Когато студената война приключи през 1990, Русия се намираше в изключително слаба позиция и не представляваше никаква заплаха (като изключим ядрения и арсенал, разбира се, макар че споразуменията за контрол на въоръженията значително ограничиха ядрената надпревара). Комунизмът, като икономическа система, демонстрира пълната си несъстоятелност, а сред доказателствата за неговия крах беше и загниващия и непроизводителен Съветски съюз. По онова време руският народ се намираше в крайно бедствено положение. Силно разпространен беше алкохолизмът, който традиционно представлява огромен проблем, особено сред мъжката част от населението и е сред причините за необичайно ниското равнище на показателите за общата продължителност на живота в Русия. На долната фигура, любезно предоставена от Trading Еconomics, се виждат данните за средната продължителнот на живота на мъжете руснаци (най-големите жертви на алкохолизма) в периода 1980-2010, т.е. по време на прехода на Русия от комунизма към капитализма.

Текст над фигурата: По данни на Световната банка, очакваната продължителност на живота в момента на раждане на мъжете руснаци за последен път е била измерена през 2010, като тогава е била 63 години. Очакваната при раждането продължителност на живота показва годините, които ще живее новороденото, ако преобладаващите схеми на смъртността в страната се запазят едни и същи по време на живота му.

Вижда се, че в началото на разглеждания период е налице рязко подобряване на показателите - точно в навечерието на 1986, когато отслабващият режим разхлабва  контрола си върху обществото (макар в същото време да стартира т.нар. „антиалкохолна кампания”), без разбира се да се ориентира към капиталистическо развитие, но този прогрес бързо бива заменен с плавен спад при либералното управление на Михаил Горбачов (1985-1991) и стремителен срив в годините на приватизация на руската индустрия - през "либертарианския" период от управлението на Борис Елцин (1991-1994). Преодоляването от Русия на последиците от либертарианската вълна не трае дълго и приключва през 1998, без страната да е успяла да възстанови показателите си от съветската епоха. През онзи период комунизмът очевидно вече не работи, но и капиталистическият модел, който се опитва да следва Русия, също не функционира. Причината е, че той е проектиран за нея от представителите на т.нар. Харвардска икономическа школа, опитващи се да приложат господстващата на Запад икономическа теория към една некапиталистическа икономика, т.е. либералната капиталистическата теория се прилага там, където преди това не е имало никакъв капитализъм. Същата икономическа теория, която десетилетие по-късно доведе до световната икономическа криза от 2008, се прилагаше в Русия през 1991-1998 и, разбира се, нямаше как да я изведе от състоянието на депресия.

Негласната, но общопризната истина беше, че комунизмът претърпя пълен провал, а победители в студената война станаха капиталистическите държави от ОИСР (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие) и най-вече САЩ, Западна Европа и Япония, а не народите от бившия СССР.

Вече нямаше никакви съмнения относно смъртта на марксизма, както и, че той никога няма да възкръсне. Ценността му, като идеология, беше близка до нулата. Малцина (например в Куба) все още продължаваха да вярват в него. След краха на марксизма обаче, в Русия беше наложена една откровено клептократична форма на капитализъм, довела до формирането на корпоративна икономика, ръководеща се от принципите на мейнстрийм икономиката ("економикс") и следваща лозунга "алчността е нещо положително". Както се оказа обаче, тази наложила се след комунизма разновидност на капитализма, не беше кой знае колко по-добра от комунистическия режим, през последните години от съществуването му. Макар че 70-годишният болшевишки експеримент окончателно се провали, Русия продължава и днес да понася негативите от онова, което беше разработено и, до голяма степен, осъществено от Харвардската икономическа школа с цел да го замени. Все пак през новия век и особено след 2004 Русия постепенно идва на себе си, освобождавайки се от оковите на харвардската "економикс".

Възраждането на Русия и китайският възход

На фигурата по-долу е представена графиката на промените на БВП на глава от населението в различни страни и региони на света, включително в Русия, в сравнение с американския БВП (приравнен към 100%) през периода 1990-2010, като са използвани данни от сборника на Чарлс Джоунс "Какво следва да знае за макроикономиката всеки лидер".

Легенда:

вертикална ос: БВП на глава от населението (САЩ=100)

хоризонтална ос: Година

Съединени щати

Япония

Западна Европа

Русия

Бразилия

Китай

Индия

Африка на юг от Сахара

Вижда се, че в рамките на това чисто икономическо измерение, възраждането на Русия започва по-рано - т.е. не след 2004, а още след 1998. Възможно е обаче, подобряването на здравето на населението, вследствие подобряването на ситуацията в икономиката, да е станало факт с шестгодишно закъснение. От горната графика става ясно, че през 1990-1998 (периодът на реформи по рецептите на експертите от Харвардската школа) Русия върви надолу, а оттогава насам започва бавно движение в обратната посока - към доближаване до ситуацията в самия край на съществуването на Съветския съюз. Икономическият растеж на това ниво, осъществяващ се след 1998, превръща Русия в икономическа заплаха за Съединените щати, а в дългосрочен план - в заплаха за съхраняването на глобалното американско господство. Бих искал да акцентирам върху факта, че Русия за първи път се оказва икономическа (а не толкова военна) заплаха за САЩ, каквато никога реално не е била в миналото.

Ако искаме да разберем, къде се крият причините за тежките проблеми на руснаците в периода 1990-1998, препоръчвам на читателите две превъзходни статии. Първата, чиито автор е Марк Еймс, се появи през ноември 2008 и беше озаглавена "Лари Съмърс: самоубийственият избор на Обама" (посветена на назначаването на Съмърс за шеф на президентския икономически екип). Другата, е фундаменталната статия на Дейвид Маклинтък от 2006, озаглавена "Как Харвард загуби Русия". В най-общи линии тя разказва за това, как водещите икономически експерти от Харвард създадоха в Русия всички условия за превръщането и в клептокрация или в авторитарна държава и каква вреда нанесоха на страната. Първоначално, през 1990-1991, преходът на Русия към един откровено криминален капитализъм (в статията си Еймс се опасява, че Обама е на път да направи същото в САЩ с назначаването на Съмърс) се планира и вдъхновява от Джефри Сакс, а след това, през 1991-1997, от друг харвардски експерт с руски произход - Андрей Шлейфер, протеже на Лорънс Съмърс, който пък е фаворит на Мартин Фелдстийн - председател на Съвета на икономическите консултанти на президента Рейгън през 80-те години на миналия век. През 1991 Съмърс изпраща в Русия своя човек Шлейфер да поеме ръководството на процеса на реформи от Джефри Сакс, който една година преди това (през 1990) стартира икономическата "шокова терапия" в Полша, а след това започва да я осъществява и в Русия. Сакс, а след него и Шлейфер, реализират в тази страна ултралибералната икономическа теория, основаваща се на принципа "алчността е нещо положително" и лансирана в целия свят под лозунга за "невидимата ръка на пазара" на Адам Смит. В САЩ тази теория доминира в средите на Републиканската партия, както и сред върхушката на демократите, макар и да не присъства в реториката им. Това се обуславя от факта, че прословутата теза "алчността е нещо положително" е силно критикувана от Франклин Делано Рузвелт през 30-те години на миналия век. Тя е в очевидно противоречие с фундаменталните егалитаристки принципи на Демократическата партия, заложени от Рузвелт и неговия "Нов курс", чиято идеология доминира в САЩ чак до началото на 80-те, когато са поставени основите на т.нар. "рейгъномика" и на власт дойдоха неоконсерваторите. Така или иначе, споменатите две статии за операциите на харвардските експерти в Русия документално потвърждават корупционния характер на прилагането на икономическата теория за "свободния пазар" в Русия, под формата на мнима "помощ" от страна на Запада, която по трагично стечение на обстоятелствата бе наложена на руснаците тъкмо в момента, когато страната им се опитваше да преодолее последиците от еднозначния и катастрофален крах на комунизма.

В край на сметка, стана ясно, че криминалният капитализъм е почти също толкова вреден, колкото и икономическия комунизъм, ето защо в периода, когато в Русия се осъществяваха лансираните от харвардските експерти реформи, икономиката на страната продължи стремително да се срива надолу.

Впоследствие обаче (като тази тенденция стана съвсем очевидна след 2004, когато бяха отхвърлени и последните елементи от предишната икономическа политика), ръстът на руската икономика започна все повече да напомня този на китайската, която никога не беше подлагана на толкова мащабното въздействие на харвардската "ултралиберална" икономическа школа и, съответно, не беше се сблъсквала с фалита на прокарвания от нея "криминален капитализъм", какъвто преживя Русия през 1990-1998.

Ако внимателно анализираме показаните на горната графика тенденции в развитието на Русия и Китай след 1998, ще стигнем до извода, че в рамките на 20-30 години те ще се изравнят с американските показатели за БВП на глава от населението (впрочем, някои експерти в САЩ смятат, че това ще се случи много по-рано), като последиците от това за американската икономика, която извлича огромна изгода от факта, че доларът е световна резервна валута, ще бъдат катастрофални. Причината е, че това би означавало края на "Американския век", т.е. века на долара. Ако обаче доларът загуби сегашния са статут, Федералният резерв на САЩ вече няма да има възможност да осъществява т.нар. "количествено улесняване" (програмите QE1, QE2 и т.н.), или неограничената монетизация (изкупуване) на пълната стойност на "токсичните активи". А това е само един от многото инструменти на икономическата политика, достъпни за държавата, която "печата" световната резервна валута.

Следователно, ако някой ден ерата на долара наистина приключи, икономиката на САЩ може да навлезе в безпрецедентен в историята на страната период на спад. Това би завихрило спиралата на корупцията, която в течение на дълги десетилетия беше сдържана в рамките на американската икономика. Последната внезапно ще престане да предизвиква интереса на международните инвеститори - след съществувалия в течение на десетилетия имунитет на САЩ, защитаващ ги от фундаменталните в обичайните условия икономически реалности (с които другите страни се сблъскват ежедневно).

Ето защо президентът на САЩ Барак Обама е силно заинтересован от това да бъде прекратен сегашният възход на Русия и Китай. Днес тези две страни представляват пряка заплаха за националната сигурност на САЩ, тъй като застрашават запазването на статута на долара като световна резервна валута. Тази заплаха е очевидна, ако отново погледнем данните от втората фигура (за БВП на глава от населението). Логично е, че Обама иска да принуди Русия и Китай да обслужват интересите на Америка, която извлича огромна изгода от статута на долара като световна резервна валута. При това, докато китайската заплаха в момента има предимно икономически характер, традиционно се смята, че руската "заплаха" е най-вече военна. Всъщност тя до голяма степен е въображаема, защото не САЩ са обкръжени от руски военни бази, а Русия с наши бази. Така или иначе, но ако тези тенденции продължат да се задълбочават, възниква реален риск руският и китайският икономически елити да изместят американския, който от десетилетия насам контролира най-голям брой (и най-влиятелни) транснационални корпорации.

Стратегията на Обама

Споразуменията в сферата на международната търговия, които толкова упорито прокарва Обама - за Транстихоокеанското партньорство (ТРР) и Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (TTIP) - трябва да обвържат, съответно, Азия и Европа към долара и да осигурят на американските транснационални корпорации наддържавен контрол върху националното законодателство, касаещо трудовите отношения, защитата на правата на потребителите, околната среда и регулиране качеството на хранителните продукти и лекарствата. Този мегакорпоративен контрол под американско ръководство също ще работи за съхраняване господството на долара. Русия и Китай може и да са се освободили от зловредното влияние на американската ултралиберална икономическа теория, но няма да представляват наистина сериозна заплаха за САЩ, докато не сломят глобалното господство на долара. В основата на всички тези процеси не е идеологията, а интересите, богатството и властта на съответните (американски, руски, китайски и т.н.) елити.

Това обяснява, защо САЩ обкръжават Русия с нови членове на НАТО, ракетни системи и американски военни бази. Споменатите по-горе моменти вероятно са основните фактори, формиращи дневния ред на забулените в мъгла частни срещи на елитите на САЩ, ЕС и техните високопоставени "агенти" на ежегодните Билдербергски конференции. Ще припомня, че сред присъстващите на срещите през 2013 и 2014 бяха не само Мартин Фелдстийн и Лорънс Съмърс, но и Робърт Рубин, Ерик Шмид, Питър Съдърланд (председател на Съвета на директорите на Goldman Sachs International), Питър Тиъл, Джеймс Улфенсън, Дейвид Питреъс, Ричард Пърл (политически консултант, неоконсерватор, заемал ключови постове в администрациите на Рейгън и Буш-младши), Джордж Озбърн, Марио Монти, Джон Миклетуайт (главен редактор на списание Economist), Питър Манделсън, Кристин Лагард, Хенри Кисинджър, Клаус Клайнфелд (изпълнителен директор на концерна Siemens през 2005-2007), Алекс Карп (изпълнителен директор на компанията за разработване на аналитични системи Palantir Technologies), Джеймс Джонсън (американски финансист, един от хората, издигнали кандидатурата на Барак Обама за президент), Кенет Джейкъбс (президент на компанията на финансови консултации и управление на активите Lazard), Карл Билд, Джон Кер (британски дипломат, зам. председател на Royal Dutch Shell) и Роджър Олтмън (инвестиционен банкер, зам. държавен секретар по финансите при президента Клинтън). И през двете последни години там присъства и небезизвестната съпружеска двойка Хенри и Мари-Жозе Крейвис (Хенри Крейвис е известен финансист и инвеститор, един от основните спонсори на Републиканската партия). Показателно е обаче, че на нито една от тези срещи не присъства някой руски или китайски "олигарх". Впрочем, там нямаше дори и японски олигарси. По същия начин, на мероприятията на Билдербергския клуб редовно присъстват короновани особи от Европа, но няма нито един монарх извън континента. Освен това, на конференцията през 2013 присъстваха Джеф Безос (американски инвеститор, създател на Amazon) и Доналд Грим, като само няколко седмици по-късно първият купи от втория вестник Washington Post. Впрочем, сред участниците тогава бяха и Питър Карингтън, Жозе Мануел Барозу и Тимъти Гейтнър. Интересно е обаче, че сред онези, които не бяха поканени през 2013 и 2014 (или поне не бяха включени в официалните списъци) са Уорън Бъфет, Бил Гейтс, Джордж Сорос, както и всички членове на фамилиите, контролиращи Koch Industries и Walmart. Както е известно, на срещите на Билдербергския клуб присъстват само хора, получили предварителна покана, а критериите, по които става изборът им, са сред многото засекретени особености на тези срещи. Въпреки това е ясно, че тази откровено олигархична организация дори не се опитва да прикрива факта, че представлява интересите единствено на западния елит. Подобно на Съвета за международни отношения, Трилатералната комисия, Световния икономически форум и редица други подобни олигархични организации, срещите на Билдербергския клуб дават възможност на водещите представители на елита от различни западни държави да контактуват лично помежду си и да действат извън полезрението на Американската агенция за сигурност, руската Служба за външно разузнаване или която и да била голяма медия (повечето от които впрочем са собственост на въпросните олигарси). Съдбите на различните страни, както и въпросите на войната и мира се решават до голяма степен именно на срещи като тази, а не чрез "демократичните избори" в една или друга държава. Демокрацията както вътре в страната, така и в международен план, е подложена на толкова силно влияние от страна на елита, че елементарното "легитимиране" на използването на служебното положение в свой, собствен интерес може да се окаже просто PR-трик. Никой извън тесния кръг посветени не може да разполага с достоверна информация. Очевидно е обаче, че съществуването на подобен "инсайд" не отговаря на принципите на нито един от съществуващите в света истински демократични модели. На Световния форум в Давос през 2009 Путин публично изрази виждането си за икономическата криза, стартирала през 2008, и то е в очевиден разрез с тезата, че Лорънс Съмърс, Тимъти Гейтнър, Ерик Холдър, Барак Обама и цялата президентска администрация са предприели някакви практически мерки за преодоляването на тази криза и недопускане на повтарянето и в бъдеше. Под въпрос е, разбира се, дали Русия на Владимир Путин и неговите наследници (каквито и да са те) ще демонстрира по-добри резултати в сравнение със САЩ и американските олигарси.

В този контекст стават ясни и истинските причини за сегашната гражданска война в Украйна, макар че големите западни медии се опитват да я представят като резултат от приписваните на Русия агресивни експанзионистични планове. Всъщност, истината е, че тя беше започната от Барак Обама (който, само ден преди масовото убийство в началото на май на десетки проруски настроени демонстранти в Одеса, беше подкрепен и от Кристин Лагард от МВФ). В отговор, Путин нанесе мощен ответен удар, подписвайки мащабните икономически споразумения с Китай, чиято истинска цел е да сложат край на ролята на долара като световна резервна валута и да гарантирант икономическа независимост на двете страни от Запада. И това движение за независимост не е свързано само със случващото се в Украйна, а има глобални измерения.

* Авторът е известен американски икономист и културен антрополог

{backbutton}

Както е известно, през май 2014 бяха подписани серия от споразумения за предоставяне на кредити за Украйна от различни международни институции и отделни държави: МВФ, Световната банка, ЕС, САЩ и т.н. На мнозина в страната тогава се струваше, че върху нея буквално ще се излее "златен дъжд", който ще помогне на новите управляващи да решат тежките проблеми пред страната. Всъщност, внимателният анализ показва, че ситуацията е доста по-сложна и вече получените или обещани средства може и да не спасят Украйна от очертаващия се финансов апокалипсис.

Какво получава Украйна

И така, в края на май Световната банка се споразумя с властите в Киев за финансирането на три проекта с общо 1,48 млрд. долара. Те целят подобряване на инфраструктурата и повишаване енергийната ефективност на украинската икономика. Освен това банката обяви, че до края на 2014 възнамерява да отпусне на Украйна заеми на обща стойност 3,5 млрд. долара. Част от тях са за стабилизиране на банковия сектор и запълване на почти празния Фонд за гарантиране влоговете на физическите лица.

