Отношенията между НАТО и Русия са белязани от много проблеми и противоречия, но и от необходимостта за сътрудничество. Русия е приоритетен партньор на Алианса, без който, по думите на бившия държавен секретар на САЩ Хилари Клинтън, не могат да се решат редица проблеми, засягащи международния ред и сигурност. Независимо от реактивирането на Съвета Русия-НАТО, съвместните учения и операции, както и задълбочаването на сътрудничеството в Афганистан, все още остават редица проблеми, които пречат на процеса на привеждане на отношенията в руслото на компромиса. Разширяването на НАТО, разполагането на система за противоракетна отбрана (ПРО) в Европа и в други региони, различните виждания за урегулирането на конфликтите и военната намеса в Близкия изток (Либия, Сирия, Иран,) са част от проблемите, по които се изискват компромиси, каквито на настоящия етап са трудни за постигане и от двете страни. Необходимо е повишаване на доверието от страна на НАТО към Русия и по-голямото и ангажиране в различните инициативи на пакта, включително ПРО, което би и осигурило така желаната равнопоставеност в отношенията. За близо двайсет години сътрудничество обаче, НАТО и Москва не съумяха да преодолеят разликата между руските и атлантическите възприятия на проблемите. Те логично носят отпечатъка на два съвършено различни типа култура в областта на сигурността. Докато това е така, за Русия ще е трудно да се доверява на НАТО, а съюзническите държави в НАТО ще бъдат изключително колебливи в желанието да предоставят на Русия онзи тип равнопоставеност, към която тя се стреми. В рамките на тези параметри са възможни продуктивни отношения на партньорство, но не и хармония.

2012 и 2013 донесоха кадрови промени, които са позитивен сигнал за промяна в подхода, а защо не и за смекчаване на тона между Русия и НАТО. Преди известно време (октомври 2012) Москва назначи новия си официален представител в НАТО. Това е бившият зам. министър на външните работи Александър Грушко - опитен дипломат, служител на Външното министерство от 1977 насам.

Както е известно, от 2008 до 2011 посланик на Русия в НАТО беше Дмитрий Рогозин, известен с националистически си възгледи. С назначаването му Москва прати на НАТО сигнал, че диалогът ще е безкомпромисен. С други думи, назначаването на Рогозин означаваше,че Русия не се стреми да подобри отношенията си с Алианса и вероятно се готви за по-сериозна дипломатическа конфронтация.

Назначението на Грушко вероятно няма да доведе до кардинална промяна в руските възприятия по редица въпроси, но говори за смяна на подхода, което вече е крачка към един по-компромисен диалог. Грушко има да преговаря по такива проблемни въпроси като планираното разполагане на ПРО в Източна Европа и възможното разширяване на НАТО на изток (например в Централна Азия и Кавказ), но вероятно ще може да разчита и на отстъпчивост от страна на пакта, особено в лицето на САЩ. Новият американски държавен секретар Джон Кери, назначен на поста през февруари 2013, е известен със значително по-либералния си подход към Иран и Русия. Втората администрация на президента Барак Обама ще се стреми да играе конструктивна роля в решаването на международните проблеми – до това становище стигна и министърът на външните работи на Русия Сергей Лавров след проведените наскоро преговори с държавния секретар на САЩ Джон Кери. Двамата се срещнаха на 26 февруари в Берлин за да обсъдят ядрената програма на Иран, положението на Корейския полуостров и взаимодействието по отношение на Афганистан. По някои от тези точки, както и по тематиката на двустранните отношения, страните имат разногласия. Не можем да си затворим очите за тези „дразнещи” моменти, признават Лавров и Кери, но Москва и Вашингтон имат твърдото намерение да продължават диалога като партньори[1]. Това е от голямо значение за отношенията Русия-НАТО.

След преизбирнето на Владимир Путин за пореден президентски мандат през 2012, руското Външно министерство публикува текста на Концепцията за външна политика на Руската Федерация[2], в който са описани предизвикателствата и приоритетите в сферата на външнополитическата активност на страната. В документа се подчертава, че според Русия „центърът за урегулиране на международните отношения и координиране на политиките през XXI век трябва да бъде ООН, която е доказала своята реална безалтернативност и уникална легитимност”. В  концепцията се посочва като „неприемливо”, под претекст за реализиране на „отговорностите по защитата”, да се осъществява военна или други форми на външна намеса, подкопаващи основите на международното право, като принципа за равния суверенитет на държавите например.

Като приоритетни направления на руската външна политика в регионите са посочени по-нататъшното укрепване на ОНД и развитието на двустранното и многостранно сътрудничество със страните, членуващи в Общността на независимите държави. „Русия изгражда приятелски отношения с всяка държава, членуваща в ОНД, на основата на равноправието, взаимната изгода, уважението и отчитането на интересите, стремейки се към засилване на интеграционните процеси в ОНД. Със страните, които са готови за това, се развиват отношения на стратегическо партньорство” - се посочва в документа.„Приоритетна задача си остава формирането на Евразийския икономически съюз, предназначен не само да увеличи максимално взаимоизгодното икономическо сътрудничество между страните от ОНД, но и да стане определящ модел за бъдещото обединение на страните в Общността, отворен за присъединяване и на други държави. Изграждащият се на универсалните принципи на интеграцията нов съюз е призван да стане ефективно свързващо звено между Европа и Азиатско-Тихоокеанския регион."

Русия ще продължи да оказва пълна подкрепа на руските граждани, живеещи в страните от ОНД. Приоритетните за нея задачи са неутрализиране на заплахите, произтичащи от Афганистан и недопускане дестабилизацията на Централна Азия и Кавказ. Русия изтъква ролята на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) като един от най-важните елементи на сигурността в постсъветското пространство. Според тази стратегия, Русия ще продължи да играе активна роля в политическото и дипломатическо уреждане на конфликтите в страните от ОНД, включително Приднестровието, Нагорни Карабах, Южна Абхазия и Осетия.

Този документ беше изтълкуван като сигнал, че Русия се готви да води безкомпромисна битка на международната арена, отстоявайки руските интереси в Кавказ и Централна Азия и противопоставяйки се на американското влияние в Европа. Засилването на ролята на ОДКС и създаването на Евразийски съюз са част от от инструментите, с чиято помощ Москва ще се опита да възпре разширяването на влиянието на Северноатлантическия алианс в постсъветското пространство. Въпросът е обаче, дали и НАТО има подобни амбиции? Наскоро САЩ обявиха възможни драстични съкращения във военния си бюджет. Водещите страни в НАТО – Франция, Германия и Великобритания, извършиха редица съкращения в сектора на отбраната още през 2010, когато Европа започна да усеща негативните последици на икономическата криза. Франция бе принудена да намали бюджетта си за отбрана до 5 млрд. евро през следващите три години, а Германия обмисля да сведе бюджета си до 8 млрд. евро през следващите четири години. Обединеното кралство пък планира намаляване на разходите за отбрана с 8% до 2014^[3]. Съкратените бюджети обаче означават и намаляване на възможностите за отбрана и сигурност, докато рисковете за сигурността в световен мащаб се увеличават. Това наложи въвеждането на понятието smart defence или „интелигентна защита”, която да позволи постигането на по-добри резултати с по-малко средства и кооперация в името на общата цел. Русия, разбира се, е част от тази схема. „Ние не сме наивни в отношенията си” - посочи вицепрезидентът на САЩ Джо Байдън в речта си на Мюнхенската конферения по сигурността през февруари 2013. „Така например - подчертава той - ние никога няма да признаем Абхазия и Южна Осетия. Имаме и сериозни разногласия по въпроса за Сирия, ПРО, разширяването на НАТО, демокрацията и човешките права. Това са реалности, но виждаме и възможности за сътрудничество и партньорство между САЩ и Русия”[4].

Между сътрудничеството и конфронтацията

На 18 февруари 2013, генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен се срещна с руския външен министър Сергей Лавров в централата на НАТО. Генералният секретар заяви: "Миналата година постигнахме значителен напредък в практическата част на нашето сътрудничество. В допълнение, приехме широка програма от дейности по сътрудничеството в рамките на Съвета Русия-НАТО през 2013. Сега трябва да се съсредоточим върху прилагането и."

Партньорството между Русия и НАТО се развива в няколко основни сектора: борба с тероризма, военно-техническо и индустриално сътрудничество и сътрудничество в Афганистан (включително транспортиране от руска страна на невоенни стоки на ISAF и борба срещу производството на наркотици, неразпространение на ядрените оръжия и други). 2011 и 2012 се оказаха много важни за разширяването на практическото сътрудничество между НАТО и Русия.

На заседанието на Съвета Русия-НАТО през декември 2011 бяха одобрени руските предложения за борба с морското пиратство, в частност край бреговете на Сомалия. Беше представена и одобрена „пътна карта” за сътрудничество през 2012-2014 по основните линии на партньорството: борбата срещу пиратството и тероризма, морски издирвателни и спасителни операции, военно-академичен обмен, противоракетна отбрана. Генералният секретар на алианса Андерс Фог Расмусен подчерта, че двете страни са се договорили да засилят контрола срещу разпространението на химическо и биологическо оръжие, и са стартирали съвместна инициатива за борба с тероризма във въздушното и космическото пространство[5]. Съвместната инициатива е насочена към сътрудничество в предотвратяването на отвличания на самолети и терористични нападения като тези от 11 септември 2001, когато НАТО и Русия си подадоха ръка в името на общата цел - борбата срещу тероризма.

През 2012, Съветът Русия-НАТО насърчи продължаващата съвместна работа по редица ключови области като обучение на служителите на правозащитните органи в Афганистан, Пакистан и Централна Азия, борбата с наркотрафика, обучение на техниците по поддръжката на афганистанските речни и военновъздушни сили, транзита на стоки през територията на Русия и други. Беше утвърдената работната програма на Съвета Русия-НАТО за 2013, обхващаща съществуващите проекти и постиженията в борбата с пиратството и с тероризма.

„Навременното и ефективно изпълнение на работната програма ще подобри безопасността на всички участници в Съвета Русия-НАТО”, коментира генералният секретар на Алианса Расмусен.През 2012. и 2013 се активизира и диалогът по най-конфликтния казус за двете страни – противоракетната отбрана.

Въпреки успехите в някои области на сътрудничество обаче, НАТО и Русия засега не успяват да постигнат компромис  по редица въпроси:

Войната в Грузия и признаването на Южна Осетия и Абхазия

Както е известно, отношенията между Русия и НАТО се изостриха през лятото на 2008 поради действията на Грузия в Южна Осетия. По-късно Северноатлантическият съвет разкритикува Русия, че е признала Южноосетинската и Абхазката автономни републики на Грузия за независими държави. Според генералния секретар на НАТО, признаването на Южна Осетия и Абхазия нарушава редица резолюции на Съвета за сигурност на ООН, включително и подкрепени от Москва. На свой ред Русия настоява, че признаването е в съответствие с Хартата на ООН, с подписания през 1975 на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа “Заключителен акт от Хелзинки” и с други фундаментални международни закони. Направен беше и паралел с Косово.

Отношенията се изостриха, когато през май 2009 НАТО отстрани двама руски дипломати по подозрения за шпионаж. Към вече създаденото напрежение се добавиха и предложените от НАТО военни учения в Грузия. По този повод,  тогавашният руски президент Дмитрий Медведев заяви: „Колкото и да се опитват да ни убедят, че това не е така, планираните военни учения на НАТО в Грузия са откровена провокация. Не може да се провеждат учения на място, където съвсем скоро е имало война“[6].

През 2013 руското Министерство на външните работи обяви, че сред приоритетите за Русия са неутрализиране на заплахите, произтичащи от Афганистан и недопускане дестабилизацията на Централна Азия и Кавказ. Що се отнася до отношенията с Грузия, Русия е заинтересована от нормализиране им "в тези области, в които грузинската страна има готовност да го направи, като се вземат предвид политическите реалности в Задкавказието. Руската външнополитическа концепция предполага насърчаване демократичното развитие на Абхазия и Южна Осетия, укрепване на международните им позиции, осигуряване на стабилна среда на сигурност и социално-икономическото им възстановяване.Това, както се и очакваше, е в пълно противоречие с американска позиция, препотвърдена на февруарската конференция в Мюнхен от вицепрезидента Байдън. „Америка никога няма за признае Абхазия и Южна Осетия” - посочи той, т.е. в тази област няма изгледи за компромис между Русия и НАТО, поне в близко бъдеще.

Плановете за разширяване на НАТО

Руското правителство вярва, че плановете за разширяване на НАТО към Украйна и Грузия могат да се отразят негативно на европейската сигурност. Русия, Украйна и Грузия имат дълги и многостранни исторически, културни и икономически връзки. Неслучайно руският президент Дмитрий Медведев заяви през 2008, че „никоя страна не би била щастлива от това, че военен блок, към който не принадлежи, доближава границите ѝ“. Въпреки че според Медведев (в изказването му през 2011 във Владикавказ, Северна Осетия), войната от 2008 е предотвратила разширяването на НАТО, някои анализатори смятат, че предотвратяването е формално. На практика, страните от Алианса могат да оказват всякаква помощ на Грузия, а властите й - да командироват свои войници и офицери в операции под егидата на НАТО, както и става. Не е по силите на Москва да забрани на Тбилиси да поддържа двустранни военни отношения с държави от пакта. Тоест, може би си струва Москва да опита да заинтригува Тбилиси с предложение, което ще балансира стремежа на страната към НАТО. Със смяната на правителството в Грузия след парламентарните избори от есента 2012 настъпи известна промяна и в отношенията с Москва. Коалицията „ Грузинска мечта“ на притежаващия руски паспорт бизнесмен Бидзина Иванишвили пое властта и всячески се опитва да затопли отношенията с Русия. Безуспешните опити на президента Михаил Саакашвили да утвърди евроатлантическата посока на развитие на Грузия със закон не доведоха до реален резултат. Това не означава обаче, че Тбилиси ще промени основните приоритети във външната си политика, сред които е и членството в НАТО, а по-скоро, че ще започне да провежда по-балансирана политика. При всички положения атлантическите стремежи на Грузия не изглеждат лесно съществими в близките години, предвид френската и немска позиции относно членството на страна с нерешени териториални проблеми в пакта.

На свой ред, Украйна прие закон, според който ще води "политика на неприсъединяване, което означава неучастие във военно-политически съюзи" като НАТО. Държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън потвърди, при посещението си в страната през юли 2010, че вратата на НАТО остава отворена за Украйна, въпреки че новото й ръководство се отказа от членството в алианса, като дългосрочна цел. Междувременно, последните развития в политическия живот на страната породиха критиките на Северноатлантическия алианс. „Украинското правосъдие трябва да стане независимо от политическата власт, ако Украйна иска да стане член на НАТО” - заяви главният секретар на Алианса Андерс Фог Расмусен на пресконференция в Брюксел през 2013, очеидно визирайки преследването на бившия премиер на Украйна Юлия Тимошенко[7].

Системата за противоракетна отбрана в Централна Европа

Системата за ПРО в Централна Европа е ключов въпрос в отношенията, както и основна причина за конфронтацията на НАТО с Русия, която иска юридически гаранции, че ПРО няма да бъде насочена срещу нея. Кремъл твърди, че предложената от САЩ противоракетна отбранителна система в Полша и Чехия, както и радарът в Турция, могат да застрашат руските защитни системи. В отговор Москва заплаши да използва балистични ракети "Искандер" срещу европейската ПРО, а Дмитрий Медведев официално откри радарна станция за ранно прихващане в руския анклав Калининград. Според постоянния представител на Вашингтон в НАТО Иво Даалдер обаче, искането на Русия за юридически гаранции е неизпълнимо, тъй като САЩ не могат да позволят на чужда държава да ограничава отбранителния им потенциал. Той обаче прикани Москва към сътрудничество, което, според него, би и гарантирало много по-голяма степен на защитеност, както и информация за системата.

Междувременно, през ноември 2012, Анкара се обърна към НАТО с молба да предостави на страната зенитно-ракетни комплекски „Пейтриът” за защита от възможно сирийско въздушно нападение. Да предоставят на Турция свои ракетни комплекси се съгласиха САЩ, Холандия и Германия (по два от всяка страна), като в резултат от това 6 батареи на ЗРК „Пейтриът” започнаха бойно дежурство в Турция на 15 февруари 2013, което предизвика острите критики на Москва. Въпреки че се заговори за "погребване" на презареждането в руско-американските отношения обаче, постоянният представител на Русия в НАТО Дмитрий Рогозин прогнозира, че противодействието на ПРО няма да доведе до нова оръжейна надпревара между Москва и Вашингтон.

Проведената през февруари 2013 среща между Джон Кери и Сергей Лавров даде повод на руските медии да коментират, че Русия и САЩ изглежда са открили начин да придвижат преговорите за противоракетната отбрана от мъртвата точка. Появиха се твърдения, че е възможен пробив, ако двамата президенти разменят политически декларации, потвърждаващи стремежа на Руската Федерация и на САЩ да си сътрудничат в сферата на ПРО и да не използват един срещу друг своите ядрени потенциали. В интерес и на двете страни ще е да се споразумеят, коментира руският политолог Виктор Кременюк. "Американците разбират, че ако създават своя ПРО без наше съгласие, ще намерим начини да им попречим, създавайки условия, които могат силно да компрометират тяхната система. От наша страна също има разбиране, че е необходим компромис" - обяснява той. Според него, става дума за т. нар. изпълнителни споразумения, които обаче не се ратифицират от американския Сенат и отразяват само волята на президента, който ги подписва. Ако след Обама на власт в САЩ дойдат републиканците, те може и да разтрогнат съответното споразумение, предупреждава обаче военният експерт Евгений Бужински. Обама би могъл да направи отстъпки на Москва в името на своите идеи за по-нататъшно съкращаване на ядрените оръжия, но "за републиканците ПРО е религия" и те едва ли биха последвали примера на сегашния президент, изтъква руският наблюдател. [8]

Различните позиции по отношение на Сирия, Либия, Иран и Северна Корея

Въпреки че САЩ и Русия посгнаха определена степен на съгласие по някои въпроси касаещи арабските революции и ситуацията в Близкия Изток, все още се запазват силни различия във визиите им за Сирия и Либия и в по-малка степен за Северна Корея и Иран.. Все пак, през последните месеци се наблюдава сближаване между руската и американската позиции за Иран и ядрената му програма. По отношение на Сирия обаче, тепърва предстои постигането на единомислие в действията. Русия блокира евентуална по-строга резолюция на ООН за Сирия, което прави намесата на НАТО малко вероятна. САЩ пък не смятат да водят диалог с президента на Сирия Башар Асад за разрешаване на кризата в региона, заяви говорителят на Държавния департамент Виктория Нъланд. „Държавният секретар Джон Кери не мисли да посещава Дамаск, още по-малко пък да превръща сирийската столица в първата точка от програмата на посещенията си в чужбина. Освен това той не желае да преговаря с Башар Асад” - подчерта Нъланд, САЩ възнамеряват да продължат да оказват натиск върху Асад и да подкрепят опозицията, но ще се стремят към мирно предаване на властта в страната.[9]

Държавният секретар на САЩ Джон Кери и външният министър на Русия Сергей Лавров се срещнаха за първи път на 26 януари в Берлин, като на срещата се очерта сериозен сблъсък на позициите им по отношения на Сирия. По време на февруарската обиколка в Европа на новия държавен секретар на САЩ, гражданската война в близкоизточната държава бе основна тема на разговорите на Кери в Лондон с британския му колега Уилям Хейг и с премиера Дейвид Камерън. Лавров пък прие в Москва Уалид ал Муалем, първият дипломат на Башар ал Асад.

"Насилието в Сирия е още едно доказателство, че Асад трябва да се оттегли от властта, много е трудно да се приеме сериозно изразената от сирийския режим готовност за преговори с опозицията, докато ракетите му продължават да падат в жилищни квартали" - заяви Кери.

"Асад не бива да се поддава на провокации, защото няма смисъл която и да било от страните да се сражава до победоносен край, такъв е невъзможен, по-скоро Сирия ще се разпадне" – заяви на свой ред Лавров в Москва, изразявайки увереност, че все пак ще се стигне до политическо решение, защото броят на онези, които мислят като него, непрекъснато се увеличава.[10]

В същото време стана ясно, че Русия е доставила противовъздушни ракети и ракетно-зенитни комплекси „Панцир-С1” в Сирия в началото на тази година, а в последния ден на февруари 2013 САЩ обявиха, че ще отпуснат още 60 милиона долара за „несмъртоносно оборудване” за сирийската опозиция и ще доставят медицинска помощ и храни на сирийските бунтовници. Това заяви държавният секретар на САЩ Джон Кери по време на конференция в Рим, а руските власти реагираха, обвинявайки американците, че решенията, взети на срещата на „Приятелите на Сирия”, насърчават „екстремистите”, които искат да овладеят страната със сила. В условията на руското председателство на Съвета за сигурност на ООН, започнало на първи март тази година, няма скорошни изгледи за нова резолюция на ООН по Сирия, която да разреши намеса на НАТО. Франция – друга влиятелна страна-членка на НАТО, която е изключително активна в международните операции, призова Русия да оттегли подкрепата си за Асад. Френското правителство обаче не би могло да се включи в евентуална скорошна операция в Сирия, тъй като върху него падна основната тежест на военната интервенция в Мали.

Намесата на НАТО в Либия през 2011 предизвика критиката на Дмитрий Рогозин, предишният представител на Москва в Съвета Русия-НАТО. Той обвини Алианса, че с намесата си в Либия е оказал подкрепа на ислямистките групировкии и е причинил смъртта на много цивилни. Междувременно, още с първия си указ като президент, през май 2012, Путин сне ембаргото върху доставките на руско въоръжение за Либия и разреши финансовите операции с Либийската национална петролна корпорация, Либийската централна банка и Либийската външнотърговска банка, като израз на несъгласието си с резолюция 1973 на ООН, която доведе до военната интервенция  на НАТО в страната.

По отношение на Северна Корея позициите на Русия и НАТО напоследък силно се сближиха. Причината е поредният севернокорейски ядрен тест, който беше извършен през февруари 2013, въпреки препоръките на международната общност. Светът остро осъди действията на Пхенян, а Съветът за сигурност на ООН заплаши с нови санкции.
Генералният секретар на Световната организация Бан Ки-Мун призова Северна Корея да „преразгледа курса си и да работи в посока на денуклеаризация на Корейския полуостров”. От своя страна, Международната агенция за атомна енергия (MААЕ) посочи, че ядрените изпитания на КНДР са явно нарушение на резолюциите на Съвета за сигурност на ООН.

НАТО веднага реагира, като осъди най-остро ядрения опит, извършен от Северна Корея в очевидно нарушение на резолюциите на Съвета за сигурност на ООН. В комюнике на Северноатлантическия алианс опитът бе окачествен като „сериозна заплаха за мира, сигурността и стабилността в световен мащаб”. Президентът на САЩ Барак Обама също осъди севернокорейския ядрен опит, уточнявайки, че остава непоколебим по отношение на ангажиментите си за защита на американските съюзници в Азия и декларирайки готовност да разтвори ядрения чадър на САЩ, „в защита на Южна Корея” от агресия. Тези изявления разтревожиха Москва, която неколкократно декларира, че няма да допусне военно вмешателство на Корейския полуостров.

В същото време Русия (подобно на НАТО и САЩ) призова Пхенян да се откаже от ракетно-ядрените си програми. Руските власти коментираха, че провеждайки ядрени опити Пхенян за пореден път игнорира нормите на международното право и решенията на Съвета за сигурност на ООН, а „подобно поведение е несъвместимо с общоприетите критерии на международната общност и несъмнено заслужава осъждане и адекватна реакция от нейна страна”. В същото време, обаче, от руското Външно министерство изразиха надежда, че последният ход на Пхенян няма да се използва като претекст за засилването на военната активност около Корейския полуостров[11].

Що се касае до руско-американските противоречия по отношение на Иран, те си остават същите – Русия настоява да се намери дипломатическо решение за разработваната от Техеран ядрена програма, настоявайки, че страната има право да използва ядрени мощности за мирни цели, докато Америка и Израел се стремят да сложат край на иранското обогатяване на уран, опасявайки се, че то ще позволи на страната да се сдобие с ядрени оръжия. След публикувания на 14 януари 2013 доклад на на американски учени, озаглавен "Американската стратегия за неразпространение на ядрените оръжия, с оглед на променливата ситуация в Близкия Изток", в който се твърди, че иранците ще се сдобият със собствена атомна бомба в средата на 2014. Иран, се опитва да убеди Запада в невоенния характер на програмата си, а върховният лидер на Ислямската република - аятолах Али Хаменей, издаде фетва за забрана на ядрените оръжия. Иранците предприеха тези мерки, след като учените, разработили споменатия по-горе доклад, споделиха опасенията си с президента Обама и Конгреса, призовавйки за военна операция в Иран. Освен това, Дейвид Олбрайт - ръководител на американския Институт за изследвания в областта на науката и международната сигурност, се обяви за засилване на натиска върху Иран чрез налагането на нови санкции^[12]. Търсейки дипломатически ходове за туширане на напрежението около ядрената му програма, Техеран отново заговори за възобновяване на преговорите, след като дълго време изпращаше обезпокояващи сигнали към международната общност. Това е първият дипломатически напредък след провала на разговорите в Москва през август 2012. В Мюнхен, на 49-та Среща по сигурността, големите сили препоръчаха на Иран да поднови преговорите за ядрената си програма през последната седмица на февруари 2013 в Казахстан, както и стана. Американският вицепрезидент Джо Байдън пък предложи на Ислямската република да установи директни двустранни контакти със САЩ, при условие, че Техеран възприеме това „отваряне” като „наистина сериозно предложение”, а не просто като „алиби”. В отговор, иранският външен министър Али Акбар Салехи направи следния коментар: „Този път другата страна (т.е. САЩ – б.р.) трябва наистина да има желание да стигнем до някакво решение” и да „престане със своята заплашителна реторика”, т.е. едновременно да предлага преговори и да налага санкции на Иран. „Дискусия ще има само тогава, когато започнем да имаме доверие на американците” - добави той. Вицепрезидентът на САЩ Джо Байдън обаче предупреди, че „дипломатическият прозорец скоро ще се затвори”. Впрочем, дори Катрин Аштън, която обикновено е твърде деликатна, призова иранците „да реагират бързо”. Предстои да се види, дали миналогодишният отказ на Техеран да преустанови обогатяването на уран до 20% в комплекса Фордо и да изнесе запасите си ще бъде актуален и в близките месеци. След севернокорейските ядрени опити обаче, за Русия става все по-трудно да защитава Иран. Израелските власти, които непрестанно обвиняват Иран, че финансира и подпомага ливанската шиитска организация „Хизбула” (която пък беше заподозряна и за атентата в Бургас през юли миналата година), твърдят , че на иранците не може да се има доверие. Неотдавна, в Мюнхен, израелският министър на отбраната Ехуд Барак припомни, че иранците са добри играчи на шах. С други думи, могат да правят ходове, с които да печелят време, до изчерпване търпението на противника[13].

По отношение на Афганистан, където досега НАТО и Русия сътрудничаха успешно, възникнаха нови въпроси. Очаква се, че през 2014 отговорността за поддържане на сигурността в Афганистан ще бъде напълно прехвърлена към афганистанските сили за сигурност, като НАТО ще ги обучава и ще им помага, без да провежда бойни операции. Новата мисия в Афганистан след 2014, фокусирана върху обучаването и подпомагането на националните сили за сигурност, ще получи солидна правна основа под формата на резолюция на Съвета за сигурност на ООН, заяви генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен в шведския град Салинс. Русия, в чиято външнополитическа концепция от 2012, е залегнало урегулирането на ситуацията в Афганистан, поставя въпроса, дали оставането на чуждестранните части няма да има негативен ефект за страната. Както заяви по-рано в Съвета за сигурност на ООН постоянният представител на Москва Виталий Чуркин: „Намеренията за поддържане на чуждестранно военно присъствие в Афганистан след 2014 повдигат редица въпроси в Русия - дали продължаващото военно присъствие няма да окаже дестабилизиращ ефект върху региона, дали ще се отрази на мирното население, дали няма да послужи за консолидиране на въоръжената опозиция, т.е. да се запази влиянието на екстремистите”. Според него, "такива решения изискват максимална прозрачност"[14].

Както е известно, в Афганистан се намира многонационален контингент на антитерористичната коалиция, която се ръководи от висши американски военни, както и Мисията на НАТО в Афганистан - ISAF, действащи в съответствие с Резолюция № 1386 от 20 декември 2001 на Съвета за сигурност на ООН. Русия сътрудничи с НАТО в борбата срещу производството и трафика на наркотици (голяма част от които са предназначени за руския пазар), обучението на афганистански военни и полицейски части и др. В израз на добра воля, Москва дори предостави коридор за транзит на невоенни стоки за ISAF през руска територия. Предстои да видим, как ще продължи това сътрудничество след 2014.

Арктика – новата ябълка на раздора

Резките промени на климата в Арктическият регион през последните няколко години, се отразиха върху екосистемата и традиционното препитание на местните жители. Причина за това са новите икономически възможности като корабоплаването и добива на енергийни и други ресурси. Въпреки че тези дейности се отразяват благоприятно на световната икономика, към тях следва да се подхожда предпазливо, тъй като ако не бъдат спазени най-високите екологични стандарти, може да се очаква допълнително негативно отражение върху силно уязвимия регион на Арктика.

През 2010 Сибирското отделение на Руската Академия на науките обяви, че арктическите запаси от енергоносители би трябвало да се равняват на 90 млрд. тона петрол и 250 трилиона куб. м природен газ. За сравнение, запасите в Тихия океан се оценяват на 10 млрд. т петрол и 25 млрд. куб. м газ, в Атлантическия – на 35 млрд. т петрол и 65 млрд. куб. м газ, а в Индийския – на 40 млрд. т петрол и 70 млрд. куб.м газ. Освен това Арктика е богата на разнообразни полезни изкопаеми, като никел, желязо, фосфати, мед, кобалт, въглища, злато, олово, волфрам, уран и сребро, да не говорим, че регионът притежава най-големите запаси от питейна вода на планетата (гренландските ледници).

В битката за Арктика се включиха най-активно САЩ, Канада, Дания, Норвегия и Русия, като интерес към района демонстрират и Великобритания, Финландия и Швеция. На тази територия отново се сблъскаха интересите на НАТО и Русия, след подадените от Алианса сигнали, че не изключва милитаризацията на Арктика. Това накара руският външен министър Сергей Лавров да изостри тона към Северноатлантическия алианс през 2010, подчертавайки водещата роля в региона на арктическите страни (Русия, Канада, Дания, Норвегия и САЩ). В синхрон с канадския си колега, Лавров обясни, че НАТО няма отношение към арктическите въпроси и текущите спорове там ще се решават съобразно международното право[15].

Докато в Близкия Изток продължава периодът на нестабилност, чиито последици никой все още не дръзва да оцени, Арктика все по-често се разглежда като подходящ обект за преговори между държавите от Севера, а пък Русия се очертава като най-надеждната алтернатива за снабдяването на ЕС с необходимите му енергоносители, още повече, че още в средата на ХХІ век 70% от потребностите на Съюза ще се покриват от внос. Както прогнозира преди двайсетина години директорът на американския Институт за арктически изследвания и на Института за международен контрол на околната среда професор Орън Йънг, ХХІ век вероятно ще се окаже началото на „арктическата ера”[16].

Постсъветското пространство и руските сфери на влияние

Според руския президент Путин, страната му си е извоювала правото да гледа своите собствени интереси. Тя е равнопоставена с другите, но има правото да е различна, както посочва въшният министър Лавров, т.е. да бъде самостоятелен център на ценности. С подписването на Будапещенската декларация на ОССЕ през 1994 и на Основополагащия Акт НАТО-Русия, през 1997, Москва потвърди, че зачита суверенитета, независимостта и териториалната цялост на всички държави и неотменимото им право да избират средствата за гарантиране на националната си сигурност. Тя се отказа и от сферите си на влияние, но само привидно. Същевременно, руската дипломация акцентира и върху някои други тези, например за "неделимостта на сигурността" (Парижката харта за Нова Европа от 1990), както и, че "държавите не трябва да гарантират сигурността си за сметка на другите" (Будапещенската декларация от 1994). Въз основа на тези принципи, бившият руски президент Медведев изказа твърдението, че европейската система за сигурност не бива да води до появата на "зони с различно равнище на сигурност"', което пък повдига въпроса за правото на държавите да влизат или да излизат от въпросните "зони"[17].

Независимо от подписания Основополагащ договор за отношенията, сътрудничеството и сигурността (през 1997 в Париж) и заявеният ангажимент за сътрудничество с цел постигането на „дълготраен и всеобхватен“ мир в Евроатлантическата зона, руската позиция не изключва наличието на "привилегирована сфера на влияние". Москва намеква, че има право да ограничава суверенитета на съседите си. Така, в обръщението си през август 2009 към тогавашния украински президент Юшченко, Медведев го упрекна, че игнорира основните принципи на сътрудничеството и подкопава общата история, култура и религия на двете страни заради тясното икономическо сътрудничество и стремежа към членство в НАТО.

Подкрепата за свободния избор на съседните на Русия държави може да е от полза за Европа, но противоречи на руските интереси, така, както самата Русия ги определя. Според Москва, присъствието на сили на НАТО в съседство с руските граници представлява военна заплаха, независимо от официално декларираните намерения на пакта. В последната военна доктрина на Русия (публикувана през февруари 2010) НАТО е в списъка на най-сериозните военни опасности за страната, както впрочем и ПРО, макар че сътрудничеството между двете страни в редица сфери е неизбежно. Основното предизвикателство и пред Русия, и пред НАТО е взаимноизгодното партньорство, което (при наличие на взаимен интерес) да ограничи споровете до реалните различия и да не създава нови разделителни линии.

НАТО обаче също е насочила поглед към Евразия. В годишния доклад за 2013 на генералния секретар на пакта Андерс Фог Расмусен се говори за нови възможности за разширяване и задълбочаване на военното сътрудничество със страните от региона на Евразия чрез програмата за задълбочаване на военното образование (DEEP), първоначално реализирана от Алианса през 2007 в Казахстан. Създаването на програми и работни групи за развитието на образованието, действащи в рамките на Консорциума на академиите и институтите, ангажирани с научни изследвания по проблемите на сигурността на НАТО и подпомагащи програмата "Партньорство за мир", обединяват повече от 800 военни института по въпросите на сигурността в 59 страни. Пактът използва обучението за да приобщи страните от Кавказ и Централна Азия. В доклада на Расмусен се посочва, че:"Образованието е ключов инструмент за трансформация, НАТО го използва за подкрепа на институционалните реформи в страните-партньори. Програмата на Алианса за образование и обучение, която първоначално беше фокусирана върху повишаване оперативната съвместимост на партньорите на НАТО със структурите на организацията, сега има и нови възможности. Тя вече ще осигурява на членовете на съюза и техните партньори средства за сътрудничество в създаването, развитието и реформата на образователните институции в сферата на сигурността, отбраната и въоръжените сили"[18].

"Програмите за разширяване и задълбочаване на военното сътрудничество се осъществяват с Афганистан, Армения, Азербайджан, Грузия, Казахстан и Молдова, а през 2012 започнахме да сътрудничим в тази сфера с Ирак и Мавритания, а Украйна и Узбекистан са изпратили искане за такова партньорство" – посочва в доклада си Расмусен.

Тези перспективи, разбира се, не радват Русия. Москва е наясно, че не й достигат ресурси, за да наложи влиянието си самостоятелно, така че се налага да работи едновременно по всички направления. Да укрепва сътрудничеството с Китай, избягвайки обаче поемането на излишни ангажименти. Да развива връзките с ЕС, отбивайки атаките на газовия и идеологическия фронт. Да привлече държавите от Централна Азия в Митническия и Евразийския съюз, без обаче да им позволи да се превърнат в непоносимо бреме за нея.

Съответно, за Русия е доста трудно да се разработи оптимална линия на поведение. В същото време вече са налице положителни промени. Задействано бе Единното икономическо пространство между Русия, Беларус и Казахстан. Желание да се включат в него бе изразено наскоро от Киргизстан и Таджикистан. Започна формирането на колективни сили на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС).

Междудържавният съвет на ЕврАзИО, заседавал през декември в Москва, пък сложи начало на работата по проекта за Евразийски икономически съюз.

Това разбира се не означава, че консолидацията върви по вода. Узбекистан за пореден път заяви, че напуска ОДКС и дори поиска помощ от НАТО в областта на военното образование; системната криза в Украйна, задълбочена от игрите на местните елити, осуети визитата на президента Янукович в Москва (тя все пак се състоя в началото на март); съществуват известни разногласия между Москва и Минск. При все това, процесът вече е в ход[19].

Институционализирането на сътрудничеството между Русия и НАТО

Официалните отношения НАТО-Русия са набор от сложни процедури и преговори между двамата големи международни играчи. Институционализацията на сътрудничеството и контактите им в сегашнния формат започва през 1991, когато Русия се присъединява към Северноатлантическия съвет за сътрудничество (по-късно трансформиран в Евроатлантическия съвет за партньорство). Следващата голяма стъпка е направена през 1994, с присъединяването на Москва към програмата «Партньорство за мир».

Вероятно най-важният документ в отношенията между НАТО и Русия - Основополагащият акт за взаимни отношения, сътрудничество и сигурност, беше подписан през 1997 в Париж, на срещата на върха на Алианса.

Днес, почти всички преговори и дискусии между НАТО и Русия се провеждат в рамките на Съвета Русия- НАТО (NATO-Russia Council – NRC), създаден през 2002, на срещата на върха на пакта в Рим. Основните теми включват сътрудничество по военните въпроси, колективната сигурност, неразпространението на ядреното оръжие, обучението на персонала, борбата с тероризма и много други.

Основополагащият акт

Този документ бе подписан на 27 май 1997 в Париж от държавните и правителствени ръководители на страните от Северноатлантическия съюз, генералния секретар на НАТО и президента на Руската Федерация. Основополагащият акт НАТО-Русия е израз на дългосрочен ангажимент, поет на най-високо политическо равнище, за съвместна работа по установяването на траен и всеобхватен мир в Евроатлантическата зона. Той създава рамките за ново партньорство в областта на сигурността, като една от стъпките, предприемани с цел да се изгради стабилна и мирна Европа, в която да няма разделения. Основополагащият акт позволява на НАТО и Русия да установят по-тесни взаимоотношения, обслужващи не само собствените им интереси, но и по-широките интереси на всички държави в Евроатлантическата зона.

Програмата „Партньорство за мир”

През 1994 Русия се присъедини към Програмата „Партньорство за мир”, като по този начин даде тласък на стартиралия широк диалог с НАТО. Участието на Москва в прилагането на мирното споразумение за Босна и Херцеговина бе важна стъпка към нови отношения на сътрудничество. За първи път контингенти на НАТО и Русия действаха рамо до рамо в многонационална военна операция. Москва участва и в мироопазващата операция на НАТО в Босна като предостави най-големия контингент военни части сред партньорите на НАТО, които не са страни-членки. Тя участва и в антитерористичната операция Active Endeavor в Средиземно море. Русия няма друг избор, освен да си сътрудничи с НАТО в такива сфери като борбата срещу международния тероризъм и пиратството, системата за противоракетна отбрана, предотвратяване разпространението на оръжия за масово унищожение, управлението на кризи, спасителните операции и контрола на въздушния трафик. Безспорно, в интерес на Русия е да повиши съвместимостта на своите сили с тези на НАТО за провеждането на успешни общи операции. Това е друга основна цел на "Партньорство за мир". [20]

Постоянен съвместен съвет НАТО-Русия

Първоначалната форма на Съвета Русия-НАТО е Постоянният съвместен съвет (Permanent Joint Council – PJC), свикан за пръв път на 18 юли 1997 и бързо превърнал се в основен фактор на усилията за изграждане на доверие, преодоляване на погрешните възприятия и формиране на система от редовни консултации и сътрудничество. Постоянният съвместен съвет заседава всеки месец на равнище посланици и военни представители и два пъти годишно на равнище министри на външните работи и на отбраната, както и на равнище началници на Генералните щабове или на отбраната. Съветът може да заседава и на равнище държавни и правителствени ръководители.

На 18 март 1998 Руската Федерация официално откри свое представителство в централата на НАТО в Брюксел и назначи висш военен представител като неделима част от Представителството си с цел улесняване на сътрудничеството във военната област и отбраната. През първите три години от съществуването си Постоянният съвместен съвет (PJC) разгледа широк диапазон въпроси, пряко интересуващи и двете страни, между които са ситуацията в бивша Югославия; организиране на срещи на военни представители под егидата на PJC; мерки за повишаване на сътрудничеството, прозрачността и доверието между НАТО и Русия; политически и отбранителни усилия за предотвратяване разпространението на оръжия за масово унищожение; въпроси, свързани с ядрените оръжия; стратегии и доктрини на НАТО и Русия; мироопазване; разоръжаване и контрол върху въоръженията, борба срещу международния тероризъм, научно сътрудничество, свързано с отбраната; проблеми на околната среда, свързани с отбраната; планиране на гражданската защита и помощ при бедствия.

Новият съвет Русия-НАТО и развитието на отношенията след 2001

След 2001 станахме свидетели на безпрецедентно сближаване между САЩ и Русия – и като пряка последица от това – между НАТО и Русия. Съществуващата дотогава институционална рамка на отношенията – Постоянният съвместен съвет НАТО-Русия, се оказа недостатъчна да отговори на очертаващото се ново, по-високо равнище на сътрудничество. Русия се опита да се възползва от възникналия нов политически контекст за да засили влиянието си върху (и своето участие в) процеса на вземане на решение в рамките на НАТО.

В първоначалната дискусия в рамките на НАТО за новите отношения с Русия, веднага след 11 септември, преобладаваха еуфорията и оптимизмът. Това се дължеше основно на ентусиазма на САЩ от руския подход към тероризма, както и на достъпа, който те получиха до страните от Централна Азия, а и на надпреварата на страните-членки да предлагат нови идеи за бъдещите отношения, при това в двустранна интензивна кореспонденция с Русия и без консултации с другите съюзници от НАТО. Постепенно обаче този ентусиазъм спадна, най-вече заради настъпила промяна в американския подход, който стана по-сдържан и по-прагматичен.

Новият съвет Русия-НАТО (СРН) бе създаден на 28 май 2002, на срещата на върха в Рим. В него 28-те държави-членки на НАТО и Русия провеждат съвместна работа в качеството си на равноправни партньори. В рамките на СРН се провеждат консултации по текущи въпроси от сигурността и се осъществява сътрудничество в широк спектър от направления от общ интерес, включващи борба с тероризма, военно сътрудничество (съвместни военни занимания и обучение на персонал), сътрудничество по отношение на Афганистан (Русия, съвместно с ООН, осъществява тренировъчни курсове за агенти на службите за борба с наркотиците в Афганистан и страните от Централна Азия), руски транспорт на невоенни товари за нуждите на ISAF в Афганистан, сътрудничество в областта на индустрията, неразпространение на ядрени оръжия и т.н.[21].

На 26 февруари 2003 Съветът на НАТО утвърди – след сериозна вътрешна дискусия – “пакет от предложения” към Русия, представени в Москва в началото на март 2003 от помощник-генералния секретар на пакта Гюнтер Алтенбург. Процесът приключи с утвърждаването на предварително съгласуваното окончателно решение от външните министри, на заседанието им в Рейкявик, в края на май 2003, в чиито рамки беше подписано и новото споразумение НАТО-Русия. В предложението на Алианса основно място бе отделено на три приоритетни области на сътрудничество от взаимен интерес – мироопазващите операции, включително консултации по съгласуването на съвместна позиция по отделни регионални конфликти; обменът на информация за ядрените оръжия, включително засилването на общите мерки за неразпространение на ОМУ и съвместната борба срещу тероризма, включително обмен на разузнавателна информация за съществуващи или потенциални терористични заплахи; сътрудничество в областта на гражданското планиране за извънредни ситуации и консултации за конкретната роля на въоръжените сили в противодействието на тероризма.

Последната среща на ниво министри на външните работи на Съвета Русия-НАТО се проведе на 19 април 2012 в Брюксел, където министрите още веднъж потвърдиха принципите и ангажиментите, съдържащи се в съвместното изявление на срещата на върха на НАТО-Русия в Лисабон.

Днес двете страни са изправени пред общи предизвикателства към сигурността си, които би било по-добре да преодоляват заедно. Така например, стабилността в Афганистан остава жизнено важен приоритет по който те ще продължат да работят. Постигнатите досега резултати включват обучението на хиляди служители на агенции за борба с наркотиците в Афганистан и съседните му страни, обучението на техници по обслужване на хеликоптери и доставката на резервни части за афганистанските ВВС. Споразумението за транзит в/от Афганистан, в съответствие с Резолюция на Съвета за сигурност на ООН 1386, е сериозен принос за постигане целите на Международните сили за подпомагане на сигурността (ISAF). Важно е постигането на целите в борба с тероризма посредством Инициативата за сътрудничество във въздушното пространство (обща система на координация на контрола на въздушното пространство) и подобряване на оперативната съвместимост между корабите на Русия и страните от НАТО край бреговете на Африканския рог. Постигнато бе и споразумение за провеждане на дискусии и съвместно планиране на дейности, свързани с реформата в отбраната, ядрените доктрини и стратегиите за развитие, както и конфигурацията на въоръжените сили. Полагат се усилия за подобряване на прозрачността, включително и при военните учения. Работи се по възможните начини за взаимопомощ в случай на терористични атаки, природни и причинени от човека бедствия, пиратски нападения и други извънредни ситуации. Сред актуалните теми са и киберсигурността и възможностите за военно-техническото сътрудничество.

Независимо от големите различия по редица ключови въпроси, институционализирането на сближаването на НАТО с Русия свидетелства за стремежа на САЩ и НАТО, както и на Москва, да градят в бъдеще отношенията си върху трайните общи интереси и политическия консенсус в очертаните приоритетни направления.

Развитието на отношенията след срещите в Лисабон и Чикаго

През последните две години партньорството между Русия и НАТО премина през две крайности - от еуфорията и взаимните обещания за сътрудничество на срещата в Лисабон през 2010, до заплахите за изстрелване на ракети и задънената улица по преговорите за ПРО, което доведе до охлаждане на отношенията и игнориране на Чикагската среща от Русия, чийто току-що избран президент Путин пропусна и срещата на Г-8.

С отсъствието от срещата в Чикаго Путин показа, че не е склонен да лети до Съединените щати само за снимка и ръкостискане с президента Обама. През последните месеци не бе отбелязан никакъв напредък за намаляване на разногласията с НАТО по ключови въпроси, особено по този за противоракетната отбрана. Това обаче, не означава, че Русия се готви да се върне към студената война със САЩ. Москва просто показва, че би искала повече права в отношенията си с НАТО[22].

Тук е мястото да се отбележи, че анализът на развитието на партньорството между НАТО и Русия през последните двайсет години показва високо ниво на несигурност, както и редуващи се фази на относителна стабилност и замразяване на отношенията.

Рестартът на сътрудничеството в Лисабон

Положителният цикъл в отношенията между Москва и Алианса започна преди и по време на Лисабонската среща на върха, където, след съвместното заседание на Съвета Русия-НАТО (провело се в рамките на срещата), генералният секретар Андерс Фог Расмусен заяви, че е поставен качествено нов етап в развитието на отношенията между пакта и Русия. Дори и обикновено сдържаният руски президент Медведев призна, че след форума в Лисабон е повече оптимист отпреди. В същия тон, американският президент Барак Обама обобщи: „Сега рестартираме и отношенията НАТО-Русия. Виждаме Русия като партньор, не като противник”. Той съобщи за задълбочаване на сътрудничеството между двете страни в няколко важни области: Афганистан, борбата с наркотиците, Грузия и новите предизвикателства пред сигурността през ХХІ век, като подчерта че Русия и НАТО дори са се споразумели за сътрудничество в областта на противоракетната отбрана - основен източник на напрежение в отношенията им. В съвместното изявление на двете страни се казва: „Договорихме се да обсъдим по-нататъшно сътрудничество в противоракетната отбрана. Постигнахме съгласие за съвместна оценка на заплахата от балистични ракети и продължаване на диалога в тази област”. Москва отново заяви претенциите си пълноправно участие и обмен на информация, като предложи изграждането на секторна система за противоракетна отбрана, без обаче да настоява за бърз отговор. Медведев обвърза дискусията за ПРО с ядрения потенциал и паритета, като спомена че нарушаването му би довело до надпревара във въоръжаването.

По отношение на Афганистан, сътрудничеството на Алианса с Русия отбеляза положително развитие. Москва допусна през територията си повече натовски доставки за Афганистан, при това вече не само към, а и от страната. Беше разширен списъкът на транзитните товари. Стартира съвместното обучение на служители от Афганистан и региона (включително Пакистан) за борба с наркотрафика Пакистан. НАТО и Русия проведоха и първата си съвместна операция в Афганистан.

Един от въпросите, витаещи на срещата на НАТО в Лисабон, бе забавянето на ратификацията на договора СТАРТ от американския Сенат. В крайна сметка, новият СТАРТ бе подписан през април 2010, заменяйки договора СТАРТ-1 от 31 юли 1999, изтекъл на 5 декември 2009. Влизането в сила на новия документ прекрати действието на Московския договор за съкращаване на стратегическите нападателни потенциали от 24 май 2002. Според Вашингтон, подписването на новото споразумение слага край на влошаването на отношенията между САЩ и Русия, а според руския президент Медведев, то отваря нова страница в руско-американските отношения.

Новото охлаждане на отношенията сред срещата в Чикаго

Срещата на НАТО в Чикаго очаквано не донесе прогрес в отношенията с Русия по въпросите на противоракетната отбрана в Европа. От края на 2011 НАТО и Русия не успяха да доближат позициите се по ПРО, възприемана в Русия като военна заплаха. В съвместната декларация след края на срещата на Върха на НАТО в Чикаго се посочва, че „Противоракетният щит на НАТО не е директно насочен срещу Русия и няма да подкопае руските стратегически ядрени оръжия. Щитът на НАТО е предназначен за защита срещу потенциални заплахи от страни извън Евроатлантическата зона. Това обаче не удовлетворява руските изисквания за писмени гаранции относно щита.В декларацията се казва и, че „макар че изразяваме съжаление за руските изявления относно евентуални контрамерки срещу щита на НАТО, приветстваме желанието на Русия да продължи диалога с цел постигане на споразумение с бъдеща рамка за сътрудничество в областта на противоракетната отбрана".

По отношение на разоръжаването също не бе постигнато много. НАТО остава ядрен алианс, като възможността за подмяна на ядреното въоръжение е по-скоро теоретична, се казва в декларация, разпространена по време на срещата на Алианса в Чикаго. В документа се посочва още, че НАТО е готова за съкращаване на нестратегическите ядрените арсенали, но само при условие, че Русия предприеме аналогични стъпки. В тази връзка Алиансът се ангажира "да обменя идеи в областта на прозрачността и укрепването на доверието с Русия", с цел "по-добро взаимно разбиране", "по-голяма безопасност за целия свят" и "създаването на условия за свят без ядрено оръжие"[23].

Чикагската среща задълбочи грузинско-руските противоречия и противопоставянето между НАТО и Русия. Алиансът нарече Южна Осетия и Абхазия „грузинска територия" като това бе закрепено в декларация, разпространена между участниците на срещата. Същевременно, НАТО призова Русия да се откаже от признаването на Южна Осетия и Абхазия за независими държави, а участниците в срещата на върха поеха ангажимент да засилят приобщаването на Грузия към НАТО, в това число и укрепването на политическия диалог, практическото сътрудничество и взаимодействие с Тбилиси. Тоест, Чикагската среща не допринесе съществено за подобряване на взаимодействието между НАТО и Русия, по-скоро обратното.

Възможностите за развитие на отношенията между НАТО и Русия

Резултатите от Чикагската среща, както и събитията, последвали преизбирането на Путин и Обама, като етап от близо двайсетгодишната история на отношенията НАТО-Русия, не са изненадващи. Те са логични, предвид консервативната линия на руската външна политика и твърдият подход на НАТО и, в частност, на САЩ  по отделни въпроси като ПРО и Грузия. Вариантите пред НАТО и Русия обаче не са „за” и „против” сътрудничеството, а разширяване на възможностите за партньорство и преминаване от частично към пълно сътрудничество в областите от взаимен интерес, което би могло да се случи при повишаване на доверието и от двете страни. За момента обаче, най-актуални са думите на генералният секретар на пакта Андерс Фог Расмусен, че не бива да се предприемат опити за споразумение с Русия в сфери, където няма възможност за това, нито да й се правят отстъпки по принципни въпроси (като разширяването на НАТО и западната военна помощ за Грузия). Необходимо е обаче активно сътрудничество с Москва там, където страните имат общи интереси, като Афганистан например. Москва е силно заинтересована от разбиването на афганистанския наркотрафик, голяма част от който е насочена към руския пазар, както и от стабилизирането на страната, което не би позволило тя да се превърне в огнище на тероризъм.

От гледна точка на международната сигурност и стабилност, сътрудничеството между НАТО и Москва няма алтернатива, особено в области като борбата с тероризма, военното сътрудничество (включително съвместни операции, обучения, логистика и индустриално сътрудничество), борба срещу производството на наркотици, неразпространение на ядрените оръжия, кибернетичната и дори космическата сигурност, както и други области, където обмяната на опит ще донесе „добавена стойност”, а съвместните действия са отрешаващо значение за резултата.

НАТО и Русия трябва да разрешат спора си за ПРО с оглед на реалността. Няма вариант, в който Русия да получи достъп до командния център на противоракетната отбрана, не е реално и получаването на писмени гаранции от САЩ за ПРО или пък гарантиране на руския контрол върху част от европейската противоракетна система. Много по-вероятно обаче би било създаването механизъм за обмен на информация или на паралелна система, която да съдейства за гарантиране на сигурността от изток срещу балистичните ракети с голям обсег на действие на Северна Корея, Пакистан и Индия, а по-всяка вероятност и на  Иран.

Според Андерс Фог Расмусен: "Сътрудничеството в сферата на ПРО може радикално да промени начина, по който НАТО и Русия гледат един на друг. Потенциално, то би могло да промени общото положение на нещата. То ще позволи да бъдат преодолени новите заплахи и старите подозрения. Повече сътрудничество означава повече сигурност за всички. През ХХІ век конфронтацията не е избор. Единственият реален избор е сътрудничеството"[24]. Предстои да видим дали това ще се случи.

Българският външнополитически интерес

Отношенията на България с НАТО и Русия могат да се разглеждат през различни призми и гледни точки - историческа, политическа, стратегическа, военна и т.н. В тази усложнена ситуация е необходимо да се строи българският външнополитически избор като държава-членка на НАТО. В заключение могат да се обозначат някои предпоставки този избор да е ефективен:

• България е поела политически ангажимент да участва в системата на НАТО за ПРО и неминуемо ще плати своя дял от разходите по системата за командване и контрол на Алианса. Този ангажимент има пряко отношение към нейната собствена сигурност, както впрочем и подобряването на сътрудничеството с Русия в същата област – особено ако партньорството с нея би повишило сигурността в глобален мащаб. Необходимо е да се отбележи, че в отношенията между София и Москва липсват неприятните исторически моменти, характерни за някои от руските източноевропейски съседи. Във външнополитически аспект, приятелските отношения между България и Русия биха могли се окажат особено важни сега, когато НАТО среща затруднения при постигането на споразумение в областта на ПРО с Москва, но официално признава сътрудничеството с нея като важна политическа цел.
• България трябва да изостави всички евентуални идеи за търговия със сигурност или специални изгоди, нито да прави всичко само заради похвалите. Това, от една страна, би навредило на принципните ни отношения с Русия, а от друга - би ни извадило от групата на сериозните и уважавани партньори на НАТО, които разбират и държат на системата за регионална и глобална сигурност.
• България трябва да изведе на преден план грижата за внимателно и балансирано формиране на позицията си. Тя трябва да участва в интензивната международна комуникация със своя собствена позиция и да вгражда в нея отстояването на българския национален интерес. Грешните изводи и стъпки могат да имат значителни последствия. Единството на западния свят не е нито обречено, нито пък е веднъж и завинаги гарантирано и тъкмо това е може би най-сериозното предизвикателство пред страната ни.

Източници:

1. 1. А.А.Бартош, „Развитие концепции партнерства России и НАТО” , ж.«Независимое военное обозрение», 27.04.2012, http://isc.mslu.ru/index.php?option=com_content&task=view&id=335&Itemid=36
2. 2. Д-р Иванка Бързашка „Ролята на страната ни в системата за ПРО на НАТО: варианти за активно участие”, сп. „Геополитика”, 14 Декември 2011, http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2004/1140
3. 3. Марков С., „Eвроамериканската система за ПРО и възможната руска реакция» , сп. „Геополитика”, 14 Декември 2011, http://geopolitica.eu/2005/1152
4. 4. Ковачева Р. „НАТО и Русия обявиха ново начало в отношенията си”, http://www.euinside.eu/bg/news/nato-and-russia-anounced-a-fresh-start-in-their-relations#ixzz1w6afrPfV
5. 5. “ Основополагащ акт за взаимни отношения, сътрудничество и сигурност между НАТО и Руската федерация ” , сп. МО , бр. 3 , 1997.
6. 6. „Партньорството между Русия и НАТО е ключово”, 03 Май 2012, http://www.temadaily.bg/publication/1408
7. 7. С. Самойлова, "Политком", 15.07.2011, „ ПРО – препъни-камък в отношенията между Русия и НАТО”,. http://www.politika.bg/article?id=22996
8. 8. Сюзън Понд, „Анализ на инструментариума на Партньорство за мир”, http://www.nato.int/docu/review/2004/issue1/bulgarian/art2.html
9. 9. Donald K. Bandler and Jakub Kulhanek, “NATO-Russia Reset Needed”, November 02, 2009, http://www.acus.org/new_atlanticist/nato-reset-needed

10. „Russia and NATO - Rethink the reset”, May 19th 2012, http://www.economist.com/node/21555580

11. http://www.nato.int

12. http://www.nato-russia-council.info/en/

13. Информационна Агенция „Фокус”, http://focus-news.bg

14. Българска телеграфна агенция, http://bta.bg

15. Министерство на външните работи на РФ, www.mid.ru

* Стажант-аташе в Министерството на външните работи, статията отразява единствено личната позиция на автора и не ангажира по никакъв начин институцията, в която работи .

Бележки:

[1] „Сергей Лавров и Джон Кери ке договориха относнодразнещите моменти”, Гласът на Русия, http://bulgarian.ruvr.ru/2013_02_27/Sergej-Lavrov-i-Dzhon-Keri-se-dogovoriha-otnosno-drazneshhite-momenti/

[2] Концепция внешней политики Российской Федерации  утверждена Президентом Российской Федерации В.В.Путиным 12 февраля 2013 , http://www.mid.ru/BDOMP/Brp_4.nsf/arh/6D84DDEDEDBF7DA644257B160051BF7F?OpenDocument

[3] „Europe’s Defence in Times of Economic Crisis”, Anthomy Lawrence, http://www.diplomaatia.ee/en/article/europes-defence-in-times-of-economic-crisis/

[4] „Лавров атакува в Мюнхен ПРО политиката на САЩ”, 02.02.2013, http://news.ibox.bg/news/id_1419317030

[5] „НАТО и Русия се разбраха за Космоса, но не и за ПРО”, Мишева Г., 8.12.2011, http://dnes.dir.bg/news/rusia-nato-pro-sergey-lavrov-shtit-anders-fog-rasmusen-protivoraketna-otbrana-10086655

[6] „Отношения между Русия и НАТО”, Wikipedia, http://bg.wikipedia.org

[7] По материали на Българската телеграфна агенция, http://www.bta.bg

[8] По материали на Българската телеграфна агенция, http://www.bta.bg

[9] По материали на Агенция „Фокус”, http://www.focus-news.net

[10] „Първи рунд за Сирия между Кери и Лавров”, в. „Труд” http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1799795

[11] “Светът осъди ядрения опит на Северна Корея”, февруари 2013, http://www.komentator.bg

[12] „ Духовният водач на Иран забрани ядрените оръжия”, Игорь Являнский, 16.01.2013, в. „Известия”

[13] Техеран се стреми да печели време по ядреното досие, Isabelle Lasserre, 05.02.2013, в.„Фигаро”, http://www.lefigaro.fr/international/2013/02/04/01003-20130204ARTFIG00698-teheran-joue-la-montre-sur-le-nucleaire.php

[14] „НАТО организира нова мисия в Афганистан на основа на резолюция на СС на ООН”, Александър Шишло, 14 януари 2013, „РИА Новости”, http://ria.ru/world/20130114/918077416.html

[15] „МИД РФ: НАТО не ждут в Арктике”, Егор Арефьев,в. „Комсомольская правда”, 16 септември 2010 http://www.kp.by/online/news/740360

[16] „Голямата игра в Арктика”, Никола Стоянов, сп. „Геополитика”, 17 Април 2009

[17] „НАТО и Русия: обречени на разочарование?”, Джеймс Шеър http://www.nato.int/docu/review/2011/NATO_Russia/Disappointment/BG/index.htm

[18] „Узбекистан поиска помощ от НАТО в областта на военното образование”, 05.02.2013, „ИА Регнум”, http://www.regnum.ru/news/1621418.html

[19] „Путин кове желязото докато е горещо” 27.12.2012, http://www.dnes.bg/redakcia/2012/12/27/putin-kove-jeliazoto-dokato-e-goreshto.176353,4

[20] „Партньорство за мир“ е проект на НАТО, чиято цел е да повиши оперативната съвместимост между НАТО и други държави в Европа, както и между НАТО и страните от бившия Съветски съюз, които се намират в Азия. Проектът е стартиран през 1994. За първи път е предложен като американска инициатива на срещата министрите на отбраната на НАТО в Травемюнде, Германия, на 20-21 октомври 1993 и стартира официално на 10-11 януари 1994, на срещата на върха на НАТО в Брюксел .Обхватът на сътрудничеството се определя отделно от всяка страна-членка чрез Индивидуална програма за партньорство. Програмата предлага съвместни операции, при спазване стандартите на НАТО, осигуряването на ново военно оборудване, както и служители на държавите-членки да бъдат обучавани в други страни.Въпреки това, „Партньорство за мир“ не е отбранителен съюз и страните-членки на НАТО могат индивидуално да решат дали да окажат помощ в областта на военната сигурност и отбрана, www.wikipedia.org, www.nato.int

[21]  Официална страница на Съвета НАТО-Русияhttp://www.nato-russia-council.info

[22] „Putin's NATO dis - Cold winds from Moscow”, Stephen Larrabee, 17.05.2012, „Chicago Tribune” http://articles.chicagotribune.com/2012-05-17/news/ct-perspec-0517-moscownato-20120517_1_putin-camp-russian-president-vladimir-putin-putin-s-nato

[23] „НАТО: Съкращаваме ядрените арсенали, ако и Русия го направи”, БГНЕС, 22.05.2012 http://news.bgnes.com/view/1007172

[24] „ Расмусен : Русия и НАТО с обща цел” ,в.” Монитор”, 07.12.2011, http://www.monitor.bg/article?id=317510

{backbutton}

След падането на градовете Гао и Тимбукту в Северно Мали, военната фаза на малийския конфликт приключи. Съпротивата на бунтовниците беше сломена и войната, в класическия и (непартизански) вид, завърши с победа на френските части.

Както е известно, през 2011-2012 ситуацията в Мали непрекъснато се влошаваше. Джихадистите съумяха на практика да овладеят цялата северна част на страната, установявайки там салафитски режим, подобен на този на афганистанските талибани. Екзекуциите, отсичането на крайници и шариатските съдилища се превърнаха в кошмарна реалност в контролираните от ислямистите райони.

През януари 2013 ситуацията стана почти катастрофална, след като две моторизирани колони въоръжени ислямисти, наброяващи общо 1200 души, се насочиха към малийската столица Бамако, а местните въоръжени сили очевидно не бяха в състояние да ги спрат.

Военната победа на френския корпус над ислямистите

Всичко това наложи намесата в конфликта на Франция, която е сред малкото държави, разполагащи със собствена мрежа от опорни бази в Африка. Първоначалният удар по ислямистите беше нанесен с леките хеликоптери "Газела", френско производство, което забави настъплението им, макар че те успяха да свалят два от тях. След това в зоната на конфликта беше прехвърлена и друга техника, включително няколко самолета "Мираж 2000D". Впрочем, още когато настъплението им започна да се задъхва, стана ясно, че джихадистите ще загубят войната. Властите в Бамако спечелиха скъпоценно време до пристигането на територията на страната на миротворческите контингенти от Франция и някои африкански държави. Освен това, Германия и Великобритания обявиха готовността си да подкрепят операцията. При това местните жители демонстрираха сравнително пасивно поведение в конфликта, като общата численост на участниците в сраженията беше под 30 хиляди души, имайки предвид, че населението на Мали е 13 милиона. Беше очевидно, че в тези условия, френският контингент няма да срещне сериозни трудности в хода на предприетата военна операция.

В по-нататъшното и развитие основна роля изигра френската авиация, която нанесе удари по тиловите бази на ислямистите, включително в Тимбукту и околностите на Гао. Така, в Тимбукту баха унищожени складовете с боеприпаси и гориво, както и щабът на бунтовниците, разположен в градското училище. Твърди се също, че са били унищожени телефонната централа и цялата местна инфраструктура. Атаката породи паника и доведе до спешното изтегляне на ислямистите от града. Последва удар по тренировъчните им бази в околностите на Гао, чиято точност беше потвърдена от специалните служби на съседна Нигерия.

Всичко това доказва, че сред предварителните условия за успешното френско настъпление е била разузнавателната информация, позволила да се определят най-важните цели. Възможно е да са били ползвани данни на различни африкански специални служби, но по-вероятно е, французите да са разчитали на спътниковото и въздушното си разузнаване. В същото време те се постараха да не повтарят грешките, допуснати по време на миротворческата операция в Конго и този път си осигуриха предварително необходимото гориво и логистична подкрепа.

Важна роля за успеха на малийската операция изигра блокирането на държавната граница в разбунтувалите се северни провинции от военни контингенти на съседните страни. Те не участваха в сраженията с джихадистите, но самото им присъствие позволи да бъде усилен натискът върху тях и да бъдат блокирани пътищата за изтеглянето им от Мали.

Възможен ли е афганистанският сценарий?

В същото време не може да се твърди, че проблемът с терористичната заплаха в страната е окончателно решен. Това се признава и от редица представители на ЕС, които подчертават, че след военната победа трябва да последва упорита работа за възстановяването на държавните институции и борба с терористичните групировки в региона. Редица европейски експерти с основание се опасяват от началото на партизанска война по афганистанския сценарий, която едва ли може лесно да бъде спечелена.

Налице са множество съобщения за опити на ислямистите да се промъкнат от северните райони в други части на Мали. Местните военни се опитват да ги залавят, организирайки патрули по потенциалните им маршрути. В същото време обаче, властите допускат прояви на насилие, което може да ерозира доверието към тях. Съобщава се в частност за разстрели без съд на заловени бунтовници и, най-вече, на етнически туареги. Тоест, не може да се изключи, че управляващите в Бамако се опитват да използват ситуацията за да смажат, наред с джихадизма, и туарегския сепаратизъм.

Както е известно, навремето туарегите, които не са фанатични мюсюлмани, претърпяха поражение в опитите си да се противопоставят на радикалните ислямисти, което значително разширява диапазона на евентуалните действия на Бамако. В тази връзка, някои анализатори не изключват дори възможността ситуацията да се развие по най-лошия възможен сценарий - този, реализиран в Руанда. знак за което ще бъде. продължаването на суровите репресии срещу политическата активност на туарегите и появата на официално наложени механизми на етническа дискриминация.

Така или иначе, но контурите на "следвоенното" бъдеще, което при това може да настъпи съвсем скоро, остават неясни. Все още не може да се каже, доколко ефективно ще могат да се справят с полицейските си задачи силите на Франция и Мали след приключването на военния етап на антитерористичната операция.

В същото време изглежда малко вероятно ислямистите да се предадат без бой. Бленуваният от тях "Малийски халифат" беше отлично прикритие за търговията с хора, наркотрафика и контрабандата на оръжие. А това означава наличието не само на политически, но и на мощни икономически интереси на редица кръгове от дестабилизацията на ситуацията в региона.

Терористичното нападение в Алжир и призракът на "Сахелистан"

Още преди французите да постигнат военната си победа в Мали, в съседен Алжир беше извършена една от най-кървавите терористични акции с вземане на заложници в съвременната история. Осъществилата я групировка "Ал Мулатамин", която се ръководи от бившия емир на Ал Кайда в ислямски Магреб (АКИМ) Моктар Белмоктар (известен още и като Халед абу ал Абас), поиска срещу освобождането им прекратяване на френската военна интервенция срещу ислямистите в Мали. Нападението в Алжир помогна на европейските експерти най-сетне да осъзнаят тревожния факт, че африканските ислямисти от различните държави на континента координират действията и могат да нанасят общи удари. Неслучайно напоследък в западните медии се появяват все повече мрачни прогнози за възможната поява на огромен терористичен анклав в сърцето на Африка. Анализаторите вече са му измислили и подходящото име - Сахелистан.

Както е известно, кървавата драма в Алжир, в която загинаха десетки заложници от осем различни националности, завърши с победата на местните сили за сигурност: групата ислямисти, осъществили нападението, бяха почти напълно унищожени от военните части. Само че при това загинаха толкова много заложници, че тази "победа" може в най-добрия случай да се смята за пирова. Още по-лошото обаче е, че тя нагледно демонстрира, колко тясно сътрудничат помежду си ислямистите от различните африкански държави, така че занапред борбата ще трябва да се води не с всяка локална групировка поотделно, а с достатъчно широк континентален ислямистки "фронт".

Стана ясно, че войната в загубената в пясъците на Сахара и тънеща в невъобразима бедност африканска държава Мали, на която доскоро почти никой не обръщаше внимание, внезапно се оказа залог в много голяма игра. След трагедията в Алжир целият свят заговори за появата на нов "призрак" , или по-скоро за нов ислямистки "интернационал", чието бойно поле този път не е нито Афганистан, нито Палестина, а Сахара. Все повече експерти си задават екзистенциалните въпроси "кой е виновен" и "какво да се прави". Как стана така, че малийската криза "преля" далеч извън границите на Мали? Защо терористите атакуваха Алжир, след като французите не воюват там, а в съвсем друга държава? Дали може да се говори за панафрикански ислямистки бунт? Следва ли да очакваме продължителна партизанска война, която да обхване не само Мали, а и целия район на Сахел, с цел създаването на контролирана от радикалните ислямисти терористична квазидържава?

Тук е мястото да напомня, че "зоната на Сахел" (на арабски "сахел" означава бряг) представлява огромен "пояс", проточил се през цялата територия на Африка от Атлантическия океан, на запад, до Червено море, на изток. Нарича се така, защото отделя пясъците на Сахара от по-населените райони с ивица от оскъдна растителност, подобно на крайбрежна зона, след която започва безкрайното пясъчно море. Зоната на Сахел включва части от териториите на десет африкански държави: Сенегал, Мавритания, Мали, Буркина Фасо, Нигер, Нигерия, Чад, Судан, Етиопия и Еритрея. Според редица европейски експерти, всички тези държави, плюс Либия, Тунис и Алжир, са застрашени да се превърнат в своеобразен "африкански Афганистан", или както те го наричат - "Сахелистан".

Горчивата истина е, че в този регион от няколко години насам се води трудно разбираема за страничните наблюдатели асиметрична и хаотична война, против един противник, който отдавна се е настанил в Сахара. Той е въоръжен до зъби, но е почти съвършено лишен от "лице", ако не броим няколкото неособено ясни фотографии, запечатали лидерите на ислямските терористи като Ияд аг-Гали, Абу Зейд или поелия отговорността за последното нападение в Алжир Моктар Белмоктар.

Мрачните сценарии, които се дискутират напоследък в западноевропейските и американски медии, всъщност се въртят в експертните среди още от края на 90-те години на миналия век насам, т.е. откакто управляващите в Алжир решиха да анулират изборната победа на местните ислямисти и ги принудиха да минат в нелегалност. Резултат от това стана една от най-кървавите граждански войни в историята на Африка, струвала живота на 200 хиляди души. Тя беше разпалена от алжирските салафити - същите, които поставиха и основите на днешната Ал Кайда в ислямски Магреб и чиито лидер е легендарният Абделмалек Друкдел, известен като "Химика". Именно срещу техните идейни наследници се сражаваше и френският експедиционен корпус в Мали, именно те осъществиха и нападението в Алжир.

Между другото, за формирането и разширяване мрежата на тази организация, донякъде помогнаха и самите алжирски специални служби, които с тяхна помощ се опитваха да реализират някои специфични свои цели. Тук няма как да не си припомним Осама бин Ладен, който започна кариерата си на моджехидин в Афганистан с подкрепата на ЦРУ, или пък за радикалната палестинска групировка ХАМАС, за чиято поява помогнаха и израелските специални служби, разчитащи така да ерозират позициите на ООП на Ясер Арафат. Тоест, за пореден път сме свидетели, как стремежът за постигане на определени тактически задачи, може сериозно да затрудни постигането на жизненоважните стратегически цели. Навремето, алжирстите "стратези" също сбъркаха и вместо да насъскат отделните ислямистки групировки една срещу друга, на практика, съдействаха за обединението и укрепването им.

Либийската следа

През последните години "химикът" Абделмалик Друкдел успешно разшири зоната на влиянието на АКИМ, присъединявайки към нея и Северно Мали. Хората му максимално се възползваха от хаоса, съпътстващ т.нар. "арабска пролет", значително разширявайки и увеличавайки обема на търговията с оръжие, броя на отвличанията и, което никак не е без значение - мащабите на наркотрафика. Всичко това се знаеше добре от доста време насам. В края на краищата, френските и американски специални служби си знаят работата и редовно изпращат на своите правителства съответната информация. Въпреки това, последните съвсем доскоро не придаваха на съдържащите се в нея факти необходимото значение. Истината е, че падането на режима на Кадафи в Либия се оказа своеобразен "детонатор" за бума на терористичната активност в цяла Африка. Това се виждаше от мнозина в големите западни държави, но никой не правеше нищо, докато не стана късно.

След падането на либийския диктатор, страната му се превърна в огромен и напълно "либерализиран" пазар на оръжие, на който би могло да се купи всичко, като изключим атомните бомби. В същото време бившият Ислямски легион на полковника, включващ предимно наемници - малийски туареги, обърна поглед към Мали. Именно въоръжените навремето от Кадафи туареги изтласкаха от Северно Мали деморализираните правителствени части, опитвайки се реализират старата си мечта - да създадат там собствена независима държава. Случи се обаче нещо съвсем друго - след осъществения от тях военен "пробив", към Мали се устремиха хиляди "джихадисти", преследващи далеч по-амбициозна цел - създаването на ислямски "халифат" в Сахел. Въоръжени до зъби с оръжието, останало след разгрома на Кадафи, те използваха туарегите за да осъществят собствените си планове. Ключова роля в тази операция изигра малийският туарег Ияд аг-Гали, който дълго време беше на служба на Кадафи, а след това създаде собствена ислямистка групировка "Ансар Дине". Между другото той е и стар боен другар на шефа на осъществилата последното нападение в Алжир групировка "Ал Мулатамин" Моктар Белмоктар.

Според редица експерти, ако действително искат да избегнат превръщането на призрака на Сахелистан в кошмарна реалност, малийското и съседните африкански правителства, както и техните западни съюзници, би следвало да протегнат ръка за помирение с туарегите и да ги използват в продължаващата битка с ислямистите. Засега обаче, те правят точно обратното и сякаш не виждат, че репресиите срещу туарегите могат само да ускорят вкарването на региона в "афганистанския" и дори в "руандийския" сценарий.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Историята на човешката цивилизация помни няколко големи преселения на народите. Така например, първото хилядолетие след новата ера е период на впечатляваща миграция на народите от Европа и Азия. Впоследствие тя става известна като „Великото преселение на народите”, или „етническата революция”. В резултат от мащабни премествания на огромни маси от хора се променят пределите на заселване, изчезват цели държави, смесват се различни етнически елементи, формират се нови народности. Според историците, именно това "велико" преселение формира основата на етнополитическата ситуация в съвременния свят.

Мнозина експерти смятат, че причината за повечето масови придвижвания на човешки маси е стремежът да бъдат напуснати обеднели или неблагоприятни за живот региони и да се открият привлекателни нови земи. Така, сред основните причини за масовото преселване от вече усвоените територии през 535-536 г.н.е. е застудяването, което принуждава големи маси от хора да се насочат към районите с по-топъл и мек климат.

През следващите векове, многобройните преселения на народите са свързани с арабските завоевания, набезите на викингите, монголското нашествие и експанзията на Османската империя. Сред мащабните по-късни преселвания могат да се посочи и масовата емиграция на население от европейския континент към САЩ, Австралия и Канада през ХІХ-ХХ век, както и преселването на евреите в Палестина, през миналото столетие. В съвременния свят миграционните потоци също вървят от бедните или обхванати от войни държави към богатите и предлагащи по-добри условия за живот.

Войните за ресурси

Очевидно е, че възможностите на човека не са безгранични. Човечеството не може да контролира наводненията, цунамитата и земетресенията, нито може да предотвратява сушите или вулканичните изригвания. Резултат от тези природни катаклизми е гибелта на много хора, унищожаване на жилищата им, както и на източниците на питейна вода и съсипването на плодородни земеделски райони. Следствие от подобни катастрофи е миграцията на хората от пострадалите зони. Но тъй като в повечето случаи коренното население в регионите, към които се насочва бежанският поток, не е склонно да ги приеме, не бива да изключваме, че неканените пришълци-мигранти ще се появят там не с молба за помощ, а с оръжие в ръка. Човечеството изразходва прекалено разточително и необмислено наличните природни ресурси. Неслучайно мнозина експерти прогнозират жестоки схватки за овладяване на териториите, богати на природни ресурси. При това не става дума само за полезни изкопаеми, петрол и газ - тези бъдещи войни могат да започнат и заради недостига на питейна вода или храна.

Ако анализираме характера на конфликтите в съвременния свят, ще стигнем до извода, че в бъдеще планетата може да стане арена на яростна битка (включително и въоръжена) за овладяване на енергоносителите. В проучванията на компанията BP се посочва, че установените запаси от петрол са достатъчни за гарантиране на световните нужди, но потребностите от тях през последните пет години значително надхвърлиха нивото от 90-те години на миналия век. В момента, човечеството консумира ежедневно около 85 млн. барела петрол. Според експерти на Международната агенция по енергетика (ІЕА), до 2030 дневната консумация на петрол ще достигне 113 млн. барела. Общите петролни запаси на планетата пък се оценяват на 15 трлн. барела. Остротата на петролния проблем се определя от факта, че източниците на енергоносители са неравномерно географски разпределени.

Не по-малко напрегната е и ситуацията на газовия пазар. За ЕС и бурноразвиващия се Китай непрекъснатите доставки на синьо гориво са жизнено необходими. Населението им изисква от управляващите да гарантират тези доставки в необходимите количества и на изгодна за гражданите и корпорациите цена.

Като най-остър бъдещ проблем пред човечеството обаче, се очертава недостигът на питейна вода - през 2030 той ще се усеща от половината световно население. Изтощават се биоресурсите: почвата, горите, водата. Те не успяват да се възпроизвеждат по естествен начин. В същото време, разногласията в екологичната сфера могат да доведат до насилствени действия между отделни големи групи от хора с цел да бъдат ограничени рисковете от техногенни катастрофи.

Непрекъснатият ръст на миграциите

От казаното дотук е ясно, че в бъдеще са напълно възможни военни конфликти и масово преселение на големи маси от хора, породени от промени в климатичните условия в отделни региони на планетата.

Да си припомним земетресението в Хаити през 2010, в резултат от което загинаха над 200 хил. души, а 3 милиона останаха без покрив. В момента, годишният брой на мигрантите от територията на Хаити се равнява на 6% от цялото население на страната.

По поръчка на Националният съвет за разузнаване и Пентагона, група американски учени-футуролози изготвиха доклад, в който се прогнозират и възможните бъдещи конфликти, предизвикани от различни природни катаклизми.

В него например се твърди, че още през 2015 е възможно Европа да стане арена на сблъсъци заради недостига на продоволствие, енергоресурси и питейна вода, като само помощта на Русия може да спаси континента от дефицита на енергоносители.

През 2018 пък е възможно Китай да предприеме военна операция срещу Казахстан с цел да постави под контрол петроло- и газопроводите, преминаващи през територията на тази централноазиатска държава.

2020 може да донесе на Европа друг проблем - нарастване на потока от мигранти, което драстично ще увеличи вече съществуващия дефицит на питейна вода. Тук е мястото да напомня, че още през 2006 Световният съвет по водните ресурси изнесе данни, че 41 млн. европейци страдат от недостиг на питейна вода, а 80 млн. жители на континента нямат нито канализация, нито отводнителни системи.

През 2022 се прогнозира конфликт между Франция и Германия заради река Рейн, която не е просто най-голямата река в Европа, но и естествена граница между Лихтенщайн и Швейцария, Германия и Франция, Австрия и Швейцария. Всички тези страни днес са изправени пред проблема да запазят водите на Рейн от замърсяване, тъй като именно тази река е основния им източник на питейна вода. От това дали те ще стигнат до консенсусно решение зависи съдбата на милиони европейци.

Американските футуролози прогнозират, че в периода 2025-2030 е възможен крах на ЕС, което ще доведе до миграция на европейци към Северното Средиземноморие, като този процес може да обхване до 10% от населението на Европа. За мащабното преселение на народите на Северна Европа на юг ще съдейства промяната на климата, който ще стане много по-суров. Към Южна Европа обаче ще се насочат и мигранти от Турция, Тунис и Либия. Трудно можем да си представим как би отразило подобно развитие върху ситуацията в европейския юг.

Към 2030 могат да се изострят и отношенията между Япония и Китай, отново заради достъпа да източници на суровини.

Що се отнася до САЩ, страната е застрашена от голям поток мигранти от Карибския басейн, а след 2015 силно ще нарасне и емигрантският поток от Европа към Америка.

Прогнозира се, че значителният ръст в цените на петрола ще доведе през 2020 до редица сериозни сблъсъци между водещите световни държави, като се посочва, че рано или късно, именно в района на Персийския залив може да избухне конфликт между САЩ и Китай, които ще влязат в битка за петролните източници. Правителствата на Китай, Пакистан и Индия ще положат максимални усилия за да удържат властта в страните си, което в определен момент също може да ги вкара в мащабен военен конфликт. В резултат от това нови огромни тълпи гладни хора ще потърсят убежище в други страни по света.

Според авторите на споменатия по-горе доклад, зърнопроизводителните региони в света (Аржентина, Русия и САЩ) могат да съхранят устойчивостта си, на фона на глобалната климатична катастрофа.

Някои държави ще се обединят пред евентуалните външни заплахи: така Мексико, Канада и САЩ могат да създадат обща държава, в чиято основна задача да се превърне борбата с неконтролируемата миграция от Европа и Азия.

Обединението на Корея пък ще се окаже от полза и за двете корейски държави, тъй като всички корейци ще получат достъп до свръхмодерните технологии, с които разполага Сеул. Новата обединена Корея ще бъде ядрена държава.

По отношение на Африка се прогнозират постоянни военни конфликти, затова там едва ли може да се очаква преселване на по-големи групи хора от Европа или Азия.

В доклада на американските футуролози се прогнозира и, че до 2030 Русия ще стане част от обединена Европа, превръщайки се в доставчик на енергоносители, продоволствие и питейна вода за жителите на Стария континент.

Прогнозите на ООН

Специалистите на ООН също подготвиха доклад за възможните миграционни процеси и регионалните конфликти в бъдеще. Според тях, Африка следва да очаква още по-голямо разпространение на СПИН-епидемията, водна криза и лавинообразна миграция на населението на континента към Европа. Така, към 2025 може да се очаква конфликт между държавите, разположени по течението на река Нил.

Масовото преселение на огромни маси от хора към Южна Европа може да провокира бунт на местното население срещу тъмнокожите имигранти, тъй като европейците ще бъдат принудени не само да финансират гладуващите африкански страни, но и да строят и поддържат лагери за бежанците от тях.

Зачестилите напоследък суши в Латинска Америка могат да доведат, в съвсем близко бъдеще, до мащабна селскостопанска криза. Така, през миналата 2012, сушата засегнала североизточните райони на Бразилия, усложни значително ситуацията с продоволствието в над хиляда градове в страната. В селските райони нараснаха въоръжените спорове за вода, а водната криза доведе до фалита на много фермерски стопанства. Страната загуби над половината от добитъка си, значително намаляха добивите от бобови, соеви и зърнени култури. Според експертите на ООН, в бъдеще може окончателно да бъде нарушен екологичният баланс на Амазония и Латинска Америка ще се сблъска с разрастващ се конфликт за овладяване на най-плодородните земеделски земи.

Азиатският регион не е застрашен от сериозни проблеми с питейната вода, затова пък тази част на планетата е заплашена в бъдеще от мощни циклони и повишаване на водното равнище. В същото време, възможно е редица реки в Пакистан да пресъхнат, което ще провокира напрежение в целия регион, като не може да се изключи дори избухването на война между Индия и Пакистан. Фактът, че и двете държави разполагат с ядрено оръжие, още повече ще усложни ситуацията в света, като цяло.

Китай също ще се сблъска с изключително сложна ситуация: югът на страната ще страда от поройни дъждове, докато северните райони, заради голямото засушаване, рискуват да се превърнат в пустиня. Китайското крайбрежие пък ще бъде опустошавано от тайфуни. В резултат, хиляди бежанци ще се насочат към южните райони на страната, спасявайки се от климатичната катастрофа. Правителството в Пекин ще се опита да овладее хаоса с помощта на армията, която в определен момент може да употреби и оръжие.

На свой ред, САЩ ще се опитат да ограничат потока от мигранти от южната си граница. Заради струпването на големи маси мигранти в граничните северноамерикански градове рязко ще нарасне нивото на престъпността. Данните сочат, че 90% от нелегалните мигранти в САЩ идват от Мексико.

В същото време, в прогнозния доклад на експертите на ООН се посочва възможността в бъдеще редица американски градове да бъдат разрушени от все по-честите в последно време силни урагани. Ако, паралелно с това, бъде засегната и американската петролна инфраструктура, САЩ ще бъдат принудени да използват стратегическия си запас, което значително би отслабило страната.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Миналата 2012 ще се запомни като период на усилване на неравномерностите в глобалното развитие и нарастване на международната нестабилност. Продължава да ври и кипи в региона на Близкия Изток и Северна Африка, като най-сериозно безпокойство поражда развитието на ситуацията в Сирия и около нея. Терористичните акции в региона се превърнаха едва ли не в ежедневние, без всякакъв контрол се доставя оръжие, осъществява се инфилтрация на въоръжени бойци, включително в зоната на Сахара/Сахел. Последиците от събитията в Либия бяха усетени в Мали. Изключително тревожен сигнал беше инцидентът с вземането на заложници в Алжир.

За съжаление, не бе постигнат сериозен напредък в решаването на проблемите с неразпространението на оръжията за масово унищожаване. Става дума за ситуацията около иранската ядрена програма, ядрения проблем на Корейския полуостров, или инициативата за свикване на Конференция по въпроса за създаването на зона, свободна от оръжия за масово унищожаване и средства за доставката им в Близкия Изток.

Отново се прояви стремежът да се разчита на силовия фактор и да се решават собствените проблеми за чужда сметка. Сложна остава ситуацията в световната икономика. Продължава търсенето на варианти за преодоляване на последиците от глобалната икономическа криза.

Очевидно е, че светът преживява безпрецедентен по историческите си мащаби преходен период, съпроводен с трансформацията на геополитическия пейзаж, формиране на нов силов баланс и турбулентност в сферите на икономиката и политиката, както и в международните отношения.

В тези условия Русия се стреми да провежда отговорна външна политика, целяща надеждното гарантиране на нейните национални интереси, да подкрепя колективните действия на международната сцена в интерес на укрепването на сигурността и стабилността и разрешаването на конфликтите чрез търсене на разумни компромиси.

Приоритетите на руската външна политика

Приоритетите на външната политика на Русия нееднократно бяха прокламирани в изказванията на президента на Руската Федерация, в статията му "Русия в променящия се свят", в неговия указ "За мерките по реализацията на външнополитическия курс на Руската Федерация" от 7 май 2012, а след това и в посланието на президента до Федералното събрание от 12 декември 2012. В основата на действията ни продължават да са проверените от времето принципи на прагматизма, откритостта, мултивекторността, предсказуемостта и настойчивото (но без да се стига до конфронтация) прокарване на националните интереси. В условията на формирането на полицентрична система на международните отношения, характеризираща се с появата на нови силови центрове, прехвърлянето на икономическата мощ, а вследствие на това и на политическото влияние, към Азиатско-Тихоокеанския регион, ние съдействаме за това формиращата се архитектура на световния ред да бъде справедлива и устойчива, да се опира на сътрудничеството между водещите държави и интеграционни обединения. Във фокуса на усилията ни е гарантирането на безусловното спазване на суверенитета и самостоятелната роля на Русия като ключов фактор за глобалното равновесие, геополитическата стабилност и баланса в световната политика и един от влиятелните центрове на съвременния свят. На фона на променящото се разположение на силите в света, Русия трябва да бъде уверено развиваща се държава, запазваща своята национална и духовна идентичност и оказваща позитивно въздействие върху развиващите се в света процеси.

Целите на нашата външна политика имат стратегически, неконюнктурен характер. Русия е част от големия свят. Затова външнополитическият ни курс е активен и съзидателен, основаващ се на готовността за развитие на пълноценен и приятелски диалог и сътрудничество с всички държави - дотолкова, доколкото партньорите ни са готови за това. И, разбира се, на основата на уважението към принципите на международното право, равноправието и взаимната изгода.

По указание на президента Владимир Путин, Министерството на външните работи подготви и представи нова редакция на Концепцията за външната политика на Русия. Работата по този документ се осъществяваше в тесен контакст с експертната общност и беше ориентирана към изпълването му с проверени и ясни съображения, разкриващи дълбочинните процеси, извършващи се в международните отношения и отразяващи адекватно руските приоритети в променящия се свят. Ключово сред тях е съдействието за изграждането на богата и просперираща Русия, гарантиране на благоприятни външни условия за дългосрочното устойчиво развитие на страната, иновационното реформиране на нейната икономика, опирайки се на уникалната ресурсна база и огромния и човешки потенциал, включително отчитайки присъединяването на Русия към Световната търговска организация (СТО) и укрепването на позициите и като равноправен партньор на глобалните пазари и, като цяло, в международните отношения. Ние последователно се стремим да използваме максимално ефективно възможностите на икономическото и научно-технологичното сътрудничество с чуждестранните си партньори за решаване на руските национални задачи.

Осово направление на нашата външна политика и безусловен приоритет за Русия си остава пространството на ОНД. Задълбочаването на многостранното взаимодействие и разширяването на интеграционните процеси в пространството на Общността е курс със стратегическа перспектива, който отразява обективните тенденции на епохата на глобализация, включително нарастване ролята на регионалните обединения. Президентът Путин многократно подчертаваше необходимостта да работим по-активно за развитието на отношенията с държавите от ОНД, включително най-близките ни интеграционни партньори - участниците в Съюзната държава (Русия и Беларус) и "тройката" Русия, Беларус и Казахстан, които създадоха Митнически съюз и вече работят във формата на Общото икономическо пространство.

Интеграционните процеси в пространството на ОНД целят, на първо място, изграждането на ефективен модел за икономическо взаимодействие, способно да гарантира безпрепятственото движение на стоки, услуги, капитал и работна ръка. През 2012 влезе в сила Договорът за зона за свободна търговия, целящ да модернизира нормативно-правната база на търговско-икономическото сътрудничество между държавите от ОНД. Подписано беше Споразумение за сътрудничество в сферата на организацията на интегриран валутен пазар на страните-участнички в ОНД. На заседанието на държавните глави на страните от Общността, провело се в Ашхабад на 5 декември 2012, бе приета Декларация за по-нататъшното развитие на всестранното сътрудничество, в която те потвърдиха привързаността си към укрепване ролята на Общността във формирането на регионалните и междурегионални отношения.

Русия последователно съдейства за напредъка на работата по формирането, до 1 януари 2015, на Евразийския икономически съюз (ЕАИС). Той трябва да се превърне в най-големия исторически проект и нов исторически етап не само за държавите от "тройката" - Русия, Беларус и Казахстан, но и за другите държави от пространството на ОНД. Става дума за превръщането на икономическата интеграция в разбираем и привлекателен за гражданите и бизнеса устойчив и независещ от конюнктурните промени процес. Стартира и разработката на всеобхватен Договор за ЕАИС. От 1 февруари 2012 функционира Евразийската икономическа комисия - общ, постоянно действащ орган на Митническия съюз и Общото икономическо пространство, на който от национално ниво постепенно се прехвърлят редица пълномощия, касаещи широк спектър от икономически въпроси.

Интеграционната "тройка" потвърди отворения характер на създаденото от нея обединение и за други участници, най-вече за членовете на ЕврАзИО (т.е. на Евроазиатската икономическа общност). При това интеграцията се базира на принципите на СТО и, съответно, е съвместима с аналогичните и процеси. Това ни дава основание да смятаме, че целта, поставена от президента Путин - създаването, в перспектива, на общо икономическо и човешко пространство от Атлантика до Тихия океан е напълно осъществима.

Динамично се развива и сътрудничеството в рамките на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), чиято десетгодишнина, както и двайсетгодишнината на самия договор, отбелязахме през миналата 2012. На провелата се в Москва на 19 декември 2012 сесия на Съвета за колективна сигурност на ОДКС бяха приети декларации за перспективите за развитие на организацията, както и редица решения, включително за основните направления на военното сътрудничество до 2020, за възможното развитие на ситуацията в Афганистан и мерките по противодействие на заплахите, идващи от територията на тази страна.

Стратегическото сътрудничество с ЕС

Русия работи последователно и търпеливо за разширяване хоризонта на стратегическото си сътрудничество с Европейския съюз - водещия ни търговско-икономически партньор, на който се пада около половината от руската външна търговия и 85% от износа на руски енергоносители. Резултатите от Брюкселската среща между Русия и ЕС през декември 2012 потвърдиха сериозния потенциал на стратегическото ни партньорство.

Все по-активно си взаимодействаме в енергийната сфера - знакови събития през 2012 бяха пускането в експлоатация на втория етап на газопровода "Северен поток" и началото на изграждането на "Южен поток". В рамките на инициативата "Партньорство за модернизация" се разработват взаимноизгодни проекти в сферите на високите технологии, енергийната ефективност и енергоспестяването, телекомуникациите и космоса.

Русия и ЕС притежават уникален набор от взаимнодопълващи се предимства и обединяването им би могло да се превърне, както за страните от ЕС, така и за Русия, в мощен източник на успехи в днешния силно конкурентен свят. Още повече, че Русия е органична част от Голяма Европа, т.е. от широката европейска цивилизация. Ние разглеждаме всичко това като допълнителен фактор за икономически растеж.

Ключов въпрос в отношенията ни с ЕС е по-бързото преминаване към безвизов режим при краткосрочните пътувания на гражданите. Всички технически и правни въпроси за това вече са решени и нещата опират до наличието на политическа воля. Ние сме съвсем сигурни в това и открито го заявихме на европейските си партньори.

Отношенията Русия-НАТО

Русия поставя особен акцент върху универсалността на принципа за гарантиране на всеобща, неделима и еднаква сигурност както по отношение на евроатлантическото, така и на азиатско-тихоокеанското пространства. В отношенията си с НАТО, изхождаме от необходимостта да съизмерваме взаимодействието си с готовността на алианса да се съобразява с нашите законни интереси в сферата на сигурността и стратегическата стабилност, да се спазват принципите на международното право и да градим връзките си на равноправна основа и с уважение един към друг.

Днес за формирането на общо пространство на мир, сигурност и стабилност в евроатлантическия регион се изискват реални стъпки. Именно върху това обърнахме внимание на нашите партньори на заседанията на Съвета Русия-НАТО на ниво външни министри от 4 декември 2012. По цял ред въпроси, включително Афганистан, борбата с тероризма, нелегалния наркотрафик, пиратството, ликвидирането на последиците от природните и техногенни катастрофи - там, където стратегическите ни цели съвпадат - практическото сътрудничество, като цяло, се развива успешно. В същото време има теми, които продължават да ни разделят. Ние сме готови да продължим търсенето на взаимноприемливи решения по отношение на т.нар. система за ПРО, въз основа на разбирането, че сигурността е неделима и никой няма право да укрепва собствената си сигурност за сметка на сигурността на останалите.

Именно този подход се стремяхме да прокараме на провелото се през декември 2012 заседание на Съвета на външните министри на държавите от ОССЕ в Дъблин. Там без заобикалки заявихме, че засега реализацията на тези задачи се затруднява от съхраняващите се едностранни подходи, в чиито рамки действията на отделни държави водят не до сплотяване на основата на общите задачи и интереси, а, напротив, към задълбочаване на старите и образуването на нови разделителни линии в евроатлантическото пространство.

Разглеждаме решението за старта на процеса "Хелзинки + 40", който трябва да формулира новата стратегическа визия на ОССЕ във връзка с 40-годишнината на Заключителния акт от Хелзинки, през призмата на отдавна назрялата реформа на самата ОССЕ, целяща преодоляването на функционалния и географски дисбаланс в нейната дейност и превръщането и в пълноценна международна организация.

Отношенията между Русия и САЩ

Руско-американските отношения продължават да са от ключово значение за решаване на въпросите за евроатлантическата сигурност и, като цяло, в контекста на съхраняването на глобалната стабилност. Убедени сме, че поддържането на стабилно и предсказуемо взаимодействие със САЩ отговаря на общите ни интереси. В тази връзка разчитаме, че приетият в Съединените щати одиозен т.нар. "Закон Магнитски" няма да тласне назад развитието на руско-американските отношения. И занапред ще продължим да реагираме адекватно на подобни стъпки, които очевидно не са приятелски. В същото време, в основата на позицията ни е готовността за развитие на руско-американските връзки по всички направления, заинтересоваността от координиране на действията на международната сцена, на базата на фундаменталните принципи на равноправието, ненамесата във вътрешните работи и реалното уважение един към друг.

В тази връзка планираме да отделим специално внимание на новата динамика на търговско-инвестиционното сътрудничество. Колкото по-тесни стават икономическите връзки помежду ни, толкова по здрава ще се окаже "осигурителната мрежа", защитаваща руско-американските отношения от промените в политическата конюнктура. Сред приоритетите ни е увеличаване на личните контакти между руснаците и американците, включително чрез реализацията на предложението на президента Путин за пълна отмяна на визите при пътувания в двета държави. Възнамеряваме активно да използваме сериозния потенциал на руско-американската Президентска комисия, в рамките на която се реализират редица перспективни проекти.

Русия и случващото се в Близкия Изток

Редица аспекти на развитието на международните събития обаче, пораждат у нас сериозна тревога, защото виждаме, че ситуацията в света е застрашена от дестабилизация. Това, разбира се, не отговаря на нашите интереси.

Ние последователно защитаваме принципите на върховенството на международното право, демократичните норми и колективното начало в международните отношения и приемаме като безалтернативна централната роля на ООН и нейния Съвет за сигурност, който носи основната отговорност за поддържането на мира и сигурността в света. За Русия са недопустими опитите да се използва Съветът за сигурност за легитимирането на външна, включително и военна, намеса във вътрешни конфликти и оказване на натиск върху неугодни правителства под прикритието на хуманитарни лозунги. И занапред ще се базираме на това, формулирайки позицията си относно ситуацията в Сирия. Конфликтът между управляващите и опозицията там не затихва, напротив - военните действия стават все по-ожесточени и водят до нови жертви. Затова правим всичко, което е по силите ни, за да прекратим кръвопролитието, да накараме страните да седнат на масата за преговори, в хода на които самите сирийци да съгласуват параметрите на бъдещото политическо устройство на страната. Приоритет за нас е всеобхватното урегулиране на сирийската криза, а не смяната на режима в Дамаск. Това обяснява и наложеното от Русия, съвместно с Китай, вето на проекторезолюциите на Съвета за сигурност на ООН, които на практика, дават възможност за въоръжена интервенция в Сирия.

Ние смятаме, че Съветът за сигурност и всички външни играчи, ползващи се с влияние в Сирия, следва да съдействат за реализацията на тези задачи. Налице е консенсусна основа за тези усилия – резолюции 2042 и 2043 на Съвета и Заключителното комюнике на срещата на „Групата за действия” по отношение на Сирия в Женева, което бе съгласувано, до голяма степен, благодарение на руските усилия. Този документ не се нуждае от интерпретация, в него всичко е просто и ясно: страните следва да прекратят насилието и да излъчат свои представители, които да съгласуват структурите и целите на преходния управляващ орган. Ние сме твърдо решени да вървим по пътя, договорен в Женева. Сега това трябва да декларират и нашите партньори.

Двойната игра в сегашната ситуация в Сирия е изключително опасна и води само до по-нататъшната милитаризация на конфликта, неговото изостряне, нарастване на радикалните настроения, терористичната заплаха и конфесионалното насилие. Алтернатива на мирното решение е кървавият хаос и колкото по-дълго продължи той, колкото по-широки са мащабите му, толкова по-зле за всички.

Процесите на промени в региона на Близкия Изток и Северна Африка не бива да изместват на заден план разрешаването на старите конфликт и най-вече на израелско-арабския. В тази връзка, твърдо се обявяваме, включително и в рамките на близкоизточния „квартет” на международните посредници, за сериозната интензификация, съвместно с Арабската лига, на усилията за намиране на изход от задънената улица в палестинско-израелските отношения и съдействие страните да се върнат на масата за преговори. При това изхождаме от необходимостта за комплексен подход към ситуацията в този огромен и изключително важен регион. Всички наши партньори трябва да съчетават действията си по всяко конкретно направление в името на общата задача да не допуснем крах и дезинтеграция на държавите и укрепване позициите на радикалите и екстремистите. Това ще се превърне в „бомба с часовников механизъм” за десетилетия напред.

Осъзнаването на безалтернативността на политико-дипломатическото урегулиране е в основата на нашата линия по въпроса за иранската ядрена програма. Диалогът във формата на „шестицата” за Иран върви трудно, но през последната година бяха намерени някои допирни точки и така позициите бяха сближени поне малко. Русия признава безусловното право на Иран да развива гражданска ядрена програма, включително правото му да обогатява уран (след изясняването на всички останали въпроси и под надеждния и всестранен контрол на МАГАТЕ).

При това международната общност е длъжна адекватно да отговори на конструктивните стъпки от страна на Иран, включително поетапно да спре и да отмени санкциите – както едностранните, така и наложените по линия на Съвета за сигурност. Призоваваме всички да действат изключително внимателно, тъй като заплахите за използване на сила пречат за постигане на взаимно приемливо споразумение, а реализацията на твърд силов сценарий би имала изключително негативни последици за регионалната и глобална сигурност.

Русия и Азиатско-Тихоокеанския регион

Във фокуса на вниманието ни е разширяването на взаимноизгодните отношения с динамично развиващите се държави от Азиатско-Тихоокеанския регион и най-вече с нашите водещи стратегически партньори – Китай, Индия и Виетнам. Русия продължи да развива многопластовите си връзки с Япония, Южна Корея, страните от АСЕАН и другите държави от региона. Усилията ни бяха подкрепени с активно участие в регионалните форуми и интеграционните механизми като Източноазиатските срещи на върха (чиято роля във формулирането на общите подходи към сигурността и сътрудничеството в региона ще нараства), срещите Русия-АСЕАН, Регионалния форум на АСЕАН по сигурността и форума „Азия-Европа”.

За реализацията на тези цели Москва активно използва резултатите от провелата се в рамките на руското председателство среща на Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС) през септември 2012, които демонстрираха сериозността на руските планове и намерения. Вкарването на ново съдържание и динамика в активността на форума съдейства за утвърждаването на около 60 руски инициативи и проекти, касаещи либерализацията на търговията и инвестициите, регионалната икономическа интеграция, укрепването на продоволствената сигурност, усъвършенстване на транспортно-логистичните системи и подкрепа за иновационния растеж. Всички те вече се реализират от различните профилни групи, действащи в рамките на АТИС.

Във връзка със срещата на върха във Владивосток, президентът Путин се обяви за интеграция на моделите, преобладаващи във формиращия се Евразийски икономически съюз и в пространството на АТИС. Отчитайки, че всички те се базират на правилата на СТО, при наличието на добра воля това е напълно реална задача. То би позволило да бъдат решени на качествено ново равнище проблемите със създаването на надежден "мост" между Европа и Азия и да се формира уникално по обхвата си пространство на тясно икономическо партньорство.

Русия предприема последователни стъпки за прокарването на лансираната от нас, съвместно с Китай, идея за изграждането на всеобхватна архитектура на сигурност и устойчиво развитие в Азиатско-Тихоокеанския регион. За практическата реализация на тази инициатива следва да помогне Декларацията за рамковите принципи за укрепване на сигурността и развитието на сътрудничеството в Азиатско-Тихоокеанския регион, проектът за която бе изготвен от Русия.

Отношенията на Русия с Африка и Латинска Америка

Ключов ресурс за разширяването на активността ни в бъдеще са Латинска Америка и Африка. Държавите от тези континенти са отворени за укрепване на взаимодействието с Русия, както на международната сцена, така и в търговско-инвестиционната сфера, и прагматично се стремят към диверсифициране на външнополитическите си връзки в сегашния период на дълбоки вътрешни реформи. Прокарваме конкретни проекти и си сътрудничим с действащите там многостранни организации и най-вече с Африканския съюз и Общността на латиноамериканските и карибските държави (CELAC).

Инициативите ни са насочени към прокарването на позитивен дневен ред. Именно това е в основата на задълбочаващото се взаимодействие в динамично развиващите се формати на БРИКС, Г-20, Г-8, Шанхайската организация за сътрудничество, както и по други направления. Възнамеряваме да използваме предстоящото руско председателство на тези структури през 2013-2015 за утвърждаването на принципите на колективните действия на международната сцена и търсене на съгласувани решения на актуалните съвременни проблеми.

На 1 декември 2012 Русия пое председателството на Г-20. Днес ролята на този механизъм обективно нараства - той трябва да се превърне в център за кризисно управление във финансово-икономическата сфера, инструмент за извеждането на глобалната икономика на траекторията на уверения, устойчив и балансиран растеж и реформиране на международната финансово-икономическа архитектура. Наш основен приоритет ще бъде мобилизацията на партньорите за намиране на решения, способни да ускорят глобалния икономически растеж и да разширят заетостта. За целта ще предложим да бъдат разгледани цял ред от мерки и инициативи.

Трудно може да се подцени значението на постъпателното развитие на сътрудничеството във формата БРИКС, което позволява да се координират подходите към решаването на широк спектър от актуални международни проблеми и въпроси за противодействието на новите предизвикателства и заплахи, да се вземат консолидирани решения и да се определят перспективните направления на взаимното сътрудничество. Ние ще продължим с всички сили да съдействаме за превръщането на това обединение в значим фактор на международния живот.

За радикалното повишаване на ефективността на руската външнополитическа активност трябва да съдейства по-широкото използване възможностите на т.нар. "мека сила". По-енергична и водеща роля по това направление започна да играе "Россотрудничество" (Федералната агенция по въпросите на ОНД, съотечествениците зад граница и международното хуманитарно сътрудничество - б.р.). През 2012 ние активно си взаимодействахме със структурите на гражданското общество, редовно осъществявахме срещи с неправителствени организации и експертната общност, включително в рамките на Деловия и Научния съвет при Министъра на външните работи на Русия. Тесни връзки установихме с Руския съвет за международни отношения, Фондацията в подкрепа на публичната дипломация "А. М. Горчаков", Фондацията за подкрепа и защита на правата на съотечествениците ни чужбина и т.н. Ще продължим да работим по всички тези, както и по други направления.

Очевидно е, че в периода на сериозни изпитания, през който преминават сега международните отношения, Русия не само се сблъсква с рискове, но и открива нови възможности за себе си. Свободата на руската външна политика е голямо наше постижение и възнамеряваме да го използваме ефективно, търсейки максимална полза от действията си. В основата на външната политика на Русия е заложена философията на съзидателната активност - в съвременния свят отговорите на общите за всички предизвикателства могат да бъдат намерени само с помощта на истинското партньорство, отчитащо интересите и взаимните притеснения на партньорите. Русия е готова за това.

* Министър на външните работи на Руската Федерация

{backbutton}

Маронитската църква е сред най-големите общности в източната част на Римокатолическата църква (Антиохия), концентрирани предимно в Ливан. Това е единствената църква в рамките на християнството, различаваща се и от католическата, и от православната. Тя е разновидност на западносирийската християнска общност. Произходът на маронитите се проследява от Св. Марон, сирийски монах, живял в края на IV и началото на V век.

Въпреки твърдения на самите маронити, че винаги са били източни християни в съюз с Римския престол, има доказателства, че в продължение на векове, те са монотелити. Монотелитството („единоверие”) е еретично учение, възникнало в началото на VII век, под влияние на стремежа на византийските управници да примирят християнството с широко разпространената монофизитска ерес, според която Иисус Христос има само една природа – божествена. Това означава, че те са последователи на еретичното учение на Сергий (патриарх на Константинопол през 610-638), който възхвалява божествената същност на Христос, но не и човешката. По-късно, това става повод маронитите да бъдат осъдени като ерес на Шестия Вселенски събор в Константинопол, през 680-681.

По време на арабската експанзия, Ливан се оказва в пределите на Арабския халифат (632-1258), в чийто териториален обхват са Арабският полуостров, Ирак, Иран, по-голямата част от Южен Кавказ, Централна Азия, Сирия, Палестина, Египет, Северна Африка и Пиренейският полуостров. Независимо от това, маронитските бойци, установили се в планината Ливан, отстояват свободата и традициите си. Халифатът не успява да наложи волята си над тях, дори и по време на възхода си при Омеядската династия (661-750), когато натискът е най-силен. В резултат, маронитите са зачитани като самостоятелна общност.

По-късно, по време на Третия кръстоносен поход в Леванта и Близкия Изток, Маронитската църква влиза в уния с Римокатолическата църква (през 1182), като приема догматиката и ръководството й, а през 1254 папата дава на главния й епископ титлата патриарх[1]. Окончателното утвърждаване на съюза обаче става чак през XVI век, когато (през 1584) папа Григорий XIII основава маронитски колеж в Рим, продължил да съществува под йезуитска администрация до XX век. През вековете той се превръща в център за обучение на маронитски учени и лидери.

От началото на ХVІ век до края на Първата световна война, Ливан е част от Османската империя, като през по-голямата част от периода е със специфичен статут (непряко османско управление). Въпреки това, маронитите поддържат своята религия, което до голяма степен се дължи на географската им изолация в планините, както и на протекцията на Франция. През XIX век обаче, османското правителство успява да настрои срещу ливанските маронити, живеещите в съседство друзи[2]. Тази политика провокира конфликт и голямо клане между маронити и друзи. През 1860 напрежението ескалира в селско въстание, започнало в северната част на Ливан  като бунт на маронитите срещу доминиращите друзи. Той бързо се разпространява и в южната част на страната, където се трансформира в кървави междуособици.

По-късно, през 1920, т.е. след разпадането на Османската империя, маронитите в Ливан стават самоуправляваща се общност, под егидата на Франция. На 26 май 1926 френският върховен комисар обнародва конституция, според която Ливан е провъзгласен за република, но Франция си запазва контрол над външните отношения и отбраната.

Оттам насетне, Маронитската църква е автономна и решава вътрешните си проблеми самостоятелно. Намира се под юрисдикцията на Ватикана. Управлява се от свещенослужител, избран на местно ниво, който се утвърждава от архиерея на римския папа, и носи титлата патриарх на Антиохия. Седалището на непосредствения духовен глава след папата - „патриархът на Антиохия и Изтока”, е в Бкирки, северно от Бейрут. Църквата запазва древния западносирийски език по време на литургия, въпреки че матерен език на маронитите е арабският. Много често обаче, арабският бива използван и в литургиите, за улеснение и разбиране от богомолците.

Демографската ситуация в независим Ливан и разпространение на маронитите по света

Трудно могат да се посочат конкретни демографски данни за маронитите и другите религиозни общности в Ливан, поради липсата на официални данни. Това, разбира се, затруднява и демографския анализ. Последното преброяване е извършено от френската колониална администрация през далечната 1932. Според резултатите от него, ливанците са 861 399 души, включително тези, които живеят в чужбина, като повечето от тях са идентифицирани като християни.

Когато Ливан става независима република през 1943, разпределението на парламентарните места е въз основа на тези данни за броя на населението, в съотношение 6:5 за християните. Заради несигурното и деликатно политическо споразумение между религиозните общности, правителството умишлено избягва цялостна актуализация на преброяването от 1932. Подобно преброяване по всяка вероятност ще разкрие неприятната за ливанските християни-маронити истина, че те значително са се свили като дялот населението. Численият превес на мюсюлманите би могъл да лиши християнските общности от привилегиите им, чрез промяна на основите на политическото представителство. Затова през следващите години правителството публикува само „груби” изчисления и прогнозни данни за броя на населението, които биват сериозно оспорвани от обществото. След 1950 Статистическото бюро на ливанското правителство представя само обща оценка, като трябва да се отбележи, че населението не е подразделено по конфесионален признак. Така, съотношението между религиозните групи става основен политически въпрос и повод за постоянни междуобщностни сблъсъци. За периода 1975-1990 данните са само косвени, защото страната става арена на кървава гражданска война. Въпреки това, Държавният департамент на САЩ дава информация за броя на населението през 1983 – около 2,6 млн.души, но не и за религиозния му състав. Данните включват всички ливанци, живеещи в чужбина, но не и палестинските бежанци в лагерите, от които иначе са регистрирани около 400 хил.души. В края на Гражданската война маронитското население драстично намалява, както впрочем и цялото население на страната, вследствие на хаоса и убийствата, както и на масовата емиграция, особено на по-заможните ливанци, които изчакват войната да свърши, преди да се върнат обратно (а мнозина въобще не се връщат).

След кървавата гражданска война в Ливан, парламентарните места и политическата власт се поделят по равно между християни и мюсюлмани (общо 128 места). Смята се, че оттам насетне шиитското мюсюлманско население нараства по-бързо от която и да е друга общност, но християните все още държат половината места в парламента.

Днес, маронитската общност в Ливан, е подложено на демографски натиск от страна на мюсюлманските групи, които придобиват числено превъзходство. Заради нестабилната обстановка в страната и региона, емиграцията на маронити продължава. Много важен фактор в случая представляват репродуктивните нагласи и традиционно високата раждаемост на мюсюлманите, продиктувани от религията им. По данни на CIA – The World Factbook, към 2012 населението на Ливан е над 4, 14 млн., като около 60% от него са мюсюлмани, над 38% християни, почти 2% са арменци и т.н.

Общата численост на маронитите в света е повече от 1 млн. души. Основната част живеят в Ливан (540 хил.души.), чиито президентът винаги е маронит. Значителни групи маронити има в Сирия (21 хил.души), Египет (8 хил.), САЩ (54 хил.), Бразилия (48 хил.), Аржентина, Канада, Австралия, Кипър и др. («Народы и религии мира”, 2002). По други данни, които включват в числото на маронитите и всички с маронитски произход (някои от които вече нямат маронитско самосъзнание, а антиохийско), общият брой на маронитите е 3-4 млн.души. Според тях, в Бразилия живеят 1,5 млн.маронити, в САЩ – 1 млн, в Австралия – 120 хил., в Канада – 100 хил., във Франция – 45 хил. (Народы и религии мира, 2002).

Маронити живеят също в южната част на Европа, както и в Северна и Южна Америка. Трябва да отбележим, че емигрантите запазват спецификата на литургията и имат собставено духовенство.

Въпросът за националната принадлежност на маронитите е спорен. Ако съдим по езика, повечето са ливански араби, за което говори и културната им близост. Според някои учени, те са субконфесионална група на ливанските араби. Изключение са кипърските маронити, които са гръкоговорящи. Много маронити обаче, се смятат за самостоятелен етнос, имащ генетична връзка с финикийците.

Маронитите в политическия и социален живот на Ливан

След Първата световна война Франция контролира т.нар. Велика Сирия, която включва и Ливан. По време на френския мандат (1920-1943), Ливан е обявен от французите за отделен от Велика Сирия геополитически субект, за да се гарантира на съюзниците им маронити територия в Близкия Изток, в която те да са мнозинство и която да смятат за свой дом.

От създаването на независим Ливан през 1943, маронитите са сред двете най-големи религиозни групи в страната, като религиозното разнообразие е пряко отразено в политическата структура и модела и на управление.

Ливан притежава уникална правна система и конфесионален принцип на управление. В никоя друга страна по света не се среща подобна симбиоза между политика и религия. Конституцията на Ливан съществува от 1926 и до момента, е претърпяла само „козметични” промени. От самото си създаване, държавата се дефинира като парламентарна република. Политическото управление е следствие от (и отражение на) мултирелигиозното общество в страната, където религиозните групи са над 18.

Съществува и т.нар. Национален пакт от 1943, според който държавните постове се определят по конфесионален признак. А именно: президентът винаги е християнин-маронит, премиерът е мюсюлманин-сунит, вицепремиерът е православен християнин, а председателят на Парламента е мюсюлманин-шиит. Това разпределение е породено от необходимостта да се поддържа баланс между отделните религиозни общности. Подобна ясно изразена структура и разделение обаче, не отговарят на първоначалната демократична идея на парламентарната република. Позициите във властта са ясно фиксирани и предопределени, т.е. един мюсюлманин не може да се бори за президентския пост, също както и председателят на Парламента не може да е маронит. Моделът се прилага до най-ниското стъпало на властта.

Този принцип на управление се оказва привилегия за елита на страната (особено богатите фамилии в банковия и финансов сектор), като в същото време ограничава и дори дискриминира по-голямата част от ливанското общество. Вследствие на това, политиката в страната се оказва генератор на постоянни конфликти и напрежение, стимулирайки проявите на неоснователна враждебност и нетърпимост между религиозните групи. Оказва се, че уникалността на този управленски модел не гарантира траен успех, а балансът и мирът са непостижими.

Въпреки, че броят на ливанците маронити намалява, те заемат ключови позиции в културната, икономическа и политическа сфери на страната, което ги поставя в позицията на „привилегировано малцинство” и ги предпазва от сегрегация. Естествено, те биха желали статуквото да се запази, но именно то е в основата на политическата дестабилизация на страната.

Религиозни сблъсъци и бъдещето на маронитите в Ливан

Ливанската маронитска общност представлява около ¼ от населението, като живее предимно в Бейрут и предградия му. Маронитите традиционно са привилегировани в Ливан, но често това е повод за сблъсъци с представителите на останалите религиозни общности. Така, през есента на 1999 маронитски църкви стават обект на бомбени атентати, извършени от сунитски екстремисти, заради смъртта на един мюсюлманин. Тогава избухва бомба в маронитската църква в източната част на Бейрут. От 2001 насам има отделни случаи на конфликти между маронити, друзи и мюсюлмани-сунити.

Поради численото превъзходство на мюсюлманите и демографският натиск, упражняван от тях през последния четвърт век, маронитите все по-трудно успяват да съхранят привилегированата си позиция във властта. Това още повече се усложнява след Гражданската война от 1975-1990, хвърлила страната в хаос и разруха. Крехкият мир в Ливан е зависим от конфесионалната политическа структура. Друг е въпросът, доколко са успешни опитите за баланс между отделните общности. Необходимо е да отбележим, че напоследък в Ливан се очертава тенденция към нарастване влиянието на мюсюлманските общности в резултат от демографското им превъзходство.

Отношенията между многото и различни религиозни и етнически групи остават напрегнати. Така например, през 2001 християни опустошават друзко село в Ливан. През 2002, друзите отвръщат със същото, като убиват при терористичен акт осем служители на Министерството на образованието, седем от които са християни. Въпреки тези случаи на междуобщностно насилие, най-голямата заплаха за стабилността на Ливан, са продължаващият израелско-арабски конфликт, както и продължаващата (включително и след началото на гражданската война в Сирия) сирийска намеса в ливанската политика. Докато отношенията между Израел и Сирия остават обтегнати и в готовност за война, стратегическата стойност на Ливан ще бъде от голямо значение. Илюстрация за това е ливанската гражданска война през 1975-1990, когато Израел и Сирия подкрепят една или друга група, опитвайки се установят контрол над Ливан. Освен всичко друго, така те искат да си осигурят териториален коридор към врага, в случай на инвазия.

В знак на протест срещу периодичните сирийски интервенции и външната намеса в политиката на страната, между 2004 и 2006 в нея се провеждат множество големи демонстрации. В тях участват и известни ливански лидери – например бившият премиер Рафик Харири и министърът на индустрията Пиер Джемайел, като и двамата са убити, съответно, през 2005 и 2006. Убийците не са открити и наказани, но ливанското правителство обвинява Сирия и просирийски настроените групировки. Случаите на междурелигиозно насилие са ежедневие. Така, на 19 октомври 2012 висшият ливански офицер и началник на разузнаването на Силите за вътрешна сигурност Уисам ал-Хасан, загина при атентат с кола-бомба в християнския квартал „Ашрафия” в Бейрут. Сред заподозрените за смъртта му са организации, подкрепящи режима на сирийския президент Башар ал-Асад. Това е най-големия атентат в града след последните сблъсъци през 2008 насам. Докато конфликтът продължава, Израел и Сирия ще играят разрушителна роля в ливанската политика.

Заключение

След всичко изложено дотук, нека си представим за момент какво би представлявал Ливан без своите християни. Да вземем под внимание всички неблагоприятни тенденции, като политическата обстановка, демографският превес на мюсюлманите, постоянната външна намеса в страната, емиграцията и вечно тлеещото напрежение между отделните групи. Това са важни фактори, спомагащи за дестабилизацията на Ливан и подсилващи неефективността на съществуващата правна и политическа система. Какво би било бъдещето на Ливан, ако тези негативни показатели продължат да се влошават? Маронитите се намират в деликатна ситуация. Необходимо е търпение и умело балансиране, защото те са тук дълго преди появата на исляма. Ливан, без своите християни, без уникалната си конфесионална структура в управлението на страната, без палитрата от религиозни групи, които дават идентичността му, не би се задържал като светска държава. Под заплаха ще бъде поставено дори и самостоятелното му държавно развитие. А точно Ливан, с всичките му особености, може да бъде пример за стабилност и мир в този толкова пъстър, като етнически и религиозен състав на населението, и толкова размирен регион на света.

* Софийски университет „Св. Климент Охрдиски”

Бележки:

[1] Патриархът е духовно лице с най-висок сан, глава на православната църква. Ръководи независима църква.

[2] Друзите са религиозна общност, населяваща предимно страните от Близкия изток (Сирия, Ливан, Израел, Йордания и др.). Те изповядват монотеистична религия, отделила се от исляма през XX век. Друзите са твърде далеч от обичайния ислямски култ - те не признават нито специалните култови места, нито утвърдения богослужебен ритуал.

{backbutton}

В началото на всяка година частната американска информационно-аналитична агенция Stratfor публикува прогнозата си за основните тенденции в света през следващите дванайсет месеца. Така, в прогнозата си от началото на 2012, експертите на агенцията посочиха, че съвременният свят преживява поредната циклична трансформация, която се случва примерно на всеки двайсет години. Според тях, сегашният двайсетгодишен цикъл е започнал през 2008-2009, когато глобалната финансова криза удари с цялато си сила Европейския съюз и започна да ерозира експортно-ориентираната китайска икономика.

На свой ред, Близкият Изток започна да се отдръпва от модела на развитие, наложил се там след края на Втората световна война: налице са опити за възраждането на Иран, нарастване влиянието на радикалните ислямисти в региона и спад на влиянието и мощта на старите автократични арабски режими.

Промяната на поколенията ще изисква известно време за да утвърди окончателно новото състояние на нещата. Засега сме свидетели на своеобразен период на отрицание, в който всички сили на стария световен ред се опитва да запазят статуквото. През 2013 това състояние на отрицание ще продължи да съществува в много области. В същото време, светът вече четири години преживява процес на циклично разчупване на старите структури и промените стават все по-осезаеми и е все по-трудно да бъдат отричани.

Благодарение на приетите набързо мерки, Европа все още съумява да съхрани единството си, но тези мерки всъщност само прикриват дълбоките структурни пукнатини в доскоро стабилната конструкция на ЕС. Нарастването на безработицата и социалното недоволство, понижаването на конкурентоспособността и фундаменталните противоречия между интеграционните процеси и националните суверенитети да държавите-членки, след приетите мерки за икономии, ще станат още по-резки, дори ако еврозоната и ЕС успеят да оцелеят през 2013.

Днес Китай вече отрича, че се сблъсква със сериозни трудности и отчаяно опитва да се справи с драматичните последици от спада в износа, както и да съхрани устойчивото си развитие във вътрешнополитически план. В същото време, експертите на Stratfor посочват, че времето e малко и Пекин би трябвало да е по-активен в решаването на икономическите проблеми и нарастващото социално напрежение, застрашаващи позициите на управляващата Компартия. Властите все още имат достатъчно лостове за влияние върху ситуацията и през 2013, но нарастващата загриженост на САЩ за проблемите в региона, вътрешната нестабилност и проблемите с най-близките съседи изискват по-голямо внимание.

В същото време, изтичането на инвестиции от Китай създава невиждани перспективи за редица държави от Югоизточна Азия, Източна Африка и Латинска Америка, независимо от това, дали самите те ги осъзнават.

Развиващите се икономики от "посткитайския свят" се нуждаят от време за да реализират потенциала си, но именно през 2013 ще стане ясно, кои държави ще запълнят вакуума, възникнал след свиването на китайската икономика. Промените, които ни очакват през настоящата година, по самата си природа, ще бъдат насилствени, особено в Близкия Изток. Ислямистите могат да внесат нов импулс в региона, но преди това ще им се наложи да се сражават дълго и упорито с местните правителства, опитващи се да запазят досегашния модел. Безредиците в Сирия и Ливан ще доведат до кратковременно забавяне на регионалния възход на Иран, но няма да му попречат да се превърне в основния играч в Леванта, тъй като основен въпрос за Техеран ще стане защитата на иранските интереси в Ирак.

САЩ също не са застраховани от промените. В смутното време на смяната на епохите Вашингтон ще трябва да преосмисли ролята си в глобалната политика на баланса, като занапред САЩ ще бъдат принудени все повече да разчитат на съюзниците си по света и да поощряват стратегическата конкуренция в световните макрорегиони, опитвайки се по този начин да съхранят влиянието си.

Правилата на играта в света се променят и през 2013 ще се убедим, че никакво отрицаните не може да спре и отмени добиващите все по-реални очертания промени.

Кризата на европейския проект

Както е известно, през миналата 2012 ЕС предприе множество мерки за смекчаване финансовите последици на задълбочаващата се криза. Сред тях бе създаването на Европейски стабилизационен механизъм - постоянно действащ фонд за финансово подпомагане на нуждаещите се членки на Съюза. Друга, не по-малко важна мярка, беше предоставянето на допълнителни пълномощия на Европейската централна банка, позволяващи и да се намесва на облигационните пазари с цел подпомагане на кризисните държави. Тези мерки, които помогнаха на еврозоната да се удържи на повърхността през 2012, ще действат и през 2013, затова е много вероятно еврозоната да оцелее и тази година. Те обаче не решават три фундаментални проблеми на европейската криза.

На първо място, европейската криза е преди всичко криза на конкурентоспособността. Икономиките на южните държави от еврозоната, които имаха високи кредитни рейтинги преди кризата, днес не са нито конкурентоспособни, нито развиващи се. Те силно изостават от икономиките на Северна Европа и производствените клъстери, възникнали през последното десетилетие в Азия. Ако преди периферните европейски икономики можеха да се възползват от парично-кредитните механизми за да подобрят конкурентоспособността си, след въвеждането на общата валута тази опция стана невъзможна. Нещо повече, в резултат от това, единствено възможният изход за тези икономики се оказаха бюджетно-данъчните механизми на икономиите, които през последните няколко години се изразяват в болезнени съкращения на заплатите и социалните помощи.

На второ място, кризата има и ярко изразена политическа характеристика. ЕС не е федерация, а сбор от национални държави, обединени от различни международни договори. А това означава, че вземането на решенията в ЕС представлява процес на балансиране между европейската интеграция и националния суверенитет. Всички политически решения за борба с кризата, които се вземат в Брюксел, се базират на прехвърлянето на суверенитет към наднационалните институции, както в случая с оказването на финансова помощ за държавите, изпаднали в критична ситуация, така и при налагането на финансов контрол върху националните бюджети от страна на общоевропейските структури. Чрез своя наднационален характер, тези решения водят до появата на търкания между държавите, стремящи се най-вече да защитят собствените си национални интереси, както и до вътрешни конфликти в самите страни-членки (в средите на управляващите или сред населението).

На трето място, европейската криза застрашава обществената стабилност в някои държави, особено по периферията на еврозоната. Осъществяваните по искане на Брюксел мерки за икономия съдействят за нарастване на общественото недоволство, застрашаващо властта на традиционните политически партии и укрепващо позициите на радикалните леви и десни формации.

Всички тези три посочени по-горе проблеми, свързани с европейската криза, които силно се задълбочиха през 2012, ще продължат да влияят върху ситуацията и през 2013.

Кризата ще достигне и ядрото на еврозоната

Прем 2012 икономиките в северната част на еврозоната (Германия, Франция, Холандия, Австрия и Финландия) бяха засегнати по-слабо от кризата, отколкото южните им съседи. Те имаха сравнително ниско ниво на безработица, а някои дори демонстрираха, макар и малък, но някакъв растеж. Тоест, кризата се развиваше най-вече в периферията на еврозоната. През 2013 обаче, двете най-големи икономики от еврозоната (Германия и Франция) ще демонстрират минимален ръст или дори стагнация, което ще се отрази изключително негативно върху цяла Европа.

Париж ще опита да се бори с кризата чрез стартирането на структурни реформи, за да се повиши конкурентоспособността на френската икономика и да се стимулира икономическата активност. Тези мерки, сред които е и реформирането на трудовия пазар, няма да зарадват френските профсъюзи. Синдикалното недоволство и общото забавяне на икономиката ще доведат, през 2013, до най-големите от началото на кризата масови протести.

Икономическият застой в Германия едва ли ще доведе до радикални промени във вътрешната политика, отчитайки, че забавянето ще бъде постепенно, а нивото на безработицата ще расте бавно и със сравнително ниски темпове. Освен това, парламентарните избори, през септември или октомври 2013, съществено ще забавят и процеса на вземане на решенията в Германия, т.е. до изборите няма да има никакви фундаментални промени и в германската външна политика.

Изборите в Германия ще забавят и вземането на решения на общоевропейско ниво. Най-вероятно, лидерите на ЕС ще опитат да дискутират само няколко институционални реформи, включително преразглеждане на съюзните договори и пускането на евробондове, но през 2013 едва ли можем да очакваме съществени промени в ЕС. Все пак, съществува вероятност, че през настоящата година ще бъдат постигнати договорености по няколко важни въпроси, като техническите аспекти на банковия съюз и реформирането на бюджета на ЕС.

В същото време, икономическият спад в Северна Европа ще доведе до това, че държавите от този субрегион на еврозоната ще станат още по-малко склонни да оказват финансова подкрепа на държавите от европейската периферия. По-вероятно е все пак, такава помощ да бъде оказана.

Влошаването на икономическите условия в периферните държави от еврозоната

През 2013 кризата ще продължи да ерозира икономиките от периферията на еврозоната. Гърция, Испания, Португалия и Италия ще преживеят поредния икономически спад и нарастване на безработицата. Във всички тези страни ще нарастват социалните протести и ще станем свидетели на множество масови демонстрации и стачки.

Набиващият се на очи все по-дълбок разрив между жизнените равнища на управляващите елити и населението на държавите от европейската периферия ще бъде от ключово значение през 2013: има реална заплаха някои правителства да бъдат свалени (както вече се случи в България). Но, дори ако на власт дойдат опозиционни партии, те ще сблъскат със същите проблеми, които предшествениците им не са могли да решат. С други думи, смяната на политиците не води автоматично до смяна на политиката. През 2013 повечето от тези страни, при всички случаи, ще бъдат принудени да прилагат сурови мерки за икономии, но можем да очакваме и по-голяма сговорчивост и склонност към компромиси от страна на кредиторите им. Изправени пред заплахата от ескалация на кризата, европейските институции ще бъдат готови на остъпки.

Макар че радикалните и антисистемни партии стават все по-влиятелни в политическите дебати, те все още не са достатъчно силни за да дойдат на власт в която и да било страна от еврозоната. На всички последни избори популярността на традиционните партии непрекъснато пада, но старите елити ще се удържат на власт и през 2013.

Обществено-политическата нестабилност ще продължи да е особено остра в Гърция, но страната ще съумее да остане в еврозоната и през тази година: гръцкото правителство ще продължи да получава финансова подкрепа от ЕС и това ще спаси страната. Освен това, много е вероятно Атина да постигне отстъпки от Брюксел, включително преразглеждане или смекчаване на икономическите изисквания, при нужда. През 2013 Испания също ще се нуждае от финансовата подкрепа на ЕС. Експертите на Stratfor прогнозират, че Мадрид ще постигне компромис с кредиторите си, тъй като Брюксел е заинтересован от сдържането на последиците от испанската икономическа криза и предотвратяване на разпространението и в другите държави от еврозоната.

Единствената държава от периферията на еврозоната, в която през 2013 се провеждат избори е Италия (през февруари, те бяха спечелени с нищожна преднина от левицата). Ако новото италианско правителство не съумее да постигне политическа стабилност и да стартира икономическите реформи, Рим също може да поиска финансова подкрепа от Брюксел. Впрочем, ако се стигне до това, Италия и ЕС лесно ще се споразумеят.

Задълбочаващата се политическа раздробеност

Заради фундаменталните противоречия между националните интереси и външнополитическите приоритети сред държавите от ЕС, през 2013 европейската криза ще доведе до изостряне на политическата, дипломатическа и икономическа раздробеност на територията на Европейския субконтинент.

В допълнение към съществуващите различия между страните от еврозоната и тези извън нея, политическата фрагментация ще се усеща най-остро вътре в еврозоната. Франция ще започне по-активно да прокарва идеята за още по-тясна икономическа интеграция в Европа чрез пускането на евробондове и други аналогични механизми, което пък ще породи недоволството на Германия. В изборната за германците 2013, Берлин и Париж едва ли ще постигнат съгласие по тези въпроси.

На свой ред, Великобритания, която не влиза в еврозоната, ще продължи да защитава суверенитета си и ще опита да преразгледа статута си в ЕС. Лондон обаче няма да напусне ЕС през 2013. Държавите от еврозоната ще засилят сътрудничеството си за проеодоляване структурните недостатъци на валутния съюз. Източно- и централноевропейските страни пък ще балансират между стремежа си за по-активно участие в процеса на вземане на решения и предимствата, които ползват заради това, че не са част от валутния съюз. През 2013 Европа ще продължи да използва предимствата на същите механизми и инструменти, като през 2012, а единството на ЕС ще се запази. Европа обаче значително ще пострада от последиците на дълбоките политически и социални аспекти на кризата, които си остават нерешени.

Забавянето в разширяването на ЕС: ориентация към избирателно членство

Въпреки продължаващата икономическа криза, ЕС ще продължи да се разширява, макар и по-избирателно и бавно. Присъединаването към Съюза си остава важен външнополитически приоритет за някои държави, особено от Западните Балкани, но пред тях се очертават редица вътрешни институционални и политически препятствия. Още повече ще им попречи липсата на такъв интерес от страна на ЕС към тях, какъвто имаше към страните, които се присъединиха към Съюзи при предишните му разширявания. При всички случаи, политическата фрагментация силно охлади желанието на ЕС за по-нататъшно разширяване.

Както е известно, увеличаването броя на членовете му винаги е било приоритет за Съюза. От създаването си през 1957, като Европейска икономическа общност (ЕИО), досега, ЕС измина пътя от едва 6 члена, до цели 27, плюс още няколко на път. През юли 2013 към ЕС ще се присъедини Хърватска, а Исландия, Черна гора, Сърбия, Македония и Турция са със статут на кандидати. Освен това Брюксел назова Албания, Босна и Херцеговина и Косово като потенциални кандидати. Щом една страна стане кандидат за член, Европейската комисия стартира официални преговори с нея, целящи осъществяването на икономическите, политически и институционални реформи, необходими за пълноправното членство в ЕС. Статутът "страна-кандидат" не предполага някаков определен срок за приемане, впрочем преговорите също нямат ясно определени времеви рамки. Тоест, кандидатският статут не гарантира незабавното (и дори скорошното) присъединяване към ЕС. По време на целия този процес, ЕС предоставя на държавите-кандидати техническа и финансова помощ за провеждането на институционални и икономически реформи.

Разширяването на ЕС винаги е имало геополитически подтекст. Първият му етап се реализира през 70-те години, когато ЕИО се разпростира на север, включвайки Ирландия, Дания и, което е най-важното, Обединеното кралство, което, на свой ред, дълго време се смята за свързващо звено между континентална Европа и САЩ.

Вторият етап се осъществява в средата на 80-те. Този път, общността се разширява на юг, интегрирайки три държави, наскоро отървали се от диктаторските си режими: Испания, Португалия и Гърция. За тях, членството в ЕИО е начин да гарантират сигурността на демократичните си системи и да намерят съюзник в лицето на Западна Европа.

Падането на Берлинската стена и крахът на СССР в началото на 90-те променя политическата карта на Европа и дава началото на третия етап на разширяването. Този път Австрия и Финландия, които по време на студената война търсят начини да защитят неутралитета си, решават да се присъединят към току що създадения ЕС. Швеция, която също е неутрална, разчита да се справи с мъчещата я финансова криза и също се присъединява към Съюза.

Най-амбициозната фаза в разширяването на ЕС обаче е периодът 2004-2007, когато Съюзът почти удвоява броя на членовете си. Повечето от новите членове са посткомунистически държави от Централна и Източна Европа и Прибалтика. Това разширяване преследва три цели. Включвайки въпросните страни, ЕС разчита да изгради "защитна стена" срещу Русия, да "обкръжи" физически Западните Балкани и да получи достъп до пазарите им. Така, само за три години, ЕС нараства от 15 до 27 членове и би могъл да продължи да се разширява и по-нататък, ако заинтересованите държави реализират необходимите преобразувания - една нелека задача, имайки предвид вътрешните им проблеми.

Западните Балкани

Държавите, разположени в Западните Балкани, са сред най-заинтересованите от членството в ЕС. В исторически план, Западните Балкани се намират под влиянието на няколко големи държави или империи и, в частност, на Австрия, Турция и Русия. След разпадането на Югославия в началото на 90-те, голяма част от новите държави демонстрират горещо желание да се присъединят към ЕС и НАТО. Те виждат в ЕС "врата" към Запада, по-големи търговски възможности, потенциални чуждестранни инвестиции и финансова подкрепа от ЕС за реализация на инфраструктурни проекти и институционални реформи. На свой ред, ЕС се надява, че интегрирайки региона ще може да окаже благотворно влияние върху политическата стабилност и икономическото развитие на тази част на Европа.

Процесът е изключително сложен, тъй като многото териториални, етнически и политически проблеми затрудняват присъединяването към ЕС. Въпреки това, три държави от региона вече са получили статут на кандидат: Сърбия, Македония и Черна гора.

Сърбия, която е сърцевината на Западните Балкани беше властовия център на бивша Югославия и неин юридически правоприемник. След като Югославия престана да съществува, последвалите граждански войни възродиха старите вражди между Сърбия и съседите и. В момента, отношенията на Белград с тях остават хладни, особено с Хърватска. Между двете страни не са уредени напълно всички гранични спорове, не стихват и взаимните обвинения в геноцид. През последните години Белград си спечели по-благосклонното отношение на ЕС, особено след като предаде обвинените във военни престъпления сръбски военни на Международния трибунал в Хага. През 2012 Сърбия получи статут на кандидат-член на ЕС. Освен това Белград възобнови преговорите за нормализация на отношенията с Косово - страната, която след едностранната си декларация за независимост от 2008 е определяща за отношенията на Сърбия със съседите и, както и с ЕС. Статутът на Косово остава единственото сериозно препятствие по сръбския път към ЕС. Брюксел иска от Белград нормализация на отношенията с Прищина, като условие за приемането му, но това не е никак проста задача, тъй като сръбските управляващи се кълнат никога да не признават независимо Косово. Все пак, през миналата 2012 отношенията между Сърбия и Косово се подобриха. Те подписаха някои споразумения, облекчаващи както живота на етническите сърби в северната част на новата държава, така и на самите косовари. Занапред, преговорите между Белград и Прищина най-вероятно ще се фокусират върху нормализацията на отношенията и, в частност, статута на сърбите от Северно Косово. Силните националистически настроения и в двете страни обаче, не позволяват постигането на конкретни резултати.

Македония. За разлика от другите постюгославски републики, Македония стана независима по сравнително мирен начин. Тя подаде молба за членство в ЕС през 2004 и още на следващата година получи статут на страна-кандидат. В същото време, според експертите на Stratfor, има три основни препятствие за пълноправното и членство в Съюза. Първото е политическият и етнически конфликт вътре в страната, т.е. напрегнатите отношения между македонците (75% от населението) и етническите албанци. Конфликтите между тях са непрекъснати. В същото време постоянни дрязги между политическите партии не позволяват провеждането на необходимите икономически реформи в страната.

Второто препятствие пред влизането на Македония в ЕС е все още неизпълненото изискване за върховенство на правото, включително корупцията и зле функциониращите институции. Брюксел смята тези въпроси за ключови за македонското членство.

На трето място, Македония има дипломатически спор с Гърция (която е член на ЕС и НАТО). Атина се опасява, че една държава, наричаща се Македония, може да предяви териториални претенции към едноименната гръцка провинция, затова с всички сили се съпротивлява на присъединяването и към НАТО и ЕС. Паралелно с това, България също намеква на Скопие, че няма да подкрепи членството му в евроатлантическите структури, ако продължи да репресира българското малцинство. През декември 2012, Европейският съвет обяви, че преговорите за македонското членство могат да стартират в средата на 2013, но е нереално да мислим, че страната би могла да влезе в ЕС преди 2020.

Черна гора. Подобно на Македония, Черна гора също извоюва независимостта си сравнително безконфликтно. При това тя няма сериозни проблеми със съседите си. Освен това Черна гора е сравнително хомогенна в етническо отношение, затова, за разлика от съседните държави, не се опасява от избухване на етническо насилие. Тя подаде молба за членство в ЕС през 2008, две години след като стана независима, като формалните преговори по нея стартираха през юни 2012. През декември с.г. Подгорица затвори първата от 35-те глави на преговорите, посветена на науката и изследванията. Въпреки това, пред евроинтеграцията на Черна гора остават някои пречки. Основните сред тях са корупцията и организираната престъпност. В доклада на ЕК от октомври 2012 на страната се препоръчва да положи повече усилия за създаването на "прозрачна, ефективна и отговорна администрация" и засилване на съдебната отговорност. Не по-малко важно е, че Комисията определя корупцията като "широко разпространена" и пречеща на успешната борба с организираната престъпност.

Албания и Косово. Албания подаде молба за членство в ЕС през 2009, но Брюксел отказа да и предостави статут на кандидат, давайки на Тирана да разбере, че трябва да осъществи съдебна реформа, да се бори по-активно с корупцията и да увеличи прозрачността. Според доклада на ЕС от октомври 2012, ако Албания продължи да реализира институционални реформи и, ако съумее да проведе прозрачни парламентарни избори през юни 2013, Брюксел ще и предостави стату на страна-кандидат. Показателно е обаче, че липсата на подобни реформи не попречи на приемането на Албания в НАТО.

Ситуацията в Косово е по-сложна. Политическото бъдеще на страната пряко зависи от резултата от преговорите със Сърбия. Без оглед на това как ще приключат те обаче, пет държави от ЕС - Испания, Румъния, Словакия, Гърция и Кипър, отказват да признаят независимостта на Колосо. Що се отнася до Босна и Херцеговина, формално тя също е сред потенциалните кандидати, но все още не е подала официално молба за членство в ЕС.

Другите кандидати

Исландия традиционно поддържа тесни връзки с ЕС. Островът вече е част от Европейското икономическо пространство, което му гарантира достъп до единния пазар, както и до зоната на Шенген. Финансовата криза в Исландия през 2008 ускори вътрешните дебати за евентуалното присъединяване към ЕС. На последвалия референдум надделя позицията на привържениците му и през 2010 Исландия официално получи статут на страна-кандидат.

За разлика от западнобалканските държави, пред Исландия няма сериозни пречки на институционално равнище. Има обаче два други проблема. Първият са квотите за улов на риба. Рибната индустрия осигурява около 25% от целия БВП на страната, затова Рейкявик се опасява, че членството в ЕС ще означава тези квоти да се поделят с други държави-членки.

Вторият проблем е свързан с позицията на обществото. Членството в ЕС поражда много спорове в Исландия, като анкетите, проведени през миналата 2012 показват, че между 53% и 57% от гражданите са против присъединяването към ЕС. Основните политически партии са разделени по този въпрос, който беше ключов и в кампанията, предшестваща изборите на 4 април, след които ще започне и обществената дискусия по него. Впрочем, дори преговорите между Рейкявик и Брюксел да приключат успешно, членството на Исландия в ЕС следва да бъде одобрено на национален референдум.

Турция. Отношенията между Анкара и Брюксел са сред най-противоречивите елементи на външната политика на ЕС. По време на студената война Турция беше съюзник на САЩ и Западна Европа. Тя стана член на НАТО през 1952, асоцииран член на ЕИО през 1963 и член-основател на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) през 1973. Освен това, през 1995 Турция подписа договор за митнически съюз в ЕС и получи статут на държава-кандидат през 1999.

Всичко това обаче се промени в началото на 2000-те. Турската външна политика беше преосмислена от президента Реджеп Тайип Ердоган и Турция постепенно започна да се превръща в регионална сила. В същото време преговорите с ЕС на практика спряха, което доведе до охлаждане на отношенията между Брюксел и Анкара.

ЕС се опасява, че присъединяването на Турция би дебалансирало Съюза. С населението си от 75 млн. души, тя би се превърнала във втората най-голяма държава в него, а сравнително високата и раждаемост означава, че скоро може да излезе на първо място по този показател. Това би дало на Анкара съществено влияние при вземането на решенията. Освен това, държавите от Западна Европа и най-вече Франция и Германия, се боят, че приемането на Турция може да бъде последвано от масивна имиграционна вълна. На всичкото отгоре, Гърция и Кипър имат нерешени териториални проблеми с Анкара. Въпреки това, Турция поддържа тесни икономически връзки с ЕС, влючително по линия на търговията и туризма. Анкара и Брюксел имат сходни интереси по отношение на енергийната диверсификация и баланса на силите в Средния Изток.

В този контекст, формалното присъединяване на Турция към ЕС остава малко вероятно. В същото време, предвид продължаващият спад на политическото и икономическо влияние на ЕС и консолидацията на Турция като регионален лидер, сътрудничеството по редица икономически и политически въпроси най-вероятно ще продължи да укрепва.

Някои страни - особено от Западните Балкани, вероятно все пак ще влязат в ЕС, но този процес ще отнеме време (поне до 2020). За разлика от предишните периоди на разширяване, ЕС няма стратегически интерес от присъединяването на повечето сегашни кандидати, чиито икономики са малки и които вече са "обкръжени" от държави-членки на ЕС и НАТО. Освен това политическата фрагментация вътре в Съюза сдържа всеки стремеж към нова експанзия. След като почти удвои броя на членовете си в периода 2004-2007, ЕС ще бъде много по-предпазлив по въпроса за присъединяването на нови държави. В същото време, продължаващата криза ще направи Съюза по-малко привлекателен за потенциалните нови членове, които няма да искат да провеждат скъпоструващи структурни реформи, ако липсва сигурност, че ползите от членството в ЕС ще компенсират тези разходи.

Близкият Изток между две епохи

Според експертите от Stratfor, арабският свят е застинал между две епохи. Първата започва в региона след края на Втората световна война, когато арабските диктатури и монархии изтласкват западните империи и престават да бъдат техни (полу)колонии. Втората пък започна в наши дни, като отново ставаме свидетели на сходни процеси, но този път радикалните ислямисти се опитват (и успяват) да свалят светските арабски режими. Това свеобразно "арабско преустройство" вероятно ще се проточи с години, а външните играчи, преследващи собствените си интереси в региона, включително САЩ, Турция, Русия и Франция, ще се опитат да променят политическия пейзаж изключително в своя полза.

Гордиевият възел в Северен Левант

Най-забележимо ще бъде противопоставянето между двете епохи в региона на Северния Левант, където Сирия и Ливан ще продължат да се свличат към пропастта. Анализаторите на Stratfor смятат, че режимът в Дамаск на практика вече е паднал и властта постепенно минава в ръцете на различни бунтовнически групировки, всяка от които преследва собствени цели. Днес в Сирия не съществува политическа сила, способна да обедини под свой контрол цялата територия на страната и няма шанс такава да се появи в близко бъдеще. Все пак, сред противопоставящите се един на друг сирийски кланове, алауитската общност, подкрепяща президента Асад, е водеща сред онези, които се борят със сунитските си опоненти. На свой ред, сунитските групировки все още не са постигнали споразумение за общи действия срещу клана на Асад. Щом обаче президентът напълно загуби властта си, независимо дали в резултат от политическо споразумение или на военно поражение, сунитските групировки ще се разпаднат по идеологически, етнически и географски признак. Тогава джихадистите салафити ще стартират открита борба срещу по-умерените политически "Мюсюлмански братя" и светските сунити. На свой ред, християните-маронити, друзите, кюрдите, палестинците и другите малцинства, ще се окажат в опасна ситуация, опитвайки се по някакъв начин да защитят интересите си, създавайки собствени опълчения и сключвайки гъвкави съюзи, докато страната бързо ще затъва в хаос и беззаконие.

След като, на практика, загубиха Алепо, алауитите ще се опитат максимално да укрепят позициите си в Дамаск, подготвяйки се за масирано отстъпление към крайбрежието. Последиците от битката за Дамаск излизат далеч извън рамките на прогнозата на Stratfor, но експертите на агенцията все пак посочват, че с течение на времето за алауитите ще става все по-трудно да удържат сирийското крайбрежие под контрол, затова те вероятно ще се откажат от традиционната военна тактика и ще преминат към партизански действия, веднага щом осъзнаят, че вече не могат да удържат Дамаск. Вниманието им ще се насочи към предотвратяването (с иранска подкрепа) на консолидацията на новия управляващ режим след падането на Асад. На свой ред, САЩ, Турция, Франция и други държави, ще се опитат след свалянето му да формират ново преходно правителство и максимално да запазят съществуващите държавни институции за да смекчат неминуемия следвоенен хаос, но авторитетът на новото правителство няма да се висок, а стабилността му ще е под много сериозен въпрос, тъй като дезинтеграцията на Сирия ще продължи.

Без съмнение, загубата на контрола върху Дамаск от алауитите ще доведе до изключително силен конфесионален сблъсък в Ливан, особено в северните му гранични райони, след като вдъхновените от успеха на сирийските бунтовници местни сунити се опитат да оспорят влиянието на шиитите, а въоръжените отряди на Хизбула решат да защитят позициите си. Ливанските кланове вече се готвят за неизбежните сблъсъци и мобилизират бойците си, като паралелно с това, формират подходящите алианси.

Заплахата, че отчаялите се алауити могат да решат да използват химическо оръжие, може да ускори разрешаването на ситуацията. При подобно развитие, САЩ и съюзниците им ще се намесят под предлог да не допуснат използването на оръжия за масово унищожаване. Според анализаторите на Stratfor, Вашингтон не търси предлог за военна интервенция, обратното - американците ще положат всички усилия да не влязат в поредната война в ислямския свят през настоящата 2013.

Иранският проблем

Експертите на Strtatfor прогнозират, че през 2013 най-вероятно няма да има въоръжен конфликт между САЩ и Иран. Иран е в състояние да сее раздори в Сирия, Ливан, Сектора Газа и Афганистан, но не притежава достатъчно политическо влияние за да принуди Вашингтон спешно да използва военни средства срещу него. САЩ вероятно ще заложат на икономическите санкции и ще оставят иранците да си пробват късмета в Сирия и Ливан, тъй като смятат, че това би им вързало ръцете. При това положение, Вашингтон няма да има нужда да прави отстъпки на Техеран за да стане по-сговорчив.

Нарастващото напрежение в иранско-американските отношения все повече превръща Иран в своеобразна регионална "черна овца". Докато ислямската република е в състояние да създава проблеми за противниците си в региона, не може да се говори за нейния залез. Техеран ще изразходва значителни ресурси за оказване на политическа, икономическа и военна помощ на съюзниците си в Сирия и Ливан, затова ще играе ключова роля за задълбочаващата се нестабилност и разгарянето на граждански войни в Северния Левант. Освен това иранските оръжейни доставки ще позволят на Техеран да запази влиянието си в палестинските територии.

При всички случаи, основен приоритет на Иран ще бъде Ирак. Обединението на сунитските сили в Сирия няма как да не се отрази върху Ирак, където ще бъде оспорена сегашната доминация на шиитите. За да се случи това се изисква време, но за да не допусне подобно развитие Иран ще трябва да подсили иракските си съюзници, използвайки паралелно с това задълбочаващото се разцепление сред кюрдите, опитващи се да съхранят влиянието си в Ирак, в постоянно противопоставяне с шиитите и сунитите. Нарастващото напрежение между доминираното от шиитите правителство в Багдад и кюрдите, както и със сунитите, е в полза на Техеран и укрепването на влиянието му в страната, тъй като иракските шиити стават все по-изолирани и зависими от външната подкрепа. Удържането на своето влияние в Ирак, който представлява ключово звено в иранската контрабандна мрежа, е от критично важно значение за икономиката на Иран, имайки предвид изключително суровите международни санкции.

Иранските финансови ресурси планомерно се източват в резултат от инициираните от САЩ икономически санкции, но мощният държавен контрол над икономиката и умелото използване на правните вратички в режима на санкциите, както и наличието на заинтересовани от бизнеса с Иран партньори, ще предотвратят системния колапс на режима в Техеран. През 2013 политическото влияние на Ислямския революционен гвардейски корпус само ще нараства - тази сила представлява изключително важен инструмент за потушаване на опозиционните настроения вътре в страната и ефективен инструмент на външната политика, особено във военната сфера. Президентските избори през юни 2013 ще демонстрират спад на влиянието на религиозния елит и популистките кръгове около отиващия си президент Махмуд Ахмадинеджад. Политическият вакуум, който ще възникне след това, най-вероятно ще бъде запълнен от представители на Корпуса. Иранският върховен лидер аятолах Али Хаменей ще се опита да балансира влиянието им, издигайки на преден план представители на военните и специалните служби, както и по-лоялен в политически план и по-сговорчив кандидат-президент от средите на прагматичния консервативен лагер.

Промените в арабския свят

Египетските военни ще се опитат да се адаптират към новия ислямистки политически режим. Армията ще си остане главния арбитър в страната и ще се ръководи от множество фактори при формулирането на позицията си по отношение на "Мюсюлманските братя", включително юридическото закрепване на своя статут, външнополитическите лостове на влияние, икономическите и политически преференции. Нито военните, нито "братятя" обаче, ще предприемат смели и едностранни действия едни срещу други. И едните, и другите са заинтересовани да си сътрудничат в новите политически условия, затова ще се опитат да разграничат сферите си на влияние и да постигнат нови споразумения. Ето защо, през 2013 можем да очакваме ситуативно изостряне на ситуацията в Египет, но не и разрив между "Мюсюлманските братя" и армията.

"Братята" ще запазят сериозното си присъствие в парламента, но ще се сблъскат със съпротивата на представителите на интересите на стария режим, при опитите си да поставят под контрол държавните институции. Популярността им сред египтяните ще спадне, след като движението поеме в свои ръце всички лостове на държавното управление в условията на непрекъснато влошаващата се икономическа ситуация. Египет ще става все по-зависим от чуждестранната помощ, след като новото му правителство започне да прилага непопулярните и сурови механизми на бюджетни икономии, което несъмнено ще създаде опасност от дестабилизация на ситуацията.

Развиващите се в Египет процеси могат да провокират изблици на насилие на Синайския полуостров и в Сектора Газа, но не бива да очакваме рязко изостряне на противопоставянето с Израел през 2013. След като през 2012 за пореден път демонстрира военния си потенциал, през 2013 ХАМАС ще концентрира усилията си за легитимирането на своето присъствие в региона, най-вече за сметка на спадащата популярност на светските и конкуренти от Фатах. ХАМАС всячески ще се стреми да обуздае потенциалните си противници в Сектора Газа, което пък може да промени политическата траектория на групировката, опитваща се да разшири влиянието си на Западния бряг.

Йордания, което е друга жертва на "арабската пролет" (макар че за това почти не се говори), ще продължи и през 2013 тихомълком да се свлича към пълната дестабилизация. Хашимитската монархия разполага с все по-малко пространство за маневри в конфликта си с местния клон на "Мюсюлманските братя" и усилващите се племенни групировки. Нараства недоволството и сред йорданците от палестински произход в градовете. Подкрепата за противоборстващите групировки от арабските монархии от Персийския залив само би наляло масло в огъня и със сигурност ще направи позициите на управляващата в Йордания династия още по-уязвими.

Турция и Израел

Тектоничните промени в арабския свят ще продължат да оказват силно влияние върху Турция и Израел, имайки предвид, че и двете страни не разполагат с кой знае какви лостове за влияние върху ситуацията. Разбира се, двамата бивши съюзници ще се опитват да напипат пътищата за възстановяването на нормалните работни отношения в условията на заобикалящия ги перманентен стрес, но едва ли можем да очакваме официалното възстановяване на отношенията между Анкара и Тел Авив.

Израел ще се стреми да създаде вътрешни механизми за адаптацията си към новите външни условия, когато на старите съюзници вече не може да се разчита. Обратното, Турция вижда нови възможности в нарастващите ислямистки настроения в арабския свят, но Анкара разполага с много ограничени ресурси за активни действия отвъд границите си. Нещо повече, вакуумът във властта, който ще възникне в Сирия, допълнително ще ограничи шансовете на Турция да разшири влиянието си в чужбина. Тъй като сирийскити кюрди се стремят към автономия, сънародниците им в Ирак ще използват този коз в преговорите си с Анкара. Опитите на Иран да ограничи турското влияние в Ирак и Сирия, залагайки на кюрдския сепаратизъм, допълнително усложняват ситуацията, в която се оказва Турция. Нараствощото регионално влияние на кюрдите е източник на сериозни тревоги в Турция, особено на фона на забавящия се икономически растеж, и ще окаже силно влияние върху вътрешнополитическата ситуация в страната по време на изборната 2014, но въпреки това турската опозиция едва ли ще успее да ерозира популярността на управляващата партия.

Тревожната Саудитска Арабия

Саудитското кралство също ще се сблъска с проблеми, породени от ограниченото му влияние в "Сирия след Асад". Разбира се, управляващата династия може само да се радва на спада на иранското влияние в Леванта, но тя с тревога наблюдава нарастващата активност на Иран в непосредствена близост до собствените и граници. Саудитите са силно обезпокоени и от ръста на регионалното влияние на "Мюсюлманските братя" и се опитват по някакъв начин да го балансират, подкрепяйки джихадистите-салафити в Сирия и Ливан. По-агресивната саудитска политика в Сирия обаче, неминуемо ще доведе до ожесточаване на водещата се там гражданска война и сблъсък с другите регионални играчи - Турция, Катар и Йордания.

88-годишният саудитски крал Абдула има сериозни проблеми със здравето, което означава, че ако умре, ще станем свидетели на оттеглянето от властта на второто поколение саудитски монарси. Той ще бъде наследен от принц Салман бин Абдулазис, като са налице всички признаци, че с идването му на власт силно ще нарасне влиянието на третото поколение в управляващата династия. По периферията на Кралството, Бахрейн ще продължи да удържа вълненията на местните шиити на приемливо равнище, манипулирайки за целта умереното шиитско движение "Ал Уифак". В южната част на Арабския полуостров йеменското правителство ще се опита да прегрупира силите си в разгарящата се борба за власт, което, най-вероятно, ще провокира още по-голяма нестабилност.

Неспокойният Магреб

Докато слабите правителства на Либия и Тунис продължават да се борят за институционализацията на властта си по крайбрежието на Средиземно море, регионите на Южен Магреб и Сахел са застрашени от по-нататъшна дестабилизация: въпреки че регионалните подразделение на Ал Кайда претърпяха поражение в Мали, в резултат от въоръжената намеса на Запада.

Либия, Тунис и Египет все още са ангажирани с вътрешните сътресения, докато Алжир, който съвсем наскоро мина през кървава гражданска война, разполага с необходимите ресурси и енергоносители за да се превърне в регионален лидер на Магреб. Ключова за стабилността на Алжир обаче е способността му да сдържа въоръжените ислямисти и в този смисъл последната ислямистка акция в страната, довела до смъртта на десетки заложници, е симптоматична. Алжир ще се стреми да окаже влияние върху международното присъствие в Мали, съобразно собствените си интереси и ще се опита да използва всичките си миротворчески възможности и енергийния си потенциал за установяването на добри отношения със Запада, така че да получи от него признание за нарасналото си регионално влияние и съдействие за разрешаване на проблемите на своята сигурност.

Постсъветското пространство

Според експертите на Stratfor, въпреки, че през 2013 в Русия ще продължат спорадичните антиправителствени протести и противопоставянето между различните политически групировки и етнически групи, политическото напрежение, като цяло, ще си остане управлявано и няма да представлява сериозна заплаха за Москва. Със сигурност, през настоящата година, Кремъл ще засили борбата си с корупцията, чието острие ще засегне най-вече осъществяваните скъпоструващи национални проекти. Атаката срещу корумпираните държавни чиновници и представители на бизнеса ще бъде сходна с онази от началото на 2000-те години.

Промените в руската "близка чужбина"

В последно време Русия постигна впечатляващ успех във възстановяването на своето влияние сред държавите от бившата съветска периферия. След демонстрацията на твърдост във войната с Грузия през 2008, днес Москва се радва на по-благоприятно обкръжение, предвид падането на прозападните и антируски правителства в Украйна, Грузия и Киргизстан, дошли навремето на власт на вълната на т.нар. "цветни революции". Освен това Русия постигна по-тясна интеграция с Беларус и Казахстан, чрез създаването на т.нар. Митнически съюз, който Москва планира да трансформира през 2015 в Евразийски.

В същото време ръстът на руското влияние не се разпределя равномерно в цялото постсъветско пространство. Кремъл е принуден да се съобразява както с вътрешните национални елити на бившите съветски републики, които силно се различават помежду си, в зависимост от особеностите на конкретната държава, така и с външните играчи, опитващи се да оспорят влиянието на Москва в региона. Затова, според Stratfor, през 2013 Русия ще продължи да разширява присъствието си в някои региони, докато в други ще се сблъска със сериозни препятствия.

В качеството си на най-тясно интегрирани със Запада, държавите от Прибалтика и през 2013 ще продължат да полагат усилия за диверсификация на енергийните си доставки от Русия и увеличаване на икономическото и военното си сътрудничество с ЕС и НАТО, като цяло, и със скандинавските държави, в частност.

През 2013 най-важната точка във външнополитическия дневен ред на Русия вероятно ще бъде укрепването на отношенията с Украйна. Москва ще форсира интеграционните процеси с Украйна, включително поемайки контрола над нейната газотранспортна система и призовавайки Киев да се присъедини към Митническия съюз.

През 2012 Украйна се опита да ограничи прекалената си енергийна зависимост от Русия, значително съкращавайки вноса на руски природен газ, но това стана възможно само благодарение режима на строги икономии и топлата зима, а не на някакъв сериозен прогрес в диверсификацията на енергийните доставки (както беше в Полша и Прибалтика). Затова можем да очакваме, че през 2013 Киев ще бъде по-сговорчив и готов да търси компромис в отношенията си с Москва.

Екпертите на Stratfor смятат, че през 2013 Грузия ще продължи да бъде основния проблем за Русия в Кавказ. Появата на местната политическа сцена на милиардера Бидзина Иванишвили и партията му "Грузинска мечта - Демократична Грузия" укрепи руското влияние в страната, най-вече за сметка на антируския лагер, начело с президента Михаил Саакашвили. Президентските избори през октомври и влизането в сила на промените в конституцията ще позволят през 2013 на Иванишвили да концентрира властта в свои ръце. Според Stratfor, тъй като външнополитическият компас на Тбилиси вече не сочи на Запад и към НАТО, а по-скоро обратното - нещата вървят към нормализация на отрошенията с Русия, Грузия рискува да влоши отношенията си с други регионални играчи, разтревожени от ръста на руското влияние, като например Азербайджан.

На свой ред, Киргизстан и Таджикистан ще засилят икономическото и военното си сътрудничество с Русия и ще направят важна стъпка напред към реализация на плановете си да се присъединят към Митническия съюз през 2014. Узбекистан пък вероятно ще продължи да се съпротивлява на интеграционния натиск от страна на Русия, но (както прогнозират експертите от Stratfor) без особен успех, тъй като нищо не сочи, че е постигнат някакъв прогрес в сътрудничеството в сферата на сигурността между тази централноазиатска държави и Запада или Китай.

Русия и Западът

През 2012 Русия промени тактиката в отношенията си с Европа, опитвайки се да съхрани сегашното си присъствие на континента и да подготви нови лостове за влияние в бъдеще. Основният инструмент в това отношение е зависимостта на европейските държави от руските енергийни доставки, т.е. Москва е наясно, че влиянието и може да бъде ерозирано, ако нарасне пазарът на неруски енергоносители. Ето защо, през миналата 2012 Русия се ориентира към договарянето на компромисни цени за доставяните от нея енергоносители, опитвайки се да постигне дългосрочни договорни отношения, които да запазят руският дял в пазара на енергоносители на стратегическите и клиенти, като Германия, Италия и Турция. Русия ще продължи да се придържа към тази стратегия и през 2013, изграждайки директни тръбопроводи към Европа.

Освен това Москва ще се опита да намали зависимостта от европейския потребителски пазар, реализирайки няколко мащабни енергийни проекти в Източен Сибир с цел да доставя в бъдеще петрол и газ на азиатските пазари.

Основна цел на руската енергийна политика в Европа e формирането на стратегически съюзи, особено с Германия, така че Москва да може да влияе върху случващото се на континента. Въпреки това, през 2013, усилията на Русия в тази посока ще бъдат ограничени, на първо място, защото Москва и Европа все още не са постигнали обща визия относно енергийната и отбранителната политика, а на второ, защото през тази година Германия ще бъде заета с решаването на по-неотложни вътрешни проблеми.

Тъй като Русия се опитва да установи нормални отношения с най-големите европейски потребители на нейния петрол и газ, тя, най-вероятно, няма да се ориентира към агресивна стратегия по другите направления, включително във връзка с плановете на САЩ да разположат в Европа т.нар. система за ПРО. Според Stratfor, през 2013 не бива да очакваме нищо, което би могло да стопира преговорите по този и много други въпроси.

Сигурността в Централна Азия

Ниското ниво на стабилност и противопоставянията, които характеризираха ситуацията в Централна Азия през 2012, ще се запазят и през 2013. Според експертите на Stratfor, насилието и въоръженото противопоставяне в региона ще бъдат провокирани от политически фактори, например в Казахстан, където все по-остро се поставя въпросът, кой ще наследи сегашния президент Нурсултан Назарбаев.

Ще продължи противопостовянето между Узбекистан и Киргизстан, което може да провокира дори гранични въоръжени сблъсъци. Особено остра ще бъде обаче ситуацията в Таджикистан, тъй като през ноември 2013 ще се проведат президентски избори и има риск политическата нестабилност да възпламени тлеещите вътрешни вражди, довели през 90-те години до гражданска война.

Продължаващото регионално съперничество между тези страни (които си поделят неспокойната Ферганска долина) лесно може да доведе до възникването в някоя от тях на конфликт, който послу да се прехвърли и отвъд границите и. Очаква се и, че планираното за 2014 изтегляне на частите на САЩ и НАТО от Афганистан може да провокира допълни проблеми.

Триъгълникът Афганистан, Индия, Пакистан

В навечерието на изтеглянето, през 2014, на американските части от Афганистан, в хода на съпътстващите го консултации се засилват тенденциите, предполагащи участието на Движението Талибан в бъдещето правителство на страната. В тази връзка, през 2013 талибаните могат да се опитат да демонстрират "организационните" си възможности и своето влияние за да подчертаят, че действително са незаобиколим политически фактор. В зависимост от хода на консултациите е възможно те да създадат и легална политическа формация, която да представлява лидера им молла Омар в бъдещите преговори за подялбата на властта.

На свой ред, САЩ могат да отстъпят, признавайки политическия статут на талибаните и да използват нарастващия интерес на движението от привличането на международни инвестиции за да получат от него гаранции за неутрализиране влиянието на чуждестранните джихадисти. В същото време Вашингтон ще търси с кого да замени сегашния президент на Афганистан Хамид Карзаи, за да може по-добре да контролира действията на талибаните.

През 2013 обаче, преговорите ще се сблъскат и с многобройни пречки. Очаква се нова вълна на насилие - както в резултат от официално санкционираните атаки срещу терористите, целящи управляващите в Кабул да получат предимство в хода на преговорите, така и на нападенията на талибаните, съвместно с бойците на Ал Кайда, от двете страни на афганистанско-пакистанската граница. В самия Пакистан пък, 2013 е година на избори, които за първи път трябва да доведат до мирния и демократичен преход във властта от старото към новото правителство.

Освен това, в края на 2013 се очакват промени в пакистанското военно ръководство. Все пак, най-вероятно е, че в процеса на предаване на властта балансът на силите в гражданската и военната сфери няма да се промени, затова и не бива да очакваме сериозни промени във вътрешната и външната политика на Пакистан. Новото военно ръководство вече преговаря със САЩ за постигането на решение в Афганистан. Сложността на преговорите, както и политическите интереси в предизборния период, ще накарат Исламабад да повдигне пред Вашингтон и някои по-деликатни въпроси, особено ако имаме предвид, че властите се стремят да не допуснат вътрешната въоръжена опозиция да провали преговорите с американците.

Намерениете на Вашингтон да ограничи присъствието си в региона ще провокира регионалните играчи да се опитат да запълнят възникващия вакуум. Така, Пакистан ще засили сътрудничеството си с Русия, Централна Азия и Иран, за да бъде готов за предизвикателството на "постамериканския" Афганистан.

Индия, която която споделя загрижеността на другите държави от региона във връзка с проникването на радикалните ислямисти от Афганистан на територията на съседите му, също ще започне да отделя по-голямо внимание на споменатите по-горе регионални играчи, най-малкото за да съхрани своето, досега ограничено, икономическо и дипломатическо присъствие в региона и да се защити от неизбежното нарастване на нестабилността, генерирана от Югозападна Азия.

Индия и Пакистан продължават да се отнасят с подозрение един към друг, но вероятно ще стартират постепенен процес на нормализация на отношенията си, за да могат да координират своите планове относно Афганистан и да предотвратят нарастването на напрежението.

Освен това Делхи ще обърне поглед на Изток, където САЩ тихомълком се опитват да формират коалиция с регионалните си съюзници за да съхранят контрола над действията на Китай в Индо-Тихоокеанския басейн. Можем да очакваме, че една от основните политически битки за преразпределяне на влиянието в региона ще бъде в Мянма.

Индия ще избягва формалното блокиране, но ще намери общ език с Япония, Австралия и Югоизточна Азия, което ще позволи на Токио да разшири икономическото, политическо и военно присъствие в региона. Делхи не иска конфронтация с Пекин, освен това индийците не са склонни да бъдат въвлечени в американската политика в региона, особено когато става дума за такива държави, като Китай и Иран. Подобно на Пакистан, Индия ще положи усилия за нормализацията на отношенията си с Пекин. В същото време обаче, за индийското общество проблемите със забавянето на икономическия растеж и растящите потребности от енергоносители са по-важни от външнополитическите проблеми.

Източна Азия и Китай

Според Stratfor, през 2013 дневният ред в Източна Азия ще се определя от развитието на три важни процеса: стремежът на Пекин да запази социално-политическата стабилност на фона на спада в неговата експортноориентирана икономика, ускоряването на модернизацията на китайските въоръжени сили и непрекъснато нарастващата активност на Китай с цел да защити териториалните и икономическите си интереси в региона и опитите на другите регионални играчи, включително САЩ, да се адаптират към промените, извършващи се в Китай.

През 2013 китайската икономика ще продължи постепенния и болезнен процес на преход от модела, базиращ се на мощния ръст на експорта, към по-устойчив в дългосрочна перспектива модел. Китай ще намали ръста на своя износ на фона на спадащото търсене в Европа. Пречка пред нарастването на износа ще бъде и увеличаването на заплатите и производствените разходи в традиционно ориентираните към износ крайбрежни региони, което понижава конкурентоспособността на китайския износ спрямо този на другите регионални икономики, като Индонезия, Филипините и Виетнам например.

С наближаването на втората вълна на глобалната финансова криза, чиито мащаби ще бъдат сходни с тези през кризисните 2008-2009, съсредоточената по крайбрежието китайска експортна икономика няма да рухне веднага. Спадът в нея ще бъде постепенен. През настоящата 2013 още повече собственици на заводи, особено на тези с най-ниска норма на печалба, ще напуснат Китай. Други производители, отчитайки предимствата на отличната китайска транспортна система, развитата инфраструктура и утвърдените вериги на доставки, както и разширяващият се вътрешен пазар, ще останат в страната или пък ще се преместят във вътрешността и, където има изобилие от работна ръка, а заплатите са по-ниски.

Продължаващият постепенен спад на икономиката в крайбрежната зона на Китай, извоювала си репутацията на "световен производствен център", ще доведе, през следващите няколко години, до ръст на безработицата и социалното напрежение, в резултат от което 250 млн. китайски трудови мигранти ще започнат да се завръщат във вътрешността на страната, търсейки работа.

Затова, през цялата 2013, Пекин ще продължи да балансира между вътрешните си проблеми. Ще му се наложи да гарантира високо ниво на производство и трудова заетост, при положение, че заводите и фабриките по крайбрежието ще уволняват работници или ще прекратят производството си. В същото време, управляващата Компартия не може да си позволи да допусне дестабилизация в страната (като започнем с високата инфлация и свършим със спукания балон в сферата на недвижимите имоти), затова можем да очакваме втори етап на правителствената политика за стимулиране на икономиката, както това стана през 2009-2011.

Запазването на общото ниво на заетост ще бъде постигнато чрез инвестирането в мащабни инфраструктурни проекти (особено в развитието на транспорта и градското строителство във вътрешните провинции). Можем да очакваме също, постепенно отслабване на контрола върху пазарите на недвижими имоти. Пекин ще съхрани икономическия баланс, стимулирайки производствената активност във вътрешните китайски провинции и най-вече в тези, по долината на река Янцзъ и граничещите с крайбрежните региони.

С цел да бъдат урбанизирани вътрешните територии, китайското правителство вероятно ще предприеме ограничени реформи на системата за регистрация на гражданите и жителствто. В същото време, приоритетната задача за съхраняване нивото на трудова заетост ще спъва всички опити за реално преструктуриране на икономиката на страната с оглед повишаване на нейната ефективност, производителност и рентабилност. Държавното регулиране и монополът върху инвестициите ще продължат да определят облика на китайската икономика и през 2013.

Докато в средите на китайските износители нараства недоволството, правителството се опитва да пренасочи инвестиционните потоци от сферата на недвижимите имоти към по-устойчиви проекти. Затова то би трябвало да е готово да защити китайската финансова система от потенциалните заплахи, особено на фона на разрастващия се сектор на сенчестото кредитиране. "Сивите" банки вече са нещо "нормално" в Китай. Проблемът обаче е, че през последните няколко години ролята и тежестта им значително нараснаха: ако преди те представляваха географски изолирани неформални кредитни фирми в големите крайбрежни градове, днес формират сложна мрежа от квазиюридически лица, опериращи с кредитни средства в размер между 1,9 и 4,8 трилиона долара, при лихвени проценти от порядъка на 20%-36%, които се инвестират в хиляди малки и средни бизнеси, пръснати из цялата страна.

Всъщност, само по себе си, сенчестото кредитиране не е основния проблем. Нещо повече, то е необходимо в една икономика, в която официалното финансиране често се ограничава само с държавните компании. Само че ръстът на експорта се забавя, а неограниченото парично стимулиране (по-голямата част, от което отиде в строителството, повишавайки до небето вътрешнокитайското търсене на стомана, цимент, въглища и други материали в периода 2009-2011) също започва да се изчерпва. Това означава, че нараства броят на желаещите да получат "сиви" кредити. Пекин е в състояние да се справи с краткосрочните финансови рискове, ако през настоящата 2013 станем свидетели на криза в сенческата банкова система на Китай. Въпреки това, страничните ефекти от нея (от инфлацията и безработицата до протестите от страна инвеститорите на сенческия банков сектор, сред които между другото са и милиони обикновени китайски граждани) могат значително да влошат вътрешната социална и политическа стабилност в страната.

Задачите пред управляващата партия и правителството

През 2013 на Китайската компартия ще се наложи да реагира по някакъв начин на огромните социално-икономически промени, извършващи се на фона на смяната на поколенията на нейните лидери, както и да положи усилия за подобряване на публичния си имидж. Последният беше силно ерозиран от политическите скандали през миналата 2012, което засегна и цялата система. Смяната на поколенията в партийното и държавно ръководство може да даде шанс на Компартията да затегне редиците и да възстанови пълния си контрол върху вътрешнополитическите проблеми, като вътрешната сигурност, цензурата и военно-бюрократичния апарат, но поне засега тя не може да се чувства напълно сигурна.

Нарастващото усещане за опасност (както вътрешнопартийна, така и обществена) в средите на управляващата партия, което е свързано с тежката икономическа ситуация, най-вероятно ще доведе до втвърдяване на цензурата срещу онлайн-социалните платформи, като Weibo например, репресии срещу религиозните и други обществени групи, смятани за опозиционни, и увеличаване на китайската военна мощ с цел защитата на националните интереси в Южно- и Източнокитайско морета и в Югоизточна Азия.

Какво влияние ще окажат промените в Китай върху региона

През 2013 вълновият ефект от бавния преход от продължилата две десетилетия доминация на Китай като основен глобален доставчик на евтини стоки ще се усети най-силно в Източна Азия. Намаляването на крайбрежните монтажни производства в Китай ще разкрие огромни възможности пред страните от Югоизточна Азия, като Индонезия, Виетнам, Филипините и, евентуално, Мянма: всички те усилено ще работят за привличане на чуждестранните инвестиции, но не само за разработката на техните собствени природни ресурси и суровинните им отрасли, а и за изграждането на по-ефективна градска, транспортна, енергийна и преработваща инфраструктура и съответните отрасли.

В същото време спадът в Китай ще понижи общите темпове на растеж в регона и, в краткосрочна перспектива, ще се превърне в негов непосредствен проблем, тъй като китайското потребление на суровини, от което зависи по-голямата част от Югоизточна Азия, ще се стабилизира след постигнатия неустойчив максимум през 2009-2011. По-развитите държави от региона, като Южна Корея, Сингапур и Австралия, които също силно зависят от китайското търсене, ще се окажат сред губещите от изтичането на чуждестранните инвестиции от крайбрежните зони на Китай и ще трябва да положат много значителни усилия за поддържане на икономическия си растеж и нивото на заетост. Дори ако, вследствие на забавянето на китайскаат икономика, в региона настъпят някакви структурни промени и в резултат от това се изостри регионалната или глобална икономическа нестабилност, нарастващият военен потенциал и самоувереността на Пекин ще продължат да влияят върху поведението на другите държави от Югоизточна Азия.

В Североизточна Азия военната модернизация на Китай допълнително ще ускори милитаризацията на Япония, която ще положи още усилия за отмяната на конституционните ограничения върху използването на въоръжените и сили. Освен това, тя би могла да ускори експанзията на японския бизнес и инвестиции от Китай към развиващите се държави от Югоизточна Азия, тъй като дипломатическото напрежение и териториалните спорове все повече застрашават японските бизнес-интереси в Китай.

На Корейския полуостров, притиснат между китайската военна модернизация и възможната японска ремилитаризация, могат да започнат процеси на по-сериозно сближаване между двете Кореи, особено имайки предвид опитите на Пхенян постепенно да намали зависимостта си от китайската подкрепа.

Междувременно, Виетнам и Филипините, като най-последователни конкуренти и опоненти на Китай в Югоизточна Азия, ще продължат да се стремят към по-тясна интеграция в рамките на АСЕАН и да подкрепят американското икономическо и военно присъствие в региона.

2013 се очертава като решаваща за Мянма, тъй като страната полага усилия за укрепване на демокрацията и намаляване на зависимостта си от китайските инвестиции. Пекин, който оценява ръста на инвестициите и влиянието на Запада в тази страна като заплаха за собствените си стратегически и енергийни интереси в Югоизточна Азия и басейна на Индийския океан, може да опита да провали демократичния преходен процес в Мянма - или като усили икономическото си присъствие в тази стратегически важна държава, или стимулирайки етническото напрежение в зоната на границата си с нея. Това, което ще се случи в Мянма през 2013 ще определи бъдещето на АСЕАН и ще окаже сериозно влияние на връзките между АСЕАН и САЩ.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}