Robert D. Kaplan, The Revenge of Geography: What the Map Tells Us About Coming Conflicts and the Battle Against Fate. 432 pp. New York: Random House, 2012.
Понякога е достатъчно просто да погледнем географската карта за да разберем, как най-вероятно ще действат основните геополитически играчи или регионалните силови центрове. Нерядко географията може да ни каже много повече за стратегията и целите на една или друга държава, отколкото нейната идеология или вътрешната и политика. През последните десетилетия, благодарение на процесите на глобализации, се смяташе, че определяща за съдбите на народите и държавите е икономиката, която, трансформирайки се в глобална, е успяла да се "откъсне" от географията. Въпреки това, ако искаме да разберем, къде се корени политическата нестабилност на Китай, или - обратното, устойчивостта на Иран в течение на хилядолетията, за начало трябва да погледнем към географската карта - поне така твърди Робърт Каплан (1) в новата си книга "Отмъщението на географията: какво може да ни каже картата за бъдещите конфликти и битката със съдбата".
Каплан разглежда картата, като "пространствена представа за разделението на човечеството" и предполага, че човечеството действително е разделено, а не единно. Акцентът върху "разделението" на човечеството съвсем естествено го доближава до реалистичната концепция за външната политика, в рамките на която геополитическата перспектива се гради върху предпоставката, че човешката природа остава неизменна, също както и основата на човешката мотивация, градяща се върху вечната триада на Тукидид: "страх, гордост и изгода". Робърт Каплан отхвърля лицемерието, традиционно присъстващо в обществения и политическия дискурс по отношение на глобалното развитие, за да стигне до фундаменталната реалност - географията, която, както през цялата досегашна човешка история, си остава един от най-могъщите двигатели на световните процеси.
"Географията - посочва Каплан - е фонът на човеката история... Положението на една държава на картата е първото, което я определя - дори в по-голяма степен от доминиращата в нея философия". Каплан признава, че акцентът му върху географията би могъл да го тласне към откровен географски детерминизъм. За да балансира тази опасност, Каплан привежда редица доводи "в подкрепа на частичния детерминизъм, от който всички ние се нуждаем".
Каплан не храни особени илюзии относно споровете, които би провокирал прокламираният от него "реализъм". "Картите - посочва той - поставят под въпрос самото понятие за равенството и единството на човечеството, тъй като ни напомнят за невероятното многообразие на околната среда, която прави хората дълбоко неравни и разединени по толкова много причини, водейки до конфликт, в чиито рамки почти изключително се развива и реализмът”. Още преди да бъде публикувана, книгата му провокира гневната реакция на професионалното издание Publishers Weekly, където тя беше наречена "сборник от занимателни, но безотговорни извадки от историята, културата и икономиката", "прекалено обременен от използването на картите" и "суетата на празните рационални метафори". "Безкомпромисният реализъм на Каплан - посочва анонимният рецензент - представлява неубедителен опит за възраждането на един вече остарял мироглед".
Каплан се опира на концепцията на географската карта от ХІХ век, а акцентът му върху "разделението" води до извода, че човечеството е в по-голяма степен разделено, отколкото обединено. Геополитическата перспектива се основава на тезата за неизменната природа на човека. Според професора от Принстън Ан-Мери Слотър, подобно схващане за човешката природа е старомодно (особено в ерата на неврологията и познавателната психология) и "прекалено мъжко". В тази връзка тя задава въпроса, защо географската карта се приема като единствено възможната. Социалните мрежи, медиите и огромните информационни потоци направиха възможна визуализацията на човешките взаимодействия и създаването на карти на социалните връзки, емоции, нужди и т.н. Формира се нова научна дисциплина - социографията. "Днес могат да се проследят и визуализират пресичанията на милиони малки светове: това са човешките галактики, всеки байт на които е също толкова плътен и сложен, като тези на звездите". Според Слотър, макар Каплан да твърди, че разноцветните участъци на суверенните територии на двумерната карта засенчват първоначалния проект на природата, днес гражданите имат достатъчно стимули да налагат върху границите, прокарани от правителствата, демаркационните линии на собствените си общности - предполагаеми и реални.
