Непосредствено след последните избори за Европейски парламент (през 2009) „Партията за независимост на Обединеното кралство” (UKIP) и италианската Северна лига формираха в него парламентарна група „Европа на свободата и демокрацията” (ЕFD). Името на групата е малко заблуждаващо, защото десните радикали са склонни да влагат ново съдържание в това понятие. „Враговете на Европа се представят за бойци на съпротивата срещу ЕС, възприемайки го като „тоталитарна свръхдържава” – посочва през 2009 Мартин Шулц в сборника, посветен на стратегията на десните радикали, издаден от Щефан Браун, Александър Гайслер и Мартин Херстер. По-нататък председателят на Европарламента пояснява, че на „Европейският съюз, представян като затвор за народите”, се противопоставя идеята за „Европа на отечествата” или „Европа на нациите”. В едно свое изказване, създателят на френския Национален фронт Жан-Мари льо Пен обобщава тази идея така: „Националната съпротива е напълно легитимна, тя е право на всеки гражданин и задължение на всеки патриот”. За Найджъл Фарадж, председател на UKIP и лидер на EFD, демокрацията означава, освен всичко друго, и свободата да не бъдат изпълнявани решенията на Европейския парламент. Според него, „евроидиотите” ни тласкат към една „тотално унифицирана Европа”, а искането му е или незабавното разпускане на ЕС, или излизането на Великобритания от него.
Дяснорадикалните групи в Европарламента
Искането за разпускане на ЕС се споделя от депутатите на групата на EFD, в която, освен споменатите по-горе, участват и още няколко радикално десни партии: Словашката национална партия, партията „Истински фини” и „Полска солидарност”. Както посочва в тази връзка председателята на парламентарната група на „зелените” Ребека Хармс в интервю за германския вестник „Тагесцайтунг”: „изглежда парадоксално, че най-голямото желание на една група депутати от Европейския парламент е неговото ликвидиране”. С формирането на групата, въпросните депутати значително разшириха влиянието си: те си гарантираха повече време за изказвания по време на дебатите, повече постове в комисиите и по-големи субсидии. Както е известно, бюджетът на всяка парламентарна група зависи от големината и, т.е. от броя на нейните членове. През миналата 2012 EFD разполагаше с 33 депутати, което и гарантира бюджет от 2,451 млн. евро. През март 2012 към групата се присъедини още един депутат, което автоматично увеличава тази сума до 2,579млн. евро годишно.
Според Хармс обаче, политическите възможности, които предлага членството в Европейския парламент, почти не се използват: „за повечето членове на тази група основен приоритет са въпросите, касаещи суверенитета на собствените им държави”.
Както посочва през 2009 в интервю за австрийския вестник „Дер Щандарт” евродепутатът от Австрийската партия на свободата (FPO) Андреас Мьолцер, партията му също е възнамерявала да се присъединио към групата на EFD, но членството и е било блокирано от една или две формации, принадлежащи към нея. „Те не знаят почти нищо за нас и вярват на всичко, които пишат политически коректните медии” –твърди Мьолцер. Обвиненията в националсоциализъм, които се отправят към FPO, са накарали „националните партии” да се дистанцират от нея, смята той. Впрочем, Мьолцер не е случайна фигура. В средите на десните радикали го смятат за „мотора на дясната европейска идея”. Неуспешният опит с EFD не го е разочаровал, защото е наясно, че за постигането на поставените цели е необходимо време. Той продължава да се надява, че скоро ще бъде формирана обединяваща организация за „десните патриотични партии”, както ги нарича. Ангажиран със създаването на подобни алианси из цяла Европа, той, както и колегата му от Европарламента Франк Обермайер, декларира, че „не е критик на Европа, а само на Европейския съюз”. Според него, „основният проблем е, че елитите смятат свръхцентрализацията за нещо добро. Всъщност тя ни създаде огромни проблеми, а прибързаното въвеждане на еврото беше очевидно погрешно”. Елитите твърдят, че ако умре еврото, ще умре и Европа, но Европа, според Мьолцер, „е нещо повече от просто икономика. Историята на нейната култура и дух се измерва с хилядолетия”.
Визията си за Европа, той излага още през 2005 като основните му тези се свеждат до следното: Европа е наша, ние сме за Европа на свободните народи и културното многообразие. Няма дяснорадикална партия на континента, която, след като кризата удари отделните държави в него, да не се е опитала да се представи за изразител на съмненията и загрижеността на европейците относно еврото и мерките за спасение в създалата се ситуация. Впрочем, критика срещу валутния съюз, недостатъците на данъчната система и регулирането на паричното обращение може да се чуе и от левите партии и движения. Те обаче не призовават за отмяната на еврото, а настояват за по-голяма социална справедливост и политически контрол върху пазарната икономика.
