През първите две десетилетия след края на студената война НАТО гледаше предимно на изток, към Централна и Източна Европа, Украйна и Русия. Днес вниманието на алианса все повече се насочва в южна посока - към Средиземноморието, Близкия Изток и Персийския залив, което се обяснява с една проста причина: именно там възникват нови предизвикателства. Ако НАТО иска да съхрани стратегическото си значение, пактът следва да отделя по-голямо внимание на региона на Близкия Изток и Северна Африка, включително като формулира своя "южна стратегия".

Уязвимият южен фланг

Стартиралият през 1994 Средиземноморски диалог показа, че алиансът осъзнава нарастващото значение на предизвикателствата от юг. В диалога участват Алжир, Египет, Израел, Йордания, Мавритания, Мароко и Тунис. Развитието на тази инициатива обаче, върви бавно. Сътрудничеството на двустранна основа се осъществява сравнително гладко, затова пък в многостранното взаимодействие са налице трудности, породени от противоречията между участниците в диалога с Израел по палестинския въпрос, а през последните години - и от влошаването на турско-израелските отношения.

Пречка пред Средиземноморския диалог е и разширяването на множеството други диалози по въпросите на сигурността в региона. За много средиземноморски държави е трудно да се ориентират в голямото разнообразие от дипломатически инициативи. Политическите и военни диалози, осъществявани от НАТО и ЕС, имат до голяма степен припокриващи се цели и в тях са ангажирани почти едни и същи участници. В същото време, много държави-участници в диалога предпочитат да отделят по-голямо внимание на такива невоенни аспекти на сигурността, като тези свързани с миграцията и културата. А решаването на подобни въпроси може да стане по-лесно и по-добре в рамките на други форуми, като Барселонския процес на ЕС (и неговото продължение в лицето на Средиземноморския съюз) например. В резултат от всичко това, влиянието на Средиземноморския диалог остава ограничено.

Включването на държавите от Персийския залив

Истанбулската инициатива за сътрудничество, възникнала на срещата на върха на НАТО през юни 2004, се оказа по-успешна. Инициирана от президента Джордж Буш, тя отделя най-голямо внимание на активизирането на практическото взаимодействие с държавите-членки на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) в следните области:

- преобразувания в сферата на отбраната, формирането на военните бюджети, военното планиране, както и отношенията между военните и гражданските структури;

- развитие на оперативната съвместимост;

- сътрудничество в борбата с тероризма, включително обмен на информация;

- противодействие на разпространението на оръжията за масово унищожаване;

- сътрудничество в укрепването на граничната сигурност;

- планове за действия при извънредна ситуация в гражданската сфера.

Четирима от шестимата членове на ССАДПЗ (Бахрейн, Кувейт, Катар, ОАЕ) участват в Истанбулската инициатива за сътрудничество. Саудитска Арабия и Оман, които не членуват в тази инициатива, осъществяват редовен политически диалог с НАТО. За разлика от Средиземноморския диалог, където сътрудничеството се осъществява предимно под формата на семинари и дискусии, взаимодействието в рамките на Истанбулската инициатива за сътрудничество предвижда участие в реални операции на НАТО. Така, Катар и ОАЕ се включиха във въздушната компания на пакта срещу Либия и изиграха ключова роля за подготовката на бунтовническите сили в тази страна. ОАЕ и Бахрейн участваха в Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан (ISAF). Катар пък разположи на своя територия центъра за управление на съвместните действия на авиацията и противовъздушните сили на НАТО за контрол на въздушното пространство.

Поуките от Либия

При формулирането на южната стратегия следва да се отчита неотдавнашният опит от кризисното урегулиране на Юг. В тази връзка либийската въздушна кампания ни дава редица важни поуки за бъдещето.

На първо място, както показа интервенцията в Либия, членовете на НАТО не могат автоматично да разчитат на това, че САЩ ще поемат водещата роля във всяка криза. Президентът Обама ясно даде да се разбере, че Вашингтон е склонен да оглави само началната фаза на интервенцията, когато са необходими уникалните военни сили и средства на Америка. САЩ обаче разчитаха, че след приключването на този начален етап европейските съюзници ще поемат основната отговорност за осъществяването на мисията в Либия, докато Съединените щати "ще ръководят, оставайки на по-заден план". Това не означава, че САЩ се отказват от своето лидерство. Просто Вашингтон ще подхожда по-избирателно към това, кога, къде и как да се намесва в бъдеще. Освен това, САЩ разчитат, че в някои случаи европейските им съюзници ще поемат ръководството на операцията, особено в Северна Африка, където Европа традиционно има сериозни интереси.

На второ място, либийската операция демонстрира, колко е важно да се разполага с достатъчно широка политическа подкрепа за действия в Близкия Изток. Мандатът на ООН и подкрепата на Лигата на арабските държави бяха изключително важни за гарантиране на такава политическа подкрепа при осъществяването на въздушната кампания и нейното легитимиране. Без мандат на ООН и без подкрепа от Арабската лига, мнозина съюзници и партньори на НАТО щяха да откажат да участват в операцията и да я подкрепят политически.

На трето място, либийската кампания демонстрира редица недостатъци в планирането и воденето на бойните действия. Въпреки огромното техническо и числено превъзходство на коалицията над треторазрядния и военен противник, тя изпитваше недостиг на боеприпаси и въоръжение по редица направления. Много задачи нямаше как да бъдат изпълнени без сериозната военна подкрепа на САЩ. В бъдеще европейските съюзници следва да отделят повече внимание на такива аспекти като свръхточните управляеми снаряди, разузнаването и дозареждането във въздуха, както и на безпилотните летателни апарти. Но тъй като мнозинството членове на НАТО планират съкращаване на военните си разходи, което води до упадък на военния им потенциал, ще е трудно ключовите американски съюзници да бъдат убедени да направят толкова необходимите инвестиции в своята отбрана.

На четвърто място, критично за успеха на въздушната кампания се оказа наземното разполагане на специалните части от Великобритания, Франция и други страни (особено тези от Катар и ОАЕ). Именно те помогнаха да бъдат въоръжени и подготвени отрядите на бунтовниците, освен това осъществиха координирането на непосредствената въздушна подкрепа, когато бунтовниците започнаха настъплението си срещу Триполи. Обединените арабски емирства и Катар пряко участваха в нанасянето на въздушните удари срещу армията на Кадафи. Това подчертава колко е важно да бъде задълбочено взаимодействието с държавите от ССАДПЗ и, най-вече, с Катар и ОАЕ.

Накрая, либийската кампания демонстрира, колко е важно взаимодействите и тясното сътрудничество между НАТО и ЕС да продължи и след приключването на военните действия. Много от сегашните политически проблеми на Либия са резултат от липсата на последователно и достатъчно тясно политико-икономическо взаимодействие и на планове за по-нататъшни политически действия след края на военния етап на либийската операция. ЕС на съумя да осигури необходимото икономическо и политическо сътрудничество и взаимодействие в следвоенната фаза. Това създаде изключително сериозни пречки по пътя на политическите трансформации в Либия и породи нови възможности за разширяване на въоръжената активност в района на Магреб на групировките, свързани в Ал Кайда и, в частност, доведе до кризата в Мали.

Операцията в Мали

Операцията в Мали също ни дава полезни поуки. Следва обаче да сме наясно, че между нея и операцията в Либия имаше много сериозни разлики. В Мали действаха само френски войски, разчитащи на подкрепа от съюзниците си от НАТО. САЩ ги подсигуряваха по три основни направления: дозареждане във въздуха, разузнаване и въздушен транспорт. Франция обаче сама ръководеше военните операции на място.

За успеха на малийската операция значително съдейства обстоятелството, че най-различни политически сили във Франция активно и единодушно подкрепиха използването на военна сила в Северна Африка, която Париж разглежда като ключов регион при реализацията на своята национална стратегия. Този консенсус позволи на Франция да действа бързо и ефективно в Мали.

Интервенцията в тази страна показа, че е много важно в районите, прилежащи на зоната на конфликта, предварително да бъдат разположени лека военна техника и съответните високоефективни мобилни сили. Франция успя бързо да реагира на действията на ислямистите и туарегите, защото разполагаше с предварително прехвърлени в този регион механизирани поделения и самоходна техника. НАТО задължително следва да има предвид това обстоятелство, когато разработва плановете за стратегическата си преориентация към региона на Близкия Изтоки Северна Африка.

Подкрепата и участието на съюзниците

Разработката на южната стратегия на НАТО ще изисква много сериозна подкрепа и активното участие на ключовите американски съюзници от пакта.

Отказът на Германия да участва в либийската операция поражда сериозни въпроси относно това, дали алиансът може да разчита на подкрепата и участието на Берлин в бъдещи военни операции извън границите на Европа, включително в такива, осъществявани със санкция на ООН, каквито бяха и действията в Либия. Вземайки решение да не участва в интервенцията в Либия, германското правителство изтегли военноморските си сили от Средиземноморието както и своите екипажи от самолетите за далечно радиолокационно откриване АУАКС.

През първото десетилетие след края на студената война Германия се стремеше да разшири своя хоризонт на сигурност и участваше в многонационалните мисии извън зоната на отговорност на НАТО. Така, германски изтребители участваха във въздушната операция в Косово. За Германия, това беше важна стъпка в отбранителната и политика, особено предвид факта, че в тази операция войските на съюзниците действаха без да имат санкцията на Съвета за сигурност на ООН.

През последните десетина години обаче, Берлин се старае да предприема подобни рисковани стъпки колкото се може по-рядко. Основният му приоритет е защитата на просперитета и стабилността, постигнати след края на студената война. Затова Германия все по-внимателно и предпазливо взема решения за използване на военна сила, особено ако става дума за кризи извън пределите на Европа.

Ключовият въпрос е, дали Германия е склонна да поеме задължения в отбранителната сфера, съпоставими с нейната усилваща се икономическа мощ. Или ще се превърне в една "голяма Швейцария", т.е. в търговска държава, концентрираща усилията си за укрепване на своите икономическите и търговски възможности в условията на глобалния пазар, предоставяйки на другите да решават трудните въпроси за сигурността и отбраната?

Впрочем, тревога в това отношение поражда не само Германия. По ред икономически и политически причини занапред ще става все по-трудно да бъде склонена Великобритания да участва във военни операции извън зоната на отговорност на НАТО. Това беше демонстрирано по един драматичен начин от британския Парламент, който в края на август 2013 отказа страната да участва в нанасянето на въздушни удари срещу Сирия, дори след като се появиха съобщения за използването на химическо оръжие в околностите на Дамаск.

Гласуването бе неприятно поражение за правителството на Камерън, което бе най-агресивно настроено, в сравнение с останалите членове на НАТО, по въпроса за военната намеса. То отчасти беше резултат от слабия контрол на премиера над собствената му партия, но демонстрира и по-мащабни тенденции в британската вътрешна политика и това може да окаже съществено въздействие върху перспективите за военно сътрудничество между Вашингтон и Лондон.

През последното десетелетие настъпиха и забележими промени в обществените настроения вътре в Консервативната партия. На фона на отслабването на британската икономика и глобалния спад, мнозина депутати-консерватори искат Великобритания да се придържа към "по-скромно поведение" на международната сцена. В същото време, те са все по-малко склонни да следват външната политика на Америка. До голяма степен, тези настроения се обясняват с последиците от иракската война. Решението на Тони Блеър да подкрепи Джордж Буш в тази война се оказа изключително непопулярно в британското общество и населението на страната е все по-малко склонно да подкрепя американската политика.

В същото време, наложените от правителството на Камерън мерки за строги икономии доведоха до сериозни съкращения във финансирането на британските въоръжени сили. Както посочва бившият американски държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс, тези съкращения съществено ще ограничат възможностите на британските войски да участват в бъдещи военни действия съвместно със САЩ. Мнозина британски военни пък обвиняват Камерън, че разчита на плюсовете от силната отбрана, но не иска да плаща за нея.

За разлика от Великобритания, Франция застана решително на страната на Обама, подкрепяйки военната намеса, дори и без санкция на ООН, когато стана ясно, че в Сирия е използвано химическо оръжие. Но неочакваното решение на президента Обама да се откаже от нанасянето на военен удар и да приеме предложението на Владимир Путин за поставянето на сирийското химическо оръжие под международен контрол с цел последващото му унищожаване, се оказа силен удар по Франсоа Оланд. В Париж, както и в някои други страни и най-вече в Саудитска Арабия, това беше прието като признак за нерешителността и слабостта на Обама.

Укрепването на сътрудничеството между НАТО и държавите от Персийския залив

Новите предизвикателства на юг изискват нови подходи към въпросите на сигурността. В бъдеще военните намеси с участието на НАТО, най-вероятно, ще се провеждат в рамките на временни коалиции на доброволна основа, включващи както участници в пакта, така и други държави, затова е изключително важно алиансът да разполага с боеспособни регионални партньори, които да могат ефективно да взаимодействат с неговите части, както и да се постави по-голям акцент на регионалните проблеми от типа на Истанбулската инициатива за сътрудничество, които целят да повишат оперативната съвместимост и да разширят взаимодействието между НАТО и регионалните му партньори.

В това отношение Истанбулската инициатива се оказа твърде ефективна. Както вече посочихме, ОАЕ и Катар пряко участваха в либийската операция, а ОАЕ и Бахрейн се включиха в ISAF. НАТО следва да използва тази готовност на държавите от ССАДПЗ да участват активно в операциите на алианса и да задълбочава връзките си с тях.

Тези въпроси могат да оформят пространства за разширяване и активизиране на сътрудничеството. Става дума, преди всичко, за противоракетната отбрана. Перспективата Иран да се сдобие със собствен ядрен арсенал, при това в недалечно бъдеще, може да усили заинтересоваността на държавите от ССАДПЗ от системата за ПРО и другите механизми за намаляване на собствената им уязвимост от евентуален ядрен шантаж. Но, дори ако тази заплаха бъде преодоляна благодарение на очертаващата се "голяма сделка" между Техеран и участниците в "групата на шестте", Иран вероятно ще се сдобие с голям арсенал от все по-точни неядрени ракети с голям обхват, получавайки ги например от Китай. Това ще създаде нова и твърде сериозна стратегическа заплаха.

Енергийната сигурност е друга сфера, където разширяването на сътрудничеството ще бъде от полза. Европейските членове на НАТО са много силно зависими от доставките на петрол и газ от Близкия Изток и Персийския залив, необходими за техните икономики. Затова те са силно заинтересовани тези доставки да не бъдат застрашени. В качеството си на големи и важни износители на енергоносители, държавите от ССАДПЗ също са заинтересовани от това. Укрепването на сигурността на морските маршрути може да се превърне в друга сфера на сътрудничество.

Накрая, продължава да съществува необходимостта да бъде съхранен достатъчно мощен потенциал за сдържането на Иран, дори ако бъде постигнато споразумение за ограничаване на ядрената му програма. Както бе посочено по-горе, след отмяната на ембаргото, военният потенциал на Техеран със сигурност ще нарасне. Държавите от ССАДПЗ, както и Турция и Израел, ще се нуждаят от стратегически гаранции за своята сигурност и това може да се превърне във важна задача на НАТО, при това изключително сложна във военен и политически план.

В същото време, прехвърлянето на вниманието на Северноатлантическия алианс на юг не бива да става за сметка на основните му интереси, които са на изток. Тоест, НАТО ще продължи да следи амбициозните руски планове за военна модернизация и ще запази достатъчно мощни сили за сдържане на Москва по своята източна периферия.

* Председател на отдела за европейска сигурност на Rand Corporation и анализатор на Нешънъл Интерест

** Анализатор на Rand Corporation и Нешънъл Интерест

{backbutton}

Още от първите дни на съществуването на Украйна като независима държава, нейните политически и обществени лидери непрекъснато говорят за единен украински народ, за цялостна политическа украинска нация и, най-вече, за унитарна Украйна, предполагаща централизация на властта, която да притежава ясна вертикална структура, и незначителни пълномощия на регионалните власти, както и на местното самоуправление, чиито функции на практика са ограничени само до поддръжката на комуналната система и местната инфраструктура.

