В кулминация на кризата в Украйна се превърна т.нар. "референдум" за бъдещето на Крим - този своеобразен смокинов лист, призван да узакони присъединяването на полуострова към Русия. Той обаче даде на Северноатлантическия алианс - който след края на студената война плува безцелно по течението - нови и твърде съблазнителни основания да продължи съществуването си. Редица високопоставени чиновници от щаба на пакта в Брюксел твърдят, че руските действия по отношение на Украйна свидетелстват за наличието на заплахи и нестабилност, което пък означава, че алиансът продължава да е актуален, въпреки че Червената армия отдавна не съществува, както и, че кримската криза ще укрепи единството и решимостта на НАТО.
Тези оптимистични декларации са нещо очаквано, тъй като всяка оказваща се ненужна бюрокрация опитва да спаси позициите си с помощта на пиар-кампании. Действителността обаче е, че през следващите години НАТО е обречена на спад в стратегическата съгласуваност на действията си, отслабване на организацията, нарастване на разногласията относно средствата и целите, както и ерозия на сигурността на онези страни, които влязоха в алианса след края на студената война, и особено на разположените в близост до Русия.
Няколко думи за общата ситуация
Когато СССР още съществуваше присъствието на НАТО изглеждаше напълно оправдано. Смяташе се, че алиансът цели сдържането, а при необходимост провала на евентуално настъпление на държавите от Варшавския пакт в Западна Европа. Всъщност, защо беше създаден Варшавският пакт? За да гарантира съветското господство в източноевропейския комунистически блок? Или пък Москва е разчитала да го използва за завладяването или за "финландизацията" на Западна Европа? Тези въпроси нямат и няма да имат еднозначни отговори, по-важно е обаче, че западноевропейците не демонстрираха никакво желание да те да бъдат изяснени на собствения им гръб, затова смятаха НАТО за жизненоважна организация, приемаха нейните цели и предназначение и вярваха, че тя гарантира сигурността и дори живота им.
На свой ред, когато му се налагаше да обясни смисъла от съществуването на алианса, ръководството на НАТО се задоволяваше да цитира думите на първия му генерален секретар лорд Исмей, който навремето посочва (полу на шега, полусериозно), че целта на НАТО е "да държи САЩ в (Европа), да държи Германия под (контрол) и да държи Русия извън (Европа)". Този афоризъм трябваше да докаже, че НАТО е свързана с европейската стабилност, като цяло, а не само със съветската заплаха.
След като Съветският съюз се разпадна обаче, стана доста по-сложно да се дават съдържателни формулировки за предназначението на Северноатлантическия алианс. НАТО се опита да придобие нова енергия и настъпателен порив чрез разширяването си на изток и включването на нови членове. Това обаче породи два проблема.
Борис Елцин и Бил Клинтън
На първо място, то породи подозрения и провокира недоволството на Русия. Разбира се, тези настроения не бяха създадени от Путин, макар че той със сигурност ги засили. Те бяха очевидни дори в "спокойните години" на странното приятелство между Бил Клинтън и Борис Елцин, който - въпреки танковата атака срещу парламента през 1993, фалшификацията на изборите три години по-късно и безумната дъмпингова разпродажба на държавната собственост, упорито бе определян като "демократ", като дори по време на жестоката първа война в Чечения го сравняваха не с друг, а с Ейбрахам Линкълн. Дори и в тези години на илюзии, когато Западът силно вярваше във възможността за изграждането на демократична Русия, мнозинството руснаци (без оглед на политическите им пристрастия) не можеха да си обяснят, защо алиансът, превърнал се в един от символите на студената война, се промъква към границите им, докато Западът приветства руската демокрация, говори за сближаване с Русия и интеграцията и в западната общност и твърди, че ерата на идеологическото и военно съперничество вече е приключила. Мнозинството американци обаче останаха напълно глухи за недоумението и недоволството на руснаците, а Путин просто се възползва от това за да възроди руския национализъм. В крайна сметка, разширяването на НАТО на изток повлия крайно негативно върху отношенията между Запада и Москва, макар да е нелепо да се твърди, че присъединяването на Крим от Путин е някакъв акт на реванш срещу това.
