Ако през първата половина на миналата 2010 световните информационни агенции и повечето големи медии се надпреварваха да описват с розови краски перспективите пред вече известните и предстоящи да бъдат открити в бъдеще находища на т.нар. „шистов газ”, в края на годината този ентусиазъм започна да секва. И то въпреки, че междувременно геолозите откриха запаси от шистов газ в Аржентина, Германия и Южна Африка. Проблемът е, че предварително разчетените ресурси засега не се превръщат в реални енергоносители.

През 2010, само в Европа стартираха девет проекта за проучване на евентуални залежи на шистов газ, пет от които се реализират в Полша. Стойността на всеки от проучвателните сондажи в страната е около 20 млн. долара. Първите количества шистов газ от дълбочина 1620 м бяха добити от пробния сондаж в Марковола-1. Съдейки по това, че в полските медии така и не се появиха данни за газовия дебит, можем да заключим, че притокът на газ е бил по-скоро затихващ. Според президента на полската държавна газова компания PGNiG Михал Шубски, първите резултати от проучването „не са особено добри”. Той обаче декларира, че продължава да оценява оптимистично перспективите за добива на шистов газ в страната. Между другото, в полските специализирани медии липсва информация за резултатите от сондажите по останалите четири проекта.

Експертите значително се разминават в оценките си за ресурсите и запасите от шистов газ, включително и защото нерядко оперират с различни понятия в прогнозите си за тях. Потенциално възможните ресурси на планетата от този енергоносители се оценяват на около 200 трлн. куб. м. Само предварителното им проучване ще отнеме между трийсет и петдесет години, като най-вероятно реално установените запаси ще се окажат от 1,5 до 3 пъти по-малки. Най-трудно обаче е да се установи, каква част от тях са достъпни за рентабилна индустриална експлоатация.

Истината е, че в света, на практика, все още не е натрупан достатъчно опит в разработката на находищата на шистов газ. През 2008, американската Администрация за енергийна информация (EIA) оцени доказаните запаси от този енергоносител в САЩ на 866,3 млрд. куб. м, но след това призна, че методиката и не е достатъчно съвършена. За което впрочем, има две основни причини.

Първата е, че под шистовия газ няма водна подложка нито пък пластът се ограничава отгоре с някакво покритие, затова традиционните методи за изчисляване на запасите му се оказват неприложими. За да се постигне сравнително достоверна оценка се налага покриването на огромните по площ находища с плътна мрежа от сондажи, само че това е нереално по чисто икономически съображения. Втората причина пък е, че плътността и топлотворната способност на шистовия газ са над два пъти по-малки, отколкото при обикновения природен газ. Тоест, елементарната оценка на добития обем не отразява полезността му – шистовият газ би следвало да се изчислява в тонове, а не в кубични метри, но това просто не е прието. Затова редица експерти използват за целта т.нар. кубични футове газов еквивалент (cfe).

През декември 2010, EIA най-сетне публикува данните за мащабите на доказаните запаси от шистов газ в САЩ от края на 2009, които се равняват на 1,637 трлн. куб. м. По топлотворната си способност това количество отговаря на около 800 млрд. куб. м обикновен природен газ, т.е. то е под 0,5% от доказаните газови запаси на планетата. В същия доклад се посочва, че добивът на шистов газ през 2009 се е равнявал на 84 млрд. куб м, което е само 2,7% от световния добив за същата година.

„Газовата революция” – митове и реалност

Вероятно малцина у нас знаят, че темата за добива на шистов газ съвсем не е толкова нова, както изглежда на пръв поглед. Първият сондаж в шистовите пластове е осъществен в САЩ от Уйлям Харт, още през 1821, т.е. цели трийсет години преди първия петролен сондаж. По онова време обаче, реализацията на тази идея в индустриални мащаби се оказва прекалено скъпа, поради което тя пребивава в забвение близо век и половина.

