Збигнев Казимеж Бжежински е роден през 1928 във Варшава. Десет години по-късно, заедно с родителите си, които са полски дипломати, се преселва в Канада, където го заварва Втората световна война. След края и, семейството му отказва да се върне в комунистическа Полша, а през 50-те години Збигнев Бжежински се преселва в САЩ и получава американско гражданство (през 1958). Цялата му кариера е свързана със Съветския съюз, който той определя като „абсолютно зло” и неизбежен геополитически противник на Запада. Заедно с Хенри Кисинджър, Бжежински се смята за водещия стратег на американската външна политика през ХХ век и един от най-влиятелните представители на политическия елит на САЩ.

Най-големият враг на Москва

Извоювал си през годините репутацията на най-големия враг на съветската империя, Бжежински е известен с високия си интелект, умението безпогрешно да определя слабите места на противника, чувството за собствено превъзходство и блестящата ирония, както и с характерната за немалко поляци подозрителност към всичко руско.

Збигнев Бжежински е автор на глобалната стратегия за борба с комунизма (той първи лансира идеята случващото се в т.нар. социалистически държави да се анализира от позициите на концепцията за тоталитаризма), на теорията за технотронната епоха и на концепцията за американската хемегония от нов тип. През 60-те години на ХХ век той е съветнник в администрацията на президентите Джон Кенеди и Линдън Джонсън, като неизменно отстоява необходимостта от по-твърда позиция спрямо Съветския съюз.

Тук е мястото да отбележа, че между 1973 и 1978 Бжежински е директор на т.нар. Трилатерална комисия, а и след това изпълнява ролята на неформален говорител на тази, изключително влиятелна организация, както впрочем и на Билдербергския клуб.

Влиянието му в средите на американския елит достига върха си в края на 70-те години, когато е съветник по националната сигурност на президента Джими Картър. Заемайки тази длъжност между 1977 и 1981, Бжежински активно прокарва секретната програма на ЦРУ за ангажиране на Съветския съюз в скъпоструващ и, по възможност, отвличащ вниманието на Москва военен конфликт. По този повод, след началото на Афганистанската война, той пише до президента Картър (1), че „вече имаме шанса да осигурим на руснаците техен Виетнам” (2).

По време на съветската военна операция в Афганистан, в рамките на въпросната секретна програма, Бжежински инициира доставките на най-модерно американско въоръжение за местните моджехидини, като сред финансистите на тази операция е и бъдещият световен „терорист №1” Осама бин Ладен.

През 1988 Збигнев Бжежински е съпредседател на Консултативната група по национална сигурност в екипа на Джордж Буш-старши. По времето на Клинтън пък налага концепцията за разширяването на НАТО на Изток (3).

Дори и днес, на 84-годишна възраст, Бжежински е съветник на мнозина видни представители на американския политически елит по въпросите на външната политика, включително и на президента Обама. Смята се, че неговите идеи продължават да оказват сериозно влияние върху външната политика на САЩ.

Сред многобройните му почетни длъжности са: член на Трилатералната комисия и Билдербергския клуб, почетен гражданин на украинския град Лвов, почетен доктор на Тбилиския държавен университет, съпредседател на американския Комитет за оказване помощ на Полша, член на директорския борд на Полско-американския предприемачески фонд, създател и председател на Американско-украинския консултативен комитет, а също член на Съвета на директорите на BritishPetroleum-Amoco и главен съветник на компанията Chevron. Освен това, Бжежински, по различно време, е член на директорските съвети на такива организации, като Амнести Интернешънъл, Съвета по международни отношения (CFR) и Атлантическия съвет, а днес е в ръководството на Националният фонд за демокрация (National  Endowment for Democracy), почетен председател е на фондацията AmeriCares (частна организация, оказваща хуманитарна помощ) и е член на надзорния съвет на неправителствената организация Freedom House.

Геополитическите възгледи на Бжежински

Бжежински излага геополитическите си възгледи в своите книги „Извън контрол”, „Големият провал”, „Планът на играта”, „Власт и принципи” и „Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви”, както и в многобройните си интервюта и статии в медиите.

В своите геополитически трудове, базирайки се на идеите на такива представители на класическата „морска” геополитика, като адмирал Маън, Халфорд Макиндер и Никълъс Спайкмън, Збигнев Бжеженскои конструира доктрината на новия американски експанзионизъм (4). На практика, тя представлява популяризация и синтез на геополитическите концепции на британския геополитик Халфорд Макиндер и американските геополитици Алфред Маън и Никълъс Спайкмън. Усеща се и влиянието на трудовете на Брукс Адамс и Фредерик Джаксън Търнър, особено в концепцията на Бжежински за изместване границите на американската хегемония, т.е. за постоянното разширяване параметрите на прословутата Доктрина Монро (5).

Бжежински формулира фундаменталните принципи на глобалното господство на САЩ в условията на еднополюсния свят, определяйки като главна цел на американската геостратегия „превръщането на Америка в господар на Евразия”, която смята за „главната геополитическа награда” за Съединените щати.

Американската хегемония

В появилата се през 1997 книга „Голямата шахматна дъска” („The Grand Chessboard»), която е най-важния труд на Бжежински, подробно се излагат дългосрочните интереси на американската „политика на силата”. Всъщност, тя представлява аналитично разработена геополитическа стратегия за период от 30 години. Между другото, германското издание на книгата се нарича „Единствената световна държава” („Die einzige Weltmacht»). Това заглавие още по-добре отразява първия и основен принцип на американската политика, а именно декларираното желание САЩ да бъдат «единствената» и дори – както посочва Бжежински – «последната» световна държава. Още по-важен обаче е вторият ключов принцип, според който Евразия «представлява шахматна дъска, върху която продължава борбата за глобално господство» (6).

В основата на този втори принцип е залегнала тезата, че държавата, доминираща в Евразия, по този начин си гарантира и господството над целия останал свят. «Тази огромна и имаща причудливи очертания евразийска шахматна дъска, простираща се от Лисабон до Владивосток, е сцена на глобална игра» (7), при това «доминацията в целия Евразийски континент още днес е предпоставка за глобална господстваща позиция» (8).

«Това става само защото Евразия, безспорно, е най-големия континент, в който живее 75% от населението на света и където се намират ¾ от световните енергийни запаси...» В книгата си Бжежински, излага принципите на глобалната американска доминация по следния начин: «Америка заема доминиращи позиции в четири сфери на глобалната власт с решаващо значение: във военната област тя разполага с непостижими за останалите глобални възможности за разгръщане; в областта на икономиката си остава основната движеща сила на световното развитие, въпреки конкуренцията в отделни сфери от страна на Япония и Германия; в технологично отношение тя запазва абсолютното си лидерства във водещите сфери на науката и техниката; в областта на културата, въпреки известната си примитивност, Америка притежава невероятна привлекателност, особено сред младите хора по целия свят – всичко това гарантира на САЩ политическо влияние, с каквото не разполага нито една друга държава на планетата. Именно съчетанието на всички тези четири фактори превръща Америка в единствената световна свръхдържава, в пълния смисъл на думата» (9).

Збигнев Бжежински открито дефинира Съединените щати като съвременен хегемон от имперски тип, с чиято мощ, поне през следващите 25 години, няма да може да се сравнява никоя друга държава на планетата. В серия статии, публикувани в неоконсервативното списание National Interest (и обединени, през 2001, в книгата „Геостратегическата триада”), той призовава Америка да блокира „дъгата на нестабилност” в Югоизточна Европа, Централна Азия и в анклавите на Южна Азия, Близкия Изток и Персийския залив. Като основна цел на блокадата, Бжежински определя завоюването на „най-големия приз в Евразия”: формирането на ситуация, при която никаква комбинация от евразийски държави да не може да застраши интересите на САЩ.

Тук е мястото да посоча, че трагичните събития от септември 2001 отстраниха основното препятствие пред реализацията на тази цел – нежеланието на обикновените американци да обвързват съдбата си с толкова отдалечени и нестабилни държави.

Геополитиката и геостратегията

Политическата география винаги е била принципно важен фактор в международните отношения, доколкото през по-голямата част от историята на тези отношения контролът върху териториите почти винаги е бил във фокуса на политическите конфликти. Причина за повечето кръвопролитни войни е или удовлетворяването на собствените национални стремежи за завоюване на по-големи територии, или усещането за национална трагедия, породено от загубата на част от собствената „свещена” земя. При това следва да отбележим, че практически всички империи се формират посредством добре обмислено овладяване и удържане на жизнено важни географски зони.

Между другото, Бжежински посочва, че в продължение на векове руското национално величие също се е отъждествявало с придобиването на територии „и дори в края на ХХ век настойчивите руски претенции да се запази контрола над такъв неруски народ, като чеченците, обитаващи територии, през които минава важен газопровод, се оправдават с твърдения, че този контрол е принципно важен за статута на Русия като велика държава” (10). Според него: „Националните държави си остават основните елементи на световната система. Въпреки че упадъкът на великодържавния национализъм и залезът на идеологическия компонент понижиха емоционалното съдържание на глобалната политика, конкуренцията, базираща се на контрола върху определена територия, продължава да доминира в международните отношения, макар да е налице тенденция формите на тази конкуренция да стават сравнително по-цивилизовани. В рамките и, географското положение си остава отправната точка за определяне външнополитическите приоритети на националната държава, а размерите на националната територия запазват значението си на най-важен критерий за статус и сила. С течение на времето обаче, за повечето национални държави въпросът за техните териториални владения започва да губи значението си. Той не е толкова стремеж към укрепване на националния статут чрез увеличаване на териториите, колкото въпрос за „обидата”, породена от отказа да бъде уважено правото на самоопределение на етническите братя, или за недоволството от т.нар. „лошо отношение” на съседите към етническите малцинства. Управляващите национални елити са все по-близо до признанието, че не териториалният, а други фактори се оказват по-важни при определяне националния статут на държавата или степента на международното и влияние. Икономическата доблест и въплъщението и в технологичните иновации, също могат да станат ключов критерий за мощта на една държава.

Държавният секретар на САЩ… отговори на този въпрос, с своята дефиниция за Америка: „Нация, без която никой не може да мине. Тя си остава най-богатото, най-силното и най-отвореното общество на планетата. Тя е пример за икономическа ефективност и технологично новаторство, емблема на популярната култура във всички краища на света и признат честен брокер при решаването на международните проблеми”. „Мястото на Америка – обясни пред американския Сенат държавният секретар Олбрайт – е в центъра на цялата глобална система… САЩ са организиращ лидер на цялата международна система”.

Доскоро, водещите анализатори в сферата на геополитиката спореха за това, дали господството на сушата е по-важно от това в морските простори и, какво би могло да е значението на Евразия, както и на контрола над този суперконтинент. Един от най-забележителните геополитици - Хилфорд Макиндер, инициира в началото на ХХ век дискусия, в резултат от която кристализира концепцията му за евразийската „осова територия” (която, според него, трябва да включва целия Сибир и по-голямата част от Централна Азия), а след това и тази за „хартленда” (Централна и Източна Европа), като жизненоважен плацдарм за постигане доминация на континента. Той популяризира концепцията си със знаменитата теза (11), че „Този, който управлява Източна Европа, контролира хартленда на планетата. Този, който управлява хартленда, контролира Световния Остров (Евразия). Този, който управлява Световния Остров, владее света”.

По-нататък, Бжежински продължава да излага позицията си: „Днес основният геополитически въпрос вече не е, коя географска част от Евразия е отправната точка за доминацията над континента, или кое е по-важно: господството на сушата или в моретата.

Геополитиката еволюира от регионално към глобално мислене, при това доминацията над целия Евразийски континент е фундаментът за глобалната хегемония. В момента САЩ, т.е. една неевропейска държава, доминират в международен план, при това властта им се простира пряко върху три периферни региони на Евразийския континент, което им дава възможност да упражняват мощно влияние върху държавите, разположени във вътрешността му. Но именно на най-важния театър на военните действия на планетата – в Евразия – в определен момент може да възникне потенциално съперничество с Америка”.

Тоест, според Бжежински, концентрацията на вниманието върху ключовите играчи и правилната оценка на театъра на действията, са отправна точка при формулиране геостратегията на САЩ в интерес на перспективното ръководство на техните геополитически интереси в Евразия. За целта е необходимо да бъде осъществено следното:

- Да се очертаят динамичните (от геостратегическа гледна точка) евразийски държави, които разполагат с достатъчна мощ за да предизвикат потенциално важна промяна в международния силов баланс, и да се изяснят основните външнополитически цели на техните политически елити.

- Да се формулира конкретна политика на САЩ, която да компенсира, интегрира и/или контролира въпросните държави с цел да бъдат съхранени и наложени жизнените интереси на Америка в глобален план (12).

Въз основа на всичко това, евразийската геостратегия на САЩ включва съхраняването на тяхната изключителна глобална власт, най-малкото в краткосрочна перспектива.

Геостратегическите играчи и геополитическите центрове

«Активни геостратегически играчи са държавите, притежаващи способност и национална воля да проектират власт или влияние извън собствените си граници».

Според Бжежински, подобни държави често демонстрират непостоянство, от геополитически гледна точка: стремеж към национално величие, идеологическа реализация, религиозно месианство или икономическа доминация. Затова той смята, че САЩ следва да отделят специално внимание на евразийските държави, които се ръководят от подобни мотиви.

«Геополитически центрове са държавите, чието значение произтича не от тяхната мощ и мотивация, а от ключовото им местоположение и последиците от потенциалната им уязвимост от активността на геостратегическите играчи». Най-често геополитическите центрове са обусловени от географското си положение, което в редица случаи им осигурява специфична роля или във връзка с контрола на достъпа до важни региони, или със способността им да пресекат достъпа на важни геополитически играчи до необходимите им ресурси. В други случаи, геополитическият център може да действа като своеобразен щит за държавата или дори региона, имащи важно значение на геополитическата сцена. Тоест, идентификацията на ключовите евразийски геополитически центрове в периода след студената война, както и тяхната защита, са принципен аспект на американската глобална геостратегия.

Още в началото следва да отбележим и, че, макар всички геостратегически играчи обикновено представляват важни и могъщи държави, далеч не всички важни и могъщи държави автоматично се превръщат и в геостратегически играчи. В книгата на Бжежински «Планът на играта» се съдържа подробен анализ на геополитическата роля на «ключовите държави».

В съвременните условия и в глобален мащаб се очертават пет ключови геостратегически играчи и пет геополитически центрове (при това последните два от тях могат отчасти да се квалифицират и като играчи) на новата евразийска политическа карта. Франция, Германия, Русия, Китай и Индия са големи и активни фигури, докато Великобритания, Япония и Индонезия (макар че по всеобщо признание са много важни държави) не влизат в тази категория. Украйна, Азербайджан, Южна Корея, Турция и Иран пък играят ролята на принципно важни геополитически центрове.

В западния край на Евразия, ключови и динамични геостратегически играчи са Франция и Германия. Обща и за двете мотивация е образът на обединена Европа, макар че Париж и Берлин се разминават в схващанията си, доколко и как тази Европа трябва да продължи да бъде обвързана с Америка. И двете страни обаче искат да създадат в Европа нещо принципно ново, променяйки по този начин съществуващото статукво. Нещо повече, Франция и Германия са достатъчно силни и напористи, за да упражняват влияние в мащабите на един по-широк радиус на действие. Според Бжежински, Франция не само се стреми да играе централна политическа роля в обединяваща се Европа, но и се смята за ядро на средиземноморско-северноафриканската група държави, имащи сходни интереси. Германия пък все повече осъзнава специфичния си статут на най-значимата европейска държава – икономически «локомотив» на региона и формиращ лидер на Европейския съюз (ЕС). Що се отнася до Великобритания, нейната геостратегия се опира на следните четири постановки:

- Великобритания отхвърля политическото обединяване на Европа;

- Великобритания предпочита модела на икономическа интеграция на основата на свободната търговия;

- Великобритания предпочита координацията в сферата на външната политика, сигурността и отбраната извън структурните рамки на ЕС;

- Великобритания рядко се възползва изцяло от авторитета и влиянието си в ЕС (13).

Според Бжежински, «макар че за САЩ Великобритания, продължава да играе немаловажна роля, те все пак предпочитат да я разглеждат като вече оттеглил се геостратегически играч, почиващ на старите си лаври». Що се отнася до Русия, «тя си остава крупен геостратегически играч, въпреки отслабената си държавност. Самото и присъствие оказва осезаемо влияние върху новите независими държави от широкото евразийско пространство на бившия Съветски съюз». Освен това, тя преследва амбициозни геополитически цели. Затова, веднага щом възстанови мощта си, Русия ще започне да оказва значително влияние върху своите западни и източни съседи. Освен това, на Москва предстои да направи фундаментален геополитически избор в отношенията си с Америка – дали тя е враг или пък приятел? Бжежински смята, че «Русия, вероятно, е наясно, че разполага със сериозни варианти на Евразийския континент в това отношение. Много неща зависят от развитието на вътрешнополитическата ситуация и най-вече от това, дали Русия ще се превърен в «европейска демокрация» или – отново – в евразийска империя. При всички случаи тя ще си остане ключов играч, независимо, че е изгубила част от позициите си на «евразийската шахматна дъска». По същия начин, едва ли се налага да се доказва, че Китай е голям играч на международната сцена. Китай вече е важна регионална държава и, както изглежда, има по-сериозни амбиции, предвид историята му като велика сила и представата за китайската държава като център на света. Вариантите на китайския избор вече започват да влияят върху геополитическото съотношение на силите в Азия. Разпадането на Съветския съюз доведе до появата, по западната периферия на Китай, на редица нови държави, спрямо които китайските лидери не могат да бъдат безразлични. Тази по-активна роля на Китай на световната сцена няма как да не повлияе сериозно върху Русия.

В източната периферия на Евразия е налице парадокс. Япония очевидно е голяма държава в глобалните отношения и американско-японският алианс често се определя като изключително важен. Като една от най-значимите икономически сили в света, Япония очевидно разполага с потенциала на първокласна политическа държава. Въпреки това, тя не го използва, щателно избягвайки да демонстрира какъвто и да било стремеж към регионална доминация, като предпочита, вместо това, да действа под закрилата на Америка. Япония, също както и Великобритания, в европейския случай, предпочита да не се ангажира с политическите перипетии в континентална Азия. На свой ред, тази сдържана политическа позиция на Япония позволява на САЩ да играят централната роля за гарантиране на сигурността в Далечния Изток. Тоест, Япония не е истински геостратегически играч, макар че очевидният и потенциал налага на САЩ задължението упорито да работят за укрепване на американско-японските отношения».

