Една от отличителните черти на турската външна политика през 2000-те години е повишената и активност в Близкия и Средния Изток (1). Именно този регион се превърна в основния «опитен полигон» за реализация на концепциите и идеите на «близкоизточния Макиавели» - професор Ахмет Давутоглу, който първоначално беше главен съветник на премиера Реджеп Ердоган, а след това бе назначен от него за министър на външните работи. Провъзгласеният от Давутоглу курс към «нулеви проблеми със съседите», подкрепен от развитието на търговско-икономическото сътрудничество с ключовите държави от региона, на пръв поглед, би трябвало сериозно да повиши влиянието на Турция сред нейното арабско-мюсюлманско обкръжение. Само че драматичните събития, започнали през декември 2010 с масовите протести в Тунис и впоследствие станали известни като «арабската пролет», объркаха картите на турските дипломати и политици, поставяйки под въпрос ефективността и правилността на следвания от тях външнополитически курс.

Поне на пръв поглед изглеждаше, че «арабската пролет» би следвало да се възприеме позитивно от Турция. Най-малкото, защото стремежът към демократизация и политическа либерализация би трябвало да заздравят икономическите и дипломатически връзки на Анкара с близкоизточните държави, да повишат привлекателността на «турския модел» на политическо и икономическо развитие и, в определен смисъл, да превърнат Турция в «референтна» държава за целия регион. Действително, от гледна точка на отворения характер на политическия режим и нивото на развитие на демокрацията, «турският модел» изглежда по-привлекателен в сравнение с политическите системи на Иран или Саудитска Арабия например, претендиращи, наред с Турция, за лидерство в региона. Само че непредсказуемата траектория на развитието на събитията изисква от Анкара постоянни корекции на външната и политика, чиято ефективност се оказа твърде ниска, и поставя пред турските дипломати и политици множество трудноразрешими проблеми.

През 2000-те години външнополитическата стратегия на Анкара в Близкия Изток се базираше на цивилизационно-културната близост с държавите от региона и общия им мюсюлмански произход (т.нар. «цивилизационна геополитика») (2). Управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) не си поставяше за цел прокарването на демократичните ценности (и неизбежно свързаното с това ограничаване на националния суверенитет). Точно обратното, ПСР постоянно се позоваваше на принципите за ненамеса във вътрешната политика на другите държави. По принцип, в отсъствието на значими политически катаклизми, подобен подход би изглеждал оправдан: нарастването на икономическата взаимозависимост, прозрачността на държавните граници на фона на облекчаването на визовия режим и, съответно, на увеличаване потоците на трудовата миграция между страните от региона – всичко това неизбежно би трябвало да доведе до ерозия на авторитарната политическа система и нейната либерализация.

В условията на «арабската пролет» обаче, тази стратегия на «меката сила» (3) се сблъска с традиционната дилема между ценностно-ориентирания и прагматичния подходи във външната политика.

Курсът на ПСР за установяване на конструктивни отношения с Иран, връзките с който Анкара развиваше доста активно през 2009-2011 на базата на общите им търговско икономически интереси, неочаквано се превърна в обект на резки критики и продължаването му се оказа свързано със сериозни политически и имиджови рискове. Друг пример са отношенията със Судан неговия президент Омар ал-Башир (смятан от САЩ и ЕС за «парий», против когото през 2008 Международният наказателен съд отправи обвинения в геноцид, във връзка с конфликта в Дарфур). В този случай, балансът между ценностния и прагматичния подход очевидно беше изместен в посока към реализация на конюнктурните турски интереси, а реториката за защита и прокарване на демокрацията беше изместена на заден план (4).

«Арабската пролет» разшири контекста на този тип проблеми. Това особено болезнено се отрази на отношенията на Турция с Либия и Сирия. Пред Анкара възникна въпросът, какво поведение да възприеме към толкова поляризирани вътрешно държави, за да минимизира вредата за собствените си икономически интереси. Както е известно, само с Либия Турция беше сключила договори за 25 млрд. долара, а в страната работеха огромен брой турски строители. Тоест в по отношение на Либия и, особено, на Сирия Турция трябваше да избира между оказването на умерен натиск върху съществуващия авторитарен режим и подкрепата за опозицията, превръщаща се във все по-сериозна заплаха за управляващите (5).

В търсене на нова външнополитическа стратегия

Вълната от социални протести, заляла държавите от Близкия Изток и Северна Африка (6), изненада Турция. Анкара смяташе, че съществуващите в региона политически режими са достатъчно устойчиви и нищо не ги заплашва, поне в обозримо бъдеще. Впрочем, подобно късогледство беше характерно не само за Турция – до 2011 едва ли някой би могъл да предвиди, че трупащото се дълги години недоволство ще се трансформира в толкова мащабен и радикален по характера си социален протест. Променяйки геополитическата конфигурация на региона, революционните събития в Близкия и Средниа Изток го издигнаха в йерархията на външнополитическите приоритети на регионалните и глобални играчи. За Турция, както и за много други държави, «арабската пролет» стана сериозно изпитание. Доктрината за «стратегическата дълбочина» и тезата за «нулеви проблеми със съседите» се оказаха неособено адекватни на стремително променящата се конюнктура.

По принцип, турският управляващ елит подкрепяше социалните протести и гледаше със симпатия на стремежите на гражданското общество в арабските държави да отстоява политическите си права. Демократичната реторика отдавна се е превърнала в характерна черта на ПСР, т.е. нямаше нищо странно и в подкрепата за протестните движения, борещи се за налагане на либерално-демократичните ценности. Близкоизточната политика на Турция обаче имаше и друго измерение, свързано с очевидните и икономически интереси в региона, с държавите в който Анкара толкова упорито градеше взаимноизгодни и добросъседски отношения през цялото последно десетилетие. Именно наличието на тези интереси принуждаваше Анкара да търси компромис между подкрепата за стабилността, гарантираща, в краткосрочна перспектива, спазването на постигнатите финансово-икономически споразумения, и стремежа да се изяви като «основен защитник» на демократичната вълна, заливаща авторитарните режини, което обаче можеше да доведе до анулиране на договорите и загуба на инвестициите. Така пред Турция, както впрочем и пред САЩ и държавите от ЕС, възникна проблемът за избора между ценностния и прагматичния подход към «арабската пролет».

През цялата 2011 и отчасти през 2012 станахме свидетели как външнополитическият курс на Анкара се колебае между двата взаимноизключващи се императива – прокарването на демократичните ценности и защитата на собствените и интереси. С тези идеологически колебания се обясняват донякъде и доста резките на моменти промени в официалната турска позиция, както и набиващите се на очи различия в подходите на правителството на ПСР към събитията в ключовите държави от региона – Египет, Либия и Сирия.

Динамиката на турската политика в Близкия и Средния Изток, в контекста на "арабската пролет", може да се представи като синусоида с четири ясно различими фази. В първата фаза (съвпадаща приблизително с първата половина на 2011) Турция се придържаше към предпазлив неутралитет като на думи подкрепяше "арабското пробуждане" и откриващите се нови възможности за либерализация и демократични реформи. През този етап Анкара не подкрепяше международния натиск срещу режимите на Хосни Мубарак и Муамар Кадафи и оценяваше доста критично активността на НАТО в тази посока.

Началото на втория етап беше поставено от съгласието на Турция да се включи в намесата на пакта в Либия. Този етап би могъл да се характеризира като "принудителен". Действително, макар че Анкара се присъедини към международната операция срещу Кадафи, прякото и участие беше минимално и бе оценено от партньорите и като "пасивно". Далеч по-смели и енергични се оказаха турските действия по сирийското направление, но и те се свеждаха до оказването на натиск върху режима на Башар Асад с цел да бъде принуден да осъществи демократични реформи и да направи отстъпки пред опозицията. И тъй като във времеви план този втори етап покриваше периода на пролетта и лятото на 2011, т.е. последната фаза на парламентарната предизборна кампания, турският политически елит беше ангажиран предимно с вътрешните си проблеми. Имайки предвид традиционната тясна обвързаност на външната политика с вътрешната борба за власт (която в Турция е още по-остра, отколкото в другите държави от региона), и управляващата партия, и опозицията не бяха склонни да лансират някакви радикални външнополитически инициативи.

Както е известно, парламентарните избори през юни 2011 приключиха с убедителнапобеда на партията на Ердоган, която получи почти 50% от всички гласове. Това даде на управляващите сили да предприемат по-активни външнополитически стъпки (7). Така започна третият етап от ангажирането на Турция със събитията от "арабската пролет", характерно за който бе лансирането, от страна на Анкара, на редица едностранни инициативи и стремежа и да бъде в авангарда на политическите процеси в Близкия Изток. Така, Турция започна активно да критикува Израел, особено след публикуването на доклада на ООН за резултатите от разследването на събитията от лятото на 2010 и инцидентът с т.нар. "Флотилия на мира" (Анкара обяви доклада за "предубеден"). Пак към този етап следва да причислим посещението на Ердоган в Египет (септември 2011), усилването на турския натиск върху Башар Асад и все по-острата критика срещу сирийския режим. В края на 2011 обаче, Анкара намали нивото на външнополитическата сих активност, заради острите критики от страна на опозицията. В същото време, "ответната реакция" на Дамаск доведе не само до прекратяване на икономическото сътрудничество, но и до възобновяване на сирийската подкрепа за бойците от Кюрдската работническа партия (РКК) чиято конфронтация с турската армия отново навлезе в "гореща фаза".

За четвъртия етап, който на практика, покрива цялата минала 2012, е характерен отказът на Турция от едностранна активност и стремежът и да действа в рамките на коалиции (т.е. в сътрудничество с НАТО, ЕС и Лигата на арабските държави). Така, Анкара се солидаризира с ЕС за налагането на санкции срещу Сирия и подкрепи позицията на НАТО за втвърдяване на политиката спрямо Иран (8). Причината, поради която през цялата минала година Турция постоянно "натискаше спирачката" (по израза на известният турски анализатор Мехмед Али Биранд) (9) е, че правителството на ПСР осъзна пребързаността на мащабното си ангажиране с непредсказуемите процеси в региона, убеждавайки се, че е надценило възможностите на турското влияние върху ситуацията (включително подценявайки устойчивостта на сирийския режим).

Асинхронното развитие на събитията в Египет, Либия и Сирия дава възможност достатъчно ясно да се проследят колебанията в турската политика.

В случая с Египет, позицията на правителството на ПСР изглеждаше най-силна - включително еднозначната и подкрепа за "демократичните сили" (особено след като президентът Хосни Мубарак очевидно започна да губи контрол над ситуацията) и призивът към одиозните египетски политици "да се оттеглят доброволно" (10). Половин година по-късно, в рамките на посещението си в Кайро през есента на 2011, турският премиер даде ясно да се разбере, че Анкара вижда бъдещето на Египет в изграждането на открита и конкурентна политическа среда и на демократична политическа система, чиито архитекти следва да отчитат турския опит в конструирането на светски административно-политически модел.

Когато вълната на арабските революции се стовари върху Либия и Сирия, външнополитическата реторика на Анкара претърпя сериозна промяна. В тези случаи Турция не можеше да си позволи толкова еднозначна позиция. Така, подкрепата за опозиционните сили, обявяващи се против авторитарните режими на Кадафи и Асад, съдържаща се в официалните декларации на турското Външна министерство и на премиера Ердоган, беше доста по-неопределена и мека (особено в началния етап).

В Либия например, Анкара в никакъв случая не искаше да поема ролята на "локомотив" в смяната на управляващия режим. Сериозните търговско-икономически интереси, внушителните инвестиции, както и големият брой работещи в страната турски граждани (по тези показатели, значението на Либия за Турция беше с цял порядък по-голямо, отколкото това на Египет) (11) - всичко това изискваше от правителството на ПСР далеч по-предпазлив и балансиран подход. Първоначално, Анкара дори отказваше да одобри операцията на НАТО в Либия, заради което турските управляващи бяха силно критикувани както от либийската опозиция, така и от западните политици. Всъщност, правомерността на операцията на алианса в Либия още от самото начало започна да поражда въпроси. Макар че стартира като изключително хуманитарна (с цел да бъде защитено мирното население), мисията на НАТО много бързо се превърна в инструмент за смяната на режима, излизайки извън рамките на мандата си, което активно се дискутираше и в турските медии. Когато стана очевидно, че запазването на условен неутралитет и неприсъединяването към антилибийската западна коалация може да струва скъпо на страната, правителството на Ердоган коригира официалната си позиция. Въпреки това обаче, поведението на Турция в либийските операции си остана по-скоро пасивно.

По отношение на Сирия, нещата се оказаха още по-сложни. Както е известно, тази страна заемаше специално място в сферата на външнополитическите интереси на правителството на ПСР. Развитието на отношенията с Дамаск през първото десетилетие на ХХІ век традиционно се изтъкваше като доказателство за успеха на стратегията за «нулеви проблеми със съседите» (12): внушителните показатели на ръста на търговията, културното сътрудничество, редовните контакти на най-високо ниво, личното приятелство между Ердоган и Асад, гъвкавият визов режим, позволяващ свободното движение на гражданите на двете държави – всичко това очертаваше много привлекателна картина и обещаваше безоблачна перспектива. Турция се позиционира като равноправен партньор, заинтересован от по-бързата интеграция на Сирия в глобалното политическо и икономическо пространства, което, освен всичко друго, предполагаше и сериозната трансформация на режима в Дамаск. Като цяло, би могло да се каже, че отношенията със Сирия представляваха своеобразна квинтесенция на принципите на новата турска външна политика, основаваща се на съчетаването на взаимното икономическо проникване и цивилизационно-културната близост, при отсъствието на «програма за износ на демокрация».

След началото на вътрешните сблъсъци в Сирия и непрекъснато нарастващите случаи на насилие от страна на силите на режима Анкара се постара да заеме максимално предпазлива позиция, без да декларира подкрепа за Асад, но и без открито да лансира инициативи за отстраняването му. Това изчакване беше в синхрон с поведението на западните държави, които не бяха склонни да подкрепят сирийската опозиция толкова бързо и еднозначно, както беше в либийския случай. Наистина, ЕС наложи санкции срещу Дамаск, но целта им беше склоняването на Асад да ускори провеждането на реформи. Само че ефектът от санкциите се оказа незначителен, а и те едва ли можеха да окажат влияние върху разположението на силите в страната.

Значението на сирийския вектор за външната политика на Турция ограничаваше свободата на действие и правителството на ПСР се стремеше максимално да съобразява стъпките си с текущото развитие на събитията, постоянно коригирайки курса си, променяйки го понякога на 180 градуса. Първоначално, Анкара настояваше за реформирането на съществуващия режим на основата на политическото наследства на Асад. Тя разчиташе, че при подобно развитие ще съумее да поеме ролята на медиатор на политическия процес в Сирия и, използвайки технологиите на «меката сила», да го насочи към постепенна политическа либерализация. На свой ред, САЩ и ЕС съзнателно тласкаха Турция да се нагърби с максимално активна роля в разрешаването на сирийския проблем и остро я критикуваха заради нежеланието и да се включи в икономическите санкции. Само че възможностите на Анкара да окаже някакво влияние върху Асад се оказаха по-ограничени, отколкото смятаха мнозина. Сирийският лидер демонстрира тотална невъзприемчивост към външния натиск и до средата на 2012 продължи да се придържа към твърдата линия по отношение на опозицията, чиито загуби (по данни на ООН) през юни достигнаха 15 000 души (13).

Когато на Дамаск стана ясно, че Анкара, на практика, води двойна игра, подкрепяйки официално политическите реформи при запазването на режима на Асад, докато в същото време тайно оказва помощ на въоръжената опозиция, сирийско-турските отношения започнаха да придобиват конфронтационни черти (14). В крайна сметка, правителството на ПСР призна, че разрешаването на сирийския конфликт не може да стане при запазването на съществуващия режим и стигна до извода, че по-нататъшната подкрепа за Асад би се отразила изключително негативно на международния имидж на Турция. Затова Анкара направи поредния рязък завой, обявявайки се открито против Асад, подкрепяйки инициативите на Арабската лига и на специалния представител на ООН за Сирия Кофи Анан. В резултат от това настъпи катастрофално влошаване на отношенията със Сирия на фона на доста неясните перспективи за бъдещото им развитие заради упоритостта и устойчивостта, демонстрирани от режима в Дамаск, напук на очакванията на Запада и Анкара. На практика, всичко постигнато през последните 10-12 години в сферата на дипломатическото сътрудничество, икономическото взаимодействие и културните връзки беше пропиляно само за няколко месеца.

Тоест, само в случая с Египет би могло да се говори за относително последователна и логично обоснована външна политика на Анкара. Тук Турция още от самото начало недвусмислено застана на страната на анправителствените сили, борещи се за коренни преобразувания в политическата и социално-икономическата система. В Либия и Сирия правителството на ПСР се стараеше да действа максимално предпазливо. В първия случай това се обясняваше с нежеланието на Анкара да се дискредитира с участие в насилственото сваляне на Кадафи, а в Сирия – със стремежа и да запази политическите и икономически позиции, завоювани през десетилетието на турско-сирийското «затопляне». Ето защо Турция подкрепи без всякакъв ентусиазъм операцията на НАТО в Либия, при това дистанцирайки се от британския и френския контингенти, нагърбили се с основната работа по свалянето на Кадафи. По сирийското направление колебанията на правителството на ПСР си проличаха съвсем ясно: от идеята за осъществяването на реформи при запазване властта на Асад, до откритата конфронтация с него и позиционирането на Турция в авангарда на коалицията срещу режима в Дамаск (15).

Границите на регионалното лидерство

Въпреки нееднозначния характер на турската близкоизточна политика, налице е очевиден ръст на популярността на Турция в арабските държави и осъзнаване на важността и за региона. Многобройните социологически проучвания и анкети показват достатъчно ясна тенденция за укрепване на нейния положителен имидж (16).

Показателите на икономическия растеж, демонстриран от страната през 2000-те години, очевидните успехи в социално-икономическата модернизация, както и постиженията в развитието на гражданското общество – всичко това породи сериозен интерес у управляващите в арабския свят елити, превръщайки Турция в привлекателен партньор, а отчасти – и в пример за подражание.

Паралелно с това, че по ниво на развитие на социалните и политическите си институции, Турция все повече се доближаваше до Европа (особено в хода на процеса на подготовката и за присъединяване към ЕС), привлекателността на страната в Близкия Изток осезаемо нарастваше. За това съдейства и политическият курс на ПСР: съчетаването на привързаността към консервативните ценности със стремежа за превръщането на Турция в регионален лидер и влиятелен субект на глобалната политика (17), както и умерената интерпретация на секуларизма, предоставяща на религията много по-голямо място в публичната сфера, в сравнение с кемалисткия проект за модернизация (18). Не остана незабелязана и външнополитическата реторика на правителството, подчертаващо, от една страна, привързаността си към прозападния курс, а от друга – готовността му да се обявява против Запада и САЩ, ако това се изисква от националните интереси. Най-яркият пример за това са събитията от пролетта на 2003, когато Анкара се въздържа да изпрати свои войници в състава на международните сили на НАТО в Северен Ирак. Това беше оценено като скъсване на Турция с негативните страни на османското минало и началото на нов етап във взаимоотношенията и с държавите от региона. По същия начин се тълкуваше и конфронтацията с Израел, започнала с демарша, предприет от Реджеп Ердоган на Форума в Давос през 2009 и достигнала кулминацията си през лятото на 2010 по време на инцидента с «Флотилията на мира» (19).

Така турските успехи придобиха регионално измерение, а турският опит представляваше допълнителен импулс за осъществяване на реформи в държавите от Близкия и Средния Изток (20). Икономическата и културна експанзия на Анкара донесе в региона специфичната атмосфера на очакване на промени и осъзнаването на факта, че предишните авторитарни режими губят способността си да удовлетворяват социално-икономическите потребности на своите граждани.