Впрочем, нека за начало си припомним, какво представлява шистовият газ. Става дума за същия природен газ, който се добива и от глинестите слоеве и се използва масово от индустриалните предприятия и гражданите. Разликата е, че е разположен в скални породи, които са по-ситни и твърди от глината и, които са известни като „шистови”. Освен това, залежите от него се намират много по-надълбоко, което поставя специфични изисквания към сондажите и значително усложнява и оскъпява добива.

Освен дълбочината обаче, самата технология на добива на шистов газ е по-сложна, на първо място, защото макар във всички, без изключение, шистови слоеве да се съдържа газ, сондажът не се запазва за дълго. Съотношението между „жизнения цикъл” на сондажите в шистови слоеве, спрямо тези за добив на обикновения природен газ, е 1:30, т.е. шистовият сондаж може да се експлоатира трийсет пъти по-кратко време от „обикновения”.

Така, докато средният „жизнен цикъл” за газовите сондажи в САЩ е 30-40 години, 15% от пробитите през 2003 в шистовия слой Barnett сондажи са изчерпали ресурса си само за 5 години. Тоест, за да се удължи „жизненият цикъл” на находището, се налага да се правят постоянни сондажи, което няма как да не се отрази и върху разходите. Освен това, технологията на добива на шистовия газ включва и „хидравличен разрив” (чрез вкарването на големи количества вода и тежки химикали, включително силно токсичен бензол, на значителна дълбочина и предизвикване на своеобразни „микроземетръси”). И макар че технологията на „хидравличния разрив на пласта” се прилага на равнище, което е доста под това на грунтовите води, тя няма как да не провокира сериозни екологични проблеми, заради голямата вероятност от изтичане на метан и на споменатите по-горе токсични вещества. За това, в частност, предупреди, през март 2010, професорът от Корнелския университет Робърт Хауърд. Между другото, анализът, направен в американския щат Уайоминг, където се намира един от най-големите залежи на шистов газ, показва, че химическите вещества, използвани при добива му, могат да проникнат в подпочвените води (такива вещества бяха открити в околните кладенци). И, ако в сравнително не толкова гъсто населените Съединени щати, където големите находища на шистов газ са сравнително по-близо до повърхността и е налице подходящата инфраструктура, добивът му има някакъвсмисъл, гъстонаселената Европа няма как да повтори американския успех, дори и само защото не разполага с толкова свободни участъци за осъществяване на множеството сондажи.

В тази връзка, си струва да напомним, че по време на пресконференцията си в София, през юли 2010, вицепрезидентът на Chevron Йън Макдоналд отбеляза, че в Европа все още не се добива шистов газ и затова се очаква, че цената му ще бъде много по-висока от тази на обикновения природен газ. И макар че тази информация бе тактично премълчана от преводача на събитието, тя не остана незабелязана от присъстващите представители на българските медии.

Ако обобщим казаното дотук, излиза, че добивът на шистов газ има редица недостатъци. На първо място, шистовите слоеве се различават от глинестите и сондажите в тях са доста по-трудни. На второ място е малкото количество кубични метра газ на единица площ от находището. На трето място, обемът на запасите, предвид лошия дренаж, е съвсем малък. На четвърто място са екологичните рискове, а на пето – необходимостта от специални технологии, което означава и ръст на себестойността. Сред плюсовете можем да посочим само големите обеми на запасите от шистов газ в света и близостта им до непосредствените потребители, което намалява разходите за създаването на съответната инфраструктура и транзита.

