Арабският регион (и Близкият Изток, като цяло) традиционно е арена на динамични и бързи политически процеси. Такива са събитията през 2003, когато беше свален режимът на Саддам Хюсейн в Ирак. След това - през 2010, стартира тъй наречената „арабска пролет”. С това понятие се обозначават събитията, довели до отнемането на властта на Зин ал-Абидийн Бен Али в Тунис, оставката на Хосни Мубарак в Египет и падането от власт на полковник Муамар Кадафи в Либия и на Али Абдулла Салех в Йемен.
Феноменът на тази политическата промяна се характеризира с всеобхватност, а като понятие означава трансформация или преминаване от едно състояние в друго. Освен това с него се определят и общите трансформации, на които са подложени политическите структури в обществото, като преразпределянето на властта и влиянието се осъществява в рамките на една или няколко държави. Като негов характерен белег се посочва преминаването от авторитаризъм към демокрация, т.е. смяната на системата.
За тази фундаментална промяна в арабския регион има няколко причини, като вътрешните политически, икономически, социални и културни фактори изиграха ключова роля в събитията, довели до нея. Разбира се, външните фактори също не бива да се пренебрегват, въпреки различията между изследователите и анализаторите относно значението им в процеса на промените. Така например, някои от тях смятат, че революциите са породени единствено от вътрешните проблеми в арабските страни и в тях не присъства никакъв външен елемент.
Настоящето изследване разглежда факторите и причините за избухването на революциите от "арабската пролет", като се опитва да отговори, дали е възможно идеологията на промяната да доведе до осъществяването на реални политически реформи в страните, засегнати от феномена на "арабската пролет", тоест, дали тези революции действително преследват цели, основаващи се на волята на народа.
Понятието политическа промяна
В политологичната литература терминът промяна се тълкува така: „правя нещо да изглежда не така, както е било”. Като термин в социологията, той обозначава „забележителна трансформация – във външността или съдържанието - към по-добро”. Като административен термин пък означава „анализ на миналото с цел разработване на своевременни мерки, необходими за бъдещето”, както и „преминаване от настоящата точка на равновесие към определена бъдеща точка на равновесие” (1).
Промяната означава „преминаване на обществото по собствено желание от определено социално положение към друго, по-развито” (2).
Според мен, с понятието „политическа промяна” се обозначават общите трансформации, на които са подложени политическите структури в обществото, така че преразпределянето на властта и влиянието да се осъществява в рамките на самата държава или на няколко страни. В конкретния контекст пък, промяната се тълкува като „преминаване от авторитаризъм към демокрация” (3).
Понятието политическа промяна е достатъчно широко и всеобхватно. Мирната политическа промяна обикновено се отъждествява с реформата и може да се приеме за синоним на конституционна промяна в ръководството или възстановяване на политическо влияние в рамките на общността. Политическата промяна обикновено е резултат от въздействието на няколко фактора (4):
- Общественото мнение, т.е. исканията на хората, които са недоволни от политическата система. Тези искания често се трансформират в налагани със сила промени, ако не се възприемат от партиите и заинтересованите страни.
- Промяна на влиянието и мощта на определени движения и партии, което води до прехвърлянето на партийните и личните интереси от ниво партия на ниво държава.
- Смяна на властта в рамките на съществуващи демократични режими или преразпределяне на ролите в други случаи, например при синдикатите.
- Упражняване на натиск и поставяне на условия от страна на чужди държави и организации, като въпросният натиск може да бъде политически, икономически или военен.
- Външните промени на баланса в регионален и международен план могат да окажат влияние за преформулирането на вътрешната и външната политика в рамките на сътрудничеството с новите субекти в международната политика.
