Над половината от средствата за подпомагане на бедните страни идват от Европейския съюз и неговите страни членки, което го прави най-големият донор на помощи в света. Политиката за развитие на ЕС е сред основните насоки на това подпомагане, а нейните цели са многобройни – от осигуряване на чиста вода и пътища с настилка, до развитие на двустранната търговия с тези страни, за да се стимулира тяхното развитие, като ЕС отваря пазарите си за износ от бедните страни и насърчава тези страни да търгуват повече помежду си. Така например, през 2011 помощта на ЕС за развитие (сумарната помощ от фондовете на ЕС и от бюджетите на отделните страни- членки) достига 53 млрд. евро. Това представлява 0,42% от брутния национален доход (БНД) на ЕС и отрежда на Съюза ролята на най-щедрия донор на помощи в света. Европейският съвет си е поставил целта този процент да достигне 0,7% от БНД до 2015.
Като най-голям световен донор на помощи за развитие, ЕС е начело на международния дебат за финансирането за развитие. Във връзка с ангажимента на ЕС (до 2015 делът на тези помощи да достигне 0,7% от неговия БНД), всяка пролет Европейската комисия изготвя доклад за изпълнението на ангажиментите на ЕС по предоставяне на финансиране за развитие, поети в контекста на Консенсуса от Монтерей и Декларацията от Доха. От 2011 този доклад включва и информация за изпълнението на ангажиментите на ЕС за финансиране, свързано с климата.
Важно е да се отбележи, че ЕС се стреми да подпомогне по-слаборазвитите страни не само и единствено чрез публично финансиране. През 2012 Нобеловата награда за мир беше присъдена на ЕС за неговите постижения в областта на мира в Европа. В дух на солидарност с по-необлагодетелстваните страни, ЕС ще използва парите от наградата, за да помогне на децата, които нямат привилегията да растат в мир. ЕС ще удвои сумата от Нобеловата награда и така получените 2 млн. евро ще бъдат отпуснати за четири проекта за образование на деца в страни, засегнати от конфликти. Подбраните проекти ще предоставят основно образование на 23 000 деца в безопасни за тях помещения в Ирак, Колумбия, Еквадор, Етиопия, Демократична република Конго и Пакистан.
ЕС е сред водещите икономически сили в света – той има дял от 30% от световния БВП и 20% от световните търговски потоци, а еврото е основна международна валута. ЕС има уникален опит по отношение на регионалната икономическа интеграция и много страни по света искат да го ползват.
Правните основи на сътрудничеството за развитие са заложени в Договора за функционирането на Европейския съюз (Дял ІІІ). Основната цел на Европейския съюз е да намали и впоследствие да изкорени бедността. „Европейският консенсус за развитие” дефинира основната рамка за дейността на Съюза и на държавите-членки. Освен това, Съюзът е конкретно ангажиран да спазва Целите на хилядолетието за развитие на ООН, за което Съюзът е въвел различни инструменти, които също ще спомогнат за подсилване на въздействието от неговата дейност.
Политиката за развитие на ЕС се реализира постепенно: отначало тя засяга само отвъдморските държави и територии на ЕС, а днес вече включва всички развиващи се държави. Тя е един от стълбовете на външните отношения на Съюза, предоставящ според възможностите му, решение, разработено специално според нуждите на развиващите се страни.
Външноикономическите отношения на ЕС са структурирани като система от концентрични кръгове, основани на степени на близост.
За страните-кандидатки съществува перспективата да станат държави-членки, когато изпълнят критериите на ЕС за присъединяване. Потенциалните страни- кандидатки в Югоизточна Европа все още са в процес на укрепване на своите институции и икономики, преди да могат да получат статут на страни- кандидатки.
ЕС поддържа специални отношения с редица страни извън Европа, които членуват в Г-20, и особено с най-важните развити и бързо развиващи се пазарни икономики. ЕС анализира регулярно икономическите[1] и политически промени в тези икономики и провежда диалог с повечето от тях по различни въпроси на икономическата политика.
Предвид нарастващото значение на Азия и Латинска Америка в световната икономика, ЕС засилва отношенията си с тези региони и водещите икономики в тях.
На Африка на юг от Сахара и страните от Тихоокеанския и Карибския регион също се обръща специално внимание, поради високата степен на бедност в много от тях и силните им исторически връзки с някои държави-членки.
Бюджетът на ЕС за периода 2014–2020 представлява част от стратегията „Европа 2020“. Той осигурява финансирането на общите европейски политики, подпомагането на по-слабо развитите региони чрез прилагане на принципа на солидарност, доизграждането на вътрешния пазар, насърчаването на съгласуваните усилия, сътрудничеството и широкомащабните проекти в областта на научните изследвания, иновациите и правосъдието; намирането на отговор на постоянните и новите предизвикателства, които изискват общностен подход на европейско равнище, като изменението на климата, демографските промени и хуманитарните катастрофи.