Изложеният по-горе списък на геостратегическите играчи и геополитическите центрове не е пълен. Очертани са само най-важните измежду тях. Освен това, според Бжежински, този списък не може да се смята за постоянен. От време на време, някои държави могат да влязат или пък да отпаднат от него. Несъмнено, от нечия гледна точка, това действително би могло да се случи. На настоящия етап обаче, ситуацията около споменатите по-горе държави не навежда на такива мисли. Промените в статуса на която и да било измежду тях, биха представлявали много значителни събития и могат да доведат до известни промени в разположението на силите, но изглежда съмнително, че могат да имат дългосрочни последици.

Русия като «награда» за Америка

Голямата шахматна дъска представлява своеобразна евразийска геополитическа карта, чиито бели полета са зоните, доминирани от САЩ в Евразия, а черните – териториите, където установяването на американска доминация тепърва предстои. Бжежински очертава мрачно бъдеще за Русия (определяйки я като «черна дупка»), прогнозирайки нейния териториален разпад: «От гледната точка на Америка, Русия е твърде слаба за да бъде неин партньор, но продължава да е прекалено силна, за стане просто неин пациент... С една Русия, представляваща свободна конфедерация, която включва нейната европейска част, Сибирска и Далекоизточна републики, би било по-лесно да градим отношенията си...».

В книгата си «Голямата шахматна дъска» Бжежински, на практика, излага програма за окончателното разпадане на Русия. Което е разбираемо, след като целият му живот е посветен първо на ликвидирането на Съветската империя, а след това и на Русия (определяни от него като «смъртоносна заплаха»). Неслучайно, веднага след разпадането на Съветския съюз, през 1991, той с удовлетворение отбелязва, че това е «крах на историческата руска държавност».

В книгата си «Вторият шанс» («Second Chance”), появила се през 2007,  Збигнев Бжежински подлага на остра критика администрациите на Джордж Буш-старши, Бил Клинтън и Буш-младши заради това, че (поне според него) не са използвали както трябва възможностите за формиране на система, гарантираща стабилната американска доминация на планетата. Затова той предлага да бъде ограничена дотогавашната «еднополюсна» политика и да се заложи на сътрудничеството и постигането на споразумение с Европа и Китай. В същото време, лансира идеята за преговори със Сирия, Иран и Венецуела, с цел да бъде притъпена острата им антиамериканска външнополитическа линия. Паралелно с това обаче, Бжежински продължава да настоява за изолацията и дори дестабилизацията на Русия.

В книгата си «Извън контрол» (“Out of Control”) той подчертава, че «разпадането на Съветския съюз превърна «хартленда» на Евразия в геополитически вакуум... Той не само създаде възможност за потенциално проникване на американското влияние в евразийския вакуум (най-вече чрез консолидацията, под егидата на САЩ, на геополитически раздробеното постсъветско пространство), но и има изключително важни геополитически последици за югозападната периферия на Евразия. Близкият Изток и Персийския залив вече са се превърнали в зона на изключителната американска силова доминация. И тази ситуация е уникална в политически план».

Според автора, готовността на САЩ едностранно да предприемат масирани военни действия против която и да било държава, застанала на пътя на американските интереси, както и самопровъзгласяването им за световен полицай, са в основата на очертаващото се глобално господство на Америка.

Бжежински смята, че една независима Европа би представлявала постоянна морална и икономическа заплаха за САЩ, които не могат и не бива да допуснат появата на истинска обединена Европа, способна да действа като самостоятелен геополитически блок, ограничаващ американските геополитически амбиции. «В бъдеще нито една държава или коалиция от държави не трябва да получава възможност да създаде геополитическа сила, способна да изтласка САЩ от Евразия».

Базирайки се на трудовете на американския геополитик адмирал Алфред Маън, Бжежински разглежда САЩ като водещата морска сила в света. Според него, съотношението на силите в международните отношения се определя, както в историческа перспектива, така и в контекста на съвременната външна политика, от конфликта и борбата между морските и континенталните сили.

Още в книгата си «Планът на играта» (“Game Plan”), появила се през 1986, Бжежински разглежда съперничеството между Съветския съюз и Съединените щати като проява на «вечния геополитически конфликт между водещата морска (САЩ) и доминиращата континентална (СССР) сила». Според него, в качеството си на водеща морска сила, САЩ са наследник на Британската империя, а конфликтът между Америка и Съветския съюз (а след това и Русия) е просто съвременен израз на вечния антагонизъм между морските и континенталните сили.

Заключение

И така, контролът и доминацията над Евразия са основната политическа цел на САЩ. А като най-важен инструмент за постигането на тази цел се използва НАТО. Според Бжежински, в контекста на експанзионистичната американска политика, НАТО следва да изиграе същата роля, каквато флотът за адмирал Маън в миналото. В книгата си «Голямата шахматна дъска» той разглежда разширяването на пакта в контекста на теорията на Макиндер. Включването  на Полша, Унгария и Чехия в НАТО, т.е. в атлантическата империя на САЩ, дава възможност за установяването на американски контрол над Източна Европа. Както е известно, според Макиндер, това е прелюдия към овладяването на «Световния остров» - т.е. на Евразия.

Бжежински смята, че в политическа цел на САЩ следва да се превърнат последователните усилия за постигане и удържане на доминираща позиция в света. В този контекст той разглежда студената война като своеобразна блокада на крепостта «хартленд», която в геополитическия контекст се олицетворява от Съветския съюз. При това «битката за Евразия», на практика, олицетворява същността на студената война. В тази битка САЩ се стремят да подчинят съветското геополитическо пространство.

В заключение, може да се каже, че Збигнев Бжежински усъвременява геополитическите доктрини на морските сили и формулира геополитическата концепция за завоюването на Евразия, като задължително условия за постигане на глобална хегемония от САЩ.

Литература:

1. Бжезинский З. Как строить отношения с Россией // Pro et contra. — 2001. — T. 6, № 1/2.

2. Бжезинский З. Большой провал: Рождение и смерть коммунизма в двадцатом веке / Transl. by Larissa Gershtein. — New York : Liberty, 1989.

3. Бжезинский З. Великая шахматная доска: господство Америки и его геостратегические императивы / Пер. с англ. О. Ю. Уральской. — М. : Международные отношения, 1998.

4. Бжезинский З. Выбор. Мировое господство, или глобальное лидерство / Пер. С англ. Е. А. Нарочницкой, Ю. Н. Кобякова. — М. : Международные отношения, 2004.

5. Бжезинский З. Ещё один шанс. Три президента и кризис американской сверхдержавы / Пер. с англ. Ю. В. Фирсова. — М. : Международные отношения, 2007.

6. Бжезинский З. Китай — региональная, а не мировая держава //Pro et contra. — 1998. — T. 3, № 1.

7. Бжезинский З. Лицом к России // США: Экономика. Политика. Идеология. — 1998. — № 8.

8. Бжезинский З. План игры : геостратегическая структура ведения борьбы между США и СССР / Пер. с англ. — М. : Прогресс, 1986.

9. Бжезинский З. Посткоммунистический национализм. М. : ИНИОН, 1991.

10. Бжезинский З. Преждевременное партнерство: Реферат / РАН Институт научной информации по общественным наукам; В. В. Александров. М., 1994.

11. Бжезинский З. Путинский выбор // The Washington Quarterly. — Spring 2008. — T. 31, № 2.

12. Бжезинский З. Великая шахматная доска. Господство Америки и его геостратегические императивы. - М.: Международные отношения, 1999.

13. Бжезинский З. Россия рискует превратиться в пустое пространство. Интервью Збигнева Бжезинского в газете «Комсомольская правда», 30.10.2008.

14. Газета «Завтра», номер 10 от 2 марта 2003 г., статья «На рубжах атаки».

15. Аркадий Сидорук. Великая шахматная доска Збигнева Бжезинского.

16. Кожакин Е. В. Россия в политических исследованиях Збигнева Бжезинского 1950—1960-х гг. История и историография зарубежного мира в лицах, 2001 - Вып. 5.

17. Gray, C. S. «The Geopolitics in the Nuclear Era: Heartland, Rimland and Technological Revolution», Crane, Russak, New York, 1977.

18. Манекин Р. В., Корнилов Д. В. Збигнев Бжезинский: Who Is Who, 2001.

19. Н. Н. Ефимов. В чём опасность геостратегии Бжезинского для России? // Военная мысль, 1999, № 5.

20. Пирогов Г. Н. Данилевский в зеркале З. Бжезинского //Коммунист, 2000, № 5.

21. Actualite, Special islamisme.

22. No Regrets: Carter, Brzezinski and the Muj.

* Анализатор на руското списание Геополитика

Преди време, азербайджанският президент Илхам Алиев определи сътрудничеството между страната си и Израел като „айсберг, 90% от който остава невидим за външните наблюдатели”. Впрочем, колкото повече детайли за военно-техническото сътрудничество между двете страни се появяват напоследък в медиите, толкова повече се убеждаваме в справедливостта на това твърдение. В същото време обаче, налице са известни съмнения във връзка с официалната версия на Баку, че партньорството му с Тел Авив не засяга и не е насочено срещу съседен Иран.

Достатъчно е да се анализират детайлите на подписаната от двете държави, през февруари 2012, оръжейна сделка на стойност 1,6 млрд. долара за да стигнем до извода, че нещата всъщност не са никак прости и безобидни. Впрочем, налице са и други обстоятелства, позволяващи на редица анализатори да твърдят, че при евентуални удари срещу ядрените и военни обекти на Иран, наред със западните (Арабския полуостров, Персийския залив), Израел и САЩ могат да решат да използват и северните и североизточните си „плацдарми”  Тоест, не може да се изключва в действие да влязат техническите и разузнавателно-ударни средства, разположени в Афганистан, а може би и в Азербайджан.

Оръжейната сделка с Израел

Между другото, стойността на оръжейната сделка, сключена между Тел Авив и Баку в началото на годината, се равнява на почти половината от целия военен бюджет на Азербайджан за миналата 2011. Тези 1,6 млрд. долара са практически всички разходи, заложени във военния бюджет на страната през 2012. Сумата се равнява на половината от целия стокооборот между Израел и Азербайджан, достигнал през 2011 над 2,5 млрд. долара. След сключването на договора във военната сфера през февруари, Израел окончателно се позиционира като един от най-важните търговски партньори на Азербайджан, а последният – в основния израелски търговски партньор в постсъветското пространство. Показателен е и фактът, че подписването му се предшестваше от срещата между президентите на Израел Шимон Перес и на Азербайджан Илхам Алиев на Световния икономически форум в Давос. В коментарите си към нея, медиите в двете страни прогнозират, че през 2012 Тел Авив и Баку ще реализират няколко проекти, целящи развитието на сътрудничеството в деловата сфера, както и създаването на съвместни предприятия.

Редица анализатори посочват, че контактите между двамата президенти почти винаги биват последвани от увеличаване на военните разходи на Азербайджан. Така, през юни 2009, по време на посещението на израелския президент Перес в Баку, там беше подписано споразумение за изграждането на завод за безпилотни летателни апарати, на стойност 400 млн. долара. Самият строеж стартира преди малко повече от година. При това, през 2011, военният бюджет на Азербайджан е нараснал почти двойно, в сравнение с 2010, достигайки 3,1 млрд. долара (6,2% от националния БВП). В момента, в Азербайджан вече се произвеждат израелски безпилотни летателни апарати Orbiter (с радиус на действие до 50 км и цена около 600 хил. долара на брой) и се подготвя сглобяването на разполагащите с много по-големи възможности апарати Aerostar (с радиус на действие 200 км и цена от 1,5-2 млн. долара). С производството им е ангажирана компанията Azad Systems, която е съвместно предприятие на Военното министерство в Баку и израелската компания Aeronautucs Defence Systems.

Впрочем, нека си припомним още някои подробности около последния военен договор на стойност 1,6 млрд. долара. Според някои израелски медии, той съдържа толкова изгодни за Баку финансови условия, че спокойно може да се квалифицира като безлихвен кредит. Впрочем, някои дори смятат, че този договор би могъл в бъдеще да гарантира присъединяването на Азербайджан към НАТО, други обаче твърдят, че той по-скоро означава включването на страната в антииранската коалиция, начело със САЩ и Израел.

Къде ще се използват израелско-азербайджанските безпилотни апарати

В момента, сглобените в Азербайджан свръхлеки и трудно забележими (използващи електрически двигател) безпилотни летателни апарати Orbiter, командвани от групи, в които участват и израелски експерти, вече осъществяват наблюдение по границата между Азербайджан и окупираната от арменците област Нагорни Карабах и Иран. Освен тях, в граничния мониторинг участват безпилотни самолети Hermes-450 UAVs, които Азербайджан купи от израелската компания Israel’s Elbit Systems (общо десет броя), през 2009-2012. За разлика от апаратите Aerostar и Orbiter, разполагащи само с наземен пункт за управление (впрочем, Aerostar ще започнат да се сглобяват в Азербайджан през 2013), безпилотният самолет Hermes-450 UAVs използва спътниковата навигационна система GPS. Тоест, всички снимки, които прави Hermes, може да получава (чрез космическа връзка) и друг, страничен наблюдател. Освен това, въпросният страничен наблюдател може (пак по същия начин) да коригира движението на безпилотния самолет по време на полет. Накрая, Hermes може да работи и на автопилот. Тоест, управлението на полета с помощта на азербайджанския оператор е необходимо само при излитане и приземяване (макар че с помощта на системата DGPS те могат да се осъществяват и автоматично, при модификацията 450S). Безпилотният апарат е снабден с електрооптични, инфрачервен и лазерни датчици, както и със система за обмен на данни, която може да предава изображението, в режим на реално време, на наземните пунктове за управление в Азербайджан, а ако се налага – чрез космическа връзка - и на израелските специални служби.

В този контекст, започват да изглеждат по-достоверни и твърденията на някои медии, че по време на посещението на израелския президент Шимон Перес в Баку през 2009 двете страни са се споразумели за изграждането, на територията на Азербайджан, на станция за електронно разузнаване. Спекулира се също, че Азербайджан и Израел ще си сътрудничат при създаването на спътникови системи. Така, наскоро беше обявено за създаването на спътника TecSAR, снабден с радар, позволяващ снимки на земната повърхност с високо разрешение, без оглед на природните условия. Според азербайджанските и израелски военни, това е незаменима система за водене на военни действия в планинска местност. На свой ред, експертите смятат, че израелските спътници взаимодействат доста ефективно с азербайджанските безпилотни летателни апарати, макар че има още какво да се желае в тази посока. Така например, въпреки че безпилотният самолет Hermes-450 е изцяло произведен от композитни материали, което затруднява откриването му от средствата на противовъздушната отбрана на противника, през септември 2011 части на арменската Армия за отбрана на Карабах успяха да свалят един израелско-азербайджански Hermes-450. Смята се, че тово е станало с помощта на зенитно-ракетен комплекс „Стрела-2М”, който може да засече инфрачервеното излъчване от двигателя с вътрешно горене на безпилотния самолет.

Тук е мястото да припомня, че в навечерието на грузинско-руската война от август 2008, три безпилотни самолета Hermes-450, купени навремето от Грузия, бяха свалени в небето на Абхазия. Не е ясно, как точно са го направили руските или абхазки противовъздушни части, но според американската компания Stratfor Global Intelligence (чиито секретни документи наскоро станаха публично достояние, благодарение на „Уикилийкс”), малко преди военния сблъсък в Южен Кавказ между Грузия и Южна Осетия, Москва е получила кодовете за достъп до грузинските безпилотни самолети… директно от израелските им производители. Разбира се, нито руските, нито грузинските, да не говорим за израелските власти коментират тази информация.

Между другото, самолетите Hermes-450 могат да бъдат снабдени с нападателно оръжие от типа на ракетите „въздух-въздух” или „въздух-земя”, както и със системи за радиоелектронна борба. Само че техният сравнително малък радиус на действие (до 200-300 км) не дава възможност за използването им за формиране на оперативни и стратегически звена. Именно за да компенсират този недостакът, Израел и Азербайджан подписаха през февруари договора, на стойност 1,6 млрд. долара, за доставката на ударни безпилотни летателни апарати Heron и Searcher, с радиус на действие до 1000 км. Преди това медиите в Баку съобщиха, че тези самолети са необходими за защитата на тръбопроводите и находищата в Каспийско море. А имайки предвид, че Азербайджан има стари спорове за собствеността на някои петролни участъци с Иран и Туркменистан, може да се предположи, че те могат да се използват и като инструмент за „сдържането” им. Според някои анализатори, при определени условия, безпилотните самолети биха могли да се използват и по иранското направление. На тази възможност ще се спра малко по-късно.

Някои факти за израелското лоби в Баку

През януари 2012, на Световния икономически форум в Давос, израелският президент изрази дълбоката си благодарност на Илхам Алиев „от свое име и от името на еврейския народ” за предотвратените от азербайджанските власти терористични нападения в Баку, чиито мишени бяха посланикът на Израел, както и учители и един равин от местното еврейско училище.

Тук е мястото да напомня, че еврейската общност и т.нар. „тати” (планински евреи) продължават да формират значима интелектуална и бизнес-прослойка в азербайджанското общество, особено в структурите на управлението, където се вземат важните за страната решения. Преди разпадането на Съветската империя и началото на арменско-азербайджанската война, евреите бяха 1% от жителите на Азербайджан (по данни от последното преброяване по съветско време). Наистина, мнозина емигрираха в Израел, но някои след това се върнаха и днес работят в Азербайджан като израелски граждани.

Според един от водещите израелски експерти по Иран Менаше Амир: „Иранците твърдят, че Азербайджан се е превърнал в плацдарм за израелското разузнаване и, че израелците се чувстват в южната част на страната като у дома си. Разбира се, в Техеран преувеличат, защото всъщност там няма кой знае колко израелски специалисти и хора от службите, но самото им присъствие очевидно силно нервира аятоласите”. При всички случаи, влиянието на израелското „лоби” в Баку не е за подценяване.