Въпросът за трансформацията на Украйна във федерация, предполагаща предоставяне на определена самостоятелност на нейните субекти (регионите), не се разглежда от нито един от елитарните управляващи кръгове в страната, независимо дали става дума за "партокрацията" на Кравчук-Кучма или за "корпорокрацията" (олигархията) (1) на Юшченко-Янукович. Основният контрааргумент на привържениците на унитаризма е отъждествяването на федерализма със сепаратизма и последващата балканизация на страната. При това декларациите на "унитаристите" по правило имат не конструктивен, а популистки характер и са основани на агоналната тактика, разчитаща на естествения страх от евентуално разцепление на страната. Само че, както посочват и политолозите, децентрализацията далеч невинаги е основната причина за отслабването на държавната власт и възникването на различни конфликти. Опитът на рухналия СССР сочи, че именно твърдият унитаризъм е една от причините за укрепването на центробежните сили, съдействали за неговия разпад (Лит.9, с.43, 54).

Друг контрааргумент на "унитаристите" е, че Украйна не притежава исторически опит в сферата на федеративното устройство, но той се опровергава от факта на съществуването на т.нар. Донецко-Криворожка съветска република в състава на РСФСР. Освен това, както показва международната практика, унитарната държава може успешно да се трансформира във федеративна, нагледен пример за което е Белгия (Лит.9, с.42). Сред аргументите против федерализацията са заплахата от превръщането на субектите на федерацията във "феодални владения на местните олигарси" и обвиненията в недемократичност на самата федерална институция. При това критиците и псевдоекспертите очевидно не са наясно, че федерализмът, предполагащ разпределянето на функциите и пълномощията между центъра и субектите на федерацията, скъсява разстоянието между властта и обикновените граждани (Лит.9, с.19), т.е. представлява проява на културата на политическата демокрация, за чието формиране така усърдно призовават и управляващите, и опозицията.

За първи път идеята за трансформирането на Украйна във федерация е коментирана сериозно на конгреса на Партията на регионите в Северодонецк, в края на 2004, т.е. в периода на т.нар. "оранжева революция". Тогава се повдига въпросът за създаването на "Югоизточна украинска автономна република", която да включва 9-те индустриални области на Югоизточна Украйна и Автономна република Крим, но заради победата на "оранжевата опозиция", идеята е свалена от дневния ред и заклеймена като "сепаратистка". Правителството на Юлия Тимошенко повдига въпроса за провеждането на административно-териториална реформа (макар да не предвижда федерализацията на страната), но тя не се реализира на практика. След идването на власт на Виктор Янукович стартира кампания за децентрализация на властта в рамките на т.нар. "регионализация", т.е. предоставяне на по-големи пълномощия на регионите в тяхната стопанско-икономическа активност. Но, подобно на много други начинания, идеята за регионализация приключва със създаването на представителен орган "Съвет на регионите", чиито функции много напомнят тези на британската кралица, и оптимизирането на състава на държавните служители в регионите, която не е толкова част от програмата за регионализация на Украйна, колкото изискване на международните кредитори. Тоест, въпросът за федерализацията беше "консервиран" в течение на цяло десетилетие. Въпреки това, идеята за "Югоизточна украинска автономна република" беше първият опит на украинския Югоизток да  заяви за своите права (ако не политически, то поне стопанско-икономически).

Днес, когато Украйна се намира в изключително тежка политическа криза, идеите на федерализма отново излизат на дневен ред, при това (както и преди десет години) те имат икономически характер, както ясно заяви ръководителят на Харковската областна администрация Михаил Добкин, подчертавайки, че "половината украинци, т.е. тези от западните области, бият барабаните на Майдана, докато другата половина работи".

На провелата на 12 февруари 2014 Кръгла маса "Социално-икономическите и политически процеси в посткризисна Украйна", Добкин направи по-малко емоционално, но по-конструктивно изявление, призовавайки да се разсъждава спокойно за федерализацията, като за максимално приемлив вариант на децентрализация на властта, тъй като осъществяването на политика на децентрализация в една унитарна държава е безмислено (Лит.5). Важно е да посочим, че идеите за федерализацията на Украйна се споделят от редица видни политици, като "регионала" Олег Царев или водача на местната Компартия Петро Симоненко, които неведнъж са го заявявали и от трибуната на Върховната Рада. При това, специално внимание заслужава реакцията на тези техни думи от страна на опозицията, призоваваща да се търси наказателна отговорност за разпространение на идеите на федерализма, по чл.109 на Наказателния кодекс за "действия, насочени към насилствената смяна или сваляне на конституционния строй или овладяване на държавната власт", макар че федерализацията в никакъв случай не предполага смяна на властта или на конституционния строй.

Въпреки това, анализът на един толкова сложен въпрос като промяната на вътрешното устройство на страната следва да се базира не на декларациите на политиците, търсещи повишаване на рейтинга си, а на мнението на политолозите и експертите, ангажирани професионално с темата. Така, директорът на Киевския център за политически изследвания и конфликтологи Михаил Погребински заяви на 23.12.2013, в интервю за телевизия "Завтра Pro", че ако Украйна иска да оцелее и да избегне гражданската война "следва да признаем, че тя може да бъде само федеративна държава". При това, според него, за целта не е необходимо провеждането на референдум, за което настояваше президентът Янукович.

Предпоставките за федерализация на Украйна

Сегашната политическа криза ясно демонстрира, че в Украйна вече са налице всички предпоставки за трансформацията и във федерация, като катализатор на този процес са именно западните региони, които в миналото най-яростно отстояваха идеите на унитаризма, изключително по икономически съображения:

- Флагът на ЕС беше издигнат заедно със знамето на Украйна пред сградата на кметството в Лвов;

- Декларацията на ръководството на западните области, че не възнамерява да изпълнява законите, приети от Върховната Рада на 19 януари 2014 и квалифицирани от опозицията като "диктаторски";

- Отказът на западните области да плащат за консумирания от тях природен газ, което стана една от причините Украйна да не може да покрие задълженията си към руския Газпром.

Този тип действия на западните области се обясняват не толкова с моментната политическа ситуация, колкото с дълбоките исторически противоречия между различните региони на Украйна, представляваща изкуствено държавно образувание, създадено чрез обединяването на територии, които в миналото са част от държави с различна културно-цивилизационна ориентация. В резултат, през 1991 възникна държавно обраувание, чието население не притежава цялостна украинска менталност (Лит.7, с.732), т.е. принадлежи към няколко различни психотипа. С други думи, може да се твърди, че на територията на Украйна живеят "различни украинци" (Лит.8). Тук следва да отбележим, че идеята за съществуването на "различни украинци" не е нова. Тя е лансирана още през 20-30-те години на ХХ век от украинския публицист и консервативен политик Вячеслав Липински, който посочва идеята за самостоятелна Украйна и тази за Украйна като "малката Русия" (Малая Русь) като илюстрация за съществуването на "два вида украинци" (цит. по Лит. 8). Между другото, трудовете на Липински стават особено популярни именно след обявяването на украинската независимост.

В политическата наука съществуват ясни критерии за федеративния характер на държавата: основание за обявяването на конкретна територия за отделен регион, различен от съседните територии, следва да бъде наличието на ясно обозначени социални, културни и психологически характеристики (Лит.9, с.98-99). Доказателство за наличието в украинското общество на двата, споменати по-горе, психотипа, са различните и често диаметрално противоположни културни ценности, споделяни от представителите на западните и югоизточните области: цивилизационните вектори, самоидентификацията, празниците, народните герои, традициите и езиковата принадлежност. Тези различия или съзнателно бяха нивелирани в периода на "партокрацията" на Кравчук-Кучма, или пък се правеше опит за преодоляването им чрез налагането на културния модел на Западна Украйна в югоизточната част на страната, в периода на "корпорокрацията" на Юшченко. По време на "корпорокрацията" на Янукович пък, бе предприет опит да се нивелират тези различия посредством процеса на евроинтеграцията, която (както се смяташе) ще сплоти Украйна "от Донецк до Лвов", но провалът на курса на евроинтеграция и последвалата го политическа криза потвърдиха факта на съществуването на двата основни психотипа украинци, както и на два културни модела, чиито ценности се различават.

Още по-важен обаче е въпросът за стопанско-икономическата асиметрия на украинските региони и, като резултат, за дисбаланса при финансирането им от държавния бюджет. Така, през 2013 приходите на Лвовска област достигнаха 878,2 млн. гривни, а дотациите за нея от бюджета - 1,3 млрд. гривни (Лит.4). В същото време постъпленията от Донецка област в държавния бюджет през първите седем месеца на 2013 бяха 14 млрд. гривни (70,7% от БВП на областта), докато средствата от бюджета бяха едва 5,8 млрд. гривни (29,8% от БВП на областта) (Лит.2). Следва да подчертаем, че трансферите от държавния бюджет към "дотационните региони" на Украйна непрекъснато нарастват: през 1993-1996 - 10%, през 2002 - над 35% (Лит.16).

Федеративният модел е характерен за индустриално развитите държави. Според авторитетния украински юрист и координатор на правните програми на движението "Украински избор" Василий Нимченков, федерациите произвеждат 80% от брутния световен продукт (Лит.12). Тезата, че федеративният модел е добър избор, може да се чуе дори в индустриално развитата Турция (Лит.14), но по ред причини (Лит.9, с.87-98, 261, 269-270), (Лит.18) по-подходящ пример за Украйна е не тя, а Канада (2):

- с историческото и положение между два различни политически модела: американската републиканска демокрация и британският монархически либерализъм;

- национално-културният и езиков дуализъм;

- значителната роля на регионализма и регионалната идентификация на населението;

- компактното присъствие в една от провинциите на национално-културно малцинство с ярко изразени пасионарни и сепаратистки черти;

- икономическа асиметрия между провинциите и териториите и наличието на т.нар. "бедни/изостанали" провинции.

Тоест, наличието на няколко психотипа в психологическия портрет на украинците, породено от културно-исторически причини, наред с икономическата асиметрия между Запада и Югоизтока на страната, характеризиращи се с относително компактно присъствие на представители на двата споменати психотипа, са достатъчни предпоставки за превръщането на Украйна във федеративна държава.

Съществуващите проекти за федерализация на Украйна

В общи линии, съществуват следните типове федерации (Лит.9, с.34):

- административно-териториален, при който федерациято се разделя на административно-териториални единици (щати, провинции, федерални територии, области, градове с федерално значение и т.н.);

- национално-териториален, при който федерацията се разделя на отделни национално-териториални образувания (републики, автономни окръзи/области);

- смесен, в чиито рамки федерацията се разделя на административно-териториални единици и, едновременно с това, на национално-териториални образувания.

Съществуващите проекти за федерализация на Украйна предполагат трансформацията и във федерация от смесен тип или от национално-териториален тип. Два проекта за създаване на федерация от смесен тип бяха представени от депутатите от Партията на регионите Сергей Гриневецки и Вадим Колесниченко, като Колесниченко предлага на базата на 24-те области да бъдат създадени от 3 до 12 субекта на федерацията (цит. по: Лит.7, с.733-734), а Гриневецки - 8 големи административно-териториални образувания (региони) (Лит.15). Последното предложение се вписва в обявената от Янукович обща стратегия за т.нар. оптимизация на държавните разходи. Следва да отбележим обаче, че укрупняването на регионите, само по себе си, не може да направи федерацията устойчива и стабилно развиваща се най-малкото, защото икономически развитите и политически мощни региони трудно могат да бъдат управлявани (Лит.9, с.325-327). Резултат от него може да стане появата на "държава в държавата", което, в крайна сметка, ще доведе до създаването на споменатите по-горе "феодални владения", за които предупреждават привържениците на унитаризма.

Освен това, както показва социално-икономическият и демографски анализ на ситуацията в Украйна, при евентуална федерализация на страната чрез "териториалната и оптимизация" тя рискува да се сблъска със следните заплахи:

• Икономическа заплаха: увеличаване на натоварването върху центъра на укрупнения субект чрез прибавянето на нови територии и, като следствие, усложняване на стопанската активност поради трудностите, свързани с контрола и управлението на новите територии, което пък, на свой ред, ще се отрази на нивото на развитие на последните.
• Демографска заплаха: фактът, че редица градове ще загубят областния си статут ще задълбочи вътрешната миграция  чрез увеличаване на потоците на работна сила и интелектуални ресурси към центровете на укрупнените субекти. Резултат от това може да стане, от една страна, превръщането на бившите областни центрове в депресивни населени пунктове, а от друга - пренасищането на пазара на труда в центровете на укрупнените субекти, което може да провокира социално-криминогенно и социално-политическо напрежение.
• Психологическа заплаха (като продължение на демографската): превръщането на бившите областни градове в районни центрове, в съчетание с изтичането на работна ръка и интелектуални ресурси от тях, ще има сериозни психологически последици от регионален мащаб, което може да доведе до влошаване на криминогенната обстановка и поява на социално-политическо напрежение в бившите областни центрове. Нагледен пример е превземането, на 18-19 февруари 2014, от радикалните и екстремистки елементи от т.нар. "Евромайдан", на административните сгради и военните складове в "депресивния" град Иваново-Франковск, който през 2013 беше на ръба на фалита.
• Заплаха от регионална корпорокрация: сливането на области ще доведе до конфликт между регионалните финансово-индустриални групировки (ФИГ) за преразпределяне на сферите на влияние и собственост, което няма как да не се отрази не толкова върху икономическата ситуация в регионите, колкото на инвестиционната им привлекателност, на която толкова разчита украинската олигархия.

Тоест, федерализацията на Украйна чрез укрупняване на регионите е свързана с редица заплахи и отрицателни последици и не може да бъде осъществена без определени социални, социално-икономически и политически последици по схемата "отдолу-нагоре".

Друг проект за федерализацията на Украйна, станал особено популярен в разгара на сегашната политическа криза, е федерализацията от национално-териториален тип. Става дума за формирането, от съществуващите административно-териториални единици, на културно-исторически региони: Източна Украйна ("Новорусия"), Централна Украйна и Галиция. Този проект стана популярен в социалните мрежи на фона на "интервенцията на "Евромайдана" в регионите", когато, след овладяването от щурмоваците на "Евромайдана" на административни сгради в областните центрове на запад, север и в центъра на Украйна, бяха предприети безрезултатни опити за щурмуване на такива сгради и в областните центрове на Югоизтока.

Този проект за федерализация на Украйна следва да смята по-скоро за "реакционен", отколкото за конструктивен, тъй като представлява реакция на Югоизтока на агресивното посегателство не само върху държавната власт, но и върху собствения му културен модел. Той не само притежава всички недостатъци на споменатите по-горе проекти, лансирани от Партията на регионите (тъй като също предлага укрупняване на областите), но и носи заплахата за развитие по "косовския" сценарий, т.е. на сепаратизъм на етнонационална основа. При това става дума не за сепаратизъм на рускоезичния Югоизток, митът за който се култивира в общественото съзнание от времето на "оранжевата революция" насам, а за сепаратизма на кримските татари (3), сред които особено популярна след 2007 е уахабитската групировка "Хизб ут-Тахрир ал-Ислами", финансирана от Саудитска Арабия и косвено подкрепяна от Турция, която провежда активна "неоосманистка" политика (насочена към връщане в турската орбита на териториите от някогашната Османска империя), включително и в Южна Украйна (пример за това е турският културен център в Херсонския държавен университет). Разбира се, наличието в Крим на бази на руския Черноморски флот оказва сдържащо влияние на турската активност, но възникването на каквито и да било вълнения на етноконфесионална основа могат още повече да дестабилизират крехката украинска държавност, особено в период на политическа криза като сегашната (4).

Аналогични заплахи от етнически сепаратизъм могат да възникнат в Черновицка област, чиито жители масово получават румънски паспорти (ако декларират румънския си произход), както и в Задкарпатската област, където Унгария провежда аналогична политика. Освен това, федерализацията на национално-териториален принцип не е изгодна, най-вече, за украинската централна власт, тъй като в този случай тя ще трябва да признае полиетническия и мултинационален характер на украинската държава, нещо което упорито се опитва да не допусне от 1991 насам.

