Динамиката на противопоставянето между турското правителство и Кюрдската работническа партия (ПКК) показва, че върхът в броя на жертвите в този конфликт (за целия период от края на 90-те години насам) е достигнат през миналата 2012 (1). Затова официалните изявления на премиера Реджеп Тайип Ердоган от декември 2012 за преговорите с водача на ПКК Абдула Йоджалан, който вече 14 години е затворник в специалния затвор на остров Имралъ в Мраморно море, изненадоха внозина. Скоро след това, през януари 2013, последваха посещенията на депутати от кюрдската Партия на мира и демокрацията (ПМД) при Йоджалан. Всички тези събития показаха, че съществува шанс за мирното разрешаване на кюрдския проблем, който през последните трийсетина години доведе до смъртта на 35,5 хил. души (по официални данни на турското правителство).
Хронологията на кюрдския конфликт от началото на 80-те години на миналия век може условно да бъде разделена на три периода. Първият (от края на 80-те до края на 90-те) се характеризира с най-ожесточеното противопоставяне между правителствените сили за сигурност и отрядите на ПКК (тогава годишно загиват между 3 и 5 хиляди души), както и с активната намеса на извънрегионални "играчи" (2). Вторият етап включва първото десетилетие на 2000-те, когато пред кюрдите се разкриха легални възможности да упражняват активна политическа дейност в Турция. Начало на третия етап пък постави "арабското пробуждане" през 2011-2012, провокирало радикални промени в геополитическата конфигурация на Близкия и Средния Изток.
Основните съставляващи на кюрдския проблем в съвременна Турция
Ако не искаме да задълбаваме в традиционните исторически съставляваши на кюрдския проблем в Турция, съвременния конфликт следва да се разглежда поне в историческия континиум на ХХ век. Кризата на османската държавност през втората половина на ХІХ век и последвалият крах на Османската империя в началото на ХХ век съвпадат с периода на разцвет на европейския национализъм. Турската република, чието създаване е обявено от Мустафа Кемал на 29 октомври 1923, се гради на съвършено различни принципи и основа, които на практика отхвърлят османското наследстно. Архитектите на нова Турция я виждат като централизирана, уестърнизирана и унитарна национална държава. Неслучайно Кемал поставя в центъра на държавната идеология именно нацията, определяйки я не по етнически или религиозен принцип, а изключително по модела на гражданския национализъм – всички живеещи в момента на прокламирането на републиката на територията на Турция се обявяват за турци. В Конституцията от 1924 и правителствените декрети Турската република никога не се дефинира като етническа държава, но акцентът в официалната реторика на кемалистите именно върху «турската нация» и дългогодишното отричане на етническата самостоятелност на кюрдите залагат основите на кемалистката политика по кюрдския въпрос, от една страна, и на кюрдската съпротива – от друга (3). Кюрдите се оказват единственото национално малцинство в съвременна Турция, което не се примирява с кемалистката политика на културна и политическа асимилация. Кюрдите, още от самото начало, отказват да станат «нови турци» и да признаят подчиненото си положение, опирайки се на постановките на Севърския мирен договор от 1920, според който турските кюрди имат право да поставят пред Обществото на народите въпроса за прокламирането на своята автономия. Лозанският мирен договор от 1923 обаче слага кръст на надеждите на кюрдите да се сдобият с обещаната им от великите държави независимост.
Напрежението сред кюрдите се подклажда не само от краха на надеждите им за собствена държава – по редица параметри вътрешната политика на кемалисткия режим се оказва неприемлива за тях. Насилствената секуларизация на обществения живот и ускорената модернизация, превърнали се в символи на кемалистките реформи, изграждането на стриктна вертикала на властта по места, централизирането на данъчното облагане и стопанския живот – всичко това закономерно провокира силно негативна реакция и недоволство в Югоизточен Анадол, където в течение на векове кюрдите, арабите, асирийците и много други етнически групи са свикнали с липсата на силно централизирана държавна власт. Населението на тези области активно изразява недоволството си – така, през 20-те години на ХХ век, избухват няколко кюрдски въстания, които обаче въобще не променят траекторията на кемалистките преобразувания. На пръв поглед изглежда парадоксално, но след 1925 (когато избухва въстанието, ръководено от шейх Саид (4)) въоръжените действия на кюрдите само подпомагат кемалисткия проект за създаване на политически монолитна секуларизирана държава и общество (5), нивелиращ не само кюрдите, но и другите етнически и религиозни малцинства. Турската република се гради като еднонационална държава (6). Въстанието през 1937-1938 в Дерсим – малка провинция в Източен Анадол, населена предимно с кюрди и преименувана през 1935 на Тунджели (което през 2009 официално беше квалифицирано от Реджеп Ердоган като «дерсимското клане»), се превръща в своеобразен водораздел в развитието на кюрдския въпрос в Турция, тъй като именно тогава сред кюрдите се утвърждават усещането за тотално игнориране на собствените им интереси и негативното отношение към турската държава (7). Дотогава (т.е. в средата на 20-те и през 30-те години) кюрдската съпротива на практика представлява борба на племенните обединения и религиозни групи (предимно селски) не толкова с турската държава, като такава, колкото с централизирането на управлението и контрола по места.
Чак до началото на 80-те турските власти упорито отричат съществуването на кюрдския въпрос, продължавайки да използват за идентифициране на кюрдите формулировката на Лозанския договор – «планински турци». Слабата активност на кюрдското национално движение позволява на правителството сравнително успешно да прикрива съществуването на кюрдския проблем и да упражнява известен контрол върху развитието му. Кюрдското население в югоизточните райони на Анадола продължава да живее доста обособено, сплотено на основата на племенните връзки и патриархалната си самобитност.
През 70-те години обаче, ситуацията радикално се променя, настъпва бърза ерозия на кюрдското племенно единство, повсеместно (особено в градовете) се наблюдава бум на кюрдското национално самосъзнание. Социалният облик и съставът на участниците в кюрдската съпротива придобива нови черти – вече става дума не за селско, а за предимно градско движение с оформена собствена идеологическа база, в лицето на кюрдския национализъм, и свои политически организации (8) – първоначално това е основаната през 1974 Социалистическа партия на Кюрдистан (Partiya Sosyalist a Kurdistan), а след това и създадената през 1978 Кюрдска работническа партия (Partiya Karkerеn Kurdistan) – ПКК. Специфичната особеност на ПКК е, че за разлика от други кюрдски формации, тя се гради не на племенен принцип, а привлича в редовете си всички, готови да се борят за „освобождението на кюрдите”.
По това време активистите на кюрдското движение вече са наясно за ефективността на въоръжената борба като единствената възможна форма за отстояване на собствените интереси в условията на силно ограничени политически права и свободи. Все по-голямата ожесточеност, характеризираща кюрдската съпротива от 20-те години на миналия век насам, добива нови мащаби през 70-те, когато Турция преживява бум на политическото насилие, като броят на жертвите на уличните сблъсъци и политическите убийства достига 5 хиляди души годишно и, отчасти, е резултат от провала на политиката за асимилация на кюрдите и ограничаване на достъпа им до политическия и икономически живот в страната (9). Освен това тя е свързана със спецификата на политическото развитие на кемалистка Турция, за което е характерно игнорирането на алтернативните политически платформи, при това не само на кюрдските.