Кого ще „сдържа” новата военна техника – Армения или Иран?

И така, Тел Авив се ангажира да достави на Баку до 60 броя безпилотни летателни апарати с голяма продължителност на полета и голям радиус на действие Heron и Seаrcher, както и средства за радиотехническо разузнаване, включително няколко радиолокационни станции „Грийн Пайн”, които са елемент и от израелската система за противоракетна отбрана „Хец-2”. Договорът следва да се реализира в рамките на няколко години но ако се съди по публикациите в специализираните медии първо ще бъдат доставени безпилотните самолети, като освен разузнавателна апаратура, те ще могат да носят и ударни ракети „въздух-земя”, дълбочинни бомби и т.н.

Освен това, израелската държавна компания Israel Aerospace Industries ще поеме обучението на азербайджанските военни поделения за работа с безпилотните самолети и свръхточните оръжия. Според договора, известно време (колко точно ще определи израелската страна) цялата тази техника ше се контролира от израелски експерти. Освен това, азербайджанците нямат право да разглобяват или променят монтираните на безпилотните апарати прибори и апаратура. Тоест, не може напълно да се изключва, че ако денят „Х” все пак настъпи част от безпилотните самолети могат да полетят в посока Иран.

Впрочем, на азербайджанските военни специалисти едва ли ще отнеме много време да усвоят управлението на новите самолети Heron с помощта на израелските си инструктори. Моделът е снабден със системи за спътникова навигация, апаратура за проследяване и откриване на цели в оптичния, инфрачервения и радиодапазоните, а също със средства за управление на огъня и ударни комплекси, с каквито разполагат и най-модерните пилотирани изтребители-бомбардировачи. При крайцерска скорост от 296 км/(максималната е 460 км/ч) той може на теория да прелети 14,8 хил. км. Което поражда интересен въпрос – ако Баку твърди, че това оръжие не е насочено срещу Иран, а изключително за решаването на „карабахския въпрос” (т.е. срещу Армения), защо му се налага да купува безпилотни апарати, способни да покрият разстояния, които са 5-6 пъти по-дълги от най-отдалечената от Азербайджан точка в Армения.

Ефективността на използването на безпилотни апарати за преодоляване на театър на военни действия, наситен със системи за противовъздушна отбрана, беше доказана още по време на арабско-израелската война от 1973. Тогава те се използваха за наблюдение и разузнаване, както и като фалшиви цели. През 1982 безпилотни самолети бяха използвани по време на военните действия в ливанската долина Бекаа. Тогава израелски безпилотни апарати IAI Scout и малките дистанционно управлявани летателни апарати Mastiff осъществиха разузнавателни полети и наблюдение на сирийските военни летища, позициите на зенитно-ракетните комплекси и придвижването на военни части. Използвайки информацията от тях, отвличаща група на израелската авиация, непосредствено преди атаката на основните сили, елиминира радиолокационните станции на сирийските зенитно-ракетни комплекси, с помощта на самонасочващи се противорадиолокационни ракети, а онези средства, които не бяха унищожени, бяха потиснати с помощта на изкуствени смущения. Успехът на израелската авиация беше впечатляващ, а сирийците загубиха 18 зенитно-ракетни батареи. Оттогава минаха почти 30 години и Израел вече използва безпилотни самолети от съвършено ново поколение. Тук е мястото да отбележа, че възможностите на безпилотните самолети, които Азербайджан ще получи от Израел, са прекалено големи за преодоляване системата за противовъздушна отбрана на Армения, затова пък са доста подходящи за преодоляване на иранската.

Как Израел би могъл да атакува Иран

В американските и европейски медии се лансират много сценарии за това, как Израел би могъл, дори без участието на САЩ, да осъществи въздушна атака срещу ядрените и военни обекти на ислямската република. В тях (виж картата-б.р.) се описва най-вероятният път на израелските бомбардировачи F-16, с дозареждане във въздуха, през Саудитка Арабия, а също през Йордания и Ирак. Предполага се, че те ще бомбардират заводите за обогатяване на уран в Натанц и Фордо и реакторите с тежка вода в Арак и Исфахан. Без подкрепата обаче на самолети за радиоелектронна борба и специални безпилотни летателни апарати, за тях ще е почти невъзможно да пробият противовъздушната отбрана на иранците. При това, Израел не може да разположи безпилотни самолети в Ирак, Пакистан, Армения и Туркменистан. Тоест, има само две страни – Азербайджан и Афганистан (или по-точно базите на ISAF в тази страна), които реално могат да съдействат на Тел Авив за осъществяването на военната операция срещу Иран.

Що се отнася до Афганистан, подкрепата за действията на израелската авиация може да бъде оказана от израелски безпилотни самолети, които да излетят от базите на ISAF в Херат, Кандахар и Шинданда. Според някои данни, отделни представители и дори поделения на създаденото в края на 2011, като част от израелската армия, „Командване на далечните операции” вече действат в Западен Афганистан, като технически специалисти на американските военновъздушни сили. Впрочем, те спокойно могат да използват същото прикритие за да се появят и в Азербайджан.

Според специалния представител на генералния секретар на НАТО за Южен Кавказ и Централна Азия Джеймс Апатурай, по въздушния мост, минаващ през Баку, се превозват почти 1/3 от всички товари на НАТО, предназначени за военната групировка в Афганистан. Не може да се изключва, че при необходимост същият мост може да бъде използван и от Израел. Въпросът е, дали за това ще бъдат информирани и властите в Баку. Защото през декември 2011 именно азербайджанска въздушна компания замени грузинската Sky Georgia при превозите на товари за коалицията на НАТО в Афганистан.

В свои анализи в медиите, някои експерти свързват евентуалното начало на израелските (а вероятно и американските) удари срещу Иран с възможното възобновяване на военните действия на Азербайджан за освобождаването на окупирания от арменските части (и населен предимно с етнически арменци) Нагорни Карабах. Други обаче, гледат с голямо съмнение на подобен сценарий, тъй като откритото ангажиране на Баку в евентуална израелска (или израелско-американска) акция срещу режима на аятоласите би могла да има изключително тежки последици за страната.

* Институт за политически и социални изследвания в Черноморско-Каспийския регион

Според мнозина експерти, през 2012 ще се задълбочи тенденцията формиралите се в ислямския свят няколко силови центрове да укрепят и разширят своите сфери на влияние. Паралелно с това ще продължи проникването на радикални елементи в ръководството на редица мюсюлмански държави, което съществено променя баланса на силите в света на исляма. Общото направление на тази еволюция е очевидно и то е свързано с активната съпротива на мюсюлманската цивилизация срещу процесите на глобализация по американски модел.

„Арабската революция” и овладяването и от ислямистите

За начало, нека се опитаме да направим бегъл анализ на случилото се в мюсюлманския свят през миналата 2011. „Арабската пролет” в Северна Африка беше резултат от тежките социално-икономически проблеми в региона, но истината е, че този естествен процес беше допълнително катализиран, благодарание на мощната информационна кампания в подкрепа на опозицията, подета от редица водещи западни държави, в която вероятно са били ангажирани и техните специални служби. Целта беше, чрез идването на власт в арабския свят на нови демократични лидери, регионът да стане по-предвидим и управляем, а петролните му ресурси – по-лесно достъпни. В хода на реализацията на тази кампания, в Либия например местната „революция” беше подкрепена и от външна военна намеса.

Но, въпреки че тези мащабни и скъпоструващи усилия, действително осигуриха „свободния” достъп до либийския петрол, те създадоха и редица неблагоприятни за Запада, като цяло, предпоставки за по-нататъшното развитие на ситуацията в региона. В хода на „арабската революция”, във всички обхванати от нея държави, на преден план излязоха ислямистките формации. Очевидно, САЩ все още не са осмислили както трябва опита от иранската ислямистка революция през 1979. Сред основните причини за нея, беше отказът на местното общество да приеме либералната западна култура, която се опитваше да наложи в Иран подкрепяният от Вашингтон режим на шаха. В крайна сметка, реакцията на опита за „американизация” на местното общество, доведе до ислямизацията на сравнително светския до този момент Иран.

Сега историята, до голяма степен, се повтар. Носителите на демократичните ценности, които стартираха протестите по улиците и площадите на арабските градове, не съумяха да се утвърдят като лидери на бунтуващите се маси. В резултат, на преден план (при това изключително бързо) излязоха ислямистите, проповядващи връщане към традициите и „истинския ислям” Забранените в повечето арабския държави ислямистки формации, включително „Мюсюлманските братя”, бяха легализирани и получиха възможност да развиват активна политическа дейност, постепенно извоювайки си водещите позиции в местния политически живот. Така, след третия кръг на парламентарните избори в Египет, през януари 2012, ислямисткият блок затвърди водещите си позиции. На първо място е Партията на свободата и справедливостта (създадена от „Мюсюлманските братя”) с над 37% от гласовете. Малко по-малко има още по-радикалната салафитска партия „Ан-Нур”. Тоест, радикалните ислямисти вече разполагат с над 2/3 от местата в египетския парламент, което е безпрецедентен случай в най-новата историята на най-голямата (по население) държава на Черния континент.

Междувременно, продължава и походът на ислямистите към властта в Либия. Свалилите Кадафи прозападно настроени „демократи” се оказаха неспособни да консолидират властта и се споразумяха с въоръжените племенни групировки за подялбата и. Наскоро, в Триполи дори избухнаха въоръжени сблъсъци между части на режима и въоръжени групи бивши съюзници на Преходния национален съвет (ПНС). Лидерът на съвета Мустафа Джалил призна, че страната е на ръба на разпада и гражданската война. Фактическото безвластие в Либия се проточи прекалено дълго и управляващият ПНС не вижда друг изход, освен да се опре на ислямистите, разполагащи с подкрепа във всички обществени слоеве. Последните, естествено, са готови да се включат в политическия процес. В резултат, т.нар. „нова и демократична Либия” все повече върви съм превръщането си в ислямска република.

Своеобразно възраждане преживяват и радикалните ислямисти в Нигерия, които само допреди две години бяха безмилостно ликвидирани от предишното правителство. Терористичната ислямистка формация „Боко Харам” (което буквално означава „западното образование е грях”) атакува военни и полицейски части, а на католическия Великден извърши серия атентати по време на богослуженията в редица църкви в предимно християнския Юг. Организацията се позиционира като филиал на „Ал Кайда в Арабски Магреб”, бойците и се подготвят в лагери на Ал Кайда и са добре въоръжени. Сега тази сила излиза от нелегалност и започва да осъществява мащабни военни операции, нанасяйки съкрушителни удари по правителствените части. Нещо повече, ръководството на „Боко Харам” обяви, че планира да пренесе действията си и отвъд границите на Нигерия.

Страната бързо върви към гражданска война. Населението е в паника, мнозина бягат в чужбина, редица градове и села опустяват. Правителството не вижда начин за подобряване на ситуацията, а редица чуждестранни експерти смятат, че Нигерия се превръща в регионален плацдарм на тероризма, контролиран от Ал Кайда.

Твърде неблагоприятно за светските и демократични сили се развива и ситуацията в Йемен, където през миналата 2011 местният филиал на Ал Кайда постави под контрол обширни райони в южната част на страната. Така Йемен се превърна в плацдарм на „Ал Кайда на Арабския полуостров”. На този фон, може да се мисли за замяната на напусналия властта президент Али Салех с нов „демократичен” лидер, едва след ликвидирането на контролираната от ислямистите зона, тъй като тя вече се е превърнала в мощен генератор на радикални идеи, бързо печелещи популярност сред силно обеднялото местно население. „Ние сме остров в океана на Ал Кайда – призна наскоро висш представител на правителството в Сана – ислямистите ни обкръжават отвсякъде”.

Все по-неспокойно е и в Йордания, която продължава да е сред най-верните съюзници на САЩ. Едновременно няколко сили и на първо място местните палестинци и бежанците от Ирак, демонстрират нарастващо недоволство от прозападната политика на крал Абдула ІІ, включително по отношение на случващото се в Сирия. Мнозина смятат, че Йордания също е на ръба на граждански конфликт, в който религиозният фактор ще играе ключова роля. Не бива да се изключва, че ислямистите ще започнат да действат срещу йорданския крал по същия начин, по който днес го правят срещу режима на Башар Асад. Фактът, че тези сили се ползват с подкрепата на НАТО и, най-вече, на Турция, съвсем не означава, че не играят собствена игра. Впрочем, ако сирийският режим успее да потуши огнищата на бунта в страната, нищо чудно пожарът да се прехвърли именно в Йордания.

Радикалният политически ислям сериозно укрепи позициите си и в Ирак, изоставен от американската армия в края на 2011. Създаденият от САЩ формално демократичен режим в Багдад, на практика, се доминира от шиитското мнозинство, начело с проиранския премиер Ал-Малики. Вътрешните противоречия между различните религиозни общности днес са още по-остри, отколкото по времето на диктатора Саддам Хюсеин, на всичкото отгоре сега Иран получи такива лостова за влияние в страната, за каквито не можеше да мечтае преди американската интервенция в Ирак. За Техеран, тази страна се превърна във важен „коз” в геостратегическия му покер със Запада. Между другото, през последните месеци Ал-Малики се ориентира към сближаване с радикалната групировка на Каис ал-Хазали, която навремето беше част от шиитската милиция на Моктада ас-Садр, пряко подкрепяна от Иран. Както е известно, бойците на тази милиция се подготвят и въоръжават от Корпуса на стражите на ислямската революция. През лятото на 2011, именно групировката на Ал-Хазали пое отговорността за обстрелването с ракети на американските казарми в Багдад, когато загинаха 13 военни на САЩ. Малко по-късно, пак тя уби американски морски пехотинец. Сътрудничеството между нея и правителството е ясен знак за продължаващата преориентация на Ал-Малики към Техеран.

В Афганистан, укрепват позициите на Движението Талибан, което също е под силното влияние на сунитската мрежа Ал Кайда. Президентът Хамид Карзаи вече не крие, че ще му се наложи да сътрудничи с талибаните за да оцелее след окончателното изтеглане на международния корпус под егидата на НАТО от страната. Налице са всички основания да смятаме, че Афганистан отново ще се превърне в държава на талибаните, които след връщането си на власт, вероятно ще насочат усилията си на юг и на север, опитвайки се да „талибанизират” Пакистан и постсъветските държави в Централна Азия (след това пълзящата ислямизация ще продължи в посока Русия и Китай).

Важна роля за формирането на новия силов баланс в света на исляма ще изиграят Турция и Пакистан. Управляващите в тези две държави водят сложна игра, която включва и въвличането на радикалните ислямисти в осъществявания от Анкара и Исламабад процес на „просветена ислямизация”. Турция вече открито подкрепя въоръжената ислямистка опозиция в Сирия, а пакистанските власти тихомълком си сътрудничат с талибаните в похода им към властта в Афганистан.

Тоест, като цяло, „глобализаторските” усилия на Запада провокираха мощна ответна вълна на ислямизация на политиката в целия мюсюлмански свят и укрепиха терористичните мрежи на ислямските радикали. На практика, разширяването на намесата на САЩ и съюзниците им във вътрешните работи на други държави и нарастването на терористичната активност на планетата, се оказват синхронни процеси.

Затова можем да предположим, че в своята политика през настоящата и следващите няколко години, Вашингтон и Брюксел ще трябва да се съобразят с факта, че използваните от тях технологии за политическото трансформиране на мюсюлманския свят не дадоха очаквания резултат. При това, дори и достъпът до иракския и либийския петрол не компенсира негативните последици от него. Очевидно светът на исляма иска да живее по собствени закони и отхвърля либералния западен модел. Западното влияние върху мюсюлманите забележимо отслабва, което пък провокира изкушението това влияние да бъде възстановено със сила. Неслучайно толкова упорито се говори за необходимостта да бъде „наказан” Иран, заради ядрената му програма, както и заради превръщането му в основна пречка пред реализацията на геополитическата програма за трансформация и „демократизация” на мюсюлманския свят.

Смяната на приоритетите на Ал Кайда

В началото на февруари 2012, в най-големия и втори по значение сирийски град Алепо избухнаха два мощни взрива, отнели живота на 25 души. Атентатите бяха извършени в близост до сградите на армейското разузнаване и на една военна база, което недвусмислено показа, кои са били целите на терористите. Подобни мащабни акции се смятат за патент на Ал Кайда. В същия ден, водачът на тази международна терористична мрежа Айман ас-Зауахири изпрати записано на видео обръщение към гражданите на Сирия, в което ги призова да свалят президента Асад. При това, той уточни, че бойците на Ал Кайда, сражаващи се в Сирия, не разчитат на помощта на САЩ, Европа, Турция и «корумпираните» държави от Арабската лига. В коментарите си към тези събития, мнозина експерти зададоха закономерния въпрос, какво всъщност се крие зад призивите на водача на Ал Кайда: желание да се възползва от сирийските събития за да привлече нови кадри в своята организация и да възстанови разколебаните и позиции, или пък става дума за формирането на политически блок с нови съюзници и партньори?

На пръв поглед изглеждаше, че убийството (в началото на май 2011) на историческия лидер на тази организация Осама бин Ладен от американските специални части ще доведе до постепенния залез на международната терористична мрежа. Още повече, че междувременно се провалиха и две от най-важните международни мисии на Ал Кайда, в чиято реализация тя явно се оказа излишна. Така, в Афганистан, водачите на Движението Талибан, сражаващо се с американските (и тези на съюзниците им) окупационни части, в последно време усилено се разграничават от каквото и да било сътрудничество с ислямските терористи, позиционирайки активността си като «национално-освободителна».

В същото време, намесата на бойците на Ал Кайда в иракския хаос, кой знае защо, се изразяваше не толкова в борба срещу американско-британските окупационни части, а в осъществяването на кървав терор, най-вече срещу местните мюсюлмани-шиити. Така, през март 2004, в резултат от серия взривове в Багдад и Кербала, загинаха 143 мирни шиити (включително жени и деца). На 31 август, когато милионно шиитско шествие минаваше по моста над река Тигър за да се поклони пред гробницата на седмия Имам, участниците в него бяха обстрелвани с минохвъргачки от бойци на Ал Кайда, в резултат от което загинаха 16 души. Нещата обаче не приключиха с това. Заради пуснатия слух, че сред поклониците има терористи-самоубийци огромната тълпа панически се втурна назад и в последвалото бягство бяха стъпкани и загинаха над 1000 души. Тогавашният лидер на Ал Кайда в Ирак Мусаб ас-Заркауи надълго и нашироко възхваляваше това чудовищно престъпление, твърдейки, че «точно така трябва да се постъпва с идолопоклониците». Тези кървави вакханалии, както и стремежът на Ал Кайда да постави под контрол местната сунитска общност, изтласквайки племенните шейхове, всъщност притъпиха традиционната вражда между сунити и шиити и съдействаха за постигането, след парламентарните избори през 2010, на коалиционен компромис.