Самият Каплан спокойно и премерено анализира причината за подобно отношение към книгата му. Краят на студената война, посочва той, направи западните интелектуалци слепи за редица сурови и неприятни реалности на съвременния свят. "Внезапно се оказахме в свят, в който демонтажът на изкуствената граница, разделяща Германия, доведе до идеята, че всички разделения и разногласия в рамките на човечеството са преодолими, че демокрацията ще завоюва Африка и Близкия Изток също толкова лесно, както това стана в Източна Европа, че глобализацията - превърнала се изключително бързо в модно понятие, използвано от всички - не е просто икономически и културен стадий в развитието, а качествено ново "морално" направление на развитие на историята и системата за международната сигурност. Така, за доминиращия политически дискурс на САЩ самият термин "реализъм" придоби подигравателно значение. Американския универсализъм се наложи дори във военните среди на САЩ, "позволявайки на универсалистките идеи да придобият много по-голямо значение, отколкото ландшафтът и историческият опит на хората, които го обитават". Политиката нерядко се движи от аналогиите и поуките от историята и доста често през последните 70 години западната политика се определяше от императива"да не допуснем още един Мюнхен". Тоест, злото в света следва да бъде пресечено още в зародиш, преди да се надигне, подобно на Хитлер, и да застраши глобалната стабилност. Инкорпорирането на категорията за "злото" във външната политика, оправдаваше намесата на САЩ в балканската криза през 90-те години, а след това и интервенцията им в Ирак и Афганистан. Проблемите в тези две страни обаче, посочва Каплан, пораждат появата на противодействаща интелектуална сила, чиито израз е възраждането на категорията "Виетнам" и на идеята, че етническата и религиозна омраза в света не е просто преграда пред мисионерското призвание на САЩ, а нещо много по-сериозно, което може да провали американските усилия. Според Каплан, Ирак "ерозира основата, върху която се крепеше този начин на мислене, както и вярата, че проектирането на американската мощ винаги цели постигането на определен морален резултат".
Така, в САЩ се разгърнаха ожесточени дебати между привържениците на тезите за "Мюнхен" и за "Виетнам". Самият Каплан разглежда книгата си като опит да се намери баланс между тези два лагера. "Виетнам акцентира върху пределите, а Мюнхен върху преодоляването им". Според него, всяка от двете аналогии, сама по себе си, може да се окаже опасна. "Само когато се възприемат и двете, в еднаква степен, това дава оптимална възможност за провеждане на правилната политика".
Тоест, за Каплан, географията ни дава ориентир в хаоса на силите, страстите и интересите, направляващи глобалните процеси. За да докаже правилността на лансираната от него теза, той се опира на понятийния апарат на класическата геополитика, описваща световната история като постоянен сблъсък между Сушата и Морето. При това Каплан се обръща към трудовете на класиците на геополитиката от миналия век, предупреждавайки, че "хората, които ще представя, се приемат доста негативно от либералните хуманисти", доколкото днес идеите на класиците изглеждат в техните очи като политически некоректни и дори расистки. Ключова фигура в дискурса на Каплан е Халфорд Макиндер (2). Анализирайки и интерпретирайки понятието на Макиндер за "хартленда" в съвременните условия, Каплан добавя още едно ключово понятие на класическата политика - идеята на Никълъс Спайкмън за „римленда” (3), включващ Европа, Близкия Изток, Индия и Китай.
Може би най-добрата проверка за ценността на класическите текстове е качеството на геополитическия анализ на самия Каплан, който се гради на тяхната основа. Авторът прилага възприетия от него подход към различните региони на света, предлагайки на читателите редица прогнози, които нерядко са в разрез с общоприетата гледна точка.
Съединените американски щати (4)
Защо САЩ се превърнаха в свръхдържава? В самата Америка е популярна идеята, че това се дължи на потенциала на американската нация, но е възможен и друг отговор. САЩ са последната, богата на природни ресурси, част от умерения пояс на планетата, която е усвоена от европейците. Те са защитени от океаните и от Арктика и притежават по-дълги плавателни вътрешни водни пътища, отколкото всички останалите страни в света, взети заедно. Каплан цитира Никълъс Спаймън, според който, макар от времето на Джордж Вашингтон до това на Франклин Рузвелт много неща са се променили за САЩ, "но Атлантикът продължава да ни отделя от Европа, а пристанищата на река Сейнт Лорънс все още биват блокирани от зимните ледове". Атлантическият и Тихият океан не само осигуряват на Америка лукса на идеализма, добавя Каплан, но и "предоставят пряк достъп до двете основни артерии на политиката и търговията в света: до Европа, през Атлантика, и до Източна Азия, през Тихия океан".
