Външнополитическото прогнозиране е сложен, труден и невинаги адекватен на бъдещите реалности процес. Още повече, когато става дума да такава „мега-система”, като Китай.
Както е известно, през есента на 2012 ще се осъществи поредната „смяна на поколенията”: ХІІІ конгрес на Китайската компартия ще утвърди ключовите фигури в партийното ръководство и най-вече новия генерален секретар Си Цзинпин. От сегашния състав на Постоянния комитет на Политбюро на ЦК на Китайската компартия ще останат самоСи Цзинпин и Ли Къцян. Останалите седем ще напуснат комитета. Нови лица ще оглавят правителството (Държавния съвет), Общокитайското събрание на народните представители (ОСНП) и другите ръководни структури.
Как и на какви принципи ще се гради външната политика на Китай до 2020? Сумирайки анализите на западните, китайските и руските експерти, можем да формулираме четири проблема, които макар да се очертават и днес, тепърва ще се изправят в пълния си ръст пред новото ръководство на страната:
- Проблемът за съхраняването в китайската външна политика на специфичния баланс между сдържаната политика на „развиваща се държава” (за каквато официално продължава да се смята Китай) и активната настъпателна политика на зараждащата се свръхдържава. Дали това ще бъде синтез на едното и другото, или пък глобалният външнополитически манталитет на новата световна държава ще надделее напълно?
- Вариантите за решаването на дилемата в отношенията със Запада – когато, от една страна, в резултат от икономическата глобализация, Китай са сдобива (и ще продължи да го прави) с големи ресурси за реформирането си, а от друга – се сблъсква с нарастващия политико-идеологически натиск на Запада.
- Възможностите на Китай и занапред да се дистанцира от познатите американски предложения за „подялба на света” (вариантите Г-2 и други). С това е свързан и въпросът, дали страната ще може да предложи на световната общност собствена версия за устройството на постбиполярния свят.
- Какви ключови външнополитически инструменти ще са необходими на китайското ръководство за реализацията и прокарването на сегашната концепция на Ху Цзинтао за създаването на „хармоничен свят”?
Истината е, че засега липсват ясни отговори на така поставените въпроси, като вместо това се предлагат само експертни версии и анализи.
Ключови компоненти на китайската геополитика
В момента, в китайската геополитика присъстват два ключови компонента, които (макар и неявно) си противоречат един на друг.
От една страна, остават в сила фундаменталните външнополитически принципи на Дън Сяопин, заложени през 90-те години: „неприсъединение”, „неизпъкване”, „сдържаност и скромност” и др.
От друга страна, след като през 2010 Китай излезе на второ място в света (на първо са САЩ) по размер на своя БВП, някои външнополитически постановки на големия китайски реформатор вече не са особено актуални. На фона на общата промяна в качеството и мащабите на китайската външна политика, в китайското политическо ръководство и в експертната общност възникна потребност от формулирането и възприемането на нови идеи и подходи. Сред тях следва да подчертаем следните:
- Съвместно развитие. Според китайските стратези, процесите на развитие и модернизация следва да протичат „паралелно” във всички страни. В идеалния случай, не бива да има „изкривявания” или пък едни страни да се развиват за сметка на други. Подобно „съвместно развитие”, на свой ред, поражда допълнителния ефект на взаимната заинтересованост от партньорство и съхраняване на стабилността;
- „Фундаментални промени”, обективно изискващи определена пренастройка на китайския външнополитически механизъм;
- „Хармоничен свят”. Тази концепция има както външнополитическо измерение – развитието на хармонични отношения между Китай и държавите от неговото близко и далечно обкръжение, така и вътрешнополитическо – изграждането на „хармонично общество” в самия Китай;
- „Съвместна отговорност”. Това означава опит на Пекин да се дистанцира от американския модел за отговорността в света, половината от която (в рамките на Г-2), САЩ биха искали да възложат на Китай;
- „Активно участие”. В тази постановка се съдържа скрито послание за смяна на акцентите в китайската външна политика и преход към по-активно позициониране в света – както в двустранните, така и в многостранните формати: в рамките на ООН, ШОС, РИК (Русия, Индия, Китай), БРИКС, АСЕАН+1, АСЕАН+3, триъгълника „Китай - Южна Корея - Япония” и др.
Всички изброени по-горе пет идеи са свързан с обща логическа нишка. От тях произтичат официално формулираните задачи пред Пекин: „предоляване на тесния регионализъм във външната политика” и „преодоляване комплекса на развиващата се държава”.