Оказвайки се излишна на двата ключови фронта в «битката с Големия Сатана», Ал Кайда реши да смени бойното поле. След убийството на Бин Ладен, мястото му зае египетският лекар Айман ас-Зауахири, който в продължение на 15 години беше втория човек в терористичния интернационал. Въпреки преклонната си възраст (Зауахири започва «кариерата» си още през 60-те като активист на египетската организация «Мюсюлмански братя», а през 1981 е сред организаторите на убийството на президента Ануар Садат), новият лидер на Ал Кайда е изключително активен, доказателство за което бе и първото му видеопослание, отправено през юни 2011. В него, той на практика призова своите последователи да пренасочат усилията си от битката с «далечния враг» към тази с «близкия» (т.е. с авторитарните арабски режими). В речта си Ас-Заркауи подчерта: «подкрепяме въстанията на потиснатите мюсюлмански народи против корумпираните и тиранични лидери, мачкащи братята ни в Египет, Тунис, Сирия, Либия, Йемен и Мароко».

Още тогава редица аналазитори посочиха, че тази смяна на реториката говори и за промяна на целите. Така, докато Бин Ладен акцентираше върху идеята за борба с «евреите и кръстоносците», посвещавайки на тази тема 70% от речите си, като само 10% засягаха «вероотстъпниците» сред мюсюлманските политически лидери, половината от речите на Ас-Зауахири касае именно «изменниците» в средите на самите мюсюлмани и едва 15% са посветени на «далечния враг».

Странната игра в Йемен

Най-силните и боеспособни филиали на Ал Кайда (които по-скоро са самостоятелни организации, само използващи името на мрежата) са «Ал Кайда в Ирак», «Ал Кайда в Магреб» (АКМ) и «Ал Кайда на Арабския полуостров» (АКАП). За да се убедим в това, колко абсурдна и объркана е американската тактика в прословутата война с тероризма е достатъчно да анализираме борбата на специалните служби на САЩ с активистите на Ал Кайда в Йемен. Както е известно, на 30 септември 2011 информационните агенции в целия свят обявиха за ликвидирането (от американски безпилотен самолет) на един от лидерите на АКАП Ануар ал-Аулаки. При това, около фигурата му беше съзаден ореола на «терорист №1» и в това си качество той дори беше споменат в една от речите на президента Обама. Струва си да отделим малко повече внимание на тази изключително любопитна личност.

Ануар ал-Уалаки е американски гражданин, тъй като е роден през 1971 в САЩ, където баща му Насър – бъдещ йеменски министър и ректор на Университета в столицата Сана, следва в престижния Университет на Ню Мексико. На двайсетгодишна възраст бъдещият терорист е приет в инженерния факултет на Университета в Колорадо, след това получава педагогическо образованеие в Университета на Сан Диего и защитава докторат в Джорджтаунски университет. Увличайки се от уахабитските идеи, Ал-Аулаки започва да пропагандира идеята за джихада срещу неверниците, като записва проповедите си на CD и DVD. Освен това, американските служби за сигурност го подозират, че е изпращал колети-бомби в синагогите на Чикаго, макар да липсват убедителни доказателства за това.

Интересно е, че макар да е в списъка на издирваните лица, заподозрени в тероризъм, Аулаки е използван като консултант (!) на американското военно разузнаване. През 2003 той се връща в историческата си родина, където веднага става един от водачите на местния клон на Ал Кайда, а през 2004 е сред инициаторите за сливането му с АКАП. През 2009 той инструктира един от последователите си – нигериеца Омар Фарук Абдулмуталаб да взриви пътически самолет в Детройт, като взривното вещество е скрито в обувките му. За целта, както твърди ЦРУ, терористите изразходват „огромни” финансови средство, купувайки два мобилни телефона Nokia по 150 долара, два принтера НР по 300 долара, плюс още 4200 долара за транспортни разходи. В резултат е взето решение за ликвидирането (като изключително опасен терорист) на Аулаки с помощта на специален безпилотен летателен апарат.

Множество детайли в тази история пораждат сериозно недоумение. Ако терористите от Ал Кайда наистина са били загрижени как да нанесат, колкото се може по-болезнен удар по „кръстоносците”, за целта едва ли им е трябвало да взривяват самолет чак в САЩ. През 2010 сайтът „Уикилийкс” публикува секретен списък на обекти, чието овладяване или унищожаване от терористите би могло да нанесе огромен ущърб на американската национална сигурност. Сред тях са терминалите в района на Суецкия канал, петролният терминал в Басра (Ирак), заводът в Рас-Лафан (Катар), където се произвежда втечнен природен газ, експортния петролен терминал Мина ал-Ахмади в Кувейт, газопроводите Магреб-Европа (GME), в Мароко и Transmed, в Тунис, експортните терминали в Рас-Танур и Ал-Джуайма, нефтопреработвателиня завод в Абкайк и центровете за управление на петролния добив в Ас-Сафания и Рас ат-Танакиба (Саудитска Арабия). Всички тези обекти са разположени именно в зоната на действие на АКМ и АКАП, но кой знае защо терористите нито веднъж не се опитват да атакуват някой от тях. Може би защото повечето са на територията на неприкосновените американски съюзници – уахабитските монархии от Персийския залив или техните партньори. Вторият странен факт е, че американците изпращат специален самолет за ликвидирането на Ал-Уалаки, „забравяйки”, че в Йемен действа далеч по-опасен и влиятелен военен командир на Ал Кайда – Тарик ал-Фадли. За разлика от Ал-Аулаки, ползващ се с влияние сред тесен кръг фанатици, Фадли, който се обявява за „емир на Аден и Абиан”, контролира цяла йеменска провинция, командва малка армия от няколко хиляди души и , както изглежда, въобще не се притеснява от американските самолети.

Според някои американски анализатори, всички тези парадокси имат логично обяснение. Те смятат, че психически нестабилният Ал-Аулаки всъщност не е представлявал сериозна заплаха за сигурността на САЩ, а американските разузнавателни служби сами са създали и ликвидирали този „опасен терорист” за да могат да докладват за постигнатите от тях големи успехи в борбата с тероризма. Освен това, наличието на Ал Кайда в Йемен, както впрочем и на сомалийските пирати в съседните морета е нелош предлог за американското присъствие в Йемен, който има ключово значение за контрола над Индийския окен. В тази връзка ще напомня, че страната е разположена край пролива Баб ел-Мандеб, през който големите товарни кораби влизат от Индийския океан в Червено море. А, както отбелязва навремето „бащата” на американската геополитика адмирал Алфред Маън, „онзи който контролира Индийския океан и пространството около него, контролира света”.

Ал Кайда, Риад и ликвидирането на светския модел в Сирия

Съдейки по последните събития, ръководството и бойците на Ал Кайда са са заели много сериозно със Сирия. Така, според израелския сайт debkafile, за който се смята че предоставя контролирана от израелските специални служби информация, Заухири, паралелно с обръшението си към сирийския народ, е изпратил инструкции на привържениците си в Ирак, Йордания, Турция и Ливан, да се насочат към Сирия.Същият източник твърди, че 1500 бойци на Ал Кайда, действащи до този момент в Ирак, са пристигнали в Сирия за да се включат в бушуващата там гражданска война. Техните отряди се придвижват нощем, сражавайки се с иракската армия на премиера Нури ал-Малики, който, на практика, действа като съюзник на Сирия. По информация на израелските служби, Саудитска Арабия оказва логистична и финансова подкрепа на терористите и ги снабдява с оръжие. Нещо повече, твърди се, че саудитските емисари агитират и отрядите на Ал Кайда в зоната на афганистанско-пакистанската граница да се прехвърлят на „сирийския фронт”.

Враждебността на фамилията ал-Сауд към светския режим в Сирия е разбираема. В момента той е единствения, който, независимо от безбройните му недостатъци, представлява алтернатива на средновековно-консервативния саудитски политически „проект”. Както е известно, след Първата световна война, арабското пространство бива изкуствено раздробено от британците и французите. Така, територията на т.нар. „Велика Сирия” се разпада на няколко малки квазидържавни образувания (Сирия, Трансйордания, Ливан и Палестина, върху част от която по-късно възниква израелската държава). Най-жизнеспособна измежду тях се оказва Сирия, която, в периода на управление на партията Баас, води политика, намираща се в очевиден разрез с американските и саудитски интереси. Впрочем, ликвидирането на силните светски режими в арабските държави е стара мечта на саудитския елит. През 2003, Съединените щати, с активната подкрепа на саудитските им партньори, успяха да ликвидират суверенната иракска държава. В момента Риад се опитва да постигне същото със Сирия. Тук е мястото да напомня, че през Средновековието, Дамаск е столица на халифата на Омеядите, за чиито наследник (макар и без каквито и да било основания) се смята династията на Саудитите. Издигането на саудитското знаме над джамията на Омеядите в Дамаск ще символизира окончателната победа на Риад в арабския свят.

Не изглежда случаен и изборът на първата мишена на Ал Кайда в Сирия. Доскоро Алепо изглеждаше като своеобразен остров на спокойствието в разтърсваната от сражения страна. В този, населен предимно със сунити, град, нямаше сериозни антиправителствени демонстрации. Отчасти, това се обяснява с факта, че влиятелната търговска прослойка в Алепо, още по времето на бащата на сегашния президент, получи от режима множество официални и неофициални привилегии, включително да осъществява безмитна търговия със съседна Турция. Сега нещата се променят, включително и благодарение на Ал Кайда.

Всичко това обаче, не тревожи особено САЩ и големите западноевропейски държави (най-вече Великобритания и Франция), да не говорим за монархиите от Персийския залив, които в момента усилено обсъждат бъдещето на Сирия „след Асад”. В същото време, през последните петдесетина години, тази страна, въпреки всички недостатъци на авторитаризма (всесилието на специалните служби, жестокото смазване на опозицията, мудната бюрокрация), демонстрира уникален пример за мирно съвместно съществуване на няколко религиозни общности. В момента действията на екстремистите от радикалните сунитски организации вече представляват реална заплаха за сирийските религиозни малцинства и, най-вече, за алауитите и християните. Именно върху това акцентира и патриархът на маронитската църква Бешара Раи по време на посещението си във Франция, през есента на 2011. Тогава той недвусмислено заяви, че ако ситуацията в Сирия се влоши и сегашният режим бъде сменен от някой още по-твърд – например, ако на власт дойдат „Мюсюлманските братя” - сирийските християни ще платят тежка цена. Те вероятно ще бъдат изправени пред същия избор, като единоверците им в Ирак - или да напуснат страната, или да бъдат изтребени.Затова патриархът призова световната общност „да даде на Башар Асад възможност спокойно да осъществи обещаните реформи” и предупреди „да не се гледа на източната реалност през очите на Запада”. Несъмнено, френските му домакини не очакваха подобно поведение от него. Неслучайно, след посещението си, притесненият патриарх съобщи, че по време на разговора си с президента Никола Саркози, последният му е обещал да осигури убежище във Франция на всички християни от Сирия и Ливан, при неблагоприятно развитие на събитията. Което, едва ли може да се приеме за решение на проблемите им.

Европейското бойно поле на радикалния ислям

Откакто мюсюлманите от Северна Африка и Близкия Изток активно се включиха в процеса на «усвояване на демократичните ценности», в резултат от което на власт в редица страни от региона дойдоха т.нар. «умерени ислямисти» (друг въпрос е, дали този термин е удачен) или пък откровени салафити, като египетското движение «Ан-Нур» например, отношенията между Европа и въпросните държави претърпяха известни промени. Всъщност, по-точно е да се каже, че Европа и Западът, като цяло, започна да преразглежда отношението си към такива религиозно-политически сили като «Мюсюлманските братя» например, които съвсем доскоро мнозина европейски политици приравняваха с екстремистите от палестинското движение ХАМАС. Между другото, ХАМАС също е на път да излезе от «черния списък», ако се съди от декларациите на лидера му Халед Машал за евентуален отказ от политиката на използване на сила срещу Израел и възприемане тактиката на «арабската пролет». Вероятно защото именно този подход гарантира признаването му за «до голяма степен светско движение, привързано към демократичните ценности» (горе долу така сегашната американска администрация оценява «Мюсюлманските братя»).

Друга последица от «арабската пролет» е очертаващата се нова тенденция в отношенията между европейското общество и ислямските общности на Стария континент. Както е известно, значителна част от тях се формират именно от имигранти от Северна Африка и Близкия Изток: гласуващите за «Ан-Нахда» тунизийци, подкрепящите партията на Абделилах Бенкиран мароканци, симпатизиращите на Абделхаким Белхадж либийци и популяризиращите идеите на покойния радикален ислямист Саид Кутб сред мюсюлманите египтяни. След периода на твърди мерки, пряко засягащи европейските мюсюлмани (като например забраната да се носи никаб на публични места, или ограниченията за строежа на минарета), редица европейски експерти и политолози се опитват да наложат тезата, че е крайно време да бъдат отхвърлени «предубежденията към мюсюлманите» и те да бъдат приети в европейското семейство такива каквито са.

Така например, шефът на Европейската мрежа срещу расизма (ENAR) Мишел Приво смята, че днес в Европа излишно се преекспонира заплахата от ислямския екстремизъм, което, на свой ред, води до демонизирането на мюсюлманските общности и некоректни действия спрямо тях. В интервю за телевизия «Евронюз» той подчертава, че «Докладите на Европол за терористичните заплахи от 2006 насам, свидетелстват, че от 2150 терористични нападения в Европа, само 0,5% са били извършени от мюсюлмански екстремисти, т.е. не повече от 10. В същото време, 50% от ресурсите за борба с тероризма са отишли за предотвратяването на едва 0,5% от терористичните акции, свързани с ислямизма. Как може да бъде оправдана подобна скандална диспропорция между реалната заплаха и средствата за борба с нея?

Следва да се отчита политическият контекст. От терористичните нападения в Лондон и Мадрид насам, полицията еобсебена от натрапчивата идея за повторението им в една или друга точка на Европа и не жали средства за да покаже, че контролира ситуацията. Следва да се отчита и икономическият аспект. Борбата с ислямския тероризъм осигурява работа на стотици хиляди държавни служители в Европа, силите на реда и частните охранителни фирми, които се възползват от тази «манна небесна». Това е очевидно, имайки предвид, че при тези обстоятелства мюсюлманите се разглеждат като заплаха за нашата цивилизация и ценностите ни.

Днес може да се твърди, че малцинствата и, в частност, мюсюлманите се превръщат в тройни потърпевши от тази ситуация. На първо място, защото стават изкупителни жертви на мнозинството, което вижда в тях виновник за повечето си проблеми.На второ място, мюсюлманите и особено младите, често стават жертва на целенасочени преследвания от страна на силите на реда. Накрая, имайки предвид, че държавните силови структури концентрират почти половината си усилия върху борбата с ислямския тероризъм, какъвто почти няма, те не обръщат достатъчно внимание на далеч по-сериозните заплахи, като крайнодесния тероризъм например, чиито жертви (както видяхме наскоро в Германия и Италия) стават мюсюлманите, а също негрите, циганите и еврейските общности. Дойде време да извлечем необходимата поука от сегашната ситуация, да се върнем към здравия смисъл и напълно да променим политиката, която се реализира на общоевропейско ниво, както и в отделните държави от ЕС».

Същото твърди впрочем, и Паскуале Ферара от Istituto Universitario Europeo, отговаряйки на въпроса, дали държавите от ЕС следва да полагат повече усилия за да се противопоставят на радикалния ислямизъм в Европа. Ферара смята, че отношението към европейските мюсюлмани трябва да е «максимално открито» и посочва, че: «Ако говорим за радикалния ислямизъм като феномен, близък до терористичната активност, е едно. Но ако става дума за исляма в Европа, ситуацията е съвършено различна. Като цяло, Западът осъществява политика, насочена към борба с тероризма. Но е неправилно да се поставя знак за равенство между радикалния ислям и проявите на международния тероризъм. Когато се говори за исляма, следва да се отчитат множество елементи. В Европа съществува европейски (умерен) ислям. Не само имигрантите, а и част от европейските граждани, родени в Европа, изповядват исляма. Ако една религия уважава плурализма и се отнася с уважение към политиката, държавния строй и конституцията на държавата, в която живеят последователите и, към нея следва да се отнасяме максимално открито».

В тази връзка, е любопитно, как ли биха коментирали тезите на своя съотечественик Ферара, жителите на италианския остров Лампедуза например, които просто нямат друг изход, освен да се отнасят «максимално открито» към гиганския наплив от мюсюлмански (в основната си маса) бежанци от Северна Африка, заливащи южната част на Италия от началото на «арабската пролет» в Тунис и Либия насам. Впрочем, в Европа има хора, които смятат този мощен поток от имигранти за истинско благо за континента. Сред тях е експертът от френската неправителствена организация «Нашата Европа» Сами Андура, според който: «Не бива да забравяме, че едно от огромните постижения на ЕС е създаването на пространство за свободното придвижване на хора. Това пространства следва да отговаря на външните предизвикателства, като нелегалната имиграция или трудовата миграция в държавите от ЕС. Видяхме, че това създава сериозно напрежение, в частност, след въстанията в арабските държави – в Тунис и Либия, провокирали нови имиграционни вълни в Европейския съюз. Имайки предвид, че европейското общество остарява, следва да осъзнаем, преди всичко, че то се нуждае от работната ръка на имигрантите от тези държави. Тоест имиграцията трябва да се разглежда като позитивно явление. Въпреки това, ЕС следва да е готов да се противопостави на евентуални масови вълни от неконтролируема миграция. Като отговорът на това предизвикателство трябва да се базира на солидарността на държавите, например когато става дума за политически бежанци, те трябва да се разпределят равномерно между отделните страни-членки на Съюза».