Важно е ЕС да бъде фактор от световно значение и да осигурява стабилност, просперитет и демокрация в съседните му региони. Съюзът планира да развива своята външна стратегия, включително чрез създаването на общоафрикански инструмент в рамките на Инструмента за сътрудничество за развитие (ИСР). Освен това ЕС иска да се ангажира в процеса на демократизация на арабския свят.
Съюзът не предвижда промяна на законодателната архитектура за управление на външните отношения. За периода 2014-2020 ще бъдат отпуснати 70 млрд. евро за инструментите в областта на външната дейност. Освен тези средства, извън Многогодишната финансова рамка на ЕС, се предвиждат следните суми за съответните фондове:
- Европейски фонд за развитие (страни от Африка, Карибите и Тихоокеанския Басейн): 30 млрд. евро;
- Европейски фонд за развитие (отвъдморски страни и територии): 321 млн. евро;
- Световен фонд за климата и биологичното разнообразие (сумата все още не е уточнена);
- Резерв за спешна помощ: 2,5 млрд. евро.
Проекти, изискващи финансиране извън бюджета на ЕС
Поради своята специфика, Европейският фонд за развитие (ЕФР) е финансиран извън Многогодишната финансова рамка на ЕС, както и Институтът за термоядрен синтез (ITER) и Европейската програма за наблюдение на Земята (ГМОСС), чийто разходи са прекалено високи, за да бъдат включени в бюджета на ЕС.
Политиките, свързани със сигурността и въпросите на миграцията, са в основата на притесненията на европейците. С Договора от Лисабон бяха внесени съществени промени в начина на провеждане на тези политики. Ето защо Европейската комисия предлага да се опрости структурата на разходните инструменти, като броят на програмите се сведе до два фонда: Фонд за миграцията и убежището и
Фонд за вътрешната сигурност.
Предвиждат се 8,2 млрд. евро за вътрешните работи на ЕС и 455 млн. евро за гражданската защита и европейския капацитет за спешно реагиране.
Освен това, ЕС трябва да бъде конкурентоспособен в областта на иновациите, ако иска да играе водеща роля на световната сцена. Въпреки това, той изостава по отношение на иновациите и научните изследвания. За да компенсира това изоставане, Европейската комисия (ЕК) се стреми да повиши нивото на европейските инвестиции за научноизследователска и развойна дейност и то да достигне до 3% от БВП. За целта ЕК планира да предостави за периода 2014-2020 80 млрд. евро за научни изследвания и иновации, допълнени от структурните фондове.
ЕС развива своята политика на сближаване за солидарност към регионите в най-неблагоприятно положение. Политиката на сближаване има водеща роля за постигане на целите и задачите на стратегия „Европа 2020” в ЕС. Европейската комисия планира да създаде нова категория региони - „региони в преход“, които ще включват всички региони с БВП на глава от населението между 75% и 90% от средния за 27-те страни от ЕС. В същото време, безработицата и бедността изискват координация на действията на национално и европейско ниво. Европейският социален фонд (ЕСФ) изпълнява водеща роля в това отношение, като дейността му се допълва от програмата ПРОГРЕС и мрежата EURES. Комисията възнамерява да отпусне 376 млрд. евро за политиката за сближаване като ги разпредели по следния начин:
- 162,6 млрд. евро за регионите по цел „Сближаване“;
- 38,9 млрд. евро за регионите в преход;
- 53,1 млрд. евро за регионите по цел „Конкурентоспособност“;
- 11,7 млрд. евро за териториалното сътрудничество;
- 68,7 млрд. евро за Кохезионния фонд.
Пълноценното функциониране на единния пазар зависи от наличието на модерна инфраструктура. Ето защо Европейската комисия предложи да се създаде Механизъм за свързване на Европа, за да се осигури достъп до вътрешния пазар за всички. 40 млрд. евро са заделени за създаване на този механизъм, както и 10 млрд. евро за транспортни инвестиции в рамките на Кохезионния фонд. Тази сума ще бъде разпределена в три сектора:
- 9,1 млрд. EUR за енергия;
- 31,6 млрд. EUR за транспорт;
- 9,1 млрд. EUR за ИКТ.
Общата селскостопанска политика (ОСП) трябва да бъде конкурентоспособна, да гарантира сигурни доставки на храни, да опазва околната среда и природата в селските райони, като в същото време осигурява справедлив жизнен стандарт на хората, работещи в сектора[2]. За постигане на тези цели се предвижда ОСП да се включи в стратегията „Европа 2020”. В бъдеще бюджетът за селското стопанство ще подкрепя устойчивото управление на природните ресурси и борбата срещу изменението на климата и ще допринася за балансирано териториално развитие в цяла Европа.