По отношение на първото „преодоляване” (на „тесния регионализъм”), следва да подчертаем, че още преди официално да формулира тази задача, Китай стремително разширяваше географията на националните си интереси, активно придавайки нови глобални измерения на своята външна политика. Така, ако преди терминът „добросъседство” се интерпретираше в китайската политология като касаещ отношенията с 14-те съседни на Китай държави, напоследък все по-често се използва едно друго понятие „голямото съседско обкръжение на Китай”. В него влизат не само прилежащите му държави, но и всички страни от Централна Азия, Южна Азия, Югоизточна Азия, Западна Азия и Азиатско-Тихоокеанския регион, включително САЩ, Австралия и Нова Зеландия. И в терминологичен, и в политически план се очертава тенденция към разширяване географските рамки на китайската регионална външна политика. При това то не става спонтанно, а в съзвучие с формулирания „глобален дневен ред”, в чиито рамки можем да откроим следните постановки:
- борба със световната финансова криза, съвместно с водещите държави, и формиране на нова, по-адекватна на международните реалности глобална финансова архитектура;
- участие в противодействието на тероризма, наркотрафика, морското пиратство, както и в борбата с екологичните, климатични, енергийни, продоволствени и други нетрадиционни предизвикателства и заплахи;
- икономически и политически пробив на Китай на пазарите и държавите, където той доскоро или не присъстваше, или присъствието му беше незначително: в Латинска Америка, Африка, Централна (постсъветска) Азия и др.;
- навлизането на Китай в географски отдалечени, но перспективни и важни в глобален план проекти: усвояването на Арктика и Северния морски път, енергийните и транспортни магистрали в Близкия Изток, Тропическа Африка, Латинска Америка и др.;
- активна подкрепа на иницианивите, ориентирани към формирането на „неамерикански” многополюсен свят: ШОС, РИК, БРИКС.
Анализът на споменатите по-горе „преодолявания” позволява да очертаем относително новите тенденции в китайската външна политика, които или са в начален стадий на реализация, или едва сега се формират.
На първо място, променя се отношението на Китай към проблема за глобалната отговорност в света. Заради своя икономически и политически „възход”, Китай вече не може да игнорира решаването на много глобално значими въпроси или да се дистанцира от тях, както правеше преди. Китайското ръководство обаче, разглежда тази отговорност най-вече през призмата на укрепването на собствената сигурност, независимост и суверенитет. Тоест, активното участие в икономическата глобализация не бива да нарушава вътрешната стабилност и вътрешните приоритети на успешното реформиране и развитие на Китай.
Едновременно с това, въпреки надеждите на западните политолози, осъзнаването на глобалната му отговорност не поражда у Китай желание да поеме част от „вината за стореното от САЩ”, поделяйки си с тях отговорността за съдбините са света. Пекин схваща тази своя мисия най-вече като отговорност за съдбата на собственото си, над 1,3-милиардно население, а едва след това и за съдбата на останалия свят.
На второ място, променя се отношението на Китай към собствения му имидж, който придобива все по-релефните очертания на бъдеща свръхдържава. Проичините за тази трансформация са добре известни, като на първо място са смайващите икономически резултати, постигнати от китайците в периода на реформи. Проектирайки успехите на вътрешните реформи върху динамиката на промяната на китайския имидж, мнозина по света възприемат Китай като вече утвърдила се свръхдържава, или като страна, която съвсем скоро ще се сдобие с такъв статут. Оттук и идеологизираните кампании за раздухване на т.нар. „китайска заплаха”, които периодично биват инициирани в САЩ, държавите от ЕС и дори от някои руски медии. Независимо от степента на готовност на Китай за статута на „глобална държава”, основен приоритет в отношенията му с външния свят ще продължи да бъде принципът за запазване на стабилността и баланса и избягване на хаоса на всяка цена.
Що се отнася до степента и качеството на готовността за този статут – въпреки огромната си съвкупна мощ и феноменалните постижения в икономическите реформи, Китай, по редица параметри на социално-икономическото си развитие, все още не може, а и в близко бъдеще няма да може да постигне нивото на истинска свръхдържава. Това се потвърждава от редица нови политологични и икономически изследвания в Китай, САЩ, Западна Европа и Русия.
В частност, по своя БВП на глава от населението, днес Китай дори не е сред първите сто държави в света. Едва през 2020, в рамките на реализацията на доктрината за формиране на „среднобогато общество”, Китай планира радикално да промени този показател и да се изкачи на по-престижно място в световния рейтинг.
Друг обективен критерий е военно-стратегическия потециал (количество ядрени бойни глави, стратегически носители, атомни подводници и т.н.). По този показател, Китай все още е несъпоставим с водещите световни държави, като потенциалът му е с цял порядък по-нисък от този на САЩ и Русия. Едва ли този разрив може да бъде преодолян в близка перспектива (2012-2017).
