Потребителски рейтинг: 1 / 5
Съперничеството между държавите за лидерство и влияние датира още от самата им поява. Още оттогава възниква противопоставянето между техните интереси и в тази връзка се появява необходимостта от гарантиране на националната сигурност, укрепвайки мощта на страната. Американският дипломат и геополитик Робърт Строс-Хюпе (1903-2002) е важна фигура в процеса на утвърждаване влиянието и доминацията на САЩ през ХХ век. Той е типичен представител на англосаксонската традиция в геополитиката, върху който значително влияние оказват идеите на Никълъс Спикмън. На свой ред, подходът на Строс-Хюпе до голяма степен се възприема от хора, като Хенри Кисинджър, Джеймс Шлезинджър и Александър Хейг, той съветва редица американски президенти и активно съдейства за създаването на НАТО.
Робърт Строс-Хюпе е австрийски емигрант, преселил се в САЩ през 1923, който в началото на 40-те години придобива значително влияние в американския политически и интелектуален живот и е сред хората, формирали направлението на дискурса за геополитиката на САЩ, съдействайки за нейната институционализация. Убеден привърженик на тезата за превъзходството на Америка и „залеза на Европа”, той повече от половин век работи за формирането на американската империя, развивайки концепцията си за глобалното влияние на САЩ, като единствената държава, способна да спаси западната цивилизация от руснаците, арабите и китайците. Но въпреки значителния му принос в американската външна политика, личността му не е добре позната, а дейността му е обект на сравнително малко научни изследвания.
Добре известно е, че използването на опита от миналото позволява по-ефективно да се разработват стратегии за бъдещето, използвайки методи и практики, успешно доказали се преди. Затова ми се струва, че анализът на наследството на дипломата и геополитика Робърт Строс-Хюпе е достатъчно актуален, особено имайки предвид, че стратегията на САЩ, в чиято разработка участва и той, беше успешно реализирана и доведе до американската победа в студената война.
Формирането на възгледите на Робърт Строс-Хюпе
По времето, когато САЩ влизат във Втората световна война, интересът към геополитиката в тази страна е достатъчно голям. Така, представителите на едрия бизнес изучават геополитическите аспекти за да получат повече информация за прокарването на изгодни инвестиционни решения. Правителството също демонстрира все по-голям интерес към геополитическата наука и използването и за военни цели. Определени правителствени агенции проучват възможността геополитическите теории да съдействат за успешното водене на бъдещите войни, така че геополитическите идеи на Строс-Хюпе се оказват полезни за Държавния департамент по отбраната. По онова време американското военно разузнаване дори разполага със собствен геополитически отдел, чиято цел е изследването на физическата, икономическа, политическа и етногеография с цел да бъде консултирано правителството относно мерките за гарантиране на националната сигурност и стратегията на страната в следвоенния свят, както и за осъществяване на онези анализи, които биха се оказали необходими за евентуалното продължаване на войната.
Геополитическият подход става изключително търсен при управлението на президента Франклин Рузвелт, особено в разузнаването и аналитичните отдели, където, под ръководството на Джордж Ф. Картър, се събират географски данни и се подготвят многобройните доклади на разузнаването. Особена роля тук изиграва стартирането на т.нар. „Проект М” (M-Project, от М – migration, свръхсекретен проект на Белия дом за миграцията), ръководен от географа Исая Боумън и антрополога Хенри Фийлд. Участието в проекта дава възможност на Строс-Хюпе, който дотогава се занимава предимно с журналистика, да контактува с много известни учени от различни области: антрополози, политици, политически географи, историци. Именно по време на участието си в проекта, той пише един от основните си трудове „Утрешният баланс” (1945). Строс-Хюпе е ангажиран с геополитическите аспекти на проекта, прокарвайки тезата, че за личния състав на въоръжените сили геополитическото знание и мислене е задължително за гарантиране победата на САЩ. При това, той не само разработва учебни програми, но и непосредствено участва в реализирането им, четейки лекции в рамките на програмата за обучение във флота (V-12) за общото влияние на географските фактори в международните отношения. Така, Строс-Хюпе има възможност активно да прокарва геополитическите си идеи, привличайки съмишленици сред военните и държавните чиновници – т.е. сред онези, които през следващите няколко десетилетия ще взема ключовите управленски и външнополитически решения.
