06
Сря, Ное
5 Нови статии

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Поражението на водещата формация в управляващата Германия коалиция - Християндемократическия съюз (ХДС), на местните избори през март 2016 едва ли щеше да стане обект на коментари и анализи извън страната, ако партията на канцлера Меркел беше загубила от традиционните си съперници - социалдемократите, "зелените" или дори от "левите". Пробив на изборите обаче направиха не те, а консерваторите, евроскептици и твърди "монокултуралисти" от "Алтернатива за Германия".

По принцип, местните избори в една федерална държава като Германия са важно събитие в политическия живот. Обикновено ги разглеждат като "репетиция за федералните" или дори като "малки федерални избори", още повече, че нерядко резултатите от тях предопределят политическите решения на национална равнище. Както се случи например през 2011, когато триумфът на "зелените" след аварията в японската АЕЦ Фукушима предопредели отказа на германското правителство да развива атомната енергетика в страната.

 

Провинциите, където AfD направи пробив през март 2016

 

Провинциите, където AfD направи пробив през март 2016

Легенда:

Райнланд-Пфалц

Баден-Вюртемберг

Саксония-Анхалт

 

Изборите в Баден-Вюртемберт, Райнланд-Пфалц и Саксония-Анхалт бяха първото сериозно изпитание за миграционната политика на правителството. Затова много преди гласуването, те провокираха нарастваща нервност у управляващите, като резултатите от провелите се седмица по-рано общински избори в провинция Хесен допълнително наляха масло в огъня. На тях появилата се само преди три години в резултат от разцеплението в ХДС "Алтернатива за Германия" (AfD), получи три пъти повече гласове от очакваните. Във Франкфурт на Майн, който се смята за финансовата столица на Германия и ЕС (тук са централите на немската Бундесбанк, както и на Европейската централна банка), за AfD гласуваха 12% от избирателите, а в провинциалната столица Висбаден - 16%. Впрочем, тези резултати не изненадаха никого, тъй като бяха очаквани. В долната таблица могат да се видят резултатите от изборите през 2016, в сравнение с предишните през 2011, както и с предварителните прогнози.

Федерална провинция

 

ХДС

ГСДП

Зелени

Леви

СДП

Алтернатива за Германия

Други партии

Баден-Вюртемберг

Избори 2011

39,0

23,1

24,2

2,8

5,3

-

5,5

Прогнози 2016

27-34

12-16

26-33

2,5-5,5

5-8

10-13

2-4

Избори 2016

27,0

12,7

30,3

2,9

8,3

15,1

3,8

Рейнланд-Пфалц

Избори 2011

35,2

35,7

15,4

3,0

4,2

-

6,3

Прогнози 2016

35-38

31-36

5-10

3-5

3-7

8-11

2-5

Избори 2016

31,8

36,2

5,3

2,8

6,2

12,6

5,1

Саксония-Анхалт

Избори 2011

32,5

21,5

7,1

23,7

3,8

-

3,9

Прогнози 2016

29-32

14-19

5-6

19-21

3-5

15-19

2-4

Избори 2016

29,8

10,6

5,2

16,3

4,9

24,2

9

Източник: wahlrecht.de

 

Както се вижда, управляващите партии бяха наясно с настроенията в немското общество, затова се опитаха да ги променят в навечерието на изборите, активизирайки действията си за преодоляване на мигрантската криза на европейска равнище. Стремейки се да си гарантира подкрепата на Турция за това, ЕС склони да направи безпрецедентни отстъпки пред Анкара, включително в сферата на човешките права и визовия режим на турските граждани. Берлин гръмко обяви за "затварянето" на балканския маршрут на мигрантите и началото на операциите на военноморските сили на НАТО в Егейско море. Както сочат данните от проведените непосредствено преди местните избори социологически проучвания, германците се безпокоят най-много от очаквания ръст на престъпността и "прекалено силното" влияние на исляма, което постепенно променя начина на живот в страната. Опитите на официалната пропаганда да успокои тези опасения само увеличават недоверието към управляващите, а посегателствата от страна на мигрантите, имали място в Кьолн и други градове, както и съзнателното им прикриване от големите медии, провокира мощно обществено недоволство.

На този фон възходът на AfD, която лансира обширна програма за противодействие на миграционната политика на канцлера Меркел, беше съвсем очакван. Това, което предлага новата германска консервативна десница, в частност, е: отказ от използването на чл.12а от Конституцията за предоставяне на политическо убежище на пришълците; промяна на международните конвенции, задължаващи държавите да приемат мигранти (2/3 от сирийските бежанци например, цитират Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951, подавайки молби за убежище); екстрадирането на всички мигранти, на които е отказан бежански статут; прекратяване на финансовите субсидии за другите държави от ЕС в рамките на програмата за преодоляване на миграционната криза.

В момента Меркел се намира в изключително трудна ситуация. Тя не може просто да обяви, че е размислила и променя мигрантската си политика на 180 градуса, тъй като вече отиде твърде далеч в отстъпките си пред мигрантския натиск и пред претенциите на Турция, за което на партията и вероятно ще се наложи да плаща на парламентарните избори през 2017. В същото време, в самото германско общество съществуват сериозни противоречия по отношение на мигрантите. Застаряването на коренното население в страната, както и в Европа, като цяло, е почти необратим процес. Тоест, запазването на съществуващото в Германия равнище на социално и здравно осигуряване изисква по-голям брой заети в реалната икономика. Няма съмнение, че имигрантите биха могли да запълнят демографският вакуум, съществуват обаче много сериозни съмнения, че младите мюсюлмани са способни, и - което е особено важно - имат желание да се интегрират в германската икономика. Много сериозен плоблем е и стойността на тази интеграция, ако въобще се окаже възможна. Така, само за покриване на социалните плащания на мигрантите, германската държава ще трябва да изразходва по 20-30 млрд. евро годишно. Впрочем, редица анализи сочат, че дори ако се случи чудо и мигрантите сравнително бързо се интегрират на трудовия пазар, приносът на този повече от милион пришълци от Големия Близък Изток ще се окаже с цели 450 млрд. евро по-малък, от очаквания. Тоест, проблемът въобще не се решава с простото увеличаване на броя на работещите.

На този фон, германските избиратели нямаше как да не оценят факта, че по отношение на мигрантската криза "Алтернатива за Германия" не се бои говори откровено за случващото се, което не може да се каже за противниците и. Опитите на последните да стигматизират AfD, вариращи от отказа да участват в публични дебати с нейните кандидати до преки забрани на изявите им (в Аугсбург например, местният кмет забрани планираното в зданието на общината изказване на водача на AfD Фрауке Петри). Както е известно, "Алтернатива за Германия" беше единствената германска партия, чиито лидери след атентатите в Брюксел се обявиха за решителни действия в борбата срещу тероризма, рязко критикувайки "цирка, с показната демонстрация на повишени мерки за сигурност в летищата и по гарите". Те смятат, че реакцията на управяващите в Берлин на нападенията е лицемерна, а според председателя на партията Фрауке Петри: "Мечтата за разноцветна Европа се разби на парчета, или по-скоро за пореден път беше взривена! Осъзнайте го най-сетне и разберете, че е дошло време за промени!".

Мигрантското нашествие и "тихата консервативна революция" в Германия

Впрочем, истината е, че в резултат от събитията през последната една година, в Германия тече своеобразнва "тиха консервативна революция", в рамките на която цялото германското общество започва да гледа "все по-надясно". Между другото, това се отнася и за канцлера Меркел. На фона на сегашните многохилядни демонстрации против мигрантите в германските градове, няма как да не си припомним, че само преди десетина месеца настроенията в страната бяха съвсем различни. Както е известно, бежанският поток към най-богатата и влиятелна държава от ЕС придоби епични измерения през втората половина на лятото на 2015.

Разбира се, този поток вървеше и в предходните години, т.е. след началото на "арабската пролет", като постепенно набираше скорост. Първоначално, основният маршрут на мигрантите беше африканско-италианският - от либийското крайбрежие към остров Лампедуза. След това, с дискретната турска помощ, беше осъществен имигрантският "пробив" в Егейско море. Първоначално европейските медии предпочитаха да премълчават истинските мащаби на случващото се (новината за удавените 700 мигранти край бреговете на Лампедуза през април 2015 се задържа в елекронните сайтове само няколко часа), а лидерите на ЕС концентрираха усилията си за укрепването на границите на Съюза. Трябваха им няколко месеца за да убедят (с помощта на много пари разбира се) водачите на племенните банди, които в момента контролират либийското крайбрежие, да ограничат поне малко трафика на хора към Европа. Когато обаче, африканско-италианският маршрут беше засенчен от балканския, европейските елити се замислиха, как следва да представят този, излязъл изпод контрола им процес пред собствените си общества за да смекчат очакваната остра реакция.

Тук е мястото да посоча, че Германия, чието население намалява от доста години насам, по принцип не е против мигрантите. Още през 1972, тогавашната Западна Германия стана първата европейска държава, в която раждаемостта падна под две деца на една жена. Днес това е застаряваща държава, чиято нарастваща "армия" от възрастни германци се нуждае от все повече хора, които да се грижат за тях. Освен това, за големите немски производители спадът на числеността на населението означава свиване на потребителския пазар. За тях, в общи линии, е все едно, дали клиентите им сами са спечелили парите си, или пък ги получават от държавата като социални помощи. А както е известно, още през първите дни на миграционната криза германското правителство обяви, че ще отпусне осем милиарда евро за "адаптирането и настаняването" на пришълците, които местният бизнес не искаше да изпусне.

Тоест, един върху друг се насложиха няколко фактора: неспособността на европейските правителства да спрат огромната мигрантска вълна, готовността на германския капитал да "усвои" държавните средства, предназначени за настаняването на мигрантите, и обективно съществуващата демографска криза. Според Берлин, решението се налагаше от само себе си и просто трябваше да бъде оформено и популяризирано в медиите по подходящия начин. За целта беше използвана трагедията с удавилото се в Егейско море тригодишно дете от кюрдски произход (преди което същата съдба беше постигнала стотици други, без това да развълнува медиите), а големите европейски и американски издания стартираха мощна кампания, която трябваше да убеди европейското и, в частност, германското общество, че по периферията на континента се случват ужасни неща и те трябва да бъдат прекратени като вратите на ЕС се отворят широко за мигрантите.

Именно това направи Меркел с декларацията си, че Германия ще приеме всички бежанци, добавяйки при това, че "ние ще се справим с това". Така балканският мигрантски маршрут (Гърция-Македония-Сърбия-Унгария-Австрия-Германия) заработи с пълна мощност (достигайки до пет хиляди души дневно). Ключов момент беше, че тази "акция" не беше оформена в каквато и да било официална правна рамка. Тоест, докато туристите от Китай, Русия или Латинска Америка бяха проверявани при влизането си в Германия, съобразно изискванията на местното законодателство, буквално на няколко метра от тях, огромни тълпи от имигранти (повечето от които млади мъже без документи), бяха приемани без каквато и да било проверка и изпращани за настаняване във вътрешността на страната. Управляващите в Берлин можеха да си позволят подобно поведение, защото според проучванията от септември 2015 66% от германците одобряваха миграционната политика на канцлера Меркел, настроенията в обществото бяха почти еуфорични, а плакатите с надписи "Добре дошли" и предварително подготвените от гражданите палатки и хранителни продукти за имигрантите сами по себе си говореха за обществените нагласи в страната.

За разлика от Германия, другите европейски държави възприеха далеч по-предпазливо поведение. Франция например, която и без това има голяма имигрантски общност, създаваща и огромни проблеми, избягваше да прави подобни необмислени обещания пред новите мигранти. На свой ред Великобритания, разчитайки, че всички тези европейски проблеми няма да се прехвърлят през Ламанша, призоваваше партньорите си от континента към "повече хуманност", но самата тя отказваше да приеме повече от пет хиляди мигранти в рамките на две години.

Внезапното изтрезняване на Европа

Само след няколко месеца обаче, настъпи драматичен обрат. На първо място, реалното количество на новите мигранти надхвърли един и половина-два пъти предварителните разчети. На второ място, съставът им нямаше нищо общо с налаганите от медиите представи, че става дума за тълпи от беззащитни жени с малки деца. Вместо това, в сърцето на континента бяха допуснати над милион млади и здрави мъже от целия т.нар. Голям Близък Изток, очакващи, че ще започнат да получават щедри социални помощи и други привилегии, но неособено склонни да работят там, където ги пратят. На трето място, поведението на мигрантите се оказа точно такова, за каквото предупреждаваха политиците от "маргиналните" европейски партии като френския Национален фронт или "Алтернатива за Германия". Не е чудно, че още през ноември 2015, анкетите вече сочеха, че еуфорията е изчезнала и на нейно място се е появила"нарастваща тревога и страх пред бъдещето".

На този фон, държавните ръководители от ЕС непрекъснато провеждаха извънредни срещи, на които вземаха все по-неадекватни и неработещи решения: например за квотното разпределяне на мигрантите между страните членки, за усилването на патрулирането в Средиземно море и т.н.

Паническите настроения в европейското общество драстично се усилиха след ноемврийското клане в Париж, но истинският прелом настъпи в началото на 2016, след масовите сексуални посегателства в новогодишната нощ в Кьолн и редица други германски (и не само) градове. В отговор станахме свидетели на първите масови протестни демонстрации в Германия,  а европейските правителства, които до този момент си позволяваха да критикуват Унгария и нейното "крайнодясно" правителство, че е затворила границите за мигрантите, започнаха да следват примера и, изграждайки огради от бодлива тел (Австрия) или да възстановяват отдавна разрушените си гранично-пропускателни пунктове (Швеция).

В резултат от тази "тиха консервативна революция", всички в Европа започнаха да гледат "надясно", включително и самата Меркел. Хуманистичната реторика от есента на 2015 беше заменена с далеч по твърда: "Бежанците следва да бъдат подготвени за интеграцията си. Това е тяхно задължение. Мигрантите трябва да спазват германските закони. Ако пък смятат, че жените не са хора, значи са сбъркали държавата. Освен това, следва да дадем ясен сигнал на тези хора, че ако са дошли тук само за парите, нямат място в страната и дори не си струва да се опитват да влязат в нея".

За съжаление обаче, поне засега резултатът от опитите на европейските елити да намерят решение на мигрантския въпрос се изчерпват с това, което повечето анализатори определиха като "унизителна капитулация на ЕС пред Турция". На практика, еврократите, които сами не успяха да предложат нищо работещо и адекватно на ситуацията, просто повториха опита от 2013 с подкупването на либийските въоръжени групировки. Разликата е, че на Турция беше платено много повече - споразумението между Брюксел и Анкара, според което мигрантите, които не идват от Сирия, трябва да останат на турска територия, предвижда режимът на Ердоган да получи незабавно три милиарда евро, плюс още 20 милиарда, през следващите няколко години; да бъдат ускорени преговорите за въвеждането на безвизов режим на турските граждани, както и "рестартирането" (след успешното отбиване на турския натиск през последните десетилетия) на преговорите за присъединяването на Турция към ЕС.

В тази връзка ще припомня само, че при подписването на споразумението с ЕС на 17 март 2016, турският премиер Ахмет Давутоглу подхвърли, че "сега бежанците могат да тръгнат през България". Тези думи, сами по себе си, би трябвало да изправят българските управляващи на нокти, още повече, че по границата ни с Турция (да не говорим за тази с Гърция) все още не съществува сериозна преграда пред мигрантите. Повечето експерти обаче смятат, че поне що се отнася до проникващите в Европа заедно с мигрантския поток терористи, те вероятно няма да предпочетат "българския маршрут" просто, защото имат доста по-привлекателни варианти - например да минат през Албания. Наистина, пътят покрай гръцкото крайбрежие към Албания е по-дълъг, затова пък в Косово има тренировъчни лагери на ислямистите, а местната албанска мафия разполага със скоростни катери, с които отдавна прехвърля хора в Италия. Тоест, джихадистите могат да избират - дали да останат за известно време "на почивка" в Косово, или да платят на мафията за да ги прехвърли веднага в Италия, откъдето да продължат на Север.

Защо това би следвало да тревожи най-вече Германия? Ами защото навремето тя много активно участва в създаването на "независимо Косово" и широко отворо вратите за албанските мигранти. В момента именно в Германия се намира най-голямата в Европа косоварска общност, както и най-могъщата и широко разклонена мрежа на албанската мафия. Която редовно се използва и от идващите от Близкия Изток джихадисти.

Що се отнася до Турция, тя също има съвсем пряко отношение към "албанския маршрут". На първо място, защото корабите с мигрантите и внедрилите се сред тях джихадисти тръгват именно от турското крайбрежие, а на второ - защото подборът на пътниците им се контролира от турските специални служби. Тоест, ако след поредната терористична акция в Европа, бъде установено, че извършителите и са проникнали на континента през Албания, не бива да се съмняваме, че това е станало с негласното одобрение на турските служби.

Разбира се, изброените по-горе маршрлути далеч не изчерпват всички възможности за проникването на джихадистите в Европа. Те са достатъчно много, а блокирането им е възможно само със съвместните усилия на всички заинтересовани държави и най-вече на Турция. Липсва каквато и да било сигурност обаче, че Анкара ще се държи лоялно към Европа, включително към Германия. Ето защо Меркел, която наивно вярва, че е постигнала епохално споразумение с Ердоган, вероятно съвсем скоро ще бъде изправена пред нови изпитания, в резултат от евентуалните действия на джихадистите и задкулисните игри на Турция.

Очевидно е, че става дума просто за опит на ЕС да си поеме дъх, а не за истинско решаване на проблема. С това са наясно и самите европейски елити, които обаче изглеждат по-загрижени не за намирането на работещо решение, а по-скоро на кого да стоварят вината за случващото се. Неслучайно, от края на есента на 2015 насам, различни високопоставени представители на ЕС и НАТО отправиха зле прикрити обвинения към Русия, че именно стартираната от нея на 30 септември 2015 въздушна операция в подкрепа на сирийското правителство е провокирала мощния бежански поток към Европа. Своеобразен апогей в това отношение беше изявлението на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг, което по ирония на съдбата бе направено буквално в навечерието на решението на руския президент Путин да ограничи драстично руското военно участие в сирийския конфликт. Тоест, беше предприет очевидно нелеп (най-малкото, защото новото мигрантско нашествие към Европа започна още преди началото на руската операция) опит да се внуши на обикновените европейци, че Москва използва мигрантите като "демографско оръжие" против ЕС. Напоследък обаче, става все по-ясно, че и тази медийна стратегия за откриване на някакъв "външен" виновник за случилото се е на път окончателно да се провали и, че ЕС просто няма как да избяга от необходимостта да намери работещо решение на проблема.

Сбърканият европейски "елит"

Причините, поради които сегашното поколение "еврократи", чиито виден представител е и германският канцлер Меркел, се оказаха неспособни да се справят с подобна кризисна ситуация, са достатъчно ясни. На практика, европейският елит е не толкова "управляващ", колкото "посреднически", т.е. не включва истински държавници, а по-скоро хора, които просто оформят "на място" политическите решения, взети във Вашингтон. Това в най-голяма степен се отнася за Германия, която и сега продължава да е окупирана от британската и американската армия страна, в чието ръководство почти няма как да попаднат хора, които не се ползват с американска подкрепа. За това, доколко отчайващо несамостоятелен е днешният европейски елит, говори и подготвяното споразумение за Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) между ЕС и САЩ. Нормално е подобен елит, който без да се замисли и в очевиден разрез с интересите на самата Европа се включи в иницираното от Вашингтон разрушаване на Ирак, Либия, Сирия и въобще на целия Голям Близък Изток, сега да не може да се справи самостоятелно с последиците от това.

В най-близко бъдеще тази криза вероятно само ще се задълбочава. На първо място, защото дори постигането на мир в Сирия няма да намали миграционните потоци - сирийците не са и никога не са били мнозинството от мигрантите. Огромната част от тях са жители на мюсюлманския Близък Изток (от Ирак до Пакистан), както и от най-бедните африкански държави. Повечето от тях или продължават да са жертва на локалните версии на глобалната икономическа криза, или пък на повече или по-малко интензивни граждански войни.

На второ място, няма никакви основания да вярваме, че Турция, където в момента на практика се води гражданска война, ще може (или по-скоро ще поиска) ефективно да прекъсне т.нар. "егейски маршрут" на мигрантския поток.

На трето място, остава неясно, кой ще бъде обвинен за това, което тепърва ще се случва в Европа след като Москва драстично ограничи участието си във войната в Сирия.