Третия показател, по който Китай също изостава значително, е нивото на социалните стандарти на населението (пенсионна система, здравеопазване, социални помощи и т.н.).
Това изоставане обаче не означава, че Китай не си поставя дългосрочната амбициозна задача да се превърне в свръхдържава. Точно обратното, сегашните вътрешни проблеми го мотивират за по-бързото им решаване. При това в Пекин са наясно, че нито сегашният американски, нито рухналият преди повече от двайсет години съветски модел, са подходящи за страната. Как точно ще изглежда бъдещата китайска свръхдържава днес не могат да кажат нито в Китай, нито извън него. Въпреки това, въз основа на сегашните процеси и тенденции, можем да се опитаме да очертаем някои предварителни рамки.
Как ще изглежда китайската свръхдържава
Най-вероятно, тя няма да бъде ориентирана (нито идеологически, нито политически) към осъществяването на глобална външна експанзия, агресивност и формиране на нова „световна китайска империя”. В хилядолетната история на Китай липсва традиция да се създават световни империи. Точно обратното, самата китайска цивилизация периодично става обект на външни експанзии, като ту се свива, ту се разширява, достигайки до река Амур, на север, Тибет и Синцзян, на югозапад и северозапад и река Меконг, на юг. В този контекст, опитът на колониалните империи едва ли е приложим по отношение на Китай.
Възможно е, елементите на конвергенция (между социализма и капитализма, регионализма и глобализма) значително да се усилят, и да започнат да доминират във вътрешното и външното развитие. Сегашната политика на „мека сила”, практикувана от Пекин, може да придобие системен и по-мащабен характер, превръщайки се в своеобразен компенсатор на силовата политика, характерна за великите държави.
В същото време се очертава (при това още днес) значително укрепване на национално-патриотичната мотивация, на вълната на общия успех. „Медалът” обаче има две страни. Едната е позитивна – формирането в китайското общество на обединяваща идея за възраждането на китайската нация, която генерира гигантска енергия, сплотява страната и дава перспектива за „велико бъдеще”. Върху това работят днес медиите, филмовата индустрия и другите изкуства. Другата страна на медала е формирането на достатъчно опасни за китайското ръководство и за Китай, като цяло, националистически настроения и визии. Част от тези възгледи могат да се видят в китайския Интернет (около 500 млн. ползватели) или в печатните медии. Засега, национализмът все още не се е превърнал в системно явление, засягащо всички етажи на китайското общество и държавата, да не говорим за Компартията. Такава перспектива не се очертава и за периода 2012-2017. В бъдещия модел на китайската свръхдържава обаче, елементите на националния патриотизъм значително ще се усилят и, възможно, ще придобият системен характер.
Очертават се също: запазване на управленската вертикала „партия – държава – общество”; големите мобилизационни възможности на държавата на всички равнища; развити валутно-финансови механизми и ресурси; запазване и по-нататъшно развитие на уникалния опит в адаптиране методите на либералната икономика; умелото използване на целия набор от стратегеми за текущата, средносрочната и дългосрочната вътрешна и външна политика, даващи възможност на Китай да съчетае тактическата гъвкавост със стратегическата насоченост.
Разбира се, в хода на развитието на Китай, много от посочените по-горе параметри и тенденции могат да отидат на заден план или напълно да изчезнат, като вместо тях се появат нови, все още неоформили се напълно днес (икономически, политически и идеологически), в качеството си на фиксирани системни явления.
На трето място, в рамките на политиката на „преодоляванията”, се променя отношението на Китай към такъв ключов дипломатически инструмент като партньорството. Ако в миналото това понятие имаше почти еднакво значение за всички китайски партньори, днес във външната политика на Пекин очевидно се налага диференциран подход към държавите в рамките на формиралите се модели на партньорства.
Така, водещите китайски политолози разграничават четири основни групи държави-партньори на Китай. Основният критерий е степента на приоритетността и значението на партньорството за Пекин. При това се вземат предвид не толкова икономическите критерии (ниво на развитие на търговията, инвестиционно сътрудничество и т.н.), колкото политическите параметри.
Според тази типология, на първо място (т.е. като висша форма или първа група) се поставя „руско-китайското стратегическо партньорство и взаимодействие”, което, както смятат китайците, „не се влияе от времето и идеологиите и се основава на единството или близостта на двете държави по ключовите (стратегически) въпроси на международната политика”.
