За пореден път вниманието на икономическите експерти е приковано към въпроса, дали текущото охлаждане на световната икономика е временно и краткосрочно явление, или става дума за постепенното и навлизане във втората фаза на глобалната финансово-икономическа криза. Спадът на деловата активност и потребителската сигурност, свиването на инвестиционните процеси, както и на индустриалното производство и услугите, ускореното нарастване на бюджетните дефицити и ценовият натиск във все по-голяма степен придобиват признаците на продължителна рецесия. При това, опасенията са свързани дори не толкова с охлаждането на икономическия ръст в отделни държави и региони на планетата. Най-голяма тревога пораждат мащабите на този феномен, както и възможните последици от него за глобалната икономика.
Ако се съди по публикуваните напоследък макроикономически данни, сред застрашените да повторят печалния опит от рецесионния спад в икономиката през 2007-2009, са не само най-големите държави и региони в света (САЩ, Еврозоната, Япония и т.н.), а и повечето развиващи се страни. При това, основният въпрос дори не е в това, дали ще станем свидетели на повторен спад в глобалната икономика и поредното драстично намаляване стойността на активите на финансовите пазари. Въпросът по-скоро е, кога точно това ще се случи. При положение, че практически всички, без изключение, структурни дисбаланси и изкривявания в глобалната икономика и в ключювите региони на света (САЩ, ЕС, Китай, Япония и т.н.) не само че не се решават, но дори не се дискутират и умишлено се задълбочават, просто няма как да очакваме друго развитие на събитията.
В началото на ноември 2011 практически всички световни финансови пазари изпаднаха в паника, последвана от масова продажба на рискови активи, във връзка с неочакваното решение на гръцкия премиер Георгиос Папандреу да постави на референдум въпроса за членството на страната му в Еврозоната и солидарността на гражданите с плановете за орязване на бюджетните разходи, натрапени от „голямата тройка” кредитори. Имайки предвид факта, че само два дни преди това беше обявено постигането на твърда договорка с Гърция, срещу която Атина ще получи 100 млрд. евро за да рефинансира дълговете си, плюс 30 млрд. евро за рекапитализация на банковата система, това решение на Папандреу постави под въпрос перспективите за преодоляване на дълговата криза. Не е чудно, че председателят на Съвета на финансовите министри в ЕС Жан-Клод Юнкер, както и лидерите на двете най-големи икономики в Съюза – Ангела Меркел и Никола Саркози, гневно заявиха, че Папандреу е направил огромна грешка, решавайки да постави на референдум постигнатите с Брюксел договорености, без да обсъди това с висшите европейски чиновници. В същото време, от гледната точка на вече бившия гръцки премиер тази постъпка изглеждаше съвсем логична и очаквана. На практика, поставяйки на общонароден референдум както въпроса за гръцкото членство в Еврозоната, така и този за съгласието на гражданите на страната да приемат предложения от международния финансов капитал план за орязване на бюджетните разходи, Папандреу се опита да свали от себе си персоналната отговорност за реализацията на подобни крайно непопулярни мерки. Никой не иска с името му да се асоциира фалита на държавата и драстичния спад в жизненото равнище на населението. В крайна сметка, обаче, вместо референдум, гърците получиха т.нар. „правителство на националното спасение”, съставено от двете най-големи партии в страната, което пое ангажимента да реализира безусловно споразумението с ЕС.
Генезисът на гръцкия провал
Съвсем друг въпрос е, че нито Папандреу, нито многобройните му предшественици на поста, които първо вкараха Гърция в ЕС, през 1981, а двайсет години по-късно и в Еврозоната, не направиха нищо за да превърнат Атина в пълноценен член на европейския икономически и валутен съюз. Доколкото става ясно, гръцкият политически и финансов елит, стремейки се да се превърне в част от европейския „истъблишмънт” и да легализира капиталите си, просто е объркал своя собствен джоб с интересите на страната си. Светкавично премахвайки всички мислими и немислими ограничения пред трансграничното движение на капиталите, гръцкият „компрадорски” елит набързо разпродаде най-рентабилните и конкурентоспособни отрасли на националната икономика на западноевропейските транснационални корпорации (ТНК) и банки.
При това, огромен брой дребни и средни индустриални предприятия бяха принудени или да се разорят в неравната борба с европейските монополи, или да се „интегрират” в тях, в качеството на аутсорсинг. Онези компании, които потенциално биха могли да съставляват конкуренция на транснационалния капитал, успешно бяха „фалирани” и затваряни с помощта на методи, широко използвани в миналото в Латинска Америка и Африка.
Трябва да признаем, че гръцките компании просто нямаха никакъв шанс да оцелеят в конкурентния сблъсък с глобалните монополи и големите международни банки и то по цял ред съвсем обективни причини. Сред тях следва да отбележим „ефекта на производствения мащаб”, стойността на капитала, трансферното ценообразуване, и многостепенните механизми за неплащане на данъци, контролът върху ключовите производствени и управленски технологии, както и наличието на колосална политическа и административна подкрепа във висшите ешалони на властта.
Паралелно с това се осъществяваше стремително разширяване на кредитирането на домакинствата, корпоративните сектори и държавата от най-големите западноевропейски банки, съдействало за безпрецедентен ръст на потреблението и възникване на трайна илюзия за повишаване на жизненото равнище. Постоянното нарастване на потреблението се осъществяваше най-вече за сметка на ускорения ръст на дълговото бреме и „изяждането” на производствения потенциал, което пък създаде илюзията за влизането на периферна Европа в клуба на икономически развитите държави.