Тоест, цитираните по-горе експерти предлагат да продължи да се залага на максималната толерантност към имигрантите, макар че именно толерантният към религиозно-културните различия мултикултурализъм съдейства за формирането в много европейски страни на затворени гета, превърнали се в отлична «хранителна»среда за ислямските екстремисти. От друга страна, твърденията, че активните насилствени действия и терористичните акции губят популярността си не само сред «симпатизиращите» на радикалните движения, но и сред самите ислямисти, имат известно основание. Както показват изборите, провели се в редица северноафрикатски държави след т.нар. «арабска пролет», мнозина от онези, които доскоро бяха склонни да практикуват терористични методи, днес предпочитат да постигат целите си с «демократични средства». Това се цени в Европа, но в никакъв случай не е повод да се твърди, че ислямският ектремизъм е мъртъв и следва да се отнасяме «максимално открито» към мюсюлманските общности на Стария континент. Ето някои причини за това.

Разсъждавайки за притесненията на европейските мюсюлмани от политиците, крайната десница и обществото, като цяло, цитираните по-горе експерти забравят, че не само и дори не толкова ислямският екстремизъм е основната причина за дългогодишното напрежение в отношенията между мюсюлманските общности и коренните жители на Европа. Тероризмът, включително религиозно-фундаменталисткият, отдавна и почти напълно е загубил онова, което някога беше най-голямата му сила – ефектът на сплашването. Днес много повече европейци се притесняват не толкова от нови бомбени атентати, колкото от поведението на голяма част от съседите си мюсюлмани. Мнозина от тях бяха шокирани, научавайки например, че в Италия, недалеч от Парма, имигрантът-мюсюлманин Мохамед ал-Айни е убил с чук съпругата си пред очите на четиригодишната им дъщеря, заради желанието и да приеме християнството. И това се случва не в Пакистан, където дивашките разправи с малцината местни християни отдавна са се превърнали в своеобразен спорт за местните фанатици, а в една държава, смятаща се за традиционна опора на католицизма. Реакциите на медиите и обществото на подобни шокиращи престъпления (при това те са съвсем основателни) можем да обобщим с коментара на италианското издание Chretiente info: „Преди подобни убийства се случваха само в Иран и Пакистан, т.е. в държави, където ислямът е държавна религия. Не бива да си затваряме очите пред това, че днес ислямът се опитва за завоюва земите на християнска Европа”.

Новите форми на ислямистката агресия

Според мнозина, агресията против християнството (което все още е основната религия в Европа) и неговите адепти (включително и потенциалните) постепенно започва да се превръща в норма за значителна част от европейските мюсюлмани. Ще припомня, че наскоро участниците в традиционната католическа процесия пред една от църквите във френския град Ним бяха атакувани с камъни от арабски имигранти, принадлежащи към местната мюсюлманска общност. Дори и този инцидент обаче, не накара властите да действат по-решително.

Впрочем, ако проблемът беше свързан само с непрекъснато демонстрираната религиозна агресия от страна на някои представители на европейската мюсюлманска общност, нещата нямаше да са чак толкова тревожни. Не по-малко притеснителен аспект е, че мнозина от онези мюсюлмани, които най-гръмко претендират, че правата им се нарушават и активно участват в многобройните демонстрации и протестни акции по този повод в различни европейски държави, много често имат твърде слаба представа за основите на собствената си религия, затова пък са готови със зъби и нокти да защитават предразсъдъците и суеверията, нямащи нико общо с истинския ислям. Пример за подобно поведение е скандалният случай в Брюксел, през септември 2011, когато полицейски патрул спира за проверка двойка мюсюлмани и настоява жената да свали фереджето си (носенето на което е забранено със закон в Белгия) за да бъде установена самоличността и. В отговор съпругът напада полицаите като ранява единия и се опитва да убие другия.Достатъчно е да се погледнат многобройните съобщения за подобни инциденти в западноевропейските медии (макар че много често те съзнателно се премълчават) за да стигнем до извода, че те не са случайни, а имат системен характер. Което пък показва, че значителна част от принадлежащите към европейската мюсюлманска общност продължават да са в плен на невежеството, предразсъдъците и средновековните традиции и догми, които се оказват непреодолима пречка за интегрирането им в обществата на приелите ги държави. Горчивата истина е, че тази част от европейските мюсюлмани представлява много по-сериозна опасност, отколкото всички скрити „клетки” на ислямските екстремисти на континента, взети заедно, и отколкото всички радикални движения, прокарващи вместо заветите на Аллах, странна смес от извратени идеи и фантазии. Впрочем, те го правят съзнателно, докато обикновените мюсюлмани, атакуващи полицията, за да защитят „правото” на жените си да ходят забулени, или пък убиващи същите тези жени, ако дръзнат да не се подчинят на традициите (да не говорим пък, ако решат да сменят религията си), обикновено го правят искрено, смятайки, че защитават собствената си вяра, за чиито истински основи и принципи всъщност нямат и най-малка представа.

Тази абсурдна ситуация може да се промени само по един начин – като мюсюлманската общност сама поеме отговорността за действията на онези, които, смятайки се за „истински мюсюлмани”, с невежеството си дискредитират самата същност на исляма, повишавайки градуса на напрежението в обществото, и задълбочават отчуждаването на мюсюлманската общност. Тя следва да се заеме с активно просветителска дейност, обяснявайки (ако се налага, използвайки и по-твърди методи на въздействие), че стрелбата в джамиите след празничната служба (както стана наскоро във джамията на Института за мюсюлманска култура в Копенхаген, където две враждуващи мюсюлмански младежки банди решиха да си разчистят сметките, използвайки огнестрелно оръжие) е недопустима светотатство. Или, че искането на полицията да не се носи никаб (фередже) на публични места е законно от всяка гледна точка.

Няколко мюсюлмански организации, като британската Фондация Килиам например, отдавна опитват да се противопоставят на ислямистката идеология, защитавайки младите местни мюсюлмани от вредното и влияние. Опитът обаче сочи, че и този тип дейности не са достатъчни. Особено днес, когато на преден план излизат съвсем други проблеми. Истината е, че на този фон призивите за „открито отношение” и „пълна промяна на политиката” са не само неуместни, но и направо опасни, тъй като демонстрират тотално неразбиране към случващото се през последните години на европейския континент.

* Българско геополитическо дружество

Руската позиция по отношение на случващото се в Сирия, провокирала серия от нападения на представители на сирийската опозиция срещу посолствата на Русия в различни държави, кара някои анализатори да смятат, че подкрепящите бунтовниците арабски режими от Залива, както впрочем и Турция, могат в отговор да възобновят масираното финансиране на радикалните ислямистки групировки в Северен Кавказ.

Тук е мястото да напомня, че от средата на 90-те години именно външното финансиране, до голяма степен, определя боеспособността на чеченските сепаратисти и помага за реализацията на най-нашумелите им терористични акции в Русия (взривовете в жилищни кооперации в Москва, бомбите в метрото, нападението в Театъра на Дубровка и т.н.). При това събирането на средствата става съвсем легално, чрез многобройните благотворителни фондации и организации от Саудитска Арабия, ОАЕ и Кувейт. Формално, катарските фондации не участват в тези акции, затова пък страната предоставя убежище на редица водачи на чеченските ислямисти, начело с вече покойния Зелимхан Яндарбиев. Оправданието е, че Катар се стреми да играе ролята на своеобразна „близкоизточна Швейцария”, на чиято територия могат да намерят убежище всякакви политически емигранти. Разбира се, в основата на тази политика са заложени не толкова хуманитарни мотиви, колкото елементарни геополитически сметки. При необходимост, Доха винаги е готова да поеме ролята на „основен посредник” в преговорите между терористите и Москва, което отлично се вписва в концепцията за превръщането на Катар в регионален лидер.

Първата вълна на ислямистката експанзия в Северен Кавказ

По отношение на Саудитска Арабия, нещата са по-прости. Онези години са „златното време” на Ал Кайда, а опитът от Босна вдъхва допълнителни надежди на ислямските радикали. Афганистан пък вече се е превърнал в мощен плацдарм за експанзията им. В тези условия, постъпателното движение се оказва задължително, доколкото радикалният ислямизъм може да съществува само в условията на постоянна експанзия. Северен Кавказ пък изглежда лесно достъпна и обещаваща зона на „джихада” срещу неверниците. През 90-те там цари пълен хаос и посещението на един от идеолозите на Ал Кайда Айман ас- Зауахири в Чечения и Дагестан (по време на което, той дори попада за кратко в руски затвор) го убеждават, че „свещената война” в тази точка на света има големи шансове за успех. Пак тогава за Кавказ започва да се говори, като за „природен резервоар на питейна вода” все по-често се споменават и „замразените петролни находища в Дагестан”. Скоро след това в района се появява печално известният ислямист Хаттаб и неговите, натрупали боен опит в Афганистан и Босна, „моджехидини”. При това тези доброволци се вербуват не само в арабските държави, но и във Франция и Великобритани. Мнозина от вербовчиците им днес излежават присъди за екстремизъм и съучастие в терористичните нападения от 11 септември срещу САЩ.

Следва да се има предвид, че по онова време част от чеченския елит (и от населението на самопровъзгласилата се за независима Република Ичкерия) е обхванат от еуфория и отчаяно се опитва да открие идеологическа обосновка за нерядко откровено бандитските си действия. Това пък е погрешно изтълкувано от саудитските покровители на Ал Кайда като стремеж към „истинския ислям”. Всъщност, става дума по-скоро за опит на новия местен елит да си намери място в „пазарната” координатна система, отколкото за осъзнат стремеж към включване в битката за създаването на „световен халифат”. В Риад обаче, смятат Ал Кайда за полезен инструмент в реализацията на стратегията за разширяване на саудитското влияние в света, в чиито рамки Северен Кавказ изглежда привлекателен „полигон” за усъвършенстване на схемите за разпространяване на това влияние. Според някои анализатори, саудитците просто решават да приложат в региона модела на „ислямската революция”, до голяма степен заимстван от противниците им иранци, но с друг идеологически оттенък. Разликата е, че за същите цели иранците създават т.нар. Корпус на стражите на ислямската революция, докато саудитците предпочитат официално да се дистанцират, залагайки на бунтовническите групировки и проповедниците в джамиите. Те отчаяно се нуждаят от собствен инструмент за противодействие на радикалния шиизъм (т.е. на Техеран) и го откриват в лицето на Ал Кайда.

Следва да се отбележи, че арабските „моджехидини”, появили се по онова време в Чечения действително са фанатични ислямисти, но трудно биха могли да се квалифицират като „наемници”. Те по-скоро изпълняват ролята на своеобразни „политкомисари” в отрядите на местните сепаратисти, използващи финансови средства от чужбина за да популяризират и наложат проповядваните от тях идеи. За „моджехидините”, чеченските мюсюлмани са почти езичници, докато самите те се смятат за мисионери на истинския ислям. Именно тази особеност, наред с кланово-племенния характер на чеченската съпротива, влизащ в очевидно противоречие с „наднационалната идеология” на джихадистите, в крайна сметка, поставят под въпрос реализацията на идеята за „износа на ислямската революция” в Кавказ. В същото време, значителна част от населението на Чечения осъзнава очевидния факт, че новото поколение бунтовнически лидери (т.е. наследниците на Дудаев) просто не е в състояние да управлява самостоятелно. Всъщност, истината е, че това подсъзнателно се признава от всички чеченци, макар повечето да не са склонни да го кажат открито. При всички случаи за тях е по-добре да имат работа и да разчитат на субсидиите от централната власт в Москва, отколкото да скитат из планините, рискувайки всеки момент да бъдат ликвидирани от собствените си съплеменници и разчитайки на парите на ислямистите.

Окончателната промяна в региона настъпва след американската интервенция в Ирак. Тя допълнително стимулира отдавна назрелите процеси в чеченското сепаратистко движение. Финансовите потоци от монархиите от Залива се пренасочват към Ирак и Афганистан, а „джихадът в Чечения”, който и без това понася изключително тежки удари от руската армия и чеченските и съюзници, окончателно заглъхва. Продължават да действат само отделни харизматични лидери от типа на Басаев, за които арабските джихадисти все още са склонни да отпускат някакви средства, но с постепенното им физическо ликвидиране започва да пресъхва и финансовият поток. За „банкерите” на чеченската съпротива, базирани в Турция, става все по-трудно да намират пари, в резултат от което нарастват взаимните подозрения и обвинения, а фактическа единната логистична верига се разпада на части, като всеки, дори и най-незначителния, военен командир държи да разполага със собствен „банкер” в чужбина, който да може да убеди външните спонсори, че именно неговият шеф е най-големия „уахабит” в Чечения.

Паралелно с това биват ликвидирани и голяма част от арабските „моджехидини”, които на практика са оставени на произвола на съдбата от саудитските си покровители. Средствата, които все пак се отделят за Чечения, вече не могат да им гарантират сериозни позиции в сепаратисткото движение. Последното все повече се ориентира към нови източници на приходи за финансирането на „джихада”, като например рекета на богати местни бизнесмени, или отвличанията на хора. При това по-голямата част от спечелените по този начин средства отиват в Турция и биват влагане в съвсем легални бизнес-дейности. Така финансовият поток от Персийския залив окончателно пресъхва, тъй като в Чечения вече няма кой да гарантира на „спонсорите”, че средствата им ще се използват „по предназначение”. Резултат от това става конфликтът между последния „върховен главнокомандващ на Ичкерия” Доку Умаров и емисаря на Ал Кайда в Чечения Моганед и последвалото убийство на последния. Което ознаменува закономерния провал на „арабската експанзия” в Северен Кавказ.

Възможно ли е възраждането на „джихада” в региона

И така, възможно ли е възраждането на „джихада” в Северен Кавказ в обозримо бъдеще? Ако става дума за целенасочени действия в тази посока от страна на различни спонсори от държавите от Персийския залив, които са недоволни от руската позиция по сирийския въпрос, това изглежда малко вероятно по ред фундаментални причини.

По-горе споменах, че новите елити в севернокавказките републики вече са излезли от фазата на „романтичния джихадизъм”. Навремето, крахът на Съветския съюз слага край на старата система за „разпределяне на благата” в региона, нарушавайки баланса на интересите и властта. Затова 90-те и началото на 2000-те години минават под знака на възстановяването на този баланс, което още не е приключило напълно. А поуката за местните кланове (и за по-голямата част от населението) от кървавата еуфория, свързана с т.нар. „независима Ичкерия”, е, че следва да опитат да се интегрират в новата пазарна система с всички възможни средства, избягвайки при това сепаратистките тенденции, схоластичната ислямистка идеология и войната с Москва. Несъмнено, все още е налице известна идеологическа неяснота, продължава и търсенето на национална самоидентификация, което се отразява върху противоречията между местните племенни и кланови общности. В същото време обаче, самата „племенно-кланова” система се оказва силно размита по време на „джихадисткия период”, но въпреки това оцелява. Новите чеченски лидери просто няма на какво друго да се опрат, което обяснява и стремежа им за консервиране на родовата структура, върху която се гради чеченското общество. Само че нещата вече не са като преди. Формират се нови групи и обединения, често включващи хора от различни кланове и племена, като основата им вече не е родово-племенна, а по-скоро икономическа, макар, че „кръвните връзки” все още играят много сериозна роля.

Москва дава на новия елит от Северен Кавказ възможност за избор: дали да получава дотации и да поеме управлението на местната администрация, или да се върне в планините и да разчита на плячката от бандитските набези или на все по-редките дотации от чужбина. Изборът е очевиден. Тук е мястото да напомня, че дори сблъсъкът между „непримиримия противник на Москва” Доку Умаров и емисаря на Ал Кайда, известен като Моганед (ликвидиран от руските части през април 2011), също е свързан с пари (най-малкото, кризата в отношенията им подозрително съвпадна с кризата на финансовите трансфери за „моджехидините” от чужбина).

В момента, в Чечения, поне в общи линии, вече се е оформил някакъв силов баланс (тук няма да се спирам на „обратната страна” на тази стабилизация). Оттук и фактическият спад на терористичната активност в тази автономна република. По-различна е ситуацията в съседните Кабардино-Балкария, Карачево-Черкесия и Дагестан (доказателство за което е и двойният атентат в Махачкала, извършен в началото на май 2012), но и там става дума най-вече за битка между клановете за правото да получават икономически преференции от Москва, която често се маскира с уахабитски лозунги. Впрочем, тези лозунги се използват както от част от севернокавказкия елит, така и от голяма част от арабските им спонсори, които по този начин се опитват да докажат на САЩ, колко са важни като единствен стабилизиращ фактор в региона.

За разлика от Чечения, в тези републики все още не съществува утвърден силов баланс. Което, разбира се, не изключва наличието на известен брой независими „военни командири”, сражаващи се с местните власти под флага на радикалния ислямизъм. Анализът на ликвидираните през последните една-две години бунтовнически „емири”, показва, че става дума най-вече за млади хора, повечето от които са зле образовани, нямат възможност за нормална реализация и горят от желание „да влязат в историята”. В подобна ситуация не е много трудно да се намерят кандидати за осъществяване на терористични действия с религиозна окраска, включително на територията на самата Русия. Ако под „възраждане на джихада” се има предвид някакъв подобен сценарий, той е напълно възможен. Не може да става дума обаче за масов бунт или за мащабна въоръжена съпротива. Защото, освен всичко друго, това е в разрез с интересите на местните елити, които си поделят съответните пазари. То е в разрез и с интересите на местното мюсюлманско духовенство, което не иска да жертва авторитета си заради „чужденците”, непрекъснато обвиняващи го в „езичество”. Накрая, това е в разрез и с интересите на огромната част от местното население, което е уморено и най-малко би желало нова мащабна война в региона.

