Повечето анализатори оценяват резултатите от провелата се в началото на септември среща на НАТО в уелския град Нюпорт като противоречиви. Въпреки очакванията на мнозина, "украинският въпрос" не беше единствения, и дори не беше основния на срещата, въпреки усилията на САЩ, Полша и балтийските постсъветски държави да го поставят в центъра на разискванията. Всъщност, украинската тема действително беше сред водещите, но нямаше как да засенчи случващото се в Близкия Изток. Още повече, че когато става дума за "глобалната отговорност" на НАТО, изглежда очевидно, че борбата с т.нар. Ислямска държава е по-важна от гледна точка на европейската сигурност, отколкото случващото се в Украйна, макар че тази страна е част от Европа.
Не се оправдаха докрай и очакванията на Варшава, Талин и Букурещ по отношение на създаването на сили за бързо реагиране за Източна Европа. Така, по време на посещението си в Естония, непосредствено преди срещата в Нюпорт, президентът на САЩ Барак Обама обяви, че НАТО ще разшири патрулирането във въздушното пространства на Прибалтика, а в самата Естония, на ротационен принцип, може да бъде разположено допълнително поделение на американските ВВС. На самата среща пък беше решено, че на територията на източноевропейските членове на пакта ще бъде изградена допълнителна военна инфраструктура на НАТО и ще се складират запаси от въоръжение, военна техника и боеприпаси, а също ще се провеждат съвместни учения за "отразяване на евентуална руска агресия", но няма да се създават постоянни военни бази на НАТО (последното решение беше постигнато под силния натиск на германския канцлер Ангела Меркел).
В заключителната декларация на срещата се съдържа изискването членовете на алианса да изразходват за отбрана поне 2% от своя БВП, като поне 20% от тези средства следва да отиват за покупка на нови въоръжения. Истината обаче е, че това изискване съществува от поне десет години, но се изпълнява само от САЩ, Великобритания, Гърция и Естония. При това, в декларацията то не се поставя ултимативно, а се посочва, че онези държави, които не го изпълняват, следва да се опитат да постигнат необходимите параметри през следващите десет години.
Като цяло, в изказванията на официалните лица от НАТО и представителите на ключовите държави в него се акцентираше върху това, че пактът е готов да защити всеки свой член, т.е., че балтийските държави например могат да са спокойни за суверенитета и териториалната си цялост. По отношение на Украйна бяха направени много окуражителни за Киев обещания, включително за увеличаване броя на съветниците от НАТО, както и за сътрудничество в сферата на логистиката, комуникациите, военната медицина и дори за доставката на бронирани жилетки и друго военно снаряжение. Не беше взето обаче, толкова чаканото от Киев решение за доставката на тежко въоръжение за Украйна (въпреки, че след срещата в Нюпорт украинският президент Порошенко обяви, че все пак е получил някакви обещания за подобни доставки). Официално беше обявено само, че НАТО отпуска на страната 15 млн. евро за модернизацията на въоръжените и сили.
Какво реално получи Украйна
Впрочем, нека се опитаме да анализираме по-подробно, на какво точно може да разчита Киев в резултат от срещата в Нюпорт. На първо място, на финансова помощ. НАТО взе решение за създаването на четири тръстови фонда, които ще отпускат целева помощ на Украйна. Според заместник ръководителя на Президентската администрация на страната Валерий Чалий: "Става дума за това, че трябва да укрепим въоръжените си сили... НАТО изглежда решена да увеличи помощта за Украйна, особено за реформирането на сектора на сигурността и изграждането на истинска украинска армия, която беше разрушена и сега се възстановява. В НАТО са наясно, че онези, които защитават териториалната цялост на страната в Донбас, се сражават и за сигурността на Европа и света". Смята се, че въпросните фондове, ще се ангажират с усъвършенстване на логистиката, системата на командване и комуникации и организацията на киберзащитата на Украйна. Доколко обаче ще помогне за това сумата от 15 млн. долара, обещана от НАТО за реализацията на тези цели? Според украинския президент Порошенко, само всеки отделен ден от т.нар. "антитерористична операция" на украинската армия срещу бунтовниците в Донбас е струвал на страната по 5 млн. долара. Впрочем, според американския посланик в Киев Джефри Пайет, САЩ ще отпуснат на страната още 60 млн. долара.
На второ място е въпросът за доставките на оръжие за Украйна. Както вече споменах по-горе, страната не може да разчита на такива доставки от НАТО, което директно беше заявено от генералния секретар на пакта Андерс Фог Расмусен. Както обяви в Нюпорт президентът Порошенко обаче, възможно е въоръжение, включително и свръхточни оръжия, да бъдат доставени на Украйна от отделни членове на НАТО. На въпроса, зададен му от ВВС, кои точно са те, Порошенко отговори, че "това е строго конфиденциална информация". Впрочем, тайната беше разкрита само няколко дни по-късно, на 7 септември, когато скандално известният президентски съветник, водач на партията "Блокът на Петро Порошенко" и бивш външен министър Юрий Луценко обяви, че на срещата в Нюпорт е било постигнато споразумение за изпращането на западни военни съветници, както и на оръжие от САЩ, Франция, Италия, Полша и Норвегия. Думите му провокираха сериозен дипломатически скандал, като всички споменати от него държави (с изключение на Франция, която отказа всякакви коментари), публично и категорично опровергаха тази информация.