През 40-те години Робърт Стрс-Хюпе става значима фигура в сферата на геополитиката и развитието на геополитическа визия за света и международните отношения, която оказва влияние върху стратегическото мислене на американците чрез геополитиката. Той се придържа към междудисциплинарния подход, т.е. използва знанията, давани от историята, икономиката, политологията и социологията, за формирането на по-ясна визия за глобалната политика и начините за предотвратяване на нова конфронтация. По-късно, Строс-Хюпе съдейства за формирането на антикомунистическото направление в американската геополитика (в нейния политически дискурс). Междувременно, неговите публикации и личните му усилия помагат за създаването и утвърждаването на Института за външнополитически изследвания (1955).
Като цяло, в трудовете на Робърт Строс-Хюпе могат да се очертаят три основни теми, които го вълнуват през целия му живот и доминират в неговите трудове, в резултат от наблюденията му върху политическите събития в Европа, използвани след това за формулиране курса на САЩ. На първо място е темата за значението на сигурността, в което той се убеждава още съвсем млад, докато живее в Европа и става свидетел на Първата световна война. Неслучайно, по-късно, когато вече работи на Уолстрийт, той изпитва толкова остра неприязън към социалната революция, която, според него, ерозира общия стремеж на човечеството към сигурност. На второ място е ролята на пропагандата в съвременната война, когато битката за умовете на хората се превръща в интегрална част от военната стратегия. На трето място пък е ролята на организацията, професионализма и целеустремеността във войната.
Геополитическата оценка на силовия баланс
Робърт Строс-Хюпе разглежда геополитиката като своеобразна „научна интерпретация” на политиката на силата, в която се подчертава важността на изучаването на елементарните географски компоненти на националната мощ. Според него, международната политика може да бъде нестабилна, изобилстваща с промени и неопределена, но геополитическият анализ дава ценна информация за фундаменталните сили, влияещи върху промените. Той смята, че външната политика представлява по-скоро изкуство на откриване на вероятните възможности, отколкото наука. Фундаменталният му труд „Утрешният баланс” (1945) представлява именно такъв тип геополитическо изследване на постепенно очертаващия се следвоенен свят. Той започва с тезата за бъдещата хегемония на САЩ в глобалната политика, като подчертава, че хоризонтът на американската външна политика обхваща политическите проблеми на цялото човечество. Основната идея в тази книга е, че САЩ следва завинаги да се откажат от изолационизма, тъй като притежават достатъчен „силов потенциал” да поемат водещата роля в международните отношения и създадат един по-добър ред за цялото човечество. Най-важните компоненти в тази концепция, конституиращи геополитическата сила на държавата, са населението, суровинните ресурси и организацията.
И така, първият елемент, формиращ основата на държавната мощ, който се анализира в книгата, е населението, чиято големина определя и големината на въоръжените сили, а също количеството и качеството на тяхното въоръжение. Строс-Хюпе изхожда от това, че държавите разполагат с различаващи се (т.е. неравни) технологични навици, а превъзходството по отношение на човешките ресурси означава и военно превъзходство, следователно и политическо превъзходство. Сама по себе си обаче, голямата численост на населението няма кой знае какво значение и дори може да се превърне в слабост за държавата и за технологичното и развитие. Строс-Хюпе се отнася отрицателно към малтусианските идеи за устойчивото население и икономика, защото според него те формират статична външна политика. САЩ следва да залагат на количествения растеж, творческия потенциал и издръжливостта на своите граждани. В този смисъл, важна особеност на американската нация е готовността и да се променя и да се движи напред, приемайки и интегрирайки нови раси и идеи. Според него, САЩ традиционно са застрашени от намаляване числеността на населението им. Затова, на първо място, те се нуждаят от активна демографска политика за предотвратяване относителното намаляване числеността на населението и неговото застаряване. Когато Строс-Хюпе анализира проблема с нарастващата имиграция, виждаме колко съвременни изглеждат идеите му и днес. Той смята, че европейският национализъм се основава на идеята, че етническите идентичности могат да бъдат дефинирани и, че тъкмо езикът обединява хората в една национална принадлежност. Езикът обаче може да бъде научен, следователно, не е ясно, от кой точно момент знанието на езика дава на индивида от друга националност правото да бъде в националната общност, чиито език е усвоил, или пък защо му отказват това право. Строс-Хюпе критикува имиграционната политика на САЩ, тъй като смята, че този начин на увеличаване на населението не създава необходимия за нарастване мощта на държавата човешки ресурс, а обратното – отслабва расовата и културна хомогенност. Нещо повече, той открито застава на позицията на „расовата йерархия”, когато, описвайки европейците и американците, ги обозначава като „народи”, а обръщайки се към азиатците ги описва като застрашаващ тези народи „потоп”. Макар че критикува расизма на германските национал-социалсти, самият Строс-Хюпе постъпва по аналогичен начин – концентрирайки вниманието си върху европейците като „специфична общност” (част от която са и северноамериканците), за която останалото човечество не значи нищо.
