В персоналните си заключения за заседанието на Европейския съвет през септември 2010, Херман Ван Ромпой подчерта няколко основни постановки, лансирани по време на дискусиите на съвета [59]. Най-важни сред тях бяха следните три:
- Извънредното заседание на Европейския съвет беше само началото на продължителни дебати за външната политика на ЕС. На Катрин Аштън бе поставена задачата „съвместно с Комисията и Съвета по външна политика да оцени перспективите на отношенията с всички стратегически партньори и, в частност, да направи карта на европейските интереси и възможните сценарии за постигането им” [11, р.9]. Първите доклади за постигнатия прогрес трябваше да бъдат представени през декември 2010;
- Взаимодействието е важен елемент в рамката на стратегическите партньорства;
- Беше подкрепено предложението с мандат за осъществяване на европейската външна политика да разполага Европейския съвет, но нейната подготовка и реализация да се осъществяват от Съвета по външна политика. С други думи, основната идея на това предложение е, че по време на срещите на върха между ЕС и стратегическите му партньори, последните трябва да бъдат убедени, че посланията на ЕС се подкрепят от всички държави-членки (държавните и правителствените ръководители), а не само от институциите в Брюксел [58].
Отчитайки първата постановка (т.нар. доклади за прогреса) се оказва важно ръководителите на европейските държави и правителствата, както и дипломатите, да осъзнаят, че дебатите за стратегическите партньорства са само началото, а не края на един дълъг процес. Както заяви, Катрин Аштън, тази тема ще бъде постоянна или поне за продължителен период от време ще бъде неизменна част от дневния ред на Върховния представител [21].
През декември 2010 Катрин Аштън представи първите средносрочни доклади за прогреса в стратегическите партньорства, включително тези със САЩ, Китай и Русия, предлагайки (което не е учудващо) тези три партньора да се смята за приоритетни за ЕС. Тези първи три доклада за прогреса доста ясно дефинират общите елементи на всички партньорства, макар че отчитат и специфичните характеристики на отделните двустранни отношения. [44]. Както изглежда, докладите потвърждават и една от фундаменталните цели на партньорствата, а именно стимулирането на „ефективна многостранност” и координацията между ЕС и неговите партньори в рамките на мултилатералните организации [22]. Като цяло, европейските дипломати приеха положително докладите за прогреса. През 2011, в докладите бяха включени и допълнителни партньори, в частност Индия, Бразилия и ЮАР [23].
Следователно, първите доклади за прогреса предлагат да се дефинират ограничен брой ясно формулирани приоритети и цели за всяко отделно партньорство: целите на ЕС, целите на партньорите и общите интереси. Съществуващите двустранни и многостранни механизми („архитектурата на отношенията”) следва да се използват максимално, както се предлага в докладите, също както и взаимните връзки и компромисите по сложните проблеми в различните сектори, а също отново и отново да се повдигат определени теми, смятани за „табу”. Така например, Катрин Аштън засегна въпроса за китайското оръжейно ембарго за да постигне по-големи отстъпки от Пекин по другите проблеми, дори ако подобна инициатива се смята за безперспективна от повечето страни-членки на ЕС. Що се отнася до доклада за Русия, в него се предлага, вместо две срещи на върха годишно, да се организира само една (както при останалите стратегически партньори) с цел постигане на по-голяма съгласуваност и ефективност (двата ключови елемента на новата концепция за стратегическите партньорства). В същото време е необходимо да сме напълно сигурни, че тази промяна, няма да се интерпретира от Москва като враждебна [47].
Въпреки появата на първите доклади за прогреса, много въпроси остават открити. Например, каква е конкретната роля на тези документи? Предвижда ли се някакъв общ и всеобхватен инструмент, определящ общия подход и основните цели? Как точно следва да се реализират тези документи? И, накрая, как следва да бъдат интегрирани тези документи (а, вероятно, и общият документ) в глобалната стратегия за външната политика или, с други думи, в голямата европейска стратегия.
Относно втората постановка (за взаимодействието) следва да отбележим, че тя се появи за първи път в рамките на стратегическите партньорства, макар и да се ограничава от Преамбюла на Заключенията на Европейския съвет от септември 2010 (въпреки нежеланието на някои страни-членки да въведат такива ограничаващи термини, като „взаимни изгоди”). [18].
Взаимодействието е централна тема на стратегическите партньорства, защото недостигът на взаимодействия свидетелства за липсата на партньорства. Що се отнася до третата постановка (реализация и спазване), в момента стратегическите партньорства продължават да са редовна тема за дискусии на Съвета по външна политика, като срещите се председателстват от Катрин Аштън и комисарите по търговията (Карел де Хухт), разширяването и политиката на добросъседство (Щефан Фюле), развитието (Андрис Пиебалгс), климата (Кони Хедегаард) и енергетиката (Гюнтер Йотингер). Освен това, някои предложения бяха формулирани с цел гарантиране по-доброто спазване на тези позиции на политическо равнище, например чрез паралелното организиране на годишна Европейска среща [20].
В заключение по тази тема, ще си позволя да спомена още два проблема. На първо място, няколко месеца след заседанието през септември 2010, ЕС осъществи серия от важни срещи със стратегическите си партньори и в, частност, с Китай, Индия, Русия и САЩ, включително срещата Европа-Азия (ASEM). Повечето анализитори обявиха резултатите от някои от тези срещи за твърде скромни. Очевидно е малко рано да се оценява новия стратегически подход на Европа. Още повече, че 2011 беше първата официална проверка за стратегическите партньорства.
На второ място, на 6 октомври 2010, на срещата ЕС-Южна Корея, беше подписано Споразумение за свободна търговия с азиатския партньор като двамата играчи решиха да повишат статута на отношенията си до стратегическо равнище [31]. Така, Южна Корея стана десетия стратегически партньор на ЕС.
Стратегически или нестратегически подход
Въз основа на анализа на официалните и неформални документи на ЕС, както и интервютата с различни официални представители на Съюза, можем да направим извода, че през миналата 2011 ЕС поддържаше десет стратегически партньорства с трети държави: Бразилия, Канада, Китай, Индия, Япония, Мексико, Русия, ЮАР, Южна Корея и САЩ [фиг.1] (1).
Фиг.1. ЕС и неговите стратегически партньори
По-горе проследихме в какъв ред и как бяха формирани тези партньорства. Въпреки това остават недокрай ясни критериите, на чиято основа беше направен въпросния списък. Някои държави (например САЩ) са естествени партньори на ЕС, докато други (например Китай и Русия) са прекалено големи за да бъдат игнорирани. Що се отнася до останалите страни в списъка, стратегическото обоснование за партньорството с тях далеч не е очевидно. Включването им в него се обяснява повече с политическите и институционални игри, отколкото с наистина стратегически съображения. Кюмюникето на Комисията от 2008 „За изграждането на стратегическо партньорство ЕС-Мексико” [54] e единствения официален документ, в който се съдържа повече или по-малко ясна обосновка на списъка на стратегическите партньорства. В него се казва, че Мексико следва да получи статут на стратегически партньор на ЕС, защото тази страна е сред членовете на формата Г-8+ [57]. Този аргумент трудно може да се сметне за убедителен след обявеното ново стратегическо партньорство с Южна Корея. Днес ЕС развива десет стратегически партньорства, възможно формирани случайно, затова възникват въпроси за тяхната стратегическа ценност. Вероятно ще се появи нова сфера за дискусии относно истинските стратегически партньори. По-долу ще разгледам различните параметри на съществуващите стратегически партньорства за да определя, кое точно прави едно партньорство стратегическо и кое пречи то да се смята за такова. Целта е да очертая проблемите и предизвикателствата пред формулирането на препоръки за изграждане на наистина стратегически партньорства (което пък е темата на следващия раздел).
