На първи юли 1798 армията на Наполен започва интервенцията си в Египет. Военните му операции в тази страна, а след това и в Палестина, поставят началото на проточилите се повече от два века опити на Запада да промени Близкия Изток.
Първоначално европейските империи, а напоследък Съединените щати, нееднократно се опитваха да предадат на арабите, персите и турците светските ценности на европейското Просвещение, да ги демократизират и да им наложат западните модели на управление, вместо традиционните ислямски системи. От няколко десетилетия насам, те са се нагърбили и с мисията да ги убедят да приемат в своята среда еврейската държава.
Днес е вече очевидно, че този експеримент на "просветителска" дипломация, комбинирана с военни интервенции, окончателно се провали. Администрацията на следващия американски президент ще наследи един прекалено отслабен потенциал, за да може да упражни някакво сериозно влияние върху еволюцията на Близкия Изток. В сегашната фарсова предизборна кампания, по време на която бяха изречени безброй глупости, се намериха и такива, които винят за провала само президента Обама. Според тях, ако той беше предприел "истински" бомбардировки на Сирия, ако беше анулирал решението на предшественика си за изтеглянето на американската армия от Ирак, ако беше отхвърлил компромиса с Иран във връзка с ядрената му програма или, ако повече се беше съобразявал с израелския премиер Нетаняху, старият ред в Близкия Изток щеше да бъде съхранен и САЩ биха продължили да доминират в региона.
Всичко това са пълни глупости. На практика, неразбирането на спецификата и проблемите на Близкия Изток се корени в много по-отдавнаши тенденции, а не толкова в очевидните грешки на изпълнителната власт или лидерите на Конгреса във Вашингтон. Както сред американците, така и сред партньорите ни в Близкия Изток, се формираха съвършено противоречиви интереси и приоритети. В резултат, щом се очертаеха някакви общи ценности, те моментално се "разтваряха" и изчезваха. Междувременно се осъществиха гигантски промени в геоикономиката, на пазара на енергоносители, в баланса на силите, демографията, религиозните идеологии, както и в отношението на тези страни към Америка (а не само към правителството на САЩ). Катализатор на тези промени станаха историческите провали на американската външна политика.
По своите мащаби, тези груби трешки са съпоставими с опитите на французите, по времето на Наполеон, и на германците, по времето на Хитлер, да завоюват Русия. Или пък с решението на Япония внезапно да атакува САЩ през 1941. Последиците от тях са толкова големи, че продължаването на сегашната ни външна политика не само не ни е по силите, но е и контрапродуктивно.
Първата фатална грешка на Америка
Първата такава грешка беше направена, когато не съумяхме да увенчаем военната си победа над Ирак на Саддам Хюсеин, постигната през 1991, със сключването на мирно споразумение с Багдад. Не бяха положени никакви усилия за да може Ирак да се примири с резултатите от своето поражение. Вместо това, на победените се опитаха да наложат сложните и неспоменати преди това условия под формата на Резолюция 687 на Съвета за сигурност на ООН - т.нар. "Майка на всички резолюции". За налагането на нов силов баланс в Персийския залив беше използвана военна сила, но липсваше дипломатическа визия. Президентският мандат на Джордж Буш-старши приключи, без да бъде решен проблемът, как американската победа да се трансформира в траен мир в Персийския залив.
Както е известно обаче, една война война продължава дотогава, докогато претърпелите поражение се примирят и приемат политическите последици от него. На думи, Саддам прие Резолюция 687 на Съвета за сигурност, но отношението му към нея беше също толкова несериозно, като това на Нетаняху и предшествениците му към многобройните резолюция на Съвета, настояващи Израел да разреши на палестинците да се върнат в домовете, от които са били изгонени, или пък израелците да се изтеглят от палестинските територии, които са завладели и се опитват да колонизират. Подобно на войните на Израел с арабите, войната на Америка с Ирак навлезе в период на серия от "ремисии", като след всяка от тях войната се възобновяваше. А изводът е, че САЩ следва да свикнат с това, че разработването на стратегия за прехода от състояние на война към състояние на мир е абсолютно задължително.