През последните десет години обемът на търговията на Турция с държавите от Близкия Изток нарасна почти 6 пъти: от 4,4 млрд. долара, през 2002, до 26 млрд., през 2011. Инвестиционният портфейл на турските компании също нарастна значително през този период, достигайки в началото на «арабската пролет» 11,2 млрд. долара (без да броим инвестициите в строителните проекти) (21).

Според мнозина, популярността на страната, нарастващото и присъствие в региона и нейните икономически успехи биха могли да се приемат за катализатор на арабските революции, а самата Турция да се превърне в пример за постреволюционните държави. Истината обаче е, че «турският модел» е резултат от съчетаването на специфични вътрешни и външни фактори и прякото му възпроизвеждане е много трудно осъществимо (22).

В същото време възниква въпросът, доколко самата Турция е в състояние да води собствена игра в стремително променящите се и нестабилни условия на «арабската пролет», която рискува да се превърне в «арабска зима» (23).

Прекалената активност на Анкара води до обвинения в «неоосманизъм» и поражда основателни опасения както у регионалните играчи, така и у Запада, което, в крайна сметка, се обръща срещу Турция. В региона на Близкия и Средния Изток се води изключително остра борба за лидерство, като амбициите на Турция директно се сблъскват с интересите на Иран и Саудитска Арабия, разполащи със сериозен потенциал и собствена визия за регионалните проблеми (24). Опасността, която дебне Турция (както впрочем и останалите държави, опитваши се да овладеят вълната на революционните промени), е да затъне в блатото на етнорелигиозното противопоставяне, характерно на практика за всички страни от региона (25).

Очевиден парадокс е, че колкото по-активно Анкара се ангажира в разрешавенето на конфликтите, толкова по-малки са шансовете и да се превърне във фактор за стабилизация и реформи. И, както изглежда, правителството на ПСР е наясно с това. Затова напоследък Турция се стреми към сътрудничество и съгласувани действия, кактонапример действаше в рамките на Арабската лига (така, в Ирак Анкара не зае конфронтационна позиция, подкрепяйки единствено местните сунити в конфликта им с шиитите, а се обяви за консолидация на обществото, активно сътрудничейки с иракските кюрди и опитвайки се да убеди Техеран да се откаже от пряката подкрепа за иракските шиити в конфликта) (26).

Перспективите на Турция в глобалната политика

Близкоизточната политика на Турция може да се разглежда в две измерения: като част от стратегията за диверсификация на политико-дипломатическите, културните и икономическите връзки и като отдръпване от утвърдилия се през десетилетията след кемалистката революция прозападен курс, включително от плановете за интеграция в ЕС.

Тук е мястото да посочим, че Турция спокойно би могла да реализира плановете си за завръщане в Близкия и Средния Изток, запазвайки при това привързаността си към прозападната ориентация и ценностите на ЕС (27). Тези две линии се съчетават и допълват взаимно. Още повече, че привлекателността на Турция за арабския свят се дължи, освен на всичко друго, и на успехите и във взаимодействието с ЕС. Впрочем, турският културен и икономически потенциал в региона поражда сериозен интерес у Брюксел. Но, макар че на официално ниво турските дипломати отхвърлят обвиненията, че страната е загубила интереса си към присъединяването към ЕС, истината е, че просто няма начин този процес да бъде задвижен отвъд мъртвата точка, в която се намира от средата на 2000-те насам. Очевидно е също, че управляващите в Анкара са напълно наясно с това (28).

От гледната точка на САЩ и държавите от ЕС, Турция се превръща във все по-самостоятелен играч и влиятелна регионална държава. През последното десетилетие диапазонът на възможностите и границите на свободата в действията на Анкара несъмнено се разшириха (29). При това въпросът, доколко страната остава в руслото на прозападната ориентация става все по-остър.

Показателното изостряне на отношенията с Израел (което, впрочем, може да се разглежда и като опит за изместването на Тел Авив от позицията на основен проводник на американските интереси в региона) помогна на ПСР да укрепи позитивния имидж на Турция в арабския свят. Освен това то трябваше да внуши, че Турция сериозно коригира външнополитическата си ориентация, без обаче да скъсва окончателно със Запада и основните му международни институции – ЕС и НАТО. Подобни цели обслужваше впрочем и «затоплянето» в иранско-турските отношения през 2009-2011 (30).

В представите на повечето европейски и американски политици, ПСР се е отказала от първоначалната си платформа, за чиито основни елементи се смятаха политико-идеологическото сближаване със Запада и либерално-демократичните реформи. И реториката, и програмните постановки на ПСР придобиват все по-консервативен отенък (укрепването на позициите на консерватизма в турското общество отчетливо се проявява през втората половина на 2000-те години) (31), в същата посока се изместват и акцентите във външната политика на Турция. Победата на ПСР на парламентарните избори през 2011, която затвърди електоралната хегемония на партията на Ердоган и нарастващата и популярност, вдъхна на нейните лидери увереност в собствените им сили и наличието на особена мисия. Закономерно е, че след изборите външнополитическата активност на Анкара, особено по близкоизточното направление, нарасна.

Началният период на «арабската пролет» показа докъде може да си позволи да стигне Анкара в своите самостоятелни действия. Така, събитията в Либия демонстрираха, че повишаването на ефективността на турската външна политика изисква от страната да си сътрудничи със Запада. Сирийската криза пък разкри пределите на турската стратегия на «меката сила (както в икономическата, така и в дипломатическата сфери) – когато Ердоган, който през първото десетилетие на ХХІ век се смяташе за голям приятел на Башар Асад, не можа да го убеди в необходимостта от реформи. В този смисъл, въпреки преживяваната от него криза, Европейският съюз продължава да разполага с много по-голям от турския потенциал за разрешаване на близкоизточните проблеми (32). Очевидно е, че в този случай интересите на Брюксел и Анкара са много близки и ги тласкат към взаимно сътрудничество. Що се отнася до САШ, през 2000-те отношенията на Турция с тях се развиваха по низходяща крива, на фона на ръста на антиамериканските настроения в турското общество. Наистина, по време на първия си мандат, администрацията на Барак Обама се постара да промени това и постигна известни успехи. Въпреки това, триъгълникът Анкара – Вашингтон – Брюксел не изглежда стабилен.

Определено негативна роля в отношенията между Анкара и ЕС изигра бившият френски президент Никола Саркози, чиято политика, на фона на парламентарните дискусии за арменския геноцид, съдейства за сериозно нарастване на напрежението между двете държави (33). Мнозина смятат, че при сегашния президент Франсоа Оланд Париж и Анкара ще намерят нови възможности за взаимноизгодно сътрудничество и взаимодействие в региона на Източната Средиземноморие. В дългосрочна перспектива, това би могло да активизира европейския вектор на турската външна политика, а по-тясното сътрудничество с ЕС на институционално равнище несъмнено ще способства за по-нататъшната либерализация на политическата система в страната.

От характера и насочеността на вътрешнополитическите процеси в Турция до голяма степен зависи и потенциалът на влиянието и върху събитията в региона. Защото приложимостта на «турския модел» за близкоизточните режими се обуславя не само от успехите в икономическото развитие на страната, но и от качествто на нейната демокрация и ефективността на институциите и. И, ако по такива показатели като икономическия растеж и географията на експанзията постиженията на турската икономика не пораждат съмнения, ситуацията с функционирането на демократичните институции съвсем не е толкова еднозначна: изострят се съществуващите социални разделения, възпроизвежда се т.нар. «мажоритарна демокрация», в чиито рамки управляващата партия монополизира политическата сфера, буксува «демократичното» и консенсусно решение на кюрдския въпрос. Анкара активно критикува Израел заради силовите му подходи при решаването на палестинския проблем и печели с това външнополитически точки (34), но самата тя продължава да използва армията си за разрешаването на собствения си проблем с кюрдите. В дългосрочна перспектива, всичко това девалвира ценността на «турския модел» за Близкия Изток (35).

Заключение

«Арабското пробуждане» от 2011-2012 се осъществи след фактическата преориентация на турския външнополитически курс към региона на Близкия и Средния Изток, осъществена в рамките на концепцията на Ахмет Давутоглу. Процесът на трансформация в редица арабски държави беше възприет от Анкара като разкриване на широки възможности за увеличаване на собственото и влияние. Турция се опита да стане или поне да изглежда като доминираща регионална държава, лидер на ислямския свят, изразител и защитник на интересите на мюсюлманите (36), а също образец за новите постреволюционни режими.

Съвкупността от външнополитическите стъпки, предприети от Анкара през миналата 2012, показва, че Турция, както изглежда, се е простила с илюзиите на декларирания преди това курс към «нулеви проблеми със съседите». Макар че Давутоглу продължава да настоява, че той е бил сравнително успешен, фактите говорят за обратното: въпреки отделните постижения (установяването на партньорски отношения с Масуд Барзани и извоюването на силни икономически позиции в Иракски Кюрдистан), отношенията със Сирия, Кипър, Гърция, Израел, Иран, Армения и дори донякъде с Азербайджан (да не говорим за по-далечни страни като Франция и Германия) си останаха недобри или даже се влошиха. Изключение са преживелите безпрецедентен подем отношения с Русия. През последните две години, в хода на задълбочаващото се сътрудничество, Москва и Анкара съумяха да деполитизират много остри проблеми, фокусирайки се върху икономиката. Въпреки това обаче конкуренцията и съперничеството между тях си остават. Доказателство за това е и сирийската криза, по която Русия и Турция заемат противоположни позиции (37). Въпреки това, оценявайки потенциалните рискове от намесата си в Близкия Изток, Анкара не е склонна да игнорира руската позиция и демонстрира заинтересованост от развитие на двустранните контакти с Москва.

Вероятността от развитието на негативен за Турция сценарий по сирийското направление нараства заради хуманитарната катастрофа, породена от бежанския поток, недоволството на алауитското малцинство, все по-ожесточените въоръжени сблъсъци, притока на радикални елементи от целия мюсюлмански свят, но най-вече заради изключителното изостряне на кюрдския проблем. При неблагоприятно развитие на събитията популярността на управляващия режим може сериозно да падне. Близостта на изборите (президентските през 2014 и парламентарните през 2015) ще изисква от ПСР по-голяма предпазливост и внимателно обмисляне на всичките и стъпки, а вероятно и корекция на досегашния политически курс. Турция очевидно надцени потенциала си и, подобно на западните държави, подцени сложността и многобройните измерения на «арабската пролет». Плановете и да стане «флагман» на Близкия Изток (38), демонстрирайки пример за успешно съчетаване на демокрацията, умерения ислям и икономическото развитие, на практика, се провалиха. Арабският свят не бърза да попадне под опеката на Анкара или да заимства «турския модел». На свой ред, Анкара, макар да се опитва да играе самостоятелна роля и да се дистанцира от САЩ, не демонстрира готовност към решителен обрат във външнополитическия си курс и отказ от подкрепата за Запада и НАТО. Доказателство за това е и турският интерес към системата за ПРО, както и към много други проекти на алианса.

Като цяло, миналата 2012 разкри редица институционални и структурни проблеми на турската външна политика: дисбаланс между ценностно-идеологическите и прагматичните подходи; липса на точна преценка за наличния потенциал и националните интереси; прекалено широкият диапазон на колебанията във външнополитическия курс и турската реторика (т.е. «измяната» на прокламираните принципи и ценности), които имаха място по време на кризите в Либия и Сирия, както и закономерно спадащото доверие към Турция в региона.

Бележки:

1. Keyman, Fuat. Globalization, Modernity and Democracy: Turkish Foreign Policy 2009 and Beyond. // Perceptions: Journal of International Affairs, Vol. XV, No. 3-4, (2010), pp. 1-20; Onis, Ziya. Multiple Faces of the “New” Turkish Foreign Policy: Underlying Dynamics and a Critique. // Insight Turkey, Vol. 13, No. 1, (2011), pp. 47–65.

2. Bilgin, Pinar. A return to “Civilizational Geopolitics” in the Mediterranean? Changing Geopolitical Images of the European Union and Turkey in the post-Cold War Era. // Geopolitics, Vol. 9, No. 2, (2004),pp. 269–291.

3. В основата на съвременната външна политика на Турция са заложени шестте принципа, формулирани в програмния труд на сегашния турски външен министър Ахмед Давутоглу „Стратегическа дълбочина” [Davutoglu, Ahmet. Stratejik Derinlik: Turkiye’nin Uluslararasi Konumu. Istanbul: Kure Yayinlari, 2001]. Първият принцип е определяне на баланса между свободата и сигурността. Вторият – нулеви проблеми със съседите, т.е. масирано ангажиране на всички регионални сили в конструктивно взаимодействие помежду им. Третият принцип е ефективна дипломация по отношение на съседните региони (интензификация на взаимноизгодното сътрудничество в сферата на сигурността, политиката, икономиката и културата). Петият е ефективно използване на международните форуми и новите инициативи (ООН, НАТО, ОИК и т.н.) ,а шестият – изграждането на „нов имидж на Турция” с помощта на т.нар. обществена дипломация.

4. Това отчасти се вписва в контекста на отказа на ПСР от предишния модел на „прозападна ориентация” – т.е. на консенсусна солидарност с държавите от Западна Европа и САЩ по въпросите на световната политика и международната сигурност. Вместо това, ПСР се стреми да гради външната политика изключително въз основа на собственото си разбиране за текущите интереси на Турция и амбициите и като регионален лидер.

5. Дилемата между ценностния и прагматичния подходи съвсем не е уникален турски проблем, подобни трудности изпитват и някои държави от ЕС, когато става дума за страни и региони, в които Съюзът има дългосрочни и сериозни икономически интереси.

6. В дискусиите за природата на социално-политическите катаклизми в арабския свят през 2010-2012, обхванали почти двайсет държави от региона (активни протести, довели до смяна на режима или кадрови чистки в управляващия елит – в Тунис, Египет, Либия, Бахрейн, Сирия, Йемен, Алжир, Ирак, Йордания, Мароко, Оман; по-малко ожесточени масови протести в Кувейт, Ливан, Мавритания, Саудитска Арабия, Судан и Западна Сахара)се очертават два основни подхода. Единият акцентира върху влиянието на външния фактор и инспирирането на социалните протести отвън, а другият върху вътрешните причини и движещи сили на «арабската пролет». Без да отричаме, ролята на външните сили и действията на западните неправителствени организации, следва да признаем доминиращото значение на вътрешните структурно-демографски фактори (по-подробно, виж Коротаев А.В., Зинькина Ю.В. Структурно-демографические факторы «арабской весны»., Протестные движения в арабских странах: предпосылки, особенности, перспективы. Материалы конференции «круглого стола». М.,«Либроком», 2012, с. 28-39; Системный мониторинг глобальных рисков: Арабская весна 2011 года. М., ЛКИ, 2012).

7. За изборите през 2011 и вътрешнополитическата борба в Турция, виж Шлыков П.В. Турция после выборов 2011: парадоксы политического развития под властью Партии справедливости и развития. // Перспективы. Фонд исторической перспективы).

8. Тук си струва да отбележим, че на фона на очевидното затопляне на отношенията между Анкара и Вашингтон през 2011-2012, отношения на Турции с ЕС, като цяло, и с Франция, в частност, се развиват в негативен план.

9. Birand, Mehmet Ali. Turkiye, Suriye’de frene basiyor, Milliyet, 27.09.2012

10. В края на януари 2011 Ердоган призова Мубарак да подаде оставка: «Трябва да се вслушате в гласа на народа и да осъзнаете справедливите му искания. Необходимо е, на първо място, да се предприемат стъпки в съответствие с исканията на египетските граждани за промени и повече свобода, които не бива да се отлагат или отхвърлят», виж Zaman, 02.02.2011; Zaman, 14.02.2011.

11. Турският бизнес активно инвестира в икономиката на Либия. Общата стойност на сключените договори, най-вече в строителната сфера, в навечерието на «арабската пролет» надхвърли 20,5 млрд. долара. През 2009 в Либия официално работеха 115 турски компании, а през 2010 обемът на стокооборота между двете страни надхвърли 2,36 млрд. долара (Turkiye Cumhuriyeti Disisleri Bakanligi, http://www.mfa.gov.tr/aciklamalar-genel.tr.mfa].

12. Виж, Altunsik, Meliha Benli; Tur, Ozlem. From Distant Neighbors to Partners? Changing Syrian-Turkish Rela-tions. // Security Dialogue, Vol. 37, No. 2, (2006), pp. 229-248.

13. UN News Centre (http://www.un.org/apps/news/story.asp?NewsID)

14. Stack, Liam. In Slap at Syria, Turkey Shelters Anti-Assad Fighters. // The New York Times, 27/10/2011.

15. В Египет след Мубарак Анкара действаше от позиция на защита на светските ценности, акцентираше върху необходимостта от демократични избори и уважение към резултатите от тях, разширяване на политическото участие и понижаване на конфронтацията между различните сили. В Либия след Кадафи Турция също се обявява за осъществяването на мащабни реформи, но не проявява желание да участва в изграждането на «нова Либия».

16. По данни от социологическите анкети през 2011-2012, 66%-71% от анкетираните, живеещи в държавите от Близкия и Средния Изток (Египет, Йордания, Ливан, Палестина, Саудитска Арабия, Сирия, Ирак, Иран, Тунис, Оман, Бахрейн, Катар, Кувейт, ОАЕ, Йемен и Либия), смятат, че Турция сериозно е укрепила позициите си в региона, а 53%-61% виждат в нейно лице възможен модел за социално-политическото развитие на държавите от региона (Ortadogu’da Turkiye Algisi 2012. Istanbul: TESEV Yayinlari, 2012, s. 20). При това турският премиер Реджеп Ердоган се възприема като най-положителния политик в арабския свят (The 2011 Annual Arab Public Opinion Survey. http://www.brookings.edu/~/media/research/files/reports/...).

 17.Onis, Ziya. Conservative Globalists versus Defensive Nationalists: Political Parties and Paradoxes of Europeanization in Turkey. // Journal of Southern Europe and the Balkans, Vol. 9, No. 3, (2007), pp. 247-261.

 18. Kuru, Ahmet. Secularism and State Policies toward Religion: The United States, France, and Turkey. Cambridge University Press, 2009.

 19. Koc, Malike Bileydi. Reflections on the Davos Crisis in the Turkish Press and the Views of Opinion Leaders of the Turkish Jews on the Crisis. // Turkish Studies, Vol. 12, No. 3, pp. 383-398.

 20. Kirici, Kemal. Turkey’s “Demonstrative Effect” and the Transformation of the Middle East. // Insight Turkey, Vol. 13, No. 2, 2011, pp. 35-55.

 21. Turkiye Cumhuriyet Merkez Bankas?. Temel Ekonomik Gelismeler. 2012, http://www.tcmb.gov.tr/

 22. За приложимостта на „турския модел” и другите алтернативи, виж: Atasoy, Seymen. The Turkish Example: A Model for Change in the Middle East? // Middle East Policy, Vol. 18, No. 3, (2011), pp. 86-100.

 23. По-подробно, виж: Dincer, Bahadir; Kutlay, Mustafa. Turkiye’nin Ortadogu’daki Bulgesel Gul Kapasitesi. Uluslararasi Stratejik Arastirmalar Kurumu (USAK) Raporu. Rapor No: 2012-03.

 24. Kane, Sean. The Coming Turkish Iranian Competition in Iraq. // United State Institute of Peace (USIP) Special Report, 276, June 2011, http://www.usip.org/.

 25. Например, действията в подкрепа на сунитите в Ирак с цел да се балансира нарастващото влияние на шиитите, подкрепяни от Иран, е най-прекия път към задълбочаването на «войната на всеки против всички».

 26. Ayoob, Mohammad. Beyond the Democratic Wave in the Arab World: The Middle East’s Turko-Persian Future. // Insight Turkey, Vol. 13, No.2, 2011, pp. 57-70.

