Гърция е на ръба на бунт или революция. Взривът изглежда неминуем, ако правителството продължава да отказва провеждането на предсрочни избори, каквито иска цялата страна. Междувременно, пазарите се готвят за още по-ожесточена атака срещу Италия. Нараства напрежението в Източното Средиземноморие, заплашвайки да прерасне във въоръжен конфликт с участието на двама действащи членове на ЕС, една държава кандидат, както и на Израел. На свой ред Берлин, опитвайки се да помогне за разрешаването на европейската криза, повтаря същите стратегически грешки,които до доведоха Германия до поражение в двете световни войни. Единствената разлика е, че през ХХ век конфликтът имаше въоръжен характер, докато днес сме изправени пред тотална финансова война.

Против Гърция и другите страни от т.нар. група PIIGS се води информационна война, напомняща психологическите кампании срещу "държавите-парии", като Ирак на Саддам или Сърбия на Милошевич. Германия има рядката възможност отново да стане "нормална" държава, превръщайки се в политически и икономически защитник на Европа от пазарите, т.е. в добър и демократичен континентален "хегемон", и концентрирайки силите си за реализацията на един радикално реформиран Европейски проект. Вместо това, тя го разрушава, подливайки масло в огъня на вътрешноевропейските дългови и политически войни. Така Германия отново се превръща в заложник на един изключително тесен, провинциален и примитивен национализъм, който в миналото неведнъж е довеждал немската нация до катастрофа. Действайки по този начин, тя рискува да загуби "третото си Ватерло" през последните сто години и да понесе поражение, по-тежко дори от това през 1945. Не остава много време до историческия провал на Европейската идея, разпадането на ЕС и глобалната икономическа криза, която ще се окаже по-сериозна от "Голямата депресия" през 1929 и ще има катастрофални последици за Европа, света и самата Германия.

Използвайки системния подход, лесно можем да открием в начина, по който се развиват кризисните процеси вътре в ЕС, някои от тенденциите, довели навремето до стремителния саморазпад на съветския строй (също толкова "затворен", като съвременния монетаристки неолиберален европейски и глобален модел). Реакцията на европейските лидери на кризата много напомня поведението на последния съветски ръководител Михаил Горбачов, дестабилизирал жизненоважните структури и функции на поверената му държава, без да има ясна представа с какво би могъл да ги замени. За разлика от китайските си колеги, Горбачов широко заимства и легитимира западните ценности, активно използвайки ги във вътрешнотополитическата борба, като по този начин разруши "образа на врага", т.е. сърцевината на съветската система. Същото виждаме днес в Европа. Нашият "режим" се базира на представите за естествения характер на "свободата, просперитета и демокрацията". Той няма как да оцелее, ако продължи да унищожава цели социални групи за да гарантира максимални печалби на банките и да изплати огромните натрупани към тях дългове.

В настоящата статия ще се опитам да анализирам различните финансови, политически, идеологически, национални и геополитически фактори, стимулиращи развитието на дестабилизационните процеси в ЕС. В тази връзка, предлагам да прибегнем до съчетаването на две, на пръв поглед противоположни интерпретации, едната от които постулира хаотичната природа на финансовата криза, докато втората разглежда отделните и етапи като част от проекта на "Империята на финансовия капитал" за трансформирането на Европа и света съобразно собствените и интереси и глобална визия. При това отделям специално внимание на германската политика, защото в настоящия момент Германия остава единствената държава в Европа, стремяща се да прокарва общоевропейска линия. Друго реално действащо лице в тази драма е Гърция, превърнала се в експериментална площадка за установяването на нов социално-икономически ред на континента. На този фон, гръцкото правителство, намиращо се под прекия контрол на глобалния финансов капитал, действа като своеобразен "агент на хаоса" в европейските дела.

Стигнали сме до повратна точка в европейската и, в частност, на германската история. Задействани са същите зловещи механизми, действащи в Европа и преди двете световни войни. Наистина, те се проявяват не във военната, а във финансовата сфера (поне засега), но могат да доведат до не по-малко катастрофални последици. На карта са поставени европейското благополучие, демокрация и цивилизация, т.е. всичко, които успяхме да постигнем след 1945. Заради антикризисната политика на своето ръководство, Германия рискува да претърпи икономическо, политическо, геополитическо, морално и стратегическо поражение, сравнимо с разгрома и през Втората световна война.

Все още не сме в състояние напълно да осъзнаем новата ситуация. Начинът ни на мислене все още се основава на фактите и реалностите от периода 1945-2008. По аналогичен начин, европейците биват потресени, когато избухва Първата световна война - мислено те все още живеят в т.нар. Belle Epoque (1), макар на практика отдавна да са навлезли в новата ера на войни и революции, характерни за първата половина на ХХ век. "Няма да плащаме заради гърците" - казват германцие, също както някога, в сходна ситуация, французите декларират: "няма да умираме заради Данциг" (2). Само че убийството на Гърция може да доведе до същите последици, като убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд в Сараево, през 1914.

Дълговата криза стремително разрушава политическия фундамент не само на Европейския съюз, а и самата идея за европейската интеграция. Против Гърция и другите държави от т.нар. група PIIGS (3) се води информационна война, подобна на психологическите кампании срещу т.нар. "държави-парии". На практика, подобни медийни атаки, предшестваха военната интервенция срещу въпросните "парии". В гръцкия случай, те бързо превърнаха страната, която е член на еврозоната, в своеобразен финансов аналог на Ирак, предшествайки спекулативните атаки срещу нея.

Днес срещите на върха на ЕС демонстрират все по-малка ефективност и все повече напомнят боксови схватки. Отношенията между Германия, Франция, Великобритания и Италия са напрегнати повече от всякога. "Европейската" централна банка (ЕЦБ) се стреми да изключи от програмата за "преструктуриране" на гръцкия дълг задълженията, купени от нея на вторичния пазар на изключително ниска цена, т.е. спекулира и се опитва да печели от бедственото положение на една страна-членка на ЕС! Обикновените германци декларират нежелание да изплащат с труда си дълговете на гръцките "мошеници", без да подозират, че гърците всъщност работят повече от тях. При всички случаи, германските пари не влизаха в Гърция, а в най-големите международни банки, които са истинските мошеници. Преди време българският премиер изрази задоволството си от разпадането на гръцкото общество, което му напомняло за разрушаването на българския социум след падането на комунизма. Самите гърци пък все по-често обвиняват германците, че се държат както по време на Втората световна война, разорявайки и ограбвайки страната им. Мнозина говорят за появата на Четвърти Райх и си припомнят за действията на ЕАМ - легендарният Фронт за национално освобождение, действал срещу нацистите в периода 1941-1944 и превърнал се в едно от най-значимите съпротивителни движения в Европа. Какво означава всичко това? Означава, че след началото на европейската дългова криза, финансовите, политически и идеологически предпоставки за ликвидирането на целия Европейски проект окончателно са съзрели. Новата "Империя на финансовия капитал", целяща или да постави обединена Европа под контрол, или да я унищожи, вече разполага с необходимите средства за реализация на стремежите си. Европейските нации се обвиняват една друга за кризата, вместо да насочат гнева си към основната причина за нея - световните банки и съвършено неуправляемата глобална финансово-икономическа система.

Германската дилема

За първи път през последните осемдесет години Германия държи ключа за съдбата на Европа, нейната демокрация и цивилизационното и наследство. Тя обаче не може да го задържи задълго и, както изглежда, не знае какво да прави с него. В определен момент, германците се съюзиха с "пазарите" срещу Гърция. Те ги използваха като своеобразна "полиция на Договора от Маастрихт" (4) с цел да "накажат" гърците и да "дисциплинират" другите европейци, без да съзнават каква чудовищна цена ще им се наложи да платят за този съюз с дявола (да си припомним "Фауст"). От икономическа гледна точка, те разкъсаха Гърция на парчета, също както Хитлер и Сталин постъпват с Полша през 1939. В момента Германия надценява своите възможности и икономическата си мощ по същия, начин по-който надценява военната си сила през първата половина на ХХ век. Берлин си въобразява, че може да играе с пазарите в свой интерес. Същото са мислели Даладие, Чембърлейн и Сталин за Хитлер.

В периода 1939-1941 Хитлер овладява цяла Европа, опитвайки се да я обедини и "дисциплинира", преди да се устреми към основната си цел - завоюването на Русия и свалянето на болшевизма. На практика обаче, нацисткият проект е отражение на тесногръдия и силов германски национализъм. Германия така и не съумява да разбере своя велик военен теоретик - прусакът Карл фон Клаузевиц, който правилно свързва победите на Наполеон със силата на идеите и лозунгите на Великата френска революция. Най-устойчиви и успешни са онези хегемонии, които се основават на общи идеи и, освен това, винаги имат подръка "захарче" за подчинените им нации. Такова беше господството на САЩ и СССР, опиращо се, съответно, на представата за "независимия, свободен и успешен индивид" и на "социализма". Такава беше и доминацията на ЕС, поне докато се опираше на мечтата за "всеобщото благосъстояние и свободата".

Хитлер не съумява да покори Великобритания и заплаща скъпо за нападението срещу Гърция. Той би могъл да победи във войната със Съветския съюз, но в момента, когато я започва (през 1941) вече е загубил скъпоценно време и енергия. Ангела Меркел действа по същия начин. Тя се опитва да накаже гърците и да дисциплинира останалите европейци и едва след това да се заеме с проблема с пазарите от името на целия ЕС, рискувайки така да пропилее целия политически капитал на Германия в "обединена Европа".

"Полицията", в лицето на пазарите и МВФ, които самата Германия покани и с които си сътрудничеше, не просто наказа нарочения за такъв гръцки "престъпник". Тя буквално го унищожи и сега атакува една след друга държавите в Европа и дори САШ. Това доказва, че Гърция не е изключение, а просто екстремен случай, и позволява по-ясно да се видят и разберат действията на фундаменталните механизми. Всички са ангажирани с гръцкия въпрос, но единственият резултат от тези усилия е нарастването на гигантския дълг на страната и безпредецентното разрушаване на нейната икономика и общество.