Вторият проблем, породен от разширяването на НАТО, беше че постигането на стратегически консенсус вътре в самия алианс стана много по-трудно. Не на последно място, това бе породено от факта, че "старата" и "новата" Европа (ако използваме формулировката на Доналд Ръмсфелд) се придържаха към различни визии за заплахите, особено що се отнася до Русия. В известна степен, причината за разногласията имаше чисто аритметичен характер. През 1949, когато беше създаден Северноатлантическият алианс, той обединяваше 12 държави. В разгара на студената война броят им нарастна до 16. След края и обаче, той продължи постепенно и поетапно да се разширява и през 2009 участниците в него вече бяха 29. Трудно можеш да постигнеш съгласие, когато семейството ти е нараснало почти двойно. Всеки, който е оглавявал някой от комитетите на НАТО, ще потвърди това желязно правило. То стана особено очевидно, когато мненията на участниците в алианса се разделиха във връзка с войната в Ирак. Тогава по-голямата част от "нова" Европа беше склонна да угоди на Америка, което не би могло да се каже за "старата".
Иракската война стана и пример (при това не първият) за това, как НАТО се готви за новата "постсъветска" ера. Организацията се ангажира с "операции извън зоната на отговорност", което на разбираем език означава експедиционни кампании извън границите на Европа. Това не бе просто адаптация, а трансформация на евроцентричното предназначение на алианса, запазило се продължение на цяло поколение. Сега нека свържем бързото нарастване на числеността с преминаването към качествено нови задачи и си зададем въпроса, какво се случва с НАТО? Отговорът е прост - объркване и разногласия. Достатъчно е да си припомним Босна, Косово, Афганистан, Ирак и Либия за да се убедим, че участието на пакта в тези конфликти "извън неговите граници", доведе до задълбочаване на вътрешните му проблеми. Дискусиите за кампаниите на алианса извън пределите на Европа винаги се водеха на ръба на скандала. По разбираеми причини европейците биха искали НАТО да се ангажира само с проблемите на континента. И когато, след края на студената война, алиансът започна да се забърква в конфликти извън неговите предели, споровете и разногласията се задълбочиха.
Ирак и другите, изброени по-горе конфликти породиха дискусии за "необходимостта от споделяне на бремето" (чиято същност е, че Америка иска от Европа да изразходва повече средства за отбрана и да увеличи приноса си в НАТО, така че той да е пропорционален и справедлив). Те демонстрираха също, че повечето членове на пакта, с изключение на САЩ, са съкратили (и продължават да съкращават) военните си разходи и не желаят да увеличават военната си мощ, разчитайки на американския "чадър на сигурност". Наистина, отделните членове на НАТО отделят различни (като дял от БВП) суми за отбрана, но бремето на разходите за отбрана на европейските съюзници е много по-малко, отколкото това на Америка. Затова щом нещата опрат до прехвърляне на жива сила и техника по въздуха, проектиране на сила и различни форми на използване на въоръжена мощ в конфликтите извън границите на Европа, алиансът неизменно демонстрира, че в чисто военен план е просто филиал на американските въоръжени сили, активна подкрепа на които са в състояние да окажат само някои негови членове като Франция и Великобритания например. По времето на студената война наличието на подобен дисбаланс не беше от голямо значение, но в постсъветския свят търпението на Вашингтон започна да се изчерпва.
В друг източник на търкания се превърна различната степен на готовност на Европа и Америка за участие във военни операции в пораждащите сериозни спорове конфликти извън Стария континент. Най-ясно го показа войната в Афганистан. Основното бреме в борбата с бунтовниците (за разлика от участието в "групите за реконструкция на провинциите", целящи да гарантират сигурността и икономическото им развитие) беше поето от американските войски, както и от контингентите на отделни съюзници на САЩ, при това нерядко от такива, които дори не са членове на НАТО. Тоест, излизането на пакта на глобално равнище съвсем не бе това, на което се надяваха създателите на тази схема.