Предвижда се да се запази двустълбовата структура на ОСП, с по-екологичен и по-равномерно разпределен първи стълб и по-силно ориентиран към конкурентоспособността и иновациите, борбата срещу изменението на климата и околната среда втори стълб, както и да се въведат следните промени: екологизиране на преките плащания, сближаване на плащанията и определяне на таван за преките плащания.
За първия стълб на ОСП са предвидени 281,8 млрд. евро, за развитието на селските райони 89,9 млрд. евро, плюс още 15,2 млрд. евро, разпределени както следва :
- 4,5 млрд. евро за научни изследвания и иновации;
- 2,2 млрд. евро за безопасност на храните;
- 2,5 млрд. евро за хранителна помощ;
- 3,5 млрд. евро за нов резерв за евентуални кризи в селскостопанския сектор;
- до 2,5 млрд. EUR за Европейския фонд за приспособяване към глобализацията
Стратегията „Европа 2020” акцентира върху необходимостта от повишаване на броя на дипломите за висше образование в Европа и борбата срещу преждевременното напускане на училище, оценявайки същевременно културните и медийните дейности. Сегашната архитектура на програмите, които се стремят да постигнат тези цели, все още е много фрагментирана. Предлага се единна програма в сферата на образованието, обучението и младежта, за която се предвиждат 15,2 млрд. евро, както и 1,6 млрд. евро за култура. Това финансиране трябва да бъде допълнено от структурните фондове.
Политиката на развитие на ЕС има няколко основни цели:
- Изкореняване на бедността през новото хилядолетие. Първата и най-важна цел на политиката за развитие на ЕС е изкореняването на бедността[3] чрез използването на устойчив подход. Ключова роля в тази връзка играят приетите от световните лидери през 2000, със срок за постигане 2015, осем цели на хилядолетието за развитие (ЦХР) на ООН. Тези цели варират от намаляване наполовина на крайната бедност и спиране разпространението на ХИВ/СПИН до предоставяне на всеобщо начално образование.
Броят на живеещите в абсолютна бедност е спаднал с 600 млн. души от 1990 до днес, но напредъкът към постигането на другите ЦХР не е твърде обещаващ. Сред най-трудните за постигане до 2015 цели са намаляването на смъртността сред майките и децата при раждания и осигуряването на чиста питейна вода. В тази връзка ЕС предвижда 1 млрд. евро допълнително за тези ЦХР, напредъкът по които е най-бавен в в най-бедните 79 страни по света (африкански, карибски и тихоокеански държави).
Европейският комисар по развитието Андрис Пиебалгс се е ангажирал да анализира бъдещето на глобалната програма за развитие след 2015 в рамките на групата на високо равнище на ООН, ръководена от генералния секретар на организацията Бан Ки Мун.
- Програма за промяна. Програмата за промяна е новият проект за политика на ЕС за развитие, подкрепен от ресорните министри от ЕС през 2012. В програмата е изложен нов подход към политиката за развитие, отразяващ промените в света, появата на нови страни-донори, както и на нови предизвикателства пред развиващите се страни.
Целта на новата политика е оказване на по-стратегическа, по-добре насочена и ориентирана към резултатите помощ в две основни направления: подкрепа за човешките права, демокрацията и доброто управление, а също приобщаващ и устойчив растеж, чрез който хората сами се избавят от бедността.
В програмата за промяна помощта за развитие се насочва в три области: социална закрила, здравеопазване, образование и работни места; бизнес среда, търговия и световни пазари; устойчиво селско стопанство и енергия.
Тя се стреми също към повишаване ефективността на помощта и използване на новаторски начини за осигуряване на финансиране – чрез съчетаване на заеми и безвъзмездни помощи – както и да гарантира, че всички политики на ЕС (за изменението на климата, селското стопанство или търговията) са съвместими с неговите цели за развитие.
- Помощ за страни и отделни хора сами да се избавят от бедността. През годините ЕС подкрепяше много страни в усилията им за изкореняване на бедността и изграждане на по-добро бъдеще за техните граждани. Често тези усилия са дългосрочни. Сред най-пресните примери за успех са: подобряване на доходите, здравословното състояние и качеството на живот на бедните работници от Южна Индия, които снабдяват текстилната индустрия; обучение на млади хора по предприемачество, бизнес мениджмънт и финанси за новосъздадени компании в Бразилия; основани на научни знания иновации за защита на добитъка от мухата цеце в Кения; подкрепа за програма за образование и обучение в Свазиленд.
- Даване възможност на хората сами да контролират съдбата си. Целта на политиката за развитие на ЕС е да даде на хората в неравностойно положение в развиващите се страни възможност да контролират собственото си развитие. Това означава: премахване на източниците на тяхната уязвимост, сред които са ограниченият достъп до храна, чиста вода, образование, здравеопазване, заетост, земя, социални услуги, инфраструктура и качествена околна среда; изкореняване на болестите и предоставяне на достъп до евтини медикаменти за епидемии като ХИВ/СПИН; намаляване на дълговото бреме на развиващите се страни, така че те да имат повече пари за важни публични инвестиции, вместо да плащат лихви на богатите заемодатели от индустриално развитите държави; насърчаване на стратегии за самопомощ и изкореняване на бедността; подкрепа на демократичния процес; засилване на спазването на човешките права, включително равенството между мъжете и жените; насърчаване на по-стабилна икономическа среда, в която предприятията могат да растат и създават работни места.