На свой ред, ЕС обеща още през март да окаже на страната финансова помощ от 11 млрд. евро, като сумата включва кредити от Европейската комисия за 1,6 млрд. евро, безвъзмездни грантове за 1,4 млрд. евро, както и кредити от Европейската инвестиционна банка за 3 млрд. и от Европейската банка за възстановяване и развитие за 5 млрд. евро. На пръв поглед, тази финансова помощ изглеждаше достатъчно сериозна, но има някои подробности. На първо място, ЕС включи в този пакет всички възможни видове подкрепа за Украйна от различните европейски институции. Средствата от ЕИБ и ЕБВР по правило не отиват директно в държавния бюджет, а са предназначени за финансирането на различни проекти, макар че някои от последните (например пътното строителство) пряко касаят сферата на отговорност на държавата и вероятно биха позволили да се икономисат средства на украинските данъкоплатци.

На второ място, помощта няма да бъде отпусната в рамките на следващите една-две години, а в продължение на доста дълъг период (поне до 2020). Затова, ако пресметнем средствата, които Украйна ще получава годишно, те в никакъв случай не са впечатляващи.

Съзнавайки, че обещаният пакет от помощи няма как да спаси изпадналата в дълбока криза украинска държава, Европейската комисия реши поне да ускори отпускането и. Така, в края на април на Киев бяха предоставени грантове на обща стойност 365 млн. евро за осъществяването на политически, съдебна и други реформи, както и в "подкрепа на гражданското общество". Няколко седмици по-късно ЕС обеща да отпусне още 600 млн. евро от обещания пакет кредити за 1,6 млрд., през следващите месеци. Тоест, става дума за по-големи суми, отколкото трябваше да бъдат отпуснати до края на 2014.

Истината обаче е, че и това увеличение на помощта (и ускоряването на нейното отпускане) не покрива нуждите на управляващите в Киев, тъй като трудностите за украинския бюджет нараснаха драстично заради осъществяващата се мащабна военна операция в източните райони на страната и почти спрелите бюджетни постъпления от Донецка и Луганска области.

В същото време традиционните източници на заеми за украинското правителство се оказаха или прекъснати, или вече не могат да му осигурят достатъчно средства. През май управляващите бяха принудени да пуснат т.нар. "военни облигации" за да финансират военните действия в Източна Украйна. И тъй като търсенето им от страна на частните инвеститори беше минимално (лихвата от едва 7% е много под пазарните), правителството застави държавните предприятия да ги купуват. На този фон, МВФ се превърна в основната финансова опора на Киев и пое най-голямата част от бремето по попълването на рязко нарасналия дефицит в украинския държавен бюджет.

През май 2014 МФВ съобщи, че ще предостави на Украйна кредитна линия за 17,1 млрд. долара. Програмата е за 2014 и 2015, като средствата ще отиват за покриване на бюджетния дефицит, изплащане на газовия дълг към Русия и стабилизиране на банковата система, включително чрез попълване валутните резерви на централната банка. Освен това споразумението включва ангажимента на Киев да изплати досегашните си дългове към МВФ на стойност 5 млрд. долара.

Малко по-късно Украйна получи първия транш от 3,19 млрд. долара от МВФ, като 1,2 млрд. влязоха в Националната банка с цел попълване на валутните и резерви и подкрепа за платежния баланс в държавата. Останалите 2 млрд. отидоха да покриване на бюджетния дефицит. В началото на август страната получи от Фонда и втори транш от 1,4 млрд. долара.

Не е много ясно обаче, дали тези средства ще се окажат достътъчни. Според експертите на МВФ, Украйна следва да привлече поне 27 млрд. долара в рамките на две години за да запълни сегашните дупки в бюджета (според украинския премиер Яценюк пък, страната се нуждае от 35 млрд. долара). Всички тези оценка обаче бяха направени въз основа на данните от мисията на МВФ в Киев през март, когато все още не беше ясно какво ще стане с Крим и не бяха избухнали бунтовете в Донецка и Луганска области.

Споразумението с МВФ, в частност, не отчита загубата на Крим за украинската икономика и бюджет. От една страна, това означава икономия на известен обем бюджетни дотации, но от друга - през 2013 Крим осигуряваше почти 4% от БВП, да не говорим, че там се добиваше значителна част от украинския газ.

Рисковете пред оздравителната програма на МВФ

Експертите от МФВ не крият, че пред реализацията на програмата съществуват множество рискове, които правят възможна евентуалната и корекция в бъдеще. Те, в частност, посочват, че ако цената на газа се вдигне над заложената в програмата (385 долара за 1000 куб.м), тя ще трябва да бъде преразгледана. От своя страна, МВФ изисква от Украйна да изпълни редица условия, включително значително да повиши цените на газа, електричеството и другите комунални услуги за населението, да замрази пенсиите, да не повишава заплатите на държавните служители и да съкрати социалните разходи. По отношение на приходите, Киев се задължава да повиши някои акцизи, да се откаже от идеята за намаляване на ДДС (който ще си остане 20%) и да премахне редица данъчни облекчения.

Според МВФ, енергийните субсидии от страна на украинската държава са достигнали гигантския показател от 7,5% от БВП. Така, оказва се, че цените на газа за гражданите са били по-ниски, отколкото в Русия, при това субсидиите са касаели както бедните, така и богатите украинци. Фондът поиска незабавното прекратяване на тази практика и още от 1 май 2014 цените на газа бяха повишени с над 50%, като през следващите една-две години те ще нараснат двойно.

Освен всичко друго, Украйна се задължава да поддържа плаващ курс на националната си валута (гривната), да осъществи по-стриктна регулация на банковия сектор и да реформира енергийната сфера. Програмата на МВФ предполага и провеждане на реформи в сферата на държавното управление, повишаване прозрачността при изразходването на държавните средства, усилване на борбата с неплащането на данъци и прането на пари. Не бива да отминаваме и проблема с корупцията, която продължава да тормози Украйна. Не можем да изключваме, че част от средствата, отпуснати от международните кредитори, просто ще бъде открадната.

Според МВФ, през 2014 украинският БВП ще намалее с 5%, инфлацията ще нарасне с 16%, делът на безработните ще достигне 8,5%, държавният дълг ще нарасне до 57% от БВП, а съвкупният външен дълг (т.е. на частния и на държавния сектор) – почти до 100% от БВП. В края на 2013 външният дълг беше 78,6% от БВП (140 млрд. долара).

МВФ очаква през 2015 украинската икономика да постигне растеж от 2%, както и известно подобряване на останалите макроикономически показатели. Предвид ситуацията в средата на 2014 обаче, прогнозата на Фонда изглежда прекалено оптимистична. Само един пример - през април 2014 производството в страната падна с 6%, в сравнение с април 2013.

От края на 2013 до април 2014 украинската гривна девалвира с 35%, в същото време драстично нараснаха разходите за армията и вътрешните войски, ангажирани в операциите в Източна Украйна.

Според прогнозата на МВФ, през 2014 бюджетният дефицит на Украйна трябва да достигне 5,2% от БВП, без да се отчита дефицита на "Нафтогаз", и 8,5% - ако и той бъде отчетен. В момента загубите на "Нафтогаз" се покриват от данъкоплатците, като цифрата 8,5% от БВП е прекалено голяма за страна, която на практика няма достъп до външния кредитен пазар. За да се покрият потребностите на бюджета от допълнително финансиране са необходими големи заеми. Кредитите от международните институции могат временно да решат проблема, но са необходими сериозни мерки за да се постигне дългосрочно сближаване между приходите и разходите, като за целта следва да се реши проблемът с газовите субсидии и неплащанията.

МВФ прогнозира, че през 2015 бюджетният дефицит ще намалее до 6,1% (отчитайки и дефицита на "Нафтогаз"). Според програмата на Фонда, през 2016 той трябва да падне до 3% (4,4%, отчитайки и този на "Нафтогаз"). Киев се задължава напълно да стопи дефицита в бюджета на петролно-газовата си компания до 2018.

През март 2014 Украйна вече осъществи актуализация на бюджета си, като разходите бяха орязани с 23,8 млрд. гривни, а приходите - увеличени с 24,7 млрд. (предимно чрез увеличаването на редица данъци). Предвид крайно тревожното състояние на икономиката обаче, вероятно ще се наложи и втора актуализация, тъй като планираните приходи няма как да бъдат събрани. А това означава преразглеждане и на останалите условия за предоставяне на финансовата помощ от МВФ.

Това че Украйна е на ръба на фалита се признава и от редица висши чиновници в Киев, включително от премиера Арсений Яценюк. Основната заслуга това още да не е станало факт, е подкрепата най-вече на МВФ. Другите източници на финансираве (въпреки обещанията на западните държави и международните организации) се оказват недостатъчни. Така, САЩ отпуснаха на Украйна кредитни гаранции за 1 млрд. долара. Следва да подчертаем обаче, че това не е обемът на кредита, а че Киев получава право за вземе назаем 1 млрд. долара от пазара - от свое име, но с гаранциите на американското правителство. Тоест, на практика, САЩ не дават свои пари, а само се задължават да платят украинския дълг, ако Киев не изпълни ангажиментите си пред кредиторите.

В средата на май Украйна се възползва от тези гаранции и пласира петгодишни еврооблигации на стойност 1 млрд. долара, което и позволи временно да смекчи бюджетния си дефицит. Въпросната гаранция от правителството на САЩ обаче е еднократна. Вашингтон не може да отпусне повече средства на украинските си съюзници тъй като това би провокирало гнева на американските избиратели, лишавайки ги от част от социалните плащания.

Получаването на значителна финансова помощ означава, че украинският държавен дълг нараства, при това той е номиниран в долари и евро. В края на 2013 дългът достигна 41% от БВП, като според МВФ в края на 2014 ще нарасне до 57,5%, а през 2015 - до 63,6%. И тъй като, както вече посочих, макроикономическата прогноза на Фонда е прекалено оптимистична и едва ли ще се сбъдне, реалните размери на дълга вероятно ще са доста по-високи.

В момента държавният дълг на Украйна е доста по-малък от този на такива проблемни държави от еврозоната като Гърция, Португалия и т.н. Въпреки това, в доклада на МВФ се казва, че ниво на дълга от 70% от БВП би бил "високорисков" за Украйна. Характерът на този риск не се уточнява, но вероятно става дума за неспособност на страната да плаща задълженията си, което ще наложи преструктурирането им. Ако основните критерии на програмата на МВФ не бъдат покрити, достигането на фаталния праг от 70% от БВП става съвсем реално, тъй като Украйна вероятно ще се нуждае от допълнителни средства от Фонда.

Тук е мястото да напомня, че когато предоставяха първия пакет от финансовата помощ от ЕС и МВФ за Гърция през 2010, в Брюксел твърдяха, че страната "не е фалирала" и ще може бързо да си стъпи на краката. Това обаче не се случи и през следващите три години тя последователно не успяваше да постигне заложените на оздравителната програма на ЕС и МВФ показатели. Това наложи през 2012 преструктурирането на дълговете и опрощаване на задълженията на Гърция пред частните кредитори, като страната и днес зависи почти изцяло от финансовата помощ от международните кредитори.

По редица признаци, сегашната ситуация в Украйна доста напомня гръцката - страната, на практика, е изолирана от международния кредитен пазар, икономиката и е неконкурентоспособна на европейския пазар, националната статистика вероятно е недостоверна или направо фалшива, налице е рязко изостряне на вътрешнополитическата нестабилност. Затова, също както и в случая с Гърция, можем да очакваме, че МВФ ще бъде принуден постоянно да коригира параметрите на програмата си за финансово подпомагане на Украйна, тъй като спадът на БВП със сигурност ще е повече от планираните 5%, като същото се отнася и за бюджетния дефицит и държавния дълг. Следователно, не бива да се изключва и евентуалното преструктуриране на финансовите задължения на украинската държава, както стана с Гърция през 2012.

Международните рейтингови агенции Standard and Poor's и Fitch дават изключително нисък кредитен рейтинг на Украйна (ССС), което потвърждава наличието на голям брой икономически и политически рискове, както и реалната възможност за дефолт. В средата на май Европейската банка за възстановяване и развитие прогнозира спад на украинския БВП със 7% през 2014, което е доста повече от прогнозата на МВФ от март. Освен това ЕБВР не очаква възобновяване на икономическия растеж в страната.

Малко по-късно рейтинговата агенция Moody's публикува доклад, според който спадът на украинския БВП през 2014 ще варира между 5% и 10%, а обемът на проблемните кредити в банковата система ще достигне 30% от целия обем на кредитите, което ще означава големи загуби за банките през тази година. При това агенцията посочва, че финансите на държавата са в такова състояние, което не и позволява да окаже сериозна подкрепа на банките. Moody's запазва и негативната си прогноза за суверенния рейтинг на Украйна.

Всичко това потвърждава тезата, че показателите, заложени в програмата на МВФ, са прекалено оптимистични и ще бъдат преразгледани. Налице са и основания да смятаме, че чиновниците от Фонда не разполагат с достатъчно пълна информация за състоянието на украинската икономика (значителна част от която е в сенчестия сектор) или съзнателно биват заблуждавани от чиновниците в Киев. Трудно може да се каже, до каква степен официалната украинска статистика отразява реалната ситуация. Навремето Гърция успя да наложи известен ред в тази сфера, защото е член на ЕС и се намира под постоянния контрол на Европейската комисия. Украйна не е този случай, да не говорим за политическия хаос и тоталната ерозия на целия държавен апарат. В официалните изявления на властите в Киев реалните факти по странен начин се съчетават с политическа пропаганда и откровени лъжи. Така в средата на юни зам. министърът на външните работи Данило Лубкивски обяви, че за три месеца "Украйна е получила над 20 млрд. долара под формата на финансова и икономическа помощ", което очевидно не е вярно. Обещаната и реално получената помощ не са едно и също, освен това ако страната наистина разполага с подобни средства, тя едва ли щеше да изпитва толкова големи затруднения при заплащането на руските газови доставки. Показателно е също, че Украйна не успява да се споразумее с руснаците за цените на газа, което прави перспективите пред нейната икономика още по-неясни.

Въз основа на казаното дотук, няма как да не стигнем до извода, че икономическите перспективи пред Украйна са изключително тревожни: предстои много сериозен спад на националния БВП, ръст на държавния дълг и неясни перспективи за политическо разрешаване на военната криза в източната част на страната. В същото време стартиралото споразумение за свободна търговия с ЕС едва ли ще се превърне в "локомотив" на икономическия растеж, тъй като украинският износ в ЕС има предимно суровинен характер (пшеница, въглища, руди и метали и т.н.) и доста трудно би могъл да нарасне.

Шансовете на новата украинска енергийна стратегия

В началото на юли правителството в Киев лансира амбициозен план за замяна на уж прекалено скъпия руски природен газ с различни алтернативни енергоносители. Така, предлага се използването на биоресурси, собствен природен газ, а също въглища и вносен втечнен природен газ (LNG). Освен това се залага на икономията на електроенергия от страна на гражданите. От всички изброени по-горе "алтернативи", реален интерес представляват каменните въглища (тъй като навремето те формираха гръбнака на украинската минна индустрия) както и LNG, с чиито доставки управляващите в Киев свързват големи надежди.

Както посочва украинският експерт Михаил Бакалински (доцент в Запорожкия университет), ситуацията в горивно-енергийния комплекс на страната следва да се разглежда през призмата на тази в енергийния сектор на съседна Полша, която от 2012 се изявява като най-твърдия привърженик на "връщането на Украйна в Европа". В началото на март 2012, на фона на еуфорията във връзка с евентуалните доставки на американски LNG и все още съществуващите надежди за добив на шистов газ, полският премиер малко прибързано заяви, че страната му е на път да се освободи от руската енергийна зависимост. Съвсем скоро обаче стана ясно, че запасите от шистов газ в Полша съзнателно са били завишени от Управлението за енергийната информация на САЩ (ЕІА), след като полският Геоложки институт съобщи, че вместо 5300 млрд. куб. м (както твърдяха от ЕІА), тези запаси са едва 346-768 млрд. куб м, което при сегашното ниво на потребление би стигнало на страната за около 40 години. В началото на 2013 пък американската компания Exxon Mobil прекрати реализацията на проекта си за добив на шистов газ в Полша. Всичко това промени тона на управляващите във Варшава, които внезапно заговориха за необходимостта да укрепват сътрудничеството с Русия в енергийната сфера, акцентирайки върху доставката на въглища. В момента Полша е сред големите купувачи на руски въглища, които са с 30% по-евтини от полските. В тази връзка, ще напомня, че украинското правителство планира активно да използва наличните в страната въглищни запаси, в частност, за получаването на синтетичен газ. На пръв поглед, това звучи добре, но истината е, че не е особено реалистично, по няколко причини.

На първо място, Украйна не разполага с достатъчно собствени запаси от въглища. Така, собственият и добив на коксови въглища се равнява на 3,5 млн. т годишно, при положение, че металургичните и циментови заводи се нуждаят от поне 12-14 млн. т. Същото се отнася за въглищата, използвани от украинските ТЕЦ-ове. Още повече, че те се добиват в района на Донбас, където в момента се водят ожесточени военни действия.

