Миналогодишната среща на върха на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), провела се през септември 2013 в столицата на Киргизстан Бишкек, потвърди жизнепособността на обединенията, опиращи се на тенденцията за укрепване на регионализма в съвременния свят. Последната, до голяма степен, е свързана с очерталото се през новия век отслабване на традиционната структура ("център-периферия") на световната икономика и политика. От друга страна, непрекъснато укрепват връзките между онези незападни държави, които са по-близки помежду си по нивото и целите на своето развитие. Това на свой ред е свързано с възхода на Китай като независим, активен и мощен играч, традиционно споделящ доктрината за полицентричия свят.
След адаптацията си към световната икономика (приключила успешно с влизането на страната в СТО през 2001), Пекин се ориентира към нейното "усвояване". Взаимодействайки си като равен със старите центрове, Китай, на практика, формира самостоятелна подсистема в рамките на международното разделение на труда. Той се превърна в най-голямата индустриална и търговска държава, плътно обвързвайки със своята икономика редица близко и по-далеч разположени от него страни. Икономическата му експанзия, чието усилване съвпадна с финансовата криза на Запада и провалите на САЩ в Средния Изток, провокира през първото десетилетие на ХХІ век изключително негативната реакция на Вашингтон. В резултат, тенденцията към полицентризъм придоби и отенъка на нова биполярност.
Във външнополитически план, тази биполярност се подкрепя от Русия, която активно отстоява идеите за националния суверенитет. Последователната политика на Москва, в частност, по сирийския и други въпроси оказва благоприятно въздействие върху международните отношения, позволявайки на относително слаби държави да използват по-пълноценно предимствата на полицентризма. Това в пълна степен се отнася и за държавите от Централна Азия, които се сдобиха със сигурни и заинтересовани партньори в лицето на непрекъснато укрепващия Китай и стабилизиращата ситуацията в региона Русия.
След кризата от 2008-2009 стана съвършено ясно, че започналият през 70-те години на миналия век неолиберален етап във вътрешната и външна политика на западните държави се оказа период на ограничаване на развитието и мащабен спад в темповете на икономическия растеж. Осъществяващата се под егидата на Запада глобализация позволи само на малка група държави и територии да повторят, по примера на следвоенна Япония, траекторията на успеха на ориентираната към външните пазари икономика. По един парадоксален начин, глобализацията доведе до застой в самата Япония, формиране на обширна "сива зона" от забравени страни в Третия свят, нарастване броя на провалилите се държави и, накрая, до много сериозно забавяне в икономическата динамика на самите развити държави.
През последния четвърт век, статистически значими и успешни алтернативи на неолибералната глобализация се оказаха Китай и Индия, които, дори и само заради размерите си, нямаше как да бъдат интегрирани в западноцентричната (двуядрена - САЩ и ЕС) световна икономика. В резултат от това започна да се оформя поличентричен модел на световно устройство, а впечатляващото превръщане на Китай в негов нов център, на практика, означаваше преодоляване на политиката на сдържане на развитието.
Държавите от АСЕАН също постигнаха съществени резултати в независимото си развитие (включително и в колективно-регионален план), което, освен всичко друго, ерозира ролята на "глобалните" институции - МВФ, МБВР и СТО, превръщайки ги в арена на по-равноправни и остри дискусии. Нарасна значението на регионалното сътрудничество, включително във финансовата сфера. Съответно, нарастват възможностите за избор на пътищата за развитие и за другите държави, още повече, че валутно-кредитният монопол на Запада, а заедно с него и възможността му да диктува стратегиите за развитие, на практика, остават в миналото.
Превръщането на Китай в един от новите могъщи партньори на редица "забравени държави" от Третия свят през първото десетилетие на ХХІ век породи доста противоречивото завръщане на сцената на старите глобални центрове. За съжаление обаче, наред с възобновяването на конкуренцията за Третия свят, станахме свидетели на поредица от слабопродуктивни сценарии за смяна на управляващите там режими, които задълго тласнаха назад в социално-икономическото им развитие цяла група от сравително благополучни доскоро държави.