Всички стратегически партньорства ли си приличат?
Първият аргумент по отношение на посочения по-горе списък е, че десетте стратегически партньорства не са идентични, нито са равнозначни. Не всички стратегически партньорства са подобни. И макар че всички тези отношения се обозначават като „стратегически партньорства”, формално или не, те не възникват в еднакъв вид и се намират на различни позиции. От една страна, отношенията с Канада, Русия, САЩ и Япония, които са доказали възможностите си държави, се регулират от няколко ключови документи и от продължителния политически диалог.
ЕС разглежда такива продължителни отношения като „стратегически” по различни причини и естественото им развитие не изисква прекалена формализация. От друга страна, ЕС смята, че е много по-трудно да се регулират отношенията с Бразилия, Индия, Китай, ЮАР, Южна Корея и Мексико (които са възходящи държави), тъй като това взаимодействие се диктува от необходимостта за адаптация към новите играчи на глобалната сцена. И тъй като отношенията с тези държави не се развиват по естествен начин, двустранните отношения във всяка посока се изграждат съобразно съществуващата необходимост. Така ЕС създаде възможност за очертаването на комплексна рамка за постигане на взаимноизгодни отношения и спазване на поетите задължения.
Не всички стратегически партньорства са еднакво значими
Стратегическите партньорства могат да се разделят на следните категории:
- Ключов партньор: стратегическото партньорство със САЩ е по-важно от всяко друго партньорство, защото днес трансатлантическите отношения в толкова непредсказуема глобална среда са не по-малко важни за Европа, отколкото в миналото. Това партньорство е ключово и, защото много малко неща могат да бъдат направени без американска подкрепа.
- Водещи партньори: европейското стратегическо партньорства с Русия и Китай, както и, в определен смисъл, с Бразилия и Индия (много по-сложно, но практически важно за преодоляване на съвременните глобални предизвикателства и постигане на основните външнополитически цели на ЕС). Тези партньорства се дефинират като водещи, защото могат да променят международния баланс в изгодна или неизгодна за ЕС посока, в зависимост от подхода към тях.
- Естествени съюзници: стратегическите партньорства с Канада, Япония и Южна Корея не са толкова значими, като това със САЩ или с държавите от БРИК, но въпреки това тези държави заслужават внимание заради сходните ценностти и идеи, които споделят и значителното им влияние в международните отношения (в частност, чрез присъствието им в Г-8 и Г-20).
- Регионални партньори: Мексико и Южна Африка – двете „джуджета” сред стратегическите партньори на ЕС, макар че са способни да донесат допълнителна полза на регионално равнище (което, може би, важи повече за ЮАР, отколкото за Мексико).
В определена степен, много от различията между десеттте стратегически партньори на ЕС са отразени в правния статут на отношенията им с Брюксел. Действително, стратегическите партньорства представляват политически проекти и, вероятно, могат да се разглеждат като инструменти на „мекото право”, отличаващи се от законодателните рамки на двустранните отношения [49]. Беглият анализ на законодателните рамки, вече създадени или все още дискутирани между ЕС и стратегическите му партньори, показва голямото им разнообразие и различните приоритети във всяко партньорство. Така например, когато цялата енергия се насочва към постигането на Споразумение за партньорство и сътрудничество (РСА) с Русия и Китай, в същото време се полагат усилия за сключването на Споразумение за свободна търговия (FTA), в случая с Индия.
Дали всички тези партньорства са наистина стратегически?
Въз основа на първия, формулиран по-горе, извод, че не всички партньори са равни и някои са по-важни в стратегически план, отколкото други (например заради военната мош, икономическото влияние или геостратегическото положение), можем да формулираме втория извод: сътрудничеството на ЕС с партньорите му по стратегическите международни проблеми, в най-добрия случай, е ограничено. По ред причини не е реалистично да очакваме от ЕС да сътрудничи с всичките си партньори по всеки отделен въпрос, тъй като повечето проблеми имат значение само за някои, а не за всички, партньори. Нещо повече, има периоди, когато интересите на ЕС и партньорите му се разминават, което затруднява сътрудничеството, а понякога го прави невъзможно. Въпреки това, има определен кръг ключови международни проблеми от стратегически характер, по които от ЕС и неговите партньори може да се очаква поне координиран подход или дори рамки на сътрудничеството. Не винаги обаче става така. Отлична илюстрация на казаното по-горе са три проблема, на които ще се спра, защото са особено важни от европейска гледна точка, макар че следва да признаем, че изборът ми е малко спорен. Тези три международни стратегически проблеми са: разпространението на оръжията за масово унищожаване, разрешаването на конфликтите и климатичните промени.
Разпространението на оръжията за масово унищожение
ЕС смята разпространението на оръжията за масово унищожаване за едно от главните предизвикателства пред сигурността и, „потенциално най-голямата заплаха за сигурността на Европа” [50, p.3]. По принцип, ЕС споделя този приоритет с всичките си стратегически партньори, някои от които се борят за свят без ядрено оръжие. Към тази споделена идея често се обръщат в съвместните декларации по повод на поредните двустранни срещи, с някои партньори се води диалог по тези въпроси. На пръв поглед, Индия изглежда най-проблематичния партньор на ЕС в тази сфера, тъй като тази страна отказа да подпише Договора за неразпространение, но пък широко се позиционира като „естествен партньор” [62, p.88] на ЕС в справянето с новите предизвикателство пред сигурността, включително и разпространението на ядреното оръжие. Тази тема редовно се обсъжда между Брюксел и Делхи по време на преговорите по въпросите на сигурността.
Преминавайки от декларациите към практиката, по-лесно можем да видим недостатъците на сътрудничеството между ЕС и партньорите му, като понякога е налице дори известна конфронтация. Така например, в случая с Иран, позициите на Китай и Русия бяха доста двусмислени и породиха сериозни съмнения в Европа. Действително, тези две държави не декларират готовност да съдействат за прекратяване на иранската ядрена програма, най-вече по икономически причини (инвестиции, сделки с оръжие или природни ресурси), докато Европа мъчително и безуспешно се опитва да води преговори. Влиянието на двойнствената позиция на тези държави върху техния имидж на международната сцена (а това означава и на отношенията им с Европа) или върху дългосрочната регионална стабилност не променя позициите им, а представителите на Запада, както изглежда, нямат понятие, как биха могли да въздействат върху тях.. В случая със Северна Корея участието на ЕС беше ограничено, което, само по себе си, може да се сметне за проблем, имайки предвид високия залог за региона и за глобалната сигурност, без да споменаваме, че половината стратегически партньори на ЕС са ангажирани в преговорите на „шестте” (3). На практика, като изключим иранския въпрос, ЕС има малък (или никакъв) потенциал за влияние по отношение на повечето ключови инициатива в сферата на неразпространяването (като например в програмата New START (Strategic Arms Reduction Treaty), преговорите на „шестте” и ядрената сделка между Индия и САЩ).
