Историята на човешката цивилизация помни няколко големи преселения на народите. Така например, първото хилядолетие след новата ера е период на впечатляваща миграция на народите от Европа и Азия. Впоследствие тя става известна като „Великото преселение на народите”, или „етническата революция”. В резултат от мащабни премествания на огромни маси от хора се променят пределите на заселване, изчезват цели държави, смесват се различни етнически елементи, формират се нови народности. Според историците, именно това "велико" преселение формира основата на етнополитическата ситуация в съвременния свят.

Мнозина експерти смятат, че причината за повечето масови придвижвания на човешки маси е стремежът да бъдат напуснати обеднели или неблагоприятни за живот региони и да се открият привлекателни нови земи. Така, сред основните причини за масовото преселване от вече усвоените територии през 535-536 г.н.е. е застудяването, което принуждава големи маси от хора да се насочат към районите с по-топъл и мек климат.

През следващите векове, многобройните преселения на народите са свързани с арабските завоевания, набезите на викингите, монголското нашествие и експанзията на Османската империя. Сред мащабните по-късни преселвания могат да се посочи и масовата емиграция на население от европейския континент към САЩ, Австралия и Канада през ХІХ-ХХ век, както и преселването на евреите в Палестина, през миналото столетие. В съвременния свят миграционните потоци също вървят от бедните или обхванати от войни държави към богатите и предлагащи по-добри условия за живот.

Войните за ресурси

Очевидно е, че възможностите на човека не са безгранични. Човечеството не може да контролира наводненията, цунамитата и земетресенията, нито може да предотвратява сушите или вулканичните изригвания. Резултат от тези природни катаклизми е гибелта на много хора, унищожаване на жилищата им, както и на източниците на питейна вода и съсипването на плодородни земеделски райони. Следствие от подобни катастрофи е миграцията на хората от пострадалите зони. Но тъй като в повечето случаи коренното население в регионите, към които се насочва бежанският поток, не е склонно да ги приеме, не бива да изключваме, че неканените пришълци-мигранти ще се появят там не с молба за помощ, а с оръжие в ръка. Човечеството изразходва прекалено разточително и необмислено наличните природни ресурси. Неслучайно мнозина експерти прогнозират жестоки схватки за овладяване на териториите, богати на природни ресурси. При това не става дума само за полезни изкопаеми, петрол и газ - тези бъдещи войни могат да започнат и заради недостига на питейна вода или храна.

Ако анализираме характера на конфликтите в съвременния свят, ще стигнем до извода, че в бъдеще планетата може да стане арена на яростна битка (включително и въоръжена) за овладяване на енергоносителите. В проучванията на компанията BP се посочва, че установените запаси от петрол са достатъчни за гарантиране на световните нужди, но потребностите от тях през последните пет години значително надхвърлиха нивото от 90-те години на миналия век. В момента, човечеството консумира ежедневно около 85 млн. барела петрол. Според експерти на Международната агенция по енергетика (ІЕА), до 2030 дневната консумация на петрол ще достигне 113 млн. барела. Общите петролни запаси на планетата пък се оценяват на 15 трлн. барела. Остротата на петролния проблем се определя от факта, че източниците на енергоносители са неравномерно географски разпределени.

Не по-малко напрегната е и ситуацията на газовия пазар. За ЕС и бурноразвиващия се Китай непрекъснатите доставки на синьо гориво са жизнено необходими. Населението им изисква от управляващите да гарантират тези доставки в необходимите количества и на изгодна за гражданите и корпорациите цена.

Като най-остър бъдещ проблем пред човечеството обаче, се очертава недостигът на питейна вода - през 2030 той ще се усеща от половината световно население. Изтощават се биоресурсите: почвата, горите, водата. Те не успяват да се възпроизвеждат по естествен начин. В същото време, разногласията в екологичната сфера могат да доведат до насилствени действия между отделни големи групи от хора с цел да бъдат ограничени рисковете от техногенни катастрофи.

Непрекъснатият ръст на миграциите

От казаното дотук е ясно, че в бъдеще са напълно възможни военни конфликти и масово преселение на големи маси от хора, породени от промени в климатичните условия в отделни региони на планетата.

Да си припомним земетресението в Хаити през 2010, в резултат от което загинаха над 200 хил. души, а 3 милиона останаха без покрив. В момента, годишният брой на мигрантите от територията на Хаити се равнява на 6% от цялото население на страната.

По поръчка на Националният съвет за разузнаване и Пентагона, група американски учени-футуролози изготвиха доклад, в който се прогнозират и възможните бъдещи конфликти, предизвикани от различни природни катаклизми.

В него например се твърди, че още през 2015 е възможно Европа да стане арена на сблъсъци заради недостига на продоволствие, енергоресурси и питейна вода, като само помощта на Русия може да спаси континента от дефицита на енергоносители.

През 2018 пък е възможно Китай да предприеме военна операция срещу Казахстан с цел да постави под контрол петроло- и газопроводите, преминаващи през територията на тази централноазиатска държава.

2020 може да донесе на Европа друг проблем - нарастване на потока от мигранти, което драстично ще увеличи вече съществуващия дефицит на питейна вода. Тук е мястото да напомня, че още през 2006 Световният съвет по водните ресурси изнесе данни, че 41 млн. европейци страдат от недостиг на питейна вода, а 80 млн. жители на континента нямат нито канализация, нито отводнителни системи.

През 2022 се прогнозира конфликт между Франция и Германия заради река Рейн, която не е просто най-голямата река в Европа, но и естествена граница между Лихтенщайн и Швейцария, Германия и Франция, Австрия и Швейцария. Всички тези страни днес са изправени пред проблема да запазят водите на Рейн от замърсяване, тъй като именно тази река е основния им източник на питейна вода. От това дали те ще стигнат до консенсусно решение зависи съдбата на милиони европейци.

Американските футуролози прогнозират, че в периода 2025-2030 е възможен крах на ЕС, което ще доведе до миграция на европейци към Северното Средиземноморие, като този процес може да обхване до 10% от населението на Европа. За мащабното преселение на народите на Северна Европа на юг ще съдейства промяната на климата, който ще стане много по-суров. Към Южна Европа обаче ще се насочат и мигранти от Турция, Тунис и Либия. Трудно можем да си представим как би отразило подобно развитие върху ситуацията в европейския юг.

Към 2030 могат да се изострят и отношенията между Япония и Китай, отново заради достъпа да източници на суровини.

Що се отнася до САЩ, страната е застрашена от голям поток мигранти от Карибския басейн, а след 2015 силно ще нарасне и емигрантският поток от Европа към Америка.

Прогнозира се, че значителният ръст в цените на петрола ще доведе през 2020 до редица сериозни сблъсъци между водещите световни държави, като се посочва, че рано или късно, именно в района на Персийския залив може да избухне конфликт между САЩ и Китай, които ще влязат в битка за петролните източници. Правителствата на Китай, Пакистан и Индия ще положат максимални усилия за да удържат властта в страните си, което в определен момент също може да ги вкара в мащабен военен конфликт. В резултат от това нови огромни тълпи гладни хора ще потърсят убежище в други страни по света.

Според авторите на споменатия по-горе доклад, зърнопроизводителните региони в света (Аржентина, Русия и САЩ) могат да съхранят устойчивостта си, на фона на глобалната климатична катастрофа.

Някои държави ще се обединят пред евентуалните външни заплахи: така Мексико, Канада и САЩ могат да създадат обща държава, в чиято основна задача да се превърне борбата с неконтролируемата миграция от Европа и Азия.

Обединението на Корея пък ще се окаже от полза и за двете корейски държави, тъй като всички корейци ще получат достъп до свръхмодерните технологии, с които разполага Сеул. Новата обединена Корея ще бъде ядрена държава.

По отношение на Африка се прогнозират постоянни военни конфликти, затова там едва ли може да се очаква преселване на по-големи групи хора от Европа или Азия.

В доклада на американските футуролози се прогнозира и, че до 2030 Русия ще стане част от обединена Европа, превръщайки се в доставчик на енергоносители, продоволствие и питейна вода за жителите на Стария континент.

Прогнозите на ООН

Специалистите на ООН също подготвиха доклад за възможните миграционни процеси и регионалните конфликти в бъдеще. Според тях, Африка следва да очаква още по-голямо разпространение на СПИН-епидемията, водна криза и лавинообразна миграция на населението на континента към Европа. Така, към 2025 може да се очаква конфликт между държавите, разположени по течението на река Нил.

Масовото преселение на огромни маси от хора към Южна Европа може да провокира бунт на местното население срещу тъмнокожите имигранти, тъй като европейците ще бъдат принудени не само да финансират гладуващите африкански страни, но и да строят и поддържат лагери за бежанците от тях.

Зачестилите напоследък суши в Латинска Америка могат да доведат, в съвсем близко бъдеще, до мащабна селскостопанска криза. Така, през миналата 2012, сушата засегнала североизточните райони на Бразилия, усложни значително ситуацията с продоволствието в над хиляда градове в страната. В селските райони нараснаха въоръжените спорове за вода, а водната криза доведе до фалита на много фермерски стопанства. Страната загуби над половината от добитъка си, значително намаляха добивите от бобови, соеви и зърнени култури. Според експертите на ООН, в бъдеще може окончателно да бъде нарушен екологичният баланс на Амазония и Латинска Америка ще се сблъска с разрастващ се конфликт за овладяване на най-плодородните земеделски земи.

Азиатският регион не е застрашен от сериозни проблеми с питейната вода, затова пък тази част на планетата е заплашена в бъдеще от мощни циклони и повишаване на водното равнище. В същото време, възможно е редица реки в Пакистан да пресъхнат, което ще провокира напрежение в целия регион, като не може да се изключи дори избухването на война между Индия и Пакистан. Фактът, че и двете държави разполагат с ядрено оръжие, още повече ще усложни ситуацията в света, като цяло.

Китай също ще се сблъска с изключително сложна ситуация: югът на страната ще страда от поройни дъждове, докато северните райони, заради голямото засушаване, рискуват да се превърнат в пустиня. Китайското крайбрежие пък ще бъде опустошавано от тайфуни. В резултат, хиляди бежанци ще се насочат към южните райони на страната, спасявайки се от климатичната катастрофа. Правителството в Пекин ще се опита да овладее хаоса с помощта на армията, която в определен момент може да употреби и оръжие.

На свой ред, САЩ ще се опитат да ограничат потока от мигранти от южната си граница. Заради струпването на големи маси мигранти в граничните северноамерикански градове рязко ще нарасне нивото на престъпността. Данните сочат, че 90% от нелегалните мигранти в САЩ идват от Мексико.

В същото време, в прогнозния доклад на експертите на ООН се посочва възможността в бъдеще редица американски градове да бъдат разрушени от все по-честите в последно време силни урагани. Ако, паралелно с това, бъде засегната и американската петролна инфраструктура, САЩ ще бъдат принудени да използват стратегическия си запас, което значително би отслабило страната.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Българският преход е обгърнат от тотално замъгляваща го пелена на несъстоятелност, недоизказаност и недостоверност. България се оказа измежду най-неподготвените постсоциалистически държави за осъществяване на успешен преход към демократичен модел поради предхождащата прехода дълготрайна разложителна практика на непрестанно травмиращо въздействие върху обществото, с цел консолидирането му около управляващата върхушка на тоталитарната държава и държавната партия, чрез изграждане на широка мрежа за концентриране и разпределяне на формалните потестарни правомощия и възможности. Реалната власт обаче, на практика е съсредоточена в ограничени и неособено видими за обществото котерийни кръгове, от които се оформят няколко противостоящи си съвсем тесни групи от партийно-държавни функционери и професионални интриганти - много от тях зависими от външни сили. Именно недоловимостта на способите и механизмите за упражняване на влияние и осъществяване на властово-имущественото надграждане на тези антинационални и асоциални групировки позволява успешно да се осъществят инициативите им за запазване на властта и придобиване на нови лостове за контрол върху социума. Ето защо маскирането на реалните насоки на осъществяваните промени се оказва същностно необходимо за тяхното реализиране. Прикриването на действително протичащите трансформации е присъщ елемент на процеса на рязко, несправедливо и неефективно разслояване на обществото и в този смисъл прикриването на признаците за настъпваща демографска катастрофа е естествено продължение на подготовката и извършването на полукриминалното присвояване на обществената собственост у нас.

Външната миграция

Първите данни за рязкото форсиране на протичащата депопулация би трябвало да се получат при регистриране на външната миграция. Масовото емигриране на българските граждани още с отварянето за свободно придвижване на външните граници обаче, не се проследява от Националния статистически институт (НСИ) чак до средата на управлението на правителството на Сергей Станишев, когато най-после е изработена методика за проучване на външната миграция. Паралелно със съществуващите съмнения, че емиграцията е подтиквана и подпомагана от съответните заинтересовани среди за да се намали общественото напрежение и да се потисне недоволството от старите властови структури и произлизащите от тях нови политически конструкции, недооценяването на важността на статистическата информация за външната миграция поражда закономерния въпрос, защо толкова дълго националната статистика отказва да се ангажира с установяването на този важен показател.

С емигрирането на предимно млади хора и на значителен дял от добре квалифицираните кадри във високотехнологични сектори като електрониката например, българската икономика губи немалка част от активните и иновативните предприемачи, служители и работници, точно в момента на преустройството си, когато най-много се нуждае от свежи идеи и ново мислене[1]. Финансовите средства, които емигрантите изпращат обратно в страната, са слаба компенсация за ограничаването на икономическата инерция и на такива конкурентни качества, като високата образованост и квалификация[2]. Това, което няма как да се компенсира с емигрантските финансови инжекции обаче, е отливът на млади хора, в резултат от който намалява населението във фертилна възраст, а с това неминуемо спада и нивото на раждаемостта.

Неглижирането на срива на раждаемостта у нас е сред забележимите белези на мероприятията по прикриване цената на проолигархичните реформи. От 1995 (отчетено окончателно през 1996) раждаемостта видимо се срива, като дъното е достигнато през 1997. За да се заговори на висок глас за това обаче, трябва да минат още доста години. Спешните мерки за дългосрочна реакция на влошената демографската ситуация би следвало да се заложат и предприемат още при съвземането на държавата от хиперинфлационния шок през 1999, (а не едва през 2004-2006), едновременно с приемането на програмата за интегриране на ромите, така че двете направления на интервенция да се допълват, което в българския случай е крещяща необходимост. Само че през 1999, когато "реформаторският дух" е завладял тотално сферата на раздържавяването, обръщането на по-голямо внимание на демографската проблематика би се оказало пречка пред разпродажбите на безценица и балансирането на държавния бюджет в условията на валутен борд и ниски приходи.

Междувременно се извършва бърза промяна на съотношението между числеността на ражданията при различните етнически общности. Докато при българите новородените рязко намаляват (освен при българите-мюсюлмани), при ромите те се задържат на високо ниво, особено сред онези, обитаващи гетоизираните, обособени в етническо отношение, квартали. И въпреки че разрастването на гетата става все по-видимо, а присъствието в тях на множество деца, оставени извън рамките на съвременните цивилизационни стандарти, вече е натрапчиво, националната статистика отказва да се занимава с "етномотивирани" изследвания[3], позовавайки се на Конституцията, макар в нея да няма подобна забрана. За да се ориентират в хода на етнодемографските процеси анализаторите са принудени да изчакват в неведение цяло десетилетие – от преброяване до преброяване, или пък да ползват (при несигурен достъп) несъвсем отворените проучвания, провеждани от неправителствените организации.

