брой5 2011

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Двадесет години македонска независимост: от национална държава към мека форма на консенсуална демокрация

През последните десет години след подписването на Охридския рамков договор Република Македония се превърна в любим изследователски обект за политолозите, занимаващи се с дълбоко разделените общества и с различните политически рецепти за тяхното лечение, назовавани с трудно преводими английски термини: „система на споделяне на властта” (power sharing system), консенсуална демокрация (consociational democracy), етническо включване (ethnic inclusion) и т. н. През по-голяма част от тези двайсет години независимост етническият конфликт бе основно съдържание на политическия процес в страната, макар че тя страдаше и от тежки икономически, социални и демографски проблеми.

Наследството от югославския период и предпоставките за конфликта

Независимата държава Република Македония се появява на картата на Европа през 1991 като малка, сравнително бедна, планинска страна без излаз на море. Най-важното е, че страната е етнически нехомогенна. Основното малцинство – албанското, представлява 21,7% от населението на младата република през 1991, за да достигне до 25,17%, според последното преброяване от 2002. Това нарастване се дължи на по-високата раждаемост при албанците, която прави етническата картина не само пъстра, но и нестабилна. Жителите на страната, които се самоопределят като македонци, са 66,3%, при обявяване на независимостта, и 64,2%, през 2002. Етническата картина се допълва от няколко по-малочислени малцинства – турци (3,85%), цигани (2,66%), сърби (1,78%).

Етническа карта на Македония по общини (2002)

Сравнително високата етническа нехомогенност на Република Македония има историческо обяснение. По време на войните и последващата размяна на население през първите три десетилетия на ХХ век в източната и южната част на Балканите (Гърция, Турция, България), има няколко вълни от прогонване и размяна на население на етнически принцип. По това време Вардарска Македония не е самостоятелна политическа единица и затова не е засегната до такава степен от етническата хомогенизация. Създаването на Съюзна Република Македония в рамките на Титова Югославия съвпада с управлението на Комунистическата партия, чиято идеология, поне в първите десетилетия след Втората световна война, също не насърчава създаването на етнически чисти републики. Поради това населението на републиката край Вардар остава пъстро в етническо отношение, но албанците не са кооптирани в политическото управление в Скопие чак до последното десетилетие на века. Изключително важно е, че за разлика от България, например, в Македония етническата картина на столицата е почти точно повторение на тази в страната като цяло. Албанците са около една пета от жителите на Скопие и живеят компактно на десния бряг на Вардар.

В първите години след обявяването на независимостта има страхове, че Белград може да оспори съществуването на македонската държава. Но сърбите скоро са въвлечени в други тежки конфликти в Хърватска, Босна и Херцеговина и Косово и престават да бъдат заплаха за своя южен съсед. От средата на 90-те години нататък, албанците се превръщат в основното предизвикателство за съществуването на Република Македония като независима, унитарна държава с ненарушими граници.

В югославския период албанците са изключени от управлението и администрацията в Македония (те са едва около 3% от държавните служители), тъй като македонците имат редица предимства пред тях: по-високо ниво на грамотност; по-добро владеене на официалния език в републиката; по-добър достъп до лидерите на Комунистическата партия в Скопие. Поради това албанците се занимават предимно със земеделие и заемат някои специфични икономически ниши, като например дребната търговия, дребното предприемачество и частното фермерство¹. Освен това, сред тях е широко разпространена сезонната трудова миграция, вътре в Югославия и извън нея.

Част от албанците са въвлечени и в полулегални и нелегални дейности – контрабанда, наркотрафик². Поради преобладаващо работническо-мениджърския модел на приватизация в Македония, представителите на албанското малцинство са почти изключени от нея, защото в управленските екипи на държавните предприятия няма албанци³.

Македонските албанци са мобилни и със силно чувство за етническа и кланова солидарност. По исторически причини те са свързани много повече с косовските си събратя, отколкото с албанците от Албания, която е бедна и затворена страна.

През първото десетилетие от своето съществуване Република Македония е национална държава. Така е по конституция, така е и на практика. Още от 1991 в правителството влизат представители на албанските политически партии, но това не е израз на някаква осъзната необходимост за пропорционално представителство на основното малцинство във властта, а по-скоро прагматичен технологичен похват, чрез който водещата партия от македонския лагер успява да си осигури парламентарно мнозинство. Всъщност именно нежеланието на Любчо Георгиевски да включи в правителството двама министри от албанската Партия за демократичен просперитет (ПДП) му коства премиерски пост през 1991, след първите многопартийни парламентарните избори, на които ВМРО-ДМПНЕ печели най-много депутатски места, но под 50%. Към днешна дата той оценява тази постъпка като „наивна”, но случката е показателна за доминиращите настроения сред македонската десница преди 20 години, когато участието на албанци в правителството се е смятало за недопустимо⁴.

Големият процент на албанското малцинство и липсата на висока бариера за влизане в парламента предопределят плурализма в политическото представителство на македонските албанци. Във всичките години на независимостта в Собранието в Скопие има повече от една албанска партия. Това засилва вътрешната динамика на албанското малцинство и отваря пространство за навлизане на политическия радикализъм. Албанските политици в Република Македония винаги играят на две сцени – най-напред се борят за лидерство сред своята собствена етническа общност и едва след това – за по-добри позиции на национално ниво. Така политически елит в страната се разделя на два ясно обособени сегмента – македонски и албански. Те влизат в преговори помежду си, но никога не се смесват. Същите са и отношенията между техните електорати. Между македонци и албанци съществува стена от недоверие и дълбоки културно-битови различия. Показателно е, че в Македония има по-малко етнически смесени бракове дори в сравнение с Босна и Косово. През 1999 например, е имало само 16 такива брака⁵.

През 1999, войната между НАТО и остатъчна Югославия за Косово дава нов тласък за засилване на чувството за етническа солидарност между македонските и косовските албанци, най-вече поради големия (макар и временен) бежански поток от бунтовната сръбска област към Република Македония. След като са живели в една държава в продължение на близо осем десетилетия, албанците от двете страни на Шар планина трудно приемат разделянето, наложено им след 1991.

Геополитически аспекти на конфликта от 2001

Геополитиката обикновено се занимава с обяснение на баланса на силите на глобално ниво. Но логическите построения, използвани за обяснението на съперничеството между Великите сили, са приложими и за по-малката балканска геополитическа сцена и дори за една отделно взета държава, като Република Македония.

Няма съмнение, че в края на ХХ и началото на XXI век албанците са възходяща сила на Балканите. Това се дължи на няколко обстоятелства. В основата на относителния албански възход е демографският фактор. През цялата втора половина на ХХ век раждаемостта сред албанците е по-висока отколкото сред съседните славянски народи. Конкретно за Република Македония, данните от 1994 показват, че македонските и сръбски жени излизат от фертилна възраст със средно 2,07 деца, докато за албанките този показател е двойно по-голям⁶. Социолозите и политолозите отдавна са забелязали, че наличието на голям процент млади хора, особено ако много от тях са безработни, е потенциален дестабилизиращ фактор. Този извод важи с пълна сила за общността на албанците от бивша Югославия и по-специално за тези от Република Македония.

Поради естеството на установения международен ред в годините на студената война периодичните изблици на албанско недоволство бяха разглеждани като вътрешна работа на Югославия и Белград имаше свобода да се справя с тях както намери за добре. Но след разпадането на Югославия и особено след кървавите етнически чистки в Босна и Херцеговина правата на малцинствата веднъж завинаги престанаха да бъдат само вътрешнополитическа работа. Международната общност започна да упражнява натиск върху правителствата в балканските държави да прилагат западните стандарти за малцинствени права. Този натиск бе от полза главно за албанците, тъй като те бяха основното етническо малцинство и в Сърбия, и в Република Македония.

Третият фактор, който даде силен тласък за албанския геополитически възход, бе американското покровителство. САЩ припознаха Слободан Милошевич като главен враг на тяхната визия за ред на Балканите още по време на Босненския конфликт. Впоследствие, при ескалацията на Косовската криза, бе логично САЩ да застанат на страната на косовските албанци, които бяха противниците на Милошевич. А понеже връзките между косовските и македонските албанци са много тесни, очакването бе, че американската подкрепа за албанския бунт може да се пренесе и в Република Македония.

Поради закъснялото си национално развитие, албанците създадоха своя държава по-късно от повечето балкански народи. Тази държава не бе особено успешна в опитите си да обедини всички албанци на Балканите. Близо половината от тях останаха под властта на Югославия. През втората половина на 90-те години на ХХ век Сърбия отчаяно се опитваше да спре своята национално-териториална имплозия и именно Косово бе във фокуса на тези усилия. Макар че във военно отношение косовските албанци бяха много по-слаби от сръбската държава, по това време те вече бяха възходяща сила, докато Сърбия бе в упадък. Поради това съществуващото статукво бе абсолютно неприемливо за албанците. Халфорд Макиндър казва, че „големите войни в историята са резултат, директен или индиректен, от неравномерния растеж на нациите”…. Трябва да напомним, че тези думи са казани за съотношението на силите между големите играчи на световната сцена, но описаният сценарий намира потвърждение и в развитието на събитията на Балканите.

Събитията на Балканите от 1999 показаха как един етнически сепаратизъм може да бъде успешен, ако се ситуира в контекста на благоприятна международна среда. Затова албанският бунт в Република Македония през 2001 може да бъде разглеждан като отзвук на успеха в Косово от 1999, след който бе нелогично геополитическото настъпление на албанците да спре на границата между Косово и Република Македония. Още повече, че тази граница бе силно пропусклива

Република Македония беше много по-слаба държава от Сърбия, но и много по-демократична от режима на Милошевич. Затова македонските албанци се нуждаеха от допълнителен импулс от Косово, за да започнат бунт срещу властите в Скопие. Самият факт, че безспорният лидер на Армията за национално освобождение (АНО) в Македония Али Ахмети е и един от основателите на Армията за освобождение на Косово (АОК) показва, че борбата на АНО може да се разглежда като продължение на битките, водени от АОК, само че на територията на друга държава. Според Жидас Даскаловски, АНО е организация от типа „чадър”, включваща националисти, наркотрафиканти, недоволни македонски албанци, обикновени селяни и чуждестранни наемници⁷. Същото може да се каже и за АОК. През 2001, АНО получава значителна финансова и морална помощ от албанската диаспора в САЩ и Западна Европа, също както такава помощ получава АОК две-три години по-рано⁸.

Всичко това дава основание събитията в Република Македония от 2001 да бъдат определени като пореден етап от албанското геополитическо настъпление от западната периферия на Балканския полуостров към неговата централна част. Ако по времето на Османската империя това настъпление е само етнотериториално и демографско, към края на ХХ век то придобива политически характер и цели промяна на съществуващите държавни граници. Етническият аргумент играе главна роля при обосноваването на албанските териториални претенции. Той обаче работи с по-голяма сила по отношение на Косово, където непосредствено преди войната от 1999 албанците са почти четири пети от населението на областта. Ситуацията в Република Македония е доста по-различна – там албанците са приблизително една четвърт от общото население и са разпръснати върху разпокъсана територия под формата на дъга, която започва от Охридското езеро и стига до Куманово. За разлика от Косово, тази територия никога не е била отделна административна единица, а в някои общини на Република Македония албанците придобиват числено превъзходство едва в последните две десетилетия на ХХ век. Поради това обособяването на македонските албанци в самостоятелна държава изглежда нереално както преди подписването на Охридския договор, така и след това. Ако сепаратизмът е цел номер едно за косоварите, то за македонските албанци през 2001 целите могат да бъдат само две – присъединяване към бъдещо независимо Косово чрез разчленяване на македонската държава или промяна на характера на тази държава. Според най-песимистично настроените македонци, пълзящата териториално-демографска експанзия на албанците в източна посока ще вбие албански клин между Македония и Сърбия (от другата страна на границата, в Прешевската долина, също живеят албанци) и ще прекъсне стратегическата комуникационна линия Белград-Скопие. Подобни предположения обаче отиват твърде далеч и предполагат наличието на някаква единна обща стратегия за албанската експанзия на Балканите. Всъщност, такава стратегия няма. Всички опити на изследователите да дефинират целите на албанския бунт в Република Македония през 2001 завършват с констатацията, че тези цели се менят според обстоятелствата. Действията на АНО зависят от силата на противодействието на македонските сили за сигурност и най-вече от позициите на международния фактор, в лицето на САЩ и ЕС. Все пак, може да се приеме твърдението на един от най-задълбочените изследователи на балканските конфликти Флориан Бибер, че за разлика от Босна или Косово, в Република Македония през 2001 битката не е между два конкуриращи се държавни проекти (македонски и албански) и за преначертаване на границите, а по-скоро за това, как да изглежда съществуващата вече държава⁹.

Разбира се, събитията, довели до Охридския договор, могат да бъдат гледани и през призмата на личностните борби вътре в политическия лагер на македонските албанци. Разсъждавайки върху мотивацията на бунтовниците, Джеймс Пардю, специален американски представител за конфликта в Македония през 2001, в крайна сметка заключава: „Аз мисля, че те търсят по-голямо политическо влияние вътре в албанската общност в Македония и в Косово”¹⁰.

Битката между албанците и македонските сили за сигурност от 2001 не завършва с категорична победа на някоя от страните и не премахва причините за конфликта. Това е война за територия, маскирана зад исканията за повече права на малцинствата.

Поставяйки албанския бунт в Република Македония от 2001 в контекста на общата албанска експанзия на Балканите, логично е да се запитаме, докога ще продължи тази експанзия и дали Охридският договор не бележи нейната връхна точка? Макар и с голямо закъснение, албанците следват модела на демографско развитие на другите балкански и европейски народи. Връхната точка на албанския демографски бум вече е премината . Макар че не разполагаме с данни за демографските процеси сред македонските албанци, те не са много по-различни от тези при косовските им събратя. В Косово пикът на раждаемостта при албанците е през 50-те и 60-те години на ХХ век (по около 40 родени деца на 1000 души) след което започва да намалява (до 16 деца на 1000 души през 2009)¹¹ Поради това е логично да очакваме бавен и постепенен спад в динамиката на албанския натиск върху съседните балкански народи. В същото време, трябва да се отчита факта, че през второто десетилетие на XXI век албанците почти се изравниха по численост (6,5-7 милиона) с двата основни славянски народа на Балканите – сърби и българи. Срещу тази почти еднаква численост стои очевидно несъответствие по отношение на размера на територията, обитавана от тези три народа. Докато българите и сърбите (самата Сърбия плюс Република Сръбска в Босна и Херцеговина) живеят на територия от малко над 100 000 кв. км, общата територия на Албания, Косово и общините с албанско мнозинство в Република Македония и в Южна Сърбия не надхвърля 45 000 кв. км. Поради това албанският натиск за усвояване на нови територии ще продължи дори и при положение, че няма никакъв шанс за промяна на съществуващите държавни граници. Понеже албанците в Южна Сърбия и Черна гора са незначителен брой (под 100 000), то най-логично е и за в бъдеще албанският териториален натиск да бъде упражняван предимно в Република Македония. Това е естествен иманентен процес, който има по-скоро хаотичен, отколкото направляван характер.

Въоръженият конфликт от 2001 и Охридският договор бележат важна промяна в геополитическата среда, в която се намира младата държава Република Македония. От решаващо значение за съдбата на страната се превръщат отношенията с Косово и Албания, а не тези със Сърбия, България и Гърция. Ако до края на ХХ век основният геополитически натиск върху Вардарската долина се е проектирал от изток, север и юг, в началото на XXI век той вече идва от запад и северозапад. Драматичната съдба на бившите югославски републики след 1991 води до обособяването на нова геополитическа зона, обозначавана с името Западни Балкани. Република Македония се оказва в нейната източна част. След като в началото на XXI век става ясно, че България и Румъния ще влязат ЕС, в международния геополитически дискурс със стария термин „Балкани” все по-често се обозначават именно Западните Балкани. От геополитическа гледна точка, членството в ЕС и НАТО прави България част от Запада, макар че цивилизационно тя не се отличава от Македония и Сърбия. Така се стига до парадокса Република Македония да граничи на изток със Запада, а върху нейната западна граница да оказват натиск албанците, които македонците възприемат като народ от Ориента.

Република Македония след Охридския договор

Охридския договор е израз на желанието на САЩ и ЕС да лекуват етническия конфликт в Македония с двете добре известни либерални лекарства: децентрализация и включване на малцинствата в управлението на всички нива. Класическият модел на либерална демокрация, наричан още Уестминстърски (1991-2001), се проваля и е заменен от консенсуална демокрация. Албанците не успяват да се интегрират в македонското общество на индивидуално ниво и затова сега опитват да го направят като общност.

Охридският договор предвижда серия от поправки в македонската конституция, които да променят характера на държавата¹². Все пак договореното в Охрид през 2001 не превръща Република Македония във федерация. Липсват точни предписания за включването на малцинствата в парламента или в правителството, каквито има например в Дейтънския договор, превърнал Босна и Херцеговина във федерация с квоти във властта за всяка от трите етно-религиозни общности. Охридският договор позволява „креативна двусмисленост” (по израза на Флориан Бибер), но изисква отношенията между двете основни етнически групи в страната да бъдат постоянно предоговаряни. Затова повечето изследователи предпочитат да тълкуват „духа” на договора, вместо да се взират в неговата буква и да подчертават, че той не е еднократен акт, а процес.

За успокоение на македонското мнозинство, в Охридския договор е включена една много важна точка, в която се казва, че етническите проблеми нямат териториално разрешение. Вариантът за федерализация на Република Македония е отхвърлен като вместо него се предвижда засилване на местното самоуправление, което да важи за всички общини, а не само за тези с албанско мнозинство. Друга важна клауза гласи, че се въвежда двуезичие в общините, в които някое малцинство надхвърля 20% от общото население на съответната община. Така начертаването на новата административна карта на страната (броят на общините е намален от 123 на 84) се превръща в сложен политически въпрос. Според новото административно деление някои градове, като Струга и Кичево, стават центрове на общини с преобладаващо албанско население, защото присъединените към тях села са предимно албански.

Може би най-важното предписание на Охридския договор е пропорционалното включване на малцинствата в държавната администрация. Това изискване автоматично превръща преброяването на населението в сюжет с първостепенна политическа важност, защото от неговите резултати зависи колко албанци трябва да получат държавни служби. Навлизането на албанското малцинство в държавната администрация става неочаквано бързо. Ако през 2004, сред получаващите държавна заплата, албанците са били само 5,61%, през 2010 те са вече 24,18%, с което почти е достигната пропорцията на това малцинство в общото население на страната. При това, албанците навлизат масово и в армията, въпреки че това не се предвижда в Охридския договор. Не такъв е обаче случаят с по-малобройните малцинства. Турците, които са 3,85% от населението, заемат само 1,49% от държавните служби, а за циганите(ромите) тези показатели са, съответно, 2,66% и 0,64%¹³. Процесът на назначаването на албанци на държавни служби съвсем не е гладък и безпроблемен. В случая става дума за позитивна дискриминация, при която в редица случаи професионалните критерии трябва да бъдат пренебрегнати, за да се изпълни политическата поръчка, залегнала в Охридския договор. През последните няколко години в Република Македония вече има два-три университета, където може да се получи образование на албански език, но проблемът е, че вътрешният подбор на албанците, назначавани в администрацията, не е по професионални, а по партийни критерии. Освен това, поради типичния за тази етническа общност патриархален семеен и обществен модел, броят на мъжете албанци, назначени на държавна служба, надвишава значително този на жените.

Друг елемент от т. нар модел на споделянето на властта, въведен с Охридския договор, е изискването на двойно парламентарно мнозинство за приемането на закони, които са чувствителни за междуетническите отношения в страната. Това означава, че съответните закони трябва да бъдат одобрени както от повече от половината депутати македонци, така и от мнозинството депутати от етническите малцинства. Двойно (или Бадинтерово) мнозинство се изисква за закони в областта на културата, използването на езиците, образованието, документите за самоличност, използването на държавните символи и местното самоуправление. На теория, кой точно закон да се приема с двойно мнозинство трябва да се решава от Комитета за отношенията между общностите, но тази институция не успява да се наложи като работеща и нейните правомощия са иззети от съвета на лидерите на партиите от съответната управляваща коалиция, в която неизменно има и албанска партия. Засега има само един случай, когато (между 2006 и 2008) ВМРО-ДПМНЕ прави правителствена коалиция с партията, която не е на първо, а на второ място в предпочитанията на избирателите етнически албанци.

Големият проблем на междуетническите отношения в Република Македония е, че след 2001 те в още по-голяма степен преминават през посредничеството на политическите партии. Голяма рядкост са инициативите за междукултурен диалог, идващи „отдолу”. Нищожно малък е броят на македонците, знаещи албански. Самите албански партии, чиято идеология се изчерпва с етническия национализъм, са монополизирали напълно ролята на посредник между своите сънародници и държавата. В този смисъл, изграждането на истинска гражданска нация в Република Македония, от типа на американската, поне засега изглежда нереално.