Русия
Защо сегашният руския президент се стреми да създаде буферни зони в Източна Европа и Кавказ - също както в миналото го правят СССР и Руската империя? Владимир Путин е изправен пред проблема за уязвимостта на континенталната държава, която оглавява. Русия представлява огромно континентално пространство, чиито граници не са защитени от естествени прегради, под формата на планински вериги и реки. Безкрайните степи и горските масиви, простиращи се от Европа до Далечния Изток, невисоките планински вериги и уязвимите крайбрежни зони не са препятствие за нахлуването на чужди армии или орди. Следствие от тази география е формирането на натрапчива национална идея и потребността да се контролират обширни територии, които да се използват за защита от инвазия. Каплан цитира мнението на историка Патрик Марч, че териториалната уязвимост на Русия поражда в тази страна "по-голяма търпимост към авторитарното управление". Стремежът на Русия към експанзия и създаването на буферни държави е следствие от дълбоката и географска уязвимост. И император Александър І, и болшевишкият диктатор Сталин, макар че управляват Русия в различни епохи, споделят "безкрайната борба за достъп до топлите морета". Путин също споделя тази идея, тъй като ръководи една незащитена страна.
В това няма нищо ново. Такава е съдбата на Русия още от времената на Киевската Рус, когато, през ХІІІ век, тя бива залята от монголските орди. След това историята се повтаря вече в средновековното Московско царство, когато Русия е подложена на инвазията на шведи, поляци, литовци и казаци, в началото на ХVІІ век. Тристагодишният период на управление на династията Романови е белязан както от едно от най-грандиозните териториални завоевания в световната история, така и от опасното свиване на империята след Първата световна война.
По времето на болшевиките, които се оказват най-големите империалисти, светът става свидетел както на най-големия възход на Руската империя, така и на нейния разпад. В книгата си Каплан разглежда "неуспешната" (макар че е по-точно тя да се дефинира като "незавършена") геополитика на Сталин. Според него, политиката на "сдържане" на Запада, цели защитата на "римленда", в момент, когато "хартлендът", в лицето на СССР, изпробва устойчивостта му в Европа, Южна Азия, Близкия Изток и Югоизточна Азия. "Отбраната на Западна Европа, Израел, съвременните арабски държави, Иран на шаха, както и войните в Афганистан и Виетнам - всички тези стъпки препятстват разширяването на комунистическата империя и контрола на "хартленда" над "римленда"". Както посочва Хенри Кисинджър през 1957, "ограничената война е единственото средство на приемлива цена, позволяващо да предотвратим "запълването" на периферните зони на Евразия от съветския блок".
Не е учудващо, че хора като известния "ястреб" на студената война Джоузеф Олсъп или геополитическия анализатор Джеймс Бърнъм, смятат, че противопоставянето в термините на Макиндър поражда песимизъм относно съдбата на Запада. През 1947 Олсъп говори за "душевната болест, чиито израз е загубата на увереност и провала на гаранциите и убедеността". "В крайна сметка, ще бъдем победени.... Но е по-добре да загубим след тежка борба, отколкото просто да се предадем и, така или иначе, да умрем". Историята показва, че подобен песимизъм е неуместен, макар че схващането му за нивото на изостряне на борбата отговаря на реалното състояние на нещата.
Русия през ХХІ век
Епичната победа на Запада в студената война води до разпадането на империята, като Русия се свива до размерите си по времето на Екатерина Велика в средата на ХVІІІ век. Днес "хартлендът" вече не представлява заплаха, тъй като Русия вече не доминира в достатъчна степен над него. Но, макар че линиите на картата могат да се променят, контурите остават неизменни, затова Каплан използва тезата на Макиндер, оказала толкова мощно въздействие за прогнозирането на събитията през ХХ век, за да прогнозира тези през ХХІ-ви.
Каплан смята, че западната ориентация е критично важна за Путин, ако иска да възстанови величието на руската нация и да я защити от различни видове инвазии. Мозина на Запад смятат, че той би трябвало да се съпротивлява на подобни прояви на националната носталгия, да приеме безропотно разширяването на Запада на изток и да концентрира усилията си върху подобряването на управлениските структури за да заприличат повече на западните. Каплан е наясно, че "частичният авторитаризъм" на Путин е, освен всичко друго, отрицание на "последиците от екперимента със западната демокрация и пазарния капитализъм" (5), оказал се толкова разрушителен през 90-те години, след разпадането на СССР. В този смисъл, той напомня отказа на Ленин от западния път на развитие, след руската революция.