 27.Onis, Ziya. Multiple Faces of the ‘New’ Turkish Foreign Policy: Underlying Dynamics and a Critique. // Insight Turkey, Vol. 13, No. 1, 2011, pp. 47-65.

 28. Michaels, Adrian. Turkey Says Joining EU is Still Top Priority. // The Telegraph, 8/07/2010.

 29. Виж: Стародубцев И.И. Трансформирующаяся Турция. М.: Институ Ближнего Востока, МГИМО, 2011; Larrabee, Stephen. Turkey’s New Geopolitics. // Survival, Vol. 52, No. 2, (2010), p. 159.

 30. Тогава Анкара демонстрира максимална лоялност по време на преговорите за иранската ядрена програма, въздържайки се от рязка критика към политическата система в Иран.

 31. Виж: Шлыков, Павел. «Антикемалистская» революция: куда идет Турция? // Семинар в московския център Карнеги, http://www.carnegie.ru/events/?fa=3422.

 32. Възможното сътрудничество между Турция и ЕС за утвърждаването на демокрацията в Близкия Изток, в контекста на «арабската пролет» достатъчно подробно беше дискутирано в западните медии и анализите на експертите, Виж например: Soler i Lecha, Eduard. The EU, Turkey, and the Arab Spring: From Parallel Approaches to a Joint Strategy? // Turkey and the Arab Spring: Implications for Turkish Foreign Policy From a Transatlantic Perspective. The German Marshall Fund of the United States (GMF) Mediterranean Paper Series, 2011.

 33. Разбира се, в средносрочна перспектива, не бива да се изключва възможността за подобряване на отношенията между Турция и Франция след като президент на страната стана Франсоа Оланд, както и между Турция и ЕС, като цяло.

 34. Виж: Иванова И.И. Турецко-израильские отношения: новые тенденции развития. // Турция в период правления Партии справедливости и развития. М., 2012, с. 105-126.

 35. Виж: Updegraff, Ragan. The Kurdish Question. // Journal of Democracy, Vol. 23, No. 1, (2012), pp. 119-128; Oktem, Kerem. Angry Nation: Turkey Since 1989. L.: Zed Books, 2011.

36. Тази тенденция се очерта през последните няколко години. Достатъчно е да си припомним епопеята с «Флотилията на мира» (през лятото на 2010) и условията, които Анкара постави пред Израел – не само да се извини и да плати компенсация, но и да прекрати блокадата на Газа.

37. Да си припомним принудителното кацане на сирийския самолет, осъществяващ полет от Москва за Дамаск през октомври 2012 или нападките на Реджеп Ердоган към руското Външно министерство, подложило на критика плановете за разполагане на ракети Patriot на сирийско-турската граница, обявени в края на ноември 2012.

38. Освен имиджовата и практическата печалба от новите отношения с «арабската улица» и потенциалните победители в «арабските революции» - ислямистите, както и със Запада, това се обяснява с ясното осъзнаване на промените в стратегическия силов баланс в Близкия Изток. На първо място, на власт в държавите, залети от революционната вълна, дойдоха ислямистите, а на второ – отношенията между САЩ и политическия ислям еволюираха от конфронтация към тясно сътрудничество. Анкара оцени и промените в стратегията на Вашингтон, който реши да замени «шиитския проект» със «сунитски».

* Старши преподавател в Московския държавен университет „Ломоносов”

{backbutton}

В края на миналата 2012, на специална пресконференция в Сидни, австралийският премиер Джулия Гилард официално представи новата „Бяла книга” на правителството с показателното заглавие „Австралия в азиатския век” (Australia in the Asian Century). Нейните 320 страници съдържат основните приоритети на Австралия в Азия до 2025. „Политическото и икономическо превъзходство на Азия представлява не само необратим, но и ускоряващ се процес – подчерта Гилърд – Прогнозите сочат, че именно азиатските държави още през 2025 ще притежават най-многобройната средна класа на планетата. Това е добра новина за Австралия, но изисква от нас да променим подходите си в изграждането и развитието на икономическите отношения с Азия”.

Австралийския премиер обаче предупреждава, че „не бива да мислим, че всички ползи от предстоящото бурно развитие на Азия, автоматично ще се окажат в ръцете ни. Светът продължава да е отворен за конкуренцията, но ако си изработим правилна стратегия, ще можем да превърнем азиатската средна класа в нов пазар за квалифицираната и високоплатена работна сила на Австралия”.

В тази връзка, в новата австралийска „Бяла книга” се посочва, че „към края на сегашното десетилетие, съвкупният обема на БВП на държавите от Азия ще надхвърли този на страните от Европа и Северна Америка, взети заедно. В началото на следващото десетилетие пък, съвкупният обем на БВП на Китай и Индия ще надхвърли този на държавите от Г-7. През 2025 четири от десетте най-големи световни икономики ще се намират в Азия и ще дават почти половината от цялото световно производство”.

Основните моменти в новата австралийска „Бяла книга”

Авторите на „Бялата книга” подчертават, че за да постигне успех през очертаващия се „азиатски век”, Австралия следва да работи активно и упорито по пет основни направления. На първо място, до 2015 страната трябва да влезе в десятката на най-богатите държави на планетата (в момента тя е на 12-то място), което ще изисква значително да повиши ефективността на производството си. На практика, това означава, че ако през 2012 обемът на австралийския БВП на глава от населението беше 62 хиляди долара, след13 години той трябва да нарасне до 73 хиляди долара. Освен това Австралия трябва да стане една от петте водещи държави в света по такъв показател като условията за осъществяване на бизнес. За целта, правителството в Канбера следва да направи всичко възможно суверенният кредитен рейтинг на страната да не пада под сегашното най-високо равнище ААА.

На второ място, трябва активно да се инвестира в образователната сфера. Според „Бялата книга”, през 2025 националната система за училищно обучение на Австралия трябва да е сред петте най-добри в света, като поне десет австралийски университета влязат в класацията на стоте най-добри висши учебни заведения на планетата. При това, младите австралийци трябва да станат „много по-грамотни по азиатското направление” и ерудирани. За целта, учениците във всички училища следва да имат възможност да учат поне един азиатски език: китайски, хинди, индонезийски или японски.

Третата основна задача е „развитието на всестранните отношения с ключовите партньори на Австралия в азиатския регион”. В „Бялата книга”, в частност, се акцентира върху развитието на дипломатическите отношения с азиатските държави. Според съставителите и, „налага се да бъде подобрена архитектурата на отношенията с Китай и Индия”, включително чрез огранизацията на много по-редовни срещи с политическите лидери, ключовите министри и водещите компании от тези страни. Освен това, Австралия трябва да формулира конкретни стратегии за развитие на отношенията с „пет ключови държави от региона – Китай, Индия, Индонезия, Япония и Южна Корея”. Предлага се също Австралия да има свой специален пратеник в АСЕАН, който да се намира в Джакарта, както и да бъдат открити посолство в Монголия и още консулства в Китай, Тайланд и Индонезия.

Четвъртата важна сфера, в която следва да се работи активно, е разширяването на икономическите отношения с азиатските държави. В момента, почти ¼ от австралийския БВП се генерира от сектори, свързани с азиатските партньори. Целта на Канбера е до 2025 този показател на нарасне до 1/3. Освен това дотогава една трета от членовете на директорските бордове на 200-те най-големи австралийски компании, чиито акции се котират на борсата, както и една трета от висшите ръководители на австралийските държвни структури, ще трябва да бъдат експерти по Азия. В „Бялата книга” се посочва, че Австралия следва да продължи да работи за преодоляване на търговските бариери между държавите от региона, използвайки за целта участието си в АСЕАН и Форума за Азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество (АТИС). Следва да се активизира и сътрудничеството с участниците в Тихоокеанския алианс (Pacific Alliance) – Мексико, Перу, Колумбия и Чили, тъй като това може да превърне Австралия в посредник за укрепване на икономическите връзки между Азия и Латинска Америка и транзитен „хъб” в търговията между тях. Накрая, важна роля за укрепване на отношенията между Австралия и азиатските държави може да изиграе участието на Канбера в работата на Г-20. През последните години, нарастващият авторитет на Г-20 е признание за все по-голямото влияние в света на развиващите се икономики на Бразилия, Китай, Индия, Индонезия и Русия. Активността на Г-20 дава на азиатските икономики възможност да поемат по-голяма отговорност и да оказват още по-съществено влияние при определяне на основните направления в по-нататъшното развитие на глобалната икономика.

Накрая, петата ключова сфера е поддържането на стабилността и укрепването на сигурността в азиатския регион. В тази връзка, в „Бялата книга” се посочва, че Австралия трябва да работи за укрепване на доверието, развивайки двустранното сътрудничество и активизирайки дейността си в рамките на международните организации. Съюзническите връзки между Канбера и Вашинггон, както и осезаемото американско присъствие в Азия се определят като фактори, подкрепящи регионалната стабилност, като изрично се подчертава, че друг такъв фактор трябва да стане по-активното участие на Китай в развитието на региона. Отбелязва се също, че в момента в Азия липсват толкова ефективни институции за гарантиране на сигурността, с каквито разполага Европа, но някои регионални обединения биха могли да изиграят съществена роля за укрепване на мерките за доверие. Сред тях авторите на „Бялата книга” посочват годишната Източноазиатска среща на върха (EAS), в която участват държавните ръководители на десетте държави от АСЕАН, Китай, Индия, Австралия, Япония, Нова Зеландия и Южна Корея. През ноември 2011 към този форум се присъединиха Русия и САЩ. Между другото, Австралия активно лобираше за включването на тези две държави. Сегашният състав на Източноазиатската среща и мандатът с който разполага, позволяват на тази регионална организация да решава успешно сериозни икономически въпроси, да се ангажира с проблеми на сигурността, както и да играе ролята на критично важна регионална институция в Източна Азия. Достатъчно е да напомня, че държавите от Източноазиатската среща осигуряват 55% от световния БВП, в тях живеят 3,8 млрд. души, три от тези страни са постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН, а осем членуват в Г-20.

Дискусията за новата австралийска стратегия

По време на презентацията на "Бялата книга", Джулия Гилард обяви, че е назначила министъра на търговията и конкурентоспобността Крейг Емерсън за свой помощник по реализация на стратегическите задачи пред Австралия в "азиатския век". "За да постигнем успех ще трябва да се наложим в една изключително ожесточена борба - предупреди в тази връзка премиерът - затова следва да разполагаме с ясен план за действия. Новата "Бяла книга" е именно такъв план, способен да гарантира успеха ни като нация".

Редица австралийски експерти обаче не мислят така. В коментар на водещото бизнес издание в страната "Файненшъл ревю", се посочва, че "Бялата книга" действително предлага достатъчно широка визия, но в нея се съдържат "отчайващо малко конкретни детайли". Според анализатора на вестника Дженифър Хюит: "Представеният от премиера документ е просто силно разводнена декларация за съвършено очевидни неща. Никой не спори, че Австралия следва да отделя по-голямо внимание на нарастващата икономическа роля на държавите от Азия. На моменти ми се струва, че основната идея на правителството е, да ни напомни, че австралийската икономика може не само да доставя руди и въглища за Китай, а е способна на много повече. В същото време, този документ съдържа много пасажи, в които директно или косвено се твърди, че лейбъристкото правителство отлично се справя със задачата за модернизация на националната икономика и прехвърлянето и на релсите на съвременните технологии. За управляващите, реториката на успеха, винаги се оказва по-важна, отколкото дискусията по детайлите на неговото постигане. Представяйки новата "Бяла книга", Джулия Гилард доста прибързано обявява Австралия за победител в предстоящата надпревара за азиатските пазари. Очевидно е, и че много и се иска тази победа да бъде извоювана именно от оглавяваното от нея правителство".

На свой ред, водачът на опозиционната либерално-национална коалиция Тони Абът коментира твърде предпазливо новата "Бяла книга". Той, в частност, посочва, че "в този документ действително се поставят редица заслужаващи одобрение задачи, но в него се съдържат много малко конкретни инициативи, които при това нямат необходимата финансова подкрепа. Най-добрата гаранция за успеха на австралийското участие в "азиатския век" е силната икономика. За съжаление обаче, политиката на сегашното правителство отслабва икономиката ни. Управляващите не успяха да повишат ефективността на производството и се боя, че без необходимите икономически стимули сме обречени на изоставане".

По сходен начин оценява "Бялата книга" на лейбъристкото правителство и един от ръководителите на австралийските "зелени" - сенаторът Ричард ди Натале. Според него, "в документа се съдържат правилни констатации, но властта трябва да ги подкрепи и с практически действия. Като, цяло в книгата има много повече декларации на намерения, отколкото конкретни планове за действие".

Малко по-позитивен и подробен анализ на "Бялата книга" прави бившият лейбъристки премиер и външен министър, а днес депутат Кевин Ръд. Въпреки че е съпартиец на премиера, той не изпитва никакви симпатии към Джулия Гилард, която му отне властта и партийното лидерство в резултат от вътрешнопартийния "преврат" през 2010. Подчертавайки, че в "Бялата книга" се съдържа визията и доста детайлната структура на бъдещите отношения на Австралия с Азия, Ръд призовава документът да се разглежда не като поредния повод за спорове между отделните партии, а като платформа, която отчита интересите и, следователно, "може да обедини политическите сили в страната, синдикатите, бизнеса и образователния сектор". "Имайки предвид, че Азия съвсем скоро ще се превърне в доминираща сила на глобалната икономика, а Китай ще стане най-голямата икономика в света, австралийците следва да преразгледат своите приоритети, както впрочем и визията си за света, и да започнат да го оценяват въз основа на принципа, че Азия е на първо място" - посочва бившият премиер във "Файненшъл ревю". По-нататък той уточнява, че този принцип не бива да се тълкува като "само Азия" или "изключително Азия", добавяйки, че за реализацията на така поставената задача няма да са достатъчни само еднократните мерки и декларации, а ще се изисква упорита ежедневна работа за изграждането и поддържането на стабилни взаимоотношения с държавите от региона, укрепване на мерките за доверие и взаимното уважение. Според Ръд: "Трябва да приветстваме американската стратегически и дипломатическа ангажираност в азиатския регион, но не бива да забравяме, че в новите условия стабилността в Азия може да бъде укрепвана само въз основа на принципите на общата сигурност, които, освен всичко друго, включват и наличието на доверие между непрекъснато увеличаващите мощта си въоръжени сили на държавите от региона".

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Оценката за прогреса на Украйна в провеждането на демократичните реформи и определянето на точна дата за подписване на споразумение за асоцииране с ЕС бяха свързвани както от европейските, така и от украинските политици с резултатите от проведените през есента на 2012 парламентарни избори. От една страна, президентът Виктор Янукович декларираше желание да проведе избирателната кампания честно и прозрачно, за да „убеди окончателно Европейския съюз в привързаността на Украйна към европейските ценности”[1]. От друга страна, европейските политици се надяваха да получат повод за скорошно подписване на споразумението за асоцииране на Украйна, без да влошат имиджа си пред своите избиратели.

Редица събития, случили се в Украйна непосредствено преди изборите – политически мотивираните съдебни процеси срещу лидерите на опозицията Юлия Тимошенко и Юрий Луценко[2], ограничаването на свободата на медиите, нападенията срещу правозащитници и лидери на гражданското общество, според Брюксел, явно противоречаха на обявения от Украйна евроинтеграционен курс. Самите парламентарни избори не измениха статуквото в отношенията между Украйна и ЕС – подписването на споразумението за асоцииране бе отложено за неопределено време, а либерализацията на визовия режим отпадна от дневния ред на преговорите между Киев и Брюксел.

Формално, причината за замразеното подписване на споразумението за асоцииране е влошаването на състоянието на демокрацията в Украйна. В Резолюцията на Европейския парламент за ситуацията в Украйна от 13 декември 2012 се отбелязва, че избирателната кампания в бившата съветска република не е съответствала на международните стандарти, а вотът като цяло не е потвърдил европейските стремежи на Украйна[3]. В отговор на тази критика на Запада, президентът Янукович отбеляза, че „паузата в отношенията с ЕС ще е от полза и за двете страни”[4].

Сегашното състояние на отношенията между Украйна и ЕС може да се характеризира с термина еквилибриум, т.е. ситуация на баланс между опонентите и техните действия, били те статични или динамични. Както отбелязва Нобеловият лауреат Томас Шелинг в своята книга „Стратегия на конфликта”, във взаимоотношенията между агентите (държави, международни организации) могат да съществуват няколко състояние на еквилибриум. Равновесието ще бъде устойчиво ако е налице оптимум поне по един вектор от общите интереси на страните. Настоящият еквилибриум в отношенията между Украйна и ЕС е устойчив, но не е най-добрият възможен, защото в него главните интереси на агентите/страните не са удоволетворени[5].

В настоящата статия ще се опитам да сравня ползите, които Украйна би могла да получи от присъединяването към Митническия съюз на Русия, Казахстан и Беларус (сценарий 1), с тези, произтичащи от потенциалното присъединяване на страната към единното икономическо пространство на ЕС (сценарий 2). Анализът на тези потенциални преимущества е съпоставен с резултатите от проучванията на общественото мнение в Украйна по въпросите на евроинтеграцията.

Споразумението за асоцииране с ЕС – стратегически геополитически или краткосрочен икономически избор на украинския елит?

По принцип, споразумението за асоцииране с ЕС се сключва между Съюза и страна, която не е негов член, като целта е да се създаде рамка за сътрудничество между двете. Договорът за асоцииране на Украйна към ЕС предвижда създаването на зона за свободна търговия и опростяване на визовия режим. И ако по-лесното получаване на визи изглежда привлекателно за всички украински граждани, то, според експертите, предимствата от създаването на зона за свободна търговия са дискусионни.

Никога преди 2013 на Киев не се е налагало да прави бърз и решителен избор между тези два интеграционни проекта. От една страна ЕС очаква подписването на вече парафираното споразумение за асоцииране, а от друга – Русия поставя влизането на Украйна в Митническия съюз като условие за намаляване цената на купувания от Киев руски газ. Присъединяването към една от зоните за свободна търговия (с ЕС или Митническия съюз) изключва членството в другата. В същото време, икономическите ползи за Украйна от по-голяма интеграция с Евросъюза никак не са очевидни.

През ноември 2012 в Киев бе представен доклад на Института за икономика и прогнозиране на Украинската академия на науките относно перспективите за евразийската интеграция на Украйна[6]. Изследването не съдържа конкретни и ясни изводи, тъй като авторите са се старали да избегнат обвиненията както на поддръжниците на европейската интеграция, така и на опонентите им, залагащи на евразийския вектор. Но, базирайки се на материалите от това изследване, самостоятелно могат да се направят следните изводи:

- Дългосрочното икономическо развитие на Украйна, иновациите и диверсификацията на икономиката зависят само от политическата воля на украинския елит и от предприемаческата инициативност. Нито влизането в Митническия съюз, нито присъединяването към зона за свободна търговия с ЕС, сами по себе си, не създават стимули за икономическото развитие на Украйна.

- Ефектът от реализацията на двата варианта за икономическа интеграция (ЕС или Митническия съюз) изглежда практически еднакъв. В краткосрочен план интеграцията в което и да е по-голямо икономическо пространство ще доведе до незначително влошаване на макроикономическите показатели. Според разчетите, създаването на зона за свободна търговия с ЕС ще предизвика икономически спад в Украйна. Особено на първия етап, ръстът на вноса от ЕС ще бъде два пъти по-голям от растежа на украинския износ към Евросъюза. Това ще доведе до девалвация на гривната и макроикономическа дестабилизация. Влизането на Украйна в европейска зона за свободна търговия означава влошаване на условията за търговията и с другите постсъветски републики. В резултат на намаления износ в държавите от ОНД Украйна може да загуби до 1,5% от своя базов БВП[7].