Още в края на 90-те години, в Китай беше възприета стратегемата: да се опрем на Севера (т.е. на Русия), да стабилизираме Запада (ЕС и САЩ) и да се насочим на Юг (т.е. в държавите от Третия свят – Азия, Африка и Латинска Америка).По принцип, тази стратегема се запазва и днес, като въпреки значително по-малките обеми на двустранната търговия (в сравнение с ЕС, САЩ, Япония и АСЕАН и др.) отношенията с Русия продължават да се ценят много повече от китайското ръководство, отколкото тези с която и да била друга държава.
Втората група китайски партньори включва Южна Корея, Бразилия, ЮАР, Индия, Канада, Украйна Беларус, Мексико, Аржентина и редица други държави. Отношенията с тях се характеризират от китайските експерти като „партньорски отношения от приятелски тип”. С държавите от тази група Китай няма противоречия по ключовите интереси, но са налице локални (териториални и други) разминавания.
В третата група са включени държавите от ЕС и АСЕАН. С тях Китай има много общи (икономически) интереси, но има и политически различия по редица ключови въпроси, както и териториални спорове (с някои членки на АСЕАН). В Пекин подчертават необходимостта от значително повишаване нивото на доверие в тази група и определят партньорството с държавите в нея като „съгласувано или координирано”.
Накрая, в четвъртата група влизат САЩ и Япония, които се разглеждат от Китай като потенциален стратегически противник. Между тях и Пекин има очевидни разногласия по редица дългосрочни проблеми, в същото време обаче, са налице и важни икономически и отчасти политически (борбата с тероризма и др.) общи интереси. Отношенията с тях се дефинират като „прагматично партньорство”. Въпреки експертния характер на тази терминология относно партньорството, тя вече присъства в официалните китайско-руски, китайско-индийски, китайско-японски, китайско-американски и други двустранни документи. В бъдеще, всяка от изброените групи може да променя състава и броя на участниците си, в зависимост от характера на формиращите се отношения.
Глобалните и регионални измерения на китайската геополитика
В рамките на анализа на китайската външна политика е важно да се акцентира върху новите (или качествено променените стари) тенденции. Ето някои от най-интересните в този смисъл направления.
Китай - ООН
От 2005 насам Китай реализира, посредством ООН, редица системни проекти за подпомагане на най-бедните държави в света. В същото време, Пекин по-широко използва правото си на вето в Съвета за сигурност. Ако преди китайците налагаха вето предимно на резолюциите, прокарвани от държави, поддържащи дипломатически отношения с Тайван, днес Китай (заедно с Русия и редица други държави) редовно гласува против резолюции, предложени от водещи световни сили (САЩ, Великобритания, Франция и др.), които, според него, биха довели до дестабилизация в ключови региона на планетата (1). Сред скорошните примери е гласуването (през октомври 2011) на Китай и Русия срещу френския проект за резолюция относно Сирия в Съвета за сигурност на ООН.
Позиционирането в БРИКС
За разлика от групата РИК (Русия, Индия, Китай), в този проект липсва ясно изразен евразийски дневен ред. Днес можем да очертаем пет основни теми, превърнали се в обща основа за формирането и дискусиите на дневния ред на БРИКС:
- превръщането на БРИКС в официално оформено международно обединение чрез създаването на „механизъм за диалог”;
- взаимодействие за преодоляването на световната финансова криза и създаването на нова глобална финансова архитектура;
- търсене на решение за проблемите, касаещи енергийната сигурност и климатичните промени;
- развитие на сътрудничеството в сферата на търговията и индустрията;
- хуманитарно сътрудничество в сферите на образованието, културата и науката.
Най-голямо съвпадение между позициите на участниците в проекта се очертава по отношение на глобалните проблеми. Сред тях са задачите, свързани с по-бързото трансформиране на международната банкова и финансова системи, включително реорганизацията на управляващите структури на Световната банка и Международния валутен фонд. Всички държави от БРИКС са единни за необходимостта да се обърне специално внимание на създаването на „алтернативна резервна валута или пък на нова глобална валута”, задължително отчитайки и възможните последици от това.
Ако обобщим изказванията на китайския президент Ху Цзинтао за проекта БРИКС през последните три години, можем условно да изведем 8 основни тези:
- съвместни усилия за възстановяването на световната и собствените икономики;
- реформиране на глобалната финансова система въз основа на нов, справедлив международен финансов ред.
- съвместна защита на интересите на развиващите се страни;
- гарантиране на сигурността: продоволствена и енергийната, както и на общественото здравеопазване;
- използване предимствата на БРИКС по отношение на ресурсите, пазарите и работната сила;
- съвместна борба с климатичните промени, развитие на научно-техническото партньорство и изследванията в сферата на високите технологии, включително новите енергийни източници;
- стимулиране на хуманитарните обмени: развитие на сътрудничеството в културната, туристическата и спортната сфери, образованието и здравеопазването;
- съхраняване и укрепване на спецификата и стратегия за развитие на всеки от петте модела за модернизация в рамките на БРИКС.