Втората грешка
Втората грешка на Америка беше внезапният и отказ, през 1993, от стратегията за запазване на мира в Персийския залив чрез поддържане на силовия баланс в региона. Без каквото и да било предварително съобщение или обяснение, администрацията на Клинтън реши да замени изпитания метод на силовия баланс със стратегията за "двойното сдържане" на Ирак и Иран. В течение на дълги десетилетия, "офшорният" баланс между тези двама регонални съперници позволяваше на САЩ да поддържат стабилността в Близкия Изток без да им се налага да разполагат свои войски, като изключим малък военноморски контингент, в Персийския залив. Така, когато регионалният баланс на силите беше нарушен в резултат от ирано-иракската война и последвалата я окупация на Кувейт от войските на Саддам Хюсеин, Вашингтон се намеси за да го възстанови, подчертавайки при това, че след освобождаването на Кувейт и оттеглянето на иракската армия, частите на САЩ също ще напуснат региона.
Новата политика на "двойно сдържане" обаче, породи необходимостта от постоянна дислокация на значителни военновъздушни и сухопътни сили на САЩ в Саудитска Арабия, Кувейт и Катар, както и разширяването на военноморското присъствие в Бахрейн и Обединените арабски емирства. На свой ред присъствието на американски въоръжени сили в региона се превърна в основния политически и социално-икономически дразнител, който доведе и до появата на Ал-Кайда, и до терористичното нападение от 11 септември 2001 в Ню Йорк и Вашингтон. Стратегията на "двойното сдържане" би имала известно оправдание като начин да бъде защитен Израел от двамата си най-могъщи регионални противници - Иран и Ирак, но от нея нямаше никаква полза за стабилизирането на ситуацията в Персийския залив.
Отказвайки се от Ирак, като "балансьор" на Иран, политиката на "двойното сдържане" отвори пътя за американската авантюра, довела до свалянето на режима в Багдад през 2003. Тази необмислена военна операция на САЩ доведе, де факто, до сближаването между Багдад и Техеран, дестабилизирането и разпадането на Ирак, дестабилизацията и разпадането на Сирия и, в крайна сметка, до появата на т.нар. "Ислямска държава".
Междувременно гигантската бежанска лавина от Близкия Изток и Северна Африка заплашва да ерозира устоите на Европейския съюз. Нещо повече, тъй като Ирак се оказа в сферата на иранското влияние, САЩ вече нямат никакъв сигурен инструмент за връшане към стратегията на офшорния силов баланс. Американските въоръжени сили просто затънаха в Персийския залив и този факт е най-големият политически дразнител, който прави терористичните нападения против нас неизбежни, както на територията на САЩ, така и срещу американците в чужбина. А изводът от това е, че Съединените щати са длъжни да намерят някаква алтернатива на постоянното ни военно присъствие в Персийския залив.
Третата грешка
Америка допусна третата си грешка през декември 2001, когато наказателната експедиция в Афганистан беше трансформирана в дългосрочна военна операция за "омиротворяването" на страната. Скоро в нея беше ангажирана и НАТО. Целите на кампанията на пакта така и не станаха напълно ясни, но очевидно тя трябваше да гарантира, че в Кабул никога няма да има ислямистко правителство. Участието както на европейски, така и на американски сили в тази неособено ясна мисия доведе до непреднамерения ефект на трансформирането на т.нар. "глобална война срещу тероризма" в глобален поход на Запада срещу исляма и неговите последователи - или поне така изглеждаше за мнозина мюсюлмани. Що се отнася до самия Афганистан, тази страна продължава да е все по-малко "омиротворена" и все по-ислямистка. А изводът от това е, че САЩ са длъжни да намерят начин за възстановяване на реалното сътрудничество с глобалната мюсюлманска общност.
Четвъртата грешка
САЩ стремглаво се насочиха към четвъртата си грешка на 4 февруари 2002, отново в Афганистан. Именно тогава стартира кампанията с използването на ракети, изстрелвани от безпилотни летателни апарати (БЛА или "дронове") с цел ликвидирането на заподозрените, че са врагове на Америка. Този обрат към роботизацията на войната доведе до серия масови убийства, осъществени от въздуха в непрекъснато разширяващия се ареал от Западна Азия до Северна Африка. Убийствата, извършени с помощта на "дронове", се превърнаха в основната причина за това метастазите на антизападния тероризъм да придобият наистина глобален мащаб.