Няма решение вътре в системата

Германските и европейските политици се опитват да намерят решение, но всички стъпки, които предлагат и съгласуват, много бързо се провалят, потвърждавайки, че проблемът има системен характер. С други думи, той не може да бъде решен в рамките на съществуващия политически и икономически глобално-либерален модел, характерно за който е акумулирането на огромна власт в ръцете на финансовите "магнати" и пълната дерегулация на финансовия и другите пазари, а на практика - и на всяка икономическа и търговска активност. Горчивата истина е, че в момента разрушаваме Европа, приближавайки настъпването на световна криза, по тежка от онази през 1929.

Финансовото чудовище, което създадохме през последните 40 години, т.е. глобалната "Империя на парите", в момента ликвидира нашите държави, нации и култура. Докато търсенето на решение на проблема не бъде насочено към основния му източник, кризата ще продължи да се задълбочава, поставяйки под въпрос не само съществуването на ЕС, но и на цялата европейска цивилизация, държавата на всеобщото благосъстояние и демокрацията - с други думи на всичко онова, което европейците можаха да постигнат след 1945. Опитът да бъдат изплатени гигантските дългове, натрупани от банките и другите финансови институции, ще доведе или до разрушаването на европейското общество и превръщането на гражданите в нещо като пожизнени роби, или до нови мащабни войни, или до ускорена деградация на околната среда, т.е. на фундамента на собственото ни съществуване.

Историята изправя германците пред драматична стратегическа дилема. Днес те имат реален шанс отново да станат "нормална" нация, т.е. да се измъкнат от психологическия "затвор", в който се оказаха след поражението си във Втората световна война (5). За да се случи това, Германия трябва да поеме лидерската роля в борбата на европейските държави за поставяне под контрол на финансовото чудовище, застрашаващо тяхното общество, демокрация и цивилизация. Тя следва да оглави титаничната, изключително трудна, но абсолютно необходима работа за радикалната промяна на икономическата парадигма - ако действително искаме да спасим нашия континент от тоталитарното господство на т.нар. "пазари".

Необходимо е радикално да бъде преструктуриран европейският дълг, да бъдат забранени, или поне поставени под стриктен контрол, операциите с CDS (суапи за осигуряване срещу кредитен риск) и другите деривативи, да се създаде реален, а не спекулативен икономически модел, обръщайки се към идеите на кейнсианството, т.е. към една или друга форма на протекционизма и регулирането на пазара. Налага се мащабно преразпределяне на доходите и богатството. Необходимо е създаването на европейско правителство (а не управление), което обаче, трябва да е демократично и да отговоря на определени социални и екологични цели, а не просто да гарантира стойността на парите, като Маастрихтския договор. Необходимо е сключването на Нов Договор, но за това се нуждаем от нови политически лидери, които да имат смелостта и уменията на Франклин Рузвелт, Уинстън Чърчил и Шарл дьо Гол. Само така може да бъде преодоляна сегашната криза и да бъде спасена Европа.

Другият път пред Берлин е да продължи да прави това, което прави сега, като така ускори разрушаването на ЕС, да отблъсне от себе си мнозинството негови членове и по този начин със собствените си ръце, да заложи основите за подчиняването на целия континент (включително, в крайна сметка, и на самата Германия) на "Империята на парите". Германия несъмнено разполага с важни относителни предимство и може известно време да просъществува и без останалите европейци, но какво би представлявала, като самостоятелен политически играч след двайсетина години, в сравнение с Индия и Китай например? Каква "мека" (не само икономическа) сила ще притежава на фона на ужасните политически и идеологически последици от тоталното унищожаване на Европа, осъществено под нейно ръководство? На практика, подобен изход би бил равносилен на икономическо, морално, политическо и стратегическо поражение на Германия, по страшно дори от това във Втората световна война. Ни повече, ни по-малко!

Империята срещу Германия

Навремето първият генерален секретар на НАТО лорд Исмей дефинира целта на Северноатлантическия алианс с известната формула: "Да държи американците в (Европа), германците - под (контрола на Европа) и руснаците - извън (Европа)". Британската империя предава глобалното управление на САЩ, чиято власт се основава на съчетанието между финансовата мощ и мощта на американското оръжие. Съветският съюз извърши самоубийство, но имперското "ноу хау" остава неприкосновено. Променят се начините и обектите на подчиняване, но не и основните цели. В момента обаче, по-голямо внимание заслужава вече не генералният секретар на НАТО, а главният изпълнителен директор на Goldman Sachs Лойд Бланкфейн, който преди време си позволи да заяви: "Аз върша работата на Бог" (6).

През 2008 Бланкфейн не изглеждаше изненадан от кризата. Той беше планирал всичко предварително, но въпреки това не беше сигурен, че събитията ще се развият в нужната посока. Затова на неговия човек Хенри Поулсън (7) се наложи буквално да моли членовете на американския Конгрес да спасят банките. Днес Лойд и компанията му вероятно се надсмиват на отчаяните усилия на германците и европейците или дори на Обама, да успокоят пазарите. Той и колегите му не само съумяха да запазят и разширят своята империя и фантастичните и печалби, но и да прехвърлят на държавата собствените си загуби, провокирайки по този начин кризата на суверенните дългове. Сега те смятат, че имат право да "регулират" размера на националните бюджети, нивото на социалните разходи и инвестициите в Европа и САЩ, както и да решават колко членове трябва да има ЕС и дали въобще ще продължи да съществува!

Един от хората на Goldman Sachs беше поставен начело на "Европейската" централна банка (8). Друг - Отмар Исинг - в една своя статия в германското издание на Financial Times пък поставя европейците пред дилемата: или да трансформират ЕС в съответствие с изискванията на пазарите, или да се примирят с постепенния му разпад. Същият Исинг, който (неизвестно защо) се смята в Германия за най-големия авторитет по въпросите на монетарната политика, в друга своя статия от март 2010 обясняваше, защо Европа не трябва да помага на Гърция. В нея обаче той не споменава, че е платен консултант на Goldman Sachs - банката, която, в качеството си на съветник на гръцкото правителство, организира, през септември 2009, спекулативната атака срещу Атина, очевидно не смятайки, че става дума за очевиден конфликт на интереси.

Финансистите като Исинг или Джордж Сорос са хората, които днес дискутират в големите европейски медии бъдещето на континента, дал на света основополагащите идеи на новото време във всички сфери на живота и познанието (навремето Сорос провали влизането на Великобритания в еврозоната, осъществявайки спекулативна атака - предвестник на войната, която се води в момента от финансовата империя срещу цяла Европа). Ето в какво се е превърнала Европа на Кант и Волтер, на Маркс и Ницше, на Робеспиер и Гарибалди, на Сартър и Гьоте, на френската революция, немския романтизъм и социалната държава. Днес Сорос, Исинг, банкерите от Goldman Sachs или персонажи като Барозу (!) определят съдбата на европейската цивилизация, като на практика я рушат.

"Приятелски съвет" от лондонското Сити или имперски капан за Берлин

Преди време британският Financial Times (смятан за рупор на финансистите от лондонското Сити) публикува необичайно откровена редакторска статия, призоваваща ЕС, ЕЦБ и МВФ да не отпускат на Атина шестия транш от вече съгласувания финансов помощен пакет. При това вестникът изтъква, че Гърция няма никакви международни финансови задължения, които следва да бъдат погасени, и, че отказът от отпускането на помощта ще доведе "само" до неспособността на гръцкото правителство да плаща заплати и пенсии (изправено пред тази заплаха, гръцкото правителство изпадна в паника и започна да принася в жертва практически всички социални слоеве в страната, което ставаше под стриктния надзор на "тройката" ЕС, ЕЦБ и МВФ, действаща на практика като своеобразен "икономически екзекутор" на Гърция).

Истината е, че англосаксонците познават националния характер на гърците и германците (които нееднократно са побеждавали) доста по-добре, отколкото те самите се познават. Финансистите от лондонското Сити са съвсем наясно, какво ще се случи, ако съветите им бъдат изпълнени, както впрочем и става. Гръцката катастрофа ще се ускори, позициите на Атина и Европа ще отслабнат дотолкова, че те вече няма да могат да се противопоставят на външния натиск. Много е вероятно също, че случващото се, рано или късно, ще тласне гръцкото население към бунт или революция, при това не само срещу собственото им правителство, а и срещу Германия и ЕС, като цяло. Гърците могат да бъда обвинявани за много неща, но именно те извършват втората по значение (след френската) европейска революция, свиквайки Учредително събрание през 1822, когато Наполеон вече е мъртъв, а Европа се контролира от "Свещения съюз", потискащ всяка революционна съпротива срещу съществуващия ред. Освен това, именно те организират най-мощното (имайки предвид числеността на населението на страната) съпротивително движение през Втората световна война.

Финансистите от Сити отлично познават и германския хаарктер. Те знаят, че германците обичат дисциплината, също както гърците - да се бунтуват. Затова са сигурни, че Берлин ще отговори на гръцката съпротива по най-твърдия, негъвкав и неполитически начин. Германия и ЕС вероятно разполагат с достатъчно политически и икономически инструменти за да задълбочат гръцката катастрофа, която самите те провокираха, разбира се съвместно с правителството на Гърция. Те обаче със сигурност нямат средствата, които да им позволят да избегнат финансовите и, което е по-важното, ужасните политически, идеологически и геополитически последици от унищожаването на тази малка, но в същото време най-значимата в исторически план държава в Европа. Те са в състояние да го направят, ускорявайки по този начин и собствената си гибел. И, ако в контекста на своя близкоизточен опит, американците откриха "закона за непредвидените последици", то по отношение на ситуацията в Европа вероятно скоро ще се заговори за "закона за асиметричните резултати".