Ето защо, можем да очакваме, че "тихата консервативна революция" в Европа ще продължи и континентът, като цяло, ще става все "по-десен". И то не защото съществува реален риск следващите парламентарни избори в държавите от континента да бъдат спечелени от някакви крайно радикални елементи с бръснати глави. Еврократите разполагат с достатъчно отработени механизми за да не допуснат подобно развитие. Тоест, сегашният европейски елит най-вероятно ще запази властта си, но ще се промени ставайки все по-малко либерален и все по-консервативен. Нов Хитлер разбира се, няма да се появи. Ще се появят обаче множество "десни популисти", а тотално доминиращите доскоро "политическа коректност" и "толерантност към другия" ще бъдат изместена от лозунгите в защите на коренните европейци от посегателствата на "пришълците".

В тази връзка са съвсем разбираеми думите на лидера на "Алтернатива за Германия" Фрауке Петри в интервюто и за списание "Шпигел" от 30 март 2016, че: "Валутната и миграционната политика на Германия всъщност унищожават европейската солидарност и обръщането на съзнанието към собствената нация е един естествен коректив на брюкселския централизъм. Ние смятаме, че в Германия трябва да има един здравословен патриотизъм. Това включва и отговорност към собствената ни история, но поставя и едно здравословно отношение към собствената идентичност, без което бъдещите търговски отношения вътре и навън ще бъдат невъзможни".

Какво представлява "Алтернатива за Германия"

Въпреки наложилата се у нас представа за нея, "Алтернатива за Германия" не е просто поредната евроскептична партия, чиито искания се изчерпват с промяната на миграционната политика на правителството в Берлин. Истината е ,че тя се обявява против "американизацията" на начина на живот на германците и бързо печели симпатиите на избирателите. Призовавайки за връщане към националната валута - германската марка и за възраждане ценносттите на "добрата стара Германия" с характерното за нея високо жизнено равнище и качество на живот, AfD на практика поставя под въпрос прословутата "евроатлантическа солидарност". Привържениците и обикновено биват квалифицирани като "десни", макар че и това не е съвсем точно, те са по-скоро консерватори от типа на покойния баварски лидер Франц Йозеф Щраус или на бившия канцлер Хелмут Кол, съзнаващи, че глобализацията по американски модел, която доскоро се смяташе за необратима, всъщност върви към своя край.

Успехите на AfD едва щяха да тревожат чак толкова управляващите в Берлин, ако не беше фактът, че водачите на тези "опозиционно настроени консерватори" са видни икономисти, учени и политици. Наличието на подобен интелектуален щаб, изключва възможността партията да бъде обявена за маргинална политическа сила, както стана с радикалното движение "Патриотични европейци против ислямизацията на Запада" (PEGIDA).

Протестът против неконтролируемия приток на мигранти-мюсюлмани, които не са готови, нито пък желаят да се интегрират в обществено-икономическия живот на Германия, е само един от аспектите на политическата активност на AfD. Всъщност, основната битка предстои в края на 2016, когато правителството на Меркел ще предложи на Бундестага да одобри проекта на Споразумението за Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ), което в течение на няколко години се подготвяше в почти пълна тайна от европейската общественост.

От гледната точка на AfD, това споразумение представлява своеобразно "екзистенциално предизвикателство". Ако Парламентът го одобри, в страната просто няма да има място за партии като "Алтернатива за Германия", защото цялата програма на AfD, основаваща на идеята за съхраняването на "традиционната Германия", на практика ще бъде отхвърлена.

Фактически, подписването на споразумението за ТПТИ ще означава преминаването на властта от националните политически институции към транснационалните корпорации. От тази гледна точка, появата през 2013 на "Алтернатива за Германия" на немската политическа сцена беше напълно закономерно, защото след "разтварянето" на социалдемократите в либералната и все по-проамериканска политика, прокарвана от канцлера Меркел, страната беше лишена от реална политическа опозиция, изразяваща, освен всичко друго, и интересите на националния бизнес.

AfD силно се различава от останалите партии от германския "мейнстрийм", вероятно това е и една от причината те щателно да избягват сътрудничеството с нея. Впрочем, от AfD, поне засега, също не демонстрират стремеж към подобно сътрудничество с формации, чиито действия и идеология са силно повлиянии от "императивите на евроатлантическото партньорство", а и защото наистина се стреми към радикална промяна на германската политика. Праволинейността на новата консервативна партия очевидно импонира на все повече германци, особено на фона на колебанията и лашкането от една към друга крайност, характерни напоследък за управляващата в Берлин "Голяма коалиция". В същото време, интелектуалният щаб на AfD действа изключително умело и професионално, което кара мнозина анализатори да смятат, че зад кулисите му вероятно се крият хора с богат аналитичен опит, включително натрупан в германските специални служби и държавните и неправителствени структури, предназначени за воденето на "информационни войни".

През оставащите няколко месеца, преди проблемът за присъединяването на Германия към ТПТИ да бъде поставен в цялата му сериозност пред нацията, "Алтернатива за Германия" несъмнено ще продължи да трупа политически капитал. Ключов етап в това отношение е приемането на новата програма на партията на конгреса и на 30 април 2016. Ако AfD успее да събере достатъчно широка обществена подкрепа за искането си за провеждането на референдум относно присъединяването на Германия към ТПТИ, ситуацията може да придобие драматични измерения, тъй като това би застрашило целия геополитически проект за превръщането на Европа в американски протекторат. Нещо, което Вашингтон и съюзниците му в Лондон едва ли ще допуснат. Затова можем да очакваме, че вместо на сблъсък между идеи и аргументи, през следващите месеци до края на 2016 в Германия ще се развихри мощна компроматна война (съпътствана, ако това се наложи, и от по-твърди мерки) срещу "Алтернатива за Германия". За самата партия пък, битката действително ще има екзистенциален характер, тъй ако я загуби ще трябва да прекрати и съществуването си.

* Национален консервативен форум

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Дълго време "източната политика" (Ostpolitik) на Германия погрешно се тълкуваше от мнозина анализатори като символичен израз на склонността на Берлин към безусловно стратегическо партньорство с Русия. В Европа пък се лансираше тезата, че това ерозира единните европейски инициативи в такива сфери като енергийната политика и Европейската политика за съседство [Leonard, Popescu].

На свой ред, в Москва дълго време хранеха определени илюзии относно ролята на Германия като своеобразен лобист и адвокат на руските интереси в Европа. В прословутата си "кримска реч", спирайки се на въпроса за позицията на Кремъл към обединението на Германия през 1990, президентът Путин заяви: "Нашата страна... еднозначно подкрепи искрения и неудържим стремеж на германците към национална единство. Сигурен съм, че вие (т.е. германците - А.Д.) не сте го забравили и разчитам, че гражданите на Германия също ще подкрепят стремежа на руския свят, на историческата Русия, за възстановяване на своето единство" [Обращение Президента…].

Ето защо решението на Берлин не просто да подкрепи политиката на санкции срещу Русия, но и да се превърне в нейн архитект, както и рязко критичната му позиция по отношение на руските действия в Сирия, беше неприятна изненада за Москва. Публичният дискурс в Русия реагира на това, като обвини канцлера Меркел, че действа като сателит на Вашингтон и не демонстрира каквато и да било външнополитическа самостоятелност [Виж например: Розэ].

Разнообразните идейни основи на Ostpolitik не дават възможност тя да бъде характеризирана нито като еднозначно проруска, нито като антируска. При това, именно Германия си остава ключовата държава, от която до голяма степен зависи по-нататъшното развитие на руско-европейските отношения.

Еволюцията на понятието Ostpolitik

В съвременната история понятието "източна политика" започва да се използва в края на 60-те години на миналия век във връзка с усилията на западногерманското правителство на Вили Бранд да инициира политика на разведряване по отношение на държавите от Варшавския блок. Тогава германският канцлер призовава за намаляване на напрежението в отношенията с Изтока (т.е. не само със СССР, но и с държавите от Източна и Югоиозточна Европа, включително ГДР) и за развитие на търговско-икономическите, културните и научно-образователните връзки като по този начин да се съдейства за укрепването на мира в Европа.

Новият подход се основава на идеята, че взаимното сближаване е в интерес както на западните държави, така и на Варшавския блок, а единственият противник на тази политика (според самия Бранд) е  правителството на ГДР. В тази връзка Бранд призовава да се признае липсата, в обозримо бъдеще, на възможност за обединяването на Германия, а следователно, и необходимостта от мирно съвместно съществуване с ГДР и СССР, за да се гарантират интересите на германската нация [Brandt]. Оттогава насам "източната политика" влиза в историята като позитивен принос на ФРГ за европейската и международната сигурност.

Разпускането на Варшавския блок, прекратяването на студената война и обединяването на страната бяха възприети в Германия като начало на нова ера. Смяташе се, че така ще стане възможно и изграждането на обединена Европа при това не само по отношение на стратегическата сигурност, но и от гледна точка на общите ценности и институции. В цитираната по-горе статия на Вили Бранд във Foreign Affairs се посочва, че държави като Полша или Чехословакия по ред географски, исторически и културни причини имат пълното право, наред с ФРГ, да се смятат за част не от Източна, а от Централна Европа. Затова, за германската „източна политика”, 90-те и началото на 2000-те години преминаха под лозунга за „съединяването на Европа”, предвиждащ включването на държавите от Централна, Източна и Югоизточна Европа в евроатлантическите интеграционни институции [Вж., например: Deutsche Einheit…].

Разширяването на ЕС беше осъществено без да се взема насериозно загрижеността на Москва. Въпросът за икономическите загуби на Русия от разширяването дори не беше дискутиран, а отстъпките на Европейската комисия и Литва във връзка с т.нар. "калининградски транзит" бяха чисто символични и не отговаряха на амбициозното предложение за създаване на безвизово пространство между Русия и ЕС, направено от Путин в писмо до Еврокомисията [Frydrych]. Не помогна дори фактът, че от името на ЕК преговорите се водеха от Гюнтер Ферхойген, известен като съмишленик на Ханс-Дитрих Геншер и Герхард Шрьодер. Тоест, през този период разширяването на ЕС беше ключов приоритет на германската "източна политика".

Съзнавайки значението на Русия за европейската сигурност и опасностите, които би породило изключването и от Европа в резултат от разширяването на ЕС на изток, германските елити бяха склонни да предложат на Москва "задълбочено партньорство". През 1999 канцлерът Герхард Шрьодер бе сред главните инициатори на формулирането на стратегия на ЕС за отношенията с Русия. Той обаче се сблъска със сериозната съпротива на някои страни членки, които бяха по-скептично настроени към сътрудничеството с Москва [Timmins, с. 193]. В резултат, новата стратегия на ЕС по отношение на Русия се оказа чисто формален и лишен от реално съдържание документ.

Ето защо Шрьодер реши да развива най-вече двустранните отношения с Русия, макар да ги позиционираше като интегрална част от бъдещия общоевропейски подход, който обаче така и не беше формулиран. През април 2001 се появи нашумялата статия на канцлера, озаглавена "Германската политика по отношение на Русия - европейската източна политика", където той, в частност, посочва, че без Русия не може да има и обединена Европа. На практика обаче, този подход не предвиждаше гарантирането на някакви изключителни условия за Москва, а - тъкмо обратното - включваше редица сериозни изисквания към нея: Русия например трябваше да стане част от западната "общност на ценностите", да изпълнява стриктно поетите от нея международни ангажименти, да осъществява вътрешни реформи, целящи създаването на правова държава и благоприятен инвестиционен климат [Schroeder]. Това, както изглежда, се свързваше с надеждите, които Берлин възлагаше на новия руски президент Владимир Путин, когото известният германски експерт по Русия Александър Рар квалифицира като "немецът в Кремъл".

Прокарваната от Шрьодер Ostpolitik беше успешно реализирана по отношение на разширяването на ЕС, като канцлерът активно лобираше и за "европейските перспективи" на Турция. Що се отнася до Русия, в това отношение Германия постигна относителни успехи само в двустранния контекст на отношенията с нея (пускането на газопровода "Северен поток", обменът на енергийни активи, разширяването на търговско-икономическото и инвестиционното сътрудничество на ниво малки и средни предприятия).

Арестът на Михаил Ходорковски през 2003 до голяма степен помрачи перспективите пред германско-руското партньорство. "Цветните революции" в Грузия, Украйна и Молдова, както и грузинско-руската война през август 2008, промениха конфигурацията на германската "източна политика". На преден план в нея излязоха интересите на политически активните и прозападно настроени постсъветски държави, които от 90-те години насам биват обозначавани като Източна Европа. Вследствие на това възникна нов антагонизъм, чиито символ стана програмата "Източно партньорство", която макар и да не бе официално инициирана от Берлин се ползваше с активната му подкрепа.

Последният сериозен опит за включването (Einbindung) на Русия в европейската система за сигурност беше т.нар. Мезебергска инициатива. На срещата в Мезеберг през юни 2010 канцлерът Меркел и президентът Медведев подписаха меморандум, с който Русия се ангажираше, срещу възможността да бъде създаден комитет ЕС-Русия по въпросите на сигурността, да допринесе в решаваща степен за окончателното разрешаване на конфликта в Приднестровието. Тази инициатива беше лансирана от съветника на Меркел по външната политика Кристоф Хойсген и предложена на въпросната среща без да е предварително съгласувана с останалите членки на ЕС [Ремлер].

Въпреки едностранния характер на германската иницитива, тя не беше плод на някакъв сговор с Русия. Напротив, от Москва се изискваше да действа в пълно съответствие с очакванията на ЕС: да преформатира миротворческата си мисия в Приднестровието в полицейска и да съдейства за реинтеграцията, а не за "федерализацията" на Молдова. При това, подобно на Шрьдер през 2001, и Меркел през 2010 очакваше от новия руски президент (тогава това беше Медведев) пробив в интеграцията на Русия в европейската политическа общност при предложените му от Брюксел условия. В този контекст, Мезебергската инициатива беше реакция на руското предложение за подписването на нов договор за европейска система за сигурност и опит за подкрепа на тази стъпка на фона на недоверието към нея от страна на редица членове на ЕС заради грузинско-руската война.

След като Русия обяви своя евразийски проект, Мезебергската инициатива загуби актуалността си. Оттогава насам започна да се задълбочава и отчуждението между Берлин и Москва. Както стана ясно от речта на германския външен министър Гидо Вестервеле за "източната политика", произнесена през юни 2013, Германия започна да свързва надеждите си за изграждане на "общоевропейски дом" предимно с Украйна и другите държави от Източна Европа, а не с Русия. Отношенията с последната трябваше да се градят на основата на прагматичните интереси (решаването на иранския ядрен проблем, възстановяването на Афганистан и т.н.). При това Вестервеле предложи поуките от "източната политика" да се използват при изграждането на отношенията с новите световни силови центрове - Китай, Индия, Бразилия и т.н., т.е. с държавите, с  които - в тесния смисъл на думата - Германия не споделя общи ценности [Rede von Außenminister…]. Тоест, Берлин започна да разглежда Русия не като европейски "инсайдър", а като външна сила, наред с другите големи неевропейски страни. В съответствие с новата външнополитическа концепция, предложена от Вестервеле през 2011, Берлин ги смята за "структуриращи държави" (Gestaltungsmaechte) , с които Германия следва да гради система от партньорства с цел ефективното управление на глобализацията [Globalisierung gestalten…].

Тоест, дискурсът за "източната политика" с течение на времето претърпя съществени промени. В неговите рамки, все по-голямо значение започнаха да придобиват първо държавите от Източна и Югоизточна Европа, а след това и бившите съветски републики. Своеобразен апотеоз на този процес стана посещението на напускащия поста си германски външен министър Гидо Вестервеле на киевския "Майдан" през декември  2013 [Westerwelle unterstützt…] и последвалото го признаване на резултатите от поредната украинска "революция" през февруари 2014. И, ако до подписването на Мезебергския меморандум Германия се опитваше да лансира инициативи, целящи интегрирането на Русия в европейската военно-политическа и икономическа система на отношения, днес Берлин разглежда Москва като важен, но въпреки това външен партньор на обединена Европа.

Идеологията и практиката на съвременната Ostpolitik

Нека се опитаме да анализираме факторите, влияещи върху формирането на германския външнополитически дискурс, особено по отношение приоритетите на "източната политика".

Фигура 1. Крехкият баланс на германския дискурс на Ostpolitik

Фигура 1. Крехкият баланс на германския дискурс на Ostpolitik

Легенда: Исторически опит Standort Deutschland Realpolitik Нормативност

 

На първо място, става дума за историческия опит на Германия. Този опит е многостранен, освен това той постоянно бива преосмислян. Така, в страната е налице консенсус относно осъждането на престъпния нацистки режим като се признава, че Третият Райх е донесъл на Европа (и най-вече на Източна) гигантски разрушения и човешки жертви. Комплексът за историческа вина продължава да е изключително силен в съзнанието на германците. Затова, въпреки влошаването на двустранните отношения с Русия, канцлерът Меркел посети на 10 май 2015 Москва, където заедно с президента Путин положи венец на Мемориала на незнайния войн [Merkel in Moskau…].

От друга страна, в рамките на концепцията за "преодоляване на историята" (Geschichtsbewaeltigung), Германия е сред основните архитекти на европейския проект, тълкуван включително и като набор от правила, норми и институции, които следва да гарантират мира в Европа. Това е една от основните причини, поради които Германия се обявява против преразглеждането на сегашните граници между европейските държави. Признаването на Косово например, беше интерпретирано от външния министър Франк Валтер Щайнмайер като "края на дългия и труден процес  на разпадане на бивша Югославия" [Unabhängigkeitserklärung…]. Германското правителство се опитва да предотврати всички други промени на границите, произтичащи от съвременните политически процеси. Берлин, в частност, положи немалки дипломатически усилия за окончателното разрешаване на граничните спорове в Източна Европа, включително в рамките на присъединяването на държавите от региона към НАТО и ЕС.

Според Волфганг Веселс, германската мотивация по отношение на европейския проект

включва също стремежа да бъдат преодолени двата най-големи "кошмари" в историята на страната: "кошмара на коалициите" (т.е. обединяването на по-голямата част от Европа срещу Германия) и попадането и в епицентъра на конфликта между Изтока и Запада (студената война) [Wessels, с. 111]. Нежеланието страната отново да се окаже в зоната на съпрокосновение на два противостоящи си военно-политически блокове е сред основните причини германските политици постоянно да повтарят тезата за невъзможността да бъде създадена обединена Европа без или против Русия. Тоталитарното минало налага специфични задължения на отношенията между Берлин и държавите от Източна Европа, които през 30-те и 40-те години на ХХ век са окупирани от Германия, включително в резултат от пакта Молотов-Рибентроп. В съвременната реална политика това намира израз в отчитането на интересите на тези държави при изграждането на отношенията с Русия. Специфична роля тук се отрежда на Полша, с която Германия постоянно се консултира по различни въпроси на своята "източна  политика" и взаимодействието си с Москва. Показателно е, че тезата за значението на "източните партньори" и най-вече на Полша, при формулирането на дневния ред в отношенията с Москва намери отражение и в последното коалиционно споразумение от 2013, на чиято основа бе съставено и сегашното германско правителство [Deutschlands Zukunft…, с. 169‒170]. Следва да отбележим също, че в днешна Германия, въпреки признателността за освобождаването от нацизма, отношението към съветското минало е по-скоро отрицателно. В немския публичен дискурс съществувалият в ГДР режим еднозначно се определя като диктатура [виж например: 25 Jahre…]. Макар в "кримската си реч" Путин да подчерта изрично, че обединението на Германия беше подкрепено от СССР, като държава, повечето германски историци предпочитат да акцентират върху ключовата роля в това отношение на Михаил Горбачов, който според тях е победил консервативните сили в своята страна и е решил да не се съпротивлява на "хода на историята" [виж например: Wie Gorbatschow…].

В съвременните немски исторически, литературни и обществено-политически текстове често присъства осъждането на едни или други последици от съветската политика. В Германия например тече активна дискусия за извършените през 1945 изнасилвания на германки от съветски войници. По различни оценки на немските историци, броят на жертвите на насилие варира от половин до два милиона. В хода на тези дискусии се налага изводът, че по този начин самите германци също са били жертва на войната [Виж например: "Für die Russen…”]. Освен това, въпреки доминиращите радикално десни настроения в редица организации на прогонените от Източна Европа след Втората световна война германци, трагичните съдби на тези хора продължават да са обект на анализи и тема на литературни произведения. Така, едно от ключовите произведения на германската писателка Герта Мюлер, която през 2009 получи Нобелова награда, е романът "Разлюлян дъх", в който се описва животът на депортирани в съветски концлагер румънски немци [Мюллер].