Определянето на лидери, общественици и политици на промяната е първият от приоритетите в процеса на промяна, след който следва определяне на пътя, по който обществото трябва да поеме за да се осъществи наистина цялостна промяна. Самата промяна може да бъде два вида (5):
- Дълбока цялостна промяна. Тя започва със свалянето на управляващите диктатори и обхваща всички аспекти на социалната, икономическата, образователната, законодателната, съдебната, религиозната и т.н. системи. Промяната в диктаторските или друг вид управляващи системи, както и успешното променяне на моделите на мислене, съответстващи на интересите на държавата или на институциите, не е крайната цел на стремящите се към промяна хора, но това е първата ефективна крачка към мащабни качествени трансформации и огромен скок напред на държавата или институцията. Промяната в управлението е стъпка към цялостната промяна, а не крайна цел.
- Частична промяна. Тя може да е свързана само с икономическа, конституционна или военна реформа. В този случай промените засягат само един от всички аспекти на общото състояние на обществото, тъй като останалите или не се нуждаят от промяна или липсва регионален проект, който да диктува на обществото и управляващите посоката, в която трябва да се движат.
Външни и вътрешни фактори за "арабската пролет"
С термина "арабска пролет" се обозначават арабските революции, започнали като мащабно мирно протестно движение в края на 2010 и началото на 2011 в почти всички арабски държави. Тези протести бяха повлияни от революцията в Тунис, повод за която стана самозапалването на Мухаммад ал-Буазизи, и доведоха до падането от власт на Зин ал Абидийн бен Али в Тунис, Хосни Мубарак в Египет и полковник Муамар Кадафи в Либия. Йеменският президент Али Абдула Салех пък прехвърли правомощията си на своя заместник, в рамките на инициативата в Съвета за сътрудничество на държавите от Персийския залив (ССАДПЗ). Основните причини за случилото се бяха масовата корупция, икономическата стагнация, лошите условия за живот, политическата слабост, липсата на сигурност и редовните фалшификации по време на изборите в повечето арабски страни (6). По-долу ще изброя някои вътрешни и външни фактори, изиграли ключова роля за началото на революциите от "арабската пролет" (7).
Вътрешни фактори
Те имаха изключително важна, бих казал решаваща, роля за ескалацията на напрежението и избухването на революциите. Като най-важни измежду многобройните вътрешни фактори следва да посочим социалните, икономическите, политическите, образователните и културните.
Социални и икономически причини. По-голяма част от населението в Близкия Изток съществува в рамките на изостанала социална система, основаваща се на родовите връзки, чието ядро е племето. Тази система се подчинява на древни местни обичаи и традиции, както и на религиозни митове, което я прави силно демодирана. За изоставането на арабските държави в социален и икономически аспект има два основни фактора. На първо място, много от държавите в Близкия Изток са прекалено зависими от приходите си от петрола и туризма, както и от чуждестранните помощи. При тях липсва истинско развитие, поради трудностите, породени от демографския бум, съчетан с недостига на квалифицирани кадри в национален мащаб, несъответствието между социалното и икономическото развитие и ниското ниво на спестяванията. Предвид влошаващото се икономическо положение, доходите на глава на населението спадат непрекъснато.
На второ място, през 2009 числеността на населението в арабските страни достигна около 335 милиона души, от които 30% или 100 милиона са неграмотни. Високият процент на неграмотност представлява огромна пречка пред развитието на арабското общество, от която произтичат опасни социални и политически последици. Образователната политика в Близкия изток (с изключение на Израел) се осъществява по традиционния начин – т.е. акцентира се върху запаметяването, без да се дава възможност на учащия се да мисли свободно. Липсата на интерес към научни изследвания в университетите е знак за криза, която води до културното и технологично изоставане на арабските държави. Така например, делът на разходите за научни изследвания във всички арабски страни през 1992 не надхвърля 0,5% от БВП, докато в Израел тези разходи са в размер на около 2,8 милиарда шекела или 2,6% от БВП (8).
Политическите причини. Повечето близкоизточни държави представляват авторитарни и тоталитарни режими, което е свързано с географското положение и историята на арабския свят. В рамките на тези политически системи липсват плурализмът и мирният преход във властта, свободата на словото и печата, като това също е сред причините, довели до избухването на революциите от "арабската пролет".
