19
Сря, Фев
8 Нови статии

Споразумението в Женева и проектът за газопровод Иран-Ирак-Сирия

брой 1 2014
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Първите стъпки по практическата реализация на Женевското споразумение за ограничаване ядрената програма на Иран от 24 ноември 2013 демонстрира очевидното желание на страните в него за възстановяване на прекъснатите отношения и връзки. В това отношение, неоценима услуга на Техеран, както и на Запада, може да окаже реанимацията на мащабните проекти в енергийната сфера, които бяха замразени в периода на санкциите срещу режима на аятоласите. Сред тези проекти, от ключово значение е изграждането на газопровода Иран-Ирак-Сирия, който трябва осигури транзита на ирански газ през Средиземно море, до европейския енергиен пазар.

Иран не крие стремежа си да проникне на нови за него газови пазари. Сред тях особено привлекателна изглежда все още платежоспособната Европа. Още повече, че според иранския министър на петрола Бижан Зангане, до 2035 делът на природния газ в глобалната енергийна кошница ще нарасне до 26%. При това той специално отбеляза тенденцията към понижаване стойността на природния газ, която е свързана с успехите в разработката на шистовите находища в САЩ. Само че добивът на шистовия газ остава доста скъп, а челните технологии в тази сфера още дълго ще бъдат недостъпни за Близкия и Средния Изток. През следващите няколко години (а вероятно и десетилетия) акцентът тук ще продължи да е върху традиционните методи за добив на природен газ, което се отразява твърде благоприятно върху ценовата конкурентоспособност на този енергоносител при износа му на външните пазари.

Както е известно, в момента износът на ирански газ не се осъществява в големи обеми, особено ако се сравни с износа на руски газ например. Изгодното географско положение на Иран в близкоизточния регион обаче, както и перспективата за привличането на мащабни западни инвестиции, превръща страната в твърде привлекателен обект на дългосрочните стратегии за доставки на природен газ. Затова можем да очакваме нов бум на интереса на Запада към иранския газов сектор. Което впрочем, въобще не означава, че интересът на основните световни вносители на петрол към иранските запаси от този стратегически енергоносител ще бъде по-малък. Самите иранци вече обявиха амбициозната си цел да възстановят експортния потенциал на петролния си отрасъл до предишните високи показатели (4 млн. барела дневно).

"Геополитическият газопровод"

Вече е ясно, че проектът "Набуко", по време на чието обсъждане ролята на Иран, като един от основните доставчици на природен газ за него, се смяташе за ключова, очевидно няма да бъде реализиран (или поне не в първоначалния си вариант). Той обаче може да бъде заменен от проекта за газопровод Иран-Ирак-Сирия. Тристранният меморандум за изграждането му беше подписан в иранския град Бушер през юни 2011. Тръбопроводът с проектна мощност 110 млн. куб. м газ в денонощие или 40 млрд. куб. м годишно, трябваше да влезе в експлоатация през 2016. Конфликтът в Сирия обаче попречи за старта на практическата му реализация. Предвид сегашната конюнктура на близкоизточните процеси, проектът изглежда (поне на пръв поглед) напълно неосъществим. При това нещата не опират само до отстъствието на бързи решения на сирийската криза, без които изграждането на тръбопровода е невъзможно. За регионалните противници на Иран в Близкия Изток от района на Персийския залив, проектът е тясно свързан с плановете на Техеран да създаде т.нар. "шиитска дъга". Неслучайно, всеки път, когато се повдигне въпроса за газопровода Иран-Ирак-Сирия, това твърдение отново изплува на повърхността. В тази връзка ще напомня, че редица анализатори посочват любопитния факт, че бунтът в Сирия започна да се разраства преди малко повече от две години в пълен синхрон с подписването на меморандума за изграждането на газопровода. Арабските монархии моментално включиха проекта в списъка на опасните за собствените им интереси регионални инициативи и дори го кръстиха "шиитска газова магистрала". Американските експерти също посочват крайно негативното отношение на редица големи близкоизточни играчи към евентуалното създаване на "шиитската дъга". Макар че някои от тях акцентират върху стремежа на Вашингтон занапред повече да се съобразява с интересите на Техеран в региона, в същото време те подчертават нарастващите опасения на Турция и други близкоизточни държави от евентуалното формиране на "шиитски алианс" в региона.