На трето място е въпросът за перспективите за членството на Украйна в НАТО. В Нюпорт по този въпрос не бе казано почти нищо. Ръководството на пакта се задоволи с най-обши изявления, от които става ясно, че Украйна първо ще трябва да осъществи всички необходими реформи, а след това украинският народ следва сам да реши дали иска страната му да стане част от НАТО. Впрочем, Расмусен все пак обеща, че алиансът ще се противопостави на всички опити на Русия да блокира присъединяването на Украйна.
В крайна сметка, в НАТО очевидно не са склонни да разглеждат сериозно въпроса за членството на Украйна в пакта, независимо от оценените от редица западни анализатори като "откровено безотговорни" изявления на украинския премиер Арсений Яценюк по този въпрос.
Що се отнася до отношението на пакта към руския план за постигане на мир в Украйна, в Нюпорт генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, макар и с известни условности, заяви, че го подкрепя, подчертайвайки обаче, че тепърва трябва да се види, дали той ще се изпълнява, особено от страна на Русия и бунтовниците в Източна Украйна.
Впрочем, на срещата в Нюпорт беше официално представен и новият генерален секретар на НАТО и бивш норвежки премиер Йенс Столтенберг. Това даде повод на норвежките политолози за пореден път да припомнят, как в началото на 2000-те редица западни медии обвиняваха Солтенберг, че в началния период на кариерата си е бил сътрудник на КГБ и въз основа на това дори прогнозираха, че поемайки поста той може би ще смекчи позицията на НАТО към Русия.Засега обаче, тази позиция изглежда откровено конфронтационна. На първо място, основните участници на срещата в Нюпорт, включително Обама и Расмусен, отправиха остри обвинения срещу Москва, че е предприела военна намеса в Донбас, без да цитират никакви доказателства за това. Тепърва предстои да видим, дали тази твърда реторика не е просто своеобразна компенсация за липсата на твърди действия от страна на НАТО.
На второ място, САЩ, упражниха изключително силен натиск върху френския президент Франсоа Оланд, принуждавайки го да обяви, че доставката на първия десантен кораб "Мистрал" за Русия ще бъде отложена до разрешаването на украинската криза. Оланд дълго се съпротивляваше, ясно съзнавайки, че отказът от договора с Москва не само ще означава заплащането на огромни неустойки, но и ще провокира недоволството на френския бизнес и работниците в корабостроителниците, укрепвайки позициите на политическите му опоненти от традиционната десница и Националния фронт.
Въпреки това, най-отявлените привърженици на възприемането на твърда линия по отношение на Москва във Вашингтон не останаха особено доволни от срещата в Нюпорт. За това говорят заглавията в редица близки до тях американски медии: "Нима НАТО е загубила волята и мощта си?", "НАТО се бои от руските заплахи" или "Изоставената Украйна", в които президентът Обама за пореден път беше обвинен, че е "слаб и нерешителен" пред руснаците.
Всичко това даде основание на някои анализатори да заключат, че форматът на НАТО става все по-неуправляем за САЩ като за Вашингтон става все по-трудно да прокарва чрез структурите на блока изгодни за себе си решения, имайки предвид все по-голямото разминаване между американските и европейските интереси. В това отношение Украйна се оказа своеобразен лакмус, което разбира се не означава, че САЩ ще се откажат от намесата си в тази страна, особено предвид силния натиск върху президента Обама от страна на републиканците.
Ето защо изглежда твърде вероятно САЩ да потърсят други формати за намесата си в Украйна, действайки съвместно с онези членове на НАТО, които се изявяват като най-твърди техни съюзници, както и с някои постсъветски държави извън пакта, като например Грузия и Молдова. Не бива да се подминава и "ислямисткия фактор", който вероятно ще се използва срещу Москва в Крим, Кавказ и на други места. Очевидно е, че САЩ ще положат всички усилия за да не допуснат нарастване на руското влияние в Украйна. Това може да има сериозни последици, включително и за сегашния украински президент Порошенко, заради решението му да приеме предложението за прекратяване на сраженията в източната част на страната. Разбира се, той го направи не по собствено желание, а едва когато се убеди, че военната победа срещу бунтовниците в Донбас е невъзможна, поне на този етап. В същото време значителна част от украинското общество, под влияние на пропагандата през последната половин година, както и на първоначалните военни успехи през юли и август, не е склонна да приеме военното поражение на украинската армия и търси обяснение за него в "предателството на управлявашата върхушка". А до какво могат да доведат подобни настроения, особено ако се подкрепят и отвън, вече видяхме в началото на 2014. Подобно развитие също би могло да се окаже сред последиците от срещата на НАТО в Нюпорт.