След преврата от 12 септември 1980, дошлият на власт военен режим е убеден, че именно репресиите са помогнали за справянето не само с политическото насилие през 70-те, но и с всички радикални групи в Турция. Междувременно, ръководството на ПКК, начело с Абдула Йоджалан, се прехвърля на територията на Сирия, където в течение на няколко години трупа сили и ресурси и води активна пропаганда в кюрдските райони на Турция, използвайки факта, че правителството предпочита да игнорира активността на ПКК. Затова властите, на практика, се оказват неподготвени за новия бум на противопоставянето с кюрдите и военните нападения на ПКК, осъществени през 1984 във вилаетите Хакари и Сиирт.
Това е началото на въоръжената борба за създаването на независима кюрдска държава на територията на Турция. Отделните въоръжени сблъсъци между бойците на ПКК и правителствените сили за сигурност много бързо прерастват в пълномащабна гражданска война в югоизточните райони на страната, в резултат от което активността на ПКК започва да се асоциира с тероризма, а нарушаването правата на кюрдското население придобива в началото на 90-те застрашителни размери.
Развитието на кюрдския въпрос през 90-те години: факторът ЕС
В началото на 90-те кюрдският въпрос влиза в списъка на основните теми в преговорите между Анкара и ЕС. Терористичните действия в Югоизточна Турция, твърдите мерки спрямо цивилното население в кюрдските райони, където е наложен режим на постоянно извънредно положение (медиите все по-често цитират примери за прояви на жестокост) – всичко това обяснява вниманието на Брюксел към турските кюрди. То обаче е недостатъчно за превръщането на кюрдския въпрос в една от ключовите теми на преговорите за турското членство в ЕС. Основна роля за политизацията на конфликта изиграват кюрдските борци за граждански права, които широко използват всевъзможните политически и правни механизми на различните европейски международни организации за да фиксират нарушенията спрямо кюрдското малцинство, да отстояват правата си и да стимулират оказването на натиск върху правителството да осъществи определени политически преобразувания (11).
През 90-те години сред кюрдите сеформира специфичен символичен образ на «Европа», като фактор, готов да им помогне в борбата за справедливост и собствена държавност. Това събирателно понятие се конкретизира не толкова от самия ЕС, като модел на общоевропейска държава, а по-скоро от такива структури, като Европейския съд по правата на човека. Докато турските съдии гледат през пръсти на многобройните факти за нарушаване на основните човешки права и свободи на местните кюрди, юристите от Диарбекир, с подкрепата на британски правозащитници и помощта на кюрдската диаспора в Европа, съумяват да създадат успешен механизъм за отстояване правата на кюрдите в Страсбург. Решенията на Европейския съд от 90-те години, касаещи правителството на Турция, фиксират наличието на мащабни нарушения на правата на цивилното население в кюрдските райони и многобройни факти за освобождаване на виновните за тях от съдебна отговорност.
Решенията на Европейския съд се отразяват негативно върху международния имидж на Турция и, до голяма степен, опровергават твърденията на Анкара, че силите за сигурност са ангажирани само с борбата срещу терористите. Всичко това обаче, едва ли може да даде тласък за промяна на ситуацията. Само перспективата за присъединяването на Турция към ЕС, активизирането на преговорите с Брюксел през 1999 и административно-политическите реформи в рамките на Копенхагенските критерии откриват нови възможности за пробив в тази посока. Между другото, подобна е ситуацията и след края на Втората световна война, когато Турция, която е сред държавите-основатели на ООН и сред първите членове на Съвета на Европа, ратифицира Европейската конвенция за правата на човека, стремейки се по този начин да изтъкне привързаността си към принципите на съвременния свят и западната цивилизация. Пак в тази връзка, можем да си припомним и края на 80-те години, когато Тургут Йозал дава на турските граждани правото да се обръщат към Европейския съд по правата на човека за да подобри имиджа на Турция в очите на западните политици и да повиши шансовете за влизането на страната в ЕИО (12).
Реформите, за които настоява Брюксел, са насочени към укрепване на демократичните институции и установяване на контрол върху спазването на човешките права. Всичко това се възприема от по-голямата част от турското общество доста позитивно, предвид перспективата за пълноправно членство в ЕС и новите възможности за икономическо развитие. Нерешеният кюрдски въпрос се оказва сериозна пречка по пътя към реализацията на европейските амбиции на Анкара. Признаването на фундаменталните граждански права на кюрдското малцинство изглежда разумна цена за влизането в обединена Европа.
Подобни отстъпки обаче, биха удовлетворили кюрдите само в началния етап и тяхната ограниченост, естествено, много бързо започва да поражда нарастващо раздразнение. До 2000-те години, когато в кюрдските райони в Източна и Югоизточна Турция се запазва извънредното положение, исканията на кюрдите в повечето случаи се ограничават до защита на основните им човешки права. По онова време, политическите убийства и извънсъдебните разправи, принудителните изселвания и други насилствени действия от страна на силите за сигурност спрямо кюрдите остават обичайна практика. Затова кюрдските политици и привържениците на ПКК приемат като основен приоритет прекратяването на перманентното напрежение и конфликти и връщането към нормалния живот в Югоизточна Турция. Европейските представители пък смятат това за законно право на кюрдите и задължение на турските власти, претендиращи за членство в ЕС.
Правителството на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), дошло на власт през есента на 2002 под лозунга за присъединяване на Турция към ЕС, отменя извънредното положение в кюрдските райони, приема специални постановления, гарантиращи защита от мъчения по време на разпити и отменя ограниченията върху свободата на словото и събранията. Тези отстъпки на правителството очевидно са несъществени на фона на ползата от присъединяването на Турция към ЕС. Те не само слагат край на систематичното нарушаване на човешките права в кюрдските райони и свеждат до минимум делата против турското правителство в Европейския съд по правата на човека в Страсбург, но и съдействат за укрепване позициите на правителството на ПСР вътре в страната и най-вече спрямо военния елит, който дълги години се смята за основния субект на политическия процес.
През първия петгодишен срок на управлението си, ПСР инициира редица административно-правни преобразувания, в резултат от които кюрдите получават не само гаранции за защита на основните си човешки права, но и възможност законно да използват родния си език в ежедневния живот. Последното съвпада с изискванията към кандидатите за членство в ЕС. И тъкмо този критерий – «уважението и защитата на националните малцинства» - вдъхва на турските кюрди надеждата, че ще могат успешно да продължат борбата си с правителството. В средата на 2000-те години гаранциите за защита на фундаменталните им права вече се оказват очевидно недостатъчни за кюрдите и те започват да претендират не само за индивидуални, но и за групови права: възможност да получават образование на родния си език и да дават на децата си кюрдски имена, в чието изписване да фигурират и липсващи в турската азбука букви (като q, x и w), връщане историческите имена на градовете и географските области, тюркизирани през 20-те и 30-те години, и т.н. (13).
Общоевропейските конвенции – като Европейската харта за регионалните езици от 1992 или Рамковата конвенция за защита на националните малцинства от 1995 (14), които следва да бъдат приети от всички претенденти за членство в ЕС, трябва да осигурят на турските кюрди нови възможности за мобилизация. Затова кюрдските политици се стараят максимално да активират съществуващите канали за натиск върху турското правителство – чрез Европейския съд, чрез петиции в медиите до чиновниците в ЕС и т.н. По това време обаче, отношението към кюрдите в Европа започва да се променя. Еднозначното осъждане на турската политика, характерно за 90-те години, вече не съществува. През десетилетията на постбиполярния свят и Турция, и Европа сериозно се променят. И макар че практиката на нарушаване на човешките права в кюрдските райони продължава, в очите на ЕС Турция, чиито усилия за привеждане на административно-политическата система и законодателството в съответствие с европейските норми, се оценяват доста позитивно, вече изглежда по съвършено различен начин.