На второ място, новата украинска енергийна стратегия, влиза в очевидно противоречие с доскорошните твърдения на управляващите (например на премиера Яценюк), че изграждането на заводи за синтетичен газ е технически и икономически необосновано. Обяснението за това е просто - от една страна предложението за строежа на такива заводи беше направено от предишния режим в Киев, разчитащ за целта на китайски кредити. От друга, напоследък новите управляващи започнаха да лансират идеята, че енергоносителите, използвани за нуждите на металургията и циментовата индустрия, следва да бъдат диверсифицирани чрез доставката на висококачествени въглища от чужбина. Ключовият въпрос тук е, откъде биха могли да дойдат тези доставки, а отговорът се налага от самосебе си - от САЩ и от Полша. В последно време, на фона на прословутата "шистова революция" в САЩ, позициите на американските въглищни компании бяха разколебани, а газовото лоби, разполагащо с много силни позиции в управлението на страната, активно работи за закриването на ТЕЦ-овете, работещи с каменни въглища, използвайки са целта както екологични, така и технологични аргументи. Тази ситуация стимулира ръста на износа на американски въглища, като през 2014 обемът му може да надхвърли 100 млн. т, като сред основните потребители са Великобритания, Холандия, Италия и Германия. Предвид очевидната проамериканска ориентация на новите управляващи в Киев става ясно и, защо украинският премиер Яценюк толкова упорито твърдеше, че лансирания по времето на Янукович украинско-китайски проект за производство на синтетичен газ от въглища е "нерентабилен", а експертите от кабинета му настояваха за увеличаване вноса на висококачествени въглища от чужбина. Очевидно идеята е, тези въглища да дойдат именно от САЩ. В тази светлина, става ясно и, защо украинската армия нанесе толкова силни удари по въглищните мини в Донбас, в хода на сблъсъците си с бунтовниците: заемът от МВФ и затварянето на въпросните мини (обявени за нерентабилни) ще освободи в украинския бюджет допълнителни средства за закупуването на американски въглища. Впрочем, въглищната индустрия в съседна Полша също преживява тежки времена заради високата себестойност на добива, затова (както вече споменах) Варшава е принудена да внася по-евтини въглища от Русия. Тоест, натрупаните в Полша количества скъпи местни въглища могат да бъдат продадени на Украйна, а имайки предвид, че полската въглищна индустрия е сред водещите в Европа, евентуалното бъдещо производство на синтетичен газ ще се осъществява с полски технологии, като вместо на китайските заеми, ще се разчита на такива от Запада. Между другото, по същия начин след свалянето на Саддам Хюсеин, иракските петролни находища, експлоатирани от френски компании, бяха предадени на техните британски и американски конкуренти, заради отказа на Париж да подкрепи "освобождаването" на Ирак.

Друг ключов елемент на новата украинска енергийна стратегия е свързан с газовите доставки. Киев продължава да разглежда като алтернатива на руския природен газ доставките на LNG по море. Очевидно и в това отношение сегашните украински управляващи се опитват да копират политиката на Полша, която от няколко години насам строи терминал за доставката на LNG от Близкия Изток и, в частност, от Катар. Проблемът е, че Украйна не разполага с подобен терминал (последният опит за изграждането му се провали през 2012 след скандал с избраната за изпълнител испанска компания Gas Natural Fenosa). Сегашните управляващи в Киев обаче са твърдо решени да се сдобият с такъв, независимо, че Турция, контролираща черноморските проливи нито е давала, нито възнамерява да даде в обозримо бъдеще съгласие за преминаване на танкери с LNG за Украйна. Впрочем, дори и отказът на Анкара да даде зелена светлина за подобен проект не охлажда желанието на украинските експерти, които продължават да твърдят, че терминалът ще бъде рентабилен и следва да бъде изграден. Така, според водещия енергиен експерт от Центъра "Разумков" Владимир Омелченко, "проектът за строителството на терминал за втечнен газ от САЩ през Турция е важен и интересен и може да бъде реализиран в рамките на следващите две-три години, разбира се ако се намери инвеститор и се сключи дългосрочен договор за доставка". Да се разчита, че в разтърсваната от перманентна политическа криза и гражданска война Украйна може да се появи дългосрочен инвеститор, не изглежда особено реалистично. В същото време, проблемът с евентуалните доставки на LNG е достатъчно сериозен, сам по себе си. Като техен възможен източник се очертават само три страни: САЩ, Мексико и Катар.

Що се отнася до САЩ, според повечето експерти, цената, на която американският шистов LNG ще може да се доставя в Европа, вероятно ще варира между 392 и 431 долара за 1000 куб.м, при това без разходите за неговата ректификация (т.е. за връщането му газообразно състояние), докато в Киев декларират, че не могат да плащат повече от 370 долара. Тоест, исканата от украинските власти цена е доста под пазарната. Основният проблем обаче е, че американските доставчици на LNG разглеждат като приоритетно направление не Европа и Украйна, а азиатските държави, които го купуват по цени от 585 до 761 долара за 1000 куб.м.

От друга страна, през май 2014 мексиканското правителство заяви, че е готово да помогне на Европа да диверсифицира газовите си доставки, предвид наличието на запаси от 540 трлн. куб. м шистов газ в шелфа на Мексиканския залив. При това обаче, липсват данни, дали става дума за доказани запаси и каква част от тях може реално да бъде добита. Освен това, поне засега, те са недостъпни, да не говорим, че липсва каквато и да било инфраструктура за доставката им (впрочем последното донякъде важи и за САЩ).

За разлика от САЩ и Мексико, Катар разполага с необходимата инфраструктура (специализирани танкери) за доставката на LNG в Украйна, но и тук възникват проблемите с поведението на Турция и липсата на украински терминал за втечнен газ. На теория, Киев би могъл да използва за целта LNG-терминалът, който се строи в Полша, но и тази възможност е много проблематична. На първо място, терминалът не е завършен, на второ - ще се наложи изграждането на газопровод от него до територията на Украйна, а на трето - цената отново ще се окаже по-висока от максимално допустимата от правителството в Киев (а както отбеляза наскоро шефът на катарската компания-производител на LNG - Ras Laffan Liquefied Natural Gas Co., Ибрахим ал-Ибрахим: "не продаваме нищо с отстъпка"). Впрочем, и за Катар, както и за САЩ, приоритетно направление е Азия, неслучайно всички преговори между Киев и Доха по времето на Янукович завършиха неуспешно, тъй като катарците ясно дадоха да се разбере, че ще продават газа си само на пазарни цени.

Ето защо, гръмките декларации на новите управляващи в Украйна, че страната ще използва въглища и LNG като алтернатива на уж "прекалено скъпия" руски газ, имат по-скоро пропагандно-популистки характер и могат да разчитат само на краткосрочен ефект - т.е. до драматичното влошаване на ситуацията в украинския горивно-енергиен комплекс и националната индустрия, като цяло. Лансираните от правителство в Киев "решения" не се базират сериозна техническа и икономическа основа, а просто обслужват интересите на новите стратегически партньори на Украйна - САЩ и Полша. В същото време, както вече посочих, самата Полша, напук на също толкова гръмките си декларации за отказ от сътрудничество с Русия в енергийната сфера, в момента увеличава вноса на руски въглища. В този смисъл, шансът на Киев е да вземе пример от Варшава и да опита да разграничи политическите си амбиции от реалната икономика, тъй като в противен случай рискува спирането на ключови стопански отрасли (металургичната, химическата, циментовата и други индустрии) и изправя страната пред истински икономически апокалипсис.

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

{backbutton}

Финансово-икономическата криза в държавите от Европейския съюз през 2008-2009, която беше част от глобалните сътресения в света, очерта много пропуснати възможности и ясно демонстрира сериозните дисбаланси в модела на развитие на европейската икономика, формирал се в началото на ХХІ век. Този модел беше съобразен с идеята за непрекъснато разширяващото се вътрешно търсене, включително за сметка на безогледното увеличаване броя на държавите-членки на Съюза, и се опираше на непрекъснато нарастващите държавни разходи, които в много страни (особено от периферията на континента) значително надхвърляха постъпленията в хазната от собствената икономическа активност. Така например, през 2000-2010 годишните разходи на Португалия нараснаха с 67,3% (от 53 до 88,5 млрд. евро), а приходите - само с 46,6% (от 48,8 до 71 млрд. евро), в резултат от което общият бюджетен дефицит през този период достигна 90,3 млрд. евро (1).

Паралелно се формира устойчиво отрицателно салдо във външната търговия със стоки, което през същия период надхвърли астрономическата сума от 190 млрд. евро (2). Частично, тези финансови дисбаланси се компенсираха от трансферите на ЕС, профицитния износ на услуги и външните заимствания, но фактът си е факт: през първото десетилетие на ХХІ век, в резултат от съвпадането на външните и вътрешни негативни ефекти, португалската икономика преживя финансов колапс, почти изчерпвайки наличния си стратегически ресурс. Сходна кризисна ситуация се създаде и в други държави от европейския Юг, засягайки частично и такива "стълбове" на ЕС като Италия, Испания и Франция.

Това се потвърждава от влошаването на основните макроикономически показатели на ЕС: забавяне динамиката на БВП, съществено намаляване обема на инвестициите, рязко нарастване на безработицата и огромен ръст на държавия дълг: от 57% от сумарния БВП, през 2007, до 87,1%, през 2013 (виж таблица 1), което, разбира се, се съпровождаше със значително нарастване на плащанията по обслужване на суверенния дълг. Икономиките на цяла група държави от ЕС в буквалния смисъл не издържаха на това бреме и "поддадоха", изпадайки в дълбока криза, последвана от рецесия, а за спасяването на банковите си системи страните от европейската периферия бяха принудени да поискат извънредна помощ от Брюксел. Последната наистина им бе предоставена, но при твърде сурови условия, чието изпълнение изискваше осъществяването на строги икономики (т.нар. "бюджетен аскетизъм"), което пък съдейства за проточването на кризата и влошаването на социалната ситуация.

Таблица 1. Основни макроикономически показатели на ЕС-28 (млрд. евро, текущи цени)

Източник: Eurostat. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/

Разрушителната последователност на европейската криза се прояви първоначално именно в дълговата криза, която най-силно засегна Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания и доведе до фактическия крах на техния банков сектор, за чието спасение ЕС изразходва астрономическата сума от 4 трилиона евро (3). Последваха сериозни проблеми във функционирането на редица отрасли на реалната икономика, като нейни най-уязвими места се оказаха строителството (един от "локомотивите" на растежа преди кризата) и обработващата индустрия. При последната това бе резултат от развилия се още през предкризисния период процес на деиндустриализация, което доведе до отслабването на общия производствен потенциал не само на държавите от европейската периферия, но и на тези от "ядрото" на Съюза и, до голяма степен,наруши структурния баланс на икономическите им комплекси (4). В стратегически план, това означаваше развитието на системна криза на Икономическия и паричен съюз (ИПС), когато под въпрос се оказа членството на отделни периферни страни (и най-вече Гърция) в еврозоната. И, накрая, еврокризата плавно се трансформира в политическа криза, белязана с изостряне на междупартийната борба, падане на редица национални правителства, провеждане на предсрочни избори, ръст на масовите протестни движения, а на съюзно ниво - с отказа, през март 2012, на Великобритания и Чехия да подпишат Договора за стабилност, координация и управление в ИПС (т.нар. "фискален пакт").

Изключително негативно въздействие върху политическия климат в ЕС оказа това, че кризата, на практика, издигна преграда пред процеса на "догонващо развитие", осъществяващ се в държавите от европейската периферия, които от средата на 90-те години последователно съкращаваха икономическото си изоставане от държавите от "ядрото", и задълбочи различията между Севера и Юга на Европа. Характерен пример в това отношение е Испания. През 1995-2007 нейният БВП нарасна от 92% от средното равнище в ЕС до 105%. По този показател испанската икономика изпревари дори италианската, но кризата обърка всички карти и Испания започна да губи една след друга вече завоюваните позиции. В резултат, през 2013 нейният БВП (по отношение към средния европейски показател) падна до 95%, докато аналогичният показател на Германия през 2007-2013 нарасна от 115 до 124%. Така в периода на кризата разривът между двете страни нарасна с 19%. Ако пък сравним двата "полюса" в пространството на ЕС, разликата става още по-драстична: така, в момента БВП на глава от населението на Люксембург се равнява на 267% от средния за Съюза, докато този на България е само 47% (5).  В тези уславия трудно може да се приемат сериозно успокояващите "мантри" на брюкселските чиновници и да се запази вярата на европейците в солидарността в рамките на ЕС.

Сред най-острите въпроси по време на кризата в редица държави от ЕС, както и на общоевропейско равнище, се очерта проблемът с имиграцията. Противниците на "чуждестранното нашествие", концентрирани в националистическите и радикални партии, акцентират върху негативните последици от този сложен и нееднозначен процес. Те посочват, че ръстът на имиграцията дава тласък на спиралата на престъпността, води до нелоялна конкуренция на трудовия пазар и поражда у коренните жители на ЕС нарастващо усещане за психологически и социален дискомфорт и, в крайна сметка, застрашава националната идентичност и стабилността на европейските държави. Доколко справедлива е подобна гледна точка?

По данни на Европейската комисия, през 2012 в държавите от ЕС легално са живеели 34 млн. чужденци (около 7% от населението), като 21 млн. от тях (4%) са граждани на държави, извън ЕС. Как биха могли да се интерпретират тези цифри? Налице е голямо разминаване в оценката им. Така, привържениците на толерантното отношение към имигрантите смятат, че 4%-ното равнище е сравнително невисоко и затова тезата за "прекаленото усилване на чужденците" не отговаря на реалността. Аргументите на опонентите им пък могат да се сведат до следното. На първо място, статистиката се опира само на официалните данни и не отчита нелегалните имигранти, чиито брой непрекъснато нараства. На второ място, имигрантите по правило са по-активни и "пасионарни" индивиди, затова чисто аритметичният подход към оценката за тяхната тежест в обществото на приемащата ги държава не е съвсем коректен. И, на трето място, пришълците не се заселват равномерно в целия ЕС, а се концентрират в най-развитите държави. Така, на петте най-големи членки на ЕС - Германия, Франция, Великобритания, Италия и Испания, се падат 78% (над 16,2 млн.) от всички легално пребиваващи в Съюза чужденци, които не са негови граждани. В същото време, в седем други държави живеят по-малко от 230 хиляди чужденци, което е само 0,1% от общия им брой (виж таблица 2). Тоест, ситуацията е достатъчно сложна и дава възможност за политически спекулации и разпространяване в Европа на националистически и ксенофобски настроения. В същото време не бива да се игнорира и закономерната тревога на европейската общественост, породена от зле контролираната нелегална имиграция.

Таблица 2. Дял на нелегално пребиваващите чужденци (неграждани на ЕС) от населението на страните-членки на Съюза (по официални данни от 2012)

Източник: Eurostat. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/

С други думи, Брюксел не съумя да се противопостави ефективно на целия комплекс от негативни тенденции, породени както от кризата, така и от стратегическите грешки на ключовите европейски институции. "ЕС затъна в тежка икономическа криза, задълбочена от неефективното управление, което не е в състояние на съгласува интересите на различните държави-членки, както и от постоянния приток на имигранти" - констатира известният испански анализатор Клаудио Перес, а холандският експерт Пол де Груве от Лондонското училище по икономика добавя, че "европейската икономическа политика през последните години беше напълно погрешна" (6).

Кризата ясно очерта и очевидния факт, че точно преди едно десетилетие беше направен фатален стратегически пропуск, като в ЕС "накуп" бяха приети десет нови членове, повечето от които бяха източноевропейски държави от бившия съветски блок (7). Това стана точно в момента, когато в "ядрото" на ЕС (в който тогава влизаха 15 държави) бе поставен въпросът за прехода към качествено по-високо ниво на интеграция, позволяващ укрепването на съществуващите институции, правейки ги още по-устойчиви към евентуални кризи, и позволяващ управлението на процеса на европейското сътрудничество да стане по-гъвкаво и ефективно. Всички тези планове (добри, сами по-себе си) бяха изместени от мощния ураган на разширяването на ЕС, което очевидно беше продиктувано от съмнителни политически съображения - откъсването на Източна Европа от Русия - и нямаше достатъчно сериозни икономически основания. На новите страни-членки бяха предоставени същите права и пълномощия, като на държавите-основателки на ЕС, и това драматично забави институционалното развитие на европейската интеграция и, на практика, провали осъществяването на назрелите вътрешни реформи, отслабвайки Съюза пред лицето на глобалните изпитания.

Обобщавайки, можем да констатираме, че в годините на кризата европейската иксономика получи няколко изключително силни удари и акумулира серия дисбаланси, с безпрецедентен характер за целия следвоенен период.

В тези условия Брюксел започна да търси начини да удържи ситуацията под контрол и да създаде нови механизми за регулиране и взаимодействие. Как изглеждат контурите (а след това и "пътната карта") на преминаването на ЕС към устойчива политическа траектория на икономически растеж? Кои вътрешни и външни фактори могат да бъдат използвани от европейския политически елит и бизнес-общността за формирането на нов модел на растежа, отговарящ на съвременните изисквания?

Европейският вариант на New Normal Economy

Сложността и, до известна степен, неопределеността на сегашната ситуация е свързана най-вече с това, че далеч не всички страни-членки на ЕС разполагат с достатъчни човешки, природни, индустриални и научно-технологични ресурси за осъществяването на значим икономически скок. Както изглежда, в обозрима перспектива (например до 2020) и в обективно реализиращият се формат на растежа за повечето държави, може да става дума за формулирането на стратегия за национално развитие в рамките на т.нар. New Normal Economy (т.е. икономика на "новата норма" или на "новата нормалност") (8). На практика, европейският вариант на New Normal Economy означава следното:

- Тенденция към сравнително ниски (забавени) темпове на нарастване на БВП, което (в количествени показатели) акцентира върху и затвърждава изоставането на Европа от САЩ, както и от динамично развиващите се азиатски, африкански и латиноамерикански държави. Така, по прогнози на Европейската комисия, ръстът на общия БВП на страните-членки на ЕС трябва да достигне 1,6%, през 2014, и  2%, през 2015 (9). Както изглежда, в близко време тези скромни показатели няма да се променят към по-добри, като в Брюксел разчитат да смекчат тази негативна тенденция, подобрявайки качествените показатели на европейската икономика;

- Запазване в средносрочна перспектива на острите дългови проблеми, несъпоставими със сравнително благополучните времена отпреди кризата. Това ще затрудни окончателното оздравяване на финансовата сфера в цял ред европейски държави. Затова е изключително важно да се постигне балансиран бюджет и да не се допуска занапред (включително и със законодателни средства) възникването на голям бюджетен дефицит;

- По-нататъшно влошаване на демографската ситуация в повечето европейски държави, чиято основна тенденция е необратимото застаряване на населението и, възможно, количественото му намаляване. В макроикономически план, развитието на тази тенденция означава неизбежно понижаване на съвкупното търсене и стесняване на вътрешния пазар (по-малко население - по-малко потребители);

- Високи стойности на безработицата, включително дългосрочната, които при всяко възможно развитие значително ще надхвърлят нивата отпреди кризата. Младежката безработица ще продължи да има масов характер още неопределено дълго време. Върхът и бе достигнат в началото на 2013 - 23,4% средно за страните от ЕС (10). Сред безработните се формира сравнително устойчив значителен дял на младите хора от типа NEET (not in employment, education, or training), т.е. неработещи и непритежаващи сериозно образование или професионална подготовка (11);

- Изостряне на социалните проблеми, заради трудностите, с които се сблъсква реализацията на отделните ангажименти на държавата и, в частност, поддържането на нужното ниво на пенсионното осигуряване. Друг остър въпрос е задълбочаването на разрива в доходите и риска от разширяване на ареала на бедността (през 2012 24,8% от европейското население живееше на границата на бедността) (12). Това означава, че съществува риск от понижаване ефективността на институциите в европейските държави и свиване на социалната сфера.