Разрешаването на конфликти
В глобален мащаб, има множество конфликти и кризи, изискващи бързо разрешаване. Следоватално, съществува огромен потенциал за сътрудничеството между стратегическите партньори. На практика обаче, сътрудничеството си остава ограничено. Всяко правителство гледа на света по различен начин и партньорите си сътрудичат, когато споделят общи интереси. Те обаче, могат и да ерозират взаимно усилията си или пък интересите им да влязат в конфликт, в резултат от което да вложат повече усилия за развитието на конфликта, отколкото за разрешаването му. В Грузия например, имаше място подобен сблъсък между интересите на ЕС и Русия. Подобни случаи представляват най-сложните предизвикателства пред стратегическото партньорство. Въпреки това, проблемът не е толкова в различните интереси, колкото в скромните мащаби на сътрудничеството между ЕС и стратегическите му партньори.
Така, в Афганистан, европейците разчитаха на по-активна подкрепа от Китай, Индия и Русия, в частност, за различни невоенни операции, като например подготовката на местните полицейски сили или укрепване на потенциала. Причините за недостатъчното сътрудничество могат да бъдат различни (включително стратегическото решение на някои парньори да вкарат ЕС и САЩ в стратегическа задънена улица, с цел да могат да се концентрират върху собствените си стратегически интереси), но наличието на чести подобни съвпадения е признак за слабостта на стратегическите партньорства. Въпреки това има случаи на, макар и ограничено но успешно, сътрудничество на ЕС с някои партньори. Понякога, прикривайки наличието на друг проблем, такъв тип сътрудничество може да провокира разногласия между партньорите. Така например, ЕС си сътрудничи в Аденския залив с няколко партньори (включително с Китай, Индия и Япония) в борбата с пиратите, макар че косвена последица от тези операции е набиращото сила в Азия (а също в някои европейски страни и в САЩ) убеждение, че китайците ги използват за развитието на своя океански флот, като по този начин дестабилизират регионалния (и глобалния) ред в сферата на сигурността.
Таблица 1. Приносът на ЕС и стратегическите партньори
в миротворческите операции на ООН
Финансиране на Департамента на ООН по мироопазващите операции (DPKO), в % от целия обем средства, декември 2004
Човешки ресурси, предоставени на Департамента на ООН по мироопазващите операции (DPKO), декември 2004
Финансиране на Департамента на ООН по мироопазващите операции (DPKO), в % от целия обем средства, декември 2007
Човешки ресурси, предоставени на Департамента на ООН по мироопазващите операции (DPKO), декември 2007
Финансиране на Департамента на ООН по мироопазващите операции (DPKO), в % от целия обем средства, декември 2010
Човешки ресурси, предоставени на Департамента на ООН по мироопазващите операции (DPKO), декември 2010
ЕС
38,5525
4 618
40,5723
11 066
40,7172
6 660
Бразилия
0,3046
1 367
0,1752
1 278
0,3222
2 267
Канада
2,813
314
2,977
149
3,207
198
Китай
2,4907
1 036
3,1624
1 824
3,939
2 039
Индия
0,0842
3 912
0,09
9 357
0,1068
8 691
Япония
19,468
30
16,624
38
12,53
266
Мексико
0,3766
0
0,4514
0
0,4712
0
Русия
1,3345
361
1,4229
293
1,9788
258
ЮАР
0,0584
2 331
0,058
1 296
0,077
2 187
Южна Корея
1,5086
41
1,9557
401
2,26
633
САЩ
26,6901
429
26,0864
316
27,1743
87
Източник: www.un.org.
Друг начин за оценка на сътрудничеството на ЕС с неговите партньори в сферата на разрешаването на конфликти е визията за миротворческите операции на ООН, в чиито рамки редовно се осъществява конструктивно сътрудничество (виж Таблица 1). Така например, в мисията на ЮНИФИЛ в Ливан, европейците (5050 души), работеха съвместно с представители на Индия (899), Южна Корея (369) и Китай (344). Засега нивото на участие в миротворческите операции на ООН варира в зависимост от партньора и трудно отразява формата на стратегическото партньорство. Индия например, осигурява най-големия брой сътрудници, Китай и Бразилия също увеличиха приноса си през последните години, макар и да не са на нивото на индийците. Европейските страни също имат голям принос, ангажирайки над 7 хил. души. От друга страна, приносът на Япония, Мексико, Русия или САЩ в миротворческите операции на ООН е незначителен. Ако обаче анализираме финансовия принос за този тип операции, се очертава по-различна ситуация. Европа е начело в списъка, осигурявайки над 40% от бюджета, а делът на САШ е почти 30%. Япония също е важен финансов спонсор, макар че приносът и в общия бюджет намаля с 35% през последните шест години. Всички останали партньори, са скромни спонсори. Китай осигурява под 4% от общия бюджет, а Индия – 0,1%. Тъй като ЕС и всичките му партньори признават легитимността на ООН можем да очакваме, че истинското стратегическо партньорство ще еволюира в по-плодотворно сътрудничество и участие на страните-партньори в миротворческите операции, но на практика (поне засега) това не е така.
Климатичните промени
ЕС приема климатичните промени като глобално предизвикателство и „многопосочна заплаха” [45, р.5]. Но важността на решаването му, изтъквана от Европа, не се споделя от всичките ни партньори. Русия например, не демонстрира особена тревога за последиците от климатичните промени [12, р. 128-130]. Същото важи за Китай и Индия. Конференцията в Копенхаген демонстрира, как ЕС може да бъде отстранен от собствените си партньори в международните преговори, които са стратегически важни за Съюза, тъй като държавите от BASIC (Бразилия, ЮАР, Индия и Китай) решиха преговарят със САЩ отделно, т.е. без участието на ЕС. Може би най-показателния момент от конференцията в Копенхаген беше, че ЕС се оказа неспособен да достигне нивото на стратегическите си партньори, въпреки, че Съюзът имаше общо послание [43]. Тази конфузна ситуация отново поражда въпроси относно стратегическия характер на стратегическите партньорства.
Формирани ли са стратегически тези партньорства?
Третият извод, който следва да формулираме в тази връзка е, че статутът на стратегическото партньорство слабо влияе върху структурната схема на отношенията и институционалната система на ЕС. Осъществените от автора интервюта с високопоставен сътрудници на Европейската комисия показаха, че чиновниците, ангажирани със стратегическите партньорства, не са много сигурни, че именно „тяхната” страна е стратегически партньор и в повечето случаи нямат понятие за същността на стратегическото партньорство и конкретното му значение. Повечето хора, с които разговарях, също бяха затруднени да дефинират, в рутинната си работа, различията между отношенията със стратегическия партньор или с държава, която не е такъв (4). Въпреки това, според един от респондентите, стратегическото партньорство е внесло определен динамизъм на вътрешно (диалога между институциите на ЕС) и двустранно равнище [27].