В крайна сметка, Охридският договор може да се приеме за успешно разрешение на македонско-албанския конфликт от 2001, защото, поне засега, удържа тлеещия етнически конфликт в мирна рамка. Ако целите на Запада са да бъде „опитомен” албанският експанзионизъм и да се примирят македонците с промяната в характера на държавата, те могат да се смятат за изпълнени. В Република Македония бе изградена мека форма на консенсуална демокрация. Държавата определено не е мултиетническа, както се надяваше Западът, а по-скоро двунационална (двутетническа). Но, ако отчетем факта, че численото съотношение между македонци и албанци е 2,5 към едно, поне засега македонските черти в облика на страната преобладават над албанските, макар че никога вече няма да бъдат единствените. Характерът на македонската държава и на македонската политическа нация е изключително чувствителен въпрос за титулния етнос в Република Македония. Македонската национална идентичност е сравнително нов исторически феномен и винаги е била оспорвана от българи, сърби и гърци. Само едно десетилетие след като най-сетне намира сигурно убежище в новата независима македонска държава, тази идентичност трябваше да бъде преформулирана. След Охридския договор в пантеона на националните герои на Република Македония трябва да се намери място и за албанци. Впрочем, паметникът на Скендербег вече няколко години стои на брега на Вардар в Скопие, докато от другата страна на реката през тази година се появиха Гоце Делчев, Даме Груев и... Александър Велики.

В скопските политически кръгове постоянно се чуват остри критики към Охридския договор, включително и от лидери, които навремето са го подписали. Сериозно предизвикателство към духа на Охрид обаче може да дойде само от нов албански бунт, а такъв е малко вероятен. Събитията от 2001 разместиха из основи политическите пластовете сред албанската общност и сегашните лидери на този етнос нямат интерес от нов подобен трус, който може да ги изтласка на заден план. Освен това, трябва да е ясно, че Косово получи независимост не заради храбростта и силата на бойците от АОК, а заради САЩ и НАТО, който прогониха сърбите от спорната област. След 2001 на македонските албанци бе дадено ясно да разберат, че Западът няма да подкрепи техни сепаратистки акции. За да стане това предупреждение още по-категорично, в първите две-три години след Охридския договор Македония бе полупротекторат на Запада. САЩ и най-вече ЕС прилагаха към страната стратегията на моркова и тоягата или т. нар. принцип на условността (conditionality). Срещу етнически мир и реформи през 2005 Република Македония получи като награда статут на кандидат за членство в ЕС. Оттогава обаче, всички опити на Скопие за започване на предприсъединителни преговори с ЕС и за влизане в НАТО се разбиват в стената на гръцкото вето. Така Гърция разбива имиджа на ЕС като „трансформираща сила” по отношение на Република Македония и намалява инструментите, с които Брюксел може да въздейства върху властите в Скопие.

Бележки:

1. Най-добра илюстрация за голямата разлика между трудовата заетост на албанците и македонците може да бъде намерена в един брилиянтен аналитичен доклад на Европейската инициатива за стабилност: Ahmeti’s Village. The Political Economy of Interethnic Relations In Macedonia. European Stability Initiative Report, Skopje and Berlin, October 1, 2002: http://www.esiweb.org/docs/showdocument.php?document_ID=36

2. Според Робърт Хислоп, масовото навлизане на албанците в криминални организации може да бъде обяснено със следните фактори: комунистическите репресии в Титова Югославия; културата на омертата; терорът в Косово по време на режима на Милошевич; анархията, настъпила в Албания през 1997; войните в Югославия; връзките на албанците с мафията от Кавказ; и нарушаването на санкциите, наложени на Югославия през 1992. Hislop, Robert 2002: Zatišje pred bura? Vlijanieto na prekugraničnite mreži, korupcjta i kriumčarenjeto vrz stabilnosta na Makedonija i vrz bezbednosta vo regionot. Skopje, 2002, s. 12-14.

3. Zeqiri, Izet. The Economic Causes and Consequences of the 2001 War and the Consolidation of the Economy After the Crises. In: Power-Sharing and the Implementation of the Ohrid Framework Agreement. Skopje, 2008, pp. 89-107.

4. Бевме многу наивни. Интервю с Люпчо Георгиевски. Утрински вестник. 29.08.2011.

5. Brunbauer, Ulf. The implementation of the Ohrid Agreement: Ethnic Macedonian Resentments. In: Journal on Ethnopolitics and Minority Issues in Europe (JEMIE) 2002 (1); http://www.ecmi.de/jemie/special_1_2002.html

6. Dragovic, Anica. Differentials of Fertility in the Republic of Macedonia. New Balkan Politics. Issue 2. http://www.newbalkanpolitics.org.mk/OldSite/Issue_2/dragovic.eng.asp

7. Daskalovski, Zidas. Walking on the Edge. Consolidating Multiethnic Macedonia 1989-2004. Skopje, 2005, p.119.

8. Първанов, Антон. Косовският възел на Балканите. Възникване, развитие, решения. С., Военно издателство, 2011.

9. Bieber, Florian. Power-Sharing and the Implementation of the Ohrid Framework Agreement. In: Power-Sharing and the Implementation of the Ohrid Framework Agreement. Skopje, 2008, pp. 7-40, here p. 7.

10. Daskalovski. Op. cit., p.121.

11. http://en.wikipedia.org/wiki/Demographics_of_Kosovo

12. Текстът на договора може да бъде видян на: http://siofa.gov.mk/mk/dokumente/Ramkoven_dogovor.pdf

13. Ристеска, Марија. Време за меритократија! Нова Македониjа, 12.08.2011.

* Българско геополитическо дружество

Eвроамериканската система за ПРО и възможната руска реакция

Напоследък става все по-ясно, че нормалният конструктивен диалог за изграждането на съвместна (т.е. между Русия и НАТО) система за противоракетна отбрана в Европа едва ли ще се случи. Още в началото на годината беше налице прогресивен спад в интереса на САЩ и на алианса към него, а днес сме свидетели на почти пълното игнориране на руските инициативи за ПРО от страна на Запада. И въпреки, че повечето западноевропейски и американски медии продължават да говорят за успешното развитие на „презареждането” между Вашингтон и Москва, редица експерти смятат, че последните събития сочат по-скоро обратното.

Така, руското Външно министерство реагира незабавно и крайно негативно на осъщественото, през юни, съвместно украинско-американско военноморско учение “Sea Breeze-2011”, хода на което, в акваторията на Черно море беше осъществена „антипиратска операции по стандартите на НАТО” с участието на ракетния крайцер на САЩ „Монтерей”. „Ако става дума за обичайно посещение в този изключително чувствителен район, защо за него беше избран именно кораб с подобно въоръжение” – се посочва в декларацията на министерството. Но въпреки руските протестни ноти за недопускане нарастването на излишната военна активност край границите на Русия (в крайна сметка не става дума за патрулен катер, който следва да тренира парирането на „сомалийски пирати” по време на учението), американският крайцер педантично и последователно изпълни всички поставени пред него задачи, като попътно акостира и в грузинското пристанище Батуми.

Тази стъпка на американското ръководство би могла да се характеризира не само като „очевидна демонстрация на сила”, но и като откровен намек, че Москва не бива да храни особени илюзии за затопляне на отношенията си със САЩ. На практика, на руснаците беше казано почти в прав текст, че „трябва да си знаят мястото”. Неслучайно, в една от нотите на руското Външно министерство се посочваше, че „паралелно с разговорите за сътрудничество в сферата на ПРО, на практика, се осъществява оперативна противоракетна рекогносцировка в непосредствена близост до нашите граници”.

Отделно си струва да отбележим (виж статията на Марков „Европейската система за ПРО: със или без Русия”, Геополитика, бр.3/11 – б.р.), че създаването на позиционен район на американската система за ПРО в Европа (която кой знае защо се обозначава като „европейска”) в никакъв случай не защитава европейските страни от ракетната заплаха, свързана с т.нар. „държави-парии” (като например Иран). Както и по времето на президента Буш-младши (плановете по разполагане на ракети GBI в Полша и на радара в Чехия), основната цел на разгръщането на противоракетната система си остава ракетно-ядрения потенциал на Русия.

Променяйки незначително името на системата за ПРО и залагайки в основата и новите прехващащи ракети, както и вече разработената система Aegis, САЩ с наистина глобален размах продължават да развиват успеха си по посока блокирането на руския ядрен потенциал. И, ако американският военно-индустриален комплекс съумее да реализира в рамките на поставения срок (2018-2020) модернизацията на прехващащите ракети SM-3, още през 2020 Русия ще се сблъска с реалния проблем, как да противодейства на тази заплаха.

На показаната по-долу схема ясно се вижда, че разполаганите от САЩ системи за ПРО в Европа и Япония, до 2020, еднозначно ще покрият до 90% от най-вероятните направления на полета на руските междуконтинентални балистични ракети (МБР) с наземно и морско базиране. Остава само да си припомним, многобройните декларации на военно-политическото ръководство на САЩ и НАТО, които нееднократно заявяваха, че тяхната система за ПРО не е насочена срещу Русия. Ако погледнем схемата, виждаме, че всъщност е точно обратното.

Американската система за ПРО "Aegis" – SM-3 през 2020

Тъй като американската морска групировка за ПРО, разположена край бреговете на Аляска, няма да е в състояние да поразява руските МБР в най-уязвимия (активния) участък от полета им, ракетите, изстрелвани от ракетните бази, разположени отвъд Уралските планини, остават донякъде неуязвими за американците. В същото време обаче, съвсем наблизо се намира Китай, чиито геополитически интереси също визират Русия, затова и тези руски позиции не могат да се смятат за „идеални”.

Съвършено други са силите и средствата, които ще бъдат разположени в Европа. Затова нека ги разгледаме по-подробно

Морската групировка за ПРО в Европа

Тя включва ракетни крайцери клас „Тайкондерога”, разполагащи със 122 пускови установки, на които, в зависимост от оборудването, могат да бъдат разположени ракети „Томахоук”, прехващащи ракети SM-3, както и ракети за борба с подводници. Друг носител на противоракетния комплекс Aegis са есминците клас „Арли Бърк”, разполагащи с 96 пускови установки за различен клас ракети.

В зависимост от поставените задачи, морският елемент на американската ПРО може да се разгърне в акваториите на Черно, Балтийско и Баренцово море. Което дава достатъчен простор на въображението. Ако погледнем приложената по-долу схема, ще видим, че с възможности за прехващане на руските МБР разполагат групировката кораби за ПРО Aegis в Балтийско и Баренцово море. И, ако балтийските SM-3 ще имат възможност да прехващат руските МБР, изстрелвани от ракетните бази в Козелск, Татишчево и Тейково, американските кораби в Баренцово море ще държат на прицел ракетите на атомните подводни ракетоносци, носещи бойно дежурство в руската база в Северноморск.

В същото време, за корабите от черноморската групировка, вероятността да „догонят” и поразят изстреляните руски ракети не изглежда голяма. Без да отхвърляме напълно този вариант обаче, можем да предположим, че основно оръжие на въпросните кораби ще станат крилатите ракети с морско базирани „Томахоук”, разполагащи с конвенционални бойни глави и имащи радиус на действие до 1600 км. В такъв случай, тези ракети, изстрелвани от американските кораби, разположени в акваторията на Черно море, ще могат да атакуват ракетните позиции на руските МБР, дислоцирани в Козелск, Татишчево, Тейково и Йошкар-Ола.

От самосебе си се подразбира, че подобен удар с крилати ракети могат да нанесат и корабите, разположени в акваторията на Балтийско и Баренцово море, т.е. ще бъдат застрашени военноморските бази на руския Северен флот, както и базата за междуконтинентална балистични ракети (МБР) УР-100Н, в Козелск.

При всички случаи, се очертава доста неприятна за Москва картина. Излиза, че универсалните американски бойни кораби ще могат не само да свалят руските балистични ракети, но и да атакуват стартовите им позиции с крилати ракети с морско базиране. Друг плюс на американската система за ПРО е фактът, че прехващането на руските ракети ще се осъществява още във фазата на ускоряването им, когато те (т.е. МБР) още не са прикрити с облака от лъжливи цели, създаван от специалните генератори на смущения.

Сухопътната групировка на ПРО в Европа

Както е известно, тя ще бъде представена в двете държави, съгласили се на тяхна територията да бъдат разположени елементи на американската ПРО – Полша и Румъния. Ако погледнем схемата по-долу, ще видим, че дори и тази, на пръв поглед безобидна „европейска система за ПРО” ще представлява заплаха за руския стратегически ядрен потенциал. Прехващащите ракети SM-3 (модернизирани до 2018), с радиус на действие около 1000 км ще могат все пак да прехващат руските МБР на възходящите участъци от траекторията им. На американското командване остава да реши, колко от тези прехващачи да бъдат разположени в Полша. Възможно е, както в случая с Румъния (където, според румънски и американски политици, ще бъдат разположени 24 прехващащи ракети), подобно количество ракети да бъдат разположени и в базите на ПРО в полските гори.

Освен това, в медиите бяха изнесени данни, че морската система за ПРО Aegis с ракети SM-3 ще бъде усъвършенствана така, че въпросните ракети да се използват и в сухопътния въриант на системата. Разбира се, не се уточнява, какво точно ще се усъвършенства, но можем да прогнозираме възможните действия на американските военни стратези.

В момента, основният способ за разполагане на ракети на борда на ракетните крайцери е универсалната установка за вертикален пуск Мк41, която включва между един и осем модула с по осем транспортно-пускови установки (за крайцерите от клас „Тайкондерога” той включва 64 клетки, от които само три не се използват за разполагането на ракети).

Тоест, става ясно, че най-простият начин за разполагането на прехващащи ракети в Полша и Румъния е инсталирането на установки за вертикален пуск Мк41, леко усъвършенствани за да бъдат използвани и на сушата. При това, вероятно ще бъдат използвани максимален брой модули (8 х 8 клетки), тъй като в случая вече го няма изискването за ограничаване на габаритите, с което следва да се съобразяват корабостроителите. И тъй като технологиите за производството на подобни пускови установки са достатъчно добре отработени, не би трябвало да възникнат сериозни трудности при адаптацията на морския ракетен комплекс за действия на сушата.

Всъщност, основният момент е свързан именно с използването на стандартни транспортно-пускови установки (контейнери). При товаренето на тези „безлични” контейнери, обслужващият персонал може и да не знае, какви точно ракети има в тях. Тоест, може да се окаже, че контейнерите съдържат не само прехващащи ракети SM-3, а и крилати ракети „Томахоук”, което разкрива съвършено различни перспективи. Защото тези ракети, които имат стратегически обхват (над 1500 км), мощна бойна глава (при неядрения си вариант) и малко вероятно кръгово отклонение, представляват не по-малка заплаха за руския ядрен потенциал, отколкото американската ядрени балистични ракети. При това не съществува какъвто и да било механизъм за контрол върху разполагането на тези ракети.

Ако искаме да сме коректни, следва да напомним, че ракетите с радиус на действие 500-1000 км бяха забранени с Договора за ракетите със среден и малък радиус на действие, сключен навремето между САЩ и СССР. В конкретния случай обаче, официално декларирайки, че ще разполагат „само отбранителните” прехващащи ракети SM-3, САЩ автоматично освобождават от всякакви инспекции и проверки всички елементи на изграждащата се Европейска система за ПРО. Дори според Виенския договор от 1999, тези системи не подлежат на инспекторски проверки, така че използвайки това САЩ, на практика, получават възможност да разположат стратегически крилати ракети в Европа.

Ако приемем тази хипотеза като основа за по-нататъшните ни разсъждения, става ясно, защо Вашингтон реши да акцентира именно върху морската система за ПРО Aegis, а не върху сухопътната мобилна система за ПРО THAAD.Именно модулният характер на последната позволява създаването на компактно разположена ударна система с елементи на противоракетна отбрана. Споменатият по-горе „ракетен коктейл” (SM-3 + „Томахоук”), който се забърква в непосредствена близост до руските граници, наистина би могъл да се превърне в реална заплаха за стратегическите ядрени сили на Москва.

Броят на ракетите (официално, както вече споменах, ще бъдат декларирани само прехващащите ракети, т.е. ако все пак бъдат разположени и ракети „Томахоук”, това със сигурност няма да бъде обявено) не е ограничен от никакви рамки, т.е. не може да става дума и за никакъв контрол. Защото там, където се декларира разполагането на три модула (24 ракети), спокойно могат да бъдат разположени 8 модула - това ще изисква само малко по-сериозна предварителна подготовка.

И, ако разположените в Румъния прехващащи ракети действително няма да са кой знае колко опасни за Русия, това не може да се каже за онези в Полша. В случая малкият брой ракети SM-3 не е пречка те да се окажат изключително ефективни срещу руските ядрени сили. В повечето специализирани американски и западноевропейски медии се твърди, че 24-те ракети, разположени в Полша, не могат да сторят нищо сериозно срещу 1550-те бойни блокове на руснаците. Само че, американската система за ПРО в Европа няма да е насочена срещу бойните блокове, а срещу ракетите-носители, чиито брой е значително по-малък (според последния договор за стратегическите настъпателни въоръжения между Русия и САЩ, на руснаците ще останат не повече от 500 ракети), при това, както многократно се коментира в руските медии, те не са защитени с лъжливи цели или други смущаващи системи.

Тоест, излиза, че няколкото десетки прехващащи ракети, които ще бъдат разположени в Полша, ще се окажат достатъчно за да свалят, на практика, още при излитането им руските ракети, изстрелвани от базите в Козелск и Татишчево. А пък евентуалното тайно разполагане на крилати ракети „Томахоук” на територията на румънските и полски бази на ПРО ще позволи тези бази да станат също толкова опасни, колкото и американската морска ударна групировка. Те, най-малкото, ще имат същите възможности, освен това корабите могат и да не излязат на подходящите позиции, затова пък разположените на сушата ракети още много дълго ще останат на територията на Европа.

Между другото, самият факт на предислокацията на изтребителите F-16 и военно-транспортните самолети С-130 от Италия в Полша може да се окаже косвено потвърждение на очертаните по-горе хипотези. Ако е така, тогава и доставката, и инсталирането на всички ракети ще се осъществява само от американските военни, през главата на полските им съюзници. В същото време, полският район на ПРО, като най-вероятна мишена на евентуални руски атаки (защото е глупаво да смятаме, че той наистина може да бъде нападнат от иранците), ще се прикрива от системата за противовъздушна отбрана (вече разгърнатата батарея „Пейтриът”) и от ударната авиация на САЩ.

Възможната руска реакция

Независимо от всички очевидно неособено приятелски действия на западните партньори на Москва, целящи фактическата ерозия на стратегическия паритет, който все още съществува между Русия и САЩ, руснаците все още могат да реагират адекватно. Дори в създалите се условия те имат възможност да преодолеят толкова упорито изграждания от САЩ противоракетен „щит” срещу Русия. Така например, сухопътните елементи на ПРО, които следва да бъдат разположени в Полша и Румъния, са силно уязвими от страна на руските тактически ракетни комплекси. В стремежа си максимално да доближат елементите на своята ПРО до границите на Русия, САЩ (НАТО), на практика, ги излагат на евентуалния удар на руските ракети. При това не бива да се изключва вариантът, Москва да бъде принудена да използва и тактическо ядрено оръжие, защото ако става дума за нанасяне на ответен удар, могат да бъдат използвани всички средства. Тоест, излиза, че подписвайки споразуменията за разполагане на елементи на ПРО на своя територия, правителствата на Полша и Румъния автоматично позиционират страните си като първоначални цели.

При това не може да се твърди, че те не са били наясно, какво точно правят. Всичките им стъпки бяха съвсем съзнателни. Разбира се, постоянно се подчертаваше, че разполаганите на тяхна територия елементи на ПРО не са насочени срещу Русия, но това, на практика, не променяше нищо, особено за Москва. Примерът на Чехия, която се отказа от участие в изграждането на американската ПРО в Европа е достатъчно показателен в това отношение. Разбира се, решението беше взето в Белия дом и Пентагона, но чехите веднага го подкрепиха, именно защото съзнаваха каква сериозна заплаха биха си навлекли, ако се бяха включили в системата за ПРО.

Това обаче, не може да се каже за Полша и Румъния. Вероятно разчитайки на сериозни икономически и политически преференции от САЩ в близко бъдеще, те съзнателно решиха да рискуват и да се конфронтират с руснаците. В конкретния случай обаче, позициите на ракетите (SM-3 и, евентуално, „Томахоук”) на румънска територия са за предпочитане, в сравнение с тези на полска.

Предвид последното развитие на събитията и най-вече след изявленията на украинския президент Янукович, че страната му ще се стреми към „извънблоков статут”, става ясно, че Украйна няма да влезе в НАТО, но вероятно няма и да се присъедини към блока между Русия и Беларус. Последното обаче ще затрудни Москва в усилията и да реагира адекватно на разполагането на елементи от американската система за ПРО в Румъния. Не е ясно, дали сегашното състояние на руския Черноморски флот ще му позволи да балансира мощта на формиращата се морска и сухопътна групировка на САЩ в региона. Укрепването на флота също е под въпрос, тъй като основната част от корабостроителната база остана в Украйна (град Николаев), а пък прехвърлянето на кораби от другите руски флоти ще трябва да се съгласува с Турция, която е член на НАТО и едва ли ще позволи преминаването им през Проливите.

Черноморският регион си остава един от най-чувствителните при формулирането на руският отговор на евроамериканската система за ПРО. Всъщност, в момента Москва не може да противопостави на НАТО нищо, освен чисто дипломатическите механизми, което ясно си пролича и в хода на дипломатическия сблъсък, породен от влизането на американския крайцер „Монтерей” в акваторията на Черно море, през юни 2011.

