Според мнозина западни (включително и американски) анализатори, войните водени от САЩ през последните двайсет и пет години, изглежда не са убедили Вашингтон, че не разполага нито с адекватна политическа стратегия, нито с военни и финансови ресурси, позволяващи му да диктува на държави със съвършено различна култура и ценности да се реформират по американските рецепти. Така, сравнително доскоро се твърдеше, че окупацията на Афганистан и Ирак трябва да помогне за просперитета и утвърждаването на демокрацията в тези две страни. Днес САЩ вероятно биха били доволни, ако те не се разпаднат. Въпреки това президентът Обама упорито се опитва да осъществява една по-амбициозна политика. Той твърди например, че САЩ (ни повече, ни по-малко) възнамеряват да отслабят, а след това и да ликвидират напълно т.нар. Ислямска държава (ИД), която е на път да замени Ал Кайда, като олицетворение на "световния тероризъм". Както е известно, декларациите на американския президент бяха последвани от въздушни удари срещу частите на ИД, но всички са наясно, че без сухопътна операция тя няма как да бъде унищожена. Което пък означава, че Вашингтон се нуждае от по-реалистична стратегия и не чак толкова амбициозна политика в региона.
Могат ли САЩ да се справят с новия конфликт в Близкия Изток
Изглежда очевидно, че САЩ не могат не само да се справят с терористичната заплаха, но и да предотвратят разпространяващия се в целия Близък Изток конфликт между сунити и шиити. Вашингтон не разполага с инструменти, които да му позволят да наложи западния демократичен модел в Сирия или ефективна система на управление в Ирак. Затова, поне на пръв поглед, му остава да се надява, че тази конфронтация няма да се проточи с десетилетия. При това, в тази междуконфесионална битка, САЩ нямат нито постоянни приятели, нито постоянни противници. Разбира се, между петролните монархии от Залива и Вашингтон има някакви общи интереси и тъкмо поради това някои от тях участват в американските въздушни удари срещу ИД. Да не забравяме обаче, че всички те са напълно недемократични режими, да не говорим, че всички съдействаха за разпалването на сегашния пожар в арабския свят, при това опирайки се на най-радикалните екстремисти в региона, включително на тези от ИД. От друга страна, макар че САЩ традиционно смятат Иран за основния си противник в Близкия Изток, сега Вашингтон и Техеран сякаш споделят обща цел - ликвидирането на Ислямската държава. Само че аятоласите не бързат да формират съюз с американците, очевидно опасявайки се, че след Ирак и Сирия те ще поискат да "демократизират" и Иран. Впрочем, Обама не пожела да се споразумее и с Русия, която би могла да се превърне в основния американски партньор в новата антитерористична коалиция. Нещо повече, той обяви, че действията на Москва са сред основните заплахи за мира и стабилността.
Именно в тези, неблагоприятни за Вашингтон условия и без да формират ефективен и широк антитерористичен алианс, САЩ и арабските монархии от Залива започнаха да нанасят удари по позициите на бойците на ИД в Сирия. Президентът Обама вероятно смята, че това е от полза за всички участници в коалицията: така, консервативните арабски режими демонстрират, че са против тероризма, а пък влизайки в коалиция с тях САЩ доказват, че Вашингтон не води нов "кръстоносен поход" против арабите и мюсюлманите.
Разбира се, тази "идилия" едва ли ще продължи дълго. Пред Обама има прекалено много препятствия. На практика, в Европа той се ползва с подкрепата само на Франция и Великобритания, докато Германия, Русия, Китай, Турция и Иран се обявяват против провежданата от него политика. Арабските държави от Залива пък участват в операцията само, защото са заинтересовани да спрат ислямистите преди да се проникнали на тяхна територия (както посочва в една своя статия британският дипломат Алистър Крук, "истинската цел на ИД е да заменят Саудитите, като нови арабски емири"). Освен това, те демонстрират прекалено силно нежелание да допуснат участието на Иран в разрешаването на този конфликт. Добре известно е, че Саудитска Арабия и Катар финансираха борбата на иракските сунити срещу шиитското правителство в Багдад, смятайки го за "прекалено зависимо от Техеран". Ето защо, възниква закономерният въпрос, какво би могъл да предриеме Обама оттук нататък?
