Поредицата от кървави въоръжени нападения, извършени от мюсюлмани в различни немски градове през юли 2016, проби завесата от съзнателно премълчаване на случващото се в Германия през последната една година, пусната от страна на властите и големите медии в тази страна.
Така, баварският министър на вътрешните работи Йоахим Херман поиска от управляващите да предприемът сурови мерки за справяне със заплахата, като подчерта: "Следва да признаем, че наред с бежанците в страната навлизат опасни за собствените ни граждани хора. И ние не можем да се примиряваме с това". В резултат от кръвопролитните събития, в Бавария беше създадена специални комисия от трийсет експерти, която да предложи пакет от мерки за преодоляването на проблема. Междувременно, в Германия нарастват исканията за затягане на контрола над чужденците и придобиването на оръжие. За това в частност призоваха председателят на парламентарната група на ХДС/ХСС в Бундестага Щефан Майер и вицеканцлерът Зигмар Габриел. Тоест, в ръководството на управляващата коалиция, макар и с огромно нежелание, започват да признават открито, че заедно с мигрантите в Германия е влязъл и тероризмът. Осъзнаването на тази нова реалност е изключително неизгодно за канцлера Меркел. Очевидно е, че дискусията тепърва ще се разширява подобно на снежна топка като в определен момент може да "погребе" и сегашното правителство, и "голямата" коалиция, която го крепи. Особено, ако "черната седмица" през юли започне да се повтаря все по-често, вероятността за което се оценява от експертите като доста голяма. Според ДПА, над 43 000 души в Германия могат да се причислят към групата на ислямистите, а в последните години броят им стабилно расте, като особено рязко се е увеличил броят на салафитите, за които се смята, че са около 8650 души.Според немските служби за сигурност, приблизително 11 000 от ислямистите в Германия са "склонни към тероризъм", а поне 500 са способни и искат да извършат терористичен акт.
Междувременно, изявленията на германската опозиция дават известна представа за предстоящите политически битки. Така председателят на парламентарната група на "Левицата" Сара Вагенкнехт излезе с декларация, в която директно обвини Ангела Меркел, че с лекомислената формула "Ще се справим" тотално е игнорирала изключително тежките последици от собствената си политика: "смятаме, че сега върху г-жа Меркел и правителството се стоварва огромната отговорност да запазят доверието на хората към способността на държавата и службите за сигурност да изпълняват задълженията си". Консервативната партия "Алтернатива за Германия" (AfD) отива по-далеч, подчертавайки че: "Във връзка с нарастващия брой изключително сериозни случаи, искаме от правителството незабавно да изпълни дълга си и да стабилизира ситуацията със сигурността в Германия, осъществявайки по-ефективен граничен контрол и връщайки се към Дъблинското споразумение като първа стъпка към тази стабилизация (както е известно, въпросното споразумение, предвижда настаняването на бежанците в първата държава от ЕС, в която те са пристигнали - Н.П.). Освен това, всички подозрителни елементи следва незабавно и принудително да бъдат експулсирани от страната. Едно отговорно правителство не може да наблюдава безучастно как в условията на господстващата идеология на мултикултурализма се рушат редът и сигурността в Германия. Всеки ден, през отворените ни граници, в страната пристигат хора, които заради своите културни особености, неизбежно внасят конфликт в нашето общество. Не бива да изключваме и, че в потоците от нелегални имигранти се крият и терористи. Ако правителството не възнамерява да заеме ясна позиция по този въпрос, то автоматично се превръща в съучастник на престъпленията, които неизбежно ще бъдат извършени в бъдеще. Нито канцлерът, нито правителството могат да се поставят над закона. Политиката на управляващите еднозначно води до най-опасната ситуация за Германия и Европа за целия период след края на студената война".
В германската история, политически стъпки като тези, предлагани от AfD, обикновено се определят като Kampfansagе, т.е. "обявяване на война". Което означава, че проникването на ислямисткия тероризъм в Германия е достигнало критичната си точка и под влиянието на този нов фактор политическата ситуация в страната започва да се променя радикално. Ясно е, че канцлерът Меркел не разполага с убедителен отговор на обвиненията на опозицията, че е "довела тероризма в Германия". Като убеден превърженик на мултикултурализма (въпреки че преди време призна неговия провал), Меркел просто нямаше как да "пресметне" всички последици от своята политика на "отворените врати". Вероятно защото никога не е чела известния германски професор от сирийски произход Басам Тиби, според който: "Мултикултурализмът е фантазия, а не реалност. Това е вид релативизъм, пропагандиращ незадължителния характер на ценностите. Всъщност, това е краят на обществото".