Ако сравним общия съгласуван формат и китайската платформа на Ху Цзинтао, ще видим, че последната е доста по-широка и фундаментална. На практика, тя отразява основните глобални и национални теми, отчитайки особеностите на китайската стратегия и тактика в света: последователно решаване на въпросите за обновяване на глобалната финансова архитектура, борба с кризата, защита на интересите на развиващите се страни (към които Китай, формално, все още се причислява), гарантиране на сигурността в нетрадиционните сфери (продоволствие, енергетика и т.н.), проблемът за климатичните промени и укрепване на националните модели на модернизация. В рамките на проекта, Китай акцентира най-вече върху формирането на „по-справедлив свят”.
Активизацията в Централна Азия – на двустранно равнище и по линия на ШОС
Китай залага на бързата и ефективна реализация на своите транспортни, енергийни и инвестиционни проекти в двустранен формат. В политически план, Пекин признава централноазиатските приоритети на Москва. Китай разглежда формата на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) както в регионален (централноазиатски), така и в глобален аспект.
Енергийният аспект. След арабските революции традиционните маршрути за доставка на петрол и газ за Китай от Близкия Изток стават все по-опасни и нестабилни. В тези условия рязко нараства ролята и цената на сухопътните енергийни коридори от Централна Азия и Русия. Въвеждането в експлоатация (през 2009) на газопровода Туркменистан – Узбекистан – Казахстан – Китай промени стратегическите приоритет на държавите-износителки на газ от Централна Азия. През първата година и половина от експлоатацията на тръбопровода, Туркменистан е изнесъл за Китай над 10 млрд. куб. м природен газ, като само за първите пет месеца на 2011 са изнесени над 5,7 млрд. куб. м. В момента този внос покрива над 10% от вътрешното потребление на газ и над половината на целия внос на газ в Китай. Това породи известна конкуренция за износа на централноазиатския газ между Москва и Пекин. Китай купува туркменския газ по цени, които са под пазарните, като това автоматично оказва влияние върху руско-китайските преговори за цената на сибирския газ за Китай. Предлаганата от китайците цена прави износа на този газ нерентабилен. Руските предложения за продажбата му по пазарни цени се отхвърлят от Пекин, който изполва като аргумент именно газовите си споразумения с Туркменистан.
Инвестиционният аспект.Усвояването на китайските инвестиции, без оглед на предназначението им (през 2010 общият им обем в централноазиатските държави надхвърли 15 млрд. долара), стимулира товарооборота и подобрява някои макроикономически показатели в страните от региона. В същото време обаче, фокусирането върху суровинната сфера отвлича ресурси от клъстъра на обработващата индустрия, без който формирането на балансирана икономическа структура в региона е крайно проблематично.
Казахстан продължава да е основния китайски приоритет в Централна Азия по отношение на двустранното сътрудничество. На него се падат около 80% от товарооборота между Китай и всички централноазиатски държави-членки на ШОС. Основните пера в казахстанския износ за Китай са суровините: енергоносители (петрол и газ) – 63%, черни и цветни метали (най-вече като скрап) и стомана – 24%. Срещу това Казахстан получава продукти на машиностроенето и металообработката (72%), храни (11%), както и стоки за масова употреба, значителна част от които спокойно биха могли да се произвеждат и в Казахстан. През 2008, обемът на двустранната търговия надхвърли 14 млрд. долара.
Обликът на ШОС в света стремително се променя. Организацията вече е сред световните центрове на влияние и част от „неамериканския свят”. В рамките на ШОС съществуват три нива: това на постоянните членове (Русия, Китай, Казахстан, Таджикистан, Киргизстан и Узбекистан), на страните-наблюдатели (Индия, Пакистан, Иран и Монголия) и на държавите-партньори в диалога (Беларус и Шри Ланка). В рамките на проекта все по-ясно се очертава и военно-политически компонент. Във Вашингтон и Брюксел започват да осъзнават, че са пропуснали появата на нова и все още не съвсем ясна за тях организация. Днес САЩ и ЕС оценяват по различен начин ШОС. Вашингтон например, веднага след като разбра, че съюзниците му Индия и Пакистан са подали официални заявления да станат членове на ШОС, поиска да бъде приет в групата на партньорите в диалога. Аналогични желания декларираха Сеул и Токио. Брюксел, обратното, подчертава отрицателното си отношение към организацията, критикувайки я по редица хуманитарни и политически въпроси. Тази позиция на ЕС изглежда, най-малкото, недалновидна и отразява общата европейска криза на политическото мислене.