Формират се обективни предпоставки за избухването на "ограничен въоръжен конфликт", който може да се окаже изгоден едновременно на няколко международни играчи с различен регионален и глобален дневен ред. На идеята за политическата интеграция на Европа ще бъде нанесен смъртоносен удар. Вътрешноевропейската атмосфера  вече е достатъчно отровена. И "богатите", и "бедните" държави протестират против оказването на помощ на Атина, неосъзнавайки, че всъщност се помага не на Гърция, а на банките, които спекулират с нея и я унищожават. Всяка нация в Европа гледа само собствените си интереси. Във Франция, която винаги е била политически барометър на континента, националистическият Национален фронт начело с Марин льо Пен вече е интегрална част от политическия пейзаж. Фундаменталните аксиоми, на които се крепеше следвоенният просперитет, мирът и демокрацията в Европа, стремително се рушат буквално пред очите ни.

Когато катастрофата настъпи и прахът от разрушенията се уталожи, европейците ще започнат да се обвиняват един друг за случилото се, но критиките ще се стоварят най-вече върху Гърция. Германските и другите европейски лидери вероятно ще прехвърлят отговорността за всичките си провали на гърците и ще използват ситуацията като предлог за налагането на драконовска социално-икономическа политика в собствените си страни и на континента, като цяло.

На свой ред, виждайки как ги отхвърля същата тази Европа, към която бяха обърнати погледите им през последните двеста и петдесет години, гърците ще бъдат изключително разочаровани. При това негодуванието им ще се насочи не толкова към безличните пазари, колкото към ЕС и, най-вече, към Германия, която за втори път в рамките на един век разрушава страната им. Те ще си припомнят, че германците така и не платиха военните репарации и дори не върнаха златото, задигнато от нацистите от гръцката Централна банка. Ще бъдат подновени делата срещу Siemens и другите европейски компании, обвинени, че масово са подкупвали гръцки политици. International Herald Tribune, Time и даже Financial Times ще започнат да публикуват подробни репортажи за гладни бунтове в Атина или аналитични материали, доказващи, че европейците не могат сами да решат проблемите си. Последиците са ясни. На първо място, зрелищните картини на гръцката социална катастрофа ще бъдат използвани за убеждаването на европейските граждани да се съгласят да получават такива заплати и пенсии, каквито им определят техните правителства, съобразно препоръките на банките. На второ място, в повечето европейски страни ще стигнат до извода, че "германците не са се променили и не трябва да им се има доверие". Така ще сработят същите фундаментални психологически и идеологически механизми, с чиято помощ  след войната "Империята на парите" реализираше господството си над Германия и Европа, "разделяйки за да владее" континента, въпреки значимите му икономически, социални и интелектуални постижения. В случая, голямата ирония на историята е, че германският национализъм за пореден път ще "погребе" германските национални интереси.

Да си припомним 1956. По онова време Съветският съюз все още се ползва с огромно влияние в Европа, благодарение на ролята си за победата над Хитлер. Неговият лидер Никита Хрушчов се опитва да реформира държавата отвътре за да се избави от ужасното наследство на сталинизма. През същата година в Унгария избухва революция, чиито ръководители получават уверения, че ще бъдат подкрепени от Запада. В резултат страната излиза от Варшавския пакт, което Москва категорично не иска да приеме. Последвалото навлизане на съветските танкове не само смазва унгарската революция, но и тотално ерозира съветския авторитет в Европа, западното комунистическо движение, както и шансовете за успешна трансформация на самия Съветски съюз, поставяйки основите за разпадането му след няколко десетилетия. Между другото, Израел са възползва от събитията в Централна Европа през 1956 за да започне поредната война в Близкия Изток.

Ако сега поставим на мястото на СССР - Европейския съюз, на мястото на Русия - Германия, на мястото на Унгария - Гърция, а на мястото на съветските танкове - CDS, ще получим вероятния сценарий за развитие на събитията в краткосрочна перспектива. Също както през 1956, днес европейските дългови войни отвличат вниманието ни от събитията, които се случват или ще се случат в Близкия Изток. Между другото - провокирането на конфронтация между европейците е класически прийом, с чиято помощ неевропейски държави получаваха възможност да доминират над континента през значителна част от ХХ век. Само че през миналото столетие това се постигаше с военни, а през сегашното - с финансови средства.

Пазарите поставят ултиматум на Европа: да се подчини или да изчезне

Ограничените размери на настоящата статия не позволяват да се анализира подробно стратегията на поведение на пазарите спрямо Европа. Истината е, че сме склонни да приемаме за факт полуавтоматичния характер на пазарните механизми и да виждаме в банките и другите финансови институции обикновени икономически играчи, заинтересовани най-вече от получаването на печалба. Зад почти нерегулируемото функциониране на пазарите не различаваме изключително тесния кръг на собствениците на капиталите, способни да катализират пазарните събития и да ги управляват. Забравяме, че десетте най-големи световни банки могат да мобилизират средства, съпоставими с общия обем на националните дългове на държавите на планетата. Тоест, финансовата власт, която те притежават, се равнява на тази на всички държави в света, взети заедно!

Частните финансови структури са стратегически играчи. Те представляват най-силната концентрация на финансова мощ и международно политическо влияние, която светът някога е познавал. С помощта на деривативите те дори съумяха частично да си присвоят една от основните функции на държавата, а именно паричната емисия. Характерно за тях е имперското ниво на стратегическо планиране. Нашите политици и държавници не разполагат с нищо, което поне малко да напомня за това, да не говорим, че са зависими от собствениците на капитали. Единствената слабост на тази "държава в държавата" е липсата на легитимност и на военна мощ, поради което и се налага да разчита на въоръжените сили и военно-индустриалния комплекс на САЩ. Те разсъждават радикално, ние - консервативно. Те управляват самия процес на трансформация на системата, докато ние се опитваме да реагираме на нейната нарастваща неуправляемост. Те са склонни към дългосрочно планиране, докато ние сме ангажирани с текущите проблеми и подготовката за поредните общински или национални избори. Те притежават цялостна визия, ние виждаме само отделни части от общата картина. Ето защо те печелят.

Докладите на Пол Уолфовиц (9) или Дейвид Джеремая (10), дефинирали стратегията на САЩ след студената война и поставили основата за последвалите конфликти в Близкия Изток, са нагледен пример за имперско мислене, позволяващо, освен всичко друго, да разберем, как точно разсъждават и действат днешните "пазарни ленинисти". На практика, финансовата атака срещу Гърция се ръководеше от същата стратегическа логика, като интервенцията в Ирак и това е крайъгълният камък, т.е. началото на радикалното преформатиране на световния ред.

Фактически и Уолфовиц, и Джеремая лансират тезата, че Империята не бива да чака докато "заплахите" за доминацията и станат достатъчно видими. Следва да се действа "проактивно", така че навреме да бъде предотвратена появата на силови полюси, способни да отправят предизвикателство към глобалното американско господство. Превръщането на Европейския съюз в самостоятелна политическа единица би създало опасност за геополитическия монопол на Империята. Утвърждаването на еврото, като световна резервна валута, ще ерозира един от стълбовете на могъществото на САЩ, както и възможността за по-нататъшното финансиране на американската икономика.

Като заговорихме за икономика, пазарате, по-добре от който и да било друг, са наясно, че наближава второ, още по-мощно, финансово цунами. Но вместо да се опитат да предотвратят този катаклизъм, те очевидно се стремят да го насочат в определена посока, използвайки го за собствените си интереси. Всъщност, те дори са длъжни да го направят, защото с основание се опасяват, че в противен случай биха могли да се намерят политици, които да ги обвинят, че са предизвикали кризата и да поискат от тях да платят значителна част от натрупаните дългове, вместо да разрушават за целта цялата следвоенна конструкция на Европа. Те знаят също, че периодите на големи сътресения могат да предпределят развитието на събитията за десетилетия напред. И, ако не се възползват от момента за собственат изгода, рискуват да понесат сериозни, може би дори фатални, загуби. От тяхната гледна точка, сегашната криза дава исторически шанс да бъдат демонтирани европейската държава на благоденствието и демокрацията, превръщайки европейците в роби, задължени да изплащат огромните дългове на своите държави до края на живота си.

Пазарите не възразяват срещу това, ЕС да функционира в стриктно съответствие с изискванията на Маастрихтския договор, превръщайки се по този начин в техен "агент". Това което те не могат да си позволят обаче е трансформирането на ЕС в своеобразна държава, която да е в състояние реално да ги контролира. Ако решат, че Европейският съюз може успешно да се превърне в инструмент на Империята, вероятно ще действат именно по този начин. Ако сметнат, че това е невъзможно, ще активизират процеса на хаотичен разпад за еврозоната и ЕС за да постигнат очертаните по-горе политически, икономически и социални цели.

В една статия, публикувана наскоро в Wall Street Journal, авторът и не може да се удържи да не демонстрира искреното си задоволство от посоката, в която се развива европейската криза. На първо място, се посочва в публикацията, вече е нанесен смъртоносен удар на "опасната" мечта за създаването на европейска супердържава. На второ място, беше демонстрирана слабостта на еврото. На трето място, появи се наистина историческа възможност да бъде унищожен модела на държавата на благоденствието както на Стария континент, така и в САЩ.

Пазарите ненавиждат съвременния хуманизъм, те ненавиждат и силните държави въобще и Германия, в частност. В древна Атина първото "преструктуриране" на дълга е осъществено още по времето на Солон и води до установяването на демокрацията. Протагор определя същността на тази демокрация с думите: "човек е мерилото за всички пари". Само че за финансовата "цивилизация" нещата стоят по точно обратния начин: "парите са мерилото за всички хора". Или, казано с други думи, пазарите решават всичко.