Тихата "турцизация" на Германия
Междувременно, в началото на август 2016, т.е. 55 години след като в Германия се появиха първите турски гастарбайтери, отношенията между Берлин и Анкара се сблъскаха с поредното сериозно изпитание. На фона на терористичните нападения в Германия и Франция, декларациите на Ангела Меркел за необходимостта да бъде продължена прокламираната от нея политика на "отворените врати", критикуваната от мнозина европейски политици миграционна сделка с Анкара и неуспешния метеж на част от армията срещу турския президент, тези отношения бяха помрачени от нов скандал. Както е известно, немските власти отказаха на организаторите на провелия се през юли в Кьолн масов митинг в подкрепа на Ердоган да осъществят пряка видеовръзка с турския държавен глава. В отговор турските медии и политическият елит за пореден път демонстрираха възмущението си, включително с помощта на карикатури, изобразяващи Меркел като новия Хитлер. В същото време, този инцидент накара мнозина в Германия и извън нея да се замислят за последиците от нарастването на броя на мигрантите, нерешените проблеми на съвместното съществуване между различни по същността си култури, както и от пренасянето на европейска почва на различните етнически и конфесионални конфликти (кюрдско-турският, арабско-израелският, шиитско-сунитският и т.н.).
За всички е ясно и, че масло в огъня на споровете за миграцията в Германия наливат и откровено провокационните изявления на турския президент Ердоган, че турците, живеещи в Европа и най-вече в Германия, в никакъв случай не бива да се отказват от културната си идентичност и да се разтворят в немското общество. Подобни декларации се посрещат с еуфория от сънародниците му в Германия, а и не само там. Тук е мястото да посоча, че Ердоган адресира тези свои послания най-вече към потенциалните си избиратели, доколкото мнозина турци, родени в Германия, имат турско, а не немско гражданство, подчертавайки по този начин привързаността си към своята историческа родина. Затова реториката на турския лидер, която шокира мнозина европейски политици, изглежда съвсем логична в контекста на политическата борба в Турция и вътре в голямата турска диаспора в Европа. Впрочем, в самата Германия споровете за мястото и ролята на турската диаспора и, на чужденците, като цяло не спират.
Турско-германските отношения се изостриха на фона на миграционната криза, когато правителството в Анкара, уморено от дългогодишните обещания на ЕС да приеме Турция (което някои определят като "стратегическата свръхцел" на Ердоган), започна да води диалога с ЕС и Германия от позиция на силата, като на практика, поиска от тях да му бъде платено за усилията по настаняването на милионите бежанци на своя територия. В същото време решението на Ангела Меркел да се включи в тази игра на Ердоган поражда маса въпроси и прогресивно нарастващо недоволство в Европа. В тази връзка си струва да припомня изказванията на редиза водещи (западно)германски политици от миналото, за които сегашните архитекти на политиката на "отворени врати" предпочитат да не си спомнят.
Така, още през 1965 канцлерът Лудвиг Ерхард признава, че: "привличането на още повече чуждестранна работна сила има своите граници и, не на последно място, води до нарастване стойността на производството и допълнително натоварва платежния ни баланс". Осем години по-късно федералният канцлер Вили Бранд констатира, че "вече е необходимо изключително внимателно да помислим за границите на способността на обществото ни да приема още мигранти и, къде социалният разум и отговорността изискват да се спрем". През 1981 пък, в интервю за ZDF канцлерът Хелмут Кол заявява, че повечето от живеещите тогава в Западна Германия два милиона турски гастарбайтери следва да се върнат в родината си: "Налице е проблем с прекалено големия брой турци в Германия. Това разбира се не означава, че "мавърът свърши работата си, мавърът може да си отиде". Истината обаче е, че не можем да поемем сегашния брой турци, живеещи в Германия, не го позволява нито социалната ни система, нито ситуацията на трудовия пазар". Същата година бившият премиер на Северен Рейн-Вестфалия Хайнц Кюн подчертава пред списание Quick: "възможностите ни да приемаме чужденци са изчерпани. Ако делът на чужденците надхвърли 10% от населението, всяка нация би се разбунтувала". Впрочем, още през 1992 Хелмут Шмид прогнозира балканизацията на Централна Европа, посочвайки че там могат да възникнат паралелни и често враждебно настроени един към друг етнокултурни светове. Още по-еднозначно е твърдението му в едно интервю за Die Zеit от 2004, че: "мултикултурното общество е просто интелектуална илюзия". Пак тогава Шмид лансира пред Hamburger Abendblatt скандалната за сегашния германсия елит теза, че: "Концепцията за мултикултурализма трудно се съчетава със съвременното общество. Ако ме питате, къде досега успешно са функционирали модели на мултикултурни общества, ще ви отговоря, че това е възможно само там, където съществува много силна авторитарна държава".