Прикриването на нарушаването на етнодемографското равновесие и на продължаващото бързо нарастване на ромската общност предотвратява както изработването на съответни адекватни прогнози и сценарии за развитието на това население, така и напасването на политиките по интегрирането му. Колкото до социално-икономическите и политически отражения на тази промяна, илюстрация за тях са засилващото се междуетническо напрежение и припламващите тук таме конфликти. В момента, оценките за числеността на ромите у нас варират от 300 хиляди (според преброяването на населението от 2011) до милион и 300 хиляди (неособено добре обоснована оценка на гласовита група „алармисти”, чиито изявления за демографската ситуация и тенденциите в тази сфера будят скептицизъм дори сред непосветените в темата журналисти), което е показателно за разминаването на очакванията за мястото и ролята на ромите в българската действителност.

Разнобоят в прогнозите

Дългосрочното влияние на социално-икономическите трансформации върху състоянието на населението и перспективите за неговото развитие, което трябва да бъде отразено в съответни реалистични прогнози, също се оказва поле за надлъгване между статистиците и ангажираната общественост. Така, прогнозите от социалистическия период се характеризират с надценяване на възможностите за растеж на българското население в условията на проетатистките преобразувания и вероятно са изготвяни с казионната нагласа за представяне на едно сравнително светло бъдеще, за чиято недостоверност отговорността е, най-малкото, отложена. Само че действителността се оказва далеч по-сурова и разочароваща. Бързият спад в растежа на населението не позволява то да достигне до планираните десет милиона, а след "голямата екскурзия" дори деветте милиона остават само пожелание.

Катастрофалното намаляване на демографската виталност след 1990 принуждава българските статистици да бъдат предпазливи в изказването на оптимистични прогнози. Те обаче се въздържат да дават и прекалено песимистични прогнози, независимо че демографските тенденции са именно такива. Прогнозирането е впрегнато да служи на пропагандните, а не на прагматичните цели на управлението. Затова пък наблюдателите извън страната не страдат от подобни скрупули и ограничения и техните предвиждания напълно съответстват на действителните тенденции. Според авторитетните външни прогнози, изготвени в началото на новото столетие, към средата му българското население ще намалее до около 4.5 - 5 милиона души (при най-реалистичния вариант на развитие), докато българските оценки са за около един милион в повече[4].

Недостоверните предвиждания на НСИ за развитието на населението се използват и в дългосрочните актюерски изчисления на Националния осигурителен институт (НОИ) за състоянието на фондовете на държавното обществено осигуряване през следващите десетилетия. Тези подвеждащи пресмятания могат сериозно да застрашат стабилността на пенсионната система, която и без това е в колапс и е с огромен дефицит. Така например, в доклада си, представен на научната конференция “Стареенето на населението – реалности и тенденции, политики и практики”, проведена на 31 май 2006 от Центъра за изследване на населението при БАН[5] и НОИ, главният актюер на осигурителния институт Христина Митрева изложи перспективните виждания на своя екип за недостатъчната обезпеченост на пенсионната система от собствени постъпления[6]. Дефицитът в баланса на фондовете на държавното обществено осигуряване се колебае от около 14.5,%, за 2007, до към 3.5%, през 2030, и около 8%, през 2050. Според приложената прогноза, населението на България през 2050 ще наброява 5 845 928 души. Ако тази прогноза обаче е неточна и числеността на жителите се окаже по-малка и, съответно, с по-малък дял лица в трудоспособна и по-голям в пенсионна възраст, дефицитът в пенсионната система би се оказал значително по-висок.

Две години по-късно ЦИН при БАН проведе ежегодната си научна конференция, този път на тема „Демографските процеси и работната сила” (27-28 май 2008). На нея бяха докладвани резултатите от прогнозата за населението на България, изготвена от НСИ по методология, изработена от работна група на Евростат. Според нея, към края на 2010 у нас ще живеят 7 476 430 души, през 2050 ще има 5 543 734 души, а през 2060 – 5 137 800 души[7]. Макар тези проекции да са по-реалистични от предходните, те набързо бяха опровергани при преброяването на населението от началото на 2011, когато се оказа, че у нас има 7 364 570 жители, т.е. с почти 180 хиляди по-малко още в непосредствена близост до изходната точка на прогнозата.

Общата идея за прикриването на неблагоприятния уклон в развитието на различните демографски параметри е замаскирането на пораженията от провежданите криминално-асоциални трансформации, чиято цел е икономическите и властови ефективи да бъдат съсредоточени в тясна прослойка на обществото. Подмяната на основната цел на политическите преобразования - формирането на представителна демокрация, с фактическото запазване на интригантско-полицейския характер и структура на управленския организъм и властовите механизми, се извършва чрез негласното дистанциране на част от бившата котерийна върхушка от общонародния характер на републиканското управление и от широката обществена основа на държавната партия, като новите партийни формирования постепенно се свиват до ядра, представляващи бизнес интереси, и гравитиращата около тях "клиентела". Те групират около себе си безотговорни, неподлежащи на ефективен институционален контрол, криминализирани формирования. Меркантилната ориентация и прояви на тези аморфни коалиции предполага лишаване на останалите български граждани от икономическа независимост и политическа инициатива посредством политически и икономически натиск и манипулации, но и с всяческо ограничаване на  възможностите за тяхното развитие. Извършеният мащабен грабеж засяга не само държавната, общинска и обществена, но и частната собственост – парични активи (особено спестяванията на българите, откраднати чрез преливането им към финансови центрове с проинфлационни техники на паричен оборот), имоти и предприемачески начинания.

В хаоса на "прехода" множество обикновени граждани на разтерзаната българска държава губят не само посоката на живота си, но и самия него. Нарастването на смъртността, на самоубийствата, на заболеваемостта и инвалидизирането, на броя на хората неспособни да издържат себе си и семействата си, поради което се ограничават или се отказват от собствено потомство или пък заминават дългосрочно в чужбина, пауперизирането и лумпенизирането на широки слоеве от средната класа в продължение на повече от едно десетилетие придобива в крайна сметка характера на геноцид. Прикриването на геноцидните практики се осъществява чрез контрол над националната статистика, медиите, научните центрове и организациите за социални проучвания, както и върху реакцията на едва прохождащото гражданско общество[8].

Късно осъзнатата необходимост от националноотговорно поведение

През 2004 един от неколцината социолози, които открито споделят убеждението, че "преходът" се е изродил в геноцид срещу българския народ – проф. Михаил Мирчев[9], дава пресконференция, посветена на демографския срив и бързото дебалансиране на етнодемографските съотношения. Дали защото общественото мнение вече е подготвено от натрупването на тревожни факти, или поради намеса от по-високи йерархични нива,  но изнесените от него данни провокират бурна реакция на отричане или съпричастност сред управленските и научните среди.

Под натиска на общественото безпокойство, тогавашният премиер Симеон Сакскобурготски се ангажира с активизиране работата на правителството и държавната администрация в тази насока. В края на 2004 се формира Национален съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет, който заменя съществувалия от 1997 до 2004 Национален съвет по етническите и демографските въпроси. Новият съвет е консултативен и координиращ орган, подпомагащ българското правителство при формирането и провеждането на държавната политика в областта на етническите взаимоотношения и демографската проблематика. Същевременно, към Администрацията на Министерския съвет се създава Дирекция по етническите и демографските въпроси, която да подпомага правителството при формиране и провеждане на държавната политика за интеграция на етническите малцинства и да осигурява организационно и технически работата на Националния съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси. В Министерството на труда и социалната политика пък се структурира дирекция, отговаряща за демографската политика.

На 15 февруари 2005, на заседание на Консултативния съвет за национална сигурност към Президента на България се обсъжда проект за Стратегия за национална сигурност на Република България. В нея са застъпени и въпросите за демографското състояние и перспективи на нацията[10], които се оказват особено съществени не само за националната сигурност, но и за националното оцеляване въобще.

В средата на 2005 е съставен нов кабинет на тройната коалиция между БСП, НДСВ и ДПС, който се самоопределя като "правителство на европейската интеграция, икономическия растеж и социалната отговорност". В програмата му са заложени и ангажименти в областта на демографското развитие на България. Най- важният от тях е приемането на дългосрочна програма - Национална стратегия за демографското развитие на България в периода 2006-2020.

Междувременно, демографи, социолози и икономисти от БАН, НСИ и други научни звена, както и експерти от неправителствени организации, подготвят проект за демографска стратегия. Той е подложен на обсъждане и допълване от междуведомствена работна група, като постепенно чиновниците изземват от научните работници дейността по окончателното оформяне на правителствения документ, възприеман като управленска стратегия за развитието на населението на България през периода 2006-2020. Според директора на Центъра за изследване населението Татяна Коцева, реализираната в крайна сметка демографска стратегия представлява вариант, “сериозно модифициран” от държавните чиновници, които доработват проекта на учените[11].

На 9 януари 2006 президентът Георги Първанов отново свиква Консултативния съвет за национална сигурност за обсъждане на разработената демографска стратегия преди финализирането на работата по нея. Препоръчва се тя да се изготви ускорено. Националната стратегия за демографското развитие на България 2006-2020 е приета от Министерския съвет на 22 август 2006. Приет е и план за изпълнението й през 2006, с което започва нейната практическа реализация. Отразен в най-общ план, замисълът на стратегията е да се съчетаят комплексният подход на многостранно обхващане и противодействие на основните прояви на неблагоприятното демографско развитие и приоритетното насочване на мерките по целевите направления на най-ефективно въздействие. Само че в стратегическия документ мероприятията по изпълнение на поставените задачи и цели са по-скоро пожелание, отколкото реално обмислени стъпки. Колкото до необходимото макроструктурно оздравяване на ситуацията в страната, то почти не е застъпено.

Очевидно, това са възможностите на българската администрация, такива са нейните тромави бюрократични подходи за формулиране на политики. Изготвянето на внушителен по размер и усилия по съставянето му документ, който е слабо функционален и неособено актуален, не само отнема инерцията на първоначалната загриженост и ангажираност по демографската проблематика на широката общественост и политическите структури, но и поражда, само след няколко години, необходимостта от актуализирането му (пак с подобен резултат). Изработването на стратегически документи, което е силно застъпено в управленския процес у нас, е показателно за неособено високото експертно равнище на администрацията и за неспособността на централните ведомства да водят координирани последователни политики от интердисциплинарен характер[12]. Научната разработка на стратегическа визия за състоянието на населението у нас и възможните насоки за интервенция с цел овладяване на неблагоприятните тенденции, е достатъчна за да се стартира интеграционен процес на многостранно противодействие от страна на българската управленска мрежа срещу демографския упадък. Важното е изработените впоследствие, въз основа на изводите от нея, политики да са адекватни. Останалото е ход на държавната администрация на празни обороти и "изпускане на пара през свирката".

Необходимостта от имиграционна политика

Междувременно, постепенното възстановяване на стопанската активност след извършването на приватизацията и либерализирането на икономическия режим води до нарастване на заетостта и на пазара на труда възниква недостиг от работен ресурс. Работодателите, особено в най-бързо развилите се отрасли – туризмът и строителството, все по-често отправят призиви към правителството да осигури работна ръка отвън[13]. Оформя се становище, че е необходимо да се формулира политика за имиграционен прием, чрез която поне отчасти да се компенсира загубата на население от засилената емиграция.

Министерството на труда и социалната политика, в което е структурирана дирекция, профилирана в миграционната сфера, се заема да подготви стратегия за урегулиране, в приемлива насока, на отрицателния миграционен баланс и за интеграция на имиграционните общности у нас, чиято численост, според очакванията, значително ще нарасне. На 5 юни 2008 Министерският съвет приема Национална стратегия на Република България по миграция и интеграция (2008-2015)[14], но вече пет години след влизането и в сила не се забелязва особено голям имиграционен интерес на чужденци към страната ни, като изключим напиращите по югоизточната граница бежанци от гражданската война в Сирия. Дори българските "гастарбайтери", които в началото на световната финансова криза се завърнаха в България, в повечето случаи после си заминаха отново, тъй като мнозиството от тях заемат непрестижни и нископлатени работни места, които обаче са много по-доходни от аналогичните в България. Световната икономическа криза, срутването на българската фондова борса, оттеглянето на чуждите инвеститори от рисковата и непредвидима стопанска среда у нас, рязкото свиване на жилищното строителство, продължаващото повишаване на междуфирмената задлъжнялост и т.н. намалиха стопанската активност и покачиха рязко безработицата. България продължава да е донор на работоспособно население и не успява да използва единствения реалистичен начин, чрез който енергично може да се противопостави на демографския срив – привличане на население от чужбина.

Основна стъпка в миграционната политика е подготовката за въвеждане на облекчен режим за достъп и пребиваване в България на “външните българи” посредством издаването на т. нар. “зелена карта”. Това административно облекчение би им позволило, без да придобиват българско гражданство, да живеят, работят и се занимават с предприемачество у нас. Този режим обаче така и не бе въведен. Традиционните български общности зад граница остават откъснати от своето отечество и това до голяма степен препятства трайното преселване в България на отделни лица от тях или дори на многочленни семейства.

Министърът без портфейл Божидар Димитров, който завеждаше сектора на външните българи само година и половина, разчиташе, че раздавайки българско гражданство ще привлече българи от общностите в Македония, Молдова и Украйна, които да се заселят трайно в България. Само че срещу издадените десетки хиляди актове за българско гражданство през последните години стоят едва няколкостотин реално преселили се у нас сънародници. При липсата на грижа за условията на тяхното заселване и интегриране, ниския жизнен стандарт и несигурността, не може да се очаква българите от чужбина масово да се стекат в своето отечество, само за да се убедят, че посткомунистическят разпад и тук е повсеместен. Горчивата истина е, че властите само имитират загриженост за демографското оздравяване на българската нация и манкират задълженията си по опазване на националната и социална стабилност. Олигархията и нейната корумпирана клиентела се интересуват единствено от запазване на собствените придобивки, предимства и възможности за обогатяване и повече власт.

Вялото противопоставяне на дискриминацията и етническото неравенство

От 1990 насам официално прокламираната цел за изграждане на гражданска държава се използва за разколебаване на националната същност на Република България, като пролибералните сили натрапчиво се възползват от международното отхвърляне и порицание на асимилационните практики на живковистката диктатура. Стремителното понижаване на реалния (а не официозно демонстрирания) дял на българите, свързани с християнската традиция и деноминации, в населението на страната също способства за ерозирането на българщината у нас. С това още повече се засилват противобългарските тежнения и проекти. Също както опитите за постигане на етническа хомогенност на държавата увреждат нейния обществен организъм и способстват за упадъка й, така и прекаленото етническо и конфесионално разнообразие и паритет предизвикват деструктивни процеси на противопоставяне и разпад. Оспорването на българската национална същност на Република България означава не само да се генерират условия за нейното дестабилизиране, но и да се провокира опасен дисбаланс на държавно-политическата конструкция в Югоизточна Европа.