Междувременно, Китай, който окончателно се вписа в процеса на глобализация, се превърна в неин активен проводник. Така, сред новите моменти в китайската външна политика, обявени на ХVІІІ конгрес на управляващата Компартия (2012), следва да отбележим призива за по-нататъшна либерализация на международното движение на стоки и, отчасти, на капитали. "Активно участвайки в глобалното икономическо управление, Китай прокарва глобализацията и е против какъвто и да било протекционизъм" - се посочва в доклада на тогавашния китайски лидер Ху Цзинтао.
Това е съвършено закономерно, имайки предвид сегашното ниво на конкурентоспособност на Китай. И макар че то бе постигнато, до голяма степен, именно чрез провеждана в течение на десетилетия протекционистка политика, самото превръщане на Китай в "двигател на следващия етап на глобализацията", следва да приеме без каквато и да било ирония, а като съвсем закономерна и сериозна качествена промяна.
Тази промяна е знак за началото на интензивен етап в икономическото развитие на Китай, когато дори огромният вътрешен пазар се оказва тесен за националния капитал (първоначално държавен, а днес вече и частен) и той все по-енергично се насочва навън, където, освен всичко друго, може да разчита и на връзките с многобройната и отново патернализирана диаспора (старата и новата).
В тази връзка ще отбележим, че в Китай вече не призовават емигрантите да бъдат "политически неутрални". Така на международната конференция на китайската диаспора (хуацяо) в Пекин през пролетта на 2012 бяха поканени около 500 нейни видни представители. На форума присъстваха практически всички висши ръководители на страната, а в изказванията им, освен всичко друго, се подчертаваше значението на участието на "външните китайци" в политическия живот на страните, в които живеят, и "постигането на общите цели със средствата на обществената дипломация".
Китайската експанзия не само прокарва, но донякъде променя характера на глобализацията, доколкото в ролята си на "големия закъснял" Пекин е принуден да предлага на партньорите си по-приемливи условия за сътрудничество от тези, характеризиращи предишния, "западноцентричен" етап на този процес. На свой ред, последните, приемайки тези условия, могат да се пазарят с другите силови центрове, което, като цяло, е от полза за по-слабите или просто забравените на предишния етап от глобализацията международни играчи. С други думи, с китайска помощ се формират пространства за самостоятелно развитие и диверсификация на външните му източници.
В същото време, с най-активното участие на Китай, се възраждат идеите за развитието, включително в рамките на БРИКС, ШОС и регионалните организации на развиващите се държави (включително АСЕАН). Критиката срещу Запада пък придобива практически и конструктивен характер.
Възобновяването на развитието и способността то да се поддържа самостоятелно е основното предложение, което Пекин отправя на икономически по-слабите държави. В новото си качество на "вдъхновител" на устойчивия растеж, Пекин не без основание декларира, включително в Централна Азия, че е заинтересован от реалната независимост на своите партньори. Независимостта обаче не може да бъде пълноценна без възстановяване дееспособността на държавите и икономическото им развитие, включително инфраструктурното и индустриалното, за което Китай е готов да помогне не на думи, а на практика, тъй като вече разполага с мощен инвестиционно-строителен и машиностроителен комплекс, за който вътрешният пазар отдавна е отеснял.
В резултат от въздействието на тези общи тенденции, централноазиатските държави се сдобиха, в лицето на Китай, не само с важен алтернативен пазар за пласмент на своите енергоносители, но и с реален инструмент за укрепване на външнополитическите си позиции, включително в отношенията с Москва, Брюксел и Вашингтон. Недоверието на Пекин към усилване позиците в Централна Азия на извънрегионални сили пък е свързано с естествените опасения, че те подкрепят сепаратизма в Синцзян и Тибет, както и от възможната дестабилизация на Пакистан и Иран. Сходни опасения има и Русия.