От ключово значение в това отношение е Украйна. Както посочва бившият съветник по националната сигурност Збигнев Бжежински, без Украйна Русия може да продължи да бъде империя, но тя ще бъде "предимно азиатска", концентрирана върху случващото се в Кавказ и Централна Азия. Но, "ако Украйна се върне в руската сфера на влияние, Русия ще може да добави още 46 млн. души към своята собствена западноориентирана демография и внезапно да отправи предизвикателство към Европа, дори ако бъде интегрирана в нея". Тази драма, породена от географията и императивите на национализма, ще бъде доиграна до края през следващите десетилетия, по същия начин, както това ставаше през предишните векове. Пак географията "командва и вечно напрегнатите отношения между Русия и Китай", дори когато споделената привързаност към авторитарното управление и прерогативите на суверена тласка двата режима един към друг.
Отдавайки дължимото на Русия, Каплан обаче твърди, че Владимир Путин и Дмитрий Медведев "на практика не могат да предложат някакви възвишени идеи, нито ясна идеология, а всичко, с което реално разполагат, е географията, което не е достатъчно"
Китай
Междувременно, Западът трябва да отговори на стратегическото предизвикателство, което отправя възродилият се Китай. И в този случай ще бъде грешка да фокусираме вниманието си само върху икономиката и политиката, пренебрегвайки географията. Икономическата мощ и голямото население позволяват на Китай да създава зони на влияние в прилежащите му райони на Далечния Изток, Русия, Централна и Югоизточна Азия. В географски план обаче, Китай е застрашен от същата заплаха от инвазия, каквато стои и пред Русия, т.е. за китайските лидери той е "малък и крехък".
Географският императив на Китай, през цялата му история, е да доминира над засушливите плата, "обкръжаващи го от три страни - от Манчжурия до Тибет". Тези плата се обитават от значителни национални малцинства - тибетците, на югозапад, тюрките-уйгури, на запад и етническите монголци, на север, които, на практика, заобикалят отвсякъде етническо ядро на ханците (т.е. етническите китайци). Освен това в тези региони са по-голямата част от питейната вода, запасите от енергоносители и други природни ресурси на Китай. В момента Пекин контролира тези критично важни региони и тъкмо поради това може да си позволи да следва експанзионистична външна политика и да демонстрира морските си амбиции. "Просто тръгвайки към морето, както става обикновено - отбелязва Каплан - Китай демонстрира благоприятното си положение на сушата, в сърцето на Азия". Но, за разлика от Русия, Китай се стреми да разшири влиянието си "по-скоро чрез търговията, отколкото със сила".
Западът настойчиво предлага на китайското ръководство да либерализира политическата система. В Пекин обаче са наясно с географската специфика на страната и знаят, че демократизацията, дори в меката и форма, може да доведе до разпадането на Китай. Затова властите стимулират потоците от хански имигранти към големите градове на Тибет и западната провинция Синцзян. Паралелно с това те предоставят известна автономия и продължават изкуствено да стимулират икономиката на тези региони. Подобна политика може да се квалифицира като неустойчива, но тя се диктува от континенталната география, простираща се чак до западната част на Тихия океан, където Китай се оказва "вкаран в ъгъла" от веригата морски съюзници на САЩ - от Япония до Австралия.
Оста САЩ - Китай
Означава ли това, че САЩ могат да се окажат във военен конфликт с Китай, заради стремежа на възходящата азиатска сила да разшири военноморското си влияние в прилежащите региони, в които днес доминира Америка? Отговорът, който дава Каплан на този въпрос, изглежда двойнствен и противоречив. От една страна, той твърди, че "възможността за война между САЩ и Китай е твърде отдалечена". От друга обаче предполага, че ако китайската икономика продължи да нараства със същите темпове, това "може да доведе до натрупването на далеч по-голяма ембрионална мощ, отколкото е притежавал който и да било друг противник на САЩ през ХХ век". При това, стратегията на "крайбрежния баланс", целяща да вкара Китай в "мрежата" на съюзниците и съюзите на Америка, създадени за да контролират и сдържат китайската мощ, "може да се окаже недостатъчна".