Разбира се, руснаците съвсем не са чак толкова беззащитни, колкото може да се стори на някого. Кремъл вече отделя много по-голямо внимание на модернизацията на стратегическите си ядрени сили и създаването на въздушно-космическа отбрана. Напоследък се активизираха и усилията за създаването на нови междуконтинентални балистични ракети, както с наземно, така и с морско базиране. След преодоляването на многото проблеми, успешно беше проведено изпитанието на руската тристепенна твърдогоривна балистична ракета с мобилно морско базиране "Булава" (Боздуган), която съвсем скоро ще бъде приета на въоръжение. Това вече може да се каже за междуконтиненталната течногоривна балистична ракета с морско базиране „Синева”. До края на 2011, руското Военно министерство планира да поръча нова течногоривна междуконтинентална балистична ракета, която да замени известната, но вече поостаряла ракета Р-36М „Воевода”.

Не по-малко активно се работи за укрепването на въздушния щит на Русия. Според командващия на Обединеното стратегическо командване на Военно-космическата отбрана Валерий Иванов, и днес подчинените му войски прикриват столицата и централните индустриални райони на страната. Освен това генералът напомни, че през 2015 в армията трябва да бъдат доставени нови изтребители, както и новия комплекс за противовъздушна отбрана С-500.

В същото време, следва да е ясно, че руският военно-индустриален комплекс вече не е толкова мощен, както по съветско време, за да може безпроблемно да осъществи подобни мащабни стратегически планове за толкова кратко време (до края на държавната програма за превъоръжаване през 2020). И макар че за модернизацията на производствените мощности на руския отбранителен комплекс са планирани значителни средства, не бива за забравяме, че съвременното високотехнологично оборудване, което понякога се произвежда в единични бройки, изисква не само огромни финансови средства, но и квалифициран персонал, който следва своевременно да бъде подготвен (предвид факта, че голяма част от старите „съветски” кадри отдавна напуснаха тази сфера).

Не е никак лесно и създаването на руската Военно-космическа отбрана. Така, от притежаващата отлични възможности и характеристики зенитна ракетна система С-400 се произвеждат само единични бройки (от 2007 насам, с нея са въоръжени само три руски полка) и трудно можем да си представим, че до 2020 ще настъпи някаква радикална промяна. В същото време се планира, че именно тези системи ще трябва да заменят старите комплекси за противовъздушна отбрана не само в руските части на Военно-космическата отбрана, но и в частите на Единната регионална система на противовъздушната отбрана на Русия и Беларус, Русия и Казахстан и Русия и Армения. Пак тук е мястото да отбележим и, че на Москва се налага сериозно да форсира усилията за създаването на най-новата система за противовъздушна отбрана С-500.

Според повечето руски експерти, държавите-членки на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС, обединяваща Армения, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан, Узбекистан и Беларус) още отсега следва да започнат изграждането на собствена (адаптирана) система за ПРО. В противен случай, ударната и противоракетна групировка на САЩ и НАТО, която се формира под „чадъра” на т.нар. Европейска система за ПРО, още през 2020 ще представлява сериозна заплаха за техните национални интереси. Впрочем, американската система за ПРО в Европа (ако искаме да наричаме нещата с истинските им имена) застрашава с потенциален ядрен конфликт и европейските държави. Затова може би си струва да се вземе пример от Чехия и да се седне на масата за преговори с Москва, но вече в рамките на Европа, а не на САЩ и НАТО.

До 2020 не остава кой знае колко време. И разглежданият в настоящата статия хипотетичен сценарий за хода на събитията не е фантастичен, а съвсем реален вариант за развитие на ситуацията, който със сигурност ще бъде взет предвид не само в Москва, но и в немалко европейски столици.

* Българско геополитическо дружество

„Презареждането” на Обама – поредната пропиляна възможност?

Въпреки разпадането на Съветския съюз преди двайсет години, само Русия продължава да разполага с оръжие за масово унищожение, способно да изтрие САЩ от лицето на Земята и отдавна привличащо вниманието на международните терористи. Русия си остава най-голямата по площ държава в света, ключова фронтова линия в конфликта между западната и ислямската цивилизации, с несъразмерно висок дял от най-важните ресурси на планетата, включително петрол, природен газ, желязна руда, никел, злато, дървесина, плодородни земи и прясна вода. Освен това, сферата на военното и дипломатическо влияние на Москва все още може да препятства, или пък да съдейства на насъщните американски интереси в света – от Афганистан, Иран, Китай и Северна Корея до Европа и Латинска Америка. Казано по-простичко, без всеобхватни двустранни отношения с Русия, не може да се говори за реална национална сигурност на САЩ.

И все пак, когато президентът Обама пое поста си през януари 2009, отношенията между Вашингтон и Москва бяха толкова лоши, че някои анализатори, включително и аз самият, ги характеризираха като „нова студена война”. Почти цялото сътрудничество, дори дългогодишните споразумения, касаещи ядрените арсенали, бяха изместени на заден план от различи нови конфликти. Наистина, това не доведе до толкова опасна военна конфронтация като кубинската ракетна криза от 1962, но грузинско-руската война от 2008 беше достатъчно показателна илюстрация за степента на руско-американското противопоставяне, тъй като именно Вашингтон подготвяше и всячески подкрепяше грузинската армия.

Неразумният „триумфализъм”

Какво се случи със „стратегическото партньорство и приятелство” между постсъветска Москва и Вашингтон, обещани ни от лидерите на двете държави, след 1991? Вече над десет години американските политици и медиите твърдят, че именно такова ниво на отношенията е било постигнато по времето на президентите Бил Клинтън и Борис Елцин през 90-те години, но след това то е било разрушено от „антидемократичните и неоимперски планове” на Владимир Путин, заменил Елцин през 2000.

В действителност, историческата възможност за партньорство в периода на постстудената война беше проиграна от Вашингтон, а не от Москва, след като, в началото на 90-те, администрацията на Клинтън официално се ориентира към такъв подход в двустранните отношения, който се основаваше на погрешната предпоставка, че Русия, която „загуби” студената война, може и следва да се третира като победена държава (както е известно, студената война приключи някъде между 1988 и 1990, в резултат от съвместното решение на всички лидери – съветският президент Михаил Горбачов и американските президенти Роналд Рейгън и Джордж Буш-старши).

Резултатът от този подход беше следния: триумфализмът на администрацията на Клинтън, тезата, че „победителят получава всичко”, включително натрапчивият стремеж да се диктуват условията за вътрешнополитическо и икономическо развитие на Русия; нарушаването на стратегическите обещания и особено на уверението на Буш, че НАТО няма да се разширява на изток, отвъд границите на обединена Германия, дадено на Горбачов, през 1990. Както и двойните стандарти по отношение на основните норми, натрапвани на Русия (наред с проповедите и глупавото морализаторство), според които излизаше, че Москва, за разлика от САЩ, вече няма никакви законни интереси в сферата на сигурността извън своите граници, включително в съседните и държави. Негативната реакция на случващото се започна да се усеща с идването на власт на Владимир Путин, но подобно развитие беше неизбежно с появата на всеки нов лидер, по-самоуверен, по-разсъдлив и по-малко зависим от Вашингтон, отколкото Елцин.

Всъщност, триумфализмът на Вашингтон не приключи по времето на Клинтън и Елцин. Най-ярък пример за това е, че след събитията от 11 септември 2001, Кремъл на Путин оказа на администрацията на Джордж Буш-младши по-голяма подкрепа във войната и срещу талибаните в Афганистан (включително в разузнавателната сфера и в самата борба), отколкото който и да било от съюзниците на САЩ в НАТО. На свой ред, Путин разчиташе на толкова дълго отричаното американско-руско партньорство. Вместо това обаче, Белият дом на Буш скоро разшири НАТО до границите на Русия и едностранно прекъсна действието на споразумението за противоракетната отбрана, което Москва разглеждаше като основа за ядрената си сигурност. Разбира се, руснаците не са забравили това.

Днес политическата класа в Русия, загрижена от същественото влошаване на националната инфраструктура след 1991, се е сплотила в борбата за бъдещето на страната, което нямаше как да не се отрази и върху нейната външна политика. От една страна, действащият съвместно с Путин сегашен руски президент Дмитрий Медведев призовава за „демократични” преобразования, които да се опират на „модернизацията и на съюза със Запада”. Другата страна, която включва както ултранационалисти, така и неосталинисти, пък настоява, че следва да се заложи на руските традиционни и доказали се методи, т.е. да се върви към „модернизация без уестърнизация”. Като доказателство за правотата си тези хора посочват обкръжаването на Русия от НАТО и редица други американски „предателства”.

Грешките на „презареждането”

В крайна сметка, изборът на „съвременните алтернативи” ще бъде направен в Москва, а не във Вашингтон, както си въобразяваха американските политолози. Макар че американската политика ще бъде решаващ фактор за този избор. Във вековната борба между реформаторите и реакционерите в Русия, антиавторитарните сили са имали шанс, само когато е било налице реално подобряване на отношенията със Запада. В тази връзка, нека напомня, че, за добро или лошо, Вашингтон продължава да играе водещата роля на Запад. Когато президентът Обама реши де превърне „презареждането” на отношенията с Москва в свой външнополитически приоритет, изглеждаше, че той е наясно, че шансовете за установяване на необходимите партньорски отношения с Русия отдавна бяха загубени и сега се налага упорита и търпелива работа за възстановяването им. Самото „презареждане” пък, до голяма степен, трябваше да изпълни ролята на това, което навремето се обозначаваше като „разведряване” – т.е. смяната на конфликтите от студената война със сътрудничество. Което пък означава, че инициативата на президента изхождаше от предпоставката, че Обама е получил в наследство от предшествениците си нещо, силно наподобяващо студена война.

Продължителната и изпъстрена с множество различни епизоди история на разведряването, която започва през 1933, когато президентът на САЩ Франклин Рузвелт установява дипломатически отношения със Съветска Русия след 15-те години на отказ да бъде признат болшевишкия режим в Москва, ни дава много важна информация, касаеща съвсем пряко и „презареждането” на Обама. Защото всеки от тези епизоди е посрещан на нож от влиятелни идеологически и институционални сили и представители на елита, както във Вашингтон, така и в Москва. Всеки от тях е изисквал наличието на достатъчно силно лидерство, подкрепящо процеса на партньорство и всеки, след известен успешен период, е изчезвал или отслабвал на фона на наново възраждащите се конфликти на студената война, както стана и с историческото „разведряване”, заложено от Горбачов и Рейгън, през 1985, когато двете страни тържествено обещаха завинаги да сложат край на студената война помежду си.

Мнозина анализатори, като например експертите по Русия Томас Греъм от „Кисинджър Асошиейтс” и Питър Бейкър от „Ню Йорк Таймс”, вярват, че „презареждането” на Обама (термин, официално приет и от Кремъл), е било реализирано „учудващо успешно” и вече е преминало във фазата на „новото партньорство”. В момента, тонът между Вашингтон и Москва изглеждат по-помирителен отвсякога. Двамата президенти – Обама и Медведев, които се срещат сравнително често, пък обявиха, че между двете страни се формират нови, успешно „реконструирани” отношения, посочвайки като доказателство добрите си лични взаимоотношения. Налице са и някои други очевидни признаци, които свидетелстват за същото. Москва съдейства по два от основните приоритети на САЩ: войната в Афганистан и сдържането на иранските стремежи за създаване на собствено ядрено оръжие. Освен това, през 2010 беше подписан нов договор за стратегическите настъпателни оръжия, според който Русия и САЩ следва да съкратят ядрените си арсенали почти с 1/3.

Независимо от това обаче, „презареждането” на Обама си остава ограничено и, по същество, нестабилно. Отчасти, това се дължи на обективните политически обстоятелства, които Обама, на практика, не е в състояние да контролира. Опозицията и в двете столици е твърда и безкомпромисна. Опирайки се на традиционната русофобия, която приписва зловещи мотиви на всички инициативи на Москва, американските борци за възраждане на студената война обявиха „презареждането” на Обама за „капитулация”, „опасна сделка” и политика на съзнателно затваряне на очите. Някои дори я сравниха с нацистко-съветския пакт от 1939. Без наличието на балансиращи лобита, които да импонират на Русия, или на значително разширяване на американско-руските икономически отношения, които да подкрепят „презареждането”, то се оказва твърде уязвимо за подобни атаки.

Не по-малко остри са атаките в Москва срещу „партньора” на Обама – президента Медведев. Според един от водещите руски ултранационалистически идеолози Александър Дугин: „Зад Медведев стои Западът. Зад него стоят само враговете на Русия”. Нещо повече, през юли 2009, известен руски генерал от резерва обвини президента в „измяна” – обвинение, отново повдигнато през последните месеци, когато Медведев беше атакуван, че е „предал интересите на Русия”, като не е използвал правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН за да предотврати въздушните удари на НАТО срещу Либия.

И, което е още по-лошо, и Обама, и Медведев са сравнително слаби лидери. Властта на Обама беше отслабена, разбира се, заради спада на популярността му и провала на Демократическата партия на изборите за Конгрес, през 2010 (по онова време той вече беше отстъпил пред исканията за „презареждане на презареждането”, възстановявайки пропагандата на демокрация като инструмент в своята външнополитическа стратегия и приемайки грузинския лидер Михаил Саакашвили, който, на практика, доведе Америка и Русия до ръба на войната, през август 2008). Властта на Медведев също си остава ограничена заради превъзходството на премиера Путин и вероятността той да се върне на президентския пост след изборите, насрочени за март 2012. Но, каквито и да са обясненията за това, нито Обама, нито Медведев са в състояние достатъчно настойчиво да защитят преизбирането си, или дори да предотвратят видимите опити на членове на техните администрация да ги провалят (ще припомня, че вицепрезидентът Джо Байдън например, вече го направи и то повече от веднъж).

Решението на Обама да постави в основата на политиката си спрямо Русия партньорството с предполагаемия „либерал” Медведев, надявайки се така да помогне на последния да постигне по-големи успехи, отколкото Путин, всъщност само допълнително ограничи подкрепата за „презареждането” в Москва (тук е мястото да напомня, че както повечето американски медии, така и Обама и съветниците му продължават да представят Путин като лидер, който е „с единия крак в миналото” и дори, както отбеляза държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън, „няма душа”). Този политически залог на Медведев повтаря старата американска практика да се греши при избора за „личния приятел” в Кремъл. Всъщност, откритата подкрепа за Медведев на руските избори през 2012, която непредпазливо декларира Байдън, по време на посещението си в Москва през март 2011, само възпламени гнева на руския елит срещу този очевиден опит за американска намеса във вътрешните работи на страната и затвърди мнението, че само Путин заслужава доверие и „няма да продаде Русия на Запада”.

Политическите неуспехи на „презареждането” могат да се окажат временни, но фундаменталната заблуда на Обама относно руската политика произтича от прословутата теза, че „победителят получава всичко”, т.е. от триумфализма от 90-те. Сред белезите на това са и опитите за осъществяване на „избирателно сътрудничество” с Москва, при което се разчита на подкрепата и за реализацията на жизненоважните американски интереси, но въобще не се отчитат руските интереси. Макар че този подход вече беше използван нееднократно след 1990 от президентите Клинтън и Буш и доведе само до провали и до нарастващото недоволство на Русия. Истината е, че администрацията на Обама се стреми към едностранни отстъпки, като основа на „презареждането”. Или, както обясни съветникът за Русия в Съвета за национална сигурност, а днес посланик на САЩ в Москва Майкъл Макфол: „искаме да видим, има ли начин да си сътрудничим с Русия, въз основа на принципите, които определяме като наши национални интереси, но в същото време, не сме склонни да се пазарим за тях”.

Обама успя да склони Кремъл към сътрудничество по въпросите за Афганистан и Иран, без обаче да се откаже от онези моменти в американската политика, които пораждат най-голямо възмущение в Москва: разполагането на обекти на противоракетната отбрана (ПРО) в близост до Русия и продължаващото разширяване на НАТО в същата посока, но на далеч по-висока политическа цена. Това несъответствие още повече ерозира позициите на Медведев, както и общата подкрепа за „презареждането” в Москва, където то все още се крепи като негова политическа „запазена марка”. В крайна сметка, Путин, който обикновено е склонен да остави отношенията със САЩ на своето протеже, не се сдържа и публично зададе въпроса: „къде, в крайна сметка, остана това прословуто презареждане?”.

Действително, системата за ПРО е своеобразна бомба с часовников механизъм, заложена в новия договор за стратегическите настъпателни въоръжения, а това означава и в самото „презареждане”. В хода на преговорите Москва повярва, че администрацията на Обама е склонна да признае и се съобрази с руските възражения по разполагането на ПРО в Източна Европа. През декември 2010 обаче, Обама, след като си гарантира одобрението на Сената, лично увери, че споразумението „не налага ограничения върху развитието и разгръщането на нашите програми за ПРО”, които той се ангажира да продължи да прокарва, „независимо от действията на Русия”. В резолюцията си, Сенатът отиде още по-далеч, като уточни детайлно тези му ангажименти. Припомняйки си предишните, нарушени от американците споразумения, Москва реагира с толкова силно подозрение на тези действия, че Медведев се почувства длъжен да гарантира за Обама, като президент, който „държи на думата си”.

Безперспективното „избирателно сътрудничество”

Неразрешеният конфликт по въпроса за ПРО е характерен пример за безполезността на т.нар. „избирателно сътрудничество”. Заявлението на Медведев, от ноември 2010, че Русия може да участва в тази версия на проекта за ПРО на НАТО, беше обявено за поредния успех на „презареждането”. Само че и той, и Путин веднага след това подчертаха, че „Русия ще участва само при абсолютно равноправни условия... или въобще няма да участва”. Разбира се, нито една от страните не смята, че доминираният от САЩ военен алианс ще осигури на Кремъл „равен” контрол над собствената си система за противоракетна отбрана.

Стремежът към едностранни отстъпки е залегнал в основата на „избирателното сътрудничество”. Както изглежда, Обама, подобно на Клинтън и Буш преди него, не е в състояние или пък не желае да свърже стратегическите точки на взаимната сигурност, по модела на Рейгън и Горбачов от края на 80-те. Вместо това, Обама иска от Москва съществено да съкрати ядрения си арсенал с далечен радиус, при положение, че Русия е обкръжена от бази на НАТО, разполагащи с превъзхождащи конвенционални сили и с противоракетна система, която, вероятно, ще може да неутрализира руския потенциал за нанасяне на ответен удар. При такова съотношение, новият договор за съкращаване на въоръженията се оказва крайно нестабилен. Ако нищо не се случи, Обама ще ерозира собствените си надежда да съкрати по пътя на преговорите огромното предимство на Русия по отношение на тактическото ядрено оръжие с близък радиус, което Москва смята за по-важно за националната си отбрана. Вместо това, както вече предупреди Медведев на 18 май, докато конфликтът относно ПРО не бъде решен, „ще станем свидетели на нова оръжейна надпревара, която ще ни върне в епохата на студената война”.

Наложилата се през последните двайсетина години представа, че Москва ще склони да направи едностранни отстъпки заради партньорството си със САЩ е производна от не по-малко глупавата илюзия, че унижената и отслабена от „поражението си в студената война” постсъветска Русия ще се съгласи да играе ролята на квазивелика държави при условията, предложени и от американците. На практика, когато Обама пое поста си, всичко, което Москва уж можеше да получи само от САЩ, включително и за целите на руската модернизация, тя вече беше получила от други свои партньори. Днес двустранните отношения с Пекин и Берлин (и все по-често с Париж) вече са много по-важни за Русия, в политическо, икономическо и дори военно отношение, отколкото с Вашингтон, който в течение на две десетилетия се струваше на руснаците хронично ненадежден и дори двуличен. Зад това възприемане на Америка се крият далеч по-фундаментални слабости на „презареждането”: противоречивата американска и руска визия, защо това е така. Всяка от страните продължава да обвинява другата за влошаването на отношенията след 1991. Нито при Обама, нито в ерата на Клинтън, президентските съветници не се решиха да признаят, че са налице определени грешки в американската политика спрямо постсъветска Русия. Вместо това, цялата американска политиченска класа продължава да обвинява Москва, и в частност Путин, макар че той дойде на власт чак през 2000. По същество, тази позиция ликвидира историческите възможности, пропиляни от Вашингтон през 90-те години и след това. Това означава също, че успехът или провалът на презареждането се обвързват само с руската позиция и „необходимостта Москва да промени мисленето си”, но не и с поведението на Вашингтон.

Тоест, американските политици и експерти, на практика, могат да не се съобразяват с историята и това въобще не е тайна за руските им колеги. За тях „презареждането” е необходимо, тъй като Вашингтон навремето отхвърли предложението на Горбачов за „нов модел за гарантиране на сигурността”, в името на идеята за „американския свят”, както и защото, през 1991-2008, САЩ водеха „нова полустудена война срещу Русия”. Путин и Медведев неведнъж са изразявали достатъчно категорично мнението си за предисторията на „презареждането” и за това, кой носи вината за нея. Преди Обама да стане президент, руските лидери нееднократно обвиняваха Вашингтон, че постоянно се опитва да мами Москва. Това изострено усещане за предателство все още остава в съзнанието им. Преди по-малко от година Путин призна, че твърде късно е осъзнал системата на американското двуличие: „Просто не бях в състояние да разбера цялата му дълбочина… На практика обаче, всичко е много просто… Те ни казаха едно, а направиха нещо съвсем друго. Те ни лъжат, в пълния смисъл на тази дума”.

