Потребителски рейтинг: 5 / 5
В един скорошен коментар, известният германски външнополитически експерт Кристоф Леман посочва, че: "Сто години след като изстрелите в Сараево провокират началото на Първата световна война, Европа отново е тласкана към катастрофа. Преди век наличието на истински държавници би могло да предотврати войната. За съжаление, и днес мнозина представители на западния политически елит обичат да се кипрят в униформата на пилоти, макар че едва ли са годни да работят дори като стюарди".
Предисторията на украинската криза
През 2007 в Персийския залив беше открито най-голямото газово находище в света, което в момента си поделят Иран ("Южен Парс") и Катар ("Северно поле"). Според Леман (който далеч не единственият, който мисли така), именно това е стартирало реализацията на Големия проект на "Мюсюлманските братя" станал известен по-късно като "арабската пролет". Както е известно, малко след откриването на находището, Иран, Ирак и Сирия лансираха проект за изграждането на газопровод, по който газът от находището "Южен Парс" да се транзитира до сирийските средиземноморски пристанища и оттам към континентална Европа. Именно това развитие на събитието съдейства за старта на "големия проект" на "Мюсюлманските братя".
Завършването на газопровода Иран-Ирак-Сирия би провокирало маса събития, почти всички крайно неприемливи за САЩ, Великобритания, Израел и Катар. За разлика от тях, редица държави от континентална Европа се отнасяха към проекта с одобрение. Заедно с руския газ, доставян на ЕС през Украйна и по тръбопровода "Северен поток", Съюзът би могъл да покрива около половината от потребностите си от енергоносители за сметка на руските и иранските доставки.
Израел обаче беше силно разтревожен от перспективата, че Иран може да се превърне в един от основните източници на природен газ за ЕС, а както е известно опасенията свързани с енергийната сигурност пряко влияят върху международните отношения и външната политика. В този смисъл, отношенията между ЕС и Израел и възможността Иран да се сдобие с инструмент за влияние върху позицията на Съюза по палестинският проблем (и Близкия Изток, като цяло), не бяха изключение от това правило. На свой ред, по онова време САЩ и Великобритания не бяха заинтересовани от появата на конкуренция на подкрепяния от тях проект за газопровода "Набуко" (в крайна сметка оказал се безперспективен), а пък Катар, който имаше най-голямо влияние върху "Мюсюлманските братя", видя в това шанс да се превърне в регионална държава, с която се съобразяват съседите, и инвестира гигантската сума от 10 млрд. долара за активизирането на сирийското крило на "братята" и провала на проекта за газопровода Иран-Ирак-Сирия (според споменатия по-горе Кристоф Леман, ролята на посредник в случая е изиграл тогавашния външен министър, а днес премиер на Турция Ахмед Давутоглу).
Друг важен момент, който навремето беше пропуснат от повечето анализатори е, че САЩ и Великобритания никога не биха позволили толкова тясно обвързване между Русия, континентална Европа и Иран, в чиято основа да е 50%-ната енергийна зависимост на ЕС от доставките на руски и ирански енергоносители. Тук е мястото да спомена, че в статията си Кристоф Леман говори за една своя среща с адмирал от НАТО от Северна Европа, състояла се още през 80-те години на миналия век, на която въпросният висш военен му е казал следното: "Американските колеги от Пентагона ми заявиха съвсем категорично, че САЩ и Великобритания никога няма да позволят на европейско-руските отношения да се задълбочат до такава степен, че да поставят под въпрос политическата, икономическата или военната доминация на САЩ и Великобритания на европейския континент. Подобно развитие ще бъде предотвратено с всички възможни средства, ако се наложи дори и с провокирането на военен конфликт в Централна Европа". Очевидно разпадането на Съветската империя не е променила основните принципи на тази доктрина и тя продължава да е актуална и днес.
През 2009 реализацията на "големия проект" на "Мюсюлманските братя" вече вървеше с пълна сила. В интервюто си за телевизионния канал LPC през юли 2013 бившият френски външен министър Ролан Дюма заяви, че "когато бях във Великобритания две години преди експлозията на насилието в Сирия, се срещнах там с редица британски официални лица, които ми признаха, че готвят нещо в тази страна. Повтарям това беше във Великобритания, а не в Америка... Британците организираха навлизането на бунтовниците в Сирия. Те дори ме попитаха, макар че вече не бях външен министър, дали не искам да включа. Разбира се, отговорих им, че съм французин и това не ме интересува. Всъщност, не мисля, че това имаше някакъв смисъл. Очевидно има страни, които искат да унищожат тази арабска държава, както стана преди това с Либия, особено имайки предвид специалните отношения между Сирия и Русия...".
В това интервю Дюма неслучайно споменава Либия. В тази връзка си струва да припомня, как НАТО се възползва от резолюция № 1973 на Съвета за сигурност на ООН от 2011 относно тази страна, за да ускори реализацията на "големия проект" на "Мюсюлманските братя" в нея. Горе долу по това време тогавашният постоянен представител на САЩ в НАТО Иво Даалдер и тогавашният Върховен главнокомандващ на силите на НАТО в Европа Джеймс Ставридис публикуваха във Foreign Affairs (броя от март/април 2012) обширна статия, в която твърдят, че намесата на НАТО в Либия е "възможност за обучение и модел за бъдещи интервенции".