Това, което първоначално беше проблем на САЩ с група ислямисти, изпратени в Афганистан и Судан, в момента се е превърнало в глобален феномен. Терористичните движения, породени от интервенцията на САЩ, се сдобиха със сигурни убежища не само в Афганистан, но и в дестабилизираните в момента държави като Ирак и Сирия, към които можем да добавим също Чад, Ливан, Либия, Мали, Нигер, Нигерия, Пакистан, Синайския полуостров, Сомалия и Йемен. Непрекъснато нараства броят на привържениците им сред европейските мюсюлмани. Ислямистки плацдарм се формира и сред самите американци. С други думи, стратегията, лансирана навремето от Доналд Ръмсфелд за съхраняването на Pax Americana, доведе до това, че в момента "създаваме повече терористи, отколкото успяваме да ликвидираме". А изводът, който се налага от това е, че САЩ се нуждаят от стратегия, която да не се обезсмисля от преките последици от прилагането и.
Петата грешка
Петата груба грешка на Америка е свързана със скритата помощ, която оказахме на Иран с непровокираното си нахлуване в Ирак на 20 март 2003. На практика, тогава помогнахме на иранците да създадат в региона собствена сфера на влияние, включваща по-голямата част от Ирак, Сирия и Ливан. Новият силов баланс нанесе стратегически ущърб на такива традиционни стратегически партньори на САЩ като Израел и Саудитска Арабия. Съединените щати демонстрираха не само военна мощ, но и отчайваща геополитическа и стратегическа наивност и некомпетентност. Вместо да затвърдим военния си успех, ние го обезценихме. Американската интервенция в Ирак разпали сектантска религиозна борба, която се разпространява по цялото земно кълбо сред мюсюлманската общност, към която принадлежат 1/4 от жителите на света. Намесата на САЩ в Ирак приключи с военната операция, предложена и осъществена от генерал Питреъс (т.нар. surge) през 2007, в резултат от която в Багдад окончателно се утвърди проирански режим. Вероятно само авторите на тази операции я смятат за "победа".
Изводът от това е, че САЩ са длъжни да разсъждават реалистично и да не забравят за проблемите, които са създали за другите играчи в региона, помагайки на Иран да възстанови сферата си на влияние в него.
Шестата грешка
Шестата грешка е, че объркахме истинските причини за тероризма с религиозните мотиви, които терористите си измислят за да оправдаят своята аморалност. Онези, които търсят възмездие за несправедливостта и униженията от страна на Запада и поддържаните от Запада режими в Близкия Изток, или онези, които продължават са се смятат за чужденци в европейските държави, където са се родили, озвучават гнева си с езика на исляма. Истината обаче е, че опитите им да отмъстят се диктуват от политически мотиви, а не от граничещите с откровена ерес ислямистки оправдания на масовите убийства. Ислямизмът е симптом за болезнена реакция и протест на арабите. Ислямизмът е следствие, а не причина за възмущението на мюсюлманите.
Разбира се, религиозната идеология е важна. Тя е ключов фактор за оправдаване на омразата към онези, които не са част от ислямската общност. Ако за атеистите, споровете за това, кой е евреин или истински мюсюлманин са неразбираеми и често абсурдни, за нетолерантните хора, които по един или друг начин са се сдобили с функциите да отлъчват от общността, именно тези спорове определят рамките на тяхната политическа общност и определят, кой следва да бъде изключен от нея. Що се отнася до онези, които биват осъждани като "неверници" или "отстъпници", решенията на подобни фанатични "съдници" могат да се превърнат във въпрос на живот или смърт за тях.
В края на краищата, приписвайки на исляма вътрешноприсъща "изконна" омраза към Запада, сме обречени да стигнем до прибързания извод, че "те ни мразят, просто защото сме такива, каквито сме". Това обаче е опиум за невежите. Подобно самооправдание върви ръка за ръка с отхвърлянето на тезата, че именно поведението на западните държави, включително САЩ, в миналото и в настоящето, вероятно е провокирало сериозно недоволство сред мюсюлманите, послужило като причина за това, че някои от тях са готови да загинат за да отмъстят за причинените унижения. Това самооправдание ни позволява да игнорираме истинския проблем и да не правим нищо за да премахнем източниците на фрустрацията сред мюсюлманите. Въпросът е толкова болезнен, че дори се страхуваме да го дискутираме. Политическата коректност и страхът изключват всеки опит да анализираме политическите последици от съучастието на САЩ в потискането и отнемането на имуществото на милиони палестинци, да не говорим за стотиците хиляди, ако не и милиони, загубени човешки животи в резултат от санкциите на САЩ, бомбардировките и ракетните удари, нанесени от нашите дронове.