Изглежда поддържането на етническо напрежение у нас е част от тази необявена стратегия на несигурност и оспорване легитимността и жизнеспособността на българската държава. Неспособността да бъде установен правов режим, при който гражданите са равноправни и имат равни възможности за достоен и пълноценен живот, ерозира усилията за осъществяване на пролиберална демократична реформа. В тази ситуация олигархичното управление отменя всеобщите национални отговорности и задължения, в резултат от което мнозинството от населението остава без собствена същинска национална идентичност и активност, т.е превръща се в зависимо. Неслучайно в епохата на преодоляване на всеобхватната тоталитарна зависимост, в редица посткомунистически държави (включително в България) ставаме свидетели на опити за замяната и с нови форми на квазифеодална зависимост и дори модерно заробване.

Въпреки международния натиск, вътрешният стремеж да се формира обществена среда на недискриминация и равноправие не изглежда особено силен. Все пак, придвижването към европейските структури и към евроатлантическата общност, като цяло, поставя пред българската администрация задачата да се изработи законова база, гарантираща (поне нормативно) равнопоставеност и защита от дискриминация. Само че практикуването на законността у нас е твърде условно и относително. В съответствие с възприетите задължения по Рамковата конвенция за закрила на националните малцинства е изработен Закон за защита от дискриминация, който е приет през септември 2003 и влиза в сила от 1 януари 2004. В съответствие с неговите разпоредби се създава Комисия за защита от дискриминация със статут на първостепенен разпоредител с бюджетни средства. Тя трябва да предпазва обществото от прояви на дискриминация по изброените в закона признаци, като се провежда превенция и противодействие на различните форми на пряка и непряка дискриминация. Но, за да се случи това, обществеността и гражданите не само трябва да са достатъчно грамотни по тези въпроси, а и активно да се противопоставят на проявите на дискриминация, да споделят идеите за толерантност към различните и да ги осъществяват в отношенията помежду си. В България все още сме твърде изостанали в това отношение.

При управлението на НДСВ и на Тройната коалиция нормативната база в областта на недискриминацията е съществено допълнена в процеса на транспониране на законодателството на ЕС, подготвени са стратегически документи за интеграция на общностите в неравностойно положение в областите на здравеопазването, образованието, заетостта, социалното дело и т.н. и са предприети множество инициативи за преодоляване на социалните и културни бариери, с цел да се спре разширяването на пропастта около гетоизираните квартали и западащите селища, изолирани от ритъма на промените в останалата част на страната[15].

За да се формира успешно обществен климат на равнопоставеност обаче, е необходимо държавната администрация да предприеме необходимите дисциплиниращи стъпки за интегриране на пауперизираните общности, които трудно могат да бъдат приравнени към останалите граждани, в рамките на гражданското общество, както поради безнадеждно бедственото им положение, така и заради липсата на воля за модернизиране и инициативност за включване в нормалната трудова активност. Станали зависими преди повече от едно десетилетие от държавните социални помощи, повечето бедни семейства се стараят да поддържат несъстоятелността си, която им осигурява, макар и малка, издръжка без да се налага да полагат усилия за приспособяване към свободния капиталистически пазар на труда, характеризиращ се с високо ниво на безработица и конкурентно съперничество. Недоволството на останалата част от гражданството срещу тази съмнителна “привилегия” принуждава правителството на Сергей Станишев да ограничи до 18 месеца срока за предоставяне на социални помощи за бедност.

На второто заседание от работата на споменатия по-горе Консултативен съвет за национална сигурност, проведен през януари 2006, са изслушани докладите на министрите Емел Етем, Емилия Масларова, Даниел Вълчев и Радослав Гайдарски. В тях е застъпена новата теза за поощряване на доброто, т.е. отговорното родителство и въвеждане на система от мерки за предотвратяване безотговорното отношение към децата. Идеята за тази политика е почерпена от опита на държави преминали през затрудненията, породени от традиционното придържане на техните общества към многодетност, несъвместима с изискванията на модернизацията. В Япония например, още от 1952 се изпълнява национална програма за планиране на семейството, която цели намаляване броя на децата в него, под формата на модел за “отговорно родителство”[16]. През следващите десетилетия подобни политики за намаляване броя на децата в семейството, позволяващи да се подобрят грижите, възпитанието и обучението им, се прилагат и в други държави, като особено драматични и оспорвани са те в най-многолюдните държави – Индия и Китай.

През следващите години започва стриктно да се изпълнява изискването да се предоставят месечни помощи за деца до 20-годишна възраст[17], само ако ученикът посещава редовно учебните занимания. Въведено е предоставяне на помощи под формата на социални инвестиции, когато родителите не полагат грижи за децата си или паричните помощи не се използват по предназначение.

Постепенно част от ромските семейства започват да се ориентират към дву- и тридетен семеен модел като се стремят между раждането на децата да има по-голям времеви интервал, за да могат да полагат по-добри грижи за тях и да им осигурят добро възпитание и образование. Други обаче продължават да не прилагат семейно планиране и да отбиват децата си от училище щом те навлязат в юношеска възраст. Онези от тях, които остават откъснати от образователните институции и не притежават основните умения, необходими за съвременния начин на живот, се дистанцират от останалата част от обществото и изграждат затворена, консервативна и в много отношения асоциална общност, която започва да ограничава и притеснява всички свои членове, за които е твърде трудно да се измъкнат от лумпенизираната си среда.

Мнозинството от тези роми не владеят в задоволителна степен български език. В началото на настоящото столетие само около 1/6 от ромските деца посещават предучилищно детско заведение[18]. Повечето от останалите не са ангажирани в редовни и целенасочени занимания за изучаване на български език, макар за някои от тях той да е роден. Този дефицит съществено затруднява по-нататъшното им образоване. И доколкото обучението им в основното и средното ниво на образователната система е формално, те не се приучват на дисциплина, целеустременост, съвременни социални умения и пр. Да не говорим, че в новите условия патриотичното възпитание и образование са почти повсеместно изоставени, или в значителна степен игнорирани.

В периода на "прехода" повечето ромски общности трайно се отдалечават от принадлежността си към българската национална общност и се групират в автосегрегиращи се обществени анклави. Така, според непредставителен социологически сондаж на агенция АССА-М, ако през 1995 40 % от ромите не са се чувствали “българи по самоопределяне”, през 2009 те вече са 65%. За съжаление, не само при тях съществува подобна тенденция – при българите мюсюлмани този дял на индиферентни към българската национална принадлежност лица нараства за 14 години от 15% на 30%[19]. И това е само видимата част от негативния процес на упадък на държавотворната народност и на единството на националната общност, от подготовката за подмяната на унитарния характер на държавата на българите с повсеместна автономизация (молекуляризация) на обществото чрез налагане на краен вариант на гражданската държава, управлявана от плутократични интереси. Всъщност, подмолните течения дори не могат да бъдат доловени и обхванати, което поражда закономерния въпрос, дали наблюдаваното национално разложение не е поредния политико-социален експеримент, провеждан на българска територия и сред българската общност?

* Авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет, това е поредната му статия по темата

Бележки:

[1] Тяхното прогонване е не само продължение на политиката на преследване на другомислието, но и въобще на подтискане в тоталитарната държава на мислещите личности, кондензирана в прословутата често употребявана на различни властови равнища фраза “Ти май много мислиш, а?”, станала едно от олицетворенията на тъпотата и простотията на системата. Намаляването на разнообразието на личностни типажи, както и възрастовото дисбалаонсиране при отливането на младежите извън страната, препятства естественото функциониране на обществото, нуждаещо се от непрекъсната промяна и обновление. Рязкото свилият се и непрестанно пресиран български социум придобива характеристиките на общество, претърпяло крушителен катаклизъм, след който продължаването на упадъка е по-възможният изход поради недостиг  на възстановителна, възродителна  потенция.

[2] Битува и обратното мнение, че с финансовите си измерения  “миграцията носи повече ползи, отколкото загуби за държавата” – Виж: Цанова, Стела. Сравнителен многомерен анализ за определяне на мястото на българия според ползите и негативите от емиграцията – статистика, бр. 1-2/2010, с. 80. Според същия автор емигриралите от България са предимно с основно образование (през 1990 г. това в голяма степен може да се отдаде на емигриращите български турци – б. а.), а емигрантите с висше образование са едва 1/10 от тях. – Пак там, с. 71.

[3] През 2007 г. в изпълнение на функциите си на експерт по демографските въпроси в Дирекция етнически и демографски въпроси на Администрация на Министерски съвет предложих на междуведомствената работна група по изработване на система от индикатори за проследяване на изпълнението и ефектите от новоизработената демографска стратегия идеята за провеждане на статистическо проучване на семействата на новородените деца (включващо етническото самоопределение на родителите, разбира се, при пълно спазване на принципа за доброволност), ала тя бе отхвърлена с упоменатите по-горе аргументи. Такова проучване би играло роля на ежегодно междинно преброяване на населението по отношение на семействата на новородените и би предоставило ценна информация за протичащите демографски процеси.

[4] Според вероятно най-песимистичната домашна прогноза от края на отминалото хилядолетие, населението на България през 2050 г. ще възлиза на 5 242 761 души. – Данков, Кирил. Прогноза за населеинието на България през 1997-2050 година. – Статистика, бр. 2/1999, с. 41.

[5] През 2002 г. Институтът по демография е преобразуван в Център за изследване на населението.

[6] Митрева, Христина. Демографските перспективи на населението в България за периода 2004-2050 г. и социалният статус на възрастните хора през призмата на пенсионната система. – В: Стареенето на населението – реалности и последици, политики и практики. София, 2006, с. 40-53. В публикувания вариант на доклада отсъстват данните, които са обект на анализ тук, но присъстват в отпечатания вариант раздаден на участниците в конференцията.

[7] Гавазки, Ивайло. Прогнозиране на възпроизводството на населението в България до 2060 година. – В:  Демографските процеси и работната сила в България, София, 2008, с. 245. Друга прогноза на НСИ, изготвена по същото време, предполага че в средата на настоящото столетие ще бъдем  5 893 632 души

[8] Въпреки това българите осъзнават, че над тях се извършва геноцид и започват да се самоорганизират за отпор като в условия на нелегална съпротива. Самият аз станах свидетел как анонимна група разпространява позиви с констатации за извършвания геноцид.

[9] Собственик на Агенция за социални проучвания и анализи АССА-М. 

[10] За наличието на демографска криза се споменава още в Концепцията за националната сигурност на Република България от 1998 г.

[11] Коцева, Татяна, Демографията между социалната научност и политическите употреби. Социологически проблеми, кн. 1-2/2006, с. 155.

[12] Извън практиките на корупционно облагодетелстване.

[13] Предприемачите все още не могат да осъзнаят, че вече не демографското развитие трябва да се насочва към стратегическо подпомагане на стопанската сфера, а икономическото развитие трябва да се ориентира към най-важната национална задача – запазване на популационната жизненост на българската народност, поддържане на демографското равновесие на българската нация, съхраняване на многобразния български генофонд.

[14] Подробно изложение за съдържанието на специализираните в демографската сфера стратегичесски разработки може да намерите в предходни публикации на автора в сп. “Геополитика & Геостратегия”.

[15] Тази изолация,  съчетана с разнопосочното демографско развитие на етническите общности, възпрепятства по-нататъшното осъществяване на национална интеграция. – Виж: Тилкиджиев, Николай. Етностратификацията като бариера за демократичната национална консолидация. – Списание на БАН, кн. 6, 2004, с 32-36.

[16] Бойко, Виктор. Социалнопсихологически аспекти на демографската пропаганда. Население, кн. 3/1985, с. 76.

[17] Във връзка с промените в системата на средното образование голяма част от учениците преминават през 12-годишно обучение, което налага възрастта за предоставяне на месечни помощи за деца (учащи се) да се повиши от 18 на 20 години.

[18] Томова, Илона. Ролята на етничността при завръщането на символното, политическото и икономическото господство на мъжете в посткомунистическия период – Социологически проблеми, кн. 1-2, с 206. Не случайно в момента се провежда ожесточена дискусия за необходимостта децата да посещават предучилищно обучение от по-ранна възраст, доколкото значителна част от останалите деца не се нуждаят от задължителна продължителна предучилищна подготовка.

[19] Мирчев, Михаил. Социална динамика и цивилизационно разслояване. София, 2009, диаграма на с. 453.

{backbutton}

България

В. Перев, Промяната в българската политика към Скопие: конюнктурна или стратегическа?

А. Иванов, Късното осъзнаване на демографската заплаха пред България

Светът

С. Хайтов, Светът през 2013, според Stratfor

П. Георгиев, Климатичните промени като генератор на миграционни процеси

С. Стоянова, Маронитите и ливанският конфесионален модел

С. Каменаров, Призракът на Сахелистан: геополитическите измерения на малийската операция

Фокус: Русия в контекста на Евразия

С. Лавров, Променящият се свят и външнополитическите приоритети на Русия

Е. Слатинска-Ованезова, Еволюцията на отношенията между Русия и НАТО

А. Бовдунов, Руският проект за Източна Европа

Ю. Баранчик, Залезът на лимитрофите и възходът на Евразия

В. Мунтян, Интеграцията и сигурността на Украйна

С. Фланагън, Триъгълникът Турция-Русия-Иран и динамиката на евразийската мощ

Фокус: Геополитиката на китайския възход

Ч. Дeцюай, Исторически и съвременни геополитически предизвикателства пред Китай

М. Мамонов, Възможната война между Китай и САЩ

Ф. Уйлям Енгдал, Китайската военна заплаха – мит или реалност?

И. Флорова, Експанзията на Китай в постсъветското пространство

К. Пензов, Проблемите пред новата световна суперсила

Ч. Юнян, Краят на китайското икономическо чудо

Геостратегия

Пол Брекън, Втората ядрена епоха

Портрет

И. Гогев, Любен Божков - геополитикът на българските железници

Книги

Б. Банчев, Балканите: геополитическата оценка на дипломата

Н. Димов, Предизвикателната демографска панорама на Европа

Интервю

Дейвид Голдман за новите предизвикателства пред Америка

В началото на всяка година частната американска информационно-аналитична агенция Stratfor публикува прогнозата си за основните тенденции в света през следващите дванайсет месеца. Така, в прогнозата си от началото на 2012, експертите на агенцията посочиха, че съвременният свят преживява поредната циклична трансформация, която се случва примерно на всеки двайсет години. Според тях, сегашният двайсетгодишен цикъл е започнал през 2008-2009, когато глобалната финансова криза удари с цялато си сила Европейския съюз и започна да ерозира експортно-ориентираната китайска икономика.

На свой ред, Близкият Изток започна да се отдръпва от модела на развитие, наложил се там след края на Втората световна война: налице са опити за възраждането на Иран, нарастване влиянието на радикалните ислямисти в региона и спад на влиянието и мощта на старите автократични арабски режими.

Промяната на поколенията ще изисква известно време за да утвърди окончателно новото състояние на нещата. Засега сме свидетели на своеобразен период на отрицание, в който всички сили на стария световен ред се опитва да запазят статуквото. През 2013 това състояние на отрицание ще продължи да съществува в много области. В същото време, светът вече четири години преживява процес на циклично разчупване на старите структури и промените стават все по-осезаеми и е все по-трудно да бъдат отричани.

Благодарение на приетите набързо мерки, Европа все още съумява да съхрани единството си, но тези мерки всъщност само прикриват дълбоките структурни пукнатини в доскоро стабилната конструкция на ЕС. Нарастването на безработицата и социалното недоволство, понижаването на конкурентоспособността и фундаменталните противоречия между интеграционните процеси и националните суверенитети да държавите-членки, след приетите мерки за икономии, ще станат още по-резки, дори ако еврозоната и ЕС успеят да оцелеят през 2013.