В същото време, илюзията че се гради общество на всеобщото благоденствие окончателно премахна всяка персонална отговорност както на лично, така и на държавно равнище, за огромното увеличаване на дълговото бреме върху икономиката. При това, най-големите международни банки и финансови организации най-активно съдействаха за въвличането на държавите от Южна и Източна Европа в системата на нееквивалентен външноикономически обмен за сметка на ускореното нарастване на дълговото бреме и целенасочени действия за деиндустриализацията на региона и последващото превръщане на държавите в него в пазари за пласмент на продукцията на глобалните ТНК и доставчици на евтина работна сила.
Съдейки по всичко, населението на Гърция не е готово да приеме толкова съществено орязване на бюджетните разходи. Като повечето обикновени хора, гърците не искат да се отказват от онези блага на цивилизацията и финансовата подкрепа от държавата, които им позволяваха доскоро да поддържат личното си потребление но ниво, съвместимо с онова в останалата част от „Стара Европа”. Друг въпрос е, че съкращаването на средствата за наука, образование, медицина и дори за минималното необходимо медицинско обслужване, съдейства за още по-голямата деградация на обществото, ограничава развитието на научно-техническия потенциал и потиска ръста на конкурентоспособността на гръцката икономика, като цяло. Освен това, програмата за съкращаване на практически всички бюджетни разходи предвижда отказ от почти всички мерки за стимулиране на заетостта, оказване подкрепа на средния и малък бизнес, развитие на конкуренцията и т.н.
Доколкото може да се съди по резултатите от анкетите сред гръцкото население, голямата част от него (70-75%) смята излизането на страната от Еврозоната за недопустимо. При това обаче, около 60% не подкрепят плановете за орязване на бюджетните разходи, предложени от представителите на международните финансови организации и „еврократите”. Въпреки огромното недоволство на гърците от натрапения им план за орязване на разходите за социално осигуряване, те изглеждат по-склонни да се съгласят да понижат качеството си на живот, отколкото да се окажат в „задния двор” на Европа (т.е. извън ЕС). На пръв поглед, това е трудно обяснимо, но пропагандата и вече утвърденият начин на мислене явно оказват своето влияние. Ще напомня, че оживлението на финансовите пазари и стремителният растеж на котировките през последните седмици до голяма степен имаха спекулативен характер и бяха обусловени както от психологическата умора у играчите на пазара от вълната негативни информации за дълговата криза в Европа, така и от елементарното желание да се използва спадът от последните месеци и да се демонстрират някакви печалби, поне в края на годината.
Освен това, видимото нарастване на оптимизма на пазара беше обусловено от постигнатите споразумения между представляващата интересите на най-големите финансови институции и „голямата тройка”, от една страна, и националните лидери на държавите-членки на Еврозоната, от друга, за опрощаването на 50% от гръцкия държавен дълг. Позитивната нагласа на играчите на пазара се опираше и на информацията, че освен опрощаването на половината и дълг Атина ще получи поредния извънреден транш от финансовата помощ в размер на 130 млрд. евро.
Колониалният характер на европейската интеграция
Несъмнено, поредната порция подкрепа от кредиторите и данъкоплатците от обединена Европа ще позволи да се отложи момента на фалита, но по принцип не е в състояние да реши дълбоките проблеми на Атина, а и на целия Валутен съюз. Фундаментален проблем на Гърция, както и на Португалия, практически цяла Източна Европа и дори на Испания е, че те просто няма какво да предложат на общия европейски пазар, не разполагат с конкурентоспособни производство и нямат източници за извличане на печалба.
Това се обуславя, преди всичко, от колониалния характер на европейската интеграция, осъществяваща се в интерес на най-големите западноевропейски ТНК и банки, съумели да изкупят най-рентабилните и конкурентоспособни производства.
Съвършено очевидно е, че опрощаването дори на половината от държавния дълг на Гърция (и другите застрашени икономики), без развитието на научно-техническия им потенциал, възраждане на конкурентоспособните производство и провеждането на активна антимонополна политика, няма да има никакъв положителен ефект. Също както и широко рекламираните „мерки за бюджетна икономия”, включващи намаляване на пенсиите и социалните помощи, както и орязване на разходите за образование и здравеопазване, без паралелно стимулиране на предприемаческата инициатива, подкрепа за икономиката и ограничаване влиянието на европейските монополи, ще доведат до още по-голяма икономическа деградация и упадък на индустрията.
Само по себе си, преструктурирането на държавния дълг, по принцип, не е в състояние да реши структурните проблеми в гръцката икономика и отдавна назрелите структурни дисбаланси в рамките на целия ЕС. Дълговите проблеми на страните от печално известната група PIIGS (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания), както и назряващата бюджетна криза в редица системообразуващи държави от Еврозоната (Франция и Германия), са само частично отражение на кризата на целия модел на европейската интеграция. В течение на последните 30 години разширяването на ЕС (а от края на 90-те на Валутния съюз) на юг и изток се осъществяваше предимно в интерес на най-големите западноевропейски корпорации и международни банки.
Зад красивата реторика за приобщаването към лоното на европейската цивилизация и либерализацията на системата на външноикономическите отношения и премахване на ограниченията пред трансграничното движение на капитали, стоки и услуги, се осъществяваше разпродажбата на най-рентабилните и конкурентоспособни производства. При това, онези компании и дори цели отрасли, които представляваха опасност за пазарните позиции на европейските ТНК, просто биваха закривани или фалирани.
