През последните двайсетина години Черноморският регион продоби голямо значение, тъй като се превърна в основния маршрут за транзит на енергоносители от Каспийския, Централноазиатския и дори Близкоизточния региони в държавите от ЕС. Основните елементи на тази структура са държавите от региона: потребители на, или транзитиращи, енергоносители, както и доставчиците от съседните региони и страните-потребителки от ЕС. Наред с конкретните енергийни политики на отделните държави-членки на Съюза, налице са и общи подходи на ЕС по енергийните въпроси, в рамките на програмите на Европейската политика на добросъседство.
В момента, като транзитен регион между доставчиците и потребителите изпъкват двама ключови играчи: Руската Федерация и Турция. Очакванията, потребностите и ролята на тези две държави за решаването на въпросите, касаещи Черноморския регион, съществено се различават.
Докато Русия е както доставчик, така и транзитна държава, Турция е потребител и транзитна държава. Нарастващото търсене на енергоносители в Турция и зависимостта и от чуждестранните ресурси я поставя в условия, силно отличаващи се от тези, в които се намира Русия.
Отношенията на двете държави с ЕС също добавят своя специфика в тези различия. Въпреки някои съвпадения в подходите към регионалните въпроси, Турция се отличава от Русия по такива въпроси, като сигурноста и регионалната рамка на съвместните и действия със САЩ и другите западни държави. Независимо от всички тези различия, от началото на 2000-те години Турция и Русия развиват своите икономически и търговски отношения. На свой ред, енергетиката привнесе регионалния аспект като движеща сила на това двустранно сътрудничество.
Макар че това сътрудничество постави Турция в енергийна зависимост, политическото сътрудничество между двете страни, наред с икономическото и търговското, оказва съществено влияние върху Черноморския регион. В този смисъл, той може да се дефинира като регионална сфера на влияние/контрол на тези двама играчи.
Освен това енергетиката се превърна в значим локален фактор, но, вместо да тласка напред регионалното сътрудничество, тя по-скоро стимулира конкуренцията. Всичко това, взето заедно, поставя Русия и Турция в позицията на ключови играчи.
Алтернативните транзитни маршрути: новите споразумения
В самия край на 2011 Турция подписа две важни енергийни споразумения. Първото, което стана факт на 27 декември, беше за създаването на Трансанатолийския газопровод (ТАNAP), по който ще се транспортира азербайджански природен газ от находището Шах Дениз ІІ, през Турция, към Европа. Второто споразумение, подписано в Москва на 29 декември 2011, цели да стимулира сътрудничеството в газовата сфера, свързано с т.нар. "южноевропейски газопровод" (т.е. с проекта "Южен поток").
Очаква се, че TANAP ще бъде готов след пет години и ще струва 8 млрд. долара. Турция ще може да използва за собствените си нужди 6 от общо 16-те млрд. куб. м природен газ, който ще се транзитира по този газопровод. Според първоначалните условия, Азербайджан ще притежава 80% от тръбопровода, а Турция - останалите 20% (чрез двете турски компании Botas и TPAO, всяка от които ще има по 10%) (1). Азербайджанската компания SOCAR вече обяви, че ще продаде част от акциите си на заинтересовани от проекта фирми. Очаква се, че компанията British Petroleum, която ще добива газ в Шах Дениз, ще се включи в процеса като трети партньор. Междувременно, турската компания Çığ Energy, съвместно със SOCAR, създаде в Турция компанията Socar Gas (2). Нещо повече, проектът TANAP ще разшири инфраструктурата за транспортиране към Турция и Европа на природен газ не само от находището Шах Дениз ІІ, но и (при благоприятни условия) на туркменски, казахски и дори ирански газ. Второто споразумение, подписано от Турция, пък даде сериозни предимства на Русия в енергийната битка (3).
Според проекта за газопровода "Южен поток", той ще има пропускателна способност 63 млрд. куб. м годишно и ще позволи на Русия да доставя природен газа директно в Европа по дъното на Черно море, заобикаляйки Украйна. Сред основните акционери на този тръбопровод са руският Газпром - 50%, италианската ENI - 20%, германската Wintershall
Holding и френската EDF с по 15% всяка. Подписвайки това споразумение, Турция позволи прокарването на новия тръбопровод през своята Изключителна икономическа зона (ИИЗ) в Черно море. В отговор, Русия понижи цените на купувания от Турция природен газ.
Нещо повече, през 2013 Турция ще получи допълнително 3 млрд. куб. м непоискан природен газ от съществуващия газопровод "Дружба", по клаузата "вземаш или плащаш". Тоест, с този договор Турция си гарантира по-благоприятни условия за изплащане на задълженията за доставяния и природен газ (4). През първата половина на 2012 реализацията на двата проекта вървеше с бързи темпове.
На 26 януари турските и азербайджанските власти подписаха междуведомствено споразумение, визиращо финансирането на ТANAP. След подписването му енергийните министри на двете страни и евромисарят по енергетиката посетиха Туркменистан за да се срещнат с президента и други официални лица. Целта на посещението им беше да представят обединения фронт на всичките трима играчи и да получат потвърждение на ангажимента на Туркменистан за доставка на газ в Европа (5). Освен това САЩ също декларираха пълната си подкрепа за този проект. Държавният секретар Хилари Клинтън отбеляза, че "Съединените щати станаха активен партньор на всички участници за да помогнат за практическата реализация на този проект" (6).