Днес Китай вече отрича, че се сблъсква със сериозни трудности и отчаяно опитва да се справи с драматичните последици от спада в износа, както и да съхрани устойчивото си развитие във вътрешнополитически план. В същото време, експертите на Stratfor посочват, че времето e малко и Пекин би трябвало да е по-активен в решаването на икономическите проблеми и нарастващото социално напрежение, застрашаващи позициите на управляващата Компартия. Властите все още имат достатъчно лостове за влияние върху ситуацията и през 2013, но нарастващата загриженост на САЩ за проблемите в региона, вътрешната нестабилност и проблемите с най-близките съседи изискват по-голямо внимание.

В същото време, изтичането на инвестиции от Китай създава невиждани перспективи за редица държави от Югоизточна Азия, Източна Африка и Латинска Америка, независимо от това, дали самите те ги осъзнават.

Развиващите се икономики от "посткитайския свят" се нуждаят от време за да реализират потенциала си, но именно през 2013 ще стане ясно, кои държави ще запълнят вакуума, възникнал след свиването на китайската икономика. Промените, които ни очакват през настоящата година, по самата си природа, ще бъдат насилствени, особено в Близкия Изток. Ислямистите могат да внесат нов импулс в региона, но преди това ще им се наложи да се сражават дълго и упорито с местните правителства, опитващи се да запазят досегашния модел. Безредиците в Сирия и Ливан ще доведат до кратковременно забавяне на регионалния възход на Иран, но няма да му попречат да се превърне в основния играч в Леванта, тъй като основен въпрос за Техеран ще стане защитата на иранските интереси в Ирак.

САЩ също не са застраховани от промените. В смутното време на смяната на епохите Вашингтон ще трябва да преосмисли ролята си в глобалната политика на баланса, като занапред САЩ ще бъдат принудени все повече да разчитат на съюзниците си по света и да поощряват стратегическата конкуренция в световните макрорегиони, опитвайки се по този начин да съхранят влиянието си.

Правилата на играта в света се променят и през 2013 ще се убедим, че никакво отрицаните не може да спре и отмени добиващите все по-реални очертания промени.

Кризата на европейския проект

Както е известно, през миналата 2012 ЕС предприе множество мерки за смекчаване финансовите последици на задълбочаващата се криза. Сред тях бе създаването на Европейски стабилизационен механизъм - постоянно действащ фонд за финансово подпомагане на нуждаещите се членки на Съюза. Друга, не по-малко важна мярка, беше предоставянето на допълнителни пълномощия на Европейската централна банка, позволяващи и да се намесва на облигационните пазари с цел подпомагане на кризисните държави. Тези мерки, които помогнаха на еврозоната да се удържи на повърхността през 2012, ще действат и през 2013, затова е много вероятно еврозоната да оцелее и тази година. Те обаче не решават три фундаментални проблеми на европейската криза.

На първо място, европейската криза е преди всичко криза на конкурентоспособността. Икономиките на южните държави от еврозоната, които имаха високи кредитни рейтинги преди кризата, днес не са нито конкурентоспособни, нито развиващи се. Те силно изостават от икономиките на Северна Европа и производствените клъстери, възникнали през последното десетилетие в Азия. Ако преди периферните европейски икономики можеха да се възползват от парично-кредитните механизми за да подобрят конкурентоспособността си, след въвеждането на общата валута тази опция стана невъзможна. Нещо повече, в резултат от това, единствено възможният изход за тези икономики се оказаха бюджетно-данъчните механизми на икономиите, които през последните няколко години се изразяват в болезнени съкращения на заплатите и социалните помощи.

На второ място, кризата има и ярко изразена политическа характеристика. ЕС не е федерация, а сбор от национални държави, обединени от различни международни договори. А това означава, че вземането на решенията в ЕС представлява процес на балансиране между европейската интеграция и националния суверенитет. Всички политически решения за борба с кризата, които се вземат в Брюксел, се базират на прехвърлянето на суверенитет към наднационалните институции, както в случая с оказването на финансова помощ за държавите, изпаднали в критична ситуация, така и при налагането на финансов контрол върху националните бюджети от страна на общоевропейските структури. Чрез своя наднационален характер, тези решения водят до появата на търкания между държавите, стремящи се най-вече да защитят собствените си национални интереси, както и до вътрешни конфликти в самите страни-членки (в средите на управляващите или сред населението).

На трето място, европейската криза застрашава обществената стабилност в някои държави, особено по периферията на еврозоната. Осъществяваните по искане на Брюксел мерки за икономия съдействят за нарастване на общественото недоволство, застрашаващо властта на традиционните политически партии и укрепващо позициите на радикалните леви и десни формации.

Всички тези три посочени по-горе проблеми, свързани с европейската криза, които силно се задълбочиха през 2012, ще продължат да влияят върху ситуацията и през 2013.

Кризата ще достигне и ядрото на еврозоната

Прем 2012 икономиките в северната част на еврозоната (Германия, Франция, Холандия, Австрия и Финландия) бяха засегнати по-слабо от кризата, отколкото южните им съседи. Те имаха сравнително ниско ниво на безработица, а някои дори демонстрираха, макар и малък, но някакъв растеж. Тоест, кризата се развиваше най-вече в периферията на еврозоната. През 2013 обаче, двете най-големи икономики от еврозоната (Германия и Франция) ще демонстрират минимален ръст или дори стагнация, което ще се отрази изключително негативно върху цяла Европа.

Париж ще опита да се бори с кризата чрез стартирането на структурни реформи, за да се повиши конкурентоспособността на френската икономика и да се стимулира икономическата активност. Тези мерки, сред които е и реформирането на трудовия пазар, няма да зарадват френските профсъюзи. Синдикалното недоволство и общото забавяне на икономиката ще доведат, през 2013, до най-големите от началото на кризата масови протести.

Икономическият застой в Германия едва ли ще доведе до радикални промени във вътрешната политика, отчитайки, че забавянето ще бъде постепенно, а нивото на безработицата ще расте бавно и със сравнително ниски темпове. Освен това, парламентарните избори, през септември или октомври 2013, съществено ще забавят и процеса на вземане на решенията в Германия, т.е. до изборите няма да има никакви фундаментални промени и в германската външна политика.

Изборите в Германия ще забавят и вземането на решения на общоевропейско ниво. Най-вероятно, лидерите на ЕС ще опитат да дискутират само няколко институционални реформи, включително преразглеждане на съюзните договори и пускането на евробондове, но през 2013 едва ли можем да очакваме съществени промени в ЕС. Все пак, съществува вероятност, че през настоящата година ще бъдат постигнати договорености по няколко важни въпроси, като техническите аспекти на банковия съюз и реформирането на бюджета на ЕС.

В същото време, икономическият спад в Северна Европа ще доведе до това, че държавите от този субрегион на еврозоната ще станат още по-малко склонни да оказват финансова подкрепа на държавите от европейската периферия. По-вероятно е все пак, такава помощ да бъде оказана.

Влошаването на икономическите условия в периферните държави от еврозоната

През 2013 кризата ще продължи да ерозира икономиките от периферията на еврозоната. Гърция, Испания, Португалия и Италия ще преживеят поредния икономически спад и нарастване на безработицата. Във всички тези страни ще нарастват социалните протести и ще станем свидетели на множество масови демонстрации и стачки.

Набиващият се на очи все по-дълбок разрив между жизнените равнища на управляващите елити и населението на държавите от европейската периферия ще бъде от ключово значение през 2013: има реална заплаха някои правителства да бъдат свалени (както вече се случи в България). Но, дори ако на власт дойдат опозиционни партии, те ще сблъскат със същите проблеми, които предшествениците им не са могли да решат. С други думи, смяната на политиците не води автоматично до смяна на политиката. През 2013 повечето от тези страни, при всички случаи, ще бъдат принудени да прилагат сурови мерки за икономии, но можем да очакваме и по-голяма сговорчивост и склонност към компромиси от страна на кредиторите им. Изправени пред заплахата от ескалация на кризата, европейските институции ще бъдат готови на остъпки.

Макар че радикалните и антисистемни партии стават все по-влиятелни в политическите дебати, те все още не са достатъчно силни за да дойдат на власт в която и да било страна от еврозоната. На всички последни избори популярността на традиционните партии непрекъснато пада, но старите елити ще се удържат на власт и през 2013.

Обществено-политическата нестабилност ще продължи да е особено остра в Гърция, но страната ще съумее да остане в еврозоната и през тази година: гръцкото правителство ще продължи да получава финансова подкрепа от ЕС и това ще спаси страната. Освен това, много е вероятно Атина да постигне отстъпки от Брюксел, включително преразглеждане или смекчаване на икономическите изисквания, при нужда. През 2013 Испания също ще се нуждае от финансовата подкрепа на ЕС. Експертите на Stratfor прогнозират, че Мадрид ще постигне компромис с кредиторите си, тъй като Брюксел е заинтересован от сдържането на последиците от испанската икономическа криза и предотвратяване на разпространението и в другите държави от еврозоната.

Единствената държава от периферията на еврозоната, в която през 2013 се провеждат избори е Италия (през февруари, те бяха спечелени с нищожна преднина от левицата). Ако новото италианско правителство не съумее да постигне политическа стабилност и да стартира икономическите реформи, Рим също може да поиска финансова подкрепа от Брюксел. Впрочем, ако се стигне до това, Италия и ЕС лесно ще се споразумеят.

Задълбочаващата се политическа раздробеност

Заради фундаменталните противоречия между националните интереси и външнополитическите приоритети сред държавите от ЕС, през 2013 европейската криза ще доведе до изостряне на политическата, дипломатическа и икономическа раздробеност на територията на Европейския субконтинент.

В допълнение към съществуващите различия между страните от еврозоната и тези извън нея, политическата фрагментация ще се усеща най-остро вътре в еврозоната. Франция ще започне по-активно да прокарва идеята за още по-тясна икономическа интеграция в Европа чрез пускането на евробондове и други аналогични механизми, което пък ще породи недоволството на Германия. В изборната за германците 2013, Берлин и Париж едва ли ще постигнат съгласие по тези въпроси.

На свой ред, Великобритания, която не влиза в еврозоната, ще продължи да защитава суверенитета си и ще опита да преразгледа статута си в ЕС. Лондон обаче няма да напусне ЕС през 2013. Държавите от еврозоната ще засилят сътрудничеството си за проеодоляване структурните недостатъци на валутния съюз. Източно- и централноевропейските страни пък ще балансират между стремежа си за по-активно участие в процеса на вземане на решения и предимствата, които ползват заради това, че не са част от валутния съюз. През 2013 Европа ще продължи да използва предимствата на същите механизми и инструменти, като през 2012, а единството на ЕС ще се запази. Европа обаче значително ще пострада от последиците на дълбоките политически и социални аспекти на кризата, които си остават нерешени.

Забавянето в разширяването на ЕС: ориентация към избирателно членство

Въпреки продължаващата икономическа криза, ЕС ще продължи да се разширява, макар и по-избирателно и бавно. Присъединаването към Съюза си остава важен външнополитически приоритет за някои държави, особено от Западните Балкани, но пред тях се очертават редица вътрешни институционални и политически препятствия. Още повече ще им попречи липсата на такъв интерес от страна на ЕС към тях, какъвто имаше към страните, които се присъединиха към Съюзи при предишните му разширявания. При всички случаи, политическата фрагментация силно охлади желанието на ЕС за по-нататъшно разширяване.

Както е известно, увеличаването броя на членовете му винаги е било приоритет за Съюза. От създаването си през 1957, като Европейска икономическа общност (ЕИО), досега, ЕС измина пътя от едва 6 члена, до цели 27, плюс още няколко на път. През юли 2013 към ЕС ще се присъедини Хърватска, а Исландия, Черна гора, Сърбия, Македония и Турция са със статут на кандидати. Освен това Брюксел назова Албания, Босна и Херцеговина и Косово като потенциални кандидати. Щом една страна стане кандидат за член, Европейската комисия стартира официални преговори с нея, целящи осъществяването на икономическите, политически и институционални реформи, необходими за пълноправното членство в ЕС. Статутът "страна-кандидат" не предполага някаков определен срок за приемане, впрочем преговорите също нямат ясно определени времеви рамки. Тоест, кандидатският статут не гарантира незабавното (и дори скорошното) присъединяване към ЕС. По време на целия този процес, ЕС предоставя на държавите-кандидати техническа и финансова помощ за провеждането на институционални и икономически реформи.

Разширяването на ЕС винаги е имало геополитически подтекст. Първият му етап се реализира през 70-те години, когато ЕИО се разпростира на север, включвайки Ирландия, Дания и, което е най-важното, Обединеното кралство, което, на свой ред, дълго време се смята за свързващо звено между континентална Европа и САЩ.

Вторият етап се осъществява в средата на 80-те. Този път, общността се разширява на юг, интегрирайки три държави, наскоро отървали се от диктаторските си режими: Испания, Португалия и Гърция. За тях, членството в ЕИО е начин да гарантират сигурността на демократичните си системи и да намерят съюзник в лицето на Западна Европа.

Падането на Берлинската стена и крахът на СССР в началото на 90-те променя политическата карта на Европа и дава началото на третия етап на разширяването. Този път Австрия и Финландия, които по време на студената война търсят начини да защитят неутралитета си, решават да се присъединят към току що създадения ЕС. Швеция, която също е неутрална, разчита да се справи с мъчещата я финансова криза и също се присъединява към Съюза.

Най-амбициозната фаза в разширяването на ЕС обаче е периодът 2004-2007, когато Съюзът почти удвоява броя на членовете си. Повечето от новите членове са посткомунистически държави от Централна и Източна Европа и Прибалтика. Това разширяване преследва три цели. Включвайки въпросните страни, ЕС разчита да изгради "защитна стена" срещу Русия, да "обкръжи" физически Западните Балкани и да получи достъп до пазарите им. Така, само за три години, ЕС нараства от 15 до 27 членове и би могъл да продължи да се разширява и по-нататък, ако заинтересованите държави реализират необходимите преобразувания - една нелека задача, имайки предвид вътрешните им проблеми.

Западните Балкани

Държавите, разположени в Западните Балкани, са сред най-заинтересованите от членството в ЕС. В исторически план, Западните Балкани се намират под влиянието на няколко големи държави или империи и, в частност, на Австрия, Турция и Русия. След разпадането на Югославия в началото на 90-те, голяма част от новите държави демонстрират горещо желание да се присъединят към ЕС и НАТО. Те виждат в ЕС "врата" към Запада, по-големи търговски възможности, потенциални чуждестранни инвестиции и финансова подкрепа от ЕС за реализация на инфраструктурни проекти и институционални реформи. На свой ред, ЕС се надява, че интегрирайки региона ще може да окаже благотворно влияние върху политическата стабилност и икономическото развитие на тази част на Европа.

Процесът е изключително сложен, тъй като многото териториални, етнически и политически проблеми затрудняват присъединяването към ЕС. Въпреки това, три държави от региона вече са получили статут на кандидат: Сърбия, Македония и Черна гора.

