2013 се появи аудиопослание на лидера на чеченските радикали Доку Омаров, в което се твърди, че той е пристигнал в Сирия за да се включи в битката срещу режима. Според обръщението, Омаров е довел със себе си бойци от Чечения, Афганистан и Кавказ[46]. Вестник „Шарк ал аусат” съобщава, че в интернет е качено аудиопослание на Абу Омар аш Шишени, който претендира, че е командир на бригадата „ал мухаджирун”. В него на чеченски език той заявява, че „Сирия не е притежание на сирийците, а е страна на Аллах и е притежание на ислямската нация. Битката там е битка на всички мюсюлмани по света”[47]. В тази връзка, на конференция в столицата на Татарстан Казан, директорът на Федералната служба за сигурност на Русия Александър Бортников твърди, че около 200 руски граждани се сражават в Сирия в редиците на Ислямският емират на Кавказ под знамето на Ал Кайда или нейни сателитни организации.
Изглежда че чеченците се превръщат във все по-значим фактор в сирийския конфликт, играейки ролята на най-твърдото ядро на чуждите бойци. По непотвърдени данни, именно муджахидини от този етнос са превзели стратегическото летище Минакх, на 10 километра от Халеб - последният голям град, контролиран от опозицията. Тази военна победа, се възприема като окончателното спиране на тоталното настъпление на обединените войски на правителството и Хизбула, започнало с превземането на град Кусейр и квартала Халдие в Хомс. Не само военният опит, но и изключителната жестокост, с която действат чеченците (те обикновено не вземат пленници), ги отличава от останалите чужденци-муджахидини. Сред версиите за отвличането (а може би и убийството), на 22 април 2013, на двамата епископи на Халеб - Булос Язаджи и Йохана Ибрахим, е и тази, че то е извършено от чеченците. Те са действали в рамките на терористичната група „Джунд ал хилафа”, ръководена от кувейтчанина Абу Омар ал Кувейти[48].
Все по-значима роля играят и доброволците от Балканите. Според лондонския вестник „Ал Хая”, много младежи от Косово, Босна, Сърбия, Македония и Албания са сред воюващите под знамената на „Нусра”, като само ликвидираните от силите на режима албанци са поне десетина[49]. Френският министър на вътрешните работи Манюел Валс лансира твърдението, че сред бунтовниците от Ал Кайда срещу режима в Дамаск има 600 европейци, от които френските граждани са 120[50]. Според американска неправителствена организация, сред убитите противници на режима има и един български гражданин[51]. Всички те са наречени със събирателното „ал мухаджирун”, т.е.емигрантите, препращащо към общността от първите последователи на пророка Мохамед от зората на разпространение на ислямската религия през VІІ век.
Оказва се, че „Нусра” е единствената бунтовническа групировка, която разполага с дълбоко законспириран агентурен апарат в редовете на управляващите, който е особено добре развит в столицата Дамаск.
Заключение
Сирийският салафизъм участва активно и още от самото начало в процеса на „арабската пролет”, за разлика от останалите близкоизточни страни. Той обаче е доминиращо опортюнистичен, а не догматичен по своето съдържание. Сирийските радикали използват екстремистките му идеи, не толкова за да очертаят някаква държавническа философия, колкото да успеят да увлекат масите и да свалят режима на президента Башар Асад. Те не могат да действат по алтернативен начин, тъй като всяка друга държавност, освен светската и гражданската, би приела утопична обвивка в общество като сирийското.