В самите САЩ председателят на Обединения комитет на началник щабовете генерал Мартин Демпси отдавна настоява за сухопътна операция срещу ИД. Към същото мнение се придържа и командващият Централното военно командване на САЩ (CENTCOM) генерал Лойд Остин. На свой ред, бившият командващ Корпуса на морската пехота Джеймс Конуей директно заяви, че стратегията на американския президент е обречена на провал. Въпреки това, в качеството си на върховен главнокомандващ, Обама предпочете именно въздушните нападения пред войната, за която се обявяваха собствените му генерали. Конгресът също подкрепи плана на президента, предвиждащ, освен всичко друго, и военната подготовка на силите на опозицията на територията на Сирия. Все пак 40% от конгресмените гласуваха против и той успя да мине, само защото мнозинството от републиканците решиха да застанат зад него.
Макар социологическите проучвания да сочат, че повечето американци подкрепят войната срещу ИД, абсолютното мнозинство от тях не подкрепя политиката на президента (чиито рейтинг падна до 34%), включително тази в сферата на борбата с тероризма. С други думи, трудно можем да очакваме, че политиката на Обама ще се окаже успешна, след като не се подкрепя от собствените му сънародници и среща сериозни възражения в Конгреса, да не говорим, че президентът игнорира съветите на своите генерали и няма подкрепата на всички постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН. Възможно е арабските държави да вярват в добрите намерения на Обама, но вече не вярват, че той е способен да ги осъществи. Особено предвид факта, че президентът още в началото обяви, че борбата с терористите от ИД ще отнеме поне три години, т.е. той ще напусне поста си още преди тя да е приключила.
Ракетните и бомбени удари, които биват нанасяни в Сирия, представляват просто ескалация и разширяване на мащабите на войната против ИД и другите джихадисти. Съвсем скоро обаче, на Обама ще се наложи да внесе повече яснота относно целите и средствата на Вашингтон. Защото постепенното разширяване на военните действия само ще докаже, че президентът наистина няма ясна стратегия за действие, както и (което най-много усложнява ситуацията), че е оценил погрешно средствата, с които САЩ разполагат за да постигнат целта си.
Ако задачата е нанасянето на бърз удар по стратегическите обекти на противника - включително командните центрове, оръжейните складове, тренировъчните лагери и транспортните възли, въздушните атаки действително биха могли да дадат определен резултат. Те обаче няма да доведат до ликвидирането на ИД и, което е по-важното, няма да премахнат опасността от ответни нападения на ислямистите на територията на самите САЩ. В този смисъл, не бива да преувеличаваме значението на факта, че през последните десетина години в Съединените щати не беше осъществена нито една голяма терористична акция. Ако се вярва на американските разузнавателни служби, освен ИД, сериозна заплаха за страната представлява и групировката "Хорасан" (един от местните филиали на Ал Кайдй) и никой не може да прогнозира кой и кога ще реши да нанесе мащабен удар по територията на САЩ.
Друг важен въпрос е, как може да бъде победена ИД без във военната операция срещу нея да участват Иран и Сирия? И тук Обама се оказва в капан: САЩ няма как да минат без помощта на тези две страни, но ако я поискат, това ще означава укрепване позициите на сегашните режими в Дамаск и Техеран, което не влиза в стратегическите планове на американците, да не говорим, че може да отблъсне от тях сегашните им партньори - арабските монархии. Тоест, САЩ просто не могат да си позволят да застанат на страната на шиитите в сблъсъка им със сунитите. Ако го направят ръководството на ИД моментално ще обяви, че Вашингтон и Западът наистина искат да унищожат сунитите и да превърнат Иран в ключова регионална сила. Още повече, че Саудитска Арабия и монархиите от Залива вече изпитват тревога заради слуховете за евентуално сближаване между САЩ и аятоласите.