- Ползите, които Украйна може да получи от влизането в Митническия съюз, също не са очевидни. Ако бъде предприета, тази стъпка едва ли ще окаже съществено влияние върху обема на външната търговия, темповете на растеж на украинската икономика, или пък върху нейната структура. Според експертите, влизането на Украйна в Митническия съюз означава съхраняване на статуквото с незначителен положителен ефект за националната икономика. Оценките им показват, че до 2030 ефектът може да достигне 220 млрд. долара, но може и да е далеч по-скромен – 60 млрд. долара. Дали Украйна ще получава допълнителен доход, ще зависи най-вече от политическата воля на ръководството на Митническия съюз, т.е. може да се очаква усилване на зависимостта на Киев от Москва. Единствената страна, която би получила несъмнена полза от присъединяването на Украйна към Митническия съюз, е Русия[8].

Но, ако икономическите ползи от европейската или евразийска търговска интеграция на Украйна не са много ясни, експертите са единодушни относно икономическите загуби, които ще претърпи Русия в случай, че Киев подпише споразумението за асоцииране с ЕС. При такъв сценарий Русия ще загуби 1,5 процентни пункта от ръста на своя БВП поради свиването на износа за Украйна[9].

Подробният доклад на Института за икономика и прогнозиране на Националната академия на науките на Украйна разбива мита за абсолютната привлекателност на европейската и евразийската интеграция за икономиката на страната. Фактически, Украйна няма ясен икономически интерес от нито един от предложените й два интеграционни проекта.

Но ако икономическите ползи на Украйна от присъединяването към едното или другото общо търговско пространство са приблизително еднакви, двата посочени сценария трябва да се оценяват по друг вектор от интереси – цивилизационният.

Икономическата интеграция под формата на присъединяване към единно икономическо пространство е първа крачка към политическа интеграция и в този смисъл Украйна е изправена пред избор между две обединения, които са много различни в идеологически план. Колкото и да е прадоксално, украинската държава изглежда слаба и недоразвита както от позициите на евразийското, така и на европейското разбиране за силна държава. От позицията на руския модел на „управляема демокрация” и „традиционни ценности”, политическата власт в Украйна е недостатъчно централизирана, а медиите и гражданското общество – недостатъчно управляеми от правителството. Недостатъчното уважение към правата на човека, криминализацията на държавата, корупцията, избирателното правосъдие, политически мотивираното насилие срещу опозицията и гражданските организации поставят Украйна в позицията на слаба държава и дефектна демокрация, от гледна точка на европейското разбиране за силна държава.

Европейската интеграция под формата на асоцииране дава на Украйна реален шанс да продължи демократичните реформи. Но дали демокрацията и правата на човека са възприемани като важни ценности от украинското общество? Поддържат ли украинските граждани европейските приоритети във външната политика на страната си? Отговор на тези въпроси може да даде анализът на социлогическите проучвания на най-известния и влиятелен независим украински аналитичен think tank– Центъра „Разумков”.

Колко ценни са свободата и демокрацията?

В социологическо проучване на Центъра „Разумков” от април-май 2012, 30,2% от респондентите твърдят, че важни за тях са и материалното благополучие и свободата, но заради благополучието са готови да се откажат от част от своите права и свободи. Малко повече – 32,5% от респондентите се затрудняват да отговорят на този въпрос, а 37,7% са готови да търпят материални трудности, но да имат лична свобода и граждански права[10].

Макар и непряко, приоритетът, който украинците отдават на материалното благополучие, се потвърждава от друго изследване. То показва, че сред всички групи права на човека украинците смятат за най-важно спазването на социално-икономическите права (53,7% от респондентите в южната част на страната, 39,3% в източната, 39,5% в центъра и 20% в Западна Украйна); приоритет на политическите права дават едва 3,2% от респондентите на юг, 2,9% на изток, 3,9% в центъра и 3,8% на запад; културните и екологични права пък са най-важни за по-малко от 1,1% от населението[11].

Изследванията на Центъра „Разумков” показват, че след двайсет години независимост украинците не оценяват особено високо предимствата на свободата и демокрацията. Патернализмът е дълбоко съхранен в украинското общество и обуславя неговата пасивност. Но чертата, която най-добре характеризира украинското общество като недоразвито, е конформизмът. Да бъдеш свободен е тежко, защото свободата и демокрацията дават не само права, но и задължения и отговорности. Социологическите сондажи доказват, че свободата, демокрацията и човешките права все още имат ниска стойност за украинците.

Европейският вектор в украинската външна политика

Връхната точка в подкрепата на идеята за евроинтеграцията сред украинците бе достигната през 2002. Проучване от тази година показва, че европейският вектор във външната политика на страната се е радвал на поддържката на 65,1% от респондентите. През следващите години обаче, делът на поддържниците на европейската интеграция намалява. Най-ниската точка в подкрепата за нея е достигната през 2005 – 40,1%. През 2012 европейският вектор във външната политика е подкрепян от 47,7% от украинците, докато 33,5% са против, а 19,1% са затрудняват да отговорят.

43% от респондентите смятат, че Украйна би спечелила от влизането в ЕС (Киев обаче никога не е получавал покана за членство в ЕС – б. р.), 28,2% – че ще загуби, а 28,8% се затрудняват да отговорят. Над 40% от запитаните смятат, че членството в ЕС би укрепило сигурността на Украйна.

Най-важното направление в сътрудничеството между Брюксел и Киев е борбата с организираната престъпност (така смятат 42,5% от респондентите), сигурността е посочена от 40,9%, трудоустройването и легализацията на украинските трудови мигранти в Европа – от 38,3%, свободната търговия – от 35,5% и безвизовия режим – от 29%.

Впрочем, за европейци се смятат едва 12% от запитаните украинци, по-скоро като европейци, отколкото като някакви други, се самоопределят 21,5%, като неевропейци – 32,2% и като по скоро неевропейци, отколкото европейци – 28,6%[12].

Ясно е, че самото украинското население все още няма определена позиция по отношение на европейските перспективи, а гражданското общество е слабо, пасивно и не може да упражнява влияние върху властта. При формирането на външнополитическите приоритети украинският елит не се ръководи от интересите на обществото, а от своите собствени интереси. Всички поколения от украинския политически (и срасналият се с него икономически) елит са оценявали и оценяват положението си в политиката като нестабилно, а ползите, които получават от достъпа до властта – като временни. За елит, който мисли краткосрочно и оценява перспективите на страната през призмата на своите собствени интереси, външната политика е ненужен разкош.

Заключение

В теорията на игрите, включително и при описанието на стратегическите взаимодействия между две страни (държави, групи от елита, международни организации), широко се използва понятието еквилибриум, под което се разбира състояние на баланс между опонентите или техните действия. Устойчив еквилибриум е състояние, при което незначителни външни въздействия не могат да разрушат установения баланс. В съответствие с теорията на Томас Шелинг, отношенията между страните се характеризират с наличието на няколко еквилибриума (устойчиви равновесни състояния). Отношенията могат да се изменят, да преминават от един еквилибриум към друг. Сегашните отношения между ЕС и Украйна, за които е характерна липсата на явен напредък, както и „замразяването” и „паузата”, безусловно са един от еквилибриумите, макар и не най-добрия от възможните. Украинският политически елит не иска задълбочаване на интеграцията с ЕС съюз при условията на Брюксел, определяйки като вмешателство във вътрешните работи на страната исканията за освобождаване на осъдените опозиционни лидери, прекратяване на политическите репресии и гарантиране върховенството на закона. От друга страна, ръководството на ЕС не разглежда сериозно възможността за нарушаване на сегашния еквилибриум: както политиката на по-силен натиск върху Киев (например чрез забрана за влизане в ЕС за чиновници, причастни към нарушаването на човешките права), така и противоположните инициатива за по-голямо сближаване с Украйна не отговарят на интересите на ЕС и не съответстват на актуалния му потенциал.

Споразумението за асоцииране, което според европейските експерти ще бъде подписано с Киев до края на 2013, е алтернатива на европейската интеграция и в този смисъл със сигурност няма да е събитието, което да наруши статуквото в отношенията между ЕС и Украйна. Очевидно е, че първите сериозни стъпки по пътя към сближението с ЕС следва да бъдат направени от Украйна (ако има желание, разбира се). В условията на силен натиск от страна на Кремъл, властта в Киев много скоро ще трябва да направи избор, който навярно ще е най-важния в досегашната история на независима Украйна.

Анализът показва, че от гледна точка на краткосрочните икономически ползи присъединяването към Митническия съюз или към зона за свободна търговия с ЕС са практически равнозначни като резултат. В същото време, "консервацията" на Украйна в евразийското геополитическо пространство, макар че може и да гарантира стабилността на сегашното правителство в краткосрочен период за сметка на по-евтиния газ и приемствеността във властта, не може да доведе до връщане към авторитаризма. Това е невъзможно в страна, където населението вече двайсет години диша въздуха на свободата. Не може да се предскаже, кога точно евентуален опит за установяване на авторитарно управление би довел до началото на масови протести в Украйна, но със сигурност може да се твърди, че те рано или късно ще се случат.

Бележки:

[1] Виктор Янукович: европейская интеграция – один из приоритетов Украины // Радио Свобода, 1.03.2012

[2] Европейският съд за правата на човека удоволетвори първия иск на Юрий Луценко за признаването на неговия арест за незаконен и за наличието на нарушения в съдебния процес, воден срещу него. Така фактически Лученко бе признат за политически затворник.

[3] European parliament resolution of 13 December 2012 on the situation in Ukraine: text adopted, available online at http://www.europarl.europa.eu/sides/getDoc.do?pubRef=-//EP//TEXT+TA+P7-TA-2012-0507+0+DOC+XML+V0//EN

[4] Комментарий МИД Украины в связи с принятием Европейским парламентом 13 декабря резолюции по ситуации в Украине, опубликовано DIPcomment, available online at http://www.dipcomment.com/news.php?Ids=88

[5] Томас Шеллинг. Стратегия конфликта, М. – 2007.

[6] Ивантер В.В., Геец В.М. Экономические последствия создания ЕЭП и присоединения к нему Украины // Евразийская экономическая интеграция, №1(14), февраль 2012, онлайн; http://www.eabr.org/general/upload/docs/publication/magazine/no1_2012/n1_2012_2.pdf

[7] Пак там

[8] Пак там

[9] Пак там

[10] Социологические опросы // Центр Разумкова, достъпни на адрес: http://www.razumkov.org.ua/ukr/socpolls.php

[11] Пак там

[12] Пак там

* Преподавател в Донецкия държавен университет за управление

{backbutton}

През по-голямата част от ХХ век Турция предпочиташе да не се ангажира със случващото се в Близкия Изток. През последните десетина години обаче, осъществявайки забележително отдръпване от тази кемалистка традиция (основаваща се на идеологията на основателя на републиката Мустафа Кемал Ататюрк), Анкара се превърна в изключително активен и важен играч в региона. При управлението на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) от 2002 насам, Турция установи тесни връзки със Сирия, Иран и Ирак, извоюва си лидерски позиции в Организацията Ислямска конференция (ОИК), включи се в конференциите на Арабската лига и съдейства на силите на ООН в Ливан. Освен това тя пое ролята на посредник в сирийско-израелския конфрикт, както и в в преговорите за ядрената програма на Иран. Дипломатическият ангажимент на Анкара с Техеран и ХАМАС дори доведе до отдалечаването и от САЩ и Израел, пораждайки у мнозина въпроса, дали Турция не се е отказала от дългогодишната си прозападна ориентация или просто става дума за закъсняло обръщане към Изтока с цел да се разшири обхвата на турската външна политика.

Анализирайки турската външна политика, повечето експерти правят фундаментална грешка, опитвайки се противопоставят "прозападния" и "ислямисткия" подходи в стратегията на Анкара. Впрочем, това е разбираемо. Населението на Турция е почти изцяло мюсюлманско, а ПСР - политическа партия с ислямистки корени, печели всички избори от десет години насам. Затова мнозина политици, анализатори и учени имат усещането, че Турция се разграничава от Запада (или пък се боят, че "Западът може да загуби Турция"), свързвайки това с идеята за ислямското възраждане. Нещо повече, именно по този начин част от турския кемалистки елит - военните, активистите на Народнорепубликанската партия (НРП), основана от Ататюрк, и част от съдебната власт, обясняват някои действия на ПСР в Близкия Изток. Макар че нарастващата роля на религията в Турция не бива да се пренебрегва, подобни твърдения придават фалшива достоверност на заблудата, че Анкара осъществява "ислямистка" външна политика.

В такъв случай обаче, как следва да се интерпретира сегашната турска външна политика? За да отговорим на този въпрос се налага да очертаем трите големи стратегически визии, които всъщност движат тази политика: неоосманизмът, кемализмът и (по-отскоро) турският голизъм. Общият знаменател на тези стратегически визии е, че те излизат извън рамките на погрешната теза, внушавана от повечето западни медии и фокусираща се върху дихотомията между ислямисткото и светското течения в политиката на Анкара. Начинът, по който Турция реагира на последиците от стартиралото през 2011 "арабско пробуждане" (процес, който все още продължава) помага да си изясним същността на "турската голяма стратегия", или по-скоро начинът, по който тя се старае да балансира между очертаните по-горе три стратегически визии, след като страната се оказа в много по-сложно и опасно стратегическо обкръжение и особено на фона на силно влошените и отношения с режима на Башар Асад в Сирия.

Неоосманизмът

Три фактора помагат за дефинирането на неоосманските тенденции в ПСР. Първият е свързан с усилията, или желанието на партията да синхронизира турското османско и ислямско наследство във вътрешната и външната си политика. Неоосманизмът не обосновава турския империализъм в Близкия Изток и отвъд него, нито пък се опитва да институционализира ислямската правна система в модерна Турция. Той по-скоро поощрява следването на една по-умерена версия на кемализма във вътрешната политика и провеждането на по-активна външна политика, акцентираща върху посредничеството в разрешаването на конфликтите. В рамките на тази неоосманистка парадигма, Анкара упражнява по-голяма "мека сила" - т.е. политическо, икономическо, дипломатическо и културно влияние - в някогашните османски територии, като Близкия Изток, Северна Африка и Балканите, както и в други региони, където Турция има стратегически и национални интереси. Тази разширена визия за турската външна политика изисква опора на наследството на Османската империя, като велика сила, но което е по-важното в случая - тя пледира за предефиниране на турската стратегическа и национална идентичност.

Откакто ПСР дойде на власт през 2002, външната и политика се базираше на това,   което бившият въшнополитически съветник на премиер Реджеп Тайип Ердоган, а днес външен министър - Ахмет Давутоглу, нарича "стратегическа дълбочина" и "нулеви проблеми със съседите". Основният аргумент на Давутоглу е, че Турция е велика сила, която дълго време е пренебрегвала (отчасти заради прекаления си прозападен уклон) своите исторически и културни връзки, както и дипломатическите, икономически и политически отношения с непосредствения си стратегически хинтерланд в Близкия Изток, Северна Африка и Евразия (1). Вместо досегашния подход, акцентиращ най-вече върху сигурността на страната, който често водеше до конфронтация с някои съседи, като Гърция, Ирак, Сирия и Иран, политиката на "нулеви проблеми" позволява следването на една по-самоуверена стратегия на дипломатическо ангажиране с всички държави, обкръжаващи Турция.

Неосманистката визия, която се основава и на подхода, възприет навремето от покойния президент на Турция Тургут Йозал (1989-1993), се стреми да преоткрие турското имперско наследство и да постигне нов вътрешен консенсус между многобройните идентичности на страната: западната, мюсюлманската, светската, кюрдската и турската. Този акцент върху османското наследство не е част от някакъв план за ислямизирането на Турция или на турската външна политика. Той по-скоро е опит за балансиране и разширяване на геостратегическите хоризонти на страната, която доскоро беше фиксирана върху идеята да следва една изключително прозападна траектория.

По-конкретният и осезаем аспект на турската активност и стремежа за завръщане в някогашните османски владения е икономическият. Бурно развиващата се икономика на Турция, нейният експортен потенциал и активният турски частен бизнес са сред основните движещи сили на неоосманизма в Близкия Изток и Северна Африка (БИСА). При управлението на ПСР, турският износ към региона на БИСА нарасна повече от два пъти. Това меркантилно измерение на турската външна политика не бива да се подценява в анализите на подхода на ПСР към арабския и ислямския свят. Разбира се, ЕС все още поема основния дял от турския износ, но този дял не е нарастнал през последните десетина години, напротив, той започна да намалява, заради финансовата криза в Европа. В същото време делът на турския износ за Близкия Изток е нараснал от 9,6%, през 2002, до 20,3%, през 2011 (2).

Второто измерение на неоосманизма е акцентът му върху мултикултурализма. Той е най-очевиден в отхвърлянето на асимилаторски ориентирания национализъм, смятан за запазена марка на кемалисткия лагер. Доколкото неоосманизмът се опира на имперското и мултинационална наследство на страната, той се ориентира към една по-малко етническа и по-мултикултуралистка концепция за турското гражданство. За разлика от представителите на националистическия кемалистки лагер, неоосманизмът не вижда голяма заплаха в предоставянето на културни права на кюрдската общност и правото и да изразява своята специфична идентичност, при положение, че кюрдите остават лоялни към Турската република. Ето защо, изправени пред кюрдските претенции за културни и политически права, неоосманците са склонни да им ги предоставят в рамките на мултикултурализма и общата мюсюлманска идентичност. С други думи, за разлика от хардлайнерите-кемалисти, които настояват за продължаване на политиката за асимилация на кюрдите и другите малцинства, неоосманизмът разчита на исляма да играе по-голяма роля за формиране на усещането за обща идентичност.

Докато в исторически план кюрдското предизвикателство принуждава Анкара да действа реактивно и предпазливо, карайки я да се чувства несигурна, неоосмонизмът мотивира турските политици да бъдат по-смели, да влагат повече въображение и да действат по-активно. Неоосманизмът разглежда Турция като уверена в себе си регионална суперсила. Неговата стратегическа визия и култура отразяват географското пространство на Османската и Византийската империя и изискват от Турция, в качеството и на "осова държава", да играе много по-активна, дипломатическа, политическа и икономическа роля в един далеч по-обширен регион, чиито център представлява. На свой ред, тези големи амбиции изискват стратегическа визия, която да се базира на множеството идентичности на Турция, включително на нейното мюсюлманско и мултинационална имперско минало.

Третият аспект на неосманизма е Турция не само да се доближи повече до ислямския свят, а и да установи с него също толкова здрави връзки, каквито поддържа със Запада. Тук е важно да споменем, че неоосманистката визия на ПСР е твърде различна от политиката, прокарвана от покойния Неджметтин Ербакан - лидер на турското ислямистко движение от 70-те до 90-те години на миналия век. Така, докато Ербакан възнамеряваше да създаде ислямски алианс с такива мюсюлмански държави, като Либия, Иран, Малайзия и Индонезия, като ясно изразена алтернатива на съюза със Запада, водачите на ПСР искат да укрепят връзките си с незападните региони не за сметка, а по-скоро като допълнение към тесните връзки, които Турция поддържа със Запада.

Въпреки това обаче, светските критици на управлението на ПСР продължават да твърдят, че турската активност в Близкия Изток се осъществява именно за сметка на досегашната прозападна ориентация на страната. Тези скептици обикновено се фокусират върху политическите корени на ПСР, опитвайки се открият някакъв скрит ислямистки дневен ред за отварянето на тази партия към арабския свят и Иран в рамките на политиката и за "нулеви проблеми със съседите", която тя следва от 2002 насам. Истината обаче е, че също както някогашната имперска столица Истанбул свързва Европа и Азия, така и изповядваният от Ердоган неоосманизъм има две лица, а европейското наследство на практика продължава да е от голямо значение за неоосманците.