„Шиитската дъга” по трасето на газопровода Иран-Ирак-Сирия

„Шиитската дъга” по трасето на газопровода Иран-Ирак-Сирия

Последното обаче не възпира Иран от предприемането на активни действия. В тази връзка следва да подчертаем желанието на правителството на Хасан Рухани да подобри най-вече отношенията със съседите на страната от Персийския залив. Така, в началото на декември 2013, иранският външен министър Мохамад Джавад Зариф посети Кувейт, Оман, Катар и ОАЕ.

Впрочем, Иран планира да изнася газ не само в близкия му географски и политически Ирак, но и в ОАЕ и Оман. Този проект става още по-актуален на фона на буксуването в реализацията на друг стратегически газопровод Иран-Пакистан-Индия, макар мнозина експерти да смятат, че в момента усилено се работи за намирането на взаимноприемливи решения по него. Показателно в тази връзка е, че през ноември 2013 Техеран и Исламабад се споразумяха за ускоряване на преговорите за изграждането на газопровода, изработването на съответната "пътна карта" и определянето, на нейна основа, на по-реалистични срокове за реализацията на проекта.

Въпреки това, газовият проект Иран-Ирак-Сирия заслужава специално внимание. Колкото и нереалистичен да е в момента, той изглежда перспективен от гледна точка на усилване елементите на взаимното сближаване между САЩ и Иран. Наближава провеждането на мирната конференция "Женева-2". То е насрочено за втората половина на януари 2014 и може да съвпадне с появата на нови признаци за възстановяване на икономическите връзки между Запада и Техеран. Ако междувременно бъде постигната и някаква (макар и малка) промяна по отношение привлекателността на газовия проект Иран-Ирак-Сирия, отношенията между доскорошните непримирими противници могат да станат още по-стабилни.

Заобикалянето на Турция

Газопроводът от иранската част на находището "Южен Парс" до средиземноморското крайбрежие ще заобикаля Турция. От това в еднаква степен за заинтересовани и САЩ, и ЕС, и Иран. Турция вече разполага с доминиращи позиции в газовия транзит от каспийскя шелф на Азербайджан към Европа. По редица причини, за Запада не е целесъобразно превръщането на тази страна в "доминиращ транзитьор" на близкоизточния газ към Стария континент. Сред тях можем да посочим следните. Европа не е готова да поеме ангажимент за интегрирането на Турция в ЕС. Затова тя не желае да дава на Анкара допълнителни козове в дългата игра около евроинтеграцията на една мюсюлманска държава със 75-милионно население, редица нерешени вътрешни проблеми и конфликти със съседите. През следващите години всички големи държави от ЕС ще са склонни да градят преки икономически връзки с Иран. В това отношение, нито Лондон, нито Берлин, нито Париж се нуждаят от посредници. Що се отнася до Вашингтон, той в още по-голяма степен държи да води самостоятелна игра. Ако през последните години (на практика още от влизането на Обама в Белия дом) американците стъпка по стъпка градяха преките си контакти с Иран, без при това да се съобразяват особено дори с Израел, те (както и големите европейски държави) очевидно нямат никакви причини да се съобразяват и с Турция. Последната е нужна на Запада само като послушен проводник на собствените му интереси в Близкия Изток, а не в ролята на хиперактивен играч с лидерски амбиции.

Иран също не е заинтересован от укрепване транзитната роля на Турция по отношение на газовите доставки в западна посока. В Техеран си задават основателния въпрос, защо им е да укрепват позициите на една държава-членка на НАТО, която така остро и безкомпромисно се конфронтира с проиранския режим в Сирия. Така че Турция вероятно ще трябва да се задоволи с ролята на голям вносител на ирански газ, но само за вътрешните си нужди и без да разчита на ключови позиции в перспективния транзит на ирански енергоносители към европейския пазар. През октомври 2013 турският министър на енергетиката Танер Йълдъз съобщи, че страната му купува годишно от Иран 10 млрд. куб. м газ и би могла да увеличи този обем, ако има възможност.

Иранските планове за ограничаване възможностите на Турция като основен енергиен хъб в Близкия изток се илюстрират от фактическото замразяане на достъпа на турски капитали до разработката на трите фази на находището "Южен Парс". През 2007 Техеран и Анкара подписаха меморандум за намерения, предвиждащ участието на турски компании в разработката на газовото находище "Южен Парс" (22,23 и 24 фази), както и в изграждането на нов газопровод дълъг около 2 000 км. Нещата обаче спряха дотук. Както намекват някои експерти, причината за това не са само наложените от западните държави едностранни санкции, които Анкара не се решава да игнорира в по-големи мащаби. Истината е, че иранците съвсем предвидливо решиха да запазят своя природен газ за реализацията на по-важните си цели в Близкия Изток и в отношенията си със Запада, вместо за укрепване транзитната роля на Турция в региона.