Революцията чертае новата карта на салафизма в Сирия, а паралелно с това и стимулира процеси на урбанизация и обществена социализация. Носителите на въпросните радикални религиозни идеи са прослойки с аграрен произход. Ако революцията и нейният салафитски авангард успее да победи, това означава преначертаване на традиционната социална йерархизация в страната. На този етап салафизмът, като система от поведенчески черти, остава чужд на широките градски слоеве и навлиза единствено в средите на малобройни бунтовнически групировки. Резонен е въпросът, дали в Сирия разпокъсаните и често недотам искрени салафити ще успеят да създадат значимо политическо движение, което да играе важна роля в постасадова Сирия. Примерът с Египет е очевиден. Прогнозите са по-скоро отрицателни, въпреки някои симптоми за противоположно развитие на процесите като появата на Партията на реформата и справедливостта и движението „Вярващите участват”. Основна причина за подобна хипотеза е фактът, че на този етап режимът на Башар Асад няма намерение да отстъпва властта. Най-важното обаче е, че сирийското общество дава признаци, че възприема салафизма като чуждо тяло, което иска да се интегрира в неговия ежедневен ритъм на живот. Твърде вероятно е, след приключването на събитията, независимо кога и по какъв начин, салафизмът да намери своя обществено значим материален израз, тъй като гореспоменатите военни формирования много активно работят за формирането на собствени политически крила. „Нусра” и „Таухид” вече са създали протодържавнически институции, осъществяващи обществени функции с политически характер. Големият въпрос е, как все пак ще изглежда държавата в очите на сирийските салафити. Имайки предвид практиката в останалите държави от „арабската пролет”, най-вероятно точният отговор ще бъде получен не на кръглата маса, а на бойното поле на братоубийствените сблъсъци.
Бележки:
[1] Bolstered by 16 Russian Warships, Assad nixes Dialogue with “Western Puppets”, Debka, http://www.debka.com/article/22663/Bolstered-by-16-Russian-warships-Assad-nixes-dialogue-with-%E2%80%9CWestern-puppets%E2%80%9D, 6.01.1013.
[2] Масуул сабик фи ал Кайда: Ас сираа ас сури саяздад татарофан, Бивш лидер в Ал Кайда: Борбата в Сирия ще се ожесточава, ас Сафир, Бейрут, http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2254&ChannelId=54083&ArticleId=1282&Author=, 13.09.1012.
[3] Danger UXB: Dug Bomb Drops in Syria Civil War, Mail Online, http://www.dailymail.co.uk/news/article-2251170/U-N-accuses-sides-atrocities-Syrian-civil-war-foreign-mercenaries-fuel-sectarian-fighting-destroying-country.html, 21.12.2012.
[4] Уошингтон тудаа джабха ал нусра ала каимат ал ирхаб баад киамиха би 600 худжум интихари, Вашингтон поставя фронта „Нусра” в терористичния списък след като е осъществил 600 самоубийствени атентати, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=708374&issueno=12433, 12.12.2012.
[5] Syria on Cliff Edge between Asad and Al Kaida, Debka, http://www.debka.com/article/22485/Syria-on-a-cliff-edge-between-Assad-and-Al-Qaeda, 30.10.2012.
[6] Уошингтон якхша мин „муасалата мутатарифи сурия ал китал”, Вашингтон се страхува, че „екстремистите в Сирия ще продължат битката”, Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=712524&issueno=12462, 10.01.2013
[7] Inside Syria: You will never guess who arm the rebels, Global Post, http://www.globalpost.com/dispatch/news/regions/middle-east/syria/120606/syrian-rebels-weapons-arms-revolution, 7.07.2012.
[8] Катайб ахрар аш шам, Бригадите „Ахрар аш шам”, официален сайт, http://www.ahraralsham.com/, 13.01.2013.
[9] Въпросната организация включва бригадите „Ахрар аш шам”, бригадата „Ал Хак” (Хомс), движение „Ислямска зора” (Халеб), групировката „Ислямски авангард” (Едлеб и околностите), бригадите „Ансар аш шам”(Латакия и околностите), бригадата „Муса бен Омейр” (околностите на Халеб), армията „Таухид” (Дейрезор), бригадите „Сукур аш шам”, бригадите „Иман мукатила”, части за специални задачи, бригада „Хамза бен Абдел Муталиб” (Дамаск и околностите), 11 катиба мукатила тоолину ташкил ал джабха ал сурия ал ислямия....11 бойни бригади обявяват създаването на сирийски ислямски фронт...Ал Хая, Лондон, 22.12.2012.; 11 катиба исламия сурия татауахад..., 11 сирийски ислямски бригади се обединяват...., Ал Хиуар, http://www.ahewar.org/news/s.news.asp?nid=939771, 20.01.2013
[10] Това е цялото наименование на ислямистката организация. Jebhat Al-Nusra, Quilliam Foundation, http://www.quilliamfoundation.org/wp/wp-content/uploads/publications/free/jabhat-al-nusra-a-strategic-briefing.pdf., 8.01.2013.