Сърбия, която е сърцевината на Западните Балкани беше властовия център на бивша Югославия и неин юридически правоприемник. След като Югославия престана да съществува, последвалите граждански войни възродиха старите вражди между Сърбия и съседите и. В момента, отношенията на Белград с тях остават хладни, особено с Хърватска. Между двете страни не са уредени напълно всички гранични спорове, не стихват и взаимните обвинения в геноцид. През последните години Белград си спечели по-благосклонното отношение на ЕС, особено след като предаде обвинените във военни престъпления сръбски военни на Международния трибунал в Хага. През 2012 Сърбия получи статут на кандидат-член на ЕС. Освен това Белград възобнови преговорите за нормализация на отношенията с Косово - страната, която след едностранната си декларация за независимост от 2008 е определяща за отношенията на Сърбия със съседите и, както и с ЕС. Статутът на Косово остава единственото сериозно препятствие по сръбския път към ЕС. Брюксел иска от Белград нормализация на отношенията с Прищина, като условие за приемането му, но това не е никак проста задача, тъй като сръбските управляващи се кълнат никога да не признават независимо Косово. Все пак, през миналата 2012 отношенията между Сърбия и Косово се подобриха. Те подписаха някои споразумения, облекчаващи както живота на етническите сърби в северната част на новата държава, така и на самите косовари. Занапред, преговорите между Белград и Прищина най-вероятно ще се фокусират върху нормализацията на отношенията и, в частност, статута на сърбите от Северно Косово. Силните националистически настроения и в двете страни обаче, не позволяват постигането на конкретни резултати.

Македония. За разлика от другите постюгославски републики, Македония стана независима по сравнително мирен начин. Тя подаде молба за членство в ЕС през 2004 и още на следващата година получи статут на страна-кандидат. В същото време, според експертите на Stratfor, има три основни препятствие за пълноправното и членство в Съюза. Първото е политическият и етнически конфликт вътре в страната, т.е. напрегнатите отношения между македонците (75% от населението) и етническите албанци. Конфликтите между тях са непрекъснати. В същото време постоянни дрязги между политическите партии не позволяват провеждането на необходимите икономически реформи в страната.

Второто препятствие пред влизането на Македония в ЕС е все още неизпълненото изискване за върховенство на правото, включително корупцията и зле функциониращите институции. Брюксел смята тези въпроси за ключови за македонското членство.

На трето място, Македония има дипломатически спор с Гърция (която е член на ЕС и НАТО). Атина се опасява, че една държава, наричаща се Македония, може да предяви териториални претенции към едноименната гръцка провинция, затова с всички сили се съпротивлява на присъединяването и към НАТО и ЕС. Паралелно с това, България също намеква на Скопие, че няма да подкрепи членството му в евроатлантическите структури, ако продължи да репресира българското малцинство. През декември 2012, Европейският съвет обяви, че преговорите за македонското членство могат да стартират в средата на 2013, но е нереално да мислим, че страната би могла да влезе в ЕС преди 2020.

Черна гора. Подобно на Македония, Черна гора също извоюва независимостта си сравнително безконфликтно. При това тя няма сериозни проблеми със съседите си. Освен това Черна гора е сравнително хомогенна в етническо отношение, затова, за разлика от съседните държави, не се опасява от избухване на етническо насилие. Тя подаде молба за членство в ЕС през 2008, две години след като стана независима, като формалните преговори по нея стартираха през юни 2012. През декември с.г. Подгорица затвори първата от 35-те глави на преговорите, посветена на науката и изследванията. Въпреки това, пред евроинтеграцията на Черна гора остават някои пречки. Основните сред тях са корупцията и организираната престъпност. В доклада на ЕК от октомври 2012 на страната се препоръчва да положи повече усилия за създаването на "прозрачна, ефективна и отговорна администрация" и засилване на съдебната отговорност. Не по-малко важно е, че Комисията определя корупцията като "широко разпространена" и пречеща на успешната борба с организираната престъпност.

Албания и Косово. Албания подаде молба за членство в ЕС през 2009, но Брюксел отказа да и предостави статут на кандидат, давайки на Тирана да разбере, че трябва да осъществи съдебна реформа, да се бори по-активно с корупцията и да увеличи прозрачността. Според доклада на ЕС от октомври 2012, ако Албания продължи да реализира институционални реформи и, ако съумее да проведе прозрачни парламентарни избори през юни 2013, Брюксел ще и предостави стату на страна-кандидат. Показателно е обаче, че липсата на подобни реформи не попречи на приемането на Албания в НАТО.

Ситуацията в Косово е по-сложна. Политическото бъдеще на страната пряко зависи от резултата от преговорите със Сърбия. Без оглед на това как ще приключат те обаче, пет държави от ЕС - Испания, Румъния, Словакия, Гърция и Кипър, отказват да признаят независимостта на Колосо. Що се отнася до Босна и Херцеговина, формално тя също е сред потенциалните кандидати, но все още не е подала официално молба за членство в ЕС.

Другите кандидати

Исландия традиционно поддържа тесни връзки с ЕС. Островът вече е част от Европейското икономическо пространство, което му гарантира достъп до единния пазар, както и до зоната на Шенген. Финансовата криза в Исландия през 2008 ускори вътрешните дебати за евентуалното присъединяване към ЕС. На последвалия референдум надделя позицията на привържениците му и през 2010 Исландия официално получи статут на страна-кандидат.

За разлика от западнобалканските държави, пред Исландия няма сериозни пречки на институционално равнище. Има обаче два други проблема. Първият са квотите за улов на риба. Рибната индустрия осигурява около 25% от целия БВП на страната, затова Рейкявик се опасява, че членството в ЕС ще означава тези квоти да се поделят с други държави-членки.

Вторият проблем е свързан с позицията на обществото. Членството в ЕС поражда много спорове в Исландия, като анкетите, проведени през миналата 2012 показват, че между 53% и 57% от гражданите са против присъединяването към ЕС. Основните политически партии са разделени по този въпрос, който беше ключов и в кампанията, предшестваща изборите на 4 април, след които ще започне и обществената дискусия по него. Впрочем, дори преговорите между Рейкявик и Брюксел да приключат успешно, членството на Исландия в ЕС следва да бъде одобрено на национален референдум.

Турция. Отношенията между Анкара и Брюксел са сред най-противоречивите елементи на външната политика на ЕС. По време на студената война Турция беше съюзник на САЩ и Западна Европа. Тя стана член на НАТО през 1952, асоцииран член на ЕИО през 1963 и член-основател на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) през 1973. Освен това, през 1995 Турция подписа договор за митнически съюз в ЕС и получи статут на държава-кандидат през 1999.

Всичко това обаче се промени в началото на 2000-те. Турската външна политика беше преосмислена от президента Реджеп Тайип Ердоган и Турция постепенно започна да се превръща в регионална сила. В същото време преговорите с ЕС на практика спряха, което доведе до охлаждане на отношенията между Брюксел и Анкара.

ЕС се опасява, че присъединяването на Турция би дебалансирало Съюза. С населението си от 75 млн. души, тя би се превърнала във втората най-голяма държава в него, а сравнително високата и раждаемост означава, че скоро може да излезе на първо място по този показател. Това би дало на Анкара съществено влияние при вземането на решенията. Освен това, държавите от Западна Европа и най-вече Франция и Германия, се боят, че приемането на Турция може да бъде последвано от масивна имиграционна вълна. На всичкото отгоре, Гърция и Кипър имат нерешени териториални проблеми с Анкара. Въпреки това, Турция поддържа тесни икономически връзки с ЕС, влючително по линия на търговията и туризма. Анкара и Брюксел имат сходни интереси по отношение на енергийната диверсификация и баланса на силите в Средния Изток.

В този контекст, формалното присъединяване на Турция към ЕС остава малко вероятно. В същото време, предвид продължаващият спад на политическото и икономическо влияние на ЕС и консолидацията на Турция като регионален лидер, сътрудничеството по редица икономически и политически въпроси най-вероятно ще продължи да укрепва.

Някои страни - особено от Западните Балкани, вероятно все пак ще влязат в ЕС, но този процес ще отнеме време (поне до 2020). За разлика от предишните периоди на разширяване, ЕС няма стратегически интерес от присъединяването на повечето сегашни кандидати, чиито икономики са малки и които вече са "обкръжени" от държави-членки на ЕС и НАТО. Освен това политическата фрагментация вътре в Съюза сдържа всеки стремеж към нова експанзия. След като почти удвои броя на членовете си в периода 2004-2007, ЕС ще бъде много по-предпазлив по въпроса за присъединяването на нови държави. В същото време, продължаващата криза ще направи Съюза по-малко привлекателен за потенциалните нови членове, които няма да искат да провеждат скъпоструващи структурни реформи, ако липсва сигурност, че ползите от членството в ЕС ще компенсират тези разходи.

Близкият Изток между две епохи

Според експертите от Stratfor, арабският свят е застинал между две епохи. Първата започва в региона след края на Втората световна война, когато арабските диктатури и монархии изтласкват западните империи и престават да бъдат техни (полу)колонии. Втората пък започна в наши дни, като отново ставаме свидетели на сходни процеси, но този път радикалните ислямисти се опитват (и успяват) да свалят светските арабски режими. Това свеобразно "арабско преустройство" вероятно ще се проточи с години, а външните играчи, преследващи собствените си интереси в региона, включително САЩ, Турция, Русия и Франция, ще се опитат да променят политическия пейзаж изключително в своя полза.

Гордиевият възел в Северен Левант

Най-забележимо ще бъде противопоставянето между двете епохи в региона на Северния Левант, където Сирия и Ливан ще продължат да се свличат към пропастта. Анализаторите на Stratfor смятат, че режимът в Дамаск на практика вече е паднал и властта постепенно минава в ръцете на различни бунтовнически групировки, всяка от които преследва собствени цели. Днес в Сирия не съществува политическа сила, способна да обедини под свой контрол цялата територия на страната и няма шанс такава да се появи в близко бъдеще. Все пак, сред противопоставящите се един на друг сирийски кланове, алауитската общност, подкрепяща президента Асад, е водеща сред онези, които се борят със сунитските си опоненти. На свой ред, сунитските групировки все още не са постигнали споразумение за общи действия срещу клана на Асад. Щом обаче президентът напълно загуби властта си, независимо дали в резултат от политическо споразумение или на военно поражение, сунитските групировки ще се разпаднат по идеологически, етнически и географски признак. Тогава джихадистите салафити ще стартират открита борба срещу по-умерените политически "Мюсюлмански братя" и светските сунити. На свой ред, християните-маронити, друзите, кюрдите, палестинците и другите малцинства, ще се окажат в опасна ситуация, опитвайки се по някакъв начин да защитят интересите си, създавайки собствени опълчения и сключвайки гъвкави съюзи, докато страната бързо ще затъва в хаос и беззаконие.

След като, на практика, загубиха Алепо, алауитите ще се опитат максимално да укрепят позициите си в Дамаск, подготвяйки се за масирано отстъпление към крайбрежието. Последиците от битката за Дамаск излизат далеч извън рамките на прогнозата на Stratfor, но експертите на агенцията все пак посочват, че с течение на времето за алауитите ще става все по-трудно да удържат сирийското крайбрежие под контрол, затова те вероятно ще се откажат от традиционната военна тактика и ще преминат към партизански действия, веднага щом осъзнаят, че вече не могат да удържат Дамаск. Вниманието им ще се насочи към предотвратяването (с иранска подкрепа) на консолидацията на новия управляващ режим след падането на Асад. На свой ред, САЩ, Турция, Франция и други държави, ще се опитат след свалянето му да формират ново преходно правителство и максимално да запазят съществуващите държавни институции за да смекчат неминуемия следвоенен хаос, но авторитетът на новото правителство няма да се висок, а стабилността му ще е под много сериозен въпрос, тъй като дезинтеграцията на Сирия ще продължи.

Без съмнение, загубата на контрола върху Дамаск от алауитите ще доведе до изключително силен конфесионален сблъсък в Ливан, особено в северните му гранични райони, след като вдъхновените от успеха на сирийските бунтовници местни сунити се опитат да оспорят влиянието на шиитите, а въоръжените отряди на Хизбула решат да защитят позициите си. Ливанските кланове вече се готвят за неизбежните сблъсъци и мобилизират бойците си, като паралелно с това, формират подходящите алианси.

Заплахата, че отчаялите се алауити могат да решат да използват химическо оръжие, може да ускори разрешаването на ситуацията. При подобно развитие, САЩ и съюзниците им ще се намесят под предлог да не допуснат използването на оръжия за масово унищожаване. Според анализаторите на Stratfor, Вашингтон не търси предлог за военна интервенция, обратното - американците ще положат всички усилия да не влязат в поредната война в ислямския свят през настоящата 2013.

Иранският проблем

Експертите на Strtatfor прогнозират, че през 2013 най-вероятно няма да има въоръжен конфликт между САЩ и Иран. Иран е в състояние да сее раздори в Сирия, Ливан, Сектора Газа и Афганистан, но не притежава достатъчно политическо влияние за да принуди Вашингтон спешно да използва военни средства срещу него. САЩ вероятно ще заложат на икономическите санкции и ще оставят иранците да си пробват късмета в Сирия и Ливан, тъй като смятат, че това би им вързало ръцете. При това положение, Вашингтон няма да има нужда да прави отстъпки на Техеран за да стане по-сговорчив.

Нарастващото напрежение в иранско-американските отношения все повече превръща Иран в своеобразна регионална "черна овца". Докато ислямската република е в състояние да създава проблеми за противниците си в региона, не може да се говори за нейния залез. Техеран ще изразходва значителни ресурси за оказване на политическа, икономическа и военна помощ на съюзниците си в Сирия и Ливан, затова ще играе ключова роля за задълбочаващата се нестабилност и разгарянето на граждански войни в Северния Левант. Освен това иранските оръжейни доставки ще позволят на Техеран да запази влиянието си в палестинските територии.

При всички случаи, основен приоритет на Иран ще бъде Ирак. Обединението на сунитските сили в Сирия няма как да не се отрази върху Ирак, където ще бъде оспорена сегашната доминация на шиитите. За да се случи това се изисква време, но за да не допусне подобно развитие Иран ще трябва да подсили иракските си съюзници, използвайки паралелно с това задълбочаващото се разцепление сред кюрдите, опитващи се да съхранят влиянието си в Ирак, в постоянно противопоставяне с шиитите и сунитите. Нарастващото напрежение между доминираното от шиитите правителство в Багдад и кюрдите, както и със сунитите, е в полза на Техеран и укрепването на влиянието му в страната, тъй като иракските шиити стават все по-изолирани и зависими от външната подкрепа. Удържането на своето влияние в Ирак, който представлява ключово звено в иранската контрабандна мрежа, е от критично важно значение за икономиката на Иран, имайки предвид изключително суровите международни санкции.

Иранските финансови ресурси планомерно се източват в резултат от инициираните от САЩ икономически санкции, но мощният държавен контрол над икономиката и умелото използване на правните вратички в режима на санкциите, както и наличието на заинтересовани от бизнеса с Иран партньори, ще предотвратят системния колапс на режима в Техеран. През 2013 политическото влияние на Ислямския революционен гвардейски корпус само ще нараства - тази сила представлява изключително важен инструмент за потушаване на опозиционните настроения вътре в страната и ефективен инструмент на външната политика, особено във военната сфера. Президентските избори през юни 2013 ще демонстрират спад на влиянието на религиозния елит и популистките кръгове около отиващия си президент Махмуд Ахмадинеджад. Политическият вакуум, който ще възникне след това, най-вероятно ще бъде запълнен от представители на Корпуса. Иранският върховен лидер аятолах Али Хаменей ще се опита да балансира влиянието им, издигайки на преден план представители на военните и специалните служби, както и по-лоялен в политически план и по-сговорчив кандидат-президент от средите на прагматичния консервативен лагер.