Следващият ключов елемент са суровинните ресурси, които са основата на съвременната индустриална икономика, нуждаеща се от неограничени доставки на суровини, върху която, на свой ред, се базират политическата и военна сила. Според Робърт Строс-Хюпе, измежду многото добивани и използвани ресурси едва ли има някой, който да не се използва за създаване на инструменти на войната. Като основни суровинни ресурси, с фундаментално значение за военната мощ на държавата, той посочва въглищата и желязото. Съвкупно, те формират над половината от суровинния потенциал на държавата. Разбира се, това не означава, че само те са значими, но дефицитът от тях не може да се компенсира. И само онези държави, които да добре обезпечени с поне един от тези ресурси, ще могат да съхранят статута си на велики сили. В тази връзка, Строс-Хюпе подчертава, че САЩ са най-големия производител на въглища в света и разполагат с мащабни въглищни находища. Според него, другите водещи държави са Великобритания, Германия и СССР. Съпоставяйки наличието на суровинни ресурси и тяхното усвояване, той обръща внимание и на съществуващите властови и политически проблеми. За Япония, Китай и Русия например, Манджурия представлява ос на регионалната сила в Далечния Изток: който контролира Манджурия, контролира и тежката индустрия в региона и притежава важни политически и военни предимства. И така, от гледната точка на наличието на въглища и желязна руда, в света съществуват само две основни сили: САЩ, с всички достъпни им ресурси на Запада, и СССР, притежаващ обширни запаси в Европа и Азия и извоювал си стратегическо господство върху допълнителните ресурси в Източна Европа (Силезия). Според Строс-Хюпе, макар че суровинните ресурси на Великобритания също са големи, тази страна (или по-скоро Британската империя) не е достатъчно интегрирана, за да може бързо и ефективно да преобразува потенциалното си богатство в индустриален продукт за водене на война. Ресурсите на силите от Западна и Централна Европа пък са пръснати сред няколко държави. Но, ако те бъдат обединени в една икономическа единица, потенциалът и би се равнявал на американския или съветския. Освен въглищата и желязото, Строс-Хюпе се спира и на запасите от петрол, подчертавайки, че и в това отношение САЩ и СССР имат водещи позиции. Така, САЩ имат достъп до обширни запаси от петрол в съседните страни, докато СССР може да разчита на находищата на своя територия. Двете други основни петролни провинции – Близкият Изток и холандска Ост-Индия – са разположени извън зоната на пряк политически контрол на която и да било велика държава. Петролните находища на холандска Ост-Индия ще си останат достъпни за Великобритания и САЩ, само ако те разполагат с военно-морско превъзходство във водите около Сингапур и Японско море. За производството на синтетичен петрол в западноевропейските държави пък пречи сравнителният недостиг на човешки ресурси и стратегическата уязвимост на индустриалните им отрасли. Именно петролът, според Строс-Хюпе, представлява безценен военен актив.
Следващият ключов елемент на държавната мощ е организацията. Формата на политическа, икономическа и военна организация определя доколко ефективно се използват човешките и суровинни ресурси, представляващи, според Строс-Хюпе, „груби показатели за националната мощ”. Населението представлява живата сила, а суровинните запаси са индикатор за тежката индустрия, като двете олицетворяват истинската военна мощ на държавата. Строс-Юпе изследва зависимостта между развитието на технологиите и икономическия растеж, стигайки до извода, че съотношението между националната икономическа мощ и технологичния прогрес, от една страна и военната и политическа сила – от друга, е право пропорционално. Той определя като доминираща тенденция на съвременната му епоха индустриализацията и разпространяването на методите за масово производство по целия свят. Държавите организират икономическите си системи с цел да развият максимално военната си мощ. Като в този процес присъстват количествена и качествена съставляващи. Във всяка икономика, в която намалява резервът от количествени фактори, следва да се подобри качествената съставляваща, така че властта да не претърпи загуби. Знанието пък е в основата на качествените подобрения, които предлагат иновационните производствени технологии. Робърт Строс-Хюпе твърди, че през следващите десетилетия мощта на САЩ до голяма степен ще се обуславя от нивото на технически прогрес, което те ще могат да поддържат. Според него, мощта на държавата се измерва не с произвежданото в момента оръжие, а именно с потенциала за такова производство. Тоест, правилният тип военна икономика е онзи, който развива най-голям военен потенциал.