А изводът е, че САЩ трябва да работят ръка за ръка с европейските си съюзници и Русия, както и с партньорите си от Близкия Изток, за решаването на проблемите, пораждащи тероризма, а не да отвличат вниманието си с теологичните измишльотини на терористите.
Седмата грешка
Седмата грешка на Америка е, че след израелско-арабската Война от Йом Кипур през 1973 поехме ангажимента да гарантираме "качественото военно превъзходство" на Израел над всеки отделен и всички възможни негови противници в региона. Тази политика направи безсмислени за еврейската държава всички евентуални опити да постигне по-голяма сигурност с невоенни средства. Наистина, защо Израел трябва да рискува и да търси гаранции за сигурността си чрез постигане на примирие с палестинците и другите си арабски съседи, след като е уверен в дългосрочното си военно превъзходство и може да игнорира политическите и икономически последици от използването на сила срещу тях?
Днес именно увереността на Израел в качественото му военно превъзходство се е превърнала в основният източник на морален риск за еврейската държава. Следствие от тази увереност е фактът, че Израел вече не разчита на краткосрочни териториални завоевания и не полага никакви усилия за да гарантира сигурността си в дългосрочен план, чрез споразумения със съедните държави, премахване на напрежението в отношенията с тях и нормализацията на отношенията с другите страни от региона. Преднамерено или не, но политиката на САЩ доведе до това, че т.нар. "мирен процес" в Близкия Изток се оказа мъртвороден и вероятно ще си остане такъв.
Това, че Израел въобще не се притеснява за последиците от окупацията и разширяването на еврейските селища на Западния бряг или от блокадата на Сектора Газа, органично се съчетава с постепенния му отказ от общочовешките еврейски ценности, които някога вдъхновиха ционисткия проект и създаването на израелската държава. Натискът, който еврейските заселници упржняват върху местните мюсюлмани и арабите-християни, прогонвайки ги от домовете им, се подкрепя от американските субсидии. В дългосрочно перспектива обаче, подобен подход към завоюваните територии не способства за оцеляването на Израел. Всъщност, това е най-добрата рецепта за нравствената и политическа самоделегитимация на еврейската държава. Освен това, тя неизбежно ще лиши Израел от незаменимата за него американска, политическа, военна и друга подкрепа.
Изводът от казаното дотук е, че САЩ следва да отучат Израел от навика му да разчита на американската помощ и да сложат край на политиката на безусловно ангажиране, която тласка еврейската държава към подобно самоубийствено поведение.
Осмата грешка
Осмата грешка, която САЩ допускат е, че самите основи на тяхната политика в Близкия Изток се основава на дедукцията от идеологическите фантазии към политическите послания, вместо на индуктивните разсъждения и анализа на конкретната реалност. Не може вината за всички провали на Америка да се стоварва върху "погрешните данни на разузнаването". Истината е, че те са резултат от идеологическата политизация на процеса на формулиране на американската стратегия. Сред причините за допуснатите грешка са навиците желаното да се представя за действително, да се пресяват избирателно подаваните материали и да се съди за нещата по тяхното огледално отражение. Ето няколко примера:
- убедеността, че въпреки резултатите от инспекциите на ООН и множеството други доказателства, програмата на Саддам Хюсеин за създаване на оръжия за масово унищожаване представлява пряка опасност и може да бъде премахната само с неговото сваляне;
- увереността, че въпреки документалните свидетелства за светския характер на правителството на Саддам, той със сигурност заговорничи с религиозните фанатици от Ал Кайда, защото е арабин, мюсюлманин и мръсник;
- тезата, че военното присъствие на САЩ в Ирак ще бъде кратко, приятно и евтино;
- убеждението, че нарушаването на конфесионалния и етническия баланс в Ирак, Либия, Сирия и Ливан няма да доведе да разпадането на техните общества и няма да разпали по-мащабен междурелигиозен конфликт;
- склонноста да се приписват на всички иракчани политическите възгледи и стремежи на малка група иракски имигранти и изгнаници;
- смехотворните очаквания, че - с малки изключения - населението на Ирак ще приветства американските войски като освободители;
- необяснимата увереност, че Израел се нуждае повече от мир, отколкото от нови територии;
- импулсивната склонност да се приемат кървавите разправи, устройвани от тълпите по арабските улици, за "процес на демократизация";
- увереността, че свободните и справедливи избори в държави като Палестина и Египет ще доведат на власт либерални политици, а не крайни ислямисти или националисти;
- убедеността, че премахването на "лошите" от правителствата на държави като Либия, Йемен или Сирия, ще доведе до идването на власт на по-добри лидери и до разцвета на мира, свободата и вътрешната сигурност там;
- илюзията, че лидери като Башар ал-Асад не разполагат с достатъчна подкрепа от своите сънародници и затова могат лесно да бъдат свалени.