Новият ислямизъм

В същото време, налице са някои нови тенденции, които действително са тревожни, от гледна точка на стабилността в региона. Неслучайно, когато днес се говори за религиозно-политическия екстремизъм, се имат предвид два взаимодействащи и допълващи се сегменти: войнствено настроените елементи, принадлежащи към традиционните за Северен Кавказ мюридски структури, и онази част от екстремистите, които, до голяма степен условно, се обозначават като „уахабити”. Това, което ги обединява е:

- създаването на световен ислямски Халифат, като обща официално декларирана цел;

- наличието на сложна йерархична система, позволяваща на чуждите специални служби, включително онези на арабските държави от Залива и Турция, да използват тази глобална мрежа за реализацията на собствените си геополитически интереси (и най-вече тези на САЩ, като единствена световна суперсила);

- общи източници на финансиране, методи на борба и дори въоръжение и подготовка в едни и същи тренировъчни лагери от едни и същи инструктори (между другото, това дава основание на някои анализатори да лансират екстравагантната теза за ислямистите като ударна сила, действаща на територията на геополитическите противници на Америка, под формата на диверсионно-терористични групи).

В момента, вместо открития и очевидно чужд на севернокавказките мюсюлмани „уахабизъм”, се правят опити за налагането на нов модел религиозен екстремизъм, който е по-добре адаптиран към менталността на местното население и може доста дълго време успешно да мимикрира, което пък му позволява да се интегрира в структурите на властта и обществото в автономните севернокавказки републики на Русия. Тази нова екстремистка мрежа вече трудно може да се дефинира като „уахабитска”, най-малкото по следните две причини:

- Уахабизмът е официално течение в исляма, което е държавна религия в Саудитска Арабия. И, ако САЩ и европейските държави (включителноБългария и Русия) обявяват уахабизма за опасен, възниква въпросът, защо тогава позволяват на своите граждани-мюсюлмани всяка година да ходят на поклонение в една страна, където той тотално доминира и поддържат с нея дипломатически отношения (да не говорим, че тя е ключов регионален съюзник на Вашингон)?

- Екстремизмът, който в момента се надига в Дагестан, вече няма много общо със саудитския уахабизъм, дори и в чисто идеологически план, макар че съдържа някои негови елементи. От една страна, това е наднационално учение за глобалната ислямска държава, но от друга става дума за контролиран, до голяма степен, от Анкара, или по-точно от стоящите за гърба и Съединени щати, регионален проект, в чиято основа е идеята за перманентна дестабилизация на Северен Кавказ. В Чечения основният представител на този „нов ислямизъм” е Мовлади Удугов, а в Дагестан – хора като пантюркиста Хаджи Мурат Доного и други местни интелектуалци, изповядващи дясно-либерални или пък откровено национално-сепаратистки възгледи. В геополитически план, става дума за ключов елемент от глобалния пантурански проект, целящ откъсването на населените с мюсюлмани райони на Русия и Китай и интегрирането им – заедно с централноазиатските държави и Афганистан – в някакво обединение, доминирано, повече или по-малко от Анкара (а всъщност от Вашингтон).

За Русия и Северен Кавказ (като част от нея), фактът че Турция (независимо от стремежа и да се позиционира като регионална суперсила) следва политика, която, в общи линии, е съобразена с американските интереси, води до това, че въпреки добрите отношения с Анкара, мощният ръст на взаимния стокообмен и развитието на туризма, турският външнополитически курс сериозно се отклонява от официално декларираните цели на приятелство и добросъседство с Москва.

Сред елементите на тази двойнственост в турската външна политика е информационно-идеологическата и друга подкрепа за активистите на предишната терористична мрежа в Северен Кавказ и, особено, за тези от новата. Последната, която напоследък активно се изгражда в редица райони на ОНД, но най-вече в Северен Кавказ, се отличава от мрежата, използвана в провалилия се „арабски” геополитически проект (в който също бяха намесени специалните служби на САЩ и Великобритания), както по качеството на ангажирания в нея „човешки материал”, така и по начина по който вече се интерпретира ислямистката идеология.

Възможна ли е „арабската пролет в Кавказ?

Независимо от всичко казано по-горе, възможността за масови „мирни” демонстрации по модела на т.нар. „арабска пролет” в Северен Кавказ изглежда малко вероятна, поне в подобен мащаб или отрязък от време. Манталитетът на мъжкото население в региона признава само един начин за налагане на „справедливостта” и извоюване на „свободата” и това е въоръжената борба. Там мирните демонстрации се смятат за достойни единствено за жените и старците.

Що се отнася до външния фактор и способността му да наложи подобен вариант на развитие на събитията, тук нещата не опират само до недостига на финансови средства, за който напоследък споменават все повече анализатори. Истината е, че „износът на революция” (или пък на „контрареволюция”, както стана в Бахрейн, където бунтовете на местните шиити бяха смазани със съвместните усилия на всички монархии от Залива) излиза скъпо. Някой би могъл да възрази, че навремето външната помощ за чеченските терористи се осъществяваше почти изцяло от частни източници. За да се организира подобно набиране на средства, в Саудитска Арабия например, е достатъчно властта да „инструктира” за това местните духовници и ръководителите на многобройните блоготворителни фондации. Имайки предвид, че цялата дейност на въпросните фондации се наблюдава от Външното министерство в Риад, чисто техническата реализация на една такава инициатива не е проблем. Между другото, след 2005, помощта за „чеченската съпротива” беше почти напълно прекратена пак по тази схема.

Има обаче редица причини за да смятаме, че реализацията на „арабския сценарий” в Северен Кавказ е малко вероятно. Основната причина е, че саудитците и катарците са прекалено заети с мащабните си проекти за противодействие на шиитската експанзия в регионите на Близкия и Средния Изток и Африка. Именно там, а не в Северен Кавказ, се решава днес съдбата на глобалното сунитско-шиитско противопоставяне. Риад и Доха едва ли ще са склонни да пилеят силите си за атаки на дребно, които нищо не могат да променят, включително и руската позиция за случващото се в Сирия. Нещо повече,подобна активност в Северен Кавказ по-скоро би стимулирала сближаването между Москва и Техеран. А именно Иран (а не Русия) е основния стратегически противник на монархиите от Залива. По-различна е ситуацията с Турция, но и тя едва ли би рискувала да се конфронтира точно сега с Москва, което със сигурност би и донесло повече пасиви, отколкото активи.

Освен това и Ал Кайда вече не е същата. Най-силният и период е вече в миналото. Днес инициативата все повече преминава в ръцете на „Мюсюлманските братя”, които печелят властта в арабските държави предимно по парламентарен път, а не със сила. Наднационалната идея за „глобалния джихад” започва да се изчерпва и ислямистката идеология придобива собствена специфика във всяка отделна мюсюлманска държава. Тепърва предстои да наблюдаваме схватка за властта между салафитите, подкрепяни от монархиите от Залива, и умерените „Мюсюлмански братя”. В тази ситуация, когато всеки ресурс е от значение, шиитите вече спечелиха Ирак, битката за Йемен, Сирия и Ливан продължава, а в Либия нещата стават все по-заплетени, масираната подкрепа за останките от бунтовниците (и „спящите терористични клетки”) в Северен Кавказ, където липсват условия за масова въоръжена борба и то именно „на идеологическа основа”, би било, най-малкото, недалновидно.

* Българско геополитическо дружество

Следващата стъпка към възраждането на Русия ще бъде направена в Централна Азия. За Москва, държавите от региона: Казахстан, Узбекистан, Туркменистан, Киргизстан и Таджикистан, играят важна роля като защитен заслон между Русия и ислямския свят и Азия, както и като енергийни и икономически партньори.

Казахстан вече е тясно свързан с Русия и е член на Митническия съюз, заедно с Беларус. Туркменистан се опитва, доколкото може, да запази изолацията си, а Узбекистан активно се противопоставя на опитите за възраждане на руското влияние. На свой ред, Киргизстан и Таджикистан вероятно са склонни да подкрепят Москва, но вътрешната нестабилност и проблемите със сигурността в двете държави представляват определен проблем за руснаците.

Казахстан

Местоположението на Казахстан го обвързва с вътрешната сигурност на Русия, защото страната е разположена по традиционния маршрут от изток и юг и по този начин представлява своеобразна защита от азиатските държави. Освен това Казастан е ключов маршрут за Русия към останалите страни от Централна Азия. Руско-казахстанската граница е дълга пет хиляди мили и почти не се охранява, така че евентуална нестабилност в Казахстан бързо може да се прехвърли и на територията на Русия. Казахстан разполага и с богати запаси от петрол и природен газ и е своеобразен „балансьор” на Узбекистан – сравнително влиятелна централноазиатска държава, която не е много склонна да се подчинява на Москва.

Лостовете на Русия

В политически план, Москва поддържа тесни връзки с казахстанския президент Нурсултан Назарбаев и други представители на политически, военния и деловия елит, включително с премиера Карим Масимов и с евентуалния приемник на Назарбаев Тимур Кулибаев.

В социален план, руснаците са почти 25% от населението на Казахстан, като по-голямата част от тях живеят в северната част на страната. Руският е официален държавен език в Казахстан, а 20-30% от населението са православни.

По отношение на сигурността, Казахстан е член на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), доминиран от Русия. Руснаците разполагат с радарна станция в Балхаш и с космодрум в Байконур. Повечето офицери в казахстанската армия са етнически руснаци, а почти всички военни подразделения използват руска или съветска техника.

В икономически план, Казахстан е член на Митническия съюз и Единното икономическо пространство. По-голямата част от икономическата инфраструктура на Казахстан – жп мрежата, магистралите, тръбопроводите и енергийните обекти – са свързани с Русия. Почти 10% от казахите работят в чужбина, най-вече в Русия.

Успехите, препятствията и амбициите на Русия

Русия укрепи алианса си с Казахстан чрез Митническия съюз, през 2010, и Общото икономическо пространство, през 2012. Макар че междувременно Казахстан разшири отношенията си в енергийната сфера с редица други държави, особено с Китай, по-голямата част от износа на енергоносителите му все още е свързана с Русия и Москва все още влияе върху казахстанската система за разпределяне на енергоносителите.

Руските цели в Казахстан са: продължаване на интеграцията с централноазиатската държава, чрез Единното икономическо пространство и, в крайна сметка, чрез Евразийския съюз, както и да съдейства процесът на предаването на властта в страната да протече благоприятно за Москва.

Позицията и стратегията на Казахстан

Площта на Казахстан се равнява на почти 1/3 от тази на САЩ, но населението на страната е едва 15 млн. души, които са „разпръснати” в различните и части. Това прови вътрешната консолидация трудна задача, която президентът Назарбаев се опитва да реши чрез централизацията на политическата система и службите за сигурност.

Заради дългата си и отворена граница с Русия, Казахстан трудно може да поддържа някакъв баланс във външнополитическите си отношения и е свързан с Москва както политически, така и от гледна точка на сигурността (страната е сред учредителите на ОНД, ОДКС и Митническия съюз). В икономически план обаче, Казахстан съумя да диверсифицира партньорите си, благодарение на огромните запаси от енергоносители и полезни изкопаеми, за което впрочем му помогна и Западът през 90-те и началото на 2000-те, когато Русия все още беше слаба.

Казахстан изнася петрол на запад, през Азербайджан, и на изток, в Китай, макар че по-голямата част от казахстанския петрол и газ все още са свързани с Русия, или чрез директния износ, или чрез разпределителната система в Централна Азия. Това превръща страната в полезен и лоялен партньор на руските планове за интеграция, макар че тя не бива да се смята за „пешка на Москва”. Усилващото китайско икономическо присъствие в Казахстан е проблем за руското влияние там, както впрочем и нарастващата активност на ислямските екстремисти в страната и съперничеството и с Узбекистан.

Казахстан ще продължи да подкрепя усилията на Русия за интеграция, макар че оттеглянето на Назарбаев от политическата сцена ще породи неопределеност и нестабилност (в сферата на политиката и сигурността) в страната. Затова пред Москва стои трудната задача да не допусне всичко това да попречи на нейното възраждане.

Узбекистан

Узбекистан представлява „буфер” между Русия и азиатските и ислямски държави, както и зоните на конфликт, като Афганистан. Това е най-гъстонаселената страна в Централна Азия, а разположението и в самия център на Ферганската долина превръща Узбекистан в естествен регионален лидер и потенциален съперник на Русия. Освен това, страната е производител на енергоносители и важна част от руската регионална енергийна мрежа.

Лостовете на Русия

В политически план, Москва поддържа тесни връзка с военния и регионален елит на Узбекистан. В същото време, отношенията и със стремящия се към по-голяма самостоятелност узбекски президент Ислам Каримов не са особено близки.

В социален план, Русия разполага с ограничено социално влияние в Узбекистан, където по-голямата част от населението са етнически узбеки и мюсюлмани, а само 5% са руснаци.

Що се отнася до сферата на сигурността, Узбекистан е член на ОДКС, но не демонстрира особена активност в рамките на организацията, за разлика от другите централноазиатски държави (например, не участва в Силите за бързо реагиране на ОДКС). Русия не разполага с военни части в Узбекистан, но има такива в Киргизстан и Таджикистан, както и стабилни политически връзки във Ферганския регион.

В икономически план, почти 20% от целия износ на Узбекистан (включително 57%: от природния газ) е предназначен за Русия. Узбекистан зависи от руския внос, като се започне от петролните продукти и се завърши с готовите стоки. Паричните преводи от узбеките, работещи в Русия, също са фактор за узбекската икономика, като през 2010 тези преводи достигнаха 3 млрд. долара.

Успехите, препятствията и амбициите на Русия

Русия укрепи военното си присъствие в Киргизстан и Таджикистан за да предотврати евентуални проблеми със съседите (особено след възобновяване на етническите конфликти през 2010). Освен това, Москва включи Узбекистан в Северната мрежа за доставки на товари за частите на САЩ и НАТО в Афганистан. В същото време, Узбекистан съумя да запаси независимостта си и демонстрира интерес към закупуване на оръжие от западните държави.

Руските цели по отношение на Узбекистан са да не се допусне страната да установи по-тесни контакти със Запада и Москва да може да оказва по-сериозно влияние върху политиката и, като за целта укрепи алиансите си с другите централноазиатски държави, както и да въздейства върху процеса на смяната във властта, така че в крайна сметка той да се окаже в интерес на Русия.

Позицията и стратегията на Узбекистан

Не е чудно, че Узбекистан има собствена визия за бъдещето на Ферганската долина, предвиждаща по-голям контрол над Южен Киргизстан и Северен Таджикистан (където живеят значителен брой узбеки). Узбекистан използва многобройното си население и наличието на енергоносители и други природни ресурси за да остане независим от Русия и други държави. Узбекистан обаче не е достатъчно силен, за да отправи открито предизвикателство към Кремъл. Затова, също както и в случая с Азербайджан, Москва може да контролира тази страна косвено, чрез военното си присъствие в съседните страни.

Узбекистан има и други проблеми, като например проникването на терористи от Афганистан, както и активността на местните терористичне групировки, които напоследък претърпяха сериозни загуби, но не са ликвидирани. Всичко това само усилва централизирания контрол в страната и я кара да се противопоставя на влиянието на външните сили.

Една от тези външни сили – Китай – насочва вниманието си към Централна Азия, с оглед да удовлетвори своята нарастваща нужда от енергоносители и диверсификация на маршрутите за доставката им. Пекин засили влиянието си, особено в Узбекистан, Туркменистан и Казахстан, инвестирайки в проекти за доставка на енергоносители. Русия и централноазиатските държави са обезпокоени от възможността китайското икономическо проникване да придобие още по-големи размери и да „прелее” в други сфери, като сигурността например.

Също както в Казахстан, още от обявяването на независимостта, в Узбекистан управлява един и същи човек, а неяснотата относно наследника на Каримов, поставя под съмнение цялото бъдеще на страната. Русия продължава да използва ограничените си лостове за оказване на натиск върху Узбекистан, който засега устоява на този натиск, докато Каримов все още уточнява плановете за приемника си. Което означава, че Узбекистан ще остане най-непредсказуемата държава в плановете за възраждане ролята на Русия в Централна Азия.

Туркменистан

Местоположението на Туркменистан превръща тази страна във важен фактор за сигурността на Русия. Страната отделя Руската Федерация от Иран и нестабилността в Афганистан и Пакистан. Туркменистан разполага с богати природни ресурси, включително природен газ и петрол, и Москва иска транзитът им да минава през руска територия. Освен това, Туркменистан е разположен „по фланга” на Узбекистан и е част от маршрута на наркотрафика от Афганистан към Русия.

Лостовете на Русия

В политически план, Русия поддържа връзки с туркменистанския президент Гурбангули Бердимухамедов, както и с военния и делови елит на държавата. Руснаците поддържат връзки и с населението в южната част на страната.

В социален план, руснаците са малка част от населението на Туркменистан, доминираща част от него са туркмените, почти всички от които са мюсюлмани.

В сферата на сигурността е важно да напомним, че Туркменистан не е член на ОДКС, но разчита на Русия като гарант за сигурността си пред Иран, Запада и Узбекистан. Москва оказва военна подкрепа на Туркменистан, доставяйки му въоръжение и подпомагайки обучението на въоръжените му сили.

В икономически план, Туркменистан има най-малко трудови мигранти, работещи в чужбина, измежду всички централноазиатски държави, така че преводите от емигрантите в Русия не са чак толкова важни за него. Туркменистан традиционно изнася по-голямата част от енергоносителите си в Русия, макар че напоследък тази тенденция се промени – така, през 2010 страната е изнесла 10 млрд. куб. м природен газ в Русия, 15-17 млрд. куб. м – в Китай и 8 млрд. куб. м .- в Иран. Русия би искала да блокира всички каспийски проекти (като този за Транскаспийския газопровод например), тъй като не отговарят на интересите и.

Успехите, препятствията и амбициите на Русия

Москва претърпя известен неуспех в Туркменистан, когато опитът и да „изолира” туркменистанските енергоносители, принуди страната да увеличи износа си за Китай и Иран. В случая, особено значение има централноазиатския тръбопровод, даващ шанс на китайците не само да се възползва от диверсификацията на туркменския износ, но и да укрепят лостовете си за влияние срещу Русия. По-важното обаче е, че Русия съумя да попречи на Туркменистан да се ангажира в съвместни енергийни проекти със Запада, което противоречи на интересите на Москва.

Русия ще продължи да пречи на Туркменистан да укрепва връзките със Запада и ще се стреми да контролира енергийните му връзки с Китай и Иран. Москва не би искала Туркменистан да попадне под влиянието на другите големи играчи в региона и желае да го види в Евразийския съюз.