И така, Вашингтон не разполага с ясна стратегия за борба с ИД. САЩ се оказват раздвоени между перспективата за превръщането на Сирия и Ирак в жизнеспособни държави, което би довело до краха на Ислямската държава и другите терористични организации, и перспективата да се ориентират към една по-малко мащабна цел, а именно - отслабването на ИД и удържането му далеч от Америка, но запазване на заплахата за американските съюзници от Арабския полуостров. И дори да съществува някакво трето решение, представляващо компромис между тези два варианта, такова засега не се очертава.
За решаването на проблема с ИД несъмнено ще са необходими милиарди долари, десетки хиляди военни от съюзните на САЩ държави в региона, постоянни усилия в течение на дълги години, а също политическа воля и интелектуален ресурс, с какъвто през последните години не могат да се похвалят нито демократите, нито републиканците. Затова мнозина в самата Америка смятат, че САЩ най-вероятно ще се ограничат с намирането на частично решение на проблема. При това то няма да бъде прието от всички играчи в региона.
Казаното дотук обяснява, защо началото на американските въздушни удари не доведе до подобряване на ситуацията, а по-скоро обратното - става все по-неясно, как ще приключи всичко това. Впрочем в Близкия Изток това си е в реда на нещата и никога не е сигурно, че предприемайки определени действия няма да постигнеш точно обратния на предварително търсения ефект. Сред най-пресните примери за това е подкрепения от президента Обама процес на т.нар. "арабска пролет", който трябваше да доведе до "демократизирането" на корумпираните арабски режими и разчистване на пътя пред прозападно настроените местни либерали, но вместо това провокира войни, конфликти и невиждан подем на тероризма в региона. Същото се отнася и за феномена Ислямска държава, който до голяма степен беше породен и финансиран от САЩ и техните регионални съюзници, които сега се чудят как да се справят с него. По-долу ще се спра именно на този въпрос.
Как беше създаден новият ислямистки Франкенщайн
Твърди се, че поне от четвърт век насам се полагат огромни усилия за изясняване и пресичане на каналите, по които се осъществява финансирането на терористите, действащи под зеленото знаме на исляма. Това обаче, не пречи на последните да разполагат с все по-значителни средства, сред източниците на които нерядко са държавите, чиито режими се смятат за техни основни противници. Сред примерите за това е ролята на небеизвестния американски политик и сенатор Джон Маккейн за появата на това, което днес наричаме Ислямска държава. От 2008 насам Маккейн се смята за един от главните "сценаристи" на политиката на САЩ в Близкия Изток, съобразявайки я с интересите на американските разузнавателни служби, армията и бизнеса, както и с идеите на радикално настроените членове на Конгреса.
Без да е официален представител на Белия дом, нещо повече - критикувайки при всеки удобен случай президента Барак Обама, сенатор Маккейн е ръководител на една изключително влиятелна организация - Международния републикански институт (IRI), който представлява своеобразен "международен филиал" на Националния фонд за демокрация (National Endowment for Democracy - NED), но на практика е тясно свързан с отдела на ЦРУ за координация със специалните служби на държавите от Британската общност (и най-вече с британските, канадските и австралийските).
Именно Маккейн ръководеше заседанието на високопоставени представители на НАТО в Кайро, провело се в началото на февруари 2011 и посветено на "арабската пролет" и на първо място на бъдещето на режимите на Кадафи в Либия и Асад в Сирия. Неофициалният статут на сенатора му дава редица предимства. Така, когато през май 2013 той осъществи среща с водачите на въоръжената опозиция на контролираната от тях територия на Сирия, повечето медии коментираха, че става дума за "частна инициатива". Както стана ясно по-късно обаче, именно тогава Маккейн се е срещнал (наред с всички други) с бъдещия "халиф" на Ислямската държава Абу Бакр ал-Багдади, който вече беше сред петимата най-търсени от американското министерство на правосъдието международни терористи, а за залавянето му беше обявена награда от 10 млн. долара. По онова време Ал-Багдади вече беше обявил и създаването (на базата на оглавяваната от него Ислямска държава в Ирак и нейния сирийски филиал Джабхат ан-Нусра) на новата организация Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ), известна днес като Ислямска държава, с която воюва в момента водената от Вашингтон "коалиция на желаещите". Малко преди срещата си с Маккейн, Абу Бакр ал-Багдади и хората му бяха осъществили успешното нападение срещу иракските затвори Тадж и Абу-Гариб, освобождавайки оттам хиляда "джихадисти", които веднага се вляха в редиците на ИДИЛ. Между другото, сходни операции, осъществени в необясним за експертите от Интерпол синхрон и ефективност, бяха проведени едновременно от ислямистите и в осем други държави, като всички освободени оттам "мъченици" моментално се отправяха за Сирия.