Прекалено амбициозните военни планове на НАТО
На срещата на НАТО в Нюпорт бяха приети и редица превантивни военни мерки, гарантиращи сигурността на участниците в пакта от Източна Европа, като при евентуална руска агресия (която повечето експерти смятат за крайно малко вероятна) те ще могат да разчитат на военната подкрепа на НАТО, включително ускорено разгръщане на сили за бързо реагиране, създаване на складове с боеприпаси, оръжие и военна техника и разполагане, на ротационен принцип, на около 600 войници на НАТО в държавите от северния фланг на алианса. Освен това беше фиксиран ангажиментът на всяка страна-членка да повиши дела на отделяните от нея средства за отбрана до 2% от своя БВП, като 20% от тях ще отиват за техническо обезпечаване и инвестиции. Става дума за старото изискване, на което Вашингтон много държеше още по време на студената война. По онова време, както и днес, се използваше изразът "колективна отговорност", като нейното разпределение трябва да намали финансовото бреме на САЩ и да прехвърли върху европейците по-значителтна част от военните разходи на НАТО. Така, малко преди да напусне поста държавен секретар по отбраната на САЩ Робърт Гейтс заяви през 2011 пред Съвета на НАТО, че ако по време на студената война страната му е поемала 50% от военните разходи на пакта, след 1990 тази цифра е нараснала до 75%. Тогава той открито заплаши, че Конгресът и американската общественост могат да престанат да плащат вместо партньорите си от алианса. В чисто пропаганден план, това беше нелош ход, който обаче в крайна сметка се оказа неуспешен. Европейските държави действително започнаха да намаляват военните си бюджети след 1990, тъй като основният противник на НАТО, в лицето на СССР и Варшавския пакт, вече не съществуваше. В същото време обаче, повишаването на дела на САЩ във финансирането на алианса не се дължеше толкова на съкращаването на разходите за отбрана в Европа, колкото на големия ръст на бюджета на Пентагона, особено между 2000 и 2008. В тази връзка, германският военен експерт Тео Зомер посочва в Die Zeit, че докато през 2000 армията на САЩ е наброявала 1,274 млн. души, а военният им бюджет е бил 280 млрд. долара (3,1% от БВП), през 2008 числеността на армията е нараснала до 1,563 млн. души, а военния бюджет - до 712 млрд. долара (4,9% от БВП). Причината естествено бяха водените от президента Джордж Буш войни, както и прекалената милитаризация и обзелата Вашингтон мания по отношение на сигурността, които доведоха до финансовия дисбаланс в НАТО.
Наистина оттогава насам САЩ съкратиха военния си бюджет до 618 млрд. долара (3,8% от БВП), но към тях трябва да се прибавят и разходите за гарантиране на националната сигурност (59 млрд. долара), за специалните служби (55 млрд.) и за развитието на ядреното оръжие (17 млрд. долара през 2011, отпускани по линия на Департамента по енергетиката), както и останалите свързани с отбраната бюджетни пера на други институции (7 млрд. долара през 2011), и за осигуряване на ветераните (140 млрд.). Така, общата сума на разходите за отбрана скача на 900 млрд. долара.
Според Тео Зомер: "Това е истинско безумие. Барак Обама въобще не се опита да намали тези разходи. Нито гърците, нито турците, британците или французите могат да бъдат пример за Германия в това отношение. Франция и Великобритания отделят за отбраната си повече средства от нас най-вече заради ядреното си оръжие, т.е. водени от стратегически интереси. Турция го прави, защото в течение на десетилетия водеше война с кюрдите. Гърците пък, защото се боят от турците (които също са членове на НАТО!). Германия предпочита вместо това да развива икономиката си. Възможно е 1,3% от БВП да изглеждат малко за финансиране на отбраната. Но при отбранителен бюджет от 48,8 млрд. долара, те са съпоставими с бюджета на Япония (48,6 млрд.) и Индия (47,4 млрд.), т.е. не бива да се крием зад ядрените държави Великобритания (57,9 млрд.) и Франция (61,2 млрд.). Формалното вдигане на летвата е погрешен подход. По-правилно би било първо да си изясним, какво не ни достига, а след това да решим, съвместно с партньорите си, как да разпределим разходите. За какво са ни тези пари? Това е въпросът. Европейците трябва най-сетне да се ориентират към "умна отбрана" или, което би било по-добре, към развитието на европейска армия въз основа на обща политика в сферата на отбраната и сигурността".
Както споменах, в Нюпорт партньорите от НАТО се споразумяха за десетгодишен преходен период, в рамките на който да преминат към отделяне на 2% от своя БВП за нуждите на отбраната. Ако дотогава някоя страна не е постигнала това ниво, по отношение на нея ще може да се използва чл.5 от устава на алианса, т.е. в случай на агресия от страна на трети държави, тя ще може да разчита на военната му подкрепа. Това се отнася най-вече за държавите, които твърдят, че са най-застрашени: Литва (0,8% от БВП за военни нужди), Латвия (0,9%) и Полша (1,8%).
С други думи, американците се стремят да накарат европейците да поемат значителна част от военните разходи на НАТО, паралелно с това отслабвайки основния си конкурент в лицето на ЕС, като го вкарват в икономическа конфронтация с Русия.
Русия - новият стратегически противник на НАТО?