[11] Паралелно с колективната санкция, финансовото министерство на САЩ налага замразяването на средствата на двама от лидерите на „Нусра” – Муса ал Джабури и Анис Хатаб. Освен това американското правителство налага санкции и на двама ръководители на проправителствените милиции „шабиха”, които също са сочени за отговорни за насилието в Сирия. За повече информация виж: Уашингтон тудаа джабха „нусра”....Вашингтон поставя фронта „нусра”....Шарс ал аусат, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=708374&issueno=12433#.UdAH4diZDEQ,, 12.12.2012.
[12] Абу Фадел Абас е син на създателя на шиитската деноминация в исляма Али бен Аби Талиб. Той е брат на двамата преки наследници и носители на „непогрешимостта” на шиитските имами Хасан и Хюсеин и също така - син на втората съпруга на Али. Според шиитската секта „Дванадесетте”, доминираща в Иран, Абу Фадел е носител на „малка непогрешимост”, а не на пълна такава, каквато е от компетенциите единствено на наследниците на Али и първата му съпруга Фатима Захра, дъщеря на пророка Мохамед. В същото време Айша, втората съпруга на пророка Мохамед, е един от символите на сунизма и обект на отрицание от шиитите. Последните я обвиняват в създаването на практики, довели до недоверие и неприязън към представите за „имамизма”, характерни за тази деноминация. За повече информация виж: Ислямската енциклопедия „Мешкат”, http://www.almeshkat.net/vb/showthread.php?p=327380, 19.01.2013, Мукатилун шия ятасадарун....Шиитски бойци предвождат....Шарк ал аусат, Лондон, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=713811&issueno=12472, 20.01.2013.
[13] Неслучайно на 11.08.2013 МБ отново откриха свое официално представителство именно в град Халеб след дългите години забрана на движението от правителството в Дамаск. За повече информация виж Шарк ал аукат, Л., 12.08.2013.
[14] Икхуан муслимун Сурия, Мюсюлманските братя на Сирия, http://ikhwansyria.com/, 9.01.2013
[15] Ал Хадж, А., Ал харакат ал ислямия уа ат таура фи Сурия, Ислямските движения и революцията в Сирия, Марказ аш шарк ал араби, http://www.asharqalarabi.org.uk/markaz/m_abhath-22-05-12.htm, 23.05.2012.
[16] Пак там.....Мунира ал Кубейси е последователка на бившия Главен мюфтия Ахмед Кафтару, чиято биография е тясно свързана с политиката на властите. Неговият син Мохамед завършва медицина в България, по линия на обмена на студенти между двете страни.
[17] The World Factbook, Syria, https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/sy.html, 7.01.1013.
[18] Ал машруа ас сияси ли сурия ал мустакбал, Политически проект на Сирия на бъдещето, Визия на групата Мюсюлмански братя в Сирия, 2004, http://ikhwansyria.com/Portals/Content/?Name=%D8%A7%D9%84%D9%85%D8%B4%D8%B1%D9%88%D8%B9%20%D8%A7%D9%84%D8%B3%D9%8A%D8%A7%D8%B3%D9%8A%20%D9%84%D8%B3%D9%88%D8%B1%D9%8A%D8%A9%20%D8%A7%D9%84%D9%85%D8%B3%D8%AA%D9%82%D8%A8%D9%84&info=YVdROU16RTVOekltYzI5MWNtTmxQVk4xWWxCaFoyVW1kSGx3WlQweEpuaHRiR2xrUFNZPSt1.Syr, 15.01.2013.
[19] Хашеми, А., Ат ташии фи Сурия, Шиитизирането в Сирия, http://majles.alukah.net/showthread.php?15039-%D8%. 28.05.2013
[20] Саид, Д., Ислам дин ля онф, Ислямът – религия на ненасилието, http://ar.qantara.de/wcsite.php?wc_c=13033, 30.5.2013.