Нещата обаче не приключват с това. През януари 2014, под натиска на радикално настроените си членове начело с Джон Маккейн, Конгресът на САЩ гласува на закрито заседание отпускането на финансови средства за "Джабхат ал-Нусра" и ИДИЛ, сражаващи се срещу "кървавия режим на Башар Асад".
Впрочем, прави впечатление, че ръководителите на непрекъснато сменящите имената си радикални ислямистки организации в Близкия Изток, в общи линии, са едни и същи хора. Що се отнася до смяната на имената, това се прави почти изключително по тактически и чисто пропагандни съображения. Тоест, същите, които доскоро се сражаваха с "кървавия диктатор Асад", а след това организираха освободителни походи срещу "шиитската диктатура в Багдад", сега се сражават под знамето на "халифата" и заплашват да изтребят всички неверници, ако САЩ и съюзниците им се опитат да ги изтласкат от завзетите от тях територии.
Безпроблемното финансиране
Анализирайки финансовите източници на близкоизточните джихадисти, мнозина анализатори акцентират върху търговията с енергоносителите, добивани на завзетите от тях територии. Това безспорно е ключов, но съвсем не и единствения механизъм чрез който ислямистите финансират своите въоръжени сили.
Случилото се през последните десетина години в Афганистан и Ирак демонстрира, че макар САЩ да си остават единствената световна свръхдържава, дори и те изпитват много сериозни проблеми, опитвайки се сами да осъществяват прословутия "износ на демокрация", т.е. да поддържат и укрепват (нео)колониалната зависимост на Близкия и Средния Изток от Запада. Затова за Вашингтон беше съвсем логично да привлече към "износа на демокрация" такива съюзници като Саудитска Арабия например, макар че режимът в Риад изпитва органична непоносимост към всичко свързано с демокрацията.
Саудитите обаче имаха собствен интерес да подкрепят ислямистката опозиция в Сирия. Както е известно, повечето "джихадисти" смятат, че династията на пазителите на свешените градове на исляма отдавна не е пример за чистотата на тази религия и затова не може да претендира за лидерство в мюсюлманския свят, като някои дори поставят под въпрос правото и да съществува. Ето защо, втвърдявайки политиката си към ислямистите вътре в Кралството и забранявайки "Мюсюлманските братя", Риад всячески съдейства те да насочат опасната си енергия към режимите в други държави. Затова Саудитите не само че не пречеха на частни лица и фондации да спонсорират "джихадистите" в Сирия, но и използваха своите канали, разузнаването и вътрешното министерство за доставките на оръжие за ислямистите в Сирия и Ирак. В рамките на постигнатото през 2012 тайно споразумение между специалните служби на САЩ, Саудитска Арабия, Турция и други държави от антисирийската коалиция (повечето от които днес са част от "антитерористичния алианс на желаещите"), ЦРУ и британските служби отговаряха именно за каналите за закупуване и доставка на оръжие за ислямистите. Заплащането и вкарването на оръжието в Сирия пък беше ангажимент на саудитските, турските и катарските им колеги.