Като цяло, дейността на Европейския съюз в сферата на сътрудничеството за развитие се базира на принципите за ефективност на помощта, координацията между държавите-членки и международните участници и съгласуваността на европейските политики с целите на развитието.
Европейският фонд за развитие (ЕФР) е основният инструмент за предоставяне на помощ от Общността за сътрудничество за развитие с държавите от Африка, Карибите и Тихоокеанския басейн (АКТБ), както и с oтвъдморските страни и територии (ОСТ).
Двадесет и едната на брой отвъдморски страни и територии (ОСТ) на ЕС зависят конституционно от четири държави-членки: Дания, Франция, Нидерландия и Обединеното кралство. Гражданите на ОСТ са европейски граждани. Въпреки това тези държави не са част от територията на ЕС и не подлежат директно на правото на ЕС, но могат да се възползват от асоциирания статут, който притежават в съответствие с Лисабонския договор. Целта на това асоцииране е да допринесе за тяхното икономическо и социално развитие.
ЕС и страните от АКТБ се радват на специални отношения, които могат да бъдат проследени чак до създаването на Съюза. Споразумението от Котону, подписано през 2000, е наследник на предишните конвенции (Яунде, Ломе) и в момента представлява основната рамка за отношенията между Съюза и 79-те държави от АКТБ. Тази рамка се подсилва от регионалните, националните и финансовия компонент, представляван главно от ЕФР.
Договорът от Рим от 1957 съдържа разпоредба за създаването на ЕФР с оглед предоставяне на техническа и финансова помощ първоначално на африканските страни, които по това време все още са колонизирани и с които някои държави-членки са исторически свързани.
От 1993 г. насам, по искане на Европейския парламент, за фонда е запазен един ред в бюджета на Общността, но ЕФР още не е включен в общия бюджет на ЕС. Той се финансира от държавите-членки, подчинява се на свои собствени финансови правила и се управлява от специален комитет. Помощта за държавите от АКТБ и ОСТ, ще продължи да се финансира основно от ЕФР и за периода 2014-2020.
Всеки ЕФР се сключва за период от около пет години. От сключването на първата конвенция за партньорство през 1964 циклите на ЕФР в общи линии следват циклите на споразуменията/конвенциите за партньорство:
- Първи ЕФР: 1959—1964;
- Втори ЕФР: 1964—1970 (Конвенцията от Яунде I);
- Трети ЕФР: 1970—1975 (Конвенцията от Яунде II);
- Четвърти ЕФР: 1975—1980 (Конвенцията от Ломе I);
- Пети ЕФР: 1980—1985 (Конвенцията от Ломе II);
- Шести ЕФР: 1985—1990 (Конвенцията от Ломе III);
- Седми ЕФР: 1990—1995 (Конвенцията от Ломе IV);
- Осми ЕФР: 1995— 2000 (Конвенцията от Ломе IV и нейната редакция IV а);
- Девети ЕФР: 2000—2007 (Споразумение от Котону);
- Десети ЕФР: 2008—2013 (преразгледаното Споразумение от Котону).
ЕФР е съставен от няколко инструмента за безвъзмездна помощ, рискови капитали и кредити за частния сектор.
За деветия ЕФР е заделена сума от 13,5 милиарда евро за периода 2000- 2007. Освен тази сума, останалите неусвоени средства от предишни ЕФР възлизат на повече от 9,9 милиарда евро. Инструментите Stabex и Sysmin, които подпомагат селскостопанския и минния сектори, са отменени от новото споразумение за партньорство, подписано в Котону. Това споразумение рационализира инструментите на ЕФР и въвежда периодично планиране, даващо възможност за по-голяма гъвкавост и възлагащо по-голяма отговорност на държавите от АКТБ.
Решение № 6/2005 на Съвета на министрите на АКТБ - ЕО от 22 ноември 2005 постановява от условната сума от 1 милиард евро да се заделят 482 милиона евро, които да формират деветия Европейски фонд за развитие. Тази стойност е получена по следния начин: 352 милиона евро за финансовия пакет, предназначен за поддържане на дългосрочното развитие, 48 милиона евро за регионално сътрудничество и интеграция и 82 милиона евро за инвестиционния заем. Освен това, с решение № 7/2005 на Съвета на министрите на АКТБ - ЕО е определен втори транш от 250 милиона евро, предназначен за второто плащане по водния заем на АКТБ—ЕС.