Руските власти също активизираха реализацията на проекта "Южен поток". Газпром подписа няколко важни споразумения с компании от Австрия, България, Хърватска, Словения, Гърция, Унгария и Сърбия за сухопътния участък на газопровода. През миналата 2012 бяха подписани и най-съществените споразумения за морските и бреговите участъци. Те включват Окончателното инвестиционно решение, взето през ноември 2012, и създаването на съвместни предприятия за всеки етап на проекта. Проектът "Южен поток" беше стартиран тържествено на 7 декември 2012 в Анапа, на руския бряг на Черно море.
Тези две споразумения дадоха тласък на нова конкуренция между енергийно-газовите проекти около Турция. Бяха възродени проектите за транзит на природен газ от Русия на европейските пазари по т.нар. алтернативни тръбопроводи. Най-важният фактор за възобновяването на тази конкуренция беше перспективата за скорошната поява (до 2017) на природен газ от находището Шах Дениз ІІ на международните пазари. Възможността да се използва този, а в перспектива и туркменски и казахски, природен газ, което би помогнало за прекратяване на руския монопол, очерта антагонизма между алтернативните тръбопроводи. В този контекст новото споразумение беше преломен момент в регионалната енергийна надпревара.
В периода след подписването на споразуменията, проектните предложения, ориентирани към алтернативни маршрути на газовия транзит, намаляха или бяха преразгледани. Така, в момента, когато проектът за газопровода Турция - Гърция - Италия (ITGI), по който трябваше да се доставя каспийски и централноазиатски газ за Италия, през Турция, изпадна от играта, конкурентът му - Трансадриатическият газопровод (ТАР), получи предимство.
Всички тези проекти са инициирани от Турция, като получател на природния газ. Съвместният турско-азербайджански проект (TANAP) се превръща в най-големия доставчик по това направление, като споразумението за него моментално понижи значението на газопровода "Набуко", който се смяташе за един от най-перспективните проекти през последните години.
В резултат от това "Набуко" беше преобразуван в по-скромен проект за доставка на газ от турската граница към източноевропейските и централноевропейски държави, през България и Австрия. Може да се каже, че "Набуко" премина на заден план, когато Турция започна да работи в полза на конкурентния му "Южен поток". Последните събития очертаха началото на нова епоха, в която конкуренцията измества регионалното сътрудничество. Освен това те доведоха до ръст на турското влияние в региона.
Мястото на Турция в енергийната битка
Турция е изцяло зависима от доставките на енергоносители. През 2011 страната е изразходвала за целта над 50 млрд. долара, най-вече за внос на петрол и природен газ. Въпреки че Анкара не публикува данни за стойността на петролния си внос от 2002 насам, знае се, че през последните две години страната е внесла между 16 и 18 млн. т годишно, като вероятната цена на този внос е 13-14 млрд. долара. Увеличаващото се търсене е повод за безпокойство, защото влияе върху ръста на цените. Турция не публикува данни и за вноса на природен газ, но се смята, че консумира 40 млрд. куб. м годишно, като това и струва 15-16 млрд. долара.
Икономическият растеж в Турция през 2012 може да доведе до увеличаване на енергийния и бюджет до 65 млрд. долара. Това принуждава Анкара да търси различни варианти на отношения със съседите си, богати на енергоносители, да се конкурира с другите потребители и да води активна външна енергийна политика. Ключови институции при определянето на турската енергийна политика са министерствата на енергетиката и на външните работи. В докладите, представени от тях, както и от други ведомства в енергийната сфера, се акцентира върху диверсификацията на източниците на доставките. Това е изключително важно за една страна, която покрива 75% от енергийните си потребности чрез внос. Необходимостта от разнообразни източници на енергия се отразява негативно на енергийната сигурност и гаранциите за доставките за Турция. Затова трансформацията и развитието на икономическите структури се превръщат в най-важните въпроси в дневния ред на страната. Основният акцент в стратегическите доклади, публикувани от компетентните институции, пада върху това, че за да гарантира енергийната си сигурност страната трябва да покрива своите енергийни потребности, използвайки най-вече собствени ресурси и ограничавайки максимално разходите (7).
Нещо повече, в тези доклади се подчертава и значението на многообразието на държавите-доставчици на енергия, както и на маршрутите и технологиите на транзита. Увеличаването на дела на възобновяемата енергия, попълването на "енергийната кошница" с нови източници, като ядрената енергия например, и активизирането на усилията по изследването на разработката на енергийните ресурси както в страната, така и извън нея, също се смятат за изключително важни за турската енергийна сигурност.
Всичко това са реални цели за Турция, която през последното десетилетие стана втората държава в света, след Китай, по ръст на търсенето на природен газ и електричество за осъществяване на икономическото и социалното си развитие.