Комплексно присъствие в Африка и Латинска Америка
През 2011 китайските корпорации подписаха 54 големи договора в Латинска Америка и 69 – в Африка. Обемът на търговията на Китай с Латинска Америка през 2010 беше 163 млрд. долара, а с Африка – 119 млрд. долара. Всека година китайците инвестират в Латинска Америка по 10 млрд. долара. Пекин разреши на Аржентина да продава пшеницата си за юани, с които аржентинските фирми купуват китайска селскостопанска техника. През 2010 Китай откри вътрешен междубанков пазар на своите ценни книжа за чуждестранните банки, разполагащи с резерви в юани. По тези направления (Африка и Латинска Америка) особено отчетливо могат да се проследят ресурсните, инвестиционни, хуманитарни (формирането на положителен имидж) и политически интереси на Пекин. Фактът, че Китай опрости дълговете на 33 африкански държави, както и създаването на Форума „Китай-Африка”, несъмнено, укрепиха китайските позиции на Черния континент.
Политиката на „меката сила”
Добре известен е глобалният (мрежови) проект на Китай – създаването на т.нар. институти Конфуций, които разпространяват в почти 50 държави по света китайския език и култура. Пекин акцентира върху „моралната привлекателност” на едни или други (икономически и политически) стъпки на китайската дипломация, особено в държавите от Третия свят. В рамките на „мекото взаимодействие”, на практика, се реализира разширяването на китайското културно влияние в света.
Китай – САЩ
Постепенно, се формира своеобразен „двуполюсен модел” на китайско-американските отношения. От една страна е полюсът на нарастващата взаимозависимост. В него се концентрират общите икономически интереси на двете държави, включително търговията и инвестициите (Китай купи американски дългови книжа за 2 млрд. долара). От друга страна, укрепва полюсът на потенциалните конфликти и противоречия, свързани с американския натиск върху юана, геополитическите „разминавания” в Азиатско-Тихоокеанския регион и други части на света, включително Арктика, Тайван, Тибет, Синцзян, или пък свързани с използването на космоса, традиционната тема за човешките права и т.н. Този модел отразява неразрешимото, поне за момента и за двете държави, противоречие - „заедно е трудно, а по отделно невъзможно”. Изходът от него засега не се очертава.
Китай-Южна Азия
В китайско-индийските отношения е налице „класическият” комплекс на междудържавните връзки (икономически, политически и културни), характерен за всеки двустранен модел на отношения. При това усилват значението си елементите, свързани с регионалното влияние на Китай и Индия, съответно, в Североизточна и в Южна Азия. В качеството си на неформални лидери на „своите” региони, те, волно или неволно, внасят в двустранните си отношения както елементи на междурегионално сътрудничество, така и на съперничество. Обективно погледнато, общата позиция по проблема за ядрените оръжия сближава Пекин и Делхи. Ориентирайки се, в разумни граници, към стратегия на ядреното сдържане, двете държави я разглеждат не толкова като средство за водене на война, колкото за наложен им от ситуацията политически инструмент, необходим за усилването на техните регионални и глобални позиции.
Върху отношенията между Китай и Индия влияят и трети държави от географски близките им региони. Пакистан например оказва негативно влияние върху двустранните китайско-индийски отношения – те придобиват по-малко доверителен характер, нараства и конфликтният им потенциал. Русия пък, точно обратното, съдейства за стабилизиране на отношенията между Пекин и Делхи. Формирането на известния „триъгълник” РИК (Русия, Индия, Китай) позволи, освен решаването на задачите на икономическото и политическо сътрудничество, сближаването между Пекин и Делхи, в рамките на развитието и задълбочаването на тристранния диалог. Резултат от индийската политика на Китай трябва да стане постигането на стратегическо партньорство с Делхи. В основата му е взаимният икономически интерес. През 2010, обемът на търговията между двете страни, надхвърли 60 млрд. долара (2). В същото време са налице и определени пречки, като например китайските претенции за територията Аруначал-Прадеш.
Пакистанският вектор е сред приоритетните за Пекин в регионите на Южна Азия и Средния Изток. Между двете страни се формира система на взаимно подкрепа за приемането им в различни регионални организации. Така, през 2005 Китай получи статут на наблюдател в СААРК (Асоциацията на държавите от Южна Азия), а Пакистан – в ШОС. В Исламабад се опитват да стимулират Пекин да се ангажира по-активно в Южна Азия. Китайско-пакистанското сътрудничество обхваща химическата индустрия, инженеринга, доставките на подвижен жп състав, изграждането на инфраструктурни обекти, шосета, пристанища, мостове, жилища и т.н. Сред ключовите обекти на китайските инвеститори е пристанището Гуадар, в първия етап на чието изграждане (до 2006) Китай вложи 2 млрд. долара, а във втория – 600 млн., което позволи построяването на 9 морски пристана.