Въпреки че управлява част от ресурсите на ЕФР (кредитите и рисковите капитали), приносът от собствени средства на Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) за периода, обхващащ осмия ЕФР, възлиза на 1,7 милиарда евро.
Десетият фонд, обхващащ периода от 2008-2013, предвижда бюджетна рамка от 22,682 млрд. евро. От тази сума 21,966 млрд. евро са отпуснати на държавите от АКТБ, 286 млн. евро на ОСТ и 430 млн. евро на Комисията за разходи за поддръжка, свързани с планирането и реализирането на ЕФР. Сумата, отпусната на АКТБ, се разпределя по следния начин: 17,766 млрд. евро за финансиране на национални и регионални индикативни програми, 2,7 млрд. евро за финансиране на междурегионално сътрудничество и сътрудничеството в рамките на АКТБ, 1,5 млрд. евро за финансиране на инвестиционен инструмент. Значителна част е предназначена за регионалните програми, за да се подчертае важността на регионалната икономическа интеграция за националното и местното развитие. Създаването на „насърчаващи суми“ за всяка държава е нововъведение в десетия ЕФР.
Освен това, почти всички държави-членки имат свои собствени двустранни споразумения и провеждат собствени инициативи с развиващи се държави, които не са финансирани от ЕФР или други фондове на Общността.
Отношенията между ЕС и Южна Африка се развиват главно през 90-те години и основно в рамките на помощта за развитие. Южна Африка е важен партньор на ЕС поради ролята, която играе на регионално и на световно равнище. Споразумението за търговия, развитие и сътрудничество е основната рамка за отношенията между двамата партньори и се подкрепя от различни форми на сътрудничество по отрасли. Южна Африка също има квалифицирано членство по Споразумението от Котону (2000).
В рамките на сътрудничеството за развитие ЕС набляга върху няколко области, в които решенията са специално разработени според нуждите на развиващите се страни въз основа на съответното сравнително преимущество, което включва не само тяхното икономическо и социално развитие и управление, но и околната среда, сигурността на храните, селското стопанство и инфраструктурата. Този тематичен подход между различните отрасли, особено силно засегнат в „Европейския консенсус за развитие”, цели също да осигури съгласуваност между европейските политики и приоритетите за развитие, които могат да бъдат повлияни от тези политики.
Икономически въпроси, свързани с политиката за развитие на ЕС
Облекчаване на дълговото бреме
ЕС и неговите държави-членки участват в инициатива за облекчаване дълговото бреме на бедните страни, които имат големи задължения. Основната цел на тази инициатива е дълговете на тези страни да бъдат намалени до устойчиви равнища, при условие че политиките функционират задоволително, за да се гарантира, че усилията за приспособяване и реформи не са застрашени от продължителното наличие на големи дългове и тяхното обслужване. Въпреки че тази инициатива приключи през 2006, страните, които отговарят на условията, все още могат да се възползват от нея. ЕС финансира с 1,6 млрд. евро инициативата за облекчаване на дълговото бреме. Държавите-членки на ЕС участваха и в многостранната инициатива за намаляване на дълговото бреме (MDRI) и за пълно опрощаване на дълга на най-бедните страни, които имат големи задължения към Световната банка, МВФ и Африканската банка за развитие.
Глобализация и развитие
Развиващите се страни участват в глобализацията в различна степен. Така, Азия и Латинска Америка драстично увеличиха дела си в световната търговия и капиталовите потоци от 80-те години на ХХ век до днес, докато делът на страните от Африка на юг от Сахара е спаднал. Митническите бариери в развиващите се страни са понижени, но немитническите бариери остават високи. Притокът на преки чуждестранни инвестиции е насочен към малко на брой големи и бързо развиващи се пазари в Източна Азия и Латинска Америка. Паричните преводи и помощите за развитие са важни източници на външно финансиране в много развиващи се страни, а сумите за обслужване на дълга са намалели. Нова тенденция е засилването на потоците от Юг на Юг.
Подпомагане на ефективната търговия
Емпиричната литература по принцип подкрепя виждането, че съществува тенденция глобализацията да се асоциира с по-силен растеж. Тя обаче показва също, че търговията е необходимо, но не и достатъчно условие за растеж и развитие. Икономическите и социалните политики, институциите и географското положение, както и публичните и частните инвестиции са важни допълнителни фактори при определянето на това, дали държавите могат да се възползват напълно от възможностите за търговия. Поради тези причини ЕС придава най-голямо значение на наличието на висококачествени планове за развитие и на усъвършенстването на институциите и управленските системи на страните, които получават помощ от Съюза. Като уважават правото на собственост на държавата, експерти в различни отдели и делегации на ЕК помагат за определянето и изпълнението на държавни и регионални стратегии за предоставяне на помощи от ЕС.