Двустранната структура схема на отношения
Резонно е да очакваме, че формирането на стратегическо партньорство с трета страна ще окаже влияние върху мащабите и дълбочината на двустранните отношения в структурен план. Засега обаче, реалността е друга. Така например, ЕС осъществява двустранни срещи с всичките си стратегически партньори, но това не изглежда като последица от стратегическото партньорство, тъй като ЕС редовно организираше двустранни срещи и с Южна Корея, още преди отношенията с тази страна да преминат на качествено ново равнище. Освен това Брюксел провеждаше редовни срещи и с Пакистан и Украйна, които не са (засега) негови стратегически партньори. Нещо повече, интервалът между срещите с някои партньори, може да варира от два пъти (Русия) до веднъж годишно (Бразилия, САЩ) или веднъж на две години (Мексико). Анализът на политическите и секторни диалози между ЕС и стратегическите му партньори демонстрира празнотата, която все още съществува по отношение на разнообразието и интензивността на диалозите, в зависимост от партньора (виж Таблица 2). Така например, ЕС осъществява повече диалози по широк спектър от проблеми със САЩ и Китай, отколкото с останалите си партньори, докато недостатъчното развитие на диалога, например с Русия, изглежда по-малко разбираемо.
Разбира се, следва да се отчита не само количеството и мащабът на диалозите, но и тяхната ефективност, която определя и по-нататъшното им развитие. Но недостатъчният диалог с някои партньори поставя под въпрос стратегическия характер на партньорствата. Следователно, в стратегическото партньорства е нормално да се очаква, че диалогът покрива широк спектър от двустранни, регионални и глобални проблеми. Въпреки това, в зависимост от партньора, на някои въпроси въобще не се обръща внимание (най-малкото, в рамките на установените диалози) или пък не се разглеждат в пълния им обем. Много по-важно е, че по някои партньорства няма утвърдени политически и стратегически диалози, а с повечето партньори (с изключение на САЩ, Канада, Китай и Индия) не се води секторен диалог по въпросите на сигурността и отбраната.
При това положение подобни партньорства трудно биха могли да се приемат за наистина стратегически.
Институционалното устройство
Поразително е, че стратегическите партньорства не оказват влияние върху институционалната организация на ЕС, особено върху структурата и състава на Европейската служба за външна дейност (EEAS). Така например, в сегашната организационна структура [7] липсва отдел, който да отговаря за стратегическите партньорства (за всички или за отделни партньорства), макар в кулуарите да се говори, че отделът за стратегическо планиране би могъл, отчасти, да се ангажира с тези въпроси [24].
Може да се очаква, че някои съветници също, отчасти, се занимават с тях, но тъй като положението им в йерархията не е достатъчно ясно, влиянието им, до голяма степен, ще зависи от тяхната харизма. Недостатъчното значение на стратегическите партньорства в структурата на EEAS e друг признак за липсата на последователност при формирането на стратегическите партньорства. Нежелан резултат от това ще станат проблемите с координацията и сътрудничеството между различните служби на EEAS (например по отношение следването на обща стратегия с партньорите), различните институции на ЕС (например, гарантирането на координиран подход от съответните Генерални дирекции на Комисията, Дирекцията по търговията или Дирекцията по развитието и другите органи), както и между ЕС и страните-членки (сътрудничеството между EEAS и националните министерства на външните работи), да не говорим за координацията и сътрудничеството със самия партньор. Подобна липса на механизми за координация ще затрудни (ако не направи невъзможно) развитието на истински стратегически подход към нашите партньори.
Беглият преглед на състава на делегациите на ЕС в държавите-стратегически партньори на Съюза, потвърждава отсъствието на логична институционална реформа, която да последва създаването на стратегическото партньорство (виж Таблица 3)
Таблица 3. Състав на делегациите на ЕС
в държавите-стратегически партньори, март 2011
Бразилия
Канада
Китай
Индия
Япония
Мексико
Русия
ЮАР
Южна Корея
САЩ
Персонал на ЕС
21
5
70
44
15
23
65
25
7
36
Местен персонал
29
13
40
51
35
15
65
40
10
49
Общ брой на участниците
в Делегацята на ЕС
50
18
110
95
50
38
130
65
17
85
Източник: данни на автора
Така например, във всички, без изключение, делегации е налице недостиг на персонал (особено в сравнение с посолствата на държавите от ЕС в съответните държави). Въпреки стратегическото значение на тези страни и новите функции на делегациите в съответствие с Лисабонския договор (за координация и информационно осигуряване между 27-те посолства, осъществявани преди това чрез смяната на председателите), които обикновено изискват привличането на значителни човешки и финансови ресурси, съставите на делегациите продължават да са същите, както и преди приемането на Договора от Лисабон. Дори в текущия формат, между десетте делегации е налице необяснимо разминаване, тъй като числеността им се колебае между по-малко от 30 служители (Южна Корея и Канада) и над 100 (Русия и Китай).
Следователно, променяйки името си от „делегация на Европейската комисия” на „делегация на ЕС”, съставът на тези делегации можеше и трябваше де претърпи сериозни промени, с цел да се създадат по-големи възможности за работа на дипломатическите служби и службите за сигурност (военните аташета), в рамките на новите компетенции и пълномощия на делегациите. Можем дори да предположим, че в бъдеще някои пълномощия на националните посолства ще бъдат прехвърлени на ниво делегации на ЕС, което би им осигурило и необходимия персонал, и необходимите средства, съдействайки по този начин на стремежа на повечето външни министерства в страните-членки на ЕС да намалят бюджетите си (което те ще направят при всички случаи) [8].
Частичното изпълнение на изисквания на Лисабонския договор доведе до това, че пред делегациите на ЕС стои трудната задача да направят повече, при същите изходни условия, затова не е чудно, че резултатите не отговарят на очакванията на повечето страни-членки и на немалко трети страни, включително и стратегическите партньори на Съюза. В резултат, чуждите столици продължават да обръщат по-голямо внимание на националните посолства (най-вече на големите държави-членки на ЕС), съдействайки по този начин за още по-голямата фрагментация, което е в пълно противоречие с целите на Договора.
Стратегически партньор ли е ЕС?
Последният аргумент е, че ЕС често се възприема като слабото звено на стратегическите партньорства. Наистина, ако гледаме на света от Вашингтон, Пекин Делхи или Москва, можем да се запитаме за стратегическата ценност на ЕС по редица въпроси с най-голямо стратегическо значение, включително и за самата Европа (струва си например да се замислим за бунтовете в арабския свят). Остава си факт обаче, че някои стратегически партньори предпочитат да отговарят на глобалните предизвикателства, сътрудничейки си с разделена, а не с обединена Европа [13]. Откровено казано, самите европейци много често съдействат за тази нагласа. Джордж Греви изброява причините за това, защо ЕС не се разглежда от другите като стратегически партньор: „Стратегическите партньорства изискват общи цели и приоритети, умение твърдо да отстояваш позициите си, да демонстрираш гъвкавост при водене на преговорите, както и политически авторитет. Справедливо е да посочим, че когато днес ключовите страни, както и утвърдените и възходящи държави, се опитват да формират стратегическо партньорство (това не важи само за някои аспекти на търговията), си задават въпроса, дали ЕС има качествата да бъде техен стратегически партньор [15, р.8].