„Утрешният баланс” завършва с една тема, която е в центъра на цялата книга: световната политика и силата. Строс-Хюпе подчертава опасността от връщане на САЩ към изолационизма и акцентира върху необходимостта от формирането на мрежа от съюзи с американско участие, предвид опасността от нарастващата икономическа, военна и политически сила на другите държави и най-вече на СССР. За него глобалната политика е игра с нулева сума, в която нарастването на мощта на някоя друга държава води до загуба на собствената мощ. Той смята, че съюзници на САЩ могат да бъдат само онези държави, чиито политически, идеологически и икономически интереси съответстват на американските, т.е. Западна Европа и колониите и. Затова не бива да се бърза с освобождението на колониите, иначе е доста вероятно Индия и някои други страни да се обърнат срещу бившите си метрополии. Докато Великобритания управлява Индия, тя може да разчита на съмишленици поне сред някои групи от местното население. Но след като страната стане независима, предупреждава Строс-Хюпе, пропагандната и машина ще се обърна не само против бившата метрополия, а и срещу целия Запад.
Робърт Строс-Хюпе се обръща към концепцията за „хартленда” на Хилфорд Макиндер, която приема за фундаментална политическа аксиома. Именно фактът, че СССР е сухопътна държава обяснява, според него, стремежа му към доминация в Европа, Азия, а в крайна сметка и в света. Тази доминация на неразполагащите с излаз на море равнини от европейската част на СССР се допълва с доминацията в Централно-Източна Европа, между Балтика и Адриатика, като така се създават условия, когато остават само още няколко стъпки до доминацията в цяла Европа. Ако пък контролът над Сибир и Централна Азия се съчетае с този над Северен Китай, Манджурия и Корея, държавите по цялото югоизточно направление ще бъдат обединени от сила, контролираща „оста на световната история”, т.е. този „световен остров” ще се окаже във властта на една единствена сила, която ще бъде само на стъпка от глобалното господство. Строс-Хюпе твърди, че „Източният въпрос”, касаещ руското влияние в Черноморския регион, басейна на Дунав и Проливите, и по-късно разпрострял се и върху Персия, Афганистан и китайски Туркестан и Манджурия отново се оказва актуален след края на Втората световна война. Според него, центърът на руската индустриална мощ се е изместил в източна посока.
Строс-Хюпе смята, че предвид очерталият се нов силов баланс, единствено политиката на формиране на алианси, основаваща се не само на властовия и политическия аспект, а и на еднаквите ценности и интереси, би могла да е ефективна в бъдеще. В същото време, САЩ могат да споделят еднакви интереси и ценности само с държавите от Западна Европа. Тоест, от жизнен интерес за САЩ е да помогнат икономически и политически за следвоенното възстановяване на страните от Западния свят.
Американската роля в глобалната политика
Робърт Строс-Хюпе подчертава наличието на дълбоки идеологически различия между съветската империя и западните демокрации, посочвайки, че на комунистическата идеология е присъщо опасното динамично разпространение, което САЩ следва да предотвратят на всяка цена. Макар че в книгата му „Утрешният баланс”, Съветският съюз не се посочва пряко като противник на западната цивилизация, това се подразбира. Ролята на САЩ в глобалната картина на света, която рисува Строс-Хюпе е да носят свобода на потиснатите, в качеството си на лидер и защитник на западната цивилизация. Така, в центъра на неговите идеи се оказват водещата роля на САЩ в света и мисията им на спасител на Западна Европа, застрашена (както впрочем и целия останал свят) да попадне в ръцете на СССР, който, може би, представлява още по-голяма опасност от нацистка Германия. Строс-Юпе твърдо вярва в предназначението на САЩ да бъдат защитник и носител на тази свобода за целия свят, както и, че основната задача пред тях е обединението на света под своята егида. От времето на Първата световна война, ключовият въпрос, с който се сблъскват САЩ, е защитата на Западната цивилизация, а това, според Строс-Хюпе, е американски национален интерес, защото американската демокрация просто е немислима в някакъв друг контекст.
Описвайки САЩ като продукт на епохата на късното Просвещение, той смята, че, за разлика от Западна Европа, те съумяват да осъществят своята индустриализация без при това да допуснат отчуждаването на американските граждани от наложилите се ценности на страната, не на последно място сред които е и здравият скептицизъм по отношение на интелекта. САЩ са призвани да съхранят и разпространят западната цивилизация по целия свят. Затова Строс-Хюпе смята за задължително преодоляването на традиционния американски изолационизъм и намесата в бушуващата в Европа Втора световна война. Като емигрант от Стария континент, той има личен опит с политическите сътресения и превратности в Европа и съзнателно утвърждава силовата политика, която, според него все още не е достатъчно добре усвоена от американците.