Впрочем, нека разгледаме въпроса и в чисто практическа плоскост. Засега шистов газ се добива единствено в САЩ. Което стана възможно само благодарение на свръхлибералното американско законодателство касаещо експлоатацията на земните недра и недотам силните позиции на местните еколози, в сравнение с тези в Европа например. Освен това, не всичко е ясно и по отношение себестойността на добива. Така, американските компании, специализирали се в добива на шистов газ, приключиха обявената за „свръхуспешна” 2009 с милиардни загуби. Chesapeake Energy Corporation например, декларира загуба от 5,8 млрд. долара (на нейните резултати ще се спра подробно по-нататък), а Devon Energy – от 2,4 млрд. Кой знае защо обаче, тези загуби не плашат пазарно ориентираните корпорации, което може да има само едно обяснение. И то е наличието на скрита държавна подкрепа. В крайна сметка, какво са подобни загуби, ако те са цената за преодоляване на „зависимостта от новите империи на злото” (т.е. от Русия или Иран)? Водени от „невидимата ръка на пазара”, световните гиганти в енергийния бизнес се готвят да добиват шистов газ в Китай, Индия, Австралия и къде ли не още по света. Европейските компании вложиха милиарди долари в тексаските петролни находища, докато американските купуват лицензи за разработването на шистови газови находища в Германия, Полша и дори в България, или пък създават съвместни предприятия в Норвегия. Според някои анализатори, шумът около новата „газова революция” може да се обясни и с това, че в проекта (като елемент от стратегията за преодоляване на „прекалената газова зависимост от Русия”) вече са вложени огромни финансови ресурси и сега се прави опит да се измъкнат още средства – този път от европейските държави, за осъществяването на „стратегическото развитие”, свързано с разработването на „иновационните газови находища”.

Доколко ефективен е добивът на шистов газ?

И така, доколко ефективен и печеливш е добивът на шистов газ в Съединените щати, които са водещата държава в тази сфера? Американските компании представят в Интернет достатъчно подробни годишни отчети по темата, като в това отношение особено показателен е отчетът на компанията Chesapeake Energy. От него става ясно, че още през 2008, когато цените на природния газ бяха рекордно високи, компанията е започнала да се сблъсква със сериозни проблеми. Така, балансовата и печалба е паднала 2,37 пъти, а задлъжнялостта и е нараснала с 29,4%. Въпреки това, компанията е продължила да изкупува правата върху перспективните, според нея, находища, но тяхната стойност (която в САЩ се отчита като потенциален дисконтиран приход) е намаляла с 46%. При това, очакваната доходност от добива на шистов газ е останала на неоправдано високо ниво (48 долара за 1000 куб м). През следващата 2009, тя е спаднала двойно, достигайки до 24 долара за 1000 куб. м.

Причината за това е нарастването на разходите. Още през 2007, сумата на операционните разходи и амортизационните отчисления е нараснала до 160 долара за 1000 куб. м. В отчета си за 2008, Chesapeake Energy обяви, че е продала изгодно част от активите си, за 8,6 млрд. долара, но тези средства не фигурират сред финансовите и постъпления през тази и през следващата година. От което следва изводът, че хилядите сондажи и милиардните заеми за осъществяването и са съсипали шистовия бизнес на компанията. Предишните разходи за сондажите са се прехвърляли към текущия добив, но очевидно разходите са нараствали по-бързо, отколкото приходите от продажбата на добития шистов газ.

През 2009, след спада в цените на газа, продължаването на тази практика стана невъзможно и, съдейки по официално публикуваната на сайта на Chesapeake Energy информация, компанията е предприела наистина отчаяна стъпка, отписвайки активи на обща стойност 22,2 млрд. долара. Вероятно става дума за отдавна осъществени сондажи, които така и не са покрили разходите по тях. В резултат от това, през 2009, рязко (с 30%) намаляват амортизационните отчисления, давайки възможност на компанията да декларира печалба от основната си дейност, макар че, като цяло, балансовите и загуби са достигнали 9,3 млрд. долара.

Ако наистина става дума за отписване на сондажи (а компанията просто не притежава други толкова големи активи), това е много показателно. Защото срокът на експлоатацията им е 5-8 години (да не забравяме, че първите отписвания са направени през 2008), като за този период почти половината сондирани находища са се изтощили. Което пък ни дава възможност да изчислим приблизително фактическия коефициент на възвращаемост на разходите при добива на шистов газ, който, както се оказва, не е никак висок.