Освен това, разширяването на състава на Съвета на Европа за сметка на държавите от Централна и Източна Европа води до рязко увеличаване броя на новите дела в Европейския съд по човешките права, в резултат от което процедурата за завеждане на такива дела в Страсбург съществено се усложнява. През 2004, с цел оптимизиране разглеждането на делата, Европейският съд дори въвежда специален ред, включващ т.нар. «пилотни постановления», фиксиращи наличието в една или друга държава на структурни проблеми и предписващи на съответната държава да приеме определени законодателни мерки за избягване повтарянето на нарушенията. С помощта на «пилотните постановления» Европейският съд започва да разглежда постъпилите жалби по ускорен и опростен механизъм (15) и демонстрира по-лоялно отношение към мерките, предприемани от правителството за предотвратяване на фиксираните нарушения в сферата на човешките права.
Не бива да се пренебрегва и ефектът от 11 септември 2001. Във формулата на отношенията между ЕС, Турция и кюрдите се появяват нови променливи, като например политиката за борба с международния тероризъм. ЕС започва да се отказва от толерантните си подходи към въоръжената борба на различните национални движения. ПКК бива включена в списъка на терористичните организации, а в европейското публично пространство все по-често се призовава за подкрепа на Турция в битката и с бойците на ПКК.
Накрая, липсата на общ европейски модел за изграждане на отношенията с националните малцинства, който да е приет като норматив за всички държави-членки, прави подкрепата на ЕС за кюрдите и техните искания за разширяване на културните и гражданските им права, изключително пасивна. Кюрдите вече не могат систематично да инициират съдебни дела срещу турското правителство в Европейския съд (16), който демонстрира незаинтересованост към процесуалните отношения в неевропейските държави. Освен това, съдържанието на новите искове на кюрдските активисти в Страсбург силно се променя: вече не става дума за извънсъдебно преследване, политически убийства и разправи, а за искания да бъде намалена 10%-ната бариера за влизане в парламента, или да се отмени забраната за употреба на букви от кюрдската азбука и т.н. През втората половина на 2000-те години повечето от тези искания биват отклонявани от съда (17).
Новата политическа конюнктура, формирала се в държавите от ЕС и, като цяло, на Запад, не позволява на кюрдските правозащитници да обосноват претенциите си за признаване правото на културна и групова автономия в съответствие с нормите на европейските конвенции. Още по-важно обаче е, че събитията през 2000-те години ясно демонстрират, че подкрепата на ЕС за турските кюрди има доста ограничен характер и кюрдските правозащитници вече са изчерпали лимита на възможностите си.
Политическата активност на турските кюрди през 2000-те години
Първото десетилетие на 2000-те години демонстрира очевидното несъответствие между претенциите на тюрските кюрди към Запада и способността, а в някои случаи и желанието, на ЕС да подкрепя кюрдите в борбата им с турското правителство. Разочарованието по отношение на възможната външна помощ принуждава кюрдските активисти да търсят други пътища. Така, ако 90-те години могат да се характеризират като период, в който кюрдите се стремят да водят легалната си борба предимно в съдилищата (най-вече международните), 2000-те години са период на активизация на политическата борба на национално равнище. Това отчасти е резултат от краха на надеждите за промени, постоянно обещавани от управляващата ПСР. Инициираният от нея «демократичен преход», в краткосрочна перспектива, не обещава радикални промени за кюрдите – така административно-правната и конституционната реформа се реализират, отчитайки само минимално техните интереси.
През 2007 кюрдските политици за първи път влизат в парламента, събирайки достатъчно гласове в едномандатните райони, за които не важи националната изборна бариера от 10%. 22 души (18) от прокюрдската Партия за демократично общество (ПДО), разпусната по решение на Конституционния съд през декември 2009 заради «връзки с терористични организации и активността и, ерозираща неделимото единство на турската държава и нация» (19), стават депутати. Нещо повече, в резултат от общинските избори през 2009, ПДО получава контрол върху ключови общини в Югоизточна Турция: така, Осман Байдемир става кмет на «голям» Диарбекир, а партийни кандидати оглавяват 96 общини и 9 местни законодателно събрания (20).
През 2011, използвайки същата стратегия, поелата щафетата от ПДО Партия на мира и демокрацията (ПДМ), която официално не е допусната до участие в изборите, успява да прокара през едномандатните райни 36 свои кандидати (21) – при това не само от кюрдските (Агра, Битлис, Бинтьол, Батман, Ван, Диарбекир, Игдир, Карс, Мардин, Муш, Сиирт, Хакари, Шанлиурфа, Ширнак), но и от средиземноморските провинции (Адана, Мерсин) и Истанбул.
Получавайки достъп до реалната власт по места, кюрдските политици се опитват да разширят установените от ПСР рамки на ражданските свободи и демократичния процес чрез кампании за гражданско неподчинение на местно и национално ниво. На територията на контролираните от кюрдите общини започва да се налага ред, който очевидно противоречи на турското законодателство. Така, наред с турския език, официално започват да се използват и курманджи и заза (диалекти на кюрдския език). При назначаване на общинска работа започва да се изисква владеене на кюрдски език (доколкото местните администрации приемат и молби на граждани, писани на кюрдски), върнати са кюрдските имена на редица области и населени места. В знак на протест против политиката на Управлението по религиозните въпроси, което забранява в джамиите да се проповядва на кюрдски, ПМД инициира провеждането на специални петъчни молитви на курманджи и заза.
В същото време мерките, предприемани от правителството в рамките на «Кюрдската иницатива», прокламирана от Ердоган през 2009, на практика се оказват слабо ефективни и закъснели. Така, създаването на специален 24-часов кюрдски телевизионен канал (TRT-6) е посрещнато без особен ентусиазъм, тъй като основната маса кюрди отдавна гледат базиращия се в Европа кюрдски канал Roj TV. Откриването на секции за кюрдски език в университетите също не поражда кой знае какъв възторг у кюрдите, тай като те настояват образованието на родния им език да започва още в предучилищна възраст.
Друга нееднозначна стъпка на правителството в рамките на тази програма е публично обявената амнистия на осем бойци на ПКК, на които през октомври 2009, е официално разрешено да се завърнат в Турция от Иракски Кюрдистан. На турска територия те са посрещнати като герои от десетки хиляди кюрди, което, в крайна сметка, дава възможност на опозицията от Народно-републиканската партия (НРП) и Партията на националистическото действие (ПНД) да обвинят правителството на ПСР, че подпомага терористите.
Всичко това закономерно води до свиването на програмата „Кюрдска инициатива”. Следват арести на кюрдски политици, правозащитници, кметове, председатели на общински съвети и журналисти – под предлог да се предотврати доминацията на агенти и сътрудници на ПКК в гражданско-политическото пространство на Турски Кюрдистан (22). Общо няколко хиляди задържани са обвинени, че са активисти на Съюза на общностите на Кюрдистан (Кoma Civakên Kurdistan - КСК) – национално-политическа организация на кюрдите, основана от Абдула Йоджанал като Конфедерация на народите на Кюрдистан (Koma Komalen Kurdistan - ККК), и смятана за гражданска структура на ПКК.