НАТО и кризата в Украйна
Днес алиансът се сблъсква с кризата в Украйна. Този път проблемът, пред който е изправен, е по-различен, тъй като Украйна съвсем не е "извън зоната му на отговорност", а вътре в нея. Нещо повече, някои членове на алианса и най-вече Полша и трите балтийски постсъветски републики буквално изтърваха нервите си след анексията на Крим от Русия. Дали обаче това означава, че неочакваният силов маньовър на Путин ще ускори дефинирането на новата роля на НАТО в епохата след студената война и ще накара всичките 29 членове на пакта, най-сетне да започнат да "бутат колата в една посока"? За чиновниците от Брюксел и някои други европейски столици и особено за генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, отговорът изглежда еднозначен: руските действия в Украйна бяха леден душ за алианса, който го върна към действителността. Тази гледна точка се споделя и от мнозина във Вашингтон, както и от значителна част от европейските и американските медии. Тя обаче се разминава драстично с реалността. Истината е, че шумната кавга между Русия и Запада заради Украйна само ще усили разногласията и непослушанието в НАТО, вместо да ги отлаби. За това има няколко основни причини.
На първо място, не се променя право пропорционалната връзка между разширяването и понижаването на нивото на единомислие в пакта. След като шумът, породен от присъединяването на Крим утихне, в редовете на Северноатлантическия алианс ще възникнат разногласия по въпроса, как следва да бъде решен проблемът с Русия и дори за мащабите на този проблем. При това ще станем свидетели на следната закономерност: колкото по-близо е разположен даден член на НАТО до руската граница, толкова по-настойчиво ще изисква от пакта словесни уверения и практически демонстрации на предаността на алианса към интересите на сигурността. И колкото по-далеч е този съюзник от Русия, толкова по-малко желание ще има да прави подобни декларации и демонстрации, тъй като няма да иска да провокира Москва да предприеме ответни действия, а пък отдалечеността от руските граници ще поражда у него усещане за неуязвимост и защитеност.
На второ място, гамбитът на Путин в Крим въобще няма да укрепи решимостта на НАТО да продължи да се разширява. Той, най-вероятно, ще принуди най-силните членове на пакта (които биха поели и най-големите рискове в случай на война) да се отнесат изключително сдържано към предоставяне на гаранции на руските съседи, които не са членове на алианса. Нещата опират до това, че най-много се боят от Москва слабите държави, които са неспособни да я "сдържат", дори ако използването на военна сила би имало негативни последици за руснаците. Освен това, въпросните държави отдавна са в конфликт с Русия, което пък увеличава шансовете, че никой няма да поиска да гарантира защитата им.
Колкото и уязвими да се усещат Молдова, Грузия и Украйна, кримската криза понижава вероятността те да бъдат поканени в НАТО. Сега всичко се променя. Разбира се, не бива да се изключва, че пактът все пак ще им предложи план за действие по подготовката им за членство, но това няма да се случи скоро, а и дори да стане факт, ще бъде по-скоро своеобразно подаяние, свеждащо се до проточването на процеса за неопределено дълго време.
Замисляли ли сте се, колко "стари" членове на НАТО въздъхнаха през 2008 с облекчение във връзка с това, че Грузия не е част от пакта и за нея не важи чл. 5 от Вашингтонския договор, който да налага тя да бъде защитена от Русия? Лично аз вярвам, че така са реагирали повечето от тях, както и, че са изпитали същото облекчение, че навремето не са приели в алианса и Украйна, наблюдавайки случващото се в Крим. Президентът Обама съвсем не бе изключение, твърдейки, че войната с Русия заради Украйна е невъзможна. Всъщност, по същия начин разсъждават и най-яростните му критици, като сенатор Джон Маккейн например, да не говорим за европейските лидери.
На трето място, въпреки проточилите се над десет години дискусии за по-пропорционалното разпределяне на натоварването вътре в НАТО, на практика беше направено изключително малко. Несъответствието между американския принос за колективната отбрана и делът от БВП, който САЩ отделят за военните си разходи, от една страна, и съотношението между инвестициите в отбраната и БВП на техните партньори в алианса – от друга, остава поразяващо. И тази разлика не намалява. Да, американските въоръжени сили и военни разходи са много по-големи, отколкото тези на който и да било друг член на НАТО и дори от алианса като цяло, защото САЩ са суперсила и имат международни военни ангажименти. Това обаче няма общо с темата. В случая е важен делът от БВП, отделян за отбрана, както и предприетите (или непредприети) от държавите от НАТО стъпки за увеличаване на военния им потенциал, така че да съответства на нуждите на тяхната собствена отбрана и тази на партньорите им от алианса.