Същата теза беше лансирана и на 25-та среща на НАТО в Чикаго през 2012. Пак през същата година в лекцията си във Военноморската академия на САЩ в Анапълис, адмирал Ставридис поясни, че е необходимо възприемането на нови методи за водене на война, т.е. за бойни действия с използването на специални методи. Според него, традиционната конвенционална война окончателно остава в миналото. Освен това Либия беше необходима като транзитен възел в прехвърлянето на оръжие и плацдарм за набиране и подготовка на "моджехидини" за Сирия.
Поражението в Сирия направи войната в Украйна неизбежна
През юни и юли 2012 около 2000 "моджехидини", събрани и обучени в Либия и прехвърлени след това в граничния йордански град Ал-Мафрат, предприеха две мащабни кампании за овладяването на сирийското пристанище Алепо. И двете обаче се провалиха, а "либийската бригада" беше почти напълно унищожена от армията на Асад. Именно след това поражение, в играта се включи и Саудитска Арабия, която стартира машабна кампания за набиране на "джихадисти", включително използвайки за целта мрежите на одиозната Ал Кайда.
С течение на времето обаче (и особено след провала на плана да бъде използвана употребата на химическо оръжие в хода на гражданската война като предлог за военна интервенция на САЩ и най-близките им съюзнизи в Сирия), стана ясно, че войната срещу Асад вече няма как да бъде спечелена. Именно това, а не нещо друго, беше причината британският парламент да отхвърли предприемането на въздушни удари срещу Сирия през август 2013.
Според редица експерти, именно в този момент, войната в Украйна е станала предсказуема, а и самият ход на събитията в тази страна през 2012 и 2013 показват, че планът за свалянето на правителството на Янукович и дългосрочната дестабилизация на Украйна е бил стартиран някъде след юли 2012.
В същото време съществуваше една последна възможност това негативно развитие да бъде преустановено и тя беше свързана с преговорите между Москва и Брюксел за т.нар. "Трети енергиен пакет" на ЕС в края на 2012. По онова време отношенията между Русия и Съюза вече бяха достатъчно напрегнати заради тази лансирана най-вече от Великобритания инициатива на ЕС, имаща откровено антируска насоченост, в чиято основа е тезата, че "Съюзът не може да приеме такъв голям доставчик на енергоносители като Русия, в лицето на "Газпром", да контролира и производството, и системата за транзит на природния газ за Европа".
На срещата на върха между ЕС и Русия, провела се в Брюксел на 21 декември 2012, те не можаха да разрешат този проблем, като в резултат от това войната в Украйна наистина стана неизбежна, което означава, че от този момент нататък определени влиятелни среди в САЩ и Великобритания започнаха упорито да създават условията за старта на "войната от четвърто поколение" в Украйна. На 22 декември 2012 споменатият по-горе анализатор Кристоф Леман публикува на сайта си nsnbc ìnternational статия, озаглавена "Срещата между Русия и ЕС в Брюксел: рискът от война в Близкия Изток и Европа нараства", в която се посочва, че: "неочакваните действия на Украйна бяха възприети от енергийните експерти, с които разговаря авторът, като поредния опит на Киев, Вашингтон и Лондон да форсират разширяването на НАТО и да попречат на задълбочаващата се интеграция на руската и европейската икономики. Както ще стане ясно по-долу, това е свързано с агресивните опити за спасяване на петродолара".
На 9 февруари 2014 отношенията между Русия и ключовите държави-членки на НАТО се влошиха (както заради Сирия, така и поради разминаването на позициите им по енергийните въпрос) дотолкова, че руският представител в НАТО Александър Грушко заяви: "Тук, в Брюксел, чух нещо умно: ако имате чук не бива да си мислите, че всеки появил се проблем е пирон. Струва ни се, че светът има достатъчно възможности за сътрудничество в енергийната сфера, без да използва военно-политическите организации като инструмент".
На 21 февруари украинският парламент беше овладян от въоръжени противници на президента Янукович, който бе свален от депутатите с гласуване, осъществено в тяхно присъствие, т.е. под дулото на оръжието. Сред първите решения на новите власти в Киев беше, че руският вече няма да се ползва като втори официален език в предимно рускоезичните източни райони на Украйна (по-късно то беше отменено). Именно това, както и редица последвали го действия, провокираха реакцията, довела по-късно до войната и разделянето на Украйна.Енергийните измерения на украинската криза
Както посочва известният енергиен експерт и преподавател в Харвардския университет Андреас Голдтау: "Украинската криза е най-сериозният проблем на сигурността в Европа след края на студената война. Ключово място в публичните дебати във връзка с този конфликт имат въпросите на енергетиката. В същото време реалностите на енергийния пазар се разминават с някои политически предпочитания, които напоследък постоянно биват озвучавани в разговорите, водени в кулуарите на европейските столици. Затова европейските политици би трябвало да се стремят да отделят енергетиката от трудните проблеми на сигурността, в рамките на този конфликт".