През 2011 общият брой на привлечените по тези дела от октомври 2009 достига 8 хиляди души, половината от които са в арестите (23), като повечето са там между една и две години (24). Показателно е, че първите арести са осъществени две седмици след общинските избори през април 2009, сякаш в потвърждение на декларациите на редица кюрдски политици, че ПСР се готви да накаже всички, които са гласували за ПМД. Действително, практически всички активисти на кюрдското политическо движение (с изключение на депутатите, ползващи се с имунитет) се оказват на подсъдимата скамейка по обвинение, че са помагали на терористите.
Влезлият в сила на 1 юни 2005 нов Наказателен кодекс (25) и поправките към Закона за борба с тероризма от 2006 (26) предоставят на силите за сигурност и полицията широки пълномощия да използват твърди мерки в рамките на санкционираните от съдилищата разследвания. Активистите на ПКК и кюрдските бежанци, върнали се в Турция в рамките на обявената от правителството „Кюрдска инициаива”, също стават жертви на практиката на прилагане на антитерористичното законодателство. Така, през 2010 – само няколко месеца след завръщането си – четирима активисти на ПКК и шестима кюрдски бежанци са арестувани по обвинение, че са свързани с терористични организации. Останалите 24 репатрианти светкавично напускат Турция и се връщат на територията на Иракски Кюрдистан (27).
Твърдият курс на ПСР кара кюрдската ПМД да ревизира претенциите си към правителството. Предишните искания за преразглеждане на редица одиозни членове на Наказателния кодекс и Закона за борба с тероризма, понижаване на изборната бариера, справедливо разпределяне на държавните субсидии между политическите партии и конституционни гаранции за културна автономия вече не отговарят на променената конюнктура. Сега кюрдските политици настояват за незабавно освобождаване на всички обвиняеми по делата, свързани с КСК, и предоставяне на «демократична автономия» на турските кюрди, т.е. самоуправление във всички сфери на обществения живот, при това в рамките на тази парадигма под контрола на централното правителство следва да останат външната политика, икономиката и националната сигурност.
Категоричният отказ на Ердоган да преговоря по този нов дневен ред води до това, че ПМД решава да бойкотира гласуването на поправките в Конституцията през март 2008 (28) (първоначално се смята, че ПСР ще се блокира по този въпрос с парламенталната група на ПМД). В крайна сметка, дебатите по поправките на практика се провалят и ПСР е принудена да обяви национален референдум на 12 септември 2010. За да демонстрира политическата си тежест и влиянието си сред избирателите, ПМД призовава своите привърженици да бойкотират референдума. И макар че предлаганите от правителството поправки получават подкрепата на 57% от избирателите, мнозина от тях – предимно от кюрдските райони – отказват да гласуват (в отделни кюрдски райони и градове броят на участниците в референдума се оказва критично ниска: в Хакари – 9,1%, в Ширнак – 22,5%, в Диарбекир – 35,2%, в Батман – 40,3%, във Ван – 43,6%, при средна национална активност от 77,4%) (29).
След референдума от 2010 въпросът за конституционната реформа остава в дневния ред и е сред основните теми на обществената дискусия. На последните парламентарни избори през 2011 ПСР (спечелила 49,8% от гласовете) излиза с обещанието да приеме нова конституция, която «да консолидира турското общество и да се основава на консенсуса между партиите» (30). По искане на Ердоган, в новия парламент е създадена специални конституционна комисия, в която четирите парламентарни групи имат равно представителство. Така ПМД получава възможност пряко да участва в създаването на текста на основния закон.
Това е исторически прецедент за кюрдите, доколкото за първи път кюрдска партия играе ролята на субект на конституционния процес в Турция. Изключително важно е и, че ПМД на практика консолидира около себе си и своята програма за конституционна реформи кюрдски политици и общественици, заемащи различни и дори диаметрално противоположни позиции. Съгласуваните предложения, които ПМД представя в комисията, включват общи искания за предоставяне възможност на кюрдите да получават образование на родния си език и фактически отказ от кемалисткия принцип за дефиниране на гражданството, в чиито рамки още от времето на Лозанския договор от 1923 в официалните документи кюрдите биват представяни като «планински турци».
Кюрдските претенции пораждат сериозни разногласия сред членовете на конституционната комисия. Скоро обаче работата и окончателно е парализирана заради предложенията на ПСР за превръщането на Турция от парламентарна в президентска република. Двете опозиционни партии – НРП и ПНД – се обявяват категорично против инициативите на ПСР, които, според тях, са мотивирани изключително от желанието на Ердоган да уреди по-нататъшната си политическа кариера и ще доведат до установяването на авторитарен режим в страната. На свой ред, ПМД демонстрира готовност да даде рамо на ПСР ако тя подкрепи политическите искания на кюрдите.
През есента на 2012, отчаяни от неуспешните опити да прокарат своите поправки в подготвяния текст на новата конституция, кюрдите стартират нова кампания на гражданско неподчинение. Те протестират против отказа на съдилищата, разглеждащи делата на активистите на КСК, да разрешат на обвиняемите да се защитават на кюрдски език. На 12 септември 2012 63-ма арестувани, свързани с КСК, обявяват гладна стачка, към която само през първия месец се присъединяват над 600 души (31). Протестиращите издигат три основни искания: да се смекчат условията, при които излежава присъдата си Абдула Йоджалан, да се гарантира възможност за получаване на образование на кюрдски език и да се разреши използването му в съдебните процеси. Продължителността на гладната стачка (рекордна по своята масовост) и участието в протестите на депутатите от ПМД и на известни кюрдски политици съдействат за това, че правителството официално признава за наличието на проблема. Скоро след подробното осветяване на случващото се в медиите, министърът на правосъдието Садулах Ергин публично заявява, че се подготвя закон, даващ на кюрдите право да използват родния си език в процесуалната практика (32). След изявлението на министъра, Йоджалан призовава от затвора кюрдите да прекратят гладната стачка и още на 18 ноември 2012 протестите са прекратени. Мнозина тълкуват неочакваната развръзка като доказателство за относителната сплотеност на кюрдското политическо движение и високата степен на влияние на Йоджалан върху него.
Новите инициативи за разрешаване на кюрдския въпрос: Анкара залага на Йоджалан
Скоро след призива на несменяемия лидер на ПКК, през декември 2012, премиерът Ердоган публично потвърждава слуховете за тайни преговори между Националната разузнавателна организация (МІТ) и Абдула Йоджалан. Това фактическо начало на нов етап в урегулирането на кюрдския конфликт е следствие от редица, както очевидни и известни, така и неособено афиширани политически и социално-икономически фактори. Общоразпространената гледна точка е, че кюрдският проблем се отразява изключително негативно върху икономическото развитие на Турция, девалвира постиженията на Анкара в сферата на демократичното развитие и усъвършенстването на административно-правната система, ерозира потенциала и за регионално лидерство и ограничава нейните външнополитически инициативи (33). Доколко обаче тезата за критичното значение на кюрдския фактор за вътрешната и външна политика на Турция отговаря на действителността? С други думи, доколко динамиката на изострянето и затихването на кюрдския конфликт е в корелация с обективните показатели за икономическото развитие на Турция и положението на управляващата партия?