Оснновният въпрос, с който се сблъсква Анкара е, как и с какви средства и политика може да постигне целите си. Принципите, които следва турската енергийна политика през последните години, показват, че при наличието на достатъчно многообразна "енергийна кошница", не се правят съществени стъпки за намаляване енергийната зависимост на страната. На практика, вместо да върви към диверсификация в потреблението на петрол, природен газ и ядрена енергия, Турция се оказва още по-енергийнозависима. Би могло да се каже, че нестабилността в богатите на енергоносители региони около Турция, регионалната и глобална кризи, както и структурата на енергийния пазар, принуждават Анкара да се придържа към едностранна политика в тази сфера.
От друга страна, географското положение на Турция и дава уникални предимства. Съзнавайки, че може да бъде алтернатива на Русия в транзита между доставчиците и потребителите, тя се стреми да стане страната, предлагаща най-безопасен транзит на енергоносители.
Подобна ситуация дава възможност да бъдат удовлетворени турските енергийни потребности и приближава решаването на енергийните задачи пред страната. Този шанс, който Турция в никакъв случай не иска да изпусне, е сред най-дискутираните въпроси през последните двайсет години: дали тя ще се развива като енергиен мост или транспортен възел или пред нея има и други варианти? Тези въпроси са в центъра на дискусиите за политиката на развитие на Анкара.
Впрочем, свързаните с тях въпроси - дали Турция ще използва новата си позиция, получена в резултат от подписването на двете, споменати по-горе, споразумения, като инструмент за политически натиск, както го прави Русия; дали това ще окаже влияние върху процеса на интеграция на страната в ЕС; дали тя ще стане по-надежден партньор в отношенията със съседите - доставчици, партньори, потребители и съюзници - също са предмет на дискусии.
Турският президент Абдула Гюл акцентира върху факта, че Турция е точката, където се срещат Изтокъта и Западът и Северът и Югът, което и дава "възможност да има лесен достъп до Европа, Централна Азия, Кавказ и Близкия Изток. При пропускателна способност от 121 млн. т петрол годишно, Турция разполага с необходимата инфраструктура за транзита на 43 млрд. куб. м към западните пазари". Тоест, тя представлява надежден енергиен коридор (8).
Съответно, в дългосрочната енергийна перспектива на Турция се формира широка визия, отчитаща необходимостта за поддържане на баланс (9) между географското и положение, външната политика и енергийните и потребности. Енергетиката се смята за опорна точка за възраждането на Турция като геополитическа сила. Подписаните наскоро от нея споразумения внесоха нови параметри в отношенията и с региона. В рамките на тези споразумения, Турция съживи енергийната си политика, това обаче породи и определени проблеми.
Енергийната сигурност на Турция има две слаби места, които я правят уязвима: масовото използване на природен газ в структурата на енергетиката, в съчетание с факта, че този газ почти изцяло е вносен (10). Русия си остава основния доставчик на газ за Турция, като само през 2011 обемът на природния газ, купуван от руснаците е нараснал с 44%. Разногласията с Иран (вторият най-голям газов доставчик на Турция) относно цената на природния газ остават нерешени (11), което наложи на Анкара да се обърне към международния арбитраж. Освен това Турция е най-големия потребител на азербайджанския природен газ.
Продължава да не е ясно, как точно Турция възнамерява да съчетае статута си на транзитна държава с ролята на основен играч на международната сцена. През последните няколко години Анкара опитва да реализира амбициозна и многопосочна енергийна външна политика, базирайки се на възможността да използва алтернативни тръбопроводи. Това не е никак лесна задача за една транзитна държава. В този смисъл са показателни промените в общия подход, към който Турция се придържаше доскоро. Що се отнася до политическите и предпочитания, очевиден е преходът от проекти, гарантиращи сътрудничество с потребителите, към такива, насочени към сътрудничество с производителите.
Тази ситуация принуди Турция да следва собствена енергийна политика, различна от тази на ЕС по отношение на съседните региони. Така, Анкара реши да предпочете TANAP, оставяйки подкрепяния от Брюксел проект "Набуко" на втори план.
Отношенията на Турция с Русия също получиха приоритет, пред тези с ЕС. Анкара подкрепи руската позиция в спора за това, дали "Южен поток" наистина е необходим, или е просто инструмент на Москва в спора и с Украйна (12). Фактът, че през декември 2011, на церемонията по подписването на споразумението с Турция, позволяващо на газопровода "Южен поток" да премине през турската ИИЗ, тогавашният руския премиер Путин нарече тази сделка "новогодишен подарък", само потвърждава тази оценка. Интензивните преговори между Украйна и Русия през януари-март 2012 и смекчаването на позицията на Москва по този въпрос са сред знаковите моменти в тази история.
От друга страна, конкуренцията между проектите "Набуко" и "Южен поток" влияе върху баланса на енергийната политика в рамките на ЕС. Основни партньори в "Южен поток" са големи европейски държави, а в "Набуко" участват по-малки. Докато (независимо от ролята им в ЕС) Германия, Франция и Италия си сътрудничат с Русия, особено в сферата на енергетиката (включително партньорството им в изграждането на "Южен поток"), такива държави, като Украйна, България, Румъния и Австрия, се стремят да подобрят позициите се поотделно, предвид фактическата липса на обща енергийна политика на ЕС.