Струва ми се, че посткризистната стратегия за растеж на европейската икономика следва да се съобрази с очертаните по-горе предизвикателства и да се основава на редица постулати, максимално отчитащи съвременните реалности и очертаващи вектора на движение, както и способите да бъдат развързани (или разсечени) затегнатите възли на финансово-икономическите и социални проблеми. В обобщен вид (и в сравнение със средните годишни данни за 2000-2004 и 2005-2009) най-вероятните перспективи за развитието на европейската икономика са представени в таблица 3.

Таблица 3. Прогноза за промените на макроикономическите показатели в държавите от ЕС (в % спрямо предходната година)

Източник: European Economic Forecast. Spring 2014. European Union, 2014. P. 132–155.

Цитираните данни потвърждават тезата, че в обозрима перспектива Европа ще се развива в руслото на New Normal Economy: с относително нисък ръст на БВП и на частното потребление, твърде вероятно съкращаване на държавния дял в икономиката, известно оживление на инвестиционния процес от страна на частния сектор, слабо повишаване на производителността на труда, изпреварващо нарастване на обемите на външната търговия и най-вече на износа. Развитието на тези тенденции би трябвало да стабилизира икономическата ситуация и да подобри донякъде ситуацията на трудовия пазар, увеличавайки заетостта. В частност, планира се спад на безработицата до 10,1% през 2015. В същото време (и това е основното), повечето оценки са, че оживлението в европейската икономика няма да и гарантира темпове на растеж, съпоставими с динамиката на развитие на другите региони (виж таблица 4). Тоест, в количествено отношение, показателите на европейските държави ще нарастват по-бавно (в пълно съответствие с New Normal Economy) от средните за света, което ще затвърди тенденцията за понижаване дела на европейската икономика в световното стопанство.

Таблица 4. Прогноза за динамиката на БВП и износа (в % от предходната година)

Източник: European Economic Forecast. Spring 2014. European Union, 2014. P. 159, 160.

"Студеният душ" на кризата и преминаването на повечето европейски държави към по-ниска траектория на икономически растеж поставят въпроса за необходимостта (и неизбежността) от презареждане на сегашния модел на развитие, чието морално и физическо износване стана очевидно през последните години. Какво обаче, според ръководството на ЕС, следва да бъде качественото съдържание на критично важните промени в европейската икономика?

Базирайки се на днешните реалности, можем достатъчно уверено да твърдим, че в обозрима перспектива магистралният път на развитие на икономиките на много държави-членки на ЕС (особено тези от неговата периферия) е свързан със същественото увеличаване дела на обработващата индустрия в БВП, но не чрез ръст на продукцията в традиционните отрасли на досегашната технологична база, а на основата на комплексната модернизация и иноватизация на производството. Изхождайки от конкретните условия и възможности на европейските държави, можем да предположим, че акцентът ще бъде поставен върху развитието на високотехнологичните и капиталоемки сектори: автомобилната и авиационната индустрии, информационните и телекомуникационни технологии, химията и нефтохимията, нано- и биотехнологиите, машиностроенето и т.н. Несъмнено, от ключово значение са и инструментите, с чиято помощ ръководството на европейските държави разчита да обърне на 180 градуса процеса на деиндустриализация и да стартира мащабно увеличаване на съвременното промишлено производство. Тук ще посоча три такива инструменти: увеличаване на разходите в сферата на научно-изследователските работи (от 2,07% от БВП, през 2012, до 3%, през 2020) (13); създаване (в онези държави, където такива все още липсват) на държавни банки за развитие, които да осигуряват на индустриалните предприятия, включително малките и средните, дългосрочни кредити при благоприятни за тях условия (14); подготовка на квалифицирани кадри за високотехнологичните отрасли. Според плановете на ЕС, до 2020 40% от европейците следва да имат висше образование (през 2013 такова са имали по-малко от 37%) (15).

Друг ключов фактор за посткризисния икономически растеж са целевите инвестиции за разработка и внедряване на технологии, гарантиращи сериозен прогрес в енергийното и ресурсно спестяване. С други думи, за развитието на "зелената икономика", включително на критично важната алтернативна енергетика, което ще позволи да бъде намалена зависимостта на страните от ЕС от вноса на традиционните енергоносители, да бъдат спестени огромни финансови средства и, в крайна сметка, ще отслаби натиска върху държавните бюджети.

Залогът за успех тук е разширяване на използването на възобновяеми енергоносители. Още днес отделни европейски държави са сред световните лидери по дял на възобновяемите източници в съвкупното енергийно потребление. През 2012 този показател за ЕС, като цяло, достигна 14,1%, като се планира през 2020 делът на възобновяемите енергоносители да нарасне до 20% (16).

Изглежда очевидно, че в рамките на новия икономически модел Европа следва да има предвид и демографския фактор, а именно - феноменът на остаряване на населението на континента, и да гарантира растежа на националните икономики независимо от спирането на нарастването на населението. В идеалния случай това означава по-пълно и ефективно използване на наличните трудови ресурси и увеличаване на инвестициите в човешкия капитал. В стратегията за развитие на ЕС до 2020 се поставя задачата за увеличаване заетостта на гражданите на възраст от 20 до 64 години от 68,3% (2013) до 75%, което ще изисква мащабни допълнителна капиталовложения и създаването на значителен брой нови работни места (17).

Отговори на свиването на вътрешния пазар (заради изострилите се демографски и социални проблеми) са: прогресираща интернационализация на европейския бизнес, постъпателно нарастване на износа на стоки и услуги и диверсификация на външноикономическите връзки. Европа вече върви по този път и постигна определени успехи. Така, през 2009-2013 съвкупният износ на стоки и услуги на страните-членки на ЕС нарасна с 35% (от 4356 до 5872 млрд. евро), което, до известна степен, позволи да се компенсира силния спад на вътрешното търсене в периода на кризата. Съответно, от 18 на 23% нарасна и делът на износа в БВП (18).

Презареждането на европейския модел на растеж е невъзможна без реформиране на държавата, т.е промяна на ролята и при използването на стопанския потенциал на страните от ЕС. В новите глобални условия ключово значение придобиват не размерите на държавния сектор и неговия дял в БВП, а качеството на държавните институции и балансираната национална и общинска икономическа (и най-вече индустриална) политика, която не подменя, а допълва действията на пазара с решения, позволяващи максималното активиране на конкурентните предимства на европейската икономика. В руслото на реализацията на антикризисната стратегия, управляващите в редица държави осъществиха сериозни преобразувания, касаещи трудовото законодателство, условията за конкуренция на вътрешния пазар, приватизацията на държавни активи, либерализацията на енергийния пазар и т.н. Съдейки по всичко, реформите ще продължат, но ще се реализират в новите политически условия, очертали се след изборите за Европейски парламент през пролетта на 2014.

Какво показаха европейските избори?

Според мнозина политици и експерти, резултатите от изборите за Европейски парламент, провели се на 22-25 май 2014, имаха ефекта на "политическо земетресение", превръщайки се в обект на безброй коментари в медиите и на различни по дълбочина и обхват аналитични обзори.
На пръв поглед, сякаш няма кой знае какви основания за формирането на подобни алармистки настроения. В резултат от изборите традиционните общоевропейски политически сили: дясноцентристката Народна партия, лявоцентристкият Прогресивен алианс на социалистите и демократите и либералният Алианс на либералите и демократите за Европа удържаха водещите си позиции в Европейския парламент (виж таблица 5). Тези три обединения спечелиха 469 (от общо 751) депутатски места, т.е. 62%, което е доста по-малко, отколкото на изборите през 2009 (553 от 766, т.е. 72%), но е напълно достатъчно за да държат ситуацията под контрол (19). Въпреки това, партиите от европейския "мейнстрийм" имат достатъчно причини за тревога и те са повече от сериозни.

Таблица 5. Резултати от изборите за Европейски парламент

Източник: European Parliament. Results of the 2014 Europen elections. – http://www.results-elections2014.eu/en/election-results-2014.html

За начало, нека оценим нивото на избирателно участие. Ще напомня, че европейски избори се провеждат от 1979 насам, когато в тях участваха почти 62% от гражданите на ЕС с право на глас. Това беше рекорден показател, който неотклонно намаляваше през следващите години: през 1999 - 49,5%, през 2004 - 45,5%, през 2009 - 43%. През май 2014 гласуваха 43,09% от избирателите, което даде основание на някои анализатори да говорят за повишаване интереса на гражданите на ЕС към общоевропейските въпроси и стремежа им за укрепване институциите на Съюза и сплотяването на Европа пред лицето на новите предизвикателства в посткризисния период.

На практика обаче, ситуацията съвсем не е толкова оптимистична. На първо място, в някои държави (Белгия, Люксембург, Гърция и Кипър) гласуването е задължително, което автоматично осигурява почти 90%-но участие. В същото време, в други държави отказът от гласуване достигна много високо равнище. В Словакия например то бе 87%, а в други 12 държави - 60% и повече. На второ място, в много от страните-членки на ЕС, където бе фиксиран известен ръст на активността на избирателите, това стана предимно за сметка на гражданите, придържащи се към евроскептични или откровено еврофобски настроения, които се обявяват против политиката на Съюза и нерядко искат страната им да излезе от него. Така например, броят на гласувалите на евроизборите във Франция нарасна с 3%, но максимален ръст на гласовете регистрира Националният фронт, който е против запазването на ЕС. Подобна ситуация се очерта във Великобритания, Германия и Испания. И, на трето място, за голямото мнозинство избиратели, основната тема на изборите и предизборните дебати бе дискусията по конкретните национални проблеми, а не на общоевропейските въпроси, вълнуващи най-вече представителите на политическите елити и брюкселските чиновници (20).

Ето защо, основният резултат от последните европейски избори беше рекордният брой гласове, получени от партии, които, в една или друга степен, поставят под съмнение самата европейска идея във вида, в който тя беше формулирана навремето от "бащите-основатели" на ЕИО. По правило, това са крайнодесни и националистически политически формации, както и радикални леви организации, обявяващи се против политиката на сурови икономии (т.нар. "бюджетен аскетизъм"), осъществявана от Брюксел в годините на кризата (виж таблица 6).

Таблица 6. Изборни резултати на крайнодесните и радикално леви европейски партии (по страни)

Източник: Anti-EU and protest parties across Europe on course to win almost a third of all seats in new European Parlament. 26 May 2014. – http://www.openeurope.org.uk/

Тези партии печелят 229 места от общо 751, т.е. 30,5%, което е значително повече, отколкото през 2009: 164 от 766 места, т.е. 21,4% (21). В това отношение, последните европейски избори потвърдиха и чисто аритметично, това, което в концептуален аспект стана ясно в резултат от кризата: в проекта за обединена Европа се появи дълбока пукнатина, ясно обозначаваща линията на идейния и социално-политически разлом на континента. Ще се опитам по-подробно да анализирам този проблем.

Разбира се, най-голямо внимание се отделя на победата във Франция на оглавявания от Марин Льо Пен "крайнодесен" Национален фронт, който изпревари всички водещи френски политически партии. Фронтът получи около 25% от гласовете, което е четирикратно повече, отколкото през 2009 и ще разполага с 24 депутати в Европейския парламент. Както коментираха редица европейски медии, Фронтът, който само допреди няколко години изглеждаше просто "ексцентрична група", зае водещото място на партийно-политическата сцена на втората по значимост европейска държава (22). Впрочем, победата му на европейските избори не беше случайна, тъй като привържениците на Льо Пен на практика закрепиха и развиха успеха, постигнат през март 2014 на общинските избори във Франция, където кандидатите на Фронта участваха на балотаж в 200 общини и спечелиха в редица големи градове (Тулуза, Реймс, Кан, Тур, Лимож и др.) (23). Оценявайки резултатите от европейските избори, Марин Льо Пен отбеляза, че те "свидетелстват за масовия отказ от ЕС. Европа не може да продължи да се изгражда без хората и дори против тях. Европейският съюз трябва да върне това, което ни открадна - да върне суверенитета на хората. Трябва да построим една друга Европа - Европа на свободните и суверенни държави, Европа на свободното сътрудничество" (24). Трудно може да се добави нещо към това.

Сензационна победа във Великобритания одържа друга известна "крайнодясна" формация - Партията на независимостта на Обединеното кралство (United Kigdom Independence Party, UKIP), създадена през 1993 под лозунга за излизането на страната от ЕС. Тази партия, която днес се ръководи от Найджъл Фарадж (скандална фигура, с репутацията на яростен евроскептик и "най-лицемерния британски политик") (25), получи около 4,4 млн. гласа (над 27%) и вкара в Европейския парламент 24 свои представители (от общо 73-мата британски депутати). Тоест, броят на депутатите от UKIP нарасна с 11 души (за сравнение, лейбъристите имат 20 депутати, а управляващите консерватори - 19) (26).

Около 27% от гласовете (първо място) и четирима депутати (два пъти повече, отколкото през 2009) спечели дясно-популистката Датска народна партия (Dansk Folkeparti, DF). В основата на политиката и са активното противодействие на имиграцията и "пълзящата ислямизация" на Европа. Партията последователно отстоява датския суверенитет в рамките на ЕС, обявява се за запазване на националната валута и против влизането на страната в еврозоната. Тя е против присъединяването на Турция към ЕС, подкрепя движението за независимост на Тибет и призовава за международно признаване на Тайван. Сериозната електорална подкрепа за DF до голяма степен се обяснява с факта, че идеологията на лидерите и се основава на традиционните семейни ценности и има силен социален компонент, привличащ избирателите в условията на системна криза на европейската държава на "всеобщото благоденствие".

Любопитна ситуация се създаде в Гърция - "болния човек" на ЕС. Шест депутати (от общо 21 за страната) в Европарламента вече има гръцката "крайна левица" в лицето на "Сириза" (SYRIZA) - коалиция от радикални партии, получила 26,5% от гласовете и изпреварила всичките си политически съперници, а пък на трето място се изкачи неофашистката "Златна зора" (Hrisi Avgi) с 9,4% от гласовете и трима евродепутати. Така, заелата второ място управляваща проевропейска партия "Нова демокрация" (около 23% от гласовете и 5 евродепутати) се оказа притисната между крайнолевите и крайнодесните. В хода на избирателната кампания водачът на SYRIZA Алексис Ципрас широко използва откровено антигерманска реторика и подложи на остра критика антикризисните мерки (и най-вече политиката на "бюджетен аскетизъм"), натрапени на Гърция от ЕС под натиска на Берлин. В същото време повечето ръководители на SYRIZA не настояват за излизането на страната им от Съюза и отказ от еврото, което може да се оцени и като признак за постепенното оздравяване на гръцката икономика и отслабване на протестната вълна, заляла Гърция в разгара на европейската криза.

Малко по-различно се развиха събитията в Италия. Създаденото през 2009 от комика Джузепе Пиеро "Бепе" Грило протестно популистко "Движение пет звезди" (Movimento 5 Stelle - M5S) (27), придържащо се към евроскептични позиции, получи малко над 21% от гласовете (17 евродепутати), но убедителна победа удържа управляващата проевропейска Демократична партия, чиито лидер - младият и енергичен реформатор Марио Ренци е премиер на страната. И все пак, ако съберем гласовете за M5S с тези на национал-сепаратистката партия "Северна лига" (Lega Nord) и консервативната "Напред Италия" (Forza Italia) на Силвио Берлускони, позициите на правителството не изглеждат чак толкова силни: почти половината от всички италиански евродепутати са настроени твърде скептично например към общата европейска валута. Въпросът е много сериозен и фигурата на комика Грило може да се окаже доста зловеща (28).

В редица други държави-членки на ЕС националистите и евроскептиците също демонстрираха твърде добри изборни резултати. Така дяснонационалистическата Партия на свободата на Австрия (Freiheitliche Parei Österreichs, FPÖ), свързвана в миналото с името на бившия и лидер Йорг Хайдер, финишира трета, получавайки над 20% от гласовете и 4 евродепутати от общо 18-те, с които ще разполага страната. В Холандия Партията на свободата (Partij voor de Vrijheid, PVV) събра 13% от гласовете и вкара четирима свои представители в Европарламента, което обаче не удовлетвори лидера и Герт Вилдер, очевидно разчитащ на по-добър резултат. Сравнително добър резултат регистрираха унгарските десни националисти: техният политически авангард - партията "Йобик", или "За по-добра Унгария", (Jobbik Magyarországért Mozgalom), обявяващата се между другото за отделянето на Задкарпатската област от Украйна, получи подкрепата на над 14% от избирателите и разполага с трима евродепутати (тук е мястото да напомня, че водачът на "Йобик" Габор Вона сравни ЕС с "потъващ кораб").