През 2002, когато ПСР току що е дошла на власт, кюрдската съпротива се намира във фаза на ниска активност, което позвалява на правителството да не се съобразява с кюрдите, прокарвайки своята политика. През 2004-2007 настъпва изостряне на конфликта, но показателите на икономическия растеж в Турция не намаляват, а ПСР продължава да консолидира властта и да разширява електоралния си потенциал. Нещо повече, въпреки активната фаза на конфликта и нарасналият брой на военните операции срещу ПКК, ПСР съумява на практика да парализира политическата активност на армията – в противопоставянето между военния елит и ислямисткото правителство нестъпва очевиден прелом в полза на управляващата партия. Тоест, кюрдският фактор не пречи на ПСР вече над десет години да удържа властта и дори не създава проблеми пред просперитета на партията през 2000-те години. Защото тогава, в средата на третия си мандат, ПСР изглежда толкова загрижена за кюрдския проблем?
Действително, отличното представяне на трите последни парламентарни избори (2002, 2007 и 2011), успехът на общинските избори през 2004 и 2009 и на референдумите за поправките в конституцията, позволиха на ПСР да укрепи позициите си като управляваща сила въпреки изострянето на редица вътрешнополитически проблеми. Но, ако на изборите през 2004 и 2007 ПСР можа да си гарантира подкрепата на кюрдите, през следващите години – на общинските избори през 2009 и на парламентарните през 2011 – на фона на разочарованието от неизпълнените обещания на Ердоган, показателите на управляващата партия в кюрдските райони значително спаднаха (34). Заиграването на ПСР с турските националисти (известни с непримиримата си позиция по кюрдския въпрос) и агресивното отношение на правителството към кюрдските формации, инцидентът в селцето Улудере (провинция Ширнак), където турски изтребител унищожи 40 души, нелегално преминаващи през турско-иракската граница, смятайки ги за бойци на ПКК (35) – всичко това отслаби позициите на управляващата партия в Югоизточна Турция. Опитите на ПСР да разиграе религиозната карта, акцентът в официалната партийна реторика върху общата ислямска идентичност на турците и кюрдите, дори социалните програми, целящи да повишат жизненото равнище в кюрдските провинции, се оказаха явно недостатъчни за сдържането на нарастващата популярност на кюрдския национализъм. Тревога в ръководството на ПСР поражда и появата на нови кюрдски партии и, в частност, на партията „Хюр Дава” (Hür Dava Partisi), създадена от кюрдските ислямисти през есента на 2012 и обединяваща религиозно-консервативни кръгове, които традиционно са сред електората на управляващата партия (36).
Новата инициатива за решаване на кюрдския въпрос може да се приеме като опит за пречупване на тенденцията към понижаване популярността на ПСР в навечерието на общинските и президентски избори през 2014. Съдейки по всичко, Ердоган се опитва, от една страна, да възстанови в очите на кюрдското население образа на ПСР като партия, носеща мир и съгласие на турските граждани, а от друга – да си гарантира лоялността и подкрепата на политически активните кюрди и кюрдските партии на предстоящия референдум за новата конституция (която, както планират в ПСР, трябва да превърне Турция в президентска република, в съответствие с президентските амбиции на самия Ердоган) (37).
Проблемът с възхода на кюрдския национализъм съдържа заплахи и за външнополитическите инициативи на ПСР, включително за модела на регионалната сигурност, прокарван от правителството на Ердоган.
Днес Анкара може да се похвали с доста добри отношения с правителството на Иракски Кюрдистан, в рамките на които можем да очертаем поне три основни съставляващи елемента, съчетаващи икономическите изгоди и политическите сметки. На първо място, търговията с Иракски Кюрдистан позволява да се стимулира икономическата активност в кюрдските райони на Турция.
На второ място, Турция изгражда, съвместно с Иракски Кюрдистан, нов тръбопровод, с цел създаване на независим коридор за транзит на иракски петрол и природен газ. Това трябва да се превърне в залог за икономическата самостоятелност на Иракски Кюрдистан и да удовлетвори нарастващите потребности на Турция от енергоносители (38). Накрая, укрепвайки взаимноизгодните икономически отношения и приятелските контакти с правителството на Масуд Барзани, ПСР разчита да ограничи привлекателността и, съответно, социалната подкрепа за радикалния кюрдски национализъм както в самата Турция, така и в граничните райони на Ирак и Сирия.
Що се отнася до сирийските кюрди и основната им политическа сила – Партията на демократичното единство на Кюрдистан (Partiya Yekitiya Demokrat) - ПДЕК, отношенията им с ПСР са доста напрегнати, като те рязко се изостриха в хода на сирийската криза (39). Макар че сирийските кюрди не контролират богати природни ресурси и са достатъчно разпръснати из територията на Сирия, активността им в гражданската война между опозицията и правителствените сили, подкрепящи режима на Башар Асад, е очевиден фактор за дестабилизацията на ситуацията в кюрдските райони на Турция. В тази връзка от важно значение е резултатът от преговорите между лидера на ПДЕК Салих Мюслим и официални турски представители, които през август 2013 на два пъти се срещнаха в Анкара (а преди това имаха други две срещи в Кайро).
В дългосрочна персперспектива турските кюрди едва ли ще се задоволят с подчинения си статут в състава на Турция, ако техните сирийски и иракски сънародници получат широка политическа и културна автономия (40). От тази гледна точка, сътрудничеството с Барзани дава на правителството на Ердоган възможност да се конкурира с ПКК в борбата за симпатиите на кюрдите.
Като цяло, електоралните, социално-политическите и геополитическите сметки могат да обяснят активността на ПСР по кюрдското направление. Остава обаче въпросът за механизмите за реализацията на новата кюрдска инициатива, както и защо ПСР направи ключов играч в нея Абдула Йоджалан, с когото правителството започна активно да работи в края на 2012? Та нали от момента на активизирането на военните операции срещу кюрдите през лятото на 2011 лидерът на турските кюрди на практика беше съвършено изолиран от външния свят, а твърденията на някои медии за възможното му прехвърляне под домашен арест провокираха изключителното негагивната реакция на премиера Ердоган, който непрекъснато повтаряше, че правителството няма да допусне Йоджалан да излезе от затвора (41).
От друга страна, за неочакваното сближаване между управляващия режим на ПСР и Йоджалан съществуват достатъчно обективни предпоставки и обяснения. През 14-те години на пребиваването му в затвора, авторитетът на Йоджалан си остана все така висок. Достатъчно е да си припомним събитията от есента на 2012, когато (на 12 септември) група кюрдски затворници обявиха началото на протестна акция. И макар че към тяхната безсрочна гладна стачка много бързо се присъединиха стотици политически затворници, всички те се подчиниха на призива на Йоджалан да прекратят протестите в края на ноември. Така Йоджалан публично доказа не само, че влиянието му върху кюрдското политическо движение продължава да е много силно, но и (което е най-важното), че зад него са готови да тръгнат мнозинството кюрди. Възможно е разбира се, продължителният престой в затвора да се е отразил върху личността на Йоджалан. По време на срещата си с депутати от кюрдската ПМД през февруари 2013, той се оплака от възрастта си (65 години) и от близостта на смъртта (42). Както изглежда, в момента за него са от значение не само интересите на кюрдското движение, но и неговите собствени, като едните и другите невинаги могат да съвпадат. Призивът на Йоджалан към участниците в гладната стачка да се откажат от нея, преди да са дали жертви, несъмнено укрепи имиджа му на политик и миротворец в очите на мнозина, включително и на правителството, но от гледната точка на кюрдските радикали подобен финал едва ли е положителен. Защото появата на „сакрална жертва” в хода на мирната и ненасилствена протестна акция неизбежно би нанесла сериозен удар по имиджа на правителството на Ердоган, а пък кюрдските политици щяха да получав възможност да представят гибелта на своите съратници като поредното доказателство за пренебрежителното отношение към живота на кюрдите и още един пример за незаконните методи на борба срещу кюрдите по модела на безнаказаните бомбардировки на мирните жители в Улудере (43).