Активизацията в прилежащите региони на Източна Азия
Това направление си остава приоритетен регионален вектор в интеграционен и търговско-икономически аспект.
В региона все още се запазва системата за сигурност, формирала се през студената война и ориентирана към САЩ и техните съюзници (Южна Корея, Япония и др.). При това, косвено признавайки стабилизиращата роля на американското военно-политическо присъствие в региона, Пекин разработва алтернативни проекти (3). Остър проблем си остават неразрешените териториални спорове в китайско-японските, руско-японските, китайско-виетнамските и японско-южнокорейските отношения за едни или други групи острови- Икономическите и екологични аспекти, свързани с бързия възход на Китай и увеличаващото се ресурсно-екологично „бреме” в прилежащите територии на държавите от АСЕАН (басейна на река Меконг), руския Далечен Изток (басейнът на река Амур) и Казахстан (басейна на река Черен Иртиш). Каскадите от ВЕЦ-ове и канали на река Меконг, изграждани от китайците, освен икономическа полза, поставят и сериозни екологични предизвикателства както пред отделни държави от Югоизточна Азия (Лаос, Камбоджа, Тайланд, Мянма, Виетнам), така и пред южните китайски провинции.
За водещите държави от региона (Япония, Русия, Южна Корея), Китай се превръща в изключително изгоден търговски и инвестиционен партньор. През 2010, обемът на китайско-японската търговия надхвърли 300 млрд. долара, а японските инвестиции в Китай достигнаха 70 млрд. Обемът на търговията с държавите от АСЕАН пък надхвърли 280 млрд. долара. На 1 януари 2010 беше открита зоната за свободна търговия Китай-АСЕАН. За създававнето и бяха необходими осем години. Тя включва 11 държави, в които живеят 1,9 млрд. души. След откриването и, средните нива на митата между Китай и държавите от АСЕАН намаляха от 9,8% до 0,1%. В рамките на зоната успешно се развива субрегионалният проект за сътрудничество в басейна на река Меконг между Китай, Лаос, Камбоджа, Тайланд, Мянма и Виетнам. Според китайски експерти, в зоната за свободна търговия ще бъдат освободени от такси и мита над 7000 вида товари, което е почти 90% от цялата номенклатура на товарния обмен между Китай и АСЕАН. Освен това, този проект предвижда разширяването на сътрудничеството на Пекин с държавите от АСЕАН в сферата на услугите и инвестиционните споразумения.
Основите на тази политика бяха заложени още по времето на Дън Сяопин: курс към стабилизиране на близката китайска периферия и подобряване имиджа на Китай сред държавите от нея. Това не беше насочено към формирането в Източна Азия на „китаецентричен модел”, както, между другото, очакваха и противниците, и приятелите на Китай. Пекин започна да се отнася към малките и средни държави от региона не като с „верноподаници”, а като с прагматични партньори. „Защитният национализъм”, възприет от отделни държави-членки на АСЕАН, не се оказа пречка за китайската политика. Напротив, той се оказа пречка тези държави да бъдат включени в инициираните от някои западни държави антикитайски кампании, критикуващи „несъвършената политическа система” и „пренебрежителното отношение към човешките права”.
След 2012, външната политика на Китай в Източна Азия, най-вероятно, ше се развива в условията на по-нататъшен ръст на китайското икономическо и политическо влияние. Постепенната икономическа интеграция на Тайван и Китай, както и развитието на регионалните интеграционни връзки с АСЕАН, Япония и Южна Корея ще позволят на Пекин плътно да се доближи до реализацията на проекта за т.нар. „Голям Китай” в Азия. Контурите и съдържанието на този проект все още не са съвсем ясни, което се отнася и за възможните рискове за големите и малки държави от региона. Русия например, съобразно собствените си интереси и чрез реализацията на своите енергийни и транспортни проекти и укрепването на сигурността, както и използвайки възможностите на зоната около Владивосток в рамките на Форума за азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество, през 2012 може да разшири присъствието си в региона. На теория, Китай би могъл да лобира за прокарването на руските интереси в Североизточна и Югоизточна Азия. Колко перспективно би могло да бъде подобно руско-китайско обвързване в региона ще покаже съвсем близкото бъдеще.