Впрочем, в Турция има хора, които твърдят, че ПСР въобще не води проислямистка политика, защото това е най-проевропейската и продемократична партия на турската политическа сцена. Според тях, въпреки ислямистките си корени, ПСР работи много по-упорито от предишните турски правителства за да подобри шансовете на Анкара за интеграция в ЕС (3). Именно тези усилия, казват те, доведоха до началото на преговорите между Турция и ЕС, стартирали през декември 2005. Не е чудно обаче, че постиженията на ПСР по западния вектор не впечатляват особено кемалистите. Истината е, че традиционният кемалистки елит изпитва нарастващи подозрения към западняците (и особено към ЕС и САЩ), смятайки ги за наивни по отношение на изповядвания от ПСР "умерен ислям".

Кемализмът

Между кемализма и неоосманизма съществува ясно изразено различие по три основни аспекта на турската стратегия: повишената активност на международната сцена, мултикултурализмът и възстановяванета на баланса в отношенията със Запада и с ислямския свят. Докато неоосманизмът прокарва амбициозна регионална политика в Близкия Изток и отвъд него, кемализмът предпочита едно по-скромно, предпазливо и неангажиращо поведение спрямо арабския свят. Докато неоосманизмът залага на мултикултурализма и се придържа към една доста по-умерена версия на секуларизма, кемализмът предпочита твърдите секуларистки мерки срещу политическия ислям и продължаване на асимилационната политика към кюрдската етническа общност. Докато неоосманизмът продължава да полага усилия за интеграцията на Турция в ЕС и държи на добрите отношения с Вашингтон, кемализмът демонстрира нарастваща враждебност и към ЕС, и към САЩ.

Това обръщане на кемалистите срещу Запада е сравнително ново явление, тъй като в течение на десетилетия те бяха прозападно ориентирани. След идването на ПСР на власт обаче, динамиката на турската вътрешна и външна политика се обърна надолу с главата. През първите три години на управлението си, ПСР прокара повече про-ЕС законодателни реформи, отколкото мнозинството светски турски правителства за цялата история на Турската република. Както вече споменах, тази бивша ислямистка партия се превърна в най-големия лобист на турското членство в ЕС. Причината за това е проста: тя искаше да докаже привързаността си към демокрацията и своята прозападна ориентация на многобройните си критици, твърдящи, че партията продължава тихомълком да реализира ислямистка програма.

Въпреки това обаче, кемалистката опозиция остава крайно скептично настроена. Каква е причината за тази внезапна промяна в поведението на бившите ислямисти? И дали тяхното проевропейско поведение не е само въпрос на тактика? Кемалистите са убедени, че ПСР се придържа към т.нар. taqiyya - т.е. умело прикрива истинските си намерения. Според тази логика, ислямистите прокарват проевропейските реформи с единствената цел да отслабят традиционната роля на турските военни. Имайки предвид, презрението им към мюсюлманските маси и недоверието, което изпитват към консервативни политици като Ердоган, кемалистите разглеждат военните като основна преграда пред политическия ислям.

Не е чудно, че тази интерпретация на намеренията на управляващата ПСР промени коренно начина, по който кемалистите се отнасят към ЕС и по-специално към исканията на Брюксел за върховенството на гражданските власти над военните, като предпоставка за демократизацията на страната. Военните и преди си имаха проблеми с ЕС заради нарушаването на човешките и малцинствените права, във връзка с кюрдския въпрос. Сега, предвид допълнителните усложнения, породени от политиката на ислямистите за присъединяване към ЕС и, съответно, изпълнение критериите на Брюксел, кемалисткият лагер не изпитва никакво желание да види, че Турция се доближава до членство в Съюза. Тоест, станахме свидели на края на любовния роман между кемализма и Европа. Нещата се обърнаха и днес кемалистките елити демонстрират все по-силни антиевропейски настроения, докато бившите ислямисти прокарват проевропейските реформи.

Фактът, че след 11 септември Вашингтон се зае да рекламира ПСР като модел за ислямския свят и говори за Турция като за "умерено ислямистка" страна, допълнително усили недоволството на кемалистите от Запада. Така например, през 2002 тогавашният национален съветник по сигурността на САЩ Кондолиза Райс нарече Турция "великолепен модел за една на 99% мюсюлманска държава, която играе изключително важна роля като алтернатива на радикалния ислям", а пък президентът Буш-младши обяви, че Турция "предоставя на мюсюлманите по света положителен модел на модерна и светска демокрация" (4). Подобно възхваляване на мюсюлманска Турция беше прието от кемалисткия лагер като наивен подход към проислямисткия дневен ред на ПСР.

Тези обстоятелства обясняват, защо напоследък кемализмът започна да се асоциира с антизападно поведение, като нерядко се обявява в полза на една неонационалистическа евразийска алтернатива. Хардлайнерите от турския кемалистки елит вярвят, че САЩ и ЕС съдействат за ерозията на светската идентичност на Турция, подкрепяйки "умерения ислям", и са убедени че Западът работи за създаването на независима кюрдска държава в Ирак. Предлаганата от тях евразийска алтернатива залага на по-тесните връзки с такива светски и (полу)авторитарни държави като Русия, Китай, Сирия, Азербайджан и централноазиатските републики, тъй като това би позволило на Анкара да действа по-свободно срещу кюрдите, без да се опасява за реакцията на либералния Запад.

Според кемалистите, неосманизмът на ПСР работи за ислямизацията на Турция и прокарва авантюристична и лишена от ясни цели външна политика. За тях, идеята да се позволи на кюрдите да имат културни права и да се предостави по-широко политическо пространство на исляма означават опасно отдалечаване от светските и национални норми на републиката. Кемалистката външна политика отхвърля неоосманисткото "отваряне" към Близкия Изток, тъй като го приема за част от по-широкия дневен ред на управляващите за ислямизация или като проява на чисто религиозна солидарност. Тоест, кемалистката външна политика предлага на първо място запазване на статуквото и борба със заплахата от кюрдския сепаратизъм.

Третия път на Турция: турският голизъм

Турският голизъм възниква там, където се допират неоосманизмът и кемализмът. Той представлява едно по-ново измерение на турската стратегическа визия и може да се разглежда като своеобразен "общ знаменател" на подхода на ПСР и опозиционната НРП по някои ключови въпроси. Въпреки сериозните различия между кемализма и неоосманизма, които очертахме по-горе, и двете течения споделят някои общи ценности, като патриотизма и привързаността към турската национална държава. Неоосманизмът представлява един по-прагматичен и либерален мироглед от кемализма, но той успешно интернализира кемалистката парадигма за турския национализъм. Концепцията за националната държава и постиженията на модерната република нито се поставят под въпрос, нито се отхвърлят от неоосманците. Накрая, както неоосманизмът на ПСР, така и кемализмът на НРП споделят една и съща държавно-центрична визия за света и за турските национални интереси. Освен това и двете са крайно чувствителни към всеки външен натиск, застрашаващ националния суверенитет, и двете споделят едни и същи нелиберални възгледи относно човешките права, израз на което са строгите рамки на процеса на демократизация в Турция.

През призмата на нарастващото самочувствие на турците през последните няколко години, очевидно е налице известна конвергенция между неоосманизма и кемализма. Тази своеобразна "трета визия" за турската външна политика изглежда способна да обедини страната около идеята на величието и независимостта на Турция. Истината е, че напоследък Западът става свидетел на провеждането, от страна на Анкара, не на класическа ислямистка политика, а по-скоро на една самоуверена, целяща извоюването на по-голям международен престиж и, на моменти, предизвикателна стратегическа ориентация - с две думи на турски вариант на "голизма". В дългосрочна перспектива "голистка" Турция може да се откаже да преследва интеграцията на страната в ЕС на всяка цена, или дори да постави под въпрос военния си алианс със САЩ. Водена от чувството, че никога не е получавала уважението, което заслужава, Турция може да се ориентира към една все по-самостоятелно политика, целяща постигането на пълна независимост, пълен суверенитет, стратегическо влияние и, което е най-важното, величието на страната и признаването му от останалия свят.

Подобно на Франция при управлението на Шарл дьо Гол, през 60-те години на ХХ век, голистка Турция може да реши да заложи на свое собствено "force de frappe" - т.е. ядрено сдържане - както и на провеждането на своя собствена "realpolitik" с държави като Китай, Индия и Русия. Тя дори би могла да реши да напусне военната структура на НАТО, както го прави Франция по времето на Дьо Гол, запазвайки обаче политическото си членство в организацията. Повечето текущи анализи на случващото се в Турция, които се правят в САЩ, неизменно се въртят около сблъсъка между "секуларизма" и "ислямизма" или между източната и западната ориентации. Това често не им позволява да отделят достатъчно внимание на най-мощната движеща сила на турската външна политика: национализмът и преследването на собствения интерес. Затова те рискуват да проспят появата на една националистическа и самоуверена Турция, прекрачила тесните рамки на преекспонираното разделение по оста "ислямисти - секуларисти".

За да разберем какво представлява турският голизъм трябва да си припомним впечатляващото икономическо развитие на страната през последните години. Днешна Турция е съвършено различна от онази, през 90-те. През т.нар. "изгубено десетилетие" на 90-те турската икономика беше поразена от рецесии, средна инфлация от 70%, структурни бюджетни дефицити, хронични финансови кризи и перманентна политическа нестабилност. Въпреки това Турция изненада повечето анализатори с впечатляващото си икономическо възраждане и политическата стабилност, характерни за последните десет години. Малко след като "изгубеното десетилетие" достигна кулминацията си в началото на 2001 с най-тежката финансова криза в цялата турска история, страната стартира структурни икономически реформи и успя да "прочисти" своята финансова и банкова система под ръководството на тогавашния финансов министър Кемал Дервиш. Икономическите и политически реформи продължиха и след идването на власт на ПСР през 2002. През последните девет години турската икономика демонстрираше среден годишен растеж от 7%, като в момента Турция е 16-та най-голяма икономика в света. За последното десетилетие средният доход на глава от населението в страната се удвои, достигайки 10 500 долара (5).

Този икономически възход, наред с политическата стабилност, подхрани безпрецедентната самоувереност и гордост, които изпитва днешна Турция. Под ръководството на своя харизматичен и непредсказуем лидер Ердоган, ПСР персонифицира това усещане за турската дързост и мощ. Сравнително доскоро мнозинството турци все още гледаха с ентусиазъм на перспективите за присъединяването на страната им към ЕС. Последните социологически анкети обаче сочат, че турското търпение (както впрочем и интереса) към Европа е на изчерпване. Така, по данни на проведеното през 2010 от германската Фондация Маршал проучване на трансатлантическите тенденции, делът на турците, които се отнасят с ентусиазъм към членството в ЕС е паднал до 38% - от 73%, през 2004. При това само 13% от анкетираните са изразили подкрепа за сътрудничеството с ЕС (6). Имайки предвид предложението на Франция и Германия, вместо пълноправно членство, Турция да получи статут на "привилегирован партньор" не е чудно, че повечето турци вярват в предубедеността на Запада към страната им, както и че към нея не се изпитва нужното уважение и се прилагат двойни стандарти.

Още по-малко са турците, подкрепящи партньорството със САЩ: едва 6% от тях смятат, че страната им следва да сътрудничи тясно с Вашингтон (7). Наложилата се представа, че САЩ подкрепят кюрдския сепаратизъм в Ирак и Турция (т.нар. "Голям Кюрдистан") вероятно е основната причина за масовите настроения срещу Вашингтон. Не е чудно, че мнозина турци предпочитат страната им да действа сама или в партньорство с близкоизточните държави, които я уважават повече. Нововъзникналите пречки пред евроинтеграцията, "несправедливостта" по кипърския въпрос, растящото признание на т.нар. "арменски геноцид" от западните държави и симпатиите на Запада към кюрдските национална аспирации, принуждават Турция да постави под въпрос смисъла на дългогодишната и прозападна геостратегическа ориентация. Както е известно, по арменския въпрос, Анкара отхвърля понятието "геноцид", твърдейки че случилото се по време на Първата световна война е било гражданска война между две етнически общности. В Кипър, Турция се чувства за несправедливо обвинявана от ЕС, въпреки подкрепата на Анкара за референдума от 2004, когато мнозинството кипърски турци гласоваха за повторното обединяване на острова, докато гръцката общност масово гласува против.

Турция след арабските бунтове

Докато през последните десетина години станахме свидетели на еволюцията на този сблъсък между различните визии и нарастващата подкрепа за турския голизъм, демократичната вълна, която радикално промени арабския свят през 2011-2012, не само изправи Анкара пред нови предизвикателства, но и разкри пред нея редица възможности. След известни колебания, Турция реши да се опита да поеме лидерската роля в трансформиращия се регион, в качеството си на пример за успешна мюсюлманска демокрация. Всъщност, сегашното "арабско пробуждане" може да се окаже истинска "манна небесна" за неоосманските и голистки амбиции на Турция. Повечето турци изпитват гордост, че страната им се сочи като модел за демократизиращите се арабски държави. В същото време обаче, зашеметяващият ход на събитията бързо променя силовия баланс в Близкия Изток, създавайки възможност за възраждането на Египет като конкурентен на Турция регионален лидер и пораждайки сериозни проблеми пред политиката на "нулеви проблеми със съседите" на турския външен министър Давутоглу, особено по отношение на Сирия.

Откритият сблъсък между арабските правителства и широките народни маси в редица държави превърна политиката на "нулеви проблеми" в практически безполезна: Анкара трябваше да вземе страна. На практика, така както стоят нещата днес, вместо "нулеви проблеми със съседите" Турция е в ситуация да "няма съседи без проблеми". Тази ситуация допълнително се усложни от сериозното влошаване на отношенията на Анкара с Ирак, Сирия, Иран, Израел, Русия и Армения през последните няколко години. В редица случаи, на Турция се налагаше да избира между традиционно добрите отношения с управляващите режими в региона и сериозните турски бизнес интереси в тези страни (особено в строителния сектор на Либия), от една страна, и имиджа на турските управляващи като демократични и отговорни, а на Ердоган - като легитимен сунитски лидер със строго принципни позиции - от друга.

Египет, Либия и Бахрейн

Първоначално, Анкара предпочете да не коментира събитията в Тунис през декември 2010, но когато искрата на революцията се прехвърли в Египет, през януари 2011, ПСР осъзна, какви сериозни възможности се разкриват пред Турция. Ердоган беше първият лидер в света, който призова египетския президент Хосни Мубарак да се оттегли, а турският държавен глава Абдула Гюл стана първият, посетил Египет след падането на Мубарак. Това направи Турция изключително популярна сред местните народни маси, укрепвайки лидерските и позиции до степен, че Ердоган беше посрещнат с овации при посещението с в Кайро през септември 2011. Тогава той доведе със себе си и голяма бизнес делегация, тъй като Турция много силно желаеше да разшири икономическите си отношения с най-голямата арабска държава. Египтяните бяха впечатлени от принципната позиция на Анкара в подкрепа на демократичната революция, а мнозина местни ислямисти виждаха в ПСР пример за успешна, умерена и прагматична мюсюлманска политическа партия. Те със сигурност я предпочитаха пред иранския модел на управление или строгия и/или радикален варианти, предлагани от Саудитите, талибаните или Ал Кайда.

Когато обаче бунтовете се прехвърлиха и в Либия, през февруари 2011, Турция не беше много сигурна, как точно да реагира, за разлика от смелото и поведение по време на египетската революция. Причината е, че турските компании бяха сключили договори за 10 млрд. долара с режима на Кадафи, а 25 000 турци работеха в страната. За разлика от Египет, Ердоган не се реши да застане еднозначно на страната на бунтовниците срещу Муамар Кадафи, като вместо това се опита да посредничи за постигането на компромис между тях, предупреждавайки за опасността от "иракския сценарий", ако конфронтацията продължи. Когато част от арабските държави и Западът се обявиха за създаването на зона забранена за полети в небето на Либия, Ердоган категорично отказа да подкрепи това, под предлог, че подобно ангажиране на САЩ и НАТО може да доведе до въоръжена интервенция като тази в Ирак. Това провокира антитурски демонстрации в Бенгази, където бяха издигнати и лозунги лично срещу Ердоган. Едва след като евакуира турските граждани от Либия и след като Съветът за сигурност на ООН прие Резолюция 1973, установяваща забранената за полети зона, Турция най-сетне реши да преразгледа позицията си, изпрати свои бойни кораби за участие в операцията на НАТО по гарантиране на зоната и увеличи хуманитарната си помощ, опитвайки се да навакса пропуснатото време.

Анкара се оказа раздвоена и при избухването на бунтовете в Бахрейн през февруари 2011. Тя имаше важни икономически интереси в държавите от Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССЗП), разбираше притесненията им по отношение на сигурността и не желаеше да окуражава иранската намеса в региона. В същото време обаче, Турция искаше да демонстрира дипломатическото си лидерство и да избегне усилването на напрежението между сунити и шиити, което би се отразило върху стабилността в целия регион. Затова Анкара предложи да посредничи за постигане на политическо разрешаване на кризата, предупреждавайки властите в Бахрейн да ограничат използването на сила за да избегнат "нова Кербала" (намек за гибелта на имама Хюсеин бин Али в Кербала през VІІ век в битката му с втория халиф от династията на Омеядите, сложила началото на разделението между шиити и сунити в рамките на исляма) и опитвайки се да убеди шиитския велик аятолах Али ал-Систани в Басра да съдейства за успокояване на религиозните страсти. Ердоган искаше да подчертае дипломатическата роля на страната си в региона, както и да убеди света, че макар да е водеща сунитска сила, Турция може да работи съвместно с Иран за да бъдат защитени интересите на шиитите и да се подобрят шиитско-сунитските отношения. СССЗП обаче тотално игнорира усилията на Ердоган и предпочете да смаже със сила бунтовете, използвайки за целта части от Саудитска Арабия, Катар и други монархии от Залива. Иран, разбира се, обяви това за въоръжена агресия, докато Турция се задоволи с меко предупреждение за риска от ескалация на напрежението в региона.

Въпреки че претърпя сериозни икономически загуби в резултат на внезапните промени и нестабилността в ключовите арабски държави, Турция видя в "арабската пролет" силно закъсняла корекция към постигането на по-отговорно, а следователно по-устойчиво и ефективно управление. Освен това Анкара гледаше положително на факта, че "Мюсюлманските братя" и свързаните с тях движения, изповядващи "умерения ислям", ще получат сериозни властови позиции в рамките на новите политически системи. Турция с основание разчиташе, че тези формации ще предпочетат за следват модела на ПСР, вместо тези на Саудитска Арабия или Иран, и ще се отнасят положително към глобализацията на икономиката и търговията. И въпреки, че "арабската пролет" все още не е приключила, в Анкара смятат, че Турция може да се окаже сред големите печеливши от случващото се в региона, за разлика от Израел, Иран и Саудитска Арабия, които или губят от тях, или са принудени да заемат защитна позиция.

Сирия

Избухналата в Сирия криза обаче, в която Анкара се оказа най-силно ангажирана, принуди Турция преразгледа много от наложилите се през последното десетилетие в турското стратегическо мислене и в политиката на страната схващания за региона. Сирийско-турските отношения са впечатляващ пример за еволюция от враждебност към стратегическо партньорство и след това отново към конфронтация. През по-голямата част от 80-те и 90-те години Дамаск твърдо подкрепяше кюрдския сепаратизъм в Турция. Сирийската подкрепа за Кюрдската работническа партия (РКК), отчасти, беше реакция на турската политика, целяща да използва колкото се може по-големи водни количества от реките Тигър и Ефрат за напояване и реализацията на различни проекти в Югоизточен Анадол. През 1998, след осъществяването на активна "силова" дипломация и под заплахата на турската военна мощ, тогавашният президент на Сирия Хафез Асад най-сетне прекрати подкрепата за РКК и нейния лидер Абдула Йоджалан, в резултат от което отношенията между Анкара и Дамаск започнаха да се нормализират и постепенно да се подобряват през 1999.