Както е известно, дълги години кюрдските националисти градяха ореола на Йоджалан като борец и мъченик, превръщайки го в символ на кюрдската съпротива и постоянно подчертавайки неоспоримия му авторитет и неговото право да представлява интересите на турските кюрди. Сега обаче правителството на Ердоган използва специфичното положение на Йоджалан в йерархията на кюрдската политика, разчитайки, че междувременно самите кюрдски националисти вече са се превърнали в заложници на създадените от самите тях символи. Стартирайки преговори непосредствено с него, правителството разчита да постигне по-големи отстъпки, отколкото в диалога с другите представители на кюрдското движение. Както показват попадналите у медиите записи от срещите между Йоджалан и депутатите от ПМД през февруари 2013, кюрдският лидер демонстрира готовност да се задоволи с обещанията на правителството да отчете интересите на кюрдите в рамките на новата конституция. И, ако отхвърлим предположението, че Йоджалан се опитва да води двойна игра, думите му недвусмислено свидетелстват за неговото съгласие да работи заедно с правителството за прекратяване на насилието (44). Само че доколко Йоджалан е в състояние реално да контролира кюрдските националисти и да гарантира спазването на евентуални бъдещи договорености? В своите изявления полевите командири на ПКК всячески подчертават лоялността си към Йоджалан, като лидер, но смятат предлаганите от ПСР рецепти за решаването на кюрдския конфликт за неприемливи и декларират готовност да продължат борбата (45). С други думи, оставайки си неоспорим лидер, Йоджалан все пак не може да контролира военната активност на ПКК и „процесът на преговори” и свързаните с него публичните декларации за общата цел – прекратяване на насилието - съвсем не гарантира успеха на „мирния процес”, като цяло. Достатъчно е да си припомним събитията от юли 2011, когато на фона на примиренческите изявления на Йоджалан в Диарбекир избухна мащабен въоръжен сблъсък между активисти на ПКК и правителствените сили за сигурност (46). Освен това, функционерите на ПКК постоянно подчертават правото си на „активна самоотбрана” (47).
В същото време, евентуалният провал на новата „кюрдска инициатива”, чиито основен елемент, неочаквано за мнозина, станаха преговорите с Йоджалан, не носи сериозни политически рискове за правителството на Ердоган. Ако сблъсъците продължат, въпреки призивите на Йоджалан, и се окаже невъзможно със съвместни усилия да бъде прекратено насилието, ПСР най-вероятно ще обвини за това ПКК. Ако пък мирният процес (под една или друга форма) все пак стартира, ПСР, дори и да не постигне цялостно решение на кюрдския проблем, ще си гарантира необходимото спокойствие на предстоящите общински и президентски избори през 2014.
Заключение
Непредсказуемото развитие на събитията в региона на Близкия Изток и новият кръг от спиралата на «арабското пробуждане» през 2011-2012 вдъхна на кюрдите в Ирак, Иран, Сирия и Турция надежда, че историята за пореден път (както например след Първата световна война) ще им даде шанс радикално да променят положението си. Разчитайки на повече, лидерите на турските кюрди днес не откриват особени стимули да постигане на сериозен компромис с правителството – т.е. компромис, който да предполага еквивалентно конвертиране на натрупания опит и възможностите на въоръжената борба в реална административно-политическа и културна автономия и самостоятелност. При това трите десетилетия на въоръжена борба им позволяват да разчитат, че ще постигнат достоен «обменен курс» (48). Гръбнакът на лидерите на кюрдските националисти, макар и поостарял през годините на ожесточени политически борби, очевидно не е склонен да се разделя с властта, която упражнява вече не едно десетилетие, само срещу гаранции за узаконяване на кюрдския език или обявяване на всеобща амнистия.
От гледна точка на постигането на военна победа, въоръжената борба на ПКП срещу турската държава е безперспективна. В същото време обаче, в близко бъдеще тя си остава най-важния фактор в турския вътрешнополитически живот, позволяващ на кюрдското движение да отстоява интересите си. Въпреки прокламираното през март 2013 помирение и вяло протичащият процес на изтегляне на бойните части на ПКК от територията на Турция (49), окончателният отказ от въоръжената борба едва ли е възможен докато функционират механизмите за набиране на привърженици и мобилизация на ресурси. Въпреки очевидното несъответствие между провъзгласените цели и съществуващите възможности, мнозинството активисти на кюрдското движение са уверени, че ситуацията в региона се развива в тяхна полза и са готови да следват примера на иракските и сирийски кюрди, постигнали осезаеми успехи в борбата си за автономия. Наближаващите президентски и общински избори само укрепват тези планове в средите на ръководството на ПКК (50).
За мирното решаване на кюрдския въпрос пречи и друго важно обстоятелство. Значителен брой не само измежду активистите на ПКК, но и на обикновените кюрди, смятат въоръжената борба за идеалите на кюрдския национализъм не само за законна, но и за ефективна. От тяхна гледна точка, политическият успех на кюрдските партии на последните два парламентарни избора, до голяма степен, е бил гарантиран именно от активността на ПКК, т.е. от въоръжената борба на привържениците на Йоджалан, дори нещо повече – самият факт на преговорите за изтеглянето на въоръжените части е поредното доказателство за значението на този тип борба.
Разбира се, въоръжената борба е съпроводена с големи човешки загуби. Затова мнозина привърженици на движението открито подкрепят необходимостта от мирно разрешаване на конфликта. Но лозунгите за мирния процес имат ограничено въздействие сред кюрдите, мнозинството от които са склонни да признаят правото на ПКК да използва силови методи на съпротива, като пропорционален отговор на потисничеството на кюрдите от страна на турското правителство.
Ето защо, освен електоралните и геополитическите сметки, активността на правителството на Ердоган за решаването на кюрдския въпрос се обяснява и със сериозните му опасения, че в средносрочна перспектива сдържането на кюрдския национализъм ще става все по-трудно. Като опитен политик, Ердоган твърдо се придържа към правилото, че е по-добре да водиш трудните преговори от силни позиции, вместо да чакаш външно- и вътрешнополитическият силов баланс да се промени в полза на противника. Въпреки инициативата на правителството да преговаря с ПКК, властите въобще не демонстрират готовност да удовлетворят основните искания на кюрдите – например да им дадат политическа автономия или да освободят Йоджалан. Събитията от края на 2012 и първата половина на 2013 само потвърждават наличието на непреодолима пропаст между това, което правителството на Ердоган е склонно да предложи на кюрдите, и онова, които кюрдските националисти искат да постигнат. Както показаха масовите протести в края на май и началото на юни 2013, Ердоган и правителството му въобще не възнамеряват да отстъпват по принципно важните въпроси, нито пък да споделят властта си с когото и да било. Ако използваме пазарен език, цената, която предлага Ердоган, очевидно не отговаря на очакванията на кюрдите (51).