Иновативни източници на финансиране
ЕС и неговите страни членки са лидери в световен мащаб в областта на иновативното финансиране за области като финансовия сектор, изменението на климата или развитието. Комисията редовно подпомага дебата в ЕС, като подготвя оценки за потенциала на иновативните източници на финансиране.
Глобализацията
Съчетанието между технологичен напредък, по-ниски транспортни разходи и либерализиране на политиката в ЕС и извън него доведе до увеличаване на търговията и финансовите потоци между страните. Това има важни последици за функционирането на икономиката на ЕС. Въпреки че глобализацията носи огромни предимства и възможности, тя изправя Европа пред ожесточена конкуренция от страна както на икономики с по-ниски производствени разходи като Китай и Индия, така и на основани на иновациите икономики като САЩ и Япония.
Засилващата се международна икономическа интеграция, известна като „глобализация“, предлага много възможности. Компаниите от ЕС получават лесен достъп до нови пазари, източници на финансиране и технологии. Потребителите от ЕС пък получават достъп до по-разнообразни стоки на по-ниски цени. В същото време, в ЕС има по-високи нива на производителността и реални заплати. Според Европейската комисия, около 1/5 от повишението на жизнения стандарт в ЕС-15 през последните 50 години се дължи на глобализацията. Затова ЕС е твърд поддръжник на отворената икономика. Неговата търговска политика е важен инструмент за управление на либерализацията на световната търговия.
Обществеността обаче често свързва глобализацията със загуба на работни места, понижаване на заплатите и влошаване на условията на труд. Тези опасения се основават на страха, че повишената конкуренция от страна на държави с ниско ниво на заплащане подлага на твърде силен натиск местните производители и работници и може да доведе до пълното или частично затваряне на местни заводи или до преместването им в чужбина. Въпреки че тези опасения не са нови, те се засилват от бързия възход на Китай и Индия в световната търговия. Масовото използване на информационни технологии все повече разрушава границите между това, с което може, и това, с което не може да се търгува.
Намирането на адекватен отговор на глобализацията може да се разглежда като част от по-широкото политическо предизвикателство за развитите икономики – да се справят успешно със структурната икономическа промяна. За да се извлече полза от глобализацията, е необходимо да се премине през процес на адаптиране, при който производствени фактори, като инвестиционният капитал, преминават от дейности и фирми, които не могат да издържат засилващия се конкурентен натиск, към такива, които са стимулирани от него. Въпреки доказателствата, че глобализацията не е свързана с нетна загуба на работни места, приспособяването на икономическите структури е свързано с разходи, произтичащи от преместването на ресурси между фирми и дейности. Структурното приспособяване на по-малко гъвкавите трудови, капиталови и продуктови пазари може да бъде скъпоструващо и болезнено, и поне в краткосрочен план може да се почувства силно в определени сектори и в регионите, където те са концентрирани.
Пред ЕС стои предизвикателството да превърне потенциалните ползи от глобализацията в реални изгоди, като се сведат до минимум социалните последици от това. Мерките за подобряване функционирането на пазарите в ЕС и за увеличаване на иновациите помагат за съкращаване на процеса на приспособяване, а целенасочените политически действия, като например Европейският фонд за приспособяване към глобализацията, ще подпомага засегнатите работници. Освен пред тези вътрешни проблеми, ЕС е изправен и пред значителни външни предизвикателства: насърчаване на световната търговия и запазване на позицията на Европа като водещ търговски блок; управление на миграцията като източник на работна ръка, отговор на застаряването на европейското население и полза за развитието; запазване на позицията на Съюза като източник и дестинация за преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ); управление на дисбалансите в световната икономика съвместно с други страни.
ЕС се нуждае от последователна политическа стратегия за справяне с предизвикателствата на глобализацията. Трябва да се следят отблизо промените в основните тенденции в световната търговия и ПЧИ и резултатите на Съюза в това отношение, като редовно се анализира въздействието на глобализацията върху икономическите резултати на ЕС.
Хуманитарна помощ и гражданска защита
EC играе водеща роля в предоставянето на помощи на жертвите на сериозни кризи, конфликти или природни бедствия по света (фиг.1). Съюзът има за цел да предостави своята помощ възможно най-бързо и директно на хората в беда, независимо от тяхната националност, религия, пол или етнически произход.
ЕС присъства в кризисни зони в целия свят: в Сирия, Афганистан, окупираните от Израел палестински територии и много страни от Африка, Централна и Южна Америка и Югоизточна Азия. Съюзът провежда операции за подпомагане в райони на продължаващи от дълго време кризи и на нестабилност след конфликти.
Фигура1. Разпределение на хуманитарната помощ от ЕС по сектори (2011)
Операциите на ЕС за подпомагане се провеждат от Генерална дирекция „Хуманитарна помощ и гражданска защита“(ECHO) на Европейската комисия. През последните години средният размер на бюджета за хуманитарни операции е около 1 млрд. евро годишно, като всяка година помощта достига до над 100 млн. нуждаещи се.