Тоест, историческият опит запълва съвременната Ostpolitik с множество смисли. Сред основните резултати от това е склонността на германската дипломация към многостранен подход и отказа от акцента върху двустранните отношения в полза на европейския проект.

Вторият фактор, влияещ върху формирането на Ostpolitik, са компонентите на "реалната политика". Германия си остава една от ключовите държави в Европа както в политически, така и в икономически план, затова тя няма как да се абстрахира напълно от националния дневен ред, както и от практическите (а не нормативни) съображения.

Сред основните практически съображения, които Берлин последователно реализира през последното десетилетие, е предотвратяването на милитаризацията на външната политика. Германските елити и обществото, като цяло, са концентрирани най-вече върху решаването на вътрешните задачи. Въпреки призивите на отделни политици и експерти страната да започне да играе по-активна роля в света, изолационистките настроения продължават да са силни. На практика, Германия не подкрепи интервенцията на НАТО в Либия и дълго се въздържаше от пряко военно участие в сирийската криза. Зад това се крие не само нежелание да се поемат определени рискове и разходи, но и убеждението, че в кризисните държави липсват политически и обществени сили, съвместно с които би могла да бъде възстановена стабилността в тях. Повечето немски експерти смятат, че намесата в Сирия в крайна сметка е била осъществена изцяло от солидарност с пострадалата от терористичните нападения Франция. При това, около 60% от германците подкрепят решението на правителството да ограничи тази намеса до изпращането на разузнавателни самолети и самолети за зареждане във въздуха, докато в подкрепа на участие в евентуална наземна операция се обявяват едва 22% [ARD-DeutschlandTrend…].

Изолационизмът и антимилитаризмът оказват пряко влияние и върху "източната политика". На практика, Германия се обяви против каквито и да било антируски действия, имащи военно-политически характер, след събитията през август 2008 и последователно се противопоставяше на интеграцията на Украйна и Грузия в НАТО. Официален Берлин предпочита разрешаването на всички конфликти да става с дипломатически средства. Германската дипломация се основава на концепцията за играта с положителна сума и на убеждението, че с помощта на рационални аргументи винаги може да бъде постигнат компромис. Германия често изхожда от предпоставката, че съществуващите реалности, които не могат да бъдат променени, следва да бъдат признати и приети за даденост (например съществуването на Донецката и Луганската републики в Украйна, принципният характер на руската политика по отношение на Украйна, политическите скандали, свързани с действията на американските специални служби на германска територия и т.н.). Така, заплахата за прерастването на украинската криза в глобален конфликт накара Ангела Меркел да инициира сериозни дипломатически усилия, резултат от които станаха Споразуменията от Минск. В самата Германия тези усилия на канцлера, на практика, бяха приети като безалтернативни. В частност, водещото немско списание Spiegel подчертава, че "Меркел прави точно това, което германците очакват от нея - бори се за мир, търси разбирателство с руснаците и опитва да се противопостави на американците - всичко това добре се вписва в сегашните настроeние в Германия" [Die längste Nacht].

Друг показателен пример за германския реализъм бе критиката на германското правителство срещу командващия войските на НАТО в Европа Филип Брийдлав, който според Берлин и някои други европейски столици, в своите изявления значително е надценил военната роля на Русия в украинските събития. Както посочва Spiegel, цитирайки собствени източници, екипът на федералния канцлер е характеризирал действията на Брийдлав като "опасна пропаганда" [Ukraine-Krise…].

Въпреки това, нежеланието да се разпалват въоръжени конфликти въобще не означава, че в германските елити доминират пацифистки настроения. За първи път от студената война насам, по отношение на Русия отново започна да се използва понятието "сдържане" (Eindaemmung). В контекста на украинската криза Германия изцяло подкрепи решението на срещата на върха на НАТО в Уелс, а министърът на отбраната Урсула фон дер Лайен посети трите балтийски постсъветски републици за да ги увери, че прословутият чл.5 от Вашингтонския договор си остава в сила. Германия участва във военните учения на НАТО в Прибалтика и предприе мерки за укрепването на германско-датско-полския корпус, разположен в Шчецин [Von der Leyen…]. Въпреки скандалите, свързани с операциите на американските специални служби за следене на водещи немски политици, компании и обикновени граждани, федералното правителство продължава да разглежда САЩ като ключов партньор, включително за противодействието на Русия в Източна Европа. Германските управляващи елити (включително традиционно "проруски настроените" социалдемократи) се обявяват в подкрепа на споразумението между ЕС и САЩ за създаване на Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ).

Германия обаче разглежда като основни инструменти за сдържането на Русия не военно-политическите инициатива, а политиката на санкции и дипломатическата и фенансова подкрепа за държавите от "Източно партньорство". В качеството си на "геоикономическа държава" (дефиниция, лансирана от немския политолог Ханс Кунднани [Kundnani]), Германия използва икономическата си мощ, която е достатъчна за да нанесе значителен ущърб на Русия, като в същото време минимизира собствените си загуби. Така, немската икономика преживя сравнително леко налагането на санкциите срещу Русия, компенсирайки загубите за сметка на другите си пазари. Ако през първата половина на 2015, в сравнение с аналогичния период на предходната година, германският износ в Русия е намалял с 31,5% (до 4,8 млрд. евро), общият обем на износа на страната е нараснал със 7% (до 38,7 млрд. евро) [Antwort…].

Третият фактор, който все повече влияе върху "източната политика" на Германия, е нормативният дискурс. Привържениците на нормативния подход смятат, че външната политика, както впрочем и вътрешната, следва да се основават на определени ценности. Според тях, в момента Русия и Западът се придържат към различни ценности, при това Русия представлява опасно предизвикателство за западния свят. Те виждат в руските действия реализираща се вече над десет години стратегия, целяща възраждането, под една или друга форма, на Съветския съюз и преформатирането на глобалния - и най-вече европейския - ред [См., напр.: Russland-Experte…]. Сред споделящите тази гледна точка е известният германски журналист Борис Райтшустер, според който Русия води срещу Германия "хибридна война", чиято цел е свалянето на федералиня канцлер Меркел [Interview mit Russland-Experten…]. Друг пример за подобна аргументация са изявленията на влиятелния активист на ХДС и член на Комисията по външна политика на Бундестага Родерик Кизеветер, който обвинява Москва, че подкрепя различни дяснорадикални движения в стремежа си да внесе разцепление в Европа [Roderich Kiesewetter…].

Нормативните аргументи се използват широко не само от медиите и експертите, но и от значителна част от германския политически елит. По повод на украинската криза например, говорителят по източноевропейските въпроси на партията на Зелените Мария-Луиза Бек призова да бъде стартирана дискусия за възможността Украйна да получи оръжие от Запада. При това тя използва следните аргументи: "Ако германското общество отхвърля тази идея, значи отрича самото себе си по отношение на онези, които се бореха срещу национал-социалистите през Втората световна война: поляците, холандците, французите, британците, американците и Съветския съюз. Не можем и занапред да игнорираме факта, че това също е част от историята ни. Ние носим вината, че светът беше принуден да се научи, че трябва да има възможност и право да се защитава" [Osteuropa-Expertin…].

Нормативният дискурс много сериозно ограничава действията на германските дипломати, налагайки сред общественото мнение в страната изискването за откритост и прозрачност на германската външна политика. Голям скандал например породи публикацията в британският вестник Independent, който - цитирайки източници, близки до участниците в преговорите между Русия и Германия, съобщи за съществуването на таен план за разрешаването на украинската криза, който уж предвижда, че Германия и Украйна, де факто, ще признаят присъединяването на Крим към Русия, срещу оказването на руска финансова помощ за Украйна, прекратяване на подкрепата на Москва за бунтовниците в Донбас и подписването на дългосрочен газов договор с Киев [Land for gas…]. В резултат, въпреки уверенията на германските политици, че подобни обвинения са абсурдни, всяка - дори и абстрактна - възможност за преговори за фактическото признаване на Крим за част от Русия от страна на Запада, напълно пропадна.

В течение на последните години в Германия се водеха ожесточени спорове между "нормативистите" и "реалистите" относно политиката, която страната трябва да следва спрямо Русия. Първите упрекваха правителството, че в неговата "източна политика" доминират германските търговски интереси [виж например: Szabo], докато вторите критикуваха "нормативистите", че се опитват да прилагат европейския ценностен подход в редица случаи, където нещата съвсем не са еднозначни. Сред тях е и този с Украйна, където, според директора на влиятелното Германско дружество за външна политика Еберхард Зандшнайдер, проевропейските настроения (които ЕС неправилно абсолютизира) преобладават само в западната част на страната [виж например: Martin Schulz…]. Друг прагматично настроен експерт по Русия - Ханс-Хьониг Шрьодер, пък откровено заявява, че "външната политика, съобразяваща се на първо място с ценностите, е просто илюзия", както и че между Русия и Запада не съществуват ценностни различия [Hans-Henning Schröder…].

Засега "нормативистите" и "реалистите" са постигнали известен компромис, макар че между тях продължава да има сериозни разминавания по въпроса, кое следва да доминира в германската политика към Русия - дали диалогът или "сдържането". Показателен в тази връзка е отговорът на председателя на Европейския парламент Мартин Шулц на поставения му от списание Spiegel въпрос за последователността на политиката на ЕС, който първо наложи санкции на Москва, а сега я разглежда като партньор в разрешаването на сирийската криза: "Политиката е динамичен процес. Когато бях млад, през 1970, Ясер Арафат вече беше отговорен за различни терористични нападения, а само след няколко години, когато станах депутат в Европарламента, същият този Арафат получи Нобелова награда за мир" [“Jetzt kriegen…”].

Четвъртият фактор, влияещ върху формулирането на приоритетите на Ostpolitik, и до днес си остава най-дискутирания и, както ми се струва, най-надценения. Става дума за търговско-икономическите и енергийни интереси на Германия, най-вече в отношенията и с Русия.

Действително, през цялата постсъветска история на Русия Германия беше изключително заинтересована от тясното партньорство с Москва. На първо място, Русия е ексклузивен енергиен доставчик на Германия. Моделът на германския енергиен пазар е сходен с руския: Германия ограничава достъпа на чуждестранни компании на своя пазар в интерес на собствените си големи енергийни концерни. На ниво бизнес-култура, енергийните корпорации на двете държави се разбираха отлично и бяха готови да обменят активи, да осъществяват инвестиции и т.н. На второ място, Германия е експортноориентирана икономика: износът формира над 50% от нейния БВП [Die deutsche Wirtschaft…]. Затова немското правителство никога не би си позволило да действа в разрез с енергийните и експортни интереси на страната.

От 2006 насам обаче, между Германия и Русия започнаха да се появяват разногласия по такъв ключов елемент на двустранното партньорство, какъвто е енергетиката. Руско-украинският газов конфликт през 2004-2005, сериозно стимулира европейските държави, включително и Германия, да започнат да провеждат обща енергийна политика вътре в ЕС, целяща, освен всичко друго, и диверсификацията на доставките. В онзи момент се смяташе, че алтернативни газови доставки за Европа могат да дойдат от централноазиатските държави. Затова Европейският съюз и най-вече Берлин, който през 2007 беше председател на Съвета на ЕС, положиха големи усилия за отварянето на този регион към глобалния енергиен пазар и развитието на необходимата инфраструктура за доставка на енергоносители. ЕС, включително Германия, която - както посочват анализаторите, по време на своето председателство престана да следва толкова стриктно националните си приоритети [Verhoeff, Niemann], започнаха на настояват пред Русия да ратифицира и започне да прилага т.нар. Енергийна харта (очертаваща общи правила за функциониране на енергийните пазари, включително достъпа до тръбопроводните мрежи, не само за ЕС, но и за много други държави-партньори). Тогава Москва категорично отказа да го направи, особено в контекста на опитите на някои страни от ЕС да обвържат ратификацията на Енергийната харта с изготвянето на нов договор за партньорство и сътрудничество между Брюксел и Москва  [Analyse…].

Вторият рунд на дискусиите, по време на който Германия и ЕС се опитаха да интегрират Русия в европейското правно поле, касаеше подчиняването на руските компании на изискванията на вътрешноевропейското законодателство за либерализация на енергийните пазари (т.нар. Трети енергиен пакет). По време на преговорите с Путин, в отговор на руските възражения, Ангела Меркел заяви: "Съветът ми е да приемете нещата такива, каквито са - такава е правната ситуация - и да използвате тези правила на играта с максимална полза за себе си. Това означава, че няма как да получите 100% от капацитета на един тръбопровод и след това да разчитате, че ще бъдете напълно свободни от каквато и да било регулация" [Pressekonferenz…]. В резултат от това, днес Русия е принудена изцяло да се подчинява на новите регулаторни изисквания на територията на ЕС.

Във връзка с политиката на санкции, в Русия имаше очаквания, че тъкмо икономическите интереси ще накарат Берлин да се въздържи от налагането на сериозни ограничителни мерки. Тези надежди обаче не се оправдаха. Действително, в експертната общност и в най-големите германски компании, представени на руския пазар, първоначално имаше известна паника във връзка със санкциите [виж например: Deutsche Firmen…]. В крайна сметка обаче, политиката на федералното правителство не се сблъска с кой знае колко сериозна съпротива от страна на индустриалците. Причината е, че германските компании разглеждат санкциите като важен, но далеч не и първостепенен фактор за немския износ в Русия. Както се посочва в комюникето на Германския съюз на хранителната индустрия, "непрозрачните и обременителни правила за вноса, нетарифните регулаторни мерки и, в крайна сметка, многобройните производствени трудности, още преди налагането на санкциите, затрудняваха немския износ в Русия. За последен път ръст в тази сфера беше постигнат през 2011, когато износът на селскостопански продукти нарасна с 8,1% (в сравнение с 2010), а този на хранителни продукти - с 6,9%. Още през 2013 обаче, първият намаля с 14,9%, а вторият - с 16%. Тази тенденция се запази и през 2014, когато спадът на износа на тези две групи стоки достигна, съответно, 28% и 32%" [Russlandexporte der deutschen…].

Влиятелната Асоциация на германските машиностроители (VDMA) се придържа към сходна позиция. Според ръководството и, институционалните условия за осъществяване на бизнес са изиграли по-голяма роля в случая, отколкото спадът в цените на петрола. В докладите на асоциацията се посочва, че зависимостта от енергоносителите, слабата диверсификация на икономиката и нарастващият държавен "дирижизъм" са навредили на руската икономика, като допълнително негативно влияние са оказали и влошаващите се външнополитически условия [VDMA Nachrichten, с. 9]. "В случая спадащите цени на петрола и санкциите изиграха по-скоро ролята на катализатор, но основната причина за проблемите са нереализираните реформи в икономиката" - отбелязва шефът на външноикономическата комисия на VDMA Райнер Хундсдьорфер [VDMA Nachrichten, с. 1]. Става дума, в частност, за липсата на конкретни закони по отношение локализацията на производството, системата за избор на подизпълнители, подкрепата за малкия и среден бизнес, съобразяването на образователната система с потребностите на бизнеса и т.н.

Съюзът на машиностроителите посочва също нарасналата роля на протекционистките мерки, въведени едностранно от руското правителство в подкрепа на националните производители. Освен това, германският бизнес е недоволен от съществуващата система от субвенции (т.е. целеви субсидии, отпускани при определени условия) за закупуването на руска техника, от които могат да се възползват далеч не всички чуждестранни компании със свое производство на територията на Русия.

Всичко това обаче не означава, че германския бизнес вече не е заинтересован от Русия. Напротив, просто немските компании разглеждат проблема със санкциите в комплекс с множество други проблеми, основният от който е постепенното отдалечаване един от друг на проектите за европейска и евразийска интеграция и използването на взаимни протекционистки мерки. Затова германският бизнес подкрепя не толкова отмяната на санкциите, колкото комплексното "презареждане" на отношенията с Русия, което би позволило постигането на споразумение за зона за свободна търговия между ЕАИС и ЕС. Неслучайно темата за създаването на такава зона периодично присъства в изказванията на много членове на немското правителство - както от ХДС, така и от ГСДП (Меркел, Щайнмайер и др.). За пореден път тя бе лансирана наскоро от вицеканцлера Зигмар Габриел [Rede beim…] .

Заключение

В заключение, следва да отбележим еклектичния характер на германския външнополитически дискурс, за който са присъщи различни идейно-политически предпоставки. Символ на този еклектизъм е концепцията за т.нар. congagement (от containment + engagement, т.е. "сдържане плюс интеграция"), с чиято помощ председателят на Мюнхенската конференция за сигурност Волфганг Ишингер характеризира сегашната политика на Берлин спрямо Москва [Meister]. Според него, Берлин следва да съчетава по отношение на Москва политиката на сдържане (containment) с тази на интегрирането (engagement).

Еклектичният характер на германската Ostpolitik е не толкова проблем, колкото ресурс за немската дипломация. Така Германия може да поема функциите на посредник във всяка конфликтна ситуация, разговаряйки с всички участници в него на техния "език" и демонстрирайки завидна гъвкавост по време на преговорите. Обратната страна на този подход е наличието на определени "червени линии", или принципи, на чието нарушаване Германия ще реагира с всички приемливи за нея средства. Нормативните, историческите и (донякъде) "реалполитическите" аспекти на германската доктрина едва ли ще позволят на Берлин да се откаже от ролята си на "структурираща сила" в Източна Европа и в постсъветското пространство.

 

Литература:

1. Мюллер Г. Качели дыхания. СПб. 2011.
2. Обращение Президента Российской Федерации, 18 марта 2014 года // Сайт президента России. kremlin.ru/events/president/news/20603
3. Ремлер Ф. Безрезультатные переговоры: Россия и Германия не нашли общий язык // Московский центр Карнеги. carnegie.ru/publications/?fa=52807.
4. Розэ А. Меркель высказалась против ослабления антироссийских санкций // Российская газета. 19.12.2014. rg.ru/2014/12/19/merkel-site.html
5. 25 Jahre Deutsche Einheit. Merkel spricht mit Schülern über die DDR // Die Bundeskanzlerin. Deutschland. bundeskanzlerin.de/Content/DE/Artikel/2015/10/2015-10-13-kanzlerin-zeitzeugin.html.
6. Analyse: Der Energiedialog Russland – EU: 10 Jahre später // bpb: Bundeszentrale für politische Bildung. 30.03.2011. bpb.de/internationales/europa/russland/48312/analyse-der-energiedialog-russland-eu-10-jah...
7. Antwort der Bundesregierung auf die Kleine Anfrage der Abgeordneten Thomas Lutze, Klaus Ernst, Wolfgang Gehrcke, weitrerer Abgeordneter und der Fraktion DIE LINKE. – Drucksache 18/6483 – Auswirkungen der Sanktionen der Europäischen Union gegen die Russische Föderation. – Zugriffsmodus: dipbt.bundestag.de/doc/btd/18/067/1806715.pdf .
8. ARD-DeutschlandTrend. Mehrheit für Syrien-Einsatz // Tagesschau.de. 04.12.2015.  tagesschau.de/inland/deutschlandtrend-455.html
9. Brandt W. German policy toward the East // Foreign Policy. April 1968. Pp. 476-486.
10. Deutsche Einheit und europäische Einigung // Bundesregierung. bundesregierung.de/Content/Infomaterial/BPA/Bestellservice/Deutsche_Einheit_und_europaei...
11. Deutsche Firmen zittern vor Folgen der Sanktionen // Die Welt. 29.07.2014. welt.de/wirtschaft/article130690072/Deutsche-Firmen-zittern-vor-Folgen-der-Sanktionen.htm....
12. Deutschlands Zukunft gestalten. Koalitionsvertrag zwischen CDU, CSU und SPD. 18. Legislaturperiode. – Zugriffsmodus: bundesregierung.de/Content/DE/_Anlagen/2013/2013-12-17-koalitionsvertrag.pdf?__blob=publi....
13. Die deutsche Wirtschaft lebt vom Export // Germany. Trade & Invest. 08.10.2014. URL: gtai.de/GTAI/Navigation/DE/Trade/Maerkte/suche,t=die-deutsche-wirtschaft-lebt-vom-export...
14. Die längste Nacht // Der Spiegel. 2015. №8. S. 28.
15. Frydrych M. Russian envoy for Kaliningrad arrives in Brussels // Euobserver, 2 Sept. 2002. URL: euobserver.com/news/7409.
16. “Für die Russen waren wir Freiwild” // Die Welt. 03.03.2015. welt.de/geschichte/zweiter-weltkrieg/article138008854/Fuer-die-Russen-waren-wir-Freiwild.... .
17. Germany in a new Europe? // German Politics. 2001. Vol. 10, № 1, pp. 107-116.
Globalisierung gestalten – Partnerschaften ausbauen – Verantwortung teilen. Konzept der Bundesregierung // Auswärtiges Amt. Deutschland. auswaertiges-amt.de/cae/servlet/contentblob/608384/ publication File/169965/Gestaltungsmaechtekonzept.pdf.
18. Hans-Henning Schröder: “Eine werteorientierte Außenpolitik ist Quatsch” // Russia beyond the headlines. 16.02.2016. de.rbth.com/politik/2016/02/16/hans-henning-schroeder-es-gibt-keine-grosse-wertedifferenz_568....
19. Interview mit Russland-Experten "Merkel hängt am seidenen Faden": Wie Putin jetzt die Kanzlerin stürzen will // Focus. 01.02.2016. focus.de/politik/deutschland/hybrider-angriff-aus-russland-merkel-haengt-am-seidenen-fade....
20. Ischinger W. Eine Aufgabe für Generationen // Internationale Politik. 2015. №1. S. 35.
“Jetzt kriegen wir die Quittung” // Spiegel. 2015. №49. S. 41.
21. Kundnani H. Germany as a Geo-economic Power // The Washington Quarterly. Vol. 34. № 3. Pp. 31-45.
22. Land for gas: Merkel and Putin discussed secret deal could end Ukraine crisis // Independent. 31.07.2014. independent.co.uk/news/world/europe/land-for-gas-secret-german-deal-could-end-ukraine-cri....
23. Leonard M., Popescu N. A Power Audit of EU-Russia relations. ecfr.eu/page/-/ECFR-02_A_POWER_AUDIT_OF_EU-RUSSIA_RELATIONS.pdf .
24. Martin Schulz und Eberhard Sandschneider: "Wir haben Machtpolitik verlernt" // Wirtschafts Woche. 11.03.2014. wiwo.de/politik/europa/martin-schulz-und-eberhard-sandschneider-wir-haben-machtpolitik-ve... .
25. Meister S. Thesen für eine neue deutsche Russlandpolitik. Handlungsspielräume, Ziele und neun Empfehlungen. DGAPkompakt 3 // DGAP. 24.03.2015. dgap.org/de/think-tank/publikationen/dgapkompakt/thesen-fuer-eine-neue-deutsche-russlandpoli....
26. Merkel in Moskau. Gemeinsame Ehrung der Weltkriegsopfer // Die bundesregierung. Deutschland. bundesregierung.de/Content/DE/Reiseberichte/2015-10-05-bkin-zu-gedenken-min-moskau.html.
27. Osteuropa-Expertin der Grünen kritisiert prinzipielles Nein zu Waffenlieferungen // Süddeutsche zeitung. 09.02.2015. sueddeutsche.de/politik/ukraine-krieg-osteuropa-expertin-der-gruenen-kritisiert-prinzipie... .
28. Pressekonferenz von Bundeskanzlerin Angela Merkel und dem Präsidenten der Russischen Föderation, Wladimir Putin in Moskau // Die Bundesregierung. Deutschland. 16.11.2012.  bundesregierung.de/ContentArchiv/DE/Archiv17/Mitschrift/Pressekonferenzen/2012/11/2012-1....
29. Rede beim Deutsch-Russischen Forum: Gabriel für "Neuanfang" des Dialogs mit Russland // Der Tagesspiegel. 17.03.2016. tagesspiegel.de/politik/rede-beim-deutsch-russischen-forum-gabriel-fuer-neuanfang-des-dia....
30. Rede von Außenminister Guido Westerwelle “Ostpolitik im Zeitalter der Globalisierung” vor dem Politischen Club der Evangelischen Akademie Tutzing, 29.06.2013 // Auswärtiges Amt. Deutschland. auswaertiges-amt.de/DE/Infoservice/Presse/Reden/2013/130629-BM-EA_Tutzing.html.
31. Roderich Kiesewetter (CDU): "Putin bedroht den Zusammenhalt Europas" // Deutschlandfunk. 02.02.2016. deutschlandfunk.de/roderich-kiesewetter-cdu-putin-bedroht-den-zusammenhalt.694.de.html?dr... .
32. Russland-Experte Reitschuster im Interview “Putin selbst ist russenfeindlich” // Tagesschau.de. 02.09.2014. tagesschau.de/ausland/putin-russland-ukraine-100.html.
33. Russlandexporte der deutschen Agrar- und Lebensmittelwirtschaft. – Zugriffsmodus: docs.dpaq.de/8687-dpa-russlandsanktionen-zahlen.pdf .
34. Schroeder G. Deutsche Russlandpolitik - europäische Ostpolitik // Die Zeit. 15/2001. URL: zeit.de/2001/15/Deutsche_Russlandpolitik_-_europaeische_Ostpolitik.
35. Szabo S. Germany's Commercial Realism and the Russia Problem // Survival: Global Politics and Strategy, 2014, Vol. 56, №5, pp. 117-128.
36. Timmins G. German–Russian Bilateral Relations and EU Policy on Russia: Between Normalisation and the ‘Multilateral Reflex’ // Journal of Contemporary European Studies, 2011. Vol. 19, № 2, pp. 189-199.
37. Ukraine-Krise: Nato-Oberbefehlshaber verärgert Alliierte. // Spiegel. 07.03.2015. spiegel.de/politik/ausland/nato-oberbefehlshaber-philip-breedlove-irritiert-allierte-a-10....
38. Unabhängigkeitserklärung: Deutschland erkennt Kosovo an // Spiegel. 20.02.2008. spiegel.de/politik/deutschland/unabhaengigkeitserklaerung-deutschland-erkennt-kosovo-an-a....
39. VDMA Nachrichten. 2015. №3. – Zugriffsmodus: vdma.org/documents/ 105628/7624659/VDMA-Nachrichten_Der%20russische%20Markt%20im%20Stresstest_2015_ 03.pdf/9061195b-7563-449a-ac1b-914112cfa7e6.
40. Verhoeff E., Niemann A. National Preferences and the European Union Presidency: The Case of German Energy Policy towards Russia // Journal of Common Market Studies, 2011, Vol. 49, № 6, pp. 1271–1293.
41. Von der Leyen verspricht den baltischen Staaten Unterstützung // Bundesministerium der Verteidigung. Deutschland. bmvg.de/portal/a/bmvg/!ut/p/c4/NYtNC8IwEET_UTaBIujN0ouIFxG1vaVpSFfzxXZbL_54k4Mz8A7zGBigNO....
42. Wessels W. Germany in Europe:return of the nightmare or towards an engaged Germany in a new Europe? // German Politics. 2001. Vol. 10, № 1, pp. 107-116.
43. Westerwelle unterstützt friedliche Proteste // Deutsche Welle, 5.12.2013. dw.com/de/westerwelle-unterst%C3%BCtzt-friedliche-proteste/a-17272351.
44. Wie Gorbatschow der Einheit zustimmte // DW. 10.02.2010. dw.com/de/wie-gorbatschow-der-einheit-zustimmte/a-5224357.

* Авторът е старши научен сътрудник в Центъра за постсъветски изследвания към Института по икономика на Руската академия на науките

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

След посещението си в Анкара в началото на март 2016 украинският президент Порошенко обяви, че е обсъдил с колегата си Ердоган и турския премиер Давутоглу не само политическите и икономически аспекти на двустранните отношения, но и сътрудничеството между тях във военната сфера. Освен това, той участва в петото заседание на Стратегическия съвет на високо равнище между Украйна и Турция.

Както е известно, двустранните отношения между Киев и Анкара рязко се активизираха от края на 2015 насам, като този процес закономерно съвпадна с охлаждането на турско-руските отношения след свалянето през миналия ноември на руският самолет Су-24 над сирийска територия от турски изтребител. Така, през януари 2016 в Турция се появи председателят на украинския парламент Александър Турчинов, като на срещата си с него в Анкара генералният секретар на турския Съвет за национална сигурност Сейфулах Хаджимюфтиоглу заяви, че двете страни "трябва да играят водеща роля за създаването на ефективна система за сигурност в Черноморския регион”. През февруари пък, в Киев пристигна турският премиер Ахмет Давутоглу, който се споразумя с домакините си за разширяване на сътрудничеството в сферата на военно-индустриалния комплекс, както и за възобновяване на преговорите за създаване на свободна търговска зона между Украйна и Турция, които бяха преустановени през 2013. Показателно е, че Давутоглу се срещна в Киев и с бившия лидер на т.нар. Меджлис са кримскотатарския народ Мустафа Джемилев, който през септември 2015 беше сред основните инициатори на икономическата и енергийна блокада на Крим от страна на Украйна. В тази връзка, мнозина украински политолози лансираха тезата, че основната цел на формиращият се алианс между Киев и Анкара е именно "решаването кримския въпрос". Според Станислав Федорчук например, полуостровът ще се върне в състава на страната му, вследствие "появата на военния алианс между Украйна и Турция и свързаната с това реална заплаха за унищожаването на военноморските сили и наземните бази на Русия в Черно море".

На 7 март двете страни проведоха тактически учения в Мраморно море, а според говорителя на украинските ВМС планът за общи действия предвижда също "провеждането на съвместна подготовка в украинските и турските военноморски бази, както и обучение на екипажите на украинските военни кораби в учебния център на турския военен флот".

В началото на април пък, т.е. точно по време на неуспешното азербайджанско настъпление в контролирания от арменците Нагорни Карабах, в Одеса се появиха турската фрегата F246 "Салих реис" и корветът F504 "Бартин". По-късно украинският Генерален щаб съобщи, че двете страни са провели съвместни маневри в Черно море, като от украинска страна в тях е участвала фрегатата "Хетман Сагайдачни".

Перспективите пред украинско-турското стратегическо партньорство в икономическата сфера

В средата на март 2016 президентът на украинската Търговско-промишлена палата Генадий Чижиков заяви, че отношенията между Украйна и Турция са навлезли в етап, когато пред двете страни се разкрива уникалната възможност да формират стратегическо партньорство в икономическата и политическа сфери. В тази връзка той посочва, че "на последната среща между украинския и турския президенти, Реджеп Ердоган постави задача до 2020 взаимният стокооборот да достигне 20 млрд. долара. Това е много амбициозна цел, която няма как да се реализира без формирането на стратегическо икономическо сътрудничество между двете страни и разширяването му и в други региони".

Според Чижиков, в момента отношенията между Анкара и Киев са по-близки, отколкото когато и да било в историята. Турция е третия най-значим икономически партньор на Украйна (а по отношение на украинския износ, дори втория), като през последните пет години положителното годишно салдо е било средно 2 млрд. долара.

В украинския експорт доминират металите, хранителните и химически продукти и дървеният материал. На свой ред, Турция внася сходна продукция в Украйна (продукти на хранителната, леката и химическата индустрия), при това от 2013 насам турския износ тази страна непрекъснато намалява. Самият Чижиков признава, че предвид тази структура на вноса и износа, обявената цел от 20 млрд. долара взаимен стокооборот няма как да бъде постигната до 2020, затова предлага двете страни да се ориентират към стратегическо партньорство във всички останали отрасли и направления. И, на първо място, да се възползват от географското си положение за да стартират нови и да развиват съществуващите транспортни коридори - контейнерният влак Viking, транспортният маршрут Via Carpatia (от Балтийско до Егейско море с отклонения към Турция, Украйна и Беларус), както и възможностите на лансирания от Китай "Нов път на коприната" (тъй като, заради рязкото влошаване на отношенията си с Москва, Украйна вече не може да използва транспортните коридори през руска територия).

Според Чижиков, съществуват определени перспективи и пред енергийното сътрудничество между Украйна и Турция, включително транзита на енергоносители от Каспийския регион към Европа, както и на газ и контейнерни превози от Иран. Впрочем, той също акцентира върху необходимостта от задълбочаване на украинско-турското сътрудничество във военно-индустриалната сфера и самолетостроенето.

Възможна ли е украинско-турската ос?

На този фон закономерно възниква въпросът, доколко реално е формирането на стабилно стратегическо партньорство между Турция и Украйна и как то би се отразило върху силовия баланс в региона и, дали не става дума само за имитиране на бурна съвместна дейност от страна на две враждебно настроени към Русия държави. Факт е, че изброените по-горе посещения на най-високо равнище, както и съвместните военноморски учения, се осъществяват на фона на изострянето на и без това сложните отношения на Украйна и Турция с Русия. Това несъмнено е много важен фактор, който сближава двете страни. Вторият ключов момент е, че през последните години, заради необмислената политика на тандема Ердоган-Давутоглу, Анкара на практика влоши отношенията си с всичките си регионални съюзници. Не се развиват добре и отношенията и с нейния основен партньор в лицето на САЩ. На този фон за турското ръководство е изключително важно да намери държава, с която да може да развива както икономическо, така и политическо и военно сътрудничество. От друга страна обаче, фактът, че Украйна и Турция се опитват да формират алианс на основата на общото им противопоставяне на Русия, прави подобен алианс съвършено нежизнеспособен. Не може да се говори за сериозно развитие на политическите и икономически връзки в региона, особено в дългосрочна перспектива, изключвайки Москва от този процес. Най-малкото, защото както Украйна, така и Турсия са силно зависими от руските енергоносители. Освен това, ако се съди по хода на досегашните преговори между Киев и Анкара, украинското правителство много държи да получи от Турция поне малък заем. Турците действително обещаха да отпуснат 50 милиона долара, но според повечето анализатори, това едва ли ще се случи предвид влошаващата се икономическа ситуация в самата Турция и негативния имидж на Украйна като държава, която не е склонна да връща предоставените и заеми. Това дава основание на някои да квалифицират очертаващата се ос Киев-Анкара като "алианс между двама лузъри", пред който няма сериозни перспективи.

Що се отнася до надеждите за разширяване на двустранното сътрудничество в сферата на военно-индустриалния комплекс, озвучени при последното посещение на Давутоглу в Киев, повечето военни експерти се съмняват, че Анкара действително има някакъв интерес към продукцията на украинската военна индустрия. Да не забравяме, че турската армия е въоръжена с много модерно оръжие и Украйна едва ли би могла да се конкурира с държавите, от които турците го купуват в момента.

Разбира се, съществува известен потенциал за развитието на икономическите връзки между двете държави, въпросът обаче е, доколко между тях има допирни точки в тази сфера. Украйна очевидно не би могла да компенсира на Турция загубата на руския пазар, още повече че тя самата изнася, а не внася селскостопанска продукция.

Според повечето анализатори, единствената допирна точка, при това с откровено негативен отенък, която биха могли да намерят управляващите в Турция и Украйна,  е свързана с противопоставянето на Русия в региона. Затова не може да се изключва, че ако не на най-високо равнище, поне на ниво специални служби, между тях може да бъде постигната някаква договорка за съвместни действия, целящи дестабилизацията на Крим например. Още повече, че напоследък Анкара открито декларира подкрепата си за татарските сепаратисти, опитващи се да "взривят" ситуацията на полуострова.

Други обаче смятат, че освен общия им проблем с Русия, двете страни имат и други допирни точки. И двете например вече са омръзнали на ЕС, а и на САЩ, и на практика се намират във фактическа международна изолация, т.е. големите играчи са все по-склонни да ги оставят сами да се оправят с проблемите си, което обаче очевидно не им е по силите. Освен това и двете страни се намират в доста сложна политическа и икономическа ситуация, влошавайки отношенията с почти всичките си съседи и балансирайки на ръба на гражданската война. На практика, те са се превърнали в своеобразни международни troublemakers, т.е. в перманентни източници на проблеми. Ето защо, в усилията си да демонстрират на останалите, че продължават да играят важна роля на международната сцена, те развиват трескава активност, очевидно опасявайки се, че иначе окончателно ще отпаднат от дневния ред на големите сили. Украйна, в частност, отчаяно се стреми да избяга от вътрешните си проблеми под чадъра на НАТО, чиито член е Турция. Друг въпрос е, с какво влияние се ползва в момента Анкара в Северноатлантическия алианс. Неслучайно напоследък се чуват все повече гласове (включително в САЩ), че членството и в него може би трябва да бъде прекратено.

Плановете за блокиране на Русия в Черноморската зона

През втората половина на март 2016, на специална пресконференция в Киев, бившият украински външен министър (2007-2009) Владимир Огризко обяви, че Украйна следва да създаде съвместно с Турция военна групировка, с чиято помощ, както и с подкрепата на САЩ, да се опита да ограничи руската активност в Черно море. Според него: "Ние трябва значително да разширим военното си сътрудничество с Полша и Турция. С турците например следва да формиране няколко съвместни бригади по модела на украинско-полско-литовската бригада, чието създаване се планира за 2017. Трябва също да преосмислим военноморското си сътрудничество с Турция, Румъния, България и Грузия. От ключово значение е и ангажирането на САЩ с това черноморско военно сътрудничество. Необходимо е максимално да усложним преминаването на руските военни кораби през Проливите и да създадем максимален дискомфорт за руснаците в акваторията на Черно море. Москва трябва да разбере, че е затворена в едно езеро без изход".

Тук мястото да напомня обаче, че през 25-те години след обявяването на независимостта си, Украйна успя почти напълно да ликвидира получената в наследство от рухналия Съветски съюз част от някогашния Черноморски флот. А след присъединяването на Крим към Русия през 2014 флотът и окончателно се превърна в символичен, тъй като от базираните на полуострова 67 украински бойни кораба, 54 се вляха с състава на Черноморския флот на Русия. На този фон, остава неясно, какво точно би могъл да предложи Киев на потенциалните си регионални военни съюзници и особено на една толкова мощна във военен план държава като Турция. При всички случаи, тъй като Украйна на практика не разполага с военен флот, дори съвместните действия с турските ВМС не биха могли да застрашат сериозно руската доминация в акваторията на Черно море.

Що се отнася до лансираната от бившия украински външен министър Огризко идея за укрепване на военното сътрудничествмо с Полша, Румъния, България и Грузия, възниква въпросът, дали тези страни действително биха били склонни да я възприемат, особено ако това сътрудничество се доминира от Турция. Ако изключим от този списък България (чието сегашно правителство трудно би се решило на открита конфронтация с Москва, да не говорим, че българските управляващи не са склонни да вземат бързо подобни стратегически решения) и Грузия (където, след провала във войната с руснаците през 2008 не се забелязва желание за нова конфронтация с тях), Полша и Румъния вероятно биха били склонни към по-тясно военно сътрудничество с Украйна, което обаче ще се изчерпва с предоставянето от страна на Киев на украинската територия за съвместни учения, или пък за временни бази, използвани от полските или румънски военни.

От друга страна, някои експерти смятат, че украинското правителство би могло да представи постоянни военноморски бази в своите пристанища на САЩ. Дали обаче това действително е възможно и доколко самите Съединени щати се нуждаят от такива бази? При всички случаи, въпросът за евентуалното базиране на американски военни кораби в украинските пристанища ще се обсъжда от Вашингтон не с Киев, а с Москва. Освен това, със сигурност не можем да очакваме подобно решение преди новият президент на САЩ да влезе в Белия дом. Отделен въпрос е, че в самите Съединени щати няма единно мнение, дали страната действително се нуждае от военни бази по целия свят и доколко те ще гарантират националната и сигурност. Що се отнася до предложението на ОгризкоУкрайна да възстанови производството на ракети със среден и голям обсег, тя няма как да го направи без сериозна западна и най-вече американска финансова помощ, тъй като не разполага нито с производствени мощности нито със средства. За САЩ обаче би било много по-лесно да разположат на украинска територия свои собствени части и свои собствени ракети, отколкото да помагат на крайно нестабилната Украйна да възстанови ракетното си производство. Впрочем, и този въпрос очевидно няма да получи ясно решение до края на 2016.

По отношение на лансираната Огризко и подкрепена от председателя на украинския парламент Турчинов идея за включването на страната му в обща система за ПРО от Норвегия до Турция, тя очевидно представлява опит за възстановяването на т.нар. "санитарен кордон", създаден след Първата световна война между Запада и болшевишка Русия с цел сдържането на последната. Напоследък тази концепция се възражда под формата на проекта за т.нар. "Междуморие" (повече за този проект, виж статията на Борис Димитров на стр.  - б.р.), т.е. създаването на доминиран от Полша блок от източноевропейски държави между Балтийско и Черно море. И тук обаче Западът и най-вече САЩ ще действа изключително съобразно собствените си интереси, така както ги разбират президентската администрация и големите лобистки групи. Тоест, решението за евентуално разширяване на американската система за ПРО отново ще бъде взето без оглед на мнението на политиците в Киев.