Не може да се изключи, че ПКП няма да се откаже от въоръжената борба (под една или друга форма), докато позициите на кюрдския национализъм в Турция не укрепнат дотолкова, че кюрдите да могат да водят преговорите от позициите на по-силния. В момента те не разполагат с достатъчно ресурси за това, но развитието на ситуацията в региона може да съдейства за усилване на турските кюрди. Достатъчно е да погледнем региона на Близкия Изток за да се убедим във възможността от подобен сценарий: през последните десет-двайсет години кюрдите съумяха да създадат беоспособни армии във всичките четири части на историческия Кюрдистан. Със собствени военни организации разполагат сирийските кюрди от ПДЕК, а кюрдите от Партията на свободния живот в Кюрдистан (Partiya Jiyana Azad a Kurdistanê - PJAK) се закрепиха в Ирак и вече активно действат в Иран. Всичко това поставя допълнителни въпроси за перспективите пред сегашния преговорен процес (52): доколко сегашното „помирение” може да стане пролог към решаването на кюрдския въпрос в Турция или ще се окаже просто почивка с цел натрупване на сили преди началото на следващия етап от този ожесточен конфликт?
Бележки:
1. İşte Meclis Komisyonu’nun terör raporu // Sabah, 29/01/2013; Terör ve Şiddet Olayları Kapsamında Yaşam Hakkı İhlallerini İnceleme Raporu. 24. Dönem 3. Yasama Yılı 2013 (Rapor, Komisyonun 13 Şubat 2013 tarihli toplantısında kabul edilmiştir). Ankara, 2013, s. 56, 54-60. (http://www.tbmm.gov.tr/komisyon/insanhaklari/belge/)2. Виж: Ozdag, Omit. Turk Ordusu’nun PKK Operasyonları: 1984-2007. İstanbul: Pegasus Yayınları, s. 102-109.3. Yegen, Mesut. “Prospective-Turks” or “Pseudo-Citizens”: Kurds in Turkey. // Middle East Journal, Vol. 63, No. 4 (2009), p. 597.4. Преди 1925 в Анадола също има вълнения сред кюрдите, като най-известният пример е въстанието в Кочгири през 1921.5. Yavuz, Hakan; Özcan, Nihat. The Kurdish Question and Turkey's Justice and Development Party. // Middle East Policy, Vol. 13, No. 1 (2006), p. 105.6. Сред тюрколозите няма единно мнение по въпроса, доколко конституционното понятие "турска нация" съвпада с етническото, т.е. дали в него е заложено отричането на съществуването на други етноконфесионални малцинства (включително кюрди).7. Watts, Nicole. Relocating Dersim: Turkish State-Building and Kurdish Resistance, 1931-1938. // New Perspectives on Turkey, Vol. 23, No. 1 (Fall 2000), pp. 5-30.8. Bozarslan, Hamit. Why the Armed Struggle? Understanding the Violence in Kurdistan of Turkey. // The Kurdish Conflict in Turkey. New York: St. Martin's, 2000, pp. 17-18.9. Макар че от гледна точка на политическите и икономически права кюрдите не се отличават от гражданите на Турската република с друга националност, кюрдските райони на Турция традиционно се намират на по-ниска степен в социално-икономическото си развитие, а възможностите на кюрдските партии да функционират на парламентарно равнище са силно ограничени заради високия изборен праг и систематичните забрани.10. В момента на ареста, през 1999, на Абдула Йоджалан броят на жертвите в конфликта беше надхвърлил 30 хил. убити, повечето от които цивилни. Разрушени са над 3 хиляди села, а над 2,5 млн. кюрди са принудени да напуснат родните си места и да се преселят в други райони на страната или пък да емигрират в съседни държави.11. Turkey’s Accession to the EU: - Kurdish Human Rights Project. (https://www.khrp.org/)12. По-подробно, виж: Кудряшова Ю.С. Турция и Европейский Союз: история, проблемы и перспективы взаимодействия. – М., 2010. С. 51–72.13. Kürtçe eğitimde q, x ve w harflerine, sınırlama konursa kabul etmeyiz // Radikal, 05/07/201214. Анкара и до днес не се е присъединила към Рамковата конвенция за защита на националните марцинства.15. "Пилотното постановление" представлява окончателно решение по делото, в което Европейският съд признава нарушаването на Конвенцията и постановява, че това нарушение има масов характер, вследствие на структурната или системна дисфункция на правната система на държавата-ответник, и предписва на въпросната държава да вземе определен вид мерки от общ характер (Виж: Терехов К.И. Пилотные постановления, выносимые Европейским судом по правам человека: введение в системный анализ явления // Правовая мысль: история и современность, 2011, № 4. С. 52-60). Процедурата на "пилотните постановления" предполага, че Европейският съд занапред няма да се произнася по всяко от разглежданите дела, а ще обединява делата за нарушаване на правата със сходна "етиология" и ще се произнася по самия правен (системен или структурен) проблем, а не по последиците от него - т.е. случаите на нарушаване на правата и на Конвенцията. Съдът взема решение и формулира препоръките си към националното правителство за решаване на фиксирания проблем, като след това вече не се гледат дела по тези въпроси (Committee of Ministers, Recommendation on the improvement of domestic remedies (Rec(2004)6), 12 May 2004 // Официальный сайт Совета Европы: https://wcd.coe.int/wcd/ViewDoc.jsp?id=743317)16. Kurban, Dilek; Gulalp, Haldun. A Complicated Affair: Turkey’s Kurds and the European Court of Human Rights. // The European Court of Human Rights. Implementing Strasbourg’s Judgments on Domestic Policy. Edinburgh: Edinburgh University Press, 2013.17. Въпреки че Европейският съд призна, че 10%-ният изборен праг за влизане в Парламента е сред най-високите в Европа, липсата на общи норми, регламентиращи този праг дори в държавите от ЕС, оставя голямо поле за маневри на националните правителства. (European Court of Human Rights, Сase of Yumak and Sadak v. Turkey. Judgment (Application No. 10226/03), 8 July 2008, http://hudoc.echr.coe.int/sites/eng/pages/search.aspx?i=001-87363#{"itemid":["001-87363"]}).18. На 4 декември 2009 турския Конституционен съд лиши от мандатите им двама депутати от ПДО . Ахмет Тюрк и Айсел Туглук, което намали броя на кюрдските депутати и им отне възможността да имат собствена парламентарна група. На 11 декември 2009 Конституционния съд разпореди разпускането на на ПДО. (DTP kapatıldı // Sabah, 11/12/2009.)19. Цит. по: Sabah, 11/12/2009. Така, създадената през ноември 2005 кюрдска Партия на демократичното общество (Demokratik Toplum Partisi) просъществува точно 4 години и един месец.20. Kapatılan DTP’nin 94 Belediye Başkanı BDP’ye katıldı // Milliyet, 23/12/2009.21. На 21 юни 2011 турският Висш изборен съвет лиши арестувания депутат от ПМД Хатип Диджле от мандата му и го предаде на кандидата на управляващата ПСР Ойе Еронат. Освен Диджле, още петима депутати от ПМД бяха арестувани по обвинение, че сътрудничат със забранената Кюрдска работническа партия (Cumhuriyet, 22/06/2011; Hürriyet, 22/06/2011).22. Kürtçe savunma krizi // Milliyet, 19/10/2010.23. 