брой 3 2014

Железниците като инструмент за превръщането на България в транспортен център на Балканите

България заема централно място на географската карта на Балканите. Тя се намира и най-близо до правата линия, съединяваща централноевропейските железопътни възли с „входната врата” на железниците към Близкия Изток – Истанбул. Този факт е оценен още в началния етап от изграждането на железопътната мрежа в Европа. Първата жп линия в направление Запад – Изток в Югоизточна Европа минава през Белград – София – Пловдив – Истанбул. Наред с благоприятното географско разположение на България обаче, има фактори, които пречат на страната ни да бъде транспортен център на Балканите във всяко едно отношение. Основните пречки са планинският характер на голяма част от нейната територия и (което е по-важното в случая) дългогодишните политически разногласия със съседните държави. Като специалисти по инфраструктурните проблеми, в настоящата статия ще се опитаме да направим анализ предимно на техническите и технологични особености на железопътната мрежа, без да подценяваме геополитическите аспекти на проблема.

Транспортните коридори

На сегашния етап, а също в близка и далечна перспектива, основен транспортен коридор по направлението Запад – Изток, от гледна точка на най-късото транспортно разстояние, остава този през Виена – Будапеща – Белград – Ниш – София. През последните две десетилетия, като присъединителна гара между западноевропейските и източноевропейските железници (условно обозначавани като такива) се утвърждава Будапеща. Съществува възможност за превоз на пътници и товари през Хърватия, но и тя минава през Белград. От построяването на първата жп линия досега, т.е. в продължение на около 140 години, преминаването през Сърбия традиционно е било проблематично. Ежедневни закъснения на влаковете, изпускане на връзката в Белград дори на така наричаните международни експреси, както и редица други затруднения, съпътстват железопътния трафик през сръбска територия. Повечето причини за това са обективни и са свързани с поредицата войни, в които бе въвлечена Сърбия при разпадането на бившата Югославия, но наред с тях са налице и редица затруднения от субективен характер. Следва да признаем обаче, че ръководството на сръбските железниците е наясно с проблемите и работи за решаването им. Така, в интервю на тогавашния им генерален директор Миланко Шаранчич за българското специализирано издание „Железопътен транспорт” от 2005, той посочва: „Времето на сепаратизма на Балканите, е отминало. Водени от общите интереси следва да модернизираме региона. Да привлечем нови товаропотоци и пътникопотоци. Единственият път към Европа е през балканските железници и ние трябва да дадем своя принос за осъществяване на транспортните процеси”. Приоритетни обекти в това отношение с: модернизацията на железопътните линии: Белград – Ниш, Белград – Нови Сад и Белград – пристанище Бар. В плановете е включена и важната от българска гледна точка реконструкция и електрификация на жп линията Ниш – Димитровград (ЖС). Вече са изпълнени някои от реконструктивните мероприятия: подмяна на стари мостови конструкции и др. Като цяло обаче, строителните работи вървят бавно поради недостатъчно финансиране и трудни теренни условия. Очаква се те да се ускорят благодарение на отпуснатия от Русия на Сърбия заем за реализация на инфраструктурни проекти на обща стойност 800 млн. долара.

С построяване на пътния и железопътен мост на река Дунав, при Видин, се появи алтернатива за превози, през Румъния, както от Будапеща (през Арад – Крайова – Калафат), така и от други дестинации, вместо само по маршрута Букурещ – Гюргево – Русе.

Основната международната жп магистрала през територията на България, която съвпада с трасето на Паневропейски транспортен коридор 10, е: границата със Сърбия – Драгоман – София – Пловдив – Свиленград – границата с Турция. В оперативна програма „Транспорт” (2007-2013) и Оперативна програма "Транспорт и транспортна инфраструктура" (2014-2020) е заложена реконструкция и модернизация на всичките и участъци. Както е известно линията от София до Димитровград (ЖС) е електрифицирана, като се налага реконструкция на трасето от Драгоман до Калотина. Железопътната линия София – Пловдив е двойна и електрифицирана, като строителство на ново трасе се налага само между гарите Побит Камък и Белово. Рехабилитацията на съществуващата линия в останалите равнинни участъци вече започна. Новата електрифицирана отсечка от Пловдив до Димитровград и моста на река Марица, след Свиленград, са въведени в експлоатация. През следващите години пък следва окончателно да приключат строителните работи между Пловдив и Свиленград.

Проектните решения по това направления бяха обект на много коментари и дискусии. Най-съществената препоръка е, че високоскоростните жп линии трябва да бъдат двойни, което се отнася най-вече именно за въпросния коридор Запад – Изток: Димитровград (Сърбия) – София – Свиленград. Проучвания за удвояване и реконструкция на участъка от граничната гара Калотина запад до София са правени около 1970, но по-нататъшно развитие и решаване на проблема няма и досега. През започналия нов програмен период на ОПТТИ (2014-2020) ще се изготвя проект за цялостна реконструкция на участъка.

Изграждането на необходимата инфраструктура за осъществяване на високоскоростно железопътно движение по този коридор в източна посока зависи и от турската страна. Както е известно, през последните години ръководството на турските железници работи активно по този проблем и вече са налице определени положителни резултати. От транспортна гледна точка, най-значимото, бихме казали дори епохално за нашия регион събитие е завършването на подводния железопътен тунел под Босфора. Той ще позволи рязко увеличаване на превозите на железниците между Европа и Близкия и дори Далечния Изток. Междувременно турските железници усилено изграждат няколко високоскоростни жп линии. Първият етап от линията Истанбул – Анкара, до Ескишехир е завършен. Продължава строежът на новите трасета на железопътните линии, минаващи през Турция и осигуряващи връзки към държавите от Близкия Изток.

От съществено значение за нас е железопътният участък от граничната с България гара Капъкуле до Истанбул. Съществуващата линия е строена от "Компанията на Източните железници” през 1874. Трасето има малки радиуси, а горното строене е износено. Изготвен е проект за ново трасе с подобрени параметри и проектна скорост 250 км/ч. Предвид успешните резултати от досегашното изпълнение на програмата за изграждане на високоскоростни жп линии на турските железници, вярваме, че до 2023 ще бъде изградено и новото трасе на линията от Истанбул до България.

Конкурентните маршрути

Като конкурентен маршрут на този, минаващ през нашата страна по направлението Запад – Изток, се очертава южният обход през Македония, Гърция (гари Александрополус, Питион) до Истанбул. Превозното разстояние по него е по-голямо от това през София. За да се насочи товаропотокът Запад – Изток през България обаче, е необходимо нашите железници да водят по-активна маркетингова политика. Така, в гара Драгоман и Свиленград има рампи за товарене на камиони върху вагони, но те не се използват рационално. Превозите на леки коли с влакове също намаляха рязко.

Възможност за трансевропейски превози съществуват и по маршрут Будапеща – Брашов – Букурещ – Констанца (Паневропейски коридор 4). Този коридор е също конкурентен на нашите, защото по него се извършват превози с влакове от Централна Европа по описания маршрут през пристанище Констанца към други държави по Черноморието, Близкия и Далечния Изток. Районите, през които минава железопътното трасе, имат по-благоприятен релеф от този в Сърбия и България. Унгарските и румънски железници реализират мащабна реконструктивна програма за осигуряване по главните линии, които по това направление са двупътни, като проектната скорост за движение на влаковете 160 км/ч. В пристанище Констанца, още преди повече от 30 години, е изграден втори пристанищен район. Неговата инфраструктура и техническа съоръженост постоянно се модернизират и отговарят на съвременните изисквания. Румънската железопътна администрация и спедиторските фирми провеждат активна маркетингова политика, ползват преференциални тарифи и други мероприятия, привличащи нови клиенти. В резултат от тази целенасочена дейност, днес през пристанище Констанца преминава значително по-голям товаропоток, отколкото през нашите пристанища Варна и Бургас, взети заедно.

Друг транспортен коридор в направление Запад – Изток минава през италианските пристанища Бари и Бриндизи. От тях транспортните средства се превозват с фериботи до албанското пристанище Дурас. Според официално утвърдените проекти за паневропейските транспортни коридори, превозите трябва да се извършват с влакове през Албания, Македония и България, по маршрут на наша територия: Гюешево – Кюстендил – Радомир – София – Пловдив, откъдето се разделят в две посоки – към Истанбул, през Свиленград, и за пристанище Бургас (Паневропейски транспортен коридор 8). За да се реализира този проект, се налага изграждане на жп връзки между Албания и Македония, които могат да станат факт през следващите години, въпреки много сериозните проблеми, породени от трудния терен и липсата на средства. По-съществен е проблемът за железопътната връзка между Македония и България. Идеята за такава връзка възниква още при изготвянето на първите проекти за жп мрежата в региона на Балканите в края на XIX век. На наша територия железопътната връзка от София през Перник, Радомир, Кюстендил до граничната гара Гюешево става факт още през 1910. Оттогава насам обаче, т.е. вече повече от столетие, проектът за железопътна линия която да свърже България и Македония не е реализиран. Сред причините са планинският терен и недостигът на финансови средства, но основните отново са геополитически. През 1941, когато по-голямата част от днешната Република Македония е присъединена към България, започва интензивно строителство на тунела след гара Гюешево, минаващ под сегашната гранична бразда, но през 1949, в резултат от изострилите се политическите разногласия между комунистическите режими в София и Белград, строежът отново е спрян. След обособяването на Македония като независима държава, на междуправителствено и международно ниво са подписани немалко договорености, според които строежът трябва да продължи като се завърши железопътното трасе между гарите Гюешево и Беляковци, докъдето е изградена линията в Македония. Въпреки това, доскоро строителство по него не се извършваше (едва през март 2014, транспортните министри на Македония и България Миле Янакиески и Данаил Папазов стартираха рехабилитацията на жп отсечката Куманово-Беляковци). Сред причините е и нелоялната конкуренция на автомобилния транспорт. В гара Гюешево е обновено просторното приемно здание, построена е нова сграда за органите на граничния и митнически контрол, както и други съоръжения, но пристигащите автотранспортни средства не се претоварват на влакове. Напротив, лансира се идеята за изграждането на ново шосе, минаващо през Кюстендил и Самоков и свързано с автомагистрала "Тракия", по което да се движат товарни автомобили, идващи от Македония. Тези планове пораждат сериозна тревога във връзка с опасността да бъдат замърсени питейните води на язовир Искър с прахообразни частици от строителни материали и от настилката, както и от отделяните от автомобилите вредни газове. Алтернатива на това решение е пристигащите от Македония с автотранспорт контейнери и товарни автомобили да се товарят на нископлатформени влакове в гара Гюешево и да се превозват с влакове през София и Пловдив към Истанбул и Бургас.

Друг международен железопътен коридор (разклонение от Паневропейски транспортен коридор 4) минава през нашата страна по направление Север – Юг през Крайова, Калафат, Видин, Мездра, София, Перник и по поречието на река Струма до Солун. След няколкогодишно отлагане, мостът на река Дунав край Видин е вече реалност, т.е. коридорът е окончателно оформен. Изготвени са и продължават да се изработват проекти за реконструкция на цялата жп линия, която да позволи повишаване скоростта на влаковете до 160 км/ч. Изработен е и идеен проект за ново железопътно пресичане на Стара планина край Ботевград. По редица причини, на които няма да се спираме подробно, защото са очевидни, този проект няма да бъде реализиран в обозримо бъдеще. Затова вече се извършва рехабилитация на съществуващата двойна жп линия София – Мездра. Нейните параметри допускат скорост 70 км/ч, но поради планинския терен трудно могат да бъдат подобрени. Изготвен е и проект за удвояване и реконструкция на линията между София и Радомир, който, поради интензивното крайградско движение, следва да бъде реализиран максимално бързо. Цялата линия от границата с Румъния до тази с Гърция е електрифицирана. Тя има необходимата превозна и пропускателна способност и може да поеме значителен обем товарни и пътнически превози без да се строят нови трасета за повишени скорости. Въпреки това, извършваните сега превози са минимални и не използват предимствата на железниците (включително екологични). Основната причина и тук е нелоялната конкуренция на автомобилния транспорт. Впрочем, още навремето са правени опити да се осуети строежа на нормалната жп линия по поречието на река Струма, независимо, че старото шосе е било тясно, с много криви и покрито само с трошенокаменна настилка. Все пак, въпреки войната и другите затруднения, железопътната връзка София – Солун е завършена през 1945, но по политически причини движение по нея няма чак до 1965. През 2011, т.е. 66 години след изграждането на линията, без основателни причини беше преустановено движението на трите чифта пътнически влакове (два от които през деня и един през нощта) между София и Солун. Те даваха възможност на българските граждани да посещават Солун, а гръцките – София, само за един ден, на екскурзия или при делово пътуване. Директният спален вагон между София и Атина беше винаги пълен. Спирането на тези влакове е безпрецедентен случай в международната практика. Граждани на две съседни държави, членки на Европейския съюз, са задължени да ползват само автомобилен транспорт. Необходимо е максимално бързо да се възстанови движението и на трите отменени влакове като се търси съдействие на правителствено ниво.

Както е известно, автомагистрала "Струма" е сред най-натоварените у нас, затова изграждането на новото и трасе с ускорени темпове, несъмнено е правилно решение. От екологична гледна точка обаче, автомагистралата трябва да се специализира само за движение на лични и служебни леки коли, автобуси и лекотоварни автомобили. Що се отнася до тежкотоварните автомобили (ТИР), те следва да се качат на влакови композиции, с които да се превозват за вътрешността на страната и за съседните ни държави. Компанията за товарни превози на БДЖ, както и частните жп превозвачи би следвало да активизират маркетинговата си политика за увеличаване на контейнерните превози с жп транспорт, а държавата да стимулира усилията им в тази посока.

Друг транспортен коридор по направление Север – Юг е Будапеща – Русе – Стара Загора – Димитровград – Пловдив – Александруполис (по трасето на Паневропейски транспортен коридор 9). След построяване на автомобилния и железопътен мост на река Дунав край Русе през 1953, този коридор се ползваше интензивно за превози с жп транспорт за тогавашния Съветския съюз и други държави в Източна Европа. В южно направление обаче, този коридор се ползва съвсем ограничено. Железопътната линия достига до гара Подкова през 1944. По-нататъшното и изграждане е преустановено, поради нежеланието на южната ни съседка България да разполага с удобен транспортен излаз към Бяло и Средиземно море.

Днес, 70 години по-късно, не само българската, но и от гръцката страна смятат за целесъобразен строежът на железопътна връзка от пристанище Александруполис към България по маршрута Димитровград – Стара Загора – Бургас, която ще позволи превоз на товари, заобикаляйки Турция.

Заключение

Както е известно, основните железопътни линии на Балканския полуостров са построени към края на XІX век и преди Първата световна война. След края и в повечето държави в Европа настъпва стопански подем, стимулирал развитието на транспортните мрежи и най-вече на железопътния транспорт, който в тогавашния етап на развитие е бил основен. Още тогава обаче възникват редица проблеми, аналогични на тези, с които се сблъскваме днес. Основният е, коя железопътна администрация да бъде доминираща в региона. В тази връзка, изтъкнатият специалист по железопътно строителство и един от "бащите" на българската геополитика инж. Любен Божков – главен директор на Българските държавни железници, издава през 1936 изключително интересна книга, озаглавена „Съобщителни проблеми на Балканите”. В нея той подробно анализира транспортните проблеми в Балканския регион от различни гледни точки. Според него, тези проблеми имат най-вече геополитически характер. Това негово твърдение е валидно и днес. Вярваме обаче, че в новите условия, след успешното изпълнение на реконструктивната програма на българските железници и в резултат от активно провеждана маркетингова политика, България действително ще може да се утвърди като транспортен център на Балканския полуостров.

* Зам. ректор на УАСГ

** Национален технически съюз по транспорта

{backbutton}

Кризата в Украйна: целите на Русия и икономическите интереси на Запада

Според мнозина, случващото се в момента в Украйна е свързано с осъществяващата се трансформация на сегашната международна система в нова и качествено различна. В тази връзка е показателно, че според руския президент Путин, още по време на либийската криза той е стигнал до извода, че със Запада не могат да се водят честни и равнопоставени преговори, а се налага той просто да бъде "сдържан". Москва успешно използва тази възможност в Сирия, където за първи път от Втората световна война насам САЩ се опитаха да предприемат важна политическа и военна акция и бяха спрени от друга държава, при това по доста унизителен за единствената световна суперсила начин. Руската позиция по сирийската криза беше открито предизвикателство към глобалната хегемония на САЩ и бе възприета именно по този начин във Вашингтон, а днес, т.е. след началото на кризата в Украйна, това се признава и от самите руснаци.

Както посочват редица (включително американски) анализатори, реалният залог за САЩ в украинската криза е да бъде наказана Москва заради дързостта и да отправи това предизвикателство, докато за Русия този залог е (ни повече, ни по-малко) трансформацията на еднополюсния световен ред с многополюсна международна система, в която суверенните държави да действат в рамките на международното право. Истината е, че Москва едва ли би избрала точно този момент за открита конфронтация с Вашингтон, но решимостта на американците да накажат Кремъл за това, че се осмели да им се противопостави по сирийския въпрос, буквално я принуди да концентрира силите си и, приемайки предизвикателството на САЩ, да се опита да отстои интересите си. Тоест, Путин, на практика, нямаше особен избор.

Днес, когато позициите на основните играчи вече изглеждат достатъчно ясни, можем да прогнозираме, че руснаците едва ли ще склонят да се върнат към предишното статукво. И Путин, и външният министър Лавров достатъчно откровено декларираха, че крайната цел на Русия всъщност е да лиши САЩ от ролята им на глобален хегемон. Постигането и изисква далеч по-продължителни, мащабни и непрекъснати усилия от тези, които принудиха Запада и новите власти в Киев да склонят да преговарят с Москва. Русия, в частност, следва убеди европейците, че цената, която ще им се наложи да платят за сегашното си васално поведение към САЩ по украинския въпрос, ще се окаже непосилна за тях и така да вбият клин между Америка и Европа. На второ място, руснаците ще трябва да принудят САЩ да признаят, че вече не разполагат с достатъчна военна мощ за да "наказват" или сменят всеки режим по света, който не им харесва. На трето място, те следва да убедят Китай и редица други ключови азиатски държави да застанат открито на страната на Русия и да поискат международните норми да важат не само за тях, но и за Запада. Това е свързано с постепенната замяна в международната търговия на долара с други валути, като по този начин бъде забавено и ограничено сегашното финансиране на американските дългове от останалата част от света.

Руснаците ще трябва да стимулират Латинска Америка и Африка сами да изберат своето бъдеще, слагайки край на сегашния монопол на Запада в рамките на отношенията по оста Север-Юг. Те ще трябва да прокарат нов цивилизационен модел, отхвърлящ сегашната западна парадигма на обществото, управлявано от затворени и антинационално ориентирани малцинства. Това ще означава открито предизвикателство към съвременния либерално-капиталистически политически модел, олицетворяван от т.нар. Вашингтонски консенсус, и замяната му с нов модел на социална и международна солидарност. Всичко това може да се обедини в рамките на едно понятие, лансирано наскоро от група американски анализатори, и то е "ресуверенизация".

Откакто пое властта в Кремъл преди почти петнайсет години, Путин многократно подчертаваше необходимостта от ресуверенизация на Русия. Украинската криза обаче го принуди да разкрие (вероятно преждевременно) истинската крайна цел на своята стратегия, а именно - "ресуверенизацията" на цялата планета. Това е ужасно трудно и, ако въобще е възможно, вероятно ще отнеме десетилетия, макар че имайки предвид отчайващата некомпетентност и провалите, които претърпя напоследък наднационалния глобален елит, претендиращ че може успешно да управлява западния свят, процесът може и да се ускори. Нека обаче се върнем на конкретните геополитически измерения на събитията в Украйна.

Западните икономически интереси и "февруарската революция" в Украйна

Паралелно с развитието на "революцията" в Украйна, на международно равнище се очерта остър сблъсък между Запада и Русия за тази страна, в качеството и на важен геополитически и геостратегически актив. Впоследствие, именно този сблъсък измести от информационната плоскост всички други проблеми. В анализите си по този повод обаче, мнозина (съзнателно или не) са склонни да игнорират аксиомата, че политиката е концентриран израз на икономиката. В същото време, не бива да забравяме, че основна характеристика на днешните големи международни играчи е, че те (включително Западът) представляват своеобразни "корпорокрации". Според американския икономически експерт Джон Пъркинс, "корпорокрацията" е такава система на държавно управление, която обединява в едно корпорациите, банките и правителствата. Впрочем, в началото на декември 2013, в коментар на Financial Times също се подчертава, че ръководството на ЕС, както и това на САЩ, предпочитат икономиката пред геополитиката и действат не като държавници, а като PR-агенти на своите национални компании. Затова си струва да се откъснем за малко от тезата, че в основата на случващото се в Украйна е противопоставянето между два коренно различни геополитически и цивилизационни модели и да анализираме икономическите интереси на основните външни спонсори на "февруарската революция" в тази страна - САЩ и ЕС.

Американските интереси

Икономическите интереси на САЩ в Украйна стават по-ясни, ако си припомним, кои са основните "донори" на американския федерален бюджет - петролните и газовите компании. Така, според American Petroleum Institute, ежедневните приходи от петролногазовите оператори в бюджета на САЩ се равняват на 86 млн. долара, което надхвърля данъчните постъпления от който и да било друг отрасъл. Впрочем, в проектобюджета за 2014 се предвижда тези приходи да нараснат с още 90 млрд. долара. Подобна стъпка изглежда логична, имайки предвид т.нар. "шистова революция" в САЩ и нарастващия добив на собствен петрол, както и военния бюджет на страната (който в периода 2011-2014 "поглъща" между 22% и 25% от БВП на страната). В тази връзка, следва да напомним някои изключително важни факти, свързани с петролно-газовата индустрия на САЩ, както и с Украйна.