Мьолцер, напротив, директно заявява, че „който обича Европа, следва да се обяви против еврото”. В колонката си „Писма от Брюксел”, която редовно се публикува в консервативния австрийски седмичник „Цур Цайт” (в чието издаване участва и самият той), Мьолцер повдига подобни и редица други теми. Той е депутат в Европейския парламент още от 2004. На последните избори през 2009 неговата партия FPO съумя да удвои броя на гласоподавателите си, получавайки 13,1%. Още по време на първия си мандат Мьолцер се опита да формира в Европарламента група на „десните патриотични партии”. На 1 януари 2007 той инициира създаването на групата „Идентичност, традиция и суверенитет” (ITS). То стана възможно благодарение разширяването на ЕС на Изток, което вкара в Европейския парламент и десни радикали от България и Румъния. Само няколко месеца по-късно обаче, на 12 ноември 2007, групата от 27 депутати се разпадна заради силните вътрешни разногласия. Чашата на търпението препълни депутатът от италианската партия „Социална алтернатива: листата на Мусолини” Александра Мусолини (родена през 1962 и внучка на „дучето”), която поиска незабавното депортиране на всички румънски цигани от Италия. В отговор, петимата депутати от партията „Велика Румъния”, недоволни от факта, че колежката им от групата не вижда разлика между цигани и румънци, решиха да я напуснат.
Общоевропейските дяснорадикални партии
През 2012 Мьолцер коментира твърде пренебрежително разпадането на групата ITS: „Според някои, наличието на отделна група дава по-голямо пространство за действие. Това обаче не е вярно”. Той смята, че сътрудничеството се усложнява от поведението на „някои десни патриоти, които твърде бързо променят своята идентичност”. Освен това, влияние оказва 70-годишното историческо наследство. Самият Мьолцер се отнася твърде критично към някои радикални десни партии в Европа и посочва, че „в част от националните движения на Изток е пълно с мракобеси и глупаци”. Според него, привържениците на партията „За по-добра Унгария” например, са „истински антиевропейци”. В тази връзка той прогнозира, че засега не се очертава формирането на голяма група на европейските десни патриотични формации в Европарламента, при това обаче избягва да спомене, че вече съществува общоевропейска националистическа партия, с която сътрудничи и неговата FPO и това е Европейският алианс за свобода (European Alliance for Freedom - EAF).
През февруари 2011 ръководството на Европейския парламент призна официално съществуването на EAF. Учредителите на партията, основана през 2010, избраха за неин президент Годфри Блум от UKIP (наследен през 2012 от Франц Обермайер от FPO). Мьолцер, както и Петер Клейст от фламандската формация Vlaams Belang, пък влязоха в ръководството и. „Членовете на алианса – се подчертава в доклада на FPO за дейността и в Европарламента през 2011 – са убедени, че е необходимо чрез съвместни инициативи да се решават такива, излизащи извън рамките на отделните национални държави проблеми, като масовия приток на нелегални африкански имигранти и, като следствие от това, злоупотребите с предоставянето на убежище”. Освен FPO и UKIP, в тази европейска партия членуват 14 формации, след които Vlaams Belang, „Шведски демократи” (Kent Ekeroth), литовската партия „Ред и справедливост” (Juozas Imbrasas) и германската „Гневни граждани” (Torsten Groß). Фактът че последната, ръководена от Ян Тимке, не е представена в Европейския парламент не се оказва пречка. В т.нар. „Евробаланс 2011” (част от отчетния доклад на депутатите на FPO за активността им парламента), се акцентира върху това „извънпарламентарно” сътрудничество, като се посочва, че: „ЕAF следва да работи с перспектива, като контактна зона на общоевропейско равнище… така имаме възможност да привличаме партии, които все още не са представени в Европарламента”. От чисто формална гледна точка, създаването на EAF не представляваше особен проблем. Всъщност, условията подобна общоевропейска партия да получи официално признание са сравнително умерени. За да стане това в нея трябва да участват депутати от националните или регионални парламенти на поне четири държави-членки на ЕС, или пък да участват евродепутати от поне една държава-членка. В тази връзка, редица представители на европейските „зелени” с основание се опасяват, че и други десни партии, които не са представени в Европарламента, ще могат да получават средства от ЕС.