За целта в Либия спешно бяха създадени няколко подставени фирми, оглавени от бивши американски военни, както и от граждани на Канада и Австралия, които започнаха да купуват оръжие от арсеналите на разпадналата се армия на диктатора Кадафи. На свой ред, хората на доскорошния шеф на саудитската разузнаване принц Бандар бин Султан, активно работеха на Балканите, например купувайки в Хърватска реактивни системи за залпов огън - съветско или руско производство. Според експерта на руския Център за стратегическа конюнктура д-р Игор Панкратенко, саудитските служби са ангажирали в тези операции и Украйна, където още от 2006 беше създаден украинско-саудитски бизнес съвет, а след това и междуправителствена комисия за търговско-икономическо и научно-техническо съдрудничество, чиято основна задача е именно разширяването на украинския оръжеен износ за онези държави, в които САЩ и Саудитска Арабия не могат да го доставят директно. Официално, украинското оръжие е било предназначено за Египет, но на практика е било доставяно в турското средиземноморско пристанище Искендерун, откъдето по суша се е прехвърляло в Сирия и Ирак.
Операция "Халифат"
Твърденията в медиите, че цялото това въоръжение е било доставяно само на "светската" сирийска опозиция не издържа сериозна критика. За да се прикрие факта, че голяма част от него отива в ръцете на "джихадистите" беше използвана една доста елементарна схема - така, складовете на "светската опозиция" се превърнаха в своеобразни транзитни търговски пункове, в които пред очите на офицерите от турските и западните специални служби, доставеното оръжие моментално се препродаваше на ислямистите, разбира се на двойна цена.
Впрочем, саудитските пари не бяха предназначени само за Сирия. Малцина вероятно си спомнят, че в края на декември 2013, бойци на ИДИЛ, подкрепени от местните арабски сунитски племена, организираха въоръжен бунт и само за четири дни поставиха под контрол практически целия т.нар. "сунитски триъгълник" в Ирак и за първи път обявиха, че създават там "ислямски халифат". Тогава иракските власти успяха да потушат бунта, но по-интересното е, че един от заловените от тях полеви командири на ИДИЛ призна, че за организирането му ИДИЛ е получила от Саудитска Арабия 150 млн. долара. Правителството в Багдад запозна с тази информация генералния секретар на ООН Бан Ки Мун, който за първи път склони да постави на разглеждане въпроса за подкрепата на Саудитска Арабия за радикалните ислямисти. Нещата обаче спряха дотук, защото тъкмо по онова време представителите на големите западни държави в Световната организация правеха всичко възможно за да блокират приемането на предложената от Русия проекторезолюция за борба с източниците на финансиране на терористите.
Междувременно, в усилията за подпомагане на "халифата", освен саудитската агентура в Ливан, където каналите за трафик на оръжие и пари за ислямистите се контролират от депутатите от финансираната от Риад "Коалиция 14 март", се включиха и петролните монархии от Залива. Сред ключовите спонсори на ИДИЛ и другите джихадистки формации беше Кувейт, където само в хода на петдневната кампания, организирана от бившия член на местния парламент Хамад ал-Матар, бяха събрани 14 млн. долара за джихада в Сирия.
Ето защо, твърденията, че САЩ и техните западноевропейски и близкоизточни съюзници са били изненадани от настъплението на ИДИЛ, стартирало през лятото на 2014 и продължаващо с променлив успех и досега, не звучат сериозно. На 1 юли, т.е. само четири дни преди началото на това настъпление, в йорданската столица Аман се проведе съвещание на военните командири на ИДИЛ и свързаните с нея групировки. В регионалните медии се появиха съобщения, че само два часа след приключването му, присъствалите на него представители на турските и саудитските специални служби са съобщили за взетите там решения на резидента на ЦРУ в Аман. Някои анализатори дори твърдят, че на въпросното съвещание джихадистите са получили уверение, че САЩ няма да се намесват в конфликта поне през следващите два месеца. Според тях, именно с това може да се обясни смелостта на осъществената от джихадистите операция срещу иракската армия, която позволи на "халифата" да се сдобие с огромно количество оръжие и пари (от трезорите на банките в завзетите от ислямистите градове и особено в Мосул). Впрочем, и в момента въздушните удари по техните позиции не изглеждат достатъчно ефективни за да променят радикално ситуацията, затова пък със сигурност са достатъчни за да ограничат джихадистите в границите на вече завладяната от тях територия.