Бих могъл да продължа, но няма да го сторя. Мисля, че и без това всичко е ясно. Следва да подхождаме към Близкия Изток - такъв, какъвто е, а не какъвто бихме искали да го видим. Тоест, САЩ следва да се върнат към външната политика основаваща се на реализма и анализа на фактите, а не на фантазиите.
Смесването на стратегията с тактиката
Всички тези груби грешки се задълбочават от постоянното изместване на стратегията от военната тактика. Като изключим успеха на американската дипломация в ядрената сделка с Иран, всички приказки за външната политика на САЩ, дори и в хода на сегашната президентска кампания, се свеждат изключително до коригиране числеността на войските ни в чужбина, кого и кога да бомбардираме, параметрите на прилагане на антитерористичната доктрина, кога и как да използаме специалните части, трябва ли да използваме и сухопътни части и т.н. Нищо не се казва обаче, за стратегическите цели на Америка (ако не броим за такива убийствата на хора, пък макар и нарочени за "терористични лидери"). Предлага се провеждането на най-различни военни операции, но никой не си задава въпроса: "А после какво?".
Ако не целят постигането на определена политическа цел, всички военни операции се свеждат до насилие заради самото насилие и затова пораждат повече проблеми, отколкото решават. Това е характерно за военните операции, които не са подчинени на целите на дипломацията. Достатъчно е да си припомним например, операциите на Израел в Газа или собственото ни участие в кампаниите на Саудитска Арабия в Ирак, Ливан, Либия и Йемен.
За контраст, спомнете си военните операции, които преследваха предварително набелязани конкретни цели и чиито мащаби и продължителност бяха ограничени. Те приключват веднага след постигането на целта, а осъществилите ги сили постепенно биват евакуирани, особено ако междувременно са успели да създадат боеспособни въоръжени сили от местното население. Пример за това е успешната операция на САЩ в Афганистан преди нападението срещу бастиона на талибаните Тора Бора. Друг пример за такъв успех е първият етап на руската военна интервенция в Сирия.
Военната намеса на САЩ в Афганистан през октомври 2001 беше замислена като наказателна операция. Пред нея бяха поставени две конкретни цели: да ликвидира Ал Кайда и да накаже нейните афганистански "домакини" така, че вече да не си позволяват да предоставят убежище на подобни "глобални терористични организации". САЩ тръгнаха към постигането им, подкрепяйки най-вече непущунските бунтовници срещу формираното предимно от пущуни Движение "Талибан", което обаче демонстрира не само голямо упорство, но и сериозен военнополитически потенциал. Ограниченото участие на американците и британците в разузнавателните операции, използването на специалните части и наземното насочване на ударите от въздуха в крайна сметка наклониха везните в полза на т.нар. Северен алианс за сметка на талибаните. В рамките на малко повече от два месеца талибаните бяха прогонени от Кабул, а последните бойци на Ал Кайда бяха ликвидирани или принудени да напуснат Афганистан. Тоест, ние постигнахме целите си.
Вместо обаче да обявим, че сме победили и да върнем хората си обратно в Америка, ние решихме да навлезем по-дълбоко в Афганистан. САЩ превърнаха наказателната операция в безсрочна военна кампания и ангажираха в нея и НАТО за да наложат послушно правителство в Кабул, което започна да "строи" нова държава - приятелски настроена едновременно към феминизма и към собствениците на маковите полета. В момента, там са останали само маковите полета, всичко друго се оказа ефимерно.