Иракското направление

Междувременно, Турция започна интензивен "петролно-газов диалог" с правителството на Иракски Кюрдистан. Това продължава да поражда недоволство в Багдад, който настоява, че установявайки преки икономически отношения с външния свят, властите в Ербил следва да се съобразяват с интересите на централното иракско правителство. В този спор Иран зае страната на Багдад, макар че, по разбираеми причини, това не се афишира особено в официалната реторика на Техеран. Впрочем, трудно можеше да се очаква Иран да вземе друго решение. Иракското правителство на Нури ал-Малики, както и другите сили в страната, които подкрепят запазването на целостта на една от най-големите арабски държави, са искрено заинтересовани от развитието на връзките с Техеран, включително и чрез реализацията на съвместни енергийни проекти.

Още през лятото на миналата година, т.е. преди "пробива в Женева", Багдад и Техеран постигнаха редица нови споразумения в газовата сфера. Беше подписан договор за внос на ирански газ в Ирак за нуждите на местните електроцентрали, разположени в централната част на страната. Планирано е да се доставят по 24 млн. куб. м на ден. През октомври 2013 страните обявиха, че искат да разширят сътрудничеството си, подписвайки ново споразумение за доставки на ирански газ, този път за електроцентралите в Южен Ирак. Тоест, въпросът за изграждането на газопровода Иран-Ирак-Сирия започва да придобива собствена динамика. Наистина, на сегашния етап с него са ангажирани само двама от тримата потенциални участници в проекта. В перспектива, можем да очакваме нови съвместни стъпки на Техеран и Багдад за прокарване на идеята за транзита на ирански газ на европейския пазар.

Позицията на Русия

Засега Москва не демонстрира интерес към проекта за изграждането на газопровода. На пръв поглед изглежда, че той би могъл да създаде известни проблеми за позицията на руския гигант «Газпром» на европейския пазар. В същото време обаче, руснаците оценяват обективно ситуацията и не виждат в Иран сериозен конкурент, поне през следващите години. В края на миналата 2013 генералният директор на «Газпром» Александър Медведев изрази мнение, че вероятността за появата на ирански газ на европейския пазар не е голяма. Според него, през последните десет години потреблението на природен газ в самия Иран е нараснало двукратно: от 71 млрд. куб. м, през 2002, до 140 млрд., през 2012. Това означава, че страната, както и държавите от Близкия Изток, като цяло, стремително увеличава вътрешното си газово потребление, ограничавайки по този начин експортния си потенциал. Всъщност, ако оставим настрана интересите на Русия да запази сегашните си силни позиции на европейския газов пазар, можем да открием дори известни външнополитически стимули за Москва да се отнася позитивно към проекта за тръбопровода Иран-Ирак-Сирия, свързани най-вече със стабилизиращия ефект от него за този изключително конфликтогенен регион.

Заключение

Паралелно на маршрута на газопровода Иран-Ирак-Сирия в бъдеще ще се формират факторите на регионалната стабилност и поддържане на баланса между двата основни силови полюси. Единият включва Саудитска Арабия и партньорите и от Съвета за сътрудничество на държавите от Персийския залив, а другият – Иран, Ирак, Сирия и близката до «шиитската дъга» част от политически спектър на Ливан. Шансовете за изграждането на газопровода от Иран към Средиземно море могат рязко да нараснат при наличието на две важни условия. Първото е последователното изпълнение на решенията на Женевското споразумение от 24 ноември 2013, след което е възможно през пролетта на 2014 да се премине от сегашното рамково споразумение към подписването на всеобхватно споразумение за урегулиране на отношенията между Запада и Иран, включително възстановяване в пълния им обем на дипломатическите и търговските отношения. Второто условие е привличането на Иран към работата на мирната конференция за Сирия, стартирала на 22 януари 2014. Това ще бъде най-добрия индикатор за зараждането на доверителни отношения между западните държави и Иран.

 

* Авторът е известен арменски експерт по проблемите на Близкия Изток

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.1 2025