Заключение

На фона на всичко казано по-горе, повечето експерти с основание смятат, че поне засега турско-украинската „ос” се изчерпва предимно с гръмките антируски декларации на Киев и Анкара. Според тях, предвид икономическата криза в Украйна и политическата нестабилност в Турция, задълбочени от проблемите в сферата на сигурността, пред които са изправени и двете страни, мащабното сътрудничество между тях във военната, търговската или други сфери изглежда малко вероятно. От друга страна, турската армия продължава да се смята за една от най-силните в НАТО. В тази връзка, не бива да се пренебрегва възможността за създаване на турски военни бази или разполагането на отделни военни подразделения на територията на Украйна. Въпросните бази (ако действително бъде взето подобно решение) едва ли ще са много, но самият факт на появята им ще има знаково значение.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Преди 125 години българските политици сложиха началото, като определиха важността на железниците за държавното устройство и за европейската интеграция на страната ни. Те проявиха мъдрост и отговорност, поставяйки железниците сред политическите си приоритети. През последните няколко десетилетия обаче, железниците са забравени. От година на година те стават все по-непривлекателни за превози и пътуване. В транспортно отношение проектът „България 2020” се свързва само с метрото и магистралите и по-малко с железниците, въпреки че те са национална потребност за икономиката и мобилността  при пътуване

Сега всички усилия и действия са насочени към „усвояване на еврофондовете и средствата от бюджета за железниците“. Не завършихме инфраструктурните  железопътни проекти, движим влакове с ниски скорости и лошо качество на услугата. Държавните ни железници са обременени с огромни дългове. Наслушахме се за високоскоростни влакове от Китай до София или от Истанбул до София, за свързване с високотехнологична инфраструктура и влакове на Егейско с Балтийско море. „Светлото бъдеще” на железниците се обогати, но забравихме или умишлено не говорим за сегашното финансово и техническо състояние на българските железници.

Равносметката за 2007 -2015 и предизвикателствата през 2016-2022

На финала на програмния период 2007-2015 и старта на новия 2016-2022 е необходимо да оценим и анализираме, в каква посока се променят българските  железници. В исторически план днес държавните железници отбелязват  най-ниския обем пътнически и товарни превози за последните петдесет и повече години. Пътническите превози паднаха  4,4 пъти, a товарните 7 пъти, спрямо най-високия си обем.

Изпреварващото завършване на автомагистралите и закъснелите проекти в железниците доведе до бързо нарастване на автомобилните превози. Интензивността по магистралите и превозите на товари от автомобилния транспорт са три пъти по-големи от онези с железопътен транспорт. За периода 2000-2005 увеличението на трафика по магистралите  е 35,4%, по пътищата първи клас - 35,9%, втори клас - 35,3% и трети клас - 38,5%. За периода 2005-2010 увеличението на трафика по магистралите е 27,6%, по пътищата първи клас - 5,6%, втори клас - 11,9% и трети клас - 10%. Тази трайна тенденция ще продължи и към 2020 се очаква нарастване на трафика по шосетата с 40%.

Националният железопътен превозвач БДЖ продължава да бъде в тежко финансово състояние. Огромните просрочени дългове не позволяват да се инвестира в нови влакове и технологии, в пътническата и товарна услуга. Традиционно, с графика за движение на пътническите влаковете се създават проблеми в обслужването на гражданите. Основната причина е че се робува на схемата „пътникът следва влака“, вместо обратното - „влакът да следва пътникопотока“.

Новата и съвременна транспортна схема трябва да се основава на променената конфигурация на пътникопотока. Въпреки милионите разходи за маркетинг на пътническите превози, няма никаква промяна в качеството на пътническата услуга. Това доведе до сериозна загуба на пазарен дял и приходи. Времепътуването и  скоростите на влаковете не са се променили за последните 15 години. Техническото състояние на локомотивите и пътническите влакове се влошава. БДЖ загуби позициите на предпочитан превозвач не само заради лошото качество на услугата, удълженото времепътуване, неудачната транспортна схема и разписание, но  и заради недоброто оперативно управление на движението на влаковете, съвместно с държавната жп инфраструктурна компания НКЖИ.

БДЖ нямат привилегията да ползват средства от ЕС за модернизация и доставка на нови влакове. Но това се компенсира частично със средства от бюджета. Ежегодно 200 млн. лв. постъпват в БДЖ като субсидия за пътническата услуга. За последните годни близо 2 млрд. лв. са инвестирани в БДЖ без да има подобрение в пътническата услуга. Липсата на дългосрочна визия и политическа воля железопътната услуга да бъде приоритет в транспортната услуга води единствено до наливане на пари без резултат. Така железниците се превръщат в бреме за бюджета, вместо в стратегически превозвач, който да доближи стандартите си на обслужване до европейските.

Това, което ще промени пътническата услуга, е доставката на ново поколение влакове за обслужване на пътникопотока между областните центрове и по направленията, свързващи страната ни с европейските столици. Такава възможност и политическа воля засега не се виждат. Днешните потребности се заменят с обещания за „високоскоростни влакове в неопределено бъдеще“.

Целта е да променим пътническата услуга още през следващия програмен период в рамките на проекта „България 2020”. Може би е целесъобразно да се създаде ново дружество за железопътна услуга, необременено от сегашните финансови тежести на БДЖ, което да развива пътническата услуга с ново поколение влакове и по различна транспортна схема, съобразена с правилата на съвременните европейски железници. Сближаването на стандартите на българските железници с европейските е стратегическа цел на европейските фондове. Вместо сближаване обаче, ние все повече се отдалечаваме от тези изисквания и стандарти за транспортно обслужване.

По отношение на товарните превози, БДЖ нямат бъдеще. Загубата на пазарен дял, реализирането на оперативни загуби, конкуренцията от страна на частните превозвачи, липсата на реформи лишават товарната услуга на държавния превозвач от перспективи. Единствената възможност е товарните превози да се реформират в ново дружество за специализирани и интермодални превози, което обаче е малко вероятно поради липса на политическа воля и необходимост от значителни  инвестиции. Едно партньорство със стратегически оператор и инвеститор изглежда по-реалистично. Ако се реализира европейската политика за интегрирана транспортна мрежа и услуга на базата на инвестиции в „свързана инфраструктура и технологии“ и обща търговка политика между транспортните дружества, е възможно БДЖ-Товарни превози да постигне по-добър мениджмънт и финансови резултати. Така ще се реализира и европейската политика за по-икономична, по-екологична  и по-безопасна транспортна услуга.

Това, което създаде проблеми в изпълнението на железопътните инфраструктурни проекти, е изборът на изпълнителите. Прилагането на правилото „за най-ниската цена“ и по-малката значимост на техническата оценка неутрализира технологичния капацитет и опит на участниците в обществените поръчки. По този начин „най-ниската цена“ се оказва прекалено скъпа. Изборът на изпълнители със съмнителни референции и без достатъчен опит доведе до сериозни проблеми в качеството и сроковете на изпълнение на проектите. Реално не реализирахме жп инфраструктура по европейски стандарти за по-високи скорости. Трудно ще достигнем скорости до 160 км/ч, в значителна част от железопътната мрежа скоростите ще се запазят в границите на 120-130 км/ч, а някъде и по-ниски. Не изграждаме хомогенна инфраструктура за скорост 160 км/ч. Противоречива е и политиката за изграждането на свързващата инфраструктура и технологии за взаимодействие между видовете транспорт в рамките на интегрираната транспортна мрежа и услуга. Вместо стратегията на интегриране на видовете транспорт да бъде изпреварваща, тя едва сега ще се разработва. Принципът на най-ниската цена отне възможността да изградим високотехнологична инфраструктура, позволяваща използване на влакове и технологии от ново поколение.

През изминалия програмен период не завършихме проектите в предвидените срокове до края на 2015, а проблемите в строителството и недоброто качество тепърва ще се оценяват. Възможни са финансови корекции. Едва ли при такава инфраструктура ще се доближим да стандартите на европейските железници, каквато е целта на еврофондовете. Техническите параметри на жп инфраструктурата, по отношение на скоростите и времепътуването, няма да са по-различни от тези преди 10-15 години. Вместо да се концентрираме върху проектите, през новия програмен период ще трябва да търсим собствени средства за довършване на проектите от предишния програмен период.

Необходима е генерална промяна в избора на изпълнителите при провеждането на обществените поръчки. Недопустимо е жп инфраструктурата да бъде жертвана за сметка на „най-ниската цена“. Процентът на усвоените средства не означава нищо ако проектите са изпълнени на ниско техническо ниво и не доближават инфраструктурата до европейските стандарти. Усвояването за сметка на качество на проектите е равнозначно на усвояване в полза на други. Изравняването на стандартите на железопътната услуга, което е целта на еврофондовете, се провали не само в инфраструктурата, но и по отношение на растежа на превозите и приходите и особено в качеството на услугата.

Между усвояването и резултатите има огромно разминаване. Усвояването без постигане на без по-високи скорости е доказателство за ниската ефективност на инфраструктурните проекти. Без технологично обновяване и иновации превозвачите са обречени. Начинът, по който се осъществява модернизацията на железопътната инфраструктура, също влияе негативно върху качеството на железопътната услуга. Очевидно взаимодействието между НКЖИ и БДЖ по отношение на технологията на превозите е тотално нарушено. Ако това продължи и през следващия програмен период нищо добро не очаква железниците и техните клиенти. Това ще продължи до 2022 и ще доведе до още по-голям спад в превозите на железниците и задълбочаване на финансовата криза.

От ключово значение за железниците е доброто управление. Подмяната не решава промяната. А това, което пречи на доброто управление, е взаимодействието между БДЖ и НКЖИ. Сега се получава така, че един кара влака – БДЖ, друг определя условията за движение на влака – НКЖИ, а трети плаща. Този трети е обществото, което чрез данъците плаща загубите от неефективния модел за управление на железопътния сектор. Ежегодно с бюджета на железниците се отпускат по 500 млн. лв. като субсидия и капиталови разходи без да има видими промени в качеството на железопътната услуга и финансовото стабилизиране. Това продължава няколко години и няма решителни действия за промяна. Няма идеи в тази посока и в предлаганата, но неподкрепена т.н. „Дългосрочна стратегия на БДЖ“. В нея се говори основно за ролята на държавата, но няма желание да се погледне в собствената кухня. Този подход задълбочава кризата в железниците.

Проблемите са, че двете дружества не си взаимодействат технологично  в три ключови сфери: координацията в оперативното планиране и управление на влаковата работа, безопасността на железопътната услуга и интегрираната инвестиционна политика. Инвестиции само в жп инфраструктурата без иновации в нови технологии и влакове не решават проблемите на превозвачите нито във финансово отношение, нито в подобряване качеството на железопътната услуга. Скоростите са важни за инфраструктурата, но когато няма подвижен железопътен състав за по-високи скорости, това не позволява да се оползотвори ефекта от модернизацията на жп линиите.

Липсата на балансирана инвестиционна политика едновременно в инфраструктура и в нови технологии и влакове за подобряване качеството на железопътната услуга се превръща в сериозен проблем за железниците, като цяло. Решение не се очертава  и за периода до 2022. Това означава, че железниците остават без перспектива за развитие в дългосрочен план.

В някои европейски железници, като Австрия, Германия, Полша и други, юридически независимият управител на железопътната инфраструктура е в структурата на холдинг, който притежава и контролира един от превозвачите. Управителят на инфраструктурата е с ограничена организационна и управленска независимост по отношение на железопътното предприятие. Това дава възможност за обща координация, политика по безопасността и интегрираната инвестиционна политика, както и общи мерки за стимулиране растежа на превозите. Те трябва да имат една обща цел – повече превози, повече приходи за превозвача и повече приходи за инфраструктурата от инфраструктурните такси. Това е смисъла на холдинговата структура и това е  една от стъпките за стабилизирането на железопътния сектор.

По-сложен е въпросът за регулация между автомобилния и железопътния транспорт. Не можем да говорим за интегрирана транспортна мрежа и услуга без наличието на регулаторен орган в транспорта. Безконтролната либерализация без регулация на пазара на транспортните услуги води до скъпа и неконкурентна услуга, от която се възползват чуждестранните превозвачи, особено в областта на транзитните превози. Европейските железници стимулират нововъзникващите товарни превози и прехвърлянето на превози от автомобилен към железопътен транспорт. Това е смисълът на европейската политика приоритетно да се инвестира в железопътна инфраструктура и нови интегрирани транспортни технологии.

Как държавата регулира пазара на транспортни услуги?

Железниците не са услуга, затворена в определен регион, а национална и общоевропейска мрежа от взаимно свързани услуги вътре в железниците и във взаимодействие с другите видове транспорт. В момента страната ни инвестира едновременно в успоредни пътни и железопътни проекти по направленията от трансевропейската транспортна мрежа. Това са направленията, където се генерират  в най-голяма степен превозите и приходите. Значителна част от тези превози се извършват по магистралите и в много малка степен по жп мрежата. Това води до неизползване на капацитета на железниците и ниска ефективност на инвестициите за сметка на високата интензивност по магистралите от преминаващия транзитен трафик, осъществяван основно от чуждестранни автомобилни превозвачи. Ако правилата за достъп и ползване до пътната и железопътната инфраструктура следват принципа „да плаща този, който разрушава пътя, замърсява околната среда и нарушава безопасността по пътищата“, ще се създадат обективни условия за увеличаване на превозите по успоредните жп линии. Това е европейската транспортна политика, която за съжаление у нас не се прилага. Това прави железниците ни неконкурентни на пазара на транспортни услуги и облагодетелства чуждестранните автомобилни превозвачи. Не е необходимо да чакаме въвеждането на ТОЛ-такса. Винетната такса трябва да се структурира по друг начин, т.е. да плаща този, който руши, замърсява и нарушава инфраструктурата. Това означава съживяване на превозите и приходите и увеличаване на собствения принос във финансовото стабилизиране на БДЖ и НКЖИ.

Ако не осъществим генерална промяна вътре в железниците по най-важните проблеми, натрупани през годините, едва ли държавата ще бъде финансово способна да ги извади от дълбоката криза. В един момент някой ще каже – стига сме наливали пари в сектор, който няма собствена визия за промяна. Транспортната услуга не е привилегия на отделен вид транспорт и региони, а право на всеки български гражданин на достъп и ползване на една по-икономична, по-екологична и по-безопасна услуга. Това е националната железопътна мрежа, която може да обслужва не 25-30 млн., а значително повече пътувания годишно, да развие изостаналите в транспортно отношение региони и да гарантира свързаност  с националната транспортна мрежа и услуга.

Инвестициите трябва да следват транспортните потоци за да се осигури растеж в превозите и добро качество на транспортната услуга по направленията със значително въздействие на пазара на транспортни услуги. Те не осигуряват целите и ефективността на инвестициите. Това е много важно, когато, при ограничения финансов ресурс, трябва да оценяваме ефективността на всеки лев. За съжаление, инвестиционната политика и приоритетите не са в полза на конкурентоспособността на железниците спрямо магистралите. Достъпът и ползването на пътната и железопътната инфраструктура създаде реални условия за масов отлив на превози от железниците към магистралите. Те са най-важните елементи на транспортната мрежа и услуга. На практика, двата вида транспорт – железопътен и автомобилен, се самоизяждат във вреда на националната икономика и мобилността при пътуване.

Пропуснахме един програмен период (2007-2013/15), неуспешен за железниците, но с по-добри условия за автомобилните превозвачи, разбира се за сметка на разходите на държавата. Приоритетите за следващия период до 2022 са определени и за железниците, и за магистралите. Едва сега започваме да разработваме Стратегия и модел за интегрирана транспортна мрежа и услуга. Вероятно отново ще ни предоставят поредните дебели папки, ще отчетем поредното усвояване от едни и същи изпълнители на поредните милиони. Трябва ли да споменаваме за похарчените близо 60 млн. лв. техническа помощ от ЕС за проекти и в железниците без видими резултати.

Общите разходи за републиканската пътна мрежа са 1,12% от БВП (включително средствата от ЕС). Като главна цел на Стратегията за пътната инфраструктура до 2022 се посочва България да има устойчива пътна мрежа, интегрирана в европейската транспортна мрежа. Забравихме, че транспортната мрежа на Европа и на България включва и железопътната инфраструктура и железопътните превози. Къде в тази  Стратегия а интегрираната транспортна мрежа и услуга е интегрираният подход за достъп и ползване на пътната и железопътна мрежа по успоредните направления? Оптимистичният вариант за устойчиво развитие на пътищата изисква ресурс от 19,5 млрд. лв. до 2022, а песимистичният - 9 млрд. лв. Няма нищо по-добро от това да имаме устойчива пътна инфраструктура. Пътната и железопътната инфраструктура са част от транспортната мрежа и политика на държавата и разглеждането им поотделно, а не в пакет, не е добро решение за транспортната услуга. В същото време, т.н. Стратегия за железниците отлежава някъде, не е интересна за обществото и за страната. Можем и без железници.

В развитите европейски железници подходът е по-друг. Въпросът за инфраструктурните такси се превърна в основна тема на политиката в транспорта. ЕС се опитва да регулира таксите по транспортната инфраструктура. През последните години товарните превози по железниците намаляват с 4,7%, а пътническите превози са се увеличили с 0,4%. Общата средна такса за достъп на товарните превози е по-ниска от тази за пътническите. В по-голямата си част, пътническите превози се организират чрез договори за предоставяне на обществени услуги и с фиксирани влаккилометри. Сравнителният анализ показва, че таксите за товарните превози по железопътния транспорт все още са по-високи в сравнение с автомобилния транспорт. Това е най-очевидно, когато се използва винетна такса.

Налице е различен подход при определянето на таксите по железопътната и пътна инфраструктура. Различията в системите за таксуване, т.е. дали се използват преките или пълните разходи, нарушава баланса на превозите между железопътния и автомобилния транспорт във вреда на разходите за транспортната услуга и не отчита реалните разходи за инфраструктурата. Предимствата на различните видове транспорт в една интегрирана транспортна мрежа и услуга се обезличават за сметка на по-високите разходи за превоз и без да се отчитат екологичните проблеми и безопасността по пътищата.

Регулацията на пазара на транспортни услуги е от особено значение за транспортните разходи, за генериране на повече приходи и за по-доброто използване капацитета на пътната и железопътната инфраструктура. Регулацията има две страни. В железопътния транспорт тя може да бъде стимул за преодоляване на спада в товарните и пътническите превози. В национален аспект, регулацията е фактор по-ефективно да се използват предимствата на видовете транспорт в една интегрирана транспортна мрежа и услуга.

Приоритет ли са железниците?

Липсват ясни цели по отношение на железопътния транспорт. Те обикновено се изчерпват с това, как да се наредим на опашката за някой проект за усвояване на европейски пари. Повтаряме, че железниците имат нужда от държавни средства или, че в Европа те са приоритет. Кой обаче се интересува от растежа на превозите и приходите, от дълговете и оперативните загуби, от загубата на пазарен дял и влошената транспортна схема при пътническите превози? Тоест, говори се само за проекти, пари и усвояване, а не как да постигнем по-високи технически параметри на жп инфраструктурата, иновации в нови товарни технологии и ново поколение пътнически влакове. При ограничения финансов ресурс възможен изход е привличането на стратегически транспортни оператори и инвеститори и в пътническите, и в товарните жп превози.

Няма как железниците да се противопоставят на автомобилните превозвачи, да спре спадът в пазарния дял и отнемането на превози и да се постигне финансовата им стабилизация, ако не предложат високотехнологична услуга.

Необходим е национален подход към съдбата на българските железници. Стратегията за пътищата, приета от Министерския съвет, е добър пример в това отношение. Същото трябва да стане и при железниците. Но не с безидейни и несъдържателни реформи, каквито бяха представени в Комисията по транспорт в Народно събрание и с основание не се подкрепят от Министерство на финансите. Дебатът за железниците трябва да се води на друго ниво. Не подценяваме това, което правят двете дружества. Но в техните виждания до голяма степен доминират традиционните идеи и схващания, разглеждат се някакви песимистични и оптимистични сценарии, говори се за оздравяване и се предлагат крайно предпазливи мерки. Водещи при подготовката на една Стратегия трябва да бъдат бизнесът, общините, потребителите на железопътната услуга, частните превозвачи и спедитори, както и външни експерти, които са в състояние да предложат нетрадиционни и смели решения. Интересите на железниците пред министерствата на транспорта и на финансите трябва да се защитават от бизнеса и гражданското общество.