Приемливият модел за федерализиране на Украйна и неговите механизми

Когато става дума за каквито и да било мащабни преобразувания в Украйна, винаги следва да се отчита специфичния и характер като държавно образувание. Украйна представлява олигархично държавно образувание, което означава, че властта е креатура на местните финансово-индустриални групировки (ФИГ). Осъществявайки преразпределяне на собствеността след идването на власт на тяхната политическа креатура през 2010 и предвид наличието на техни регионални креатури в управлението на отделните области, ФИГ не са заинтересовани от повторението на този процес, което ознава, че от икономическа гледна точка евентуалното укрупняване на украинските региони не е изгодно за тях. Налага се изводът, че оптималният за ФИГ федерален модел за Украйна не бива да налага промени в административно-териториалното разделение, т.е. на 27-те териториални образувания (24 области, една автономна република и два града със специален статут - Киев и Севастопол). Тоест, това трябва да бъде федерация от смесен тип. Подобен федеративен модел ще позволи на Украйна за избегне споменатите по-горе заплахи и рискове, което, на свой ред, няма да има "вредни" социално-икономически и (най-важното) политически последици за властта по схемата "отдолу-нагоре", от което биха могли да се възползват както нейните политически опоненти, така и международните играчи.

Легенда:

Украинските региони:

Югоизточна Украйна

Централна Украйна

Западна Украйна

Когато говорим за олигархията, следва да отчитаме спецификата на нейното мислене - тя мисли с категориите на бизнеса, т.е. не геополитически, а геоикономически. Това означава пълна липса или минимум прегради пред осъществяването на бизнеса - потоците на капитали, работна сила, стоки и услуги. Именно от тази позиция ФИГ са заинтересовани от трансформирането на Украйна във федерация, тъй като в много федеративни държави субектите на федерацията имат право самостоятелно да установяват договорни отношения (включително такива от икономически характер) с чужди държави, при условие, че въпросните договори не противоречат на конституцията на федерацията (Лит.9, с.242-243). Това означава, че регионалните власти и стоящите зад тях ФИГ могат, в рамките на законите на федерацията, да сключват икономически споразумения с чужди държави или с техни субекти, както и да привличат чуждестранни инвестиции, включително преки, без да се налага да ги съгласуват с федералните органи. Под съгласуване с федералните органи се разбира решаване на въпросите за данъчното облагане и отчуждаване на земи, които в една унитарна държава могат да бъдат решавани само от профилните министерства или от компетентните органи на държавната власт. В рамките на федерацията земята, нейните недра и другите природни ресурси, както и принципите на данъчно облагане, се ползват и установяват съвместно от федерацията и нейните субекти (Лит.9. с.239-240). Тази икономическа самостоятелност на субектите на федерацията дава силен импулс на тяхното развитие, което в крайна сметка, се отразява и върху просперитета на цялата федерация, тъй като нарастването на приходите на регионите предполага ръст на отчисленията във федералния бюджет.

Именно в това обаче е и основният проблем на днешна Украйна - в разпределянето на бюджетните средства между териториалните образувания и подкрепата от държавата на "дотационните" региони за сметка на регионите-лидери, за което вече споменах по-горе. Въпреки това, именно федерализацията на Украйна може да преразпредели паричните потоци, позволявайки на регионите, които генерират основната част от брутния продукт и са главните донори на държавния бюджет, да участват наравно с центъра в разпределянето на финансовите потоци. Това ще стане, като субектите на федерацията и техните органи на самоуправление получат самостоятелност в решаването такива въпроси, като въвеждане и събиране на данъци и увеличаване на местните данъци (Лит.9, с.248-250) в рамките на федералните закони и Конституцията на федерацията, а централната власт дотира нуждаещите се субекти на федерацията от "собствените" си приходи, идващи от субектите с по-високо ниво на развитие (Лит.9. с.270). Към приходите на централната власт от субектите на федерацията спадат постъпленията във федералния бюджет от експлоатацията на ресурси, обекти или стопанства, осъществявана съвместно от федерацията и нейните субекти - например приходите от ползването на земните недра, дейността на държавните и/или местни служби по събиране на федералните данъци, както и приходите от дейността на федералните служби по места.

Някои експерти разбират федерализацията, като съществено съкращаване на пълномощията на централната власт. Така например, приемайки, че изпълнителната вертикала на властта е замислена като противовес на местното самоуправление, се предлага ликвидацията на съществуващата институция на районните администрации, като на тяхно място бъдат създадени изпълнителни комитети на районните съвети, както и да се съвместят длъжностите на председателя на районния съвет и на районния изпълнителен комитет (Лит.12). Чисто формално, това отговаря на един от основополагащите принципи на федеративната държава - субсидиарността - предполагащ, че най-ефективно решаване на задачите може да се постигне, ако решението се взема на максимално отдалечено от центъра равнище, но нарушава друг ключов принцип на федералната държава - балансът между елементите на централизацията и децентрализацията (Лит.9, с.43, 223). Затова си струва да говорим не за съкращаване пълномощията на централната власт, а за увеличаване пълномощията на регионалните и местни органи, представляващи властта в субектите на федерацията. Местните администрации биха могли да се запазят (ликвидирането им само ще повиши нивото на безработицата), но в такъв случай, както показва и световната практика, следва да бъдат разширени пълномощията на субектите на федерацията чрез създаването в тях на собствени изпълнителни, съдебни и законодателни органи на всички нива (Лит.9, с.241), включително районни. Днес в областите на Украйна функционират областни съвети и областни съдилища, които, в резултат от федерализацията, ще получат допълнителни правомощия. Изпълнителните органи могат да бъдат създадени на основата на съществуващите областни администрации чрез трансформирането им (по руски модел) в областни правителства, които да получат и съответните правомощия.

За постигането на необходимия баланс, централната власт създава института на пълномощните представители на президента, които трябва са упражняват контрол върху спазването на федералните закони и съответствието на решенията и нормативно-правните актове, приемани от законодателните органи на субектите на федерацията, на федералните закони и Конституцията. При това, за постигането на баланс между федералния център и субекта на федерацията ръководителите на изпълнителните органи следва да се избират с пряко гласуване от жителите на субектите на федерацията, а не да се назначават от централната власт. Освен това субектите на федерацията трябва да делегират свои представители в отделна (горна) камара на федералния парламент: по един от изпълнителната и законодателната власт на всеки субект. Друга проява на баланса между централната власт и субектите на федерацията (на основата на опита на Канадската федерация) може да стане съгласуваното вземане на решенията по общите за цялата федерация въпроси от федералното правителство (играещо доминираща роля в структурата на държавната власт) и мнозинството от субектите на федерацията (Лит.9, с.262-263).

Това ще направи субектите на федерацията участници във вземането на съдбоносни за федерацията решения - например за присъединяването на страната към един или друг политико-икономически блок, което ще предотврати потенциалните политически кризи.

Така, съществуването на институцията на администрациите в съчетание с длъжността на политическия представител на президента и при наличието собствени органи на властта у субектите на федерацията, както и на техни представители в законодателния орган на федерацията, ще позволи да се реши въпроса за вечното съперничество между регионалната власт и представителите на централната власт по места, осъществявайки по този начин основния принцип на федерацията - автономността на субектите на федерацията, при наличието на силна федерация, притежаваща пълномощия за реализация на общите интереси (Лит.9, с.224, 227).

Възможните рискове от трансформацията на Украйна във федерална държава

Независимо от всичките си предимства, федерализацията на Украйна е свързана и с редица рискова от икономически характер:

• В сегашните условия предоставянето на широки финансово-икономически пълномощия на регионите, при наличието на силна федерална власт и твърд контрол върху действията на субектите на федерацията, може да дестабилизира процеса на финансовите постъпления в държавния бюджет, тъй като ако днес индустриално развитите региони разполагат с мощно лоби във властта, което им позволява съществено да снижават обема на данъчните отчисления (5), бюджетната автономия в рамките на федерацията може да доведе до още по-голямо намаляване на данъчните отчисления от тези области във федералния бюджет, което ще се отрази негативно на цялата федерация.
• Тъй като в рамките на федерацията субсидирането на дотационните субекти се осъществява за сметка на приходите на федералния бюджет от обекти, управлявани от централната власт, политиката на управляващите за приватизация на големите държавни обекти, включително производствените мощности във въглищната индустрия, ще лиши централната власт от собствени приходи за субсидиране на "дотационните" региони. В резултат федералната власт ще бъде принудена да отнема средства от бюджетите на субектите на федерацията, което ще изостри отношенията между тях и федералния център и ще породи заплаха от сепаратизъм, да не говорим за заплахата, идваща от "дотационните" региони, чието субсидиране ще бъде нарушено.
• Свободата на действие на субектите на федерацията да сключват икономически споразумения с други страни или субекти от други държави, както и свободата им да привличат чуждестранни инвестиции, целящи реализацията на определени икономически или геоикономически интереси, без оглед на геополитическата ситуация (което, на теория, е функция на федералната власт), може да създаде условия за международни конфликти (да си припомним само плановете за изграждането от китайски инвеститори на дълбоководно пристанище в Крим, където е базата на руския Черноморски флот). Това може да стимулира и активизирането на центробежните сили в развитите региони, на чиято територия ще се реализират мащабни инвестиционни проекти с чуждестранно участие. Нагледен пример е Канада, където центробежните сили непрекъснато нарастват (Лит.9, 2.261), включително заради мащабната икономическа експанзия на Китай в нейните суровинни региони.

Мнимата заплаха от сепаратизъм в Галиция

Въпреки посочените по-горе възможни финансово-икономически рискове, свързани с федерализацията, сегашната политическа криза показва, че федерализацията на Украйна може да се превърне във "фактор за разведряване" на ситуацията, предотвратявайки балканизацията на страната, за която вече говорят не само чуждестранните, но и украинските експерти (Лит.13). Така, на 23 декември 2013, в телевизионно интервю директорът на Центъра за анализи и прогнози Ростислав Ишченко предупреди, че ако кризата се проточи до февруари-март 2014, на фона на парализата на централното правителство, регионите ще си присвояват все повече пълномощия, което ще доведе до нарастване не само на икономическата, но и на политическата им самостоятелност. Подобен сценарий е изключително опасен за самите региони, тъй като ще доведе до блокиране на целия стопанско-икономически и финансов модел (6). Случващото се в Крим обаче показва, че той може и да стане реалност.

Не бива да забравяме обаче, че опити за деклариране на политическа самостоятелност на регионите, при това в рамките на унитарна Украйна, имаха място още преди това и то не в югоизточната част на страната, а в "проевропейската" Галиция - културно-исторически регион в Западна Украйна, обединяващ Лвовска, Иваново-Франковска и Тернополска област. Така, на 25 януари 2014, под натиска на радикалите от "Евромайдана", Лвовският областен съвет, формиран изцяло от опозиционни депутати, декларира, че възнамерява да създаде Изпълнителен комитет на Лвовска област, който да поеме всички пълномощия на областната администрация, както и да подчини всички силови институции, тъй като представлява местната общност и е легитимната власт в региона (Лит.3). В Лвовска област продължава ескалацията на сепаратистките искания, принудили областната прокуратура да възбуди наказателно дело за създаването на въоръжена "гвардия за самоотбрана", в която участват мъже, притежаващи законно регистрирано оръжие (7) (Лит.6).

Ситуацията в Галиция продължи да се влошава, като на 19 февруари Народната Рада в Лвов отказа да се подчинява на централната власт и обяви, че поема управлението на цялата област. При това решението и беше подкрепено от повечето районни поделения на украинското Вътрешно министерство в областта (Лит.19). Същия ден в Тернополска и Иваново-Франковска област бяха овладени не само сградите на областните държавни администрации, но и на силовите институции. Освен това, представители на въоръжената опозиция пуснаха от следствените изолатори задържаните там криминални престъпници. Тези действия на Лвовския областен съвет нарушиха чл.109 от Наказателния кодекс на Украйна, касаещ "действията, насочени към насилствена промяна или сваляне на конституционния строй, или овладяване на държавната власт", тъй като, на първо място, позволиха създаването на обединение, които не признава държавната власт, а на второ - нарушиха това, което политолозите наричат "монопол на държавата върху насилието" (Лит.9, с.40-41), поставяйки под контрол силовите структури, подчиняващи се по закон само на централната власт.

Доколко антиконституционните действия в Галиция могат да дестабилизират Украйна, като държава? Нека се обърнем към световния опит. Както вече посочих, в света има една федерация, ситуацията в която е сходна с тази в Украйна. Това е Канада. Както и в Украйна, в Канада присъства субект, който радикално се отличава от останалите по етнолингвистичен, национално-културен и религиозен признак. Става дума за франкофонската католическа провинция Квебек, проблемът с която, според политолозите, представлява съвсем реална заплаха за целостта на Канада, като държава (Лит.9, с.334-384). Квебек е част от групата "дотационни" региони, но при това, ако провинцията излезе от канадската федерация (както посочват самите канадски експерти), това би нарушило "по-изключително драстичен начин" (цит. по Лит.9, с.347) хармонията на държавата. Причината е свързана със стратегическото разположение на провинция Квебек (излизането и от състава на Канада би отрязало провинциите по Атлантическото крайбрежие от останалите провинции и територии), обширната и площ (15,5% от територията на Канада) и големия дял на населението и (25,3% от цялото население на страната).

Ситуацията в Украйна е донякъде сходна, заради "проблема с Галиция". Подобно на Квебек областите, формиращи Галиция, са "дотационни", като в същото време притежават силна "пасионарност", а по време на сегашната политическа криза демонстрираха и склонност към сепаратизъм. Въпреки това, "проблемът с Галиция", независимо от формалната му прилика с "квебекския проблем", не представлява заплаха за целостта на Украйна по следните причини:

От горната таблица става ясно, че при евентуално отделяне на Галиция от Украйна, държавата няма да понесе съществени загуби, а - обратното, ще спечели, както от икономическа (отпадане на необходимостта да бъдат дотирани трите "депресивни" области), така и от политическа гледна точка (отличителна черта на Галиция е перманентната социално-политическа нестабилност). Хипотетична икономическа загуба за Украйна, при евентуално отделяне на Галиция, може да се окаже шистовият газ от Олеското газово находище, чиито предполагаеми запаси, според някои специалисти, варират между 800 млрд. куб. м и 5 трлн. куб. м, но това тепърва предстои да бъде доказано. Тоест, отделянето на Галиция не застрашава съществуването на украинската държава (8).

Заключение

Сегашната политическа криза, чиято най-ярка проява стана овладяването на административните сгради в Галиция и Централна Украйна, ясно показва, че федерализацията е от жизненоважно значение за съхраняването на украинската държава, като такава. Настоящият анализ демонстрира, че имайки предвид спецификата на Украйна като олигархична държава, преследваща изключително икономически и/или геоикономически интереси, като оптимален федеративен модел за страната се очертава федерацията от смесен тип, която не изисква укрупняване на съществуващите административно-териториални единици. Всяко укрупняване по административно-териториален или културно-исторически принцип би породило икономическа, демографска и психологическа заплаха в регионите, присъединени към други в резултат от укрупняването, да не говорим за заплахата от регионална корпорокрация. За държавата, като цяло, и за властта, в частност, това би имало тежки социално-икономически и политически последици.

Федерализацията ще позволи да се постигне баланс между федералната и регионалната власт, което изначално бе част от политическата програма на сегашния управляващ елит. Икономическата полза от федерализацията на Украйна е свързана с възможността на субектите на федерацията да осъществяват самостоятелна външноикономическа активност, което би понижило политическото напрежение, особено в Галиция, чиито жители, следвайки собствените си икономически интереси, най-активно настояват Украйна да подпише Споразумението за Асоциация и Зона за свободна търговия с ЕС.

Има достатъчно основания да смятаме, че ако управляващите продължат да игнорират въпроса за трансформацията на Украйна от унитарна във федеративна държава, това може да доведе до реализация в страната не толкова на "косовския", колкото на "либийския" сценарий.

Бележки:

1. Като "корпорокрация" се обозначава системата за държавно (негласно) управление, обединяващо корпорациите, банките и правителствата (Лит. 11, с. 18).