Още през 2011 EAF получи от хазната на ЕС 372 753 евро. Според доклада на Европарламента, през 2012, в касата на противниците на Съюза, т.е. за финансиране на борбата им против „отворена и либерална Европа”, са постъпили още 360 455 евро. През февруари 2012 Европейският парламент призна за поредната общоевропейска партия и т.нар. Европейски алианс на националните движения (AENM), който съществува от 2009 и се ръководи от французина Бруно Голниш. Партията, основана в Будапеща, обединява депутати от френския Национален фронт, унгарското Движение за за по-добра Унгария, Британската национална партия и още 11 дяснорадикални формации (включително партията на отцепилия се от Атака български евродепутат Димитър Стоянов – б.р.). През 2012, Европарламентът е отпуснал на AENM 282 266 евро. Както посочва Констанс Бекерхоф от пресслужбата на Европейския парламент, още от 2004 общоевропейските партии могат да разчитат на ежегодна финансова помощ от Европарламента под формата на субсидии за покриване на „експлоатационните си разходи”, които, при този тип формации, могат да достигнат до 85% от всички разходи. Останалат сума трябва да се покрие от собствени средства, например от членски внос или от частни дарения.
Най-интересното обаче е, че дяснорадикалните евродепутати могат да получават средства за агитацията си срещу „централизацията на ЕС” или „ислямизацията на Европа”, дори ако не са членове на парламентарна група в Европарламента или на общоевропейска партия: така, освен месечната компенсация за всеки евродепутат от 7960 евро, те получават и по над 21 200 евро за издръжка на собствения си апарат от помощници. Ако пък представят официален списък на присъстващите лица, евродепутатите имат и право на дневни.
В 27-те страни-членки на ЕС законите за финансиране на кандидатите за евродепутати доста се различават. Съвсем приблизително, можем да ги разграничим на държави, отпускащи някаква финансова подкрепа за кандидатите, и такива, които не го правят. Сред последните са Белгия, България, Дания, Естония, Литва, Латвия, Холандия, Австрия, Унгария, Малта, Великобритания, Швеция, Словакия и Кипър, докато в Германия, Франция, Гърция, Ирландия, Италия, Люксембург, Полша, Португалия, Румъния, Словения, Испания и Чехия държавата финансира кандидатите за евродепутати.
В страните, осъществяващи подобни дотации, размерът им се определя от изборните резултати, като не се предвижда финансиране в пълен размер. Така например, в Германия финансирането на партиите е обвързано с резултатите от изборите за Европарламент. За дотации може да претендира само партия, събрала поне 0,5% от гласовете, което вече в течение на доста години е основание за германските дяснорадикални партии да издигат свои кандидати, дори ако те нямат реални надежди за успех. С цел да бъдат подкрепени малките партии, първите 4 милиона дадени за тях гласове се заплащат от държавата по 0,85 евро за всеки глас, а за всеки глас в повече – по 0,7 евро. Допълнително се изплащат субсидии, според направените лични дарения, т.е. всяко евро, дарено от някой гражданин на партията, се допълва с 0,38 евро от държава (това не важи за даренията от фирми).
Създавайки политически партии на общоевропейско равнище, дяснорадикалните и популистки формации се опитват да координират действията си с цел да си гарантират определено финансиране. Иначе, поне досега, те рядко осъществяват съвместни проекти или действия. В тази връзка, мнозина анализатори оценяват ЕAF като „обединение с определена цел”. Така например, Паскал Делви от Свободния университет в Брюксел подчертава, че „става дума за много националистически настроени партии, чиито интереси често силно се разминават. В интервю за „Тагесцайтунг” той посочва, че и двете общоевропейски партии – EAF и AENM, „едва ли имат някаква обща програма. Те бяха създадени с цел да се получи определено финансиране”. Което обаче не им пречи да провеждат конференции и митинги.
Мрежовото обединение на партии и обменът на мнения и позиции се осъществяват отдавна – подчертава "зеленият евродепутат" Ян Филип Албрехт. На свой ред, анализирайки стратегията на десните радикали, Шулц отбелязва, че „без съмнения, връзките между тях укрепват, но в по-голямата си част те нямат ангажиращ характер”. Според него, съвпадението на програмите е напълно достатъчно за осъществяването на координирано сътрудничество „срещу Европа на имиграцията, мултикултурализма и глобализацията”.
По същия начин, на нивото на ежедневната парламентарна активност в Страсбург и Брюксел, личните разпри сред членовете на ръководството и разминаващите се национални позиции често пречат на прагматичното сътрудничество. „Истината е, че съгласуваните действия са твърде редки – посочва депутатът от групата на Европейската обединена левица Габриеле Цимер, според която – дори членовете на EAF невинаги гласуват като една група”. Тя твърди, че отделни депутати „използват европейската трибуна, най-вече за лична изява”. В отделните комисии на Европарламента депутатите от десницата си сътрудничат по различен начин. „Някои внасят определени предложения, други демонстрират пълна пасивност” – твърди Цимер. В доклада си за 2012 обаче, парламентарната грура на FPO твърди, че най-активният австрийски депутат в Европейския парламент е именно нейният член Мьолцер, който, от 2009 насам, е направил 237 изказвания, отправил е 501 запитвания и е внесъл 865 предложения за поправки в съответните комсии. Освен това, той е присъствал на 98,35% от пленарните заседания. Все пак тази статистика не бива да ни заблуждава относно реалното му политическо влияние.