Характеризирайки сегашната геополитическа ситуация в региона, китайският анализатор Юй Сюй посочва, че: "Намесата във вътрешните работи на Централна Азия е елемент от стратегията на САЩ след студената война. Тези действия на Вашингтон са насочени главно против Русия, но трябва да обърнем внимание, че това са и опити за обкръжаването и промяната на Китай. Значението на централноазиатските държави по нищо не отстъпва на това на тези от Североизточна и Югоизточна Азия, тъй като регионът е тясно свързан с китайски Синцзян, където има многобройни сепаратисти, чакащи подходящи възможности". Към това трябва да добавим и, че днес Синцзян е най-важната енергийна база на китайската икономика.
"В повечето случаи - смята Юй Сюй - Китай действа в Централна Азия като спомагателна сила на Русия, а отношението на Пекин и Москва към САЩ до голяма степен зависи от американската политика". Като цяло, можем да се съгласим с тази формулировка, добавяйки, че и самият формиращ се в Централна Азия имидж на Пекин представлява ключов параметър на цялата ситуация в и около региона.
Следва да добавим един важен щрих в характеристиката на китайската експанзия в централноазиатския регион. Тя започна и продължава и под формата на износ на трудоемка продукция, който често блокира възстановяването на обработващата индустрия в региона. При това в момента проблемът със заетостта в Централна Азия е изключително остър и не може да бъде решен само чрез ръста на трудовата миграция към Русия. Тоест, на дневен ред е установяването на щадящ модел на защита на жизненоважните вътрешни пазари в региона от китайска страна, както и евентуалното прехвърляне в него на част от трудоемките производства от самия Китай, където вече е назряло и официално се декларира ограничаване на износа на най-ефективните и високотехнологични производства.
Както изглежда, няма да се мине и без налагането на определени самоограничения от китайска страна при осъществяването на строителни дейности в държавите от Централна Азия, особено що се отнася до комплектуването на обектите с персонал от Китай и подготовката на място на квалифицирани работници.
Едва ли се налага да доказваме, че само социално-икономическата стабилизация в региона на основата на реиндустриализацията (която в сегашната ситуация трудно може да бъде осъществена без китайско участие) ще се окаже, в крайна сметка, единствената гаранция за възстановяването на държавността и демократизацията на формиралите се политически режими в региона, чиято дестабилизация е неприемлива за Пекин и Москва. Русия и Китай са заинтересовани от последователното възстановяване в Централна Азия много повече, отколкото извънрегионалните играчи - както западните, така и азиатските.
Създадената през 2001 Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), в качеството си на първата международна регионална групировка, инициатор за чието създаване е Пекин, е от голямо политическо и имиджово значение за него, освен, че е ангажирана с конкретни задачи по гарантирането на сигурността в региона. Затова въпросът за установяването на щадящ по отношение реиндустриализацията на Централна Азия режим на икономическо сътрудничество с Китай, заслужава специалното внимание на ШОС. Сред важните въпроси за бъдещето на региона е и, дали в Централна Азия ще възникне достатъчно ефективна вътрешнорегионална интеграционна групировка - като следствие от укрепването на икономическите суверенитети на участващите в нея държави и произтичащата от това способност да решават проблемите в отношенията със съседите? До каква степен ще помогнат за създаването и вече формиралите се структури на Евразийската икономическа общност и ШОС? Как ще се решават проблемите, свързани с транзита и излизането на по-далечни пазари?
Струва ни се, че без "патронажа" на Русия и Китай подобни планове вече не могат да бъдат реализирани под някаква достатъчно жизнеспособна форма. В тази връзка ще посочим, че фиксирайки (включително в международните договори и документи на ШОС) принципа за ключовото значение на връзките със съседите, Пекин на теория следва да се отнася доброномерено към регионалната икономическа интеграция в близката си периферия - независима дали става дума за АСЕАН или за Митническия съюз. В първия случай вече доказа ефективноста си зоната за свободна търговия между Китай и АСЕАН, а във втория би могло да се говори за подобно споразумение в бъдеще, отново с известни ограничения, доколкото експанзията на китайската продукция поражда сериозна тревога в Централна Азия, където вътрешнорегионалната интеграция е изключително слаба (за разлика от АСЕАН).