В едно интервю от 1995, Строс-Хюпе посочва, че до Втората световна война САЩ са можели да избират това, което искат и съвършено не са били заинтересовани от провеждането на политика от позиция на силата, уповавайки се на търговията и международното право. Като европеец, той има друга визия и още тогава вижда опасностите от американското бездействие пред Хитлер и Сталин, които, според него, се готвят да завладеят целия свят. За Строс-Хюпе, САЩ олицетворяват свободния живот, но в същото време той ги критикува, че не виждат глобалната заплаха от завоюването на света, на която следва да се противопоставят. Според него е съвършено неуместно международната политика да се гради единствено върху правото и морала.
Впрочем, Робърт Строс-Юпе смята САЩ и за „единствената революционна сила през този век”. Според него, Съединените щати са ориентирани към бъдещето, те са „нация от много нации, която е толерантна и демократична”. Затова именно те трябва да обединят света под своята егида. От трудовете на Строс-Хюпе става ясно, че той разглежда американците и европейците, т.е. Западната цивилизация, като еманация на историческото развитие. Основна цел на САЩ трябва да бъде спасяването на Западната цивилизация. Анализирайки факторите на силата, той посочва, че силата е средство за постигане на целта. А тази цел е съхраняване живота на индивидите и изграждането на хармонично общество. Ако човечеството трябва да прогресира по пътя на знанието, богатството и християнската етика, то правата и свободата на индивида са крайната цел на политиката, като постепенната адаптация е за предпочитане пред радикалните промени. Което пък означава, че върху САЩ лежи бремето да тласкат напред Западната цивилизация, с всичките и видими недостатъци.
Строс-Хюпе твърди, че след 1945 пред Западната цивилизация са останали само две възможности: „Американска империя” или „федерална Европа”. Първата означава, че цялата власт се концентрира в Съединените щати, а на Европа се отрежда ролята на тяхна провинция. Той обаче отхвърля този вариант, изтъквайки, че реализацията му не би позволила установяването на здрави отношения между Западна Европа и САЩ, както и, че Америка въобще не е в състояние да се справи с подобна задача. Тоест, остава вторият вариант, който следва да бъде реализиран на практика – т.е. да бъде обединено западното общество във федерална система (задължително включваща и САЩ), която да отчита автономността на различните части на Европа. Строс-Хюпе вижда основната задача в откриването на подходящите точки на съприкосновение, на базата на които водещите европейски държави (към които той причислява Великобритания и Франция, но не и Германия) могат да се обединят в рамките на процеса на формиране на общоевропейско единство. Една такава Западна Европа би била защитена от съветската заплаха и комунистическата подривна активност. При това Строс-Хюпе е наясно за трудностите при реализацията на подобен сценарий в Европа, като изрично подчертава проблемите, които би създала Великобритания, но въпреки това е убеден, че само при такова развитие Западна Европа ще разполага с достатъчна военна мощ за да гарантира сигурността си, и ще може да подели със САЩ бремето по защитата на Западната цивилизация. Затова е важно, САЩ и Европа, които споделят общи политически традиции и ценности, да се обединят във федерация.
Геополитиката на студената война: съветската заплаха
Тази визия за ролята на САЩ на световната сцена логично води до това, че Робърт Строс-Хюпе става един от идеолозите на студената война. Еволюцията на идеите му, свързани със студената война, може условно да се разделят на три периода:
- От 1948 до 1952, когато САЩ разполагат с ядрено превъзходство, нямат вътрешните проблеми, с които се сблъсква Съветския съюз, и са най-силната държава в света. Публикациите на Строс-Хюпе от този период са свързани с анализа на Европа, във връзка с възможностите на САЩ да използват своето силово превъзходство за да решат ситуацията по възможно най-благоприятния за себе си начин.
- От 1954 до 1957, когато фокусът на студената война бива изместен от Европа към Близкия Изток и Азия. Според Строс-Хюпе, най-важният аспект тук е експанзията на съветското влияние сред т.нар. неприсъединили се държави и паралелното нарастване мощта на СССР в Източна Европа. В същото време, той работи и върху институционализацията на подхода си към международните отношения и увеличаване на личното си влияние сред американската политическа класа. За целта, Строс-Хюпе основава Института за външнополитически изследвания и списанието „Орбис”, с цел разработката на бъдещата американска политическа стратегия и развитието на методите за анализ на международните отношения.