Въпреки предупрежденията и нарастващото обществено недоволство обаче, броят на чужденците в Германия продължава да нараства с всяка изминала година. Днес "лицата с миграционен произход" (както ги дефинира официалната статистика) са интегрална част от тази страна като в края на 2014 общият им брой е достигнал 16,4 млн. души (което означава че днес са около 19 милиона). В тази група влизат чужденците и лицата родени в имигрантски семейства в Германия или от смесени бракове. Като дял от цялото население на страната, тези групи надхвърлят 20%. Това е сериозна сила, с която германските власти са принудени не само да се съобразяват, но и нерядко да и правят определени политически отстъпки. Тук мястото да напомня, че по данни на немските демографи, в семействата на имигрантите или на тези, родени в такива семейства, по правило има повече деца и повече представители на работнически професии или дребни предприемачи, отколкото при коренните германци. Тези семейства живеят предимно в големите градове в Западна Германия, както и в столицата. В Берлин, Хамбург, Мюнхен и други големи градове делът на родените в Германия деца на мигранти на възраст до 10 години достига до 40%, а в някои райони и до 50%. На свой ред, делът на семействата с деца, имащи мигрантски корени, достига 43% в големите градове. В малките населени места той е в пъти по-малък (средно 12%).
При това следва да се отбележи тревожната тенденция за постоянно нарастване броя на семействата без деца сред коренните германци. Всичко това означава, че в бъдеще делът на лицата с миграционен произход само ще се увеличава.
Ето защо, демографският шок в резултат от резкия приток в страната на почти милион и половина мигранти се оказа последната капка в чашата на търпението на коренните германци, които в своето отчаяние обръщат поглед към десните консервативни партии и масово се включват в антиислямистките демонстрации. Именно с тази исламофобия, възникнала в резултат от "бунта на обикновените германци" се обясняват и антитурските настроения, политическите критики срещу Ердоган, както и знаковият отказ да бъде разрешена пряката телевизионна връзка между турския президент и демонстриращите в Кьолн негови фактически избиратели.
Горните цифри, както и динамиката на нарастване броя на младите мигранти и лицата, родени в мигрантски семейства, говорят за това, че в съвсем близко бъдеще мигрантите ще започнат да играят прогресивно нарастваща роля не само в икономиката, но и в политиката на Германия. С тази тенденция са наясно и сегашните управляващи в Берлин. Неслучайно, още през октомври 2010 канцлерът Меркел заяви, че в държавния апарат следва да присъстват повече имигранти.
Най-интересният момент тук е перспективата за формирането на турска партия в Германия. Ако подобно нещо се случи, за нея автоматично биха гласували практически всички имащи право на глас "германски" турци, което би и гарантирало представителство в Бундестага. А в сегашните условия на слаби коалиционни правителства, новата партия вероятно би получила предложения за сътрудничество както отляво, така и отдясно. Така лобирането на турските интереси в Германия ще се издигне на принципно ново равнище, а това би могло да промени векторите на немската вътрешна и външна политика, което изправя страната както пред нови перспективи, така и пред нови предизвикателства и рискове.
Дали европейските и, в частност, германските политици ще съумят да намерят универсално решение за един толкова мащабен проблем? Въпреки че въпросът остава открит, в Германия нараства общественото недоволство от сегашната миграционна политика на управляващите. При това не само в средите на традиционните симпатизанти на "крайната" десница, но и в средната класа, чиито представители все по-масово участват в демонстрациите на движението "ПЕГИДА" ("Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада") или гласуват за AfD. В същото време пълзящата турцизация и ислямизация на Германия продължава с пълна сила. Дали тези разнопосочни тенденции действително ще доведат до балканизация и ръст на междуетническото напрежение, или пък Германия "ще се справи", както все по-неуверено продължава да твърди Меркел, ще стане ясно съвсем скоро. Още днес обаче е очевидно, че турският фактор вече се е превърнал в ключов елемент на германската вътрешна и външна политика.