2. За другите прилики между Канада и Украйна от геополитическа гледна точка, виж. Лит. 1.

3. "По случайно стечение на обстоятелствата" в разгара на политическата криза в Украйна се появиха съобщения, че САЩ ще предослоцират на територията на съседна Румъния 3000 бойци на "Организацията на моджехидините на иранския народ" ("Моджехидин е-Халк"), която, макар и да не влиза в американския списък на терористичните групировки, се смята за такава от Техеран и представлява сериозна въоръжена сила. (Лит.10).

4. Между другото, в самата Турция, която със своите действия доведе до превръщането на суверенен Ирак в, де факто, арабско-кюрдска конфедерация, идеята за създаването на федерация на национално-териториален принцип не се ползва с подкрепа именно заради заплахата от етнонационалния сепаратизъм - сепаратизма на кюрдите, компактно населяващи няколко турски провинции.

5. Така например, обемът на данъчните отчисления на Днепропетровска област, която е сред първите пет в Украйна по обема на своя БВП, е с 20% по-нисък, отколкото отчисленията на дотираната Волинска област. Обемът на данъчните отчисления на Луганска област е по-малък от този на Черновицка област, която е аутсайдер по обем на данъчните отчисления в държавния бюджет на Украйна (Лит.16).

6. Балканизацията на СССР имаше изключително тежки последици за независима Украйна, без оглед на сравнително развитата и стопанско-икономическа система.

7. За сравнение, в Югоизточна Украйна се предлага създаването на "народни отряди за самоотбрана", но без те да изземат функциите на силовите органи (Лит.17).

8. Отделянето на Галиция ще породи известни трудности за Задкарпатската област, която при подобно развитие ще се превърне в ексклав, но овладяването (на 19 февруари 2014) на административните сгради в столицата на Задкарпатската област Ужгород показва, че Задкарпатието може да се присъедини към Галиция в нейните сепаратистки стремежи, имайки предвид и активната политика на Будапеща за издаване на унгарски паспорти на етническите унгарци от областта.

Литература:

1. Бакалинский М. Украина в экономических и геополитических сетях Китая. http://rusmir.in.ua/eko/4850-ukraina-v-ekonomicheskih-i-geopoliticheskih-setyah-kitaya.html.

2. Бредихин А. О бюджетном федерализме и регионализме Украины. – Украинский выбор. http://vybor.ua/article/federalization/o-byudetnom-federalizme-i-regionalizme-ukrainy.html.

3. В Лвов искат да подчинят всички силови структури на т.нар. Народна Рада, LB.UA. http://lb.ua/news/2014/01/25/253073_lvove_subbotu_hotyat.html 4. Городненко Ю. Ударная сила. Беспорядки в Киеве вновь заставили задуматься о природе украинского национализма // Деловая газета «Взгляд».23.01.2014. http://vz.ru/world/2014/1/23/669140.html.

4. Добкин призвал к федерализации Украины в обход Верховной Рады // Украинская правда. http://www.pravda.com.ua/rus/news/2014/02/12/7013658/ 

5. За создание во Львовской области вооруженных отрядов самообороны завели уголовное дело//Информационное агентство "УНИАН", 12.02.2014. http://www.unian.net/politics/883383-za-sozdanie-vo-lvovskoy-oblasti-voorujennyih-otryadov-samooboronyi-zaveli-ugolovnoe-delo.html 

6. Коваленко А. Перспективы федерализации Украины//Геополитика и Международные Отношения. Т. 1 — М.: Евразийское Движение, 2012., с. 483-490. http://www.geopolitica.ru/sites/default/files/geopolitikamo.pdf 7. 7. Корнилов Д.В. Две Украины//Донецко-Криворожская республика: расстрелянная мечта. Блог Владимира Корнилова. http://kornilov.name/category/dkornilov/

8. Мелкумов А.А. Российская и канадская модели федерации. Сравнительный анализ. – М.: Логос, 2010. 388 с.

9. Михайленко А. США разместят 3000 террористов под боком у Украины?//ИА regnum. http://www.regnum.ru/news/polit/1752035.html

10. Перкинс Дж. Исповедь экономического убийцы/Предисловие и редакция на руското издание на проф. Л.Л. Фитуни. М., Pretext, 2005, 319 c.

11. От «Федеративной Украины» к Украинской Федерации?//Комсомольская правда в Украине. http://kp.ua/daily/170712/347202/ 
12. Российские эксперты: Украине грозит косовский сценарий//Украинская правда. http://ukrpravda.ua/news/rossiyskie-eksperty-ukraine-grozit-kosovskiy-scenariy

13. Турция сделала первый шаг на пути к президентской республике//МК-Турция. http://mk-turkey.ru/politics/2012/11/07/turciya-cdelala-pervyj-shag-na-puti-k-prezidentskoj-respublike.html 

14. Украину решили поделить на восемь огромных образований//LB.UA. http://lb.ua/news/2013/05/25/201469_ukrainu_reshili_podelit_vosem.html 

15. Финансовая смерть регионов провоцируется центром//Журнал «Металл и литье Украины». http://mlu.com.ua/ek/83-finansovaya-smert-regionov-provociruetsya-centrom.html 

16. Юго-восток возрождает народные дружины. Олег Царев. Официальный сайт народного депутата Украины. http://tsarov.com.ua/novosti/novosti-oleg-tsarov/yugo-vostok-vozrozhdaet-narodnyie-druzhinyi.html

17. Statistics Canada. http://www.statcan.gc.ca/pub/13-018-x/2011001/tab-eng.htm#ca 

18. Львов больше не подчиняется центральной власти//Тhe Кiev Тimes, 19.02.2014. http://thekievtimes.ua/society/325948-lvov-bolshe-ne-podchinyaetsya-centralnoj-vlasti.html

* Авторът е преподавател в Запорожкия национален университет, Украйна, член на Британския форум по лингвистична етнография

{backbutton}

Икономическата и финансова криза от края на първото десетилетие на ХХI век засегна сериозно икономиките на страните от Югоизточна Европа. Недостигът на средства доведе до отчаяното търсене на свежи пари, които да дадат тласък на стопанското развитие в региона. В този контекст се забелязва ускорена динамика по отношение инвестиционните намерения на т.нар. петролни монархии от Персийския залив – Катар, Кувейт, ОАЕ, Саудитска Арабия. Интересът им към тази част на Европа е естествено продължение на тяхната активност през предходното десетилетие, насочена най-вече към подпомагане на мюсюлманското население на Балканите.

Основната цел на настоящата статия е да определи, доколко подобна политика има сходни характеристики в отделните страни и да сравни положението във всяка една от тях. На базата на този сравнителен анализ следва да се направят изводи за характера и последиците от регионалната активност на страните от Залива.

Важно е да се направи едно уточнение. Държавите от Залива са абсолютни ислямски монархии, които се управляват еднолично от монарси или техните семейства в унисон с предписанията на шериата. В този смисъл частният сектор е под контрола на държавата и де факто се управлява от нея, което отнема естествените му характеристики на частно предприятие, чиято основна цел е по-голямата печалба.

Един от изследователските въпроси, който си поставят авторите на анализа е, има ли план за  изкупуване на земя и недвижими имоти, осъществяване на целенасочени инвестиции и заселване на граждани от богатите страни от Персийския залив в Югоизточна Европа? Повод за поставянето му е забелязващата се тенденция местните елити, водени от липсата на бюджетни средства и огромните дългове, сами да канят богати арабски инвеститори в страните си. Това става на фона на мащабни медийни кампании, изпълнение с грандиозни проекти, обещания за икономически растеж, нови работни места и, най-общо, надежда за бъдещето, свързана с притока на арабските капитали. На чуждестранните инвеститори често се предлага земя, продукция и цели отрасли, за да се спаси моментното положение и да се закърпят с отпуснатите пари зеещи социални дупки.

Анализът не включва Гърция и Турция. Турция е отделен случай по отношение на арабските страни и провежда специфична собствена политика, отличаваща се с повишена активност, която може да е обект на самостоятелно изследване. Гърция пък следва да се разглежда като пример за привидна липса на финансови проблеми, чието реално наличие обаче доведе до една от най-тежките дългови кризи в европейската история, съчетана с масиран наплив на нелегална емиграция (повече от половин милион), която промени демографската структура на страната. Тя също може да се разгледа в отделен текст.

В цялата дейност на петролните монархии в Югоизточна Европа се наблюдава преплитане на икономически, религиозни и политически интереси. Сред мюсюлманското население се работи с два инструмента – религия и пари, а сред християнското – само с пари. При мюсюлманите основният интерес е насочен към образованието и приобщаването на това население към ислямските ценнности. Към християнското се следва политика на финансиране на дейности, свързани със земята (терени, полезни изкопаеми, туризъм, земеделска продукция). Ускоряването на динамиката ясно личи през 2011-2012, като процесът продължава и през 2013.

Един пример: в по-голяма част от страните в региона, представители на катарската държава изявяват желание да изкупуват земя, за да могат да отглеждат крави и овце, които да задоволят търсенето в страната им. Нещо обаче не е както трябва  –  при население от 2 милиона (каквото има Катар) се търсят милиони глави едър и дребен рогат добитък за собствени нужди, чието месо жителите на страната могат да изконсумират и за 100 години. Едва ли е случайно, че през 2008 е основана катарската компания за глобални инвестиции "Хасад Фуд" (след като е дефинирана национална стратегия за сигурност на храната), намираща се под крилото на държавния Катарски инвестиционен фонд[1].

Сравнителият анализ на процеса на Балканите показва уникално сходни характеристики. Основните страни, демонстриращи изключителна активност в региона, са Саудитска Арабия и Катар, които реализират паралелно своите религиозни и икономически проекти.

Албания

Политическата и икономическата нестабилност през 90-те години на ХХ век направиха Албания лесна цел за ислямски фундаменталисти, проникващи в страната заедно с  хуманитарната помощ от ислямския свят. Албанските мюсюлмани се оказаха магнит за различни фундаменталистки и радикални организации от арабския свят (най-вече Саудитска Арабия). Първото демократично избрано правителство на страната начело със Сали Бериша направи Албания членка на Организацията Ислямска конференция, с аргумент ускореното и развитие чрез крупни ислямски инвестиции. Още през октомври 1992 делегация от Ислямската банка за развитие посещава Тирана. Икономическото сътрудничество е съпроводено със създаването на институт за обучение на учители по арабски език и на пет училища, издържани от банката. Уговорено е изпращането на първите албански студенти в арабски висши училища, както и издаването на книги с религиозна тематика[2].

Външните инициативи за възраждането на исляма в Албания отделят значително място на строежа на джамии и религиозни учреждения. Така, страната е посетена от кувейтска делегация с предложения за религиозно сътрудничество, съчетано с амбициозен инвестиционен план за икономическа помощ и обещание за построяване на няколко джамии[3]. Основна цел на хуманитарните организации е радикализацията на младото поколение най-вече посредством изпращането на множество стипендианти от Албания в мюсюлмански страни. Ислямските организации подпомагат и организирането на хадж до Мека на албански мюсюлмани.

Саудитска Арабия оказва значителна помощ на Албания за реализацията на някои инфраструктурни проекти посредством Ислямската банка, Световната банка и МВФ. Основната цел на Общата комисия на двете страни, която включва представители и експерти от различни институции, е да привлича инвеститори от Кралството, особено в енергетиката, водоснабдяването, транспорта, телекомуникациите и др. За улесняване на икономическите контакти се подготвя облекчаване на визовия режим, откриване на въздушна линия Тирана – Рияд, както и подобряване на условията за саудитския бизнес в Албания[4].

Не остава по-назад и сътрудничеството с другите държави от Персийския залив. Доказателство за това е срещата на министъра на външните работи и министъра на енергетиката и индустрията на Албания с външния министър на ОАЕ, която се проведе на 26 декември 2013 и чийто предмет беше разширяването на икономическото сътрудничество в стратегически сектори, като пристанищата, енергетиката и транспорта. Албанските министри представиха възможностите за инвестиции в своята страна, акцентирайки върху развитието на инфраструктурата. Външният министър на ОАЕ пък заяви, че ще работи за увеличаване на търговския обмен между двете страни, като потвърди посещението си в Албания, заедно с голяма група арабски бизнесмени, през март 2014[5].

Освен на централно ниво, местните власти в Албания също разчитат на арабските инвестиции за подобряване на инфраструктурата. Така, кметската управа на Тирана иска да привлече арабски капитали за благоустрояването на крайречното пространство и изграждането на търговски и паркови зони край водните канали. Фондът на ОАЕ заявява готовност да подкрепи финансово този мащабен проект на стойност 114 млн. евро[6].

Босна и Херцеговина

В Босна и Херцеговина министърът на сигурността Фахрудин Радончич обяви официално (през декември 2013), че в Кувейт се дават пари на хора, които планово да се заселват в Босна. Според него, сред обществеността се създава лъжлива представа, че се касае за богати кувейтци, а всъщност става въпрос за население, от което Кувейт иска да се отърве. Няколко десетки хиляди са вече жилищата, закупени от такива лица само в Сараево. Министърът заяви още, че има признаци за политическо покровителство за довеждането на т.нар. "кувейтци" и заселването им в Босна и Херцеговина. На свой ред, местните ислямистки медии го обвиниха, че иска да изгони арабите, дошли да инвестират парите си в страната.

Министерството на сигурността вече е предложило законопроект за санкциониране на все по-масовото участие на местни граждани в паравоенни и параполицейски формации, сражаващи се в гражданската война в Сирия.  По този повод Радончич е получил заплахи от босненски уахабит, воюващ в Сирия, който открито говори за джихад на Балканите[7]. В тази връзка министърът отбелязва, че днес Босна и Херцеговина плаща цената на лекомислието, с което по време на войната   (1992-1995) в страната бяха доведени муджахидини от арабските страни, както и, че в Босна има уахабити и днес много (става дума за стотици) млади хора заминават да се бият на страната на ислямистите в Сирия.

Междувременно, световноизвестният режисьор Емир Костурица, който е босненски мюсюлманин, с огорчение отбеляза, че Сараево е "етнически прочистено" като 95% от населението му днес е мюсюлманско[8]. Столицата на страната се ислямизира, при това радикално, като на много места в града вече не се сервира свинско месо и алкохол, все повече стават жените с бурки и хиджаби, а цели класове в училищата се обличат в традиционното религиозно облекло.

България

В България, след като страната започна да изпитва сериозни икономически трудности, правителството на Бойко Борисов (2009-2013) се зае да търси свежи финансови средства. През март 2012 то организира безпрецедентно посещение в Доха на делегация от над 100 човека, включително 7 членове на кабинета (в това число всички силови министри)[9]. На организирания  българо-катарски икономически форум, където присъстват стотици български бизнесмени, не идва обаче нито една катарска фирма или представител на местния бизнес. Светът става свидетел на унизителни сцени от протоколен и политически характер. Икономическите договорки не се реализират, но са подписани (13 март 2012) две междуправителствени споразумения за разбирателство и за сътрудничество във военното обучение. След завръщането на делегацията, външният министър Николай Младенов определя посещението като най-успешното от гледна точка на лобирането за българския бизнес и обявява, че Катар ще инвестира поне 100 милиона евро в България в три сектора - туризъм, инфраструктура и земеделие[10].

Два месеца по-късно се осъществява необявена и недискутирана предварително тайна среща на повече от 40 представители на сирийската опозиция в Правец (Софийска област), домакин на която е българското Външно министерство. На нея присъстват Сирийският национален съвет (СНС), Националният блок на сирийските племена и Кюрдският национален съвет[11]. Няма  официално изявление от властите, какво е договаряно там и защо точно България е домакин на събитието. Усилено се говори, че е имало и втора среща, останала встрани от общественото внимание, но едва ли е убягнала от вниманието на влиятелните международни фактори и разузнавателните им служби.