По-голямата част от индустриалните предприятия и банки, които бяха неспособни да издържат конкуренцията с международния капитал по ред обективни причини (стойността на капитала, ефекта на мащабите на производството, трансферното ценообразуване, наличието на мощно политическо лоби и т.н.), беше принудена или да обяви фалит или да се интегрира във възпроизводствения контур на западноевропейските монополи при условията на аутсорсинга. На практика, нямаше никакво значение, дали еврократите ще склонят да опростят 45-50% от гръцкия дълг, или не. В условия, когато икономиката се свива с 5,5%, индустриалното производство пада с 11,7%, продажбите на дребно намаляват с 4,3%, безработицата се вдига над 16,5%, а бюджетните дефицити нарастват до 13,5% от БВП, преструктурирането на дълга, колкото и да е мащабно, по принцип, не е в състояние да реши никой от проблемите. Впрочем, същото може да се каже за всички останали държави-членки на PIGS, чиито фундаментален проблем е, че те по принцип не са конкурентоспособни на пазара на обединена Европа.
Еврозоната и PIGS
В последно време, играчите на пазара успяха да си създадат доста силен имунитет към негативните новини, който се проявява в желанието на преобладавщия брой инвеститори и спекуланти да не се влияят, по принцип, от негативния информационен фон. Това се прояви особено ясно в края на октомври 2011, когато дори появата на исключително негативните макроикономически статистически данни за Европа не успя да повлияе съществено върху динамиката на фондовите индекси.
На очи се набива най-вече максималният, за последните две години, спад в темповете на нарастване на поръчките в индустриалния сектор на Еврозоната - от 21,3%, през февруари 2011, до 11,1%, през юни и под 6,2%, през септември. При това, през юни и август в икономиката на Стария свят се наблюдаваше сериозно оживление (обусловено, до голяма степен, от ефекта на ниската база) и новите поръчки в индустрията нараснаха, съответно, с 22,6% и с 24,4%.
Съвършено отчайващ се оказа и докладът за динамиката на деловата активност, демонстрирал драматично влошаване в нагласите на предприемачите, каквото не бе наблюдавано от началото на кризисната 2009 насам. Общият индекс РМІ за Еврозоната продължи 8-месечния си спад, като от 58,4 пункта, през февруари, намаля до 51,1 пункта, през август и 47,2, през октомври. Статистическите служби не бяха получавали толкова ниски оценки от предприемачите за икономическата ситуация в Еврозоната от лятото на 2009, когато обединена Европа едва бе започнала да излиза от разрушителното дефлационно свиване.
Горе долу същата е ситуацията с отрасловите индекси за деловата активност: така индексът на мениджърите по покупките в индустрията падна от 59 пункта, през февруари, до 47,1, през септември, което беше най-ниската стойност на въпросния индекс от месец юли на кризисната 2009 насам.
Най-големи опасения обаче породи докладът на Евростат за ситуацията на трудовия пазар в Еврозоната, в който се говори за рязък скок на безработицата на фона на общото охлаждане на европейската икономика. Така, през октомври 2011, делът на безработните спрямо общия брой на икономически активното население достигна 10,2%, което е абсолютен рекорд за периода от юли 1999 насам.
Ще напомня, че именно през 1999 беше извършено юридическото оформяна на Еврозоната и тъкмо по онова време се осъществи мащабната военна операция срещу остатъчна Югославия, насочена, според мнозина, към провокирането на хаос в Европа и нанасяне на силен удар по току що създадената единна европейска валута.
При това, в навечерието на кризата от 2008-2009, през август 2007, средното ниво на безработицата не надхвърляше 6,9%, а за целия период се колебаеше между 7% и 8%. Сегашната толкова висока безработица нагледно илюстрира фундаменталната слабост на европейската антикризисна програма, както и мащабите на натрупаните структурни диспропорции, обусловени от колониалния характер на европейската интеграция. Разширяването на ЕС и Еврозоната на юг и изток беще продиктувано от обективните интереси на най-големите западноевропейски корпорации и международните банки да разширят мащабите на бизнеса си и да влязат на нови пласментни пазари.
Наред с ускореното премахване, от страна на «периферна» Европа, на всички ограничения пред трансграничното движение на капитали, това доведе до мащабна разпродажба на най-печелившите предприятия в машиностроенето, обработващата индустрия и транспортната инфраструктура и преминаването на цялата национална банкова система в ръцете на европейските монополи. Закономерен резултат от това станаха масовите фалити на дребните и средни стокопроизводители, мащабната деиндустриализация, деградацията на структурата на икономиката, натрапената зависимост от вноса и превръщането на цели региони в пазари за пласмент на продукцията на глобалните ТНК и доставчици на евтина работна ръка.
Никак не беше оптимистичен и докладът на Евростат за динамиката на потребителските цени, според който инфлационният натиск върху европейската икономика продължава да е на изключително високо ниво (3%), и то по официални данни. Според независимите експертни оценки, реалната инфлация в Еврозоната за по-голямата част от гражданите и най-слабите в социално отношение категории хора (в чиято структура на потребителските разходи, тези за храна, транспорт, отопление и лекарства, както и за плащане услугите на естествените монополи, достигат 55-60% от целия им бюджет), надхвърля 5,5-8%. Ще напомня, че само преди година, през октомври 2010, нарастването на цените едва надхвърляше 0,9%. Запазването на годишните темпове на инфлация на толкова високи нива (дори в условията на понижаване цените на основните суровини и храните) свидетелства, че ръстът на потребителските цени е обусловен не само от нарастващите производствени разходи, а и от редица други фактори: произвола на монополите, общата нестабилност във финансовата система, недоверието на частния сектор към провежданата икономическа политика и т.н.
Още по-големи опасения предизвика неочакваното понижаване на индекса на деловата активност в германската индустрия от 50 пункта, през септември, до по-малко от 49,1, през октомври, при положение, че през февруари 2011 той беше над 62,6 пункта. Толкова ниски показатели за оценката на предприемаческата активност и сигурността в най-голямата европейска икономика не се наблюдаваха поне от две години насам, т.е. от юли 2009, когато Европа правеше началните стъпки за излизането си от първата фаза на кризата, за сметка на неограничените емисии от страна на най-големите централни банки в света.