Между другото, намесата на Путин в Сирия през 2015 се опираше на същите елементи, като тези, на които и стратегията на САЩ в Афганистан, преди атаката срещу Тора Бора. Русия изпрати ограничен контенгент от военновъздушните си сили и своите специални части в подкрепа на сирийското правителство, което нагледно доказа своята жизненост в хода на над четиригодишните усилия на ислямистите да го свалят. Русия очерта ясно политическите си цели и през цялата кампания стриктно се придържаше към тях.
Москва опрости сложната политическа ситуация в Сирия, свеждайки я до бинарния избор между живота при светската диктатура на режима на Асад или под властта на ислямистките фанатици. Освен това тя укрепи руско-иранския алианс. Руснаците заложиха на това, че държавното единство на Сирия може да бъде възстановено, като едновременно с това си гарантираха, че при всяко развитие на събията ще разполагат с достатъчно съюзници в Сирия и, че няма да загубят базите си в Тартус и Латакия.
Русия успя да привлече САЩ в един достоен дипломатически процес на омиротворяване, в чиито рамки свалянето на режима на Асад не се обсъжда, а Москва и Техеран са основни участници. Русия помогна за преподготовката, превъоръжаването и възстановяване бойния дух на правителствените части, принуждавайки противниците им ислямисти да отстъпят и да преминат към глуха отбрана. Доказвайки значимостта на Москва като партньор в борбата с тероризма, военната операция помогна и за укрепването на вътрешната сигурност на самата Русия, която съумя да ограничи и постави под контрол нарастващата ислямистка заплаха вътре в собствение и граници.
Освен това руснаците сложиха ръка на "спирателния кран" на бежанския поток от Западна Азия към Европа, който поставя под въпрос оцеляването на Европейския съюз. По този начин Москва доказа незаменимата роля на Русия в европейските дела. Тя демонстрира повишената си военна мощ и възстанови позициите си като основен играч в Близкия Изток. Нещо повече, Русия даде на света да разбере, че партньорите и могат да разчитат на нея в случай на нужда, за разлика от САЩ, които през 2011 позорно се отрекоха от Хосни Мубарак. Наистина, за руския успех помогна и разривът на отношенията с Турция, но Москва даде да се разбере, е готова да плати тази цена (още повече, че разривът се оказа временен).
Разбира се, недъзите на държавното управление в Сирия продължават да са факт. Това обаче с пълна сила може да се каже и за Ирак, Либия, Сомалия и Йемен. Йордания и Бахрейн също са подложени на силен натиск. На свой ред, Тунис и Турция, които доскоро се смятаха за "аватари" на демократичния ислям, сега - както изглежда - започват да смятат демокрацията по-скоро за бреме. Израел задушава Газа, докато в същото време се опитва да погълне останалата част от Палестина. Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Бахрейн са на ръба на войната с Иран, който пък постепенно нормализира отношенията си с Европа и Азия (но не и с Америка). Кувейт, Оман и Катар гледат да стоят по-далеч от схватката. Египет, който някога беше сред лидерите в арабския свят, в момента разчита на подаянията на арабите от Персийския залив и се измъчва в клещите на военното положение. Судан е разделен и оставен на заден план, като в същото време е подложен на остракизъм от Запада.
Близкоизточният калейдоскоп продължава да е далеч от успокояването. В бъдеще, политическата география на региона вероятно ще се отличава от своите предишни и настоящи контури. Все още е рано да прогнозираме обаче, как точно ще изглежда картата на региона.
Какво да се прави
Тезата, че трябва да продължим да следваме "същата политика, но с по-твърди методи" със сигурност ни води към още по-големи безредици и хаос, отколкото днес. Какво трябва да направим? За начало, вероятно трябва да поправим някои груби грешки, допуснати заради собственото ни фантазьорство. Глобалната зависимост от енерогоносителите на Персийския залив не е изчезнала. Нашата зависимост от тях обаче силно намаля, което ни дава известна свобода на действие и Америка трябва да се възползва от това.
Следва да подчиним военните си възможности на дипломацията, а не обратното. Ключът към възстановяването на баланса в Персийския залив трябва да се търси в нашата способност да си гарантираме подкрепата на Ирак. Това ще ни позволи да съкратим присъствието си там до ниво, което вече няма да провокира враждебната реакция на местното население, и да се върнем към политиката на офшорен баланс на силите.