Необходимо е да се излезе извън традиционната рамка да се говори само за пари, което е характерно за железопътните дружества, а за завършени инфраструктурни и технологични проекти, които да променят радикално съдържанието на железопътната услуга по европейски стандарти.

Сега се ограничаваме само в рамката „пари за инфраструктура”. Железниците продават на пазара железопътна услуга. В пакета на тази услуга е не само инфраструктурата, но и съвременните технологии за превоз. Това е надстройката, определяща лицето на железниците.

Железниците са национална потребност за икономиката, за развитието на регионите, за мобилността на пътуването. Политиката за развитието на железниците избяга от приоритетите на проекта „България 2020” за по-икономична, по-екологична и по-безопасна транспортна услуга. Метрото и магистралите са само една част от транспортната политика. Те решават регионални проблеми на транспортното обслужване, но не и националните потребности на страната както за вътрешни превози, така и за превозите в европейското пространство. При толкова инвестиции в железопътния сектор е необходимо да осигурим технически и технологични условия да се използва капацитетът на железниците съобразно предимствата им. Това е европейския път и страната ни трябва да го следва, в противен случай България ще си остане само преходен  коридор за предимно чуждестранни транзитни автомобилни превозвачи. Без инвестиции в растеж на превозите и приходите, без високотехнологична инфраструктура и иновации в нови транспортни технологии, железниците ни ще продължават да затъват и да бъдат бреме за бюджета на страната и за развитието на регионите.

Колко още оздравителни програми и стратегии ще трябва напишем, за да разберем, че важни и решаващи са не страниците и томовете, а идеите и конкретните действия, както и, че е необходима политическа воля, подкрепена финансово с реформи и действия в дългосрочен период? Какво ни очаква? Ако няма политика, няма средства за инвестиции, няма превози и приходи, следва задълбочаване на кризата, дългове, съкращения, закриване на дейности, гари и жп линии, т.е. недобро обслужване на икономиката. Така към 2020 ще имаме железници със славно минало, но с несигурно или въобще без бъдеще.

 

*Авторът е бивш генерален директор на НК БДЖ (1997-1998) и председател на Парламентарната транспортна комисия (2001-2009)

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Напоследък определени среди в Полша и Съединените щати изглежда се опитват да възкресят стария геополитически проект за т.нар. "Междуморие", т.е. за възстановяването на някогашната Жечпосполита (полско-литовската държава, включваща и земите на днешните Беларус и Украйна, а през определени периоди и на Прибалтика, съществувала между 1569 и 1795 - б.р.) на територията между Балтийско и Черно море. Сред примерите за това е докладът на американската агенция за стратегически прогнози Stratfor за развитието на международната ситуация през 2016 (1). Както е известно, Stratfor е частен разузнавателно-аналитичен център, сред чиито клиенти е и правителството на САЩ. В случая мнението на неговите експерти е интересно не толкова като оценка на ситуацията, а по-скоро като визия за желателното, от гледната точка на Ващингтон, развитие на събитията, т.е. като своеобразен план за бъдещето. Показателни в тази връзка са прогнозите на агенцията за две държави, които, заедно с Литва и Украйна, навремето са формирали т.нар. Жечпосполита - Полша и Беларус.

По отношение на последната, която е член на доминирания от Русия Евразийски икономически съюз (ЕАИС) и продължава да е основния руски външнополитически съюзник в региона, експертите на Stratfor твърдят, че са налице признаци за отдалечаването и от орбитата на Москва, както и опити на режима в Минск за сближаване със Запада. Според тях, в близко бъдеще в Източна Европа е възможна появата на нов блок от държави, доминиран от Полша, като в него, освен Литва и Украйна може да се окаже и Беларус. Същата идея впрочем, все по-усилено се лансира и от редица полски медии и общественици.

Сред примерите за това е появилата се през януари 2016 в полския портал mPolska24 обширна статия на Ярослав Наримунт Рожински (2), в която авторът лансира идеята за формирането на конфедерация между Полша и Беларус. Впрочем, сходни идеи лансират и някои опозиционни беларуски политици и медии. Според Рожински: "Нищо не стои на пътя на реализацията на този проект. Не е случайно също, че идеята се подкрепя в една страна, която се смята за най-близката до Москва. На първо място, това е много ясен сигнал, че въпреки декларациите и, Русия не е в състояние да попречи на възраждането на Жечпосполита, която... ще бъде регионална свръхдържава и център на сила и на развитие".

 

 

Легенда - вътре в картинката : Новото Междуморие

Всъщност, плановете действително са амбициозни, доколкото предполагат създаването (ни повече, ни по-малко!) на своеобразна "славянска Великобритания". Не е ясно, само, дали авторите им отчитат, че един от нейните „компоненти” - Литва, съвсем не е славянска държава. При всички случаи обаче, става дума за формирането на истинска европейска миниимперия, тъй като хипотетичната конфедерация на Полша, Украйна, Литва и Беларус (в която някои включват и Латвия) ще има население над сто милиона души и ще разполага с най-силните обединени въоръжени сили на континента (като изключим руските, разбира се). Самият Рожински твърди, че "в момента Полша, Литва, Беларус и Украйна стоят на прага на историята, като пред нас има два пътя: или ще бъдем свръхдържава в Европа, или свръхдържавата отново ще ни изтрие от европейската карта".

Сред по-радикално настроените кръгове на полското общество винаги са съществували настроения за възраждането на Жечпосполита от Балтийско до Черно море. Но тъй като въпросните кръгове традиционно се смятаха за "маргинални", шансовете подобна идея да бъде превърната в елемент на полската външна политика изглеждаха пренебрежимо малки. Както изглежда обаче, напоследък ситуацията се променя. Сред причините за това е, че в момента Полша се управлява от дяснопопулистката формация "Право и Справедливост", която разполага с абсолютно мнозинство в Сейма и очевидно е склонна да залага във външнополитически план не толкова на ЕС, колкото на САЩ. А, ако Съединените щати решат (разбира се, ръководейки се от собствените си интереси) да подкрепят проекта за "новата Жечпосполита" , той би могъл да придобие съвсем реални измерения.

Какво би накарало Вашингтон да предприеме подобна стъпка? На първо място, Европейският съюз не иска, а и не може да интегрира такива, обхванати от хаос държави, като Украйна, пък дори и като своя полуколониална периферия. Затова изглежда логично те да бъдат вкарани в своеобразна "буферна зона" между ЕС и Русия, каквато би могла да стане и новата Жечпосполита. Както е известно, подобен модел на създаване на "лимитрофни държави" е използван и за сдържането на Съветска Русия през 20-те и 30-те години на миналия век, като в неговите рамки т.нар. "Втора Жечпосполита", създадена от маршал Юзеф Пилсудски, играе ключова роля.

На второ място, в лицето на новата, доминирана от Полша "свръхдържава", САЩ ще се сдобият с инструмент, с чиято помощ ще могат да да оказват натиск върху ЕС, ако водещите в Съюза държави не искат да се съобразяват с американските геостратегически интереси. При това този инструмент ще е особено ефективен по отношение на доминиращата в Европа Германия, предвид сложните и исторически обременени отношения между Варшава и Берлин.

На трето място, възкръсналите в резултат от разочарованието от "европейския проект" симпатии на редица славянски народи към Русия ще могат поне отчасти да бъдат "пренасочени" към новия "панславистки проект", реализиращ се под егидата на католическа Полша. В този контекст е особено интересно, как този план би могъл да се реализира по отношение на Беларус, предвид сегашната и тясна обвързаност с Москва.

Партията на "актуализирана история"

След като получи на изборите през октомври 2015 39,1% от гласовете и си осигури 242 от общо 460-не места в полския Сейм, "Право и справедливост" сформира свое правителство, начело с премиера Беата Шидло. Преди това (през лятото на 2015) тя успя да наложи кандидата си Анджей Дуда за президент на страната. Традиционната линия на управляващата партия е откровено националистическа и доста по-консервативна от загубилата изборите също дясна Гражданска платформа, освен това тя поддържа много тесни връзки с Католическата църква. Ръководството на партията се състои от евроскептици, които постоянно (и обикновено с основание) критикуват Брюксел, отнасят се крайно предпазливо към Германия, и във външнополитически план демонстрират симпатии най-вече към САЩ и НАТО. Както е известно, по време на президентския мандат на на покойния и председател Лех Качински (2005-2010), Полша беше признатия лидер на т.нар. "Нова Европа" в честите и сблъсъци със "Старата Европа" (в лицето на Германия, Франция и Италия).

Според мнозина анализатори, "Право и Справедливост" е "партия на актуализираната история", доколкото в много по-голяма степен от другите политически сили в Полша е ориентирана към вековното историческо наследство на Жечпосполита. Политолозите акцентират върху привързаността и към т.нар. "ягелонска идея" (Ягелонската династия управлява Полша през 1386-1572, като именно по това време - през 1569, е провъзгласена и самата Жечпосполита), предполагаща подчиняването на полското културно влияние на източните територии, които някога са били част от Жечпосполита, т.е. Литва, Беларус и Украйна. Впрочем, евоскептицизмът, демонстриран от "Право и Справедливост", също е свързан с  нейната "историческа визия", в която няма място за ЕС. Още повече, че в рамките на Европейския съюз Полша е също такъв редови член, какъвто и България например, докато в "зоната на полското културно влияние" тя е признат исторически лидер (подобно на Великобритания в т.нар. Общност на нациите).

В тази връзка, редица западноевропейски експерти посочват, че Полша "иска да се превърне в Германия за Източна Европа", макар че този паралел не е съвсем точен. Защото германското лидерство в ЕС се основава на икономическата мощ, докато в това отношение Полша едва ли може да претендира за лидерство спрямо Литва, Беларус и Украйна, независимо че икономиката и несъмнено е в много по-добро състояние от техните. В случая може да се говори по-скоро за претенции за културно, политическо и отчасти военно (в рамките на отредената и от САЩ роля) влияние върху беларусите и украинците, основаващо се на общата им история през Късното Средновековие. Друг въпрос е, че тази история никак не е безоблачна, а е изпъстрена с мащабни бунтове срещу полската доминация (най-големият избухва през ХVII век в Украйна под ръководството на Богдан Хмелницки).

Характерна илюстрация на лансираната по-горе теза, че "Право и Справедливост" е "партия на актуализираната история", е и статията на Лукаш Адамски в полското аналитично издание Nowa Europa Wschodnia от ноември 2015, озаглавена "Полско-украинските отношения не могат да избягат от историята" (3), в която той призовава Варшава временно да си затвори очите за героизацията на крайните украински националисти от т.нар. Украинска въстаническа армия (УПА) от страна на сегашните власти в Киев, въпреки извършените от тях кланета срещу полското население по време на Втората световна война (когато УПА действат съвместно с нацистите), докато Украйна не бъде "интегрирана" в проекта за новата Жечпосполита. Впрочем, Варшава се придържа към същата тактика и по отношение на Литва, като съзнателно игнорира мерките на Вилнюс срещу местното полско малцинство, очевидно разчитайки, че въпросът ще се реши от самосебе си, след като Литва също стане част от новата федерална "свръхдържава" в Източна Европа.

Макар че, като цяло, ръководството на "Право и справедливост" демонстрира определен външнополитически прагматизъм, някои негови стъпки изглеждат така, сякаш Жечпосполита е съществувала довчера, или пък, че ще възкръсне още утре. Между другото, крайно резервираното отношение на братя Качински към Германия, също е свързано с историята. Както е известно, подялбите на Полша през ХVІІІ век, довели до ликвидирането и като държава, са инициирани не от Русия, а от пруския крал Фридрих ІІ Велики. Освен това, за сегашния лидер на управляващата партия Ярослав Качински събитията от 1 септември 1939 вероятно са дори по-актуални от резолюциите, които Брюксел приема днес, т.е. през 2016.

За придържащите се към тази визия Русия е исторически противник, отнел от Полша Литва, Беларус и Украйна. Германия обаче също се разглежда като такъв противник. Що се отнася до ЕС, той за разлика от Москва и Берлин, се възприема от тях като онтологичен противник, просто защото олицетворява новия унифициран свят, който по презумпция е враждебен на историческата Полша. Така, докато навремето Русия нанася военно поражение на Жечпосполита, в момента ЕС се опитва да изтрие всички белези на специфичната и политическа култура, посягайки дори на полската идентичност. В този смисъл, онези, които прогнозират възможно подобряване на отношенията между Полша и Русия при управлението на сегашното полско правителство, залагат на това, че характерният за него евроскептицизъм и консерватизъм могат да се окажат допирателни точки между Варшава и Кремъл. Впрочем, подобна тенденция се очертава в доста европейски държави - така, докато в миналото доброто отношение към Русия (СССР) беше характерно предимно за левицата (особено крайната), сега подкрепа за Москва демонстрират предимно десните (и особено партиите от т.нар. "нова десница"), в лицето на френския Национален фронт, формацията на Берлускони в Италия, или управляващите в Унгария и Австрия консерватори. Изключение от това правило е Германия, където социалдемократите и особено левите са по-добре настроени към Русия, отколкото ХДС/ХСС. От друга страна обаче, възходящата консервативна формация "Алтернатива за Германия", също се обявява за подобряване на отношенията с Москва. Тази промяна в европейския политически спектър е свързана не само с подкрепата на традиционните ценности и семейството от управляващите в Кремъл, но и с метаморфозите в самата европейска левица, част от която през последните десетилетия се сближи с проатлантически настроените либерални партии и нерядко се оказва в авангарда на антируската политика на Брюксел.

Горната теза обаче, се опровергава от зам. председателя на Комисията по външна политика на полския Сейм и член на управляващата партия "Право и Справедливост" Тадеуш Ивински, според който национализмът и евроскептицизмът на тази формация  в крайна сметка ще доведат до "влошаване на отношенията на Полша и с Русия, и с Германия".

Интеграцията на Беларус в рамките на "Балтийско-Черноморското сътрудничество"

Както е известно, сред първите инициативи на сегашния полски президент от "Право и Справедливост" Анджей Дуда беше декларацията за намеренията му "да развива Балтийско-Черноморското сътрудничество", което изцяло се вписва в полската геополитическа концепция за "Междуморието" от времето на Пилсудски. По време на посещението си в Киев през декември 2015, президентът Дуда отправи към Украйна недвусмислено предложение да се превърне "в ексклузивна зона на полската политическа и икономическа отговорност". По-интересно е обаче, как този проект се реализира в другия ключов регион на бъдещата европейска "миниимперия" - Беларус. Поне засега, имената на беларуските политици, склонни да "инициират" формирането на конфедерация с държавите, които някога са били част от Жечпосполита, съзнателно не се афишират. Макар да е ясно, че практически всички националистически и либерални опозиционни формации в Беларус са "прополски" (и, съответно, "антируски") настроени. Причината е проста - тяхното финансиране се осъществява предимно чрез филиалите на американските и полско-американски фондации във Варшава. Така, спътниковата телевизия БелСат, която дава трибуна на опозицията на президента Лукашенко, беше създадена през 2007 въз основа на договор между полското Външно министерство и Полската държавна телевизия TVP и на практика се ръководи от Министерството на информацията във Варшава. Същото организира и голям брой семинари, подготвителни курсове и други мероприятия за беларуската опозиция. Неслучайно последната квалифицира обединяването на Западна Беларус (която до 1939 е част от Полша) с Беларуската съветска република като "резултат от агресията на Кремъл".

В това отношение, националистическите партии в Беларус силно се отличават от украинските, сред голяма част от които преобладават антиполски настроения. Вероятно тъкмо затова хора, като споменатия по-горе Ярослав Рожински, предлагат формирането на новата Жечпосполита да започне именно със създаването на конфедерация между Полша и Беларус.

Междувременно, полските институции работят активно с представителите на беларуската интелигенция и най-вече с преподавателите в историческите и другите хуманитарни факултети на местните университети, мнозина от които получават грантове от Полша или пък биват канени на стаж там. Хиляди беларуски студенти се обучават в полски университети със стипендии, включително отпуснати им в рамките на "програмата Кастус Калиновски" (предназначена най-вече за млади хора, пострадали от режима на Лукашенко). Специално за тях в Полша се организират различни културни мероприятия (рок-концерти и т.н.). Освен това, от 2008 насам, също както и в Украйна, на беларуски граждани се предоставя т.нар. "карта на поляка", която удостоверява, че предците им са били от полски произход или поне са имали полско гражданство. През първите пет години от действието на програмата с такава карта са се сдобили 42 хиляди граждани на Беларус. От 2013 насам полските власти престанаха да дават информация за броя на притежателите и, но по някои данни той вероятно е достигнал 250 хиляди души. На практика, "картата", която улеснява получаването на полска виза или пътуванията до Полша, се превърна в инструмент, изкуствено стимулиращ самоидентификацията на беларуските граждани като поляци. В този смисъл не може да се изключва, че на определен етап, "картата на поляка" може да се превърне в своеобразна "пътна карта" на новата Жечпосполита. Особено, ако всичките и притежатели получат полско гражданство (или някакъв "асоцииран" статут). Така в Беларус и Украйна автоматично ще възникнат значителни "полски етнически анклави", които без съмнение биха подкрепили хипотетичната конфедерация с Полша, т.е. проекта за "Междуморието".

Между другото, след февруарската революция в Украйна през 2014,            в редица радикалнонационалистически беларуски сайтове беше стартиран виртуалният проект "Жечпосполита 2.0", като в този му вариант списъкът на държавите, участващи в него, освен Полша, Литва, Беларус и Украйна, включва и Латвия. Предполага се, че след като новото обединение премине през фазите на съюза и конфедерацията, то ще се трансформира във федерална държава по модела на САЩ, с обща армия. Интересно е, че беларуските привърженици на този проект не го разглеждат като "панславянски", а по-скоро като "балтийски". Според тях, беларусите, поляците и дори украинците не са истински славяни, а "балтийци", т.е. етнически близки на литовците и латвийците. Нешо, което украинските националисти обаче, едва ли споделят. Именно затова основният акцент се поставя върху икономическите предимства, които би получила беларуската индустрия при евентуалната си интеграция с полската.

На практика обаче, подобна интеграция с Полша, която доминира и числено, и в икономически план, да не говорим че е член на ЕС, би съдействало единствено за пълната либерализация и тоталната ерозия на беларуската икономика. Що се отнася до съхраняването на беларуската нация в рамките на хипотетичната конфедерация, нека напомним, че в периода между двете световни войни в Западна Беларус, която тогава е била част от Полша, са закрити всички беларуски училища, местното население е подложено на тотална "полонизация", а участниците в съпротивата срещу нея биват изпращани в създадения специално за целта концентрационен лагер в Картуз-Береза (района на Гродно).

Бележки:

 

1. https://www.stratfor.com/sample/forecast/annual-forecast-2016

2. http://www.mpolska24.pl/post/10948/miedzymorze-korona-rzeczypospolitej

3. http://www.new.org.pl/74,numer.html

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Членството на Турция в НАТО е пряко подчинено на външната политика на Анкара по отношение на конфликтите в Сирия и Ирак. От това, как ще се развият тези конфликти през 2016 и как Турция ще участва в тях, или ще реагира на случващото се извън нейния контрол, ще зависи бъдещето и като член на Северноатлантическия алианс. Сирийската политика на Турция засяга директно взаимоотношенията на Анкара с членове на Алианса като България, Гърция и САЩ. Конфликтът Турция-Русия, чиято сцена е Сирия, се вписва в по-големия конфликт САЩ/НАТО-Русия, който ще оформи (предначертае), както бъдещето на турското членство в Алианса, така и бъдещето на България, Балканите и Европа.

Исторически погледнато, членството на Турция в НАТО, освен със СССР (а след 1991 с Русия), бе обвързано и с отношенията с Гърция заради Кипърския въпрос чак до 2011-2012, когато обстановката на юг от Турция започна рязко да се променя. Днес Кипърският въпрос и Русия вече не са единствените предизвикателства пред Анкара. През последните четири години, турското членство в Алианса е белязано от политиката на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) по отношение на терористичната организация Ислямска държава (ИД).

 

Чуждестранно военно присъствие в Турция

 

Чуждестранно военно присъствие в Турция

Легенда:

Столица Пристанище, използвано от ВМС на САЩ

Присъствие на НАТО Военно присъствие на САЩ

Турската подкрепа за ИД

От появата на ИД в Сирия и Ирак насам Турция избягва пряка военна намеса срещу джихадистите, като през лятото на 2013 дори преговаря пряко с Ислямска държава, за освобождаването на 49 турски дипломати, пленени в иракския град Мосул. Предполага се, че около 180 джихадисти са били освободени, в резултат на постигнатото споразумение между турското правителство и Ислямска държава, като за повечето от тях се смята, че са се присъединили отново към бойните действия.