30 Ayda KCK’den 7748 Gözaltı, 3895 Tutuklama // BİA Haber Merkezi, 06/10/2011.24. Виж: Backgrounder on the Union of Communities in Kurdistan, KCK // Democratic Turkey Forum, http://www.tuerkeiforum.net25. Türk Ceza Kanunu (Kanun No. 5237, Kabul Tarihi: 26/9/2004) // Resmi Gazete, 12/10/2004 Sayı: 25611, http://www.tbmm.gov.tr/kanunlar/k5237.html26. Terörle Mücadele Kanununda Değişiklik Yapılmasına Dair Kanun (Kanun No. 5532, Kabul Tarihi: 29/6/2006 ) // http://www.tbmm.gov.tr/kanunlar/k5532.html27. Candar, Cengiz. “Leaving the Mountain”: How may the PKK Lay Down Arms? Freeing the Kurdish Question from Violence. Istanbul: TESEV, 2012, http://www.tesev.org.tr/en/ publications/1/1.28. Anayasa değişiklik paketi ve BDP’nin istekleri... // Milliyet, 25/03/2010; BDP’nin AKP’den altı isteği var. // Ankara Haber, 25/03/2010.29. 12 Eylül 2010 Anayasa Değişikliği Halkoylaması // T.C. Yüksek Seçim Kurulu. (http://ysk.gov.tr) İllere Göre Anayasa Değişikliği Halkoylaması Sonucu // T.C. Yüksek Seçim Kurulu. http://ysk.gov.tr/ysk/docs/2010Referandum/KesinSonuc/IlSonuclari.pdf30. AKP. Türkiye Hazır Hedef 2023. 12 Haziran 2011 Genel Secimleri Beyannamesi // AKP Resmi Sitesi. (http://www.akparti.org.tr/beyanname2011.pdf).31. Adalet Bakanlığı, bugün itibarıyla 67 ceza infaz kurumunda açlık grevi eylemi yapan 682 hükümlü ve tutuklu bulunduğunu bildirdi // Akşam, 02/11/2012.32. Законът, позволяващ на подсъдимите да се защитават не само на турски език, беше приет през януари 2013 (Ceza Muhakemesi Kanunu ile Ceza ve Güvenlik Tedbirlerinin İnfazı Hakkında Kanunda Değişiklik Yapılmasına dair Kanun (Kanun No. 6411, Kabul Tarihi: 24/1/2013) // Resmî Gazete, 31/01/2013 (Sayı: 28545)).33. Yayman, Huseyin. Turkiye’nin Kurt Sorunu Hafızası. Ankara: SETA Yayınları, 2011, s. 21.34. По-подробно, виж.: Шлыков П.В. Турция после выборов 2011 г.: парадоксы политического развития под властью Партии справедливости и развития. // Перспективы. Фонд исторической перспективы. (http://perspektivy.info)35. Uludere olayı için hükümetten ilk tepkiler! // Gazete Habertürk, 30/12/2011; Uludere katliamı. // Radikal, 30/12/ 2011.36. Beklenen Parti: HÜR DAVA PARTİSİ. // Doğru Haber, 30/11/2012, http://www.dogruhaber.com.tr37. ПСР и ПМД имат общо 355 депутати, което е малко по-малко от конституционното мнозинство от 2/3 (367), необходимо за приемането на нова конституция, но е доста повече от 3/5 от състава на меджлиса, необходими за провеждането на референдум..38. Iraq and the Kurds: The High-Stakes Hydrocarbons Gambit // Middle East Report № 120, April 19, 2012. (International Crisis Group, http://www.crisisgroup.org).39. Syria’s Kurds: A Struggle within Struggle // Middle East Report № 136, January 22, 2013 (International Crisis Group, http://www.crisisgroup.org).40. Sarısözen, Veysi. Kürtlüğü inkar için Türklüğü inkar edenler // Özgür Gündem, 17/02/2013.41. Ocalan’a Ev Hapsi iddiasına Yanıt. // Hürriyet, 6/01/2013.42. Sabah, 25/02/2013.43. Er, Erdal. Roboski’yi Sahipsiz Bırakmayın. // Özgür Gündem, 20/12/2012.44. Durukan, Namik. İmralı Zabıtları // Milliyet, 28/02/2013.45. Показателно в това отношение е заявлението на Нуредин Софи, който ръководи Силите за народна отбрана (Hêzên Parastina Gel – HPG) – военното крило па ПКК, за готовността да бъде продължена въоръжената борба срещу правителствените части, да бъдат отчетени грешките от предишните години и да се формулира по-успешна стратегия за борба в краткосрочен период (Sofi: Önder Apo’nun emrindeyiz. // Fıratnews.com, 21/02/2013, http://www.firatnews.com/news/guncel/sofi-onder-apo-nun-emrindeyiz.htm)46. Diyarbakır’da 13 şehit // Anadolu Ajansı, 14/07/2011.47. Като пример могат да бъдат посочени изказванията на председателя на изпълнителния съвет на Асоциацията на общностите на Кюрдистан (Koma Civakên Kurdistan – KCK) Мурат Карайълън. В отговор на многобройните призиви на Ердоган към лидерите на ПКК да сложат оръжие и да напуснат Турция, Карайълън посочва в едно интервю: "Кой кого трябва да гони? Това е нашата земя и нашата страна. Вие сте дошли на наша зема, т.е. вие сте зевоеватели. И, ако някой трябва да напусне страната, това сте именно вие... В така създалата се ситуация не вярваме особено в искреността на мирните инициативи на правителството на ПСР" (Karayılan: İşgal kuvvetisiniz, burası bizim ülkemiz // Fıratnews.com, 23/03/2013, http://www.firatnews.com).48. Водачите на ПКК постоянно подчертават, че няма да се откажат от борбата и няма да напуснат Турция [Karayılan’dan Erdoğan’a: Asıl siz çekin gidin ülkemizden. // Fıratnews.com, 01/01/2013, http://www.firatnews.tv/].49. Процесът на изтегляне на бойците бе предшестван от обръщението на Абдула Йоджалан от 21 март 2013 (по време на кюрдския празник Навруз), в което пожизненият лидер на ПКК призова за прекратяване на въоръжената борба. Обръщението беше резултат от дългите тайни преговори между правителството на Ердоган (в лицето на Националната разузнавателна организация) и Йоджалан.50. Karayılan: Karar almamız kolay değil // Fıratnews.com, 06/03/2013, http://www.firatnews.com/.51. Yargı Paketi Özgürlüğe Açılmıyor // Bianet.org, 26/02/2013, http://www.bianet.org/.52. Обещанията на Йоджалан да събере нова армия от 50 хил. бойци, ако правителството не изпълни условията, поставени от кюрдите, за пореден път потвърждават колко крехко е очерталото се затишие [Milliyet, 28/02/2013].
* Преподавател в Института за държавите от Азия и Африка на Московския държавен университет "Ломоносов"{backbutton}