На фона на нарастването на конфликтния потенциал в региона (Корейския полуостров, Тайванския пролив, Южнокитайско море и др.) и на нетрационните предизвикателства и заплахи, Китай намира възможности за бързото и успешно прокарване на мащабни интеграционни проекти (откриването през 2010 на свободната икономическа зона Китай-АСЕАН и др.). Въпреки политическите и териториални спорове с Япония и отделни държави от АСЕАН, все по-ясно се очертават перспективите за по-нататъшното укрепване на тристранния проект „Китай – Япония – Южна Корея”, проектите АСЕАН+3 и АСЕАН+1, задълбочаването на китайско-тайванската икономическа интеграция и сътрудничество, както и кооперирането на сибирските и далекоизточни руски региони с китайските североизточни провинции.
Заключение
Сумирайки казаното дотук, можем да направим следните изводи.
Във външната политика на Китай се очертава тенденция към по-нататъшно намаляване ролята и влиянието на традиционните принципи за „голямата развиваща се държава” и укрепване глобалните елементи на „великата сила”. Едва ли обаче може да се говори за пълна и бърза трансформация на Китай в свръхдържава. През следващите пет години ще се наблюдава съчетание на различни политически елементи. В някои случаи китайската дипломация ще продължи да използва инструментариума и терминологията на „голямата развиваща се държава”, в други ще действа от позицията на „голяма регионална държава”, а понякога – като глобална сила. Тези варианти, най-вероятно, ще се наблюдават достатъчно дълго, т.е. и в средносрочна перспектива.
През следващите години не може да се изключва засилване на политиката за неутрализация на Китай и опитите да му бъдат натрапени различни политико-идеологически (либерални) проекти (под формата на „цветни” или други революции). Бъдещият китайски лидер Си Цзинпин още днес прави някои доста твърди изказвания, свидетелстващи за безкомпромисната му позиция по този въпрос. Така, през февруари 2009, по време на посещението си в Латинска Америка, той подчерта: „На първо място, Китай не изнася революция, на второ не изнася глад и бедност, а на трето не ви безпокои (имат се предвид САЩ и Западът – б.а.), така че няма какво да говорим”.
Доминираща за новото китайско ръководство ще си остане необходимостта да бъде съхранена стабилността както вътре в страната, така и отвъд границите и, което е условие за по-нататъшното реформиране и развитие на Китай.
Скоростта на формиране на китайската „глобална отговорност” ще зависи пряко от скоростта на възхода на самия Китай в света. При всички случаи това ще бъде достатъчно продължителен и сложен процес, който може да бъде изцяло реализиран само в дългосрочна перспектива. Затова през следващите пет години ще става дума по-скоро за това Китай да подкрепи някой от вариантите за реализация на „колективната глобална сигурност”, посредством усилване ролята на БРИКС и ШОС и реформиране Съвета за сигурност на ООН и други международни институции.
Идеята за създаването на „хармоничен свят”, най-вероятно, ще продължи да бъде част от инструментариума на новите китайски лидери. По-диференциран ще бъде китайският подход към едни или други държави, в рамките на формиралите се модели на партньорство. Очевидно е, че високото ниво на руско-китайското стратегическо партньорство изцяло ще се запази. Не може да се изключва нова ескалация на напрежението в отношенията на Китай с Япония, САЩ и отделни членки на АСЕАН, особено във връзка с териториалните спорове в Южнокитайско море. По това направление (Китай-Източна Азия), Пекин ще се сблъска с най-сериозните предизвикателства, свързани с нерешения корейски проблем, тайванския въпрос, запазването на едностранната „американска” система за регионална сигурност и стремежите на САЩ да интернационализират териториалните конфликти в Южнокитайско море (китайско-японският, китайско-виетнамския и др.).
Бележки:
1. През януари 2007, Китай, Русия и ЮАР гласуваха против предложената от САЩ и Великобритания резолюция „За ситуацията в Мянма” (с мотив, че сигурността в региона не е застрашена). През юли 2008, Китай и Русия се обявиха против американско-британската резолюция „За политиката на президента на Зимбабве Робърт Мугабе” (със същия мотив).
2. http://www.china.org.cn/opinion/2010-03/28/content_19702391_2.htm
3. Китайският анализатор Ян Сюетън смята за възможно «превръщането в средносрочна стратегически цел на китайското военно строителство предоставянето на гаранции за сигурност на съседните държави». (Ян Сюэтан. Направления развития мировой архитектоники и возможности для Китая //Современный Азиатско-Тихоокеанский Регион, 2008, №5.
* Авторът е зам. директор на Института за Далечния Изток и ръководител на Центъра за стратегически проблеми в Североизточна Азия и ШОС в Москва