С идването на ПСР на власт, Анкара заложи на Башар Асад, наследил баща си на президентския пост през 2000, както и на добрите отношения със Сирия в сферата на политиката, икономиката и сигурността. Двете държави създадоха висш съвет за стратегическо сътрудничество, премахнаха визовите ограничения, а Турция започна да разглежда Сирия като врата към Арабския изток. Освен това, Анкара изигра ключова роля за излизането на Асад от регионалната и международна изолация, в която беше изпаднал след убийството на ливанския премиер Рафик Харири през 2005, като разшири икономическите, културните и дипломатическите връзки с Дамаск. Ердоган смяташе, че е успял да установи специални отношения с младия сирийски президент и, че може да продължи да въздейства върху Сирия да възприеме по-умерена и прагматична политика. Освен това Турция изигра ключова роля (през 2007 и 2008) като ефективен посредник между Сирия и Израел. Тези тайни преговори, касаещи Голанските възвишения, бяха много близо до успех в края на 2008, но за огромно разочарование на Ердоган в крайна сметка се провалиха заради израелската военна операция в Сектора Газа стартирала през декември 2008.

Когато, през март 2011, започнаха бунтовете в Сирия, Ердоган заяви, че е говорил с Асад и го е посъветвал бързо да предприеме социални, икономически и политически реформи, предлагайки му турската подкрепа за осъществяването им. Той очевидно се е надявал, че сирийското му "протеже" ще може да овладее революционния процес и няма да се превърне в негова жертва, подобно на други лидери от региона. Това, разбира си, раздразни протестиращите сирийци, както и обявяващата се за радикални промени част от обществото в арабския свят, които решиха, че Турция подкрепя един диктатор срещу собствения му народ. Впрочем, Ердоган скоро промени позицията си.

В началото на юни 2011 той започна да характеризира действията на сирийските власти като "нехуманни" и заяви, че Асад не е спазил обещанието за реформи. Освен това Ердоган се почувства лично засегнат от това, че сирийския президент го е излъгал за реформите - дори още повече, отколкото от нежеланието на израелския премиер Олмерт да го информира за предстоящата операция в Газа през декември 2008 по време на личната среща между двамата, ден преди началото и. През ноември 2011 Ердоган вече открито призоваваше сирийския призидент да се оттегли, а Турция стана домакин на няколко срещи на сирийската опозиция, както и на втората среща на "Приятелите на Сирия", провела се в Истанбул, през април 2012. Така Анкара внезапно се превърна в ключовия играч, подкрепящ отвън сирийската революция.

От една страна, дестабилизацията на Сирия не беше в интерес на Турция. От друга обаче, действията на режима на Асад можеха да доведат до продължителна гражданска война в страната. Като единствения демократичен съюзник на Сирия, Анкара бързо осъзна, че носи морална и политическа отговорност за жертвите в сблъсъците между сирийската опозиция и силите на режима. В същото време тя беше в уникалната позиция да оказва "приятелски натиск" върху управляващите в Дамаск. Проблемът обаче беше, че Дамаск не бе склонен да се вслуша в турските внушения. Всъщност, когато става дума за оцеляването на управляващия режим, натискът отвън рядко може да промени нещата.

В резултат от това, Турция бързо започна да осъзнава границите на влиянието си в региона, както впрочем и на политиката на "нулеви проблеми със съседите". С излизането от контрол на сирийската криза, Анкара съвсем сериозно започна да обмисля създаването на буферна зона по границата си със Сирия, която да се превърне в убежище за сирийската опозиция. На свой ред, правителството на Асад (както можеше да се очаква) обвини Турция, че подкрепя "Мюсюлманските братя" в страната. И макар че Анкара всячески се стремеше да не провежда "сектантска политика", в твърденията, че тя подкрепя сунитското мнозинства в Сирия има известна истина. Турция е предимно сунитска страна и нейното "ислямистко" правителство, както впрочем и турското обществено мнение, бяха силно раздразнени от съобщенията, че доминираният от алауитите режим в Дамаск избива бунтовниците-сунити.

Еволюиращата стратегическа визия на Турция

На фона на казаното дотук си струва да се запитаме, къде е мястото на сирийската политика на Анкара в рамката на неоосманизма, кемализма и турския голизъм? Краткият отговор е, че в тази политика могат да бъдат открити елементи и от трите, анализирани по-горе, тенденции. Стремежът за включване в т.нар. "голяма дипломация", намерил израз в организирането на редица конференции, както и желанието да оглави регионалните усилия (приютявайки Свободната сирийска армия и Сирийския национален съвет), са очевиден пример за "неоосманска активност". Симпатията на ПСР към сунитското мнозинство в Сирия и честите напоследък антиалауитски нападки също могат да се приемат за елементи на турския неоосманизъм.

От друга страна, неоосманизмът не може да обясни предпазливостта, проявяваща се в отказа от едностранни действия (военни или хуманитарни) и колебанията относно едностранното установяване на буферна зона или някаква защитена територия вътре в Сирия. Страхът, че Асад може да използва кюрдската карта срещу Турция, възобновявайки подкрепата за РКК, както и акцентирането върху необходимостта да се съблюдава международното право, мултилатерализма и международната легитимност, са характерен белег на кемализма.

Накрая, турският голизъм присъства в основната постановка за независимата турска външна политика, следваща единствено националните интереси. Външният министър Давутоглу често подчертава, че всички стъпки, предприети от Турция по отношение на Сирия, са съобразени с националните интереси и сигурността на страната, а не са разултат от външния натиск и указанията на САЩ. Освен това Анкара държи да съхрани усещането за "турското величие" и влиянието си в Сирия и региона, като цяло, илюстрация за което бе речта на Давутоглу пред Великото национално събрание през април 2012, в която той заяви, че Турция ще продължи да бъде вдъхновяващ лидер за демократичния процес в арабския свят и усилията за неговата либерализация (9).

В крайна сметка обаче, трагедията в Сирия демонстрира ограничените рамки на турското влияние върху съседите на страната. Турция не се оказа в състояние да промени поведението на Башар Асад, което беше и лично поражение за премиера Ердоган. Последният искрено разчиташе на "братските чувства" и личното влияние, което смяташе че може да окаже върху сирийския президент. Затова и в сирийската политика на Турция, до голяма степен, доминира усещането за предателство. Останалото пък е смес между неоосманизма, кемализма и турския голизъм.

Очевидно е, че голямото предизвикателство пред близкоизточната политика на Анкара ще бъде внимателно да балансира между тези три тенденции. В краткосрочен план е твърде вероятно кюрдският въпрос да си остане основния фактор при формулирането на турската стратегия в сферата на сигурността. Терористичната заплаха в лицето на РКК ще продължи да бъде инструмент в ръцете на хардлайнерите от кемалисткия лагер. Националистически настроените елементи в турското голистко течение също ще поставят на преден план въпросите на сигурността. Но въпреки че Анкара има основание да се опасява от кюрдския тероризъм, ясно е, че този проблем не може да бъде решен само с военни средства. В идеалния случай, Турция би могла да потуши недоволството на кюрдите, предприемайки серия от демократични реформи, засилвайки усилията за приемането си в ЕС и продължавайки подхода си, разчитащ най-вече на "меката сила", към Близкия Изток. Осъществяването на подобна стратегия обаче ще изисква поддържането на деликатен баланс между самоуверения турски голизъм и свръхамбициозните планове на неоосманизма.

Бележки:

1. Ahmet Davutoglu, Strategik Derinlik: Turkiye’nin Uluslararasi Konumu [Strategic Depth: Turkey’s International Position] (Istanbul: Kure Yayinlari, 2001).

2. ‘‘Turkey shifts sights eastwards as EU relations stall,’’ Oxford Analytica, April 24, 2012,http://www.oxan.com/Analysis/DailyBrief/Samples/TurkeyShiftsSightsEastwards.aspx.

3. Fareed Zakaria, ‘‘Worries About Turkey are Fact-Free Paranoia,’’ Newsweek, May 12,2007, http://www.thedailybeast.com/newsweek/2007/05/13/a-quiet-prayer-for-democracy.html.

4. Виж Laura Peterson, ‘‘The Pentagon Talks Turkey,’’ The American Prospect 13, No. 16 (September 9, 2002), http://prospect.org/article/pentagon-talks-turkey.

5. World Bank , ‘‘Turkey —World Bank Partnership, Some Highlights & Results,’’ January 2011, http://siteresources.worldbank.org/NEWS/Resources/FormatResults2010-ECA-CB

-New-Turkey.pdf.

6. German Marshall Fund of the United States , ‘‘Transatlantic Trends 2010,’’, http://trends.gmfus.org.php5-23.dfw1-2.websitetestlink.com/?page_id_3175.

7. Ibid.

8. Виж ‘‘Istanbul summit tries to increase pressure on Syria,’’ BBC, April 1, 2012, http://www.bbc.co.uk/news/world-middle-east-17576134.

9. За по-подробен анализ на речта на Давутоглу, виж Sami Kohen, ‘‘Is Turkish Foreign Policy Too Ambitious?’’ Al Monitor, May 12, 2012, http://www.al-monitor.com/pulse/politics/2012/04/overly-ambitious.html.

* Авторът е професор в Националния военен колеж на САЩ и анализатор на Уошингтън Куотърли

{backbutton}

Напоследък се носят слухове, че сирийската опозиция ще позволи на отделни елементи от режима на Асад да останат в страната и дори да влязат в новото правителство (1). Както е известно, слуховете са се превърнали в основна експортна стока, затова не бива да се отнасяме към тях прекалено сериозно. Важността на събитията в Сирия обаче е в това, че те са сред доказателствата, че Съединените щати са възприели нова външнополитическа доктрина. Според тази доктрина, САЩ вече няма да поемат основната отговорност за случващите се в един или друг регион събития, а ще позволят на кризите да се развиват, докато не бъде постигнат някакъв естествен баланс. Тази политика може да се окаже лоша или добра, но тя е реална и се основава на поуките, които Америка натрупа през последните години.

Заплахите срещу САЩ са многобройни и разнообразни, но Вашингтон си поставя като основна задача да не допусне да бъдат застрашени фундаменталните му интереси (2). По-простичко казано, САЩ залагат на сдържането на силите, застрашаващи морското им господство и затова се противопоставят на възникването на мощна евразийска сила, способна да мобилизира ресурсите си в тази посока. Основната задача на САЩ изисква също да не се допусне развитието на достатъчно мощни междуконтинентални ядрени потенциали, които биха могли да ги застрашат, ако противникът (по една или друга причина) не изпитва страх от американската военна сила. Разбира се, съществуват и други интереси, но само очертаните по-горе имат фундаментален характер.

На този фон става разбираема и заинтересоваността на Съединените щати от развитието на събитията в западната част на Тихия океан. В същото време, САЩ са склонни да не пречат на борбата между регионалните сили, която засега не се отразява върху баланса в тази част на света. Съюзниците и агентите на Америка, включително Филипините, Виетнам и Япония, вече водят своята игра в регионалните морета, но САЩ не изпращат там военноморските си сили, макар че подобна възможност все пак не бива да се изключва.

Поуката, която Америка се опитва да извлече

Корените на тази нова американска политика можем да открием в случилото се в Ирак през последните десетина години. Както е известно, Иран и Ирак са исторически съперници. През 80-те години на миналия век те водиха продължителна война с огромен брой жертви. Между двете държави съществуваше силов баланс, който не устройваше никого, но беше непреодолим. Така двете държави се сдържаха взаимно, отвреме навреме използвайки за целта и външна помощ.

За интервенцията на САЩ в Ирак през 2003 имаше много причини, но тя доведе до една единствена съкрушителна последица – американците свалиха режима на Саддам Хюсеин, който беше също толкова диктаторски като този на Кадафи или Башар Асад, и така ликвидираха регионалния силов баланс с Иран. Освен това САЩ погрешно оцениха последиците от интервенцията и се сблъскаха с много сериозна съпротива. Затова те стигнаха до извода, че трябва да изтеглят войските си – решение, взето още по времето на Буш-младши и подкрепено от администрацията на Обама, в резултат от което Иран се сдоби с огромно влияние и се почувства в безопасност. Може би тъкмо това трябваше да се очаква, но тъй като принудителното изтегляне стана малко внезапно, последиците се оказаха по-различни, а предупрежденията за тях бяха оставени без нужното внимание.

Докато Ирак бе основната поука за последиците от военната интервенция, Либия се превърна в поредното и потвърждение, макар и в по-малки мащаби. САЩ не искаха да се месят в либийските събития. Според логиката на новата американска доктрина, Либия не застрашаваше интересите на САЩ. Само че Европа и най-вече Франция упорито твърдяха, че режимът на Кадафи застрашава човешките права и срещу него следва да бъде предприет ответен удар, който може да бъде нанесен най-бързо и ефективно от въздуха. Първоначално американската позиция беше, че Франция и съюзниците и са свободни да се намесят в Либия, но САЩ ще стоят настрана. Тя обаче бързо се промени, след като европейците стартираха въздушната кампания срещу режима на Кадафи. Оказа се, че дори навлизането на френските самолети в либийското въздушно пространства няма да е достатъчно за свалянето му. Стана ясно, че кампанията ще бъде по-продължителна и трудна от очакваното. Така САЩ, които искаха да продължат коалицията си европейците, се оказаха в ситуацията да избират или да я прекратят, или да се включат във въздушната кампания. Те предпочетоха второто, поемайки минимални ангажименти и подкрепяйки НАТО въз основа на споменатите по-горе съображения.

Либия и Ирак бяха два важни урока за нас, американците. На първо място, не е задължително кампаниите, целящи свалянето на един или друг диктатор, да доведат на власт по-добри режими. Поне според мен, предварително беше ясно, че Кадафи едва ли ще бъде заменен от някакви демократични сили. В редиците на либийската опозиция доминираха традиционалистите, племенните вождове и ислямистите. Кадафи беше в състояние да се справи с тях, ако не беше външната подкрепа. Премахвайки либийския диктатор, САЩ получиха срещу това убийството на собствения си посланик в Бенгази, уж в отговор на появата на оскърбителен за мюсюлманите трейлър. Обикновено на мястото на свалените жестоки тирани идва хаос, който е не по-малко жесток и който ражда диктатори от по-малък калибър. На второ място, въз основа на опита, придобит в Ирак, можем да заключим, че световната общност далеч не винаги одобрява военните интервенции, предприети в името на защитата на човешките права. Освен това в САЩ осъзнаха, че общественото мнение може изключително бързо да се променя, като първо изисква от Америка да предприеме решителни действия, а след това подложи тези действия на остра критика. Нещо повече, Вашингтон откри, че интервенцията дава карт бланш на потиснатите до този момент антиамерикански елементи да правят каквото си искат, включително да убиват американски дипломати. Стана ясно, че когато САЩ се ангажират с една военна кампания, дори ако го правят без желание и поемайки второстепенна роля, именно те ще бъдат смятани за отговорни за нея от световното обществено мнение, да не говорим за населението на страната, станала обект на интервенция. Както показаха събитията в Ирак, макар и в много по-малки мащаби, интервенцията по правило води до непредвидими последици.

Американската политика по отношение на Сирия трябваше да се съобрази с всичко това, още повече, че случващото се в тази страна засяга само някои периферни интереси на САЩ. В същото време, евентуална намеса в Сирия би изисквала от Съединените щати непропорционално големи, по отношение на тези интереси, усилия и рискове. Франция и другите европейски държави осъзнаха (особено след случилото се в Либия), че без американска подкрепа няма да могат да се намесят в Сирия и тъкмо поради това се отказаха (поне временно) да го правят. Разбира се, след това беше извършено убийството на американските дипломати в либийския град Бенгази, но и самите му организатори не очакваха, че интервенцията в Либия ще се проточи толкова и, че ще бъде толкова трудно да се намери приемник на сваления режим, който да не е толкова жесток като предшественика си. САЩ очевидно не бяха готови да използват мащабна военна сила.

Разбира се, това не означава, че САЩ нямат интереси в Сирия. Вашингтон например, не иска Сирия да се превърне в иранска марионетка, което би позволило на Техеран да разшира влиянието си, през Ирак, до Средиземно море. Съединените щати нямаха нищо против режима в Дамаск, докато страната беше просто партньор на Иран. Те обаче са наясно, че ако режимът на Асад оцелее, страната ще попадне в пълна зависимост от Техеран. Америка иска на всяка цена да блокира Иран, а пътят към това минава през свалянето на Асад. Повтарям, това не означава, че Вашингтон е готов за военна намеса, а само че е склонен да предостави помощ и военно обучение на опозицията, евентуално ангажирайки с това американските специални части – далеч по-лек вариант на интервенция, в сравнение с другите възможни.

Фундаменталните интереси

В светлината на новата американска доктрина, това решение на САЩ е показателно. На първо място, САЩ признаха, че Асад, подобно на Саддам Хюсеин и Кадафи, е тиранин. Те обаче не твърдят, че режимът, който ще смени Асад, би бил по-хуманен. При всички случаи, американците очакваха, че вътрешните сили в Сирия сами ще решат въпроса с Асад и нямаха нищо против подобно развитие на събитията.

На второ място, САЩ предполагаха, че регионалните държави могат, ако имат желание, да се ангажират със сирийския проблем. Това касаеше най-вече Турция и, в по-малка степен, Саудитска Арабия. Според новата американска доктрина,Турция и Саудитска Арабия са заинтересовани, дори повече от САЩ, да бъде ограничена иранската сфера на влияние, а освен това разполагат с много повече лостова за влияние върху Сирия. Израел, който също е регионална държава, не е в състояние да се намеси: той не е достатъчно силен за да налага решения, нито може да окупира Сирия, а пък евентуалната израелска подкрепа за някоя сирийска групировка моментално би я превърнало в нелегитимна. Тоест, всяка интервенция в Сирия трябва да има регионален характер и да се основава на националните интереси на всички участници в нея.

В същото време Турция е наясно, че въпреки несъмненото влияние на събитията в Сирия, турските национални интереси не изискват сериозна военна намеса в тази страна, още повече, че тя би била трудно осъществима и с неясен резултат. На свой ред, Саудитска Арабия и Катар, които не са готови за пряка намеса, тайно оказваха влияние върху хода на събитията, помагайки на опозицията с пари, оръжие и „джихадисти”. Нито една държава обаче не демонстрира готовност да поеме толкова сериозна отговорност и да използва въоръжените си сили за да окаже решаващо влияние върху хода на събитията в Сирия. Вместо това те предпочитаха да използват други възможности. В резултат от това конфликтът остава нерешен. Всичко това накара и сирийският режим, и бунтовниците да признаят невъзможността да бъде постигната решителна военна победа. Нито иранската подкрепа за режима, нито различните източници на подкрепа за сирийската опозиция можаха да окажат решаващо влияние. Затова беше нормално да се появят слухове, че се търси постигане на политически компромис.

Същата доктрина в действие виждаме и в Иран. Техеран разработва ядрено оръжие, което може да застраши Израел. В същото време САЩ не са готови нито да започнат война с Иран, нито да подкрепят израелско нападение, оказвайки му сериозна военна помощ. Вместо това, Вашингтон използва очевидно неефективни средства за натиск - санкции, което в крайна сметка води до бързото обезценяване на иранската валута. САЩ обаче не искат да решат иранския въпрос и не са готови да поемат основната отговорност за това, докато Иран не се превърне в заплаха за фундаменталните американски интереси. Тоест, САЩ решиха да оставят събитията да се развиват на самотек и да действат едва, когато нямат друг избор.