На първо място сред тях е постигнатото още по времето на Янукович споразумение за разпределяне на добива от разработващите се в момента газови находища в черноморския "Скитски сектор" с консорциума, доминиран от американския петролно-газов гигант ExxonMobil. На второ място следва да посочим плановете за постигане на споразумение (пак със сваленото украинско правителство) относно разработката на шелфовите газови находища край Керч. На трето място пък е прекратяването, от страна на Exxon Mobil, на проектите за добив на шистов газ в Унгария, а в началото на 2013 - и в Полша. Накрая, не бива да забравяме, че през последното тримесечие на 2013 приходите на Exxon Mobil паднаха с 18%.

САЩ очевидно видяха заплаха за тези газови споразумения в руско-украинската сделка от 17 декември 2013, която бе възприета от Вашингтон като окончателен завой на Киев към Митническия съюз. Според американците, той би могъл да доведе до преразглеждането на въпросните споразумения и изместването на Exxon от руските гиганти Газпром и Роснефт, които отдавна проявяват апетити към петролните и газови находища в Черно море. Тоест, заплахата да загубят потенциално печеливши активи, на фона на провала на проектите за добив на шистов газ в Източна Европа и спада на доходите на водещата американска петролногазова компания, обяснява икономическата заинтересованост на Вашингтон от победата на "февруарската революция" в Киев. Тази заинтересованост става още по-очевидна, предвид увеличеното данъчно облагане на американската петролно-газова индустрия през 2014.

С това обаче, "газовите интереси" на САЩ в Украйна не се изчерпват. През март в украинските медии се появиха твърдения, че временното правителство може да продаде цялата национална газопреносна мрежа на друг американски газов гигант - Chevron. На пръв поглед, те могат да приемат като илюстрация за мащабната информационна война, която се води в момента между Запада и Русия, макар че "дим без огън няма". Както е известно, газопреносната мрежа осигурява значителна част от постъпленията в украинския бюджет: през 2011 приходите от газовия транзит формираха 2% от БВП на страната. Освен това, самата система представлява достатъчно скъп актив - по експертни оценки, през 2013 стойността и варираше между 26 и 29 млрд. долара. Между другото тези цифри са доста близки до общия обем на външните заеми (35 млрд. долара), които според сегашното правителство в Киев ще са необходими на страната през следващите две години.

Впрочем, американските икономически интереси в Украйна далеч не се изчерпват с енергоносителите. САЩ са световен лидер в доставките на зърнени култури, чиито най-голям потребител е Китай. Съзнавайки опасностите от прекалено голямата си зависимост от американските зърнени култури, Пекин се опитва да диверсифицира доставките си, развивайки сътрудничеството си именно с Украйна. Още по времето на Янукович, Китай отпусна на Украйна стокови кредити на обща стойност 3 млрд. долара, които страната трябваше да плати с износ на зърнени култури: 4 млн. т през 2014 и 4,5 млн. т, през 2015. Както е известно, стоките, доставяни като изплащане на кредит или връщане на вложени инвестиции, се оценяват под пазарната им стойност, а имайки предвид че през 2013 (според експертите на швейцарската банка UBS), цените на зърното паднаха заради добрите реколти в целия свят, става ясно, че Киев е поел ангажимент да доставя на Китай зърнени култури по цени доста под пазарните. Последиците съвсем скоро станаха ясни - според съобщения в американски и украински медии, в края на декември 2013 Китай е отказал сделка за доставката на 601 хил. т американска царевица, което доведе до спад в цената и с 20%. Официалната причина китайците да предпочетат украинската пред американската царевица са чисто екологични, а именно наличието в американската царевица на голям дял генномодифицирана продукция (ГМО). В САЩ, ГМО-царевицата е 90% от целия добив, докато в Украйна тя е не повече от 10-15%. Впрочем, освен от екологични съображения, китайското ръководство бе привлечено и от по-доброто съотношение между цена и качество на украинската продукция. Тоест, налице е още една чисто икономическа причина САЩ да искат свалянето на Янукович - възстановяването на прекъснатите доставки на царевица за Китай.

Като реакция на внезапното китайско решение, може да се очаква, че контраударът на Вашингтон ще бъде насочен именно срещу това, което формално стана причина китайците да предпочетат украинската продукция - производствените технологии. Така, в началото на 2013 американската компания Monsanto обяви, че възнамерлява да инвестира 140 млн. долара за изграждането на завод за семена в западноукраинския град Виница, който да влезе в действие през 2015. Официално обявената и цел е да съдейства за повишаване на добивите от царевичните насаждения в Украйна, която да се превърне третия най-голям производител в света (в момента тя е на трето място, след САЩ и ЕС). Според експерта от Запорожкия университет доцент Михаил Бракалински обаче, истинската цел е да бъдат провалени украинските доставки на царевица за Китай чрез увеличаване дела на ГМО в тях, възползвайки се за целта от очертаващия се тежък период за Украйна, свързан с подписването на кредитното споразумение с МВФ.

Друг възможен икономически стимул за американската намеса в украинската "революция" е възобновяването на проекта за създаване в Харковска област на референтна лаборатория за особено опасни болести по животните. Формално това е чисто ветеринарен проект, за който Вашингтон планираше да отдели 20 млн. долара, интересното в случая е, че той трябваше да се реализира от... Пентагона. Заради активните протести на местното население и намесата на предишното правителство проектът беше преустановен. Няма да е изненада обаче, ако новите управляващи в Киев го "размразят", разрешавайки създаването на територията на Украйна на вирусна лаборатория на Департамента по отбраната на САЩ.

Икономическите интереси на ЕС

За разлика от САЩ, ЕС не крие икономическите си интереси като те са свързани със споразумението за Асоциация и създаване на зоната на свободна търговия с Украйна. Негативните последици за Киев от подписването на това споразумение станаха ясни още в началото на ноември 2013, когато на срещата си с президента Янукович членовете на Украинския съюз на индустриалците и предприемачите помолиха то да бъде отложено, така че да могат да се подготвят за сериозните трансформации, свързани с подобна стъпка.

Днес, когато Украйна вече се намира в период на икономически сътресения, Брюксел реши да подпомогне новото правителство в Киев, като обеща на временния премиер Яценюк едностранно да премахне митата за редица украински стоки при износа им на европейските пазари. Това обаче не означава, че ЕС е готов да жертва собствените си икономически интереси. Така, доставките на украинска пшеница ще се извършват по вътрешноевропейски цени, които са по-ниски от международните, установени на Чикагската стокова борса. Освен това се въвеждат ограничения върху доставките на зърнени култури - до 1 млн. тона (вместо 3 млн. т), при положение, че през 2014 само доставките на украинска царевица за Китай трябва да достигнат 4 млн. т. Затова, премахването на митата за доставката на зърнени култури в ЕС няма да облекчи кой знае колко тежкото положение на украинските производители (да не говорим за някаква сериозна печалба).

Впрочем, премиерът Яценюк спомена и за възможността за безмитна доставка на индустриални стоки в ЕС. Той обаче пропусна да каже, че в списъка липсва най-важната износна продукция на Украйна - тази на металургичната индустрия. Все пак, украинските металурзи имат шанс да получат известни облекчения на европейския пазар за метална продукция. Както посочва в доклада си международната аналитична агенция Platts, преференции могат да получат доставчиците на плосък стоманен прокати, т.е. предприятията от концерна "Метинвест" на Ринат Ахметов, който (както и концернът "Интерпайп" на Виктор Пинчук) успешно преодоля сертификационната процедура в ЕС през 2013 (последното, между другото, обяснява и, защо Ахметов толкова активно се ангажира с временното правителство в Киев). Въпреки това, нито фактът, че разполага със сертификат, нито достъпът на продукцията му на европейския пазар гарантират на Ахметов, че ще може да разчита на успех в бъдещите търгове за доставки. Както се посочва в споменатия по-горе доклад на Platts, осигуряването на достъп на украинските производители (включително на металурзите) до европейските пазари няма да доведе до съществен ръст на бюджетните постъпления в страната. В същото време съществува съвсем реална опасност те да загубят вече съществуващите пазари - руският и този на държавите от Митническия съюз (това бе демонстрирано през август 2013, когато Москва спря вноса на украинска стомана), както и пазара на страните от Близкия Изток, които традиционно се смятат за основни потребители на украинския чугун, стоманени заготовки и сортов прокат. Впрочем, конкурент на украинските металурзи на близкоизточния пазар е и самият ЕС, където (по различни данни) свръхпроизводството се равнява на 40-80 млн. т и следва някъде да бъде пласирано. Имайки предвид, че постигането на споразумение за създаване на Зона за свободна търговия между ЕС и САЩ отново изглежда застрашено, Евросъюзът действително би могъл да се насочи към близкоизточния пазар за да защити икономическите си интереси.

Какво може да очаква Украйна в икономически план

Тоест, независимо от гръмките им политически декларация в подкрепа на "правото на украинския народ да направи своя исторически избор", САЩ и ЕС преследват съвсем конкретни икономически интереси. Днес, когато революционните страсти започват да утихват, еуфорията постепенно бива изместена от повсеместното разочарование от политиката на сурови икономии и заплахата от свиване на производството (особено в Източна и Южна Украйна, където са основните индустриални мощности на страната). В тази връзка си струва да припомня обявеното от президента на "Мотор Сич" (едно от най-големите предприятия в света за производство и ремонт на авиационни двигатели, в което през 2012 работеха почти 30 000 души) съкращаване на 73% от заетите в компанията, ако споразумението за асоциация с ЕС започне да се реализира на практика.

Както вече споменах, политиката е концентриран израз на икономиката и ако приемем, че в своята политика западните лидери действително се ръководят изключително от икономическите интереси на собствените си държави, можем да очакваме, че сегашната политика на временното правителство в Киев ще доведе до реализацията на тези интереси за сметка на тези на украинците. В този смисъл, можем да прогнозираме, че идеологемата "Западът ще ни помогне", определяща дневния ред на новите украински власти, съвсем скоро ще отстъпи мястото си на отчаяните призиви на Киев за помощ, каквато Западът нито може, нито е склонен да окаже на страната.

Има ли шанс за преодоляване на украинската криза

След приключването на четиристранните консултации в Женева за Украйна през април 2014, се появи макар и плаха надежда, че участниците в конфликта и международната общност най-сетне ще намерят общи подходи за преодоляването на украинската криза.

Външните министри на САЩ и Русия Джон Кери и Сергей Лавров очертаха общото мнение относно разоръжаването на всички незаконни въоръжени формации, действащи в момента в Украйна. На свой ред, украинският външен министър Андрей Дешица заяви, че Киев е склонен да се откаже от активната фаза на прокламираната "антитерористична операция" (след посещението на вицепрезидента на САЩ Джо Байдън в края на април обаче, въпросната операция беше подновена). Тоест, поне на думи, всички участици споделят необходимостта от политическо разрешаване на конфликта чрез преговори и без използване на сила. Временното правителство в Киев обаче не е готово да изтегли незабавно войските от Донецка област, както и да гарантира, че въоръжените националистически групи от "Десния сектор" и т.нар. "Национална гвардия" няма да атакуват привържениците на федерализацията в Югоизточна Украйна. Правителството не може да даде такава гаранция просто, защото не контролира напълно ситуацията в страната.

Според редица експерти, за да бъдат постигнати наистина сериозни резултати, в преговорите следва да бъдат включени и представители както на противниците на сегашната власт от Донецка, Харковска и Луганска области, така и на радикално-националистическите формации, тъй като без тяхното участие преговорите рискуват да се изродят в обикновена "говорилня".
Въпреки американските твърдения, Москва не може да отговаря за действията на привържениците на федерализацията, тъй като не контролира местните опълчения. Протестът в югоизточните райони вече е достигнал до такава фаза, в която непрекъснато възникват нови по-големи или по-малки въоръжени отряди със собствени водачи, като ситуацията се променя ежедневно. На всичкото отгоре, украинските олигарси, както и отделни местни политици, формират собствени "батальони за самоотбрана", като например поделението "Днепър", създадено и финансирано от губернатора на Днепропетровска област Игор Коломойски. Твърди се също, че в края на април Юлия Тимошенко също е започнала да създава собствени "отряди за самоотбрана".

Впрочем, както твърди бившият шеф на украинските служби за сигурност Александър Якименко, след "февруарската революция", в хода на която тълпите овладяха редица военни поделения и полицейски участъци, в ръцете на цивилното население са попаднали около 100 хиляди единици огнестрелно оръжие.

Всичко това може да доведе до пълното разпадане на Украйна като държава, като във всеки регион властта на практика ще премине от държавата към местните политически или икономически лидери. Подобен сценарий обаче не е изгоден за никого от външните играчи (може би с изключение на определени кръгове в САЩ, привърженици на стратегията на "управлявания хаос"), да не говорим за самата Украйна, тъй като той води до превръщането на страната в нещо подобно на Сирия, т.е. до раздробяване на територията и, масови кръвопролития и политически хаос. Подобно развитие не отговаря на интересите на Русия (тъй като хаосът ще възникне непосредствено до нейните граници), нито на Европа и САЩ (тъй като европейците ще се лишат от един от основните газови транзитни маршрути, освен това нито те, нито американците ще могат да реализират споменатите по-горе икономически интереси в Украйна). В крайна сметка то може да принуди Москва наистина да изпрати свои части в Югоизточна Украйна. В геополитически план това би се оказало поредното поражение на САЩ, които през миналата 2013 загубиха битката с руснаците в Сирия, след това и тази със скандалните разкрития на Едуард Сноудън, а днес я губят в Крим с тенденция да я загубят и в Украйна, като цяло.

Според редица експерти, изходът от тази ситуация изисква нейното "зануляване", т.е. оставка на сегашното правителство, отлагане на президентските избори за декември 2014 (както беше предвидено в споразумението между Янукович и опозицията от 21 февруари), разоръжаване на всички въоръжени групировки и насрочване на всенароден референдум за държавното устройство на страната и приемане на нова конституция.

Киев донякъде е склонен да бъде създадена работна група от членове на правителството и депутати от Върховната Рада, която да подготви промени в конституцията, предвиждащи децентрализация на административната власт и бюджетните потоци. Днес обаче тези мерки вече не са достатъчни, тъй като след началото на т.нар. "антитерористична операция" е необходимо изтегляне на правителствените части от Югоизточна Украйна и сериозни политически отстъпки.

Киев очевидно разчита, че Западът ще му окаже мощна политическа подкрепа в преговорите с Москва. Москва пък настоява Киев да признае интегрирането на Крим в Руската Федерация. Тоест, позициите на страните са толкова различни, че постигането на компромис в близка перспектива едва ли е възможно.

Все пак, остава известен шанс да се постигне взаимно разбирателство относно финансовата подкрепа. Както е известно, украинската икономика е на ръба да колапса. А истината е, че тя може да бъде спасена единствено от Русия, тъй като мащабите на западната помощ са недостатъчни - никой на Запад не е склонен да налива пари в бъчва без дъно. Москва обаче е съгласна да финансира Украйна, но само ако бъде решен кримският въпрос и страната се федерализира. Това би създало нещо като "буфер" по границата между Русия и Европа. Тоест, в чисто геополитически план то би осигурило известно успокояване в дългогодишното противопоставяне между Запада и Изтока. Подобно решение, разбира се, ще даде началото на продължителна позиционна игра, която обаче (можем да се надяваме) ще върви без употребата на оръжие и осъществяването на мащабни военни операции.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Украинската криза и руско-американският геополитически сблъсък

Политическият език се използва за да оправдае лъжата и да представи убийството като нещо, заслужаващо уважение

Джордж Оруел

Историята на Европа е немислима без руската култура. Влиянието на нацията на викингите-руси, чието присъствие от Балтийско до Черно море и от Висла до Волга защитава Стария континент от арабско-мюсюлманските нашествия откъм неговите югоизточни територии през целия период на Ранното Средновековие, е неоспорим факт. През ХІІІ век, именно благодарение на викингите-руси и героичната им съпротива, Европа бива спасена от нашествието на татаро-монголите, макар че те самите не успяват да удържат на техния натиск и стават жертва на Златната Орда.

През ІХ век русите вече притежават децентрализирана политическа система, формирала се около Киевското княжество. Когато източните му съседи - куманите, биват атакувани от татаро-монголите, руските князе им идват на помощ, но са разгромени в битката на река Калка. Това обаче се оказва достатъчно за да спрат за десетина години настъплението на монголите в Европа. Все пак, през 1237 те се връщат, унищожават редица руски градове, а през 1240 превземат и столицата Киев. По-голямата част от русите се превръщат във васали на монголите, пребивавайки в унизителна зависимост от Златната Орда в течение на триста години. Междувременно, монголското нашествие стига до Полша и Унгария, без обаче да може да продължи още по-навътре в Европа.

Тази инвазия ерозира единството на руската общност около Киевското княжество. Междувременно, за да консолидира християнската общност, признавайки при това очевидното разделение в нея между католици и православни, през 1253 римският папа обявява галицкия княз Данаил Романович (Данило І) за "княз на цялата Руска, Галицка и Владимирска земя" и крал на цяла Русия (Rex Russiae) - титла, която по-късно се използва от всички руски царе. Руското княжество в Киев бива изместено от Галицкото и Владимиро-Волинското, което, на свой ред, се трансформира в Галицко-Волинско княжество.

Самото име Украйна произхожда от староруската дума оукраина, т.е. "гранична област", каквато тя в действителност е от средата на ХІV век, когато днешната Беларус и Киев за завладени от Литва, а по-голямата част от Украйна - от Полша (без Крим, който от втората половина на ХV век е подчинен на Османската империя). Скоро след това Полското кралство и Великото литовско княжество се обединяват в т.нар. Жечпосполита, а нейната украинска част започва да се нарича Рутения (латинизираното име на някогашната Рус).

В средата на ХVІІ век в тези земи избухва масово въстание срещу полското господство

(сред чиито прояви е предоставянето на руски земи на Католическата църква) в резултат от което в Източна Украйна се създава т.нар. Хетманщина, присъединила се към Русия с решението на Переяславската Рада през 1654. Тази политическа раздробеност бива използвана по-късно от шведския крал Карл ХІІ, който успява да завладее Украйна, формирайки съюз с нейния хетман Мазепа, но през 1709 е разгромен при Полтава от руския цар Петър Велики.

През периода между 1772 и 1795 Австрия, Прусия и Русия си поделят на три етапа Жечпосполита, като Украйна се превръща в интегрална част от Русия, докато Буковина и Галиция са присъединени към Австрийската империя.

След свалянето на последния руски цар през 1917 Украйна за кратко става независима, след което се присъединява към СССР. Галиция пък преминава към Полша, Буковина е поделена между Полша и Румъния, а т.нар. Задкарпатска Рутения става част от Чехословакия. След края на Втората световна война Сталин анексира Галиция и Буковина. През 1954 пък, тогавашният съветски лидер Никита Хрушчов (украинец по националност) изважда Крим от състава на Руската Федерация и го предава на Украйна, като автономна република. През 1991 Украйна става независима държава и член на Общността на независимите държави (ОНД), възникнала след разпадането на Съветския съюз. Първата и конституция е приета през 1996 и преразгледана през 2004.

Отношенията между Украйна и Русия

От една страна, Украйна има доста сложно минало, от друга обаче, това не е съвсем така. В течение на 500 години Украйна, Беларус и Русия имат обща история в която Киев играе осова роля. През следващите 300 години господството над Украйна е предмет на спорове между Полша и Литва, а впоследствие - в течение на 340 години нейното "ядро" е част от Руската империя.

След края на Втората световна война цяла Украйна става част от СССР. Украинският език е толкова близък до руския, че лесно се разбира от руснаците, още повече, че в Киев, както и в южната и източна част на страната преобладава именно руският език. Основната религия е православието (60%), докато католическото малцинство (10%) доминира в най-западната част, а мюсюлманите (3%) са съсредоточени предимно в Крим. Списъкът от най-известните учени, музиканти, писатели, политици и военачалници в историята на Русия няма да е пълен, ако в него не присъстват и такива украински имена като Евгений Слуцки, Игор Прокофиев, Николай Гогол или Григорий Зиновиев, също както и украинската история е тясно свързана с имената на много известни руснаци.

В Украйна живеят 46 млн. души (според преброяването от 2011), на територия от около 603 000 кв. км. Тя има седем външни граници: с Беларус, на север, с Полша и Словакия - на запад, с Унгария, Румъния и Молдова, на юг, както и обширен излаз на Черно море. Украйна има огромно стратегическо значение за Русия. При евентуалното планиране на атака срещу Русия обаче, тя има не по-малко значение и за НАТО.