Можем да постигнем това само, ако сунитите от Саудитска Арабия и другите държави от Персийския залив отново осъзнаят, че съществува определена разлика между шиизма в иракския религиозен център Наджаф и шиизма в иранския свещен град Кум. Шиитите от Наджаф са склонни към фатализъм и подкрепа за иракския национализъм. Шиитите от Кум пък са по-напористи универсалисти и активисти. Саудитците и техните съюзници следва да се солидаризират с шиитите в Ирак като с араби, каквито са и те самите, а не да ги бичуват като еретици. Ограничената нормализация на отношенията между Иран и Запада (включително САЩ) е неизбежна. И стратезите на нашите арабски партньори в региона следва да се съобразят с нея. Най свой ред, ние сме длъжни да ги подготвим за това.
Подобна корекция ще изисква определени усилия от страна на САЩ. Тя освен това, ще изисква от саудитците и техните съюзници да се откажат от сектантската салафитска политика, която следваха през последните години, и да се върнат към изначалната веротърпимост на исляма. Освен това, независимо от състоянието на американско-иранските отношения, те следва да се ориентират към нормализиране на отношенията си с Техеран. Ако Саудитска Арабия и съюзниците и не се откажат от сектантството и не признаят необходимостта от мирно съвместно съществуване с Иран, ще им се наложи да преминат към глуха отбрана. Ирак ще остане в иранската сфера на влияние, а регионът ще бъде разтърсен от серия религиозни войни. Като тази нестабилност пряко ще засегне и американците, и нашите европейски съюзници.
Ислямизмът представлява крайна форма на политическия ислям. Днес тази вредна идеология ни отправя открито политическо предизвикателство. Това предизвикателство обаче, не получава необходимия отговор, като изключим Саудитска Арабия, където беше стартирана съгласувана пропагандна кампания, която на практика заклейми тази ислямска ерес. В същото време не бяха положени никакви усилия за формирането на коалиция, която да инициира мощна просветителска кампания в целия регион. Подобна коалиция е необходима за решаването на политическите проблеми, които създават мюсюлманските екстремисти за да ерозират регионалната стабилност, както и сигурността на Запада. Само Саудитите и онези, към които салафитите се отнасят с доверие, могат да оглавят борбата против радикалния ислямизъм. Това е именно онзи случай, когато САЩ не бива да се намесват пряко, а да "направляват процеса отдалеч".
Само по този начин (т.е.без да се намесваме пряко в процеса) ние, американците ще можем да преодолеем собственото си невежество по отношение на исляма, което е сред основните причини за претърпените поражения. В момента исламофобията се е превърнала в също толкова масов и типично американски феномен, като масовите убийства с огнестрелно оръжие, извършвани в САЩ през последните години. Един от кандидатите за президент дори предложи да бъде забранено влизането на мюсюлмани в страната. Това отразява доминиращите настроения в Съединените щати, които са несъвместими с необходимостта от сътрудничество с нашите мюсюлмански партньори в борбата срещу екстремизма в света. Ако не преодолеем невежеството си по отношение на исляма, ще плащаме за това и то не само с пари, но и с кръв, при това с много кръв.
Накрая, САЩ следва да спрат да издават празни чекове на партньорите си в региона, склонни към погрешна и контрапродуктивна политика и действия, които вредят както на американските, така и на техните собствени интереси. Нека кажем "не" на действията в Йемен, на операциите в Газа, на заплахите срещу Ливан. Не бива да даваме никакви нови военни гаранции на Израел, ако неговата дипломация не цели постигането на дългосрочна сигурност в региона.
Очевидната трудност на осъществяването на всяка от тези промени е в това, че САЩ вече са се отклонили твърде далеч от ефективния подход към проблемите в Близкия Изток, ерозирайки способността си да допринесат за мира и стабилността в региона. Американските медии са наивни и като папагали повтарят официалния линия. Политиците ни са в плен на илюзии, нямащи нищо общо с реалностите в Близкия Изток. Правителството ни е нефункционално. Откровено казано, надеждата, че най-сетне ще съчетаем политиката с реалността не е много голяма. Историята обаче няма да ни прости, ако не се съобразим с дефиницията, която Айнщайн дава на безумието: "упорито да правиш едно и също, и да очакваш различни резултати". Защото други и по-добри разултати просто няма да има.
* Авторът е бивш посланик на САЩ в Саудитска Арабия, в момента е научен сътрудник в Института за международни изследвания "Уотсън" в Провидънс
{backbutton}