Тоест, фактите сочат, че Вашингтон и неговите западноевропейски и близкоизточни партньори са инвестирали толкова средства и усилия в Ислямската държава, че мнозина анализатори я сравняват с наемните армии по време на Средновековието или със съвременните частни военни компании, създадени от подставени лица за реализацията на определени държавни цели. Съвсем друг въпрос е, до каква степен самият "халифат" и посредниците, участвали в неговото създаване, все още се контролират от американските стратези, след като вече разполагат с огромни финансови средства и свръхмодерно въоръжение. Напълно възможно е това да им е дало достатъчно самочуствие да се обърнат срещу създателите си, още повече, че винаги са ги мразели.
Близкоизточните измерения на стратегията на "управлявания хаос"
Според редица съвременни геополитически експерти, в съвременния етап стратегията на "управлявания хаос", въпреки всички обективно съществуващи трудности, съпътстващи реализацията и, се оказва достатъчно ефективна. В същото време обаче, стартираните в рамките на тази стратегия разрушителни процеси, целящи да бъдат отслабени основните геополитически конкуренти и да бъдат прокарани собствените интереси, не представляват инструмент на някакво целенасочено действие, а възникващата в резултат от тях катастрофална ситуация, дори ако излезе изпод контрол, продължава да е от полза за онези, които реализират въпросната стратегия.
Напук на широко разпространеното мнение, истинският смисъл на стратегията на управлявания хаос не се изчерпва със създаването (с помощта на определени деструктивни сили) на хаос в конкретен регион и насочването му против конкурентните или просто неудобни държави и режими. Истинският смисъл на тази стратегия е създаването на условия, в които, независимо от степента на управляемост или неуправляемост на въпросните деструктивни сили и при всички сценарии на развитие на изкуствено създадената ситуация и възможните последици от това развитие, авторът на стратегията винаги ще може да извлече полза от нея.
Естествено, в този тип геополитически игри, няма ясни правила, а очевиден страничен ефект от използването на стратегията на управлявания хаос е субективизацията на деструктивните сили, стремящи се да се освободят от контрола на своите създатели. Ето защо онези, които се опитват да следват тази стратегия, винаги трябва правилно да преценят, колко големи биха се оказали "разходите" по запазването на контрола върху ситуацията.
Отличен пример за казаното по-горе е случващото се с т.нар. Ислямска държава (ИД). По редица причини, ръководството на САЩ беше длъжно да реагира на неудържимото разширяване на тази агресивна квазидържава и резултат от това стана решението за въздушните удари срещу позициите на ИД с активната подкрепа на американските регионални (и не само) съюзници. Както вече посочих обаче, повечето експерти смятат, че без сериозна сухопътна операция (без значение дали ще бъде осъществена само от американската армия или от обединените сили на "коалицията на желаещите", към участие в която някои среди у нас тласкат и България) ислямистите няма как да бъдат унищожени, а в най-добрия случай само ще бъдат отслабени.
Несъмнено във Вашингтон, както и в щаба на НАТО в Брюксел, са наясно с това, затова възниква въпросът, защо САЩ се задоволяват с подобни палиативни мерки срещу ИД. В крайна сметка, невъзможността ИД да бъде унищожена без използването на сухопътни части означава, че цялата сегашна операция е безперспективна (президентът Обама нееднократно подчерта, че не възнамерява да предприеме военни действия по суша), т.е. основните играчи съзнателно не искат (а донякъде и не могат) да смажат ислямистите. За това има няколко обяснения. Първото е, че липсват ресурси за пълномащабна война срещу ислямистите. Второто е свързано с необходимостта да бъде запазен сриващия се имидж на президента Обама, с чиито грешки ще се асоциира следващия кандидат на демократите за поста. Третото обяснение е, че става дума по-скоро за имитация на борба срещу ИД, защото тя е важен инструмент на американската геополитика. Тоест, от една страна, светът трябва да бъде убеден, че срещу ислямистите се води война, от друга обаче, те не бива да понесат непоправими щети от нея, защото вече няма да могат да бъдат ефективно използвани. Четвъртото (и последно) обяснение пък е, че ИД може да бъде използвана за съвършено различни цели - например като предлог за нанасяне на удари по военно-индустриалната и ключовата гражданска инфраструктура на сирийската държава (включително за евентуалното физическо ликвидиране на Башар Асад) и, паралелно с това, като постоянна заплаха за Иран, който вече е принуден да изразходва ресурсите си за да помогне на доминираното от шиитите правителство в Багдад да оцелее с помощта на иранския Корпус на стражите на Ислямската революция.