Медведев очевидно също смята така, посочвайки, че „отношенията ни се влошиха заради предишните планове на американската администрация”. Той напомни за широко разпространеното сред сред руските правителствени чиновници мнение, че Вашингтон не само е въоръжил и обучил грузинската армия, но и е знаел предварително и вероятно дори е поощрил внезапното нападение на Саакашвили срещу мирните жители на Южна Осетия и руските миротворци, с което бе поставено началото на войната от август 2008: „Лично за мен – оплака се Медведев – беше много странно, че всичко това започна след посещението на държавния секретар на САЩ (Кондолиза Райс) в Грузия. При това, тогава господин Саакашвили се готвеше да ми гостува в Сочи, но така и не дойде”.

Не е чудно, че руското ръководство се включи в процеса на „презареждане” с очаквания, нямащи нищо общо с едностранните отстъпки, които очакваше от него администрацията на Обама. Както заяви неназован кремълски чиновник пред „Уошингтън Поуст”: „Америка дължи много на Русия и следва да си плати дълга”. Когато, година по-късно, генералният секретар на НАТО увери международните медии, че „презареждането” ще „погребе призраците от миналото”, това беше поредния пример, колко зле ръководеният от САЩ алианс разбира историята и колко малко се интересува от нея.

Сред въпросните „призраци”, като изключим наистина фундаменталните промени в отношенията между двете държави, е и дванайсетгодишната експанзия на НАТО към границите на Русия – първото и най-решаващо от неизпълнените американски обещания към Москва. Въпреки уверенията за „приятелство между Русия и НАТО”, администрацията на Обама не само че не дезавуира по-нататъшното разширяване на пакта, но и потвърди американската подкрепа за евентуалното присъединяване към него на Грузия и Украйна, формиращи, според Москва, т.нар. „червена линия”, която не бива да се прекрачва от НАТО. Нито една държава, която се смята за обкръжена и намираща се в опасност заради разширяването на един военен алианс (а по този повод Москва нееднократно изразяваше тревогата си, включително и съвсем наскоро – през април 2011, чрез премиера Путин), не би могла да се смята за равнопоставен и сигурен партньор на въпросния алианс.

Нещо повече, разширяването на НАТО на изток доведе до нов и още по-сериозен геополитически сблъсък с Русия. Протестите на Москва и предприеманите от нея опити за ограничаване посегателствата на НАТО (включително заявлението на Медведев от 2008, че страната му има право на собствена „сфера на стратегически интереси” в постсъветските републики) бяха осъдени от американските държавни чиновници и анализатори, определящи ги като „стремеж на Русия да възстанови сферата си на влияние в съседните държави”. Така например, при посещението си в Москва, през март 2011, вицепрезидентът Байдън обяви: „ние не приемаме която и да било държава да има сфери на влияние”.

В такъв случай обаче, какво представлява експанзията на НАТО на изток, ако не огромно разширяване на американската сфера на влияние: военно, политическо и икономическо – и то в огромното пространство, което преди това беше контролирано от руснаците? След като нито един от американските правителствени чиновници или влиятелните аналазатори не е склонен да признае реалното състояние на нещата, можем ли да се учудваме, че грузинският лидер Саакашвили например, не чувства никакви ограничения пред стремежа да присъедини страната си към НАТО. През 2010 той приветства „нарастващото присъствие на пакта в региона”, защото това позволява на САЩ и съюзниците им „да разширят сферата си на влияние”. Именно тези двойни стандарти, използвани от американските политици, допринесоха най-много за ерозирането на партньорството между Русия и САЩ и за провокирането на нова студена война. Имайки предвид, че новите членки на НАТО вече няма как да бъдат извадени от пакта, има само един начин да бъде притъпен този дълбок геополитически конфликт между Вашингтон и Москва: срещу ангажимента на Русия да потвърди суверенитета на всички постсъветски републики, САЩ и съюзниците им следва, със задна дата, да изпълнят друго свое нарушено обещание – че въоръжените сили на Запада няма да бъдат разполагани в която и да било нова членка на НАТО, намираща се на изток от Германия. Това, на практика, би „демилитаризирало” разширяването на пакта след 1999. Без да ограничава гаранциите за колективна сигурност на всички негови членове, то би направило възможно реалното партньорство с постсъветска Русия.

На първо място, което е и най-важното, това би означавало изпълнение на едно от обещанията, дадени от Америка на Русия. На второ място, то ще бъде признание, че Москва има правото на поне един „стратегически интерес” – липсата на стратегическа заплаха по границите и (Вашингтон дълго време смяташе, че подобна привилегия се полага само на него, защитавайки я, дори с риска да провокира ядрена война по време на т.нар. Карибска криза, през 1962). На трето място, демилитаризирането на разширяването на НАТО би смекчило историческите страхове на Русия, свързани с военното и обкръжаване и би укрепило доверието и в нейните западни партньори. И, на четвърто място, това ще позволи да намалее загрижеността на Кремъл относно разполагането на елементи на ПРО в Източна Европа.

Много други неща, които са от съществено значение както за Америка, така и за Русия, биха могли да последват в резултат от далеч по-мащабните съкращения на оръжията за масово поразяване и разширяването на сътрудничеството в борбата с надигащата се опасност от разпространението на ядрените оръжия и международния тероризъм. Тоест, налице е още един шанс да бъде възстановена историческата възможност, проиграна през 90-те.

Противниците на „презареждането”

През 2009, руските прозападно настроени модернизатори изразиха надежда, че предлаганото от Обама „презареждане” означава, че Вашингтон най-сетне е осъзнал необходимостта от партньорство с Москва. Две години по-късно обаче, Медведев продължава да е обезпокоен „за бъдещите алтернативи” в американско-руските отношения. Впрочем, един от водещите депутати в руския Парламент беше доста по-откровен: „Както знаем, и Вашингтон, и Москва досега пропуснаха немалко възможности и можем само да се надяваме, че няма да проиграят и тази”.

Между другото, и Обама, и Медведев, които олицетворяват „презареждането”, са подложени на нападки в своите страни заради „предателската” си политика, което не е никак добър признак. В същото време, политическите перспективи в Москва изглеждат по-добри от тези във Вашингтон в едно важно отношение: значителна част от руската политическа класа поне е наясно, че двете страни не просто са стигнали до поредния повратен момент, а може би и до последния шанс за подобряване на отношенията им от периода на пост-студената война. За съжаление, това не може да се каже за американските управляващи кръгове. Възможността за установяване на по-тесни отношения с Москва усили тенденцията да се поставя знак за равенство между „престъпленията и злоупотребите на руското правителство” (ако използваме речника на сенатор Джон Маккейн) и тези на някогашната съветска Комунистическа партия. Напоследък в САЩ на преден план все повече излизате темите от времето на студената война. Инициативите на Москва отново започват да се представят от водещи американски анализатори (като Чарлз Краутхамър например), като „нагли руски провокации”. Дори историческото признание на Путин за убийството от съветските власти на хиляди полски офицери в Катинската гора, през 1940, беше квалифицирано от „Уикли Стандарт” като „тривиален жест”, предназначен за „манипулиране” на международното обществено мнение. Хардлайнерските предупреждения на Ариел Коен от Фондация „Херитидж” и някои други, че Москва се опитва „да насъска европейските си съюзници срещу САЩ”, стават все по-чести, при това се съпровождат с искания Вашингтон да използва военната си мощ за да „върне в миналото нарастващото регионално влияние на Кремъл”.

Впрочем, идеята за „презареждането” на Обама провокира и още по-радикални идеи. Днешна Русия, предупреждава ни Ариел Коен, е още по-опасна от съветския и предшественик: „Това не е Русия, която познават бащите ви… днешното руско ръководство е по-младо и по-безкомпромисно”. Малко преди това, редакторът на „Уолстрийт Джърнъл” публикува още по-потресаващо откровение: „Русия се превърна, в пълния смисъл на думата, във фашистка държава”, към същата идиотска теза се придържа и известният американски учен, професорът от Университета на Ню Джърси Александър Мотил, в списанието на водещия университетски Център за руски изследвания.

В тези безразсъдни и невежи коментари се говори за многобройни заплахи за националната сигурност на Америка, които уж са свързани с Русия – според авторите им, това са не само нейните огромни и недотам безопасни запаси от смъртоносни ядрени, биологически и химически материали, но и разрушената и инфраструктура и набиращите сила екстремистки движения. Подобни твърдения са на път окончателно да погребат едва тлеещата надежда, че само сътрудничеството с Москва може да помогне за предотвратяването на евентуални подобни заплахи. Редица известни „експерти” от водещи американски медии се опитват да убедят обществото, че „ядрената война между Русия и Америка вече е немислима”, нещо повече, че опасността от руско-американска конвенционална война е „нищожна” и то въпреки скорошния провал в Грузия, през август 2008, когато администрацията на Буш се готвеше да изпрати американски части в подкрепа на тази зависима от него държава. Накрая, твърди се, че „това, от което се нуждаем, не е химерата за контрол над въоръжаването, а възобновяване на оръжейната надпревара”.

Подобна недалновидност вдъхнови още по-безразсъдната теза, че колкото е по-лоша ситуацията в самата Русия, толкова по-добре за Америка. Така, анализаторът на „Уошингтън Поуст” Джордж Уил, иронизирайки новия договор между САЩ и Русия за съкращаване на ядрените въоръжения, с нескрита радост обяви за „пълното изтощаване на руската мечка”. На свой ред, бившият чиновник от администрацията на Буш – споменатият по-горе професор Мотил, призова на страниците на същия вестник правителството на Обама „да се откаже да подпомага икономическата модернизация, обявена от руските лидери”, тъй като това щяло да подобри отбранителната способност на Москва. Впрочем, той отива по-далеч, обявявайки, че дестабилизацията на Русия би била от полза за САЩ, игнорирайки предупрежденията на Москва, че това би означавало „катастрофа”, имайки предвид наличието в страната на огромно количество ядрено оръжие и множество ядрени електроцентрали (някои от които са с остарял тип реактори, подобни на онези в Чернобил).

От студена война към стратегическо партньорство?

Коренната транформация на отношенията между САЩ и Русия изисква преминаването им от състоянието на „нова студена война” към стратегическо партньорство. Тя се нуждае от смело и решително лидерство, базиращо се на пълното преосмисляне на всички постсъветски отношения, включително и най-вече отказ от досегашното високомерие на Вашингтон. В същото време, отчитайки наличието на мощни корпоративни, професионални и лични интереси, подкрепящи провеждането на провалената политика спрямо Русия след 1991, концентрирани във Вашингтон и разполагащи с достатъчна подкрепа в медиите и образователната система, беше ясно, че пълното „презареждане” на американско-руските отношения неизбежно ще се сблъска със сериозни трудности.

Има няколко фактора, обясняващи, защо президентът Обама не успя да осигури нито един от изброените по-горе основни елементи, необходими за реализацията на „презареждането”. Сред тях е собствената му нерешителност, намерила отражение и в неговата вътрешна политика (макар че, за да сме честни, следва да признаем, че първият чернокож президент на САЩ беше принуден да щурмува едновременно твърде много американски „цитадели” и предразсъдъци). Освен това президентът Обама не беше първият, загрижил се за сигурността (в този и конкретен аспект) – още Горбачов и Рейгън постигнаха споразумения за партньорство. Но след като Обама се заобиколи със съветници, обременени от неудачната политика спрямо Русия при управлението на Клинтън, не можеше да се очаква, че някой от тях ще му предложи принципно нов (да не говорим за „еретичен” или тотално преосмислен) подход. В резултат от това, „презареждането” на Обама беше вкарано в коловоза на същите заблуди, които всъщност обусловиха необходимостта от него.

Тоест, не е виновен само президентът, той дори не е главния виновник. Неадекватен се оказа целият американски истъблишмънт, включително хилядите манипулатори на общественото съзнание, както и експертните мозъчни центрове и академичните кръгове. Навремето, лидерите, при които беше постигнато значително затопляне на руско-американските отношения (и особено Горбачов и Рейгън), бяха повлияни от редица смели идеи, отстоявани от дисидентите-интелектуалци в близост или вътре в самия политически елит, колкото и малко да бяха и в колкото и тежко положение да се намираха тези хора.

Когато Обама пое поста си, подобен американски нонконформизъм по отношение на Русия просто липсваше. Тоест, оказва се, че никой не си е взел поука от неуспехите и провалите през последните двайсетина години. Неуместният триумфализъм все още доминира целия американски политически спектър – от десните и неоконсерваторите до специалистите по Русия от уж „прогресивния” Център за американско развитие и, на практика, въобще не се поставя под въпрос нито в политическите партии, нито в основните медии, нито в политическите институции или университетите. Макар че междувременно САЩ успяха да затънат в три войни и бяха поразени от ужасна икономическа криза, докато Москва възстанови позициите си в своята „близка чужбина”, от Украйна до Киргизстан, и укрепи своите проспериращи икономически отношения от Китай до Западна Европа, американските „експерти” (като Клифърд Купчан от „Еуразия Груп” например) продължават упорито да твърдят, че „пътят, по който върви Русия, минава през Вашингтон”.

И, което е още по-лошо, като своеобразно допълнение към триумфалистките заблуди от края на студената война, три нови доктрини на американската политика на „новата студена война” се превърнаха почти в аксиома. Според първата, днешна Русия е също толкова жестока и антидемократична държава, като съветския и предшественик. Като доказателство за това обикновено се цитират недоказаните подозрения, че Кремъл е отровил с радиактивни вещества бившия агент на КГБ Александър Литвиненко, избягал в Лондон през 2006, или пък присъдата срещу олигарха Михаил Ходорковски. „Ню Йорк Таймс” и „Уошингтън Поуст” ги обявиха едва ли не за наследници на големите съветски дисиденти Александър Солженицин и Андрей Сахаров. Според втората, самата природа на Русия я превръща в растяща заплаха за останалите, за което уж свидетелства нейната „интервенция в Грузия и частичната и окупация”, през август 2008. Третата пък обосновава необходимостта от по-нататъшното разширяване на НАТО със защитата на Грузия и Украйна.

Всички тези твърдения са безкрайно далеч от истината и би следвало да бъдат оспорени в открита политическа дискусия на най-високо равнище, но такава все още няма. Нещо повече, тези три доктрини включват още един двоен стандарт, използван от Вашингтон. Така, военната опека на Москва за сепаратистките грузински провинции Южна Осетия и Абхазия и признаването на тяхната независимост изглеждат по-оправдани, в исторически и политически план, отколкото инициираните и ръководени от САЩ бомбардировки на НАТО срещу руския съюзник Сърбия, през 1999, в резултат от които сръбската област Косово стана независима държава (и мощен криминогенен фактор). Тоест, когато не му остава нищо друго, Вашингтон винаги намира повод за военна намеса в конфликтите на многонационалните държави и прекрояването на границите им, но категорично отрича това право на Русия.

Администрацията на Обама не си мръдна пръста за да попречи на тези антируски настроения, дори напротив, нерядко ги поощряваше със собствените си действия. Преразглеждането на „презареждането”, с цел в него да бъде включена и т.нар. „демократизация на политиката”, е откровена намеса във вътрешните работи на Русия, която обижда Кремъл вече в течение на много години и, на практика, работи повече за ерозията на демократичните перспективи, отколкото за тяхната реализация – тя само укрепва позициите на американските противници на „презареждането” и допълнително деморализира редиците на московските му привърженици. През януари 2011 например, Обама лично изрази съжаление във връзка с ареста на новото американско протеже – руския „демократичен лидер” Борис Немцов, бивш влиятелен чиновник от ерата на Елцин, а два месеца по късно вицепрезидентът Байдън даде следното напътствие на аудиторията си в Московския държавен университет: „поправете системата”. Не е чудно, че руските чиновници, надяващи се, че политиката на Обама ще изключва подобна намеса във вътрешните им работи, стигнаха до извода, че „тези надежди са напразни”. Повторната подкрепа на Обама за грузинския лидер Саакашвили, чиито амбиции за присъединяване на страната му към НАТО докараха САЩ и Русия на ръба на войната през 2008, както и тълкуването на „презареждането” от Москва, затвърдиха широко разпространеното сред руснаците мнение, че САЩ се смятат за единствената страна в света, която има „свои национални интереси”. Освен това, грузинският проект на Вашингтон продължава да е опасен за Русия. Кремъл демонстрира, че ако последва поредната провокация, той няма да се поколебае да удари и то силно по сателитния на американците режим, разположен отвъд неговата „червения линия” и в близост до Севернокавказкия регион, където ислямисткият тероризъм и социалната турбулентност застрашават целостта на руската държава. Впрочем, при посещението си в Тбилиси, през есента на 2010, дори аналитикът от Съвета по международни отношения Уолтър Ръсел Мийд квалифицира грузинския лидер Саакашвили като „непредсказуем и импулсивен”. Въпреки това, администрацията на Обама продължава да подготвя грузинската армия, както впрочем и театрално-демонстративните учения НАТО-Грузия, и в същото време предпочита да мълчи за жестоките репресии срещу уличните демонстрации на опозицията в Тбилиси, в края на май 2011.

Нежеланието на Обама да скъса решително с неуспешната досегашна политика спрямо Русия, наред с декларираните от него намерения да продължи разполагането на системата за ПРО в Източна Европа (вече бяха обявени плановете за разполагане на прехващащи ракети в Румъния, както и на подобни елементи на ПРО в Полша), могат да се окажат сериозна пречка пред намаляването на напрежението в отношенията с Москва, възможно е дори окончателно да ги ерозират. Имайки предвид изключителното значение на Русия за жизнено важните интереси на САЩ, президентът, както изглежда, въобще не е наясно с приоритетите на американската национална сигурност. Дори безсмислените въздушни атаки на НАТО срещу Либия, ерозираха подкрепата за „презареждането” в Москва, където ги приеха като доказателство, че „Русия отново беше излъгана” и, че партньорът на Обама – Медведев, е проявил наивност, доверявайки се на подкрепената от САЩ резолюция на ООН за „зоната, забранена за полети”. А също, че нации, които не разполагат с опасни ядрени арсенали – първо Сърбия, после Ирак, а сега и Либия (Кадафи се отказа от ядрените проекти още през 2004) рискуват да станат мишени на подобни атаки, както и, че експанзията на НАТО към руските граници е придобила още по-зловещи измерения, отколкото се смяташе преди.

Обама вече даде ясно да се разбере, че в предстоящата му предизборна кампания, „успешното презареждане” на отношенията с Русия ще се рекламира (наред с убийството на Осама бин Ладен), като негов голям външнополитически успех. Затова има малка надежда, че през 2012 той все пак ще продължи осъществяването на онези реални преобразувания в двустранните отношения, които стартираха Рейгън и Горбачов преди 25 години. За да го направи обаче, ще му се наложи сериозно да преосмисли досегашните си действия и да демонстрира достатъчно решително лидерство, каквото досега му липсваше. Можем да продължим да се надяваме, но руснаците (които са били свидетели на толкова много пропуснати възможности в своята политика) имат една хубава поговорка, която ми изглежда по-уместна: „оптимистът е просто зле осведомен песимист”.

* Авторът е сред най-големите американски специалисти по Русия, професор в Нюйоркския университет. Статията е част от най-новата му книга „Съветските съдби и пропуснатите алтернативи: от сталинизма до новата студена война”, която беше публикувана от Колумбийския университет през юли 2011.

Сравнителен географски анализ на състава на Шестото и Седмото Велики народни събрания

В исторически план, между Седмото Велико народно събрание и Шестото Велико народно събрание има не само различия, но и много сходни неща. Възгласите „О-ФЕ, О-ФЕ”, скандирани от протестиращите около сградата на парламента, когато Седмото Велико народно събрание приема конституцията, от политическа гледна точка предполагат сходство с отечественофронтовското Шесто Велико народно събрание, но приликата не се изчерпва само с това. И двете Велики народни събрания са свикани в изключително критични и преломни моменти за българската държава.

Двете Велики народни събрания

Шестото Велико народно събрание е свикано след края на Втората световна война и работи в изключително сложна международна1 и вътрешнополитическа обстановка. Попаднала след войната в съветската сфера на влияние, България става арена на остро противоборство, проявяващо се в политически репресии и физическо насилие. Доминиращата Българска работническа партия (комунисти) – БРП (к), започва да налага политиката си във всички области на държавния и обществен живот. След проведения референдум и обявяването на България за Народна република, на 15.09.1946, опозицията, в лицето най-вече на Български земеделски народен съюз (Никола Петков) – БЗНС (НП), минава в отстъпление. Тя изоставя искането си за стриктно спазване на Търновската конституция и приема Шестото Велико народно събрание да изработи изцяло нова конституция2. В приетия от ХХVІ Обикновено народно събрание през първата му редовна сесия, в 85-то заседание, проведено на 26.07.1946, и обнародван в Държавен вестник, бр. 174 от 02.08.1946, Закон за допитване до народа за премахване на монархията и провъзгласяване на Народна република и за свикване на Велико народно събрание, в раздел ІІ – чл. 7, се казва: „за свикване Велико народно събрание и създаване на нова конституция ... за изработване и приемане на нова конституция ще се свика Велико народно събрание”3.

Седмото Велико народно събрание също изработва и приема изцяло нова конституция. Това е продиктувано от необходимостта законово и институционално да се регламентира и закрепи смяната на съществуващата тоталитарна обществено-политическа и икономическа система със съвършено нова – демократична. Тази смяна на съществуващите системи (след 09.09.1944 и след 10.11.1989) е съпроводена с голям ентусиазъм и надежда за по-добър живот у мнозиството от българския народ.