Докато траеше обсадата на северния сирийски град Кобане от бойците на ИД през лятото на 2014, турската армия наблюдаваше, какво се случва, непосредствено от другата страна на границата, без да се намесва или да дава признаци, че подготвя някакви военни действия. Смята се, че със своята пасивност и политика на отворени граници от началото на конфликта, Турция е подпомогнала бойните успехи на джихадистите през последните три години.

В доклад за американската Фондация за защита на демокрацията, публикуван през ноември 2014, Джонатан Шанцер и Мерве Тахироглу цитират високопоставен представител на американското правителство, според когото „...турците никога не са се опитвали да контролират своята граница [със Сирия, б.р.] Те, повече или по-малко, допускаха всякакви хора да преминават – бойците на Ан-Нусра са само част от всичките, някои бяха светски настроени, други бяха ислямистки групировки, свързани с Ал-Кайда...“.

Шанцер и Тахироглу посочват още, как турските области и градове по границата със Сирия, като Хатай, Килис, Газиантеп и Шанлурфа, са били използвани за логистични бази, през които Ислямска държава е прекарвала нелегално нови бойци, пари, оръжие и петрол. Според вестник „Ню Йорк Таймс”, Ислямска държава е използвала горепосочените градове в Южна Турция за създаване и поддържане на центрове за набиране на джихадисти, като това се отнася и за доста по-отдалечените от границата със Сирия, Анкара и Истанбул.

Като пример за съществуването на център за набиране на джихадисти, журналистът Чейлан Йегинсу разказва за квартала Хачибайрям в столицата Анкара. В статията си в „Ню Йорк Таймс” от 15-ти септември 2014 той посочва, че: „Хачибайрям, неугледен квартал в центъра на туристическата част на Анкара, се е превърнал в център за набиране на бойци на ИД. Местните твърдят, че към 100 жители на квартала са заминали за да се бият на страната на Ислямска държава в Сирия“.

В своя статия в онлайн-изданието „Ал-Монитор”, турският журналист Кадри Гюрсел пише: „Без използването на турския град Чейланпинар като тилова база, „Джабхат Ан-Нусра” нямаше да е в състояние да се сражава срещу кюрдите в Рас ал-Аин, точно от другата страна на границата“. Ключовият въпрос в случая е, знаели ли са от турското контраразузнаване и армия за наличието на подобни центрове за набиране на нови бойци, както и за съществуването на логистични бази и снабдителни маршрути на ИДИЛ, на територията на Турция?

В отговор, Шанцер и Тахироглу цитират думите на депутата от основната опозиционна Народно-републиканска партия Мехмет Али Едибоглу пред вестник „Уолстрийт Джърнъл”. Според Едибоглу, той лично е проследил конвой от над 50 автобуса, превозващи радикални бойци до граничното село Гювечи, който е бил съпровождан от десет полицейски транспортни средства.

Според Шанцер и Тахироглу, Турция играе за Сирия същата роля, която Пакистан играеше и продължава да играе по отношение на Афганистан. Норвежкият експерт по тероризма Томас Хегхамер също отбелязва, че: „Турция за Сирия е това, което Пакистан бе за Афганистан през 90-те години на ХХ век. Антакия е като Пешавар за Сирия. Турция е основният маршрут за джихадистите от Запад (пътуващи за Сирия, б.р.), както и за тези от други части на региона“. Според българския анализатор Алекс Алексиев: „...Ердоган и турското разузнаване въоръжаваха, обучаваха, даваха подслон на джихадистите в болници на територията на Турция и се грижеха за ранените им. Във всяко отношение ги подпомагаха. Така че, до голяма степен, фактът, че тези джихадисти успяха да станат толкова мощни за кратко време, се дължи на подкрепата на Ердоган“.

Защо Турция рискува репутацията си като член на НАТО?

Нарастващият брой показания, сочещи към турска държавна подкрепа за Ислямска държава, доказват, че Турция е проблемен и непредсказуем член на НАТО. Анкара провежда рискова политика в Сирия и Ирак, реализирайки на практика геополитическата стратегия, заложена в книгата Стратегическа дълбочина на сегашния турски премиер професор Ахмет Давутоглу. Възприетата под ръководството на Давутоглу неоосманистка външнополитическа доктрина отвежда Турция в съвсем различна посока от геополитическите и военностратегическите интереси на НАТО или поне от официално заявените. До т.нар. „арабска пролет”, а и след това, управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието (ПСР) се опитваше да включи Близкия Изток и Северна Африка в турската геополитическа сфера на влияние, чрез прокарването на политизирания ислям в страните от двата региона - по начина, по който това се случи и в самата Турция след 2002.

В продължение на повече от десетилетие, Турция полага усилия за възстановяване на влиянието и позициите си в близкоизточните и северноафрикански владения на някогашната Османска империя. Европейската и американската анализаторска общност обаче, сякаш не забелязваше неоосманистката същност на турската външна политика в тези и други региони и разглеждаше Турция по-скоро като бързо развиваща се ислямска демокрация и успешен модератор в Близкия Изток. Оценката на западните анализатори съвпадаше и със самовъзприятието на турския управленски елит, и в частност на създателя на турската геополитическа стратегия Ахмет Давутоглу. Шанцер и Тахироглу описват много точно визията на управляващата партия в Турция за бъдещето на страната и нейната политика в Близкия Изток: „ПСР разглеждаше Турция като идеалната ислямска демокрация в региона, като се стремеше да изнесе модела и в страните, засегнати от „арабската пролет”, с надеждата да се превърне в техен морален лидер“.

Макар и проявявайки известна критичност, до януари 2011, европейската и американска анализаторска общност виждаше в Турция пример за функционираща ислямска демокрация, способна да изнася успешно своя модел, както и да се превърне в истински лидер на мюсюлманските държави от Близкия Изток. ПСР обаче не успя да изнесе прословутия „турски“ модел в Сирия и Ирак. Последствията от свалянето на светския режим в Ирак, и хаосът, който постепенно, но много бързо обхвана Сирия след март 2011, спъват приложението на турската геополитическа стратегия и отварят все по-широко „кутията на Пандора” в региона, особено що се отнася до т.нар. Кюрдски въпрос.

В резултат от нежеланието на Турция да се откаже от прокарването на своята геополитическа доктрина в Близкия Изток се задълбчават и изострят конкретните проблеми, произтичащи от турската политика към Ислямска държава и към конфликтите в Сирия и Ирак, като цяло. Продължавайки да следва този курс, Анкара очевидно не би могла да очаква каквото и да било подобрение на отношенията си с централните правителства в Дамаск и Багдад.

Отражението на сирийската политика на Турция върху отношенията с България и Гърция

Етнорелигиозните конфликти в Сирия и Ирак предизвикаха нестихваща мигрантска вълна, която дестабилизира България, Гърция, Балканския полустров и цяла Европа. България и Гърция са особенно чувствителни към реалните опасности за своята национална сигурност, произтичащи от нарастналия поток нелегални имигранти, идващи от регионите на Близкия и Средния Изток. Периодично, от София и Атина заявяват сериозна загриженост заради последствията от войните на юг от Турция, но от Анкара не демонстрират дори намек за отстъпление от политиката си през последните три години – пасивност спрямо военните действия на джихадистите от Ислямска държава и скрита подкрепа за тях.

За да възпре нарастващия поток от незаконно пресичащи границата мигранти, България започна да строи телена ограда по границата си с Турция – действие, което според настоящия посланик на Република Турция в България Сюлейман Гьокче напомня за „...Желязната завеса, която съществуваше почти 50 години“. Според Гьокче, „никой не е щастлив от издигането на телени огради и преградни стени“.

За издигнатата вече 34-километрова отсечка от новата ограда по българо-турската граница има основателна причина. В своя доклад Шанцер и Тахироглу споменават, че в неформални разговори с американски държавни служители, представители на турските власти признават за движението на джихадисти през турско-сирийската граница, но се опитват да омаловажат заплахата, като заявяват, че „точно сега ние се нуждаем от тях, за да се бият срещу режима (на Башар Асад, б.р.). След като Асад си отиде, знаем как да се справим с тези екстремистки групи“. Наистина шокиращо признание за политиката на Турция, по отношение на конфликта в Сирия и за ролята на ИД в него.

На фона на опасната политика на Турция, Шанцер и Тахирголу припомнят, че турските власти са препятствали преминеването на границата на едва около 830 джихадисти. В доклада на авторите е цитирана статията на турския журналист Февзи Кизилкоюн във вестник „Хюриет” от 11-ти септември 2011, в която се посочва, че освен гореспоменатия брой спрени на границата европейски джихадисти, са издадени заповеди за издирване на поне още 2000 лица. Шанцер и Тахироглу обаче подчертават, че много по-голям брой терористи са останали в Турция или пък безпрепятствено са преминали турско-сирийската граница. При това положение възниква въпросът, доколко уместно е Турция да продължи да бъде част от НАТО?

Вярно е, че през 2010, на годишната среща на страните членки на НАТО в Лисабон, Анкара се съгласи да приеме разполагането на радар за ранно предупреждение от системата за противоракетна отбрана, разработена и наложена от САЩ, но това е едно от малкото действия, които напомнят за някогашната роля на Турция като стратегически важен член на Алианса. Характерен за сегашното турско поведение в рамките на пакта, е стремежът към водене на самостоятелна и независима от интересите и плановете на САЩ и останалите негови членове външна политика.

Отношенията Турция-САЩ в рамките на НАТО

Както е известно, взаимоотношенията между Турция и НАТО произтичат пряко от тези между Анкара и Вашингтон, но историята на взаимодействието между двете най-силни във военно и геополитическо отношение членки на Алианса съвсем не е безоблачна.   След Кипърската криза от 1974, проблеми и спорни въпроси в отношенията между Турция и САЩ възникнаха и след 2003. В самото начало на осъществената и ръководена тогава от САЩ военна кампания в Ирак, Турция отказа да предостави сухопътен коридор на американските части, в резултат от което отношенията между двете страни се влошиха. Впрочем, в партньорството между Турция и САЩ традиционно се редуват фази на ефективно сътрудничество и моменти на остро противопоставяне.

Поредни конфликтни точки между Турция и САЩ възникнаха във връзка с войните в Сирия и Ирак. Турция настоява в Северна Сирия да бъде създадена буферна зона и зона забранена за полети, докато от САЩ засега отхвърлят такъв вариант. За разлика от САЩ, Турция продължава да настоява за свалянето на сирийския президент Башар Асад, твърдейки, че само така ще може да се сложи край на войната в Сирия и да бъде установен мир с легитимно управление. Според Анкара, свалянето на Асад трябва да бъде приоритет, докато от Вашингтон считат, че борбата и евентуалното унищожаване на ИД са много по-спешни и важни от свалянето на сирийския президент. В статия, озаглавена „Какво иска Ердоган от Кобане“ журналистът Мохамед Халаф цитира материал на турския журналист Чингиз Шандер във вестник „Радикал“: „когато Ердоган призовава света да нападне ИД, единственото, за което настоява, е да се създаде буферна зона на сирийска територия, както и зона, забранена за полети. Това обаче не отговаря на намеренията на Вашингтон и няма връзка с войната срещу терористичната организация. Целта на Ердоган е да бъде свален режима в Дамаск“.

Истинската цел на правителството на ПСР е да бъде ликвидирана вече създалата се фактически кюрдска автономия в Северна Сирия. От ПСР се опасяват, че тази автономия може да получи конституционен статут вътре в Сирия, както и международно признание, по подобие на Иракски Кюрдистан. При проследяване историята на Кюрдския въпрос, както по държави, така и в неговата цялост, става ясно, че за кюрдските партии, автономията е само междинен етап по пътя към реализацията на крайната цел – независима кюрдска държава. През януари 2016, президентът на кюрдската автономия в Северен Ирак, Масуд Барзани, обяви, че е настъпил моментът за промяна на границите в Близкия Изток и, че създаването на независима кюрдска държава в административните граници на Иракски Кюрдистан изглежда по-близо, отколкото когато и да било преди. В същото време е налице вероятност за възникването и правното уреждане на втора кюрдска автономия в Сирия, по примера на тази в Ирак. Опасявайки се от подобно развитие, Турция прави всичко възможно за да ускори падането  от власт на Башар Асад, който през 2012 на практика предаде контрола върху кюрдските територии в Сирия на местната кюрдска Партия на демократичното единство (Democratic Unity Party - PYD) и паравоенните кюрдски Отряди за защита на народа (PYG).

В спомената по-горе статия, Халаф цитира и турския вестник „Хюриет”, според който причините официална Анкара да не иска да провежда сухопътна военна операция срещу Ислямска държава са две: „На първо място, евентуалното утвърждаване на автономията на сирийските кюрди, обявена още в края на 2012, което в съчетание с автономията на Иракски Кюрдистан, би оказало негативно въздействие върху националната сигурност, и, на второ, изпращането на сухопътни сили би било оправдано, ако това доведе до свалянето на режима на Асад, тъй като борбата срещу ИД ще представлява ликвидиране на симптомите, а не на самата болест“.

Повече от ясно е, че свалянето на Башар Асад няма да реши проблема с появата и разрастването на Ислямска държава. Свалянето на сирийския президент от власт по-скоро ще създаде властови вакуум, от който Ислямска държава отлично знае как да се възползва.

Какво е бъдещето на Турция в НАТО?

Сирийският конфликт е сред критичните точки, в рамките на започналата нова студена война между Москва и Вашингтон. Турция е необходима на САЩ като стратегически разположен ключов съюзник в геополитическото и военностратегическо противопоставяне с Русия. Турция и САЩ са на сходни позиции, по отношение на Москва, но що се отнася до подхода им към Кюрдския въпрос в Сирия и неговото решаване, Анкара и Вашингтон очевидно има противоположни визии.

От хода на сраженията, които Отрядите за защита на народа (YPG) водеха срещу ИД, се видя, че за разлика от турското правителство, сирийските кюрди действат като истински буфер срещу джихадистите. Освен това, начинът, по който Ислямска държава използва територията на Турция и контролирания от нея участък от турско-сирийската граница, показва, че с действията си ИД може да дестабилизира Турция отвътре. А последното нещо, от което САЩ се нуждаят, е нестабилна Турция в период на бързо нарастващо военно напрежение между НАТО и Русия.

Взаимодействието между Турция и ИД, обаче, може да се погледне и от друга гледна точка. Макар и да въвлича Анкара в сътрудничество с откровени терористи, войната между сирийските кюрди и Ислямска държава вкарва Турция в спиралата на нарастващата враждебност спрямо Русия, което в общи линии е изгодно за НАТО и САЩ, които доминират в Алианса.

За Анкара, Кюрдският въпрос е много по-важен от борбата срещу тероризма.

Ако Турция продължи с досегашната си политика спрямо конфликтите в Сирия и Ирак, както и по отношение на вълната от нелегална имиграция, може да се стигне до трайно изостряне на отношенията ѝ с европейските членове на Алианса. Подкрепата за Ислямска държава поражда въпроси относно оставането на Турция в НАТО. Може да се окаже, че до френския сценарий – т.е. излизането на страната от структурата на военното или политическото командване на пакта,  остава само една крачка, макар че засега това изглежда невероятно или далечно събитие. Окончателно напускане на НАТО от страна на Турция може обаче да се превърне във възможен вариант след десет или двайсет години, макар че такъв изход със сигурност няма да се подкрепи от Вашингтон. Ако се стигне до напускане на Турция, това ще представлява проблем както за САЩ, защото ще загубят ключов съюзник, така и за европейските страни, защото геополитическата граница между нестабилния в продължение на век Близък Изток и Европа ще се измести по протежението на днешните българо-турска и гръцко-турска граници в Източна Тракия, т.е. 1600 км по-навътре, отколкото е днес. От друга страна, подкрепата на турските власти за джихадистите, повишава риска за националната сигурност на България, Гърция, както и за регионалната сигурност на Балканския полустров, а отттм и за цяла Европа.

Възможна ли е качествена промяна в турската външна политика?

Рано е да се каже, дали може да се очаква качествена промяна в турската политика в Близкия Изток, тъй като трябва да се изчака ефектът от политическите събития в Турция, от лятото и есента на 2015, както и да се види, какво ще се случи на сирийско-иракския фронт срещу ислямистите през 2016. Сътрудничеството с организации като Ислямска държава и рискованото поведение по отношение на нарастващата заплаха от радикалния ислям, излагат на опасност цели четири континента.

Всичко казано дотук се случва на старата фронтова линия на конфликт и съприкосновение между християнството и исляма. Какво ще е бъдещето на Турция в НАТО тогава?

Библиография:

  1. Алексиев, Алекс: „Коалиция на желаещите“ срещу „Ислямска държава“ ще има, но не очаквам бързо разрешение на конфликта [Онлайн ресурс]. Агенция „Фокус“, 17.09.2014, http://www.focus-news.net/opinion/2014/09/17/29980/aleks-aleksiev-koalitsiya-na-zhelaeshtite-sreshtu-islyamska-darzhava-shte-ima-no-ne-ochakvam-barzo-razreshenie-na-konflikta.html
  2. Дневник. Партията на Ердоган изгуби мнозинството в парламента в Турция//в-ник Дневник, 08.06.2015
  3. Капитал. Идеите за разполагане на ракети срещу нас не помагат//Капитал, 9.05.2015
  4. Vesti.bg. Радар от ПРО в Турция ще пази и България [Онлайн ресурс]. Достъпен чрез: http://www.vesti.bg/bulgaria/politika/radar-ot-pro-v-turciia-shte-pazi-i-bylgariia-4088091
  5. Халаф, Мохамед. Какво иска Ердоган от Кобане, И защо Турция играе двойна игра//в-ник Капитал, 21.10.2014
  6. Adam Entous & Joe Parkinson, “Turkey’s Spymaster Plots Own Course on Syria,” The Wall Street Journal, October 10, 2013, (http://online.wsk.com/news/articles/SB100014240552702303643304579107373585228330)
  7. Chulov, Martin. Iraqi Kurdistan President: time has come to redraw Middle East boundaries // The Guardian, 2016
  8. Fevzi Kizilkoyn, “Turkey Sends Back 830 European Jihadists,”Hurriyet Daily News (Turkey), September 11, 2014. (http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-sends-back-830-european-jihadists-.aspx?pageID=238HYPERLINK "http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-sends-back-830-european-jihadists-.aspx?pageID=238&nID=71565&NewsCatID=510"&HYPERLINK "http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-sends-back-830-european-jihadists-.aspx?pageID=238&nID=71565&NewsCatID=510"nID=71565HYPERLINK "http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-sends-back-830-european-jihadists-.aspx?pageID=238&nID=71565&NewsCatID=510"&HYPERLINK "http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-sends-back-830-european-jihadists-.aspx?pageID=238&nID=71565&NewsCatID=510"NewsCatID=510)
  9. Kadri Gursel, “Has Turkey Become The ‘Pakistan of the Middle East’,” Al Monitor, September 24, 2013. (http://www.al-monitor.com/pulse/security/2013/09/time-act-al-qaeda-Turkey-jabhat-al-nusra# )
  10. Kren Leigh, “Q&A: On Foreign Fighters Flowing Into Syria,” Syria Deeply, December 2, 2013. (http://www.syriadeeply.org/articles/2013/12/2628/qa-foreign-fighters-flowing-syria/)
  11. Schanzer, Jonathan and Tahiroglu, Merve. (2014). Bordering on Terrorism: Turkey’s Syria Policy and the Rise of the Islamic State. Washington, D.C., FDD Press
  12. Yeginsu, Ceylan. ISIS Draws a Steady Stream of Recruits From Turkey. New York Times, 09.15.2014

*Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Почти преди 140 години в книгата си „Дунавска България и Балканът” сърцатият унгарски евреин Феликс Каниц, описвайки първите свободни дни на Видин, прави следното заключение: „....Видин, врязан след отстъпването на Нишки окръг като клин между Сърбия и Румъния и останал без същински хинтерланд, загуби много от търговското си значение.....” (1). В контекста на цитата става дума за търговското развитие на региона след 1879, но той трябва да се разглежда в цялостното стопанско значение на изгубването на връзките между двата бряга на река Тимок и от двете страни на Балкана. В същата книга Каниц прави и преценката, че Лом е едно по-удобно дунавско и търговско пристанище, което би трябвало да има светло бъдеще. Днес, век и половина по-късно, това светло бъдеще на Лом също изглежда все по-размито. Но ако се върнем на цитата за Видин и го проектираме към последвалото развитие на Северозападна България между Дунава и Балкана ще разберем една от причините това да е най-бедният и изостанал регион в ЕС днес.