Външни причини
Освен вътрешните причини и фактори, ускорили началото на на революциите, арабските страни са повлияни и от фактори, извън техните граници. Като цяло, ролята на тези външни фактори за промяната в Близкия Изток не може да се игнорира, макар че те нямаха пряко влияние върху събитията от "арабската пролет".
По отношение на влиянието на външните причини и фактори се наблюдават две тенденции:
- Арабските революции и протести се разглеждат като чисто вътрешни събития, без каквато и да било чужда намеса. Някои от онези, които споделят това виждане отиват още по-далеч, твърдейки, че Съединените Щати и Западът, като цяло, не са доволни от избухването на арабските революции, но ги приемат като свършен факт.
- Втората тенденция, акцентира върху силното влияние на външния фактор върху уличните протести и предизвиканите от тях промени. Поддръжниците на тази теза се основават на секретни документи от сайта „Уикилийкс”, според които САЩ например са инвестирали милиони долари в организациите, подкрепящи демокрацията в Египет. Някои смятат, че публикуването на тези документи, както и самият сайт, играят активна роля за случващото се в арабския свят, тъй като разкриват много тайни за управляващите и кръговете около тях, както и за мащабите на корупцията в региона.
Политическите реформи
Идеята за реформи е стара колкото човечеството. Още в трудовете на древногръцките мислители като Платон и Аристотел откриваме множество реформистки идеи в областта на правосъдието, законите, общественото и държавното устройство, политическата стабилност и справедливото разпределение на благата и т.н. Може да се каже, че идеята за реформа е била и е крайната цел за много философи и политически лидери, както и на политически и обществени движения в различни части на света. Тя е основна тема в политическите теории на философи и мислители от времето на Макиавели, през Средновековието, до Карл Маркс, през ХІХ век. Що се отнася до арабския свят, идеята за реформи възниква още в Османската империя след поражението и от Царска Русия през 1774, първо във военната област, а по-късно в политическата, административната и социалната. Реформите целят премахване на лошото управление и аномалиите в него, включително практиките и поведението на корумпираните или авторитарни институции и на изостаналите общества, както и премахване на несправедливостта, коригиране на грешките и дефектите (9).
Политическата реформа включва предприемането на ефективни и значими стъпки от страна на правителствата и гражданските общества за установяване на истинска демократична система, в която свободата да бъде основната и най-голяма ценност; управление на народа в условията на политически плурализъм, което да гарантира демократичното предаване на властта; зачитането на всички демократични права благодарение наличието на ефективни политически институции, включително демократично избран законодателен орган, независима съдебна система, правителство, подчинено на конституцията и народа и политически плурализъм (10).
Политическата реформа, осъществявана в хода на процеса на промяна, има политически, икономически и социални измерения, които са свързани с такива общоприети понятия като политическо развитие, модернизация, политическа промяна, преход и т.н. В по-голямата си част тези понятия се отнасят и до страните от Третия свят, като цяло, и до арабските страни, в частност. Те имат точни и ясни дефиниции, освен понятието реформа, което все още е неизяснено и се припокрива с много от предишните. Въпреки спешната нужда от реформа за пренареждането на арабската действителност, това понятие все още поражда спорове у мнозина в арабския свят, били те политически лидери, интелектуалци или обикновени граждани. Все още неизяснените му цели и мотиви често водят до конфликти, което затруднява шансовете за осъществяване на политическа реформа в много от държавите от региона.
Някои акцентират върху факта, че светът се променя и промяната е закон на Вселената. Политическата промяна е природен и културен процес, чиято цел е да се промени статуквото към по-добро. Други пък смятат (особено след лансираните от САЩ редица инициативи и проекти за реформи), че реформата, наложена и обявена от Запада, е нов опит за господство и заговор срещу арабския свят и цели да защити скритите интереси на западните държави. В тази връзка, те подчертават, че истинската реформа трябва да се зароди вътре в арабското общество, а не да бъде налагана отвън.