- От 1957 до 1961, всъщност това е най-спорния период, през който се появява един от фундаменталните трудове на Робърт Строс-Хюпе „Продължителният конфликт”, както и знаковата статия „Защо Русия ни изпреварва по отношения на пропагандата”. Книгата му е публикувана в края на втория президентски мандат на Дуайт Айзенхауер, чиято администрация обаче не подкрепя идеите, изложени в нея. Макар че Айзенхауер е привърженик на студената война и надпреварата във въоръжаването, периодът на управлението му се характеризира с известно отслабване на напрежението между САЩ и СССР. Военната стратегия на президента има откровено антикомунистическа насоченост, но за него е по-важно постигането на стабилност във военните разходи на държавния бюджет, предвид очертаващата се рецесия и нарастващото изтичане на долари от икономиката, затова той гледа да не увеличава военните разходи. Именно недоволството на Строс-Хюпе от тогавашната американска външна политика води до създаването, през 1955, на Института за външнополитически изследвания (Foreign Policy Research Institute). Всички усилия на Строс-Юпе са насочени към формулирането на стратегия, с чиято помощ САЩ да спечелят студената война. Резултат от тях е и трудът му „Продължителният конфликт”, в който той прави всестранен анализ на Съветския съюз, по същия начин, както в миналото анализира Германия. Според него, съветският противник следва да бъде разбран, особено методите му за управление на конфликтите, за да може да се изработи конкретна стратегия, отчитаща слабите страни на СССР. Строс-Хюпе анализира Съветската империя, както от философска, така и от геополитическа гледна точка. Тъй като поначало няма високо мнение за немската философия от ХІХ и началото на ХХ век, той се отнася крайно отрицателно към марксизма, смятайки го за „претенциозен” и несъвместим с ценностите на свободата и демокрацията. Строс-Хюпе вижда в съветския марксизъм същото научно мошеничество, което открива преди това и в германската Geopolitik. По същия начин, по който нацистите извращават и използват геополитиката, Ленин използва марксизма, като инструмент за извличане на полза и укрепване неограничената власт на болшевишкия режим. След това пък, Съветският съюз на Сталин обединява руската имперска традиция с революционния подтекст на марксизма-ленинизма. В „Продължителният конфликт”, СССР е представен като машина за ликвидирането на Запада, като се посочва, че демократичните държави са прекалено наивни за да разберат съветската стратегия. Според автора, те са склонни да подценяват своя противник чак до последния момент, когато вече само отчаяните мерки могат да ги спасят. Подобна тактика на пасивно очакване от страна на Запада дава тактически предимства на СССР.
Строс-Хюпе посочва, че комунистите разглеждат всеки конфликт в дългосрочна перспектива и, на практика, се намират в състояние на перманентна революционна война, докато Западът разглежда войната като поредица от отделни сражения. СССР използва всички аспекти на социалната, политическа, психологическа и икономическа война за да се сдобие със стратегическо предимство пред противника си. Тоест, става дума за тотална революционна доктрина, доминираща във всички сфери на обществения живот, създадена с цел да бъде променен съществуващия обществен ред и бъде наложен комунистическия модел. В дискурса на Робърт Строс-Хюпе за СССР доминира тезата за комунистите като „опасния Друг”, който, за разлика от „нас” (т.е. Западната цивилизация) е изцяло погълнат от стремежа си към повече мощ и осъществяване на „световна революция”.
Всъщност, трудът на Строс-Хюпе е замислен като изобличаване истинската природа на комунистическата заплаха с цел „пробуждането” на Запада, чиято тогавашна политика, според автора, се свежда само до реакция на всяка конкретна комунистическа атака, вместо да заложи на активните „превантивни” действия. Строс-Хюпе дефинира следните четири взаимносвързани принципа на стратегията на продължителния конфликт, осъществявана от СССР:
- Непрекият (косвеният) подход. Стратегията на продължителния конфликт отлага решаващото сражение до момента, когато силовият баланс се наклони в полза на революционерите и победата им е гарантирана. Именно това, според Строс-Хюпе, е принципът, от който се ръководи СССР при изтеглянето си от Иран, през 1946 и от Южна Корея, през 1953. Това обаче не означава, че комунистите отхвърлят класическите военни тактики, те просто използват по-фини, косвени методи. Строс-Хюпе смята, че СССР предпочита да прехвърли конфликтите в т.нар. „сиви зони” и да „води войната чрез свои доверени лица”. Въпросните сиви зони пък са онези части от света, които не са покрити от западната система за сигурност (като например Азия и Африка) и където съществуващите национално-освободителни движения се оказват полезно средство за постепенната комунистическа инфилтрация. Целта на този подход е локализацията на конфликта и въздържането от отправянето на открито предизвикателство към Запада. Това позволява объркването на противника, тъй като след като не виждат открита комунистическа заплаха (т.е. не са сигурни в реалността на отправеното им предизвикателство) западните държави отлагат ответните си действия, в резултат от което ситуацията напълно се изплъзва от техния контрол за да премине под контрола на Съветите. Според Строс-Хюпе, „доверените лица” на комунизма действат по две основни направления: национално-освободителните движения, използвани за воденето на война в държавите от Третия свят, и националните комунистически партии, действащи на територията на самия Запад. Строс-Хюпе определя последните като особено опасни, тъй като с тяхна помощ съветските лидери осъществяват ежедневно вмешателство в политическия живот на неутралните и западните държави, влияейки върху тяхната външна и вътрешна политика. И тъй като Строс-Хюпе смята, че всички компартии се контролират пряко от Москва, той определя западните комунисти като непосредствена заплаха за западната демокрация и свободата, доколкото в случай на конфликт те автоматично биха се превърнали в „пета колона”, подчинена на комунистическото военно командване.