Политическото настъпление на евроскептиците не подмина и бастиона на ЕС - Германия, макар да изглеждаше, че именно Берлин е спечелил най-много от европейската икономическа интеграция и въвеждането на общата валута. Тук неочаквано добре се представи на евроизборите новата партия (основана на 6 февруари 2013) Алтернатива за Германия (Alternative fur Deutschland – AfD), която получи 7% от гласовете и 7 евродепутати. Тъй като AfD се обявява за ликвидиране на еврозоната, електоралният и успех несъмнено укрепва позициите на евроскептиците.

Изборите за Европейски парламент очертаха значителните промени, случили се по време на кризата и рецесията в Испания - четвъртата по големина икономика в еврозоната. От принципно важно значение тук е рязкото отслабване на влиянието на двете водещи партии, които в продължение на десетилетия доминираха на местната политическа сцена, сменяйки се във властта: сега управляващата Народна партия (PP) и опозиционната Испанска социалистическа работническа партия (PSOE). Цифрите говорят сами за себе си - така, докато през 2009 РР и PSOE получиха над 80% от гласовете (над 12,8 млн.) и 47 депутатски места в Европарламента, от общо 54, с които разполага страната, през 2014 тези цифри паднаха драматично - гласовете за РР и PSOE намаляха до 7,7 млн. (49%), а броят на техните евродепутати е само 30 (29). По този повод вестник "La Vanguardia" с основание констатира, че "двупартийната система сама си удари страхотен шамар" (30).

Големите печеливши от звучния изборен провал на водещите испански партии се оказаха крайнолевите, които увеличиха броя на представителите си в Европарламента от 2 на 6, както и  създаденото през март 2014 (само два месеца преди европейските избори) от 36-годишния преподавател по политология Пабло Иглесиас обединение "Podemos" ("Можем"). То възникна на основата на широкото протестно "Движение 15-М", заляло през 2011 десетки испански градове и прехвърлило се далеч извън границите на страната (31). През 2014 испанският елит беше шокиран от изборния резултат на "Podemos": новосъздадената популистка формация, която дори не бе успяла да се оформи окончателно като партия, получи над 1,2 млн. гласа и пет места в Европарламента. Според мнозина експерти, испанските избиратели са били привлечени от актуално звучащите лозунги на крайнолявата и популистка опозиция: за излизане на страната от НАТО; за отказ от т.нар. "вертикална Европа", доминирана от Германия, която диктува правилата на играта; за отстраняване на сегашното правителство в Мадрид, "контролирано от международните финансови кръгове" и т.н. (32).

Феноменът "Podemos" поставя пред експертите и политиците маса остри и сложни въпроси. Например, дали това обединение ще се превърне в "лаборатория за нови избирателни технологии", ще успее ли да се утвърди на испанската политическа сцена, или ще се окаже една от многото набързо създадени партии-еднодневки (т.нар. "flash")?

Бъдещето на Европейския съюз: контурите на новия курс

Непосредствено след изборите основният проблем беше свързан с формирането на парламентарните групи, тъй като именно те, а не партиите, притежават необходимата тежест в Европарламента, получават финансови субсидии, участват в профилните комисии и разполагат с време за изказвания. Именно тук възникнаха най-големите проблеми пред евроскептиците. Проблемът е, че за създаването на отделна група са необходими на само поне 25 депутати, но и участието в нея на поне седем държави от ЕС, което направи задачата доста трудна.

Най-бързо и успешно тя беше решена от UKIP, която още в края на юни формира парламентарна група, в която влязоха представители на италианското движение M5S, литовската дясноцентристка партия "Ред и справедливост", дясноконсервативната партия Шведски демократи, чешките евроскептици от Партията на свободните граждани, Съюзът на латвийските фермери и един независим френски депутат (33). В по-сложна ситуация се оказа Националният фронт, тъй като холандската Партия на свободата се отдръпна от съюза с него заради антисемитските изказвания на Жан-Мари Льо Пен, които силно затрудниха усилията на дъщеря му да формира нова парламентарна група. В резултат от това процесът на формиране на парламентарни групи, заемащи откровено евроскептични позици, не върви особено гладко. Според анализатора от известния "мозъчен център" Centre for European Policy Studies Марко Инсерти, причината за това е фрагментарния характер на политическите сили, обявяващи се по един или друг начин против участието на държавите им в ЕС, и наличието между тях на достатъчно сериозни идеологически разногласия и противоречия, възникнали на национална почва (34).

Така например, Марин Льо Пен по никакъв начин не е склонна да участва в една група с гръцките неонацисти от "Златна зора" или с унгарските противници на имигрантите, евреите и циганите от "Йобик". На свой ред, последните не искат да имат нищо общо с близките им в идеен план националисти от съседните Словакия и Румъния. С други думи, само евроскептицизмът очевидно се оказва недостатъчен за формирането на реално функционираща парламентарна група, от което могат да се възползват (и на практика го правят) големите европейски партии, които с всички възможни средства се опитват да отнемат политическото пространство на евентуалните си конкуренти с цел да запазят статуквото. При това, както се посочва в коментар на водещия испански вестник El Pais, на фона на резултатите от европейските избори, в основна задача на еврооптимистите се превърна "смекчаването на популистката вълна, породила катастрофални прогнози за бъдещето на ЕС" (35).

Друг ключов практически въпрос, чието решение последва изборите за Европейски парламент, беше определянето на новия председател на Европейската комисия (той трябва да смени през октомври 2014 португалеца Жозе Мануел Дурао Барозу), която е висшият изпълнителен орган на ЕС и представлява огромен бюрократичен апарат с 25 хил. чиновници.

Голямото мнозинство европейски лидери подкрепиха кандидатурата на бившия премиер на Люксембург Жан-Клод Юнкер, смятан за един от архитектите на Договора от Маастрихт (36), довел до съдаването на Европейския икономически и валутен съюз и изиграл ключова роля за формирането на сегашните институции на ЕС. През 2004-2013 Юнкер беше шеф на Еврогрупата (Съвет на финансовите министри на страните от еврозоната) и през юни 2012 инициира приемането на обновен вариант на "Пакта за стабилност и растеж на ЕС", провокирал недоволството на официален Лондон.

Убеден привърженик на максималното задълбочаване на европейската интеграция, Жан-Клод Юнкер е част от парламентарната група на Европейската народна партия, която, въпреки осезаемите загуби, съумя да запази водещите си позиции в Европарламента. Лобирайки за назначаването му на поста председател на Европейската комисия, лидерите на Германия, Франция и други държави от ЕС се надяваха да бъдат запазени основните характеристики на досегашния курс на Брюксел, формулиран по време на кризата. В същото време обаче, редица политици (и в частност италианският премиер) поставиха като условие да подкрепят кандидатурата на Юнкер, да бъде смекчена политиката на сурови икономии и "бюджетен аскетизъм". При всички случаи мнозина в Европа виждат в него лидер, способен на решителни действия, каквито са изключително необходими в сегашния преломен момент. Неслучайно европейските медии често цитират думите на Юнкер: "Ние, политиците, знаем, какво трябва да се прави, но не знаем, как след това отново да спечелим изборите".

Както е известно, срещу назначаването на люксембургския политика на поста председател на Еврокомисията твърдо се обяви британският премиер Дейвид Камерън, водач на Консервативната партия, която е част от парламентарната група "Европейски консерватори и реформисти". В основата на рязко негативното отношение на Лондон към Юнкер е специфичната позиция на британския елит, който активно се съпротивлява срещу по-нататъшното усилване на наднационалните институции в рамките на ЕС и се стреми да си гарантира максимално широк набор от компетенции и достатъчно широко поле за политически и финансово-икономически маньоври. Напълно разбираемо е, че Жан-Клод Юнкер и твърдата му ориентация към развитие (в широчина и дълбочина) на европейските интеграционни процеси съвършено не се вписва в британската координатна система за бъдещия Европейски съюз. Както многократно подчертаваше и самият Дейвид Камерън, от гледната точка на официален Лондон, люксембургският политик е "прекалено проевропейски настроен", а назначаването му начело на Еврокомисията е било "лош ден за Европа" (37).

Решаващата фаза в битката за поста председател на Комисията настъпи на 26-27 юни, когато на срещата на върха в Брюксел, лидерите на 28-те страни-членки окончателно определиха своя кандидат и на практика единодушно подкрепиха Жан-Клод Юнкер, който получи 26 гласа. Против него се обявиха само премиерите на Обединеното кралство и Унгария, което, според повечето анализатори, означаваше "почти пълната самоизолация на Камерън" (38). В самата Великобритания резултатите от срещата на върха на ЕС бяха еднозначно приети като дипломатическо поражение на британския премиер, който беше подложен на остри критики от опозицията. В частност, водачът на лейбъристите Ед Милибенд оцени политиката на Камерън като заплаха "за излизането на Обединеното кралство от ЕС", докато лидерът на UKIP Найджъл Фарадж обвини примиера, че е пропилял преговорния потенциал на страната си и е позволил да бъде "унизен" (39).

Провалът на опита на Лондон да попречи на назначаването на Юнкер се оказа чертата, която разграничава историята на сложните отношения между Великобритания и партньорите и от ЕС на два периода - "преди" и "след това". Големите държави от ЕС, водени от Ангела Меркел, съумяха да прокарат своя кандидат за председател на ЕС и да сплотят мнозинството лидери на държавите-членки върху платформата на еврооптимизма, но и позициите на евроскептиците осезаемо укрепнаха, което най-вероятно ще ги превърне в постоянна особеност на "голямата политика" в Стария свят в близка перспектива. Няма съмнение и, че ще нарасне натискът върху Брюксел от страна на противниците на запазването на курса на сурови икономии и "бюджетен аскетизъм".

Изборите за Европейски парламент и последвалите ги събития потвърдиха, че ЕС продължава да преживява дълбока политическа криза, изначално породена от финансово-икономическите сътресения през последните години. На обозримия хоризонт на ЕС се очертава продължителен застой, неприемливо високо ниво на безработицата (в редица държави сходно с онова по време на Голямата депресия през 1929-1934), запазване на огромната задлъжнялост, обременяваща бюджетите на повечето държави от Съюза, проблеми пред по-нататъшното нарастване на износа, с което се свързваха надеждите за радикално съживяване на индустриалното производство и т.н. С други думи, реалните характеристики на европейската икономика са в очевиден дисонанс с втръсналия се на всички професионален оптимизъм, демонстриран от евробюрократите, които по време на кризата усвоиха до съвършенство изкуството да демонстрират добро настроение, независимо от очевидните провали.

Разбира се, използването на изрази като "политическо земетресение" по отношение на последните европейски избори вероятно би било прекалено. В същото време обаче, обществените и политически промени в ЕС са налице и, както се казва, процесът вече върви. Съюзът е изправен пред дълъг списък с предизвикателства, неопределеност и сложни проблеми, които ще трябва да се решават в сравнително тесните рамки, диктувани от логиката на New Normal Economy.

Бележки:

1. Виж Banco de Portugal. Boletim Estatístico. Lisboa, Maio 2012, p. 213, 214.

2. Виж Banco de Portugal. Relatorio Anual 2011. Lisboa, 2012, p. 235.

3. Cinco Días. Madrid, 5.05.2014. Виж също Петр Яковлев. Зона евро: испытание кризисом (26.08.2011), Кризис на Юге Европы: Испания и Португалия в тисках жесткой экономии (13.06.2012).

4. Така например, делът на обработващата индустрия в БВП на Португалия през 2010 се равнява на 13%, докато в Германия този показател надхвърля 20%, виж Banco de Portugal. Relatorio e contas 2010. Lisboa, 2011, p. 228.

5. Виж Eurostat. http://epp.eurustat.ec.europa.eu/

6. C. Pérez. Examen a una Europa en crisis. – El País. Madrid, 27.05.2014.

7. На 1 май 2004 членове на ЕС станаха Унгария, Кипър, Латвия, Литва, Малта, Полша, Словакия, Словения, Чехия, Естония.

8. Mohamed El-Erian. “The New Normal” Has Been Devastating For America. Mar. 22, 2014. http://www.businessinsider.com/el-erian-state-of-the-new-normal-2014-3

9. European Economic Forecast. Spring 2014. European Union, 2014. P. 159.

10. Eurostat Newsrelease. 52/2014 – 1April 2014. Euro area unemployment rate at 11.9%. http://ec.europa.eu/eurostat/euroindicators

11. Society at a Glance 2014. Highlights: Portugal. The Crisis and its aftermath. OECD, March 2014, p. 1.

12. Eurostat. Basic figures on the EU. Second quarter 2014. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/

13. Europe 2020 indicators. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/

14. Instituição Financeira de Desenvolvimento. Outubro de 2013. http://www.portugal.gov.pt/

15. Europe 2020 indicators. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/

16. Eurostat Newsrelease. 37/2014, 10 March 2014. Share of renewables in energy consumption up to 14% in 2012. http://ec.europa.eu/eurostat/

17. Europe 2020 indicators. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/

18. Eurostat. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/

19. Пробивът отдясно: новият състав на Европарламента. http://ria.ru/infografika/20140602/1009967976.html

20. Marie-José Garot. Dónde están los ciudadanos europeos?, El País. Madrid, 27.05.2014.

21. Anti-EU and protest parties across Europe on course to win almost a third of all seats in new European Parlament. 26 May 2014. http://www.openeurope.org.uk/

22. Mario Vargas Llosa. Decadencia de Occidente., El Pais, 1.06.2014.

23. Общинските избори във Франция: десният марш. 31.03.2014. http://ru.euronews.com/

24. Пробивът отдясно: новият състав на Европарламента. http://ria.ru/infografika/20140602/1009967976.html

25. Както посочва Найджъл Фарадж, «ЕС допусна историческа грешка - той не трябвяше да се разширява на Изток и да допуска присъединяването на държавите от бившия съветски блок" и "Единственият начин да защитим парите си и демокрацията в нашата страна е да излезем от ЕС".

26. UK European election results. http://www.bbc.com/news/events/vote2014/eu-uk-results

27. Movimento 5 Stelle. http://www.movimentocinquestelle.it/

28. Неслучайно мнозина мастити европейски политици сравняват Грило едновременно с Хитлер, Сталин, Пол Пот и Робеспиер.

29. Elecciones europeas 2014. – El País, 26.05.2014.

30. E.Juliana. El PP gana palidamente, PSOE capote y el ERC encabeza Catalunya., La Vanguardia. Barcelona, 26.05.2014.

31. Повече за "Движението 15-М", виж Петр Яковлев. Досрочные выборы в Испании: причины, результаты, последствия (27.12.2011).

32. J.R. Montero. Podemos como laboratorio político. El País, 13.06.2014.

33. New EFD group formed in the European Parliament. http://www.ukip.org/

34. L. Abellán. Marine Le Pen se queda sin grupo propio en el Parlamento Europeo. El País, 24.06.2014.

35. Más democracia, mejor. El País, 29.06.2014.

36. Договорът от Маастрихт (официално «Договорът за Европейския съюз) беше подписан на 7 февруари 1992 и откри пътя за въвеждането на общата европейска валута - еврото.

37. European Council June 2014: David Cameron’s speech. https://www.gov.uk/

38. Más democracia, mejor. El País, 29.06.2014.

39. UKIP leader Nigel Farage says David Cameron has been humiliated in Brussels. http://www.ukip.org/

* Ръководител на Центъра за иберийски изследвания в Института за Латинска Америка към Руската академия на науките

{backbutton}

Новите силни течения в глобалната геополитика, на практика, обезмислиха щателната сценография, стояща зад последното посещение на президента Барак Обама в Европа, във връзка с отбелязването на 70-годишнината от десанта на съюзниците в Нормандия и формирането на нов западен алианс, в отговор на руската намеса в Украйна. Докато Обама демонстрираше твърдост в Полша, опитвайки се да ободри уязвимите източноевропейски членове на НАТО, руският президент Владимир Путин с щастлива усмивка гостуваше на западноевропейските си приятели, които продължават да купуват от него огромни количества природен газ.

Президентът на Франция Франсоа Оланд не само покани Путин на обед, но и отказа да отмени сделката на стойност 1,6 млрд. долара за доставката на военни кораби на Москва. Докато Путин и Оланд обядваха в комфортната обстановка на Елисейския дворец, руските специални части продължиха да оказват дискретна подкрепа на проруските бунтовници в Източна Украйна, овладели ключови центрове в граничната зона и опитващи се да създадат сухопътен коридор между Русия и новоприсъединената и провинция Крим, където е базиран руският Черноморски флот.

Китайците, намиращи се на югоизточния фланг на Русия, не пропуснаха да се възползват от това разцепление в редовете на НАТО. Всички въпроси, които биха могли да възникнат в Пекин във връзка с руската намеса в Украйна, бяха оставени на заден план в съвместната декларация, която направиха в Шанхай китайският президент Си Цзинпин и Путин. Освен това, в енергийната сфера двете страни подписаха мащабно споразумение за 400 млрд. долара, окончателно оформяйки стратегическия съюз помежду си, на който Пекин и Москва отреждат ролята на противовес на Запада.

Докато Обама говореше в Европа за вероломството на Русия и необходимостта от укрепване на НАТО, Пекин отбеляза 25-годишнината от потушаването на продемократичните демонстрации на площад Тянанмън като на практика изцяло отстрани от обществения живот в страната т.нар. "вътрешна опозиция". Докато Путин участваше в отбелязването на Деня на десанта в Нормандия, един високопоставен китайски генерал заяви на провеждащата се по същото време конференция по въпросите на регионалната сигурност в Азия, че бездействието на САЩ в Украйна е очевиден симптом за стратегическата "еректилна дисфункция" на Америка.

"Постепенното ограничаване на войните, особено там, където не се очертава ясно изразена победа, е деликатна работа", освен това е много трудно "да не дадеш знак на останалите, че не просто излизаш от войната, но и се отказваш от по-широките си международни ангажименти" - посочи бившият американски държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс на последната си лекция в Съвета за международни отношения. Навремето, това се оказа по силите на бившия президент Ричард Никсън и държавния му секретар Хенри Кисинджър. След Виетнам, когато САЩ бяха уязвими, те съумяха да разцепят комунистическия блок с помощта на смелия си дипломатически пробив в отношенията с Китай. "Отношенията ни със Съветите и с китайците бяха по-добри, отколкото тези между тях самите - напомни Гейтс, който е смятан за протеже на Кисинджър - днес обаче не разполагаме с такива възможности".