На изборите за Шесто Велико народно събрание гласуват 92,6% от всички имащи право на глас избиратели4, а за Седмото Велико народно събрани процентът е 90,79 от имащите право на глас5. По време на тоталитарния комунистически режим, под страх от репресии, този висок процент на гласували се запазва и при следващите избори, докато след гласуването за Седмо Велико народно събрание процентът на упражнилите право на глас непрекъснато спада, установявайки се при следващите избори около петдесетте процента.6

По време на изборите за Шесто Велико народно събрание, намиращата се не само в опозиция, но и в дълбока нелегалност (водеща партизанска борба) Комунистическа партия (БРП - к) печели мнозинство в парламента с 59,78% от гласувалите на избирателите (виж фиг. 1).

Фигура 1. Партийна принадлежност на народните представители от VІ ВНС след изборите на 27.10.1946

На парламентарните избори за Седмо Велико народно събрание Комунистическата партия (управлявала България 45 години) - БСП (БКП) печели 52,50% от гласовете7 (виж фиг. 2) – резултат, който дори и да е повлиян от големия брой изборни нарушения, е твърде висок за обременената от тоталитарното управление партия.

Фигура 2. Партийна принадлежност на народните представители от VІІ ВНС

Опозицията в Шестото Велико народно, събрание в лицето на БЗНС (НП) и Българската работническа социалдемократическа партия (обединени) – БРСДП (о), печели 101 мандата, или 21,72% от подадените на изборите гласове8. Опозицията в Седмото Велико народно събрание, в лицето на Съюза на демократичните сили (СДС), разполага със 145 мандата9 (което прави 26,25%) от гласувалите на изборите. Това съотношение на силите между Комунистическата партия и опозицията в Шестото и Седмото Велико народни събрания позволява на комунистите да налагат своята политическа воля и да прокарват вижданията си за бъдещото развитие на България, както чрез новоприетите конституции, така и чрез гласуваните от Великите народни събрания закони.

Таблица 1

В законодателната си дейност, Шестото Велико народно събрание, от началото на работата си до края на 1947 (на 04.12.1947 е приета новата конституция), приема 289 законодателни решения, от които 147 нови закони10.

За целия период на дейността си, Седмото Велико народно събрание приема 99 закони (от внесени общо 348 законопроекта) и 208 решения, обръщения и декларации11. Тази интензивна законодателна дейност на двете Велики народни събрания е наложена от необходимостта да се регламентират законово основните дейности, свързани с налагането на новите обществено-политически и икономически системи. Вътрешнополитическата и международна динамика на събитията налага необходимостта Шестото и Седмото Велики народни събрания да работят и като законодателен орган, за да бъдат спешно приети най-необходимите закони за започналите предстоящи промени. Прилика между Шестото и Седмото Велики народни събрания има и в големия процент народни представители, подкрепили с подписите си новоприетите конституции. В Шестото Велико народно събрание подписите си под новата конституция полагат 37512 народни представители, или 98,68%. Основната причина за този висок процент на подкрепа за новата конституция е, че преди приемането и опозицията, в лицето на БЗНС (НП), е разтурена и изгонена от парламента. На практика, новата конституция от 04.12.1947 е приета с гласовете на партиите, влизащи в Отечествения фронт, като единствената партия, невлизаща в него, но останала в парламента е БРСДП (о)13. Тя фигурира в списъка на народните представителr в раздела партийна принадлежност с инициалите „СЛ” (самостоятелна листа). През лятото на 1948 и тя е разтурена, като много от лидерите и, между които Кръстьо Пастухов, Коста Лулчев, Крум Савов, Петър Дертлиев и др., са осъдени и затворени14.

Подписалите новата конституция от 12.07.1991 народни представители от Седмото Велико народно събрание са 313, от общо 400, т.е. 78,25%. В този случай, сред основните причини за високия процент народни представители от Седмото Велико народно събрание, подкрепили конституцията (въпреки критиките и протестите), е разцеплението в опозицията, което впоследствие засяга почти всички партии в СДС. Това е и една от причините протестиращите извън парламента да скандират „О-ФЕ”, „О-ФЕ” по времето, когато се приема конституцията. Тези обстоятелства подхранват и до днес съмнения, а много често и съвсем съзнателни спекулации, че смяната на тоталитарната система, реализирана чрез мъчителния за по-голямата част от българския народ преход и съпътстващите го злоупотреби, е следствие на договорки и задкулисни игри. За съжаление, има твърде много аргументи в подкрепа на подобна теза, отнасящи се не само до политическите елити, но и до екипите от експерти, реализиращи конкретните политики в различните области15.

По един друг, на пръв поглед встрани от политиката, показател Шестото Велико народно събрание (след изгонване на опозицията) и Седмото Велико народно събрание имат сходни позиции. Става въпрос за съотношението мъже-жени в народното представителство.

Присъствието на жените в двете Велики народни събрания

От историята знаем, че една от основните идеологии на комунизма е равенството между мъжа и жената. След 09.09.1944 това равенство е регламентирано не само законово. Институционално също се насърчава участието на жените във всички сфери на обществения живот, включително и в политиката. От народните представители в Шестото Велико народно събрание, към 01.02.1948, 346 са мъже и 34 жени, което в процентно изражение е, съответно, 91,05% мъже и 8,95% жени (виж фиг. 3).

Фигура 3.Съотношение мъже – жени в VІ ВНС (след разтуряне на опозицията )

Това е изключително висок процент на представителност на жените, имайки предвид, че по онова време над 3/4 от българското население живее в селата и е тясно свързано с патриархалния бит и традиции. Значението на това обстоятелство се подсилва и от факта, че тези жени, с гласа си, на практика утвърждават един съвършено нов обществен строй, чрез приетата от Шестото Велико народно събрание, на 04.12.1947, т.нар. „Димитровска конституция”.

Интересна закономерност се проявява четирийсет години по-късно. От четиристотин народни представители в Седмото Велико народно събрание, отново трийсет и четири са жени, а триста шейсет и шест са мъже, което в процентно изражение прави 9% жени и 91% мъже (виж фиг. 4). Запазеният почти еднакъв (както при Шестото Велико народно събрание и като бройка, и в процентно изражение) резултат, в известен смисъл, е отстъпление, защото за четиридесет години социалният облик на България и участието на жените в обществения и политически живот коренно са се променили.

Фигура 4. Съотношение мъже – жени в VІІ ВНС

Жените активно участват във всички сфери на обществения живот и заемат високи постове в управлението на държавата. Затова приносът, който жените дават в работата на Седмото Велико народно събрание, във връзка с изработването на новата конституция и законодателната му дейност, е от изключително значение за смяната на съществуващата тоталитарна система с нова демократична.

Едно изследване на Седмото Велико народно събрание не би било пълно без да се направи анализ на географията на народното представителство. Такъв анализ, съпоставен с предходното Велико народно събрание, имащо сходна (от техническа гледна точка) историческа мисия и сходна организация на работа, може да послужил в бъдеще като база за нови проучвания и анализи. Подобно изследване би обогатило не само науката, но и би имало конкретна практическа полза за действащите политици и политически експерти, ориентирайки ги, каква стратегия и тактика да изберат в политическата борба във всеки отделен регион, или каква политика да провеждат, ако са на власт. Наличието на подобни изследвания и за други области от обществения живот16 потвърждава тяхната актуалност и значимост.

Регионални измерения на политическата ориентация

Политическата практика доказва, че месторождението като фактор оказва съществено влияние върху формирането на политическата ориентация на всеки човек. Има традиционно „леви” и традиционно „десни” региони, а през последните двайсет години на демокрация се формираха и региони с ярко изразено етническо представителство. Според показателя месторождение, с най-много народни представители в Седмото Велико народно събрание е София-град – 61, или 15,25% от всички народни представители, следвана от Ловешка област - 55, или 13,75% на сто, и Софийска област – 46, или 11,50%. Областите с най-малък брой родени в тях народни представители са Русенска – 34, или 8,50%, Монтанска – 35, или 8,75%, както и родените в чужбина – 8, или 2% (виж фиг. 5).

Фигура 5. Месторождение на народните представители от VІІ ВНС

Според данните, и трите региона с най-много родени в тях и изпратени като народни представители в Седмото Велико народно събрание, по показателя партийна принадлежност, са сравнително балансирано разпределени между БСП и СДС.

Съотношението между двете политически сили в София-град е, съответно, 40 народни представители от СДС, или 65% от общия брой народни представители от София-град. Родените в София народни представители от БСП са 16 (или 26%). Останалите 7% са от Българския земеделски народен съюз (БЗНС) и 2% от Движението за права и свободи (ДПС) (виж фиг. 6).

Фигура 6. Партийна принадлежност на народните представители от VІІ ВНС, родени в област София град

В Ловешка област, съотношението между двете основни политически сили, съответно, е 28 (или 51%) от родените там народни представители са от БСП. Родените в областта народни представители от СДС са 21, или 38%. Съответно, петима (9%) от родените в тази област са от БЗНС, а един (2%) от родените там народни представители, е от ДПС (виж фиг. 7).

Фигура 7. Партийна принадлежност на народните представители от VІІ ВНС, родени в Ловешка област

Родените в София област народни представители от Седмото Велико народно събрание, членуващи в БСП, са 22 (49%). В същото време броят на родените в София област депутати – членове на СДС е 20 (43%). Родените в Софийска област народни представители, членуващи в БЗНС, са двама (4%). Съответно, един (2%) от народните представители, родени в тази област е от ДПС, има и един (2%) независим депутат (виж фиг. 8).

Фигура 8. Партийна принадлежност на народните представители от VІІ ВНС, родени в Софийска област

Русенска област е с най-малък брой народни представители в Седмото Велико народно събрание, които са родени в нея. В същото време, тук е налице и най-голям политически контраст, в сравнение с останалите области. От родените в нея и впоследствие станали депутати в Седмото Велико народно събрание, от листата на БСП са 24 (70%), което, сравнено с останалите области, е най-голям процент за България. Родените в Русенска област и впоследствие станали народни представители в Седмото Велико народно събрание членове на СДС са петима (15%). Също толкова са и родените в тази област народни представители от ДПС (виж фиг. 9).

Фигура 9. Партийна принадлежност на народните представители от VІІ ВНС, родени в Русенска област

В Монтанска област, която е предпоследна в „класацията” за родени в нея и впоследствие станали народни представители в Седмото Велико народно събрание, пропорциите между основните политически сили са сходни с тези в Русенска област. Родените в тази област и впоследствие станали народни представители от БСП са 24 (68%). СДС изпраща 8 народни представители във Великото народно събрание (23%). По един народен представител (по 3%), роден в Монтанска област, изпращат ДПС, БЗНС и Социалдемократическата партия (немарксисти) (виж фиг. 10).

Фигура 10. Партийна принадлежност на народните представители от VІІ ВНС, родени в Монтанска област

От родените в чужбина народни представители в Седмото Велико народно събрание, петима (62%) са членове на БСП, двама (25%) са от СДС и един (13%) от ДПС.

Общо за България, вотът за народните представители от основните политически сили, родени в съответните области, се разпределя по следния начин. С листата на БСП за народни представители в Седмото Велико народно събрание са избрани хора, родени предимно в Северозападна, Североизточна и Югоизточна България. В листата на СДС за Седмото Велико народно събрание пък преобладават народните представители, родени в Централните-северни, Централните-южни области и в цяла Югозападна България. Народните представители от ДПС са родени предимно в Североизточните Русенска и Варненска области и в Хасковска област17.

БЗНС има най-много народни представители, родени в Ловешка област, София-град и Пловдивска област. Като цяло, географията на народното представителство в Седмото Велико народно събрание, според мястото на раждане, може да се види на фиг. 11.

Фигура 11. Структура на народното представителство от VІІ ВНС по месторождение

Шестото Велико народно събрание (след разтуряне на опозицията и забраната, със закона от 26 февруари 1947, на БЗНС-НП) има сходни със Седмото Велико народно събрание цели, задачи и параметри на дейност, ако направим съпоставка на работата им от чисто техническа гледна точка. То също трябва да изработи съвършено нова конституция, чрез която да се регламентира смяната на съществуващата обществено-политическа и икономическа система. Освен това, и Шестото Велико народно събрание функционира като законодателен орган за да подсигури спешно нормативната база на новата система. Както вече споменах по-горе, то работи в изключително сложна и динамична вътрешна и международна обстановка. Затова, по-нататък в изследването, ще направя паралел и по други показатели между Седмото и Шестото Велики народни събрания, за да може се проследи не само общото и специфичното между тях, но и обликът на народните представители, участвали в работата им и решавали със своя глас бъдещето на България.

От народните представители в Шестото Велико народно събрание, най-много са родените в Плевенска област - шейсет и седем (17,63%), Старозагорска област – пак шейсет и седем (17,63%) и Пловдивска област - четирийсет и седем (12,63%), а най-малко народни представители има сред родените в Благоевградска област - единайсет (2,89%) и Русенска област - петнайсет (3,95%), както и в чужбина - двайсет и двама (5,79%) (виж фиг. 12).

Фигура 12. Място на раждане по области на народните представители от VІ ВНС (след разтуряне на опозицията )

От родените в Плевенска област народни представители, най-голям дял има БРП (к) – четирийсет и четирима (67%). Следва я БЗНС18 с петнайсет депутати (22%). По двама народни представители (или по 3%) имат БРСДП, Радикалната партия и опозиционната БРСДП (о). Политически кръг „Звено” има един депутат, роден в Плевенска област (1%), а има и един независим депутат (1%) (виж фиг. 13).

Фигура 13. Партийна принадлежност на народните представители от VІ ВНС, родени в Плевенска област (след разтуряне на опозицията )

От родените в Старозагорска област народни представители в Шестото Велико народно събрание, с най-голям дял са членовете на БРП (к) – петдесет (75%). БЗНС има дванайсет (18%) народни представители, Политически кръг „Звено” – трима (4%), а опозиционната БРСДП (о) има двама (3%) народни представители в Шестото Велико народно събрание (виж фиг. 14).

Фигура 14. Партийна принадлежност на народните представители от VІ ВНС, родени в Старозагорска област (след разтуряне на опозицията)

Третата област с най-много родени в нея народни представители в Шестото Велико народно събрание е Пловдивска. И в този случай БРП (к) е с най-много депутати, родени тук – трийсет и един (65%). БЗНС има двайсет народни представители (25%). Опозиционната БРСДП (о) има трима (6%) народни представители, родени в Пловдивска област, което е и най-големия процент за тази партия от всички области в страната. Политически кръг „Звено” е с двама народни представители (4%) от родените в Пловдивска област (виж фиг. 15).

Фигура 15. Партийна принадлежност на народните представители от VІ ВНС, родени в Пловдивска област (след разтуряне на опозицията )

Най-малък е броя на народните представители в Шестото Велико народно събрание, родени в Благоевградска област (която в Седмото Велико народно събрание е част от Софийска област). Те са само единайсет (2,89%), като осем от тях (73%) са от листата на БРП (к). Останалите трима (27%) от родените в Благоевградска област народни представители са от БЗНС (виж фиг. 16).

Фигура 16. Партийна принадлежност на народните представители от VІ ВНС, родени в Благоевградска област (след разтуряне на опозицията)

Русенска област, която е с петнайсет родени в нея народни представители в Шестото Велико народно събрание (или 3,95% от всички народни представители), също като Благоевградска област, има ограничено партийно присъствие. Най-голям брой – единайсет (74%) от народните представители, родени в нея, са от БРП (к). По двама народни представители (т.е. по 13%) от родените в Русенска област имат БРСДП и БЗНС (виж фиг. 17).

Фигура 17. Партийна принадлежност на народните представители от VІ ВНС, родени в Русенска област (след разтуряне на опозицията )

От родените в чужбина, двайсет и двама (5,79%) от всички народни представители в Шестото Велико народно събрание, осемнайсет (81%) са от БРП (к). Двама (5%) от родените в чужбина са членове на БЗНС и по един (т.е. по 5%) са от БРСДП и от Политически кръг “Звено” (виж фиг. 18).

Фигура 18. Партийна принадлежност на народните представители от VІ ВНС, родени в чужбина (след разтуряне на опозицията )

Някои изводи

Сравнявайки резултатите между областите с най-много родени в тях и впоследствие станали народни представители в Шестото Велико народно събрание и тези с най-малък брой родени в тях (включително и от чужбина) и впоследствие станали депутати, се вижда, че в последните, делът на членовете на БРП (к) е най-голям, както и че липсват представители на опозиционната БРСДП (о). Подобно съотношение има и при Седмото Велико народно събрание с тази разлика, че в областите с най-малко родени в тях и впоследствие станали депутати има представители на опозицията, която, за разлика от Шестото Велико народно събрание, не е забранена, а е действаща и активна.

И в двете велики народни събрания, областите с най-много родени в тях и впоследствие станали народни представители, имат сравнително балансирано партийно присъствие, включително и на опозицията, колкото и малко да е тя в Шестото Велико народно събрание след разтурянето и изгонването от парламента на БЗНС „Никола Петков”.

Бележки:

1. По това време се водят мирните преговори в Париж след Втората световна война. България участва във военните действия срещу Германия в състава на Трети украински фронт и българските войски достигат до Австрия.На 10.02.1947, Париж, България подписва мирен договор, с който излиза от Втората световна война, но не като победена държава.

2. Български държавни институции 1879-1886. С., 1987, с. 48.

3. Държавен вестник, бр. 174 от 02.08.1946, с. 1.

4. Български държавни институции 1879-1886. С., 1987, с. 48.

5. Цураков Ангел. Цит. съч. С. 161.

6. Електорална география на България. С., 2010, с. 194.

7. Всички статистически данни за Седмото Велико народно събрание са въз основа на информацията, посочена от самите народни представители, поместена в сборника “Депутатите в Седмото Велико народно събрание”. С., 1991 – съставител и редактор Нина Неделчева – Паскалева.

8. Виж табл. 1 (ЦДА ф. 117, оп. 4, а. е. 310, л. 19).

9. В някои публикации са посочени 144 мандата за СДС. Това разминаване в данните за мандатите на СДС в Седмото Велико народно събрание е вследствие неотчитане подмяната на мандата на Атанас Георгиев Семерджиев от БСП (избран за вицепрезидент на Република България) с мандата на Александър Андонов Попов, избран на негово място с листата на СДС. Информация за тази подмяна може да бъде намерена в сборника “Депутатите в Седмото Велико народно събрание” С., 1991.

10. Български държавни конституции 1879-1986. С. 1987, с. 49.

11. Сборник - Ролята на парламента за конституиране на новите демокрации в Централна и Източна Европа. С. 1996, с. 19.

12. Български конституции и конституционни проекти. С., 1990. с. 37.

13. Азбучник към стенографските дневници на (VІ) Велико народно събрание, първа редовна сесия открита на 1 февруари 1948. Прекратена на 6 март 1948 г. С. 1948, с. 5, 6, 8, 9, 11.

14. Политически партии, организации и движения в България и техните лидери 1879-1949. С., 1991, с. 131.

15. По-подробно виж Манолов Георги, “Политологическият пазар”, Пловдив, 2008; Лаврен Достена, “Експертите на прехода”. С., 2010.

16. По-подробно виж изследванията на Веселин Бояджиев - “География на преподавателите от Софийския университет “Св. Климент Охридски” за периода 1888-1938”, публикувано в Годишник на СУ, Геолого-географски факултет, книга 2 – География, том 93, 2000. Както и изследването “Принос към географията на географите”, публикувано в Годишник на Софийския университет “Св. Кл. Охридски”, Геолого-географски факултет, книга 2 – География, том 85, 1994.

17. Административното деление на България е посочено към датата на провеждане на изборите и работата на Шестото и Седмото Велики народни събрания, (административно-териториалното деление от 30-те години на ХХ век за Шестото Велико народно събрние и административно-териториалното деление от 1987 за Седмото Велико народно събрание – по-подробно виж. “Електорална география на България”, С., 2010, с. 41, 53.) като областите и в двата случая до голяма степен се припокриват. Разлики има само в някои областни центрове. Така например, по време на Шестото Велико народно събрание областен център в Северозападна България е град Враца, докато по време на Седмото Велико народно събрание областен център в Северозападна България е град Монтана. Такива разлики има и при градовете Стара Загора, Плевен и Благоевград, който са областни центрове по време на Шестото Велико народно събрание. По време на Седмото Велико народно събрание вместо тях областни центрове са градовете Хасково, Ловеч и София област.

18. Останалата част от БЗНС (след напускане на групата на Никола Петков), която признава, ръководната роля на Комунистическата партия и на практика се превръща в казионна организация – Куманов Милен “Политически партии, организации и движения в България и техните лидери 1879 – 1949”, С., 1991, с. 127.

* Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Имигрантите, като фактор за демографския ръст в ЕС

По данни на Евростат (статистическата служба на ЕС), на 1 януари 2010 в държавите-членки на Европейския съюз са живели 501,1 млн. души, като годишния прираст на населението е бил 1,4 млн. През 2009, нивото на раждаемост в ЕС беше 5,4 млн. души, а това на смъртността – 4,8 млн. Така, сумарният коефициент на раждаемост се равнява на 10,7 на 1000, за разлика от 10,9 на 1000, през 2008, като при това коефициентът на смъртност си остава същия – 9,7. Следва да се отбележи обаче, че малко над 60% от всички новородени са деца на имигранти (1).