- Измама и отвличане на вниманието. Според Робърт Строс-Хюпе, комунистите използват два основни методи за да заблудят противника си: промяната в политиката и преувеличаването. В тази връзка, той дава три примера за политически промени в СССР, които, до голяма степен, са съобразени със надеждите на Запада за мир в света, но осъществяването им всъщност цели ерозията на западното противопоставяне срещу комунистическото предизвикателство. Първият пример е т.нар. „нова икономическа политика”, лансирана от Ленин през 1921, която внушава на западните анализатори, че СССР се ориентира към компромис между социализма и капитализма. Вторият е заиграването на Сталин с националистическите настроения в средата на 30-те, което уж представлява отказ от безкомпромисния комунизъм. Третият пък е кампанията за десталинизация, лансирана от Хрушчов, през 50-те. По отношение на последния случай, Строс-Хюпе твърди, че комунистите са осъзнали, че безкомпромисната им политика е съдействала за обединяването на Запада и поради това са решили да го заблудят, че променят курса си. Нещо повече, той предполага, че политиката на десталинизация е била започната още от самия Сталин, което пък му дава основание да твърди за съществуването на пълна приемственост в съветската стратегия, отричайки наличието на вътрешнополитическа борба за власт и промяна на политиката. Според него, СССР въобще не се променя, а става дума просто за умна и фино провеждана политическа тактика. Вторият метод – преувеличението, касае най-вече съветската икономика и фалшифицирането на данните за възможностите на военно-индустриалния комплекс. Строс-Хюпе твърди, че СССР съзнателно подава неверни статистически данни, което е провокирало и надпреварата във въоръжаването. Съветите смятат, че ако вниманието на Запада се прехвърли върху влагането на всички ресурси и усилия в онова, което е изгодно на комунистическия режим, доминацията им в Източна Европа ще укрепне още повече. Строс-Хюпе предупреждава, че СССР се опитва да лиши Запада от важните за него източници на стратегически суровини, пазари, интелектуалци и идеология, както и да проникне в Азия, Близкия Изток и Африка.
- Монопол по отношение на инициативата. Успехът на продължителния конфликт зависи от поддържането на врага в състояние на постоянна отбрана, като не му се позволява да поеме инициативата. Комунистите умело се възползват от моралните и правни принципи на западната цивилизация, разграничавайки „зоната на мира” и „зоната на войната” в ерата на студената война. Строс-Хюпе открива отражение на това в Доктрината Труман, в чиято основа е поставена политиката на сдържане и политиката на сигурност, опиращи се именно върху предпоставката за наличието на „зона на война” и „зона на мир”. Възприемайки стратегията на сдържане, САЩ на практика провеждат реактивна политика, осъществявайки ответен натиск върху СССР, съобразен със „серията, постоянно променящи се географски и политически точки, съответстващи на промените и маневрите на съветската политика”, което, според Строс-Хюпе, означава, че комунистите имат възможност да определят мястото на конфликта, докато Западът се бори само за запазване на статуквото, позволявайки на СССР безпрепятствено да увеличава мощта си и да променя силовия баланс в своя полза.
- Изтощаване на противника. Първата от техниките за изтощаване е използване свободата на словото в западните общества за култивиране на комплекс за вина и нарастване на съпротивата срещу политиката на студена война. В подкрепа на това, Строс-Хюпе цитира съветските обвинения по адрес на „западния империализъм”. Втората техника пък е свързана с предложенията за мир и неутралитет, особено в дискусиите за статута на Германия и демилитаризацията на Централна Европа. Така, последователните призиви на тогавашния съветски лидер Хрушчов за преговори на най-високо ниво, се интерпретират от Строс-Хюпе като елемент от тънка военна стратегия, чиято цел е въздействието върху общественото мнение отвъд пределите на комунистическия блок и осъществяването на пропагандна кампания, отново на територията на свободния свят. Според него, съветската кампания за неутралитет в Европа цели разпускането на западната система от съюзи, изтеглянето на американските и британски войски от континента и, накрая, създаването на големи демилитаризирани региони в Централна Европа, които моментално ще бъдат подложени на силов натиск от страна на СССР и, в крайна сметка, ще бъдат принудени да му отстъпят.