Действително, Москва и Пекин отхвърлиха агресивната, както те самите смятат, докрина за насилствената смяна на управляващите режими и налагане на демокрацията, възприета от САЩ след терористичните нападения от 11 септември. След изтеглянето на американците от Ирак и Афганистан, както и в резултат от неспособността ни да действаме по-смело в Сирия и Украйна, китайците усетиха, че имат възможност открито да се противопоставят на влиянието на САЩ. Това определя от подтекста на силовите стъпки на Путин за удържането на Украйна в стратегическата сфера на руското влияние, като буфер срещу Запада, както и агресивните действия на Китай, заявил правата си върху спорните острови и въздушното пространство в редица прилежащи му зони.

Незаменима ли е Америка?

В последната си реч във Военната академия в Уест Пойнт Обама посочи редица убедително звучащи аргументи за това, че САЩ продължават твърдо да стоят на върха в световната йерархия. Американската армия няма равни, икономиката ни си остава най-голямата в света, а новите технологии за сондаж внезапно направиха осъществима отдавнашната цел САЩ да станат енергийно независими и, както посочи Обама, от Европа до Азия "ние сме в центъра на алианси, нямащи равни в историята на народите".

"Това означава, че Съединените щати са и си оставата незаменима нация - продължи президентът, използвайки една характеристика на американската държава, която за първи път бе вкарана в употреба от администрацията на Клинтън през 90-те, т.е. в еднополюсната епоха след студената война - Така беше в миналото и ще продължи да бъде и в бъдеще".

Обама е прав, твърдейки, че в редица случаи слуховете за упадъка на Америка са силно преувеличени. В последната си книга "Америка, новите сили и разликата в потенциалите между съперничеството и сдържането" Брюс Джоунс отбелязва, че от 20-те основни икономики в света, 15 са на държави-съюзници на САЩ. Важно е и това, че потенциалните държави-претенденти, често обозначавани като BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай Южна Африка) и опитващи да си извоюват по-ключови позиции на световната сцена, се сблъскват с дилемата, че техният икономически възход и просперитета им зависят от стабилността на световния ред, гарант за който е американската мощ. Затова те не могат успешно да оспорват лидерската роля на САЩ, без при това да навредят на собствените си интереси.

"Смятам, че администрацията на Обама има основания да играе в перспектива, признавайки, че когато става дума за решаване на проблема за възхода на държавите от BRICS, дори и най-могъщата страна в света следва да взема трудни решения, кога точно да се изявява като лидер и върху какво да концентрира усилията и енергията си - отбелязва в едно скорошно интервю Джоунс, който е и старши научен сътрудник в Института Брукингс - В същото време е важно да подчертаем, че единственият действен фактор, ограничаващ разпалването на регионалното съперничество и конфликтите в Европа, Азия и Близкия Изток, продължава да е американската военна мощ и готовността за използването и".

Съдейки по всичко, Путин наистина вярва, че разпадането на бившата съветска империя е било "най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век". Той отхвърля откритото разширяване на западните военни и икономически алианси (НАТО и ЕС), както и стратегическата цел на САЩ за "обединена и свободна Европа", която да подкрепи този процес. Той се обяви против действията на САЩ засягащи руските съюзици и очерта червената линия по отношение активността на Запада, която, както смята, е насочена към обкръжаването на страната му в "сферата на специалните интереси на Русия" в постсъветското пространство. С действията си в Грузия през 2008 и анексиата на Крим през 2014 Путин демонстрира готовността си да използва военна сила за защитата на тези червени линии.

"Путин е уникален сред най-влиятелните лидери в Кремъл след Йосиф Сталин, защото дори не му се налага да се съобразява в мнението на някакво Политбюро (както беше по времето на комунизма) - твърди Строуб Талбът, който отговаряше за американско-руските отношения през 90-те, когато заемаше ключов пост в Държавния департамент по времето на Клинтън - в резултат от което най-голямата страна на планетата се опитва да осъществява териториална експанзия и да следва националистическа доктрина, при това тя е сред двете основни държави, притежаващи ядрено оръжие. Според Талбът, който днес е президент на Института Брукингс, "това ни връща към геополитиката, довела до двете световни войни през ХХ век, нарушили стабилността, съществувала в края на ХІХ век".

Надигащият се Китай

Докато Русия отхвърля световият ред, доминиран от САЩ, Китай го поставя под съмнение в качеството си на стремително възходяща нова сила, претендираща за по-голямо внимание в международните отношения. Благодарение на устойчивия си и бърз икономически растеж, Китай измести Япония като втората най-голяма икономика в света, като до края на настоящото десетилетие може да измести и САЩ. Пекин във все по-голяма степен използва тази мощ в прилежащите зони, декларирайки правата си върху спорните острови в Южно- и Източнокитайско морета, разширявайки зоната на противовъздушната си отбрана и протестирайки против американското военно приъствие в Азия.

По време на миналогодишното си посещение в Китай, председателят на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ генерал Мартин Демпси лично потвърди трудностите пред поддържането на устойчив ред в Азиатско-Тихоокеанския регион в момент, когато Пекин открито протестира срещу налаганите му ограничения. При последния ни разговор, Демпси ми сподели следното: "Когато се срещнах с колегите си от китайските въоръжени сили, те ми казаха "нека започнем начисто да градим новите си отношения". Аз обаче им възразих, че това няма как да стане бързо и лесно. Като начало, не бива да забравяме, че САЩ поддържат стратегически алианси с Южна Корея, Япония, Австралия и Филипините. Затова казах на китайците, "нали няма да искате да игнорирами тези отношения?". Всъщност, ако го направим, китайците вероятно наистина щяха да ни обикнат". Според Демпси, "САЩ нямат друг избор, освен да се опитат да разрешат тези объркани отношения и противоречивата ситуация с териториалните спорове в Азиатско-Тихоокеанския регион, съвместно с Китай, чиято роля в международните отношения нараства, и неговите лидери, които вероятно смятат, че гласът им все още не се чува достатъчно при формирането на новия ред в региона".

Китайско-руският алианс

В моментите от периода след студената война, когато в отношенията между Изтока и Запада възникваше по-сериозно напрежение, Москва и Пекин периодично лансираха идеята за стратегическото си партньорство като противовес на доминирания от САЩ трансатлантическия алианс. Това се прояви най-ясно по време на косовската кампания на НАТО през 1999 против руския съюзник Сърбия, сред епизодите в която беше и случайната бомбардировка на китайското посолство в Белград; в навечерието на нахлуването в Ирак, против което се обявяваха и Москва, и Пекин, както и в хода на сегашните кризи в Украйна и Южнокитайско море, довели до подписването, преди няколко месеца, на енергийния пакт между Русия и Китай.

За формирането на стабилен стратегически алианс между Китай и Русия доскоро пречеха такива естествени препятствия, като собствените им териториални спорове в Сибир, сериозният дисбаланс в търговията между Русия и Европа и Китай и САЩ, от една страна и тази между руснаците и китайците, от друга, както и стратегическата дихотомия между една ревизионистично настроена държава, целяща преразглеждането на сегашния, доминиран от САЩ, световен ред, и възходящата нова суперсила, стремяща се да подчини света на собствената си доминация.

Според директора на проекта "Бъдещето на дипломацията" на Харвардския институт за държавно управление и бивш високопоставен сътрудник на Държавния департамент Никълъс Бърнс: "през доминирания от глобализацията ХХІ век основните държави, като САЩ, Русия, Китай и ЕС, са свързани помежду си с плътно интегрирана мрежа от взаимни икономически интереси. Той смята, че Русия скоро ще разбере, че на практика, не може да се "разведе" с Европа, а пък възходящата сила Китай ще осъзнае, че най-важните за нея отношения са тези със САЩ.

Сегашните кризи в Украйна и Източнокитайско море, довели до силното сближаване между Русия и Китай, разкриват една възможна фундаментална слабост на този алианс - и едната, и другата криза, накараха руските съседи в Европа и китайските - в Азия, да търсят стратегическо партньорство със САЩ и да укрепват военния си потенциал.

"Струва ми се, че енергийната сделка между Русия и Китай не води толкова до формирането на мощна геополитическа опозиция на САЩ, а по-скоро тласка съседите на двете държави в обятията на американците - твърди бившият американски посланик в Москва и заместник на държавния секретар по политическите въпроси Томас Пикеринг - Ето защо продължавам да смятам, че геостратегическите позиции на САЩ по отношение на Русия и Китай си остават силни".

Въпреки тези естествени предимства обаче, самият факт, че търсещата реванш Русия и надигащият се Китай откриха обща кауза в противопоставянето си на единствената световна суперсила САЩ, е тревожно събитие, особено предвид умората от войните и съкращенията във Вашингтон. Да не забравяме, че дори последвалата провала във Виетнам стъпка на Никсън към сближаване с Китай, не успя да предотврати близкоизточната криза от 1973, в резултат от която САЩ и СССР едва не се оказаха участници (от двете страни на фронта) в арабско-израелската война.

Колко дълго ще просъществува руско-китайската ос

Както посочва президентът на Центъра за национални интереси Дмитри Саймс: "Администрацията на Обама, може би е права, че геополитическият съюз между Русия и Китай няма да трае дълго, но следва да ни тревожи фактът, че и Москва, и Пекин реагират по сходен начин на съчетанието между (както вероятно им се струва) американските провокации и задълбочаващата се слабост на САЩ”. В тази връзка той посочва, че в навечерието на Втората световна война западните политици и анализатори с основания са прогнозирали, че алиансът между комунистическия Съветски съюз и нацистка Германия е малко вероятен и нежизнеспособен. Те наистина се оказват прави, тъй като този съюз се запазва по-малко от две години. Само че през този кратък период Германия завоюва Полша и окупира Франция, създавайки една съвършено различна реалност. По същия начин дори и да се окаже краткотраен китайско-руският съюз - ако САЩ не му обърнат подобаващото се внимание, може да създаде огромни проблеми за сегашната американска глобална доминация.

* Авторът е американски геополитически анализатор, автор на две книги за военната  мощ на САЩ

{backbutton}

Анализирайки ситуацията в Латинска Америка, повечето експерти посочват, че през последните десетилетия в региона бяха осъществени много сериозни икономически и политически трансформации, съществено променили облика на латиноамериканските държави и мястото им в света. Значително намаля традиционното влияние на САЩ в региона, държавите в него демонстрират все по-голяма самостоятелност, в същото време там се появиха и нови външни играчи и на първо място Китай, който се стреми да се превърне в основния търговски партньор на Латинска Америка.

Промените в латиноамериканската икономика

Сериозни промени настъпиха в икономиката на държавите от региона. Ако през 90-те години на миналия век те преживяха серия от икономически кризи, през 2000-те латиномериканските страни, с някои изключения, осъществяват балансирана макроикономическа политика и демонстрират стабилен растеж. Доказателство за успеха на избрания икономически модел е фактът, че глобалната финансово-икономическа криза започнала през 2008 не оказа очакваното от някои разрушително въздействие върху държавите от Латинска Америка. Забавянето на темповете на икономически растеж в САЩ не провокира дълбока криза в икономиката на латиноамериканските държави, тъй като повечето от тях успяха да диверсифицират външноикономическите си връзки още преди 2008. Освен това, запазването на високите цени на изнасяните от Латинска Америка стоки на световните пазари, съдейства за съхраняването на икономическата стабилност и за осъществяването на мащабна социална политика, позволила "изтеглянето" над чертата на бедността на няколко десетки милиона жители на региона.

През последните години вътрешнополитическото развитие в страните от Латинска Америка също се характеризира с позитивни тенденции. Диктаторските военни режими отдавна останаха в миналото: навсякъде смяната на властта става чрез избори, а в някои държави демократизацията осигури достъп до управлението на широки маси от хора, които доскоро не можеха да влияят върху голямата политика. В момента регионът е политически хетерогенен и сред управляващите в Латинска Америка можем да видим представители на целия политически спектър - от радикално леви до откровено консервативни правителства. Днешните латиноамерикански левичари по правило провеждат политика, ориентирана към одържавяването на икономиката, отделяйки голямо внимание на социалната проблематика, а във външнополитическата сфера се противопоставят на САЩ (последното се отнася най-вече за радикално левите режими, докато политиката на лявоцентристките правителства към Съединените щати е доста по-предпазлива). На свой ред, десницата се ориентира към либерализация на икономиката и обществения живот и се обявява за по-тесни връзки със САЩ.

През последните години сред отличителните характеристики на латиноамериканските държави беше стремежът им към регионална интеграция. Сред множеството интеграционни обединения следва да посочим Съюза на южноамериканските нации (UNASUR), Тихоокеанския алианс (Мексико, Перу, Чили, Колумбия), демонстриращ голям динамизъм в икономическата сфера, и Общността на латиноамериканските и карибските държави (SELAC), в която участват всичките 33 страни от региона, включително Куба, но без САЩ и Канада. До голяма степен, SELAC възникна като алтернатива на традиционно доминираната от Вашингтон Организация на американските държави. В същото време интеграционните процеси в региона се усложняват от наличието на редица дублиращи се обединения, както и от вътрешните противоречия между участниците, които нерядко им пречат да формират зони на дълбока интеграция и по-ефективно да координират действията си, включително при възникване на кризисни ситуации.

Все по-очевидно е желанието на латиноамериканските държави да участват по-активно в глобалната политика, като самостоятелен играч. Ключова роля в това отношение играе най-голямата държава в региона - Бразилия, претендираща за постоянно място в Съвета за сигурност на ООН и представяща Латинска Америка в BRICS. Освен това, три латиноамерикански страни (Аржентина, Бразилия и Мексико) са членове на Г-20. Латиноамериканските държави разполагат и с двама непостоянни членове на Съвета за сигурност (в момента това са Аржентина и Чили).

Позицията на много държави от региона по отношение на кризите в Сирия и Украйна показа, че те нямат никакво намерение да следват руслото на външната политика на САЩ и се придържат към собствена аргументирана гледна точка. Като цяло, латиноамериканските страни са заинтересовани от преразпределянето на глобалната власт в полза на развиващите се региони. В тази връзка те се обявяват за промяна на световната финансова архитектура, както и на основите на политическото регулиране в системата на международните отношения.

Днес Латинска Америка преживява един от най-добрите периоди в цялата си история. Разбира се, в региона продължават да съществуват множество проблеми, особено в сферата на обществената сигурност, но това не пречи на анализаторите да прогнозират, че повечето латиноамерикански държави ще продължат да се развиват успешно, поне в средносрочна перспектива. На този фон вероятно ще продължи да нараства и ролята на най-големите държави от региона и най-вече на Бразилия в световната политика.

Двете Латински Америки

Статистиката сочи, че темповете на икономически растеж в латиноамериканските държави от Тихоокеанския регион са значително по-високи, отколкото в тези, разположени по Атлантическото крайбрежие. В този смисъл, Латинска Америка се оказва разделена на две от двата океана. Така, според последните прогнози на Международния валутен фонд (МВФ), през 2014 икономическият растеж във Венецуела, Бразилия и Аржентина, които членуват в т.нар. Южноамерикански общ пазар (MERCOSUR), ще бъде не повече от 0,6%. В същото време темповете на икономическия растеж в Чили, Перу, Колумбия и Мексико, които са част от Тихоокеанския алианс (Alianza del Pacífico, създаден през 2012), вероятно ще достигне 4,2%.

Тази съществена разлика в темповете на икономически растеж не може да се обясни само с факта, че западната част на Латинска Америка е ориентирана в по-голяма степен към бързоразвиващите се икономики на азиатските държави, докато източната част е по-обвързана с намиращата се в стагнация европейска икономика. Не бива да забравяме, че богатата на природни ресурси Бразилия притежава потребителски пазар от 200 млн. души, а Венецуела разполага с най-големите в света петролни запаси. В същото време, темповете на икономически растеж в тези две страни са много по-ниски, отколкото в техните съседи, въпреки икономическия бум, породен от ниските лихвени проценти по кредитите и високите цени на суровините.

Тук е мястото да отбележим, че държавите от Тихоокеанския регион се отказаха от всевъзможните популистки "изми", от типа на протекционизма, социализма или боливарианизма. "Нещата опират до това, че по време на икономически бум някои държави работиха упорито, докато други неразумно пилееха природните си ресурси. Днес Латинска Америка не представлява единен блок със стриктно синхронизиран цикъл на деловата активност" - посочва в тази връзка главният икономист на Института за международни финанси (IFF) във Вашингтон Рамон Арасена.

Дисбалансите в MERCOSUR

Всъщност, истината е, държавите от Атлантическия регион харчат повече, отколкото получават. В Бразилия например, разходите за социални нужди за периода 2010-2013 бяха средно 40% от БВП, докато в Чили, Колумбия, Мексико и Перу този показател бе средно 27,5%.  В същото време вътрешните спестявания в Бразилия достигнаха 16,4% от БВП, докато средното ниво на този показател в държавите от Тихоокеанския алианс беше 20,8%.

През февруари 2014 международната агенция Moody ’s Investors Service повиши суверенния кредитен рейтинг на Мексико от Ваа1 до А3. Така страната стана втората в Латинска Америка (след Чили), преминала в категория "А". Само месец по-късно, международната рейтингова агенция Standard & Poor’s понижи дългосрочния кредитен рейтинг на Бразилия от ниво "ВВВ" до "ВВВ-". Кредитно-финансовата политика, осъществявана от бразилското правителство, влияе отрицателно върху фискалните показатели и намалява доверието към икономическата му политика, като цяло. Наред с песимистичните прогнози за растежа през следващите две години, това се отразява негативно върху цялостните перспективи пред Бразилия.