В търсене на алтернатива
Наскоро водачът на AfD Фрауке Петри лансира може би най-радикалната до този момент идея за преодоляването на миграционната криза в страната. В интервю за Bild, тя предлага нелегалните имигранти и бежанците, на които е отказано убежище, да бъдат изселвани на острови извън Европа, охранявани от международни сили под егидата на ООН. При това Петри смята, че следва да се гарантира невъзможността тези хора да напускат осровите, а вътрешната структура на изградените там селища да сепарира семействата от самотните мъже. За реализацията на тази идея, тя предлага трансформирането на федералната служба по въпросите на миграцията в бюро за експулсирането на нелегалните мигранти от страната. Колкото и радикално и дори "нехуманно" да изглежда подобно решение на проблема, следва да сме наясно, че Петри просто се опитва да защити собствената си страна от непонятната и нежизнеспособна миграционна политика, която от дълги години провеждат Брюксел и Берлин. Според нея, ситуацията е толкова тревожна, че е възможно "ампутацията" да се окаже единствения изход Европа да продължи да съществува на картата на света. Впрочем, в световната практика има подобни прецеденти. Австралия например отдавна изгражда лагери за бежанците на тихоокеанските острови Науру и Мину, които се контролират от ООН. Това е известно на всички, но никой не обвинява Канбера, че нарушава човешките права.
Миграционната политика на Австралия не позволява на бежанците, до решаването на въпроса за техниа статут, да пребивават на територията на страната и да се ползват от нейната социална система. В лагерите на островите, мюсюлманките са длъжни да свалят бурките и другите характерни атрибути, а макар че на имигрантите не се забранява да посещават джамиите, не се допуска те да се отличават по нещо от местното население. И онези, които не са склонни да приемат тези правила, просто не се допускат в Австралия. Нещо подобно предлагат и от AfD.
Между другото, "Алтернатива за Германия" съвсем не е маргинална партия, както се опитват да внушават някои анализатори. Сред нейните основатели са редица представители на немския елит, включително професорът по макроикономика от Хамбургския университет Бернд Луке, бившият политически редактор на Frankfurter Allgemeine Zeitung Конрад Адам, професор Михаел Щаб, икономистът от Тюбингенския университет проф. Йоахим Щарбати, юристът Александър Гауланд или шефът на европейския филиал на IВМ (и бивш президент на Федерацията на германските индустриалци - BDI) Ханс-Олаф Хенкел. Списъкът може да бъде продължен, което показва, че претенциите на AfD, че е "рожба не интелектуалния елит" на Германия изглежда напълно оправдана. Основната цел на партията е да наложи пълното спазване принципите на Договора от Маастрихт, заложени в основите на ЕС, но постепенно пренебрегнати от брюкселските "еврократи" под влияние на политическата конюнктура.
Всичко това обяснява широката подкрепа за идеите на AfD не само в Германия, но и в другите държави от ЕС. Тук е мястото да посоча, че партията на Меркел не може да се справи с тези опозиционни тенденции по една простичка причина - самата тя не е в състояние да намери изход от създалата се ситуация. След доказателствата за това е, че организираната от канцлера среща на правителството с представители на най-големите немски компании под лозунга "Ние, заедно" на практика потвърди, че местният бизнес не е в състояние да предостави работа на толкова много имигранти, както разчитат управляващите. На първо място, защото мигрантите не са достатъчни образовани нито пък могат лесно да се адаптират към изискванията, тъй като почти никой от тях няма опит с високотехнологичните производства.
Тоест, поне засега Германия не разполага с реална алтернатива на предложението на Фрауке Петри. Европа не е в състояние да продължи да приема бекрайния поток от мигранти. Затова ще и се наложи не само да втвърди миграционната си политика, но и да се погрижи за прекратяването на въоръжените конфликти в Големия Близък Изток, генериращи миграционните вълни. Парадоксът е, че и тук пред Европа не се очертава друг път, освен хората там да бъдат оставени сами да направят своя избор, дори ако той не съответства на представите за световния ред на Брюксел или Вашингтон.
Германия в ерата "след Меркел"
Според известния германски политолог Александър Рар, дори евентуалната смяна на канцлера Меркел след изборите през 2017 едва ли ще доведе до втвърдяване на либералното законодателство с цел стабилизиране на ситуацията с бежанците. Той твърди, че "в момента не виждам сериозни алтернативни фигури дори извън собствения и Християндемократически съюз (ХДС). Защото официалната опозиция, в лицето на социалдемократите, зелените и дори левите (т.е. партията Die Linke), всъщност не предлага никакви алтернативи, а на практика подкрепя сегашната мигрантска политика. И тъкмо затова всички те губят рейтинг".
Рар смята, че ако в Германия все пак се случат някакви промени в политическия елит и Меркел напусне поста си, това вероятно ще стане само в рамките на собствената и партия. Според него, щанс да я заместят имат сегашния министър на отбраната Урсула фон дер Лайен, лидерът на баварския Християнсоциален съюз (ХСС) Хорст Зеехофер и финансовия министър Волфганг Шьойбле. Макар че последният е доста над 70-те и се движи с инвалидна количка, той се смята за един от "най-опитните и умни немски политици". Сред тях Зеехофер изглежда единственият, способен да направи това, което колегите му от елита не са в състояние да сторят, т.е. да втвърди имиграционното законодателство и да игнорира част от либералните норми за да стабилизира ситуацията.