Промените в арабския свят

Египетските военни ще се опитат да се адаптират към новия ислямистки политически режим. Армията ще си остане главния арбитър в страната и ще се ръководи от множество фактори при формулирането на позицията си по отношение на "Мюсюлманските братя", включително юридическото закрепване на своя статут, външнополитическите лостове на влияние, икономическите и политически преференции. Нито военните, нито "братятя" обаче, ще предприемат смели и едностранни действия едни срещу други. И едните, и другите са заинтересовани да си сътрудничат в новите политически условия, затова ще се опитат да разграничат сферите си на влияние и да постигнат нови споразумения. Ето защо, през 2013 можем да очакваме ситуативно изостряне на ситуацията в Египет, но не и разрив между "Мюсюлманските братя" и армията.

"Братята" ще запазят сериозното си присъствие в парламента, но ще се сблъскат със съпротивата на представителите на интересите на стария режим, при опитите си да поставят под контрол държавните институции. Популярността им сред египтяните ще спадне, след като движението поеме в свои ръце всички лостове на държавното управление в условията на непрекъснато влошаващата се икономическа ситуация. Египет ще става все по-зависим от чуждестранната помощ, след като новото му правителство започне да прилага непопулярните и сурови механизми на бюджетни икономии, което несъмнено ще създаде опасност от дестабилизация на ситуацията.

Развиващите се в Египет процеси могат да провокират изблици на насилие на Синайския полуостров и в Сектора Газа, но не бива да очакваме рязко изостряне на противопоставянето с Израел през 2013. След като през 2012 за пореден път демонстрира военния си потенциал, през 2013 ХАМАС ще концентрира усилията си за легитимирането на своето присъствие в региона, най-вече за сметка на спадащата популярност на светските и конкуренти от Фатах. ХАМАС всячески ще се стреми да обуздае потенциалните си противници в Сектора Газа, което пък може да промени политическата траектория на групировката, опитваща се да разшири влиянието си на Западния бряг.

Йордания, което е друга жертва на "арабската пролет" (макар че за това почти не се говори), ще продължи и през 2013 тихомълком да се свлича към пълната дестабилизация. Хашимитската монархия разполага с все по-малко пространство за маневри в конфликта си с местния клон на "Мюсюлманските братя" и усилващите се племенни групировки. Нараства недоволството и сред йорданците от палестински произход в градовете. Подкрепата за противоборстващите групировки от арабските монархии от Персийския залив само би наляло масло в огъня и със сигурност ще направи позициите на управляващата в Йордания династия още по-уязвими.

Турция и Израел

Тектоничните промени в арабския свят ще продължат да оказват силно влияние върху Турция и Израел, имайки предвид, че и двете страни не разполагат с кой знае какви лостове за влияние върху ситуацията. Разбира се, двамата бивши съюзници ще се опитват да напипат пътищата за възстановяването на нормалните работни отношения в условията на заобикалящия ги перманентен стрес, но едва ли можем да очакваме официалното възстановяване на отношенията между Анкара и Тел Авив.

Израел ще се стреми да създаде вътрешни механизми за адаптацията си към новите външни условия, когато на старите съюзници вече не може да се разчита. Обратното, Турция вижда нови възможности в нарастващите ислямистки настроения в арабския свят, но Анкара разполага с много ограничени ресурси за активни действия отвъд границите си. Нещо повече, вакуумът във властта, който ще възникне в Сирия, допълнително ще ограничи шансовете на Турция да разшири влиянието си в чужбина. Тъй като сирийскити кюрди се стремят към автономия, сънародниците им в Ирак ще използват този коз в преговорите си с Анкара. Опитите на Иран да ограничи турското влияние в Ирак и Сирия, залагайки на кюрдския сепаратизъм, допълнително усложняват ситуацията, в която се оказва Турция. Нараствощото регионално влияние на кюрдите е източник на сериозни тревоги в Турция, особено на фона на забавящия се икономически растеж, и ще окаже силно влияние върху вътрешнополитическата ситуация в страната по време на изборната 2014, но въпреки това турската опозиция едва ли ще успее да ерозира популярността на управляващата партия.

Тревожната Саудитска Арабия

Саудитското кралство също ще се сблъска с проблеми, породени от ограниченото му влияние в "Сирия след Асад". Разбира се, управляващата династия може само да се радва на спада на иранското влияние в Леванта, но тя с тревога наблюдава нарастващата активност на Иран в непосредствена близост до собствените и граници. Саудитите са силно обезпокоени и от ръста на регионалното влияние на "Мюсюлманските братя" и се опитват по някакъв начин да го балансират, подкрепяйки джихадистите-салафити в Сирия и Ливан. По-агресивната саудитска политика в Сирия обаче, неминуемо ще доведе до ожесточаване на водещата се там гражданска война и сблъсък с другите регионални играчи - Турция, Катар и Йордания.

88-годишният саудитски крал Абдула има сериозни проблеми със здравето, което означава, че ако умре, ще станем свидетели на оттеглянето от властта на второто поколение саудитски монарси. Той ще бъде наследен от принц Салман бин Абдулазис, като са налице всички признаци, че с идването му на власт силно ще нарасне влиянието на третото поколение в управляващата династия. По периферията на Кралството, Бахрейн ще продължи да удържа вълненията на местните шиити на приемливо равнище, манипулирайки за целта умереното шиитско движение "Ал Уифак". В южната част на Арабския полуостров йеменското правителство ще се опита да прегрупира силите си в разгарящата се борба за власт, което, най-вероятно, ще провокира още по-голяма нестабилност.

Неспокойният Магреб

Докато слабите правителства на Либия и Тунис продължават да се борят за институционализацията на властта си по крайбрежието на Средиземно море, регионите на Южен Магреб и Сахел са застрашени от по-нататъшна дестабилизация: въпреки че регионалните подразделение на Ал Кайда претърпяха поражение в Мали, в резултат от въоръжената намеса на Запада.

Либия, Тунис и Египет все още са ангажирани с вътрешните сътресения, докато Алжир, който съвсем наскоро мина през кървава гражданска война, разполага с необходимите ресурси и енергоносители за да се превърне в регионален лидер на Магреб. Ключова за стабилността на Алжир обаче е способността му да сдържа въоръжените ислямисти и в този смисъл последната ислямистка акция в страната, довела до смъртта на десетки заложници, е симптоматична. Алжир ще се стреми да окаже влияние върху международното присъствие в Мали, съобразно собствените си интереси и ще се опита да използва всичките си миротворчески възможности и енергийния си потенциал за установяването на добри отношения със Запада, така че да получи от него признание за нарасналото си регионално влияние и съдействие за разрешаване на проблемите на своята сигурност.

Постсъветското пространство

Според експертите на Stratfor, въпреки, че през 2013 в Русия ще продължат спорадичните антиправителствени протести и противопоставянето между различните политически групировки и етнически групи, политическото напрежение, като цяло, ще си остане управлявано и няма да представлява сериозна заплаха за Москва. Със сигурност, през настоящата година, Кремъл ще засили борбата си с корупцията, чието острие ще засегне най-вече осъществяваните скъпоструващи национални проекти. Атаката срещу корумпираните държавни чиновници и представители на бизнеса ще бъде сходна с онази от началото на 2000-те години.

Промените в руската "близка чужбина"

В последно време Русия постигна впечатляващ успех във възстановяването на своето влияние сред държавите от бившата съветска периферия. След демонстрацията на твърдост във войната с Грузия през 2008, днес Москва се радва на по-благоприятно обкръжение, предвид падането на прозападните и антируски правителства в Украйна, Грузия и Киргизстан, дошли навремето на власт на вълната на т.нар. "цветни революции". Освен това Русия постигна по-тясна интеграция с Беларус и Казахстан, чрез създаването на т.нар. Митнически съюз, който Москва планира да трансформира през 2015 в Евразийски.

В същото време ръстът на руското влияние не се разпределя равномерно в цялото постсъветско пространство. Кремъл е принуден да се съобразява както с вътрешните национални елити на бившите съветски републики, които силно се различават помежду си, в зависимост от особеностите на конкретната държава, така и с външните играчи, опитващи се да оспорят влиянието на Москва в региона. Затова, според Stratfor, през 2013 Русия ще продължи да разширява присъствието си в някои региони, докато в други ще се сблъска със сериозни препятствия.

В качеството си на най-тясно интегрирани със Запада, държавите от Прибалтика и през 2013 ще продължат да полагат усилия за диверсификация на енергийните си доставки от Русия и увеличаване на икономическото и военното си сътрудничество с ЕС и НАТО, като цяло, и със скандинавските държави, в частност.

През 2013 най-важната точка във външнополитическия дневен ред на Русия вероятно ще бъде укрепването на отношенията с Украйна. Москва ще форсира интеграционните процеси с Украйна, включително поемайки контрола над нейната газотранспортна система и призовавайки Киев да се присъедини към Митническия съюз.

През 2012 Украйна се опита да ограничи прекалената си енергийна зависимост от Русия, значително съкращавайки вноса на руски природен газ, но това стана възможно само благодарение режима на строги икономии и топлата зима, а не на някакъв сериозен прогрес в диверсификацията на енергийните доставки (както беше в Полша и Прибалтика). Затова можем да очакваме, че през 2013 Киев ще бъде по-сговорчив и готов да търси компромис в отношенията си с Москва.

Екпертите на Stratfor смятат, че през 2013 Грузия ще продължи да бъде основния проблем за Русия в Кавказ. Появата на местната политическа сцена на милиардера Бидзина Иванишвили и партията му "Грузинска мечта - Демократична Грузия" укрепи руското влияние в страната, най-вече за сметка на антируския лагер, начело с президента Михаил Саакашвили. Президентските избори през октомври и влизането в сила на промените в конституцията ще позволят през 2013 на Иванишвили да концентрира властта в свои ръце. Според Stratfor, тъй като външнополитическият компас на Тбилиси вече не сочи на Запад и към НАТО, а по-скоро обратното - нещата вървят към нормализация на отрошенията с Русия, Грузия рискува да влоши отношенията си с други регионални играчи, разтревожени от ръста на руското влияние, като например Азербайджан.

На свой ред, Киргизстан и Таджикистан ще засилят икономическото и военното си сътрудничество с Русия и ще направят важна стъпка напред към реализация на плановете си да се присъединят към Митническия съюз през 2014. Узбекистан пък вероятно ще продължи да се съпротивлява на интеграционния натиск от страна на Русия, но (както прогнозират експертите от Stratfor) без особен успех, тъй като нищо не сочи, че е постигнат някакъв прогрес в сътрудничеството в сферата на сигурността между тази централноазиатска държави и Запада или Китай.

Русия и Западът

През 2012 Русия промени тактиката в отношенията си с Европа, опитвайки се да съхрани сегашното си присъствие на континента и да подготви нови лостове за влияние в бъдеще. Основният инструмент в това отношение е зависимостта на европейските държави от руските енергийни доставки, т.е. Москва е наясно, че влиянието и може да бъде ерозирано, ако нарасне пазарът на неруски енергоносители. Ето защо, през миналата 2012 Русия се ориентира към договарянето на компромисни цени за доставяните от нея енергоносители, опитвайки се да постигне дългосрочни договорни отношения, които да запазят руският дял в пазара на енергоносители на стратегическите и клиенти, като Германия, Италия и Турция. Русия ще продължи да се придържа към тази стратегия и през 2013, изграждайки директни тръбопроводи към Европа.

Освен това Москва ще се опита да намали зависимостта от европейския потребителски пазар, реализирайки няколко мащабни енергийни проекти в Източен Сибир с цел да доставя в бъдеще петрол и газ на азиатските пазари.

Основна цел на руската енергийна политика в Европа e формирането на стратегически съюзи, особено с Германия, така че Москва да може да влияе върху случващото се на континента. Въпреки това, през 2013, усилията на Русия в тази посока ще бъдат ограничени, на първо място, защото Москва и Европа все още не са постигнали обща визия относно енергийната и отбранителната политика, а на второ, защото през тази година Германия ще бъде заета с решаването на по-неотложни вътрешни проблеми.

Тъй като Русия се опитва да установи нормални отношения с най-големите европейски потребители на нейния петрол и газ, тя, най-вероятно, няма да се ориентира към агресивна стратегия по другите направления, включително във връзка с плановете на САЩ да разположат в Европа т.нар. система за ПРО. Според Stratfor, през 2013 не бива да очакваме нищо, което би могло да стопира преговорите по този и много други въпроси.

Сигурността в Централна Азия

Ниското ниво на стабилност и противопоставянията, които характеризираха ситуацията в Централна Азия през 2012, ще се запазят и през 2013. Според експертите на Stratfor, насилието и въоръженото противопоставяне в региона ще бъдат провокирани от политически фактори, например в Казахстан, където все по-остро се поставя въпросът, кой ще наследи сегашния президент Нурсултан Назарбаев.

Ще продължи противопостовянето между Узбекистан и Киргизстан, което може да провокира дори гранични въоръжени сблъсъци. Особено остра ще бъде обаче ситуацията в Таджикистан, тъй като през ноември 2013 ще се проведат президентски избори и има риск политическата нестабилност да възпламени тлеещите вътрешни вражди, довели през 90-те години до гражданска война.

Продължаващото регионално съперничество между тези страни (които си поделят неспокойната Ферганска долина) лесно може да доведе до възникването в някоя от тях на конфликт, който послу да се прехвърли и отвъд границите и. Очаква се и, че планираното за 2014 изтегляне на частите на САЩ и НАТО от Афганистан може да провокира допълни проблеми.

Триъгълникът Афганистан, Индия, Пакистан

В навечерието на изтеглянето, през 2014, на американските части от Афганистан, в хода на съпътстващите го консултации се засилват тенденциите, предполагащи участието на Движението Талибан в бъдещето правителство на страната. В тази връзка, през 2013 талибаните могат да се опитат да демонстрират "организационните" си възможности и своето влияние за да подчертаят, че действително са незаобиколим политически фактор. В зависимост от хода на консултациите е възможно те да създадат и легална политическа формация, която да представлява лидера им молла Омар в бъдещите преговори за подялбата на властта.

На свой ред, САЩ могат да отстъпят, признавайки политическия статут на талибаните и да използват нарастващия интерес на движението от привличането на международни инвестиции за да получат от него гаранции за неутрализиране влиянието на чуждестранните джихадисти. В същото време Вашингтон ще търси с кого да замени сегашния президент на Афганистан Хамид Карзаи, за да може по-добре да контролира действията на талибаните.

През 2013 обаче, преговорите ще се сблъскат и с многобройни пречки. Очаква се нова вълна на насилие - както в резултат от официално санкционираните атаки срещу терористите, целящи управляващите в Кабул да получат предимство в хода на преговорите, така и на нападенията на талибаните, съвместно с бойците на Ал Кайда, от двете страни на афганистанско-пакистанската граница. В самия Пакистан пък, 2013 е година на избори, които за първи път трябва да доведат до мирния и демократичен преход във властта от старото към новото правителство.