И така, за да могат ефективно да използват такъв инструмент като ИД в рамките на своята стратегия на управлявания хаос, САЩ следва на първо място да преценят до каква степен джихадистите са се превърнали в самостоятелни играчи. Ако във Вашингтон сметнат, че негативният ефект от техните действия все още е на приемливо за САЩ равнище, те ще продължат да ограничават своята реакция срещу тях, т.е. да действат предимно в информационното и политическото поле, а във военен план - да осъществяват само "точкови" въздушни удари по позициите на ислямистите.
Ако пък в определен момент терористите от ИД станат прекалено "вредни", срещу тях ще се предприемат по-конкретни действия, но вероятно за целта ще бъдат използвани други играчи, тясно свързани с Вашингтон и съобразяващи се с неговата политика, но преследващи и собствени цели във войната срещу ислямистите. При този вариант ИД ще бъде ограничена до степен да не може да вреди на интересите на САЩ и съюзниците им в региона, за което има много начини, като започнем с физическото ликвидиране на водачите на ислямистите, начело с Ал-Багдади, и свършим с унищожаването на петролните кладенци и нефтопреработвателните заводи, които са ключови източници за финансирането на ИД. Толкова мощен и в известен смисъл уникален "инструмент" като ИД не може просто така да бъде изоставен и унищожен. Твърде сериозни сили са заинтересовани от използването му.
Тоест, ясно е, че от всяка ситуация, дори ако изглежда, че вече е излязла от контрол и се развива по собствени правила, може да бъде извлечена определена полза. Несъмнено стратегията на управлявания хаос е свързана с разходи, но те са несравними с потенциалните печалби, като например свалянето на режима на Асад или възможната война между ИД и Иран. Разходите, свързани с оръжейните доставки, също не са проблем, защото при ограничена война като сегашната няма да се наложи използването на кой знае какво въоръжение, за разлика от пряката военна намеса например. Освен това всяка война носи огромни печалби за корпорациите от военно-индустриалния комплекс, които частично ще покрият разходите по нея. Без особено значение са и евентуални следващи екзекуции на американци и европейци от ислямистите, особено на фона на очерталата се възможност да бъдат решени редица стратегически задачи, с които САЩ не можаха да се справят през последните няколко години.
Разбира се, съществува потенциална заплаха за регионалните съюзници на САЩ, но историята сочи, че Вашингтон никога не е държал особено на тях и е склонен да ги предаде при първия удобен случай, ако това е в негов интерес. Примерите са много - от Египет до Саудитска Арабия. При това, повечето от американските партньори в Близкия Изток са свързани не толкова с кръговете, стоящи зад сегашния президент Обама, колкото с техните противници в средите на американския и глобалния елит.
Между другото, фалшивата представа за монолитността на глобалния елит, както и, че външната политика на САЩ не зависи от това, кой точно управлява страната в момента, е сериозна грешка, която пречи на мнозина анализатори да оценят адекватно случващото се в света. Така например, ако между бившия египетски президент Хосни Мубарак и предишните американски администрации съществуваха определени договорки, позволяващи им да поддържат отлични отношения помежду си, тази на Обама отказа да го подкрепи и той беше свален в резултат на събитията от т.нар. "арабска пролет". По същия начин, след като в течение на десетилетия американците залагаха в Близкия Изток на Саудитска Арабия, през последните години Белият дом започна да разглежда Иран като основния играч в региона. При това не става дума за сближаване с Техеран, а за опит Иран да бъде използван в противопоставянето на Саудитска Арабия, където са силни позициите на американските неоконсерватори, без да споменаваме другите американски цели. На този фон, "дозираното сдържане" на ИД дава възможност (поне на теория) да се влияе върху действията на тази терористична организация така, че тя да се превърне в постоянен проблем за иранската държава и след това - предлагайки на аятоласите помощ в борбата им с джихадистите, САЩ ще могат да се пазарят с Техеран, принуждавайки го да прави отстъпки по най-важните за тях въпроси.