Може да се твърди, че неявното противопоставяне между големите и малки сили поставя Русия в изгодна позиция. В тази връзка възниква въпросът, дали постигнатото с Азербайджан газово споразумение, подкрепено с ресурсите на Туркменистан и Казахстан, ще усили турското влияние в региона и ще доведе ли до формирането на нови партньорски отношения с източноевропейските държави.
Ето защо, изглежда разумно Турция да преразгледа отношенията си с такива държави, като Полша, Чехия, Унгария и Словения. Скорошните посещения в Турция на ръководителите на редица държави от Източна и Югоизточна Европа, като България и Черна гора например, бяха резултат от подписаните енергийни споразумения. Всички те поставят важни въпроси:
Може ли да се създаде такава основа/механизъм за сътрудничество в Черноморския регион, която да обедини интересите на всички играчи в енергийната сфера и да бъде полезна за общите интереси? Може ли това сътрудничество да промени баланса на предишните отношения, в рамките на които на ЕС се отреждаше ролята на координатор на икономическите и търговските отношения, а на НАТО/САЩ се възлагаше гарантирането на сигурността? Може ли отсъствието през последните години на сериозен интерес от страна на двете големи регионални държави - Русия и Турция, към Черноморския регион да създаде нови проблеми за него?
Енергийната конкуренция в Черноморския регион
Енергийната конкуренция в Черноморския регион, която сякаш остана извън фокуса на вниманието от грузинско-руската война през 2008 насам и изпита влиянието на глобалната финансова криза, демонстрира признаци на оживление, предвид перспективите за възстановяване на икономиката и подписването на нови споразумения в тази сфера. В тази връзка актуални стават въпросите: "кой ще оказва влияние върху новия силов баланс" и "кой ще контролира регионалното разпределяне на ролите".
За начало следва добре да си изясним политиката на Русия по отношение на нейната т.нар. "близка чужбина", както и границите на влиянието и в тази игра. Москва се стреми да запази под свой контрол, както своята "близка чужбина", така и пазарите на ЕС и енергийната мрежа към тях. За целта тя използва всички възможни средства: контролирано от нея сътрудничество, мащабно енергийно взаимодействие и формиране на енергийна зависимост, доминация на вътрешните пазари, формиране на мрежата за разпределение, т.е. мрежата от хранилища и тръбопроводи, ценови отстъпки и подписване на специални споразумения. Русия действа твърдо, когато ситуацията го налага, използвайки различни санкции, а когато е необходимо изгражда нови тръбопроводи.
Засега отношенията между Турция и Русия в енергийната сфера оправдават надеждите на Москва. Въпреки че тази ситуация води до тежко финансово бреме върху Турция, тя е породена от необходимостта. През 2011, вносът на енергоносители формираше 23% от целия турски внос. С други думи, близо една четвърт от разходите на Турция отиват за енергетиката, като по-голямата част от тях са за изплащане на доставките от Русия. Последните газови споразумения, подписани от Турция, показват, че тя върви в правилната посока, поне що се отнася до енергийната сфера.
Така енергийното сътрудничество формира основата на руско-турските отношения, като цяло. В момента то следва да се оцени позитивно, но в бъдеще може да има негативни последици за отношенията между двете държави.
Друг проблем, касаещ пряко Русия и косвено Турция, са отношенията на Москва с ЕС.
Създаването на конкурентоспособен и единен енергиен пазар винаги е било приоритет в енергийната политика на Брюксел. През 2009 ЕС прие т.нар. Трети енергиен пакет за пазарите на електроенергия и природен газ, а година по-късно препоръча създаването на Европейска енергийна агенция. Третият енергиен пакет цели да бъдат отделени производството и доставките на енергоносители от енергийните мрежи, да се подпомогне международната енергийна търговия, да бъдат създадени по-ефективни национални регулатори, да се стимулира международното сътрудничество и инвестиции, енергийният пазар да стане по-прозрачен и да бъде укрепена солидарността между страните-членки на ЕС.
През 2011 ЕС реши да ускори този процес с цел създаването на напълно интегриран енергиен пазар до 2014. Сред важните методи, използвани от Съюза за ускоряването на процеса, е съгласуването на правилата чрез новосъздадената Агенция за сътрудничество на енергийните регулатори (ACER) (13).
Тази стъпка оказа силно въздействие върху активността на вертикално-интегрираните компании, като Газпром, или, с други думи, върху Русия. Тя все още е предмет на спорове между Москва и Брюксел. Така, руското Министерство на енергетиката предложи подписването на междуправителствено споразумение за създаване на специален режим за големите международни инфраструктурни проекти, което ЕС отклони (14). Напълно възможно е, Третият енергиен пакет да окаже влияние върху споразуменията, които Русия планира да оформи като двустранни сделки. Нещо повече, въпреки твърденията, че руските интереси в проектите "Северен поток" и "Южен поток" няма да пострадат, в бъдеще по тях могат да възникнат проблеми.
От друга страна, при обсъждането на енергийните въпроси в рамките на инициативата "Източно партньорство" се усложняват отношенията между ЕС и държавите от региона. Липсата на обща енергийна политика на ЕС, проблемите, с които се сблъскват малките държави-членки и особено тези от Източна Европа, както и трудностите, които изпитва Украйна, не превръщат Съюза в надежден участник в енергийните дискусии.