Позицията и стратегията на Туркменистан

Голяма част от територията на Туркменистан представлява пустиня, а основната част от населението му е концентрирана в двата речни оазиса в северната и южната част на страната – река Амударя, и канала Каракум. Неголямото население облекчава процеса на вътрешна консолидация, превръщайки тази страна в най-консолидираната държава, контролирана от силно централизирана система. Въпреки това, концентрацията на населението около границите на две по-големи държави – Узбекистан и Иран – води до това, че Туркменистан възприема позиция на изолация и противопоставяне, а пък централизираният политически контрол ограничава сътрудничеството на страната със Запада. Русия се разглежда като гарант за сигурността на Туркменистан по отношение на тези държави, но в същото време се смята и за потенциална заплаха. Тъкмо поради това Туркменистан предпочита да следва политика на неутралитет и отказ от участие в различни алианси.

Друг основен двигател на туркменистанската външна политика са огромните запаси от енергоносители и най-вече природен газ. Доскоро те бяха почти напълно интегрирани в руската енергийна система. Но съкращаването на руския внос на туркменски газ принуди страната да търси други пазари, в частност Китай и Иран. Туркменистан предпочита да използва енергоносителите си за запазване на баланса между Русия и Иран, с цел да съхрани неутралитета (т.е. изолацията) си и да максимизира приходите от газовия износ.

В този смисъл, диверсификацията на износа на туркменски газ ще се превърне в ключов проблем за Москва, макар че Русия ще запази позициите си в Туркменистан, предвид проблемите със сигурността и изолационистката му политика. Туркменистан обаче ще е сред последните държави от региона, които ще се включат в усилията на Русия за интеграцията му под своята егида.

Киргизстан

Киргизстан осигурява на Русия защита от юг от Китай и Афганистан. Той е част от маршрута на наркотрафика от Афганистан към Русия. Разположението му в по-високата част на Ферганската долина, позволява да се държи под контрол Узбекистан.

Лостовете на Русия

В политически план, Русия е свързана с политическия, военния и бизнес елита на Киргизстан. Сегашният президент на страната Алмазбек Атамбаев е стратегически партньор на Москва.

В социален план, следва да посочим, че до 9% от населението на страната са етнически руснаци, т.е. представляват сериозно малцинство. Руският е сред официалните езици в държавата.

По отношение на сигурността, ще напомня, че Киргизстан е член на ОДКС. Русия разполага с военна база в Кант и други военни обекти в Карабалта, Бишкек и Каракол. През юли 2009, Киргизстан разреши на Русия да изгради още една база в Ош, близо до границата с Узбекистан.

Що се касае до икономическия аспект, Киргизстан официално поиска да стане член на Митническия съюз. Руснаците плащат на Киргизстан наем за военновъздушната база в Кант и покриват нуждите на страната от горивно-смазочни материали. Освен това Москва оказва финансова помощ на Киргизстан чрез заеми и грантове. Мнозина киргизски мигранти се трудят в Русия, а изпращаните на семействата им средства нахвърлиха 15% от националния БВП, през 2009.

Успехите, препяствията и амбициите на Русия

Русия помогна за успеха на априлската революция от 2010, в резултат от която беше свален президентът Курманбек Бакиев и на власт дойдоха прокремълски настроени политици. Москва увеличи и военното си присъствие в страната, като и отпусна сериозна финансова помощ, за да си гарантира лоялността на новите власти.

През 2012 и след това, целите на Русия ще включват укрепване на военното и присъствие в страната, особено в нейната южна част. Освен това, Москва разчита на присъединяването на Киргизстан към Митническия съюз и бъдещото му участие в Евразийския съюз.

Позицията и стратегията на Киргизстан

Киргизстан е планинска страна, което силно пречи на вътрешната и консолидация, независимо кой управлява. Планините разделят отделните региони, формирайки разделение между Севера и Юга. Редица други фактори, като наличието на значително узбекско малцинство в южната част на страната и усилващата се сепаратистка активност, също ерозират вътрешната консолидация на киргизската държава.

Вътрешната нестабилност в Киргизстан усложнява външната политика на страната и я прави още по-зависима от Русия, като гарант за сигурността и по отношение на Таджикистан и Узбекистан. Предишните лидери на Киргизстан – Бакиев и Аскар Акаев, преди него, се опитваха да поддържат баланс между външните сили и, в частност, между Русия и САЩ, и донякъде поради това загубиха властта. Киргизстан задълбочи икономическите си връзки с Китай, но Русия продължава да играе най-важната роля, тъй като именно тя снабдява страната с гориво и я подкрепя финансово. Киргизстан е сред най-лоялните към Москва централноазиатска държава. Затова той най-вероятно ще подкрепи руските усилия за интеграцията на региона, както впрочем и на постсъветското пространство, макар че хроничната вътрешна нестабилност прави страната несигурен партньор на Русия.

Таджикистан

За Русия, Таджикистан играе ролята на южен„буфер” в Памирските планини по отношение на Китай и южноазиатските държави. Заради географското положение и границата му с Афганистан, през Таджикистан минава основният маршрут на наркотрафика от Афганистан към Русия.

Лостовете на Русия

В политически план, Русия поддържа тесни връзки с политическия и военен елит на страната и, въпреки случайните дипломатически сблъсъци, подкрепя таджикския президент Емомали Рахмонов.

В социален план, следва да посочим, че етническите руснаци бяха значително малцинство в Таджикистан, но по-голямата част от рускоезичното население напусна страната след обявяването на независимостта и сега там живеят най-вече мюсюлмани и етнически перси.

Важно по отношение на сигурността е, че Таджикистан е член на ОДКС. Русия разполага с няколко военни бази в страната и съдейства на местните власти в осъществяваните от тях антитерористични операции и прочиствания.

В икономически план, трябва да отбележим, че паричните преводи от трудовите мигранти в Русия формират до 35% от националния БВП. Освен това Москва оказва ежегодна продоволствена и финансова помощ на Таджикистан и играе ролята на посредник между него и съседите му по въпросите за електроснабдяването в региона.

Успехите, пречките и амбициите на Русия

През последните няколко години Русия засили военното си присъствие в Таджикистан. Наистина, засега тя не успява да възобнови използването на военновъздушната база Айни и съвместното патрулиране по таджикско-афганистанската граница, но възнамерява да постигне и едното, и другото.Освен това, руснаците искат да подготвят присъединяването на Таджикистан към Митническия, а в крайна сметка и към Евразийския съюз, след присъединяването на Киргизстан.

Позицията и стратегията на Таджикистан.

Подобно на Киргизстан, Таджикистан почти изцяло е покрит с планини, затова вътрешната му консолидация е сложна задача. Веднага след като като стана независима, страната бе обхваната от гражданска война, прекратена едва през 1994, с идването на власт на Рахмонов. Източната част на Таджикистан и, в частност, районът на долината Ращ, си остава опорна база на бунтовниците, а в много други райони правителството разполага само с ограничен контрол. Терористите, сепаратистите и близостта до Афганистан, допълнително ерозират процеса на вътрешна консолидация.

Пак подобно на Киргизстан, Таджикистан зависи от Русия, която е гарант за сигурността му по отношение на Узбекистан и другите външни заплахи. На територията на страната има няколко руски военни бази. Китай демонстрира нарастващо икономическо присъствие, а Иран поддържа тесни културни и социални връзки с нея. Всички тези връзки обаче, бледнеят на фона на руското влияние. Таджикистан се стреми да компенсира руското военно присъствие с доставки на гориво на по-ниски цени, както и с участието на Русия в местните хидроенергийни проекти. В същото време, ръководството на страната не е склонно да предостави на руснаците базата „Айни”, или да върне руските граничари по границата с Афганистан.

Възраждането на руското влияние в Таджикистан ще бъде бавно и трудно, заради наличието на такива заплахи като ръста на екстремизма и наркотрафика от Афганистан, както и заради нежеланието на Рахмонов да предостави на Москва пълен достъп до страната си. Въпреки това руското влияние в Таджикистан ще продължи неотклонно да нараства.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

В края на март 2012, в Делхи се проведе Четвъртата среща на групата БРИКС, обединяваща Бразилия, Русия, Индия, Китай иЮАР. Въпреки че беше кратка, значението и е голямо. При всички случаи, лидерите на държавите-участнички очевидно не бяха склонни да се ограничат с приемането на чисто символични резолюции.

Основният резултат от срещата стана подписването, от ръководителите на банките за развитие на страните-участници, на две междудържавни споразумения за отпускане на взаимни кредити в съответните национални валути и поемане на ангажимент за приоритетно обслужване транзакциите на банките на държавите от БРИКС. При това беше декларирано намерение да се разработи такава схема на разчетите, която да им позволи да минат без задължителното присъствие на американския долар или еврото, в качеството на „валути-посредници”. Освен това, индийските домакини предложиха създаването на обща банка за развитие на държавите от БРИКС (с работно име „Юг-Юг”), като финансовите министерства на страните-участнички се споразумяха незабавно да пристъпят към уточняване на подробностите по това предложение.

На срещата в Делхи, държавите от БРИКС демонстрираха убедеността си ,че е назряла необходимостта от структурни реформи в МВФ, с цел освобождаването му от фактическия американски контрол. Според тях, системата за управление на фонда следва да отговаря на обективната геополитическа картина, отчитайки очевидното преразпределяне на ресурсите и влиянието от развитите към развиващите се страни, както и задълбочаването на тази тенденция в бъдеще. Те се обявявиха за увеличаване резервите на МВФ, на първо място, чрез вливането на собствени финансови средства в тях. При това, Китай например, специално подчерта, че реформата на фонда следва да стартира с повишаване равнището на представителството на развиващите се държави в него. Което, разбира се, е свързано с обявените преди това намерения на Пекин да присъедини юана към валутната кошница на МВФ.

Държавите от БРИКС призоваха Запада да избягва козметичните мерки за „лечение” на финансовата криза с помощта на баналните парични емисии и други аналогични по значението си действия, водещи до излишък на ликвидност в глобалната финансова система. Ясно е, че приетите от БРИКС решения засягат най-фундаменталните въпроси на текущата ситуация. Сред тях е монополът на едиствената световна валута (долара), както и щателно съхраняваното статукво, базиращо се на съществуването на един единствен силов център на планетата, максимално възползващ се от липсата на конкуренция.

БРИКС като предизвикателство за глобалното статукво

Представляват ли решенията на последната среща на върха на БРИКС опасност да сегашния световен ред? Несъмнено. Дори и само съгласуваното желание на страните-участнички да увеличат присъствието и влиянието си в МВФ поражда нарастваща тревога у онези държави, които досега използваха фонда като инструмент за реализация най-вече на собствените си интереси.

Разбира се, държавите от БРИКС и преди това постепенно изместваха водещите финансови играчи от досегашните им позиции. Така, те вече успяха да разширят представителството си в Световната банка (СБ) от 43,97% до 47,19%, а в МВФ – от 39,5% до 42,29%. Тоест, не е далеч времето, когато виртуалният финансов „контролен пакет” (а това означава и политическото влияние) ще премине в ръцете именно на БРИКС. Вече са налице всички причини за плавната трансформация в тази посока. Държавите от БРИКС не само пострадаха по-малко от кризата, но могат да се похвалят и със стабилен икономически растеж, който макар и да е по-нисък, отколкото през предишните години, изглежда твърде оптимистичен на фона на ситуацията в Европа и САЩ.

Заключителната резолюция на срещата в Делхи внушава, че процесът на трансформации на системата за управление на световните финанси следва да се прокарва по-активно, а по-ефективното възстановяване на глобалната икономика изисква повече права да се предоставят на онези, които разполагат с достатъчно ресурси за реализацията им. Дори и според най-песимистичната за БРИКС прогноза, през 2050 групата ще държи водещите икономически позиции в света, да не говорим, че на територията на страните-участнички се намират основните природни и човешки ресурси на планетата.

Впрочем, БРИКС планира да укрепи позициите си и в Г-20. Поредната стъпка, след преминаването към разчети в националните валути на страните-участнички, вероятно ще стане използването на този финансов „плацдарм” за целите на икономическата и финансова сигурност – доколкото използването на националните валути ще гарантира защитата от евентуално налагане на санкции срещу държавите от БРИКС, от страна на ЕС и САЩ. При това не става дума за някаква „презастраховка” – и в момента двама от членовете на групата (Китай и Индия) са застрашени от подобни санкции заради това, че купуват енергоносители от Иран. Фактът, че държавите от БРИКС решиха да координират действията си при подготовката на срещата на Г-20, през юни 2012, се разглежда от мнозина като поредния тревожен сигнал за представителите на т.нар. „златен милиард”.

В подкрепа на инициативата на ЮАР, лидерите на останалите участници в БРИКС обявиха решението си да помогнат на Африка в реализацията на големи проекти за подобряване на инфраструктурата и гарантиране устойчивото развитие на държавите от континента, включително в сферите на здравеопазването и продоволствената сигурност. Те потвърдиха също,че ще „оказват подкрепа на процеса на открития избор на нов президент на Световната банка” (в крайна сметка обаче, постът беше зает от американеца Джим Йон Ким, който се наложи над подкрепяната от БРИКС нигерийска министърка Нгози Оконджо-Ивеала).. Предвид тлеещата война в Близкия Изток и Северна Африка, беше подчертана необходимостта от „наличие на мощна глобална система за управление”, както и да се създаде възможност за въздействие върху търговските спорове в рамките на СТО. В съвместното си изявление, относно ситуацията в Сирия, лидерите на държавите от БРИКС за пореден път дадоха да се разбере, че постигането на мир в страната е възможно само при поемане на еднаква отговорност от участниците в конфликта и взаимно, а не едностранно прекратяване на бойните действия.

Въпросите, дискутирани на срещата в Делхи, засягат буквално всички проблемни аспекти на съвременната епоха, при това приетите решения и декларираните общи виждания рязко сее отличават от онези, които бяхме свикнали да смятаме за „непоколебими”. Което, естествено, нямаше как да не провокира критиките на тези, които се чустват достатъчно удобно в рамките на сегашния световен ред. Показателни в това отношение са коментарите в големите западни медии, след края на срещата. Така, италианският Corriere della Sera посочва, че „китайците и другите членове на БРИКС са сигурни, че се превръщат в ядро на бъдещото устройства на света, което ще оглавят днешните бедни държави. Между петте страни-участници все още има многобройни неуредени въпроси, но осъзнаването на факта, че всички те са големи възходящи икономики, укрепва единството им”. Коментарът на британския Times пък бе окровено враждебен като в него обединението БРИКС се оценява като „опасно”, защото в организацията присъстват „лоши” държави, позволяващи си да се противопоставят на текущата политическа доктрина, например като налаг вето на резолюциите за Сирия в Съвета за сигурност на ООН. Според редактора на вестника Роджър Бойс, Русия е основния вдъхновител на БРИКС, затова той призовава да се стимулира „обвързаността на Москва с Европа” и да не се подкрепят неясните и идеи за „новия Интернационал” БРИКС, т.е. да се осигури на Русия „алтернативно място в глобалната система, като партньор на ЕС, признаващ европейските си корени и европейските ценности”.

Горе долу в същия тон бяха издържани и коментарите на един от най-големите съвременни американски геополитици Збигнев Бжежински, последователно отстояващ тезата за изключителната опасност за САЩ от формирнето на алианс между Русия, Индия и Китай, който следва да бъде предотвратен на всяка цена. Включително, ако за целта се наложи да се правят големи жертви – например, да се сътрудничи с Москва на равноправна основа. Тоест, Западът все по-ясно осъзнава опасността от конкуренция на формиралата се глобална йерархия на икономическите и финансови центрове от страна на БРИКС. Впрочем, би било странно, ако „еретичните” действия на Бразилия, Русия, Индия Китай и ЮАР не бяха провокирали именно такава реакция. Тя обаче, само допълнително ще ги стимулира да следват препоръката на китайския президент Ху Цзинтао да укрепват и задълбочават политическото доверие помежду си.

Как и защо възникна БРИКС

До края на 80-те години, светът беше разделен на две системи: капиталистическа и социалистическа, но след краха на последната и разпадането на Съветската империя, се наложи т.нар. еднополюсен модел на устройство на света, начело със САЩ. През 1989 беше формулирана доктрината на „Вашингтонския консенсус”, отразяваща идеологията на еднополюсния свят, в съответствие с която всички най-важни въпроси в света се решаваха от лидерите на държавите от Г-7: Германия, Великобритания, Италия, Канада, САЩ, Франция и Япония. Терминът БРИК пък беше лансиран през ноември 2001, в аналитичния доклад на Джим О’Нийл (шеф на Goldman Sachs Asset Management), озаглавен „За по-разумно изграждане на световната икономика”. Действително, формиралата се след краха на СССР световна икономика не изглеждаше особено разумно устроена. Доминираната от САЩ Г-7, с помощта на изпълнителните си органи, в лицето на МВФ и СБ, допусна през 90-те години поредица от изключително мощни икономически кризи в различни части на света, завършили през 2000-те с финансовата криза на „новата икономика” в самите САЩ.

Анализът на „индекса на икономическа свобода”, направен през 1997 от Брет Шефър за Фондация Херитидж, показва, че през периода 1965-1995 МВФ, в качеството си на основен инструмент на осъществяваната от САЩ финансово-икономическа политика, е провел „спасителни операции” в 89 държави. Днес обаче, 48 от тях са приблизително в същата ситуация, като преди получаването на средствата от фонда, а 32 са станали още по-бедни, изпадайки в икономически колапс. Неслучайно, бившият главен икономист на СБ и Нобелов лауреат Джоузеф Стиглиц твърди, че именно политиката на „Вашингтонския консенсус” е провокирала азиатската финансова криза от края на 90-те (както впрочем и тази в Русия). На свой ред, италианският социолог Джовани Ариги определя това като „натрупване чрез изземване”, посочвайки, че с помощта на финансовите кризи и дефолти огромни финансови ресурси са били „изземвани” от развиващите се страни, натрупвайки се в САЩ и други развити държави от Г-7. Впрочем, именно в тази връзка, известният американски проповедник и борец за граждански права Джеси Джексън посочва, че „Империите отдавна не използват куршумите и камшика, а вместо това разчитат на СБ и МВФ”.