Според Каплан, за да се избегне войната, САЩ трябва да коригират военноморските си амбиции в Източна Азия и да признаят китайската доминация над онова, което Пекин определя като "първа островна верига", т.е. дъгата, обхващаща Япония, архипелага Рюкю, част от Корейския полуостров, Тайван, Филипините, Индонезия и Австралия. На пръв поглед това изглежда като прекалено голяма отстъпка от страна на Вашингтон, но тя може да се окаже неизбежна, тъй като Америка е изправена пред очевиден спад на военноморската си мощ. През 1988, в края на управлението на Рейгън, американските ВМС включваха 556 кораба, докато днес броят им е 280 и се планира да падне до 250. Каплан цитира изследване на RAND, според което през 2020 САЩ вече няма да са в състояние да защитават Тайван и ще отстъпят на Китай този "непотопяем самолетоносач" (по думите на генерал Дъглас Макартър), а може би ще бъдат принудени да приемат и китайската доминация над първата островна верига. Китай ще присъства сериозно в Централна и Източна Азия и в западната част на Тихия океан, поддържайки военноморско присъствие в Източно- и Южнокитайско морета, а също в пристанищата и другите инфраструктурни обекти на морските комуникации, както и на оръжейния пазар по крайбрежието на Индийския океан.
САЩ ще съумеят да съхранят позициите и присъствието си в Тихия океан отвъд островната верига, както и в Индийския океан, който бързо се превръща в "основна артерия на световната икономика, по която петролът и природният газ се транспортират от Близкия Изток до проспериращите средни класи на Източна Азия". Според Каплан, "само настъпването на големи политически и икономически безредици в Китай, могат да променят тази тенденция".
Иран
САЩ разглеждат управляващите в Иран изключително през призмата на идеологията, но и тук важно значение имат географското положение на тази страна и нейната култура. Тя е разположена на Иранското плато - непристъпна естествена крепост, възвишаваща се над петролните региони на Близкия Изток, Персийския залив и Каспийско море. Географията поставя Иран в привилегировано положение и създава условия за доминирането му в Афганистан, Централна Азия и Близкия Изток. От западната част на Иранското плато тръгват пътищата за Ирак, а от източната и североизточна страна - към Централна Азия. Иранската крайбрежна ивица в Ормузкия пролив е огромна и включва множество заливи, идеални за осъществяване на атаки с флотилии от лодки-камикадзе. Това позволява на Иран да доминира в Персийския залив, като в ролята на негов балансьор в момента се изявяват американските ВМС.
Освен това Иран има 300-километрово крайбрежие в Арабско море, което го прави жизненоважен за бъдещия достъп на държавите от Централна Азия до океана и международните морски комуникации. Индия помага на Иран да разшири пристанището Чабахар в ирански Белуджистан, което може да свърже петролните и газови находища в Каспийския басейн и Централна Азия с Индийския океан. Тоест, макар че Иран е по-малък от Индия, Китай, Русия или Европа, "той притежава ключовата география в Близкия Изток - по отношение на разположението, населението и енергийните си ресурси - и има фундаментално значение за глобалната геополитика".
Друго предимство на Иран, коренящо се в историята, е свързано с духовното наследство, мощта на културната традиция и цивилизационната дълбочина на страната. Иран "нерядко е бил в много по-малка степен държава, отколкото аморфна мултинационална империя". Режимът на аятоласите е просто наследник на мидийците, партяните, Ахеменидите и Сасанидите, чиято сфера на влияние се подчинява на географията и се простира от Сирийската пустиня до Индийския субконтинент. "Иран е първата свръхдържава на Древния свят" - твърди Каплан, добавяйки, че той винаги е усилвал географското си положение, изпълнявайки функциите на своеобразен "универсален шарнир" на Близкия Изток. Приставката "стан" (istan), която срещаме на картата на Централна Азия, Афганистан, Пакистан и т.н., е просто персийската дума за "място" и означава, че тази карта е била начертана в Техеран и е свързана с Иран.
Днес обаче, възможностите на Иран да използва културното си влияние и своята "мека сила" са ограничени. Проблемът на страната е "непоколебимостта на задушаващото я клерикално управление", което "притъпява лингвистичната и космополитна привлекателност, присъща, в културен аспект, на т.нар. Голям Иран през цялата му история". Благодарение на сегашния режим, многоцветният ландшафт на иранската цивилизация се оказва заменен с черно-бял. Каплан се отнася изключително негативно към идването на власт на аятоласите и опитите им насилствено да изкоренят "чувствените, сложни и интелектуално стимулиращи традиции" на иранската история. "Истината е, че всичко, което се отнася до иранското минало и настояще, впечатлява с високото си качество, без значение, дали става дума за динамизма на неговите империи, или за политическата мисъл и писменото творчество на шиитското му духовенство, или пък за сложната ефективност на бюрокрацията и службите за сигурност, включително в разправата им с дисидентите".