Действително, по данни на Евростат, през 2004 в ЕС са живеели около 25 милиона граждани на други държави, което беше около 5,5% от цялото тогавашно население на Евросъюза. По данни на Международната организация по миграция, през 2006 този показател е нараснал до 41 млн. души, достигайки до 8,6% от цялото население. Тук е мястото да отбележа, че през 2005 в цяла Европа, т.е. не само в ЕС, са живели 70,6 млн. чужденци (2).

Според секретаря на Съвета за сигурност на Руската Федерация Николай Патрушев, в момента в Европа пребивават пет милиона нелегални имигранти, като броят им стремително нараства. На международната среща на представители на съветите за сигурност на 44 държави по света, той посочи: „Според представените от ЕС данни, в момента около пет милиона нелегални имигранти се намират на територията на Съюза, като очакваме, че броят им ще нараства с 300-350 хиляди годишно”. Патрушев подчерта необходимостта да се вземат предвид и свързаните с това проблеми с нарастването на престъпността и другите възможни последици. Хората, които не разполагат нито с жилище, нито с работа и живеят нелегално на територията на страната без необходимите за това документи, много често попълват редовете на различните етнически банди и терористични групи. Според него, основните маршрути на трафика на нелегални имигранти често се използват и за трафик на дрога, оръжие и т.н. Ефективната миграционна политика предполага създаването на механизъм за контрол на миграционните потоци. „Необходими са междуправителствени споразумения за приемането и репатриацията на нелегалните имигранти и предприемане на съответните превантивни мерки” – заключава Патрушев (3).

През 2009 населението на Германия – най-гъстонаселената държава от ЕС, намаля с 250 хиляди души, достигайки 81,8 млн. Като цяло, налице е ръст на населението в 19 членки на Съюза и спад – в осем. Най-висок естествен прираст е отбелязан в Люксембург (17,2%), Швеция (9,1%) и Словения (7,2%), а най-голямо намаление е регистрирано в Литва (-6,2%), Латвия (-5,7%) и България (-5,6%). Франция, със сумарен коефициент 12,7 на 1000, е на трето място по ниво на раждаемост, след Ирландия и Великобритания. Френското население е нараснало с 540 хиляди, достигайки 64,7 млн. души. В същото време, във Франция живеят 6,7 млн. имигранти, които са 11% от цялото население. Така, по данни на Френския национален институт за демографски изследвания (INED), Франция е на 6-то място по брой на имигрантите, след САЩ (42,8 млн.), Русия (12,3 млн.), Германия (9,1 млн.), Саудитска Арабия (7,3 млн.) и Канада (7,2 млн.)

Франция като първенец по раждаемост

Проучването на френския Национален институт по статистика и икономически изследвания (INSEE) показва, че през 2010 в страната са се родили 830 хиляди души, т.е. коефициентът на раждаемост във Франция е достигнал историческия си максимум за последните 35 години, достигайки над 2,01 дете на една жена. Уточнява се, че френското население е 65 милиона души, както и че делът на имигрантите слабо влияе върху цифрата на новородените, като се равнява на само 16 хиляди новородени. Тоест, опитват се да убедят френското общество, че нивото на раждаемост в страната по никакъв начин не е свързан с имиграцията.

Всеки, който познава Франция и е наясно с етническото съотношение между градовете и предградията, би останал изненадан от подобно твърдение. Всъщност, резултатите от проучването на INSEE са съвсем логични, тъй като в тях за имигрант се смята само „човек, роден в една държава, но живеещ в друга”. В същото време, Националният институт по статистика и икономически изследвания потвърждава, че, през 2010, миграционното салдо е било 75 хиляди души. Цифрата се получава като от броя на хората, имигрирали във Франция, се извади броят на онези, които са жители на страната, но са заминали за чужбина. През 2010, когато прирастът на населението е достигнал 358 хиляди души, а новородените са били с 283 хиляди повече от починалите, миграционното салдо е било само 20% от сегашната цифра. Тоест, според данните на INSEE, мащабите на ръста на имиграцията във Франция са силно преувеличени, тъй като увеличените темпове на нарастване на населението почти изцяло се дължат високата плодовитост на французойките.

Тоест, в разчетите за миграционното салдо, представени от INSEE, са включени хората, законно напуснали или пребиваващи на френска територия, включително легалните имигранти от африканскитя и арабски държави, но също така и имигрантите-британци например, както и ... имигранти-французи (!). Така, всеки французин, преселил се в Лондон например, намалява миграционното салдо, докато всеки французин, върнал се в родината си, след като известно време е живял другаде, увеличава това салдо. Напук на коментарите на някои некомпетентни и непознаващи тази сфера анализатори, касаещи въпросния документ на INSEE, цифрата 75 хиляди души не отразява броя на имигрантите, легално пристигнали във Франция, през 2010. Тук е мястото за посоча и, че френското законодателство забранява „етническото преброяване” на населението и, че от 1999 насам, при преброяванията, извършвани от INSEE, не се отчита етническият произход. В тази връзка ще цитирам данните на друга официална организация – Френския национален институт за демографски изследвания, според който броят на чужденците, легално живеещи на територията на Франция през 2008 (по-нови данни липсват) е достигнал 156 000 души (5).

Към тези 156 хиляди трябва да прибавим обаче и броят на чужденците, получили френско гражданство. Така например, през 2005, броят на хората, получили такова гражданство е било 155 хиляди. През 2008 137 452 души са получили френско гражданство, през 2009 броят им е бил 100 хиляди, а през миналата 2010 – 116 610. Анкетата, проведена през 2006-2007 от Управлението за изследване и оценка на статистическия анализ (DRESS), показва, че 63% от получилите френско гражданство заради брака си с гражданин на Франция, в действителност са сключили брак с човек имащ чуждестранен (а не френски) произход, т.е. поне един от родителите му е имигрант. Това се отнася за до 80% от семейните двойки с алжирски или турски произход. Тези цифри поставят под въпрос идеализираната представа за разнообразието в етническия произход, възхвалявана от „прогресивните” интелектуалци. Следователно, между 1999 (датата на последното преброяване на населението) и 2010, над 1,5 милиона чужденци официално са станали французи (6).

Ако обаче се обърнем към неофициалните данни, които, разбира се, не се отчитат в подобни документи, ситуацията ще се окаже съвършено различна. Така, броят на нелегалните имигранти, ежегодно проникващи в страната, варира между 30 000 и 100 000 души. Според вестник „Фигаро” (7) например, през 2009, френските съдилища са разгледали 96 109 дела за незаконно пребиваване на територията на Франция. При това са взети 85 101 решения за депортация, но на практика, страната са напуснали само 29 288 души (от тях доброволно – едва 8 268). През 2010, 25 хиляди нелегални имигранти са получили гражданство, докато броят на нелегално пресеклите границата е бил 28 087. Въпреки, че през 1972 френското правителство прекрати автоматичното отчитане на чуждестранните работници и дори възнамеряваше да започне да прилага политика за „контрол на миграционните потоци”, днес броят на нелегалните имигранти във Франция варира между 200 и 500 хиляди души. В отвъдморските френски департаменти ситуацията е още по-сложна: само на остров Майот например, една трета от населението са нелегални имигранти (около 70 хиляди). Във Френска Гвиана около 30% от населението са нелегални имигранти (т.е. 80 хиляди), при това броят на населението там ще нарасне от 225 хиляди, през 2010, до 600 хиляди, през 2030 (8).

Накрая, следва да отбележим, че само през 2010 разрешение за временно пребиваване са получили 198 064 души, като 25 432 от тях са го получили за да упражняват трудова или предприемаческа дейност на френска територия, 81 237 – по семейни причини, а 52 408 – като бежанци. За сравнение, през 2009 подобно разрешение са получили 173 991 души. Освен това, от 2003 насам 12% от френските студенти са чужденци, което никак не е малко имайки предвид, че общият брой на студентите в страната е 2,28 млн. Тоест, става дума за още над 250 хиляди чужденци. По данни на INSEE, през 2003, половината от чуждестранните студенти, учещи във френски университети, идват от африкански (47%) и арабски държави.

Етническият състав на съвременна Франция

Заради наложената със закон забрана за отчитане на етническата принадлежност при преброяванията, е много трудно да се проследи, откъде точно идват чужденците и откъде са имигрирали онези, които вече живеят на френска територия. Във Франция отдавна има икономическа имиграция, чиито вълни съвпадат с тези на икономическото развитие и растеж. До 1914 имиграционният поток към Франция идва от съседните държави и най-вече от Белгия и Италия (2/3 от всички имигранти), както и от Германия, Швейцария и Испания (7-9% от имигрантите), в същото време под 5% са имигрантите от Великобритания, Русия и Австро-Унгария. Броят на имигрантите от неевропейски държави не е голям. При преброяването от 1851 за първи път се появява категорията „чужденец/имигрант”, при това броят на имигрантите е само 1% от цялото население, а през 1872 – 2%, като преселниците от Белгия са били 40% от всички имигранти.

През периода между двете световни войни, основната част от имигрантите са италианци. Докато имиграцията от Белгия, Швейцария и Италия намалява, броят на бежанците от Испания и на имигрантите от Полша нараства. Последните са нещо ново, тъй като за първи път във Франция се преселват граждани на държава, която не граничи с нея.

След Втората световна война и до края на 60-те години, така очертаните тенденции се запазват, като последната голяма вълна европейски имигранти идва от Португалия.

От края на 60-те и началото на 70-те години обаче, се засилва имиграцията от арабските и африкански държави. През 1970 имиграцията от арабските страни рязко нараства. През 1975 имигрантите от Алжир са втората най-голяма група чужденци във Франция (20% от всички имигранти). По официални данни, през същата година, в страната живеят 760 хиляди имигранти от Португалия, 710 хиляди – от Алжир, 460 хиляди – от Италия, 410 хиляди – от Испания, 260 хиляди – от Мароко и 170 хиляди – от Тунис. По данни от преброяването през 1990, имигрантите от Алжир са вече 870 хиляди, 450 хиляди са от Мароко, 190 хиляди – от Тунис, 180 хиляди – от Турция и 160 хиляди – от „черна” Африка. Имигрантите от Португалия са 600 хиляди, от Италия – 520 хиляди, от Испания – 450 хиляди, а от източноевропейските държави – 200 хиляди (9). През 2004, 1,7 милиона са имигрантите от различни страни-членки на ЕС, като броят им не се променя след 1999. Броят на имигрантите от Източна Европа и Близкия Изток обаче нараства, достигайки 250 хиляди, през 2004. Като цяло, след 1975 броят на имигрантите от Европа намалява (57%, през 1975, 49%, през 1999 и 40%, през 2004).

След 2005 значително нараства броят на имигрантите от неевропейски държави. Така, през 2004-2005 имигрантите от арабските страни са 1,5 милиона, т.е. броят им нараства с 220 хиляди (17%), в сравнение с 1999. Като именно имигрантите от Алжир и Мароко съдействат за увеличаването на демографския ръст (по сто хиляди нови имигранти от всяка от тези две страни). В средата на 2004, 1,4 милиона имигранти във Франция не са били европейци, докато през 1999 те са били 1,1 млн., а през1990 – 859 хиляди. В средата на 2004, те вече са 29% от всички имигранти (през 1999 – само 20%). Всъщност, това са имигранти от азиатските държави (48%, като само тези от Турция са 16%) и от неарабските страни в Африка (40%). В средата на 2004 броят на имигрантите от Африка е 570 хиляди, като в сравнение с 1999 броят им е нараснал с 45%. При това, седем от всеки десетима имигранти идват от бившите френски колонии в Африка. Сред имигрантите от други части на света, най-много са тези от Турция (400 хиляди души). Освен това, във Франция се формират и други етнически общности, например китайска. Броят на имигрантите от Китай е близо милион, като 40 хиляди от тях са студенти (11). Друга подобна група са виетнамците, чиито брой е 200 хиляди.

Африканската Франция

В нашумялата си книга „Африканската Франция” (12), социологът Жан-Пол Гуревич, посочва, че през 2000 броят на имигрантите от африкански и арабски произход е бил 8-9 милиона (през 1975 – 4 милиона), като в края на ХХІ век, в резултат от миграцията и високата фертилност, вероятно ще достигне 35 милиона души. Тоест, напълно възможно е еволюцията да потвърди прогнозата на бившия френски президент Митеран, че през ХХІ век Франция ще бъде „африканска”.

Както вече споменах в началото, преди три години INSEE потвърди, че от 801 хиляди новородени през 2008, само 101 520 (12%) са от имигрантски семейства. Как, в такъв случай, се повишава нивото на имиграция, след като в процентно отношение то е намаляло за периода между 2008 и 2010? Всъщност, всичко е много просто, защото, днес, според INSEE, за имигранти се смятат само хората, живеещи във Франция, но родени в друга страна (имали са още там френско гражданство или са го получили впоследствие). При това обаче, не се отчитат следните категории хора: имигрантите по произход, лицата с двойно гражданство и нелегалните имигранти.

Между другото, според данните от преброяването на населението през 1999 (когато все още се отчиташе етническият произход) общият брой на новородените е бил 744 791, като 20% от тях са родени в имигрантски семейства. Мишел Трибала от Националния институт за демографски изследвания (INED) потвърждава тази информация. Според нея, през 2005, делът на младите имигранти (под 20 годишна възраст), живеещи в региона Ил дьо Франс (включващ и столицата Париж), е бил 37% от всички жители на тази възраст, докато за цялата останала част на Франция този дял е бил 18,1%. Според нея, през 2008 във Франция са живеели 12 милиона имигранти от второ поколение.

Имиграционният процес е значим феномен за региона Ил дьо Франс. От края на 60-те години на миналия век в него непрекъснато се заселват все нови и нови имигрантски семейства, като в периода между 1968 и 2006 делът им е нараснал от 16% до 37%. Според данни от 2005, най-значителен брой имигранти са концентрирани в следните френски департаменти, които са част от Ил дьо Франс: Сен Дени (57%), Париж (41%), Вал дьо Марн (40%) и Вал д’Оаз (38%). Тук всеки десети е с арабски произход (в департамента Сен Дени – всеки пети), при това броят на имигрантите от Южна Европа не надхвърля 5%. На практика, във всички западни френски департаменти се наблюдава ръст на броя на имигрантите. Характерен в това отношение е град Блуа, една трета от чието население са чужденци (в края на 60-те години, те са били само 5%). При това, 80% от младите хора са имигранти (или техни потомци) от арабските и африкански страни или от Турция. Има и други френски региони, където броят на имигрантите надхвърля този на коренното население: Клиши су Буа, Обервилие, или Ла Курньов, 75% от чието младежко население са имигранти.

В последната си книга „Франция: преломни моменти”, известният географ Кристоф Гилюи се изразява доста директно (12). Опирайки се на солидни доказателства, той обвинява т.нар. „консултанти”, че манипулират демографските данни, а елита, предпочитащ да използва „демодираните, наследени от 70-те години” начини за анализ на ситуацията, създала се предградията на големите френски градове, в „старчески маразъм”.

Имиграционният въпрос не е само социален проблем. Имиграцията води до придвижването на големи човешки маси от юга към севера на страната – факт, който се отрича от повечето политици, но пък се потвърждава от ситуацията, създала се в много френски градове. И тази ситуация не може да не ни шокира. Ще цитирам само някои данни, съдържащите с в книгата на Кристоф Гилюи: в периода между 1968 и 2005 делът на младите хора с чуждестранен произход се е променяло по следния начин – в Клиши су Буа от 22% до 76%, в Обервилие от 23% до 75%, в Ла Курньов от 22% до 74% и т.н. При това Сен Дени съвсем не е единствения департамент, с подобно имигрантско присъствие. Същият феномен е налице и в департамент Рона, в древната столица на галите – Лион, както и във Во-ан-Велен, където делът на младите имигранти е нараснал от 41% до 61%. Тоест, френската провинция също не остана встрани от това, което Валери Жискар Д’Естен нарече „имигрантското нашествие”. Така, в западните френски области, делът на младите имигранти е почти с 40% по-голям от този на връстниците им французи. Освен това, близо 7% от населението на Анжу – една от историческите области на Франция – са имигранти от арабските държави, а 4% - от Африка (аналогична е и ситуацията в Лион). А в такива региони, като Елзас, Лотарингия, Франш-Конте, Рона-Алпи и, в южната част на Ил дьо Франс, значително нараства броят на преселниците от Турция, чието влияние вече се усеща и в Лимузен и Бретан. Кристоф Гилюи мрачно прогнозира, че появата на „конфликти на общинско ниво”, ще доведе и до „гражданска война”. Според бившия министър в правителството на Доминик дьо Вилпен Азуз Бегаг, през 2011 броят на чужденците, живеещи във Франция ще достигне 15 млн. души (13), макар че отново не става ясно, дали има предвид чужденците, нямащи френски произход, тези които са с двойно гражданство или чужденците с неевропейски произход, които, независимо дали имат френско гражданство, не са французи по произход.

В нашумялата си книга „Африканската Франция” (14), социологът Жан-Пол Гуревич, посочва, че през 2000 броят на имигрантите от африкански и арабски произход е бил 8-9 милиона (през 1975 – 4 милиона), като в края на ХХІ век, в резултат от миграцията и високата фертилност, вероятно ще достигне 35 милиона души. Тоест, напълно възможно е еволюцията да потвърди прогнозата на бившия френски президент Митеран, че до края на ХХІ век Франция ще се „африканизира”.

Имиграция и престъпност

В статия публикувана на 26 февруари 2006 в „Монд” (15) се цитират данни от доклада на Службата за обща информация (Direction centrale des Renseignements généraux), включително за произхода на престъпниците от „бандите”, действащи в имигрантските квартали. Твърди се, че въз основа на тях Службата е съставила „портрет” на този тип правонарушители, използвайки данните за известните и бандитски шефове (436 души), действащи в 24 „неблагоприятни” квартали. От тези 436 човека, 87% са френски граждани, като от тях 67% имат арабски, а 17% - африкански произход.
По данни на Службата за обща информация, делът на коренните французи сред водачите на банди е само 9%. Според проучване, осъществено от екип на седмичника „Ль Поан” (16), чиито резултати бяха публикувани през юни 2004, броят на чужденците във френските затвори е бил 12 241, от всичко 55 355, като 70% от тях са били с арабски или африкански произход. Проучването, осъществено в департамент Изер, показва, че 2/3 то малолетните престъпници са имигранти. При това е важно да се отбележи, че нивото на престъпността в Изер не е високо, а имигрантите са само 6,1% от населението. Докладът на следствената комисия на Сената за престъпленията сред непълнолетните съдържа мнение, че „имигрантите оказват влияние най-вече върху ръста на престъпността сред непълнолетните”. Според този доклад, 46% от тинейджърите, извършили сериозни престъпления, и 32% от тези с по-малко сериозни криминални прояви са с родители, родени извън Франция. Сред престъпниците в изправителните домове, младежите от арабски произход са 47% от извършителите на сериозни престъпления, и 39% - на дребно хулиганство. Ако тези данни изглеждат недостатъчно за да се установи връзката между нивото на престъпността и произхода на престъпниците, можем да цитираме и изследването (17) на директора на Националния център за научни изследвания (CNRS) Себастиен Роше, което също потвърждава тази връзка. Но най-пълно е изследването от 1999 на INSEE, според което бащите на 40% от френските затворници са имигранти, а на 25% - имигранти от арабски държави, както и, че лицата, родени в арабски и африкански държави, попадат, съответно, 3 и 2,7 пъти по-често в затвора.

Наближаващият демографски взрив

И така, опирайки на данните от статистиката, не е трудно да видим разликите между французите с европейски произход и тези с неевропейски, т.е. с имигрантите от африканските или арабски държави, или пък от Турция, чиято интеграция се осъществява доста трудно. Френското законодателство, забраняващо „етническото преброяване” на населението, се оказва своеобразно препятствие за определяне истинския произход на имигрантите. Все пак, има случаи, когато произходът се отчита: например в родилния дом (когато се избира името на новороденото), в избирателната секция, или в училището. Въпреки това, френският елит не е склонен да създава пречки пред потока от легални имигранти и за тяхната адаптация, тъй като, според резултатие от едно проучване (18), публикувано на 21 март 2011 от икономическия ежедневник „Трибюн”, за да се съхрани устойчивостта на френската икономика, през 2040 страната ще се нуждае от 10 милиона имигранти. Проучването, направено от икономистите Карин Бержер и Валери Рабо и „основаващо се на данните на INSEE, показва, че през 2040 26% от французите ще са на възраст над 65 години, ако, разбира се, дотогава првителството не промени имиграционната си политика”. Според Бержер: „макар индексът на фертилност във Франция да е сред най-високите в Европа, достигайки 2,01 деца на една жена, той позволява само да бъде забавено остаряването на нацията”. На свой ред, Валери Рабо посочва, че „по официални данни, всяка година във Франция идват поне по 100 хиляди души, като цифрата ще нарасне многократно, ако броим и нелегалните имигранти”. „Всъщност, трябва да увеличим потока на легалните мигранти до 300 хиляди годишно – продължава тя – това ще ни позволи да достигнем необходимите 10 милиона, през 2040. Защото именно такова количество ни е нужно за възраждането на нацията, укрепване на иновационната икономика и увековечаване на социолната ни система”.

Не ще и дума, в навечерието на президентските избори във Франция, този въпрос може да провокира взрив от емоции.

Бележки:

1. Виж Jean-François Jamet, L'Union européenne et l'immigration, Questions d’Europe № 42, 2006

2. Виж Demographics of the European Union, Wikipedia

3. Patrouchev: Plus de cinq millions d'immigrés clandestins en Europe, RIA Novosti, 05.10.2010

4. Yves-Marie Laulan, La vérité sur la fécondité en France en 2010, Polemia, 25.01.2011

5. Виж, Population, №3, 2010.