При това, благодарение на краткосрочния скок на предпримаческата активност в сферата на услугите - от 49,7 пункта, през септември, до 52,1 пункта, през октомври, общият индекс РМІ демонстрира едва забележим ръст от 50,8 до 51,2 пункта за същия период. Ще напомня, че още през февруари 2011 индексът на деловата активност в сферата на услугите и общият индекс РМІ бяха над показателите от 59,5 и 61,5 пункта, съответно.
Не по-добра е и ситуацията с потребителската активност на германските граждани, за което говори спадът в годишните темпове на нарастване продажбите на дребно от 3,6%, през април 2011, до 2,2%, през август и под 0,3%, през октомври. Толкова ниски темпове на стокооборота на дребно свидетелстват както за влошаване на настроенията на домакинствата във връзка на разрастващата се дългова и икономическа криза в ЕС, така и за спада в общото доверие към провежданата в страната социално-икономическа политика.
Разочарование пораждат и данните за трудовия пазар в Германия, които, напук на всички очаквания, показват ръст на безработицата от 6,9%, през септември, до 7%, през октомври, като това се равнява на средния показател за последната половин година.
Не вдъхва особен оптимизъм у европейските и азиатски инвеститори и усилващото се охлаждане на икономиката на Франция, която, наред с Германия, е един от двата стълба не само на Валутния съюз, а и на цялата идея за европейската интеграция. За разлика от Германия, през октомври 2011 общият индекс на деловата активност във Франция падна до 46,8 пункта, при положение, че през юли надхвърляше 53,2, а през февруари не падаше под 59,5 пункта.
При това, индексът РМІ в сферата на услугите във Франция демонстрира още по-голям срив, падайки от 52,5 пункта, през септември, до 46, през октомври, докато през февруари 2011 надхвърляше 60,8 пункта . Малко по-добра е ситуацията в реалния сектор на икономиката, където бе фиксиран ръст на индекса на деловата активност от 47,3 пункта, през септември, до 49, през октомври. В същото време обаче, през февруари 2011 този индекс беше над 59 пункта.
Смазващ се оказа докладът за динамиката на предпримаческите настроения в Гърция, която вече не просто е с единия крак в дълговата пропаст, а вече и с двата крака е затънала във втората кризисна вълна, заливаща Европа. За това, най-малкото, говори ситуацията в индустрията – не стига, че индексът на деловата активност в този сектор вече година и половина е под 50 пункта, а и продължава да пада. Ако през март 2011 той нахвърляше 45,4 пункта, през септември падна до 43,2, а през октомври се свлече до рекордните 40,5 пункта.
Също толкова песимистичен е и докладът за динамиката на потребителската активност в Гърция, според който, спадът в обема на стокооборота на дребно, макар и да се забави от 11,4%, през юни, до 4,3%, през юли и 1,5%, през август, продължава да е изключително голям, особено отчитайки ефекта на ниската база. До голяма степен, мащабното свиване на потребителските разходи се обуславя от това, че през същите месеци на 2010, продажбите на дребно намаляваха с 4,4%, 9,1% и 11,8%, съответно.
При това положение не може да се говори за каквото и да било значително подобряване на ситуацията с настроенията на потребителите.
Не много по-добра се очертава ситуацията в най-голямата периферна държава в Европа – Испания. Съдейки по последните данни, испанската индустрия продължава да е в състояние на кома и не изглежда, че скоро ще излезе от него. Според данните за септември-октомври 2011, индексът на деловата активност в производствения сектор демонстрира едва забележим ръст от 43,7 до 43,9 пункта, съответно. Имайки предвид обаче, че през февруари този индекс надхвърляше 52,1 пункта, фиксираното нищожно подобрение на деловия климат в страната не бива да се надценява.
Изненада поднесе и Италия, където, въпреки всички уверения на управляващите и постоянните внушения за ефективността на осъществяващата се в страната икономическа политика, е налице рязко влошаване на ситуацията на трудовия пазар. Така, през октомври 2011 нивото на безработицата скочи до 8,3%, докато само месец преди това беше 7,9%. Такова влошаване на ситуацията на трудовия пазар в Италия не се наблюдаваше от шест месеца насам, т.е. от март, когато безработицата беше над 8,3%.
Нарастващото охлаждане на китайската икономика
Заявлението на китайския премиер Ван Цзябао, че правителството внимателно следи развитието на ситуацията в икономиката и финансовата система на страната и при евентуалното и влошаване и ускоряване на свиването на деловата активност е готово да внесе необходими кореции в икономическата си политика, породи известен оптимизъм на финансовите пазари.
В условията на нарастващо охлаждане на китайската икономика (от 11,9%, през първото тримесечие на 2010, до 9,1% през третото тримесечие на 2011), намаляване темповете на растеж в индустрията (от 16-18%, в началото на 2010, до 13,8%, през септември) и понижаване показателите на деловата активност (от 55,3 пункта, през ноември 2010, до 49,9, през октомври 2011), това беше ясен зак, че Китайската компартия е готова да действа ва-банк и за пореден път да пристъпи към разширяване на емисионната подкрепа за икономиката.
При това, както винаги става, когато силно желаеш да си купиш нещо на пазара, инвеститорите предпочетоха да не анализират факта, че благодарение на осъщественото от правителството в Пекин през последните три години разширяване на кредитирането и емисионното «напомпване» на икономиката с 57%, китайският БВП се сблъска с редица негативни последици, рискуващи да ерозират стабилността на икономическото развитие. Става дума, преди всичко, за скока на потребителските цени (от 2,8%, през април 2010, до 6,1%, през септември 2011), ръста на разходите и, като следствие, на производствените цени (от 4,3% през януари 2010, до 7,3%, през август 2011) и натрупването на гигантско количество излишни производствени мощности и непродадени апартаменти (над 142 млн. обекта).