[21] Саид, Д., Лимада ля онф, Защо ненасилие, http://www.jawdatsaid.net/index.php?title=%D9, 30.05.2013.
[22] Бути, М., Ал асафин ал британия ат талета ли тафтит ал уахда ал исламия, Трите клина, които раздробяват ислямското единство, http://naseemalsham.com/ar/Pages.php?page=Lessondetails&pg_id=36235&bk_id=, 5.9.2003.
[23] Халеби, А., Махшад аамак мин азма сурия: хабр ал уахабия ала ал ислам суфи, По-задълбочен поглед към кризата в Сирия: войната на уахабизма срещу софитския ислям, Сафир, http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2452, 3.5.2013.
[24] Илян ан ат таасис тияр ал умма фи билад аш шам, Декларация за създаването на течението „Умма фи биляд аш шам”, Маджела моатамар ал умма, http://www.ommahconf.com/Portals/Content/?info=YVdROU1URTFNeVp6YjNWeVkyVTlVM1ZpVUdGblpTWjBlWEJsUFRFbSt1.plx, 6.9.2011.
[25] Абу Мусааб ас Сури е един от най-влиятелните идеолози на Ал Кайда. Той е автор на фундаменталния салафито-джихадистки труд „Призив на световната ислямска съпротива”. За повече информация виж „Ал Кайда с перо и сабя”, Изток-Запад, 2007.
[26] Абед, Ш., Ас сурурия...ликаа ал икхуани-ас салафи, Суриризмът...среща Мюсюлмански братя – салафизъм, Кхабар, http://www.elkhabar.com/ar/islamiyat/261386.html, 7.08.2011.
[27] Ал Абд, Т., Машхад ал месалахан фи Адлеб...ат дин яжмааухум уа юфрикухум, Профил на въоръжените бунтовници в Адлеб.....религията ги обединява и ги разделя, Сафир, Бейрут, http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2322&articleId=150&ChannelId=55784&Author=%D8%B7%D8%A7%D8%B1%D9%82%20%D8%A7%D9%84%D8%B9%D8%A8%D8%AF, 3.12.2012.
[28] Исабат кайд „лиуа асифа аш шамал....” Раняване на командира на бригадата „Асифа аш шамал”..... http://www.syrianow.sy/index.php?d=26&id=68582, 28.12.2012.
[29] Хиджази, А., Зухур ас салафия ал джихадия кафайл истратежи даули....Появата на салафито-джихадизма като стратегически световен фактор....конференция Въведение към салафито-джихадизма и джихадисткия й проект, http://www.hanein.info/vbx//showthread.php?t=55773&langid=1, 23.2.2008.
[30] Ал Хадж, А., Ас салафия уа ас салафиуюн фи Сурия....Салафизмът и салафитите в Сирия, Марказ ал джазира лил дирасат, http://studies.aljazeera.net/reports/2013/05/2013520105748485639.htm, 26.05.2013.
[31] Битката при селището Кадесия през 636 е историческа. При нея арабо-мюсюлманите, водени от пълководеца Саад бен Аби Уакас, побеждават войските на сасанидска Персия, предвождани от император Яздегирд ІІІ. Така се слага край на персийската държавност и халифатът се разпростира върху нейните територии.
[32] Ислямското движение „Ахрар аш-шам”, официален сайт, http://www.ahraralsham.com/?cat=2, 27.06.2013.
[33] Амин, Х., Едлиб: Лахия махалия ли „катаиб ахрар аш-шам”....Едлиб: Местната брада на бригадите „Ахрар аш-шам”....., Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Details/427912, 31.08.2012.
[34] Ахрар аш шам тоолин даам...Ахрар аш шам обявява подкрепата....муфакират ал ислам, http://www.almokhtsar.com/node/110437, 5.2.2013.
[35] Сукур аш шам, официален сайт, http://shamfalcons.net/ar/page/about-sham-falcons.php, 30.06.2013.
[36] http://www.youtube.com/watch?v=5ie-byNJpAU, 30.06.2013.