В началото на ХХІ век обаче, ситуацията започна постепенно да се променя и в световната йерархия се очертаха нови центрове на икономическо и политическо влияние. Тъкмо този факт подчертава, през ноември 2001, споменатият по-горе анализатор на Goldman Sachs  Джим О’Нийл, който обръща специално внимание на групата от четири бързоразвиващи се държави: Бразилия, Русия, Индия и Китай, предлагайки за обозначаването им абревиатурата БРИК. Впрочем, както О’Нийл, така и членовета на Г-7, първоначално гледат на страните от тази група като на второстепенни държави, снабдяващи т.нар. „златен милиард” с продоволствие (Бразилия), минерални суровини (Русия), евтини потребителски стоки (Китай) и евтини трудови и интелектуални ресурси (Индия).

Според лидерите на държавите от Г-7, именно благодарение бързия икономически растеж на въпросните страни, до-голяма степен ще се гарантира и бъдещият ръст на световната икономика, но най-вече на „свещената крава” на „Вашингтонския консенсус” – глобалните финансови пазари. И, като следствие от този ръст, ще се осигури мощното нарастване на световния финансов капитал, концентриран в държавите от Г-7. Джим О’Нийл обаче не прогнозира бъдещо координиране на икономическите политики на страните от БРИК. Още по-малко пък се очаква, че те ще формират икономически блок или официална търговска или финансова асоциация.

След O’ Нийл, бившият редактор на списание „Тайм” Джошуа Рамо обръща внимание на нарастваща привлекателност, за много развиващи се държави, на китайския опит на бързо икономическо развитие, което самият той нарича (в противовес на „Вашингтонския консенсус”) „Пекински консенсус”. През 2004, Лондонският център за международна политика публикува доклад, озаглавен „Пекинският консенсус”. Авторът на този термин, Джошуа Рамо, с основание посочва, че „Вашингтонският консенсус” се основава н т.нар. „Закон на Сей” (по името на френския икономист Жан-Батист Сей), според който балансът на световните пазари зависи от степента на тяхната либерализация, позволяваща свободно и без каквито и да било ограничения да се реализира споменатия по-горе процес на „натрупване чрез изземване”. Затова в основна задача на Г-7 се превръща ликвидирането на финансово-икономическия суверенитет на отделните национални държави, разчиствайки глобалната „икономическа площадка” за „свободната игра на пазарните сили”, в резултат от която богатите стават още по-богати, а бедните – по-бедни.

Според Джошуа Рамо, „Пекинският консенсус”, напротив, представлява „консенсус на нациите”, а БРИК е пример за такъв консенсус. Смисълът на „Пекинския консенсус” е в това, че основополагащите идеи могат да бъдат генерирани не само от един, единствен център (САЩ), а от всяка точка на света. Това води до значително усложняване на глобалния ред, затова пък той става по-рационален, безопасен и устойчив, в сравнение с еднополюсния свят. „Тази система – подчертава Рамо – трябва да прилича на имунната система на човека, т.е. да може да реагира на заплахи, с каквито никога досега не се е сблъсквала”. Затова основният принцип на „Пекинския консенсус” е стремежът на държавите към съхраняване на суверенитета си и към многополюсен световен ред.

Навлизането, през 2008, на глобалната икономика в нова депресионна фаза от големия цикъл на Кондратиев, съществено ускори тенденциите за по-тясно политическо и икономическо сътрудничество между държавите от БРИК, като от 2009 насам срещите между техните лидери станаха ежегодни. Само че започналата депресионна фаза има и друго важно свойство: в нейните рамки ще се осъществи смяната на системния цикъл на натрупване, като Американският цикъл ще бъде сменен от Азиатски, а Китай ще замени САЩ като лидер на световното икономическо развитие. По същия начин, в периода между двете световни войни Британският системен цикъл на натрупване беше заменен от Американския, а самата Великобритания, беше заменена от САЩ, в качеството им на нов лидер на глобалното икономическо развитие.

В процеса на прехода към Азиатския системен цикъл на натрупване обаче, глобализацията постепенно бива измествана от процеса на „глокализация” (регионализация) на световната икономика. В неговите рамки, единната досега глобална икономика с един, единствен силов център, в лицето на САЩ, и единствена резервна валута (доларът), ще се разпадне на няколко регионални съюзи на държави с потребителски пазари от 400-500 млн. души, със собствени регионални лидери и собствена регионална резервна валута. Впрочем, още днес сме свидетели на интензивното формиране на тези регионални съюзи. Завършва формирането на Европейския съюз на основата на еврото, формира се НАФТА (включваща САЩ, Канада и Мексико, към които, според редица анализатори, в бъдеще може да се присъедини и Великобритания, напускайки ЕС). Китай и държавите от АСЕАН вече създадоха зона на свободна търговия на основата на юана, формира се съюз на държавите от Латинска Америка, както и т.нар. ЕврАзИО (Евроазиатската икономическа общност, обединяваща Беларус, Русия, Казахстан, Таджикистан и Киргизстан). Ще ги последват Индия, мюсюлманските и африканските държави, така че към 2020 световната общност ще се олицетворява от няколко мощни регионални съюзи, способни да се противопоставят на доминацията на западните ТНК.

БРИКС, десет години по-късно

По повод десетата годишнина от появата на термина БРИК, авторът му Джим О’Нийл издаде новата си книга „Картата на растежа: икономическите възможности в държавите от БРИК и извън тях”, в която предлага страните от групата вече да не се наричат „развиващи се”, а „нарастващи икономики” или „икономики на растежа”. В тази връзка, той посочва, че в държавите от групата живеят около 3 млрд. души (над 40% от цялото население на планетата), произвеждащи над 25% от БВП (по паритет на покупателната способност). Макар че още преди десет години О’Нийл прогнозира, че те ще си извоюват по-голям дял от глобалната икономика, сега признава, че въобще не е предполагал толкова бурния им растеж: „Единственото, за което съжалявам, във връзка с първия си анализ на държавите от БРИК, през 2001, е, че не бяхме по-смели… Мащабът на случващото се в БРИК надминава в пъти очакванията ми отпреди десет години. В най-оптимистичните си прогнози посочвах, че делът им ще достигне 14% от глобалния БВП, всъщност той вече достига 20%. Всяка от тези страни, поотделно (включително и Русия), демонстрира далеч по-мощен ръст, отколкото прогнозирах. Днес глобалното ниво на развитие щеше да бъде с порядък по-ниско, ако не беше приносът на групата бързоразвиващи се държави – за десетилетие глобалната икономика нарасна с 3,5%, благодарение ръста на БРИК от 8%... Нещо повече – сигурен съм, че към 2015, т.е. през следващите 2-3 години, държавите от БРИК, като цяло, ще надминат САЩ”.

Действително, дори ако гледаме само номиналния БВП, за десет години държавите от БРИКС са увеличили сумарния си БВП от 3 трлн. долара (8% от световния БВП), през 2001, до 13,6 трлн. долара (20% от световния БВП). Ако пък правим разчети по паритет на покупателната способност, тази цифра нараства с още 50%. Още повече, че при държавите от Г-7, между ¼ и 1/3 от БВП се осигурява от сектора на финансовите услуги, т.е. от финансовите балони, които толкова често започнаха да се пукат напоследък. Тоест, още днес държавите от БРИКС произвеждат повече реална стойност, отколкото тези от Г-7, макар че западните държави, начело със САЩ, запазват доминиращите си позиции в глобалната йерархия.

Според Джим О’Нийл, разразилата през 2008 икономическа криза е принудила развитите държави най-сетне да осъзнаят важността на БРИК(С) за съвременната глобална икономика. Появата на Г-20, която измести Г-7 като център на глобалните политически решения, на практика, цели интегрирането на БРИК(С) в процеса на вземането на политическите и икономически решения, определящи съдбата на света. „През последните десет години Китай постигна това, което развитите държави постигнаха за няколко десетилетия или дори столетия. Китайският БВП нарасна от 1,5 трлн. долара до 7 трлн. долара, позволявайки на страната да се изкачи от шесто на второ място в света по обем на БВП. Външната търговия нарасна от по-малко от 500 млрд. долара до почти 3 трлн., като и по този показател Китай е на второ място в света. В същото време още не виждам западни лидери, които да поставят въпроса, на какво можем да се научим от тях? Това е тъжно, затова най-важният ми съвет към Запада е „отворете си очите” – пише О’Нийл в книгата си.

„Бразилия се оказа втората голяма изненада, най-малкото във финансово отношение – смята той – Решението ми да я включа в състава на БРИК преди десет години ми се струваше доста рисковано, но през 2010 тя надмина Италия, превръщайки се в седмата най-силна икономика в света, с БВП от 2,1 трлн. долара. Никога не съм си представял, че Бразилия може да демонстрира толкова бърз и мощен растеж. Анализът ми не предполагаше, че тя ще достигне този етап от развитието си преди 2020. Индия и Русия също надхвърлиха очакванията ми. Дори и консервативните официални данни на китайската статистика сочат, че обемът на личното потребление в страната е нараснал до 1,5 трлн. долара през периода 2001-2011, което е еквивалентно на създаването на още една Великобритания например.

Търговията между държавите от БРИК нарасна много рязко, най-вече благодарение на това, че Бразилия и Русия толкова активно доставят суровините, от които се нуждаят Китай и Индия. В средата на 2011, само Китай разполагаше с валутен резерв от почти 3 трлн. долара, което се равняваще на почти 50% от БВП на страната и значително надхвърляше резервите на която и да било друга страна. Днес, по обема на своя БВП, Бразилия е на седмо място в света и се очаква, че всеки момент ще измести от шестото място Великобритания. Днес, почти половината население на Бразилия (190 млн. души) принадлежи към средната класа. Индия и Китай също са, по своему, взаимозависими: Индия разполага с гигантски мощности в сферата на услугите, а Китай – в индустриалното производство. През последните петнайсет години, стокооборотът на Индия със САЩ и Япония преживяваше период на стагнация, затова пък този с Китай се удвояваше на всеки четири години, като се очаква, че през 2013 ще достигне 100 млрд. долара. Обемът на търговията на Индия с Китай надхвърли този със САЩ”.

Както посочва в книгата си О’Нийл, ако Русия преодолее тенденцията към намаляване числеността на населението и, тя лесно може да постигне БВП от 10 трлн. долара до 2050. В перспектива, руският потенциал (ако се реализира, разбира се), ще и помогне да надмине не само Бразилия, Индия и дори Китай, но и държавите от ЕС. Според О’Нийл, причината за подценяването на Русия от страна на Запада е „политическата апатия”. Русия би могла да се превърне в изключително важна експортна база за транснационалните корпорации, търсещи достъп до постсъветските републики, както и до Иран и останалия Близък Изток. „Русия не се нуждае от впечатляващи темпове на икономически растеж – твърди О’Нийл – за нея е достатъчно просто да избягва икономическите кризи. Ако съумее да го постигне, нейният БВП може да надмине този на Италия до 2017, а в периода 2020-2030, тя би могла да измести последователно Франция, Великобритания и дори Германия”.

Бъдещето на БРИКС

В книгата си, О’Нийл посочва, че ако говорим за демография, докато населението на Европа и Америка ще застарява през следващите десетилетия, в БРИКС ще нараства делът на потребителите. Несъмнено, Индия и Китай ще започнат да доминират на световните финансови пазари в съвсем близко бъдеще. В резултат от това, цените на стоките, петрола, полезните изкопаеми и металите, които днес се определят на Уолстрийт, вече ще се определят в Азия. Според експертите, БРИК е в състояние да изпревари САЩ по съвкупния обем на икономиките на страните-членки още през 2015. Това, разбира се, не означава, че те ще ги доближат и по жизнено равнище. Възниква обаче въпросът, а дали това действително си струва?

Не бива да забравяме, че високото жизнено равнище се осигурява, на първо място, благодарение на това, че Западът очевидно живее не според възможностите си с помощта на прословутото „натрупване чрез изземване”, т.е. благодарение на нееквивалентната търговия, при която развиващите се държави получават срещу реалните си стоки необезпечени от нищо долари и евро. На второ място, САЩ и Европа, на практика, продължават да живеят „на кредит”, без да трупат средства за по-нататъшното си развитие, т.е. живеят буквално „ден за ден”, без да мислят за бъдещето. В същото време, азиатските държави и най-вече Китай, използват до 40% от доходите си за натрупване, т.е. мислят за раазвитието си, а не само за потреблението. Тъкмо поради това, американските стандарти на потребление няма как да станат стандарти на потреблението в азиатскитя държави. И това е сред най-важните фактори за смяната на Американския цикъл на натрупване с Азиатския.

До 2030, броят на хората в света, които могат да се причислят към „средната класа”, ще нарасне до 2,7 млрд. души. 98% от този прираст ще дойде от развиващите се държави, включително тези от БРИКС, се посочва в доклада на Goldman Sachs за потреблението в държавите с нарастваща икономика. През следващите девет години, ръстът на потреблението ще нарасне с 10 трлн. долара, като през 2020 този показател ще достигне в развиващите се страни 13 трлн. долара, т.е. 43% от съвкупното световно равнище. Толкова бурен ръст може да доведе до появата в световната икономика на още една виртуална „държава от потребители”, чиято икономика е сравнима с тази на САЩ. Значителен дял в нарастването на глобалното потребление ще имат страните от БРИКС, като той ще нарасне от 23%, в периода 2000-2010, до 62%, през 2010-2020. Анализаторите на Goldman Sachs прогнозират, че потреблението ще нараства с 10% годишно.

В тази връзка, са много показателни данните, цитирани в доклада им, за промените в състава на „средната класа” (т.е. хората с годишен доход над 6000 долара) в държавите от Г-7 и БРИКС. През 2000, към „средната класа” на планетата са принадлежали 1,4 млрд. души, като 47% са били граждани на страните от Г-7, а само 18% - на тези от БРИКС. През 2010, към „средната класа” вече се причисляват 2,6 млрд. души, като делът на Г-7 е 29%, а на БРИКС – 33%, т.е. след кризата общият брой на принадлежащите към„средната класа” в държавите от БРИКС е надхвърлил този в страните от Г-7.

Анализаторите от Goldman Sachs прогнозират, че през 2020 общата численост на „средната класа” в света ще достигне 3,85 млрд. души, като делът на тези от Г-7 ще падне до 21%, докато делът на държавите от БРИКС ще нарасне до 44%. През 2030, към „средната класа” ще принадлежат 5,2 млрд. души, над половината от които (52%) ще са от БРИКС, докато делът на Г-7 ще падне до 15%.

Така, по данни на Goldman Sachs, глобалното потребление ще се измести от държавите от Г-7 към тези от БРИКС, т.е. в бързо нарастващите икономики. В същото време, еднополюсният световен ред, където най-важна роля играят страните от Г-7, начело със САЩ, обективно, се явява пречка за по-нататъшното глобално развитие. Друга подобна пречка е остарялата световна финансова система, която западните държави не са склонни да променят. Ето защо, в хода на очертаващата се нова глобална криза, именно страните от БРИКС ще трябва да пемат инициативата, най-малкото защото обединяват пет от осемте възможни бъдещи лидери на регионални обединения. И, доколкото САЩ и ЕС са лидерите на вече отминаващия стадий на икономическо развитие, именно на държавите от БРИКС предстои да формулират политическия и икономически дневен ред за новия етап в световното развитие през следващите 40-50 години. В този смисъл, те са изправени пред две изключително важни задачи:

- Да разработят и формират нова глобална финансова система, тъй като сегашната Ямайска валутна система (заменила през 1976 Бретънуудската), базираща се на американския долар и свободното пазарно конвертиране на всички валути, доказа пълната си несъстоятелност в условията на кризата и вероятно ще рухне още през следващите 2-3 години.

- Да продължат ефективно да се противопоставят на опитите на САЩ и Запада, като цяло, да създадат ситуация на „глобален хаос” в Близкия Изток и Централна Азия, трансформирайки я впоследствие в поредица от малки и големи военни конфликти.

Заключение

Срещата на държавите от БРИКС, провела се в Делхи през март 2012, вече започна да решава първата задача в правилната посока, подписвайки споразумение за осъществяване на търговията между държавите от групата в националните им валути и създаването на обща Банка за развитие. Очертаващото се през настоящата година начало на втора криза, в рамките на депресионната фаза от големия цикъл на Кондратиев, неизбежно ще ускори този процес. Много по-сложно ще се окаже обаче противопоставянето на опитите на САЩ за прокарване стратегията на „управлявания хаос”, включително с помощта на поредица от малки, или дори на голяма война. Подобна война може да се окаже жизнено необходима за САЩ, тъй като без нея американското правителство няма да може не само да изведе националната икономика от депресията, но и (което е най-важното) да продължи да принуждава световната общност да изплаща неизплатимия държавен дълг на САЩ (чиито размер още до края на 2012 може да достигне фантастичната цифра 17 трлн. долара), изкупувайки дългови книжа на американската хазна.

Неслучайно, дори такъв „гълъб” като носителят на Нобелова награда Пол Кругмън смята, че днес САЩ трябва да харчат пари в същите мащаби, както по време на последната световна война. „Това което ни е необходимо – посочва той – е икономически еквивалент на световна война. Защото истината е, че Голямата депресия беше преодоляна с помощта на програмата за мащабни обществени разходи, по-известна като Втора световна война”. Според него, дори войните в Ирак и Афганистан, макар и толкова скъпи, не са били достатъчни за да окажат необходимото стимулиращо въздействие върху американската икономика.

В тази връзка, той наскоро призова (полу на шега, полусериозно) да се симулира нападение срещу Америка от космоса: „Ако внезапно „открием”, че извънземни планират нападение и за да се противопоставим на тази заплаха от космоса трябва да организираме отбраната си, дефицитите и дълговете моментално ще останат на заден план, а спадът ще бъде преодолян само за година и половина. После, разбира се, можем да признаем, че сме сбъркали и няма никакви извънземни”. Впрочем, редица американски анализатори смятат, че за вашингтонските „ястреби” ще бъде много по-лесно да провокират конфликт в такива нестабилни и раздирани от противоречия региони като Близкия Изток и Централна Азия. Още повече, че и двата се намират далеч от самите САЩ, затова пък са в непосредствена близост до границите на три държави от БРИКС: Индия, Китай и Русия. Евентуален въоръжен конфликт до тези граници би се превърнал в спирачка за икономическото им развитие, затова пък, финансирането на оръжейните доставки за противостоящите си участници в него, би стимулирал американската икономика.

* Българско геополитическо дружество