През октомври 2012 представител на  Сирийска свободна армия (финансирана основно от Катар и Саудитска Арабия) в България – Осама Башир, обявява пред Нова ТВ, че българското правителството трябва им предостави обезлюдените села в района на Странджа, за да могат сирийските бежанци да се заселват там. Следва масовата бежанска вълна от 2013, когато хиляди нелегални емигранти буквално щурмуват българо-турската сухопътна граница. За броени месеци центърът на София се променя до неузнаваемост и заприличва на град от Близкия Изток – нарастват престъпността (по данни на МВР в районите с бежанци е фиксиран ръст от над 100 % ), финансовите разходи, социалното напрежение, както и претенциите за условия, настаняване и издръжка на новодошлите[12].

В началото на 2014 в медиите се появяват множество публикации за около 1 млрд. лева арабски инвестиции в нов ски курорт в централната част на Стара планина.

Паралелно, през годините, се засилва дейността на ислямистки секти, най-често уахабитски и салафитски, финансирани от държави от Персийския залив, които действат разгърнато в цели райони на страната. Българското общество става свидетел на първата масова религиозна салафитска демонстрация в Пазарджик, където стотици жители на циганската махала в традиционно арабско облекло и уахабитски бради скандират по улиците на града „Аллах акбар” (август 2012).

Косово

В Косово органите на местно самоуправление на мюсюлманите и ислямските лидери развиват силни и дълбоки връзки с чуждестранни спонсори. В резултат, в самопровъзласилата се държава се появяват многобройни ислямски благотворителни организации и агенции за икономическо развитие (все с официалната цел да помагат на бедните и да образоват децата), които нерядко служат за прикритие на отявлени ислямски екстремисти.

Благотворителните и хуманитарните организации от дълго време са предпочитано средище за финансиране на тероризма, със или без знанието на организациите или техните донори. Така KFOR атакува на 14 декември 2001 в Прищина и Джаковица два офиса на Global Relief Foundation - ислямистка организация,  поддържаща международна терористична мрежа. Фондацията е основана през 1992 в Илинойс. Има офиси в САЩ, Ливан, Афганистан, Турция, Косово, Чечня и другаде и се смята, че е участвала в планирането на атентатите срещу САЩ през 2001. Главната и квартира на Стария континент е в Брюксел. Свързана е с Ал-Кайда чрез каналите си за финансиране. В южния косовски град Урошевац (Феризай) пък, една саудитска НПО предлага безплатни курсове по компютри, шев и кройка, английски и арабски на жени, които да си сложат фереджета и се облекат с дълги дрехи, раздават се като  подаръци книги или видеокасети за исляма[13].

През септември 2006 в Косово се разрази голям скандал, свързан с опитите на саудитски фондации да поемат организирането и финансирането на близо хилядата косовски мюсюлмани, желаещи да станат хаджии. Тогава традиционната ислямска общност в Косово успя да запази централизирания контрол върху тази дейност, но не така стоят нещата при албанците мюсюлмани от Албания и Македония, където с тази задача са се заели различни фондации. Това заплашава да подкопае авторитета на традиционния ислям и да открие още една линия за външно влияние върху албанските мюсюлмани. Сериозен за обема на косовската икономика е потокът на финансови средства от арабските страни. Само през първата половина на 2012 в косовски банки са преведени над 30 млн. евро от арабски страни, като над 25 млн. евро са дошли от ОАЕ[14]. Не изостава и развитието на икономическите контакти между Косово и арабските държави от Залива. Саудитският фонд за развитие ще финансира изграждането на пътя Прищина – Митровица. Строежът ще започне през 2014, като саудитците ще отпуснат 60 млн. долара за него[15].

Шейхове от ОАЕ също поддържат близки отношения с редица политически лидери от малката балканска страна.

Македония

Многобройните информации в местната, а и в западноевропейската преса алармират за прояви на радикални ислямисти в Македония и говорят за нарастване на заплахите от радикалния ислям сред мюсюлманската общност в страната. Според анализ в британския „SundayTimes” от пролетта на 2010 например, различни уахабитски фракции, финансирани от Саудитска Арабия, провеждат открита пропаганда срещу местните ислямски общности, които подкрепят традиционния за Балканите ислям.

Фундаменталисти финансират строежа на джамии, като дават на последователите си по 400 долара месечно, с условие да не се бръснат, а жените им да носят фереджета. Според вестника, македонските власти разполагат със списък от над 50 доброволци на Ал Кайда, набрани за да воюват в Афганистан. Конфиденциалните документи, на които се позовава британското издание,  показват,  че няколко хуманитарни ислямски организации, подозирани, че се занимават с пране на пари за финансиране на тероризма, са особено активни на Балканите[16].

В телеграмата на американското посолство в Скопие, с референтен номер “09Skopje95”, изпратена от посланик Филип Рийкър, в частта и, озаглавена „Международен тероризъм”, пише следното: „В Македония и района има неправителствени организации, предлагащи подкрепа за лица, които са част или симпатизират на няколко терористични групи. Сред тях са арабските организации „Ал Вакъф Ал Ислямия”, „Ал Харамеин”, „Благотворителност” и др.”[17].

Румъния

Двете основни арабски страни, които имат интереси в сферата на инвестициите в Румъния, са Саудитска Арабия и Катар[18].

През октомври 1999 тогавашният румънски министър-председател Раду Василе приема официална делегация от Саудитска Арабия. Тя предлага споразумение за търговия, икономическо, техническо, културно и спортно сътрудничество, особено в петролния сектор, поради залежите на петрол, които има Румъния (едни от най-големите в Европа). През 2000 последователно на посещения в Рияд са румънският вицепремиер Петре Роман и председателят парламента Мирча Йонеско. Три години по-късно между търговските камари на двете страни е подписан меморандум за учредяване на Румънско-саудитски икономически форум. През 2005 търговският обмен помежду им достига 200 милиона долара годишно. В периода 2006-2007 отношенията между двете държави се задълбочават. Румънският посланик в Рияд обявява, че към 2007 саудитските инвестиции в страната му възлизат на 2.2 милиарда долара. Така, Saudi Mada Group притежава контролния пакет акции на румънският гигант в производството на жп оборудване „Електропутере”  от Крайова. На свой ред, Saudi Oger купува през 2008 румънският мобилен оператор „Телемобил”, фалирал през 2013.

Официални разговори се провеждат и с Катар[19]. През 2011 румънският външен министър Теодор Баконши е на официално посещение в Доха[20]. Арабската държава проявява интерес към инвестиции в земеделие, инфраструктура, туризъм, строителство, информационни технологии и полезни изкопаеми. Размяната на делегации между двете страни продължава.

Сърбия

Тежките финансови проблеми в Сърбия се отразяват върху търсенето на източници на нови инвестиции и икономически растеж. Първият сериозен опит за възстановяване на влошените след войната в Босна отношения на Белград с ислямския свят е посещението на сръбския премиер Зоран Джинджич в Обединените арабски емирства през януари 2002. Разговорите в Абу Даби с емира на страната са подчинени на идеята за привличането на арабски инвестиции[21].

Сред реализираните инвестиции на  OAE в Сърбия е създаването на съвместна авиокомпания "Eър Сърбия", в която сръбската страна (JAT) има 51% от акциите на дружеството, а арабската компания Etihad – 49 %[22]. Компания на шейх Мохамед бин Зайед пък закупи хотел в най-големия сръбски зимен курорт – Копаоник[23].

Обещан е и кредит от 200 милиона евро за напояване във Войводина с цел да се получат няколко хиляди хектара първокачествена земя, а също и строителство на фабрика за чипове от компанията Mubadala, която  има аспирации да купи евтино сръбския Телеком. На свой ред компанията Al Dahra Agriculturе проведе официални разговори със сръбското държавно ръководство за отглеждане на генномодифицирани храни в страната, опитвайки се да заобиколи регулациите на ЕС и да стъпи в Европа. Както е известно ОАЕ внасят около 80% от хранителните си продукти. Тази ситуация кара правителството да лансира стратегически програми за хранителна сигурност. Въпросната компания Al Dahra e част от Al Ain Holding и в началото на 2013 подписа споразумение за сътрудничество с правителството на Сърбия, според което ще инвестира 300 млн. евро в сръбското земеделие.  Споразумението предвижда общи инвестиции в няколко държавни ферми с финансови проблеми, които притежават 140 000 декара земеделска земя. На тези площи трябва да се отглеждат различни земеделски култури като се инвестира най-вече за подобряване на тяхната инфраструктура. Друга част от инвестициите ще бъде насочена към закупуване на съвременно оборудване за няколко фуражни завода. По-голямата част от земеделската продукция ще се изнася в ОАЕ по река Дунав и румънското пристанище Констанца, а друга част ще отива за Европа през хърватските пристанища[24]. Сръбската преса изобилства от материали за близките отношения на вицепремиера Александър Вучич с арабски шейхове от Залива[25].

Сърбия планира да заеме милиарди долари от ОАЕ за да се справи с финансовата криза. В ход е реализацията на мащабния съвместен проект „Белград на вода“[26]. Арабските инвеститори възнамеряват да построят в сръбската столица най-големия търговски център в Югоизточна Европа. За целта Сърбия първоначално трябва да осигури около 66 млн. евро, за да отклони река Сава. Планира се и строеж на хотели, търговски складове и жилища. Сградите на пощата, основната жп гара и на кооперативите в Белград, ще бъдат обновени с арабски средства. Старият железопътен мост ще бъде превърнат в пешеходен, с кафенета и ресторанти. Предвижда се и построяването на изкуствен остров, който да бъде свързан чрез мост с левия бряг на река Сава[27]. Най-големия поддръжник на проекта отново е вицепремиерът Александър Вучич, който настоява страната му да договори кредити от ОАЕ на стойност между два и три милиарда долара до края на 2014. Този план за избягване фалита на държавата се лансира в период на впечатляващ разцвет на отношенията между двете държави. Половината от планирания кредит ще се използва за рефинансиране на сръбския външен дълг, а другата половина ще се „инжектира в икономиката”. Обсъжда се и създаването на специален фонд за инвестиции със средствата (400 млн. долара), получени като заем по-рано от ОАЕ за земеделския сектор. Вучич оценява този кредит като „подарък”, подчертавайки ниските лихви и другите условия по изплащането му. ОАЕ демонстрират най-силен интерес към секторите на земеделието и военната промишленост[28].

Балканските медии подчертават мащабните потенциални инвестиции от Обединените арабски емирства, за които се очаква да се реализират в Сърбия. Те включват създаването на земеделски комплекси, инвестиции в банковия сектор, нови фабрики за земеделска техника, закупуване на техника за JAT (националния авиопревозвач) и дори, инвестиции в сръбския футбол [29].

Междувременно, от началото на войната в Сирия множество доброволци уахабити, предимно от Нови Пазар (център на население предимно с мюсюлмани район Санджак) се сражават в редовете на сирийските ислямистки милиции и пропагандират дейността си във Фейсбук: 123 от Сърбия, 120 от Босна, 60 от Черна гора и Македония[30]. Сред тях вече има няколко убити.[31] Според политическия анализатор Мирослав Лазански, това е огромна опасност за региона, защото след завръщането си стотиците обучени и силно мотивирани уахабитски бойци могат да дестабилизират целите Западни Балкани. В тази връзка той задава реторичния въпрос, дали е реалистичо да се очаква, че тези хора ще водят мирно и кротко съществуване, ограничавайки се с ходене на работа, гледане на мачове или посещения на петъчните молитви в джамиите.

На свой ред сръбският министър на търговията Расим Ляич обвини ислямските партии в Нови Пазар, че са оставили голямо поле за действие на радикалните ислямисти и това е довело до нарастване броя на уахабитите в областта[32]. Очаква се приемането на закон, който да криминализира набирането на доброволци за участие във военни действия (5 години затвор за набиращите ги и 3 години за доброволците)[33].

Хърватия

Хърватия, която има огромен външен дълг, също се обръща към арабските капитали,  търсейки варианти за постигането на икономически растеж. Така, през ноември 2012 президентът на страната Иво Йосипович посещава начело на голяма делегация (40 души) Катар, като остава там цели четири дни[34].  Дискутирани са арабските инвестиции в изграждането на терминал за втечнен газ, селското стопанство и туристическите обекти по адриатическото крайбрежие. Катарските капитали често са представяни в хърватските медии едва ли не като панацея за всички икономически проблеми в страната[35].

През лятото на 2013 хърватските медии съобщават, че катарците са изключително заинтересувани от изкупуването на земеделски земи, на които да отглеждат при екологично чисти условия добитък, пшеница и царевица[36]. Хърватският посланик в Доха Томислав Бошняк твърди, че те проявяват интерес към хърватската риба, зеленчуци, колбаси и консерви. Никой не задава публично въпроса защо това е така, при положение, че арабската страна, разположена на малък полуостров в Персийския залив, е много по-близо до други две морета (Средиземно и Червено), както и до един океан (Индийския). Друго условие на щедрите инвеститори е изграждането на лабораторен  център за сертифициране на "халални" храни в Загреб.

През декември 2013 на посещение в хърватската столица е цял самолет официални представители и бизнесмени от Обединените арабски емирства, които обсъждат доставката на 150 хиляди говеда и  половин милион овни годишно (при положение, че Хърватия може да изнася максимум 40 хил. говеда и 30 хил. овни годишно)[37]. В медиите се коментира, че това би осигурило стотици милиони долари печалба за хърватския бизнес и държава. Лансира се идеята, 200 млеконадойни ферми да работят само за емирствата, покривайки изискванията им за "халални" продукти. Арабските инвеститори поставят условия за изграждането на "халални" кланици, което означава, че ако идеята се реализира на практика, това дългосрочно ще обвърже хърватската икономика с арабския пазар. Между другото, в интервю за вестник „Ютарни лист” (4.12.2013) хърватски овчар споделя, че само арабските поръчки биха го спасили от фалит.

В същото време, в хърватската преса напоследък се появяват все повече материали за бягащи от войната сирийци, които вече се настаняват и на територията на Хърватия.

Унгария

В Унгария, прилежаща чрез големите си малцинствени групи към региона на Балканите, през ноември 2012 се провежда първият Арабско-унгарски икономически форум[38]. Той е открит лично от унгарският министър-председател Виктор Орбан и държавния секретар по външните работи Петер Шиярто, като на него присъстват 200 високопоставени гости. Унгарското правителство официално лансира новата си концепция за „отваряне на Изток“, като част от външната политика на страната. Дискутираните теми за сътрудничество включват банки и финанси, зелени енергии, туризъм, земеделие и хранително-вкусова промишленост, а сред изказалите се на форума личат имената на видни фигури от интегралния публично-частен сектор на Саудитска Арабия, Бахрейн, Йордания, Йемен и Ливан. Впрочем, в него участват и представители на Обединените арабски емирства, Катар, Кувейт и редица други арабски държави.

Заключение

Беглият обзор на засилената активност на определени арабски страни в Югоизточна Европа налага няколко важни извода. На първо място, независимо дали става въпрос за целенасочена или стихийна политика, може да се говори за мащабно явление, което има идентични характеристики във всички страни от региона. При всички случаи обаче се действа агресивно.

Прави впечатление, че се работи отвъд идеологическите и идейни рамки - в зависимост от управляващите мнозинства и конкретните интереси - със социалисти, консерватори националисти, комунисти, малцинствени партии, демократи и т.н.

Основните играчи в тази част на Европа са Саудитска Арабия и Катар, които разчитат на силните си финансови позиции за прокарване на определени религиозни, политически и икономически интереси. Финансовото и религиозно влияние от тези арабски държави може да доведе до натиск върху определени сфери от вътрешната и външната политика, което да застраши националната и регионалната сигурност. Създава се опасност от възникване на компактни радикални религиозни общности и засилване влиянието на арабски държави, особено такива, в които радикалният политически ислям е държавна идеология, като въпросните общности могат да се използват и за реализацията на други амбиции и аспирации. Това чувствително затруднява борбата с радикалните ислямистки движения в региона (уахабити, салафити), които получават двойна подкрепа – религиозна и по линия на човешките права, яростно защитавани от различни либерални структури, отново с външно финансиране. Така Балканите се оказват уникална зона, подложена на двоен натиск от взаимоизключващи се, поне на пръв поглед, субекти, които обаче работят в една и съща посока.