Надигащият се гръцки бунт

Програмата, която се реализира в момента в Гърция от ЕС, ЕЦБ, МВФ и "гръцкото правителство", отговаря в по-голяма степен на интересите на семейство Ротшилд, отколкото на гръцката нация и не оставя на гърците друг избор, освен да се разбунтуват (дори и без да бъдат допълнително подтиквани към това от редакционните статии в медии като Financial Times). Тази програма е равносилна на икономически и социален геноцид и вече ерозира основите на парламентарната демокрация в страната. Благодарение на европейската и международна "помощ" гръцката икономика стремително се срива, като темповете на този срив са по-бързи, отколкото във Ваймарската република, в навечерието на идването на Хитлер на власт. Жестоко са ударени всички социални класи, с изключение на много тънък слой свръхбогати гърци, а структурата на обществото се трансформира в посока към характерните за близкото минало латиноамерикански модели. Средният жизнен стандарт и нивото на доходите вече паднаха наполовина, при това не се очертават никакви перспективи за стабилизацията им. Социалната сфера и здравеопазването са ликвидирани, държавата изчезва. Историческата ирония (ако може да се каже така) е, че "лечението", предписано на Гърция, нанася най-силен удар по най-производителните, трудолюбиви и спазващи закона граждани, като по този начин изключва всяка възможност за национално възраждане. Повечето талантливи, добре образовани и инициативни млади хора мечтаят да емигрират. Единствената причина още да не сме станали свидетели на улични войни с участието на крайнолеви и крайнодесни въоръжени групировки е инерцията на човешкия разум, който рядко е в синхрон с бързия ход на събитията. Днешното морално състояние на гръцката нация е съпоставимо само с чудовищната първа зима на германската окупация, през 1941-1942, предшествала появата на най-голямото (предвид размерите на страната) съпротивително движение в Европа. Гърците, особено тези в големите градове, вече се сблъскват не само с бедността, но и с глада. И сякаш всичко това е недостатъчно, различни международни играчи лансират предложения за разпродажбата на цялата държавна собственост в Гърция за да се изплати част от нейните дългове, и усилено разработват проекти за "изграждането" на нова гръцка държава. Впрочем, по същия начин те успяха да разграбят и бившите съветски републики и Русия в годините на "прехода наникъде" и "шока без терапия".

Силите, които планираха, а днес реализират убийството на Гърция, вероятно предпочитат разрушаването на страната отвътре (имплозията), пред социалния взрив. На пръв поглед изглежда, че това най-много се иска от германците, които никога не са виждали "смисъл в безмислието" на бунтовете и революциите. Възможно е, те да разчитат, че гърците ще приемат пасивно десетократното влошаване на условията си на живот, както стана преди това в Източна Европа. Разбира се, подобен сценарий не бива да се изключва, но той е малко вероятен. Гърците имат съвършено различна политическа традиция от източноевропейците. Освен това, в гръцкия случай не може цялата вина да се хвърли на "комунистическото минало". Разбира се, местните чиновници и политическата класа са тотално корумпирани, но за това са виновни не само те самите, но и многобройните европейски компании, като Siemens например, които благодарение на редовните подкупи в течение на десетилетия експлоатираха гръцкия пазар, а понякоха буквално ограбваха държавния бюджет.

Бързото разрушаване на всички социални връзки и национални идеи, което се случва в Гърция в резултат от реализацията на програмата на ЕС и МВФ, освобождава ужасни сили, стремящи се да се излязат на преден план. Империята е наясно с това. Разглеждайки социалния взрив като най-малко желания измежду възможните варианти, тя ще се опита да канализира освободилата се енергия в други посоки. Например във "война" между гърците и имигрантите, 80-90% от които се опитват да използват Гърция като транзитна врата към Европа, но в крайна сметка остават в страната, превръщайки се в непосилно бреме за нейните и без това пукащи се по шевовете социални структури. Друго допустимо развитие на събитията са локалните войни, национализмът и фашизмът.

Срещата на Марс с Венера

Гърция не е епицентър само на дълговата криза. Тя е умалено копие на всички възможни кризи, застрашаващи Европа. За нещастие на техните народи, Гърция и Кипър са разположени в една от най-важните геополитически точки на света, позволяваща да се контролира достъпа на Русия към "топлите морета", транзита на енергоносители от Близкия Изток към Франция и Германия, както и връзките на Израел със западния свят. Те се намират в пресечната точка на близкоизточната "сфера на Марс", европейската "сфера на Венера" и временно намиращият се в упадък славянски свят. Освен това Кипър вероятно разполага със значителна запаси от енергоносители. Къде, ако не тук, може да се обедини в едно взривоопасната динамика на "геополитическия и пазарния ревизионизъм", първият от които се проявява в Близкия Изток, а вторият се стреми радикално да транссформира, в свой интерес, наложилият се в Европа след Втората световна война ред.

В момента дълговите войни в Европа и въоръжените конфликти в Близкия Изток се развиват отделно едни от други, но в еднакво взривоопасно направление. Какво обаче ще се случи, ако те се обединят? Разполага ли ЕС с, макар и ограничена, способност да разреши едновременно и дълговата, и геополитическата криза, или рискува да бъде унищожен още преди някой да разбере, какво точно се случва?

Нека погледнем картата на региона. Какво виждаме? Ситуация, която е безпрецедентна от периода на нестабилност през 1989-1991 насам. Пет държави са подложени на, макар и различни, но изключително дълбоки сътресения - Сирия, Либия, Египет, Кипър и Гърция. При това между Кипър и Сирия се забелязва небивала концентрация на американски, израелски и турски въоръжени сили, към които в края на ноември 2013 трябва да се присъедини и руска военна флотилия. Там се намират също гръцки, британски и френски бойни кораби.

Осъществявайки своето законно право, Кипър започна, съвместно с Израел и Noble Energy, да проучва газовите находища в собствената си изключителна икономическа зона. Това обаче не се харесва на Турция, която моментално изпрати свои кораби в района. Всичко това може да доведе до изостряне на гръцко-турските противоречия по широк спектър от въпроси. Израел, който търси начини да разшири сферата на регионалното си влияние, включвайки в нея Гърция и Кипър, предлага на Никозия да гарантира сигурността и. В резултат, днес на турския флот в Източното Средиземноморие противостои израелската авиация. Въпреки очерталото се "помирение", между Турция и Израел, продължават да съществуват обективни предпоставки за "ограничен въоръжен конфликт", който може да е изгоден едновременно на няколко международни играчи с различен регионален и глобален дневен ред.

"Империята на финансовия капитал" избра Гърция за началото на атака срещу цяла Европа, легитимиране намесата на МВФ във вътрешните работи на ЕС и експерименталното прилагане на най-твърдата в Европа неолиберална политика. Вероятно тя ще се опита да използва Атина и за окончателното разрушаване на ЕС, както и в опитите си за установяване на нови авторитарни режими на континента. Гръцката нация, населяваща Кипър и Гърция, е близка до ситуацията, в която се оказва Полша през 1939, притисната между нацистка Германия и болшевишка Русия. Гърците също рискуват да бъдат разкъсани на части: геоекономически - от Германия и пазарите, а геополитически - от Израел и Турция.

Ако се случи най-лошото и в Средиземноморието избухне "ограничен въоръжен конфликт", той може да бъде използван за следните цели:

• Да се насочи значителната енергия, освободена в резултат от ерозията на гръцкото общество, към някой външен враг и легитимирането на авторитарен режим в Гърция.
• По-нататъшното въвличане на Кипър и Гърция в разширената сфера на влияние на Израел, наред с България, Румъния и други по-големи членове на ЕС, особено ако Атина бъде изключена от ЕС или Съюзът се разпадне. Подобно развитие на събитията тотално ще нивелира германското влияние в Югоизточна Европа и Източното Средиземноморие и ще означава геополитическо поражение на Германия със стратегически мащаби;
• Създаването на още един механизъм за "генериране на кризи" вътре в ЕС, който не се контролира от европейските държави.

Бележки:

1. Belle Еpoque (Прекрасната епоха), - така условно се обозначава периодът от европейската история между 1890 и 1914, характерни за който са мирът, икономическият и технологичен растеж и културният разцвет.

2. «Да умрем ли за Данциг?» е заглавието на статията на френския публицист Марсел Деа, появила се на 4 май 1939, в която той се обявява против даването на военни гаранция на Полша, в случай че бъде нападната от Германия.

3. PIIGS - унизителна абревиатура, обозначаваща групата европейски държави, които първи се сблъскаха с дългови проблеми (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция, Испания). Може да се чете и като "прасета", което е типичен пример за "дискурсивен тероризъм".

4. Има се предвид Договорът от Маастрихт, поставил началото на Европейския съюз и формулирал основните принципи на общата европейска валутна и икономическа политика.

5. Двете най-образовани нации в света - германската и еврейската, излизат от Втората световна война с ужасни травми, превърнали ги в заложници на собственото им минало, които днес рискуват отново да се повторят. В германския случай това е резултат от съзнателните усилия на държавите-победители, стремящи се да лишат Германия от възможността някой ден отново сама да определя съдбата си. Германците и евреите и досега не са в състояние да преодолеят дихотомията на "жертвата и победителя", да преосмислят случилото се и да го преодолеят, превръщайки се отново в "нормални" нации. От това, дали ще могат да го направят, до голяма степен, зависи съдбата на цялата ни цивилизация.

Нацисткият режим действително извършва чудовищни престъпления. Но вкоренилата се в историографията на ХХ век представа за германците като "лоша" нация (per se) и за евреите като жертви на геноцид, които по тази причина се ползват със специални права и особен стаут, не помага за преодоляването на наследството от миналото, а до повтарянето му под нова форма и в нови условия. За да могат да "смелят" собствената си история, двете нации трябва да намерят смелостта да я преосмислят в рационални категории и да престанат да се смятат за "унизени" или "специални".

С германците дълги години се държаха като с "много лоши хора", което обаче, не ги "излекува" от стремежа да доминират или да си отмъстят. Тези черти обаче са характерни за повечето нации и са типични за човешката (а не само за германската) природа. Обявявайки германците за "вечно виновни", победителите изтласкаха споменатите тенденции дълбоко в германското подсъзнание, откъдето те няма как де не се опитат да се измъкнат.

Човешките същества, по правило, се държат с другите така, както в детството им другите са се отнасяли с тях самите. Това, което Германия прави с Гърция, много напомня ситуацията след Първата световна война, когато победителите, на практика, смазват Германия с помощта на Версайския договор. Израелската политика към палестинците пък е символично отражение на нацистките престъпления. Спомням си, как веднъж, на път за Рамала, бях шокиран като видях предупреждението Achtung, изписано на един израелски пропускателен пункт, през който се минаваше за окупираните територии. В тази зона няма туристи, говорещи немски.