Дори сегашният революционен ред в тази страна, притежава, според Каплан, "силно развита правителствена структура" с добре разпределени силови центрове. Иран изпитва антипатия към "едноличната диктатура", т.е. към типа управление, който допреди десетина години съществуваше в съседен Ирак. Днешният Иран се гради на страха и задушаващото клерикално управление - два фактора, значително ограничаващи неговата привлекателност. Тиранията на сегашния режим "едновременно ограничава мощта на страната и дава знак за скорошното му падане".
Тоест, от географска и културна гледна точка, Иран представлява "осова" държава в т.нар. Голям Близък Изток и за САЩ е изключително важно да постигнат компромис с него. Един демократичен или квазидемократичен Иран, "благодарение на географската мощ на персийската държава, ще има възможността да направлява активността на стотици милиони подкрепящи го мюсюлмани както в арабския свят, така и в Централна Азия". Според Каплан появата на един такъв Иран е неизбежно бъдеще. От тази гледна точка, той смята за погрешно приетото набързо от мнозина на Запад решение относно конфронтацията и евентуалната война с Иран, както и радикалните искания които се предявяват на Техеран във връзка с ядрената му програма. Каплан смята, че Западът би трябвало да е заинтересован не толкова от прекратяването на иранската ядрена програма, колкото от формулирането на "голяма стратегия" за трансформация на режима.
Сирия и Ирак
В никоя друга част на света географията не е толкова актуална, както в Близкия Изток. В Ирак например, още от времето на шумерите, акадците и асирийците, планинският север и речните пространства на юг се намират в непрекъснато противоборство. Днес този антагонизъм е свързан с шиитите, сунитите и кюрдите. Цивилизациите и народите идват и си отиват, но картографията на противопоставянето и войната остава неизменна. Месопотамия винаги е била "перпендикулярна и предопределящи пътя на населяващите я хора". Незащитена от някакви естествени прегради, тя открай време е обект на външни инвазии. В книгата си Каплан разсъждава за това, че съвременната склонност на Месопотамия към тиранията може да се окаже "географски обусловена". Всеки от иракските диктатори, от 50-те години на миналия век насам, "е трябвало да бъде по-репресивен от предишния за да сплоти държавата без естествени граници, сглобена от кюрди и араби - сунити и шиити, като всяка от тези общности притежава собствена добре артикулирана степен на етническо и сектантско съзнание".
Не по-малко сложна е картината в Сирия. Напоследък нарастват призивите за пряка намеса на Запада в сирийската криза, но не бива да забравяме, че съвременна Сирия е част от реалността, която в рамките на Османската империя, включва също териториите на Ливан, Йордания и Израел. Впрочем, дори и в сегашния си урязан вид, Сирия запазва всички общностни разделения, характерни за старата Османска империя. Нейният етноконфесионален състав от момента, когато става независима през 1944 - алауитите, на северозапад, сунитите - в централния коридор, и друзите, на юг - превръща страната в своеобразна „арабска Югославия” и, едновременно с това, в пулсиращо сърце на панарабизма. Което е обяснимо, тъй като само обръщайки се към радикалната арабска идентичност, Сирия може да обуздае силите, които открай време заплашват да разкъсат страната на части.
Сирия обаче не е обречена да затъне в хаос и анархия. Историята познава редица, коренящи се в дълбините на хилядолетията, примери за формиране на икономическите и други отношения в рамките на специфични условия за организиране на селското стопанство. Да си припомним например Ирак и цивилизациите на Месопотамия. Това превръща Сирия и Ирак в по-малко изкуствена, отколкото смятат мнозина, реалност, която не може да бъде толкова лесно разрушена. Сирия все още може да оцелее като своеобразен аналог през ХХІ век, на Бейрут, Александрия и Смирна (Измир) от началото на ХХ век, т.е. да се превърне в реалност на левантийския свят, в която множеството идентичности са обединени от търговията и обвързани със Средиземноморието. Етническите и други разделения могат да бъда преодолени на основата на географията, ако съществуването им се признава открито и не се забравя, колко опасни могат да бъдат те.