Макар че в основата на конструкцията на ШОС е взамодействието между Русия и Китай, днес е налице и "мека" конкуренция между тях. Държавите-лидери на ШОС обаче се отнасят с разбиране към неизбежните противоречия по редица сложни въпроси, включително интеграционните проекти. Китай, в частност, предлага на партньорите си да подкрепят три инициативи. Първата е създаването на банка за развитие на ШОС, чиято централа да бъде в Пекин и, която да разчита най-вече на китайските пари и да се ръководи от сегашния президент на Китайската банка за развитие. Вторият проект е създаването на специална сметка на ШОС, а третата - формирането на зона за свободна търговия на ШОС (за пореден път тя бе лансирана през 2012). Руската позиция по всички тези проекти е изчаквателна.
Не може да се изключва, че приетата на пръв поглед спокойно от Пекин идея за създаването на Евразийски съюз, всъщност поражда сериозна тревога у Китай, особено от гледна точка на перспективите за създаване на зона за свободна търговия в рамките на ШОС. Както е известно, от 2004 насам китайската идея за таказа зона се отклонява от централноазиатските държави-членки на ШОС. Подготвеният от Пекин нов вариант на проекта имаше същата съдба. Според някои анализатори, плановете на Путин за евразийска интеграция не съвпадат с китайските стратегеми за регионална интеграция на Централна Азия.
Засега руските дипломати съумяват да убедят колегите си, че вземането на решения по тези проекти би било преждевременно. На свой ред Китай, който е наясно, че Русия изостава от него в икономическото "усвояване" на Централна Азия, продължава да я признава за неофициален политически лидер в региона и увеличава икономическата си активност по централноазиатското направление. Тоест, между Москва и Пекин се очертава конкуренция в икономиката и взаимно разбирателство в политическата сфера, което разбира се не изключва и наличието на известни противоречия.
От друга страна, Пекин би могъл да възприеме началото на реализацията на концепцията за "евразийски съюз" и създаването на Митническия съюз като част от благоприятните за Китай руски усилия за преориентация на Изток. Източният проект на Русия неизбежно ще осигури на Китай допълнителна тежест в неговата външна политика. А най-важната част на този проект е повишаване плътността на пространството, свързващо тихоокеанското крайбрежие с Централна Евразия, т.е. с Урал, Западен Сибир и Казахстан.
Според нас, уплътняването на това пространство следва да се осъществи като диверсификация на неговата икономическа специализация. Сред перспективните направления е производството на продоволствени стоки, чиито дефицит в Китай бързо нараства и, евентуално, създаането на територията на Митническия съюз на своеобразна "азиатска житница". Взаимното допълване по отношение гарантиране доставките на енергоносители между Китай, от една страна, и Русия и държавите от Централна Азия - от друга, е основа и усилващ значението си фактор за многостранно сътрудничество и конкуренция в рамките на ШОС.
Елитите на централноазиатските държави разглеждат китайския вектор (имайки предвид непрекъснато нарастващия потенциал на Китай) като един от най-важните, доколкото дава възможност за получаване на външни инвестиции, кредити, инфраструктурно строителство, развитие на търговията, реализация на енергийни проекти и т.н. Затова настроенията на управляващите кръгове в региона често са прокитайски. Потвърждават го редица факти. Така, в частност, провелият се през октомври 2012 в Астана VІІ евразийски форум позволява да се прогнозира по-нататъшното развитие на петролногазовата индустрия на Казахстан. Министърът на петрола и газа на страната Сауат Минбаев заяви, че Астана планира да увеличи износа на петрол на пазарите на Китай и ЕС: "Казахстан е разположен по средата между двата ключови пазари на потребители на петрол- ЕС и Китай. Възможни са и доставки на други отдалечени пазари, през Черно море, по тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, да не говорим за пазарите на Афганистан и Узбекистан. Въпреки това, от гледна точка на обемите на износа, основните ни експортни пазари са именно ЕС и Китай". Според експертите, по китайското направление на петролния транзит Казахстан е в състояние да се конкурира с Русия, тъй като разполага със съществено предимство - по-късото разстояние на доставките, които трябва да осъществи.