Невъзможно е да бъде пренебрегната чудовищността на масовите престъпления на Хитлер. Трябва да признаем обаче, че германците не са единствените, които направиха ХХ век такъв, какъвто беше. Вердюн предшества и, може би, пряко провокира появата на Дахау, а не обратното. Може до безкрайност да разсъждаваме за влиянието на романтизма, Ницше или Вагнер върху германската история, но не е правилно германците да бъда обвинявани за всички трагедии и злодеяния през миналия век. Опустошителните бомбардировки на германските градове в края на Втората световна война са не по-малко ужасни престъпления, защото са обусловени не от военни задачи, а от желанието да бъде унищожена германската нация, като такава. Разрушаването на Хирошима и Нагазаки също е пример за масово убийство. Демонизацията на германците след войната не преследва никаква друга цел, освен да прикрие отговорността за случилото се и на другите държави и да не допусне възстановяването на германския суверенитет. Именно поради това, държавата, дала на света Хегел и Маркс, Клаузевиц и Хаусхофер, в момента изглежда неспособна и не се стреми поне към елементарно историческо, стратегическо или геополитическо мислене. По същата причина германският национализъм си остава на толкова примитивно ниво на развитие и дори не осъзнава, че се използва срещу интересите на Германия.

6. Тези думи на Бланкфейн цитира Марк Роше, корреспондент на Le Monde в Лондон и автор на книгага «Банката».

7. Става дума за Хенри М. Поулсън, предшественикът на Тимъти Гейтнър на поста държавен секретар по финансите на САЩ, той е в Goldman Sachs от 1974.

8. Новият президент на Европейската централна банка Марио Драги между 2002 и 2005 беше вицепрезидент и изпълнителен директор на Goldman Sachs International.

9. През 1992 Пол Уолфовиц, в качеството си на зам. държавен секретар по отбраната на САЩ, подготви за шефа си Ричард Чейни проект за доклад, в който доста откровено формулира необходимостта от утвърждаване на безусловната глобална доминация на Америка и възможността тя да използва превантивно военна сила. В окончателния документ на Пентагона тезата му е малко смекчена, но идеите, лансирани от Уолфовиц, залягат в основата на политиката на американските неоконсерватори и впоследствие намират отражение в доктрината на Буш-младши. Тук става дума именно за този доклад.

10. От 1990 до 1994 адмирал Дейвид Е. Джеремая е заместник председател на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ.

* Авторът е известен гръцки публицист, генерален сектретар на Движението Spitha (Искра), основано през 2010 от Микис Теодоракис

{backbutton}

В началото на април 2013 българското малцинство в Молдова поиска от правителството в Кишинеу да му предостави автономен статут. Това предвижда законопроект на съветниците от Районния съвет на Тараклия, който обаче може да бъде ликвидиран в хода на набелязаната за 2015 териториална реформа в страната. Законопроектът предлага Тараклийският район да получи статут на административна автономия в рамките на своята територия и да стане център на национално-културната автономия на българската общност в Молдова. Обръщението на съветниците за приемането му е свързано с 200-годишнината от основаването на Тараклия.

В тази връзка местните медии цитират кмета на града Сергей Филипов, според когото този статут по същество ще стане бранд на района и негова идеология, като ще му помогне да се придвижва последователно към превръщането си в най-конкурентоспособния в страната. В същото време, Филипов подчертава, че районът, населен предимно с българи, следва да се развива е в рамките на Молдова. Българите в областта настояват тя да се нарича

Тараклия - национално-културен квартал на Република Молдова. Както е известно, Тараклия е национална културна област, включваща географски селища с компактно българско население, с някои специфични икономически и социални връзки, исторически, културни и езикови традиции.

Българите започват да се заселват в околностите на Тараклия по време на руско-турските войни през 1769-1791, като този процес продължава до 60-те години на ХІХ век. Днес в Тараклийски район живеят около 70% от всички молдовски българи. За разлика от много други емигранти (поляци, германци, евреи) българите запазват и традициите, и езика си и притежават ясно изразен национален облик, въпреки че от няколко века живеят в чуждоезична среда.

Панрумънският проект

Искането на молдовските българи беше отправено почти веднага след острата декларация на депутатите от Народното събрание на Гагаузия, в която се посочва, че предложеният от прорумънската Либерална партия Законопроект № 135 „За езиковата политика в Република Молдова” е несъвместим с човешките права и демократичните устои. Въпросният законопроект забранява официалното използване на руския и молдовския език в Гагаузия (автономна територия на Молдова, в която българите са 6% от населението), като за единствен официален език се обявява румънският (1).

Управляващите в Кишинеу предприемат неуспешни опити за румънизацията на Гагаузия поне от двайсет години насам. Противодействайки, съвместно с жителите на т.нар. Приднестровие (район на Молдова, населен предимно с етнически украинци и руснаци, който от началото на 90-те, де факто, е откъснат от останалата част на страната), на тези усилия на румънските и молдовски „юнионисти”, гагаузите и днес виждат в Тираспол (административния център на Приднестровието) съюзник и обвиняват Кишинеу, че поощрява претенциите на румънските експанзионисти и е склонен да се отрече от собствената си история, държава и идентичност. Нестабилната политическа ситуация в страната беше един от аргументите на съветниците в Районния съвет на Тараклия по време на дискусията за предоставяне на национално-културна автономия на района. При това значителна част от тях настояват бъдещата автономна територия официално да бъде обявена за българска.

Тази рязка политическа активизация на българското малцинство, чиято численост в Молдова е около 65 хиляди души, беше обусловена от нарастващите му опасения за бъдещето на своята култура и език. Идеолозите на „Велика Румъния” (обединяваща Румъния, Молдова и други „изконни” румънски територии) не признават нито съществуването на молдовски език (приравнявайки го с румънския, въпреки съществуащите различия), нито на молдовска нация (молдовците се обявяват за „чисти румънци”), нито на самата Молдова (обявена за втора румънска държава). При положение, че самите молдовци, които са най-близката до румънците по език и култура етническа общност, биват подлагани на подобен високомерен остракизъм от страна на панрумънистите, очевидно е, че малцинствата от немолдовски произход не могат да очакват нищо друго, освен асимилация и насилствена румънизация.

Проблемът на Кишинеу обаче е, че Тараклийският район не е заобиколен отвсякъде с молдовска територия, а граничи с Гагаузия и Одеската област на Украйна. И Гагаузия, и Украйна са заинтересовани от неутрализацията на великорумънския проект, затова тараклийските българи разполагат с географски близки съюзници в тяхно лице. Още повече, че като славяно-тюркски етнос, българите имат много общо, по отношение на традициите и културата, с гагаузите, а на езика и националния характер – със славяните. Освен това, Тараклийският район е единственият в Молдова, където молдовците са абсолютно малцинство.

В началото на 90-те нееднократно бяха лансирани предложения за създаването на съвместна българско-гагаузка автономия, но тогава властите в Кишинеу успяха да потиснат активността на молдовските българи и автономия получиха само гагаузите (през 1994). Ако сега обаче се появи и българска автономна територия, можем да очакваме, че тя ще поддържа много тесни и приятелски културно-икономически отношения с Гагаузия, което никак не се харесва на панрумънистите в Кишинеу. Защото освен, че с автономия ще се ползват два етноса, които открито се противопоставят на идеята за „Велика Румъния”, но и опозиционно настроената Гагаузия ще се сдобие, чрез Тараклия, с пряк достъп до Украйна, което със сигурност ще направи гагаузите още по-независими в икономическо отношение.

Тук е мястото да отбележа, че проектът за „Велика Румъния” никога нямаше да се възроди, ако не се ползваше със скритата подкрепа на ЕС и САЩ. Тъй като е ориентиран на Изток, този проект позволява ва Букурещ да претендира за същата роля, която играе и през ХІХ век – т.е. да бъде преграда пред развитието на връзките между Русия и Югоизточна Европа. Тъкмо поради това, вместо да осъдят действията на кишиневските „юнионисти” (защото и българите, и гагаузите, и руснаците в Молдова свързват заплахите за техните езици и култури именно с румънско-молдовския шовинизъм), Брюксел и Вашингтон предпочитат да критикуват Русия, Приднестровието и Гагаузия. Напоследък тази критика се насочва и към молдовските българи, обвинявани, че уж координират действията си срещу правителството в Кишинеу с гагаузите.

Българите обаче не са забравили, че привържениците на идеята за „Велика Румъния” винаги са мечтали за включването в нея и на т.нар. български „квадрилатер” (четириъгълник) Русе – Шумен – Варна – Силистра. Представяйки се за преден пост на романската цивилизация, заобиколен от унгарско-славянско „море”, те възнамеряват да се „оградят” от него по линията Тиса – Дунав –Днестър. По-късно идеята за българския „квадрилатер” минава на заден план (доколкото значението му е не толкова стратегическо, колкото символично, тъй като той представлява част от Добруджа, управлявана от София, докато останалата част от Добруджа се контролира от Букурещ от 135 години насам), но споменът за него остава.

При положение, че броят на принципните противници на проекта за „Велика Румъния” в Молдова неотклонно нараства (като сред тяха са не само жителите на отцепилата се Приднестровска област и националните малцинства – гагаузи, руснаци и българи, но и значителна част от самите молдовци), курсът на прорумънските националисти би могъл да провокира разпадането на Молдова. Така, вместо някога проспериращата република, Букурещ може да се сдобие с политическа и икономическа „черна дупка”.