Европа
Дори и сегашната криза и финансовите проблеми на Европа носят отпечатъка на неподвластната на времето география. С края на класическия свят на Гърция и Рим, световната история се измества на Север и там, в плодородните почви покрай разчупената брегова линия към Атлантика, Средновековна Европа създава неформалните властови отношения на феодализма и се научава да използва технологиите. Никак не е случайно, че именно "столиците" на днешния Европейски съюз (Брюксел, Маастрихт, Страсбург, Хага) през ІХ век формират "ядрото" на империята на Карл Велики.
Истината е, че съществуват няколко Европи с различни модели на икономическо развитие, решаващо влияние върху които оказва географията. Географското богатство на Европа - разнообразието от морета, пристанища, полуострови, реки и планини - поражда, на свой ред, разнообразие на езиковите групи и суверенните държави, предопределяйки отсъствието на истинско единство и дезинтеграцията, напук на всички паневропейски структури, целящи обединяването на континента. Както посочва в тази връзка Каплан: "картата навежда на мисълта, че Европа ще продължи да присъства в тревожните заглавия на медиите". Впрочем, въпреки тази мрачна прогноза, демографският и икономически потенциал на ЕС води Каплан до извода, че Съюзът "ще си остане един от големите постиндустриални комуникационни възли в света". Според него, Средиземноморието за пореден път "ще изиграе ролята на свързващо звено между Южна Европа и Северна Африка, каквато изпълнява и в Древния свят, вместо да продължи да бъде разделителна линия между някогашните имперски сили и техните колонии. Земите на маслината и гроздето вероятно ще могат още веднъж да се превърнат в икономическа и културна общност - процес, който може да бъде тласнат напред от огромните запаси на природен газ и петрол под северното и източното дъно на Средиземно море.
Каплан посочва, че Великобритания, която е "защитена в своите граници и ориентирана към океана, съумява по-бързо от съседите си да изгради своята демократична система". Макар че британската островна идентичност и гарантира известна защита от външна инвазия, фактът, че тя е разположена твърде близо до континента развива у британците "специфична стратегическа тревога, която е присъща за тях в течение на столетия и е свързана с политиката на Франция и държавите от противоположния бряг на Ламанш и Северно море" (6).
Неслучайно именно Гърция е най-проблемния член на ЕС. Разположена в пресечната точка на Балканите и Средиземно море, тя е заварен син и наследник на византийското самодържавие. Последиците от географската съдба за съвременна Гърция рефлектират под формата на повсеместното избягване на плащането на данъци, фундаменталната липса на конкурентоспособност и патерналистичната политика.
Освен Европа, формирала се около империята на Карл Велики, съществува и т.нар. Mitteleuropa, т.е. Централна Европа, над която днес доминира обединена Германия. В исторически план, Германия винаги е съзирала опасност в незащитените си от сериозни планински вериги източни и западни граници, което често я тласка към патологии – от милитаризма до днешния краен пацифизъм, като средства да се справи с „опасното” си географско положение. На свой ред, почти две хиляди години след походите на Цезар в Галия, Жорж Клемансо и Андре Мажино също се тревожат от незащитената граница на Франция с Германия. По пътя на Германия към Източна Европа, която допреди четвърт век беше част от комунистическия блок, съществуват няколко физически прегради, които оказват влияние върху реалностите на ХХІ век, част от които са и т.нар. „буферни държави". Предсказани още от Макиндер, като „географска защита” на Европа, те стават реалност след краха на последната Руска империя (т.е. СССР) и могат да помогнат за стабилизирането на традиционната разграничителна линия между руския „хартленд” и европейския „римленд”, съдействайки по този начин за укрепването на Mitteleuropa. При това положение, изместването на гравитационния център от Брюксел към Берлин ще има глобално значение и последици. Но геополитиката не дава гаранции. Възможно е, съдбата на Европа да продължи да бъде зависима от азиатската история (както твърди преди повечеот сто години Макиндер), под формата на възродилата се Русия. Това би могло да се окаже заплаха. Какво всъщност кара Съветския съюз толкова упорито да се стреми да присъедини Източна Европа, а днешна Русия да я върне в своята сфера на влияние: споменът за грабежите и разоряването на Русия от литовците, поляците, шведите, французите и германците, който императивно налага на Москва да работи за формирането на „санитарен кордон” от приятелски режими в пространството между историческата Русия и Централна Европа (7).