Териториалната еволюция на Украйна

Горе вдясно:

Двете украински държави след Първата световна война

1918: Западноукраинска народна република и Карпатска Рутения

1917-1921: Украинска република (Киев)

Долу вляво:

Нарастване на украинската територия 1922-54

1922: Украинска съветска социалистическа република

1939: Полски територии, присъединени към Украйна

1940: Румънски територии, присъединени към Украйна

1945: Чехословашка Рутения, присъединена към Украйна

1948: Румънски острови, отстъпени на Украйна

1954: Руският Крим, предаден на Украйна

Долу вдясно:

Загуба на територия от Украйна

Приднестровие, предадено през 1940 на Молдовската ССР

Вдъхновената от Брюксел и Вашингтон революция

През 2004 Виктор Янукович, бивш губернатор на Донецк (1997-2002) и премиер (2002-2004) при управлението на президента Леонид Кучма, спечели президентските избори в Украйна, но последвалите безредици, породени от т.нар. "оранжева революция" и раздухвани от антагонистичната кампания в световните медии (една от ключовите технологии при организацията на т.нар. "цветни революции"), принудиха Върховния съд да анулира резултатите от изборите и да насрочи провеждането на нови, спечелени този път от кандидата на Брюксел и Вашингтон Виктор Юшченко.

През 2010 обаче, Янукович отново удържа победа на президенските избори, събирайки 50% от гласовете, срещу 45%, гласували за Юлия Тимошенко (премиер по времето на Юшченко). На парламентарните избори през 2012 Партията на регионите на Янукович спечели 187 депутатски места, срещу 102 за привържениците на Тимошенко, което означаваше сериозен ръст на електоралната подкрепа за нея. Малко по-късно Юлия Тимошенко, която вече беше осъдена за корупция в Русия, получи присъда и от украинския съд заради сключените от нея неизгодни газови сделки с Москва и бе изпратена в затвора. В отговор западните медии стартираха безпрецедентна кампания, насочена срещу украинските съдилища, в хода на която Тимошенко беше представена едва ли не като "светица" и "мъченица на демокрацията".

Следващите президентски избори бяха насрочени за декември 2014. Още през 2013 обаче, с цел общественото съзнание да бъде подготвено за предстоящия преврат в Украйна, в световните медии стартира мащабна кампания против Янукович. Както призна в речта си на срещата на Националния пресклуб (спонсориран от Chevron), заместникът на държавния секретар по европейските въпроси Виктория Нюланд: "САЩ "инвестираха" 5 млрд. долара за организирането на специални групи, които да организират преврата в Украйна".

През януари 2014 тези групи, на практика, превзеха Киев (включително сградите на редица държавни институции) и свалиха законното правителство, при положение, че до изборите оставаше по-малко от година. Както свидетелстват преки участници и наблюдатели на неотдавнашните събития в украинската столица, методите и формата на овладяването на властта предполагат наличието на военна подготовка и координация на действията на участниците в метежа.

Междувременно, цялата световна преса подкрепи „революционното” насилие в Киев. В украинската столица се появиха редица високопостовени чиновници от САЩ и ЕС за да демонстрират подкрепа си за "революцията", като Виктория Нюланд например, която раздаваше сладкиши на протестиращите. На свой ред президентът Обама открито поиска свалянето на "диктатора" Янукович. Медиите пък отразяваха събитията единствено от позициите на демонстрантите и никога от тази на управляващите и силите за сигурност, които също понесоха загуби, включително убити и ранени.

Всъщност, ако Янукович действително е виновен за нещо, то е, че прояви престъпна нерешителност, при положение, че неговото правителство вече бе постигнало споразумение с бунтовниците, което беше одобрено и от външните министри на ЕС и което опозицията, в крайна сметка, отказа да спази.

Няма съмнение, че времето за организацията на преврата в Киев не беше избрано случайно. Вниманието на Русия, както и на останалия свят беше приковано към провеждащите се в страната Зимни олимпийски игри. Между другото, ситуацията много напомняше тази по време на Олимпийските игри в Пекин, когато грузинските войски влязоха на територията на Южна Осетия.

Създава се впечатление, че за осъществяването на "февруарската революция" в Украйна са използвани всички добре известни технологии за смяна на държавната власт, изпробвани от англосаконците в страните от Третия свят от Наполеоновите войни насам. На първо място, международните банки вкараха Украйна в дългов капан - в момента дълговете и са достигнали 138 млрд. долара, при положение, че през 2012 нейният БВП се равняваше на 176 млрд. долара. Тоест, тя ще трябва да плаща по 8 млрд. долара годишно в продължение на изключително дълъг период, което, на свой ред, ограничава възможностите и да следва самостоятелен политически курс, да не говорим, че подобна ситуация традиционно генерира гигантска корупция. На второ място, беше осъществена мащабна кампания за финансирането на различни политически партии и движения в Украйна с цел привеждане на политическите им платформи под общ знаменател. На трето място, стартира впечатляваща медийна кампания за дискредитиране на управлението и демонизация на неговите знакови фигури. На четвърто място, в действие влязоха предварително подготвени специални групи, чиято цел бяха провокациите и разпалването на насилие. На шесто място, отново се заложи на технологиите, използвани наскоро и за организирането на "парламентарните" държавни преврати в страни като Парагвай и Хондурас.

В украинския случай целта беше овладяването на Върховната Рада с помощта на въоръжените активисти на т.нар. "Десен сектор", под чиито натиск силите, формиращи парламентарното мнозинство, трябваше да бъдат принудени да отстъпят панически. След това, в напрегнатата атмосфера на откровени заплахи за употреба на физическо насилие, съчетани вероятно с предлагането на сериозни подкупи, останалата част от депутатите бяха "убедени" да изоставят законно избрания президент, без дори да бъдат проведени някакви процедури по неговия "импийчмънт". Очевидно, фактът, че украинският президент не се назначава от Върховната Рада, а се избира с преки избори, нямаше никакво значение за демократичния Запад, чиито представители моментално признаха "временното правителство" на Украйна за легитимно.

Правителството на олигарсите узурпатори

Всъщност, новото временно управление на страната може спокойно да бъде определено като "правителство на олигарсите узурпатори". Както е известно, временно изпълняващ длъжността президент на страната е Александър Турчинов, пастор от Баптистката църква в Киев, а за временно изпълняващ длъжността премиер бе назначен Арсений "Яц" Яценюк - украински банкер от еврейски произход, предварително посочен от Виктория Нюланд като фаворита на САЩ. На свой ред, Турчинов и Яценюк моментално назначиха неколцина олигарси за губернатори в ключовите райони на страната, смятани за бастиони на Партията на регионите и на Виктор Янукович.

Така Игор Коломойски - банкер и медиен магнат, смятан за втория най-богат човек в Украйна, чиято медийна империя еднозначно подкрепи метежа срещу властта, беше определен за губернатор на Днепропетровска област. Както е известно, преди време руският президент Владимир Путин директно го квалифицира като "мошеник", пояснявайки в едно интервю, как този яростен привърженик на Юлия Тимошенко е откраднал два милиарда долара от свой бизнес партньор.

Най-богатият украинец (според класацията на списание Forbes за 2009) Сергей Тарута пък беше назначен за шеф на Донецката областна администрация. Налице са всички предпоставки, този процес да засегне и други рускоезични области на Украйна.

Междувременно, политическият климат няма как да не продължи да се влошава след мартенския десант на експертите на МВФ в страната. Само за четири седмици през същия месец валутните активи на Украйна намаляха от 17,8 на 15 млрд. долара. Тя обаче тъпърва ще се сблъсква със „страничните ефекти” и последиците от т.нар. „структурно регулиране” по рецептите на фонда.

Рускоезичното украинско мнозинство е неприязнено настроено към корумпирания елит, притеснено е от виското ниво на безработица и е крайно недоволно от икономическата дискриминация от страна на западната част на Украйна. В същото време е ясно, че истинските организатори на „февруарската революция” няма да осъществят очакваните радикални промени в страната. Зад целия този политически епатаж се крие връщането във властта на добре познати кръгове, известни със своята корумпираност и причастността си към обогатяването на украинските олигарси. Този път обаче, за да реализират интересите на „глобалното задкулисие”, те са готови да ликвидират цялото културно наследство на Украйна. Неслучайно първата мярка на новите власти в Киев беше да отменят закона, гарантиращ правото на рускоезичното население на използва руския като втори официален език. Наистина, малко по-късно те се отказаха от нея заради масовите протести в централните и източните области на страната. Пак в същата посока бе и решението за забраната на проруски ориентираната местна Компартия, за която на последните избори гласуваха 13% от населението.

Всички проучвания на общественото мнение от обявяването на украинската независимост насам, показват, че мнозинството жители на страната са против присъединяването и към НАТО, но въпреки това, сегашното правителство de facto се опитва да игнорира волята на собствения си народ. Между другото, по време на последната си избирателна кампания Виктор Янукович също зае рязко отрицателна позиция по въпроса за евентуалното членство на Украйна в НАТО, а неговата Партия на регионите включи изискването за неприсъединяване към пакта като основополагащо в стратегията за национална сигурност на страната, по примера на държави като Финландия, Швеция и Ирландия.

Откъсването на Крим

Крим и в миналото е бил обект на нездрави англосаксонски амбиции – например по време на т.нар. Кримска война (1853-1856), но въпреки всички усилия за завоюването му, той си остава руски. Мнозинството от днешното население на полуострова са етнически руснаци, което обяснява и защо, след като Хрущчов решава да го анексира в полза на Украйна, той влиза в нея със статут на автономна република. След февруарския преврат в Киев, регионалното правителство на Крим остана лоялно на Виктор Янукович като отблъсна опитите за навлизане на въоръжени групи на т.нар. "Десен сектор" и не допусна разпалването на етнически сблъсъци от страна на местните татари. В отговор, временното правителство на Украйна обяви, че руснаците са влезли в Крим и са го окупирали.

Световните медии и правителствата на държавите членки на НАТО тотално игнорираха факта, че Крим е база на руския Черноморски флот, както и, че съгласно руско-украинския договор от 1997 Москва има правото до 2040 да разполага на полуострова с до 27 000 свои военнослужещи (в момента те са само 16 000). Всъщност, истината е, че опитите на новите управляващи в Киев да установят контрол над полуострова бяха отбити предимно със силите на местните отряди за самоотбрана, полицията и украинските военни части, останали верни на президента Янукович и правителството на автономната република Крим. Именно в отговор на опитите на новите властти в Киев да игнорират неговата легитимност, правителството на Крим взе решение да проведе референдум за да даде възможност на жителите на полуострова сами да определят неговото бъдеще. Тези действия са свързани с правото на самоопределение и представляват неоспорима демократична процедура, призната от ООН, въпреки че последната нееднократно беше нарушавана от САЩ, стимулирали процеса на откъсване на едни или други провинци от техните естествени "центрове на сила" през различни исторически периоди - от Панама до Косово.

Енергийната политика

Както е известно, 66% от руския природен газ се изнася за ЕС и Турция (86 млрд. куб. м), минавайки през Украйна, но този маршрут постепенно губи значимостта като транзитна мрежа. Съществуват два други морски газопровода - "Северен поток" (вече изграден) и "Южен поток" (строящ се в момента), които заобикалят Украйна. Газопроводът "Северен поток", завършен през 2011, свързва Русия и Германия по дъното на Балтийско море. Изграждането на "Южен поток", който минава по дъното на Черно море, пък следва да приключи в края на 2015.

Руският газов монополист Газпром постигна споразумение с Виктор Янукович за понижаване цената на газа за Украйна (от 400 долара за 1000 куб. м, до 268,5 долара). Антируската политика на временното правителство Киев обаче, в никакъв случай не съдейства за запазването на тези преференциални цени. Не бива да забравяме също, че в момента Украйна дължи 1,5 млрд. долара за вече доставения и руски газ.

Евроатлантизмът в плен на собствения си геополитически капан

Очевидно, Русия няма намерение да моли за индулгенция или да търси одобрението на Запада за действията си по отношение на Крим. Alea iact aest ("жребият е хвърлен") и полуостровът вече е загубена геополитическа фигура на Голямата шахматна дъска на НАТО. В момента, евроатлантическият алианс е изправен пред тройно предизвикателство:

- как да защити икономическите си интереси в Русия (търговският оборот на ЕС с Русия е 500 млрд. долара, а този на САЩ - 40 млрд.);

- дали да накаже Москва, или онези, които не успяха да предвидят нейната твърда реакция на украинските събития;

- как да продължи процеса на интеграция след украинската "шокова терапия".

В началото на февруари 2014, по време на конференцията по сигурността в Мюнхен, председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой лансира следната теза: "Ние, американците и европейците сме икономики, основаващи се на силата на законите, и общества, базиращи се на общочовешките ценности - квинтесенцията на това, кои сме всъшност, какво олицетворяваме в очите на повечето хора и какво следва да отстояваме с обединени усилия в този свят". Това са високопарни, но лишени от реален смисъл фрази, тъй като нито законите, на които се базира икономиката на държавите от Северноатлантическия пакт, нито т.нар. "общочовешки ценности", могат да се похвалят със сериозни успехи в преодоляването на реалните социално-икономически проблеми, политическия и интелектуален упадък, или пък за възстановяването на националната идентичност, морала и духовната мощ на европейските нации.

Днес основната идеология, която привлича вниманието на избирателите от Стария континент, е евроскептицизмът, тъй като поне за момента той представлява единствената възможност за преоценка на жизнено важните въпроси, които вълнуват обикновените европейци, лишени от възможността да участват в "сакралните" дискусии, водени в тесния кръг на наднационалните елити. "Дефицитът на демокрация" е сурова реалност, която постоянно стеснява кръга на привържениците на мъглявите перспективи за бъдещето на обединена Европа, които се опитват да чертаят чиновниците от Брюксел.

Налице е своеобразен ментален капан, който започва да придобива очертанията на опасна геополитическа "мъртва примка" за евроатлантическия модел на маневриране макар да бе обявен за "глобално политическо пробуждане" от хора като Збигнев Бжежински например.

Като елемент от външнополитическата стратегия на САЩ, тази постановка беше лансирана първоначално в Близкия Изток, но завърши печалния си ход като "троянски кон" именно на киевския "Евромайдан". На конференцията по сигурността в Мюнхен Херман ван Ромпой я формулира достатъчно ясно: "без значение, дали става дума за геополитика, или не, фактът е, че предложихме на Украйна и на други държави от постсъветското пространство асоциирано членство в ЕС, като си даваме сметка, че времето е на наша страна и бъдещето на Украйна е свързано именно с Европейския съюз".

Брюкселските политици очевидно са пленници на идеологическата парадигма на Збигнев Бжежински, която разглежда Украйна като "преден пост на Запада, сдържащ опитите за възраждане на Съветския съюз, без чието участие в този процес Русия никога няма да може отново да стане империя". Д-р Бжежински дълги години по наистина блестящ начин прокарваше тезата, че следва да мразим и да се боим от Русия, но геополитическите му постановки вече са остарели, тъй като съвременният свят вече не в състояние да се базира едновременно на две намиращи се в конфликт концепции, а именно на еднополюсния мондиализъм и на многостранния цивилизационен диалог.

Тежката артилерия на евроатлантическата пропагандна машина вероятно ще продължи да "обстрелва" Русия от всички възможни посоки, но Москва вече съумя да демонстрира на целия свят, че от момента на пробуждането на нейното дълбочинно подсъзнание, геополитическият дневен ред придобива нова визия, стратегии, символи и значение, базиращи се именно на диалога между цивилизациите.

Някои изводи и препоръки

Заплахите на САЩ за налагане на икономически санкции срещу Русия са по-скоро комични. Икономическата мощ на Америка се разтваря в мъглата на разрастващите се проблеми, докато Русия разполага с достатъчна икономически възможности за да реагира по адекватен начин на подобни санкции в Лондон и Ню Йорк. Ако пък този сблъсък се задълбочи, Китай, който на практика действа като руски съюзник, може значително да ускори "разтварянето" на долара в глобалната финансово-парична система. Що се отнася до военните заплахи на САЩ, те могат да излязат скъпо на Европа, която рискува да се изправи пред необходимостта да поеме изключително тежко икономическо и политическо бреме.

В тази ситуация, Русия има няколко възможности за действие. Първата е да реагира решително срещу намесата на САЩ и ЕС във вътрешните работи на Украйна като подкрепи връщането на власт на легитимния украински президент Янукович. Втората е да интегрира не само Крим, но и другите, населени предимно с рускоезично население, райони на Украйна, оставяйки на фалиралата икономически Западна Украйна възможността да се интегрира в ЕС, т.е отказвайки се от териториите, присъединени към СССР в резултат от Втората световна война.

В заключение, ще напомним максимата на Бисмарк, че европейският континент може да разчита на мир и просперитет, а европейската култура - на възход, само когато Русия и Германия действат в съгласие, а не се противопоставят една на друга, тъй като от това биха спечелили само външни и враждебни на Европа геополитически играчи.

* Професор в Университета на Флоренция, директор на Института за международни отношения „Жан Симон дьо Сисмонди” в Женева

** Докторант в Женевската школа за дипломация и международни отношения

{backbutton}

Украйна като илюстрация на екзистенциалната криза на НАТО

В кулминация на кризата в Украйна се превърна т.нар. "референдум" за бъдещето на Крим - този своеобразен смокинов лист, призван да узакони присъединяването на полуострова към Русия. Той обаче даде на Северноатлантическия алианс - който след края на студената война плува безцелно по течението - нови и твърде съблазнителни основания да продължи съществуването си. Редица високопоставени чиновници от щаба на пакта в Брюксел твърдят, че руските действия по отношение на Украйна свидетелстват за наличието на заплахи и нестабилност, което пък означава, че алиансът продължава да е актуален, въпреки че Червената армия отдавна не съществува, както и, че кримската криза ще укрепи единството и решимостта на НАТО.

Тези оптимистични декларации са нещо очаквано, тъй като всяка оказваща се ненужна бюрокрация опитва да спаси позициите си с помощта на пиар-кампании. Действителността обаче е, че през следващите години НАТО е обречена на спад в стратегическата съгласуваност на действията си, отслабване на организацията, нарастване на разногласията относно средствата и целите, както и ерозия на сигурността на онези страни, които влязоха в алианса след края на студената война, и особено на разположените в близост до Русия.

Няколко думи за общата ситуация

Когато СССР още съществуваше присъствието на НАТО изглеждаше напълно оправдано. Смяташе се, че алиансът цели сдържането, а при необходимост провала на евентуално настъпление на държавите от Варшавския пакт в Западна Европа. Всъщност, защо беше създаден Варшавският пакт? За да гарантира съветското господство в източноевропейския комунистически блок? Или пък Москва е разчитала да го използва за завладяването или за "финландизацията" на Западна Европа? Тези въпроси нямат и няма да имат еднозначни отговори, по-важно е обаче, че западноевропейците не демонстрираха никакво желание да те да бъдат изяснени на собствения им гръб, затова смятаха НАТО за жизненоважна организация, приемаха нейните цели и предназначение и вярваха, че тя гарантира сигурността и дори живота им.

На свой ред, когато му се налагаше да обясни смисъла от съществуването на алианса, ръководството на НАТО се задоволяваше да цитира думите на първия му генерален секретар лорд Исмей, който навремето посочва (полу на шега, полусериозно), че целта на НАТО е "да държи САЩ в (Европа), да държи Германия под (контрол) и да държи Русия извън (Европа)". Този афоризъм трябваше да докаже, че НАТО е свързана с европейската стабилност, като цяло, а не само със съветската заплаха.

След като Съветският съюз се разпадна обаче, стана доста по-сложно да се дават съдържателни формулировки за предназначението на Северноатлантическия алианс. НАТО се опита да придобие нова енергия и настъпателен порив чрез разширяването си на изток и включването на нови членове. Това обаче породи два проблема.

Борис Елцин и Бил Клинтън

На първо място, то породи подозрения и провокира недоволството на Русия. Разбира се, тези настроения не бяха създадени от Путин, макар че той със сигурност ги засили. Те бяха очевидни дори в "спокойните години" на странното приятелство между Бил Клинтън и Борис Елцин, който - въпреки танковата атака срещу парламента през 1993, фалшификацията на изборите три години по-късно и безумната дъмпингова разпродажба на държавната собственост, упорито бе определян като "демократ", като дори по време на жестоката първа война в Чечения го сравняваха не с друг, а с Ейбрахам Линкълн. Дори и в тези години на илюзии, когато Западът силно вярваше във възможността за изграждането на демократична Русия, мнозинството руснаци (без оглед на политическите им пристрастия) не можеха да си обяснят, защо алиансът, превърнал се в един от символите на студената война, се промъква към границите им, докато Западът приветства руската демокрация, говори за сближаване с Русия и интеграцията и в западната общност и твърди, че ерата на идеологическото и военно съперничество вече е приключила. Мнозинството американци обаче останаха напълно глухи за недоумението и недоволството на руснаците, а Путин просто се възползва от това за да възроди руския национализъм. В крайна сметка, разширяването на НАТО на изток повлия крайно негативно върху отношенията между Запада и Москва, макар да е нелепо да се твърди, че присъединяването на Крим от Путин е някакъв акт на реванш срещу това.

Вторият проблем, породен от разширяването на НАТО, беше че постигането на стратегически консенсус вътре в самия алианс стана много по-трудно. Не на последно място, това бе породено от факта, че "старата" и "новата" Европа (ако използваме формулировката на Доналд Ръмсфелд) се придържаха към различни визии за заплахите, особено що се отнася до Русия. В известна степен, причината за разногласията имаше чисто аритметичен характер. През 1949, когато беше създаден Северноатлантическият алианс, той обединяваше 12 държави. В разгара на студената война броят им нарастна до 16. След края и обаче, той продължи постепенно и поетапно да се разширява и през 2009 участниците в него вече бяха 29. Трудно можеш да постигнеш съгласие, когато семейството ти е нараснало почти двойно. Всеки, който е оглавявал някой от комитетите на НАТО, ще потвърди това желязно правило. То стана особено очевидно, когато мненията на участниците в алианса се разделиха във връзка с войната в Ирак. Тогава по-голямата част от "нова" Европа беше склонна да угоди на Америка, което не би могло да се каже за "старата".