Бележки:

1.«Съюзът на гагаузите в Приднестровието обсъди проблемите на развитието на гагаузкия език и култура», http://gagauzinfo.md/index.php?newsid=7395

* Авторът е украински геополитически анализатор

{backbutton}

Особен поглед

Х. Генчев, Pre(ди)Serdica. Tроянският кон

България

А. Иванов, Разединена България в обединена Европа: демографският колапс и социалната деградация на нацията

В. Гулевич, Румънизацията на Молдова и съдбата на българското малцинство

Европа

П. Георгиев, Последиците от планираното съкращаване на ПРО в Европа

Д. Константакопулос, Гръцкият бунт и самоубийството на Европа

С. Ауер, Краят на европейската мечта

Фокус: Новата геополитика на Анкара

М. Йозкан, Балканската политика на Анкара - между емоциите и реализма

Г. Зойферт, Въшната политика и представата за себе си: социалната база на промяната в турската стратегия

М. Челикпала, Турция и енергийната геополитика в Черноморския регион

И. Нур Шабири, Турско-израелското помирение, като елемент от близкоизточната стратегия на САЩ

Гореща точка

Н. Петров, Ядрената геополитика на Пхенян

Прогнози

А. Джиков, 2030: многополюсното бъдеще на света

Геостратегия

Д. Минин, Завръщането на империите

Б. Хаджиев, Концепцията за нискоинтензивния конфликт: същност, еволюция и характеристики

Геоикономика

Ф. Уйлям Енгдал, Краят на американската “шистова революция”

Основи на геополитиката

А. Роберто Мартин, Регионализацията на глобалното пространство

Портрет

Ю. Шаталова, Реалистичната геополитика на Ханс Моргентау

Идеи

А. Ким, Митът за бедността като основен генератор на тероризма

Книги

Б. Мартинов, “Цивилизацията на модерна” срещу цивилизациите на Хънтингтън

Интервю

Професор Клаудио Мути: Ислямизмът е най-големият враг на исляма

Мнозина експерти твърдят, че САЩ действително са склонни да ограничат системата си за противоракетна отбрана в Централна Европа. Както е известно, на 15 март 2013, държавният секретар по отбраната Чък Хейгъл обяви, че Вашингтон възнамерява да отмени реализацията на четвъртия етап от адаптивното разполагане на силите на ПРО в Европа и започва „преструктуриране” на системата Standart Missile-3 Block II B, т.е. програмата за свръхточни прехващачи на междуконтинентални балистични ракети. На практика, Хейгъл заяви, че разполагането на нови прехващачи, които са основния елемент на системата за ПРО, ще бъде отменено.

Според авторитетната американска агенция Стратфор, има няколко възможни причини за това решение. На първо място, предприемайки този ход, САЩ разчитат да подобрят отношенията си с Русия, която твърдо се обявява против разполагането на системата за ПРО, по принцип. Вашингтон се нуждае от сътрудничество с Москва по цял ред въпроси, но през последните месеци преговорите между двете държави се оказаха в задънена улица. В същото време, макар че решението на САЩ да се откажат от четвъртия етап в разгръщането на ПРО може да доведе до прогрес в преговорите, то не променя загрижеността на руснаците във връзка с присъствието на американската система за ПРО в Европа. Множеството нерешени спорове между Москва и Вашингтон пречат за дългосрочното и мащабно „презареждане” в двустранните отношения.

Ситуацията с европейската система за ПРО

Разполагането на американската система за ПРО в Европа предполага укрепването на допълнителните системи за противоракетна отбрана на континента. Както е известно, първоначалният план предвиждаше разполагане на прехващачи с малък и среден обхват, през първите три етапа, и на прехващачи с голям обхват, на четвъртия етап. Първият етап, включващ радиолокационните станции в Турция и корабните системи за ПРО в Средиземно море, вече е реализиран. В рамките на втория и третия етапи, балистични ракети-прехващачи със малък и среден обхват, ще бъдат разположени в Румъния (до 2015) и Полша (да 2018). Четвъртият етап пък предвиждаше разполагането на ракети с голям обхват SM-3 Block IIB в Румъния и Полша, до 2022.

В сравнение с предшествениците си Standard Missile-3 (SM-3), ракетите SM-3 Block IIB притежават подобрени характеристики по отношение откриването на мишените и по-мощни усилватели, позволяващи им да развиват скорост 5,5 м/сек. В комбинация с подобрената космическа орбитална апаратура, тези прехващачи осигуряват безпрецедентно висока степен на защита от междуконтинентални балистични ракети. Тъкмо поради това, плановете за разполагането им породиха толкова твърд отпор от страна на Русия, която вижда именно в тези прехващачи възможна заплаха за собствения си стратегически ракетно-ядрен потенциал.

Причините за отказа от четвъртия етап на ПРО

Според официални представители на Департамента по отбраната на САЩ, отмяната на заключителния четвърти етап от планираното разгръщане на европейската система за ПРО няма нищо общо с американско-руските отношения, а е мотивирана по-скоро от технически и финансови причини. Действително, системата за ПРО отдавна се смята от мнозина от прекалено грандомански и скъп проект. Така, през 2011, Научният съвет на Департамента по отбраната обяви, че разполагането на ракети SM-3 Block IIB ще изисква „титанични усилия и е реално непостижимо, дори според най-оптимистичните прогнози за разгръщането им, без оглед на точността и свръхмодерните ракетни технологии”. В период на съкращаване на военния бюджет, финансирането на толкова мащабни и рисковани програми става все по-трудно. Независимо от твърденията на Вашингтон относно причините за промените обаче, те очевидно бяха свързани и с нарастващата загриженост на Кремъл от по-нататъшното разгръщане на американската система за ПРО в Европа.

Белият дом би искал да продължи съкращаването на ядрените арсенали в Русия и САЩ отвъд рамките на Договора СТАРТ-3 (Договора за ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия, подписан през април 2010 от президентите Обама и Медведев), който ясно определя количеството на системите за доставка и стратегическите ядрени бойни глави, с които може да разполага всяка от двете страни. За да го постигне, Вашингтон се нуждае от подкрепата на Русия, за да преодолее противопоставянето на „ястребите” от Конгреса срещу договора. Освен това, САЩ биха искали да си сътрудничат с Русия по редица други въпроси, включително иранската ядрена програма и сирийския конфликт. Накрая, американците трябва да гарантират нормалното функциониране на т.нар. Северна разпределителна мрежа – основният логистичен маршрут към и от Афганистан, който ще бъде от решаващо значение при изтеглянето оттам на американските части през следващите две години.

Спорните проблеми

Макар че ограничаванетона ПРО създаде условия за подобряване на американско-руските отношения, те си остават твърде крехки и нестабилни. Първата реакция на руснаците на решението на САЩ беше повече от сдържана. Така, зам. външният министър Сергей Рябков коментира, че американското решение не представлява никаква отстъпка и Русия продължава да е против присъствието на ПРО в Европа, под каквато и да било форма.

Нещо повече, САЩ могат да решат да съсредоточат усилията си върху укрепването на другата междуконтинентална балистична система за ПРО, която ще продължи да поражда възражения от руска страна. Както е известно, пак през март 2013 секретарят по отбраната Хейгъл обяви плановете за разполагане на 14 допълнителни прехващачи с наземно базиране във Форт Грили, Аляска. На теория, тези ракети могат да защитят САЩ от нападение с междуконтинентални балистични ракети, макар че развитието на програмата и разполагането на прехващачите бяха помрачени от многобройните провали по време на полевите тестове. Освен това, отказът от реализацията на четвъртия етап, включващ разполагането на ракети SM-3 Block IIB в Европа може да бъде „компенсирано” с допълнителното разполагането на аналогични системи за ПРО по източното крайбрежие на САЩ.

Междувременно, Вашингтон вече е принуден да успокоява европейските си съюзници от НАТО, разтревожени от ограничаването на американското присъствие в региона. В тази връзка Хейгел посочи, че ангажиментите на САЩ за защитата на Европа остават непроменени, а други висши американски служители не пропуснаха да напомнят, че първите три етапа от Европейския поетапен адаптивен подход остават непроменени и са в състояние да защитят всички държави-членки на НАТО, поне до 2018. В случая е важно, че първите три етапа, включват удължаване на американското военно присъствие в Полша и Румъния, като по този начин премахват основните заплахи за сигурността на държавите от Централна и Източна Европа, чиито правителства са обезпокоени от евентуалното сближаване между Вашингтон и Москва. Военното присъствие на САЩ в Полша и Румъния ще си остане основната пречка пред затоплянето на американско-руските отношения. През последните години тези отношения се характеризираха с нарастващо напрежение заради принципните сблъсъци по редица въпроси, като гражданската война в Сирия, търговските ограничения и едностранно налаганите санкции, да не говорим да ПРО. Показателно е, че никакви сериозни споразумения по тези и други въпроси не бяха постигнати нито на срещата между тогавашния американски държавен секретар Хилари Клинтън и руския външен министър Сергей Лавров през декември 2012, нито след срещата на Лавров с вицепрезидента на САЩ Джо Байдън, през февруари 2013. И макар че промените в плана за разгръщане на американската система за ПРО в Европа са ключов въпрос за Русия, те не решават всичките и проблеми, особено онези, които са свързани с технологичните промени в американската противоракетна отбрана или продължаващото присъствие на военни части на САЩ в близост до руските граници.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Въпреки неблагоприятните процеси на национален, стопански и социален упадък в периода на преход към либерално общество, чиито край все още не се очертава, България все пак успя да постигне изключително важен напредък в социално-политическото си положение, присъединявайки се към Европейския съюз. Този външнополитически успех се дължи преди всичко на усилията на големите държави от ЕС, които насочват разширението според своите (както и общите) геостратегически, външно- и вътрешнополитически и икономически интереси, но той оказа решително влияние върху мястото и развитието в съвременния свят на "олекващите" българска държава и нация. Засега тяхното стабилизиране е осигурено и, ако общността на обединените европейски държави удържи своята цялост, устойчивост и динамичност, перспективите пред България изглеждат, в общи линии, задоволителни.

Принос за приобщаването на България към общността на европейските народи несъмнено привнесе преустановяването и осъждането на асимилационните практики, успокояването на междуетническите отношения в страната през 90-те години, формирането на нормативната база на недискриминация и обществен климат на толерантност. Грешките при насочването на социалната и демографската политика през последните 70 години обаче, продължават да създават условия за конфронтиране и разделение между различните етнически и конфесионални общности, които постоянно генерират огнища на етническо напрежение и конфликти. При така формиралата се разстановка на етническите общности в страната и тяхното икономическо и социално състояние, може да се прогнозира, че етническото противопоставяне ще се задълбочава на културна и икономическа основа, подривайки старанията за притъпяване остротата на дисхармонията в обтегнатите междуетнически отношения по места, особено в зоните около гетоизираните малцинствени квартали. Тези противоречия и спорадични сблъсъци биха могли да се използват от външни сили, т.е. да бъдат системно и регулярно организирани и провокирани, което още повече ще повиши деструктивния им потенциал.