Основно задължение на ECHO е да помага за спасяване на човешки животи, намаляване на страданията и защита на неприкосновеността и достойнството на пострадалите. Спешната помощ обикновено включва палатки, одеяла, храни, медикаменти, медицинско оборудване, системи за пречистване на водата и горива. ECHO финансира медицински екипи, експерти по обезвреждане на мини, транспортна и логистична помощ. От 1992 до днес службата е провела операции в над 140 страни.
Освен че предоставя хуманитарна помощ, ECHO помага за координирането на гражданската защита в ЕС. ЕСНО ръководи Европейския център за спешно реагиране (ЕЦСР) - централното оперативно звено на гражданската защита на Съюза, достъпно 24 часа в денонощието. Всяка страна във или извън ЕС, засегната от сериозно бедствие, може да поиска помощ чрез Центъра, който:
- действа като комуникационна връзка между 31 участващи държави (28-те страни от ЕС плюс Исландия, Лихтенщайн и Норвегия), засегнатата страна и експертите, изпратени на място;
- предоставя актуална информация за извънредните ситуации;
- играе координираща роля, като се грижи предлаганата от участващите страни помощ да отговаря на нуждите на засегнатата от бедствие страна.
Сама по себе си, ЕСНО не разполага с необходимия персонал и оборудване за предоставяне на спешна помощ, осигуряване на спасителни екипи, създаване на полеви болници и инсталиране на временни комуникационни системи. Тя финансира и координира хуманитарните операции, които се извършват от неправителствени организации (НПО), специализирани агенции на ООН и международния Червен кръст/Червен полумесец, които действат на място.
Хуманитарната помощ на ЕС се състои в:
- помощ за изграждане на устойчивост, която да позволи на хората, домакинствата, общностите, регионите и страните да се приспособят и възстановят от сътресения като суши, насилие, конфликти или природни бедствия;
- спешна помощ: средства за покупка и доставка на предмети от първа необходимост като лекарства, храна и подслон, или за финансиране на възстановителните работи след бедствие;
- хранителна помощ: финансиране за региони, засегнати от глад или суша, за осигуряване на продоволствени доставки до възстановяване на нормалното производство или финансиране на спешни хранителни доставки при внезапен недостиг на храни в резултат на причинени от хората или природата бедствия;
- помощ за бежанци: подкрепа за бежанците, докато са в състояние да се върнат в страната си или да се установят в нова държава;
- намаляване на риска от бедствия, което включва подготвеност за бедствия и отчитане намаляването на риска от бедствия във всички аспекти на хуманитарната реакция.
Помощта при бедствия и спешната помощ са краткосрочни и продължават по-малко от 6 месеца. ЕС обаче иска да гарантира, че когато хуманитарната помощ бъде спряна, хората, на които е помогнато, ще съумеят сами да се справят с положението, или че за тях ще бъде достъпна друга форма на по-дългосрочна помощ за развитие.
За да намали риска хората да останат без подкрепа, ЕС изисква от партньорите си да разработват стратегия за излизане от кризата при изготвянето на даден проект. Те трябва или да предадат отговорността обратно на местните власти или, ако това не е възможно, да гарантират, че други структури за подпомагане ще ги заместят, когато напуснат района на бедствие.
Европейската политика за съседство (ЕПС)
ЕПС е разработена с цел предотвратяване появата на нови разделителни линии между разширения ЕС и неговите съседи. Тя дава възможност на тези страни да участват в различни дейности на Съюза чрез по-тясно сътрудничество в областта на политиката, сигурността, икономиката и културата.
В ЕПС участват непосредствените съседи на ЕС по суша или по море: Алжир, Армения, Азербайджан, Беларус, Египет, Грузия, Израел, Йордания, Ливан, Либия, Молдова, Мароко, Палестина, Сирия, Тунис и Украйна. Въпреки че Русия също е съседна страна, отношенията между нея и ЕС са предмет на отделно стратегическо партньорство.
Целта на ЕПС е споделяне на ползите от Съюза със съседните му държави, което спомага за укрепване на стабилността, сигурността и благосъстоянието в тези страни и в ЕС.
За първи път ЕПС е представена в съобщението на Европейската комисия „По-широка Европа“ от март 2003. То е последвано от по-подробен стратегически документ, публикуван през март 2004, в който са посочени конкретни начини за по-тясно сътрудничество между ЕС и тези страни.
ЕПС функционира от 2003. Същността й е в това, че традиционните търговски отношения и сътрудничество между ЕС и неговите съседи преминават към по-тясна интеграция. В икономически план, чрез ЕПС на съседните страни се предлагат по-добри преференциални търговски отношения, достъп до вътрешния пазар на Съюза, подобрена свързаност с ЕС (в областта на енергетиката, транспорта и телекомуникациите), възможност за участие в някои от програмите на Съюза и по-голяма финансова и техническа помощ.