Заключение
Здравият смисъл изисква да обръщаме повече внимание на географията, макар че ходът на събитията не е фатално обусловен от нея. Новите технологии свиват разстоянието и времето, но не могат да игнорират географията, която по един или друг начин включва в себе си историята, културата и, следователно, съдбата на народа и държавата. Конкретният избор на държавата се извършва в рамките на определен географски и исторически контекст, който влияе върху вземането на решенията, но не ги предопределя. В книгата си Каплан се придържа към подхода, който френският философ Раймон Арон определя като „трезва етика, кореняща се във „вероятностния детерминизъм” (probabilistic determinism), който оставя достатъчно пространство и за човешката воля”. „Ключовата дума тук – посочва Каплан е „вероятностен”, което означава, че концентрирайки се върху географията, се придържаме към един частичен или „колебаещ” се детерминизъм, който признава очевидните различия между групите и ландшафта, не опростява прекалено нещата и оставя открити множество възможности”.
Макар че днешният свят става все по-„плосък”, а информационното пространство и глобалната икономика не признават границите, географският фактор продължава да играе важна роля. Западният външнополитически елит е прекалено хипнотизиран от идеите и гледа с пренебрежение на физическото битие, фактите и културните различия. За провеждането на успешна политика в съвременния свят обаче, е необходимо на първо място да фокусираме вниманието си върху ограниченията, а това означава да обърнем първостепенно внимание на географията. Преди да заявяваме, че вече сме преодолели географията, трябва да признаем значението и и да започнем да се отнасяме към нея с уважение.
Изкуството на държавното управление означава да действаш на ръба на възможното, без да преминаваш отвъд него. Както посочва в тази връзка Каплан: „Благоразумните и мъдри политици, осъзнаващи националните ограничения, са наясно, че изкуството на държавното управление е именно в това да си максимално близо до ръба, без да пристъпваш отвъд него”. И тъкмо географията ни помага да осъзнаем, къде точно минава този ръб.
Бележки:
1. Робърт Д. Каплан е известен геополитик, старши сътрудник в Центъра за нова американска сигурност (Center for a New American Security). Дълго време е кореспондент на влиятелното американско списание The Atlantic, основано през 1857 и фокусирано върху "външната политика, икономиката и културните тенденции", и водещ геополитически анализатор на Агенция Стратфор. Автор на четиринайсет книги, смятани на Запад за ключови за разбирането на света след студената война.2. Хилфорд Дж. Макиндер (1861-1947) е забележителен британски географ и "баща" на съвременната геополитика. Автор на прочутата статия от 1904 «Географската ос на историята (Geographical pivot of history) , в която лансира понятието "хартленд" (срединна или сърцевинна територия). Мнозина свързват именно с тази статия появата на геополитиката, като наука, макар че самият Макиндер да не използва това понятие.3. Никълъс Джон Спайкмън (1893-1943) е американски геополитик от холандски произход. Обикаля света като кореспондент, след това е професор в Йейлския университет, където през 1935 основава Института за международни изследвания. Един от "бащите" на концепцията за "сдържането" и на класическия реалистичен подход в американската теория на международните отношения. В основата на теорията му е идеята за "римленда" (т.е. крайбрежните зони), като ключова територия в световната политика. Най-известните му трудове са "Американската стратегия в световната политика" и "Географията на мира".4. В книгата на САЩ се отделя специално внимание и, освен всичко друго, се лансира нова визия за ролята им в Западното полукълбо през ХХІ век, която тук няма да разглеждам.5. Става дума за абстиненция или абстинентен синдром, т.е. синдром на физическо и/или психическо разстройство, който се развива у пристрастени към наркотици или алкохол, известно време след като са спрели да ги използват, или са намалили дозата.6. Територията на днешните Холандия, Белгия и Люксембург (Бенелюкс).7. На практика, Каплан признава, че геополитическите тенденции остават постоянни през вековете и през ХХІ век са налице предпоставки за пореден сблъсък между Русия и Германия (ЕС) за доминация в бившата Източна Европа и постсъветските държави.
* Авторът е известен арменски експерт по национална сигурност и информационни технологии, преподавател в Арцахския държавен университет в Степанакерт и анализатор на Центъра за стратегически оценки и прогнози
{backbutton}