[37] Лиуа таухид, официален сайт, http://lewaaltawheed.com/?page_id=2&lang=en, 30.06.2013.
[38] Ал Джазира, Кайд лиуа таухид:....Ръководителят на бригадата „таухид”...., http://www.aljazeera.net/news/pages/e258b0ba-45d9-4e6e-acd0-1ef4de7654a0, 16.06.2013.
[39] Истратежият ал харб ал аклимия ала ард аш-шам, Стратегия за регионална война на територията на Сирия, http://www.muslm.net/vb/showthread.php?490462-, 24.8.2012.
[40] Мохамед, А., Ал джихад ала ард аш Шам...кайфа, лимада и мата?, Джихадът на територията на Сирия...Как, защо и кога?, шабака ал уотания ал кувейтия, http://www.nationalkuwait.com/vb/showthread.php?t=194699, 13.6.2011.; За повече информация виж: Чуков Вл., Ал Кайда с перо и сабя, Изток-Запад, 2007.
[41] Quilliam, Jabhat al-Nusra, A Strategic Briefing, http://www.quilliamfoundation.org/wp/wp-content/uploads/publications/free/jabhat-al-nusra-a-strategic-briefing.pdf, 18.06.2013.
[42] Шарк ал аусат, Л., 18.3.2013.
[43] Асам, У., Сираа бейна аджниха ал джабха ал нусра фи Сурия....Битка между крилата на фронта Нусра в Сирия.....Шарк ал аусат, Л., http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=731968&issueno=12614#.UcyOMdiZDER, 14.07.2013.
[44] „Ад даула” уа „ал нусра”: итифак ала истратежия....”Държавата” и „Нусра”: Споразумение за стратегията....Шарк ал аусат, Л., 1.08.2013.
[45] Балут, М., Ал Нусра уа Хиту ятанафисан ала идара Сурия, Ал Нусра и Хиту се конкурират за управлението на Сирия, Сафир, Б., http://www.assafir.com/Article.aspx?, 12.04.2013.
[46] Рида, Н., Усул амир ал Куказ” ли Сурия....Пристигането на „емира на Кавзакз” в Сирия...Шарк ал аусат, Л., http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=718257&issueno=12505#.UcyhGtiZDER, 22.02.2013. Повечето наблюдатели се съмняват, че чеченският терорист наистина е пристигнал в Сирия. Подобен медиен шум е по-скоро пропаганден ход на „Нусра”, за да повдигне духа на своите бойци и да сплаши правителството в Дамаск.
[47] Шишениюн уа араб....Чеченци и араби.., Шарк ал аусат, http://www.aawsat.com/details.asp?section=4&article=728852&issueno=12589#.Uc_78NiZDER, 17.05.2013.
[48] Счита се, че основната причина за това отвличане е позицията на сирийската християнска общност в подкрепа на правителството на Башар Асад и най-вече, заради твърдата подкрепа на Руската православна църква за сирийските й едноверци. Това е послание към правителството на Русия, с което чеченските ислямисти воюват от години. За повече информация виж Булут, М., Хакада кхтутифу ам матранан Булус Язаджи уа Йохана Ибрахим, Така бяха отвлечени двамата епископи Булус Язаджи и Йохана Ибрахим, Сафир, Б., http://www.assafir.com/Article.aspx?EditionId=2537&articleId=1022&ChannelId=61231&Author=%D9%85%D8%AD%D9%85%D8%AF%20%D8%A8%D9%84%D9%88%D8%B7#.UgniU3-ZDEQ, 13.08.2013,
[49] Арнаут, М., Мазид мин ал балканиин иля „джабха ал нусра”, Още повече балканци във фронта „Нусра”, Ал Хая, Л., http://alhayat.com/Details/516658, 24.05.2013
[50] Ал кашаф ан 200 руси уа 600 ауропи...Разкритие, че 200 руски граждани и 600 европейци...ал мохтасар, http://www.almokhtsar.com/node/160212, 7.6.2013.
[51] Цит. по БНТ, 13.06.2013. След получаване на подробна информация се оказва, че убитият е български гражданин от сирийски произход.
* Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”
{backbutton}