При по-задълбочен анализ на някои от тези причини, става ясно, че недостатъчната координация между ЕС и държавите-членки е сред най-големите пречки за стратегическото поведение на ЕС. Страните-членки на Съюза, особено по-големите, още дълго ще се придържат към националните си предпочитания във външната политика и политиката за сигурност, така че ни остава да се надяваме, че по-нататъшното развитие на една наистина обща външна политика и политика за сигурност (CFSP), на базата на здравия смисъл, и координирането на основите на европейската външна политика, ще помогне на ЕС да се превърне в по-надежден и, възможно, по-влиятелен играч.
В краткосрочна и средносрочна перспектива трудно можем да си представим, че ЕС ще действа като един играч, поне по най-общите въпроси, но това си остава идеал, към който европейците следва да се стремят в дългосрочна перспектива. От друга страна, в краткосрочна перспектива, по-реалистично изглежда формирането на общо мнение по отделни въпроси. Още повече, че вече е налице такава практика (макар и по по-малко значимите въпроси).
Друга важна причина, ЕС да не се разглежда като стратегически партньор, е непредсказуемата му политика, заради липсата на обща стратегия, за което вече споменах. Ако ЕС не съумее да дефинира своите интереси и ценности и да формира на тяхна основа стратегията си, стратегическите партньорства са безмислени и безполезни и за двете страни. В по-широк смисъл, предизвикателството за ЕС е да се позиционира като стратегически партньор, с ясни представи за реалната политика (realpolitik), макар и придържащ се към кантианската визия за света през призмата на т.нар. нормативна власт [34]. В ЕС съществуват и вътрешни противоречия между модернисткото и постмодернистко виждане за света [6], следствие от което е неопределената реторика и неясната външна политика. Само по себе си, подобно противоречие не е проблем, истинският проблем е фундаменталната неспособност на европейците да трансформират това противоречие във взаимосвързана и конструктивна глобална визия.
Вече имаме стратегически партньорства, сега ни трябва стратегия
В момента стратегическите партньорства на ЕС са такива само на думи. Историческият преглед на документите и дебатите показва, че при формирането на стратегическите партньорства изначално липсваше стратегическа обосновка: не бяха дефинирани концепцията и основните им цели, а изборът на партньори не бе целенасочен. Възприемането на подобен нестратегически подход доведе до повтаряне на миналите грешки: днес ЕС се сблъсква със същите проблеми, както и преди десетина години, при разработката на Общите стратегии, дали тласък на формирането на стратегическите партньорства. Основният проблем е прехода от реторичните заявления за стратегическите ценности към конкретна политика по отношение на европейските партньори. Разговорите ми с високопоставени чиновници на ЕС и европейски дипломати потвърдиха, че стратегическите ни партньорства продължават да са лишени от съдържание. Както вече посочих по-горе, при по-внимателен анализ стратегическите партньорства се оказват не чак толкова стратегически по ред причини, включително:
- не всички партньори са стратегически равни;
- ЕС не сътрудничи с партньорите си по повечето, наистина стратегически проблеми;
- стратегическото партньорство не упражнява структурно или институционално въздействие върху отношенията;
- в много случаи самият ЕС не се разглежда като стратегически партньор. Както посочват някои анализатори, „използването на етикета „стратегическо партньорство”, на практика, представлява реторична фасада, прикриваща провала на ЕС в трансформацията на отношенията” с другите глобални държави в стратегически партньорства [33, р.389].
Онези анализатори, които редовно следят външната политика на ЕС, са наясно, че стратегическите партньорства просто следват общия пример на системна липса на стратегически подход във външната политика, което се подчертава от много години насам от различни експерти [9;17; 52].
Като цяло, стратегическите партньорства лансират своеобразна европейска традиция на „стратегическата хипербола”, чиято същност е приемането на стратегия, включваща в себе си всичко, но водеща до нулев резултат. Така например, има стратегии за външната и за вътрешната сигурност, за борбата с тероризма и с разпространението на оръжията за масово унищожаване, за добросъседството, за редките ресурси, за икономическия растеж и т.н. С приемането на тези документи, ЕС създава впечатление, че е глобална държава, но на практика не е в състояние да поддържа дълго тази илюзия. Още по-лошо е, че приемайки подобни стратегии, ЕС само повишава очакванията на останалите глобални играчи, които по-късно се разочароват от неспособността на Съюза да спазва поетите задължения.
Последиците от подобно разочарование могат да се окажат много драматични, тъй като изолацията на Европа в многополюсния свят само ще нараства. Дори при липсата на стратегически мислене имаше достатъчно причини и смисъл в създаването на стратегически партньорства. На първо място, партньорствата започнаха да се формират с приемането на Европейската стратегия за сигурност през 2003, след американската интервенция в Ирак (което бе шок за Европа, тъй като там осъзнаха, че трансатлантическият алианс не може да се справи с всички глобални предизвикателства, от гледната точка на потенциалните ни стратегически опоненти). В този контекст се налагаше ЕС да потвърди значението на трансатлантическите отношения, създавайки в същото време възможности за нови стратегически партньорства с възходящите държави. На второ място, в контекста на нарастващата мултиполярност и взаимозависимост, ЕС трябваше да обърне внимание на появата на нови силови полюси за да гарантира ангажирането им в решаването на днешните проблеми, както и да задълбочи и укрепи нашето партньорство с цел по-доброто решаване на утрешните проблеми. На трето място, стратегическите партньорства бяха реакция на провала на междурегионалния и многостранния подходи на ЕС в международните отношения и резултат от разочарованието, породено от стагнацията в двустранните отношения с възходящите държави. Партньорствата се превърнаха в алтернатива за възобновяване на европейската дипломация в международния контекст и връщане към реалната политика, в която двустранният подход доминира над многостранните отношения, включително на международните форуми.
Тоест, стратегическите партньорства представляват опит да се придаде по-голямо значение на ЕС, отколкото на националната дипломация на държавите-членки и то не само защото това се изискваше от Лисабонския договор. ЕС и сега разполага и с инструменти, и с легитимни основания да действа от името на Европа по отношение на трети страни. Тези причини се оказаха достатъчни за формирането на стратегическите партньорства и те запазват актуалността си като никога досега. Затова отказът от тази концепция е нежелателен и недопустим, макар че стратегическите партньорства, разбира се, следва да бъдат преразгледани.
Съзнавайки тази ситуация, Херман ван Ромпой остроумно отбеляза, че „ние вече имаме стратегически партньорства, сега се нуждаем от стратегия” [60]. Тезата му може да се допълни така: европейците се нуждаят от обща стратегия за ЕС, за да дефинират интересите на Европа, и от (суб)стратегия за стратегическите партньорства на Съюза, за да бъдат те наистина стратегически.