Пари при пари отиват

Според прогнозите на МВФ, през  2014 растежът на мексиканската икономика ще достигне 3%, докато този на бразилската - само 1,8%. Както отбелязва в тази връзка придобилят напоследък скандална известност президент на португалската банка Espírito Santo Investment Bank Рикардо Салгаду "парите при пари отиват". Той подчертава, че банката му е заинтересована повече да финансира проекти в Мексико, където чуждестранните инвеститори имат право да участват в разработката на местните петролни и газови находища, отколкото да инвестира в икономиката на Бразилия. Според Салгаду, "Мексико върви в правилна посока, затова активизираме действията си в тази страна".

В държавите, разположени на Атлантическото крайбрежие, е налице усилване на държавната намеса във функционирането на компаниите, ограничаване на печалбите им и регулиране на цените. Това отблъсква потенциалните инвеститори и води до спад на деловата активност.

В Аржентита, която през 2001 обяви неплатежоспособност по външния си дълг, при управлението на Нестор Киршнер (2003-2007), а след това и на съпругата му Кристина Фернандес де Киршнер (от 2007 насам) се осъществява държавна политика на ограничаване на вноса и бяха въведени квоти за закупуване на чужда валута. Разклатената аржентинска икономика страда от сериозно изтощаване на валутните и резерви.

През декември 2013 с указ на аржентинския президент беше въведен 50%-ов данък при закупуване на автомобили на стойност над 210 000 песо (25 944 долара). Това доведе до спад на автомобилните продажби с 40% през първото тримесецие на 2014, в сравнение със същия период на 2013. Девалвирането на националната валута с 19% през януари 2014 пък доведе до ръст на потребителските цени, което се отрази отрицателно върху икономическата ситуация в страната. В същото време мярката донякъде съдейства за стабилизацията на златно-валутните резерви. В крайна сметка обаче, в края на юли Аржентина и инвестиционните фондове не успяха да постигнат съгласие относно дълга на Буенос Айрес към тях и латиноамериканската страна изпадна в ситуация на неплатежоспособност (за втори път в рамките на само 13 години). Непосредствено преди това рейтинговата агенция "Стандард енд Пуърс" понижи оценката за страната с една степен, до селективен дефолт

На свой ред Венецуела продължава да е подвластна на наследството на Уго Чавес. Експроприацията и държавното ценово регулиране сериозно отслабиха притока на частни инвестиции и нанесоха сериозна вреда на цели индустриални отрасли и най-вече на енергийната и хранителната промишленост. Провалите на правителството в икономическата сфера доведоха до това, че в момента Венецуела има най-високото ниво на инфлация в света - 59,3%. Тежката икономическа ситуация и растящият дефицит на продукти от първа необходимост провокираха масови протестни действия, като от февруари насам в сблъсъците с полицията са загинали около петдесет човека.

В доклада на МВФ от април 2014 се посочва, че погрешната икономическа политика на венецуелските власти е сред причините тази страна, притежаваща несметни запаси от петрол и газ, да изпадне в тежка рецесия.

Бразилия, която доскоро беше (наред с Русия, Индия и Китай) сред страните с най-динамично развиващите се пазари в света, се оказа чак на 116 място (от общо 198) в рейтинга на държавите с най-благоприятни условия за осъществяване на бизнес в света.

По данни на Световната банка, на компаниите, действащи в Бразилия, се налага да работят 2600 часа за да платят данъците си, докато в други латиноамерикански държави, за целта са достатъчни само 369 часа.

Бразилският президент Дилма Русеф активно прокарва философията на силната държава и е привърженик на стриктния контрол върху движението на капитали и държавното регулиране на цените на горивото и електричеството. Според главния икономист на бразилската банка Banco J. Safra в Сау Паулу Карлос Кавали, "бразилските компании смятат действията на правителството за прекалено интервенционистки". Ето защо частният бизнес не изпитва особено доверие към бразилските управляващи.

Възходът на Тихоокеанския алианс

Съвършено различна ситуация се очертава в Перу, където повечето експерти оценяват позитивно перспективите пред икономическия растеж. Макар че перуанският президент Олянта Умала се смята за левичар, той не спира да изненадва приятно чуждите инвеститори. През годините на управлението му са сключени договори за 12 млрд. долара с различни западни компании, като инвестициите се насочват към изграждането на нови електропроводи и пътища и модернизацията на пристанищната инфраструктура, което позволи значително да нарасне износът на страната. През последните пет години Перу подписа споразумения за свободна търговия със САЩ, Китай и ЕС.

"За разлика от много други латиноамерикански държави, Перу изпъква със своята предприемчивост" - посочва в тази връзка Жерар ван ден Хойвел, генерален директор на местния филиал на компанията DP World de Dubai, която извършва над 70% от контейнерните превози в страната.

В Мексико, през 2013 Конгресът одобри промени в конституцията, които, за първи път от 1927 насам позволяват на чуждестранни компании да сключват договори с правителството за подялба на продукцията и да получават лиценз за добив на петрол. Те им дават възможност да регистрират в отчетите си разработваните от тях ресурси като свои активи, макар че преди да бъде добит, петролът остава собственост на държавата. Така чуждестранните компании няма да получават дял от добивания петрол, а еквивалентни на стойността му парични средства, съобразно договорите за разпределяне на печалбата. По данни на Bank of America, в рамките на провежданата от правителството енергийна реформа, Мексико може да си осигури чуждестранни инвестиции на стойност до 20 млрд. долара.

Според водещия икономист на Grupo Financiero Banorte Габриел Касияс, "промените в трудовото и данъчното законодателство ще позволят на Мексико да постигне през 2016 икономически растеж от 5,5%, което ни дава основание да гледаме с оптимизъм на бъдещето му развитие".

Всъщност, основната разлика между държавите от Източното и Западното крайбрежие на Латинска Америка е в търговския им подход. Така, страните от Тихоокеанския алианс се опитват да станат конкурентоспособни и се стремят да увеличат обемите на търговията си чрез понижаване на митническите такси и усвояването на нови търговски пазари. За разлика от тях, държавите от MERCOSUR (Аржентина, Бразилия, Парагвай, Уругвай и Венецуела) вървят в противоположната посока и осъществяват неопротекционистки политика. Докато в страните от Тихоокеанския алианс външната търговия осигурява над 54% от БВП, във Венецуела този показател е 41,3%, в Аржентина - 40,1%, а в Бразилия - 24%.

Според президента на най-голямата колумбийска текстилна компания Madamar Карлос Лаверде, благодарение на подписаните двустранни споразумения за свободна търговия времето за оформяне митническите формалности е било значително съкратено. Ниските вносни такси пък позволяват значителното нарастване на колумбийския износ в САЩ и Европа, което не може да се каже за бразилските производители. "В сравнение с бразилските си колеги, ние сме в по-благоприятни условия, по-конкурентни сме и затова успяхме да ги изместим, поне в нашия сектор" - посочва Лаверде.

Най-вероятно разликите в темповете на икономически растеж между тези две групи латиноамерикански държави ще се запазят и в бъдеще. Всички страни от региона обаче ще преживеят тежки времена заради спада в цените на суровините и ръста на лихвите по международните заеми. Най-силно ще бъдат засегнати държавите от MERCOSUR, които страдат от прекалено стриктната монетарна и фискална политика и високите темпове на инфлация. Според изпълнителния директор на Института за международни финанси Чарлз Колинс, страните от Тихоокеанския алианс са в сравнително по-добра позиция, тъй като там държавните институции осъществяват по-гъвкава икономическа политика за диверсификация на националната икономика.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Сегашното укрепване на третостепенните забрани е още по-лошо от отслабването на първостепенните

Джилбърт Кийт Честертън

По самата си природа, човешкият живот следва да бъде посветен на нещо велико или малко, блестящо или обикновено

Хосе Ортега и Гасет

Понятията "интерес" и "ценност" следва да се разглеждат не само като принадлежащи на различни сфери, но и като термини, чиито смисъл е противоположен. Действително, в семантичното ценностно поле откриваме опити социалното пространство да бъде описано чрез идеите за доброто и злото. И това се прави въпреки изключителното многообразие от нравствени понятия, наблюдавани в продължение на столетия у различните народи. С други думи, ценностите представляват това, което обединява и регулира по един императивен начин конкретното човешко общество. Никак не е случайно, че религията, която не се изчерпва с нравственото си съдържание, а е неразривно свързана с ценностната сфера, се тълкува от хуманистите от епохата на Възраждането като нещо, което "свързва всички в едно" (от лат. religare).

В същото време думата "интерес" има съвършено различна етимология - "да се намираш между или сред нечии вещи" (лат. inter esse negotia alicuius) - и по този начин по подразбиране се свързва с идеята за отчуждеността и разделението между елементите на едно множество. Следователно, може да направим обобщеното твърдение, че ценностите са ориентирани към обединяването, докато интересите олицетворяват това, което различава и разединява.

В същото време обаче, в хода на историческото развитие на онази част от човечеството, която често и без достатъчно основания бива определяна като "западна", интересите и ценностите, в крайна сметка, се преплитат. В политическия живот на много държави интересът не само се намесва в сферата на нравствеността, но и в отделни случаи се превръща в мерило за цивилизованост. Това е резултат от продължителния историко-географски процес, анализиран така добре в социалния му ракурс от Фердинанд Тьонис (25). Този процес се заключава в прехода от "общността" (нем. Gemeinschaft) към "обществото" (нем. Gesellschaft, което обаче може да се преведе и като "компания" или "дружество").

Общността, която е исторически съотносима със средновековната реалност на земеделските общини или малки комуни, представляващи част от християнския свят (лат. Respublica christiana), е модел, базиращ се върху единството и взаимовръзката на възприемането и крепящ се на обичаите, родствените и приятелски връзки (архетип на последните е семейството).

Обратното, обществото се формира като изкуствен и механичен агломерат от индустриалната епоха и се определя от съвместното съществуване на разделени и независими един от друг индивиди, обединени предимно от някакви договорни задължения и от логиката на обмена и печалбата, т.е. от интереса.

В англосаксонските култури, където доминира този процес, е прието да се смятат за "развити" и дори за "цивилизовани" само онези държави, в които интересът се налага като основополагащ принцип на човешката активност. Именно противопоставянето между противоположните интереси се приема от тези култури като мярка за социална зрялост и цивилизационна развитост. Днес тази представа се налага на света като единствено правилната. Нещо повече, обществените форми и институции, базиращи се на тези принципи, автоматично се обявяват за единствено демократични, което води до съществено изкривяване на самото понятие "демокрация". На практика, противопоставянето на интересите и индивидуалистичната свобода по западен модел са същностна характеристика не на демокрацията (която може да се реализира и в други форми), а само на западния либерален модел на управление на обществото. По същия начин, тези принципи не изчерпват и понятието свобода. Те отразяват само това, което още Бенжамен Констан разглежда (макар и прекалено схематично) като признак, отличаващ Съвременността (Модерна) от Античността: разбирането за свободата вече не като пряко участие в колективното упражняване на властта, имаща правото да взема решения, а като лично удовлетворяване (9).

Пространствената революция

Тази разлика в дефиницията на понятието свобода, подобно на разликата между общността и обществото, се отнася в определена степен до "пространствената революция", кореняща се в географските открития през ХV-ХVІ век и след това реализирана окончателно на европейския континент в хода на урбанизацията и индустриализацията. Това позволява да се твърди, че "общинното измерение" бива ерозирано, включително и заради геополитическия процес, който коренно променя представите за пространството и човешките отношения вследствие на развитието на технологиите и формите на комуникация.

Още древногръцките историци отбелязват дълбоката взаимна връзка между политическата организация и териториалните размери. Констан също смята, че античната свобода се характеризира с единство на етичните виждания, което се обуславя именно от малките мащаби на античните общности. Най-добре обаче изяснява тънката връзка между географското и идейно-нравственото пространство Карл Шмит, който в книгата си "Номосът на Земята в правото на народите" говори за загубата на родното място на територията на планетата, както и на обединяващите общността ценности, в новото "пространство без граници", доминирано от технологията (20).

Известният германски юрист, консервативен философ и геополитик смята, че "номосът" на съвременния свят се корени именно в "морската" пространствена революця, с други думи в установяването на британското господство в океанските простори и индустриалната революция в тази страна. Формиралият се между Морето и Технологията съюз съвсем не е случаен, той е пряка последица от островното положение на Великобритания. Сухопътното съществуване се отличава с обвързаността си с определена територия, очертана от природните и човешките граници, които обуславят стабилността на икономическата активност и нравствения модел. Морското съществуване и възприемането на пространството през призмата на водната стихия освобождават живота от каквито и да било граници и способстват за независимостта и отказа от стабилните обвързаности. Морето ражда революционния прометеевски стремеж към "новото", непрекъснатото търсене и техническия прогрес. Именно защото Англия "започва да гледа на Земята от гледната точка на Морето", тя се превръща в родоначалник на индустриалната революция. Англия не само посочва пътя на материалното развитие, по който тръгват всички останали държави (включително за да се противопоставят на английската мощ и да запазят независимостта си). Така тя съдейства за еманципацията от ценностите, разбирани като "нещо свързващо". Неслучайно в Англия, която по онова време вече напълно придобива статуса на "морска държава", възниква и феномена на "ограждането" - т.е. насилствената ликвидация на общинските земи (и обичаите и традициите на Средновековна Европа). Нещо повече, именно в Мъгливия Албион се зараждат и либерализмът, провъзгласяващ правата на индивида за доминиращи в отношенията с другите хора, и класическата теория на икономиката, според която интересът и стремежът към печалба са основополагащите мотиви на човешката активност.

Във всичко това можем да проследим и генеалогията на съвременното общество, в което, както ми се струва, се очертава непреодолим разрив между интересите и ценностите, така че самото понятие "общ интерес" днес изглежда като оксиморон. Интересът няма как да бъде общ (т.е. единен и споделян), именно защото изначално се осмисля в светлината на съпоставянето и дори противопоставянето с другите субекти. Прието е интересите да се определят примерно като "национални", в съответствие с това, доколко те се отличават от интересите на другата държава. В рамките на държавните структури се очертават т.нар. "групови интереси", които са такива именно защото защитават определени блага, които не съвпадат с благото на гражданите, извън въпросните групи. По аналогичен начин правата на малцинствата (които понякога би трябвало да се дефинират по-скоро като "интереси на малцинствата") често са пример за отстояване на независимостта на частното от общото. На свой ред, прието е интересите на отделния индивид да се определят като "частни", именно защото не съвпадат с интересите на другите индивиди. В съвременната икономика "интересът" придобива ярко изразен конфликтен отенък. Френският антрополог Луи Дюмон смята, че икономическата наука придава на отношенията с предметния свят приоритетен статус, в сравнение с отношенията между хората (10, 11).

Ще дам конкретен пример за сложността на общоприетото разбиране за "интереса" в съвременното общество. Европейският съюз е член на Световната търговска организация (СТО) и, следователно, сред неговите основополагащи принципи е правото на свободно движение на стоките. В същото време срещу ЕС непрекъснато се отправят обвинения, че провежда протекционистка политика в селскостопанския сектор, налагайки мита върху вноса или давайки различни привилегии за местните производители, защитаващи ги от потенциалните рискове на пазарната конкуренция. Ограничавайки конкуренцията, тази политика води до запазване високото ниво на цените и по този начин стоварва бремето на разходите върху самия европейски потребител. Никак не е лесно да определим, в какво точно се заключава общият интерес - в защитата на труда на производителя или в правото на потребителя да има богат избор на стоки и освобождаването му от необходимостта да плаща данък добавена стойност, обусловен от наличието на косвен монопол.

От една страна, протекционистката политика съвпада с напълно оправданата визия, която може да бъде характеризирана (използвайки терминологията на Карл Шмит) като "сухопътна". Тя се заключава в това, че стойността на стоката задължително е свързана с територията (мястото на производство) и с труда на населяващите я хора. Тоест, солидарността в рамките на политическия строй предполага признаване на ценността на производствените структури на въпросната територия и подкрепата за тях. В тази връзка е съвсем логичен призивът към всички да пренебрегнат отчасти собствените си интереси (т.е. да се примирят с липсата на по-евтини стоки). Той изглежда напълно оправдан, защото цели да гарантира необходимата защита на малцинството от един по-сериозен риск - кризата на целия сектор и свързаната с това безработица.

От друга страна е очевидно, че днес изборът (обоснован или не) за защита на отделния сектор от предполагаемата конкуренция зависи от политическото представителство на самия сектор и затова отразява в по-голяма степен съотношението на силите, отколкото спазването на самия принцип. Далеч не всички производствени отрасли могат да разчитат на една и съща подкрепа. Парадоксът е, че дори ако такава протекционистична защита се осигури на всички отрасли на икономиката, това няма да доведе до гарантирането на "общия интерес", а до застой на цялата система, обусловен от претенциите на отделните и компоненти, обявяващи се за съхраняване на статуквото. Перефразирайки метафората на Менений Агрипа, който сравнява социалното общество с човешкото тяло, а неговите класи и прослойки - с органите на това тяло, може да се каже, че прекалената "здравина" на отделния орган води до парализа на организма. Създава се ситуация, когато не само производствените структури, но и различните държавни и обществени институции (държавните чиновници, синдикатите, професионалните корпорации, предприемаческите асоциации и т.н.) оказват толкова силен натиск, че той препятства каквато и да било промяна в рамките на изключително сложния механизъм на баланса между обоснованите претенции и корпоративния лобизъм.

Ценностната криза

Призивът за действия в името на общите интереси изглежда особено проблематичен в контекста на онзи социален модел, в чиито рамки разделението на труда, свободното движение на капитали и конкуренцията са не просто двигател на икономическото развитие, но и формират основата на обществения живот. В тези условия общият интерес не може да бъде въплътен в простата сума на всички обособени интереси, още по-малко пък в т.нар. "обща воля" (в духа на учението на Русо), която е произволна и неопределена. В най-добрия случай, той може да придобие формата на компромис между противоположните интереси. Възможно е именно в търсенето на такъв компромис да се заключава днес политиката на едно добро правителство. Опирайки се на авторитета си, управляващите трябва да могат да разрешават конфликтите, без да предоставят привилегии на онези, които и без това разполагат със сериозни предимства.