Такива нови влиятелни участници в енергийната война, като Азербайджан, се опитват да трансформират своите, нарастващи за сметка на енергийния износ, възможности и да ги политизират. Така например, Азербайджан може да постави постигането на нови енергийни споразумения с Брюксел в зависимост от по-активната и решителна позиция на ЕС по отношение на окупирания от Армения Нагорни Карабах (15). Реакцията на Съюза по тези въпроси остава неясна. Подобна ситуация позволява на Русия и отделни държави-членки на ЕС да укрепват позициите си, задълбочавайки двустранните си отношения.
Нарастващото търсене на енергоносители в глобален мащаб прави Черноморския регион зависим от друг източник - богатите на ресурси държави, и създава регионални проблеми за Турция. Напрежението в отношенията между Турция и Иран и между Иран и САЩ/ЕС; решението на Анкара да се обърне към международния арбитражен съд; налагането на ембарго и последните събития в Източносредиземноморския регион изискват комплексно мислене и обсъждане от висшите турски енергийни стратези.
Иран, който е втория по значение газов доставчик на Турция, покрива около 20% от потребностите на страната. Доставките на ирански газ се осъществяват в съответствие с подписаното през 1996 (за срок от 25 години) ключово споразумение, с което Техеран пое ангажимента да доставя на Турция по 10 млрд. куб. м годишно. Между другото, Иран е най-скъпия газов доставчик на турския пазар, като получава по 423 долара за 1000 куб. м газ. Въпреки че някои клаузи в споразумението "взимай или плащай" с Иран изглеждаха благоприятни за Турция, през 2002 те бяха обявени от нея за недостатъчни (16).
Единственият съществуващ тръбопровод Тебриз - Ерзурум - Анкара, никога не е използван в пълния му капацитет. Макар че иранският газ се доставя в Турция директно, без каквито и да било транзитни такси, през 2008 и 2009 той струваше на Анкара 1,3 млрд. долара, т.е. почти колкото и руският газ (17).
Подписаните с Русия и Азербайджан споразумения, вдъхновиха Турция да предприеме по-решителни стъпки по отношение на иранския газ. Както е известно, през 2007 беше подписано споразумение за доставката на туркменистанска газ в Европа, през Иран и Турция, предвиждащо износа на 30 млрд. куб м газ годишно за Турция, от които 16 млрд. куб м бяха предназначени за Европа.
Този проект обаче, така и не беше осъществен заради липсата на необходимата инфраструктура и нежеланието на Туркменистан за прокарването на т.нар. "европейски маршрут" през Иран (18). Нещо повече, решенията на САЩ и държавите от ЕС за налагане на санкции срещу Иран, също укрепиха турската позиция. Впрочем, иранците покриват и 30% от потребностите на Турция от петрол, което ги прави най-големия и доставчик. Именно това обяснява, защо в своята енергийна политика Турция смята за необходимо да разглежда енергийния баланс в Черноморския регион в по-широка перспектива.
Друг участник, който може да бъде включен в процеса, е Ирак. Следва да се има предвид обаче, че регионалната нестабилност (включително в Сирия) влияе негативно не само върху цените на енергоносителите в света, но и на енергийните проекти в региона. Ирак безспорно е сериозен играч със своите петролни запаси от 140 млрд. барела (по данни от 2010). Този ресурс обаче все още не е изцяло достъпен за потребителите. Заради нестабилната ситуация в страната, заводите-производители и тръбопроводите са се превърнали в идеалните мишени за терористични атаки. Дневният петролен добив в Ирак все още е под нивото от 2001, при положение, че страната не контролира собствените си ресурси и производство. Според експертите, постигането на набелязаните обеми поне в краткосрочна перспектива не изглежда възможно.
Тази ситуация поражда тревога в Анкара, тъй като именно Турция е основния транзитен маршрут на иракския петрол и природен газ към световните пазари. Все пак, въпреки всичките си проблеми, Ирак продължава да е най-добрата стратегическа възможност в енергийната сфера за Анкара.
В същото време, проблемите, породени от кюрдския сепаратизъм и тероризма, практикуван от ПКК, влошиха отношенията между Турция и Ирак (и особено с Кюрдското регионално правителство в северната част на страната). Тези фактори влияят върху прогнозите за развитието на турско-иракските отношения. Турските енергийни потребности обаче, принудиха властите в Анкара да преразгледат позицията си си към правителството в Иракски Кюрдистан като през последните години отношенията между тях значително се подобриха.
Турската компания Genel Energy опитва да се превърна в основния играч в региона и наскоро обяви, че планира да разшири активността си в Иракски Кюрдистан. За да бъде ускорен процесът на износа на неизползваните запаси от петрол и газ от района, беше предложено изграждането на нови тръбопроводи, които да свържат петролните зони на Северен Ирак с Турция. По този начин Анкара се надява да укрепи и отношенията си с ЕС, като използва тръбопроводите като полезен инструмент в преговорите си за членство в Съюза (19). Освен това, включването на иракския потенциал към сегашната енергийна система в региона безпокои най-много Иран, който не иска да загуби статута си на най-големия, след Саудитска Арабия, енергиен играч в района на Персийския залив и държавите от ОПЕК.
Тоест, политическите проблеми и международните събития не правят Иран надежден играч по новите енергийни маршрути.
Нещо повече, от гледната точка на Турция неопределеното бъдещо на Иран увеличава значението на разширяването на Черноморския регион, чрез обединяването му с Каспийския. А последиците от евентуална американска и/или израелска военна намеса в Иран биха попречили за реализацията на енергийните проекти в Ирак (20). Междувременно, извън Черномороския регион се формираха редица общности на енергийна основа, включително във връзка с последните събития в Северна Африка и Източното Средиземноморие. В тази сфера Израел и кипърските гърци вече създадоха перспективен алианс.
Политиката за сигурност на Израел и новите регионални двустранни споразумения в сферата на сигурността привлякоха вниманието на големите държави, включително Русия и Китай, към запасите от природен газ в Източното Средиземноморие. Това обстоятелство усложнява енергийния проблем, привнасяйки в него нови аспекти, касаещи сигурността. В Анкара например смятат, че новите отношения между Израел и кипърските гърци ще се отразят отрицателно на турските позиции в Източното Средиземноморие.
Турция реши да се ангажира с по-ясна роля в региона след 2007, т.е. след провала на Плана Анан и присъединяването на Кипър към ЕС през 2004. Според Анкара, кипърските гърци провеждат авантюристична политика в Източното Средиземноморие, подписвайки споразумения за определяне на морските граници, осъществявайки проучвания на петролните и газови запаси и издавайки разрешения за подобна дейност около острова.
В Турция смятат, че тези действия противоречат на международните споразумения и пречат за постигането на справедливо и приемливо за всички решение по кипърския въпрос. Според Анкара, гръцката кипърска администрация не представлява, формално или фактически, кипърските турци и Кипър, като цяло (21). В тази връзка тя не е упълномощена да води преговори и подписва международни споразумения, както и да приема закони, касаещи използването на природните ресурси, от името на целия остров. Подобно развитие би означавало промяна на силовия баланс и може, в перспектива, да прекрати сътрудничеството, приобщавайки играта, водена на Север, към тези, които се водят на Юг.
Друг фактор, който следва да се има предвид, когато говорим за регионалния енергиен баланс, е Украйна. В допълнение към проблемите, които тази страна има в енергийната сфера, тя усложни отношенията си с Русия заради опитите на ЕС да я привлече към своята орбита на влияние. Русия е силно зависима от Украйна за транзита на своя природен газ. Около 80% от руския газов износ за Европа минава през тази страна, осигурявайки 75% от печалбата на руските енергийни компании (22).
На практика, още от разпадането на Съветския съюз, отношенията между Киев и Москва остават напрегнати като Газпром на два пъти прекратяваше доставките за Украйна. Очакваше се, че промените в украинското ръководство през 2009 ще доведат до подобряване на отношенията, но "славянското братство" не прорабит и процесът беше застопорен. Енергийните споразумения с Русия доведоха до отстраняването на Юлия Тимошенко и породиха ново напрежение в двустранните отношения. Въпреки географската си близост с Русия, Украйна е страната с най-високи цени на енергията и преговаря с Москва за подобряване качеството на доставяния и природен газ и цените за транзита му.
За да намали зависимостта си, Украйна се стреми да съкрати наполовина доставките на природен газ от Русия. Тя концентрира усилията си за постигането на споразумение за съвместен проект за изграждането на заводи за втечнен природен газ и внос на природен газ директно от Азербайджан.
В тази връзка бяха предприети опити за изграждането на завод за втечняване на природен газ в петролния терминал Кулеви на черноморското крайбрежие на Грузия, откъдето азербайджанският газ да се превозва с кораби за Украйна. Това е нестандартно решение за Черноморския регион, където тотално доминират тръбопроводните мрежи за газов транзит, които обикновено се контролират от Москва.
Друг проект, превръщащ Черно море в нов транзитен регион, е този за газопровода Азербайджан-Грузия (AGRI), по който да се транспортират до 8 млрд. куб. м азербайджански газ за Грузия, а оттам да се осъществят доставки на втечнен газ, през Черно море, за Украйна и други източноевропейски държави (като Румъния например) (23). Така, развитието на технологиите и икономическо-политическите ограничения могат да превърнат втечнения природен газ в алтернативен енергоносител за региона, което също би помогнало за ограничаване на руското влияние в него (24).
Тези разнообразни инициативи целят да позволят на Украйна, която паралелно с това се стреми да увеличи и добива на каменни въглища и, съвместно с компанията Exon Mobil, да осъществи проучване на находищата си на шистов газ, да участва по-активно в енергийната битка.
Други варианти за Украйна са вносът на природен газ през Турция или внос на газ от Европа, чрез реверс на съществуващата газопреносна система. Съдбата на тази страна е пример, че тезата "който контролира тръбопроводите, контролира и пазарите" може да се окаже най-малкото спорна.
Технологичният прогрес, както и събитията в региона и извън него, пораждат проблеми за доминиращото положение на Русия и разкриват нови възможности пред Европа. Друга възможност е изграждането на съвместен тръбопровод и реорганизация на отношенията между Русия, Украйна и ЕС.
Всички тези събития могат да доведат до замяната на конкуренцията със сътрудничество и формирането на по-ясна регионална перспектива в енергийната сфера. В същото време обаче, нарастващите разногласия могат да породят нови проблеми за стабилността и сигурността на Черноморския регион. В тази връзка, кримският въпрос, присъствието на руския военноморски флот в Черно море, включително в пристанищата на Абхазия, са важни въпроси, нуждаещи се от решение.
Заключение
Сумирайки казаното дотук, може да се каже, че сегашната енергийна битка около Турция, която се води в Черно море, Каспийско море, Близкия Изток и Европа, напомня периода 2004-2008, когато цените на енергоносителите и съперничеството при изграждането на алтернативни тръбопроводи бяха достигнали апогея си. На фона на традиционната руска доминация, такива транзитни държави, като Турция и Украйна, започнаха да проявяват амбициите си в енергийната игра около Черноморския регион, стремейки се към сътрудничество с производители, като Азербайджан и Иран, които на свой ред също имат определени амбиции. Постиженията в технологичната сфера и предпочитанията на големите играчи са фактори, влияещи върху развитието на отношенията между страните от региона. Въпросът за регионалната и глобална енергийна сигурност ще продължи да заема важно място в дневния ред. В тази връзка се налага да потърсим отговор на въпроса, как енергийният проблем в Черноморския регион би могъл да се превърне във фактор за сътрудничество, вместо да си остане причина за спорове.
Макар постигането на подобна цел да изглежда трудно, тя (имайки предвид хода на историческия процес) не е невъзможна, защото в международния аспект на енергийната проблематика всички държави са зависими една от друга. На първо място, следва да се работи за създаването на регионална мрежа между държавите-доставчици на енергоносители, транзитните страни и държавите-потребители. Както доставчиците, така и потребителите се нуждаят от надеждни търговски партньори. В този смисъл, ключовите играчи, които могат да гарантират стабилността и външното управление в тези отношения, са именно транзитните държави, каквато е и Турция.
Черноморският регион разполага с ключова позиция, тъй като обединява всички играчи. В тази връзка, Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС) може да играе качествено нова роля. ОЧИС, която досега не отделяше първостепенно внимание на въпросите на регионалната сигурност и която невинаги работеше успешно за подобряване на търговското и икономическо сътрудничество на двустранно и регионално равнище, може да се трансформира в институционална структура, която да формира и прокарва мрежата на регионалното сътрудничество и да развива новите проекти и идеи.
Предишните проекти за тръбопроводи в региона бяха дело или на доставчиците, или на потребителите. Основните транзитни държави, като Турция например, също биха могли да лансират проекти, обединяващи всички участници в енергийния процес. Вследствие на това може да се избегне монополизирането на интересите само на доставчиците или само на потребителите.
Основните държави-доставчици и транзитните страни, като Русия (която е и доставчик, и транзитьор), могат да бъдат привлечени към този процес под най-разнообразни форми, като например трансфера на технологии, сътрудничеството и партньорството в други, алтернативни проекти, или взаимодействие в сферата на сигурността. Това ще съдейства за повишаване екологичното равнище на добива на природни ресурси и транспортирането им до пазарите и ще улесни решаването на въпросите за сигурността.
Енергийното сътрудничество може да доведе и до сътрудничество по ред други въпроси, представляващи интерес, като например борбата против тероризма, контрабандата и други незаконни действия. Освен това, то може да съдейства за разрешаването на политическите спорове в региона. Поради всички тези причини Черноморският регион играе ключова роля за развитието на съвместна енергийна структура за сигурност.
Бележки:
1. «SOCAR ще получи 80% от Трансанатолийския тръбопровод», Natural Gas Europe, 27 декември 2011, http://www.naturalgaseurope.com/socar-to-take-80-of-trans-anatolian-pipeline-4186.2. «Azeri Gazına Sürpriz Orta», Haber Türk, 4 ноември 2012, p.9.3. Jacob Gronholt-Pedersen, «Турция одобрява руския газов плон», The Wall Street Journal, 29 декември 2011.4. Според споразумението с Русия на принципа „вземай или плащай» Турция се задължава или да купува определен обем руски газ в определен срок, или да плаща стойността му, дори ако не се нуждае от него в съответния времени период. Тоест, договорът гарантира на Русия непрекъснати плащания, дори ако Турция реши да не купува газ, поради липса на търсене. Първоначално този договор беше изгоден за Анкара поради липсата на алтернативни източници, но с течение на времето, когато се появиха такива източници, а търсенето намаля, условията на договора станаха неизгодни за нея.5. «Пречи или помага Турция на Южния Коридор?», Natural Gas Europe, 17 септември 2012, http://www.naturalgaseurope.com/turkey-southern-gas-corridor6. Hillary Rodham Clinton, «Енергийната дипломация през ХХІ век, Държавен департамент на САЩ, 18 октомври 2012, http://www.state.gov/secretary/rm/2012/10/199330. htm.7. Виж, TC Enerji ve Tabii Kaynaklar Bakanlığı, 2010-2014 Stratejik Planı, http://www.enerji.gov.tr/yayinlar_raporlar/ETKB_2010_2014_Stratejik_Plani.pdf; TC Enerji ve Tabii KaynaklarBakanlığı, Dünyada ve Türkiye»de Enerji Görünümü,http://www.enerji.gov.tr/yayinlar_raporlar/Dunyada_ve_Turkiyede_Enerji_Gorunumu.pdf.8. Mert Bilgin, «Геополитиката на търсенето на газ в Европа: доставките от Русия, Каспийския регион и Близкия Изток», Energy Policy 37 (2009): 4482-91.9. Ahmet K. Han, «Енергийната политика на Турция и Близкият Изток: между чука и наковалнята», Turkish Studies 12 (2011): 603-617.10. Alex Jackson, «Преглед на турската енергийна политика», Natural Gas Europe, 29 October 2012, http://www.naturalgaseurope.com/turkish-energy-security-in-the-spotlight?utm_source=Natural+Gas+Europe+Newsletter&utm_campaign=cac1d295f8-RSS_EMAIL_ CAMPAIGN&utm_medium=email.11. През 2012 Турция плащаше по 423$ на Иран, 418$ на Русия и 282$ на Азербайджан за хиляда куб. м газ.12. «Турската подкрепа за Южен поток дава огромно предимство на Русия» Today»s Zaman, 28 December 2011; Wojciech Kononczuk et al., «Руско-турският догово за Южен поток като инструмент за натиск върху Украйна», Eastweek, Център за източни изледвания, 4 January 2012, http://www.osw.waw.pl/en/publikacje/eastweek/2012-01-04/russianturkish-agreement-south-stream-pipeline-instrument-pressure-uk.13. Aleksandra Gawlikowska-Fyk, «Към общ енергиен пазар в ЕС», PISM Bulletin, no.101(434), 19 октомври 2012, http://www.pism.pl/files/?id_plik=11873.14. «Русия търси правни възможности срещу Третия енергиен пакет на ЕС», Rianovosti, 18 декeмври 2011, http://en.rian.ru/world/20111118/168813105.html; James C. Coyle, «Русия предлага възможен компромис по въпросите, касаещи Третия енергиен пакет», Eurasian Energy Analysis, 10 януари 2012, http://eurasianenergyanalysis.blogspot.com/2012/01/russia-offers-possible-compromise-on.html.15.Решението на унгарското правителство да позволи да се върне в родината си на Рамил Сафаров – азербайджански военен, убил арменски офицер на курсовете на НАТО в Унгария през 2004 и прекарал 8 години в унгарски затвор, е подходящ пример за това.16. Alex Jackson, «Турция оказва натиск върху Иран за цените на газа», Natural Gas Europe, 23 януари 2012, http://www.naturalgaseurope.com/turkey-iran-over-gas-prices-; «Иранскитее санкции и европейската енергийна сигурност», Natural Gas Europe, 29 January 2012, http://www.naturalgaseurope.com/iranian-sanctions-and-european-energy-security.17. Ahmet K. Han, «Турската енергийна стратегия», 609.18. Alex Jackson, «Иранските фантазии за газов износ в Европа», 4 октомври 2012, http://www.naturalgaseurope.com/iran-fantasy-of-european-gas-exports?utm_source=Natural+Gas+Europe+News letter&utm_campaign=ca3dc022e0-RSS_EMAIL_ CAMPAIGN&utm_medium=email.19. «Енергийният пакт между ЕС и Шахристан игнорира кюрдското регионално правителство и Турция», IKJNEWS, 20 August 2011, http://ikjnews.com/?p=869.20. Ahmet K. Han, «Турската енергийна стратегия», 611-12.21. Относно официалната турска позиция, виж. Министерство на външните работи на Турция, Едностранните гръцко-кипърски действия в Източното Средиземноморие,http://www.mfa.gov.tr/greek-cypriot_s-unilateral-activities-in-the-eastern-mediterranean.en.mfa; и Морското делимитиране и бреговите действия (доклад),http://www.mfa.gov.tr/maritime-delimitation-_-offshore-activities–_presentation_.en.mfa.22. Will Englund, «Газпром и Украйна: привлекателно, но трудно танго», The Washington Post, 19 октомври 2012, http://www.washingtonpost.com/world/europe/gazprom-and-ukraine-in-lucrative-and-difficult-tango/2012/10/18/80f9d7ea-fcfb-11e1-8adc-499661afe377_story.html.23. Alex Jackson, «Проектът AGRI се развива», Natural Gas Europe, 8 октомври 2012, http://www.naturalgaseurope.com/agri-project-moves-ahead?utm_source=Natural+Gas+Europe+Newsletter&utm_campaign=773838c7c7-RSS_EMAIL_CAMPAIGN&utm_medium=email.24. Michael Hikari Cecire, «Азербайджанската сделка за втечнения природен газ дава допълнителни енергийни лостове на Украйна», Natural Gas Europe, 31 January 2012, http://www.naturalgaseurope.com/azerbaijan-lng-deal-boosts-ukraines-energy-leverage-4611?goback=%2Egde_2326359_member_92409611.12
* Доцент по международни отношения в Университета Кадир Хас в Истанбул,
{backbutton}