Концепцията за стратегическото партньорство, възродена в Брюксел благодарение инициативата на Херман ван Ромпой и съдържаща се първо в неговата реч, а след това в призива му към страните-членки да допринесат за реализацията и на извънредния Европейски съвет, през септември 2010, се превърна в един от приоритетите във външнополитическия дневен ред на ЕС. Фактът, че дебатите бяха възобновени благодарение на един „еврократ” (представляващ малка държава от ЕС), не бива да ни учудва, имайки предвид нежеланието на мнозинството страни-членки (включително големи) да предоставят на ЕС големи пълномощия във външнополитическата сфера, особено във взаимоотношенията с водещите световни сили. Значението на Лисабонския договор за възраждането на тези дебати също не бива да се подценява:
- Лисабонският договор предлага законодателна рамка на стратегическите партньорства в своя чл.21 („Съюзът ще се стреми да развива отношенията си и да гради партньорства с трети страни, както и с международните, регионални и глобални организации, споделящи принципите, касаещи параграф 1”) и в чл.22 („… въз основа на принципите и целите, съдържащи се в чл.21, Европейският съвет ще определя стратегическите интереси и цели на Съюза”);
- Лисабонският договор даде нови възможности за ЕС в сферата на външната политика, чрез създаването на Европейската служба за външна дейност и засилване на взаимодействието в различни аспекти на външната политика (като например дипломацията, развитието, търговията финансите, енергетиката и климатичните промени);
- Създаването на две нови длъжности, в съответствие с Лисабонския договор (на Председателя на Европейския съвет и на Върховния представител), подходящи за възобновяване на дебатите.
Заключенията на Европейския съвет от септември 2010 доказват, че възраждането на концепцията за стратегическото партньорства е положителна промяна. Нещо повече, налице е определена воля за изпълването на тази концепция със съдържание. Сега наблюдателите на ЕС ще анализират докладите за прогреса в тази сфера, изготвени от Катрин Аштън, и тези, изготвени след двустранните срещи със стратегическите партньори на ЕС, за да оценят реалния прогрес по отношение на стратегическите партньорства. Събитията в арабския свят (които са достатъчно важни, сами по себе си) не бива да отклоняват ЕС от основния дългосрочен стратегически интерес: да запази съотвения статут в многополюсния свят, доминиран от няколко велики сили.
Необходимо е да бъдат възобновени дебатите по стратегическите партньорства. В света, дори той да е по-малко концентриран върху случващото се в Европа и европейските интереси, ЕС и страните-членки трябва да използват по-иновационни и ефективни дипломатически методи в отношенията си с водещите възходящи държави. Въпреки това, както вече подчертах, стратегическият характер на партньорствата, както и на самия ЕС, продължават да са под много голям въпрос. Връщайки се към цитата в началото на тази статия, отново можем да констатираме, че „се боим от неуспеха”. Високата реторика на стратегическите партньорства плаши и европейските партньори, и ЕС. Днес най-сетне е дошло времето да действаме активно за създаването на наистина стратегически и работещи партньорства.
Някои препоръки
ЕС следва да преобразува (някои от) съществуващите стратегически партньорства в наистина стратегически. За да го постигне, Съюзът и страните-членки трябва да възприемат стратегически подход към международните отношения и най-вече към отношенията с водещите и възходящите държави. Формирането на стратегическия подход изисква възобновяване на дебатите относно стратегическите интереси на ЕС, преглед на институционалното устройство на ЕС, преструктуриране на дипломацията и създаване на механизми за координация както вътре в ЕС, така и между ЕС и държавите-членки. На двустранно ниво, стратегическият подход следва да стане очевиден, включително чрез засиления диалог между ЕС и партньорите му (днес много по-често е налице кръстосан монолог, като двете и страни говорят без да се чуват), укрепване на сътрудничеството по широк спектър от проблеми, важни за всички играчи, тъй като днес този аспект се пропуска в повечето случаи. ЕС следва да съгласува двустранния си подход към стратегическите партньорства със своя многостранен подход към международните отношения и основните му цели (според Европейската стратегия за сигурност от 2003), за да съдейства за ефективната многостранност в глобален мащаб.
За по-голяма нагледност, препоръките са представени под формата на таблица, съдържаща препоръките за краткосрочен (пет години) и дългосрочен (десет години) период.
А – краткосрочен период (пет години) Б – средносроче период (десет години)
Институционално устройство на ЕС
А1: Ясно да се определи, кой ще отговаря за стратегическите партньорства в Европейската служба за външна дейност (EEAS). Един представител (за предпочитане от Корпоративното управление) може да отговаря за контрола на всички стратегически партньорства, в същото време следва да има назначен представител и на двустранните преговори. Трябва да бъде назначен координатор за всяко стратегическо партньорство [55]. Ролята му е в осигуряване на връзката между EEAS и съответните Генерални дирекции (например по търговията, икономическите и финансови въпроси, климата, енергетиката и т.н.) и 27те национални правителства и делегациите на ЕС в трети страни.
Б1: Делегациите на ЕС в държавите-стратегически партньори следва да бъдат усъвършенствани, в съответствие с новите им компетенции и пълномощия. Налага се да бъде увеличен щата им, особено на политическите отдели и тези по конкретните проблеми в двустранните отношения (в руския случай например, по енергийните въпроси), което също изисква повече ресурси, макар, че, както изглежда, поне в близко бъдеще те ще си останат ограничени. Част от тези ресурси могат да бъдат получени от страните-членки на ЕС. Поради бюджетните ограничения, дипломатическата и консулската дейност могат да бъдат рационализирани, като някои задачи и ресурси се прехвърлят от национално на европейско равнище, което ще позволи на отделните страни-членки на ЕС да постигнат сериозни икономии [53].
А2: Да се формира поделение за стратегическите партньорства в рамките на EEAS с цел гарантиране на взаимната връзка между визията и реализацията на всички стратегически партньорства. Ръководителят на това поделение, който следва да заема достатъчно високо положение в йерархията на службата, ще информира Върховния представител за развитието на стратегическите партньорства, въз основа на данните, представени от регионалните служители. Координаторите по всяко направление следва да провеждат редовни срещи вътре в поделението, за да се постигне максимално ефективна координация.
Б2: ЕС следва да предприеме всички необходими мерки за изграждането на дипломатическа култура на Съюза, опирайки се на неговите предимства и интереси.
А3: Делегациите на ЕС в страните-стратегически партньори следва да бъдат осигурени с необходимите кадри и ресурси, което ще отразява стратегическия характер на тези отношения. Необходимо е да се увеличи щата в поделенията, занимаващи се с политическите въпроси. Военните аташета на ЕС (EUMS) трябва да бъдат упълномощени да установяват контакти с европейските стратегически партньори и да укрепват гражданско-военното сътрудничество в рамките на операциите на Общата политика на ЕС в сферата на отбраната и сигурността (CSDP). В състава на делегациите трябва да има повече експерти по ключовите проблеми в двустранните огношения (по енергийните, в руския случай например), както по културата и историята на съответната страна.
А4: Делегациите на ЕС, подсигурени с необходимите кадри и ресурси, трябва бързо да увеличат дипломатическото си влияние и да гарантират изпълнението на поставените задачи (като например, предоставяне на информация, формиране на интелектуални бази), така те вече няма да са в периферията, а могат да превърнат в центрове на отношенията със стратегическите партньори.