6. Виж, Immigration en France, Wikipedia

7. Les reconduites à la frontière échouent , Le Figaro, 08.09.2010.

8. Ministère de l'outre-mer - Présentation - Guyane.

9. www.sylvain.weisse.pagesperso-orange.fr/integration/histoire.html

10. Виж, Pierre Picquart, L'Empire chinois : Mieux comprendre le futur numéro 1 mondial - Histoire et actualité de la diaspora chinoise, Favre, 2004.

11. Виж, Lê Mông Nguyên, La communauté vietnamienne de France: De l’immigration intégration à la citoyenneté.

12. Виж, Christophe Guilluy, Fractures françaises, Bourin Editeur, 2010.

13. France Ô, Toutes les France, 18 mai 2011

14. Виж, Jean Paul Gourévitch, "African France", Le Prés aux Clercs, 2001

15. Piotr Smolar, Bandes : la spirale de l’ultra-violence, Le Monde, 25 février 2006

16. Délinquance,les statistiques qui dérangent. Le Point, 24/06/04 - N°1658

17. Sebastian Roché. 2006. Le frisson de l’émeute : violences urbaines et banlieues. Paris: Seuil.

18. A quoi ressemblera la France en 2040 ?, La Tribune, 21.03.2011.

* Авторът е френски геополитически анализатор

От икономическа криза към геополитическа революция

Мощният икономически възход на т.нар. нови пазари и разразилата се първоначално в САЩ финансова криза, бързо превърнала се в глобална, доведоха до мащабно преразпределяне на геополитическите сили и формирането на нов световен ред. Основни движещи сили на този процес са задълбочаващите се икономически и социални проблеми на развитите западни индустриални държави, сътресенията в държавите от ОПЕК и извоюваните от държавите-членки на групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР) водещи позиции в глобалната икономика, както и неспособността на многобройните международни организации да решават ефективно съвременните проблеми. Сегашните геостратегически трансформации се осъществяват на фона на кризите на традиционните структури и съюзи, включително НАТО и ЕС, както и на все по-значителните разминавания в интересите на доскорошните съюзници.

При това, като катализатор на краха на стария ред се очертава продължаващата финансова криза в западните държави, която напоследък се проявява като изостряне на проблема с тяхната задлъжнялост. На световните финансови пазари, където през последните месеци напрежението расте заради неочакваното забавяне на темповете на растеж на глобалната икономика, се ширят опасения за нарастващ риск от фалит на редица европейски държави (особено на тези от т.нар. група PIGS, обединяваща Португалия, Ирландия, Гърция и Испания, но също и на Италия, което, на практика, би довело до разпадането на ЕС). Това, в значителна степен, се дължи на развитието на ситуацията в еврозоната, както впрочем и в САЩ.

Заплахата от фалити

В еврозоната съществува реална заплаха от фалит, провокирана от новите финансови проблеми на Гърция. Един от първите високопоставени европейски държавни чиновници, който предупреди за това, беше германският финансов министър Волфганг Шойбле, в конфиденциално писмо до ръководството на Европейската централна банка (ЕЦБ). Съдържанието му стана известно на 8 юни, благодарение на някои немски медии, добрали се до него.

„Намираме се на прага на появата на първия истински риск за фалит в еврозоната” – посочва Шойбле в писмото си до шефа на ЕЦБ Жан-Клод Трише. По нататък той се обявява за преструктуриране на гръцкия суверенен дълг. От писмото на Шьойбе стана ясно и, че Берлин се стреми към ангажирането на частни банки в усилията за спасяването на гръцката финансова система. Според него, те следва да поемат част от щетите. В тази връзка германският финансов министър отбелязва, че частните притежатели на гръцки облигации „ще трябва да почакат още седем години преди да получат средствата си обратно”.

В отговор, ЕЦБ твърдо се обяви против преструктурирането на гръцкия дълг. Според члена на Изпълнителния съвет на банката Лоренцо Бини Смаги, Гърция разполага с ликвидни активи на стойност 300 млрд. евро, което не дава основание да се говори за какъвто и да било фалит на тази членка на еврозоната. В тази връзка, експертите очакват сериозен сблъсък между Берлин и ЕЦБ относно по-нататъшните пътища за излизане на Гърция от сегашната финансова криза.

За правотата на Шойбле в този спор говори фактът, че само три месеца по-късно – в началото на септември – темата за гръцкия фалит окончателно престана да бъде табу, а известният американски икономист Нуриел Рубини (професор в Нюйоркския университет) заяви в коментар за „Файненшъл таймс”, че Гърция трябва да извърши "регулирано преструктуриране" на държавните си задължения, за да избегне "хаотично развитие" на събитията. Според него мерките, които приеха ЕС и МВФ през май, включително програмата за стабилизиране на финансовата система на Гърция на стойност 110 милиарда евро, "само отлагат неизбежния дефолт" на Атина по
държавните облигации. Освен това те "увеличават шансовете да настане хаос" в тази страна от еврозоната. Рубини не изключва вероятността програмата за помощи, която е обвързана с големи съкращения в държавните разходи на Гърция, да доведе до "задълбочаването на икономическите проблеми на страната и да предизвика тежък и продължителен спад". Той смята, че най-добрият изход в тези условия е "управляемия дефолт" на Гърция с последващо преструктуриране на държавните задължения, по подобия не сходната операция, осъществена от Украйна през 1999.

Междувременно, редица американски конгресмени и сенатори се обявиха за „краткосрочен дефолт” на САЩ по техните задължения. Водени от сенатора от Минесота Тим Поленти, който заяви през май, че възнамерява да се кандидатира за президентските избори през 2012, те декларираха, че „техническият дефолт” на САЩ е необходим за да принуди администрацията на Барак Обама „да се заеме сериозно със съкращаването на бюджетния дефицит и държавния дълг”. Днес равнището на държавния дълг наближава определения от законодателната власт лимит от 14,3 трилиона долара. Държавният департамент по финансите обяви, че той ще бъде достигнат около 2 август, след което американското правителство ще се окаже в състояние на „технически фалит”, тъй като вече няма да може да осъществява, в пълния им обем, необходимите плащания. В тази връзка, шефът на изследователския отдел на Bank of America Merrill Lynch Прия Мисра посочи, че ако до 2 август Конгресът не вземе решение за вдигане на летвата, САЩ ще трябва да обявят фалит, още повече, че в средата на август Департаментът по финансите следва да изплати 25,6 млрд. долара по дълговите си задължения.

Както е известно, тази ситуация провокира бурни спорове в Конгреса и Сената, където конгресмените и сенаторите от Републиканската партия настояваха администрацията на Обама да бъде поставена в ситуация на „правителствен фалит” с цел да приеме план за мащабни и повсеместни съкращения на разходите. В същото време, мнозина експерти мрачно прогнозираха, че дори и кратък технически дефолт на САЩ би могъл да провокира крах на курса на долара. В резултат от това, според тях, в американската икономика ще се задълбочи очерталата се в момента тенденция към спад в темповете на растежа.

В крайна сметка, в последния ден на юли (т.е. само два дни преди крайния срок), президентът Обама оповести след тежки преговори, че е постигнато споразумение за американския дълг, така че да бъде избегната евентуалната неплатежоспособност на САЩ, която би предизвикала хаос в световната икономика. Споразумението, постигнато между лидерите на демократите и републиканците в двете камари на Конгреса на САЩ, предвижда увеличаване с 2,1 трилиона долара на сегашния таван

на държавния дълг от 14,3 трилиона долара. Съгласуваният пакет от мерки ще позволи на правителството да изпълнява финансовите си задължения до края на 2012. Предвиденото поетапно съкращаване на бюджетните разходи на обща стойност 2,5 трилиона долара включва намаляване на разходите за отбрана с 350 млрд. долара за 10 години. Редица авторитетни експерти обаче не изключват възможността това съкращаване да се отрази негативно върху икономическия растеж в САЩ. Така, по данни на анализаторите на JPMorgan Chase & Co. и Deutsche Bank Securities, ограничаването на разходите с общо 2,5 трилиона доллара през следващите десет години може на намали ръста на американския БВП през 2012 с 1,5%, защото именно догодина изтича срокът на много от стимулиращите мерки, одобрени преди това от Белия дом. Освен това, на пазара има очаквания, че обявените планове за съкращаване на разходите са само началото, като те ще бъдат последвани от нови мерки за консолидация на бюджета, включително повишаване на данъците.

Междувременно, Китай реагира изключително нервно на хипотезата за възможен дефолт на САЩ, обявявайки, че подобно действие може да ерозира безвъзвратно позициите на долара. Според съветника в Китайската централна банка Ли Даокуй, „САЩ си играят с огъня, разглеждайки варианта с обявяването на краткосрочен дефолт по американските дългове”. На свой ред, китайската рейтингова агенция „Дагун” обвини Вашингтон, че се опитва да обяви дефолт по гигантските си дългове. „Според нас, САЩ вече са допуснали дефолт по заемите си, след като позволиха обезценяването на долара спрямо другите валути, което води до големи загуби за американските кредитори, включително за Китай – посочва шефът на агенцията Гуан Цзянчжун.

Ръководството на най-големия държавен инвестиционен фон в Китай – SAFE, пък препоръча на страната да излезе от американските холдинги.

Наличието на много сериозни и задълбочаващи се проблеми в икономиката на САЩ се признава и от редица западни рейтингови агенции. Така, в началото на юни, германската рейтингова агенция Feri понижи с една степен (до АА) кредитния рейтинг на американските суверенни облигации. Между другото, това беше първата западна агенция, дръзнала да предприеме подобни действия. В комюникето си по този повод, ръководството на Feri посочи, че стъпката и е резултат, в частност, от „влошената кредитоспособност на САЩ заради нарастването на държавната задлъжнялост” и „неадекватните данъчни мерки” на администрацията на Обама. „Правителството на САЩ се бореше с последиците от финансовата криза, на първо място, като увеличаваше държавния дълг – посочва шефът на Feri професор Тобиас Шмид – системата ни за формиране на рейтингите фиксира влошаване на икономическото състояние на САШ, което и доведе до сегашното понижаване на рейтинга им”.

Истинският шок обаче настъпи два месеца по-късно (т.е. в началото на август), когато и международната рейтингона агенция Standard & Poors, за първи път в историята си, понижи дългосрочния кредитен райтинг но САЩ от максималното равнище "ААА" до ниво "АА+", на фона на опасенията, породени от нарастващия бюджетен дефицит на страната. В тази връзка, Ройтерс посочва, че търсенето на американските държавни ценни книжа (US Treasuries), смятани някога за най-сигурното капиталовложение в света, в момента е по-малко от търсенето на ценните книжа на редица други държави, като Великобритания, Германия, Франция и Канада. Впрочем, прогнозата на Standard & Poors за американския кредитен рейтинг е негативна, което означава, че през следващата година и половина е възможно новото му понижаване.

Междувременно, на 4 август, фондовите борси по света отчетоха срив, който напомни на инвеститорите началото на краха през 2008. Някои експерти дори го нарекоха “черен четвъртък”. Сривът бе белязан с понижаване цените на петрола, като цената на един барел от сорта “Брент” падна до 106 долара. Американският индекс „Дау Джоунс“ спадна с 4.31%, а S&P 500 – с 4.78%, „Насдак“ – с 5.08%. Активите на стоте най-големи компании на Лондонската борса (индекс FTSE 100) се понижи с 3.43%. Сумарно акциите на тези дружества са поевтинели с 80 млрд. долара.

Европа по пътя към „икономическа диктатура”

В учебниците по история можем да открием достатъчно примери, как „в името на общото благо” са налага да бъдат жертвани правата както на отделни хора, така и на цели региони. И тъй като сегашната финансова нестабилност несъмнено има кризисен характер, щеше да е чудно ако вътре в ЕС не се осъществи известна корекция на правата и задълженията. Истината е, че до момента еврозоната нямаше пълноценно ръководство. Съществуваше някаква квазиофициална „еврогрупа” – т.е. Съветът на финансовите министри на държавите от еврозоната, начело с премиера на Люксембург Жан-Клод Юнкер. Както е известно обаче, в средата на август германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Никола Саркози предложиха създаването на своеобразно европейско правителство, т.е. пълноценен управляващ орган, който в буквалния смисъл на думата да ръководи еврозоната – при това на постоянна основа, а не само в рамките на периодичните срещи на високо ниво.

Предполага се, че това „икономическо правителство” ще бъде оглавено от сегашния председател на Европейския съвет Херман ван Ромпой. Това наистина знаково предложение беше подкрепено и от Еврокомисията. Така, досегашният чисто финансов консултативен орган бива заменен от административно-политически. За начало, Берлин и Париж инициираха въвеждането на глобален данък върху транснационалните финансови транзакции. Икономическото правителство на еврозоната ще се ръководи от своя председател, избиран за срок от 2,5 години. Впрочем, освен че лансираха плана си за икономическа стабилизация чрез укрепването на политическия „ред”, Саркози и Меркел, на практика, сложиха кръст на по-нататъшното разширяване на Европейския фонд за финансова стабилност (EFSF).

Не се налага да гадаем, къде точно ще се концентрира вниманието на предлагания от Германия и Франция управленски орган. Необходим е авторитетен и разполагащ с достатъчно силови ресурси регулатор, който да може да се намеси активно в „процеса на кърпене на дупките” в изтъркалата се дрешка на ЕС. Принуждавайки една част от членовете на Съюза да живеят по-скромно и с мисъл за бъдещето, като в същото време разработва ефективни варианти за тяхното спасяване, недопускащи фалита на силните икономики в ЕС. Напоследък именно те са поели основната част от финансовото бреме по спасяването на „общия европейски дом” и на еврото. А подобно мащабно „изтичане” на средства от Германия и Франция (които са основните „донори” на ЕС) не може да не дразни населението и на двете държави. При това, не само Саркози (комуто предстоят президентски избори през 2012), но и Меркел е принудена да се съобразява с общественото мнение. През 2013 в Германия ще се проведат федерални избори, а някои политически партньори на сегашния канцлер (като например свободните демократи) вече заплашиха, че могат да напуснат управляващата коалиция, ако тя продължи да следва досегашния финансово-икономически курс. Тоест, Меркел се оказа застрашена от разпадане на собственото и правителство и предсрочни избори, които, предвид продължаващата глобална криза и нарастващото обществено недоволство от текущата политика, едва ли биха приключили с успех за нея.

В общи линии, това са вътрешните причини за лансирането на толкова радикални идеи за реформиране на ЕС. Както вече споменах, за Франция този аспект е още по-важен, тъй като там до президентските избори остават броени месеци.

Външнополитическите измерения на проблема пък са свързани с това, че кризата извади на преден план много слаби места в политиката на ЕС. Така например, Съюзът има обща валута, но няма и няма как да има общи дългови задължения. А наличието на обща валута и на суверенни дългове води до това, че днес е невъзможно да бъде тласнато в положителна посока развитието на даден икономически сегмент по друг начин, освен чрез прякото му дотиране. В случая емисията се изключва, просто защото страни като Гърция например, отдавна вече нямат национална валута.

Тоест, единственият изход е въвеждането, на практика, на външно управление на „проблемните участници” в еврозоната, което досега се практикуваше само по отношение на банките и другите, чисто комерчески структури. Ясно е и, че за реализацията на подобни „репресивно-модернизационни” мерки са необходими твърдост и увереност, че указанията ще бъдат изпълнени. Което пък означава, че редица членки на ЕС ще трябва радикално да преразгледат визията си за бъдещето.

За всички членки на Съюза, създаването на подобен наднационален и съвсем не бутафорен орган за управление на цялата еврозона неизбежно ще означава загуба на част от суверенитета. При това, за най-проблемните измежду тях, като Гърция или Португалия, тази част може да се окаже доста голяма, поне докато ситуацията не се подобри. Така Европейският съюз ще се превърне в конфедерация, каквато през определен период от историята си са били и САЩ.

Очевидно, подобно предаване на част от суверенитета, включително в управлението на собствените финанси, ще се окаже неприятна изненада за онези държави от Източна Европа и Балканите, които продължават да декларират твърдо желание за членство в ЕС. В същото време, едва ли може да се разчита и, че всички без изключение сегашни членки на ЕС ще склонят безболезнено да се разделят с част от собствените си правомощия. Достатъчно е да си припомним само дългия и противоречив процес на ратификация на Лисабонския договор. Затова не е чудно, че почти едновременно с лансирането на идеята за управляващ орган на еврозоната, се появиха и прогнози за промяна на границите на ЕС.

Разбира се, Съюзът няма как да се разпадне. Защото в сегашната криза могат да оцелеят и да запазят предишното си влияние само държави, които са достатъчно мощни във всички аспекти на това понятие. В момента, ЕС представлява макар и не окончателно оформен, но все пак реален силов полюс. Освен това, при евентуален отказ от „идеята за обединена Европа”, в проблемните Гърция и Португалия би могъл да се появи например Китай, който и без това вече прониква в икономическото пространство на Източна и Югоизточна Европа. А конкуренцията с китайците няма да се окаже никак лека за Франция и Германия.

Разбира се, има и друг, при това съвсем очевиден изход – след неуспешните опити да бъдат спасени някои икономики, те да бъдат изключени от еврозоната или дори от ЕС, и да се оправят сами. При подобно развитие би възникнал един концентриран Съюз, запазил всичките си силни страни. Проблемът обаче е, че липсва ясна процедура за излизане от ЕС (нито за пълно, нито за частично). Освен това, Европейската централна банка дълги години изкупуваше различни дългови задължения на сегашните „кризисни” членки на Съюза (между другото, бяха изкупени и дългове на Италия и Испания за впечатляващата сума от 22 млрд. долара). Затова при евентуален „развод” с въпросните държави неизбежно ще възникне проблемът за връщането на тези средства. Неслучайно срещу подобен вариант толкова яростно протестират в Гърция, чието правителство беше много обидено от отказа на Меркел и Саркози да приемат идеята за общи европейски облигации, за която Атина, по съвсем разбираеми причини, активно лобираше. Защото тези „европейски облигации” биха помогнали за нивелиране на процентната разлика по кредитите за по-надеждните и по-малко надеждните заемополучатели от еврозоната.

Разбира се, можем да погледнем и по друг начин на ситуацията. Какво например ще стане, ако Франция и Германия (а не Гърция например) решат да се откажат от еврото? В такъв случай би възникнала една доста странна еврозона, водещи в която ще се окажат такива „кризисни” държави като Италия и Испания. Едва ли някой би повярвал, че подобно образувание би могло да функционира съгласувано и ефективно. При всички случаи, „двойният алианс” между Франция и Германия изглежда далеч по-хармоничен и перспективен.

Истината е, че в предложението на Меркел и Саркози се преплитат много фактори. Става дума и за собственото им политическо бъдеще, и за това, че ЕС продължава да представлява структура, която най-лесно би могла да се дефинира като „Германия, Франция и останалите” (защото само представителите на тези два индустриални „локомотива” редовно се опитват да извлекат от проблемите, при това изключително на свой гръб, цялата еврозона). Имайки предвид характерната мудност, с която се вземат задължителните решения в ЕС, можем да предположим, че и лансираният през август френско-германски сценарий за преформатиране на ЕС твърде трудно ще може да се реализира през следващите една-две години. Не бива да очакваме и резки движения спрямо изоставащите държави, защото вече беше направено твърде много, в рамките на общоевропейския съюз, а и твърде много са пречките пред неговото безболезнено демонтиране, пък макар и частично.

По същия начин не бива да очакваме и ново разширяване на ЕС на изток. Имайки предвид, че САЩ, които бяха в основата на глобалната финансова криза, не възнамеряват да се отказват от увеличаването на държавния си дълг в геометрична прогресия, целият останал свят (включително и ЕС) тепърва ще трябва да преживее още доста „интересни моменти”. На този фон броят на привържениците на Европейската конфедерация с общи финансови органи и общо управление само ще нараства. Възможно е обаче, границите на тази конфедерация да преминават на няколко стотин (а може би и хиляди) километра западно от сегашните граници на ЕС.

Кризата и политиката в сферата на сигурността

Разбира се, финансовата криза засегна не само икономиката на САЩ и европейските държави, но и оказа определено влияние върху стратегията им в сферата на сигурността и отбраната. В доста сложна ситуация се оказа например Северноатлантическият алианс. Неслучайно по време на срещата на военните министри на държавите-членки на НАТО, провела се на 10 юни в Брюксел, държавният секретар по отбраната на САЩ Робърт Гейтс изрази опасение, че „днес НАТО е застрашена да се превърне в безполезна група държави”, след като стана ясно, че заради преживяваните от тях сериозни финансови трудности, повечето европейски страни-членки не са в състояние да подкрепят в достатъчна степен операциите на алианса в Либия. „Ако не станем свидетели на коренна промяна в подходите на европейските членки, НАТО, като военен съюз, ще има незавидно бъдеще” – предупреди Гейтс. Според него, вътре в пакта са се формирали две нива, като САЩ и малка група европейски държави (Великобритания, Франция, Дания и Холандия) вършат „основната работа” в Либия, докато някои други „предпочитат да си кротуват зад гърба им”. „И това не е само хипотетична тревога – констатира държавният секретар по отбраната.