Иракската война стана и пример (при това не първият) за това, как НАТО се готви за новата "постсъветска" ера. Организацията се ангажира с "операции извън зоната на отговорност", което на разбираем език означава експедиционни кампании извън границите на Европа. Това не бе просто адаптация, а трансформация на евроцентричното предназначение на алианса, запазило се продължение на цяло поколение. Сега нека свържем бързото нарастване на числеността с преминаването към качествено нови задачи и си зададем въпроса, какво се случва с НАТО? Отговорът е прост - объркване и разногласия. Достатъчно е да си припомним Босна, Косово, Афганистан, Ирак и Либия за да се убедим, че участието на пакта в тези конфликти "извън неговите граници", доведе до задълбочаване на вътрешните му проблеми. Дискусиите за кампаниите на алианса извън пределите на Европа винаги се водеха на ръба на скандала. По разбираеми причини европейците биха искали НАТО да се ангажира само с проблемите на континента. И когато, след края на студената война, алиансът започна да се забърква в конфликти извън неговите предели, споровете и разногласията се задълбочиха.

Ирак и другите, изброени по-горе конфликти породиха дискусии за "необходимостта от споделяне на бремето" (чиято същност е, че Америка иска от Европа да изразходва повече средства за отбрана и да увеличи приноса си в НАТО, така че той да е пропорционален и справедлив). Те демонстрираха също, че повечето членове на пакта, с изключение на САЩ, са съкратили (и продължават да съкращават) военните си разходи и не желаят да увеличават военната си мощ, разчитайки на американския "чадър на сигурност". Наистина, отделните членове на НАТО отделят различни (като дял от БВП) суми за отбрана, но бремето на разходите за отбрана на европейските съюзници е много по-малко, отколкото това на Америка. Затова щом нещата опрат до прехвърляне на жива сила и техника по въздуха, проектиране на сила и различни форми на използване на въоръжена мощ в конфликтите извън границите на Европа, алиансът неизменно демонстрира, че в чисто военен план е просто филиал на американските въоръжени сили, активна подкрепа на които са в състояние да окажат само някои негови членове като Франция и Великобритания например. По времето на студената война наличието на подобен дисбаланс не беше от голямо значение, но в постсъветския свят търпението на Вашингтон започна да се изчерпва.

В друг източник на търкания се превърна различната степен на готовност на Европа и Америка за участие във военни операции в пораждащите сериозни спорове конфликти извън Стария континент. Най-ясно го показа войната в Афганистан. Основното бреме в борбата с бунтовниците (за разлика от участието в "групите за реконструкция на провинциите", целящи да гарантират сигурността и икономическото им развитие) беше поето от американските войски, както и от контингентите на отделни съюзници на САЩ, при това нерядко от такива, които дори не са членове на НАТО. Тоест, излизането на пакта на глобално равнище съвсем не бе това, на което се надяваха създателите на тази схема.

НАТО и кризата в Украйна

Днес алиансът се сблъсква с кризата в Украйна. Този път проблемът, пред който е изправен, е по-различен, тъй като Украйна съвсем не е "извън зоната му на отговорност", а вътре в нея. Нещо повече, някои членове на алианса и най-вече Полша и трите балтийски постсъветски републики буквално изтърваха нервите си след анексията на Крим от Русия. Дали обаче това означава, че неочакваният силов маньовър на Путин ще ускори дефинирането на новата роля на НАТО в епохата след студената война и ще накара всичките 29 членове на пакта, най-сетне да започнат да "бутат колата в една посока"? За чиновниците от Брюксел и някои други европейски столици и особено за генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, отговорът изглежда еднозначен: руските действия в Украйна бяха леден душ за алианса, който го върна към действителността. Тази гледна точка се споделя и от мнозина във Вашингтон, както и от значителна част от европейските и американските медии. Тя обаче се разминава драстично с реалността. Истината е, че шумната кавга между Русия и Запада заради Украйна само ще усили разногласията и непослушанието в НАТО, вместо да ги отлаби. За това има няколко основни причини.

На първо място, не се променя право пропорционалната връзка между разширяването и понижаването на нивото на единомислие в пакта. След като шумът, породен от присъединяването на Крим утихне, в редовете на Северноатлантическия алианс ще възникнат разногласия по въпроса, как следва да бъде решен проблемът с Русия и дори за мащабите на този проблем. При това ще станем свидетели на следната закономерност: колкото по-близо е разположен даден член на НАТО до руската граница, толкова по-настойчиво ще изисква от пакта словесни уверения и практически демонстрации на предаността на алианса към интересите на сигурността. И колкото по-далеч е този съюзник от Русия, толкова по-малко желание ще има да прави подобни декларации и демонстрации, тъй като няма да иска да провокира Москва да предприеме ответни действия, а пък отдалечеността от руските граници ще поражда у него усещане за неуязвимост и защитеност.

На второ място, гамбитът на Путин в Крим въобще няма да укрепи решимостта на НАТО да продължи да се разширява. Той, най-вероятно, ще принуди най-силните членове на пакта (които биха поели и най-големите рискове в случай на война) да се отнесат изключително сдържано към предоставяне на гаранции на руските съседи, които не са членове на алианса. Нещата опират до това, че най-много се боят от Москва слабите държави, които са неспособни да я "сдържат", дори ако използването на военна сила би имало негативни последици за руснаците. Освен това, въпросните държави отдавна са в конфликт с Русия, което пък увеличава шансовете, че никой няма да поиска да гарантира защитата им.

Колкото и уязвими да се усещат Молдова, Грузия и Украйна, кримската криза понижава вероятността те да бъдат поканени в НАТО. Сега всичко се променя. Разбира се, не бива да се изключва, че пактът все пак ще им предложи план за действие по подготовката им за членство, но това няма да се случи скоро, а и дори да стане факт, ще бъде по-скоро своеобразно подаяние, свеждащо се до проточването на процеса за неопределено дълго време.

Замисляли ли сте се, колко "стари" членове на НАТО въздъхнаха през 2008 с облекчение във връзка с това, че Грузия не е част от пакта и за нея не важи чл. 5 от Вашингтонския договор, който да налага тя да бъде защитена от Русия? Лично аз вярвам, че така са реагирали повечето от тях, както и, че са изпитали същото облекчение, че навремето не са приели в алианса и Украйна, наблюдавайки случващото се в Крим. Президентът Обама съвсем не бе изключение, твърдейки, че войната с Русия заради Украйна е невъзможна. Всъщност, по същия начин разсъждават и най-яростните му критици, като сенатор Джон Маккейн например, да не говорим за европейските лидери.

На трето място, въпреки проточилите се над десет години дискусии за по-пропорционалното разпределяне на натоварването вътре в НАТО, на практика беше направено изключително малко. Несъответствието между американския принос за колективната отбрана и делът от БВП, който САЩ отделят за военните си разходи, от една страна, и съотношението между инвестициите в отбраната и БВП на техните партньори в алианса – от друга, остава поразяващо. И тази разлика не намалява. Да, американските въоръжени сили и военни разходи са много по-големи, отколкото тези на който и да било друг член на НАТО и дори от алианса като цяло, защото САЩ са суперсила и имат международни военни ангажименти. Това обаче няма общо с темата. В случая е важен делът от БВП, отделян за отбрана, както и предприетите (или непредприети) от държавите от НАТО стъпки за увеличаване на военния им потенциал, така че да съответства на нуждите на тяхната собствена отбрана и тази на партньорите им от алианса.

От тази гледна точка, в НАТО все още са твърде много онези, които гледат да се „скатаят”. Изглежда невероятно, но 23 години след края на студената война и почти 70 години след Втората световна война, когато Европа се възстановява от страшните и последици и се превръща в център на глобална икономическа мощ, партньорите на САЩ от НАТО не могат да сторят нищо за укрепването на собствената си отбрана. През 2010 на ЕС се падаше 26% от световния БВП, а на САЩ – 23%. Тоест, каквито и да са причините за този дисбаланс при разпределяне на натоварването, Европа е напълно способна да поеме по-голямо бреме.

Въпреки това, дисбалансът в разпределянето на натоварването се запазва, за което свидетелства делът от БВП, който членовете на алианса отделят за отбрана. През 2013 средният показател при европейските членове на НАТО бе 1,6%, докато в САЩ той е 4,3%. Нещо повече, както сочат данните за различните четиригодишни периоди между 1990 и 2009, този принос на европейските членове на НАТО непрекъснато намалява. Максимумът е постигнат през 1990-1994, достигайки 2,7%, докато средногодишният принос спада през 2010 от 1,7% до 1,6% и оттогава остава без промяна. Напротив, в САЩ този показател през периода 2010-2013 е 4,6%. Само Франция, Гърция и Великобритания отделят за военни нужди 2% и повече, но при нито една от тях този показател не надхвърля 2,4%. В 19 други членки на пакта обаче, за същия период той се равнява на 1,5% или по-малко. Тези цифри нагледно илюстрират факта, че европейските съюзници на Америка очевидно не инвестират достатъчно за собствената си отбрана. Разбира се, сравняването на военните инвестиции с БВП има своите недостатъци, но картината не се променя, ако концентрираме вниманието си върху технико-организационните показатели и анализираме например координираните европейски усилия за повишаване ефективността на военните доставки, увеличаване огневата мощ на своите армии, проектирането на мощ или разумното разпределане на задълженията.

Шансовете това да се промени са нищожни. Казано по-простичко, в Европа има изключително слаба политическа подкрепа на мерките за увеличаване на военните разходи. И това е меко казано. Населението на континента остарява и възрастните европейци биха искали да се възползват от предимствата на държавата на "всеобщото благоденствие". Затова разходите за тези цели ще нарастват, а стремежът към увеличаване на военната мощ още повече ще отслабва. Да, Европа се опитва да оптимизира държавните разходи, но традицията държавата да предоставя различни социални услуги и помощи, както и влиянието на синдикатите на континента винаги са били и ще продължат да бъдат много по-силни, отколкото в Америка.

В ерата на студената война, въпросът за справедливото разпределяне на бремето не беше толкова актуален, тъй като разрушената от световната война Европа лекуваше раните си, докато Америка просперираше. През последните години обаче и особено след началото на "Голямата рецесия", американците (както сочат данните от социологическите анкети) все повече се тревожат за своите работни места и перспективите за заетост, неравенството в доходите и социалната мобилност, качеството на образованието и остаряващата инфраструктура. Съответно, те биха искали военните разходи на САЩ да бъдат ограничен или дори намалени. Затова е трудно да бъдат убедени (особено с лицемерни доводи), че богатите им съюзници и партньори от НАТО не са в състояние да отделят повече средства за собствената си защита. Може със сигурност да се твърди, че дебатите относно разпределянето на натоварването в НАТО само ще нарастват.

Никой не иска да се кара с руснаците

Друга причина, поради която Украйна няма да се превърне в онзи стимул за съживяването на алианса, който очакват мнозина анализатори, е, че с течение на времето водещите европейски държави ще се успокоят и ще се помирят с Русия - не защото се боят да бръкнат в очите на руската мечка, а защото са инвестирали прекалено много (в буквалния смисъл) в деловите си отношения с тази страна.

През 2012 обемът на стокооборота между Русия и ЕС достигна 337 млрд. долара, т.е. над три пъти повече, отколкото през 2002. Днес той почти десетократно надхвърля обема на търговията между Русия и САЩ. Европейците могат да се лишат от много работни места, както и от много големи пари. ЕС е основният търговски партньор на Русия, а Русия е на трето място в търговията на Съюза. Въпреки сложната ситуация с Крим, деловите връзки между Русия и Европа се запазват. Както съобщи неотдавна New York Timеs, френският енергиен гигант Total укрепва сътрудничеството си с руския Лукойл за усвояването на сибирските находища на шистов петрол. Преди няколко седмици пък руснаците поръчаха на Airbus да им достави 13 самолета. Това, което прави Франция, го правят и другите водещи европейски държави. Възможно е занапред те да започнат да се отнасят по-предпазливо към инвестициите си в Русия и несъмнено ще се опитат да намалят зависимостта си от руския природен газ, който покрива средно 30% от нуждите на ЕС, като по отношение на балтийските постъветски държави, Словакия, България, Гърция, Чехия и Унгария тази зависимост е много по-голяма (75-100%). Разбира се, ЕС ще се стреми към диверсифициране на вноса на енергоносители и ще купува повече втечнен природен газ. Но енергийната му зависимост от Русия ще продължи да бъде значителна и европейските компании ще продължат да подписват договори за милиарди долари с Газпром и Роснефт.

Най-показателният индикатор за степента на привлекателност на финансовите печалби е, дали Франция и Германия ще продължат да доставят военна техника на Русия и след кримските събития. Приходите от продажбите в Русия са особено важни за Франция и нейната губеща позиции военна индустрия. Става дума в частност за подписания през 2011 договор за доставката на четири универсални десантни кораба клас "Мистрал", на стойност 1,7 млрд. долара. Френският президент Франсоа Оланд и външният министър Лоран Фабиюс намекнаха, че ако Русия продължи да действа агресивно в Украйна, военните договори между Москва и Париж ще бъдат застрашени. Подобно развитие е възможно, но не бива да забравяме, че сделката за корабите "Мистрал" беше сключена само три години след грузинско-руската война. Отмяната на подписаните договори със сигурност ще провокира ответните действия на Русия. Вицепремиерът и "цар" на руската военна индустрия Дмитрий Рогозин вече предупреди, че Москва ще поиска компенсация, ако Франция не достави корабите навреме.

Украинската криза показа, че Западът и особено Европа не искат да нанасят прекалено голям икономически ущърб на Русия, предприемайки такива мерки, като ограничаване на търговията и банковите операции, или забрана на инвестициите в енергийния сектор. Дори полският външен министър Радек Сикорски, който, подобно на повечето поляци, смята, че Русия представлява много сериозна заплаха, също посочва географските реалности в отговор на въпроса, защо Европа не иска налагането на сурови санкции срещу руснаците и е много по-сдържана от Америка относно икономическия натиск върху Русия.

На свой ред, Путин вероятно ще се ограничи с победата си в Крим, стига в Донбас да не се задълбочат сблъсъците между руснаци и украинци, а след това ще предприеме мерки за стабилизиране и дори подобряване на отношенията със Запада, макар че няма да му е лесно да го направи и това ще му отнеме много време. Той е наясно, че продължаването на конфронтацията със западните държави и опитите за анексия на други области в Източна Украйна могат да провокират драконови санкции от страна на Запада, които силно ще се отличават от сегашните, изчерпващи се с визови ограничение за отделни лица и замразяване сметките на руските олигарси и висши чиновници. Той, както и мнозинството руснаци, разбира, че ако Русия изгори мостовете към Запада, ще остане в изолация, сама срещу Китай, който междувременно укрепва позициите си по нейния южен фланг.

Колкото и да е парадоксално, едно от предимствата на Путин е численото превъзходство на Запада. В НАТО и ЕС членуват над двайсет държави и Москва нееднократно демонстрира умението си да използва различни двустранни "примамки" и стимули за да ерозира последователната и устойчива политика на Запада спрямо Русия. Бурята, която вдигна руското настъпление в Украйна, няма да утихне скоро, но все пак ще утихне и то благодарение на усилията на Москва, Вашингтон и Европа. Не вървим към нова студена война, нито дори към дългосрочен разрив между Русия и Запада. Представата за това, че страхът пред новото усилване на Русия след кримската криза ще укрепи солидарността и стратегическия консенсус вътре в НАТО, както и, че ще ускори формирането на ясна визия на алианса за неговата мисия след студената война, е просто илюзия. НАТО следва да се замисли сериозно за бъдещето си, като не бива да разчита, че руските действия в Украйна ще облекчат задачата и.

* Професор в Градския университет на Ню Йорк, старши научен сътрудник в Атлантическия съвет и анализатор на Нешънъл Интерест

{backbutton}

Украинската стратегия на САЩ и позицията на Русия

По време на студената война американските държавни секретари и съветските външни министри често преговоряха, търсейки изход от кризите и предрешавайки съдбите на отделни страни. Подобни преговори спряха да се водят от доста години насам, но през последните седмици получавам усещане за deja vu. Американците и руснаците, през главите на всички останали, стартираха преговори за намиране на пътища за разрешаване на кризата в Украйна, което в крайна сметка ще определи и съдбата на тази страна.

В хода на преговорите, американският президент Барак Обама ясно даде да се разбере, че Вашингтон не възнамерява да разширява границите на НАТО, включвайки в алианса Украйна и Грузия. Руснаците пък увериха, че нямат намерение да продължават военните действия в Украйна. Разговорите между руския външен министър Сергей Лавров и американския държавен секретар Кери касаят широк кръг въпроси и ще продължат. Макар и по различни причини, нито една от страните не иска кризата да се проточи, но всяка от тях има собствено виждане за ситуацията.

Визията на Русия

Руснаците са убедени, че бунтът в Киев е провокиран от западните специални служби, подкрепили неправителствените организации и, че без тази подкрепа демонстрациите постепенно са щели да затихнат, а властта да запази позициите си. Всъщност, това е традиционна руска позиция, Москва твърдеше, че и "оранжевата революция" има същите корени. Западът отхвърля това, но важното е, че руснаците вярват в него. А това означава, че те вярват в способността на западните разузнавателни служби да дестабилизират Украйна, както и другите държави от руската сфера на влияние и дори самата Русия. Тоест, руснаците се опасяват от американската сила и влияние.

В същото време, те изпитват известни съмнения относно своята реакция. Ако оставим настрана теорията за западните разузнавания, руснаците са наясно, че украинците са разделени и, че свалянето на Янукович е много по-просто от това да управляваш страната. Москва вдигна цените на газа за Украйна с 80%, а помощта на МВФ за страната е съпътствана с много сериозни социални и икономически неприятности. Тези неприятности ще станат съвсем ясни през лятото, когато и романтичните спомени за февруарския метеж ще останат в миналото. Според руснаците, в този момент ще възникне откровено негативна реакция към действията на Запада и те ще могат да използват влиянието си в страната за да участват във формирането на украинското правителство. Овладяването на Източна Украйна е в разрез с тази стратегия. Руснаците искат в украинските избори да участват и проруските области, които да формират мощен опозиционен блок в Киев. От тази гледна точка, отделянето на част или на цялата Източна Украйна не изглежда рационално.

Другите варианти са неприемливи за Русия. Говори се за някакви действия в Приднестровието. Но макар че руските войски могат да предприемат действия в Молдова, снабдяването на приднестровския регион минава през Украйна. При възникването на конфликт, руснаците следва да имат предвид, че украинците ще прекъснат този път. Разбира се, руснаците могат да го възстановят със сила, но в такъв случай ограничените действия в Молдова ще доведат до инвазия в Украйна и руснаците ще се окажат там, откъдето започнаха.

Някои не изключват евентуални руски действия в Прибалтика, твърдейки, че Кремъл може да подтикне руското малцинство към протестни действия. Но балтийските държави са част от НАТО и ответната реакция може да се окаже непредсказуема. Руснаците искат да запазят сферата си на влияние в Украйна, без при това да прекъсват своите търговски и политически връзки с Европа и най-вече с Германия. Изпращането на руски войски в Прибалтика би застрашило тези отношения.

Преговорите за отслабване на кризата са целесъобразни за руснаците, тъй като рискът, свързан с потенциалните им действия, е твърде голям, както и защото те разчитат да възстановят влиянието си в Украйна, когато тя бъде притисната от икономическата криза, а Русия започне да отделя средства за да облекчи положението и.

Визията на САЩ

САЩ смятат, че руснаците разполагат с два основни лоста за въздействие. Във военен план, те са по-силни от американците в своя регион. САЩ не разполагат с никакви практически варианти за военни действия в Крим и Украйна, както нямаха и в Грузия през 2008. Ако в Евразия избухне мащабен конфликт, Америка ще се нуждае от месеци за да натрупа достатъчно сили и да създаде там мощна групировка. Навремето, подготовката на "Пустинна буря" отне половин година, а интервенцията в Ирак през 2003 също толкова. Разполагайки с такъв запас от време, руснаците със сигурност ще постигнат целите си, а за американците ще остане само един вариант за действие, който изглежда невъзможен: да влязат в контролираната от руснаците територия. Америка не иска руснаците да се ориентират към военния вариант, защото това ще демонстрира неспособността на САЩ своевременно да започнат ответни действия. То ще покаже и очевидните недостатъци на НАТО.

Освен това американците не искат да поставят германците на изпитание, тъй като не знаят накъде ще тръгне Берлин. В известен смисъл, именно германците поставиха началото на кризата в Украйна, нежелаейки да приемат отказа на Киев да продължи процеса на евроинтеграция и подкрепяйки един от водачите на бунта, както преди така и след протестите. След това обаче, германците сякаш се успокоиха, а подкрепяният от тях опозиционен лидер Виталий Кличко отпадна от президентската надпревара в Украйна. Тоест, Берлин отстъпи.

Германците не искат началото на малка студена война. Постоянният конфликт на изток от границите им ще задълбочи нестабилността на ЕС и може да принуди Германия да предприеме по-решителни действия – нещо, което тя не желае. Берлин много активно се опитва да стабилизира ЕС и да запази единството на Южна и Централна Европа пред лицето на мащабните икономически проблеми и очевидното усилване на дяснорадикалните сили. Германия в никакъв случай не иска дуел с Русия. Освен това, германците получават от Русия една трета от необходимите им енергоносители. Това е взаимноизгодно, но германците не са сигурни, че Москва ще се интересува от взаимната изгода на фона на кризата. Тоест, това е риск, който те не могат да поемат.