Някои изводи
От всичко казано дотук, можем да направим следните изводи.
Стремежът да бъдат открити по-евтини, но не по-малко ефективни методи за водене на война доведоха да създаването на различни технологии на "некласическите" войни, за чието разпалване се използват местните елити и обективните социално-икономически, етнокултурни и религиозни проблеми. Ключова особеност тук е мащабното използване на информационните технологии, психологическите операции и акцентирането в отделни случаи върху мрежовите методи за водене на война.
Необходимостта да бъде намерен достатъчно ефективен начин за заобикаляне на международните норми и правила, т.е. фактическият стремеж към ерозиране на фундаменталните принципи на устройство на света, доведе до появата, в рамките на стратегията на управлявания хаос, на трансгранична заплаха под формата на гигантска терористична групировка, чието съществуване позволява да бъдат бомбардирани държави с неприемливи или просто неудобни за САЩ режими (Сирия и Ирак) без за това да е необходима санкцията на ООН.
Ключова особеност на управлявания хаос не е само неговото управляване и последващото му насочване срещу противниците (както външни, така и вътрешни), а и способността да бъде използван "носителят" на инспирирания отвън хаос, дори и след като той започне да излиза от контрол, чрез използването на ограничен набор от сдържащи инструменти, имащи информационен, политически, икономически и военен характер. В резултат от това се създава такава ситуация, че всеки изход от нея ще бъде от полза за онези, които са я инспирирали. Именно в това е и ключовата особеност на стратегията на управлявания хаос.
Най-важното условие за ефективността на тази стратегия е поддържането на необходимото ниво на влияние върху "инструмента на хаотизация" (в конкретния случай това е Ислямската държава), като вредата от неговите самостоятелни действия не бива да надхвърля ползата от използването му.
На практика, развитието на стратегията на войните от нов тип еволюира паралелно с методите за контролиране на силите, на които залагат технолозите на стратегията на управлявания хаос, сред чиито измерения са и т.нар. "цветни революции", включително и прословутата "арабска пролет". След като осъзнаха, че не са в състояние пряко да наложат своя модел за "нов световен ред", САЩ се ориентират към сравнително евтини начини за упражняване на контрол, под формата на ограничени военни операции и максимално ангажиране на регионалните им съюзници.
Днес ставаме свидетели на завършващия етап от първата фаза на стратегическата операция, целяща ерозията и разрушаването на основните на досегашния глобален ред. Ако стратегията на управлявания хаос бъде успешно реализирана в Близкия Изток, можем да очакваме бъдещото и използване и в други точки на света. Тоест, създава се възможност за неограничено от някакви международни норми и правила използване на сила за реализация на собствените стратегически интереси, без значение за кой регион на света става дума. В случая, най-важното е наличието на подходящия инструмент, а появата на подходящ повод за използването му е само въпрос на време.
Светът около нас се променя толкова бързо, че традиционните и общопризнати методи за гарантиране на международната сигурност се оказват безсилни пред "инициативите" на стратезите на управлявания хаос. В тази връзка пред международната общност императивно възниква необходимостта от адекватно осмисляне на случващото се и създаването на ефективни механизми за блокиране на опасната тенденция за използване на хаоса за реализацията на собствените геополитически интереси. Ако това не стане, метастазите на хаоса ще продължат да поглъщат територията на държавите-членки на ООН, чиито устав няма да може да ги защити. Свидетели сме на мащабен опит за "прекодирането" на огромни пространства в Южна Евразия: от двете Кореи, и островите в Южнокитайско море, през Мянма, Афганистан, Иран, Ирак, Сирия и "халифата" възникнал върху част от тяхната територия, до Либия, двете судански държави, Йемен, Палестина, Нагорни Карабах, Украйна и т.н. И, ако той не бъде спрян, последиците могат да се окажат ужасяващи.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