Цимер и Албрехт са единодушни, че десните радикали не определят тона в дискусиите и дебатите в Европарламента. Решенията и постановленията (както във всички парламенти) се подготвят в комитетите и комисиите на Европейския парламент. В тях обаче, гласът на иначе изключително активните на пленарните заседания радикални десни депутати почти не се чува. Причината е, че шансовете с активност в работата на комисиите да бъде привлечено вниманието на медиите са нищожни, защото там интензивната работа на депутатите няма публичен характер.
Радикалната десница и дебатите за АСТА
Наблюдаващите заседанията на Европейския парламент в периода между 1 и 5 юли 2012 бяха силно изненадани от факта, че всичките 754 депутатски места бяха заети. Обикновено залата е почти празна – само отделни депутати се изказват или слушат изказванията на колегите си. Обясненията обикновено са, че липсващите депутати заседават в комисиите, участват в срещи на парламентарните групи или преговарят с експерти. По време на гласуването на Търговското споразумение за борба с фалшифицирането (АСТА) обаче, всички те бяха в залата. Както е извество, споразумението породи остри спорове още от момента, в който бе предложено. В крайна сметка, на 4 юли 2012, 478 евродепутати гласуваха против влизането му в сила, 39 бяха "за" одобрението му и 165 се въздържаха. Интересното в случая беше, че сред гласувалите против АСТА бяха както лявата фракция на „зелените”, така и депутатите от радикалната европейска десница, а сред най-пламенните оратори против споразумението се оказаха говорителят на групата на „зелените” Ян Филип Албрехт и председателят на френския Национален фронт Марин льо Пен.
Фактът, че мнозинството от останалите евродепутати все още не се отнасят достатъчно сериозно към колегите си от крайнодясното крило, отразява личната им оценка за провежданата от радикалите политика. Според Албрехт, „те гледат на мандатите си, като на нещо, което обслужва тяснопартийната им стратегия, доколкото осигурява на техните партии средства за да разширят активността си, най-вече в своите собствени страни”. Самите дяснорадикални партии също не разчитат, че техните евродепутати ще демонстрират суперактивност в Страсбург и Брюксел. Тези депутати обаче са изключително активни в своите страни. Дори и изказванията им в Европейския парламент (пример за това е яростният критик и противник на ЕС датчанинът Мортен Месершмид) са адресирани на първо място към собствената им страна. Те съвършено съзнателно „използват правата си на евродепутати за да изглеждат по-солидно, както и да демонстрират, че разполагат с официална финансова подкрепа от държавата", твърди Албрехт.
На свой ред, Паскал Делви смята, че десните радикали се опитват да разширят влиянието си не само в Европарламента, но и в собствените си държави. „Навсякъде те поставят в дневния ред едни и същи болни теми: имиграцията, избирателните права на имигрантите и претенциите им за социално осигуряване – посочва той в интервю за „Тагесцайтунг” – което намира отражение и в политиката, включително и на общоевропейско равнище”. Делви подчертава, че „вследствие на тази активност, с въпросните теми се захващат и другите партии, притеснени, че иначе могат да загубят част от избирателите си.
Напоследък се набива на очи, че в Европейския парламент против ЕС и имигрантите рязко се обявяват не само десните радикали. Според Мьолцер, „лично аз познавам поне стотина депутати от Европарламента, които разсъждават също като нас”. Той е сигурен, че на предстоящите европейски избори през 2014 десните радикали ще спечелят повече места, отколкото през 2009, което безпокои мнозина от съперниците им. Както показват социологическите проучвания за конфликтността, ксенофобията и дискриминацията, средната класа става все по-нервна: нарастват загрижеността за съдбата на еврото, страхът от свличане надолу в социалната йерархия, притесненията във връзка с намалените държавни разходи за социални нужди, страхът от ислямизма, опасенията от нарастващата имиграция и ерозията на традиционните ценности. Именно с тези реални проблеми и страхове свързват надеждите си на предстоящите избори десните радикали. Според Албрехт, „вероятността, че тези надежди ще се сбъднат е твърде голяма”.
* Авторите са известни германски социолози, статията се базира на най-новата им книга "Десните радикали в Европа" (Europas radikale Rechte: Bewegungen und Parteien auf Straßen und in Parlamenten), появила се през април 2013
{backbutton}