Големият извод, който правят повечето експерти от последната среща на пакта обаче е, че Русия очевидно вече не е стратегически партньор на пакта, а започва да се разглежда като негов стратегически противник. Наистина, представители на държавите-членки на НАТО подкрепиха мирния план на Путин за Украйна, но основният лайтмотив на срещата е, че "руснаците отново са пред портите на Европа" и това налага да бъдат увеличени постоянните контингенти на пакта в източната част на континента. Както изглежда, след като военните кампании на НАТО в Афганистан, Либия и Африканския Рог приключват или вече са приключили, алиансът се ориентира към нови военни проекти, възраждайки за целта някогашното си противопостовяне на Москва.
Както е известно, историята на разширяването на пакта на изток стартира дълго преди присъединяването към него на Полша, Унгария и Чехия, през март 1999. Още през 1994 президентът Клинтън подписа документ, определил за дълги години напред стратегията на САЩ и НАТО, като в него се посочва, че "когато жизнените интереси на американската нация са поставени на карта, използването на сила от наша страна ще бъде решително и, ако се налага, едностранно". През същата година самолети на НАТО за първи път бомбардираха територията на обхванатата от гражданска война бивша Югославия, което бе първата военна операция на алианса след разпадането на Съветската империя и разпускането на Варшавския пакт, противопоставянето на който дълги десетилетия се смяташе за историческа мисия на Организацията на Северноатлантическия договор.
Пет години по-късно към НАТО се присъединиха доскорошните съветски сателити Полша, Унгария и Чехия, а алиансът осъществи нови бомбардировки на остатъчна Югославия. Формално, това стана в рамките на операцията за прекратяване на сръбските репресии срещу албанското население в Косово, но на практика означаваше отказ от принципа за неприсъединяване, формулиран именно в Белград по време на студената война. Продължилите два месеца и половина бомбардировки окончателно демонстрираха, че НАТО не е склонна да толерира съществуването в Европа на "неприсъединили" се или неутрални държави.
Още тогава Кремъл нямаше никакви съмнения, че стартиралият процес на разширяване на Северноатлантическия алианс на изток, в крайна сметка, е насочен срещу Русия. Включително и, защото всички нови членове на алианса от бившия Варшавски пакт, доминиран от Москва, се опитваха да утвърдят своята нова национална идентичност, акцентирайки върху антируските си позиции.
Впрочем, тревогата на руснаците става разбираема дори след бегъл поглед върху картата на разширяването на НАТО. Пет години след присъединяването на Полша, Унгария и Чехия към пакта, те бяха последвани от Словения, Словакия, Румъния, България, Латвия, Литва и Естония, а след още пет - от Албания и Хърватска.
През 2007, на годишната конференция по сигурността в Мюнхен, Владимир Путин за първи път официално предупреди ръководството на НАТО, че Русия няма да наблюдава спокойно по-нататъшното приближаване на алианса към границите и. Отговорът на пакта не закъсня и той не беше този, на който вероятно са разчитали в Кремъл. На следващата среща на НАТО в Букурещ през 2008 за първи път беше поставен въпросът за присъединяването на Украйна и Грузия към пакта. Както посочи в тази връзка бившият шеф (1992-1999) на израелската специална служба "Натив" Яков Кедми: "Както самото съществуване на НАТО, така и разширяването му към Русия, да не говорим за опитите за присъединяване към пакта на държавите, които доскоро бяха част от Съветския съюз, с пълно основание се разглежда от военното и политическо ръководство в Москва като заплаха и като опит за създаването на още по-голяма заплаха за Русия. Така например, когато се дискутира присъединяването на Грузия към НАТО, то няма никакъв друг смисъл, освен ерозията на руските позиции. Защото в Черноморският басейн пактът има трима други членове: Румъния, България и Турция. В качеството си на член на НАТО, Турция е безкрайно по-ефективна за алианса, отколкото би била малката Грузия. Тоест, интеграцията на последната в НАТО би била отровено антируски ход".
Москва нееднократно предупреждаваше, че присъединяването на постсъветските държави рано или късно ще провокира кръвопролитие. И, ако в случая с Грузия, войната през август 2008 беше резултат от погрешната оценка на тогавашните управляващи в Тбилиси, че подкрепата на НАТО ще им позволи да си върнат откъсналите се от страната още в началото на 90-те бивши автономни републики Абхазия и Южна Осетия, без да се опасяват от намесата на Русия, то в Украйна въоръжените сблъсъци бяха породени от нежеланието на част от украинското население да се примири с идването на власт в Киев на хора, обявяващи, че сред основните им цели е присъединяването на страната към НАТО и прекъсване на традиционните тесни връзки с Русия. Според бившия ръководител на военното разузнаване на Чехия (2001-2002) Андор Шандор: "Смисълът на всички разговори на последната среща на НАТО в Нюпорт беше да се демонстрира на новите членове на пакта, че той ги защитава. Но, ако анализирате разположението на частите на НАТО, ще видите, че те на практика защитават само онези държави, които първи се присъединиха към алианса. Новите членове не се чувстват защитени и наистина се опасяват, че могат да станат жертва на "грузинския сценарий". Аз обаче не мисля така. Убеден съм, че това, което се случва в момента, е резултат от факта, че към всички други заплахи за Русия от страна на НАТО сега се добавя и Украйна. Това не бива да се премълчава. Затова въобще не бях учуден, че руската реакция беше такава".
Както е известно, успехът в евентуаллна война с една ядрена държава, каквато е Русия, ако въобще е възможен, зависи от нанасянето на мълниеносен удар едновременно по всички главни центрове за управление на държавата и нейните въоръжени сили. Тоест, приближаването на НАТО до руските граници се приема в Москва като опасно не толкова заради по-голямата дълбочина на руската територия, която може да стане обект на възможна ядрена атака, колкото заради силно намаляващото време за вземане на решение от Кремъл. В подобна ситуация всеки нов военен обект, създаден в близост до руските граници, автоматично се превръща в потенциална цел на руските (ядрени)ракети. Затова не е случайно, че докато политиците в редица източноевропейски (и особено постсъветски) държави подкрепиха едва ли не с възторг предстоящото разширяване на военното присъствие на НАТО на тяхна територия, местните висши военни се отнасят към него твърде сдържано. Така според един от видните военни теоретици в Латвия и бивш ректор на Военната академия за отбрана бригаден генерал Карлис Креслинш: "Проблемът е следният - ако съществуват две противопоставящи се страни, както беше с НАТО и Варшавския пакт, е ясно, че ракетите се насочват срещу военните бази и системите за противоракетна отбрана на противника - това е аксиома. Днес обаче сме в ситуация на "сдържане", а това означава, че следва да сме изключително внимателни за да не провокираме ответна реакция от страна на възможния противник. Има и друг важен момент - НАТО гарантира на Русия, че при разширяването на пакта в Източна Европа няма да се създават бази на територията на новите му членове. Разбира се, имайки предвид, че руснаците допуснаха определени нарушения, например по отношение на Крим, НАТО би могла да се откаже от тези обещания. Не мисля обаче, че моментът е подходящ да се отказваме от тези споразумения".
Тоест, разумът диктува да се избягва откритата конфронтация с Москва. Въпреки това, на срещата на НАТО в Нюпорт Русия беше обявена за агресор, за защитата от който е необходимо максималното сплотяване на членовете на алианса, без оглед на националните интереси на Франция (която иска да продаде десантните си кораби "Мистрал" на руснаците), на загубите на Германия, или на опасенията на цяла Европа, че може да бъде лишена от руските енергоносители през идващата зима. Както посочва в тази връзка военният анализатор на белградския вестник "Политика" Александър Лазански: "Истината е, че американците продължават да използват НАТО съобразно класическата формулировка от времето на създаването на алианса: "да се запазят американските позиции в Европа, Германия да продължи да бъде под контрол, а Русия да си остане извън Европа". Именно това беше смисълът от появата на НАТО преди 65 години и той очевидно не се е променил".
В същото време обаче, независимо от войнствената реторика на участниците в срещата в Нюпорт, ключовите измежду тях са съвършено наясно, че поне на този етап възможностите за разширяване на НАТО на изток са изчерпани. Последното развитие на събитията демонстрира и на най-големите "ястреби", че всяка следваща стъпка в тази посока ще доведе до директен сблъсък с Русия, за какъвто никой не е готов. Въпреки това, както посочва бившият сътрудник на Агенцията за национална сигурност на САЩ Уейн Медсън: "Те не възнамеряват да спрат и сега се ориентират към въвличане в своята сфера на влияние на неутралните европейски държави като Швеция, Финландия и Австрия, както и на постюгославските държави като Босна и Херцеговина, Черна гора и Македония. Интересно, къде биха решили да се спрат? В момента в ръководството на НАТО се спори, дали да не бъде променен чл.10 от Хартата на алианса, като се премахне ограничаващото действията му име "Северноатлантически". Защото Грузия или Украйна например, са твърде далеч от Северния Атлантик. Затова мнозина смятат, че този член следва да бъде премахнат, което би позволило присъединяването към пакта на Бразилия, ЮАР, Индия, Япония, Австралия, Нова Зеландия, Тайланд и Мексико. Както е известно, НАТО вече сключи договор с Колумбия, така че е напълно възможно алиансът скоро да се трансформира в глобална организация, доминирана от САЩ".
След срещата на върха на НАТО в Нюпорт в медиите, включително в българските, се появиха доста коментари, че тя е била своеобразен "пробив" за алианса, който отдавна се е превърнал в политически клуб по интереси, лишен от необходимата обединяваща мотивация. Действително, украинската криза и светкавичната операция по връщането на Крим в състава на Руската Федерация, очевидно вдъхновиха стратезите на НАТО, припомняйки им, че това е на първо място военен блок, за членството в който трябва да се плаща - нещо, което повечето участници (с изключение на САЩ) удобно бяха забравили през последните години. В същото време, не бива да забравяме, че демонстрациите на единство пред лицето на "новия стар враг" в лицето на Русия (съпътствани от войнствени изявления и декларации за създаването на "сили за бързо реагиране" на пакта) бяха характерни само за първия ден от срещата в Нюпорт. Вторият ден премина в закрити за медиите преговори относно това, как следва да се води борбата с реалните предизвикателства пред хегемонията на НАТО. Според някои анализатори, водещите държави от пакта са се обединили около идеята, че докато източноевропейците ще трябва да се задоволят със засиленото американско военновъздушно присъствие на своя територия, реалните играчи ще концентрират усилията си за да не допуснат укрепването на икономическите връзки между Русия, Китай и Индия, които потенциално са в състояние да превърнат двайсетгодишният "източен поход" на НАТО в безмислено и изключително скъпо предприятие.
Доколко реален е рискът от война между НАТО и Русия
В същото време обаче, редица експерти смятат, че плановете на НАТО за създаването на "сили за бързо реагиране", в комбинация с намерението на Кремъл, на свой ред, да обяви алианса за стратегически противник на Русия, могат непроизволно да провокират открит въоръжен сблъсък между тях.
Както вече споменах, в началото на септември 2014 президентът на САЩ Барак Обама посети Естония, която е член на НАТО, а една трета от населението и са етнически руснаци. Завръщайки се в родината си, Обама декларира, че занапред няма да бъдат толерирани евентуални опити на Москва да дестабилизира съседните и държави под предлог "да защити правата на своите сънародници там". Освен това той обеща да изпрати в прибалтийските постсъветски държави повече американски войници и самолети, които вероятно ще бъдат разположени в естонската военновъздушна база Амари.
Макар тези мерки да изглеждат, до голяма степен, символични, на практика, те ще доведат до разполагането на значително количество американски части на "предната" линия между НАТО и Русия. Което пък означава, че в случай на евентуална конфронтация те ще бъдат първите, върху които ще се стовари руския удар. Повечето експерти твърдят, че това се налага за да бъдат успокоени някои от руските съседи - членове на алианса, разтревожени от твърдите методи на Москва в защита рускоезичното население в Украйна.
Самите руснаци обаче смятат, че разполагането на американските части ще бъде в нарушение на Основополагащия акт между Русия и НАТО от 1997, в който се подчертава, че Москва и пактът не се смятат за противници и НАТО поема антажимента да не разполага значителни военни части на територията на новите членове на алианса, граничещи с Русия. Както посочва в тази връзка руският военен експерт Виктор Литовкин, "през последните няколко години САЩ и НАТО се отказаха от много от тези договорености и Москва трябва да реагира по някакъв начин на това. САЩ продължават да спонсорират антиправителствените "цветни революции" в постсъветското пространство, а частите на НАТО се разполагат все по-близо до границите ни".
Най-вероятният отговор на Кремъл ще бъде радикалната промяна на официалната руска военна политика, като в нейните рамки НАТО занапред също ще се разглежда като противник. Ще последва предислокация на войски и авиация от вътрешните райони на Русия към Европа. Освен това руснаците могат да разположат повече ракети с малък радиус на действие "Искендер", както и други настъпателни въоръжения в своя балтийски анклав Калининград. Именно руската военна доктрина е документът, определящ, кого Москва смята за потенциален противник, кои са бъдещите и стратегически проблеми и какви методи възнамеряват да използват силите за сигурност за да отразят евентуални противникови атаки, или - при нужда - да водят пълномащабна война. Обновената за последно през 2010 доктрина апелира за увеличаване на военните разходи. Освен това тя разглежда възможността враждебно настроени към Русия държави да предприемат опити за смяна на режимите в някои съседни постсъветски държави, например в Украйна, както и евентуално решение на НАТО да увеличи военното си присъствие в близост до руските граници, но не дефинира пакта като руски противник.
В началото на октомври заместник секретарят на руския Съвет за сигурност Михаил Попов обеща, че новата версия на доктрината ще бъде готова до края на 2014 и намекна, че основната промяна в нея ще бъде свързана с отношението на Русия към НАТО, предвид "новата експанзия на САЩ и съюзниците им на Изток". Според Попов: "Смятаме, че определящ фактор в отношенията ни с НАТО ще си остане неприемането от руска страна на плановете за прехвърляне на военна инфраструктура на алианса в близост до границите ни, включително чрез ново разширяване на блока".
На свой ред, президентът на Института за стратегически оценка в Москва Александър Коновалов посочва, че: "Всички се възползват от ситуацията за да я ескалират. Така постсъветските балтийски държави настояват за разполагане на части на НАТО на своя територия. Те смятат, че дори ако броят им е символичен, те ще бъдат гаранция за незабавната намеса на пакта при евентуално руско нападение. САЩ пък искат НАТО да стане по-силна, а европейските им съюзници да изразходват повече средства за отбрана, затова тази ситуация е изгодна за Вашингтон. Впрочем, същото се отнася и за руските националисти, защото потвърждава тезата им за агресивните намерения на НАТО". Според него: "привържениците на твърдия курс във всички тези държави печелят от кризата и я използват за да променят реалностите, които доскоро се смятаха за неизменни. Дори ако украинската криза внезапно приключи още утре, светът след края и ще бъде съвършено различен".
Редица експерти пък смятат, че в момента динамиката на студената война забавя оборотите си и основната опасност е, че сегашната разгорещена реторика и символичните жестове могат да доведат до катастрофа в съвсем близко бъдеще.
Следващите стъпки на НАТО по източното направление
Вашингтон, който няма сериозни финансови сделки с Москва във военната сфера, се опитва да попречи на реализацията на вече сключените (или планирани) договори за доставка на въоръжения между Русия, от една страна, и ЕС и Украйна - от друга. В случая с Европа става дума за изграждането от германската компания "Рейнметал" на тренировъчен център на руските сухопътни войски в полигона край град Мулино, на стойност 100 млн. долара. Както разбира се, за доставката на два френски десантни кораба "Мистрал" за руските ВМС (първият от които трябваше да пристигне през октомври, но президентът Оланд стопира изпращането му), на стойност 1,3 млрд. долара. С други думи, нежеланието на НАТО и САЩ да водят конструктивен диалог с Русия за разрешаването на украинската криза, освен всичко друго, е и опит да бъдат лишени руските въоръжени сили от възможността да се сдобият с някои нови видове военна техника, с каквито не разполагат в момента.
По отношение на Украйна пък става дума за провала на доставките на различна военна продукция, например на самонасочващи се глави за управляеми ракети "въздух-въздух" Р-73, предназначени за руските военновъздушни сили и произвеждани от киевския завод "Арсенал". Както и за преорентирането на украинската армия към закупуване на нова военна техника (включително самолети и танкове) от западните и съседи, които са членове на НАТО. С това се решават едновременно две задачи: на първо място Украйна затъва още по-дълбоко в дългове, тъй като въпросното оръжие се заплаща със заеми, отпуснати на страната с гаранциите на САЩ. На второ място, Полша, Румъния и Унгария се освобождават от остарялото си оръжие и могат да модернизират своите арсенали.
В същото време, както вече споменах по-горе, намерението на НАТО да създаде свои бази в различни държави от Източна Европа, за което редица медии съобщиха още през март 2014, започна да придобива реални измерения с решението взето в Нюпорт, като според някои германски издания такива бази ще бъдат изградени в Полша, Румъния, Естония, Латвия и Литва. Полското пристанище Щецин, където има щаб на алианса, пък може да се превърне в транзитен пункт за бъдещите сили за бързо реагиране на НАТО (NATO Response Force). Командни пунктове на пакта ще се появят и в балтийските постсъветски държави.
Според британския Financial Times, паралелно с това, Великобритания и още шест държави (Дания, Латвия, Естония, Литва, Норвегия и Холандия) ще формират нови сили за бързо реагиране на НАТО. Както твърди генералния секретар на пакта, те "ще включват няколко хиляди военнослужещи готови за бързо разгръщане", а също въздушни, морски и сухопътни части.
Освен това, експертите смятат, че във връзка с украинската криза и с цел да продължи да упражнява натиск върху Москва, НАТО би могла да предприеме следните, изброени по-долу стъпки:
Да прекрати реализацията на програмите по линия на Съвета Русия-НАТО, включително да премахне цялата тази институция. Както е известно, след замразяването "на всички равнища" (през април 2014 по време на срещата на външните министри на държавите от НАТО в Брюксел) на военното сътрудничество с Русия, контакти в тази сфера се допускат единствено на ниво посланици.
Да увеличи военното присъствие в Арктика на въоръжените сили на САЩ, Норвегия и Канада, която първа предприе твърди мерки против Русия, отменяйки през март 2014 всички предварително планирани двустранни мероприятия и демонстративно изгонвайки от страната деветима руски военни, обучаващи се в различни канадски университети.
Да разположи части на силите за бързо реагиране на територията на Швеция и Финландия, чиито правителства от март 2014 насам обсъждат възможността за присъединяването си към НАТО.
Да принуди Чехия и Словакия, чието ръководство обяви през март 2014, че "не вижда необходимост от усилване на военното присъствие на НАТО в Европа", да си сътрудичат по-тясно с алианса.
Да активизира усилията за разполагане на елементи на европейската система за противоракетна отбрана в Полша, чиито министър на отбраната Томаш Симоняк, още през март заяви, че "Вашингтон трябва да увеличи военното си присъствие в Европа и Полша" и да обсъди перспективите за създаването на постоянна централна американска военна база в тази страна.
Да разшири присъствието на алианса в района на Балтийско и Черно море, където то и без това бързо нараства от февруари 2014 насам. При това НАТО нерядко използва корабите си в Черно море в нарушение на конвенцията от Монтрьо, според която присъствието на кораби от нечерноморските държави не бива да продължава повече от три седмици. На практика, за първи път от грузинско-руската война през 2008 тук започна да се формира военноморска групировка на НАТО, включваща есминци, разузнавателни и спасителни кораби на военноморските сили на САЩ и Франция (Donald Cook, Dupuy de Lome, Duplex, Alize, USS Taylor, Ross, Commandant Birot и други). Според руското министерство на отбраната, появата в Черно море на американски кораби като Donald Cook, който разполага с противоракетна система Aegis, е илюстрация за стремежа на САЩ "максимално да доближат до територията на Русия морския компонент на системата си за ПРО". През април 2014 пък, Андерс Фог Расмусен обяви, че "корабите на алианса ще бъдат насочвани към Балтийско море, Източното Средиземноморие и навсякъде, където се налага". Според него: "занапред ще имаме повече самолети във въздуха, повече кораби в морето и по-голяма готовност на сушата".
Официално да разположи сухопътни войски и тежко въоръжение в Литва (тежка бронирана техника на алианса се появи, за първи път от 20 години насам, в района на Гайжюнай, където е разположена основната част от литовската армияГаюй) и евентуално в Естония, чиито министерства на отбраната настояват за трайно присъствие на НАТО в Балтийския регион под предлог, че се нуждаят от защита от Русия. Възможно е също да бъде разширена базата на американските ВВС в Естония, за което спомена и Барак Обама при посещението си на 4 септември, както и да бъде изградено военно пристанище в Латвия, което да може да приеме хиляда военни от НАТО. Според кмета на Вентспилс Аайвар Лембергс, това би се отразило "положително на общинския бюджет".
НАТО може да разшири военното си сътрудничество с постсъветските държави от Южен Кавказ и Централна Азия, където през май в столицата на Узбекистан официално беше открито представителство на Северноатлантическия алианс. В края на март пък Комитетът за партньорство на НАТО прие списък от „практически мерки за развитие на отношенията“ с Азербайджан, Армения и Молдова. Предполага се ангажирането им в проектите на алианса Smart Defencе за закупуване на оръжие и обединяване и специализация на военния потенциал. Пример за такъв успешно осъществен проект е организираният от държавите от НАТО съвместен мониторинг на Балтийското въздушно пространство. В Азербайджан се планира да се акцентира върху кибернетичната и енергийната сигурност, а в Армения – върху подготовката на военни кадри.
Северноатлантическият алианс може да съхрани и реанимира кордона от „лимитрофни държави“, т.е. групата ГУАМ, включваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова, като противовес на Русия и нейните проекти за създаване на Митнически съюз и Евразийска интеграция. На срещата на НАТО в Нюпорт беше решено, че алиансът ще създаде в Грузия тренировъчна база, където „ще се подготвят военни както от страните-членки, така и от партньорите на НАТО“, и ще окаже на Грузия „подкрепа за закупуване и доставяне на отбранителни въоръжения“. Паралелно с това, както посочва американският анализатор Рик Розоф, пактът подготвя за участие в своите операции и военнослужещи от Грузия, на която ръководството му обеща членство още на срещата Будапеща през 2008.
Накрая, пактът може да разшири присъствието си в Румъния, която вече се съгласи да приеме бойни самолети на НАТО, както и в Молдова, а също да провокира ескалацията на противопоставянето на Приднестровието, включително против руския миротворчески контингент там. За тази цел в Кишинеу вече ще има комисар за връзките с алианса. Обсъжда се и участието на Молдова в силите за бързо реагиране на НАТО. В края на юли 2014 едновременно се появиха съобщения, че в Молдова и Украйна са пристигнали американски военни - офицери и сержанти. Според ръководството на молдовската Социалдемократическа партия, това означава, че САЩ са преминали към активната фаза на проекта си за подготовка на армията на страната за евентуална война с Русия, "съвместно с американците и украинците".
Възможната реакция на Москва
На този фон изглежда естествено, че действията на НАТО значително ще ускорят реализацията на руските намерения за формирането на регионален военен алианс с членовете на Митническия съюз (който от 1 януари 2015 ще се трансформира в Евразийски), Китай и вероятно дори Иран. Както е известно, т.нар. Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС) в момента включва Китай, Киргизстан, Казахстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан. Наскоро тези страни подновиха дискусията за евентуалното и разширяване. На провелата се през септември 2014 годишна среща на ШОС в Душанбе беше решено през юли 2015 в организацията да бъдат приети Индия и Пакистан (заради все още съществуващите санкции временно се отлага присъединяването на Иран). Както е известно, в момента Афганистан, Индия, Пакистан, Иран и Монголия са със статут на наблюдатели в ШОС.
Пак през септември ШОС проведе най-големите досега съвместни военни учения на страните-участнички. Техните мащаби показват, че организацията, която досега концентрираше усилията си върху икономическото и политическо сътрудничество в Централна Азия, е на път да добави към тях и военния компонент. Седем хиляди войници от петте членки на ШОС участваха в провелото се в Китай мащабно военно учение "Мирна мисия 2014"
Според авторитетния британски експерт по Русия Александър Клаксън: "Подновените усилия на НАТО за създаването на нови бази в Източна Европа, изглежда ще ускорят трансформацията на ШОС в пълномащабен военен съюз. Потенциалното противопоставяне между него и Северноатлантическия алианс пък ще провокира много сериозно напрежение и връщане към манталитета от времето на студената война".
С обявяването на Русия, вместо за стратегически партньор (както беше досега), за стратегически противник на НАТО, бързото намиране на решение на сегашната криза в отношенията между Москва и Запада става невъзможно. Възстановяването на комуникацията между тях обаче все още е постижимо. Очевидно е, че е от взаимен интерес двете страни да си сътрудничат по такива ключови и за двете въпроси, като борбата с международния тероризъм, неразпространението на ядрените оръжия, космическите изследвания, борбата с киберпрестъпността, намиране на съвместно решение за прекратяване на насилието в Близкия Изток и решаване на проблема с климатичните промени. Тези въпроси трябва да бъдат използвани за възстановяване на доверието между Русия и Запада. Създаването на нови бази на НАТО в Източна Европа обаче ще пресече всякаква възможност за диалог и ще постави началото на нов продължителен период на остро противопоставяне между Изтока и Запада. Подобно развитие със сигурност няма да е от полза за никого.
* Българско геополитическо дружество