След известни колебания, проточили се няколко месеца, през май 2014 европейските и американските политици решиха да превърнат енергоносителите в част от санкциите срещу Москва. Както е известно, Русия е сред основните доставчици на енергоносители в света. Бюджетът и е силно зависим от постъплениято от тяхната продажба (особено на петрола), а пък Европа получава от руснаците, съответно, 30% и 35% от необходимия и петрол и природен газ. Според Голдтау обаче, въпреки че на пръв поглед изглежда обещаващо, "превръщането на енергоносители в част от западното кризисно управление е прибързано решение, най-малкото защото редица от аргументите за вземането му са повече от съмнителни".
Както е известно, първият от тези аргументи е, че Европа може да се справи с евентуално мащабно прекъсване на руските газови доставки. Повечето експерти обаче са на мнение, че това просто не е вярно. Факт е, че заради меката зима (2013-2014) газовите хранилища на континента в момента са пълни, което повишава устойчивостта при краткосрочни дефицити в доставките. Наличието на тези запаси обаче не означава, че всички държави членки на ЕС имат гарантиран достъп до тях. Резултатите от т.нар. стрес-тестове на Съюза показаха, че макар Европа да е осъществила определен напредък от последните прекъсвания на руските газови доставки през 2009 насам, някои държави от Централна, Източна и Южна Европа (България е на едно от първите места сред тях) си остават силно уязвими. Данните на Европейската комисия показват, че устойчивостта на евентуални прекъсвания на енергийните доставки е далеч от оптималната. Макар че Западна Европа може да издържи повече, текущите запаси на редица държави от Източна Европа ще им стигнат само за два или три месеца, а зимата може да продължи доста по-дълго. Въпреки това, Вашингтон и Брюксел прогнозират, че Европа може да се справи с този проблем, ако търсенето на енергоносители не надхвърли 75% от миналогодишното. Това обаче означава да се разчита, че зимата отново ще е твърде мека, което не е добра основа за формулирането на надеждна стратегия.
Вторият аргумент, лансиран от подкрепящите санкциите среди е, че Русия няма да прекрати доставките на енергоносители, въпреки втвърдяването на енергийните санкции срещу нея. Макар да звучи успокояващо, това не е много реалистично. В тази връзка само ще припомня решението на Газпром през май 2014 да прекрати газовите доставки за Украйна заради неизплатените и дългове от 5 млрд. долара, което беше директна заплаха за енергийната сигурност на Европа. От друга страна, наскоро украинският парламент нареди да бъдат проучени възможностите за прекратяване на газовия транзит за Европа. Разбира се, Киев и преди използваше монополното си географско положение на основен транзитьор на руския газ за Европа за да прокарва собствените си позиции относно ценообразуването и различни политически въпроси, несвързани пряко с енергетиката.
Печално известните газови кризи през 2006 и 2009 накараха потребителите в България, Словакия и други държави да мръзнат, макар че струваха на Газпром около 1,5 млрд. долара и силно навредиха на репутацията на Русия сред европейските консуматори. Както е известно, самата криза беше предизвикана най-вече от споровете за цените и условията за транзита, като користните интереси на Украйна изиграха ключова роля за ескалацията на събитията.
Макар че междувременно руският дял в газовите доставки за Европа през територията на Украйна намаля наполовина заради новите газопроводи и най-вече на "Северен поток", тази страна продължава да контролира транзита на около 40 млрд. куб. м руски газ, който носи на Москва 73 млрд. долара годишно. И тъй като положението на Киев става все по-тежко, не е изключено Украйна отново да разиграе "транзитната карта", за да накара Европа и Русия да се намесят в този конфликт.
Третият аргумент на привържениците на енергийните санкции е, че те са средства да бъде принудена Русия да промени поведението си. Тук е мястото да посоча, че една от причините санкциите все още да не са толкова сурови, както биха искали в Белия дом е, че американските и европейските политици се стараят да се съобразяват с вътрешнополитическата ситуация, а това означава и с интересите на големите компании, които имат бизнес с руснаците. По-същественото обаче е, че е крайно съмнително, дали американските и европейските политици действително искат краха на руската икономика. Във всеки случай те очевидно не са заинтересовани от една нестабилна ядрена държава, граничеща с ЕС. А за Русия енергийният сектор е същото, каквото е за САЩ този на ІТ-технологиите, т.е. това е гръбнака на нейната икономика. Можем да си представим, как биха реагирали във Вашингтон, ако Уолстрийт или Силициевата долина бъдат разрушение в резултат от санкциите на някаква външна сила. В тази връзка, американският анализатор Пол Сандърс предупреждава, че последният път, когато САЩ са превръщали в своя мишена енергийния сектор на друга голяма държава (в случая Япония), това е довело до световна война. Затова, ако санкциите реално заработят те биха породили такива последици, с каквито инициаторите им едва ли биха искали да се сблъскат, да не говорим, че със сигурност няма да съдействат за постигането на мир в Украйна.