Възможно е именно опасенията от вътрешните и външни реакции по отношение на дебалансиращата се етнодемографска структура на българското население да са породили възобновяването на статистическите машинации, целящи да се прикрие действителното съотношение между основната народност (българите) и двете многочислени етнически групи – турци и роми, както и между религиозните общности на християните и мюсюлманите. Приложената през 2011 методика за провеждането на поредното преброяване на населението предполага произведената несъотносимост (меко казано) на резултатите от него в областта на етническото, религиозното и езиковото самоопределяне[1]. По същество, преброянането в този сегмент (етническо самоопределяне, религиозна принадлежност и езикова идентичност) е провалено поради предоставената възможност въобще да не се отговори на тези въпроси (особено при попълване на преброителната карта през интернет), вместо да са използва графата “не се самоопределя”. Това отклоняване от традицията, прикриващо в неприемливо висока степен действителната картина на етническия „микс” в България и неговата динамика, вероятно е възприето за да се подпомогне еманципирането на страната в Европейския съюз и да се отклони, или поне намали, външният натиск по отношение на междуетническите отношения у нас. Твърде безуспешно, доколкото преброяването се приема като дезориентирано и дезориентиращо както от местни, така и от външни експерти.

Таблица 1 Население по етническа група и вероизповедание според преброяванията от 1946, 1992, 2001 и 2011[2]

Реализацията на демографската стратегия

Възходът на световната икономика и изобилието на свободен инвестиционен капитал през новото хилядолетие насочи към България значителен обем външни предприемачески инициативи, включително „домашен” капитал (предимно криминално натрупан), изнесен в предходното десетилетие извън страната. Стопанската активност бързо се покачва, като особено голямо разширяване и нарастване се наблюдава в сферите на услугите (най-вече туризма) и строителството. Брутният вътрешен продукт и бюджетните приходи рязко се повишават[3] и това позволява да се заделят средства за подобряване на социалната политика.

Недостигът на средства за поддържане на пронаталистичната ориентация на семейната политика през последните години на ХХ век би трябвало да насочи държавната администрация към преформулиране на целите на насърчителните мерки в подкрепа на раждаемостта и към тяхното преформатиране. За съжаление, пасивността или неориентираността в това отношение води до свиване на обхвата на обществената подкрепа и подкана към семействата от средната и високата класа, макар че именно при тях е най-ограничена раждаемостта, независимо от по-благоприятните възможности за развитието на децата. Наместо да се работи с този фертилен контингент, под чужда диктовка се разширява поощряващата раждаемостта помощ към бедстващите семейства от "нисшите" обществени прослойки. Това може би допринася за намаляване на бедността и социалния дискомфорт (макар да е спорно, дали в дългосрочен план финансовите помощи спомагат за измъкване от хватката на мизерията), но съществено деформира смисъла и назначението на насъчителните наталистични мероприятия, които трябва да допринесат за поддържане на уравновесено, жизнеспособно и динамично общество.

Със стартирането на изпълнението на демографската стратегия в условията на нарасналия финансов потенциал за провеждане на крупни интервенции в сферата на социалната политика, което даде възможност, при управлението на правителството на Сергей Станишев, да се разгърне широка програма от инициативи в подкрепа на майчинството, семейството и децата[4], държавната администрация и законодателите залитнаха в противоположната посока. Много от предложените и въведени мерки осигуряват значителни помощи и обезщетения за раждане и отглеждане на малки деца на родителите с по-висок осигурителен доход, докато за семействата с ниско ниво на осигурителна обезпеченост ситуацията не се променя забележимо.

На два пъти се увеличава срокът на изплащаните обезщетения за бременност и отглеждане на новородените деца от 135 дни на 315, от началото на 2007, и на 410 дни през 2009, което в крайна сметка позволява майките да получават 90% от заплатата си до навършване на едногодишна възраст от детето. Продължителността на този тип осигурително обезщетение е сред най-големите в световната практика и гарантира непосредственото отглеждане на новороденото от майка му (в случай, че е осигурена), без да се налага да се отклонява от майчинските си задължения, за да си подсигури  препитание. Колебанието обаче е, доколко то реално би насърчило раждаемостта и дали през този период от 410 дни майката не се дисквалифицира. Схемата с изплащане за повече от една година на цялото трудово възнаграждение от държавата изглежда пресилена. Дискусията продължава.

Същевременнно, размерът на обезщетението за отглеждане на дете до двегодишна възраст нараства от 130 лв. през 2005, до 160 - през 2006, 180 - през 2007 и през 2008 достига 220 лв. При такава постановка на обезщетенията, от значителното завишение на срока за отглеждане на дете до едногодишна възраст се възползват само майките с по-високи доходи и съответните им осигуровки, доколкото другите и без това ще получават 220 лв. Според Татяна Кметова, изпълнителен директор на Центъра за изследвания и политики за жените, по това време две трети от работещите жени получават минимална или близка до нея заплата[5], като при младите жени този дял вероятно е по-голям. Разбира се, много от работещите жени след като установят, че са бременни, се опитват да завишат осигурителния си доход, за да получат по-високо обезщетение през полагаемите им се 410 дни. Не при всички обаче това се получава, тъй като много от тях действително са заети на нископлатени работни места.

Увеличението на срока на обезщетението за отглеждане на новородено дете води до значително нарастване на разходите на Националния осигурителен институт по обслужването на това перо. Така например, през февруари 2010 разходите нарастват с 28%, спрямо февруари 2009, като възлизат на близо 70 млн. лв за 295 983 обезщетения.[6] Според управителя на НОИ, това до голяма степен (повишената раждаемост през 2009, в сравнение с предходната, се отразява отчасти върху раздуването на плащанията през 2010) се дължи на завишаването на осигуровките на бременните жени. За да се противопостави на такива спекулации (които бяха предвидими) администрацията увеличи на два пъти обхвата на осигурителните вноски за общо заболяване и майчинство от 6 на 12 и впоследствие на 18 календарни месеца (предвиждаше се да нарасне дори на 24 месеца), преди настъпването на неработоспособността поради бременност. По такъв начин част от младите майки (доколкото много от тях са безработни или с непостоянен трудов стаж) нямат възможност да се възползват от социалното осигуряване за бременност и раждане.

Невъзможността да натрупат необходимия твърде значителен трудов стаж за да получават здоволяващо ги обезщетение за бременност и раждане в размер на 90% от заплатата им, мотивира жените да отлагат раждането на деца, което допринася за намаляване на раждаемостта през последните години като засилва т. нар. темпо-ефект на все по-късно раждане на първо, пък и на следващите деца. Възприемана като мярка, подкрепяща раждаемостта, всъщност тази промяна в осигурителния статут на родилките се оказва възпиращ фактор за раждаемостта. От нея се възползват предимно по-добре заплатените майки и техните новородени деца. Прокарана от експертни и политически кръгове с десни разбирания, тази мярка дава възможност на жените, които са отлагали раждането за да не загубят високите си заплати, да реализират сдобиването с дете при значително по-добри условия за себе си. Но демографският ефект от новия режим на продължително (410 дни) предоставяне на обезщетения твърде бързо се изчерпва. Паралелно се изчерпват и средствата за подкрепа на майчинството и въпреки че майките настояват непрестанно да се актуализират помощите за отглеждане на деца до 2-годишна възраст, размерът на тези плащания е замразен, което предизвиква негативни реакции и протести.

До голяма степен в полза предимно на родителите с по-високи доходи са и други  социални придобивки като възможността майката да се завърне на работа след навършване на половингодишна възраст на детето при което й се изплаща ½ от обезщетението, или 15-дневният отпуск на бащата след раждането на детето и възможността след шестия месец от раждането той да се заеме с отглеждането му. Програмата “В подкрепа на майчинството”, чрез която се осигуряват бавачки за малките деца на работещите майки, на практика, също облагодетелства тази група родители[7]. Проблемът в тези случаи е, допустимо ли е с преки помощи да се насърчава раждаемостта сред тесните имотни слоеве, при несигурна и ограничена ефективност? Разбира се, споменатите мерки имат многоспектърно въздействие, което допринася за подобряването на социалната обстановка и за грижите към майките и децата, но чрез тях се изпразват фондовете за насърчаване на раждаемостта и те не сработват ефективно за възпиране на демографския регрес. Курсът на новата политика по демографския въпрос води в обратната на желаната насока. Ако самият замисъл не е друг, разбира се.

Намерението на експертите от държавната администрация да се разработят политики за възпиране “застаряването” на първите раждания при жените, особено при тези от тях, които получават високо образование, води до въвеждането на специфично ориентирани към студентите помощи и облекчения за майките и за техните семейства. В Закона за семейни помощи за деца майките (осиновителките) студентки получават право на еднократна помощ за дете до навършване на едногодишна възраст. Освен че стойността на тази помощ се получава накуп в началото на осигурителното събитие, тя може да се различава по размера си от общата помощ за отглеждане на дете до едногодишна възраст от неосигурена майка. За 2013 помощта за майки студентки е 2880 лв. (240 лв на месец), докато общата помощ остава 100 лв.

Други възможности за облекчаване на млади родители след раждане на дете са предоставени в Закона за кредитиране на студенти и докторанти, влязъл в сила от началото на 2010. Предвиденият в закона гратисен период от една година преди започване на плащанията по заема след завършване на образованието може да се удължи до две години в случай, че междувременно студентката излезе в майчинство. При раждане или пълно осиновяване на второ или следващо дете в семейството на завършилия студент, получил студентски кредит, държавата изплаща остатъка от кредита, ако раждането (осиновяването) се е случило в срок до пет години след изтичане на гратисния период. Последната разпоредба е насочена към налагане на двудетния модел, но инструментариумът в тази насока (виж по-долу) все още е беден, а въздействието му е незадоволително. Голямото притеснение при нормативното уреждане на студенските кредити е, как при ниските нива на заплащане в България голяма част от студентите (извън сферата на програмирането където възнагражденията са съпоставими със средните нива на доходи в ЕС) ще успеят да покрият плащанията след изтичането на гратисния период и, дали задълженията им няма да ги принудят да емигрират, за да си осигурят достатъчно високи доходи, за да посрещнат разходите по заема. Много от българите попадат в безизходна ситуация при опитите си да се образоват и развиват в професионално отношение у нас.