Но, ако Германия прояви предпазливост, независимо от градуса на страстите в региона, централноевропейците също ще действат предпазливо. Полша например, не може просто така да игнорира Германия. САЩ могат да заложат на двустранните отношения в региона и мисля, че след време това ще стане факт. Днес обаче американците въобще не са готови за активни действия, особено в този регион, където могат да им противостоят едновременно две държави - Русия и Германия.

Вашингтон, както и Москва, разполага с ограничен брой варианти. Дори ако предположим, че руските твърдения за американска намеса в Украйна чрез НПО отговарят на действителността, САЩ вече са изиграли тази карта и ще им бъде много трудно да я разиграят отново, на фона на сегашните мерки за строги икономии. Затова последните събития изглеждат съвсем логични. Руснаците се обърнаха към американците за да обсъдят въпроса за разрешаването на кризата, настоявайки при това за федерализацията на Украйна и изпращането там на международни наблюдатели.

Значението на преговорите

Най-интересното е, че с началото на поредното действие от украинската драма американците и руснаците се обърнаха един към друг. Разбира се, руснаците говорят и с европейците, но когато дискусията опря до въпроса за бъдещето на Украйна и анализа на различните варианти, Лавров започна да звъни на Кери, а Кери веднага му отговаря.

Това показва нещо важно относно начина, по който е устроен и действа нашият свят. Вече споменах за слабостите на двете страни, но дори и пред лицето на тези слабости руснаците знаят, че няма да могат да се справят с украинската криза без съдействието на американците, а САЩ са наясно, че ще им се наложи да си взаимодействат с Москва, тъй като вече не могат просто да наложат крайния резултат, за разлика от 90-те години, когато Вашингтон нерядко действаше именно по този начин в региона.

Отчасти, това е силата на навика, създаден по време на студената война. Става дума обаче за нещо повече. Ако руснаците искат да намерят решение на украинския проблем, което да отговаря на националните им интереси, без при това да бъдат принудени да поемат прекалено голям риск, те следва да говорят единствено със САЩ. В Европа няма такава фигура, която да говори от името на европейските държави по такъв важен въпрос. Британците говорят от свое име, същото се отнася и за французите, германците или поляците. Когато преговаряш с европейците следва първо да им дадеш възможност да се разберат помежду си. След преговорите, отделни държави, или пък ЕС, като цяло, могат да изпратят наблюдатели. Европа обаче си остава абстракция, когато става дума за силова политика.

Руснаците звънят на американците, защото са наясно, че каквито и да са слабостите на Америка в момента и в тази част на света, потенциалът на силата и влиянието на САЩ е много по-голям от техния. За Русия е опасно да не се споразумее със САЩ по този въпрос, а споразумението с тях е оптималния път за решаването на проблема.

Ако бъде постигнато руско-американско споразумение за разрешаване на кризата, към него могат да се присъединят германците и други европейци. Германия се нуждае от такова решение, което да не навреди на отношенията и с Русия и да не влоши отношенията и с Централна Европа. Германците се нуждаят от добри отношения с централноевропейците в рамките на ЕС. Американците също се нуждаят от такива отношения, но в момента те не зависят толкова от Централна Европа. Ето защо в момента САЩ могат да предложат повече, отколкото европейците, дори ако последните съумеят да се организират за провеждането на преговори.

Накрая, САЩ имат глобални интереси, на които руснаците могат да навредят. Най-очевидният от тях е Иран. Тоест, руснаците могат да обвържат проблемите на Украйна с проблемите на Иран за да постигнат по-изгодна сделка със САЩ. В преговорите със САЩ икономическият компонент е минимален, а политическият и военният са максимални. Има места, където Америка се нуждае от помощта на Русия по подобен род въпроси. А Вашингтон и Москва са доказали, че могат да се споразумяват.

Другите притеснения на американците

Най-важното е, че американците не казват, какво точно искат от руснаците. Ясно е, че биха искали създаването на конституционна демокрация в Украйна. На практика, руснаците не са против това, стига Украйна да не бъде приета в НАТО или ЕС. Те обаче са наясно, че създаването на конституционна демокрация в Украйна е изключително мащабен и вероятно неосъществим проект. Те знаят, че властта там се крепи на опасно крехка икономическа и социална основа. В правителството на САЩ има сили, разтревожени от възможността Русия да се превърне в регионален хегемон. Други пък са буквално обсебени от Близкия Изток и смятат, че руснаците отправят открито предизвикателство към САЩ в този регион. Впрочем, има и такива, които виждат в тях потенциални партньори.

Понякога ситуацията в САЩ се развива така, че в страната възниква сложно идеологическо и институционално разнообразие. Държавният департамент и Департаментът по отбраната рядко гледат на нещата по един и същи начин, а в различните отдели на тези институции се формират конкуриращи се визии. А да не забравяме и Конгреса. Затова понякога да си имаш работа с американците не е по-лесно, отколкото с европейците. Това обаче дава и възможност за умели манипулации в хода на преговорите.

Въпреки това, когато възникнат изключително важни и национално значими въпроси, президентът или някоя друга ключова фигура, може да поеме инициативата. В конкретния случай това, както изглежда, е държавният секретар Кери. Независимо, че е принуден да се съобразява с разнообразните визии за човешките права и силовата политика, той може да действа от името на единствената държава, способна да постигне споразумение с руснаците и да формира в Европа и в Киев такава коалиция, която да приеме това споразумение. .

На свой ред, Русия преживя важна трансформация и драматично промени основния вектор на своята активност след падането на украинские президент Янукович. Тя го стори не за да предотврати поражението си, а най-вече за да формира у останалите представа за собствената си мощ. Мощта на Москва е реална, но не е достатъчна за да промени директно хода на събитията, окупирайки Киев например. За да възстанови позициите си, Русия ще трябва да използва икономическите слабости на Украйна и политическото разцепление в страната, освен това тя ще се нуждае от време. За да постигне всичко това, Москва се нуждае от решение, постигнато в хода на преговорите, което, както тя се надява, ще претърпи определени промени под въздействие на събитията. За да си гарантира такова решение и е необходим важен и силен партньор в преговорите. САЩ са единствения такъв партньор. Въпреки всички сложности и странности на американците, само те могат да създадат стабилната платформа, от която се нуждае в момента Русия – стига, разбира се, да бъдат убедени да действат.

САЩ не са склонни да признаят, че са навлезли в период, когато съперничеството с Русия ще се превърне в определящ елемент на тяхната външна политика. Вътрешната логика на последната не е концентрирана върху Русия, а вътрешните бюрократични интереси не съвпадат. Може например да се изтъкне тезата, че приключването на украинската криза не е в американски интерес и, че ако Русия затъне по-дълбоко в украинското блато, ще загуби много сили и ще бъде принудена да се откаже от зараждащото се съперничество със САЩ, още преди то истински да е започнало. Съединените щати обаче действат по собствените си правила и все още не са готови да разсъждават за отслабването на Русия. Впрочем, имайки предвид реалната изолираност на Америка, отсрочката на решението може би не е чак толкова лоша идея.

Затова преговорите с руснаците изглеждат многообещаващи. Още по-важно обаче е, че руснаците ни показаха, как действа светът днес. Когато се налага да се свърши нещо сериозно, както и преди се налага да се обърнеш към САЩ.

Какво можем да очакваме през втората половина на 2014

Преди петнайсет години, когато съвършено неизвестният руски чиновник Владимир Путин дойде на власт, Stratfor започна да следи възраждането на Русия. Този бивш офицер от КГБ потуши сепаратисткото движение в Чечения, обузда влиятелните руски олигарси и трансформира ресурсно-суровинните компании в страната в големи държавни корпорации. След това Русия на Путин се възползва от ангажирането на САЩ с други проблеми и възстанови сферата си на влияние в бившата съветска периферия, паралелно с това установявайки стратегически отношения с Германия в Северноевропейската равнина. Затова беше само въпрос на време САЩ да усетят необходимостта да реагират на опитите да Русия да преразгледа границите си с Европа.

Това déjà vu за студената война, което настъпи в Евразия през последните месеци, в никакъв случай не е нито началото, нито края на американско-руското противопоставяне. Stratfor внимателно следеше приливите и отливите в тази борба, включително по време на „оранжевата революция” през 2004-2005, в хода на която американските и европейски неправителствени организации опитаха, но така и не успяха да обвържат здраво Украйна към Запада, както и грузинско-руската война през 2008, по време на която Путин демонстрира ограничените възможности на Запада да оказва подкрепа на държавите, разположени по руската периферия.

Всеки път, когато САЩ опитваха да наложат на Русия определени граници и рамки, както беше през 2011, когато американските НПО поощряваха антиправителствените протести в Москва, Путин винаги имаше готов отговор.

В края на 2013 Русия първо надхитри САЩ по отношение на Сирия, а след това изведе на преден план изтичането на информация от Агенцията за национална сигурност, осъществено от Едуард Сноудън, целенасочено опитвайки се да ерозира отношенията между Вашингтон и съюзниците му. Именно в този момент, Stratfor допусна грешка в анализа си за това, доколко активно САЩ ще започнат да действат срещу Москва, опитвайки се паралелно с това да постигнат баланс с останалите си външнополитически приоритети, като сложните преговори с Иран например. В годишната си прогноза за 2014 предположихме, че Русия ще успее да неутрализира Украйна след като президентът на страната Виктор Янукович реши да се откаже от подписването на споразумение за асоциация с ЕС. Очаквахме, че това ще провокира демонстрации срещу него, но не смятахме, че САЩ и европейските държави ще се възползват от протестите за да нанесат удар по най-чувствителната за Русия зона в нейната периферия. В същото време, някои фундаментални постановки, залегнали в основата на нашата прогноза, запазват актуалността си. Германия например, очевидно не е готова да скъса отношенията си с Русия заради Украйна – особено в момента, когато се опитва да управлява все по-фрагментираната еврозона. САЩ пък, макар и да се радват, че са успели да напомнят на Москва за скритите си възможности, поне засега не са в състояние да поддържат сериозна конфронтация с руснаците.

Според нас, напрежението от първите три месеца на 2014 постепенно ще спадне и ситуацията ще се върне в рамките, определяли през основния период на студената война руско-американските отношения. САЩ и Русия ще се откажат от измислената теза, че уж координират политиката си с разделената Европа. Разбира се, двете страни ще продължат да обсъждат с европейците отделни въпроси, но границите на сегашната конфронтация ще се определят по време на преките преговори между САЩ и Русия.

Не може да се твърди, че Вашингтон и Москва са готови още през 2014 да постигнат всеобхватно споразумение и да прокарат разграничителната линия между Запада и Русия в периферната зона на Европа. Става дума за продължителен конфликт и участниците в него внимателно и предпазливо ще използват лостовете си за влияние в Европа и извън нея, без при това да излизат извън едно определено прагово значение на конфликта.

В основата на тази динамика е именно Украйна. За Москва, обръщането на Украйна към руската сфера на влияние или поне нейното неутрализиране, е критично важен въпрос за националната сигурност. За САЩ пък Украйна е инструмент, с чиято помощ Америка може да сдържа Русия, докато тя продължава да разполага с прекалено голяма мощ на континента. Затова Москва се готви да води продължителна игра в Украйна. Революционната еуфория в Украйна бързо ще спадне, когато започнат да действат мерките за сурови икономии, а на политическата сцена в Киев отново се проявят с пълна сила естествените поводи за раздор. Както стана и след „оранжевата революция”, до края на 2014 Москва ще залага на вътрешноукраинските противоречия, използвайки неизбежната икономическа зависимост на Украйна от Русия и бавно но сигурно ще започне да възстановява влиянието си в нея.

В тази игра ще бъдат включени и балтийските държави, Молдова и Грузия. Русия ще заложи на традиционната си политика в защита на руските малцинства в чужбина, предупреждавайки балтийските постсъветски републики да внимават и, в същото време, подчертавайки влиянието си в отцепилите се от Грузия и Молдова територии.

Напрежението ще се запази, но Русия, съобразявайки се с възможностите си, няма да прибегне до открити военни действия в т.нар. „близка чужбина”. Евентуална инвазия в Източна Украйна, да не говорим за марш през Днепър към Молдова, би било нещо прекалено, което вероятно ще струва скъпо на руснаците. И Путин е наясно с това.

По същия начин, САЩ ще демонстрират сдържано поведение към Русия. Вашингтон не може да разчита на съгласуван европейски отговор, с чиято помощ да следва по-твърда линия към Москва. Макар че въпросът за икономическата интеграция на Молдова и Грузия с ЕС ще стане предмет на преговори, САЩ ще се въздържат от обсъждането на далеч по-важната тема за присъединяването на Украйна и Грузия към НАТО. Въпреки това, САЩ и НАТО все пак ще разполагат с ограничена възможност да оказват военна подкрепа на държавите от източноевропейската периферия, тъй като скандинавските държави и членовете на „Вишеградската четворка”, в лицето на Полша, Чехия, Словакия и Унгария, дискутират помежду си или със САЩ въпроса за формулирането на обща военна позиция против Русия. Това обаче е продължителен процес и, ако американско-руското противопоставяне остане ограничено в определени рамки, поне през 2014 няма да възникне достатъчно мощен тласък за преход на дебатите за военна интеграция към значими практически действия.

Периодът от квазистудената война до средата на 2014, характерен за който е попадналото в задънена улица руско-американско противопоставяне, едва ли ще е толкова богат на събития, като началото на годината, но по редица въпроси, несвързани с Украйна, ще бъдат предприети доста активни действия. Stratfor продължава да гледа с оптимизъм на американско-иранските преговори, макар да не изключваме, че Москва ще се опита да отвлече вниманието на САЩ в Близкия Изток.

Впрочем, самоутвърждаващата се Русия е само един от няколкото критично важни проблеми, които могат да пратят в задънена улица Европа, където продължават да набират популярност националистическите партии. На свой ред, без да вижда перспективи за икономическо подобряване, Китай ще бъде принуден да продължи да отлага необходимите структурни реформи, опитвайки се да реши своите задълбочаващи се финансови проблеми.

Украйна ще запази първостепенното си значение за Москва

Позициите на Русия в постсъветското пространство и, до голяма степен, отношенията и със Запада, ще бъдат тясно свързани със ситуацията в Украйна. Когато революционният плам утихне, Украйна ще се върне в добре познатото на всички състояние на парализа. В сегашната управляваща коалиция вече се очерта разцепление между ориентираните към ЕС фракции, националистическите партии и ултранационалистическите движения. Временното правителство пък се безпокои най-вече за платежоспособността на страната и възможността тя да фалира. За да се избегне подобно развитие, в края на март МВФ одобри отпускането на заем за Украйна. Той обаче ще го отпусне при определени политически условия, предвиждащи осъществяването на реформи. Сред тях е повишаване цените на газа за частните потребители и въвеждането на гъвкав валутен курс. Тези мерки ще задълбочат разцеплението между фракциите и ще застрашат правителството, като цяло.

Трънливият път към президентските избори, планирани за 25 май, ще доведе до ново усилване на вълненията в Украйна. Може да се очаква, че Русия ще оспори легитимността на изборите, подкрепяйки протестите и въоръжените групи на юг и югоизток, където мнозинството проруски настроени украинци и в момента гледат с опасение на политическите решения, които се вземат в Киев.

Дори ако вълненията попречат на насрочените избори, стремежът към децентрализация на властта в Украйна ще даде на Русия повече лостове за влияние в тези региони и тя ще може да се противопостави на прозападните тенденции в по-далечна перспектива.

Освен това, Москва ще използва икономически средства за отслабване позициите на новите власти в Киев, като например ограничаване на вноса от Украйна. Тя, освен това, може да наложи по-високи цени за природния газ, отказвайки да прави отстъпки на разделеното и все още несигурно украинско правителство. Естествено, прозападните политици в Киев ще поискат от ЕС и САЩ да защитят Украйна от руския икономически натиск. Поне в началото западната помощ ще бъде достатъчна за да не допусне фалита на Украйна и да не позволи тя да се поддаде на руското влияние. В по-отдалечена перспектива обаче, когато стане ясно, че Украйна не е в състояние да покрива дълговете си, ЕС, който се бори със собствената си икономическа криза, ще ограничи помощта си за тази „държава-инвалид”.

Въпреки заплахите, Русия едва ли ще предприеме военна намеса в Украйна. Тя обаче ще използва силите си по границата, в Крим, Приднестровието и Беларус за да упражни военен натиск срещу Украйна. Русия и НАТО ще продължат да осъществяват ограничени и премерени военни маньоври, чиито мащаби ще съответстват един на друг. Най-вероятно НАТО ще укрепва позициите си на изток, прехвърляйки свои части в близост до Русия и предислоцирайки военна техника, да кажем в Прибалтика. Тези предислокации ще се осъществяват в рамките на дългосрочни програми за обучение и военна подготовка, при които войските ще се разполагат на предна линия временно и на ротационна основа. Но, което е изключително важно, САЩ ще се въздържат да разполагат за постоянно свои военни части в близост до руската граница и ще избягват дискусиите за присъединяването на Украйна и Грузия към НАТО. На свой ред Русия ще увеличи военното си присъствие в Беларус и ще усили групата войски в западната част на страната, но едва ли ще предприеме военна интервенция в Украйна.

Постсъветските републики ще определят позициите си

Освен Украйна, в борбата за влияние между Русия и Запада скоро ще се окажат ангажирани и други държави. Молдова и Грузия вървят към интеграция с ЕС и следва да подпишат през юни знакови споразумения за асоциация и свободна търговия със Съюза. Западните агенции и НПО ще стимулират провеждането на демонстрации в подкрепа на този политически курс в Кишинеу и Тбилиси. Русия обаче разполага с множество лостове, които може да използва срещу Молдова за да ерозира тези интеграционни усилия, включително търговските санкции, политическите връзки с опозиционните организации и военното присъствие в Приднестровието. Русия е в състояние да оказва политически и военен натиск върху Тбилиси, използвайки откъсналите се от Грузия Абхазия и Южна Осетия, но прекъсването на търговските връзки след грузинско-руската война през 2008 лиши Москва от икономически лостове за въздействие върху тази страна. Последиците от споразумението за интеграцията на Молдова и Грузия с ЕС ще станат предмет на по-обширни преговори между Русия и САЩ. От руска гледна точка обаче, тези държави са от второстепенно значение, в сравнение с Украйна.

Балтийските държави – Естония, Латвия и Литва, също ще искат по-голяма подкрепа от Запада, тъй като Русия може да усили натиска си върху тях, увеличавайки военната си групировка в Калининградска област, в Балтийско море и в западните руски области. Макар че балтийските държави вече са членове на НАТО, те ще се стремят към усилването на западното военно присъствие и увеличаването на западната енергийна помощ. САЩ обаче няма да започнат скоро да изнасят втечнен природен газ и максималното, което могат да сторят в рамките на оказването на енергийна помощ, е да предоставят технологии и инвестиции за дългосрочни (и скъпоструващи) проекти за енергийна диверсификация.

Фундаменталната трансформация на НАТО и въоръжените сили на държавите от региона също ще отнеме много време. А тъй като САЩ демонстрират предпазливост в отношенията си с Русия, по-напористи страни като Полша например, ще изразят разочарованието и недоволството си от степента на американската ангажираност с проблемите на региона. По-благоразумните държави, като Румъния, ще са по-склонни да не раздуват проблемите и да ги дебатират спокойно.

Ако Грузия, Молдова и балтийските държави ще укрепват интеграцията си със Запада, другите държави от постсъветското пространство ще развиват сътрудничеството с Русия. Беларус, която е близък съюзник на Москва, ще укрепва връзките в сферата на сигурността, включително чрез увеличаване на групировката на руската изтребителна авиация на своя територия. Западните неправителствени организации могат да се опитат да стимулират беларуските опозиционни групировки и да организира протести, действайки на най-вече чрез Полша и Литва. Ефективността на тези усилия обаче ще бъде крайно ограничена.

Междувременно, Русия ще продължи да укрепва единството в рамките на своите икономически и военни блокове. През май Русия, Беларус и Казахстан официално подписват споразумението за трансформацията на Митническия съюз в Евразийски икономически съюз. Армения ще се присъедини към тази организация в началото на 2015, когато Евразийският съюз официално ще започне да функционира. Русия ще укрепва и единството на държавите-членки на Организацията на Договора за колективна сигурност в лицето на Беларус, Армения, Казахстан, Киргизстан и Таджикистан, включително чрез провеждането на военни учения и доставки на въоръжение.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенция Стратфор

{backbutton}

Украйна: обърнатата наопъки реалност

Западът продължава да бие тревога във връзка с развитието на събитията в Украйна и позицията на Русия. Някои дори говорят за нова студена война, възлагайки отговорността за нея на Владимир Путин. Според тях, украинската революция е победа над диктатора Янукович, който в крайна сметка е бил принуден да отстъпи под напора на смелите и свободолюбиви млади хора, готови на всякакви жертви в името на свободата и демокрацията. Сега тази революция, олицетворяващи западните ценности и подкрепена от Запада, е застрашена от Москва. Руското "чудовище" е недоволно, поощрява разделянето на страната и заплашва да изпрати войски за да ерозира революционния ред, установен в Украйна.

Това е версията за украинската революция, предлагана на общественото мнение от западните дипломати и големите медии. Събитията от зимата на 2014 в Киев се интерпретират като легитимен народен протест, в чиято основа са демократичните и проевропейски стремежи на населението, нежелаещо повече да се примирява с корумпирания и прекалено проруски режим. Москва пък бива представяна като агресор, безпринципно нарушаващ нормите на международното право. Тази картина обаче е едностранна и предубедена и се нуждае от корекции, затова нека опитаме да дадем по-обективна оцена на случващото се.