Освен това, в края на 2013 се очакват промени в пакистанското военно ръководство. Все пак, най-вероятно е, че в процеса на предаване на властта балансът на силите в гражданската и военната сфери няма да се промени, затова и не бива да очакваме сериозни промени във вътрешната и външната политика на Пакистан. Новото военно ръководство вече преговаря със САЩ за постигането на решение в Афганистан. Сложността на преговорите, както и политическите интереси в предизборния период, ще накарат Исламабад да повдигне пред Вашингтон и някои по-деликатни въпроси, особено ако имаме предвид, че властите се стремят да не допуснат вътрешната въоръжена опозиция да провали преговорите с американците.

Намерениете на Вашингтон да ограничи присъствието си в региона ще провокира регионалните играчи да се опитат да запълнят възникващия вакуум. Така, Пакистан ще засили сътрудничеството си с Русия, Централна Азия и Иран, за да бъде готов за предизвикателството на "постамериканския" Афганистан.

Индия, която която споделя загрижеността на другите държави от региона във връзка с проникването на радикалните ислямисти от Афганистан на територията на съседите му, също ще започне да отделя по-голямо внимание на споменатите по-горе регионални играчи, най-малкото за да съхрани своето, досега ограничено, икономическо и дипломатическо присъствие в региона и да се защити от неизбежното нарастване на нестабилността, генерирана от Югозападна Азия.

Индия и Пакистан продължават да се отнасят с подозрение един към друг, но вероятно ще стартират постепенен процес на нормализация на отношенията си, за да могат да координират своите планове относно Афганистан и да предотвратят нарастването на напрежението.

Освен това Делхи ще обърне поглед на Изток, където САЩ тихомълком се опитват да формират коалиция с регионалните си съюзници за да съхранят контрола над действията на Китай в Индо-Тихоокеанския басейн. Можем да очакваме, че една от основните политически битки за преразпределяне на влиянието в региона ще бъде в Мянма.

Индия ще избягва формалното блокиране, но ще намери общ език с Япония, Австралия и Югоизточна Азия, което ще позволи на Токио да разшири икономическото, политическо и военно присъствие в региона. Делхи не иска конфронтация с Пекин, освен това индийците не са склонни да бъдат въвлечени в американската политика в региона, особено когато става дума за такива държави, като Китай и Иран. Подобно на Пакистан, Индия ще положи усилия за нормализацията на отношенията си с Пекин. В същото време обаче, за индийското общество проблемите със забавянето на икономическия растеж и растящите потребности от енергоносители са по-важни от външнополитическите проблеми.

Източна Азия и Китай

Според Stratfor, през 2013 дневният ред в Източна Азия ще се определя от развитието на три важни процеса: стремежът на Пекин да запази социално-политическата стабилност на фона на спада в неговата експортноориентирана икономика, ускоряването на модернизацията на китайските въоръжени сили и непрекъснато нарастващата активност на Китай с цел да защити териториалните и икономическите си интереси в региона и опитите на другите регионални играчи, включително САЩ, да се адаптират към промените, извършващи се в Китай.

През 2013 китайската икономика ще продължи постепенния и болезнен процес на преход от модела, базиращ се на мощния ръст на експорта, към по-устойчив в дългосрочна перспектива модел. Китай ще намали ръста на своя износ на фона на спадащото търсене в Европа. Пречка пред нарастването на износа ще бъде и увеличаването на заплатите и производствените разходи в традиционно ориентираните към износ крайбрежни региони, което понижава конкурентоспособността на китайския износ спрямо този на другите регионални икономики, като Индонезия, Филипините и Виетнам например.

С наближаването на втората вълна на глобалната финансова криза, чиито мащаби ще бъдат сходни с тези през кризисните 2008-2009, съсредоточената по крайбрежието китайска експортна икономика няма да рухне веднага. Спадът в нея ще бъде постепенен. През настоящата 2013 още повече собственици на заводи, особено на тези с най-ниска норма на печалба, ще напуснат Китай. Други производители, отчитайки предимствата на отличната китайска транспортна система, развитата инфраструктура и утвърдените вериги на доставки, както и разширяващият се вътрешен пазар, ще останат в страната или пък ще се преместят във вътрешността и, където има изобилие от работна ръка, а заплатите са по-ниски.

Продължаващият постепенен спад на икономиката в крайбрежната зона на Китай, извоювала си репутацията на "световен производствен център", ще доведе, през следващите няколко години, до ръст на безработицата и социалното напрежение, в резултат от което 250 млн. китайски трудови мигранти ще започнат да се завръщат във вътрешността на страната, търсейки работа.

Затова, през цялата 2013, Пекин ще продължи да балансира между вътрешните си проблеми. Ще му се наложи да гарантира високо ниво на производство и трудова заетост, при положение, че заводите и фабриките по крайбрежието ще уволняват работници или ще прекратят производството си. В същото време, управляващата Компартия не може да си позволи да допусне дестабилизация в страната (като започнем с високата инфлация и свършим със спукания балон в сферата на недвижимите имоти), затова можем да очакваме втори етап на правителствената политика за стимулиране на икономиката, както това стана през 2009-2011.

Запазването на общото ниво на заетост ще бъде постигнато чрез инвестирането в мащабни инфраструктурни проекти (особено в развитието на транспорта и градското строителство във вътрешните провинции). Можем да очакваме също, постепенно отслабване на контрола върху пазарите на недвижими имоти. Пекин ще съхрани икономическия баланс, стимулирайки производствената активност във вътрешните китайски провинции и най-вече в тези, по долината на река Янцзъ и граничещите с крайбрежните региони.

С цел да бъдат урбанизирани вътрешните територии, китайското правителство вероятно ще предприеме ограничени реформи на системата за регистрация на гражданите и жителствто. В същото време, приоритетната задача за съхраняване нивото на трудова заетост ще спъва всички опити за реално преструктуриране на икономиката на страната с оглед повишаване на нейната ефективност, производителност и рентабилност. Държавното регулиране и монополът върху инвестициите ще продължат да определят облика на китайската икономика и през 2013.

Докато в средите на китайските износители нараства недоволството, правителството се опитва да пренасочи инвестиционните потоци от сферата на недвижимите имоти към по-устойчиви проекти. Затова то би трябвало да е готово да защити китайската финансова система от потенциалните заплахи, особено на фона на разрастващия се сектор на сенчестото кредитиране. "Сивите" банки вече са нещо "нормално" в Китай. Проблемът обаче е, че през последните няколко години ролята и тежестта им значително нараснаха: ако преди те представляваха географски изолирани неформални кредитни фирми в големите крайбрежни градове, днес формират сложна мрежа от квазиюридически лица, опериращи с кредитни средства в размер между 1,9 и 4,8 трилиона долара, при лихвени проценти от порядъка на 20%-36%, които се инвестират в хиляди малки и средни бизнеси, пръснати из цялата страна.

Всъщност, само по себе си, сенчестото кредитиране не е основния проблем. Нещо повече, то е необходимо в една икономика, в която официалното финансиране често се ограничава само с държавните компании. Само че ръстът на експорта се забавя, а неограниченото парично стимулиране (по-голямата част, от което отиде в строителството, повишавайки до небето вътрешнокитайското търсене на стомана, цимент, въглища и други материали в периода 2009-2011) също започва да се изчерпва. Това означава, че нараства броят на желаещите да получат "сиви" кредити. Пекин е в състояние да се справи с краткосрочните финансови рискове, ако през настоящата 2013 станем свидетели на криза в сенческата банкова система на Китай. Въпреки това, страничните ефекти от нея (от инфлацията и безработицата до протестите от страна инвеститорите на сенческия банков сектор, сред които между другото са и милиони обикновени китайски граждани) могат значително да влошат вътрешната социална и политическа стабилност в страната.

Задачите пред управляващата партия и правителството

През 2013 на Китайската компартия ще се наложи да реагира по някакъв начин на огромните социално-икономически промени, извършващи се на фона на смяната на поколенията на нейните лидери, както и да положи усилия за подобряване на публичния си имидж. Последният беше силно ерозиран от политическите скандали през миналата 2012, което засегна и цялата система. Смяната на поколенията в партийното и държавно ръководство може да даде шанс на Компартията да затегне редиците и да възстанови пълния си контрол върху вътрешнополитическите проблеми, като вътрешната сигурност, цензурата и военно-бюрократичния апарат, но поне засега тя не може да се чувства напълно сигурна.

Нарастващото усещане за опасност (както вътрешнопартийна, така и обществена) в средите на управляващата партия, което е свързано с тежката икономическа ситуация, най-вероятно ще доведе до втвърдяване на цензурата срещу онлайн-социалните платформи, като Weibo например, репресии срещу религиозните и други обществени групи, смятани за опозиционни, и увеличаване на китайската военна мощ с цел защитата на националните интереси в Южно- и Източнокитайско морета и в Югоизточна Азия.

Какво влияние ще окажат промените в Китай върху региона

През 2013 вълновият ефект от бавния преход от продължилата две десетилетия доминация на Китай като основен глобален доставчик на евтини стоки ще се усети най-силно в Източна Азия. Намаляването на крайбрежните монтажни производства в Китай ще разкрие огромни възможности пред страните от Югоизточна Азия, като Индонезия, Виетнам, Филипините и, евентуално, Мянма: всички те усилено ще работят за привличане на чуждестранните инвестиции, но не само за разработката на техните собствени природни ресурси и суровинните им отрасли, а и за изграждането на по-ефективна градска, транспортна, енергийна и преработваща инфраструктура и съответните отрасли.

В същото време спадът в Китай ще понижи общите темпове на растеж в регона и, в краткосрочна перспектива, ще се превърне в негов непосредствен проблем, тъй като китайското потребление на суровини, от което зависи по-голямата част от Югоизточна Азия, ще се стабилизира след постигнатия неустойчив максимум през 2009-2011. По-развитите държави от региона, като Южна Корея, Сингапур и Австралия, които също силно зависят от китайското търсене, ще се окажат сред губещите от изтичането на чуждестранните инвестиции от крайбрежните зони на Китай и ще трябва да положат много значителни усилия за поддържане на икономическия си растеж и нивото на заетост. Дори ако, вследствие на забавянето на китайскаат икономика, в региона настъпят някакви структурни промени и в резултат от това се изостри регионалната или глобална икономическа нестабилност, нарастващият военен потенциал и самоувереността на Пекин ще продължат да влияят върху поведението на другите държави от Югоизточна Азия.

В Североизточна Азия военната модернизация на Китай допълнително ще ускори милитаризацията на Япония, която ще положи още усилия за отмяната на конституционните ограничения върху използването на въоръжените и сили. Освен това, тя би могла да ускори експанзията на японския бизнес и инвестиции от Китай към развиващите се държави от Югоизточна Азия, тъй като дипломатическото напрежение и териториалните спорове все повече застрашават японските бизнес-интереси в Китай.

На Корейския полуостров, притиснат между китайската военна модернизация и възможната японска ремилитаризация, могат да започнат процеси на по-сериозно сближаване между двете Кореи, особено имайки предвид опитите на Пхенян постепенно да намали зависимостта си от китайската подкрепа.

Междувременно, Виетнам и Филипините, като най-последователни конкуренти и опоненти на Китай в Югоизточна Азия, ще продължат да се стремят към по-тясна интеграция в рамките на АСЕАН и да подкрепят американското икономическо и военно присъствие в региона.

2013 се очертава като решаваща за Мянма, тъй като страната полага усилия за укрепване на демокрацията и намаляване на зависимостта си от китайските инвестиции. Пекин, който оценява ръста на инвестициите и влиянието на Запада в тази страна като заплаха за собствените си стратегически и енергийни интереси в Югоизточна Азия и басейна на Индийския океан, може да опита да провали демократичния преходен процес в Мянма - или като усили икономическото си присъствие в тази стратегически важна държава, или стимулирайки етническото напрежение в зоната на границата си с нея. Това, което ще се случи в Мянма през 2013 ще определи бъдещето на АСЕАН и ще окаже сериозно влияние на връзките между АСЕАН и САЩ.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Новият политически курс на Балканите, наречен „нова българска политика към Македония”, вече няколко месеца е в обществения фокус и от двете страни на границата, а в по-широк план е и на вниманието на европейската общност. Така например, в интервю за „Дойче Веле” подвизавалият се в Скопие и в София германски дипломат Клаус Шрамайер квалифицира новата българска политика спрямо Македония като „тясно скроен дебелоглав провинциализъм”, демонстриращ „травми от времето на Санстефанска България, копнежи по великобългарската идея,сантименталност, дефицит на държавническо поведение... накратко – невропатология”. Трагикомичното е, че въпросният дипломатически чиновник дори критикува България, защо празнува своя национален празник на 3 март. Според него, може би е по-добре България и Македония да празнуват като общ национален празник 1 или 13 юли, когато по новия и по-стария календар е подписан Берлинският договор, или защо не и Ньойския договор? Но дали и това би уталожило гнева на „големите европейци” в Берлин? Странно е, че подобно изказване си позволява тъкмо представител на велика европейска сила, заради съюзничеството с която България губи две войни и търпи две национални катастрофи. Заради политиката на същата тази страна българската администрация беше принудена да изпрати македонските евреи в нацистките концлагери, а сега оттам ни учат на политика и на това как се пише и почита история. Впрочем, със сигурност ще чуем още подобни гласове.

Но главният въпрос, сега е друг. Става ли дума за истинска нова политика на България към Македония, или оспорваните позиции на двете страни имат конюнктурен обхват за локална употреба?

Преди всичко, трябва да се знае, че и двете страни са тежко обременени с историческото наследство на миналото столетие. България с петдесетгодишната комунистическа диктатура, а Македония – освен с това, и с осемдесетгодишното сръбско материално и духовно робство. Нормално е, че доскоро и двете страни имаха правителства, чиято позиция не се простираше по-далеч от онази, която държавите им заемаха в миналото. Правителствата продължаваха да се движат в талвега на наследените социално-политически матрици, защото така се чувстваха най-удобно и най-сигурно. На БКП и бе удобно под съветска доминация. Така хем консумираше облагите от властта, хем Москва носеше отговорност за политиката и достойнството на България на Балканите. Е, в края на живковия режим, когато отвън беше инспирирана т.нар. „Голяма екскурзия”, Кремъл наруши статуквото друг да носи единствената отговорност за предателството на националните интереси. Нашите политици в Скопие също си остават белградски възпитаници. За тях борбата за „идентитето” е алфата и омегата на тяхното битуване и оцеляване. На този принцип – „борба до край” работят премиерът Никола Груевски и плеядата подвизаваща се по нашите, пък и по вашите простори сръбска агентура. Но ако Сърбия (макар да се смята, че е на път да отвори вратите на Европейския съюз) тепърва я чакат нови изпитания, за нас е по-важно бъдещето на България и Македония, като две съседни европейски страни.

В същото време поставените нови условия на българското правителство за присъединяването на Македония към ЕС повдигнаха нови въпроси. На всички в Македония стана ясно, че в момента България се опитва да скъса с политиката от миналото по македонския въпрос. Затова медиите в Македония и България, както левите, така и онези близки до ВМРО-ДПМНЕ, започнаха засилена, масирана пропаганда, не за това къде се намира Македония на балканската карта, ами къде се намират двете държави, поставяйки по този начин знак на равенство между позициите на България и Македония, които всъщност нямат нищо общо. Когато българският премиер поиска помощ и становище за новата позиция на София по отношение на Македония от Българската академия на науките, медиите в Скопие нададоха бесен вой. Те стигнаха дотам да твърдят, че БАН е „най-твърдоглавата националистическа организация”, а нейното мнение ще предизвика националистическа вълна, която на свой ред ще доведе до контраотговор от страна на Скопие и в крайна сметка и двете държави ще се окажат на губещи позиции в региона.