Четвъртият аргумент на привържениците на санкциите е, че така Русия може да бъде "отрязана" от европейския енергиен пазар. Това обаче е крайно малко вероятно, освен ако европейските политици не решат внезапно да се откажат от пазарната парадигма. Както е известно, ЕС стартира либерализацията на енергийния си пазар още през 90-те години, предоставяйки на (частично) приватизирани компании правото да купуват, търгуват и продават суровинни стоки. Косвено, това решение целеше да ограничи политическия натиск върху енергийните компании. В условията на ценова либерализация, това е най-важния стимул за активността им. В този контекст руският природен газ се оказва доста конкурентопособен, доказателство за което е сравнително слабото натоварване на европейските заводи за втечнен природен газ. Недостатъчната пазарна интеграция в Централна и Източна Европа допълнително усилва конкурентните предимства на Газпром в тази част на континента. Разбира се, би могла да се формулира политика, която да промени сегашното разделение на труда между частните и държавните компании, но в отсъствието на подобна радикална политическа намеса, руският природен газ ще продължи да присъства мощно на европейските пазари още дълги десетилетия.
Всички тези причини, които в своята съвкупност, представят в съвършено различна светлина сегашните опити за промяна на поведението на Москва, както и на европейските връзки в енергийната сфера. Както посочва споменатият по-горе експерт Андреас Голдтау, "Енергетиката играе прекалено важна роля за икономиката, обществото и националната сигурност, за да се превръща в разменна монета във възраждащите се геополитически проблеми на Стария континент. Следователно, енергийните санкции не ни водят напред и не укрепват сигурността на енергийния сектор. Вместо да продължаваме да вървим по този път, трябва да се опитаме да отдалечим очертаващия се конфликт от неоспоримите рискове в енергийната сфера. Действително в тази сфера, ЕС и САЩ разполагат с достатъчно поле за маневриране, както и с политически инструменти, с каквито не разполагат другаде, за да помогнат на Украйна".
На първо място, усилията следва да бъдат концентрирани върху реформирането на украинската икономика и повишаване на управляемостта на собствения и енергиен сектор. Не е нормално държава, чиято икономика е равна на тази на Бостън например, да консумира толкова природен газ, колкото и Франция, което води до непропорционално голяма нужда от неговия внос, най-вече от Русия.
На второ място, налага се да бъде осъществена фундаментална пограма за реформиране на ценообразуването в енергетиката на Украйна. При сегашните субсидирани цени на енергоносителите, няма никакви стимули да се инвестира в повишаване на ефективността, което пък означава, че украинската индустрия (като изключим продажбите и на руския пазар) си остава неконкурентоспособна на световния пазар.
Не трето място, преструктурирането на украинските газови задължения следва да бъде включено във всеобхватен и дългосрочен план за възстановяване на националната икономика. ЕС и САЩ разполагат с необходимите "ноу-хау" и технологии за да улеснят фундаменталната трансформация на ръководните структури на украинската енергетика, да помогнат за ограничаване на гигантската корупция и за налагане върховенството на закона в икономиката, като цяло. Западните компании могат да помогнат за бързото нарастване на собствения газов добив на Украйна, което ще намали нуждата от внос. Международните и двустранните организации за развитие, като Световната банка, Европейската банка за възстановяване и развитие или USAID могат да се окажат ключови партньори за осъществяването на подобни реформи, особено когато става дума за усъвършенстване на енергийната инфраструктура, нейното управление и повишаването ефективността на крайното потребление. При това основен европейски приоритет при прокарването на тези мерки трябва да бъде по-нататъшното стимулиране на интеграцията на външните пазари и превръщането на ЕС в привлекателен пазар за вноса от всички региони на света, като Русия трябва да продължи да бъде един от играчите на този пазар, в конкуренция с останалите.
Разбира се, би могло да се възрази, че Москва прекалено активно се меси във вътрешните работи на Украйна и това изисква твърда реакция. Реалностите обаче са такива, че нито САЩ, нито ЕС са склонни да платят истинската цена за Украйна, тъй като тази държава не е чак толкова стратегически важна за тях та да рискуват мащабна конфронтация с руснаците.