Необходими са определени условия за могат промените да да се разглеждат като реформа :
- Наличие на подходяща ситуация. Така, причина за реформи може да бъде липсата на справедливост и свобода в обществото, бедността, нестабилността в страната и др.
- Промяната да цели реалното подобряване на ситуацията в страната, например осъществяване на правата и свободите на гражданите и социална справедливост.
- Промяната да има постоянен характер. Истинска промяна е тази, която е последователна и постоянна. Това е необходимо условие за изграждане на демократичните институции.
В същото време, съществуват и определени фактори, които ограничават осъществяването на реформите и пораждат кризи в развиващите се страни, като те могат да бъдат политически, културни и икономически.
Сред политическите фактори, можем да посочим:
- Слабата управленска политика. Управлението се нуждае от политическа воля и желание за промяна;
- Отсъствие на конституционни институции, слабо функциониращи контролни и законодателни органи или липса/недостиг на неправителствени организации и други субекти на гражданското общество.
- Политическата нестабилност, екстремизмът, хаосът, тероризмът, кризите и гражданските войни.
Културните фактори също играят важна роля за реализацията на политическата промяна. Структурата на обществото и неговите институции, както и ценностната система, имат пряка положителна или отрицателна роля и влияние върху промяната. Религията в консервативните общества, като културен фактор, представлява бариера по пътя на реформите. Отказът на духовниците и представителите на различните религии да подкрепят процеса на промяната създава трудности и проблеми в съответната страна.
Що се отнася до икономически фактори, повечето държави и народи са сблъскват с проблеми, като икономически кризи, липса на ресурси, масова неграмотност, бедност, дълбока пропаст между богати и бедни.
Очевидно, държавите, засегнати от феномена на "арабската пролет", вървят към промяната по различни пътища. Всичи те обаче се сблъскват с два вида проблеми:
- Проблеми с формулирането на проекта за реформата и развитието на съответната държава. Причината е, че силите и партиите на промяната в арабските страни са разединени. Те не разполагат с ясен проект или програма за реформи и развитие, който да отговаря на исканията и нуждите на народите в тези страни.
- Проблемът с лидерството. Политическата промяна и развитието се нуждаят от лидери. Последните играят важна роля за мобилизирането на населението и предлагат мерки за решаване на проблемите. Така те печелят доверието на хората.
Истината е, че политическата промяна се нуждае от наличието на реална воля за осъществяването и необходимите усилия в тази посока. Следва да е налице ясна визия (споделяна и от гражданското общество) за реализацията на демократичните трансформации като част от промяната на политическия процес.
Процесът на политическата и икономическата промяна в арабския свят е обективно необходим, доколкото преобладаващите днес модели и политически форми не са подходящи за успешното развитие на държавите от региона.
Бъдещето на политическата промяна в страните, засегнати от "арабската пролет"
Арабският свят се нуждае от промени, които да осигурят на населението и избирателите права и задължения, основани върху демократично приети закони и правила.
Успехът на революциите от "арабската пролет" и свалянето на управляващите режими в Тунис, Египет и Либия води до формирането на нови отношения между тях и другите държави от региона, както и Запада. Страните, засегнати от "арабската пролет", традиционно поддържат специални отношения със западните държави и САЩ. Освен това, Египет и Тунис поддържат дипломатически отношения с Израел. На базата на осъществяващите се промени в рамките на "арабската пролет" на вътрешно ниво, възниква нужда и от нови външни политики, съобразени с националните интереси.
Бъдещето на политическата система в страните от "арабската пролет" все още изглежда неясно. Съществуват обаче определени и очаквани сценарии, чиято реализация ще зависи от силите, които овладеят по-трайно управлението в тези страни.