Съдейки по всички, ефективността на политиката на перманентно разширяване на перично-кредитното предлагане не просто поражда съмнения, а и придобива еднозначно отрицателни характеристики. В условията на изключително висока зависимост от експортните доставки на външните пазари (ЕС, САЩ, Япония) и изкуствено сдържане нарастването на жизненото равнище (с цел да се поддържа конкурентоспособността на китайската продукция), разширяването на обемите на кредитирането от страна на държавните банки и «напопмването» на икономиката с ликвидност ще доведе до още по-голямото раздуване на балоните на пазара на недвижими имоти и увеличаване обема на лошите дългове (който и днес достига 17—25% от БВП).
При това, потокът от негативни новини от Китай не секва. В началото на ноември 2011 беше публикуван докладът на китайското Национално статистическо бюро, съдържащ крайно мрачна картина на охлаждането в националната икономика и нарастващия спад на производствената активност. Става дума, преди всичко, за несекващото вече около година понижаване на индекса на деловата активност РМІ в индустриалния сектор, който падна от 55,2 пункта, през ноември 2010, до 52, през май и по-малко от 50,4 пункта, през октомври.
Разбира се, текущият показател на индекса на деловата активност все още е над психологически важната точка от 50 пункта, под която започва съкращаване на производството в индустрията, свиване на новите поръчки, спад на капиталовите вложения и нарастване на безработицата. Опасения предизвиква самата посока на движение на въпросния индекс и липсата на каквито и да било значими подобрения в реалния сектор на китайската икономика, дори в условията на доста значително нарастване на кредитирането на домакинствата (13-15%).
Най-големи тревоги поражда обаче непрекъснатото (още от началото на 2010) свиване на темповете на китайския икономически растеж. Ако през януари-март 2010, нарастването на БВП надхвърли 11,9%, на годишна база, още през първото тримесечие на 2011 той падна до 9,7%, а през третото едва достигна 9,1%.
Както изглежда, китайските управляващи донякъде са подценили последиците от толкова мащабно свиване на парично-кредитното предлагане в икономиката и не са очаквали, че отговор на съкращаването на емисията ще стане едно толкова съществено охлаждане на предприемаческата и инвестиционната активност. Ще напомня, че средните темпове на нарастването на широкото парично предлагане (т.нар. агрегат М2) през януари 2010 надхвърляха 26%, докато през януари 2011 паднаха до 17,2%, а през септември едва достигнаха 13%. Толкова скромни темпове на нарастване на емисията в Китай не беше фиксирано поне от 4 години насам.
С други думи, резултат от свиването на темповете на нарастване на емисионното „напомпване” с 50% стана охлаждането на икономическия растеж с 24%. При това, годишните темпове на нарастване на потребителските цени спаднаха доста по-малко – от 1,5%, през януари 2010, скочиха до 6,5%, през юли 2011 и едва след това паднаха малко, достигайки 6,1%, през септември.
В условия, когато двукратното свиване на паричното предлагане води до намаляване темповете на икономически растеж от порядъка на 1,5 и, на практика, по никакъв начин не влияе за понижаването на инфлационния натиск върху потребителите, резултатите от рязкото втвърдяване на парично-кредитната политика, без да се промени общата структурна и индустриална политика, могат да се окажат изключително негативни. Аналогична е и ситуацията в сферата на кредитирането на домакинствата и корпоративния сектор от китайските банки. Ако през януари 2011 обемът на новите кредите надхвърляше 1 трилион юана, през юни той падна до 633,9 млрд., а през септември едва достигна 470 млрд. юана. За периода януари-септември 2011, обемът на новите кредити, отпуснати от китайските банки и кредитни институции, спадна с 9,6% спрямо същия период на 2010.
Но, въпреки всички опити на китайските власти да ограничат кредитната експанзия на държавните банки, обемите на кредитирането на икономиката нарастват стремително (със 17-25%). Тоест, излиза, че икономическите власти в Китай не отиват отвъд голите декларации за необходимостта от сдържане на емисионната активност и ограничаване на кредитирането на икономиката с цел да се предотврати раздуването нови „балони”. Другото обяснение е, че в страната има изключително развита „сенчеста” банкова система, работеща с недекларираните капитали на големите китайски корпорации и банки.
Напълно възможно е също така, декларациите на китайското комунистическо ръководство за необходимостта от борба с инфлацията и недопускане раздуването на „балони” на пазарите да са били предназначени само за външната аудитория, с цел да бъде успокоена световната общност. Докато самите китайски власти са съвсем наясно, че за днешен Китай много по-голяма опасност представлява не растящата инфлация, а рязкото охлаждане на икономиката, което неизбежно ще доведе до изостряне на социалните противоречия и нарастване на вътрешното напрежение.
Ситуацията в САЩ
Не по-добре стоят нещата в „цитаделата” на глобалния капитализъм, където вече над осем месеца се наблюдава усилващо се свиване на икономическата и деловата активност. Набива се на очи, преди всичко, същественото охлаждане на икономическата активност и индустриалното производство. Освен всичко друго, за това свидетелства и непрекъснатия, от февруари 2011 насам, тотален срив на индекса на икономическите условия в производствения сектор от 61,4 пункта, през февруари, до под 55,3 пункта, през юни, и 50,8 пункта, през октомври. Толкова ниска оценка на текущите икономически условия не е имало от кризисната 2009 (48,9 пункта), когато САЩ едва бяха започнали да излизат от дефлационното свиване, благодарение на безпрецедентната по обема си емисия.