Определени противоречия по отношение износа на природен газ за Китай съществуват и между Русия и Туркменистан. При това китайците продължават да са заинтересовани от получаването и заплащането на фиксирани обеми газ в рамките на дългосрочни договори и са склонни дори на авансови плащания. В перспектива този пазар само ще нараства (за разлика от европейския). Външната експанзия и превръщането на Китай в нова енергийна държава означават определена фрагментация и по-нататъшна регионализация на световния пазар на енергоносители, включително по (гео)политически причини.
Сравнително неотдавна казахстански експерти лансираха тезата, че Китай вече е достигнал критично високо ниво на собственост в горивно-енергийния комплекс на тази централноазиатска република и прогнозираха, че едва ли следва да се очаква нова продажба на енергийни активи на китайците. Въпреки това, през цялата 2013 тези продажби продължиха.
Макар че в момента продажбата на енергоносители в Китай може и да не изглежда кой знае колко печеливша, следва да отчитаме и количествения потенциал на китайския пазар, както и неговата "дълбочина" - по отношение на разпределението, съхраняването, преработката и т.н. Сред начините за постигане на напредък в преговорите е изместването на въпроса за цената на по-заден план, възприемане на смесени формули на ценообразуване, както и различните пакетни споразумения. Важен за китайските партньори в региона е и въпросът за бъдещото съотношение в китайския внос на дяловете на "традиционния" и на втечнения природен газ, които в момента са приблизително равни.
Експанзията на Китай е закономерна, тя няма само енергийно измерение и засега не води до сериозни загуби за Русия. Нещо повече, нараства глобалното значение на запазващото се руско присъствие в Централна Азия. В известен смисъл, мащабите на китайската експанзия дори изместват на втори план въпроса за конкуренцията между Русия и централноазиатските държави по китайското направление, като в това отношение вече има примери за сътрудничество, което е изгодно за всички играчи.
Укрепва и общността на интересите на Москва и Пекин. Така, макар че изграждането на тръбопроводи от Туркменистан и Казахстан към Китай причини известни загуби на Русия, то и бе от полза, защото отслаби натиска на централноазиатските производители на европейските енергийни пазари. Китай, естествено, също не е заинтересован от транзита на централноазиатските енергоносители в западна посока.
Впрочем, налице е и друго обстоятелство, смекчаващо руско-китайските противоречия. Според руските експерти, Централна Азия беше и си остава своеобразен стратегически "тил" за Китай по отношение на сигурността, енергетиката или сложното му взаимодействие със Запада или с неговите източноазиатски съседи. На региона се отрежда ролята на нов пласментен пазар, източник на суровини и транзитен "коридор". Но макар че за Китай ролята на Централна Азия нараства, този "тилов регион" си остава вторичен за китайците, в сравнение с глобалната политика на Пекин. Всъщност, той е важен най-вече за развитието на изостаналите китайски райони, особено на Синцзян.
Очертаващата се картина на международните отношение изглежда достатъчно благоприятна за реализацията на евразийските проекти на Русия, включително чрез многостранно сътрудничество с Китай, който вече също има очевиден интерес от стабилизирането на Централна Азия и успешното и икономическо развитие - освен всичко друго, регионът се превърна в стратегически важен доставчик за енергоносители за китайската икономика.
На дневен ред са нови проекти, чиято реализация би могла (повишавайки степента на колективното самообезпечаване на ШОС със стратегически стоки - енергересурси, продоволствие, питейна вода) да съдейства за развитието в региона на инфраструктурата, аграрно-индустриалния комплекс и обработващата индестрия, облекчавайки положението на страните в него, лишени от излаз на море.
Само времето ще покаже дали проектирането на полицентричния свят в Централна Азия ще се окаже инструмент за социално-икономическо възраждане на региона. В това отношение далеч не всичко зависи от Москва и Пекин, чиито интереси в повечето случаи, включително по енергийните въпроси, са доста близки. Затова ще повторим, че благоприятните външни възможности за "пробив в развитието" на региона днес изглеждат много по-добри, отколкото в началото на века и това, до голяма степен, се дължи именно на Китай и Русия.
* Институт за държавите от Изтока
** Научен сътрудник в Центъра за енергийни и транспортни иследвания на Института по изтокознание към Руската академия на науките
{backbutton}