От тази гледна точка, в НАТО все още са твърде много онези, които гледат да се „скатаят”. Изглежда невероятно, но 23 години след края на студената война и почти 70 години след Втората световна война, когато Европа се възстановява от страшните и последици и се превръща в център на глобална икономическа мощ, партньорите на САЩ от НАТО не могат да сторят нищо за укрепването на собствената си отбрана. През 2010 на ЕС се падаше 26% от световния БВП, а на САЩ – 23%. Тоест, каквито и да са причините за този дисбаланс при разпределяне на натоварването, Европа е напълно способна да поеме по-голямо бреме.
Въпреки това, дисбалансът в разпределянето на натоварването се запазва, за което свидетелства делът от БВП, който членовете на алианса отделят за отбрана. През 2013 средният показател при европейските членове на НАТО бе 1,6%, докато в САЩ той е 4,3%. Нещо повече, както сочат данните за различните четиригодишни периоди между 1990 и 2009, този принос на европейските членове на НАТО непрекъснато намалява. Максимумът е постигнат през 1990-1994, достигайки 2,7%, докато средногодишният принос спада през 2010 от 1,7% до 1,6% и оттогава остава без промяна. Напротив, в САЩ този показател през периода 2010-2013 е 4,6%. Само Франция, Гърция и Великобритания отделят за военни нужди 2% и повече, но при нито една от тях този показател не надхвърля 2,4%. В 19 други членки на пакта обаче, за същия период той се равнява на 1,5% или по-малко. Тези цифри нагледно илюстрират факта, че европейските съюзници на Америка очевидно не инвестират достатъчно за собствената си отбрана. Разбира се, сравняването на военните инвестиции с БВП има своите недостатъци, но картината не се променя, ако концентрираме вниманието си върху технико-организационните показатели и анализираме например координираните европейски усилия за повишаване ефективността на военните доставки, увеличаване огневата мощ на своите армии, проектирането на мощ или разумното разпределане на задълженията.
Шансовете това да се промени са нищожни. Казано по-простичко, в Европа има изключително слаба политическа подкрепа на мерките за увеличаване на военните разходи. И това е меко казано. Населението на континента остарява и възрастните европейци биха искали да се възползват от предимствата на държавата на "всеобщото благоденствие". Затова разходите за тези цели ще нарастват, а стремежът към увеличаване на военната мощ още повече ще отслабва. Да, Европа се опитва да оптимизира държавните разходи, но традицията държавата да предоставя различни социални услуги и помощи, както и влиянието на синдикатите на континента винаги са били и ще продължат да бъдат много по-силни, отколкото в Америка.
В ерата на студената война, въпросът за справедливото разпределяне на бремето не беше толкова актуален, тъй като разрушената от световната война Европа лекуваше раните си, докато Америка просперираше. През последните години обаче и особено след началото на "Голямата рецесия", американците (както сочат данните от социологическите анкети) все повече се тревожат за своите работни места и перспективите за заетост, неравенството в доходите и социалната мобилност, качеството на образованието и остаряващата инфраструктура. Съответно, те биха искали военните разходи на САЩ да бъдат ограничен или дори намалени. Затова е трудно да бъдат убедени (особено с лицемерни доводи), че богатите им съюзници и партньори от НАТО не са в състояние да отделят повече средства за собствената си защита. Може със сигурност да се твърди, че дебатите относно разпределянето на натоварването в НАТО само ще нарастват.
Никой не иска да се кара с руснаците
Друга причина, поради която Украйна няма да се превърне в онзи стимул за съживяването на алианса, който очакват мнозина анализатори, е, че с течение на времето водещите европейски държави ще се успокоят и ще се помирят с Русия - не защото се боят да бръкнат в очите на руската мечка, а защото са инвестирали прекалено много (в буквалния смисъл) в деловите си отношения с тази страна.