Прави впечатление и докладът на Института на мениджърите по покупките за динамиката на деловата активност. Според последните анкети сред предприемачите, за първи път през последните две години в Ню Йорк е налице значително понижаване на индекса на деловата активност. През октомври 2011 той падна до 534,9 пункта, докато през юли беше 538,8 пункта. Фактът, че негативни тенденции в предприемаческата общност са характерни не само за намиращите се в кома индустриални центрове и в селскостопанските щати, а и във финансовото „сърце” на Америка, свидетелства за задълбочаващо се свиването на икономическата активност.
В същото време, инвеститорите бяха обнадеждени от ръста на капиталовите разходи в секторите, несвързани с отбраната ( като изключим инвестициите в аерокосмическия отрасъл) с 2,4%, през септември 2011, след спада от 0,1%, през август, което е най-добрия показател от август 2010 насам (+2%).
Определен оптимизъм породи и докладът на Бюрото за преброяване на населението, демонстрирал малък ръст в годишните продажби на нови жилища на американския пазар – от 295 хил., през август 2011, до 313 хил., през октомври. Това увеличение обаче е съвсем незначително, а обемът на реализираните нови сгради продължава да се колебае около историческите си минимуми и, на практика, е 5 пъти по-нисък от този през лятото на 2005.
Наред с породилия смесени чувства доклад на Мичиганския университет (в който освен ръста на основните индекси на потребителското доверие се анализира и очаквания рекорден ръст на недоволството от провежданата в страната икономическа политика), инвеститорите не са във възторг и от други показатели на макроикономическата статистика.
Вниманието на експертите беше привлечено, най-вече, от доклада на Федералния резерв за динамиката на потребителските цени, свидетелстващ за наличието на твърде висок инфлационен натиск върху икономиката и потребителските раходи. Така, през септември 2011, ценовият индекс на потребителите (РСЕ price index) затвърди рекордните си стойности от 2,9%, достигнати предния месец. При това, през септември-октомври 2010, потребителската инфлация се колебаеше в диапазона 1-1,4%, на годишна база.
На твърде високо равнище се намира и базовият индекс на потребителските цени, който вече няколко месеца не пада под 1,6%, въпреки постоянния спад в цените на суровините и храните, които, според правителството, са основните фактори за нарушаването на ценовата стабилност. Определен скептицизъм поражда поредният месечен доклад за пазара на недвижими имоти на Case-Shiller, който фиксира спад на цените в 20-те най-големи американски града с 3,8%, на годишна база, след като само месец преди това беше фиксиран спад от 4,1%. Не стига, че фактическият спад се оказа доста по-сериозен от очакванията на анализаторите, но сред обуславящите го фактори е и ефектът на ниската база: така, през август 2010, ръстът на цените на жилищата беше 1,7%, докато предния месец надхвърляше 3,2%. Впрочем, ще напомня, че през май 2010, поскъпването на недвижимите имоти в САЩ беше с 4,6%.
При това, алтернативният индекс на пазара на недвижимите имоти на NAHB се срина с 4% през август, в сравнение с 3,3%-ния спад, месец по-рано. Съдейки по всичко, нито изкуственото задържане на лихвените проценти по ипотеките на рекордно ниски стойности, нито многобройните данъчни и бюджетни стимули при покупката на жилище, нито продължаващите да са рекордно ниски цени на недвижимите имоти, не са в състояние да оживят пазара на жилища и да накарат домакинствата да ги купуват.
Никак не обнадежди инвеститорите и докладът на Чикагската резервна банка, фиксирал поредния спад на деловата активност в сферата на услугите, от 28 пункта, през април 2011, до под - 4, през септември, и - 8 пункта, през октомври. Поражда опасения и неочакваният спад на индекса на индустриалните доставки от 30 пункта, през декември 2010, до -2, през септември, и по-малко от -6 пункта, през август 2011. Не по-добра е ситуацията с предприемаческата активност в индустриалния сектор, за което говори стагнацията на едноименния индекс на Чикагската резервна банка (-6 пункта, през септември-октомври 2011). Това несъмнено е малко по-добър показател от -10 пункта, фиксирани през август 2011, но е много по-лош от 25-те пункта, през декември 2010 и февруари 2011.
Въпреки тези фундаментални слабости обаче, САЩ си остават ключовото звено на глобалната икономика, генериращо над 41% от световното търсене, макар да произвеждат не повече от 21% от световния БВП. При това, цялата съвременна международно валутно-финансова система, по същество, се основава на хегемонията на американския долар и неограничената му емисия от Федералния резерв на САЩ, изпълнявващ ролята на ключов емисионен център на планетата.
В тази връзка, няма как да не поражда тревога усилващото се охлаждане на най-голямата световна икономика, която вече над шест месеца все по-отчетливо демонстрира признаци за съкращаване на деловата активност в индустриалния сектор и сферата на услугите, както и спад на потребителските разходи.
При това е очевидно, че действията на американския паричен регулатор за перманентно разширяване на парично-кредитната емисия и кредитиране на бюджетните дефицити оказват не просто нулев, а отрицателен ефект върху икономиката, като цяло. В момента става ясно, че базовите и структурни дисбаланси и противоречия, както в американската, така и в световната икономика, провокирали началото на кризата през 2008, си остават непреодолени. Нещо повече, както изглежда, в експертната общност и висшите ешелони на властта в САЩ е налице общ стремеж да не се допусне дори елементарна дискусия относно назрелите структурни изкривявания в икономиката и финансовата система. А както е известно, ако едно заболяване бива неглижирано и се допусне да продължи да се развива навътре в организма, то няма как да изчезне от само себе си, а ще доведе до още по-плачевни последици.