По-лошото обаче е, че сегашната политика на санкции срещу Москва не отговаря на пазарните реалност и, следователно, може да доведе до крайно негативни последици. Затова мнозина западни експерти, включително Андреас Голдтау, препоръчват енергийната сфера да бъде изключена от сегашната конфронтация с Русия. Подобен подход е свързан с редица въпроси, оказващи сериозно влияние върху европейската енергетика през последните двайсетина години и би позволил на ЕС да постигне едновременно две цели: да подобни управлението на вътрешния енергиен сектор на Украйна, съдействайки по този начин за нейното икономическо възстановяване, и да постигне по-голяма енергийна сигурност на Европа, като цяло. В момента европейците са на кръстопът: те могат много да загубят, ако продължат да акцентират върху енергийните санкции срещу Русия (както настояват САЩ), но могат и да спечелят, ако решат да поемат инициативата и да възприемат друг подход към случващото се в Украйна
Възможното развитие на украинската криза
Поемайки властта в Украйна прези юни 2014 президентът на страната Петро Порошенко беше изправен пред изключително сложната задача да възстанови единството на страната и в същото време да спре свличането на националната икономика в бездната на кризата. При това, както посочва президентът на украинския Център за системен анализ и прогнози Ростислав Ишченко, "Порошенко не разполагаше нито с необходимата подготовка, нито с талант и екип, ето защо не можа да измисли нищо по-добро от това да активизира максимално мащаба на репресиите срещу противниците на "февруарската революция" в Украйна, вместо да се ориентира към постигането на компромис с тях. Истината обаче е, че възприетата от него стратегия още в самото начало нямаше никакви шансове за успех".
Всъщност, в момента, когато получи номиналната власт в страната, Порошенко беше може би най-слабата фигура на украинската политическа сцена. Той не разполагаше с частна армия, каквато имаха други олигарси, като Игор Коломойски или Ринат Ахметов например. Порошенко не контролираше в достатъчна степен дори смятаната за негово "феодално владение" Виницка област в Западна Украйна. В същото време, според някои местни анализатори, ръководството на украинската армия и специалните служби бяха склонни да се вслушват не толкова в указанията на новоизбрания президент, колкото на американските военни съветници в Киев. Порошенко не можеше да се похвали и с лична харизма, като тази на Юлия Тимошенко например, нито дори с макар и зле функциониращ но все пак някакъв партиен апарат, какъвто имаха Юрий Кличко или премиерът Арсений Яценюк (показателно е, че дори и заемите, отпускани на Украйна от МВФ, минаваха през Яценюк, а не през президента). Тоест, новият украински държавен глава не разполагаше с никакви реални лостове за практическото осъществяване на президентските си пълномощия.
Освен това, той беше лишен от достатъчно пространство за маневриране, той като алтернативния политически фланг, в лицето на Партията на регионите и Украинската компартия, на практика вече беше ликвидиран. В собствения му политически лагер пък, всички останали играчи бяха доста по-радикално настроени от него (като започнем от Дмитрий Ярош и Олег Тягнибок и стигнем до Олег Ляшко). А, както твърдят повечето политолози, всяка власт, която не успява да се нагоди към бързата радикализация на обществото в периоди на революционни сътресения (каквато е и ситуацията в Украйна), е обречена на провал.
Както посочва в тази връзка споменатият по-горе Ишченко: "На практика, Порошенко се оказа само формален лидер, който сега трябва да поеме върху себе си отговорността за всички ужаси и изстъпления на гражданската война в страната, рискувайки не само политическата кариера, но и физическото си оцеляване".
Според някои експерти, възможно е още в момента, когато над Източна Украйна беше свален пътническият самолет на малайзийските авиолинии, САЩ вече да са били наясно, че трудно ще могат да удържат Украйна в своята сфера на влияние и смятат, че от юли 2014 насам действията на Вашингтон говорят по-скоро за желанието му да се изтегли с минимални загуби от Украйна и дори да извлече някаква полза от това.
Всички американски действия по време на украинската криза говорят за това, че САЩ винаги са били наясно, че Русия се нуждае от запазването на цялата Украйна (или поне на по-голямата част от нея, без Галиция) в своята сфера на влияние. Затова и стратегията на Вашингтон се градеше на предпоставката, че на Москва рано или късно ще се наложи да осъществи военна намеса в Украйна (което вероятно би поставило Русия в тотална изолация), тъй като вече няма други възможности за връщане на ситуацията към състоянието и отпреди февруарската революция в Киев. Пак това беше причината американците да гледат през пръсти на недопустимото ожесточаване на противопоставянето между новите управляващи и бунтовниците от Източна Украйна, вероятно разчитайки, че то само би ускорило въоръжената интервенция на руснаците. Именно през юли 2014 обаче стана ясно, че украинската армия няма как да се справи с бунтовниците (а това означаваше и, че няма да има нужда от руска намеса). Макар, че тя продължи настъплението си и след това, съотношението на силите в гражданската война претърпя радикална промяна. На първо място, украинската авиация загуби тоталната си доминация във въздуха, а бунтовниците започнаха да нанасят локални контраудари, като за първи път използваха и артилерия. Тоест, през юли срещу украинската армия, представляваща странна смес от редовни военни части, доброволчески отряди (в чиито редове се сражаваха и чужденци от Западна Европа и Кавказ), т.нар. "частни армии" на местните олигарси и групировката, формирана от "Десния сектор", вече действаше макар и малобройна, но добре подготвена, екипирана и постоянно нарастваща армия. Тя вече имаше възможност да прехвърли голяма част от доброволците си в тила, където те преминаха допълнителна подготовка и след като получиха и ново въоръжение, бяха използвани в решаващите сражения през август, приключили със серията поражения на правителствените части. Американците бяха наясно с това развитие и, ако действително държаха на Порошенко би трябвало да го посъветват да нареди отстъпление, като украинската армия заеме достатъчно силни отбранителни позиции, след което да започне преговори с бунтовниците. Освен това те би трябвало да застанат зад него в сблъсъка му с крайно радикалните политически кръгове от Западна Украйна. Нищо подобно обаче не се случи.