Сложността на ситуацията

Всъщност, ситуацията в Украйна е много по-сложна, отколкото я представят медиите. Страната е твърде нееднородна от историческа, лингвистична и религиозна гледна точка. Ще напомня, че съвременните и граници възникнаха сравнително неотдавна и включват територии, откъснати от Полша (Галиция), в резултат от подялбата и между Сталин и Хитлер, както и от Румъния (през 1940) и Чехословакия (през 1945).

Що се отнася до частта на Украйна, източно от река Днепър, тя винаги е била под руско влияние и от средата на ХVІІ век е част от Руската империя (въз основа на Переяславския договор от 1654). Крим, който е завоюван от Екатерина ІІ, бързо е русифициран и се превръща в стратегически преден пост на Русия в Черно море, с военноморска база в Севастопол. През 1954 този регион, населен предимно с руснаци, е предаден от Хручшов на Украйна по вътрешнополитически съображения, което впрочем няма особено значение по времето на СССР. Православната църква, намираща се под юрисдикцията на Московския патриархат, доминира в тази част на страната, затова по-голямата част от населението на източните региони е дълбоко свързано с Москва, с която споделя обща история, език и религия.

Обратното, част от Западна Украйна преминава под руска власт едва през 1793, като преди това, между ХІV и ХVІІІ век е в състава на полско-литовската държава, а след 1772 най-западните украински райони стават част от Австрийската империя. Т.нар. Задкарпатска Украйна пък, чак до 1945 е в състава на Чехословакия. Доминираща религия там е униатството, т.е. източната версия на католицизма, признаваща върховенството на Ватикана. Затова в Западна Украйна преобладават проевропейските настроения и тя почти не е свързана с Русия от гледна точка на историята и културата.

След 1928 в Украйна настъпват трудни времена, заради политиката на колективизация на селското стопанство, прокарвана от Сталин (и довела до глад, масови депортации и репресии, причинили гибелта на 8 млн. души). Това поражда силна неприязън към Москва и комунистическия режим, обясняваща факта, че след 1930 мнозина (западно)украинци се включват в различни полувоенни организации, които по-късно получават подкрепата на Третия Райх. Става дума за УВО (Украинска военна организация), ОУН (Организация на украинските националисти), РОНД/РНСД (украинска секция на Руското национал-социалистическо движение) и т.н., които участват във войната срещу СССР. Затова няма нищо чудно, че в битката си със Сталин нацистите съумяват да привлекат най-много колаборационисти именно сред украинците (СС-дивизията "Галичина", както и полицейските формирования, утвърждаващи "новия ред" в окупираните територии).

Тоест, Украйна е разделена на проевропейски и откровено националистически Запад и източните рускоезични региони, които са ориентирани към Русия и чиито жители не се смятат за украинци (1). Наличието на тези два "полюса" се проявява по време на всяка предизборна кампания, например през 2004, когато прозападният кандидат-президент Юшченко получи 80% от гласовете в Западна Украйна, а съперникът му Янукович - също толкова в Източна.

Следва да посочим също, че от обявяването на независимостта и през 1991 Украйна се управлява от елити, които съзнателно и без оглед на политическата им ориентация, се занимават предимно с разграбването на страната. Президентът Янукович несъмнено е един от тях, но съвсем не е единствения. В грабежа на Украйна активно участваха и "най-демократичните" лидери, дошли на власт на вълната на революцията от 2004. Примерът на Юлия Тимошенко - вдъхновителката на "оранжевата" революция и обявена за "украинската Жана д'Арк", е особено показателен в това отношение. Тази бизнесдама е истински олигарх, натрупала богатството си в газовата индустрия (като президент на корпорацията ЕЭСУ - Обединени енергийни системи на Украйна). Тимошенко влезе в политиката в средата на 90-те години, а през януари 2001 президентът Кучма я уволни като вицепремиер по енергийните въпроси. Тя беше обвинена в "контрабанда и фалшификация на документи", във връзка с нелегалния внос на руски газ през 1996, когато оглавява ЕЭСУ, и прекара няколко седмици в затвора. През 2009 пък беше осъдена на 9 години заради сключените от нея неизгодни за Украйна газови споразумения с Русия, от които е спечелила милиони. Изпращането и в затвора по време на управлението на президента Янукович несъмнено беше политическа репресия, но бе и юридически обосновано, предвид сериозните доказателства за вината и. Затова образът и на "невинна жертва", формиран от медиите, няма общо с действителността (2).

Заради тоталната корумпираност на елита си, Украйна се оказа на ръба на фалита, а нейните ръководители бяха принудени да предприемат екстремни мерки за да подобрят отчайващата финансова ситуация. Странно е, че това беше осъзнато и от Янукович, който бе също толкова некомпетентен и корумпиран като предшествениците си. Той стигна до извода, че помощта от 610 млн. евро, предложена от ЕС в рамките не митническото споразумение, което трябваше да бъде подписано във Вилнюс през ноември 2013, е съвършено недостатъчна. Затова украинският президент поиска тя да бъде увеличена до 20 млрд. евро, но получи отказ от Брюксел. Именно тогава той реши да се обърне на 180 градуса и да приеме предложението на Москва да отпусне на страната му финансова помощ от 15 млрд. долара, както и да запази привилегированите тарифи за руския природен газ.

Това предложение беше привлекателно не само от финансова гледна точка, но и напълно логично, тъй като Украйна търгува предимно с Русия, а стратегическите и отрасли продължават да са тясно интегрирани в руската икономика, в рамките на над 240 икономически споразумения.

Държавният преврат в Киев

Именно перспективата за подписването на ново търговско споразумение с Русия, вместо това за асоциация с ЕС, породи толкова рязката реакция от страна на партиите и националистически настроените активисти от западните региони, придържащи се към прозападна и антируска позиция. В същото време обаче, "народното" движение, формирало се през ноември 2013 и стремящо се да свали президента Янукович, игнорира онези демократични ценности, за които толкова обичат да говорят на Запад. Така, въпреки легитимността (на пръв поглед) на обявените си цели, то допусна цяла поредица от сериозни "нарушения", за които западните политици и големите медии, предпочетоха да премълчат.

На първо място, "революцията" си постави за цел да свали демократично избрания президент на страната. Ще напомня, че Янукович спечели изборите през 2010, които бяха признати от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа за честни и прозрачни. Тоест, легитимността му не подлежи на съмнение, въпреки неговата корумпираност.

"Революционерите" решиха да преминат към действие, макар да знаеха, че следващите президентски избори трябва да се проведат през 2015. Това означава, че ако те наистина уважават демократичните процедури за смяна на властта, както твърдят, би трябвало да почакат само година за да отстранят Янукович и да променят политическия курс на страната. Те обаче предпочетоха да свалят управляващия режим със сила, което бе необмислена и очевидно недемократична стъпка.

Украинската "революция" се характеризираше с крайни прояви на насилие от страна на протестиращите, които силно се разминават с облика на мирните шествия, тиражиран от големите западни медии. Още в началото двете страни използваха оръжие, като сред жертвите бяха и мнозина полицаи. Причината е, че най-активните елементи в редиците на "революционното" движение бяха членове на крайнонационалистически и дори неонацистки организации като "Десен сектор", УНА-УНСО, "Свобода", "Тризъбец", "Белият чук" и т.н. (3). Те бяха добре подготвени и организирани, затова успяха да вземат за заложници дори полицаи, преминали специална подготовка. Тоест, победата беше постигната по насилствен начин. Тук е мястото да напомня, че въпросните групи нямат нищо общо с нашите европейски ценности, акцентиращи върху хуманизма, демокрацията и толерантността. Мнозина от техните лидери обаче станаха част от новата власт в Киев, възползвайки се (и продължавайки да се възползват) от подкрепата на Запада.

Истината е, че въпросната "революция" защитава интересите само на част от Украйна - западната и "прозападната", като напълно игнорира избирателите на Янукович, обявяващи се за подписване на търговско споразумение с Русия. Нещо повече, тя се опитва да лиши последните от най-елементарните им права. Така, веднага след сформирането си, новото временно правителство отмени използването на руския като втори официален език, макар на него да говорят около 30% от населението (70% в Крим). Това беше откровена провокация и отказ от принципа за спазване правата на националните малцинства.

Тоест, украинската "революция" може да се характеризира със следните особености: тя беше незаконна и антидемократична, съпровождаше се с крайна степен на насилие, сред "революционерите" имаше голям брой екстремисти и тя очевидно изразяваше интересите на малцинството от населението. Евромайданът създаде правителство от самозванци, назначено от улицата и непритежаващо никаква легитимност, ако не броим подкрепата на западните правителства и медии.

Следва да отбележим също, че кризата в Украйна, до известна степен, бе резултат от сремежа на ЕС да разширява своята сфера на влияние все по на изток и ограничаването на руското влияние в страната. Именно ЕС, макар и косвено, инициира протестното движение, макар че не можа да осигури на Киев финансовата помощ, предложена му от Русия.

Нещо повече, ЕС зае откровено антируска позиция, включително под влиянието на Полша и балтийските постсъветски държави, които традиционно се обявят срещу Москва. Тези държави значително съдействаха за втвърдяване позициите на Европа към Русия, макар че това е в разрез с традициите и интересите на западноевропейските държави. Ще напомня, че именно тези нови членове на ЕС са най-яростните привърженици на атлантизма. Те сляпо последваха американците през 2003, по време на войната в Ирак и в повечето случаи предпочитат да купуват не европейско, а американско оръжие. За тях подкрепата на Вашингтон е по-важна от тази на Брюксел.

Ето защо зад наивната и често несамостоятелна позиция на ЕС лесно може да се види американската стратегия. След разпадането на СССР Вашингтон направи всичко за да измести на изток зоната на руското влияние чрез разширяването на ЕС и НАТО. Американските медии, следвани и от европейските, осъществяват мащабна пропагандна кампания, съзнателно очерняйки Русия и нейния президент.

Реакцията на Русия

Изглежда напълно логично, че Москва реагира на украинската квазиреволюция и очевидния стремеж за ограничаване на руското влияние. За разлика от това, което се твърди в повечето медии, Путин не изпитва никакви симпатии към Янукович, смятайки го за некомпетентен, корумпиран и до голяма степен отговорен за кризата в Украйна. Кремъл обаче не може да се примири със случилото се в тази страна, както от гледна точка на международното право, така и на необходимостта да защити собствените си интереси. Въпреки усилията на големите западни медии, защитаващи легитимния характер на украинската революция, Путин е по-прав, когато казва, че всъщност става дума за държавен преврат срещу демократично избрано правителство. Руският президент смята, че всяка промяна на съществуващия режим би трябвало да се осъществи в съответствие с конституцията на Украйна и чрез избори. Затова, независимо от всичките си претенции към Янукович, той продължава да го смята за законно избрания президент на Украйна.

Именно това обяснява и, защо Путин реши да откликне на молбата на Янукович за помощ и го направи съобразно съществуващото руско законодателство, т.е. след като се обърна към парламента за да одобри използването на въоръжена сила за защита на гражданите и руските военни бази в Украйна. Освен това, той прие за легитимно решението за провеждане на референдум, взето от законния и демократично избран парламент на Крим, отказващ да признае революционната власт в Киев, както и резултатите от него. Руската военноморска база на полуострова е от стратегическо значение за Москва, тъй като това е единствения достъп на Русия до Средиземно море, през турските проливи. Руската база в Тартус (Сирия) би загубила значението си без Севастопол. Руският контингент, наброяващ до 20 000 души, се намира в Крим в съответствие с договора, подписан с Киев през 1997. Освен това, на територията на Украйна са разположени част от предприятията на военно-космическата индустрия, където, в частност, се произвождат самолетите "Ан". Затова Русия просто нямаше как да се изтегли от Крим.. Накрая, не бива да подценяваме историческия фактор. През Ранното Средновековие, Киев е столицата на първата руска държава, освен това руснаците не са забравили как през 1999 Западът принуди Сърбия да се откаже от историческата си провинция Косово, отстъпвайки я на население, което сравнително отскоро обитава тези земи.

Ето защо, веднага след появата на новото украинско правителство, Москва предприе ограничителни икономически мерки. Така, през април Газпром обяви за отмяната на привилегированите тарифи за внасяния в Украйна природен газ. Тоест, може да се каже, че за да постигне целите си, Русия не използва методите на т.нар. soft power, не осъществява политика на дестабилизация, използвайки за целта НПО, нито се прикрива зад лозунгите за демокрацията и човешките права, а предпочита директните действия.

Заплахите на Запада

Във връзка с украинската криза, редица западни държави отправят обвинения срещу Русия в духа на антисъветската политика от ерата на студената война.

Така, НАТО декларира, че "действията на Русия нарушават принципите на Устава на ООН и застрашават мира и сигурността в Европа". "Русия трябва да прекрати военната си активност и своите заплахи" - заяви в началото на марта генералният секретар на пакта Андерс Фог Расмусен. Той бе последван и от Барак Обама, обявил проведения на 16 март референдум в Крим за нелегитимен, като в това отношение американският президент бе подкрепен и от европейските лидери.

Възможността за военна намеса на Москва в Украйна провокира верижна реакция от страна на европейските политици, които отправиха редица предупреждения към Владимир Путин. Така, освен западните икономически санкции, Франция обяви, че спира подготовката за срещата на Г-8, планирана за юни 2014 в Сочи, докато "руските ни партньори не се върнат към принципите, възприети от Г-7 и Г-8". Това бе заявено в началото на март от френския външен министър Лоран Фабиюс, който посочи, в частност, че: "Ние осъждаме военната ескалация, предприета от Русия и се обявяваме за по-бързото създаване на механизъм за преговори или непосредствено между Москва и Киев, или с участието на ООН и ОССЕ". Към същата позиция се придържа и Великобритания. Канада и САЩ пък обявиха, че няма да участват в предстоящата среща на Г-8. Впрочем, администрацията на Обама отиде и по-далеч, обявявайки (в лицето на държавния секретар Джон Кери), че Русия може да бъде изключена от Г-8 и я заплаши с икономическа изолация. Само че заплахите за санкции и бойкот от страна на Г-8 едва ли стряскат Путин. Той смята, че те са контрапродуктивни и могат да ударят по собствените си инициатори, тъй като "в съвременния свят всичко е толкова взаимно обвързано, че всеки ущърб, причинен на някого, неминуемо се отразява и на останалите". Британците са съвсем наясно с това, затова не горят от желание за налагане на икономически санкции срещу Москва. Истината е, че много руски предприятия се котират на лондонското борса, а британските ни съседи не са склонни да жертват собствените си интереси.

Позицията на Запада към случващото се в Украйна се отличава с очевидна предубеденост и противоречивост:

- Как могат да се критикуват "силовите действия" на Путин, без при това да се критикува и нелегитимния и насилствен характер на държавния преврат в Киев и отстраняването на демократично избрания президент?

- Как демократични държави могат да подкрепят и признават движение на крайнодесни екстремисти?

- Как могат да се признават за "законни" правата на част от населението (това в Западна Украйна) и да не се признават тези на останалото население?

- Как е възможно, след като си подкрепил независимостта на Косово, да забраняваш на Крим да върви по същия път?

- Как можеш да се учудваш на руската реакция, след като съзнателно си засегнал изконните интереси на Москва?

Налага се да констатираме, че Западът признава международното право само в случаите, когато това го устройва, и го нарушава ако то е в разрез с интересите му. При това се правят опити подобни действия да се оправдаят, апелирайки към такива абстрактни категории като "добро" и "зло" и водейки истинска информационна война.

Струва ми се уместно да попитаме онези, които толкова се възмущават от реакцията на Русия, дали са били също толкова възмутени и в следните случаи:

- когато САЩ незаконно окупираха Ирак под фалшивия предлог, че той разполага с оръжия за масово унищожаване, игнорирайки при това позицията на ООН и докарвайки тази страна до катастрофално положение?

- когато медиите и НПО разкриха съществуването на тайни затвори на ЦРУ в различни точки на света, както и изтезанията, извършвани от американските специални служби в рамките на "войната с тероризма"?

- когато западните държави, начело с Франция, нарушиха резолюция 1973 на ООН за Либия, превръщайки "защитата на цивилното население" в операция за свалянето на Кадафи, довела до добре известните ни днес печални последици?

- когато САЩ, Франция и Великобритания се опитаха да осъществят военна интервенция в Сирия под предлог, че Башар Асад уж е използвал химическо оръжие против собствения си народ, макар днес да има неопровержими доказателства, че то е било използвано от джихадистите от Ан-Нусра, подкрепяни от Саудитска Арабия?

- когато под ударите на безпилотните самолети на ЦРУ всеки ден загиват повече мирни граждани, отколкото терористи, което само подклаждат омразата към Запада?

- когато Едуард Сноудън разобличи мащабния международен шпионаж, включително подслушването на телефоните на американските граждани, осъществяван от Агенцията за национална сигурност на САЩ (4)?

Грешките на френската дипломация

След грешките, допуснати в Либия (2011) и Сирия (5) (2013), нашата дипломация прави поредната грешка в Украйна. Без да разполага с обща стратагия, френската дипломация реагира на всяка криза, опитвайки се да излезе на преден план, но при това редовно бърка пиара със стратегическата визия за ситуацията.

Така, в началото на март президентът Оланд одобри "началото на демократичните промени в Киев", игнорирайки факта, че предишната власт беше избрана по демократичен начин и свалена с насилие. На 6 март, той твърдо декларира "подкрепата си за териториалната цялост на страната". Възможно е неговите съветници да не са му припомнили за косовския прицедент, както и (най-вече!) за прецедента с остров Майот (6). Да си спомним също за патетичните, неуместни и глупави декларации на френския представител в ООН, сравнил ситуацията в Крим с влизането на съветските танкове в Прага през 1968.

Както изглежда, външната ни политика се основава на наивното и пристрастно разделяне на света на "добри" и "лоши" и на съвършено погрешната оценка на ситуацията. Известно е обаче, че емоциите и гневът, особено когато са необосновани, не могат да заменят обективния анализ на ситуацията от гледна точка на правото, геополитиката и националните интереси. На този фон, единствените разумни предложения бяха направени от бившия външен министър Юбер Ведрин (7).

Нещо повече, нищата се развиват така, сякаш страната ни действа под диктовката на американците, дори ако те не искат това от нас, и сякаш френската дипломация споделя гледната точка на неоконсерваторите за света. Това слугинско поведение ни доведе дотам, че с Франция вече не се съобразяват. Демонстрираха го американците, които дори не сметнаха за нужно да ни предупредят, че възнамеряват радикално да променят политиката си в Сирия. Подобна позиция не носи никакви икономически ползи, поставяйки ни (както и в случая с интервенцията в Либия) в незавидно и идиотско положение.

Всъщност, еволюцията на американската политика би трябвало по-скоро да ускори дистанцирането ни от Вашингтон и сближаването на Франция с Изтока. На практика, САЩ са загрижени изключително за собствените си интереси и постоянно се опитват да играят ролята на "чирака магьосник" на международната сцена, макар че хитроумните им комбинации все по-рядко приключват с успех (Ирак, подкрепата за "Мюсюлманските братя" и т.н.). В противовес на това, след т.нар. "арабски революции" и началото на сирийската криза, Русия печели все повече съюзници по света, докато Франция бива подложена на все по-силна критика заради безразсъдното следване на опасната политика на Вашингтон.

Заключение

Революцията и държавният преврат ще имат изключително тежки икономически и финансови последици за Украйна. Тя няма да може да разчита на обещания и от Русия 12-милиарден кредит, който иначе би могла да получи още през настоящата 2014. Освен това, Москва най-вероятно ще повиши цената на природния си газ до тази на международния пазар, което ще се отрази изключително болезнено на украинската икономика. Новото временно правителство в Киев започва да осъзнава, че страната е на ръба на краха, затова поиска от Запада спешна финансова помощ от 35 млрд. долара, каквато той просто не е в състояние да и предостави.

Ето защо украинските "мечти" скоро ще се стопят, сблъсквайки се със суровата реалност. А тя е, че на "революционерите" (искат или не) ще се наложи да признаят, че Русия винаги ще бъде техния голям съсед, че руснаците ще продължат да бъдат 1/3 от населението на страната, че почти цялата търговия ще се осъществява с държавите от ОНД, че руският флот ще си остане в Севастопол, а Украйна ще продължи да разчита на руския газ.

В тези условия Франция следва да осъществява по отношение на украинските "демократи" същата политика, каквато и по отношение на Израел, т.е. макар да споделяме техните убеждения, не бива да им позволяваме за извършват безразсъдни постъпки и да плащаме за последиците от тях.