Към структурните дисбаланси в американската икономика спадат прекалено тежкото дългово бреме на държавата (98% от БВП), огромното дългово бреме на всички икономически субекти (365% от БВП), хроничните дефицити на федералния бюджет (11% от БВП) и търговския баланс (3,6%), прекалено ниската норма на спестявания (4,5%), изкуствено завишеното потребление на домакинствата, изключително високата и нарастваща безработица (9,2%, по официалната, и 16,2% по алтернативната версия), продължаващият спад на пазара на имоти и т.н. Без осъществяването на коренни промени в структурната, индустриалната, данъчно-бюджетната и научно-техническата политика, не може да се говори за изход от кризата нито на американската, още повече пък на световната икономика.
Някои изводи
Със задълбочаването на кризисните явления в световната икономика, все повече експерти стигат до извода, че е принципно невъзможно да се преодолеят структурните изкривявания и системните дисбаланси в американската и глобалната икономика само с инструментите на парично-кредитната политика. Още повече, когато тази политика се свежда до примитивна и неограничена емисия на национални валути с цел финансовите пазари да бъдат залети с евтина ликвидност и да бъдат кредитирани бюджетните дефицити. При това е съвършено неясно, как ще се държат в подобно положение фондовите пазари. Да се говори за какъвто и да било съществен потенциал за растеж, както на американския, така и на глобалния фондов пазар в условията на сегашното охлаждане на глобалната икономика изглежда доста проблематично. Не си струва да се разчита и на мнимото подценяване стойността на американския и другите фондови пазари. Както посочих по-горе, съдейки по всичко, широко рекламираният дисконт при книжата на повечето компании и индекси е по-скоро мним, а не реален. Поне ако се съди по показателите на коефициента на Тобин и коефициента Р/Е (съотношението между пазарната цена на акцията и доходността и през последната година – б.р.), може (и следва) да се говори не за наличието на някакъв потенциал за растеж на фондовите пазари, а за много по-вероятния спад на фондовите индекси с 13-20%.
Разбира се, това съвсем не означава, че в краткосрочна перспектива не е възможен ръст на котировките на фондовия пазар. Налице са огромен брой фактори, както икономически така и неикономически, които могат да доведат до временен и ограничен ръст на цените на активите. Сред икономическите фактори си струва да посочим вероятността от стартирането на нова, трета поред, неограничена емисия на долари от страна на Федералния резерв, временно отлагане момента на фалита на държавите от PIGS, ускоряване темповете на растеж на китайската икономика и т.н. Сред основните фактори с неикономически характер пък можем да споменем твърде вероятното и съзнателно задълбочаване на конфликта в Близкия Изток, нарастването на военно-политическата нестабилност в Африка и Азиатско-Тихоокеанския регион, задълбочаването на политическата криза в САЩ и Еврозоната и т.н.На този фон трудно може да се говори за каквато и да било стабилизация на международния финансов пазар и възобновяване на положителните тенденции на фондовите и суровинните пазари. При това е много вероятно определена част от американския политически елит съзнателно да се ориентира към задълбочаване на конфликта в Близкия Изток с цел да се дестабилизира ситуацията в региона и се провокира нестабилност на финансовите пазари. Подобен сценарий е възможен особено при положение, че Китай вече обяви съкращаване на вложенията си в американски ценни книжа, Япония изпитва много сериозна нужда от финансови ресурси за възстановяването си от цунамито през март, а Еврозоната е на ръба на финансовия крах, предвид очертаващата се поредица от дефолти на държавите от PIGS.
Много важно е също, че не може да става и дума за какъвто и да било пазарен механизъм за ценообразуване в практически нито един от сегментите на международния финансов пазар. Фиксираният растеж на фондовите пазари на развиващите се държави не е обусловен от някакво значително подобряване на макроиковомическата ситуация в тях, а от притока на колосален обем евтини и достъпни финансови ресурси на стоково-суровинните пазари, вследствие на невижданата досега парично-кредитна емисия от страна на основните централни банки по света.
Така, в периода 2008-2011, само Федералният резерв на САЩ разшири съвкупния баланс на своите операции над три пъти - от 0,95 до 2,9 трилиона долара. На свой ред Европейската централна банка увеличи съвкупния обем на финансовите вливания от 1,2 до 2 трлн. евро, а пък Китайската народна банка мощно стимулира ръста на кредитирането на националната икономика от страна на държавните банки в размер на 63% от БВП за същия период.
При това, в групата на т.нар. икономически развити държави, отпуснатите от централните банки и държавната хазна ресурси за най-големите финансови институции въобще не отидоха за разширяване кредитирането на крайните потребители и стокопроизводителите. Вместо това, тези средства се устремиха към далеч по-печелившите рискови сегменти на финансовия пазар и бяха инвестирани в спекулативни операции на валутните, стоково-суровинните и фондовите пазари. Тест, вече може да се говори за отпадането на принципа на пазарните отношения и ценообразуването на активите съобразно търсенето и предлагането и в такъв ключов сегмент на финансовия пазар, какъвто е пазарът на дългови задължения, от ситуацията на който зависи стойността на кредитните ресурси в световната икономика. На свой ред, от стойността на парите на междубанковия пазар на евродолари (един сегмент на международния финансов пазар, който, на практика, е неконтролируем) зависи и склонността към поемане на рискове на инвеститорите, и стойността на активите във всички останали сегменти на глобалния финансов пазар.