Вътрешната организация на ЕС
А5: Да продължи обмислянето на концепцията за стратегическите партньорства вътре в ЕС и в сътрудничество с държавите-членки, в резултат от което би могла да се формулира единна глобална стратегия по отношение на стратегическите партньори (например под формата на общ документ). На следващите етапи концепцията следва едновременно да бъде задълбочена и разширена в следните посоки: сближаване на основните изводи и препоръки по всяко партньорства и разширяване на дебатите и обвързването им с дискусиите по стратегическите интереси на ЕС в световен мащаб, като например дебатите за създаването на нова Европейска система за сигурност (което наистина е главната стратегия на ЕС).
Б3: Редовно да се преразглежда стратегическия подход по нашите партньорства като се оценява степента на реализацията му, посредством съответните механизми. Да се извършва комплексно преразглеждане на стратегическите партньорства на всеки пет години (най-малко) за да се гарантира съответствие на стратегията на изискванията на времето в условията на бързо променящия се свят.
А6: Да се задълбочи координацията между страните-членки на ЕС по отношение на стратегическите партньори на Съюза за да се избегне, доколкото е възможно, сблъсъкът между националните подходи, особено по ключовите за ЕС проблеми. Ролята на координаторите (вж. препоръка А1) в тези усилия трябва да стане ключова. По време на дискусиите и форумите също следва да се разглежда този проблем (например на срещите на Комитета по въпросите на политиката и сигурността (PSC), Съвета по външна политика и Европейския Съвет). Формирайки общо послание по отношение на стратегическите партньори, ЕС и 27-те страни-членки, трябва винаги да остават обективни, тъй като обективността помага да се избегнат откритите сблъсъци по ключовите въпроси чрез по-качественото обсъждане на позициите вътре в ЕС и ефективното търсене на компромис.
Б4: ЕС следва да се стреми да води политика на „един глас”, най-малкото по въпросите от изключително компенетност на Съюза, постепенно разширявайки тази практика до нивото на поделените компетенции по ключовите въпроси, за да може ЕС да усили максимално дипломатическото си влияние. В същото време, общата позиция изглежда най-необходима.
Организация на двустранно равнище
А7: Да се подобри координацията на ЕС със стратегическите му партньори, най.вече чрез увеличаване ролята на делегациите на ЕС (препоръки А3 и А4) и преразглеждане архитектурата на отношенията с всеки партньор, като се отделя специално внимание на ефективния комплексен стратегически и секторен диалог. За разрешаването на конфликтни ситуции между ЕС и неговите партньори могат да бъдат създадени двустранни механизми.
Б5: ЕС следва да се стреми към сътрудничество с партньорите си по ключовите стратегически въпроси, използвайки механизмите за координация и смекчаване на конфликтните ситуации.
Б6: Сътрудничеството трябва да включва взаимодействие по основните стратегически проблеми.
А – краткосрочен период (пет години) Б – средносроче период (десет години)
Организация на двустранно равнище
А8: Освен координацията и смекчаването на конфликтните ситуции, ЕС трябва да гради сътрудничеството с партньорите си на основата на индивидуалния подход, за да се формира необходимата култура на сътрудничеството. Този тип сътрудничество следва да стартира с въпросите, които не са в центъра на стратегическите интереси, като това ще позволи по-нататък да се внесе необходимата динамика в решаването на ключовите стратегически проблеми.
А9: Следва да се положат усилия за сближаването на европейското общество с обществото на стратегическите ни партньори. Истинското стратегическо партньорство предполага развитие на връзките и отстраняване на препятствията пред разбирателството между обществата. Партньорството става наистина стратегически не толкова благодарение на общите интереси (от тази гледна точка, дори партньорството на ЕС със САЩ трудно може да се нарече стратегическо), колкото на общата визия за света. Връзките могат да придобият формата на обмен на мнения на правителствено ниво, диалози на ниво гражданско общество, програми за образователен обмен или културни мероприятия
Ниво на многостранните отношения
А10: Аналогично на препоръка А6. ЕС следва да разширява използването на механизми за координация и смекчаване на конфликтните ситуации в отношенията със стратегическите си партньори в рамките на многостранните форуми, за да съдейства за постигането на общите цели или, като минимум, да се избегнат нежеланите открити сблъсъци, вредящи на глобалния имидж на отношенията и многостранното сътрудничество.
А11: ЕС трябва да създаде диалог на метаравнище за многостранното сътрудничество със стратегическите си партньори, за да сравни възприемането на многостранната архитектура на отношенията от гледна точка на необходимостта от реформиране на глобалната система за управление.
Б7: ЕС следва да полага повече усилия в посока на сътрудничеството в рамките на многостранните институции, за да съгласува двустранния подход при стратегическите партньорства с предпочитанията на ЕС към ефективна многостранност.
Б8: Диалогът на метаравнище за многостранното сътрудничество може да доведе до своеобразна „голяма сделка” между силно представената Европа е недотам добре представените възходящи държави за реформиране структурата на глобалното управление. Тази сделка следва да се компенсира от европейската страна с рационализацията на представянето и структурата на ЕС в съответствие с компетенциите му в международните организации и преговори [53].
Бележки:
1. ЕС развива и пет стратегически партньорства с два региона и три организации: Латинска Америка и Карибите, Средиземноморието и Близкия Изток (впрочем, следва да се отбележи, че стратегическите партньорства със Средиземноморието и Близкия Изток, създадени през 2004, вече не се цитират, тъй като днес действат други споразумения, като Съюза за Средиземноморието например), ООН, Африканския съюз и НАТО. Въпреки това, целите на тези партньорства изглеждат различни от споменатите партньорства с трети страни, затова следва да се разглеждат отделно. В настоящата статия не се спирам на този тип партньорства.
2. Пълноправни членове на Г-8 са: Канада, Франция, Германия, Италия, Япония, Русия, Великобритания и САЩ. Г-5, или, както беше известна преди, Outreach 5, включва Бразилия, Китай, Индия, Мексико и ЮАР.
3. Освен Северна Корея, другите участници в преговорите са Китай, Япония, Русия, Южна Корея и САЩ.
4. Интервю с представители на Европейската комисия, осъществени в Брюксел в периода от 4 юни до 7 юли 2010.
Литература
1. Ashton C. Europe and the World // Speech at Megaron “The Athens Concert Hall”. Athens. 8 July 2010.
2. Barroso J.M. State of the Union 2010 // Speech to the European Parliament. Strasbourg. 7 September 2010.
3. Biscop S., Renard T. EU Strategic Partnerships Lack Content // EUObserver. 27 August 2009.
4. Biscop S., Renard T. The EU’s Strategic Partnerships with the BRIC: Where’s the Strategy? // BEPA Monthly Brief. 2009. No. 29. P. 6–8.
5. CEPS, EGMONT and EPC. The Treaty of Lisbon: A Second Look at the Institutional Innovations. Brussels: Egmont – Royal Institute for International Relations, 2010.
6. Cooper R. The Breaking of Nations: Order and Chaos in the Twenty-first Century. L.: Atlantic Press, 2003.
7. EEAS. Official Organization Chart. URL: http://www.eeas.europa.eu/background/docs/ eeas_organisation_en.pdf (date of access: 23.02.2011).