Би могло да се каже, че преследването на отделните интереси в рамките на икономическата активност представлява своеобразен икономически еквивалент на философско-политическия принцип на индивидуализма. Не е задължително обаче, индивидуалният интерес, като такъв, да бъде представян като елемент, противостоящ на колектива. Обратното, личността и общността (т.е. индивидуализмът и принадлежността към обществото) в една добра държава, следва да не да се противопоставят, а да функционират като диалектически взаимносвързани феномени.

Бих искал да подчертая, че мнозина, обявяващи се за приоритет на ценностите в социалната сфера (от Бердяев до Муние и от Честертън до Ортега и Гасет) призовават за стриктно разграничаване на общественото измерение (в което се въплъщават привързаностите и обитават споделените ценности), т.е. на "общността", от колективизма, асоцииран с анонимната маса и отхвърлящ различията в името на абстрактното благо. Според тях, задължително следва да се разграничават такива понятия като "личност" (представляваща неповторимата същност, намираща се в диалектична връзка с другите) и "индивид" (който представлява атомизирана единица, съществуваща "преди" възникването на семейните, социалните и обществените връзки).

Въз основа на идеята за центричността на личността, може да се твърди, че свободата на избор - и представляващата нейно пряко икономическо допълнение предприемаческа активност - може да бъде двигател на развитието само ако се вписва в рамките на правилата и, най-вече, на общоприетия модел, и се основава на чувството за отговорност, съдействайки по този начин за избора на управляващите и формирането на йерархията въз основа на заслугите и компетентността. И обратното, както е добре известно, много форми на солидарност, въплътени в централизираните, бюрократични структури на съвременната държава, често дегенерират, което се проявява в ръст на корупцията и лишава обществото от социална хармония и меритокрация.

Следователно, проблемът не опира до признаването на значението на интереса и индивидуалната свобода, като такива - те имат своето място и наличието им се признава дори от най-консервативния мироглед. Ценностната криза е свързана с пропорционалното съотношение между индивидуалния интерес и общите ценности, от една страна, и сферата на задълженията, обичаите и историческата идентичност - от друга. Днес те са се превърнали в проводници на своеобразен космополитизъм, който нерядко представлява просто шовинистично натрапване на собствения начин на живот на всички останали - нещо, което още навремето бива предсказано от Николай Трубецкой (2). От друга страна, за висша ценност се обявява правото на всеки свободно да избира собствените си ценности, ограничавайки го само формално. На практика обаче, това води до появата на феномена, който привържениците на американския комунитаризъм наричат "процедурен либерализъм": един релативистически и дори нихилистичен обществен модел, отхвърлящ самата идея за ценността като нещо общопризнато. Оттук произтича и изкривеното тълкуване на плурализма, в чиито рамки толерантността се превръща в синоним на равнодушието, трансформиращо се в нетърпимост всеки път, когато на пътя и се изпречат истински утвърдени ценности.

Сред ярките примери за това са острите разногласия между Унгария и ЕС във връзка с внесените през 2011 в унгарската конституция промени, в които християнството изрично се посочва като основополагаща ценност на нацията. Спорът се задълбочи от това, че въпросните промени се съпровождаха с ограничителни мерки, засятащи интересите на чуждестранните финансови агенти. Така премиерът Виктор Орбан се превърна в мишена на яростните нападки на представителите на либералните институции.

На практика, ставаше дума за различни подходи към един феномен, който отдавна поражда съмнение в много европейски държави. Същността му е, че интерпретацията на собственото историческо развитие се оказва лишена от немалък брой самобитни елементи, чиито следи се съхраняват в културата, изкуството и, (макар и в деградирал вид) манталитета на народите: те се свеждат единствено до тяхното фолклорно, музейно измерение или пък, в най-добрия случай, стават въпрос на личен избор. Този феномен касае не само религиозните традиции, чиято ерозия е най-очевидна. Той се наблюдава във всички аспекти на материалната и нематериалната култура, служещи за опора на нравствената ментална общност и, следователно, способни да формират онази задължителна рамка, извън която не може да има конструктивен идеен плурализъм.

Интервенционизмът и "износът на демокрация"

Този либерален модел се утвърди триумфално след разпадането на Съветския съюз. Той формира идеологическата основа на т.нар. "хуманитарни намеси", осъществявани под егидата на САЩ. И едва през последните години, в резултат от честите провали на военните операции и появата на нови геополитически полюси (Латинска Америка, Русия, Китай, Индия) се предприемат плахи опити да бъдат поставени под съмнение действията на Вашингтон. Тезата, че американската външна политика преследва интереси, свързани със защитата на общочовешките ценности звучи банално, но не винаги е коректна. На практика, независимо от пропагандните твърдения, целящи да оправдаят интервенциите, обусловени от определени стратегически или икономически цели, налице е демонстрация на ясно изразен стремеж за хегемония (глобална по форма и релативистка, по съдържание). Глобалният характер на тази теория е в това, че либералната демокрация се представя като модел, който може да бъде наложен повсеместно. Релативизмът и пък е свързан с това, че тя на практика предлага не истинска ценностна система, а само набор от права и юридически гаранции, който трябва да даде на индивида възможност да живее, следвайки собствения си избор и собствените си интереси в един свят, където границите стават все по-размити. Тази идея, лансирана като най-привлекателната перспектива, предполага една абстрактна визия за човека, която Майкъл Сендъл удачно определя като "човек, необремен с никакви задължения" (unencumbered self) (19). На практика обаче, пълното освобождаване от бремето на зависимостите съвсем не означава възможност за действия на основата на неограничената свобода. В повечето случаи индивидуалната идентичност, освободена от своето географско, историческо и обществено измерение, попада под влиянието на съвкупност от стимули (т.е. на пазара). Интересът, като вектор на човешките отношения, придобива изключително значение. Популярното понятие "променлива съвременност", въведено от Зигмунт Бауман (3), което подчертава екзистенциалния нихилизъм и психологическите аспекти на обществото на потреблението, поне според мен, е изключително подходящо, защото се пресича с "морската" концепция за съществуването "без корени", теоретично обосновано в трудовете на Карл Шмит.

Възможно ли е тази тенденция да бъде обърната и ценностната скала отново да бъде поставена в центъра на съвременното общество? Струва ми се, че отговор на този въпрос следва да дадат преди всичко европейските държави, които преживяват едновременно икономическа и ценностна криза. Без да се спирам на конюнктурните решения, които предстои да бъде взети, можем да очертаем три основни направления на действията, целящи да преодолеят разрива между интересите и ценностите. В същото време тези действия трябва да доведат до икономическо оздравяване. Ако разсъждаваме реалистично, противопоставянето между различните интереси в сферата на икономиката неизбежно ще се запази, но може да бъде смекчено от усещането за общни ценности - т.е. за принадлежността към общност с еднаква съдба.

Какво представлява Западът

Първото направление е свързано с необходимостта да бъде демонтиран и възстановен в истинското си значение контекстът на категорията "Запад". Съвременното разбиране за Запада е плод на американската политическа мисъл, намерила израз в различни теории - от Джеферсън до Монро, в които се формулират различията между Америка и Европа. Техните автори в определена степен се стремят да обосноват противопоставянето на Европа.

С началото на пространствената революция, ознаменувано от Великите географски открития, категориите "Запад" и "Изток" започват да губят значението, което имат в античната или средновековната епоха. От географска гледна точка, Европа по никакъв начин не може да бъде идентифицирана като част от Запада, от който я отделя океанът. Слънцето залязва именно на Запад, затова символичното твърдение, че с придвижването си на Запад Европа, като единна цивилизация, върви към своя залез, може би не е чак толкова повърхностно.

Европа може да се идентифицира само като Западът на Изтока: с други думи, като западната част на Стария свят, като западния полуостров на безкрайния континент, заемащ източното полукълбо на Земята. И обратното, "западничеството" е просто изкривяване и отричане на историческите и духовни корени на Европа. В същото време осъзнаването на собственото историческо разположение в пространството е принципно важна основа за вземането на практически решения.

Второто направление е свързано с възраждането на традициите. Въпросът, сам по себе си, е достатъчно сложен, защото в подобни случаи човек лесно може да се поддаде на повърхностни и произволни съждения. Карл Шмит говори за "тиранията на ценностите", имайки предвид ситуацията, в която апелирането към ценностите е лишено от историческа основа и се свежда до абстрактни принципи (21). Всеки апел към идентичността съдържа опасността от излишно затваряне по отношение на Другия и, което е много по-лошо, от користното използване на идеята за защитата на интереси, нямащи нищо общо с прокламираните ценности. Ярък пример за това е дискусията за "християнските корени" на Европа. Цитираният по-горе случай с Унгария е само едната страна на медала, но той има и друга. По време на интервенцията в Афганистан, в подкрепа на тезата за християнските корени (която, сама по себе си, е обоснована, ако не се разглежда като тотален и ексклузивен принцип) нерядко се лансираха откровено расистки доводи. Това се правеше предимно от привържениците на идеята за т.нар. "цивилизационен сблъсък", при това далеч не в името на възраждането на европейските ценности. Отъждествяването, от тях, на свободния пазар, либералната демокрация и християнската религия е спорно, само по себе си, и изпълняваше чисто инструментална функция в стратегията на САЩ.

До какво може да бъде сведена идентичността на Европа, под чиито покрив съществуват многобройни национални култули - светски и религиозни, още повече, че те нямат ясно изразени континентални граници? Едно от най-убедителните тълкувания на европейската идентичност дава френският философ Реми Браг, според който Европа притежава един "дълбоко римски" характер (5). При това този епитет се отнася не толкова до конкретната антична цивилизация, колкото към способността за възприемане, преобразуване и транслиране на културите на прилежащите територии и дори на завоюваните народи. Според Браг,          величието на Римската империя - и на Европа, като нейна наследница - е най-вече в усещането и за "вторичност" по отношение на предшестващите култури, което прави възможно и възприемането на гръцката култура, и приемането на християнството в рамките на римското право. Тази позиция отива много по-далеч от неутралния синкретизъм, проявявайки се в преобразуването на изходните елементи, които са едновременно и различни, и сходни. Същото виждаме и в последващата европейска история - да си припомним например интегрирането на германските традиции или приноса на арабската култура в тази на латинското Средновековие.

Като етнокултурно и духовно обобщение на взаимодействието на съседните пространства на Древния свят (от първите индоевропейци, дошли от Азия, до семитските култури на Близкия Изток и Северна Африка и чак до миграцията на народите в епохата на Късната Античност), Европа намира своето въплъщение в историческото минало на Рим. Поемата на Вергилий за троянския герой Еней, напуснал, заедно с баща си и сина си, обзетия от пламъци роден град и пристигнал след дълго странстване в латинските земи, също символизира приемствеността, прехода от миналото към бъдешего: "Да си римлянин означава да усещаш старото като нещо ново, като нещо, което се обновява, след като бъде пренесено на нова почва. Римлянинът вижда началото като възобновяване" (5, с.49).

Тази римска душа на Европа представлява (независимо, че самият Браг не е на това мнение) пълен антипод на месианският манталитет на САЩ, в чиято основа е разривът с предшестващите култури (примери за което са изтребването на индианците, а в наше време - дискурсът, насочен против т.нар. "Стара Европа") и намерението за натрапване на "новите" ценности на геополитическите противници, тъй като те се разглеждат като стоящи на по-ниско стъпало в културното си развитие. Последното е в пълен синхрон с характерното и за Британската империя чувство за превъзходство по отношение на колониите и намира израз в концепцията за т.нар. "американска изключителност".

Отказът от тази фундаментална "римска" характеристика, както изглежда, е сред основните причини за съвременната криза на европейската идентичност. Между другото, с нея може да се обясни и онази специфична "средиземноморска разсъдливост", в която мнозина интелектуалци откриват противоотрова срещу англоасаксонския утилитаристки рационализъм. В тази връзки си струва да отбележим, че днес в европейската масова култура образът на Древния Рим се свежда предимно до най-баналните и повърхностни, а понякога и исторически неверни представи. Разпространението им става предимно чрез основния инструмент на северноамериканската "мека сила" - холивудската филмова индустрия.

Третият аспект или направление пряко касае социално-политическата реалност. Реализацията на задачите в тази сфера вероятно ще се окаже най-сложно: става дума за утвърждаването на общите ценности вътре в политическите структури, които, макар и да се развиват по мултиполярния сценарий, продължават да остават в сянката на големите пространства. Това е косвено доказателство за влиянието, което географското пространство оказва върху ценностната сфера. Потвърждава го фактът, че в Европа, както и в другите, индустриално развити зони, набират сила обществени движения, акцентиращи върху "общото благо": самата идея за благото се тълкува и като повишаване значението и ценността на локалната територия ("малката родина"), и като защита на околната среда и дребния бизнес. Несъмнено, става дума за  опити да се намери отговор на процесите на глобализация, задълбочаващи откъсването от корените и "загубата на земята" - както в пряк, така и в преносен смисъл - във връзка с пространствената и производствената революции.

Въпреки безспорната им привлекателност обаче, подобни проекти едва ли могат да формират действена политическа алтернатива на глобализма. При хипотетичната им реализация на държавно равнище те потенциално носят опасността от нарушаване на баланса, раздробеност, рисковете на неконтролираното управление на множество изолирани единици и, както изглежза, перманентен конфликт.

Обратното, важната задача за политиците от ХХІ век е да открият пътищата за координация между центъра и перифериите с помощта на междинни органи на управление. В процеса са ангажирани както националните държави, решаващи тази задача вътре в своите граници, така и наднационалните структури. Принципът за субсидиарността, разбиран като свързващо звено между централизма и автономията, е един от опорните стълбове на Европейския съюз. И ако той се оказва слабо ефективен, това се дължи на факта, че субсидиарността беше планирана и се прилагаше само на институционално икономическо и политическо ниво. С други думи, субсидиарността се базираше на интересите на различните територии, т.е. на принципа за "съгласие в многообразието" (in variate concordia), който само формално е девиз на ЕС.

Голямото предизвикателство пред континенталната интеграция

В известен смисъл, най-голямото предизвикателство пред континенталната интеграция е проблемът, как да се съвмести усещането за територална вкорененост (а именно то определя осъзнаването на общите/споделените ценности), с актуалността на големите пространства от мегаполисен, национален и регионален мащаб? Това предизвикателство е едновременно геополитическо, технологично и образователно.

В определена степен и трите очертани по-горе направления в преразглеждането на стратегията за развитие на Европа могат да получат подкрепа от процеса на формиране на многополюсния свят. Но ако тенденцията за появата на нови геополитически полюси се ограничи единствено с преразпределянето на влияние, ако тя не доведе до мултиполярна диверсификация на културите и икономиките, едва ли много неща ще се променят, от гледна точка на ценностите. И напротив, ако този процес се съпровожда с възраждането на различните култури на нашата планета, универсалността на западния (англосаксонския) модел може да се окаже мнима и това ще накара европейските народи да разсъждават за себе си именно като за европейци. Ако съумеят да намерят в собствената си хилядолетна история силата да преоткрият сами себе си, те биха могли да формулират нов сценарий за своето бъдеще и да водят конструктивен диалог с другите цивилизации. Продължавайки да се движи на Запад, европейското слънце очевидно върви към своя залез, но на един "многополюсен хоризонт" то все още има възможността да озари света с новия си изгрев.

Литература:

1. Бердяев Н. А., Новое Средневековье. Размышления о судьбе России и Европы. Москва 1991.

2.Трубецкой Н. С., Европа и человечество. София 1920.

3. Bauman Z., Liquid Modernity. Cambridge 2000.

4. Belloc H., Europe and The Faith. London 1924 [1920].

5. Brague R., Europe, la voie romaine. Paris 1992.

6. Cardini F., L’invenzione dell’Occidente. Rimini 2004.

7. Cassano F., Zolo D., L’alternativa mediterranea. Milano 2007.

8. Chesterton G. K., Il profilo della ragionevolezza. Torino 2011.

9. Constant B.,  De la libertе des Anciens comparеe a celle des Modernes. Paris 2010.

10. Dumont L., Homo Equalis I: Genese et epanouissement de l'ideologie economique. Paris 1977.

11. Dumont L., Essais sur l'individualisme. Une perspective anthropologique sur l'ideologie moderne. Paris 1983.

12. Europa dei popoli, Europa dei mercati. Modelli dell’integrazione europea. Rimini 1998.

13. Guardini R., Europa. Compito e destino. Brescia 2004.

14. Latouche S., Le defi de Minerve: rationalite occidentale et raison mediterranienne. Paris 1999.

15. Mounier E., Revolution personnaliste et communautaire. Paris 1961.

16. MacIntyre A. C., After Virtue. A Study in Moral Theory. London 1981.

17. Novalis., Die Christenheit oder Europa. Ein Fragment. Stuttgart 1950.

18. Ortega y Gasset J., La rebelion de las masas. Madrid 1993.

19. Sandel M., Liberalism and the Limits of Justice. Cambridge 1989.

20. Schmitt C., Der Nomos der Erde im V?lkerrecht des Jus Publicum Europaeum. Berlin 1950.

21. Schmitt C., Die Tyrannei der Werte. ?berlegungen eines Juristen zur Wert-Philosophie. Stuttgart 1960.

22. Sciacca M. F., L’oscuramento dell’intelligenza. Milano 1970.

23. Sedlmayr H., Verlust der Mitte. Salzburg-Wien 1948.

24. de Tejada F. E., Europa, Tradizione, Liberta. Saggi di filosofia della politica. Napoli 2005.

25. Tennies F., Gemeinschaft und Gesellschaft. Grundbegriffe der reinen Soziologie. Darmastadt 1963.

* Ръководител на Евразийската програма на Института за висши геополитически изследвания (IsAG) в Рим, Италия

{backbutton}