В момента, най-голям кредитор на САЩ са... самите САЩ, в лицето на Федералния резерв, в чиито баланс са записани дългови книжа на федералната хазна на стойност над 1,6 трлн. долара. Това превръща американския паричен регулатор в най-големия притежател на държавни облигации на САЩ и позволява на Федералния резерв да удържа лихвените проценти на исторически ниски равнища от 0,01-0,15% годишно. Изкуствено занижените лихвени проценти по краткосрочните полици на американския Департамент по финансите пък позволява удържането на рекордно ниски равнища стойността на краткосрочните кредити на междубанковия пазар на евродолари (т.е. долари, депозирани в банки, извън САЩ – б.р.). Въпреки скока на стойността на краткосрочните заеми от 0,24%, в средата на юли 2011, до 0,43 в началото на ноември за тримесечния LIBOR (т.е. усреднения лихвен процент, използван за ипотеки на заемополучатели нямащи добра кредитна история – б.р.), във връзка със задълбочилата се дългова криза в САЩ, на пазара все още има огромно количество „евтини” и достъпни пари, поддържащи цените на фондовите и стоково-суровинните борси.
При това положение, решаването на проблема с извънредното дългово бреме и прекалено големите бюджетни дефицити в ключовите държави и региони на света ще се осъществява чрез перманентното рефинансиране на дълговите задължения с помощта на изкуствено занижените лихвени проценти и постоянното утежняване на същото това дългово бреме. С други думи, строежът на пирамидата на дълговите задължения ще се осъществява от централните банки и приближените им най-големи финансови институции дотогава, докато социално-икономическите и политически «разходи» не надхвърлят печалбата от непрекъснатото печатане на пари.
За това, че е избран именно този сценарий за развитие на събитията свидетелстват редица факти. На първо място си струва да отбележим декларацията от началото на ноември 2011 (при това направена в силно приповдигнат тон) на членовете на Г-8, че най-големите централни банки в света ще продължат и занапред да влагат средства от своите златно валутни резерви в американски дългови книжа. При положение, че над 43% от съвкупното крайно търсене на световната икономика, по паритет на покупателната способност, се формира именно в САЩ, а 50% от всички валутно-обменни операции са свързани с долара, никой не иска да рискува икономическото си здраве, опитвайки се да ерозира доларовата дългова пирамида.
Поражда тревога единствено фактът, че все по-голям брой кредитори на американската икономика постепенно съкращават чистия обем на вложенията си в дългови книжа на САЩ. За това способстват както отрицателните лихвени проценти, практически, в целия спектър на дълговите книжа (освен 10-годишните и 30-годишните облигации), така и непрекъснатото обезценяване на долара спрямо редица „защитни” активи, включително златото, а доскоро и швейцарския франк.
В същото време е съвършено неясно, кой би могъл да ги замени, превръщайки се в пълноценен кредитор на американските бюджетни дефицити. Особено в условията на понижаване на суверенния кредитен рейтинг на САЩ и началото на преразглеждане позициите на долара като ключова международна резервна и платежна валута. Напълно вероятно е, че именно това е накарало американските управляващи да се ориентират към съзнателно нагнетяване на нестабилност в Близкия Изток с цел да дестабилизират ситуацията на финансовите пазари и да провокират нова вълна от интерес към „качествени” вложения, за каквито се смятат тези в дълговите книжа на САЩ.
Още по-вероятно изглежда усилването на нестабилността в региона на фона на изчерпващия се военно-политически потенциал на САЩ, който ги принуждава или да се изтеглят, или да отслабят контрола си над вече „заетите” от тях територии. В подобна ситуация започва да се следва логиката „ако няма да е за нас, няма да е и за никого другиго”, оправдаваща максималното дестабилизиране на ситуацията в страните и регионите, от които американците се изтеглят, с цел да бъдат хвърлени в хаос техните политически, социални и икономически системи.
С други думи, свидетели сме на двойнствен процес. От една страна, изглежда, че големите финансови институции и инвестиционните банки, които по съвместителство изпълняват и функциите на най-големи акционери на Федералния резерв и основни бенефициенти на доларовите емисии, продължават изкуствено да удържат на ниско равнище краткосрочните и средносрочни лихвени проценти. По този начин се реализират едновременно две цели: на първо място да бъдат принудени частните инвеститори и средно големите финансови институции да инвестират в по-рискови и високодоходни активи. А на второ, могат да бъдат удържани на изкуствено занижено равнище стойностите на кредитите на междубанковите и паричния пазари, както и на пазара на евродолари, който е основен източник на ликвидност за цялата международна валутно-финансова система. Именно тази ликвидност, възникваща въз основа на операциите „кери-трейд” (т.е. операциите, чрез които инвеститорите вземат заем във валута с ниска лихва за да инвестират във валута с по- висока лихва – б.р.) подхранва раздуването на балоните в другите сегменти на финансовия пазар, включително на фондовите пазари на развиващите се държави, на стоково-суровинния пазар и в сегмента на „суровинните” валути.
При това следва да сме наясно, че нито монетизацията на държавния дълг, нито увеличаването на бюджетните дефицити и съвкупното дългово бреме не са в състояние да гарантират изход от сегашната финансово-икономическа криза. В случая, от принципно важно значение е промяната на основните подходи към структурната, индустриалната, данъчно-бюджетната, научно-техническата и социално-демографската политика, които трябва да бъдат ориентирани към стимулиране на научно-техническия прогрес и разширяване на производствения контур на новата технологична структура, както и към драстично повишаване ефективността на общественото производство. Паралелно с това, ще се окаже неизбежно демонтирането на съществуващата международна валутно-финансова система, основаваща се на хегемонията на американския долар и неограничената му емисия от Федералния резерв в интерес на най-големите финансови институции.
* Старши анализатор в Инвестиционна компания „Риком-Тръст”