8. Emerson M., Balfour R., Corthaut T. et al. Upgrading the EU’s Role as Global Actor: Institutions, Law and the Restructuring of European Diplomacy. Brussels: Centre for European Policy Studies, 2011.
9. The EU and the European Security Strategy /S. Biscop, J.J. Andersson (eds.). Abingdon: Routledge, 2008.
10. An EU-India Strategic Partnership. (COM 430) //European Commission. Brussels, 2004.
11. European Council Conclusions on 16 September 2010 // European Council. Brussels, 2010.
12. Fischer S. The EU and Russia: a Contested Partnership// Partnerships for Effective Multilateralism: EU Relations with Brazil, China, India and Russia /G. Grevi, A. De Vasconcelos (eds.). Chaillot Paper 109. Paris: EU Institute for Security Studies, 2008.
13. Fox J., Godement F. A Power Audit of EU-China Relations. Policy Report. L.: European Council on Foreign Relations, 2009.
14. Grevi G. The Interpolar World: a New Scenario // Occasional Paper 79. Paris: EU Institute for Security Studies, 2009.
15. Grevi G. Making EU Strategic Partnerships Effective // Working Paper 105. Madrid: FRIDE, 2010.
16. Haukkala H. The Making of the European Union’s Common Strategy on Russia // Working Paper 28. Helsinki: Finnish Institute of International Affairs, 2000.
17. Hill C., Smith M. International Relations and the European Union. Oxford: Oxford University Press,2011.
18. Interview with a European diplomat. Paris, 15 September 2010.
19. Interview with a European diplomat. Brussels, 27 September 2010.
20. Interview with a European diplomat. Brussels, 30 November 2010
21. Interview with a European diplomat. Brussels, 13 December 2010.
22. Interview with a European diplomat. Brussels, 23 December 2010.
23. Interview with a European diplomat. Brussels, 30 December 2010.
24. Interview with a member of the Cabinet of Catherine Ashton. Brussels, 11 February 2011.
25. Interview with a staff member of the European Commission, Brussels, 11 June 2010.
26. Interview with a staff member of the European Commission. Brussels, 23 June 2010.
27. Interview with a staff member of the European Commission. Brussels, 24 June 2010.
28. Interview with a staff member of the European Commission. Brussels, 7 July 2010.
29. Interview with a staff member of Herman Van Rompuy’s Cabinet, Brussels, 7 July 2010.
30. Joint Declaration on Relations between the European Community and its Member States and Japan. The Hague, 1991.
31. Joint Press Statement (14547/10) EU-Republic of Korea Summit. European Council. Brussels, 6 October 2010.
32. Kay S. What is a Strategic Partnership // Problems of Post-Communism. 2000. No. 47. P. 15–24.
33. Keukeleire S., Bruyninckx H. The European Union, the BRICs, and the Emerging New World Order// International Relations and the European Union /C. Hill, M. Smith (eds.). Oxford: Oxford University Press, 2011.
34. Laidi Z. La norme sans la force: L’énigme de la puissance européenne. Paris: Presses de Sciences Po, 2005.
35. Mahony H. Van Rompuy Planning ‘Foreign Policy’Summit // EU – Observer. 11 June 2010.
36. A Maturing Partnership: Shared Interest and Challenges in EU – China Relations. (COM 533). European Commission. Brussels, 2003.
37. Menotti R., Vencato F. The European Security Strategy and the Partners // The EU and the European Security Strategy / S. Biscop, J. Andersson (eds.). Abingdon: Routledge, 2008.
38. Nadkarni V. Strategic Partnerships in Asia: Balancing without Alliances. Abingdon: Routledge, 2010.
39. The New Transatlantic Agenda. Madrid: EU – US Summit, 1995.
40. Presidency Conclusions. European Council, Vienna, 1998.
41. Presidency Conclusions. European Council, Cologne, 1999.
42. Renard T. A BRIC in the World: Europe, Emerging Powers and the Coming Order // Egmont Paper 31.
Brussels: Egmont – Royal Institute for International Relations, 2009.
43. Renard T. Le syndrome de Copenhague // Revue Défense Nationale. June 2010. No. 731.
44. Renard T. Strategy Wanted: The European Union nd Strategic Partnerships // Security Policy Brief 13. Brussels: Egmont – Royal Institute for International Relations, 2010.
45. Report on the Implementation of the European Security Strategy – Providing Security in a Changing World. Council of the European Union. Brussels, 2008.
46. Rettman A. Ashton Designates Six New ‘Strategic Partners’ // EUObserver. 16 September 2010.
47. Rettman A. Ashton Pragmatic on China in EU Foreign Policy Blueprint // EUObserver. 17 December 2010.
48. Ricard P., VanRenterghem M., Leparmentier A. Déjeuner de fiel a Bruxelles // Le Monde. 21 September 2010.
49. Sautenet A. EU and Emerging Powers: Strategic Partnerships // The Coming Order: the EU and Emerging Powers in the 21st century / T. Renard, S. Biscop (eds.). Aldershot: Ashgate, 2011.
50. A Secure Europe in a Better World – European Security Strategy // Council of the European Union. Brussels, 2003.
51. Taylor S. Van Rompuy’s Summitry Fails to Convince// EuropeanVoice. 23 September 2010.
52. Toje A. The European Union as a Small Power: After the post-Cold War. Basingstoke: Palgrave Mac-Millan, 2010.
53. Towards an EU-Brazil Strategic Partnership (COM 281) // European Commission. Brussels, 2007.
54. Towards an EU-Mexico Strategic Partnership (COM 447) // European Commission. Brussels, 2008.
55. Towards an EU-South Africa Strategic Partnership (COM 347) // European Commission. Brussels,
56. The Value of Power, the Power of Values: A Call for an EU Grand Strategy / S. Biscop (ed.) // Egmont Paper 33. Brussels: Egmont – Royal Institute for International Relations, 2009.
57. Van Rompuy H. The Challenges for Europe in a Changing World // Speech at the College of Europe. Bruges, 25 February 2010.
58. Van Rompuy H. Invitation letter by President Herman Van Rompuy to the European Council (PCE 187/10). Brussels, 14 September 2010.
59. Van Rompuy H. Remarks by Herman Van Rompuy, President of the European Council, at the press conference following the meeting of Heads of State or Government (PCE 188/10). Brussels, 16 September 2010.
60. Van Rompuy H. We have strategic partnerships, now we need a strategy. Message video from Herman Van Rompuy. 14 September 2010. URL: http://vloghvr.consilium.europa.eu/?p=2377 (date of access: 15.09.2010).
61. Vogel T. UN General Assembly Postpones Vote on Special Status for the EU // European Voice. 14 September 2010.
62. Wagner C. The EU and India: a Deepening Partnership / Partnerships for Effective Multilateralism: EU Relations with Brazil, China, India and Russia /G. Grevi, A. De Vasconcelos (eds.) // Chaillot Paper
109. Paris: EU Institute for Security Studies, 2008.
* Авторът е старши изследовател в Кралския институт за международни отношения в Брюксел, Белгия, първата част на на статията е публикувана в бр.2/2012 на Геополитика