Това е и предпоставка за въвличане на части от региона в чужди за него дългогодишни вражди и конфликтни отношения, съществуващи в Близкия Изток, Централна Азия и Северна Африка.

Получаването на силни позиции в земеделието, индустрията и инфраструктурата може да стане база за приток на граждани от арабските страни, включително такива с радикални ислямистки възгледи или принадлежащи към терористични организации, особено в случай на нови конфликти в размирния след т.нар. "арабска пролет" Близък Изток.

В тази връзка балканските правителства би следвало да анализират по-внимателно опита на Великолритания например, където арабските инвеститори са сред най-големите собственици на недвижими имоти в британската столица,  а към януари 2014 в страната вече има 85 действащи шериатски съдилища, чиито брой е нараснал близо три пъти само за последните три години [39], докато в същото време коренните британци масово напускат Лондон [40] и вече официално са малцинство в града[41].

Извоюването на силни икономически и религиозни позиции на държавите от Залива в Югоизточна Европа неминуемо ще доведе до увеличаване на политическата им тежест и на свързания с това риск от обособяване на контролирани от тях ислямистки общности, претенции за по-голямо политическо представителство, формиране на притегателни центрове за емиграция от мюсюлманския свят и, не на последно място, промяна в демографската структура на региона.

Бележки:

* Преподавател в СУ "Св. Климент Охридски"

** Преподавател в СУ "Св. Климент Охридски" и ЮЗУ "Неофит Рилски"

*** Дипломат от кариерата, бил е посланик в Албания, Югославия и Босна и Херцеговина

[1]http://www.hassad.com/

[2] Pettifer, James dhe Miranda Vickers. Shqipëria. Nga anarkia te një identitet ballkanik. Tiranë, 1998, с. 105.

[3] Пак там, с. 102.

[4] Berisha kërkon bashkëpunim me Arabinë Saudite. 09.12.2012. - http://www.shekulli.com.al/web/p.php?id=10677&kat=88

[5] Emiratet e Bashkuara interes për të investuar në Shqipëri. 26.12.2013 www.shekulli.com.al/web/p.php?id=37362&kat=88.

[6] Basha: "Për Unazën e Madhe dhe Lumin e Tiranës mora premtime nga Abu Dabi". 05.11.2012. - http://www.shekulli.com.al/web/p.php?id=7406&kat=109.

[7] http://www.slobodnaevropa.org/archive/news/20131211/500/500.html?id=25197380

[8] http://www.avaz.ba/vijesti/iz-minute-u-minutu/kusturica-sarajevo-je-etnicki-ocisceno

[9] http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=868940

[10] Българско национално радио, програма Хоризонт, 15 март 2012

[11] в.Труд, в. Сега (29 май 2012)

[12] БНТ, 14 октомври 2013, комисарИвайлоСпиридонов, директорна СДВР.

[13] Siefer, Ted. Heritage or Sacrilege? 23.07.2003. - http://www.tol.org/client/article/10177-heritage-or-sacrilege.html?print.

[14] Milionat e arabëve "zhduken" në Kosovë. 23.08.2013. - http://www.shekulli.com.al/web/p.php?id=29206&kat=111

[15] Sigurohen 60 milion dollarë për magjistralen Prishtinë- Mitrovicë. 03.12.2013. - http://www.gazetaexpress.com/?cid=1,14,128067

[16] Macedonia: Saudis finance Balcan radicalism. 28.03.2010 -  http://islamineurope.blogspot.com/2010/03/macedonia-saudis-finance-balkan.html

[17] http://wikileaks.org/cable/2009/03/09SKOPJE95.html

[18] http://en.wikipedia.org/wiki/Forum_Invest

[19] https://www.fseromania.ro/en/actuality?page=134

[20] http://www.ziare.com/teodor-baconschi/ministru-de-externe/teodor-baconschi-s-a-intalnit-cu-printul-mostenitor-al-qatarului-1091266

[21]Димитриjeвић, Бојан, Зоран Ђинђић.Биографија, Зaвод за уџебнике, Београд, 2007, страна 193

[22] http://www.blic.rs/Vesti/Ekonomija/434151/Er-Srbija-uvodi-sest-novih-linija-do-polovine-2014

[23] Blic, 10 januar 2014, str. 3

[24] Një model për investimet dhe punësimin. 06.10.2013. - www.shekulli.com.al/web/p.php?id=31881&kat=92

[25] Taboid, broj 301, 2 Januar 2014, strane 16-17

[26] Kurir, 10 januar 2014, strana 11

[27] Arabët, investime marramendëse në Serbi. 24.12.2013. www.shekulli.com.al/web/p.php?id=37262&kat=91

[28] Kredia arabe për Serbinë dhe arsyet e saj - Financial Times. 11.10.2013. http://ina-online.net/opinione/35795.html

[29] Sheikët në lidhje të fshehta me Serbinë. 25.03.2013. - http://ina-online.net/rajon/28882.html

[30] Kurir, 12 januar 2014, strana 7

[31] Политика, 10 jануар 2014, страна 7

[32] Kurir, 10 januar 2014, strana 3

[33] Rasim Ljalic, Kurir, 12 januar 2014, 7

[34] http://liderpress.hr/biznis-i-politika/hrvatska/40-hrvatskih-gospodarstvenika-ide-u-katar/

[35]http://www.poslovni.hr/hrvatska/katarska-drzavna-tvrtka-zeli-investirati-u-hrvatske-farme-245307

[36]http://www.jatrgovac.com/tag/katar/

[37]http://www.jutarnji.hr/spas-za-stocare-arapski-svijet-zeli-pola-milijuna-nasih-bikova-i-ovnova--a-mi-mozemo-skupiti-tek-80-000-grla/1144317/

[38] http://www.hita.hu/Content.aspx?ContentID=d2c5af0e365b4a438fd492beebe51979

[39] Алекс Алексиев, http://www.faktor.bg/mnenia/intervyu/15560-aleks-aleksiev-levite-iskat-da-prevarnat-es-v-sayuz-na-evropeiski-sotzialisticheski-republiki.html

[40] 600,000 move out in decade of 'white flight' from London: White Britons are now in minority in the capital http://www.dailymail.co.uk/news/article-2281941/600-000-decade-white-flight-London-White-Britons-minority-capital.html

[41] Easton, Mark, Why have the white British left London? www.bbc.co.uk/news/uk-21511904

{backbutton}

Унгарският премиер Виктор Орбан е почти непрекъснато във фокуса на европейските медии откакто зае поста си през 2010 (преди това той беше министър-председател и през 1998-2002). Макар че го критикуват за твърдите методи на управление и спорните реформи, истината е, че ситуацията в страната се нормализира, а икономиката демонстрира устойчив растеж. Унгария излиза от кризата, включително благодарение на осъществените от Орбан политически и конституционни трансформации и в навечерието на насрочените на 6 април парламентарни избори може да се похвали с невиждана от четвърт век насам стабилност.

Неслучайно прогнозите на социологическите агенции сочат управляващата партия "Фидес" (Унгарски граждански съюз) за безусловен фаворит в тях.

Прагматизъм, икономии и либерализъм

Когато преди четири години Орбан пое управлението на Унгария, страната преживяваше тежка криза. Позициите на лявоцентристките сили бяха сериозно отслабени след двата изпълнени със скандали управленски мандата и оставката на тогавашния премиер Ференц Дюрчани. Впрочем, Социалистическата партия все още не се е съвзела от този, изключително силен удар, който при това създаде подходящи условия за възхода на унгарските националисти, начело с Движението за по-добра Унгария ("Йобик"), превърнало се в трета парламентарна сил. Освен това страната беше силно засегната от глобалната финансово-икономическа криза и Орбан трябваше да са справя с наследените от социалистите проблеми, включително масовата безработица и големия държавен дълг.

От икономическа гледна точка, усилията на сегашния унгарски премиер дадоха отлични резултати. Унгария съумя да се измъкне от блатото на кризата. Известната консултантска компания Renaissance Capital оценява високо постиженията на страната, посочвайки, че индексът на потребителското доверие е достигнал най-високата си точка от 1998 насам, безработицата е паднала под 11%, заплатите се повишават, а нарастването на продажбите съдейства за икономическото оживление. Междувременно, държавният дълг и бюджетният дефицит намаляха. По данни на агенция Bloomberg, икономическият растеж на Унгария през 2013 е достигнал 0,7%, като се очаква да нарасне до 1,8%, през 2014 и 2%, през 2015.

Разбира се, ситуацията в страната в началото на кризата не беше чак толкова тежка, както в Испания или Гърция например, и върху нея се отрази общият подем в европейската и световна икономика. Освен това унгарският износ пострада слабо от кризата, заради тесните връзки с Германия. Независимо от всичко, правителството на Орбан пое цялата отговорност и започна да провежда една много прагматична политика, без оглед на реалната опасност да си навлече критиките не само на местната опозиция, но и на "еврократите" от Брюксел.

Макар че мнозина определят методите на управление на Виктопр Орбан като "прекалено твърди" и дори "опортюнистични", резултатите от тях са несъмнени. Неслучайно критиките от страна на унгарската левица и ЕС се концентрират предимно върху конституционните реформи и цялостния политически курс на "Фидес" от 2010 насам. Промените в политическия живот на страната породиха вляво бурни емоции и недоволство. Въпреки това, правителството на Орбан, опирайки се на демократичната си легитимност, успя да стабилизира ситуацията. В крайна сметка, осъществените от него реформи не се отличават особено от стореното от другите християндемократически правителства в Европа. Става дума за изтъкване ролята на семейството като основна традиционна ценност, изолация на антисемитски настроената крайна десница и борба с остатъците от комунизма. Макар ляво-либералните среди да подлагат на остра критика отказа на "Фидес" от признаване на еднополовите бракове или решението на правителството да замрази изплащането на семейни добавки, ако детето не ходи редовно на училище, истината е, че тези политически мерки органично се вписват в християнското наследство на Унгария и консервативната идеологическа ориентация на управляващите. Освен това, не бива да забравяме, че правителството стриктно спазва много европейски препоръки (като например забраната за съвместяване на длъжности), които и досега не са изпълнени от редица стари членове на ЕС, като Франция например.

"Руския пробив" на Орбан

Сред най-значимите промени, осъществени през последните четири години от правителството на Орбан, несъмнено е постепенната преориентация на външната политика на страната под лозунга за "отваряне на Изток". Най-общо казано, това означава намаляване на тоталната зависимост от Запада във външната търговия и инвестициите, както и в по-широк смисъл. В момента почти 80% от външната търговия на Унгария е ориентирана към държавите от ЕС, като целта на правителството е, за начало, да намали този дял до 70%. Следва да подчертаем, че подобна цел може да бъде постигната или чрез увеличаване на дела на търговията с държави извън ЕС, или пък чрез намаляването на търговията с членовете на Съюза. Разликата е огромна, защото за страна като Унгария, която е силно зависима от външната си търговия, първото би имало изключително позитивно значение, докато второто несъмнено би се отразило силно негативно на националната икономика.

Първоначално, "отварянето на Изток"  беше ориентирано най-вече към Китай, който през миналата 2013 обяви, че ще създаде секретариат за сътрудничество с държавите от Централна и Източна Европа, както и фонд за това сътрудничество от 10 милиарда долара. Освен това Пекин обеща да изпрати група за съдействие на търговията и инвестициите и да предприеме практически мерки за търговско-икономическото сътрудничество с Централна и Източна Европа. Оказа се обаче, че китайците виждат като свой основен партньор в региона Букурещ, а не Будапеща, което породи определено разочарование в Унгария и изигра немалка роля за преориентацията на нейното "отваряне на Изток" от Китай към Русия.

Така, на 14 януари 2014 министърът на националната развитие на Унгария Жужа Немет и генералният директор на руската корпорация "Росатом" Сергей Кириенко подписаха договор, с който на руснаците се възлага изграждането на двата нови енергоблока на АЕЦ "Пакш" с обща проектна мощност 2,5-3,4 ГВт. Той беше одобрен от парламента в Будапеща на 6 февруари. В момента на територията на единствената унгарска АЕЦ функционират четири енергоблока, като решението за разширяването и беше взето още през 2009, но търг за него така и не беше проведен. Говореше се, че интерес към проекта имат американската компания Westinghouse, южнокорейската КЕРКО, френската ARREVA и френско-японската  АТМЕА. В крайна сметка обаче, Будапеща предпочете "Росатом", защото само тя се съгласи да поеме предварителното финансиране на проекта под формата на руски държавен заем в размер до 10 млрд. евро, със срок на изплащане 30 години, което покрива почти 80% от цялата му стойност (13 млрд. евро).

Проектът е от национално значение, тъй като разширената АЕЦ ще осигурява до 42% от цялата, произвеждана в страната, електроенергия. А тъй като 40% от работите по реализацията му ще се изпълняват от унгарската страна, това означава, че три милиарда от руския заем ще отидат за разкриване на нови работни места (само данъчните постъпления в бюджета ще нахвърят милиард).

Впрочем, още през 2011 Орбан заяви, че "ние, европейците се нуждаем от Русия. Рано или късно - по-скоро рано - ще ни се наложи да формираме стратегически алианс с Москва". По време на срещата си с руския президент Путин през януари 2014, т.е. в навечерието на подписването на сделката с "Росатом", унгарският премиер подчерта, че "нарастването на руското инвестиционно присъствие в Унгария е в наш интерес" и добави, че "по отношение на газопровода "Южен поток", страната ни възнамерява да спазва поетите задължения и всичко, което се изисква от договора за изграждането му".

Впрочем, договорът за изграждането на новите енергоблокове на АЕЦ "Пакш" не е единственото постижение на двустранното унгарско-руско икономическо сътрудничество. Въпреки негативното влияние на финансовата криза, през последните две години в него настъпи сериозно оживление. Така, по данни на Министерство на индустрията и търговията в Москва, в края на 2012 общият обем на руските инвестиции в Унгария е достигнал 1,5 млрд. долара. Сред най-големите инвеститори в местната икономика е и ОАО "Лукойл", който контролира над 6% от търговията на дребно с петролни продукти и в края на 2012 разполагаше със 76 бензиностанции в Унгария. Впрочем, през 2013 руският гигант добави към активите си един завод за смесване на масла, както и дистрибуторския филиал на компанията ОМV, която държи 177 бензиностанции в Унгария. Във финансовия сектор пък, като най-голям играч се очертава "Сбербанк Росии", който през 2012 купи 100% от акциите на австрийската банка VBI, оперираща в Унгария, която вече се нарича Sberbank Europe AG.

Повечето унгарски медии (като изключим тези, свързани с левицата) посочват, че договорът с Росатом означава укрепване на енергийната сигурност на страната, че е изгоден за Будапеща и съдейства за формирането на стратегическо партньорство с Москва не само в енергийния сектор, но и в аграрния и туристическия. Освен това се напомня, че сегашният договор между двете страни за доставки на руски природен газ изтича през 2015 и при подновяването му няма да е без значение, дали тя ще има статута на стратегически руски партньор или на обикновен купувач.

Интересно е, че този договор беше подписан от човека, който по време на грузинско-руската война през 2008 подкрепяше Саакашвили и призоваваше за изтеглянето на руската армия. Впрочем, тогава това напълно се вписваше в цялостната му политическа кариера - както е известно тя започна с прословутата реч на церемонията по погребването на останките на Имре Над (премиер на Унгария по време на трагичните събития през 1956, по-късно обесен от комунистическия режим), в която той призова за незабавно изтегляне на съветските части от страната. През 1999, т.е. по време на първия премиерски мандат на Орбан, отношенията с Русия се влошиха много сериозно, като процесът се съпровождаше с откровено антируската реторика на управляващите и загубата на руския пазар за унгарската селскостопанска продукция. Този период беше белязан от скандала със задържането на унгарската граница на руския конвой с хуманитарна помощ за бомбардираната от НАТО Сърбия. През 2009 пък, Орбан (вече като водач на опозицията) се обяви против участието на Унгария в проекта "Южен поток". Впрочем, след като отново стана премиер през 2010, по време на срещата си в Баку с премиерите на Азербайджан, Грузия и Румъния, той дискутира с тях възможностите за прокарването на алтернативен газопровод, заобикалящ Русия.