Бележки:

1. В тази връзка, виж Thomas Guénolé et Katerina Ryzhakova-Proshin «Ukraine: halte au manichéisme!», Slate.fr, 24 décembre 2013. http://www.slate.fr/tribune/81479/ukraine-halte-manicheisme
2. В тази връзка, виж забележителния анализ на Ахмед Бенсаада, «Ukraine: autopsie d'un coup d'Etat». http://www.ahmedbensaada.com/index.php?option=comcontent&view=article&id=257:ukraine-autopsie-dun- coup-detat&catid=48:orientoccident&Itemid=120
3. Cf. Claude Moniquet, «Ukraine: copier/coller, vieilles rengaines et ignorance des réalités», ESISC, 26 février 2014.
http://www.esisc.org/publications/opinions/ukraine-copiercoller-vieilles-rengaines-et-ignorance-des-realites
4. Eric Denécé, «Intervention en Syrie : la recherche d'un prétexte à tout prix», Editorial n°32, septembre 2013, www.cf2r.org
5. Eric Denécé, «La dangereuse dérive de la "démocratie" américaine», Editorial n°31, août 2013, www.cf2r.org
6. На 8 февруари 1976 на остров Майот беше проведен референдум за присъединяването му към Франция. Той беше обявен за недействителен от ООН, която осъди нарушаването на териториалната цялост на Коморските острови и поиска от Франция да напусне тази територия. http://www.comores- actualites.com/actualites-comores/la-crimee-est-russe-et-mayotte-est-francaise-ou-est-le-probleme/?
7. Hubert Védrine «Cinq propositions pour sortir de la crise ukrainienne», Rue 89, 8 mars 2014. http://rue89.nou

* Авторът е директор на Френския център за изследвания в сферата на разузнаването (CF2R)

{backbutton}

Изборът на Норвегия: най-богатата европейска държава и имигрантите

На 22 юли 2011 автомобил натъпкан с врив избухна пред сградата на норвежкото правителство в Осло. Бомбата беше добре поставена, но времето на експлозията не бе подбрано правилно. Мнозина от служителите бяха в отпуск, други бяха напуснали страдата, включително премиерът и лидер на Работническата партия Йенс Столтенберг. В резултат от взрива загинаха осем души - сравнително малко, предвид поразяващата сила на бомбата.

Неочаквано за мнозина, Скандинавия се оказва сред най-предпочитаните мишени на ислямските терористи. През 2005, когато датският вестник Jyllandposten публикува прословутите карикатури на пророка Мохамед, някои норвежки медии веднага ги препечатаха. Мюсюлманите бяха дълбоко засегнати, част от тях бяха направо вбесени. Неколцина датски имами се отправиха към Близкия Изток, пробуждайки там гняв и омраза. В резултат редица посолства на скандинавските държави в региона бяха нападнати и изгорени. Скоро хората, свързани с появата на карикатурите, започнаха да се опасяват за живота си. Един от карикатуристите беше нападнат в дома си от сомалиец, въоръжен с брадва. Ирландската полицият пък разкри заговор срещу друг художник, планиран от йеменски и марокански бежанци. Само през 2010 полицията предотврати две отделни терористични нападения срещу редакцията на Jyllandposten. Едното бе подготвено от норвежки гражданин от уйгурски произход, преминал през тренировъчните лагери на Ал Кайда, докато второто (планирано от група местни мюсюлмани) е трябвало да бъде осъществено по модела на клането в Мумбай.

Много от нападенията, провокирани от карикатурите, бяха съвсем близо до успеха. Само седем месеца преди бомбения атентат в Осло, шведски гражданин - син на бежанци от Ирак, се самовзриви в центъра на Стокхолм. Макар че това стана в близост до оживена автобусна спирка, той се оказа единствената жертва. В имейл, изпратен малко преди самоубийствената атака, той посочва като причина за нея войната в Афганистан и отново карикатурите на пророка.

Ето защо в първите часове след бомбеното нападение в Осло мнозина смятаха, че ислямистите най-сетне са осъществили първата си успешна акция. Норвежците видимо изглеждаха шокирани от случилото се. Настроението сред местната мюсюлманска общност бе не по-малко мрачно. Там също допускаха, че виновникът може да е мюсюлманин и се подготвяха за това, което можеше да последва - вълна от подозрения, полицейски проверки, безкраен поток от обвинения и дори прояви на насилие.

Пукнатини по фасадата

Шабана Рахман, актриса и журналистка, дъщеря на имигранти от Пакистан, си спомня, че в онзи паметен ден предупредила племенника си да не излиза от къщи, опасявайки си, че може да бъде линчуван. Всъщност, по улиците на Осло почти няма прояви на насилие, но мнозина норвежци са силно раздразнени. Немалко хора от африкански и азиатски произход биват спирани по улицата и "съветвани" да си вървят там, откъдето са дошли. Пътници отказват да се качат на автобус, защото шофьорът е брадат арабин. Приятелски компании внезапно се оказват разделени на "местни" и "имигранти" като всеки гледа с подозрение към другия.

Тоест, изглеждаше, че по норвежката мултиетническа фасада се появяват пукнатини. Те обаче нямаха много време да се задълбочат. Междувременно стана ясно, че мъж, облечен като полицай е пристигнал с ферибота на малкия остров Утоя край Осло, където в летния лагер на управляващата Работническа партия са се събрали 500 тинейджъри и младежи. Мъжът вади автоматично оръжие и започва да стреля по тях. Истинската полиция реагира едва след час, като през това време са убити 69 души, повечето от тях под 21 години. Още първите съобщения за трагедията на острова показват нещо съвършено различно от очакванията - убиецът е бял, с руса коса и говори отличен норвежки.

32-годишният Андерс Беринг Брейвик не е радикален ислямист, а негов огледален двойник. Той мрази исляма, смятайки го за дяволско учение, сравнимо с нацизма. Негова мишена стават активистите на Работническата партия, заради либералната и политика спрямо мюсюлманските имигранти в Норвегия. Това автоматично ги превръща в предатели. В своя манифест, разпространен в деня на нападението, Брейвик изразява надежда, че то ще провокира гражданска война срещу мюсюлманите и техните съюзници от средите на т.нар. "културни марксисти". Колкото и да е шокиращо, но антиислямистките възгледи са нещо характерно за участниците в норвежките онлайн форуми. Затова, когато чета писанията на Брейвик, изпитвам кошмарното усещане, че всичко това ми е познато. Той е сред феновете на изключително популярния норвежки блогър, известен като Fjordman. Слабо познат в родната си Норвегия преди нападението, Fjordman от години е ключова фигура в международното "антиджихадистко" движение.

Антиджихадистите смятат, че мюсюлманите и немюсюлманите не могат да съжителстват мирно. Те разбира се не пропагандират извършването на нападения срещу мюсюлманите, но вярват, че продължаващата мюсюлманска имиграция неизбежно ще доведе до насилие и остри сблъсъци в бъдеще. Брейвик пък е искал да ускори този процес, възприемайки откровено терористична идеология, вдъхновена от някогашната германска "Фракция Червена Армия" (известна през 70-те години като групата Баадер-Майнхоф) и дори от Ал Кайда.

Подозрителното отношение към исляма е широко разпространено в Норвегия. Мнозина се съмняват, че мюсюлманите могат да приспособят религиозните си ценности към нормите на светската демокрация. Някои вярват в конспиративните теории за политиците-предатели, които съзнателно вкарват мюсюлманите в Европа. Но, както е в повечето такива случаи, Брейвик е действал сам. Поне засега, в Норвегия очевидно не съществува някаква "радикално антиджихадистка" общност, склонна да организира подобни атаки. Истината е, че норвежките радикални ислямисти са по-добре организирани, при това имат достъп до международната екстремистка мрежа. Мнозина от тях са били съвсем нормални и спазващи законите хора в родината си и са се превърнали в джихадисти именно под влияние на радикално-ислямистката общност в Норвегия. Смята се че поне 40 норвежки мюсюлмани се сражават в момента срещу силите на режима в Сирия. Мнозина са убити. Когато започвах да пиша тази статия, норвежката полиция събщи, че норвежки гражданин от сомалийски произход вероятно е бил сред участниците в кървавото нападение в мола в Найроби (Кения) през есента на миналата 2013, където загинаха повече хора, отколкото в Утоя. Ако подозренията се окажат верни, Норвегия очевидно е произвела второ чудовище, подобно на Брейвик. Впрочем, това едва ли би учудило някого.

Незабележимите проблеми

Успешните нападения, както и онези, които за малко са можели да успеят, отразяват проблемите на днешна Норвегия, която бързо се променя (в рамките на само едно поколение) от може би най-хомогенното европейско общества в най-бързо разрастващият се имигрантски център на континента. Впрочем, по-голямата част от Европа също преминава през подобни промени, които пораждат напрежение, прерастващо понякога в открито насилие.

Насилието обаче е само малка част от цялата картина. Тероризмът шокира, но се среща рядко. Всъщност, той е шокиращ, именно защото е рядък. Фокусирането само върху екстремистите омаловажава предизвикателствата на имиграцията. То означава, че е достатъчно да следим само потенциално склонните към насилие екстремисти и да не обръщаме внимание на останалите. По-големите предизвикателства обаче, са отвъд бомбите и омразата и не могат да бъдат решени без много солидни политически усилия. Членовете както на антиислямистките, така и на ислямистките движения в Европа обикновено са на възраст между 20 и 35 години. Те не са възрастни расисти или необразовани традиционалисти. Става дума за ново поколение израснало и получило образованието си в Европа, което отхвърля мултиетническото, мултирелигиозно, толерантно общество, в което живяло досега.

Глобалната криза през последните години до голяма степен помогна да осъзнаем, какво представляваме всъщност и в какво наистина вярваме. Преди нея, мнозина твърдяха, че споделят възвишените идеи за европейското единство или за мултиетническото общество. Но когато кризата удари Европа стана ясно, че на континента няма европейци, а само германци, гърци, французи, италианци и т.н. По същия начин първите часове след бомбения атентат в Осло ясно показаха не само, че съществува силно недоволство от имигрантското нашествие, но и от цялата ситуация в страната. Сякаш хората внезапно откриха, че прословутата норвежка мултиетническа хармония се крепи единствено на вярата, че такава наистина съществува.

Ежедневният живот също оголва реалните проблеми. Да вземем например семействата на коренни норвежци, които тихо "гласуват с краката си", напускайки кварталите в източната част на Осло, тъй като смятат, че там вече има прекалено много африкански и азиатски имигранти. При това норвежците имат доста по-малко причини за подобно поведение, отколкото мнозинството други коренни европейци. Въпросните квартали на Осло съвсем не са до такава степен "опустошени" или "криминализирани", нито пък там съществуват изолирани имигрантски общности, като в много подобни зони в Швеция и Франция. Всъщност, проблемът в повечето квартали са хората, които живеят в тях.

Сьондре Норстранд в югозападната част на Осло например, е приятен, зелен квартал, само на 15 минути от центъра. Половината от населението му са имигранти, родени извън Норвегия, или пък с родители имигранти. Тези хора се заселват в квартала когато вече са достигнали достатъчно висок стандарт за да си го позволят Местните пък го напускат. Тези процеси текат в цяло Осло, формирайки пъстра мозайка от "норвежки" и «имигрантски» квартали. В източната част на столицата хората с имигрантски произход бързо нарастват, като скоро могат да станат мнозинство (в момента делът им в отделните квартали варира между 15% и 50%). Контрастът е най-очевиден в училищата, където до 97% от учениците са от имигрантски произход. Норвежките семейства, които напускат тези квартали, не искат децата им да са последните в класа си представители на коренното население. Впрочем, ако са честни към себе си, те следва да признаят, че се чувстват наистина у дома си, само ако виждат около себе си повече такива като тях. Различието е нещо добро, но само като абстрактен идеал, и трудно може да се приеме като заобикаляща те реалност. Именно от тези на пръв поглед незначителни проблеми, възниква и се утвърждава сегрегацията.

Имиграционните вълни

Норвегия никога не е очаквала, нито планирала да стане основна цел на имигрантите. Никой не я смяташе за подходяща да се превърне в мултиетнически "котел за претопяване". Тя е студена, рядконаселена и затворена в себе си страна, чиито език изглежда лесен за усвояване само в очите на другите скандинавци. Чужденците трудно установяват по-тесни отношения с норвежците. Предпочитаното лично пространство на последните е самотният планински връх, позволяващ им да останат сами със скалите, вятъра и снега. Норвежката митология е пълна с герои, борещи се с природните стихии. В един от най-популярните норвежки филми за Втората световна война "Девет живота", главният герой прекарва повече време в битка с природата, отколкото с германските войници. Гражданската култура е слаба. В исторически план, норвежците са предимно фермери, пръснати из долините, фиордите и планините и отнасящи се с подозрение към малкото градски центрове. Дори днес, когато 1/4 от норвежците живеят в района на Осло, идеалната зимна ваканция за повечето от тях си остава бягството от тълпите, планинският туризъм и вечерите около камините в малките хижи, прекарани в тесен семеен или приятелски кръг.

Проблемът с имиграцията възникна сравнително късно. Великобритания, Франция и Холандия се превърнаха в мултиетнически общества още в десетилетията след Втората световна война, когато мигрантите започнаха масово да се преселват от бившите им колонии. Първата имигрантска вълна в Норвегия се появи през 70-те години, под формата на предимно пакистански гастарбайтери. Подобно на турците, дошли в Германия през 60-те, повечето от тях предпочетоха да останат в страната. Броят на пакистанците, пристигнали в Норвегия по онова време, бе около 5 000 души, като почти всички се заселват в Осло, формирайки там първия изцяло имигрантски квартал. Норвежците бяха притеснени и побързаха да хлопнат вратата пред потока от гастарбайтери. Младият американец Джим Дойл, който по онова време живее в Норвегия, я описва като "затворена" страна, отнасяща се с подозрение към чужденците, като него. Норвежците открито изразяват негативното си отношение към евреите, католиците, саамите (малцинство от угрофински произход - б.р.) и пакистанците. Междувременно, Дойл се сприятелява с неколцина пакистански гастарбайтери, един от които му признава: "Тези хора (т.е. норвежците - б.а.) буквално ме смачкват. Чувствам се така, сякаш са ми изтръгнали сърцето и го стискат". Днес броят на норвежците от пакистански произход е около 30 000, продължаващи да живеят предимно в Осло. Те са сред най-видимите, но и най-успешните малцинства в страната. Макар че родителите им са зле образовани, днес техните деца са доктори, журналисти, политици и бизнесмени.

Следващата имиграционна вълна залива Норвегия през 80-те под формата на търсещи убежище представители на развиващия се свят и техните семейства. Тази вълна не е секнала и днес. Норвегия винаги се е отнасяла отговорно към задълженията си в хуманитарната сфера. По-големите европейски държави приемат повече бежанци, като брой, но по броя на бежанците на глава от населението Норвегия сред най-популярните и открити дестинация за бежанците в Европа, като пред нея е само Швеция. Втората вълна обаче поражда повече загриженост, отколкото първите имигранти-гастарбайтери. Мащабите са доста по-големи, очертава се и увеличаващ се разрив между хуманитарните цели на системата за предоставяне на убежище и често абсурдната реалност.

Конвенцията за бежанците от 1951, въз основа на която е създаден Върховният комисариат на ООН за бежанците (UNHCR), гарантира на жертвите на преследвания правото да искат убежище в някоя безопасна за тях държава. Първоначалната цел е да бъдат подпомогнати източноевропейците, преследвани и бягащи от своите комунистически правителства. На практика обаче, се налага комисариатът да се ангажира с по-различни функции - да позволи на онези, които страдат от бедността или войните, да имигрират в избраната от тях богата държава. Пътят към получаване на убежище обаче се оказва затворен за онези, които най-много се нуждаят от него. Повечето бежанци могат само да се доберат до най-близкия бежански лагер, където, ако имат късмет, да бъдат избрани за разселване от UHNCR. Ако бежанците търсят убежище, те трябва сами да намерят пътя към страната, където искат да отидат. А това е възможно само за онези, които разполагат с някакви средства, имат добри връзки, склонни са да задлъжнеят и дори да рискуват живота си. Но дори и тогава шансовете им не са особено големи. Това е може би най-жестоката лотария на планетата.

Лъжите са нещо обичайно при тези хора. Както признава един иракски кюрд, чиято молба за убежище е отхвърлена: "повечето кюрди, идващи в Норвегия, не разказват истинската си история, това се отнася и за мен". Мнозина негови сънародници потвърждават думите му. Според тях, единствената разлика между онези, които получават убежище, и тези, чиито молби са отхвърлени, е, че първите са имали късмет. Зулмай Афзали - афганистански чиновник, получил убежище в Швеция, разказва в книгата си "Бежанец на пътя ти", че е бил шокиран виждайки как мнозина претендиращи за убежище открито се наговарят как да излъжат властите. Халед Ахмед Талеб, пристигнал в Норвегия през 2002, твърди, че е бил преследван в Сомалия. По-късно става активист на Работническата партия и присъства на семинара на остров Утоя по време на клането, устроено от Брайвик, като брат му е сред загиналите в него. През 2013 той беше арестуван и обвинен, че е излъгъл властите. Оказва се, че всъщност е дошъл от Джибути и е измислил цялата история за репресирането си. Сега предстои да бъде експулсиран от Норвегия.

Ако претендентите за убежище изиграят правилно картите си, могат да останат в системата дълги години, използвайки децата си като разменна монета и принуждавайки страната, която ги е приела, да избира между справедливостта и състраданието. Асфау Ешете и съпругата му Зинаш, които идват от Етиопия, претендират, че са репресирани в родината си тъй като са били свързани с т.нар. Фронт за освобождение на Оромо (народност в Етиопия и Кения - б.р.). Имиграционните служби отхвърлят молбата им за убежище. Двойката обаче отказва да напусне Норвегия, а Етиопия не приема върнатите бежанци. Така те остават в Норвегия и живеят в център за бежанци. Там се ражда синът им Натан, който сега учи в норвежко училище. Междувременно се очаква да бъде постигнато споразумение с Етиопия за връщане на бежанците, което ще засегне и него, макар че целият му живот е минал в Норвегия. Така той се превръща в символ на стотици деца, станали жертва на пропастта между амбициите на родителите си и изискванията на системата за предоставяне на убежище. В крайна сметка, семейството му най-вероятно ще получи разрешение да остане в Норвегия.

Третата голяма имигрантска вълна в Норвегия стартира в средата на 2000-те, когато Източна Европа се присъедини към ЕС. Норвегия не е член на Съюза, но е част от Европейската икономическа зона (ЕИЗ), което я ангажира с много от задълженията, поети от ЕС.

По-голямата част от европейското законодателство, касаещо вътрешния пазар, се отнася и за държавите от ЕИЗ. Всеки гражданин на ЕС, който може да си намери работа в Норвегия, има право да се засели в страната. Намирането на работа не е проблем в случая, така че десетки хиляди трудови мигранти (предимно строителни работници) от Полша и Литва пристигат всяка година в Норвегия. При това, докато бежанците се концентрират в няколко градски зони, като Осло например, трудовите мигранти са разпределени по-равномерно, те са навсякъде, където има строителство. Те са и сред най-уязвимите и зле интегрирани имигранти в Норвегия. Малцина говорят норвежки и дори английски. Обикновено работят в отделни бригади заедно с други поляци или литовци. Ако загубят работата си нямат много алтернативи, тъй като извън строителството е почти невъзможно да си намериш работа, ако не говориш добре норвежки.

Когато реши да привлече турските гастарбайтери през 60-те, Германия разчиташе, че те по-късно ще се върнат в родината си. Вместо това, те решиха да останат и дори доведоха семействата си. Петдесет години по-късно Норвегия все още вярва в илюзията, че гастарбайтерите присъстват само временно на територията и. Вероятно затова не се правят сериозни опити да бъдат научени да говорят норвежки. Те обаче не си отиват, а постъпват точно като турците - викат и семействата си. "Нямам нищо в Полша - твърди една полякиня пред имиграционните власти - искам децата ми да живеят тук и да се развиват". Поляците и литовците имат предимството, че пристигат в Норвегия с предложения за работа. Други нямат този късмет. "Никога не бях спал на улицата преди да дойда в Осло" - признава румънски дърводелец пред норвежкия вестник Aftenposten. Стотици като него всеки ден се редят да опашка пред приютите и безплатните кухни в Осло, разчитайки да получат храна и подслон. Повечето са мигранти от Южна Европа, опитващи се да избягат от кризата в еврозоната. Те обаче не говорят норвежки, не могат да си намерят работа, нямат право на осигуровки и са принудени да харчат мизерните си спестявания в един от най-скъпите градове в света.

Най-богатата държава в света

Тези "евробежанци" обаче, едва ли ще формират четвъртата имиграционна вълна в Норвегия. Те си опитват късмета в страната, виждат, че нещата не се получават и отиват да го търсят другаде. Това обаче не се отнася за вълните от претенденти за убежище и трудовите мигранти от Източна Европа, които не демонстрират тенденция към затихване. Взети заедно, те превърнаха Норвегия в най-бързо нарастващата имигрантска нация в Европа. Днес страната приема повече имигранти на глава от населението, отколкото САЩ по време на най-голямата имигрантска вълна в края на ХІХ век. Две трети от прираста на норвежкото население се дължи на миграцията, а само една трета - от новородените. При това, само преди едно поколение, в страната нямаше почти никакви имигранти.

Норвегия е богата държава. Откакто през 1969 в норвежката зона на Северно море беше открит петрол страната живее в собствена икономическа вселена. Тя има само пет милиона жители, но е сред най-големите производители на петрол и газ. Нейният БВП на глава от населението е 99 000 долара, т.е. два пъти по-висок от този на САЩ. Цените също са по-високи (една бира струва 15 долара), но вносът е евтин. По-голямата част от петролните приходи се заделят за бъдещи нужди, но услугите свързани с петролния сектор представляват толкова значима част от икономиката, че това води до скок на заплатите навсякъде. Инфлацията е ниска, но заплатите нарастват с 4-5% годишно от повече от десетилетие насам. Другите европейски икономики преживяват стагнация и ограничават разходите си, докато норвежкият публичен сектор демонстрира ръст с 60% в сравнение с 2005.