Според новата американска доктрина, отсъствието на силна заинтересованост от страна на Вашингтон означава, че съдбата на държава като Сирия например, е в ръцете на сирийския народ и на съседните страни. САЩ не искат да поемат разходите и да се превръщат в обект на клеветническа кампания, в резултат от ангажирането си с този проблем. В случая не става дума толкова за изолационизъм, колкото за признание, че съществуват определени граници на американската мощ и интереси. Не всичко, което се случва по света, изисква или оправдава евентуална интервенция на САЩ.

Ако Белият дом продължи да следва тази доктрина, на света ще се наложи да преразгледа много неща. По време на последното ми пътуване в Европа и Южен Кавказ, постоянно ме питаха, как ще действат САЩ в една или друга ситуация. Отговарях им, че Америка едва ли ще предприеме някакви сериозни действия и, че е крайно време да се оправят сами. Подобен отговор обаче пораждаше странна уплаха у събеседниците ми. Струва ми се, че мнозина от онези, които критикуват американската хегемония, в същото време се нуждаят от нея. Междувременно, в света се осъществяват мащабни промени, които те сякаш още не са забелязали - като изключим споменатото по-горе "американско отсъствие", което те смятат за "американски провал". Опитите ми да обясня тази промяна, като възприемане на нова стратегия от САЩ, невинаги се оказваха успешни.

От каква външна политика се нуждае Америка

Основният ми аргумент по отношение на американската външна политика е, че тя се определя от реалностите, а не от президентите или от политическите документи. САЩ навлязоха в период, през който трябва да осъществят преход от военно господство към по-изкусна манипулация и, което е още по-важно, да позволят на събитията да следват естествения си ход. Това ще представлява развитие, а не деградация на американската външна политика. Основното тук е, че ходът на събитията се определя от обективни сили, за които е безразлично, кой точно управлява САЩ и какво му се иска. Президентът може например да поиска да усили американския натиск с цел гарантиране на националните интереси или пък на човешките права, но моделът, по който се реализира политиката на САЩ, се променя. Свръхнапрежението на силите им ги принуждава да модернизират операционната си система и да концентрират усилията върху главното, т.е. да признаят, че по-голямата част от света, която няма пряко отношение към американските интереси, ще се развива свободно и независимо.

Това, разбира се, не означава, че САЩ ще се оттеглят от световната сцена. Те контролират Световния океан и генерират почти 1/4 от световния БВП. При положение, че обособяването им от света е невъзможно, те ще могат да осъществяват контролирано взаимодействие, основаващо се на реалистичното разбиране за националните интереси.

Естествено, подобно развитие ще разстрои международната система, особено американските съюзници. Освен това, в САЩ ще възникне напрежение, подхранвано както от средите на политическата левица, които призовават за провеждането на "хуманитарна външна политика", така и на политическата десница, които тълкуват твърде широко националните интереси. Само че осъществяването на постоянен външнополитически натиск през последните десетилетия се превърна в прекалено тежко бреме за САЩ и, следователно, устройството на света ще продължи да се променя.

Важно е да се отбележи, че никой не е налагал на САЩ тази нова доктрина. Възприемането и е естествен резултат от реалността, с която се сблъсква Америка. Впрочем именно по този начин възникват всички "големи доктрини". Обикновено те първо започват да се реализират, а едва след това се декларират, когато вече всички са наясно с развитието на нещата.

Президентът Барак Обама започва втория си мандат начело на САЩ. Въпреки всички останали пречки и ограничения, той спечели изборите, при положение, че почти половината американци гласуваха против него. Наистина, победата му в Избирателната колегия беше впечатляваща и доста по-значима, но именно гласуването на избирателите ще определи как той ще управлява Америка, налагайки му още едно важно ограничение. Въпросът е само, дали това обстоятелство ще отслаби позицията му, или пък ще му даде допълнителни предимства. И това обстоятелство не се определя от политиката на президента Обама, а от стратегическата ситуация, като цяло, която, поне според мен, дава на САЩ още един (при това изключително необходим) шанс за прегрупиране на силите.

Разположението на силите в света

Днес разположението на силите в света се крепи на три основни "стълба": Съединените щати, Европа и Китай. Ако съумее реално да се обедини, Европейският съюз на практика би се изравнил със САЩ по мощта на своята икономика, брой на населението и потенциалната си военна мощ.

В икономически план Китай е на трето място, след споменатите по-горе две сили, но именно той е световният генератор на икономически растеж, благодарение на което реалното му положение е много по-значително, отколкото би могло да се съди по размерите на неговата икономика.

Фундаменталният проблем пред света е, че два от тези „стълбове” могат да бъдат ударени от системна криза, докато третият - Съединените щати, изглежда по-устойчив, макар и само в сравнение с тях. ЕС, който се намира в състояние на рецесия и вече се сблъска с криза на банковия сектор и дългова криза, се опитва да примири разминаващите се национални интереси на своите членове, за които се смяташе че трябва да съвпадат в т.нар. единна Европа. На свой ред, Китай, който силно зависи от износа, поддържащ икономиката му, се сбъсква с това, че много негови стоки вече не издържат на конкуренцията на международния пазар, заради растящите разходи за работна сила и земя. Резултат от това е нарастващото напрежение в редиците на управляващата Китайска компартия относно посоката на по-нататъшното развитие на страната.

Икономиката на САЩ демонстрира съвсем умерен растеж, затова пък (с известни уговорки) те не са застрашени от системни политически проблеми. Докато оцеляването на Европа е под сериозен въпрос, а способността на Китай да възобнови предишните темпове на растеж поражда съмнения, САЩ едва ли ще се сблъскат с толкова тежка политическа криза, като останалите два "стълба". Разбира се, острият проблем с финансовия срив си остава, а имайки предвид американската политическа култура, в САЩ всяка криза се тълкува едва ли не като апокалипсис. Все пак, много по-лесно е да си представим разрешаването на текущите политически проблеми в Америка, отколкото как ЕС или Китай ще се справят с трудностите, пред които са изправени.

Много е писано, защо (както смятам и аз) кризите в ЕС и Китай изглеждат неразрешими, и затова тук няма да се спирам на този въпрос. Разбира се, не мисля, че Европа и Китай могат да изчезнат в някаква "черна дупка", но вярвам, че ще им се наложи радикално да променят външната си политика. ЕС ще престане да представлява единна общност, а отделните му членове ще продължат да следват най-вече собствените си интереси във все още сравнително благополучния и богат Стар континент. Китай също ще си остане могъща икономическа сила, но вече няма да бъде основният генератор на икономически растеж в света, което пък ще провокира структурна криза. Пак повтарям, че тези държави няма да изчезнат от картата на света, но (за съжаление) радикално ще променят политиката и очакванията си.

Тъй като държавната мощ е относителна величина, САЩ няма да имат конкуренти в надпреварата за международно лидерство. И не защото Америка е кой знае колко успешна, а защото ситуацията при останалите ще се развива още по-зле. Затова САЩ ще трябва да вземат решение още сега. В качеството си на велика държава, те трябва да решат, дали да се опитат да съхранят политическия ред, съществуващ през последните двайсет години, или да му позволят да остане в историята? Или, ако формулираме въпроса по друг начин, ще имат ли сили САЩ да запазят единна Европа и бързо развиващия се Китай и, ако отговорът е положителен, струва ли си да го правят, т.е. доколко това би отговаряло на собствените им интереси?

Истината е, че Съединените щати не направиха нищо за стабилизиране на ситуацията както в ЕС, така и в Китай. Впрочем, въпреки огромните ресурси, с които разполагат, никак не е ясно, дали въобще биха могли да го направят. Финансовите потребности на ЕС надхвърлят политическият му потенциал за съвместни действия. Европа не се нуждае от американското лидерство, а пък САЩ нямат нужда да се обременяват с проблемите на обединена Европа. От друга страна, единственото решение на европейската криза е някоя трета страна да поеме икономическите ангажименти на държавите-длъжници и така да защити интересите на кредиторите. Но дори ако САЩ все пак решат да окажат такава помощ на ЕС, преобразуването на Европа не изглежда нито възможно, нито желано.

Същото впрочем важи и за Китай. Китайците прекалено ускориха икономиката си (като в резултат от това тя придоби ирационални форми) заради своя стремеж да избегнат безработицата. Китайската компартия панически се бои от нестабилността, която със сигурност би последвала евентуален ръст на безработицата. Ирационалният характер на китайската икономика, съчетанието между неефективни предприятия, работещи благодарение на банковите кредити, които едва ли някога ще могат да върнат, и износът, който носи все по-малки печалби - това не е икономически, а политически феномен. САЩ няма как да станат гарант на тези изкривявания, допуснати от Китай, дори и ако можеха. Освен това Пекин едва ли ще започне да изтегля средствата си от американските ценни книжа, просто защото няма къде другаде да ги инвестира. На свой ред Европа става все по-малко надеждна и не може да инвестира в Китай. Ето защо основният проблем на китайците е, че тяхната икономика не може да "погълне" още повече средства, т.е. свидетели сме на една много нездрава ситуация.

Ако внимателно анализираме основната структура на международната система, става очевидно, че САЩ не могат да направят нищо за да я запазят. Тоест, стратегията "да се оставят нещата на самотек" не е просто един от вариантите пред Америка, а единствения възможен. Какво можем да очакваме от реализацията и, т.е. от "естественото развитие на нещата"? Европа вероятно ще се върне към реда, съществувал на континента преди Втората световна война: суверенните държави ще следват собствените си национални интереси, сътрудничейки и конкурирайки се помежду си. Китай пък ще си остане ангажирана предимно с вътрешните си проблеми страна, опитваща се да съхрани съществуващия в нея ред и в новата епоха. Съединените щати внимателно ще наблюдават случващото се, но няма да се месят.

Иран и влиянието му в региона

Аналогична ситуация възникна и по отношение на Иран. От 2003, когато САЩ разрушиха силовия баланс между Ирак и Иран, иранците започнаха да набират мощ. След изтеглянето на американците от Ирак, Иран се оказа най-влиятелната външна сила в региона. Следва да сме наясно обаче, че Техерен се нагърби с непосилно бреме и самият той в момента е в криза.

Подобно свръхнапрежение се случи и в Сирия. Тъй като режимът на сирийския президент Башар Асад е подложен на изключително силен натиск, Иран хвърли ресурсите и заложи престижа си за неговото спасяване. Тези усилия обаче се оказаха неуспешни в смисъл, че Асад все още се крепи в Сирия, но като военен лидер, а не като демократичен управник. Той не толкова управлява, колкото използва властта си за да се конкурира с другите сили. Днес Сирия прилича на Ливан, където има слабо, а понякога и "невидимо" правителство, както и различни въоръжени конкуриращи се групировки. Иран просто няма нужните ресурси за стабилизирането на режима на Асад. От гледната точка на САЩ, иранският успех в Сирия би помогнал на аятоласите да създадат сфера на влияние от Пакистан до Средиземно море. Провалът на Иран пък, който несъмнено ще бъде резултат от действията на САЩ и другите източници на скрита подкрепа за враговете на Асад, премахва тази заплаха. Ако иранците бяха създала такава сфера на влияние, това би довело до ръст на напрежението по северната граница на Саудитска Арабия. При подобно развитие, САЩ, чиито основен интерес е непрекъснатия петролен транзит от Персийския залив, като част от глобалната икономическа система, трябваше или да се намесят за да защитят Саудитите (което Вашингтон не би искал да прави), или да признаят лидерските позиции на Иран в региона.

В такъв случай, на САЩ би се наложило да се споразумеят с иранците за радикална промяна в своята политика, както го направиха с Китай, през 70-те години на миналия век например. Подозирам, че подобни опити за споразумение с Техеран действително са правени. Само че Иран направи изключително сериозна грешка. Той не съумя да осъзнае, колко нестабилно е влиянието му и колко лесно може да бъде ерозирано с подходящите контрамерки. Провалът на позициите му в Сирия дава възможност да бъдат ерозирани и иранските позиции в Ирак. Ако добавим към това и факта, че финансовите санкции срещу Иран най-сетне дадоха известен ефект, нанасяйки сериозен удар по икономиката му, виждаме, че от лятото на 2012 ставаме свидетели на обратен процес: Иран измина пътя от регионална държава със собствена ядрена програма до страна с отслабващо регионално влияние и вътрешни икономически проблеми, но пак със собствена ядрена програма. Имайки предвид, че е много по-опасно да разполагаш с един или два реални и открито разположени ядрени заряди, отколкото да разчиташ на постоянната ядрена заплаха, Иран очевидно е в неизгодна позиция.

Русия и глобалната енергетика

Русия несъмнено си остава силна държава, но и тя, както и всички останали, включително и САЩ, страда от хронична "болест". В Грузия, Русия внимателно наблюдаваше парламентарните избори, в резултат от които премиер на страната стана яростен противник на президента Михаил Саакашвили, когото руснаците смятат за свой враг. Влиянието на Русия, включително по линия на нейното разузнаване, не е тривиално. Страната обаче има сериозен проблем. Нейната национална мощ се основава предимно върху влиянието и в енергийната сфера. Това има огромно финансово значение, от гледна точка на руската политика спрямо съседните държави. В Грузия например, руските интереси касаят както тръбопроводите, така и управленската политика, тъй като тази страна е транзитна територия за износа на азербайджански енергоносители към Европа.

В същото време не е съвсем ясно, колко дълго ще продължи енергийната доминация на Русия. Тя се основава на липсата на големи източници на енергоносители в Европа. Ако това се промени, то няма как да не повлияе и върху политическата и финансова мощ на Москва.

В същото време, мнозина прогнозират, че в обозримо бъдеще САЩ ще могат да покриват енергийните си потребности от източници на енергоносители, разположени само в Западното полукълбо. Благодарение на по-малката и зависимост от енергоносителите, внасяни от Източното полукълбо, ще намалее и необходимостта Америка да се намесва във вътрешните работи на съответните страни и особено в тези от Персийския залив. А това ще означава тотална трансформация на принципите на действие на глобалната система.

Тоест, САЩ действително са изправени пред един нов свят, с две основни особености. Всички конкурентни държави се сблъскват с по-сериозни проблеми от тях, а очертаващият се пробив в енергийните технологии (както е известно, енергетиката е същността на геополитиката от ерата на индустриалната революция насам) би бил изключително изгоден за Америка.

В един свят, в който непосредствените и наистина сериозни заплахи за САЩ стават по-малко, а самите САЩ вече не са чак толкова енергийно зависими, Вашингтон получава шанс да прегрупира силите си. Това не означава, че заплахата от ислямския тероризъм е изчезнала (съмнявам се, че тя би могла някога напълно да изчезне), но истината е, че тя не представлява фундаментална опасност за САЩ.

Тази възможност да си поеме дъх е изключително необходима на Америка. САЩ се нуждаят от прегрупиране на силите. Те следва да преосмислят войната си с тероризма и гарантирането на своята вътрешна сигурност. Налага им се да преразгледат стратегията за взаимодействие с останалия свят през призмата на своето уникално положение и да приведат собствената си икономика и своя военен потенциал в съответствие с новата дефиниция на американските национални интереси, както разбира се и да въведат ред в икономиката си.

Логиката на това, което трябва да предприемат САЩ, е очевидна: избирателно присъствие там, където то се изисква от американските национални интереси с минимално използване на военна сила. Пътищата към реализацията на тази стратегия и мерките за прокарването и ще зависят от текущата ситуация в света. Безпристрастният анализ се оказа невъзможен в периода от трагедията на 11 септември 200, до днес, впрочем той ще се окаже невъзможен и, ако станем свидетели на обединяването и умножаването на силите на основните "стълбове" на международната система. Засега обаче това не се наблюдава. Вместо това виждаме повсеместно отслабване на влиянието им. Което дава определен шанс на САЩ, а вероятно ще определи и рамките на външнополитическите решения на президента Обама през втория му мандат.

Бележки:

1. Въпреки, че Башар Асад продължава да се ползва със силната подкрепа на алауитите, през последните месеци на страната на опозицията преминаха голям брой регионални ръководители от местната власт, специалните служби и разузнаването. Съществуват и сериозни съмнения относно верността на командването, специалните служби и разузнаването към режима.

2. Сред фундаменталните интереси на САЩ на глобално равнище са:

- Контролът над световните океани. По време на Втората световна война, на територията на САЩ не се води нито едно сражение, не е бомбардиран нито един завод. Докато флотите на всички, без Великобритания, държави са унищожени, САЩ се превръщат в гигант в морската търговия.

- Предотвратяване възникването на каквито и да било потенциални заплахи срещу САЩ. Благодарение на постигнатите с Канада и Мексико споразумения за гарантиране на сигурността, които защитават САЩ от всяка евентуална опасност, свързани с тези две държави, заплаха за тях може да бъде генерирарана само от държава, разполагаща със също толкова голям континентален потенциал. На практика, САЩ имат само два потенциални противника – Южна Америка и Евразия. При това Южна Америка е „географски празна”, т.е. основната част от населението и живее по крайбрежието на двата океана. Тоест, остава само Евразия в която съществува потенциал за обединение. Затова в основата на доктрината на САЩ е да се попречи на такова обединение като се гарантира наличието в Евразия на колкото се може повече отделни и враждебно настроени една към друга държави.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

От позициите на пространствения императив, динамиката на процесите, развиващи се в "границите" на Черноморския регион, който традиционно се смята за интегрална част от т.нар. "Голяма Евразия", предопределя контурите на конституирането на съвременната геополитическа архитектура в това пространство. На практика, процесът на това конституиране, до голяма степен, ни дава представа за качеството на самоопределянето на региона в рамките на общоевропейското пространство, както и за геополитическата му принадлежност към общата система на геопространствените масиви.

Въпросът за военно-политическото присъствие на НАТО и САЩ в Черноморския регион, както и енергийно-ресурсната съставляваща на процесите, чието основно съдържание се свежда до преформатирането на основните направления на транспортните комуникации в него, много точно отразяват същността на случващото се в региона. От гледна точка на транзита на енергоносители, става дума за геополитическата значимост на региона, предвид неговия енергиен потенциал и тенденцията за развитието му по линията на добива и транзита на енергоносители и съществуващите и възможни траектории на интеграцията на региона (включително по линия на т.нар. "тръбопроводни алианси") и, като следствие от това, появата на нови полюси на притегляне и противопоставяне между играчите по отношение на новите експортни тръбопроводи. В този смисъл, от външнополитическия курс на черноморските държави ще зависи и геополитическото бъдеще на региона.

Геополитическият потенциал на региона

Геополитическият потенциал на Черноморския регион, разположен на пресечната точка между Европа и Азия, до голяма степен се определя от факта, че през него минават важни трансконтинентални комуникационни коридори. При това, съперничеството между черноморските държави се основава на перспективните оценки на запасите от петрол и природен газ на Каспийския регион. Тук е мястото да отбележа, че държавите от Черноморския регион оценяват забележимото нарастване на добивите на каспийски газ като сериозен и вдъхващ надежди фактор за гарантиране на собствената им енергийна сигурност. По данни от 2010, добивът на природен газ в Азербайджан е достигнал 27 млрд. куб. м, като през 2020 той може да нарасне двойно.

Обвързването на Черноморския регион с Каспийския до голяма степен подчертава значението на геополитическото пространство, през и чрез което Русия получава възможност да усилва влиянието си в Близкия Изток, който САЩ разглеждат като зона на реализация на своите жизнени интереси. В този контекст е важно да отбележим позицията на Барак Обама, който ясно даде да се разбере (по време на речта си в Университета на Маями, през февруари 2012), че "удовлетворяването на потребностите на САЩ от енергоносители до голяма степен зависи от събитията в света, като безредиците в Близкия Изток, например" (1).

Следва да се подчертае, че Европейският съюз също разглежда Черно море и региона, като цяло, като своеобразен "мост", свързващ Европа и богатия на енергоносители Каспийски регион. За ЕС Черноморската зона е важна и, защото гарантира на Съюза контрола върху ключовите транспортни маршрути и тръбопроводи (2).