Разбира се, впечатляващата трансформация на унгарската десница от исторически противник в партньор на Москва, склонен към постигането на мащабни споразумения с Русия, беше предопределена от редица събития, в хода на които Орбан се превърна в обект на яростната критика на "еврократите" и в "черната овца" на Брюксел. Освен това, той дръзна да влезе в открит конфликт с МВФ: отказа да изпълнява препоръките на фонда и да съкрати драстично бюджетните разходи и въведе допълнително данъчно облагане на банковия сектор. На всичкото отгоре, преди време Орбан си навлече гнева едновременно и на МВФ, и на ЕС заради опита да промени законодателството така, че да подчини Централната банка на държавата. През януари 2012, във връзка с приемането на новата унгарска конституция, в Страсбург се проведе извънредно заседание на Европейската комисия, на което нейният председетал Жозе Мануел Барозу заяви, че "ще използваме всички възможности за да накараме Унгария да спазва правилата на ЕС".

Действително, в новия основен закон на страната се казва, че унгарският народ се обединява около "Бога и християнството", че държавата е длъжна да защитава живота който "започва със зачатието" (това бе изтълкувано като опит за забрана на абортите) и, че бракът е съюз между мъжа и жената (което бе сметнато за "дискриминация на сексуалните малцинства"). Новите правила за регулиране на финансовата сфера пък изискваха одобрение на 2/3 от депутатите в Парламента за да може страната да стане част от еврозоната. В крайна сметка Европейската комисия спря финансирането на Унгария по редица програми, уж заради нарушения в контрола върху използването на предоставените средства. В отговор, по време на честването на годишнината на унгарската национална революция от 1848 Орбан заяви, че "Унгария не е колония ни никого". Своеобразен връх в този сблъсък бе искането на правителството да бъде затворен офисът на МВФ в Будапеща, след като страната предсрочно изплати заемите, отпуснати и от фонда.

Тук е мястото да напомня, че на фона на вълната от критики и обвинения от страна на ЕС, подкрепени и от Държавния департамент на САЩ, парламентарната опозиция и ляволибералните среди в Унгария твърдо застанаха на страната на европейските чиновници, демонстративно включвайки се в гей-парадите или критикувайки правителството, заради решението му да скъса с МВФ. Редица лидери на Социалистическата партия декларираха, че "европейските институции са сдържащ фактор срещу диктаторските стремежи на Орбан". Затова не е чудно, че и по отношение на споразумението за изграждането на новите енергоблокове в АЕЦ "Пакш", "еврократите" се оказват от една и съща страна на барикадата с унгарската ляволиберална опозиция. Така, според говорителя на Европейската комисия Марк Грей, комисията ще анализира внимателно доколко унгарско-руското споразумение съответства на законодателните норми на ЕС.

Външният натиск срещу правителството на Орбан

На този фон става ясно, че предизборните декларации на Виктор Орбан ("Няма да допуснем Брюксел да ни диктува условията си" и "На първо място в Унгария следва да бъдат поставени унгарските интереси") съвсем не бяха голословни - именно стриктното следване на националните интереси позволи на унгарската десница да преодолее историческите комплекси и да се ориентира към сближаване с Русия.

Картината на "политическите мутации" в Унгария няма да бъде пълна, ако не се спрем на още един нюанс на противопоставянето в страната. Именно отдясно все по-често се отправят обвинения към опозицията, че се опитва да използва "цветните" технологии на т.нар. "управляеми протести" ("по примера на Грузия и Украйна", както бе коментирано наскоро по една от големите унгарски телевизии). Според повечето консервативни и дясноориентирани унгарски медии, уличната опозиция срещу управлението на Орбан почти изцяло се финансира от Фондацията Сорос. Посочва се също, че Center for American Progress, свързан с бившия държавен секретар на САЩ Хилари Клинтън, който също е спонсориран от Джордж Сорос, подпомага финансово лявото политическо движение "Отечество и прогрес" на бившия премиер на последното социалистическо правителство в Унгария Гордон Байнаи.

В тази връзка, през миналата 2013 голям резонанс в унгарското общество и политическия елит породи твърдението на най-големия унгарски вестник Magyar Nemzet, че на последната конференция на изключително влиятелния Билдербергски клуб във Великобритания, еврокомисарят по правосъдието и човешките права Вивиан Рединг е лансирала план за ерозиране легитимността на насрочените за април парламентарни избори в Унгария, в който на Байнаи се отрежда ключовата роля. Парадоксът в случая е, че навремето самият Орбан специализира в Оксфорд със средства на Фондация Сорос, а мнозина видни представители на унгарската консервативна десница подкрепяха "цветните революции" в различни точки на света. Днес обаче, опитвайки се да водят политика, съобразена с националните интереси на Унгария, те рискуват да се превърнат в мишена на подобна "революция", особено след като дръзнаха открито да се противопоставят на "еврократите" и МВФ и да потърсят сближаване с Русия и Китай, в рамките на стратегията за "отваряне към Изтока".

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

За онези, които в края на февруари гледаха репортажите за случващото се не само в Киев, но и в много други украински градове, не бе трудно да стигнат до извода, че в страната цари пълен хаос и липсва какъвто и да било контрол. Както посочват редица чуждестранни анализатори обаче, това е доста погрешна представа, затова си струва да се опитаме да разберем, кои всъщност са играчите в този сблъсък и към какво точно се стремят. Само така бихме могли да осъзнаем случващото се в Украйна, включително кой дърпа конците зад сцената и какво ще се случи по-нататък. Да започнем с ключовите играчи.

Недоволните от властта украинци

Няма никакво съмнение, че голяма част от населението на Украйна изпитваше остро недоволство от управляващия режим, от самия президент Янукович, както и от случващото от дълги години насам в страната. Вече всички са наясно, че Украйна напълно се контролира от различни групи олигарси - ситуация, която силно напомня тази в Русия през 90-те години, но всъщност е още по-лоша. Огромното мнозинство украински политици се продават на онзи, който плаща повече, като това се отнася и за членовете на парламента, и за администрацията на президента, и за губернаторите на регионите, членовете на правителството, както, разбира се и за самия експрезидент Янукович. С други думи, олигарсите контролират медиите, съдилищата, полицията, банките и всичко останало. Непосредствен резултат от тази ситуация е, че украинската икономика години наред вървеше надолу и в момента по-голямата част от нея е в руини.

Ето защо, никак не е чудно, че мнозинството украинци са нещастни и, че отчаяно се стремят към просперитет, сигурност, върховенство на закона, възможности за честен бизнес, средства за лично, социално, професионално и духовно развитие. Тоест, искат същото, което и всеки човек - достойни условия за живот. Някои от тях виждат в ЕС подходящия инструмент за постигането на тази цел, други са склонни да изберат икономическия съюз с Русия, Беларус и Казахстан. Точното съотношение между едните и другите няма кой знае какво значение по една проста, макар и до голяма степен, все още неизяснена причина - народът на Украйна не играе никаква роля в този конфликт, обикновените украинци са просто пешки, използвани от всички онези, които дърпат конците в него.

Водещите украински политици

На теория, Янукович, Тимошенко, Кличко и Яценюк искат различни неща, но на практика всички те имат една и съща програма - да изпълняват желанията на своите "господари в сянка", от които зависи и политическата им кариера. Случаят с Тягнибок е малко по-различен. Той има съвсем реални шансове да се превърне в наистина силна фигура, макар и само в Западна Украйна. При това е достатъчно умен за да е наясно, че нито САЩ, нито ЕС са склонни да си имат работа с него, но пък разполага с много по-влиятелна сила (както в политически смисъл, така и като реален инструментариум), отколкото която и да било друга украинска марионетка. Защото без значение, дали са водачи на опозицията или проправителствени политици, всички те са марионетки в ръцете на долеч по-мощни сили и ако Тягнибок е някакво изключение от правилото, това няма особено значение, тъй като, както вече споменах, истинските му амбиции всъщност са ограничени в рамките на Западна Украйна.

След като направихме бегъл преглед на местните политици, нека обърнем повече внимание на онези играчи, които действително са от значение.

Украинските олигарси

По-голямата част от т.нар. "олигарси" вярват, че докато Украйна стои на антируски позиции, Европейският съюз ще ги остави да правят в страната каквото си искат. И са прави. От тяхна гледна точка, подписването на безмисленото споразумение с ЕС, на практика, ще означава следното: те се превръщат във верни васали на своите нови брюкселски "сюзерени", срещу което последните им позволяват да продължат да ограбват Украйна.

Наистина има сравнително малка група олигарси, които биха загубили повече, отколкото ще спечелят, ако руско-украинските отношения се влошат и ако Москва постави прегради пред търговията с Украйна (което ще и се наложи да направи, ако Киев подпише Споразумението за свободна търговия с ЕС). Тези олигарси разчитат, че от Русия могат да се измъкнат повече пари, отколкото от Евросъюза и тъкмо те убедиха Янукович да даде внезапно "заден ход" и да се обърне от ЕС към Русия. Тоест, налице е определено разцепление сред украинската олигархия, чиито представители могат да бъдат открити и от двете страни на сегашното противопоставяне.

Европейският съюз

Европейският съюз преживява дълбока системна, икономическа, социална и политическа криза и отчаяно опитва да се спаси от бавно надигащият се колапс. За ЕС Украйне е първият и основен пазар за пласмент на европйските стоки и услуги. Освен това асоциирането и ще даде възможност на Съюза да изглежда по-мощен, по-влиятелен и по-значим. Някои смятат, че Украйна би могла да осигури на ЕС и евтина работна ръка, но не вярвам това да е повлияло върху действията на Брюксел по следните причини: в Съюза вече има прекалено много имигранти и е налице постоянен приток на украинци (и жители на прибалтийските постсъветски републики), напускащи страната си за да търсят по-добър живот на Запад. Тоест, това, към което ЕС действително се стреми, е да се възползва от Украйна, но без да се ангажира прекалено с нея, за да избегне негативните последици от сключването на каквото и да било обвързващо го споразумение. Оттук и появата на 1500-те страници на предполагаемото Споразумение за асоциацията на Украйна, в което всъщност не се съдържа нищо, което реално да отговаря на очакванията на Киев.

Съединените американски щати

Целите на САЩ в Украйна силно се различават от тези на ЕС, оттук и реалното напрежение в отношенията между техните дипломати, намерило израз в прословутата фраза "майната му на ЕС" на г-жа Виктория Нюланд. Нещо повече, за разлика от фалиралия Евросъюз, САЩ изразходваха над пет милиарда долара за да постигнат целите си в Украйна. Какви обаче са тези цели? Тук нещата стават наистина интересни!

На първо място, следва да се върнем към фундаменталното заявление, направено от Хилари Клинтън през декември 2012: "Съществува движение, насочено към ресъветизацията на региона... Разбира се, то не се нарича така. Става дума Митнически съюз, Евразийски съюз или нещо от този род... Не бива обаче да се заблуждаваме - ние знаем, каква е целта и се опитваме да формулираме ефективни методи за забавяне и предотвратяване на този план".

Днес е съвършено неуместно да спорим, дали Хилари е била права в интерпретацията си за това, в какво би могъл да се превърне Евразийския съюз. От значение е само това, в което тя и политическите кръгове, стоящи зад нея, вярват - а те наистина са убедени, че Путин иска да възроди Съветския съюз. Без значение, колко глупаво е подобно твърдение, не бива да забравяме, че именно в това искрено вярват мнозина влиятелни представители на американския елит.

Освен това, струва си да припомним друго ключово изявление, този път на Збигнев Бжежински, според който: "Без Украйна Русия ще престане да бъде империя, а с Украйна - като първо я купи, а след това я подчини, тя автоматично ще се превърне в империя". Тоест, според него, новият световен ред, доминиран от САЩ, е насочен именно против Русия и към разцеплението на Русия, а Украйна е западният форпост в битката против възраждането на Съветския съюз.

Пак ще повторя, няма никакво значение, дали Бжежински е прав или не. От значение е само, че той и Хилари Клинтън ни дават ключа към разбирането на сегашната политика на САЩ спрямо Украйна: да не се допусне превръщането на Русия в свръхдържава. За тях (за разлика от европейците) нещата не опират до това "да получат Украйна", а да "не се позволи на Русия да получи Украйна". И това е най-важното: от американска гледна точка, хаосът, безредиците и дори гражданската война в Украйна са за предпочитане пред всяка - подчертавам - всяка, форма на икономически или политически съюз между Киев и Москва. За САЩ това е игра с нулева сума: колкото по-големи са загубите на Русия, толкова по-голяма е печалбата за Вашингтон.

Руската Федерация

Сега нека променим гледната точка за да разберем следното: няма значение, колко парадоксално може да ни изглежда но, независимо от изключителната близост между украинския и руския езици и култури, независимо от дългата обща история, независимо от това, че украинците и руснаците съвместно нанесоха поражение на нацистка Германия, независимо, че Украйна е голям съсед на Русия, независимо от тесните икономически връзки между двете страни - истината е, че Русия не се нуждае особено от Украйна. Клинтън и Бжежински очевидно бъркат. Нещо повече, Русия няма никакво намерение да възражда Съветския съюз, още по-малко пък да се превръща в империя. Това е абсолютна глупост, идиотска пропаганда, с която залъгват масите на Запад, клише от времето на студената война, което съвършено не отговаря на днешната реалност. Нещо повече, Русия вече е свръхдържава, напълно способна да отправи предизвикателство на ЕС и САЩ, взети заедно (отличен пример за което е случилото се в Сирия). На практика, Русия демонстрира най-поразителен териториален растеж именно през периода, когато Украйна е окупирана от Полша (т.е. през ХІV-ХVІІ век).

Затова нека се замислим, за какво и е на днешна Русия Украйна? Украинската икономика е в руини, в страната цари невероятно социално и политическо напрежение, а Украйна не разполага с никакви природни ресурси, които би искала да получи Русия. Що се отнася до твърденията, че Украйна и е нужна за да стане "свръхдържава", ще напомня, че украинската армия е пълен фарс, а и руските военни едва ли се нуждаят особено от т.нар. "стратегическа дълбочина", предлагана от Украйна - тя се вписва във военната логика на ХІХ-ХХ век, но не и в днешната. Съвременните войни засягат цялата територия на противника - с помощта на ударни оръжия с далечен радиус на действие и Русия е в състояние да затвори украинското въздушно пространство без да се нуждае от каквато и да било форма на икономически или политически съюз с нея.

Всъщност, това което е необходимо на първо място на Русия (и то е най-важното) е стабилността и просперитета на Украйна. Не само защото немалка част от руската икономика поддържа връзки с Украйна, но и защото пълният колапс на толкова голяма съседна държава несъмнено ще окаже негативно влияние върху руската икономика (която, между другото, за първи път от дълго време насам е близо до рецесията). Нещо повече, в Украйна живеят милиони руснаци, а милиони украинци живеят в Русия. Голяма част от руските семейства имат роднини в Украйна. Затова последното, което би искала Москва, е избухването на гражданска война, в която тя, по един или друг начин, неизбежно ще бъде въвлечена.

Дори в Крим всичко, което действително е нужно на Русия, е запазване на статуквото: мир, просперитет, добра туристическа инфраструктура за руските туристи и стабилни условия за базиране на Черноморския и флот. За целта руснаците нямат нужда да окупират или анексират Крим. Но, ако Кримският полуостров бъде атакуван от украинските крайни националисти и неонацисти, нямам никакви съмнения, че Черноморският флот ще се намеси за да защити местното население, с което Русия има тесни, включително семейни, връзки. А не бива да забравяме, че Черноморският флот е несравнимо по-добре подготвен и оборудван, отколкото украинските военни и, че включва достатъчно мощни сили на морската пехота (една бригада и един батальон, специализиран за осъществяване на антитерористични операции). Едно е да биеш и палиш полицаи и съвсем друго да се изправиш срещу калени в битките (Чечения, Грузия) и отлично подготвени елитни части, въоръжени до зъби с най-добрата и модерна военна техника. В този смисъл, събитията, последвали опитите за сваляне на местната власт в Крим с помощта на кримските татари, подкрепени от кадри на „Евромайдана”, бяха очаквани и закономерни.