Украйнската армия продължи да настъпва, в резултат от което в края на август няколко големи нейни поделения се оказаха обкръжени и се предадоха. Междувременно, в началото на неуспешното военно настъпление, президентът Порошенко допусна и друга грешка, разпускайки парламента в Киев, което не само увеличи броя на личните му врагове в средите на новия украински елит и допълнително дестабилизира обстановката в страната, но и превърна държавния глава в единствения отговорен фактор, върху който закономерно се стоварва и цялата отговорност за военното поражение в Източна Украйна.
Неслучайно още в последните дни на август въоръжени тълпи щурмуваха сградата на Министерството на отбраната в Киев, призовавайки за оставката не само на военния министър Валерий Гелетей, но и за импийчмънт на президента.В крайна сметка, на 14 октомври, мястото на Гелетей беше заето от Степан Полторак, който дотогава командваше Националната гвардия (където доминират отрядите на т.нар. "Десен сектор"). Мнозина смятат това за пролог към евентуален опит на крайно радикалните елементи в Украйна да отстранят Порошенко, обвинявайки го, че е допуснал военното поражение в операцията срещу бунтовниците, както и, че се е "продал на руснаците", съгласявайки се на примирие.
Как обаче биха погледнали във Вашингтон на реализацията на подобен сценарий? Ако САЩ действително са решили да се дистанцират от украинската криза, те трудно биха могли да го направят, изоставяйки съюзника си Порошенко. Ако обаче той бъде свален и заменен от прекалено радикални и поради това неприемливи за Запада елементи, това вероятно вече няма да е проблем. Впрочем, при подобно развитие, можем да очакваме, че ще бъде поставен и въпросът за съдбата на полското, унгарското и румънското малцинства на територията на Украйна. То освен това ще доведе до още по-сериозно влошаване на ситуацията в страната, която ще се окаже в състояние на перманентен хаос и война на всеки срещу всички. Това на свой ред би могло да дестабилизира всички съседни на Украйна държави, включително иначе стоящите на противоположни позиции по отношение на украинската криза Русия и Полша. Затова, от недопускането на подобно развитие би трябвало да са силно заинтересовани не само руснаците но и европейците (това обаче не се отнася до САЩ, които не са пряко засегнати от украинската криза и където определени влиятелни среди са склонни да предпочетат пред сегашната стратегия на „налагане на демокрацията“ в Украйна стратегията на „управлявания хаос“, смятайки, че тя би се оказала по-ефективна в усилията за тотално ерозиране позициите на Русия като голям геополитически играч).
Има ли изход от украинската криза
В обширната си статия във Foreign Affairs (броя от септември-октомври 2014), носеща показателното заглавие "Защо вината за украинската криза пада върху Запада", известният американски политолог и професор в Чикагския унивеститет Джон Миршаймър посочва: "Имайки предвид, че повечето западни лидери продължава да отричат факта, че поведението на Путин по отношение на украинската криза, може да се диктува от загрижеността му за сигурността и националните интереси на Русия, няма нищо чудно в това, че те се опитват да го променят, играейки ва-банк и наказвайки Москва, за да не допуснат по-нататъшната и агресия. Макар държавният секретар Джон Кери да твърди, че "се разглеждат всички варианти", нито САЩ, нито съюзниците им от НАТО са готови да използват сила за да защитят Украйна. Вместо това Западът разчита на икономическите санкции за да принуди Русия да прекрати подкрепата си за бунтовниците в Източна Украйна".
Според Миршаймър обаче, подобни мерки няма как да доведат до сериозни резултати. При всички случаи, изглежда много по-вероятно суровите санкции да навредят най-вече на икономиките на западноевропейските държави и най-вече на германската.
Неслучайно Берлин толкова упорито се съпротивляваше на санкциите, с основание опасявайки се, че Москва може да предприеме ответни мерки и да нанесе сериозна икономическа вреда на Европейския съюз. Но, дори ако САЩ успеят да убедят европейските си съюзници да приемат тези сурови и болезнени за самия ЕС мерки, това едва ли ще промени политиката на руския президент Путин. Историята сочи, че държавите са склонни да понесат много сериозни трудности и лишения за да защитят ключовите си стратегически интереси и няма никакви основания да смятаме, че Русия е изключение от това правило.