На този фон става още по-ясно икономическото значение на региона, в качеството му на транспортен плацдарм, което се определя от наличието на алтернативни маршрути за транзита на енергоносители и на транспортни коридори, свързващи Европа и Азия. Така погледнато, черноморските държави изпълняват ролята на своеобразен енергиен "мост" за доставката на каспийските енергоносители в Европа. Според мен, именно тясната обвързаност между Каспийския и Черноморския региони се превръща в основа на новите международни отношения, които все още са в етап на формиране, запазвайки възможността двата региона да се превърнат в отделно геополитическо пространство.

Друг немаловажен момент, подчертаващ енергийната значимост на региона е, че Черно море притежава значителни запаси от водород, сяра и петрол. Правилното им използване може да се окаже реална възможност за преодоляване на енергийните кризи, с които се сблъскват или биха могли да се сблъскат черноморските държави.

Въпросът за геополитическата конфигурация на силите в Черноморския регион до голяма степен е свързан с тенденцията различни външни сили да влияят върху процесите, които се развиват в неговите граници и отвъд тях, както и с изграждането на нови експортни тръбопроводи, заобикалящи Русия и целящи да сведат до минимум нейното място и роля в региона. Това не е случайно, тъй като, според данните за отделните отрасли, Русия продължава да е световен лидер по проучени запаси от природен газ. В този контекст са налице всички основания да се говори за конфигурация на силите, заинтересовани да присъстват в т.нар. "Междуморие" (т.е. в Черноморско-Каспийския регион). Което пък разкрива големия потенциал на това пространство в неговата евразийска проекция. Става дума най-вече за влиянието на външни сили, т.е. сили, които не представляват конституциониращ елемент на разглежданото пространство: САЩ, които са силно заинтересовани от укрепване на позициите си в региона, а също ЕС и НАТО.

От тази гледна точка, анализирайки ситуацията в региона в края на 90-те години на ХХ век, известният американски политолог Айра Строс не без основание посочва, че "присъствието на западните сили в тази зона ще продължи още дълго, както впрочем и опитите им да разширят мащабите на своето влияние" (3).

В така очертаващото се разположение на силите, за САЩ е от принципно значение да не допуснат превръщането на Европейския съюз в конкурентен геополитически играч. Въпреки че ЕС консумира 16% от световните енергоносители, а собствените му енергийни запаси или са на изчерпване, или са твърде ограничени, Вашингтон продължава да има сериозни опасения в това отношение. Така, ако доскоро САЩ гледаха на ЕС като на икономически конкурент, днес отношението им към него вече не се изчерпва с това чисто икономическо измерение. Лансирането на инициативата за т.нар. "Източно партньорство" в режим на реално време доведе до това, че на ЕС вече се гледа като на ефективен геополитически стратег, постепенно реализиращ въшнополитическия си курс към укрепване на своите позиции в региона. При това този регион придобива все по-важно значение за европейската геополитическа система, тъй като, благодарение на географското си положение, той гарантира пряк достъп до стратегическите енергийни ресурси, от които са заинтересовани европейските държави.

Тоест, в рамките на усилията на ЕС за диверсификация на своите енергийни доставки, ролята на Черноморския регион, като транзитна зона на тези доставки, само ще нараства. В този контекст си струва да отбележа доста балансирания външнополитически курс на Брюксел по отношение на региона. Така, доскоро некоординираните инициативи на Съюза, бяха заменени от дългосрочна стратегия. В тази връзка не е никак случайно, че ЕС прие през януари 2011 т.нар. Черноморска стратегия, в която Черно море се обявява за "частично европейско вътрешно море, което, в географски план, е предимно европейско" (4).

Според мен, разглеждайки ЕС като конкурент, САЩ използват енергейната уязвимост на региона и на Съюза, като цяло, за да създадат ефективен механизъм, с чиято помощ впоследствие да могат да оказват натиск върху тях. Освен това, Съединените щати открай време се опасяват от укрепване позициите на Русия в света, в качеството и на един от основните доставчици на енергоносители в Европа, и всячески се опитват да му противодействат.

В тази връзка, Вашингтон ще настоява, преди всичко, за премахване на сегашната система на двустранните газови споразумения между отделните европейски държави и Москва. Според САЩ, Европа следва да се придържа към общи позиции спрямо Русия по този въпрос. Това обаче много трудно може да стане на практика, тъй като в условията на продължаващата икономическа криза, европейските държави ще се стремят на всяка цена да се споразумеят с руснаците за да си гарантират толкова необходимия за техните икономики природен газ на цени малко под пазарните. Следващата важна стъпка на САЩ, с цел да бъде гарантирано сдържането на геополитическия им конкурент в региона, беше опитът да лобират проектите за добив на шистов газ, което впоследствие би им дало възможност да се опитат да отслабят позициите на Русия като основен доставчик на енергоносители в "Междуморието". Тук е мястото да напомня, че в момента руснаците доставят на европейския пазар около 150 млрд. куб. м газ годишно.

За особено показателно в тази връзка може да се приеме посещението на американския държавен секретар Хилари Клинтън в София, през февруари 2012, по време на която тя съвсем неслучайно акцентира върху зависимостта на България от руските енергоносители, съветвайки я да замени руския природен газ с добива на собствен шистов газ (5). Междинен резултат от този натиск станаха проблемите, възникнали непосредствено след посещението на Клинтън, в реализацията на съвместните българско-руски проекти, при това в очевидна вреда на българската икономика. И макар че впоследствие много европейски държави официално обявиха, че се отказват от проучванията на находищата на шистов газ, тенденцията да се оказва влияние отвън върху позицията на силите в региона, продължава да си остава актуална и съществена.

Тук е мястото да напомня, че по данни на Международната агенция по енергетика (МАЕ), запасите от шистов газ в Европа се оценяват на 16 трлн. куб. м. В тази връзка обаче е уместно да се запитаме, на какво се базират тези данни, след като самите предварителни прогнози не могат да дадат дори приблизителни показатели, което се дължи на спецификата на добива на този вид газ. На практика, добивът на шистов газ е свързан с много неизвестни, например какво количество газ може да се добие на изхода на кладенеца и колко дълго може да продължи самият добив? Добре известно е също, че шистовите кладенци в САЩ, пробити през 2003, вече губят ефективността си. Освен това, за добива на шистов газ са необходими обширни незаселени или рядко население територии, каквито в Европа на практика няма. Към това следва да добавим неяснотата относно степента на риска при добива на такъв газ, както и, че досега не са разработени безопасни технологии за извличането му.

На практика, в момента добивът на шистов газ е икономически неоправдан. Фактът, че той се осъществява предимно в северните райони на САЩ за пореден път потвърждава тезата на редица експерти, че това се дължи на дефицита на находища на обикновен природен газ в тази част на страната.

Присъствието на САЩ и НАТО в Черноморския регион

Анализът на американското присъствие в Черноморския регион показва загрижеността на Вашингтон не само за енергийната сигурност и възможността през него да се осъществява транзит на енергоносители, но и по друг много съществен проблем на американската външна политика, а именно - запазване статута на САЩ като влиятелен играч във всички ключови точки на планетата, включително и в района на Черно море.

Истината е, че чрез присъствието си в региона САЩ се опитват да си гарантират достъп до енергийните ресурси. Именно това обуславя засилващия се американски интерес към шелфа на Черно море, а в тази връзка и към разширяване на икономическото сътрудничество с черноморските държави. С други думи, Вашингтон се стреми да получи контрол върху находищата на петрол и газ. Сред стъпките в тази посока е появата, в украинския черноморски шелф, на американската компания ExxonMobil. Става дума за разработката на т.нар. Скитски петролно-газов участък, чиито запаси се оценяват на 200-250 млрд. куб. м природен газ. Общите инвестиции за разработката му вероятно ще достигнат 10-12 млрд. долара. Според прогнозите, обемът на очаквания газов добив ще достигне 3-5 млрд. куб. м годишно.

Истинският смисъл на американското присъствие в региона става по-ясен, ако то се разглежда в контекста на ситуацията в т.нар. "Голям Близък Изток". От тази гледна точка, "Големият Черноморски регион" играе ролята на своеобразна свързваща ос между Европа и "Големия Близък Изток". От което пък следва, че ако Западът съумее да установи пълен контрол над Черноморския регон, той много сериозно би укрепил и южната граница на НАТО.

Ролята на самата НАТО в региона също е значителна. Преди две години и половина въоръженията конфликт между Грузия и Русия нагледно потвърди усилването на конфронтацията в Черноморския регион. Според мен, стремежът на Алианса да се утвърди в тази част на геополитическото пространство само задълбочава конфронтацията в региона, усилвайки по този начин и регионалното напрежение и превръщайки на практика Черно море в "блоково море".

Ако продължим да разглеждаме нещата в тази плоскост, няма как да не обърнем внимание на активната ангажираност на НАТО в регионалната енергийна проблематика, израз на което е стремежът на пакта да присъства в Каспийския басейн и региона на Южен Кавказ, включително като гарант за сигурността на основните експортни тръбопроводи, реализиращи се в момента. Сред тях е и планираната Трансанадолска газопроводна система (TANAP), предвиждаща транзита на природен газ за Европа през територията на Турция. Тук е мястото да напомня, че вече функциониращите тръбопроводи, като Баку-Джейхан и Баку-Супса, които имат транснационален статут, също са във фокуса на внимание на НАТО, уж за да бъде гарантирана безопасната им експлоатация.

В тази връзка ми се струва невярно твърдението на някои анализатори, че „ не е задължително появата на нов силен играч в регионалната политика автоматично да доведе до нарастване на конфликтния потенциал в региона” (6).

Тоест, геополитическата реалност в региона е такава, че след като той се оказва във фокуса на очертаните по-горе промени, които от известно време насам придобиха перманентен характер, това поставя под въпрос основите на т.нар. „тиха дипломация”, за чието осъществяване е необходимо, като минимум, липсата на видимо напрежение. Съществуващата схема на силовата триада САЩ-ЕС-НАТО ангажира „Междуморието” в ясно очертаващо се силово противопоставяне и натиск от страна на Запада, внасяйки сериозни корекции във взаимоотношенията между черноморските държави. Геополитическото съдържание на тези парадигмални постановки придава ново измерение на значимостта на Черноморския регион по отношение на енергийната сигурност.

Тук е мястото да отбележа, че на фона на съществуващата реалност, закономерният характер на формиралата се система от взаимоотношения се заключава в това, че енергийните потоци, пресичащи региона, вървят по направлението Изток-Запад, докато в обратното направление се движат най-вече финансови потоци. На този фон фактическата обвързаност и зависимост на т.нар. Запад от енергийните доставки, идващи от Изток, се очертава много ясно. Значението на региона, от гледната точка на енергийните доставки, се определя от ролята му на транспортен плацдарм, т.е. от наличието на алтернативни енергоносители и маршрути за доставката им, както и на транспортните коридори, свързващи Европа и Азия. В тази връзка разширяващите се пазари на държавите, разположени в региона, все повече привличат вниманието и на Европейския съюз.

Енергийната схватка в Черноморския регион

Днес регионът се намира във фокуса на разширяващата се география на маршрутите за доставка на енергоносители, изграждат се нови експортни тръбопроводи. С други думи, в него се формира нова тръбопроводна архитектура, която при това е обект на усилваща се конкуренция. Това е свързано с факта, че напоследък борбата между черноморските държави за контрол над маршрутите за доставка на енергоносители на външните енергийни пазари придоби нови измерения. Сам по себе си, регионът представлява доста хетерогенна структура, тъй като включва държави-износителки, държави-вносителки, както и транзитни държави. Следователно, и моделът на изграждащите се отношения неизбежно ще има мултивекторен характер. На практика, формиращата се география на маршрутите на тръбопроводите отразява именно геополитическото „тръбопроводно съперничество” в региона в началото на ХХІ век (7).

Пак в този контекст трябва да добавим и, че практически всички черноморски държави стартираха разработката на петролногазовите находища в собственият си шелф, като особено амбициозни са проектите, реализирани от Румъния и Турция. Показателно в този смисъл е и, че Анкара в твърде кратки срокове успя да догони останалите черноморски страни в усвояването на своя шелф. На свой ред, София активно работи за привличането на чуждестранни компании в добива на енергоносители в българския черноморски шелф. При това, в сравнение с другите черноморски държави, запасите на българите от енергоресурси са най-малки. Дори Грузия, която изпитва много сериозни икономически трудности, отделя голямо внимание на енергийните ресурси, разположени в зоната на черноморския и шелф. Впрочем, интерес от разработването на шелфовите находища демонстрира и Русия, която разполага с достатъчно собствени запаси от енергоносители.

Готовността на редица черноморски държави да участват в различни енергийни проекти, включително и конкуриращи се помежду си, представлява нов елемент в техния политически курс. В този контекст следва да отбележим стремежа на Турция да участва едновременно в два конкуриращи се помежду си енергийни проекта – „Южен поток” и „Набуко”. Последният предвижда доставки на природен газ от Каспийския басейн в Европа, заобикаляйки Русия. Този, ползващ се с широката политическа подкрепа на САЩ, проект доскоро беше в центъра на вниманието на европейската общественост, която разчиташе, че Старият континент ще започне да получава значително количество природен газ по маршрута Азербайджан-Грузия-Турция-България-Румъния-Унгария-Австрия. Всичко това обаче вече е минало, а новото име на проекта Nabucco West загатва за значително съкращаване на пропускателната способност и дължината на бъдещия тръбопровод, ако той въобще бъде изграден, разбира се.

Връщайки се на въпроса за новата тръбопроводна архитектура, формираща се в региона на Черно море, ще отбележа, че става дума за алтернативни източници и маршрути за доставка на енергоносители, включително такива, чиито шансове за практическа реализация са минимални. На практика, този стремеж за моделиране на собствена система за доставки до голяма степен дава отговор и на въпроса за формирането, от черноморските държави, на нови полюси на привличане и отблъскване в региона.

В този контекст следва да отбележим инициираният от Румъния проект AGRI (Azerbaijan–Georgia–Romania Interconnector) за доставка на втечнен природен газ от Каспийския регион, заобикаляйки Русия. Ще напомня също, че в Грузия например, този проект се разглежда като алтернатива на Nabucco West. Планира се природният газ да се транспортира от Азербайджан до черноморското крайбрежие на Грузия. Там той ще се втечнява и след това ще се превозва с танкери през Черно море към румънското пристанище Констанца. После отново ще се трансформира в газообразно състояние и ще продължи по тръбопроводната мрежа от Румъния към Унгария и оттам към Западна Европа.

Виждаме, че на практика стремежите на черноморските държави да изграждат нови експортни тръбопроводи, укрепвайки по този начин позициите си в региона, се оказват нереални. В този контекст е важно да засегнем и въпроса за моделирането, от черноморските държави, на собствени интеграционни алианси, акцентирайки върху техните енергийни елементи. В рамките на ГУАМ (Грузия, Украйна, Азербайджан, Молдова) например, виждаме, че стремежът на държавите-участнички да реализират свой собствен тръбопроводен сценарий (т.е. маршрут за транзита на енергоносители), в който политическите амбиции надделяват над икономическата целесъобразност, не винаги води до успех. Нагледен пример за това е съдбата на енергийния проект „Бял поток” (White Stream). Както е известно, основната му идея беше диверсификацията на доставките на природен газ за Европа и Украйна, така че да бъде намалена енергийната им зависимост от Москва, но той и днес си остава само виртуален.

Така или иначе, но днешната тръбопроводна конфигурация в Черноморския регион, в качеството и на обективна тенденция, засяга не само отделни локални проблеми, а и концептуални въпроси, касаещи неговото бъдеще. „Черноморският фактор” в политиката на регионалните държави, както и на външните играчи и алианси (НАТО) съдейства за формирането на напрегнато геополитическо обкръжение, което априорно повишава значението на региона.

В този контекст реализацията на енергийни проект „Южен поток” до голяма степен помага да осъзнаем причините за емоциите и нервността, която демонстрират редица външни играчи. Геополитическият контекст на този тръбопровод, заедно с вече функциониращият „Северен поток”, формира единна трансевропейска мрежа от доставчици, транзитни държави и потребители. Ще напомня, че на 15 ноември 2012 в София беше взето окончателното инвестиционно решение за реализацията на проекта, чиито официален старт бе в началото на декември.

Така, без преувеличение, можем да заключим, че въпросът за гарантирането на енергийната сигурност на Черноморския регион, развиващ се в руслото на конкуренцията и противопоставянето, до голяма степен разкрива и същността на преструктурирането на самото черноморско пространство.

Бележки:

1. Yuri Sosinsky-Semikhat. USA to leave Saudi Arabia behind in terms of crude production. http: english.pravda.ru/business/companies/06-11-2012/122708-usa_saudi_arabia_oil-0.

2. ЕС прокламира "стратегия" за извоюване на лидерски позиции в Черноморски регион, виж Военное обозрение. http.topwar.ru/5419-es-oglasil-strategiyu-po-zavoevaniyu-liderstva-v-chernomorskom-regione.html.

3. Ira Straus. Unipolaritiy. The concentric structure of the new world order and the position of Russia. In: Космополис. Альманах 1997, p. 154./

4. European Parliament resolution of 20 January 2011 on an EU Strategy for the Black Sea. http://www.europarl.europa.eu/sides/getDoc.do?pubRef= //EP//TEXT+TA+P7-TA-2011-0025+0+DOC+XML+V0//EN//.

5. Clinton targets Bulgaria’s dependence on Russia. In: The Times, Monday, February 6, 2012. http://www.timesofmalta.com/articles/view/20120206/world/Clinton-targets-Bulgaria-s-dependence-on-Russia.405529//.

6. Мамонов В.М. Система внешнеполитических приоритетов современного Китая. В: Современная мировая политика: Прикладной анализ / Отв. ред. А.Д. Богатуров. 2-е изд., испр. и доп. М.: Аспект-Пресс, 2010, с. 417./

7. Тарлинский Вадим. Трубопроводы – инструмент геополитики? М.: МИК, 2009, с. 352./

Литература:

1. "Газпром" договорился с последней страной по "Южному потоку". http://lenta.ru/news/2012/11/15/bulgaria///.

2. Clinton targets Bulgaria’s dependence on Russia. In: The Times, Monday, February 6, 2012. http://www.timesofmalta.com/articles/view/20120206/world/Clinton-targets-Bulgaria-s-dependence-on-Russia.405529//.

3. European Parliament resolution of 20 January 2011 on an EU Strategy for the Black Sea. http://www.europarl.europa.eu/sides/getDoc.do?pubRef=-//EP//TEXT+TA+P7-TA-2011-0025+0+DOC+XML+V0//EN//.

4. Ira Straus. Unipolaritiy. The concentric structure of the new world order and the position of Russia. In: Космополис. Альманах 1997./

5. Yuri Sosinsky-Semikhat. USA to leave Saudi Arabia behind in terms of crude production. http://english.pravda.ru/business/companies/06-11-2012/122708-usa_saudi_arabia_oil-0///.

6. Гаджиев К.С. Геополитические горизонты России: контуры нового миропорядка. 2-е изд. испр. и доп. М.: Экономика, 2011. 479 с.

7. ЕС прокламира "стратегия" за извоюване на лидерски позиции в Черноморски регион, виж Военное обозрение. http:topwar.ru/5419-es-oglasil-strategiyu-po-zavoevaniyu-liderstva-v-chernomorskom-regione.html.

8. Мамонов В.М. Система внешнеполитических приоритетов современного Китая. В: Современная мировая политика: Прикладной анализ / Отв. ред. А.Д. Богатуров. 2-е изд., испр. и доп. М.: Аспект-Пресс, 2010, с. 415 – 437.

9. Тарлинский Вадим. Трубопроводы – инструмент геополитики? М.: МИК, 2009. 384 с.

* Научен сътрудник в Института по история на държавата и правото към Молдовската академия на науките, секретар на Молдовската асоциация за международно право

{backbutton}