В подкрепа на широките обществени нагласи, че семейството с две деца е най-приемливия вариант на модерно семейно възпроизводство, се възприема диференцирането на еднократните помощи за раждане на дете, като за второ по ред дете се предоставят 600 лв., при 250 за първо и 200 лв. за трето и всяко следващо дете. Специализираните помощи за раждането и отглеждането на близнаци също трябва да се включат в обхвата на усилията за подпомагане при раждането на второ дете в семейството, чрез които се намаляват тежестите и рисковете за семейството при многодетно раждане.

Областта, в която през последните десетилетия е постигнат безспорен успех в реализирането на “допълнителна” раждаемост, е приложението на метода “ин витро оплождане”. Той подпомогна хиляди семейни двойки със стерилен проблем да получат шанс да имат деца. При много от тях процедурата е с благоприятен изход като често се раждат близнаци и успехът се дублира. Държавното финансиране и създаването на предпоставки (данъчни облекчения) за насочване на дарителски средства към асистираната репродукция са верния път за осъществяване на модерно преодоляване на стерилитета, но е необходимо всячески да се увеличава капацитетът за провеждането на лечението и да се осигури достъп до този ефективен метод против безплодието за всички български граждани. Въпреки това, процедурата по подбор на партньорските двойки, които ще бъдат подложени на лечението, остава мудна, а ограничението до три опита на двойка, за които разходите се поемат от фонда, лишава част от тях от допълнителен шанс. Изходът от стеснената употреба на лечението е в разширяването на държавната подкрепа и регулация за снижаване на стойността на тази социалнозначима дейност.

Новата жилищна криза, прераснала в социално-икономическа трагедия

След 1990 индустриалното строителство на жилища от държавните предприятия е преустановено и изграждането на жилищния фонд преминава в ръцете на частни предприемачи. Повечето от новоизградените жилищни сгради имат подобрени характеристики за обитаване, но и цената на обектите в тях нараства. Същевременно е прекратено предоставянето на нисколихвени ипотечни кредити от държавните кредитни институти и финансирането на покупка на жилищен имот се затруднява. Съсредоточаването на бизнес активността у нас в най-големите градове води до миграционна вълна към тях и недостигът, съответно търсенето, на жилища отново нараства[8]. Надига се поредната жилищна криза, при която изграденият жилищен фонд в по-малките селища се използва непълноценно (част от него остава неизползвана или е заета непостоянно) поради високата смъртност, външната миграция, както и вътрешната трайна, сезонна или седмична трудова миграция. Недостигът на жилищна площ за младите семейства в големите градове води до налагане на еднодетния модел и до отлагане раждането на първо или следващо по ред дете. Много от тези отложени раждания не се реализират никога.

Съживяването на жилищния пазар след възстановяването на българската икономика и напредването на процеса по приемане на България в Европейския съюз бързо довеждат до взрив в цените на пазара на имоти. Постепенно се провокира обществена истерия относно перспективите на растежа на цените и възможността в бъдеще да се закупи модерно жилище. Напрежението и безпокойството се поддържат от банките, предоставящи ипотечни кредити, строителните предприемачи и брокерите на имоти, които все по-безразсъдно спекулират с намерение да извлекат висока печалба. Над България надвисва първата същинска вътрешна криза, причинена от спекулативно свръхпроизводство - в случая от несъразмерно на реалната платежоспособност и търсене нарастване на жилищното, търговско и административно сградостроителство. Междувременно, през 2007 в САЩ започва ипотечна криза, която на следващата година прераства в световна финансова (впоследствие и общоикономическа) криза, довела глобалната финансова система до ръба на катастрофата.

За да подкрепи новобрачните семейства, правителството на Тройната коалиция бе заложило в програмата си облекчаване на лихвените плащания по ипотечните кредити на младите семейства с деца. Приемането на подобен норматив обаче само би увеличило натиска върху жилищния пазар и би довело до още по-необмислени решения за покупка на имот. Предвидимостта на последвалите затруднения по изплащането на множеството ипотечни и потребителски заеми би следвало да предизвика разширяване на възможностите за облекчаване на младите семейства при изплащане на задълженията, направени при устройването им като новобрачни и при нарастване на семейството с раждането на децата им, като това би разпределило интереса към заеми с облекчение, но такава ангажираност от страна на държавата липсваше[9]. Забавянето на изготвянето на закон за облекчаване изплащането на ипотечни кредити от млади семейства предотврати допълнителното раздуване на балона на цените на имотния пазар. В крайна сметка, това облекчение бе включено в Закона за данъците върху доходите на физическите лица като касае лихвените плащания върху до 100 000 лв от ипотечен кредит, които се приспадат от данъчната основа на единия от съпрузите за доходите му от 2010 нататък. Младите семейства получиха частично подпомагане по изплащането на задълженията им след т. нар. кредитна експанзия на банките, която подведе много потребители да изтеглят достъпни кредити, лихвените плащания по които впоследствие нараснаха внезапно.

При управлението на Тройната калиция беше въведена единна данъчна ставка от 10% върху доходите на физическите лица (корпоративният данък също бе намален до това ниво), станала известна като “плосък данък”. При прилагането на новия данъчен режим бяха отменени облекченията за семейства с деца, въведени пет години по-рано. Макар да бяха минимални и неособено популярни, доколкото задължаваха ползващите ги да подават годишна данъчна декларация, те все пак даваха известен финансов принос за издръжката на семействата с деца.

Със същите промени беше премахнат необлагаемият минимум, което рязко увеличи броя на данъчно задължените лица. Дори едно лице да има само 20 (двайсет) лева годишен доход, то бива задължено да внесе 1-2 лева данък и с останалите да преживява.[10] С новия данъчен закон приходите от облагането на доходите на физическите лица нараснаха от 1325 млн. лв., за 2006, до 1809 млн. лв. за 2007, като голям дял от това увеличаване на данъчните приходи се дължи именно на премахването на необлагаемия минимум. За да се компенсират работещите с ниски заплати, тяхното възнаграждение бе увеличено с размера на облекченията от отпадналите необлагаеми приходи. Впоследствие, това увеличение се връща в хазната. Останалите граждани не получават никаква компенсация. Данъчното бреме се прехвърля в значителна степен от богатите към по-бедните слоеве на населението. Данъчните промени натоварват обществото, а очакванията, че чрез тях ще се привлекат множество чужди инвеститори не се сбъдват. Нещо повече, пред инвеститорите България се представя като отчаяна държава, която се нуждае от външни финансови инжекции, тъй като не е в състояние сама да устрои и подреди собствената си икономическа и социална мрежа.

През 2008, с разрастване на световната финансова криза, станахме свидетели не рекорден срив на индекса на българската фондова борса SOFIX[11]. Стойността на емитираните предприятия, до голяма степен, беше раздута от пенсионните дружества, добили правото да увеличат дела на вложените средства в акции. Отрицателната им доходност през следващите години е само един от елементите на задълбочаващата се пенсионна криза, която не след дълго ще доведе до ново увеличение на възрастта за пенсиониране. Демографската криза предизвиква изостряне на социалните противоречия и неблагополучия, предвещавайки неминуема социална деградация с невиждани в модерните времена измерения.

Бележки:

[1] Освен идентификацията на лицето има множество други характеристики (маркери), определящи етническата принадлежност, които не могат да бъдат игнорирани. Такива са майчиният език (езика овладян в ранното детство, чрез който индивидът се е осъзнал и обичайно мисли посредством него през целия си живот), говоримият език в неформална среда, особено в семейството, битови традиции, празничната и обрядна система, към които се придържа, родова и други форми на колективна памет и пр.

[2] Преброянане на населението и жилищния фонд през 2011. Том  1. Население. Книга 2. Демографски и социални характеристики. София, 2012, с. с. 122, 123, 131 и е-публикации на НСИ.

[3] От 2004 до 2007 БВП се увеличава с над 51%.

[4] Виж повече на: http://demos.hit.bg/dedv.html .

[5] Монитор бр. 3976/22.10.2010, с. 2

[6] Банкер, бр. 15/17.04.2010, с. 18

[7] Тук трябва да се прибави опитът на администрацията на Министерството на труда и социалната политика да прокара всеобщо предоставяне на детски добавки без подоходен критерий (проектът остана непубличен за повечето от експертите извън МТСП), който беше отхвърлен от т. нар. Съвет на Тройната коалиция, макар това да бе стъпка в правилната посока към реуниверсализирането на тази най-широкообхватна мярка за подкрепа на семействата. Размерът на тази месечна помощ нарасна на 35 лв. при доход на член на семейството до 350 лв., но и той е замразен поради липса на средства.

[8] Големите български градове страдат от бързия темп на урбанизация, ограничените възможности за уплътняване и разширяване (липса на подходящи по размерите си парцели, оскъдно благоустрояване и затруднено урегулиране в районите около градското ядро), а рехавата периферна транспортна инфраструктура не позволява създаване на плътен обръч от сателитни населени места около основния градски масив.

[9] Разнообразяването на формите за подкрепа на младите семейства и насърчаване на раждаемостта предполага и по-висока раждаемост в резултат на повишената държавна помощ за отглеждането на децата.

[10] Опростената примитивна схема на плоския подоходен данък напомня “десятъка”, срещу който въстанаха българите в началото на ХХ век, и дори поголовния данък “джизие” от османската епоха. Следващата стъпка би трябвало да е възстановяване на данъка беглик (поголовен данък върху добитъка), тъй като гражданите на България все повече са оприличавани от управляващите на добитък.

[11] Виж напр.: Любенов, Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. SOFIX: Първи по пързалката, последни към върха. –http://www.investor.bg/news/article/113734/361.html

* Авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет, това е поредната му статия по темата

{backbutton}