През 2012 обемът на стокооборота между Русия и ЕС достигна 337 млрд. долара, т.е. над три пъти повече, отколкото през 2002. Днес той почти десетократно надхвърля обема на търговията между Русия и САЩ. Европейците могат да се лишат от много работни места, както и от много големи пари. ЕС е основният търговски партньор на Русия, а Русия е на трето място в търговията на Съюза. Въпреки сложната ситуация с Крим, деловите връзки между Русия и Европа се запазват. Както съобщи неотдавна New York Timеs, френският енергиен гигант Total укрепва сътрудничеството си с руския Лукойл за усвояването на сибирските находища на шистов петрол. Преди няколко седмици пък руснаците поръчаха на Airbus да им достави 13 самолета. Това, което прави Франция, го правят и другите водещи европейски държави. Възможно е занапред те да започнат да се отнасят по-предпазливо към инвестициите си в Русия и несъмнено ще се опитат да намалят зависимостта си от руския природен газ, който покрива средно 30% от нуждите на ЕС, като по отношение на балтийските постъветски държави, Словакия, България, Гърция, Чехия и Унгария тази зависимост е много по-голяма (75-100%). Разбира се, ЕС ще се стреми към диверсифициране на вноса на енергоносители и ще купува повече втечнен природен газ. Но енергийната му зависимост от Русия ще продължи да бъде значителна и европейските компании ще продължат да подписват договори за милиарди долари с Газпром и Роснефт.
Най-показателният индикатор за степента на привлекателност на финансовите печалби е, дали Франция и Германия ще продължат да доставят военна техника на Русия и след кримските събития. Приходите от продажбите в Русия са особено важни за Франция и нейната губеща позиции военна индустрия. Става дума в частност за подписания през 2011 договор за доставката на четири универсални десантни кораба клас "Мистрал", на стойност 1,7 млрд. долара. Френският президент Франсоа Оланд и външният министър Лоран Фабиюс намекнаха, че ако Русия продължи да действа агресивно в Украйна, военните договори между Москва и Париж ще бъдат застрашени. Подобно развитие е възможно, но не бива да забравяме, че сделката за корабите "Мистрал" беше сключена само три години след грузинско-руската война. Отмяната на подписаните договори със сигурност ще провокира ответните действия на Русия. Вицепремиерът и "цар" на руската военна индустрия Дмитрий Рогозин вече предупреди, че Москва ще поиска компенсация, ако Франция не достави корабите навреме.
Украинската криза показа, че Западът и особено Европа не искат да нанасят прекалено голям икономически ущърб на Русия, предприемайки такива мерки, като ограничаване на търговията и банковите операции, или забрана на инвестициите в енергийния сектор. Дори полският външен министър Радек Сикорски, който, подобно на повечето поляци, смята, че Русия представлява много сериозна заплаха, също посочва географските реалности в отговор на въпроса, защо Европа не иска налагането на сурови санкции срещу руснаците и е много по-сдържана от Америка относно икономическия натиск върху Русия.
На свой ред, Путин вероятно ще се ограничи с победата си в Крим, стига в Донбас да не се задълбочат сблъсъците между руснаци и украинци, а след това ще предприеме мерки за стабилизиране и дори подобряване на отношенията със Запада, макар че няма да му е лесно да го направи и това ще му отнеме много време. Той е наясно, че продължаването на конфронтацията със западните държави и опитите за анексия на други области в Източна Украйна могат да провокират драконови санкции от страна на Запада, които силно ще се отличават от сегашните, изчерпващи се с визови ограничение за отделни лица и замразяване сметките на руските олигарси и висши чиновници. Той, както и мнозинството руснаци, разбира, че ако Русия изгори мостовете към Запада, ще остане в изолация, сама срещу Китай, който междувременно укрепва позициите си по нейния южен фланг.
Колкото и да е парадоксално, едно от предимствата на Путин е численото превъзходство на Запада. В НАТО и ЕС членуват над двайсет държави и Москва нееднократно демонстрира умението си да използва различни двустранни "примамки" и стимули за да ерозира последователната и устойчива политика на Запада спрямо Русия. Бурята, която вдигна руското настъпление в Украйна, няма да утихне скоро, но все пак ще утихне и то благодарение на усилията на Москва, Вашингтон и Европа. Не вървим към нова студена война, нито дори към дългосрочен разрив между Русия и Запада. Представата за това, че страхът пред новото усилване на Русия след кримската криза ще укрепи солидарността и стратегическия консенсус вътре в НАТО, както и, че ще ускори формирането на ясна визия на алианса за неговата мисия след студената война, е просто илюзия. НАТО следва да се замисли сериозно за бъдещето си, като не бива да разчита, че руските действия в Украйна ще облекчат задачата и.
* Професор в Градския университет на Ню Йорк, старши научен сътрудник в Атлантическия съвет и анализатор на Нешънъл Интерест
{backbutton}