Заключение
Робърт Строс-Хюпе е виден американски държавен чиновник и дипломат, чиито идеи в редица случаи оказват непосредствено влияние върху вземаните от САЩ политически решения. Той започва кариерата си, като пише книга за национал-социалистическа Германия, като глобална заплаха за САЩ, а през следвоенния период дава аналогичен анализ и на СССР. И в двата случая, в основата на неговата геополитическа визия е поставен дискурсът на заплахата, идваща от могъщия глобален противник на Америка, представен като „опасния Друг”. В трудовете на Строс-Хюпе през целия му дълъг живот се прокарват едни и същи идеи. Сред тях са избирателният характер на използваните от него доктрини и налагане на представата, че врагът на Америка (независимо дали става дума за Германия или за Съветския съюз) се ръководи от предварително изготвен план за завоюването на света, който е в основата на неговата външна и вътрешна политика и всяко негово действие съдържа някакъв таен деструктивен и „сатанински” замисъл. Затова в основна задача на всички трудове на Строс-Хюпе се превръща разкриването на реалния характер на заплахата, пред която са изправени САЩ. Въпреки противоречивостта на възгледите му и доста едностранното представяне на противника, идеите на американския геополитик продължават да са актуални и днес. Най-голямото достойнство на трудовете му е, че опитвайки се да дефинира курса на студената война, той конструктивно използва собствения си опит на европейски емигрант и своите познания в различни научни сфери – историята, географията, политологията, социологията и т.н. След като на млади години става свидетел на резултатите от „геополитическото въздействие” върху родната му Австро-Унгария и кървавите войни в Европа, той е наясно колко важен е силовият баланс в света както за държавите, така и за хората. Вълнуват го обаче не само властовите и политическите аспекти, но и самият човек. Оценявайки врага и противопоставяйки го на Западната цивилизация (въпреки че, както се вижда и в книгата му „Продължителният конфликт” този контраст, както и ценностите на противника, не могат да се приемат за напълно достоверни), той, в същото време, подчертава, че благосъстоянието на обществото и съхраняването на ценностите на демокрацията и свободата са не по-малко важни, отколкото увеличаването на мощта на държавата. Строс-Хюпе се стреми към формирането на силов баланс в името на свободата и демокрацията, но счита, че единствената система, която би могла да го постигне е американският модел на демократичен федерализъм. Лансираната от него геополитическа стратегия цели установяването на глобален ред, доминиран от Американската империя. В трудовете си, Строс-Хюпе очертава ключовите проблеми на своето време и предлага собствен модел за решаването им. При това не нямат чисто теоретичен, а и съвсем ясно очертан практически характер, помагайки за привличането на общественото внимание към геополитическите аспекти във външната политика и осъзнаването им от американците, на което самият той посвещава целия си живот.
Литература:
1. Дугин А.Г. Геополитика. М.: Академический проспект; Гаудеамус, 2011.
2. Crampton A., Tuathail G. Intellectuals, institutions and ideology: the case of Robert Strausz-Hupе and “American Geopolitics” // Political Geography, 1996, Vol. 15, № 6/7.
3. Fulbright J. W. Memorandum: propaganda activities of military personnel directed at the public. In Fulbright of Arkansas (K. E. Meyer, ed.). – Washington, DC: Robert Lute, 1963.
4. Sicherman H. Robert Strausz-Hupе: His Life and Times // Orbis, 2003, Vol. 47, № 2.
5. Strausz-Hupе R. Axis America: Hitler Plans Our Future, New York: Putnam, 1941.
6. Strausz-Hupе R. Democracy and American Foreign Policy – Reflections on the Legacy of Alexis de Tocqueville, London: New Brunswick, 1995.
7. Strausz-Hupе R. Geopolitics: The Struggle for Space and Power, New York: Putnam, 1942.
8. Strausz-Hupе R. In My Time, London: New Brunswick, 1996.
9. Strausz-Hupе R. It’s smart to be geopolitical // Saturday Review of Literature, 1943, Vol. 26.
10. Strausz-Hupе R. The Balance of Tomorrow. – New York: G. P. Putnam’s Sons, 1945.
* Социологически факултет на Московския държавен университет „Ломоносов”