Все пак, що се отнася до "големите" стратегии, Русия вижда бъдещето си по-скоро на Север и на Изток, отколкото на Югозапад. Арктика, Сибир, Далечният Изток, Китай и Тихият океан - това са направленията, в които руските стратези виждат бъдещето на страната си, а не в умиращия ЕС, преживяващ упадък, нито пък в разрушените и нестабилни райони на Украйна.

Какво би могло да се случи по-нататък

Струва ми се малко вероятно ЕС да реализира целите си в Украйна по една проста причина: украинските националисти и т.нар. "опозиция" (т.е. въоръжените бунтовници) са почти изцяло "купени", т.е. финансирани от САЩ. Бюрократите от ЕС могат да продължат да обикалят Украйна и да правят гръмки декларации, които на практика не означават нищо. Тоест, и тук САЩ играят директно против Русия и следва да признаем, че американците много по-лесно могат да постигнат целите си, отколкото Москва - в крайна сметка, всичко към което се стремят САЩ е задълбочаването на хаосо в Украйна, което лесно и сравнително евтино може да бъде постигнато, докато Русия се нуждае от стабилност и просперитет в тази страна, а това, като минимум, означава гарантиране на реанимационните мерки за разпадналата се украинска икономика и стартиране на редица спешни реформи. Последното вероятно няма как да се случи, ако не бъде пречупен гръбнака на украинските олигарси. Разполага ли Русия със средства да постигне това? Силно се съмнявам. Особено на фона на очертаващите се икономически проблеми и не с помощта на такива безгръбначни и корумпирани политически клоуни като тези около Янукович. Тогава?

Но, ако приемем, че спасяването на Украйна от хаоса вече е невъзможно, остава защитата на самата Русия от преливането на този хаос и безредици извън украинските граници. Както и гарантирането на сигурността на Крим. Русия би могла например, да предостави пряка помощ на Източна Украйна и, в частност, на региони като Харков, оглавявани от компетентни и решителни местни политици. С други думи, Русия може да предприеме необходимите защитни мерки и да изчака или появата на достатъчно жизнеспособна политическа сила, която да поеме властта в Киев, или разпадането на Украйна на части.

Какво очаква обикновените украинци

Струва ми се, че на фона на казаното дотук, съдбата на обикновените украинци изглежда незавидна. Те са необходими на ЕС като икономически роби, САЩ пък се нуждаят от тях като "пешки" в сложната си геополитическа игра, а единствената държава, която обективно има интерес от техния просперите е Русия. И това е обективен геостратегически факт. Ако украинците се окажат прекалено наивни и прекалено заслепени от крайния си национализъм, за да го разберат, ще трябва да платят за заблудите си. Ако пък успеят да го осъзнаят, нека намерят смелост да действат и дадат възможност на Русия да им помогне. В противен случай, бих им предложил да спрат да бълнуват за уж неизбежното нашествие на "силите на московските специални части", които ще се опитат да окупират "независима Украйна". Москва си има достатъчно други ангажименти за да се концентрира единствено върху украинския проблем.

* Авторът е американски геополитически анализатор (виж. Vineyard of the Saker)

{backbutton}

Двете държавни железопътни компании БДЖ и НКЖИ, взети заедно, формират железопътната услуга. Едните предоставят инфраструктурата и управлението й, другите организацията и технологията на превозите. Те са едно цяло с общи цели. Това е  подходът в Стратегията за политиката, финансовото стабилизиране и дългосрочната жизнеспособност на железопътния сектор.

Проблемите на железниците са: непоследователна и противоречива транспортна политика, ниско качество на услугата, продължаващ спад на превозите и приходите, високи разходи, неплатежоспособност, дългове, лошо състояние на подвижния железопътен състав, неефективна реформа, лошо управление на железопътната услуга, ниска ефективност на инвестиционната политика  и т. н.

Ето защо, целите в средносрочен и дългосрочен план са:

• Изграждане на високотехнологична инфраструктура и иновации в нови технологии, интегрирано управление на услугата, интегриране на видовете транспорт съобразно техните предимства и политиката на ЕС за ролята на железниците в интегрираната транспортна мрежа и услуга.
• Пътнически превози с влакове от ново поколение.
• Преодоляване спада на превозите, прекратяване на оперативните загуби от товарни превози, намаляване на разходите в пътническите превози, постепенно излизане от зоната на неплатежоспособност и задлъжнялост, финансова стабилност и дългосрочна жизнеспособност.

Каква е рамката на националната стратегия

Мерките за растеж на превозите и приходите зависят основно от: реформата на пазарната политика, увеличаване технологичния капацитет на БДЖ (вагони, влакове, локомотиви), както и увеличаване пазарния дял на железниците. Последното може да стане чрез:

- Реализиране на проект за интегрирана интермодална технология за транзитния автомобилен трафик през България или т. нар. „зелени товарни коридори“ като екологична, безопасна и по-икономична услуга и основен източник на транзитните товарни превози

- Създаване на т.нар. „товарни центрове“ в пристанищата, интермодалните терминали и в определени гари, където да си взаимодействат железниците, автомобилните превозвачи и спедиторите.

По отношение на пътническите жп превози, ключовият момент е да се вземе ясно решение, каква услуга ще продават БДЖ – социална или повече пазарна и по-малко социална?

Интегриран модел за управление на железопътната услуга

Възприемайки този модел, БДЖ и НКЖИ ще функционират като едно цяло по отношение на оперативното управление на железопътната услуга, като се възстановят нарушените технологични връзки. Това ще става без да се застраши независимостта на НКЖИ и двете търговски дружества БДЖ-Товарни превози и БДЖ-Пътнически превози. Така ще се постигне по-добро управление на влаковата работа, която, наред с числеността на персонала, е втория по значимост разходен елемент за експлоатацията.

Интегрирана инвестиционна политика в инфраструктура и иновации в нови технологии на базата на завършени инфраструктурно-технологични проекти също е ключов елемент, с чиято помощ ще се повиши използването на капацитета на жп мрежата.

Чрез прилагане на интегрирано управление на безопасността в железниците звената ще се превърнат в независими органи за контрол и разследване.

Реформа в статута на жп мрежата

Това е един от горещите проблеми в момента. Сега разгънатата дължина на жп мрежата е близо 7000 км при 4150 км дължина на жп линиите. Около 80% от приходите и превозите се формират от 30% от дължината на жп мрежата. Ако вземем предвид и частта от трансевропейската жп мрежа, която в значителна степен се покрива с пазарния сегмент от жп линиите, се оказва, че 1500-2000 км генерират приходите, а останалата част генерира разходи с възвръщаемост под 30%.

Ето защо с предлаганата от нас реформа жп мрежата ще се раздели на: жп линии със значително въздействие върху пазара на жп услуги и жп линии с незначително въздействие върху пазара на железопътни услуги, където скоростите не са от съществено значение.

Агресивна инвестиционна политика и иновации във високотехнологични услуги

При разработването на мерките е следван принципът, ключовите действия в управлението на железопътния сектор и инвестиционната политика да реализират определени политики за растеж на превозите и приходите, намаляване на оперативните загуби и иновации в нови технологии по направленията, където се модернизира инфраструктурата. Мерките в ДП НКЖИ и Холдинг БДЖ следва да имат общи цели за подобряване качеството на услугата и конкурентоспособността на железопътния сектор.

Стратегически приоритети и цели

Основен принцип и изискване за устойчиво дългосрочно развитие и жизнеспособност на българските железници е осъществяването на агресивна инвестиционна и технологична политика до 2020 в посока „иновации в съвременни високотехнологични железопътни услуги“.

Необходимо е да се осъществи проучване на транспортния пазар и да бъде разработен функционален модел на транспортната мрежа и разпределението на транспортната услуга в зависимост от предимствата на отделните сектори в транспорта в една интегрирана транспортна услуга, която е по–икономична, по-екологична  и по-конкурентоспособна.

Високотехнологична жп и интермодална инфраструктура

Инфраструктурните железопътни проекти следва да осигуряват стратегически технически параметри за скорости не по-ниски от 130-160 км/ч, а за железопътните линии от трансевропейската железопътна мрежа - с възможност и до 200 км/ч, на базата на хомогенна инфраструктура "от – до".

Задължително изискване за постигане на стратегическите скорости за България са инвестиционните проекти, които следва да включват не само модернизацията на железния път, контактната мрежа, но и системата за управление и контрол на безопасността на движението на влаковете по железопътните линии.

За да се осигури устойчиво поддържане и експлоатация на високотехнологичните параметри на железопътната инфраструктура трябва да се създадат високотехнологични  предприятия със съвременна механизация и технология за устойчиво поддържане на скоростите.

Всичко това може да се постигне чрез промени в Закона за железопътния транспорт, който да позволява чрез концесия и публично-частно партньорство с минимално държавно участие да се допуснат стратегически инвеститори с доказан опит и капацитет да осъществяват тази дейност.

Пътническата услуга от ново поколение

В съответствие с политиката на ЕС за приоритетно развитие и модернизация на железниците, основаваща се на екологичните им предимства, по-високите скорости и безопасност на услугата, приоритетно развитие следва да получат иновациите и технологиите за мобилност на пътническата услуга на национално и регионално ниво, както и в международно съобщение.

Необходимо е да бъдат направени инвестиции в ново поколение скоростни влакове между областните центрове и такива до европейските столици. Това ще се постигне ако до пътническата услуга допуснем стратегически инвеститори - чрез концесия или публично-частно партньорство.

Пътническата услуга от ново поколение, например по линиите София – Бургас, София – Варна, както и от София до европейските столици, може да се осъществи в краткосрочен период само чрез създаването на нова пътническа компания, необременена от тежестите на сегашната (БДЖ-ПП ЕООД) и с минимално държавно участие.

Пътническата услуга следва да се отдаде на концесия на стратегически инвеститор, който да притежава лиценз за оператор съобразно изискванията на Закона за железопътния транспорт.

Товарни превози на базата на екологична интермодална инфраструктура и технологии: „зелени товарни коридори“ по трансевропейската жп мрежа

Приоритет в товарните превози следва да бъде изграждането на интермодална инфраструктура и технологии по стратегическите направления Сърбия – България- Турция, Румъния – Дунав мост 2 - България – Гърция, Румъния – България - Турция, както и от пристанищата Варна и Бургас към изходните гранични преходи и река Дунав.

Необходимо е да бъде приет стратегически проект за поетапно изграждане на „зелени товарни коридори“, като този проект следва да стане неразделна част от бизнес-плана на превозвачите, включително да бъде заложен като изискване към лиценза за извършване на дейността.

Инвестиции в завършени инфраструктурни проекти, риализиращи определени политика в товарната и пътническа услуги 2014-2020

Водеща в това отношение следва да е политиката за нарастване на товарните жп превози. С най-голям потенциал за увеличаване на превозите и приходите е направлението Драгоман (Видин) – София – Пловдив – Свиленград, по отношение на транзитния товарен поток Европа - Азия.

Чрез осъществяване на такъв стратегически проект ще се реализира политиката за екологична и безопасна услуга за преминаващия транзитен автомобилен поток от 320 хиляди товарни автомобили с пренасочване на част от него от пътищата към железниците.

С подобен потенциал е и логистичната транспортна схема море (Варна) - железница – Русе – река Дунав.

Политика за подобряване качеството на пътническата услуга

В областта на пътническата услуга, с проекта  София – Пловдив – Бургас, София – Варна ще се реализира една съвременна пътническа услуга със скоростни влакове между областните центрове и свързването на България с европейските столици с влакове от ново поколение.

Изграждане на интермодална инфраструктура и технологии

Увеличаване на технологичния капацитет на националния железопътен превозвач Холдинг БДЖ чрез изграждане на мрежа от товарни терминали, в които да се осъществява пазарната политика с потребителите на железопътната услуга и във взаимодействие с другите видове транспорт.

Това е първата стъпка към изграждането на интегрираната транспортна мрежа и услуга.

Новата европейска транспортна политика: ролята на железниците и законодателните промени

Българските железници нямат шанс да излязат от дълбоката криза ако не се намери отговор на фундаменталния въпрос: „Кой е регулаторът на транспортната услуга?“

Що се отнася да транспортната ни политика, нейният основен проблем е: конкурентни ли сме на пазара на транспортни услуги?

Безконтролната либерализация и липсата на всякаква регулация задълбочават кризата в железниците. Отговор на този стратегически за икономиката и за обществената услуга въпрос е „интегрираната транспортна услуга“.

Това може да бъде постигнато чрез пакет от законодателни промени в Закона за железопътния транспорт, Закона за пътищата и Закона за автомобилните превози, съобразени с новата политика на ЕС за изграждане на интегрирана транспортна мрежа и услуга по направленията на трансевропейската транспортна мрежа. Тези промени следва да осигурят предоставяне на услуга с нови качествени характеристики, основаваща се на стратегическата роля на железниците.

Конкурентна транспортна услуга се постига чрез изграждането на модерна мултимодална мрежа, свързваща железопътната и пътната мрежа в множество терминали, пристанища и транспортни възли, както и оперативно съвместяване на превозните технологии в интегрирана транспортна мрежа и услуга.

Това е бъдещето на транспортната услуга и стратегическия подход, който ще позволи на железниците да играят ключова роля заради екологичните си предимства, безопасността на услугата и разходите. Железопътната мрежа е с огромен капацитет, покрива цялата страна и осигурява достъп до европейската железопътна мрежа.

Това, което ни липсва за да бъде осъществена тази цел, са свързващите звена и технологии между видовете транспорт, логистичните връзки и общата пазарна политика и поведение.

Ролята на държавата и отговорността за финансовата стабилност и дългосрочната жизнеспособност на жп сектора

Железниците несъмнено ще продължат да играят важна роля за икономиката на страната. Това в най-голяма степен се отнася за пазарните сегменти от жп мрежата и услугите, които са конкурентни на автомобилните превози. На второ място, една основна част от жп мрежата ни е необходима за целите на ЕС за развитие на трансевропейската жп мрежа и услуга. Най-важното за железниците е решаването на проблема с неплатежоспособността и дълговете на националния превозвач БДЖ. При това държавата е поставена в ситуация по-скоро да съдейства за решаване на проблема с неплатежоспособността и дълговете, отколкото да остави БДЖ да фалира.

Защо е необходима национална стратегия за железниците

Ролята на държавата в много голяма степен се определя от политиката в транспорта и мястото на железниците. Финансирането на железопътния сектор, на инфраструктурата е само част от ангажимента и. Без дългосрочна и последователна политика, без съвременни технологии железопътната услуга ще продължи да изостава от новите европейски изисквания.

Колко ни струва транспортната услуга? Какви са разходите, какви са екологичните проблеми, колко са жертвите и произшествията по пътищата? Отговаря ли транспортната ни политика на общоевропейската политика за приоритетно развитие на железниците? Докога само ще говорим за приоритетно развитие, а на практика ще се пренасочват средства от железниците към другите сектори? И не са ли железопътните технологии съществена част от опазването на  околната среда?

Кога ще стартира прилагането у нас на новата общоевропейска политика за интегрирана транспортна мрежа и услуга? Тя е стратегическа цел и необходимост за железниците. Къде е интегрираниян подход в новата ОП „Транспорт и транспортна инфраструктура“ (ОПТТИ) за 2014 -2020 и как ще направим транспортната услуга по-икономична, по-екологична и по-безопасна?

Метрото промени облика на София, защото бе налице политическата воля това да стане. Железниците са лицето на транспортната услуга в цялата страна. За съжаление, новата ОПТТИ отново повтаря досегашния подход, т.е. железниците са обречени и без перспектива за следващия програмен период. На този подход трябва да се сложи край, като се приеме отговорна дългосрочна Национална стратегия за българските железници.

* Председател на Парламентарната комисия по транспорт и съобщения през 2001-2009, генерален директор на НК БДЖ през 1997-1998

{backbutton}