Както твърди Миршаймър: "Западните лидери дълго време се придържаха към откровено провокационна политика и тъкмо това беше сред причините за украинската криза. През април 2014 вицепрезидентът на САЩ Джо Байдън заяви пред украинските депутати, че им се дава втора възможност да завършат онова, заради което навремето беше осъществена т.нар. "оранжева революция". На свой ред директорът на ЦРУ Джон Бренан допълнително влъши ситуацията, посещавайки Киев през същия месец. Според Белия дом, посещението му трябваше да укрепи сътрудничеството с украинското правителство в сферата на сигурността, но тъкмо след него беше стартирана антитерористичната операция в Източна Украйна, довела до смъртта на хиляди хора".
Паралелно с това ЕС продължи за прокарва своята програма "Източно партньорство", като през март 2014 резюмира политиката на Брюксел към новото правителство в Киев така: "Длъжни сме да проявим солидарност с тази страна и ще работим за това, тя да се доближи максимално до нас". На 27 юни пък беше подписана икономическата част на споразумението между ЕС и Украйна, отказът от което седем месеца преди това провокира революцията в Киев и свалянето на президента Янукович. Пак през юни, на срещата на външните министри на НАТО, беше решено, че пактът остава отворен за приемането на нови членове, макар участниците да се въздържаха да споменат открито Украйна. "Нито една трета страна не може да налага вето на разширяването на НАТО" - посочи тогава генералният секретар на пакта Андерс Фог Расмусен, очевидно визирайки Русия. Междувременно, външните министри на държавите от ЕС също се споразумяха да подкрепят военните възможности на Украйна, особено по отношение на командването и управлението на армията, материално-техническото осигуряване и в сферата на сигурността. Както можеше да се очаква, руснаците реагираха крайно негативно на тези действия.Както посочва Джон Миршаймър в споменатата си статия във Foreign Affairs: "Можем смело да твърдим, че подобни действия на Запада, вместо деескалирането и понижаването на напрежението, само добавят още дърва в огъня. Все още е възможно обаче кризата в Украйна да бъде разрешена без това да е свързано с някакви глобални сътресения. За целта Западът трябва принципно да промени подхода си по украинския въпрос. САЩ и съюзниците им следва да се откажат от плановете си за "уестърнизация" на Украйна и вместо това да се опитат да я превърнат в неутрална буферна държава между НАТО и Русия, каквато беше Австрия по време на студената война. Западните лидери трябва да признаят, че Украйна означава толкова много за Путин, че те няма да са в състояние дълго време да подкрепят антируския режим в тази страна, без да рискуват да провокират голяма война и в крайна сметка окончателно да загубят Украйна. Това не означава, че бъдещето на Киев ще бъде проруско и антинатовско. Целта, към която трябва да се стремим, е сувереннна Украйна, независима както от Русия, така и от Запада".
За постигането на тази цел САЩ и съюзниците им би трябвало официално да декларират, че изключват възможността НАТО отново да се разшири, присъединявайки Грузия и Украйна. Освен това Западът следва да се ангажира сериозно със създаването на икономически план за спасяването на Украйна, който да се финансира от ЕС, МВФ, Русия и САЩ. Москва вероятно би приветствала подобно предложение, тъй като е заинтересована от една просперираща и стабилна Украйна на западната си граница. Освен това Западът следва драстично да ограничи опитите си да осъществява "социално инженерство" в Украйна и да внуши на управляващите в Киев, че трябва да уважават правата на малцинствата и най-вече правото на руското население да използва езика си в държавните учреждения.
Наистина, според някои експерти промяната на западната политика по отношение на Украйна на един толкова "късен" етап би могло сериозна да ерозира доверието към САЩ в света. Действително подобно нещо е възможно, но цената, която Вашингтон ще трябва да плати ако продължи да реализира сегашната си погрешна стратегия със сигурност ще бъде много по-висока. Освен това другите играчи вероятно ще се отнасят с по-голямо уважение към една държава, която показва, че може да се учи от грешките си и да формулира адекватна политика за ефективното решаване на съществуващите проблеми.
Често можем да чуем и тезата, че Киев е в правото си сам да решава, кой да бъде негов съюзник, и руснаците нямат право да пречат на интеграцията му със Запада. Но, както признава Миршаймър: "Това е опасен начин на мислене за Украйна, когато става дума за външнополитическия и избор. Тъжната истина е, че в политиката на великите държави често на преден план се поставя правото на силата. Абстрактните права, като правото на самоопределение, се оказват безсмислени, когато могъщи държави влизат в конфликт с по-слаби играчи. Дали по времето на студената война например, Куба е имала правото да формира военен алианс със Съветския съюз? САЩ разбира се не мислят така, а днес руснаците се придържат към същата логика по отношение на интеграцията на Украйна към Запада. В интерес на украинците е да осъзнаят тези обективни закони на глобалната политика и да действат предпазливо в отношенията със своя огромен и могъщ съсед".
Впрочем, дори ако не приемаме тезата на Миршайвмър и смятаме, че Украйна е в правото си да кандидатства за членство в ЕС и НАТО, САЩ и европейските им партньори (включително и България) са в правото си да отклонят подобна молба. Двете организации нямат причина да приемат Украйна, ако тя е склонна да провежда погрешна външна политика, особено ако защитата и не е сред жизненоважните приоритети на Европа и САЩ. Подклаждането на илюзиите и стремежите на отделни украински политици може да струва прекалено скъпо не само на укранците, но и на европейците, ако това провокира мащабен военен конфликт.
Впрочем, макар мнозина експерти да са склонни да приемат, че НАТО изгражда отношенията си с Украйна на погрешна основа, те продължават да смятат, че Русия е враждебно настроена към Запада и с течение на времето ще се превърне в много по-сериозен противник, затова САЩ и ЕС нямат друг избор, освен да продължат да следват досегашната си политика. Според Миршаймър обаче, "това би бил дълбоко погрешен избор". Той посочва, че продължаването на сегашната политика би усложнило отношенията между Запада и Москва и по редица други въпроси. САЩ например се нуждаят от руснаците за изтеглянето на военното си оборудване от Афганистан през територията на Русия, подписването на споразумение относно ядрената програма на Иран и стабилизирането на ситуацията в Сирия и Близкия Изток, като цяло. На практика, в миналото Москва помагаше на Вашингтон и по трите въпроса. Така, през лятото на 2013 именно Путин свърши най-трудната работа за Обама, като склони режима в Дамаск да подпише споразумението, задължаващо го да унищожи всичките си запаси от химическо оръжие. Така той избави американския си колега от необходимостта да нареди въздушни удари срещу Сирия, към което го тласкаха вашингтонските "ястреби". Възможно е някой ден САЩ отново да се нуждаят от руската помощ, този път за сдържането на Китай. Сегашната американска политика обаче, работи за все по-тесния съюз между Москва и Пекин.
САЩ и ЕС все още имат избор за това, каква политика да провеждат по отношение на Украйна. Те могат да продължат сегашния си агресивен курс, което само ще задълбочи конфронтацията им с Русия и ще доведе Украйна до пълна разруха. От реализацията на подобен сценарий губят всички играчи. Другият вариант е Вашингтон да промени сегашната си украинска политика и да съсредоточи усилията си за създаването на просперираща, демократична и неутрална Украйна, която няма да застрашава Русия и ще позволи на Запада да възстанови конструктивните си отношения с Москва. Този подход би бил печеливш за всички.
Що се отнася до конкретните принципи, въз основа на които би могло да се сложи край на все още тлеещата гражданска война в Украйна и да се формира правителство, което да може да управлява ефективно цялата страна, според бившия посланик на САЩ в Москва, а днес професор в Принстънския университет Джек Матлок, те са:
- включване в конституцията на страната на задължението на украинските политически лидери да гарантират разпределяне на пълномощията, което да не допуска доминацията на една част на страната над друга;
- създаване на федерална структура, която може и да не е формална, но трябва да е ефективно действаща;
- признаване на руския език за официален, наред с украинския, в районите със значително рускоезично население;
- надеждни гаранции, че Украйна няма да бъде член на един или друг военен алианс, особено на враждебно настроен към Русия.
Външните играчи трябва да направят всичко възможно за постигането на съгласие между украинците по тези въпроси. Това би могло да стане и без наличието на някакво споразумение за статута на Крим, който може да си остане нерешен, в очакване това да се случи в резултат от преки преговори между Русия и Украйна в една по-спокойна от сегашната обстановка. С течение на времето могат да бъдат предприети някакви действия, които да позволят на Киев да приеме загубата на Крим без от това да пострада неговия престиж, например чрез провеждането на нов референдум за съдбата на полуострова, този път под егидата на ОССЕ, макар че резултатът от него изглежда предрешен.
Сред индикациите, че постигането на компромис между Запада и Русия и мирното разрешаване на украинската криза все още е възможно, е и решението на ЕС от 18 септември да отложи въвеждането в действие на споразумението за асоциация с Украйна до края на 2015. В същото време, въпреки че от чисто икономическа гледна точка, то е по-скоро благоприятно за украинската индустрия, тъй като и позволява да запази свободния си достъп до пазарите на ЕС, докато този на европейските стоки до украинския проблем продължава да е обременен с такси и мита, от политическа и имиджова гледна точка това решение е очевидно поражение за сегашните управляващи в Киев. Ще напомня, че подписването и прилагането на споразумението за асоциация с ЕС бяха сред основните искания на протестиращите срещу бившия президент Янукович, който искаше да ги отложи. Тоест, излиза, че сегашните украински власти постъпват точно като него. Защото, ако ЕС запазва преференциалния достъп на редица украински стоки до европейския пазар, очевидно не може да се говори за "европейска интеграция". Да не говорим, че това решение на Брюксел беще взето по искане на Москва и лично на президента Путин. Според руският министър на икономиата Алексей Улюкаев, страните са постигнали съгласие, че "проблемите, за които говори Русия и които касаят практическото прилагане на Споразумението за асоциация на Украйна и ЕС, действително съществуват, а не са измислени".
* Център за мониторинг на демократичните процеси в Източна Европа
{backbutton}