Всъщност, това бе директна заплаха към опитите за промяна на българската политика към Македония и стоварване на отговорността за развитието на събитията само върху българската страна. Подобно обвинение беше единствения възможен отговор, показващ раздразнението, царящо в Скопие, но и сред някои кръгове в София, че евентуално становище на БАН би ограничило възможностите на всяко следващо правителство на България да се отклони от курса, поет през последните месеци към Македония и македонизма.

Сега в Македония за първи път открито се говори за българското искане да се ревизират догмите в македонистката история, която е официалната доктрина на посткомунистическото управление у нас, след разпадането на Югославия. Премиерът Никола Груевски, повтаря като мантра, че за всичко е виновен единствено финансираният лично о него филм „Трето полувреме“ и, че, виждате ли, българската страна прави световни проблеми от дребни и незначителна неща, като една любовна киноистория например. Натискът от София предизвика такова объркване в аргументацията на Груевски, че той публично започна да се отрича дори и от доскорошната си тотална политика на „антиквизация”. Стигна се дотам, че премиерът заяви пред телевизионните камери и аудиторията, че идентитетът или националната самоличност не може да се поставя под въпрос, защото – цитирам - „ние сме македонци и не сме нито антични, нито славяни, нито не знам какви, ние сме македонци“. Което показва, че историческият хаос в главата на македонския премиер е пълен и вече започва да прелива и да руши собствените му ограждения. Че ще се рушат загражденията се прояснява и от това, че в същото си петчасово полунощно телевизионни излияние преди Богоявление Груевски за първи път нарече българското управление в Македония от 1941 до 1944 не с обичайния идеологически шаблон – „бугарска фашистка окупация”, а използва термина „българско администриране”.

В същото време всяка нова отстъпка, макар и да представлява обективна необходимост, само вбесява и усилва обвиненията на македонистката пропаганда срещу българските управляващи. Те не могат да простят, че за първи път София е издигнала открито глас в защита на македонските българи, но не само на тях, а и за защитата на българските права в Македония. За първи път се появиха български политици, които индиректно казаха, че Македония вече не е сръбска провинция и българите също имат права в Македония.

Че отговорът на Скопие, засега е в руслото на старият македоно-сръбски шовинизъм, личи от церемониалното ежегодно счупване на плочата поставена на 14 януари 2013 в памет на Мара Бунева. Това отново се случи и то при положение, че край Вардар се строят паметници за личности, за които в Скопие никой нищо не е чул и не знае. Но унижаването на героичното дело на „македонската Шарлота Корде” е сред последните епизоди на вече изтляващата сърбо-комунистическа доминация и манталитет в бившата югорепублика.

В Македония цари надеждата, че новата българска политика ще сложи край на духовното насилие и колективната вина, която се налага на македонските българи. Сигурен съм, че те най-сетне ще намерят своето достойно място и в двете съседни държави. България на два пъти в своята най-нова история изоставя македонските българи на милостта и немилостта на окупаторите. Последно на подобни сцени ние, българите в Македония се нагледахме, когато правителството на Иван Костов трябваше да стиска зъби, за да не навреди на процеса за присъединяване на София към Евросъюза и да мълчи, когато управлението на Бранко Цървенковски мачкаше клуба „Радко” или открито преследваше „бугарашите”. През миналия век България изгуби всичко което можеше да изгуби в Македония. Изгуби територията, изгуби църквите, изгуби имотите и, въпреки грамадната бежанска вълна, която прие за половин век изгуби и населението, което остана отвъд границата. Сега в новия век я притискат да изгуби и част от своята история, като я дари в името на светлото европейски бъдеще на македонистите и тяхната крадлива национална идеология. Накрая, пред днешните българи и техните лидери остана само един избор. Или те ще преборят расистката, дискриминационна и шовинистична политика на Скопие спрямо българите и българската история, или ще изгубят последното което им остана – достойнството. А това достойнство им е нужно именно като членове на Европейския съюз. Ако една неидентифицирана Македония успее да им вземе и достойнството и елементарната човешка гордост и памет българска, какво ще ни остане?

Днес всички ние се надяваме, че новият курс на София няма да остане само предизборен ход, както плиткоумно се опитват да го представят проправителствените медии в Скопие. Дойде време нещата да се променят. Време е българската държава да поеме своите отговорности и задължения по отношение на духовното и материалното си наследство в Македония и спрямо своите граждани там. Това е и начинът, България да заеме полагащото и се място в европейската общност. Най-накрая, и в България все повече хора и сред управляващата политическа класа, и сред обикновените граждани разбраха, че времената са се променили. Време е, макар и бавно, мъчително, но напълно мирно и по европейски това да се осъзнае и в Македония.

* Авторът е македонски българин, известен дългогодишен телевизионен журналист в Скопие. Публикуваме статията за да запознаем читателите с позицията на българската общност в Република Македония.

Alexander, Andrew. America and the Imperialism of Ignorance: US Foreign Policy

Since 1945. London: Biterback Publishing, 2012. 339 p.

Американската външна политика открай време е обект на сериозни критики. През последното десетилетие обаче тези критики се изостриха и вече биват отправяни от най-различни посоки. Като сред критиците все по-често са и изтъкнати представители на американската експертна общност (в чиито среди например се говори за отслабване на влиянието на САЩ върху международните процеси дори в такива традиционни за тях региони като Латинска Америка, за укрепване позициите на другите големи държави, както и за «имперско свръхнапрягане на силите»), както и такива от държави-съюзници на Вашингтон. Сред тези критични трудове е и последната книга на известния британски историк и анализатор Андрю Алекзандър, посветена на историята и характера на американската външна политика през втората половина на ХХ век.

Либералната външна политика

Основната идея на автора, която минава като червена нишка през цялата книга, е, че външната политика на САЩ през този период се формира предимно под влияние на либералната идеология (безусловна вяра в демократичните идеали, съчетана с месианския стремеж те да бъдат натрапени на останалия свят) на фона на невярното или прекалено опростено схващане за реалните процеси, развиващи се на международната сцена, както и на мотивацията, от която се ръководят другите държави. Немаловажна роля в това отношение авторът отделя на личните особености на американските президенти. Според Алекзандър, повечето президента на САЩ през втората половина на миналия век са имали твърде слаби външнополитически познания, а пък държавните секретари доста често не са професионални дипломати (с. 217).

Наред с това са налице и други фактори – така например територията на САЩ никога не е била обект на сериозна външна военна интервенция. Липсата на подобен исторически опит не позволява на Вашингтон да разбере тревогата на Съветския съюз за собствената му сигрурност, или пък спецификата на национализма в такива държави, като Виетнам (през 60-те и 70-те години на ХХ век) или Афганистан и Ирак (през първото десетилетие на ХХІ век), чието население не вижда в американските войници освободители, а поредните завоеватели и окупатори. Провеждането на балансирана външна политика се усложнява и от необходимостта управляващите в Белия дом да се съобразяват с общественото мнение, както и с четиригодишния избирателен цикъл, което налага всеки по-рязък външнополитическо обрат или вземането на някакво по-сериозно решение да се предшества от сериозна предварителна обработка на обществото, включително от активни информационни кампании, целящи легимирането му (с. 219).

Авторът подчертава значението на военно-индустриалния комплекс, формирал се през Втората световна война и оказващ все по-голямо влияние върху формулирането на американската външна политика не само в годините на сблъсъка със СССР, а и след това. Огромните печалби на този комплекс от военните поръчки обясняват, защо за него е изгодно поддържането на образа на външния враг и периодичното изостряне на международните отношения. За опасните размери, които придобива това влияние, публично обявава, в края на втория си президентски мандат, Дуайт Айзенхауер, макар че това му изказване не води до някакви сериозни последици (с. 157-160). За това, че влиянието на военно-индустриалния комплекс въобще не е намаляло след края на биполярната конфронтация, свидетелства анализът на автора за взаимното проникване на едрия бизнес и властта в началото на 2000-те години, когато «при управлението на президента Буш-младши, военно-индустриалният комплекс не само се възражда, но и се слива със самата администрация» (с. 270).

Важна особеност на американската външна политика е все по-очевидното разминаване между декларираните ценности и реалността. Дори да приемем, посочва Алекзандър, че Вашингтон е водил борба със световния комунизъм (а след това – със световния тероризам), утвърждавайки демократичните ценности, той го прави, следвайки принципа «целта оправдава средствата». Колко по-силна се чувства Америка, толкова по-склонна е да нарушава моралните и правни норми. Впрочем, Вашингтон винаги е бил готов да се бърка във вътрешните работи на другите държави за да прокара собствените си интереси. Така, през 1946 ЦРУ се намесва в италианските избори за да не допусне очакваната победа на местните комунисти. През 1953 пък е издадена прословутата Директива 158 на Съвета за национална сигурност на САЩ, препоръчваща целенасоченото дискретиране на СССР на международната сцена, както и организирането на бунтове и революции в държавите от съветския блок. По-късно, ЦРУ нееднократно участва в организирането на държавни преврати в различни държави от Азия и Латинска Америка. Самите президенти на САЩ нерядко си позволяват да изричат неверни или, най-малкото, непроверени твърдения, за да оправдаят военната намеса на страната си (първо във Виетнам, а после в Ирак). Според автора, по време на студаната война тази политика на «двойните стандарти» се проявява особено ярко по отношение на Гърция. Когато, след преврата през 1967, на власт в тази страна идва авторитарният режим на т.нар. «черни полковници», САЩ въобще не поставят въпроса за членството на Гърция в НАТО, макар, че тя очевидно вече не отговаря на демократичните стандарти за членство в пакта (с. 184).

Студената война

В книгата си Андрю Алекзандър констатира, че въпреки добрите си намерения да спаси света от «смъртоносната опасност», Америка го е направило много по-опасен: «В качеството си на водеща световна държава в продължение на половин век САЩ се оказаха неспособни разумно да следват основната цел на своята външна политика – гарантирането на мира» (с. 215). Между другото, авторът възлага именно на Вашингтон и отговорността за започването на студената война. Той разглежда Съветския съюз като традиционна велика държава, следваща не толкова идеологически, колкото националните си интереси. Според него, след Втората световна война СССР не е представлявал заплаха за западния свят, тъй като се е стремял предимно към гарантирането на собствената си сигурност.

Алекзандър открива пряка връзка между началото на студената война и политиката на президента Хари Труман. Той посочва, че докато предшественикът му Франклин Рузвелт е склонен да гради партньорски отношения с Москва, Труман се ориентира към по-твърд курс, защото вярва, че истинската цел на Съветите е световното господство. В тази връзка, в книгата се твърди, че Хари Труман е бил отчайващо неграмотен по международните въпроси, тъй като, докато е вицепрезидент, Рузвелт напълно го отстранява от формулирането на американската външна политика. По-късно, Труман демонстрира опасна склонност да интерпретира всички декларации и стъпки на Москва като признак за хегемонистичните и амбиции, макар че, според самия Алекзандър, в тези условия всяко правителство би действало подобно на Сталин или наследниците му. Приемането на плана Маршал, помощта в чиито рамки се обуславя от чисто политически ангажименти, води до икономическото „разделение на Европа”, което пък ознаменува окончателното глобално разграничаване по линията „Запад-Изток” (с. 122).

В книгата си, Андрю Алекзандър детайлно анализира събитията от „студената война” и най-вече „кризите” на биполярната конфронтация: Корейската война, Унгарското въстание през 1956, Суецката, Берлинската и Карибската кризи, както и войната във Виетнам. При това, във всеки отделен случай, той предлага и анализира богат фактологичен материал, отделяйки специално внимание на дипломатическите отношения между САЩи СССР, както и на личностния фактор в американската външна политика. Алекзандър, в частност, акцентира върху факта, че независимо от стремежа на съветското ръководство след смъртта на Сталин да подобри двустранните отношения, тогавашният американски държавен секретар Джон Фостър Дълес тълкува това като проява на слабост и решава да продължи с твърдата линия, разчитайки на скорошното постигане на решителна победа (с. 147).

В същото време, недостатъчно систематизираното изложение не позволява на читателя да проследи цялата логика на развитието на студената война. Така, Андрю Алекзандър отделя твърде малко място на отношенията с Китай, политиката на САЩ в Африка и процесите, развиващи се в Латинска Америка. При това той почти не се опира на чужди (т.е. неамерикански) източници, което не му дава възможност да направи сериозен анализ на външната политика на СССР и другите съперници на САЩ през онзи период.

В същото време, в книгата, политиката на Вашингтон в Близкия Изток се разглежда извън контекста на глобалното противопоставяне, което не се вписва в логиката на изложението. Тук вниманието на автора се концентрира основно върху два аспекта: петролът и арабско-израелският конфликт. При това, в анализа си на последния, Алекзандър критикува САЩ, че въпреки огромното им влияние върху Израел, не са поискали да го използват за разрешаването на противоречията му с палестинците.

Днешната американска външна политика

Анализирайки съвременната външна политика на САЩ, авторът стига до извода, че в нея не са настъпили никакви сериозни промени, в сравнение с предходния период. За управлението на Джордж Буш-младши беше характерна приемствеността в подхода към международните отношения. Обама също не осъществи някакъв коренен прелом в това отношение. В началото на ХХІ век демонстрацията на сила се превърна в един от начините да се поддържа имиджа на единствената в света супердържава в очите на обикновените американци. В същото време, макар че в Афганистан и Ирак САЩ удържаха бързи военни победи, те не можаха да осъзнаят същността на развиващите се тези страни процеси, затова и затънаха в избухналите там граждански войни. Като цяло, опитите за налагане на демократичните ценности отвън провокираха ръст на антиамериканските настроения в мюсюлманския свят. Иронията е, че най-сигурни съюзници на САЩ в него се оказаха най-авторитарните местни режими, като саудитския например. Според Алекзандър, тази американска активност в Близкия Изток и региона на Персийския залив, свързана с необходимостта да се гарантира транзитът на близкоизточните енергоносители, също е била контрапродуктивна. Той смята, че предвид взаимозависимостта, съществуваща между държавите от ОПЕК и САЩ, за Вашингтон щеше да е достатъчно да разчита на стратегическия си петролен запас, който би могъл да използва в случай на рязко повишавне на цените (с. 297). Тоест, на практика, в момента Америка се сблъсква с «характерното за всяка империя свръхнапрежение на силите и», макар че упорито отказва да го признае.

Андрю Алекзандър се базира на тезата, че в основна цел на външната политика следва да се превърне гарантирането на мира, макар че целите на американската външна политика очевидно не могат да се изчерпват само с това. В тази връзка изглеждат малко наивни изводите на автора за противоречията между реализма и идеализма във външната политика на САЩ. Подобно на мнозина други анализатори, Андрю Алекзандър изглежда не си задава въпроса, защо, въпреки тези, а и другите си слабости, САЩ не само спечелиха студената война, а и двайсет години след края и продължават да удържат лидерските позиции в света.

Книгата е написана предимно в исторически план, затова е интересна с богатия си фактически материал, блестящия анализ на отделните направления на американската външна политика, както и на структурните фактори, които я определят. Към плюсовете и следва да добавим отказа от редица стереотипи, характерни за западноевропейските и американски анализатори. Много от тезите в нея не са безспорни, но със сигурност биха привлекли вниманието и на българските експерти.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}