Петролът доминира икономиката и определя мисленето на хората. Норвежците са наясно, че живеят в "най-богатата държава в света". И докато страната може да се похвали с непрекъснато нарастващи приходи, това не се отнася за производителността. В тази връзка МВФ предупреждава, че Норвегия може да стане жертва на "холандската болест" (понятие, свързано с негативния ефект на петролните приходи върху конкурентоспособността на холандската икономика през 60-те и 70-те години на ХХ век). Петролната и газовата индустрия се оказват толкова печеливши, че изместват индустриите, от които ще зависи бъдещето на Норвегия, когато петролът свърши.

Междувременно, норвежците се чувстват богати и, съответно, правителството си позволява да харчи все повече. Това укрепва норвежката "държава на благоденствието", която поема грижата за своите граждани от раждането до смъртта им. Когато норвежецът се разболее, държавата плаща болничните му още от първия ден. В течение на цяла години те се равняват на 100% от заплатата му и едва след това бавно започват да намаляват. 9% от цялото население живее изцяло от здравни помощи, Това се отнася за 19% от всички граждани на възраст между 55 и 59 години, като мнозина от тях се оплакват от болести или депресии. Системата е отворена за всички. Имигрантите, които работят, също получават право да се ползват от нея. Бежанците пък получават допълнителна помощ. Бедността на практика се е превърнала в статистически артефакт.

Норвегия е наясно, че този модел не е устойчив, независимо дали с или без наличието на имиграция. През следващите десетилетия петролните приходи ще започнат да намаляват, което ще наложи труден икономически преход. Населението ще застарява и ще се очертае непрекъснато разширяващ се обем от социални ангажименти, които няма как да бъдат финансирани. В същото време, данъците вече са достатъчно високи, а щедрата "държава на благоденствието" се е превърналс в стълб на норвежката идентичност. Реформирането и ще бъде болезнено, независимо от начина, по който ще се осъществи. Норвежците се боят от този момент и всячески се опитват да го забавят. На теория, имиграцията би могла да реши проблема, осигурявайки необходимото количество млада работна сила. Мнозина я подкрепят именно поради тази причина. Става все по-ясно обаче, че това няма как да стане. Имигрантският поток в Норвегия отслабва "държавата на благоденствието", вместо да я прави по-устойчива. Ксенофобите традиционно обвиняват имигрантите, че "живеят със социалните ни помощи" (макар в същото време да твърдят, че "те отнемат работните ни места"). Нещата не са толкова прости, но в тези твърдения има и зрънце истина. Модерната "държава на благоденствието" осигурява по-голяма подкрепа, на онези, които повече се нуждаят от нея. А това обикновено са имигрантите. Ето как щедрите социални схеми могат да вкарат хората в капана на пълната зависимост от държавата. За бежанците имигранти е особено трудно да си намерят работа в Норвегия. Само 28% от пълнолетните сомалийци, 40% от еритрейците и 42% от иракчаните имат работа. При някои високообразовани имигранти, причина за това са и предубежденията на работодателите.

Анализите показват, че търсещите работа, които не са от норвежки произход, се нуждаят от много повече време за да си намерят такава, в сравнение с местните жители, имащи същата квалификациа, особено в частния сектор. Основният проблем обаче е, че имигрантите не са достатъчно квалифицирани. Норвегия е постиндустриална, високотехнологична икономика. Бежанците нямат съответното (или въобще нямат) образование. Мнозина са неграмотни. В други имигрантски икономики, нискообразованите имигранти започват от ниските стъпала на стълбата и постепенно вървят нагоре. Децата им приключват този път, превръщайки се в напълно интегрирани членове на обществото. Създавайки своята "държава на благоденствието" обаче, Норвегия премахна най-ниските стъпала на социалната стълба. В страната няма сериозни различия в доходите, нито пък нископлатени длъжности, за чието заемане да е достатъчно просто желанието за работа, без да се изискват някакви специфични умения и образование. Източноевропейските мигранти намериха своята ниша в строителството. Бежанците обаче не могат да открият такава. Норвежката икономика просто не знае какво да прави с необразованите имигранти от политически нестабилните региони.

Това и излиза твърде скъпо, освен това води до формирането на значителна "нисша класа". Истинското класово разделение в една егалитарна социалдемокрация, каквато е Норвегия, не е между хората с високи и ниски доходи, а между онези, които се вписват в изискванията на трудовия пазар и онези, които не се вписват. Ако работиш, всички врати пред теб са отворени. Създаваш си връзки и трупаш опит. Ако не работиш, можеш да продължиш да живееш, при това немного зле, но възможностите пред теб рязко намаляват. Винаги е трудно да намериш първата си работа, или да се върнеш на трудовия пазар след значително прекъсване. Рискът е, че тези хора могат да се превърнат в перманентни аутсайдери и да предадат своето отчуждение от обществото и на децата си.

Третирайки източноевропейските трудови мигранти като временно пребиваващи гастарбайтери, Норвегия не обръща внимание на възможността в определен момент те също да изпаднат от трудовия пазар. Работата им не е сигурна и те не говорят норвежки. В същото време обаче, вече са довели семействата си в страната, децата им учат в норвежки училища, освен това те имат право на пособия за безработица. Тоест, съвсем скоро Норвегия ще открие това, което всички имигрантски държави вече са открили - трудовите мигранти не са части от някаква машина, а живи хора.

Новата идентичност

Имиграцията съвсем не е само икономически, но и идентичностен проблем. Бързият преход от моноетническо към мултиетническо общество е труден, често болезнен. Брейвик съвсем не е първият обявил война в името на етническата чистота. През 1985 група неонацисти се опитаха да взривят една джамия в Осло, като за малко не убиха десетки хора. Организацията им също твърдеше, че се бори против "тъмнокожата заплаха". Най-известният норвежки антиимигрантски активист по онове време Арне Мирдал беше основал две такива формации. Той вярваше, че имиграцията ще доведе до гражданска война и се опита да взриви бомба в един бежански център. Подобни екстремисти не се ползват със сериозна подкрепа. Така, на една от речите на Мирдал в Осло през 1991 дойдоха цели 10 000 души, които демонстративно застанаха с гръб към него. Всеки имигрант обаче се е сблъсквал с проявите на т.нар. "ежедневен расизъм". Образованият елит реагира, прокарвайки идеите за уважението към различните и толерантността. По този начин обаче, откровеният расизъм често бива заместен от друг тип предразсъдъци. Твърди се например, че всички в Норвегия, независимо как изглеждат, са "норвежци отвътре", или поне биха искали да бъдат. Както се пее в класическата норвежка детска песничка, някои деца по света са кафяви, други са жълти, а трети - бели. Някои живеят в сламени колиби, други в лодки, а трети в къщи. В припева към всеки куплет се казва, че "много неща са различни, но само отвън, отвътре те всички са еднакви". В реалния свят обаче, нещата не са като в песничката. Различията във външния вид и облеклото между народите в света действително не са чак толкова важни. Важни обаче са различията, съществуващи вътре в съзнанието, а истината е, че ние често живеем в различни светове.

Ако искаме да бъдем мултиетническо общество, трябва да се съобразяваме с тези различия. Тоест, с хората, които гледат на света по съвършено различен начин от нас и се стремят да съхранят тази своя специфика. Норвегия постепенно започва да осъзнава това.

За краткия си период като мултиетническо общестгво, Норвегия натрупа известен полезен опит. Тя се научи да прави разлика между мюсюлманите и ислямистите. Днес страната изглежда по-малко предубедена и по-малко наивна. Норвегия обаче все още не е в състояние да реши проблема за идентичността. Впрочем, в редица отношения тя дори не е започнала да се опитва да го стори. В прощалната си реч, след като загуби изборите през 2013, норвежкият премиер Столтенберг обяви, че интеграционният процес се развива успешно. Впрочем, интеграцията се е превърнала в нещо като мантра за всичко, касаещо имиграцията. Твърди се, че какъвто и да е проблемът, решението му е "повече интеграция".

Доказано е обаче, че интеграцията е бавен, органичен процес, който не може да бъде ускорен винаги, дори и ако за целта се инвестират сериозни средства. В цяла Европа възникват нови етнически и религиозни разделения. Безмислено е да пледираме за формирането на мултиетническо общество, което да не е, поне отчасти, сегрегирано. А това си има цена. Сегрегацията ограничава контактите между групите. Тя позволява на имигрантите да претендират, че мога да съхранят досегашния си начин на живот. Тя позволява на коренните жители да смятат "различността" за абстрактен идеал. За да работи подобно, частично сегрегирано общество, е необходимо наличието на мултиетническа идентичност, достатъчно силна за да обедини различните общности в едно цяло. Само че самата сегрегация пречи за формирането на такава мултиетническа идентичност.

Досегашната идентичност на Норвегия се крепеше на нейните специфични особености - общите ски-ваканции, обшия "светски протестантизъм", общите национални корени. Това следва да се промени за да се отговори на новите реалности, но истината е, че тази стара идентичност няма с какво да бъде заменена. Академичните среди се опитват да я заменят с едни или други социални теории, но норвежците не ги приемат насериозно. Политиците пък се опитват да я заменят с "Европа", но норвежците гледат с подозрение на европейския проект. Впрочем, това се отнася и за останалите европейци.

В цяла Европа досегашните национални идентичности започват да остаряват, без да има какво да ги замени и да бъде прието от европейците. Дори държавите от "ядрото" на ЕС се върнаха обратно към националните си идентичности по време на кризата.

Впрочем, кратката история на имиграцията в Норвегия изглежда сравнително "благополучна" по европейските стандарти. В тази връзка ще напомня, че през 2013 в социално изолираните имигрантски предградия на Стокхолм избухнаха бунтове, участниците в които изгориха стотици автомобили и влязоха в открит сблъсък с полицията. Поне засега в Осло не се случват подобни неща. Налице са обаче зловещи признаци, че те могат да се случат в бъдеще. Новите имигрантски вълни подлагат и без това дестабилизираната норвежка социална система на още по-силен натиск и превръщат Норвегия в мултиетническа държава, при положение, че нейната сегашна идентичност и социалният и модел не са подготвени за подобна промяна. В известен смисъл, норвежката идентичност е дестабилизирана и представляват остатък от предишна епоха, която продължава да съществува по инерция. Ако имиграцията продължи да бъде основния източник на демографски растеж в Норвегия, тя ще се трансформира в едно съвършено различно общество.

Политическият контрол

Норвегия е изправена пред два важни избора. Първият е, дали имиграцията следва да бъде поставена под политически контрол, в рамките на който да бъде дискутирана и да се гласува за предприемането на съответните мерки. Това може да изглежда странно за читателите от неевропейските държави, които имат правото да решават, колко мащабна и какъв тип имиграция биха подкрепили. Канада например, наскоро стигна до извода, че традиционната и точкова система произвежда прекалено много безработни имигранти и в момента работи за промяната и. Европейските държави обаче, до голяма степен са се отказали от правото си да провеждат собствена активна имиграционна политика. Никой от основните източници на имигранти в Норвегия не попада под директен политически контрол. А би трябвало. Мащабната имиграция носи потенциал за радикална промяна - за добро или лошо. Затова е крайно безотговорно политиците да не упражняват контрол върху този феномен. Дори ако приемем, че имиграционният процес се е развивал досега без опасни ексцеси и без наличието на политически контрол, това може да се промени в бъдеще без държавата да може да реагира адекватно.

Ако Норвегия иска да наложи такъв контрол, тя следва да предприеме две важни стъпки. Първата е да предоговори или направо да се откаже от онези свои ангажименти, свързани с ЕИЗ, които я обвързват с трудовия пазар на ЕС. Това би поставило трудовата имиграция в страната под политически контрол. То не означава задължително, че тя ще бъде затруднена, а само, че ще бъде регулирана съобразно специфичните нужди и интереси на Норвегия.

Втората стъпка е да се измести акцентът по отношение на "бежанската имиграция" от хората, търсещи убежище, към системата за разселване на UNHCR. Хората, търсещи убежище, се добират сами до държавата, в която искат да се заселят. За целта те използват скъпите и опасни контрабандни канали и мрежи. Системата е силно корумпирана и приемащата имигрантите държава не може да контролира колко и какви хора влизат в нея. Въпреки това, Норвегия, както впрочем и останалата част от Европа, предпочита да си има работа директно (а не чрез посредничестото на UNHCR) с претендентите за убежище, окуражавайки още повече хора да изберат този път. За разлика от този "модел", системата на UNHCR предвижда разселването на бежанците от лагерите на ООН, на квоти, към страните-приемници, които могат да изберат дали да увеличат или да намалят тази квота. Тоест, така Норвегия ще може да избира, какви бежанци (и от какви конфликти) да приеме. Ако някъде избухне нова война например, в резултат от което се появят стотици хиляди бежанци, Норвегия би могла да ги приеме приоритетно, вместо да чака те да проникнат в страната чрез нелегалните мрежи за трафик на хора.

За да постигне това, Норвегия следва да съсредоточи повече усилия в процеса на установяване, дали претендиращите за убежище действително имат право на такова. Те трябва да бъдат задължени да представят лични документи и доказателства, че наистина се нуждаят от закрила от преследванията в родината си. Норвегия следва максимално да използва "безопасните трети страни", т.е. принципа, че претендиращите за убежище следва да получат защита в първата "безопасна" държава, в която пристигнат. Осло трябва да сътрудничи с транзитните държави за предотвратяване нелегалния трафик на хора.

В идеалния случай всичко това би могло да се направи на европейско равнище. Но, ако нещата не се получат, Норвегия следва да използва тези възможности сама. В съвременния свят има място за онези, които търсят убежище, но само ако могат да докажат, че са налице достатъчно основания за това. Хуманитарната бежанска политика трябва най-вече да подпомага бежанците, в модерния смисъл на тази дума. Това ще бъде трудно в политически план. Мнозина биха го приели като рестриктивно и дори цинично. Европейският съд по човешките права вероятно ще възрази. Същата ще бъде и реакцията на мрежата от НПО, формирала се около системата за предоставяне на убежище. Но то няма да означава задължително, че Норвегия следва да приема по-малък брой бежанци. Тя би могла да увеличи квотите си в рамките на системата на UNHCR, за да компенсира ограничаването на "бежанската имиграция". Всъщност, истината е, че много по-ефективно изглежда подпомагането на по-голям брой бежанци в лагерите, където са настанени, вместо да се акцентира върху разселването на малка част от тях в различни държави, но това е друга тема. В приоритет следва да се превърне поставянето на "бежанската имиграция" под политически контрол, в рамките на който тя да може да бъде дискутирана и утвърждавана, като всяка друга политика.

Уникална или постнационална

След като върху имиграционния процес бъде наложен политически контрол, Норвегия ще получи възможност да формулира активна имиграционна политика. В това отношение, тя ще трябва да направи още един важен избор - да съхрани онова, което прави нейното общество уникално или да се превърне в постнационална общество. Доскоро Норвегия разполагаше с уникална хомогенност, което се дължеше на факта, че е разположена в една от зоните на Европа, които най-рядко са били обект на външни инвазии. Тя притежаваше ясно изразена идентичност и съумя да създаде специфична и всеобхватна социална система именно защото норвежците запазваха високо ниво на доверие към съседите си и правителството.

Ако иска да запази това, Норвегия следва да съкрати сегашните мащаби на имиграцията. Нейният социален модел е изграден върху доверието и равенството, а високото ниво на имиграцията застрашава и едното, и другото. Етническото разнообразие може да ерозира доверието. Това все още не е станало факт, но ако се случи ще промени повечето от фундаменталните характеристики на днешното норвежко общество. И макар че Норвегия при всички случаи ще трябва да реформира своята "държава на благоденствието", сегашното ниво на имиграция води до това тя да изглежда абсурдна.

Социолозите нямат ясен отговор на въпроса, защо някои държави могат да се похвалят с по-висока производителност, прозрачност и демократичност, с по-висока степен на доверие вътре в обществото и по-ниско ниво на корупция, но знаят, че всяка от тези характеристики си взаимодейства с останалите, усилвайки общия благоприятен ефект. Смята се, че Норвегия в най-висока степен притежава въпросните характеристики. И, ако иска това да остане така, следва да анализира основите на своя социален модел и да избягва радикалните социални промени, които биха могли да го ерозират. Това ще бъде трудно, но е необходимо и морално. Дори малките държави имат правото да бъдат уникални. Струва ми се малко вероятно обаче, че Норвегия ще го направи. Липсва политическата основа за това, налице е само нарастващо разочарование сред норвежките избиратели. Дори сегашното дясно правителство, в което участва и една скептично настроена към имигрантите партия, не предлага някакви радикални ограничения. В определен смисъл, норвежкият модел може да се окаже неособено устойчив. Липсва му политическата и интелектуална култура, необходима за да стане такъв. Истината е, че оцеляването на този модел до момента е по-скоро случайно.

Това ни води до втората възможност пред Норвегия, а именно превръщането и в мултиетническа постнационална държава (като резултат от съзнателен избор, а не под натиска на обстоятелствата). Това изисква възприемането на една по-космополитна идентичност и отделянето на традиционната норвежка култура от държавата. Възстановяване на "най-ниските стъпала" от икономическата стълба чрез съкращаване на социалните привилегии и създаване на по-ниско платени работни места. Това ще даде възможност на имигрантите да стартират процеса на превръщането си в напълно интегрирани членове на обществото, макар че ще доведе до по-неравномерно разпределяне на доходите. Този модел ще изисква присъединяването на Норвегия към ЕС, което ще и позволи да влияе върху законодателството на Съюза, с което и без това се съобразява. Тя ще трябва да спре да разглежда трудовите мигранти от ЕС като временно присъстващи на територията и гастарбайтери. Ще трябва да ги накара да научат норвежки, но в същото време ще и се наложи да окуражи налагането на английския като втори език на трудовия пазар, така че този тип мигранти да бъдат по-малко уязвими. Но най-важното - ще трябва да приеме, че трудно може да се постигне обединение около някакви общи ценности. Тоест, че мнозина (включително етническите норвежци) ще се идентифицират по-силно с етническата, а не с държавната си идентичност, а част от тях ще смятат, че тези идентичности се намират в пряк конфликт помежду си. Което означава, че ще трябва се приеме наличието на определено ниво на сегрегация и породените от това напрежения.

Първата възможност е по-малко стресираща за обществото и икономиката, но ще изисква сериозна промяна във визията на елита за бъдещето. Втората ще означава отказ от норвежката мечта за изграждането на общество, в което държавата премахва основните причини за стрес и всички граждани са, повече или по-малко, на едно материално равнище.

Не става въпрос за избор между ксенофобията и толерантността, а между националната и постнационалната държава. Лично аз предпочитам първата, защото никой не е наясно, как точно може бързо и безопасно да бъде "разглобена" една национална държава. Идеята за постнационалната държава е близка само до сърцата на политиците и академичните среди. Опасявам се, че Норвегия няма да е в състояние да направи подобен преход, без да изгуби нещо ценно по пътя. При това не е сигурно че напрежението и проблемите между етническите и религиозни групи ще бъдат разрешени успешно. Те могат да се запазят за поколения напред. Мечтата за постнационалното мултиетническо общество може да се трансформира в конфликт между подозрителни една към друга, нетолерантни и (в определена степен) враждебни и склонни към насилие идентичности. Проспериращата норвежка икономика смекчава всички вътрешни вражди, но само временно. Кризата на прехода може да ни изправи пред неподозирани конфликти.

Не съм привърженик на "тясната" етническа идентичност, изключваща мюсюлманите, евреите, католиците или който и да било, чиито предци са дошли от Сомалия, Пакистан, Ирак или Полша. Подкрепям такава национална идентичност, която да е над и да обединява всички тези идентичности, вместо да бъде засенчена от тях. При всички случаи Норвегия ще трябва да избира. Дали да наложи политически контрол върху имиграцията или не. Дали да съхрани уникалната си национална идентичност, или да се превърне в постнационално общество. Много европейски държави се сблъскват с този избор в момента и дават различни отговори. Норвегия тепърва ще осъзнае, че такъв избор действително трябва да бъде направен. При това, опитвайки се да вземем най-доброто от двата свята, рискуваме да получим най-лошото от всеки от тях.

* Авторът е норвежки политически експерт, анализатор на Уорлд полиси джърнъл

{backbutton}

Още статии ...

Страница 2 от 4

Броеве 2023

Броеве 2024

брой 4 2024

Транспортните коридори

Конкурентните маршрути

Заключение

Американските интереси

Икономическите интереси на ЕС

Какво може да очаква Украйна в икономически план

Има ли шанс за преодоляване на украинската криза

Отношенията между Украйна и Русия

Вдъхновената от Брюксел и Вашингтон революция

Правителството на олигарсите узурпатори

Откъсването на Крим

Енергийната политика

Евроатлантизмът в плен на собствения си геополитически капан

Някои изводи и препоръки

Няколко думи за общата ситуация

Борис Елцин и Бил Клинтън

НАТО и кризата в Украйна

Никой не иска да се кара с руснаците

Визията на Русия

Визията на САЩ

Значението на преговорите

Другите притеснения на американците

Какво можем да очакваме през втората половина на 2014

Украйна ще запази първостепенното си значение за Москва

Постсъветските републики ще определят позициите си

Сложността на ситуацията

Държавният преврат в Киев

Реакцията на Русия

Заплахите на Запада

Грешките на френската дипломация

Заключение

Пукнатини по фасадата

Незабележимите проблеми

Имиграционните вълни

Най-богатата държава в света

Новата идентичност

Политическият контрол

Уникална или постнационална

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2024

Архив

Теми

Последвайте ни