Първият сценарий е за установяването на ислямистко управление в региона. След разпадането на социалистическия блок и края на студената война в Близкия Изток се осъществи своеобразно "ислямско възраждане", т. е. пробуждане на умерения и крайния ислям. В този контекст е възможно установяване на управление на умерените ислямски сили или пък коалиционно управление между ислямистите и либералите. Вариантът с формирането на коалиционно управление между умерените и крайните ислямисти няма да получи подкрепата на Запада, заради трудната комуникация и взаимодействие с последните и фактът, че те органично не приемат демокрацията.
Другата възможност е налагането, под една или друга форма, на военно управление (подобна тенденция се очерта в Египет например). Това може да се случи при липса на политическата стабилност, настъпване на хаос или реална опасност от избухване на гражданска война. Впрочем, армията може да се намеси и, ако управляващите (крайни) ислямисти провеждат радикално антизападна политика и подпомагат международния тероризъм.
Струва ми се, че при подобно развитие действията на военните ще получат подкрепата на Запада. Просто защото другото би означавало хаос и дестабилизация, при това не само във вътрешен, но и в международен план. Западните държави и партньорите им се нуждаят от стабилност за своето развитие, а когато армията контролира управлението не бива да очакваме коренни промени в политиката на съответната страна.
Някои изводи
Революциите в рамките на "арабската пролет" са резултат на политически, икономически и социални вътрешни фактори, както и от въздействието на определени външни фактори. Тези революции, призоваващи за фундаментална политическа промяна, няма как да не доведат до дестабилизация на досегашния модел на държавно устройство в арабския свят, а като основна сила и фактор за политическата промяна в региона се очертава гражданското общество в държавите, засегнати от "арабската пролет".
Революциите променят политическата позиция и визията на западните държави относно политическото бъдеще на Близкия Изток, като цяло. Освен това те водят до формирането на нови международни отношения със Запада, различни от досегашните форми на сътрудничество. Революциите и последвалите ги избори водят до овладяването на властта от (повече или по-малко) проислямистки сили. Това, от своя страна, активира и укрепва позициите на всички ислямски сили и партии, както и идеологията на политическия ислям в целия арабски свят.
Литература:
1. Алхашаб М, Въведение в социологията, Кайро 1992.
2. Абд ал-Карим А и колектив, Войната на ненасилие , www.Aco.fm. Посетен на 4.07.2007.
3. Сабри Ис и колектив, енциклопедия политически науки, Кувейт, Университет Кувейт, 1994, с. 47.
4. Махмуд Б, Политическата промяна от гледна точка на политическите исламските сили в Западния сектор и Ивица Газа по примера на (Хамас), Университет „ал-Наджах”, Наблус 2007, с 36.
5. Абд ал-Карим А и колектив, Войната на ненасилие , www.Aco.fm. Посетен на 4.07.2007.
6. www.wikipedia.com
7. Абу Бакр М., Близкият Изток и Арабската Пролет-перспективи и бъдеще, ал-Хиуар ал-мутамаден, бр. 3615, 22.01.2012.
8. Абу Бакр М., Близкият Изток и Арабската Пролет-перспективи и бъдеще, ал-Хиуар ал-мутамаден, бр. 3615, 22.01.2012.
9. Балказиз А., Въпроси на съвременната арабска мисъл, ал-Дар ал-Бейда, 1998 г, с 13.
10. Турки М. , Политическата реформа, www.dash.com.
11. Мшакба А., Пречки на политическата промяна в Арабския свят, Аман, Център за мнения и изследвания, септември 2005.
12. Ал Сагир Дж, Арабските системи и политическата реформа, ал-Хиуар ал-мутамаден, бр. 1221, 7.06.2005.
13. Хосейн Б., Исламистите в Египет и прагматическата промяна, www.annaba.org.
14. Кокаш А., Бойкотът Изборите в Тунис, www.aljazeera.net.* Преподовател във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”
{backbutton}
Феноменът на „арабската пролет”: бъдещето на политическите промени в постреволюционния Близък Изток
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode