16
Нед, Фев
5 Нови статии

Централна Азия в турската геополитическа стратегия

брой5 2012
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Както е известно, по време на посещението си в Москва през юли, турския премиер Реджеп Таип Ердоган официално е помолил президента на Русия Владимир Путин да съдейства за приемането на Турция в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Тази сензационна новина съобщи самият Ердоган, в интервю за турската телевизия „24 ТV”, като добави, че по време на разговора си с Путин се е пошегувал, че евентуалното членство в ШОС може да откаже Анкара от дългогодишните и усилия за присъединяване към ЕС.

"Въпреки че направихме толкова много за евроинтеграцията и дори създадохме специално министерство за това, бившият френски президент Никола Саркози и германският канцлер Ангела Меркел блокираха този процес. Преди двамата да дойдат на власт, аз участвах в срещите на лидерите от ЕС. След това обаче бе взето решение за "минимизиране" на отношенията с Турция. Ние обаче не пострадахме от това и днес всеки може да види къде е Европа и къде сме ние. Въобще не е ясно, дали ЕС ще се запази до 2023. Затова предложих на Путин Турция да бъде приета в ШОС и той ми обеща да обсъди този въпрос с партньорите си от организацията" - коментира в тази връзка турският премиер.

Тук е мястото да припомня, че още през 2005 Турция успя да получи статут на официален кандидат за членство в ЕС. След това стартира процесът на преговорите за присъединяването и, които включват 36 глави. Сред тях са такива аспекти, като приемане принципите на гражданското общество, свободата на медиите, гражданския контрол над специалните служби и въоръжените сили, механизмите за регулиране на всички видове пазари, механизмите за контрол на миграцията, сключването на множество разнообразни споразумения за свободен обмен с ЕС и още много други. Тези преговори вървят трудно е често биват прекъсвани. Поредната интрига в тях бе заплахата на Анкара, че ще "замрази" отношенията си с ЕС, в знак на протест срещу поемането на председателството на Съюза от Кипър (от 1 юли 2012). За да смекчи турската позиция, Брюксел обеща да стартира програма за отмяна на визовия режим за турските граждани, посещаващи ЕС.

Именно в този момент, на срещата на държавните ръководители на страните-членки на ШОС в Пекин (юни 2012), Турция получи статута на партньор по диалога. Тогава повечето турски политици и дори местните медии не афишираха особено този факт. Днес обаче, ситуацията е друга, особено в икономическата сфера. Нещата опират до това, че сегашният модел на турската икономика е ориентиран предимно към износа на продукция на европейския пазар. Заради продължаващата в Европа икономическа и финансова криза обаче, нивото на потребление на турските стоки доста намаля, което няма как да не оказва влияние върху икономиката на страната. Не се оправдаха и надеждите на Анкара, че, както твърдеше министърът на икономиката Егемен Багъш: "Турция може да помогне на ЕС за преодоляване на кризата, тъй като нашата икономика е най-стабилната и прогресираща в Европа". Брюксел обаче, очевидно не иска тази турска помощ. В същото време, мнозина турски експерти отдавна предупреждават правителството, че е необходима преориентация на стоково-икономическия поток от Запада към Изтока. Тоест там, където, за разлика от Европа, набират сила интеграционните процеси. Вече функционира Митническият съюз между Русия, Беларус и Казахстан и Евразийската икономическа общност (ЕврАзИО), изграждат се структурите на Единното икономическо пространство (ЕИП), набират мощ Шанхайската организация за сътрудничество и Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АРЕС). Само че за да може успешно да действа в този регион на света, Турция ще трябва сериозно да ревизира средствата и методите, с чиято помощ се опитва да постигне своята стратегическа цел - да закрепи статута си на водеща регионална държава.

Тук е мястото да напомня, че през последните години Анкара успешно укрепваше сътрудничеството си, най-вече, със съседните мюсюлмански държави. Но във връзка със събитиятаот т.нар. "арабска пролет", в турската външна политика се очерта доста силен "проамерикански уклон", което значително стесни кръга на основните направления на външната и политика. Тоест, налице е своеобразен парадокс: реализацията на сегашния турски външнополитически курс доведе до това, че страната не само се оказа във "вражески обръч", но и бе принудена да балансира на ръба на въвличането си в регионална война, която, при определено развитие на кюрдския въпрос, може дори да доведе до загуба на част от турската територия. Така ще се реализира сценарият, описан още през 2007 от Turkish Daily, според който, подкрепяйки формирането на кюрдска държавност в Северен Ирак, САЩ не оставят никаква алтернатива за Анкара.

Сега обаче, както показват и думите на Ердоган, алтернативен изход от ситуацията за Анкара се оказва членството в ШОС. При това, турският премиер очевидно се опитва да печели време за не да допусне "изпаряването" на ефекта от ролята, която страната му играе (за първи път в най-новата си история) в Близкия Изток. Още повече, че предоставяйки на Турция статут на партньор, държавите от ШОС не го обвързват с някакви политически условия, което, де факто, означава, че признават ролята и на ключова регионална сила.

От друга страна, сътрудничеството със страните от ШОС разкрива пред самата Турция непознати до момента перспективи за износ на нейна продукция и участие в мащабни енергийни проекти. Както е известно, сред основните принципи на ШОС е гарантирането на регионалната сигурност и стабилност. Към това са ориентирани, в частност, Програмата за сътрудничество в борбата с тероризма, сепаратизма и екстремизма през 2013-2015, както и новата редакция на Постановките за политическо-дипломатическите мерки и механизми за реагиране при възникване на ситуации, застрашаващи мира, сигурността и стабилността в региона. Тоест, Анкара отново е изправена пред сериозен избор в своята по-нататъшна външнополитическа стратегия.

Стремежът към членство в ШОС в контекста на централноазиатската политика на Анкара

Но, преди да продължим с анализа на перспективите за евентуална турска преориентация от ЕС към ШОС, нека отделим по-сериозно внимание на политиката на Турция в Централна Азия, защото стремежът и за членство в ШОС, освен всичко друго, е част именно от тази политика. За целта ще използваме някои основни постановки от нашумелия геополитически труд на сегашния турски външен министър Ахмет Давутоглу "Стратегическата дълбочина". Въпреки че се появи преди повече от десет години, съвременните анализатори на турската външна политика постоянно се обръщат към него, включително и вследствие на процесите, които се развиват от миналата година насам в Близкия Изток и Северна Африка и турското участие в тях, опитвайки се да установят доколко теорията и практиката на турската дипломация съвпадат.

Естествена отправна точка и основна предпоставка на концепцията за стратегическата дълбочина е краят на студената война, приключила с поражението на Източния блок и разпадането на Съветския съюз. В рамките на глобалната система на международните отношения  това събитие бележи края на епохата на статичния двуполюсен свят, в която всички "променливи" се обединяваха в едно фундаментално уравнение на силовия баланс. В противоположност на това, съвременният свят се характеризира с появата на много центрове на влияние и повишена динамика, и може да се опише само с помощта на постоянно променяща се и трудна за разбиране система от уравнения на баланса на силите и интересите.

Според Давутоглу, за Централна Азия разпадането на Съветската империя означава нейната "деколонизация" и появата на международната сцена на редица нови държави-играчи, както и формирането на пространства на "геополитически вакуум" и зони на притегляне, в които глобалните, континентални и регионални играчи (както и техните съюзи и блокове), влияейки си взаимно, се опитват да наложат нов регионален силов баланс. При това, самият регион, преживял в миналото (т.е. по време на "Голямата игра" и студената война) "...културно, политическо, икономически и демографско разделение и крушение...", за първи път от двеста години насам се е измъкнал от периферната си роля, получавайки самостоятелност. Давутоглу определя като един от най-важните процеси в региона, стремежът на народите от Централна Азия, които дотогава са били притиснати в "менгемето на съветската система", да дефинират собствената си идентичност и принадлежност, включително религиозна и етническа. При това той разглежда преобладаващо тюркската принадлежност на народите от региона като възможен обединителен фактор.

Нарастващият интерес (съпроводен от трескава активност) на международните играчи към региона е разбираем: независимост получиха обширни територии, притежаващи огромни ресурси, включително енергоносители. В тази връзка, Ахмет Давутоглу посочва запасите от петрол, природен газ, въглища, мед, цинк, талий, бисмут и злато на Казахстан. На свой ред, Туркменистан притежава едни от най-големите в света газови запаси, да не товорим, че разполага и с находища на петрол, злато, въглища, платина и множество други полезни изкопаеми. Узбекистан пък, наред с Южна Африка, е сред най-важните производители на злато и износител на природен газ, петрол и сребро. Като естествено продължение на Централноазиатския регион е посочен Азербайджан, също притежаващ значителни запаси от петрол и природен газ.

Когато става дума за ресурси, следва да отбележим обаче и, че централноазиатските държави нямат пряк достъп до международните морски пътища, което подчертава изключителното значение на гарантирането на подходящи пътища за транзита на ресурси до световните пазари, което пък означава силна конкуренция между потенциалните транзитни държави. Възраждането на древния Път на коприната би могло, според Давутоглу, да формира "гръбнака" на евразийската икономика, намираща се в процес на изграждане.

Като общи проблеми на държавите от региона той посочва продължаващите трудности на прехода, които водят в доскоро периферните местни икономики до монополизъм във социоикономическата и социополитическа структури и до зависимост в международните икономически отношения. Давутоглу определя като "тежко" и (въпреки предприетите стъпки), до голяма степен, непреодоляно наследство от старата система: неефективната икономическа структура, "сбърканата" трудова етика, слабата икономическа институционализация и "ирационалната обвързаност" с руската икономика. Всичко това, според него, обуславя необходимостта от формирането наново на икономиката и институциите на властта, създаване на нова система на административно управление с "динамична бюрокрация", отварянето на целия регион към света и т.н.

В тази връзка, Давутоглу прави паралел между процесите в Централна Азия и тези в арабския свят след деколонизацията: съществуващият риск от възникване на напрежение между новосъздадените държави и тенденцията към появата на авторитарни режими.

Друг рисков фактор за новите държави от региона е съчетанието между богата ресурсна база и ниска численост на населението, което в перспектива може да доведе до своеобразно повторение на сценария за "голямото преселение на народите".

На всичкото отгоре, сам по себе си, регионът все още не е достатъчно укрепнал и представлява зона на пресичане и потенциален сблъсък на интересите на глобалните, континентални и регионални играчи, както и на формираните от тях алианси, които, след края на студената война, радикално преразгледаха собствената си политика и формулираха съвършено нови подходи към Централна Азия.

Когато говори за глобални играчи, Давутоглу, разбира се, има пред вид най-вече САЩ, за които, в условията на формиралото се пространство на "...стратегически вакуум, от гледна точка на международния стратегически баланс и запазването на мира...", регионът представлява едновременно и рискова зона, и фокус на собствените им интереси. Според него, американската политика в региона се базира на два принципа: максимизирането на икономическите, политически и геополитически ползи за САЩ и премахване на рисковете за стабилността на системата на международните отношения, породени от стратегическия вакуум в региона. Опирайки се на тях, Вашингтон осъществява "мащабна и мултивекторна евразийска политика", но, тъй като са географски отдалечени от региона, американците не могат да действат самостоятелно, стремейки се да гарантират влиянието си в него. Според Давутоглу, най-важният проблем е съхраняването на стратегическия баланс в региона между САЩ, ЕС, Япония, Китай и Русия. При това, състоянието и развитието на двустранните отношения ЕС-Русия, Германия-Русия, ЕС-Япония, Китай-Русия, Китай-Япония и Русия-Япония, пряко касаят американските интереси. Авторът подчертава, че отчитайки тези процеси, от геополитическата, геокултурна и геоикономическа гледна точка, Турция може да заеме важно стратегическо място в политиката на САЩ. От друга страна, Давутоглу отбелязва усилията на Русия за формиране на стратегически алианс с ЕС и, най-вече, с Германия и създаването, с руско участие, на т.нар. "общ европейски дом", които при това не изключват опитите на Москва да убеди САЩ, че Русия е най-влиятелния им партньор в усилията за гарантиране на стабилността в региона. На свой ред, Германия се опитва чрез стратегическото си партньорство с Русия да балансира британско-френската ос (впрочем, Давутоглу посочва и активната политика на Берлин в отношенията му с Китай, Индия и Иран).

Като цяло, може да се каже, че Русия си търси партньори в Азия (в частност Китай) за поддържане на равновесието в Централна Азия с цел да се балансира влиянието на Западния блок. Според Давутоглу, формирането на стратегически политически и икономически връзки между Централна Азия и претендиращия за ролята на втора свръхдържава Китай изглеждат неизбежни. В тази връзка, той отбелязва, че икономическото възраждане на Русия, наред със сближаването между Москва и Пекин, може да формира твърде проблемна за Турция външнополитическата конюнктура.

Освен глобалните играчи, радикалните промени в Централна Азия нямаше как да не засегнат и континенталните и регионални сили, сред които Давутоглу посочва Индия, Пакистан, Иран и Турция и, излизайки от географските рамки на региона - Южна Корея, Индонезия, Малайзия, Сингапур, Израел, Украйна и т.н.

Според Давутоглу, интересът на толкова много международни играчи към Централна Азия и сериозната конкуренция помежду им, наред с вътрешните търкания между възникналите преди двайсетина години държави от региона, влияят негативно върху постигането на баланс и стабилност в него в средносрочна и дългосрочна перспектива.

Що се отнася до централноазиатската политика на Турция, следва на първо място да отбележим, че Давутоглу смята, че в периода, непосредствено след разпадането на СССР тя е била "романтична", т.е. не е била съобразена с реалните възможности на страната в онези години и не е била предшествана от необходимата подготовка. Той е убеден обаче, че през последните години турската външна политика е натрупала определен опит и е стигнала до важни изводи, които при това не се ограничават само в рамките на централноазиатския регион, и подчертава необходимостта от внимателна оценка на въпросния опит и съобразяването на бъдещата турска политика с него. Още повече, че Турция, поради спецификата на географското си положение, е принудена да разработва стратегии в редица "сухопътни, морски и континентални басейни".

След разпадането на Съветската империя, централноазиатският вектор стана един от основните в турската външна политика. В тази връзка, Давутоглу с неприкрито съжаление отбелязва, че усилията на страната му са се сблъскали с липсата да достатъчна предварителна подготовка. Става дума, в частност, за психологическата неподготвеност за осъществяването на рационална дипломация, както на нивото на елита, така и на нивото на обществото, като цяло. Първоначалните "моментни, носталгични, емоционални и психологически неподготвени декларации" провокират усилваща се негативна реакция на "адресатите" на турската външна политика в региона срещу установяването на по-рационални външнополитически отношения. Освен това, въпросните турски декларации пораждат "напрежение" у останалите външни играчи. Опитите за преодоляването му пък нерядко имат противоположния ефект.

Както посочва Давутоглу, сред другите аспекти на предварителната готовност са стратегическият анализ и организационната структура. В тази връзка той отбелязва, че по време на радикалните промени в Централна Азия на Турция и липсва и едното, и другото. Несъмнено за това има и обективни причини: "статичният" световен ред по време на студената война, фактът че регионът е част от СССР и ярко изразената евроатлантическа ориентация на Анкара. В тези условия, липсват организации, осъществяващи специализирани теоретични изследвания и анализи, посветени на Централна Азия, а съществуващите турски университети и изследователски центрове разчитат на разработките от ерата на студената война. Резултат от това е неспособността да се създаде подходящата атмосфера за формулирането на рационална политика, базираща се на задълбочения стратегически анализ и отказа от излишните емоции. Впрочем, идеологията от ерата на студената война води дори до това Турция да изпитва недостиг от специалисти, владеещи руски. При това Давутоглу посочва, че този недостиг все още не е преодолян (да не забравяме, че книгата му излиза през 2001), като това се отнася не само до експертите по Русия, но и по Китай, Япония, Индия и дъжавите от Югоизточна Азия.

Ахмет Давутоглу отбелязва съществуващите слабости не само по време на подготовката, а и при реализацията на турската външна политика в Централна Азия. Става дума, в частност, за слабата координация между действията по основните и направления. Впрочем, както отбелязва и авторът, сред причините за това е и географската специфика на Турция, принудена едновременно да работи по много направления, тъй като е разположена в центъра на "Афроевразия".

В крайна сметка, Давутогли стига до извода, че турската външна политика през 90-те е била психологически, теоретично и организационно неподготвена и е страдала от недостатъчна координация между микро- и макростратегии, както и между отделните институции (което представлява необходимо предварително условие за постигането на достатъчно тясна обвързаност между тактика и стратегия). От друга страна, тази непоследователност в тогавашната турска външна политика, до голяма степен, се обуславя и от вътрешнополитическа нестабилност в страната (за разлика от съвършено противоположната ситуация през последните десетина години, след идването на власт на Партията на справедливостта и развитието). Всички тези слабости на Турция разширяват пространството за маневри на другите външни играчи.

Ето защо, Ахмет Давутоглу призовава в книгата си, формирането на новия турски външнополитически курс да се основава на щателния анализ на отношенията между Турция и всички останали играчи в централноазиатския регион (включително споменатите по-горе).

Така, Турция неизбежно придобива функциите на стратегически партньор на САЩ в Централна Азия, подложен на натиск от няколко посоки едновременно: от север и северозапад (от страна на Русия), от изток (на Китай), от юг (на Индия). Тази роля започна да се усилва особено, имайки предвид възникналите проблеми в отношенията между Турция и ЕС и конкуренцията и с Русия. Според Давутоглу, в бъдеще важна роля ще играе проекцията на глобалния силов баланс в триъгълника САЩ-ЕС-Русия върху Централна Азия, която съвсем пряко ще влияе и върху турската политика в региона. Стриктно съобразявайки се с ритъма и изместването на оста на този глобален баланс, Анкара (както изрично подчертава Давутоглу) получава възможност да се превърне в играч, влияещ върху промяната в съотношението на силите в споменатото по-горе уравнение. При това отношенията на Турция с Япония и Китай несъмнено разширяват възможностите и за маневриране.

По същия начин можем да очакваме, че в бъдеще Турция ще играе важна роля в балансирането на осите "изток-запад" и "север-юг" между Русия, Япония и Китай, следейки внимателно развитието на ситуацията и регулирайки съобразно с това двустранните си отношения с тези три държави. Самият Давутоглу дава пример за "кръстосаните отношения" между отделните играчи и съюзи, посочвайки, че сътрудничеството между САЩ и Япония може да ускори формирането на "контрасъюз" между Русия и Китай, което, на свой ред, ще стимулира развитието на отношенията между Вашингтон и Пекин и появата на нови измерения в отношенията по оста ЕС-Русия-Япония и т.н.

Според Давутоглу, държавите от Централна Азия имат четири алтернативни варианта за осигуряване на достъп до международните пазари:

- през северното крайбрежие на Каспийско море и Русия, към Европа и Атлантика;

- на изток, през Китай, към Тихоокеанското крайбрежие;

- на юг, през Афганистан, Индия и Пакистан, към Индийския океан;

- през южното крайбрежие на Каспийско море, Иран и Турция, към Средиземно море.

При това е налице сериозна конкуренция между Русия, Иран и Турция за транзита кам западните пазари. След края на студената война, тези три държави следват различни модели на формиране на регионалната си политика: Русия например, залага на политическите лостове, използвайки натрупания в миналото потенциал за влияние. Иран пък, без да се съобразява с международната система, следва своята прагматична политика, разширявайки регионалното си влияние. На свой ред, Турция прониква в региона подкрепяйки политиката на Запада (и, в частност, на САЩ). Но, както посочва Давутоглу, този "ексклузивен" подход на Анкара поражда напрежение в отношенията и с Москва и Техеран и ограничава тактическата гъвкавост на регионалната и политика. Той смята, че за Турция, която се стреми да проникне в Централна Азия, възникването на подобно напрежение е нежелателно, като дава за пример укрепващите връзки между Русия и Китай, въпреки конкуренцията между тях в Централна Азия.

В противовес на турскатах стратегия в региона през 90-те, Ахмет Давутоглу лансира нов курс, базиращ се на прагматизма, упоритата подготовка, активното блокиране с големите играчи и техните алианси, осъществяване на стратегически маневри и откриване на собственото място и роля на Турция в уравнението на регионалния силов баланс. Или, както той самият казва в книгата си: "Както един умен търговец никога няма да ограничи изкуствено съществуващите пазарни алтернативи, така и умният дипломат не бива да постъпва така с външнополитическите възможности, с които разполага".

Тоест, според автора на "Стратегическата дълбочина", Турция трябва постоянно да следи процесите в региона, провеждайки активна политика и, в частност, демонстрирайки пред САЩ и ЕС ползите от сътрудничеството им с Анкара. Тази политика обаче не трябва да води до това в определен момент Турция да се окаже сама срещу някакъв алианс. Тя би трябвало да улесни запазването на силовия баланс в региона и да формира основата на отношенията между Анкара и централноазиатските държави. От друта страна обаче, Давутоглу прави уговорката, че независимо от развитието на отношенията между глобалните, континентални и регионални играчи, "дългосрочното устойчиво влияние е свързано с възможностите за анализ, използване и регулиране на вътрешнорегионалните фактори", включително: психологическата и социокултурна структура на Централна Азия, вътрешните отношения, взаимните връзки и противоречия, формирането на лидерите и елитите и т.н. В заключение Давутоглу отбелязва, че "В началото на процеса емоционалните реакции могат да се приемат за психологически взрив, причините за който са трупани с векове, и затова са простими. Крайно време е обаче, краткосрочните емоционални реакции да бъдат заменени от рационалното стратегическо планиране, базиращо се на внимателния анализ".

Новата турска политика в Централна Азия

Очевидно е, че именно теоретичните постановки, формулирани преди десетина години от Ахмет Давутоглу, са залегнали в основата на днешната турска външна политика не само в Централна Азия, а и в света, като цяло. На практика, Анкара се отказа от самостоятелните и често авантюристични действия, като в същото време са въздържа и от прекаленото обвързване с когото и да било (включително със САЩ), опитвайки се да осъществява планомерна, последователна и многопланова политика, която се предшества от щателно подготвени мероприятия. Днес Анкара много по-реалистично, отколкото в близкото минало, оценява възможностите си (които, между другото, непрекъснато нарастват) в системата на международните отношения, стремейки се да се превърне в ключов (при това достатъчно гъвкав) фактор в Централна Азия, постоянно следейки и съобразявайки се с промените в регионалния силов баланс.

Що се отнася до оставянето на заден план на идеалистическата концепция за "нула проблеми със съседите", за което говорят редица анализатори, предвид очертаващото се на пръв поглед разминаване между един от най-важните постулати на Ахмет Давутоглу в книгата му "Стратегическата дълбочина", от една страна, и свръхактивната роля на Анкара в т.нар. "арабска пролет" - от друга, може би се налага да погледнем под друг ъгъл на този, както смятат мнозина, фундаментален принцип на съвременната турска дипломация. Последните десетина години ясно демонстрираха, че той не е просто пасивна декларация за стремежа на Анкара да избягва конфликтите и острите ситуации, или за разрешаването на старите проблеми на всяка цена. Напротив, става дума за активно търсене на баланс между силите и интересите, което (в условията на динамично променящия се свят) принуждава турските идеолози да анализират светкавично нововъзникналите ситуации, променяйки параметрите и коригирайки вектора на турската геополитика, така че тя да отчита реалното положение (включително и укрепването на позициите на самата Турция), като никога не се забравя стратегическата цел - влизането на Турция, чрез утвърждаване на регионалното и лидерство, в групата на най-влиятелните световни държави. Очевидно е, че едното и другото съвсем не са едно и също. Неслучайно понятието "баланс" е сред най-често срещаните в "Стратегическата дълбочина" и в този смисъл това, на което сме свидетели в момента, е именно активното търсене на баланс от страна на Анкара.

Очевидно е, че книгата на Давутоглу не е "сборник с външнополитически рецепти", а по-скоро концептуална визия за бъдещата външна политика на Турция, базираща се на осъзнаването на фундаменталния факт, че светът е преминал от решаването на едно уравнение между два глобални силови полюса, към множество уравнения с участието на различни глобални, регионални и местни играчи, транснационални обединения и организации, и представлява опит за дефиниране мястото и ролята на страната в тази нова и все още не съвсем ясна матрица от връзки.

Какво очаква Анкара от ШОС

Турската кандидатура за "партньор по диалога" на ШОС (статут, който Анкара получи на срещата на върха на организацията, провела се в Пекин, през юни 2012), беше обсъдена предварително на срещата на външните министри на държавите-членки, председателствана от китайския министър на външните работи Ян Дзиечъ. На нея ролята на основен "лобист" на турската кандидатура изигра Казахстан, който подписа, през 2009, договор за стратегическо партньорство с Анкара. Така, казахстанският външен министър Ержан Казиханов заяви, че ШОС следва да анализира внимателно молбите на държавите, които искат да станат нейни партньори, и посочи, че Астана се обявява за по-активното ангажиране на държавите-наблюдатели и партньори по диалога в дейността на организацията. Напомняйки, че първият наблюдател на ШОС е получил този статут още преди осем години, а първият и партньор по диалога - преди три, той изрази съжаление, че "през въпросният период потенциалът на този формат не бе използван пълноценно и участието на тези държави в дейността на ШОС си остава формално". Според него, напоследък все повече страни изразяват желание по-активно да си взаимодействат с ШОС, а някои настояват за повишаване на статута им. "Смятаме, че е крайно време да пристъпим, в съответствие с регламентиращите документи на ШОС, към сериозен анализ на тези заявки. Казахстан подкрепя желанието на Турция да получи статут на партньор по диалога на ШОС" - заяви в тази връзка Казиханов.

Мнозина турски експерти възприеха новия статут на страната им в Шанхайската организация за сътрудничество като изключително позитивен сигнал. Така например, експертът на Центъра за международни стратегически изследвания (USAK) в Анкара Хасан Селим Йозертем заяви, че "това е много позитивно послание за Турция. Днес статут на наблюдатели или партньори по диалога с ШОС имат такива държави, като Иран, Афганистан, Индия и Пакистан. Затова предложението за включването на Турция в механизмите на организацията е много позитивен сигнал за нас. Приемането на това решение означава, че то е било подкрепено от Русия и Китай. От подобна гледна точка е очевидно, че интегрирането на Турция в този механизъм ще бъде полезно за разбирателството помежду ни. В същото време, то говори и за нещо друго. Турция обикновено се асоциира с членството и в "западния блок". Но желанието тя да стане част от един от най-важните механизми за гарантиране на сигурността в Азия - ШОС, свидетелства, че страните-членки на организацията виждат в нея важен регионален играч". Според Йозертем:"Днес ШОС реализира политика за гарантиране на сигурността не само с военни средства. Тя се опитва да прокарва нови инициативи в тази сфера, укрепвайки икономическите и културни връзки. ШОС играе много важна роля за гарантиране сигурността на Афганистан, както и в борбата с наркотрафика и контрабандата на оръжие в региона. Турция, със своя опит и възможности, може да има значителен принос в тази посока". Що се отнася до възможностите на по-нататъшната турска интеграция в ШОС, експертът на USAK смята, че това ще става със сравнително умерени темпове: "Трудно може да се предполага, че Турция веднага и изцяло ще бъде интегрирана в дейностите на организацията. Да не забравяме, че има държави, които много по-рано от Турция получиха статут на наблюдатели и искат да станат пълноправни членове на ШОС, но този въпрос постоянно се отлага. Затова е малко вероятно Турция бързо да преодолее разстоянието между партньор и постоянен член на организацията".

Друг експерт от USAK - Гюлай Килич, смята, че за да си гарантира по-сериозно присъствие в Централна Азия Турция (имайки предвид регионалното и политическо влияние, нейната икономическа мощ и привлекателността на културно-образователния и модел), следва да ангажира по-мащабни собствени ресурси. В тази връзка, особено значение придобива дейността на Турската агенцията за сътрудничество и развитие (ТІКА), Международната агенция за съвместно развитие на тюркската култура и изкуство (TURKSOY), както и турските образователни институции, открити в държавите от Централна Азия. Според Килич, взаимните търговско-икономически връзки и съвместните енергийни проекти също укрепват позициите на Турция в региона. В тази връзка, следва да споменем и за дейността на Съвета за сътрудничество на тюркоезичните държави (TDIK). Както е известно, в рамките на последната среща на TDIK, провела се през октомври 2011 в Алмати, се проведе и бизнес-форум, по време на който участниците подписаха Споразумение за създаването на Делови съвет на тюркоезичните държави. Това се превърна в поредната стъпка по пътя към интеграцията на тюркоезичните държави.

Към по-различна гледна точка се придържат експертите от Турско-азиатския център за стратегически изследвания (TASAM). Така, в съвместен доклад, публикуван на официалния сайт на TASAM, те се обявяват за по-тясно сътрудничество с ШОС и използването на "шанхайския плацдарм" като "ефективен форум" за решаване на общите проблеми на региона. В доклада си, експертите от TASAM подчертават значението на ШОС като своеобразен "противовес на разширяването на НАТО и на американското влияние в региона". При това обаче се уточнява, че Турция се опасява не толкова от влиянието на САЩ в Централна Азия, колкото от възможно "обезценяване" на турския фактор в очите на Вашингтон и разширяването на прякото сътрудничество между Съединените щати и държавите от региона (елиминирайки турското посредничество). Все пак, експертите на TASAM предупреждават, че в момента Анкара все още не разполага с всички необходими ресурси за да провежда напълно самостоятелна политика в Централна Азия. Затова и се налага не само да се вслушва в мнението на Вашингтон, а и в това на Брюксел.

Мнозина турски анализатори смятат, че в резултат от грешките, допуснати в резултат на "романтичния ентусиазъм" от 90-те години по отношение на държавите от постсъветското пространство, Анкара е изпуснала много. Както е известно, след разпадането на Съветския съюз, Турция бе сред първите, признали независимостта на бившите съветски републики. През 1991-92 тя установи официални дипломатически отношенияа и откри свои посолства в столиците на всички нови държави от Централна Азия. По онова време основната цел на турската геополитика в региона беше създаването на т.нар. "Велик Туран", под егидата на Анкара. Идеята обаче не срещна подкрепа сред лидерите на централноазиатските постсъветски държави, дори напротив - провокира твърдата им съпротива.

Неуспешните опити за ускорено политическо и икономически проникване в държавите от Централна Азия бяха внимателно анализирани и днес политиката на Турция в региона е далеч по-многопластова и разностранна. Така, Анкара планира осъществяването на рационална политика в сферата на военното сътрудничество и военното присъствие в централноазиатския регион. В тази връзка щателно се анализира опитът на турския военен контингент в Афганистан, както този на турските военни инструктори в Грузия и Азербайджан. Експертите смятат, че Турция може да реализира амбициите си само в тясно сътрудничество със САЩ и с одобрението на НАТО, тъй като военното сътрудничество на Анкара с държавите от Централна Азия не може да се развива успешно и разнопосочно без съответната материална и политическа подкрепа на Вашингтон. Нещо повече, Турция не е сигурна, че значителните и разходи за оказване на военно-техническа помощ на държавите от региона ще доведат до усилване на нейното политическо и икономическо влияние в Централна Азия. Всичко това означава, че, в краткосрочна и средносрочна перспектива, участието на Турция в ШОС вероятно ще бъде доста ограничено. На първо място, защото, на фона на такива големи сили като Русия и Китай, турския глас едва ли ще се чува особено. Затова и самата перспектива на турското участие в тази организация не изглежда чак толкова привлекателна за Анкара (съвсем друга е ситуацията с TDIK, където тя е абсолютен лидер). На второ място, Турция периодично ще поглежда към Вашингтон и Брюксел, които, разбира се, ще се опитват всячески да пречат на нейната евразийска интеграция.

 

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.1 2025