Карта на Дунавска България на Феликс Каниц

Карта на Дунавска България на Феликс Каниц

 

В геополитически план, вместо да се превърне в мост или в „дебуше”на България към Европа, както призоваваше проф. Марин Деведжиев (2), регионът остава стопански и демографски апендикс за нашата страна, а и за ЕС. Северозападна България има нещастието, още от края на ХIX век, т.е. още преди провала на националното ни обединение в началото на миналото столетие, да се превърне в изолирана област между Румъния и Сърбия. „Уж само една  бара ни дели”, казваха вазовите хъшове, но с Румъния и до днес, дори като съседи в ЕС, Дунав трудно ни обединява по Паневропейски коридор № 7. Всеизвестна е сагата с дунавските мостове между нашия и румънския бряг, които засега стигнаха само до два. Дори след 1947, когато се оказахме затворени в рамките на един и същи „социалистически лагер”, това почти с нищо не сближи двата бряга на Дунав. Езиково, културно, материално и най-вече стопански двете държави останаха разделени. Настоящата статия обаче не цели да анализира българското участие в „Дунавската стратегия” и нашите връзки с Румъния.

Същата изолация регионът на Северозападна Бълтария получи и от Запад. След Първата световна война Белград старателно прекъсна всички връзки от двете страни на Балкана. Завинаги поделен си остана етнографският регион, населяван през ХIХ век с т.нар. „загорски шопи”. Вместо тях бяха лансирани различията в регионалните им подгрупи като торлаците например. През годините на студената война границата се превърна и в разделителна линия между „необвързаната Югославия” и соцлагера, което я направи още по-затворена от българска страна. По време на разпада на Югославия българо-сръбската граница в Северозападна България пък се превърна в царство на контрабандисти. Резултатът от изолационализма е видим. Понастоящем, и от двете страни на Балкана се простират най-неразвитите региони на Сърбия и България. През последните години Белград усилено строи и обновява регионалните пътища в Пиротско, Княжевац и Зайчарско. Опитва се да развие нов център за зимен туризъм в Бабин Зуб, но като цяло регионът е изостанал, а единствената по-значима индустрия са мините около Бор и местните производства. Последните обаче нямат никакав пазар в съседните страни, което би било най-естественото направление за тяхното развитие, защото там са най-близките селища, а и езиковата бариера от двете страни на границата не е съществен проблем. Но за съжаление всички селища в Балкана са без изход. Те са крайни и затворени точки, които нямат никаква връзка към съседната страна, затова и единствената им посока на развитие е навътре, към националните регионални центрове.

Интеграцията на Сърбия в ЕС е нов геополитически шанс за Българския Северозапад

Днес, със започналия процес на интеграция на Сърбия в ЕС, се очертава възможност тази обстановка коренно да се промени. Тепърва при отварянето на преговорните глави Транспорт и Регионално развитие София трябва ясно да постави на масата своите предложения към Белград. Става дума за взаимно изгодни пътни връзки, които са от полза за хората от двете страни на границата и за развитието на съседните региони и държави. Белград пък следва да поеме ясни ангажименти за изпълнение на тази транспортна интеграция, която да бъде и финансово подкрепена от Брюксел. Само обновяването и съединяването на пътните инфраструктури от двете страни на Балкана могат да доведат до съживяването на двата гранични региона. Без нови пътища всички останали проекти са обречени. Тези важни за бъдещето преговори не бива да се водят при затворени врата, а позициите и на двете страни трябва да са огласени публично и да се обсъждат от хората и от двете страни на границата.

В многобройните си публикации по темата, проф. Марин Деведжиев изброява десет действащи или възможни гранични преходи, на които трябва да има свързващи пътища по 341 километровата сръбско-българска граница (3). Това са: Брегово – действащ, Връшка Чука – действащ, Салаш (Белоградчик) – проектиран, Свети Никола (Чупрен) – възможен и съществувал някога, Комшица – възможен и съществувал някога, Калотина - действащ, Стразимировци – действащ, Врабча – възможен, Банкя – възможен, Олтоманци – действащ. По отношение на Северозападна България, ни интересуват граничните преходи до Комщица. Трябва да допълним, че в зоната от устието на Тимок до Комшица съществуват и други възможности за изграждането на нови преходи, които ще разгледаме по-долу.

Като работещ граничен пункт отбелязахме прехода Връшка Чука, по посока Зайчар – Парачин, осъществяващ връзка, към Коридор 10 или сръбската магистрална ос Белград - Суботица - Хоргош – Будапеща. Откъм сръбска страна, от Връшка Чука до Парачин, има изграден трилентов път с ремонтирани тунели. Откъм българската страна, пътят Кула - Връшка чука, макар и трилентов, е в окаяно състояние. От Кула към Монтана положението също е нерадостно. Цялото трасе се нуждае от рехабилитация и поддръжка. Не бива да се забравя, че първият проект за железопътна лини в Османската империя е бил от Ниш за Видин, през Връшка Чука. Днес също може да се мисли за подобна железопътна връзка от Плевен до Ниш, която да минава през Връшка чука или по-точно под нея. Тя би спестила значителното заобикаляне през Искърското дефиле и София за товарите от пристанище Варна и тези от сегашните два и бъдещия трети мост на Дунав към железопътната мрежа на Европа, съединявайки дори Букурещ с Белград.

Понастоящем най-напреднало е изграждането на връзката Белоградчик – с. Салаш – Ново Корито - Княжевац. До началото на миналия век границата през Кадъ Боаз или днешния Белоградчишки проход е била отворена, а в сръбското село Ново Корито и българското Салаш са живеели роднини. Днес, ако хората от двете страни на границата искат да се срещнат, ще им се наложи да обикалят поне 200 км, през Калотина или Връшка Чука. Създаването на ГКПП е договорено още през 2006. Сърбите почти са изградили своя участък, остават им само 300 м. Проблемът обаче е прокарването на петкилометровото липсващо трасе откъм българската страна. На 16 юли 2014 тогавашният председател на парламента и регионален депутат от Видин Михаил Миков направи поредната първа копка на новия път в прохода Кадъ боаз. Става дума за двулентов третокласен, регионален път. Стойността на тези заветни пет километра е почти 3 милиона лв. без ДДС. Средствата са осигурени от държавния бюджет по Публичната инвестиционна програма „Растеж и устойчиво развитие на регионите”. Веднага можем да си зададем въпроса, доколко този регионален път ще може да поеме големия трафик, на койта разчита, но все пак е факт, че съкращава със 120 км. връзката от Ниш и Белград към нашите дунавски пристанища и бъдещия трети мост на Дунав между България и Румъния. За съжаление, по пътя ще могат да преминават само леки коли, автобуси и лекотоварни машини. От граничния преход ще могат да се възползват жителите на българските общини Белоградчик, Чупрене, Димово, Макреш и на сръбските Княжевац, Зайчар, Бор и Неготин До лятото на 2015 строежът трябваше да е приключил. Година и половина след първата копка обаче, петкилометровият участък и ГКПП още не са открити. Засега всичко е вкарано в типично български параграф 22, доколкото второто правителство на ГЕРБ не смята този пункт за приоритетен (4).

Следващият възможен ГКПП е при прехода Чупрене – Свети Никола – Пирот. До 1917 на границата е функционирала митница. През османските времена, за хората от този край винаги е било по-лесно да стигнат до София през Пирот и Цариброд, отколкото по днешния път през Петрохан или, още по-на изток, през Искърския пролом или Витиня. Бъдещето на цялата община Чупрен е обвързано с възстановяването на граничния преход. Ако пътищата при Чупрен и Салаш бъдат направени като първокласни или поне второкласни, ще могат да поемат товарен трафик от Северна България и от Източна и Северна Европа. Той ще се насочва през Пирот и Княжевац към вече изградените участъци, както и към новостроящия се дял от магистралата Цариброд - Ниш – Белград. Това ще спести доста време и пари на бизнеса. Пътищата ще донесат съживяване на западналите планински райони в Западния Балкан. И тук идваме до онези възможни гранични преходи преди Комщица, за които проф. Деведжиев не споменава.

Ще има ли гранични преходи със Сърбия при Чипровци и Берковица

Вече споменахме, че правителството на ГЕРБ има планове за изграждането на нов граничен преход при Чипровци и Пирот. Повод за това дават исканията на бизнесмени от свободната зона на Пирот за износ на продукция за Украйна и Русия през порт Лом. Това не означава обаче, че трябва да бъдат замразени или зачертани останалите преходи. Става дума за транспортна система от множество пътни капиляри, която, като мрежа, да обхване билото на Балкана в Западна Стара планина и да свърже регионите от двете страни на границата с големите транспортни артерии на Сърбия и България. Затова повтарям, че е безмислено да се бави откриването на Салашкия преход, заради Чипровци и т.н. Ако се вярва на медийните публикации, още през 2011 проектирането на пътя между област Монтана и окръг Пирот (Република Сърбия) през месността Каца камък в Западна Стара планина недалеч от хижа Копрен се финансира по европейската програма за Трансгранично сътрудничество (5). Областният управител на Монтана Ивайло Петров предлагаше проектът за свързването на Лом с Пирот да бъде включен в „Дунавската стратегия” на Европейската комисия. За съжаление, подобен „регионален”, според мисленето на някои чиновници, проект едва ли ще намери финансиране и по европейската оперативна програма „Транспорт и транспортна инфраструктура” 2014- 2020 (дали пък ако проектът бъде „напомпан” и вместо да говорим за изграждането на първокласен или второкласен път, поискаме направо изграждането на магистрала Лом – Пирот, някои от родните или европейските чиновници ще вземат да му обърнат внимание?). Що се отнася до идеята да се прокара нов граничен преход при Чипровци, който е заложен, като водеща цел за изграждане в програмата на Областния съвет на Монтана, по нея са налице доста резерви (6). Скепсисът е породен от голямата височина на съоръжението - над 1500 метра, но защо забравяме, че масово използваният в момента Петрохански проход е с надморска височина 1440 метра. По отношение на него от десетилетия се говори за изграждането на тунел, но това не пречи и без тунел да е натоварен през всички сезони. Дали ще има тунел под билото на Стара планина при проектирането на новия път Чипровци – Пирот е въпрос, който трябва да решат експертите. За сведения на скептиците, трябва да кажем, че път Чипровци – Пирот е имало още по времето на Римската, а по-късно и на Османската империя, затова не виждам причина такъв да не бъде изграден отново. По този, да го наречем исторически, път разстоянието от Берковица до Пирот е било 45 километра. До 1948 е съществувал ГКПП между селата Копиловци (община Георги Дамяново - Лопушна) и Дойкинци в Сърбия, разстоянието между които е едва 12 км. Новият пункт може да е на пътя между Чипровци и Бяла паланка (7).

Следващият граничен преход между България и Сърбия трябва да свърже градовете Берковица и Цариброд. И днес пътят водещ отстрани на Берковската река към Калето и бившото село, а сега квартал Беговица, точно срещу музея на Иван Вазов, се нарича „Пиротски път”. Оттам тръгва и шосето, по което до хижа „Ком” има асфалтов път. От там черен път води до Петрохан. Този предимно горски път днес е проходим за джипове и планински камиони, но е изоставен, макар, някога да е бил алтернативно трасе на днешното разклонение на Е-79 през Бързия (Клисура) към прохода Петрохан. Но от Беговица, ако вместо наляво към хижа „Ком” поемете направо, ще стъпите на стария път към Пирот. Минавайки по притока на Берковската река пък ще стигнете до вододела и горното течение на Дългоделска Огоста. Някъде около „Ускето” се навлиза в Сърбия.

Последният възможен и смислен граничен преход между Сърбия и България преди Калотина би трябвало да се изгради при село Комщица. Той следва да върви по българската част на течението на Нишава, но ако идвате от Северозападна България трябва отново да изкачите Петрохан, да се пуснете към махалите на село Гинци и оттам по реката да поемете към Пирот, през днешните села Губеш и Комщица. Маршрутът на стария път е отразен на една от първите макар и неточни карти на Фелик Каниц. Днес, ако този път трябва да се изгради отново, се налага да се направи отсечка от махала Полеглица на село Гинци към пътя за Губеш, като става дума за около 8-10 км. Без подобна връзка е безмислено да се прави регионално ГКПП при Комшица, защото отиването дотам през Годеч, може да е удобно за живеещите в планинския регион над София, но не и за идващите от Северозападна България. Въпреки всички тези уговорки обаче, като регионална връзка към Пирот, преходът през Комшица, също е важен за населението от двете страни на границата.

Защо са необходими нови пътища

Ако се съберем две нули едва ли ще поучим друго освен нула. По същия начин, според мнозина, ако съединим с пътища двата най-изостанали региона на Сърбия и на България едва ли ще се стигне до значими положителни резултати. Но, когато става дума за пътища, транспорт и комуникации, тези бакалски сметки са неуместни. Прекалено дълго робувахме на подобни безплодни приказки при изграждането на втория мост на Дунав при Видин. Казвахме – като нямаме пътища дотам и регионът е западнал, защо да правим мост? Накрая се видя, че когато мостът бе построен, бавно и мъчително започна и оправянето на пътищата, водещи към него. Ако бъдат изградени и разширени всички настоящи и бъдещи регионални пътни връзки и преходи през границата от Брегово, Връшка чука, Салаш, Чиповци, Берковица, Комшица до Калотина, Стразимировци, Врабча, Банкя и Олтоманци, едва тогава ще можем да говорим за гранично интегриране на България и Сърбия. Останалото наистина ще бъде запазване на досегашното разделение. Формално ще си честитим, че сме членове на една и съща Европейската общност, но реално няма да можем да покрием дори основните базови критерии за транспортни, стопански и дори човешки връзки. Само чрез обновяването на настоящите и построяването на новите гранични преходи можем да поставим началото на възраждането на западналите планински и полупланински райони, които са безкрайно красиви и все още добре природно запазени, но оставащи все повече без население от двете страни на Стара планина. Всеки, който има съмнение в гореказаното, нека види, какво се случва по границата с Гърция при отварянето на всеки нов граничен преход по южната ни граница.

Завършвайки статията чувам и чета от медиите за поредната транспортна неразбория, отнасяща се до Северозападнала България, както местните хора с тъжна ирония наричат своя някога поцъфтяващ край. България рискува да загуби стотици милиони евро от безвъзмездно финансиране за железопътни проекти. Тази констатация e в резултат от отказа да се кандидатства по „Механизма за свързване на Европа (МСЕ, Connecting Europe Facility – CEF)” на ЕС с проекта за модернизация на жп линията Видин – София с първия участък Видин – Медковец. От Национална компания Железопътна инфраструктура обявиха за отказа в края на 2015. Европейският съюз реализира стратегията си за свързване и на Югоизточна Европа чрез построяването на трансграничния комбиниран мост „Нова Европа” при Видин – Калафат. По тази стратегия беше изготвен идеен проект за модернизация на жп линията Видин – София в периода 2007-2010. Изготвянето му струваше 6 милиона и половина и беше финансирано на 85% от ЕС. По късно този проект е актуализиран. В периода 2013-2015 са налети още 10 милиона и половина в технически проект за участъка Видин – Медковец. Според регламент 1316/2013, проектът е обявен от ЕС за приоритетен и е задължителен за изпълнение. Актуалният краен срок за кандидатстване беше 16-ти февруари 2016. На проведената в края на миналата година във Видин пресконференцията за представяне на изготвения технически проект стана ясно обаче, че България няма да кандидатства с този проект, въпреки достигната степен на проектна готовност. Най-тъжното е, че никой от властимащите или от отговорните за този провал чиновници, въпреки въпросите на обществото не излиза публично, за да поеме отговорност и да обясни, защо се стигна до тук. Изглежда отново навлизаме в порочния кръг, защо ни и железница, като нямаме икономика.... После пък ще се оплавдаваме, че нямаме икономика, защото нямаме транспортна инфраструктура.....

Чака ли ни ново „Видинско царство” на Северозапада

Пишейки тези редове, съзнавам колко са безпомощни думите. Хората, които ще ги прочетат, едва ли имат властта, силата и възможността да променят настоящата политика и регреса на България. Що се отнася до онези, които са получили правомощията и са поели задължениието да работят за решаването на тези проблеми, истината е, че повечето от тях не ги интересуват или са им просто досадни. Въпреки това съм длъжен да напиша и тези последни редове. Правя го, защото написаните и казаните думи са задължаващи. Защото се боя, че след като четвърт век редица правителства, независимо от тяхната разцветка, не обръщат внимание на Северозападна България и тя се превръща във все по-западнала територия, накрая ще се намерят местни политикани, които ще се възползват от това. Под условното знаме на „България на регионите” (сега е модно да се добавя и едно „европейско”, така че, защо да не бъде „България на еврорегионите”), те ще се възползват от консервативния местен патриотизъм, от накърненото самочувствие на хората от Северозапада и на тази вълна ще се опитат да се доберат до властта. Няма нищо лошо, ако в рамките на тази кауза бъдещите управници на новото „Видинско царство” потърсят евросредства и програми за развитието на региона, като обединят ресурсите на Видинска, Монтанска, Врачанска, а за баланс и на Плевенска област, която също е Дунавска. Все пак това е българският еврорегион, който е най-близо до „хардленда” на Европа. Мнозина биха казали, че сепаратизмът обикновено разцъфтява в богати и развити региони, като Страната на баските, Каталуния, Южен Тирол или Шотландия. Това не е задължително условие. Корсика например не е кой знае колко богата. В името на собственото си богатство, местните „барони” от Българския Северозапад са готови на всичко. Вгледайте се само, как се води битката за преразпределение на земята в Северозапада!

Ето защо се страхувам, че енергията на притопления регионален патриотизъм ще стигне само за превръщането на подобна, хипотетична партия или движение в поредното регионално ДПС с всичките му недъзи, олигархични обвързаности и проблеми. Отговорността за развитието на отцепническия сценарий лежи изцяло в ръцете на централната власт в София. Тежко и горко на онази България, която към настоящите си проблеми би прибавила и сепаратизма. Защото скоро пътят на Северозапада може да бъде последван и от други (eвро)региони – Тракия, Македония, Добричко... Quo vadis?

Литература:

1.Феликс Каниц „Дунавска България и Балканът”, стр. 79, изд. „Борина” С. 1995 г.

  1. Проф. Марин Деведжиев  „Дунавската геополитика на България” сп. „Геополитика” бр.3, geopoliticaa.eu/spisanie-geopolitika/698-dunavskata-geopolitika-na-balgariya-?showall=1
  2. Проф. Марин Деведжиев „География на транспорта” с.с . 221-22  С. 1996 г. изд. „Форком” и „Геополитика на България” с.с. 180–186 С. 2006 г. изд. „Свят 2001”
  3. Виж, http://www.dnes.bg/obshtestvo/2014/07/19/pyrva-kopka-za-pyt-do-nov-gkpp-pri-salash-novo-korito.232900

http://severozapazenabg.com/%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%87%D0%B8%D0%BA-HYPERLINK "http://severozapazenabg.com/%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%87%D0%B8%D0%BA-%20D0%BF%D1%8A%D1%82-%D1%81%D1%8A%D1%80%D0%B1%D0%B8%D1%8F/" HYPERLINK "http://severozapazenabg.com/%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%87%D0%B8%D0%BA-%20D0%BF%D1%8A%D1%82-%D1%81%D1%8A%D1%80%D0%B1%D0%B8%D1%8F/"D0%BF%D1%8A%D1%82-%D1%81%D1%8A%D1%80%D0%B1%D0%B8%D1%8F/

  1. Виж,- http://chiprovec.top-board.com/t791-topic
  1. Виж, http://www.oblastmontana.org/add/Protokol_OSR_05.05.2015.pdf

http://www.oblastmontana.org/add/PROTOCOL%20OSR%2022.12.2015.pdf

Ако БСП отново се върне на власт, нека им припомним, че и те са го вписали, като приоритет в тяхната програма за местните избори - http://bspmontana.com/%D0%B1-%D1%81-%D0%BF-%D0%B7%D0%B0-%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%82-%D0%BC%D0%BE%D0%BD%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0/

 

  1. Виж, http://chiprovec.top-board.com/t642-topic#20730
  2. Виж, https://bivol.bg/%D1%89%D0%B5-%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D1%83%D0%B1%D0%B8%D0%BC-%D0%BB%D0%B8-400-%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE-%D0%B7%D0%B0-%D0%B6%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B7%D0%BD%D0%B8.html

 

*Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2024