Коментирайки речта му, лондонският „Файненшъл таймс” подчерта, че „намаляващият интерес на ЕС към финансовите разходи за гарантиране на сигурността, поражда сериозно безпокойство у Вашингтон”. Всъщност, САЩ се тревожат най-вече от две неща. На първо място, сегашната финансова криза в ЕС доведе до сериозен спад на разходите за отбрана на държавите-членки, включително най-близкия американски съюзник Великобритания. През последните две години тези разходи са намалели с 45 млрд. евро, което се равнява на целия военен бюджет на Германия. В резултат, многократно са нараснали разходите на САЩ. На второ място, Вашингтон е недоволен от начина, по който се харчат наличните средства за отбрана. Макар че съвкупните военни разходи на европейските членки на НАТО достигат до 300 млрд. евро годишно, ефективността им не е висока, тъй като между тях липсва истинска координация и сътрудничество в тази сфера. Така, в ЕС има 21 военни корабостроителници, срещу само три в САЩ. ЕС осъществява 89 различни програми в сферата на въоръженията, а САЩ – 27. ЕС развива 11 танкови програми, а САЩ само две. Въпреки това, в ЕС не се забелязва особено желание за обединяване на националните отбранителни комплекси и ресурси.

Междувременно, на срещата в Брюксел, Гейтс съобщи, че в бъдеще въоръжените сили на САЩ ще намалят сегашната си численост и, съответно, ще ограничат донякъде способността си да противодействат на многобройните предизвикателства и заплахи в различни точки на света. „Единственият начин да убедим държавите от ЕС да увеличат разходите си за отбрана и да повишим отговорността им вътре в НАТО очевидно е САЩ да излязат от европейската система за сигурност” – посочи в тази връзка „Файненшъл таймс”, добавяйки, че „именно това следва от речта на Робърт Гейтс в Брюксел”.

Военните амбиции на „Новата Европа”

Междувременно, редица държави и особено тези от т.нар. „Нова Европа”, повечето от които са тясно обвързани със САЩ, усещат формиращите се вътре в НАТО тенденции и се опитват да открият приемлив за себе си изход от очерталата се ситуация. Така, на заседанието си в началото на май, военните министри на държавите от т.нар. Вишеградска група (създадена през 1991 и обединяваща Полша, Чехия, Словакия и Унгария) взеха решение за създаване, под полско командване, на „военна структура” на държавите-членки. След провелите се през следващите няколко седмици закрити брифинги на представители на четирите страни от групата, в аналитичните среди на държавите от НАТО стартира широка дискусия за тази нова военна структура, която е в състояние да създаде и нова геополитическа ситуация по източните граници на пакта (и на ЕС, разбира се).

И така, според обявените на 12 май планове на групата, до 2016, под ръководството на Варшава, следва да бъде създадена специална военна структура, която ще бъде „независима” и няма да е част от командните структури на НАТО. Предвижда се също, от 2013 участниците във Вишеградската група да започнат да провеждат ежегодни съвместни военни учения, в рамките на съществуващите Сили за бързо реагиране на НАТО. Според редица западноевропейски анализатори, в основата на това неочаквано за мнозина решение на четирите държави-членки, които са част и от НАТО, и от ЕС, са залегнали много сериозни геополитически причини, свързани с променената ситуация в източната част на Стария континент.

На първо място, налице е радикална промяна на ситуацията в Русия, вследствие на осъществената там консолидация на политическата власт. В резултат, днес Москва се оказва в състояние както да увеличава икономическата и военната си мощ, така и да усилва присъствието си в постсъветското пространство. В същото време, експертите посочват, че „държавите-членки на Вишеградската група, и особено Полша, изпитват генетични опасения по отношение на Русия, изтъквайки като причина за това собствения си исторически опит”.

На второ място, сегашната финансова криза в ЕС, позволила на Германия, на практика, да налага на малките държави в него собствените си рецепти за изход от нея, до голяма степен разколебаха увереността на въпросните държави относно перспективите пред тях в рамките на Евросъюза. В резултат, те търсят възможност да се противопоставят в бъдеще на натиска на големите държави от ЕС, и на първо място, на Германия, която все по-решително задълбочава икономическото си сътрудничество с Русия.

На трето място, държавите от Вишеградската група започват да се съмняват, че НАТО може да гарантира сигурността им. Приетата през ноември 2010 Стратегическа концепция на пакта кара членките на групата да си задават въпроса, доколко САЩ са готови, при необходимост, да защитят държавите от региона. Така, Варшава например, акцентира върху ситуацията, възникнала в резултат от решението на Вашингтон да преразгледа плановете си за разполагане на своята система за ПРО на полска територия.

Редица западни дипломати отбелязват, че, като цяло, решението за създаване на собствена независима военна структура е своеобразна реакция на държавите от Вишеградската група на новите тенденции в ЕС и НАТО. Става дума за специалната роля на Германия, вътре в Евросъюза и превръщането и в негов неформален лидер, стремежът на Берлин (и донякъде на Париж) да разшири сътрудничеството с Русия, както и значителното ограничаване на възможностите и желанието на САЩ да участват във военни операции далеч отвъд своите граници.

Междувременно се появи информация, че държавите от Вишеградската група разискват и възможността за евентуално включване на Украйна в новата военна структура. Повечето западноевропейски анализатори обаче смятат, че Киев нито ще иска, нито ще може да приеме подобно предложение за участие във военна структура, която очевидно е насочена срещу Русия.

В крайна сметка, става ясно, че разразилата се в САЩ финансова криза, която през 2008 прерасна в глобална, безвъзвратно е ерозирала международните икономически позиции на Запада, като цяло, поставяйки началото и на процеса на неговото геополитическо отслабване.

* Българско геополитическо дружество

Геополитическите напрежения в многополюсния свят: САЩ срещу Евразия

Осъществяващият се през последните години процес на обединяване на няколко регионални центрове в момента преживява сериозно изпитаниe, попадайки в задънена улица, докъдето го докараха идеите на „регионализма”, натрапвани на европейските държави. В същото време, създаването на общо средиземноморско-централноазиатско пространство, което да свързва Европа, Азия и Африка, може да осигури необходимите елементи за евразийската интеграция.

Лесно можем да забележим, че в процеса на прехода от еднополюсен свят към нова полицентрична система геополитическото напрежение се разрежда предимно в регионите, притежаващи важна стратегическа ценност. Сред тях са Средиземноморският регион и Централна Азия, които бихме могли да наречем „възлови пунктове”, свързващи Европа, Азия и Африка. След 1 март 2003 тези два региона започнаха да представляват специален интерес в процеса на геополитическия анализ на взаимоотношенията между САЩ, водещите евразийски държави и страните от Северна Африка. Както е известно, на тази дата, парламентът на Турция – „страната-мост” между постсъветските републики от Централна Азия и Средиземноморския регион, взе решение да не окаже исканото от САЩ съдействиe за военната им кампания в Ирак (1).

Това решение излизаше далеч извън рамките на водещите се по онова време преговори между Вашингтон и Анкара и постави началото на промяна в провеждания в продължение на петдесет години външнополитически курс на Турция (2). Този факт, съвсем не беше просто етап от процеса на американско-турските преговори, както би могло да ни се стори на пръв поглед (в случая Анкара беше изправена пред дилемата да запази верността си към своя северноамерикански съюзник и опасенията и, че намесата на САЩ в Ирак би могла да доведе до създаване на независим Иракски Кюрдистан, което предвид лансираните тогава планове за разделяне на Ирак на три държави, изключително би изострило нерешения кюрдски въпрос). Оттогава насам, Турция, благодарение най-вече на сближаването си с Русия (за което спомогна и слабият интерес, демонстриран от ЕС към турската интеграция в Съюза) и новата си политика на добросъседство, непрекъснато опитва да се освободи от опеката на САЩ, което я превръща в доста несигурна база за американското проникване в Евразия. Така, освен пречките от страна на Иран и Сирия, стратезите във Вашингтон и Пентагона следва да отчитат и появата на една нова и все по-малко склонна на отстъпки Турция.

Промяната на турското поведение следва да се разглежда в контекста на по-общата и комплексна еволюция на политическата ситуация в Евразия. В тази връзка, си струва да споменем следните знакови промени: новото укрепване на руските позиции на регионално и глобално равнище, впечатляващият възход на Китай и Индия в геоикономическата и финансова сфера и изтощаването на американската военна мощ в Афганистан и Ирак.

От момента на падането на Берлинската стена и разпадането на Съветската империя, започна да изглежда неудържимо и последвалото придвижване на САЩ към центъра на Евразийския суперконтинент, развиващо се по няколко предварително установени направления. Първото е от континентална Европа към бившата „близка чужбина” на СССР, чиято стратегическа цел беше оказването на дългосрочен „натиск” върху силно изтощената и отслабена Русия. Второто – от Средиземно море към новите централноазиатски държави трябваше да раздели на две евро-афро-азиатския регион, нанасяйки болезнен удар в самото сърце на Евразия. Само след няколко години обаче, американското настъпление по това направление „затъна” в блатото на афганистанската кампания.

След провала на последните опити за осъществяване на т.нар. „цветни революции” (причина за което стана твърдостта на Москва и координираните политически действия на Китай и Русия в Евразийския регион, чрез създаването на Шанхайската организация за сътрудничество – ШОС, и Евроазиатската икономическа общност - ЕврАзИО, както и укрепването на връзките във военната и икономическата сфера между двете велики държави), в края на първото десетилетие на новия век САЩ бяха принудени да преразгледат евразийската си стратегия.

Технологията на атлантическата доминация

Приемането за основа на геополитическия модел, присъщ на западната система, начело със САЩ, и основаващ се на антагонизма между САЩ и Евразия и идеята за „стратегическата опасност” (3), води до това, че анализаторите, които се придържат към този модел, дават предпочитание на критичните фактори в различните региони, влизащи в американската сфера на интереси. Тези фактори обикновено включват вътрешните проблеми, причина за които са, в частност, междуетническите противоречия, социалното неравенство, религиозното и културно разнообразие (4).

Технологиите за решаване на подобни задачи могат да бъдат най-разнообразни – от методите на т.нар. „меко въздействие” (които, при всички случаи, целят разпространението на „западните ценности”, демокрацията и либерализма, без оглед на местните културни традиции и особености) до пряката военна намеса. Оправданията за последната също могат да бъдат различни. Така, като предлог за интервенция могат да бъдат избрани „защитата на интересите на САЩ”, „защитата на международния ред” или – по отношение на държавите или правителствата, които Западът предварително и многозначително е оценил като „пропаднали” или като „парии” - използвайки метода на „мекото управление” (soft power), като „крайна мярка за защита на населението и човешките права” (5).

Геополитическата визия на САЩ е типичната визия на една океанска държава, градяща отношенията си с другите нации или с другите геополитически субекти на базата на това, че самата тя представлява „остров” (6).

Тъкмо поради това, Вашингтон разглежда Средиземноморския басейн и Централна Азия като два региона, най-характерна за които е нестабилността. И двата са част от очертаната от Збигнев Бжежински „глобална дъга на нестабилност”. Както е известно, теорията за съществуването на подобна дъга на нестабилност, или „кризисна дъга”, е своеобразно развитие на геостратегическата концепция за „римленда” (т.е. граничните територии между Морето и Сушата), лансирана от Никълъс Спикмън (7). В контекста на биполярния свят, контролът над римленда означаваше контрол над цялото евразийско пространство с цел сдържането на основният противник на САЩ – Съветския съюз и беше изключително в интерес на „Северноамериканския остров”.

В контекста на новия еднополюсен свят, смятаната за зона на американските геополитически интереси територия на т.нар. „Голям Близък Изток” представлява широк пояс от Мароко, през цяла Централна Азия. Според Вашингтон, този пояс следва да бъде „умиротворен”, защото представлява дъга на нестабилност.

Тези възгледи, популяризирани от знаковото изследване на Самюел Хънтингтън и не по-малко знаковия анализ на Збигнев Бжежински, напълно обясняват методите, използвани от САЩ за проникването им в центъра на Евразийския континент и, като следствие, натискът върху територията на Русия, с цел гарантиране на глобално господство.

Междувременно обаче, по пътя към реализацията на американските планове възникнаха неочаквани препятствия, като например „възраждането” на Русия, евразийската политика на Путин в Централна Азия, новите договори между Москва и Пекин, както и появата на една „нова” Турция. Тези фактори оказаха влияние и върху определянето на новата зона на интереси на САЩ – т.нар. „Голям Близък Изток”. Символично е, че тази еволюция във визиите беше озвучена официално по време на ливанско-израелската война през 2006. Тогавашният държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс заяви, че „няма смисъл да продължаваме преговорите, ако целта им е връщането на Ливан и Израел към техния предишен статут. Мисля, че това би било грешка. Онова, на което сме свидетели, в известен смисъл, е само началото, усилващи се родилни болки в процеса на раждането на новия Близък Изток и, независимо от това какво правим, следва да сме убедени, че вървим напред към новия Близък Изток, а не се връщаме към стария” (8).

Без съмнение, тази нова дефиниция беше прагматична. По същество, тя беше направена, за да се потвърди, за пореден път, стратегическото сътрудничество на Вашингтон с Тел Авив и да бъде отслабен близкоизточният и съседните му региони. Само няколко дни след въпросното изявление на Кондолиза Райс, тази идея беше интерпретирана от израелския премиер Ехуд Олмерт като „налагане на нов ред в Близкия Изток”. Между другото, подобна програма, наречена „Евразийски Балкани”, беше формулирана от Збигнев Бжежински по отношение ролята на централноазиатския регион, чието овладяване и използване от САЩ трябваше да се осъществят с помощта на дестабилизацията му, използвайки съществуващите ендогенни проблеми и търкания. Целта на въпросната програма беше (и продължава да е) усложняването на потенциалното укрепване на геополитическия съюз между Русия и Китай.

В периода между 2006 и началото на операцията срещу Либия, през 2011, САЩ, на практика, продължиха да реализират стратегията си за милитаризиране на пространството между Средиземно море и Централна Азия. В частност, през 2008, те започнаха да използват военната си машина в Африка – т.нар. Африканско командване (AFRICOM). Това командване, което доскоро беше ангажирано в либийската „криза”, цели да укрепи американското военно присъствие в Африка, давайки възможност за контрол и бързо осъществяване на военни интервенции на Черния континент, както и да улесни контрола на САЩ над „новия” Близък Изток и Централна Азия. Накратко казано, стратегията на САЩ се състои в милитаризацията на дъгата Средиземно море – Централна Азия, като основните и задачи са:

- да се вбие клин между Южна Европа и Северна Африка;

- да се засили контролът на Вашингтон над Северна Африка и Близкия Изток (включително като се използва за целта американската военна база Кемп Бондстийл в Косово), като специално се акцентира върху териториите на Турция, Сирия и Иран;

- да се „разцепи” на две евразийското пространство;

- да се разшири т.нар. „кризисна дъга” за сметка на Централна Азия.

В контекста на решаването на първата и втората от тези задачи, Вашингтон концентрира вниманието си най-вече върху Италия и Турция. Тези две средиземноморски държави, по различни причини (за Италия, до голяма степен, заради нейната енергийна и индустриална политика докато за Турция причината е по-скоро геополитическа, доколкото Анкара се стреми да стане регионален лидер, съперничейки си с Израел), през последните години преформулираха външната си политика така, че в бъдеще, благодарение на укрепналите си отношения с Русия, да се сдобият с необходимите лостове за да се освободят от американската опека. Очевидните опити на Рим и Анкара да увеличат степента на собствената си независимост на международната сцена се сблъскаха не само с фундаменталните геополитически интереси на Вашингтон, но и с плановете на френския президент Саркози за създаване на Средиземноморски съюз.

Многополюсният модел и неговите регионални и евразийски перспективи

Както вече посочих, действията на САЩ и съюзниците им са насочени към увеличаване и задълбочаване на кризите в Евразия и Средиземноморския регион, а не към тяхното преодоляване. Нещо повече, тези действия целят запазването на американската хегемония чрез милитаризацията на международните отношения и въвличането на локалните играчи, както и идентифицирането на други евентуални бъдещи мишени (Иран, Сирия, Турция), необходими на САЩ за проникването им в Евразия. Всичко това дава повод за размисъл, относно „здравословното състояние” на САЩ и структурирането на многополюсната система.

При един по-детайлен анализ става ясно, че военната интервенция срещу Либия от страна на САЩ, Великобритания и Франция не е частен случай, а симптом за трудностите, с които се сблъсква Вашингтон, опитвайки се да използва дипломатически средства, и липсата на чувство за отговорност, каквото би следвало да притежават глобалните играчи. За това свидетелства и нарастващата алчност, която се проявява в политиката на САЩ и която е типична за отслабващите империи. Известният учен и икономист Дейвид Колео (професор в Университета Джон Хопкинс), анализиращ ерозията на американската мощ, отбелязва още през 1987, че „отслабващите държави, вместо да се променят и адаптират към новите реалности, се стремят на всяка цена да укрепят своето колебаещо се господство, като това често прераства в агресивна експанзия” (10). На свой ред, в книгата си „Краят на последната империя” (11), Лука Лауриола с основание предполага, че евразийските държави – Русия, Китай и Индия съзнателно се придържат към такова поведение спрямо „изгубената и обезумяла” свръхдържава, което да не провокира у нея реакции, способни да доведат до планетарна катастрофа.

В същото време, структурирането на многополюсна система засега върви бавно. При това не толкова заради скорошните американски действия в Северна Африка, а по-скоро поради прекалено „регионалистичния” подход, възприет от евразийските играчи (Турция, Русия и Китай), оценяващи Средиземноморието и Централна Азия изключително като функция на собствените си национални интереси. Днес те все още не са в състояние да осъзнаят геостратегическото значение, което тези зони имат в далеч по-мащабния сценарий на конфликта между трансконтиненталните (американските) и евразийските геополитически интереси. Възраждането на единното голямо Средиземноморско-Централноазиатско пространство може да гарантира необходимите възможности за преодоляване задънената улица на „регионализма”, причина за която е преходът от моно към мултиполярност, и по този начин да подчертае ролята му на фундаментален „възлов пункт” в евро-афро-азиатския суперрегион.

Бележки:

1. Elena Mazzeo, La Turchia tra Europa e Asia,Eurazia, 2011. а. VIII, № 1.

2. Турция е член на НАТО от 18 февруари 1952.

3. «От геополитическа гледна точка, САЩ представляват остров, разположен срещу Евразийския континент. За тях установяването на доминиращи позиции на една единствена държава в Европа или Азия представлява стратегическа опасност, без значение дали се води студена война или не. И тази опасност следва да бъде отстранена, дори ако въпросната държава няма враждебни намерения, тъй като самото и съществуване ограничава възможностите на САЩ да влияят върху хода на събитията”, Хенри Кисинджър, „Дипломацията”, Труд, 1997, с.634-635.

„Евразия е осовият суперконтинент на планетата. Онази държава, която доминира в него, ще оказва решаващо влияние в два от трите най-развити икономически региона на света – Западна Европа и Източна Азия. Дори бегъл поглед върху географската карта показва, че държавата, доминираща в Евразия, почти автоматично ще си осигури и контрол над Близкия Изток и Азия. Начинът, по който се разпределя властта в Евразия е от ключово значение за американската глобална доминация”, Збигнев Бжежински „”Геостратегия за Евразия”, сп. „Форийн Афеърс”, 76:5, септември/октомври 1997.

4. Enrico Galoppini, Islamofobia, Edizioni all’insegna del Veltro, Parma 2008.

5. Jean Bricmont, Impérialisme humanitaire. Droits de l’homme, droit d’ingérence, droit du plus fort?, Éditions Aden, Bruxelles 2005; Danilo Zolo, Chi dice umanità. Guerra, diritto e ordine globale, Einaudi, Torino 2000; Danilo Zolo, Terrorismo umanitario. Dalla guerra del Golfo alla strage di Gaza, Diabasis, Reggio Emilia 2009.

6. «В геополитиката, САЩ обикновено биват определяни като „остров”, подобно на Великобритания и Япония. Така се подчертава фактът, че САЩ са морска търговска държава, за която са присъщи морските кампании и концепцията за гарантиране на националната сигурност, базираща се на „запазване на дистанция” и изолация.”, Phil Kelly, „Geopolitica degli Stati Uniti d’America”, Eurazia, 2010. a. VII, № 3.

7. Nicholas Spykman, America’s Strategy in World Politics: The United States and the Balance of Power, Harcourt Brace, New York 1942.

8. «But I have no interest in diplomacy for the sake of returning Lebanon and Israel to the status quo ante. I think it would be a mistake. What we’re seeing here, in a sense, is the growing — the birth pangs of a new Middle East and whatever we do we have to be certain that we’re pushing

forward to the new Middle East not going back to the old one», Special Briefing on Travel to the Middle East and Europe, US, Department of State, 21.07.2006

9. Tiberio Graziani, «U.S. strategy in Eurasia and drug production in Afghanistan», Mosca , 9-10 giugno 2010 (http://www.eurasia-rivista.org/4670/u-s-strategy-in-eurasia-and-drug-production-in-afghanistan)

10. David P. Calleo, Beyond American Hegemony: The future of the Western Alliance, New York 1987, p. 142.

11. Luca Lauriola. Fino dell’ ultimo Impero, Palomar, Bari, 2007.

* Авторът е главен редактор на италианското списание „Еуразия” и директор на Института за геополитика в Рим

Още статии ...

Страница 2 от 3

Броеве 2023

Броеве 2024

брой 4 2024

Внимание

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5-6 2024

Архив

Теми

Последвайте ни