Икономическите ползи от ЕПС могат да бъдат значителни. По-голямото законодателно и регулаторно сближаване с ЕС, най-вече в областите на подобряване достъпа до пазара, би трябвало да доведе до повече инвестиции и по-висок растеж, особено ако е придружено от по-голяма либерализация на сектора на услугите и на търговията със селскостопански продукти.
За съседните на ЕС страни, ЕПС е катализатор за провеждане на структурни реформи и стабилни макроикономически политики, но действителният им напредък зависи от вътрешната решителност за реформи в тях. За да има успех ЕПС, участващите страни трябва да гарантират, че поетите в рамките на политиката ангажименти са в подкрепа на техните национални стратегии за развитие и са съобразени с институционалния и техническия им капацитет, докато ЕС трябва да гарантира интегритета и доброто функциониране на своя вътрешен пазар.
В основата на ЕПС са плановете за действие на страните-партньори на ЕС. Тези планове са политически документи, в които са посочени стратегическите цели на сътрудничеството между съседните страни и Съюза. Те съдържат подробен списък на съвместно договорени приоритети, които трябва да бъдат изпълнени от съседните държави и ЕС. Основен приоритет е подпомагането на икономическия растеж чрез подобряване на условията за трайни инвестиции и повишаване на производителността. Сред другите цели на политиката, насочени към повишаване на растежа, са:
- постигане и поддържане на макроикономическа стабилност чрез разумни парични и фискални политики;
- разработване на рамката за финансови услуги с цел подобряване на достъпа до финансиране, застраховки и други финансови услуги за предприятията;
- премахване на административните, законовите и регулаторните пречки пред създаването и развитието на предприятията;
- гарантиране сигурността на правата на собственост, изпълнението на договорите и защитата на инвеститорите;
- подобряване на политиката в областта на конкуренцията;
- продължаване на либерализацията на търговията;
- премахване на ограниченията за движение на капитала;
- предприемане на институционални и съдебни реформи, включително повишаване на капацитета;
- подпомагане на научноизследователската и развойна дейност и подобряване качеството на образованието;
- борба с корупцията.
Заключение
Глобалната взаимозависимост значително нарасна през последните десетилетия. ЕС има полза от този процес, който води до икономически просперитет. С цел управление на процеса на задълбочаваща се икономическа и финансова взаимозависимост, Съюзът поддържа икономически диалог с много държави и институции от целия свят. Неговата крайна цел е насърчаване на икономическия просперитет и стабилност в ЕС, както и в останалата част на света, доколкото това отговаря на интересите на Съюза.
ЕС е най-големият донор на помощи за развитие в света и е решен да продължи да увеличава техния размер. Но само помощта не е достатъчна за устойчиво намаляване на бедността. Поради тази причина, Съюзът разработва политики за преодоляване на недостатъците в управлението, търговските режими и географското местоположение на изостаналите в своето развитие страни и за възможно най-добро използване на възможностите, създадени от глобализацията.
Литература:
1. Манов Б. Издръжка на живот и бедност в Европейския съюз и България, Сб. д. „Икономиката на България- пътят към еврото”, Изд. комплекс УНСС София, 2012, стр. 80-852. Орешарски П., Обзор върху икономическата криза и последиците от нея, сб. д. „ Икономиката на България –пътят към еврото” Изд. Комплекс –УНСС София 2012, стр. 12-173. Петков В. Селското стопанство в Европейския съюз-състояние перспективи за развитие, Сб. д. „Съвременният модел на Европейския Съюз и мястото на България в него”, Изд. на МВБУ, 2013, стр.133-1494. Съобщение на Комисията до Европейския парламент, до Съвета, до Икономическия и социален комитет и до Комитета на регионите от 29 юни 2011 г., озаглавено „Бюджет за стратегията „Европа 2020“ COM(2011) 5005. Предложение за регламент на Съвета от 29 юни 2011 г. за определяне на многогодишната финансова рамка за годините 2014 – 2020 COM(2011) 3986. Предложение за решение на Съвета от 29 юни 2011 г. относно системата на собствените ресурси на Европейския съюз COM(2011) 510* Преподавател в УНСС
[1] Орешарски П., Обзор върху икономическата криза и последиците от нея, сб. д. „ Икономиката на България –пътят към еврото” Изд. Комплекс –УНСС София 2012, стр. 12-17[2] Петков В. Селското стопанство в Европейския съюз-състояние перспективи за развитие, Сб. д. „Съвременният модел на Европейския Съюз и мястото на България в него”, Изд. на МВБУ, 2013, стр.133-149[3] Манов Б. Издръжка на живот и бедност в Европейския съюз и България, Сб. д. „Икономиката на България- пътят към еврото”, Изд. комплекс УНСС София, 2012, стр. 80-85{backbutton}