Ще припомня, че Меркел разчиташе да отслаби миграционната криза с помощта на прословутата сделка с Турция - т.е. подписаното на 18 март 2016 споразумение, задължаващо Анкара да приеме връщаните от Европа мигранти, ако ЕС предостави безвизов режим на турските граждани. Освен това Брюксел обеща да отпусне 3 млрд. евро на Турция в рамките на финансовата помощ за настаняването на мигрантите на нейна територия и се ангажира да и отпусне още 3 млрд. до 2018 за по-нататъшни проекти в тази сфера. Въпреки натиска на Берлин и лично на Меркел обаче, възможността за отмяна на визите за турските граждани провокира остро недоволство сред европейските елити. Те всячески спъваха реализацията на това решение, което трябваше да влезе в сила през юли, а след неуспешния опит за преврат в Турция и очертаващата се възможност за връщане на смъртното наказание в тази страна, Брюксел направо обяви, че визите няма да бъдат отменени, поне до края на 2016.
Истината е, че в момента германската политика изпитва изключителен дефицит от ярки фигури. Самата Меркел трудно би могла да се нарече харизматичен лидер, но останалите са още по-зле в това отношение. Както вече споменах, известно изключение е само водачът на ХСС Зеехофер. Впрочем, наистина харизматични политици присъстват в редовете на "Левицата" и "Алтернатива за Германия", но поне засега те нямат шанс да се доберат до канцлерския пост.
Според експертите, след парламентарните избори през есента на 2017 в Бундестага могат да се върнат либералите от Свободнодемократическа партия, но те едва ли ще получат повече от 6-7% от гласовете, да не говорим, че там също липсват харизматични фигури. На свой ред, "Левицата" е в състояние да вземе 10% от гласовете, но едва ли някой ще поиска да влезе в коалиция с нея. Там има няколко ярки личности в лицето на Грегор Гизи и Сара Вагенкнехт, но те нямат шанс да станат нещо повече от редови депутати. Консервативната "Алтернатива за Германия" мощно набира обороти и може да получи до 20% от гласовете. Освен това там действително присъстват харизматични лидери, включително споменатата по-горе Фрауке Петри, но именно заради острата и антиимиграционна реторика и апелирането към националното чувство на германците, едва ли някой от "системните" партии ще дръзне да се коалира с тях, освен ако през следващата година не се случи нещо наистина извънредно.
И така, като единствен реално избираем кандидат за поста на Меркел се очертава лидерът на баварския ХСС Хорст Зеехофер. Той обаче би могъл да го заеме само с подкрепата на ХДС, която несъмнено ще бъде обвързана с редица ограничаващи го условия. Ето защо мнозина експерти в Германия смятат, че е крайно време ХСС да се трансформира от регионална в национална партия. Тогава Зеехофер действително би получил шанс да реализира идеите си. Между другото, ако той смени Меркел, освен всичко друго, това вероятно би довело и до затопляне на отношенията между Берлин и Москва.
Всички партии, освен AfD и ХСС, се обявяват против рязкото втвърдяване на немската миграционна политика. Впрочем, левите, зелените и либералите са против каквото и да било втвърдяване. В същото време, всички партии, пак без AfD и XCC, губят популярност на фона на задълбочаващата се миграционна криза. Тези две сили обаче все още не могат да поемат управлението на страната - освен ако не станем свидетели на сензация и през септември 2017 двете се сдобият с достатъчно големи парламентарни фракции в Бундестага.
Що се отнася до отношенията на Брюксел и Берлин с Анкара, можем да прогнозираме с голяма доза сигурност, че Турция няма да изпълни ангажиментите си по отношение на бежанците, за което в частност говори и нарастващият миграционен натиск по българско-турската граница. ЕС пък няма да и предостави толкова желания безвизов режим. В светлината на последните събития в Турция не може да се очаква каквото и да било подобряване на отношенията и с ЕС и Германия. Самата Германия, в лицето на Меркел, очевидно много иска да прехвърли решаването на миграционния въпрос на някой друг, но това няма как да се случи. Тоест, на Германия ще се наложи да втвърди миграционния си режим. Иначе полицията и специалните служби просто няма да успеят да предотвратят нови и този път далеч по-мащабни терористични нападения в страната, да не говорим, че в бюджета вече няма пари за социални помощи на заливащите я мигранти.
* Национален консервативен форум
{backbutton}