При това, да не забравяме, че находището Barnet Shale, за което става дума, е първия актив на Chesapeake Energy и се смята за едно от най-добрите находища на шистов газ. Въпреки това, само десет години след началото на експлоатацията му, се оказва, че на много големи площи от него запасите са почти напълно изчерпани. Добивът на газ на компанията от това находище е намалял от 11,4 млрд. куб. м, през 2005, до 6,5 млрд. куб. м, през 2009.

Доказателство за това е и рязкото нарастване на разходите. Както е известно, обикновено първите сондажи се правят в участъците с най-голяма дебелина на пласта, където и дебитите са по-големи и добивът ще е по-голям. В участъка Barnett Shale, за съвсем кратки срокове, се забелязва много сериозен ръст на разходите по добива.

Като цяло, финансовата ситуация, в която се намира Chesapeake Energy, изглежда доста неприятна: при наличие на газови запаси, на стойност 9,5 млрд. долара, тя вече е натрупала 12,3 млрд. долара загуби, и има активи за около 20 млрд. долара, голямата част от които са краткосрочните газови сондажи. В тези тежки условия, ръководството на компанията полага героични усилия да избегне фалита, включително като увеличава добива на поскъпващия петрол, разширява спектъра на услугите в сферата на поддръжката и се опитва да продаде част от активите си. Възможно е, в крайна сметка, наистина да съумее да се измъкне от блатото, но със сигурност това няма да стане с помощта на добивите на шистов газ, още повече, че през 2009 делът на газа в общите приходи на Chesapeake Energy падна до 57%.

И още нещо твърде показателно. В отчета си за 2009, Chesapeake Energy за първи път представи данни за добива на шистов газ от своите находища (досега тя не бе публикувала такива данни). Оказва се, че на четирите и големи находища: Barnet Shale,  Fayetteville Shale, Haynesville Shale и Marsellus Shale, годишният добив е бил 11,6 млрд. куб. м (петото голямо находище Eagle Fort Shale все още не се разработва). Други 1,9 млрд. куб м са добити от находището Greater Granite Wash, където се добива обикновен природен газ. Въпросът е, откъде тогава идват останалите 9 млрд. куб. м? Най-вероятно това е делът на Chesapeake Energy в съвместните предприятия, който тя е в правото си да прехвърли в своята сметка. Само че компанията не включва в тази сметка разходите по осъществяването на този добив. Ако разделим разходите и за добив на газ (2,6 млрд. долара) на обема на собствения и добив (13,5 млрд. куб. м) се получава реална себестойност от 192,6 долара за 1000 куб. м, което окончателно изяснява причините за трагичното състояние на Chesapeake Energy.

Кои са целите на кампанията за разширяване добивите на шистов газ?

Някои експерти смятат, че непрекъснато натрапваната през последните няколко години теза за уж колосалните запаси от шистов газ е щателно планирана пропагандна кампания, преследваща определени и съвсем не безкористни цели. Кампания, подобна на предишните за озоновата дупка в атмосферата, за птичия и свинския грип, както и за продължаващият да стои на водещо място в глобалния дневен ред въпрос за т.нар. „парников ефект”. Струва си да се замислим, кой всъщност печели от нея.

Фактите сочат, че водещите американски компании, добиващи шистов газ, сериозно са повишили капитализацията си, тъй като след временния спад в цените на природния газ и благодарение на мощната рекламна кампания за бъдещите перспективи пред новия енергоносител, повечето от тях успяха да продадат част от бизнеса си – и то именно най-застрашената. Така, Chesapeake Energy се споразумя за продажбата на част от лицензите си за добив на шистов газ с британско-американската British Petroleum, норвежката Statoil Hydro и френската Total, а друга, добиваща шистов газ, компания – XTO Energy, се сля с Exxon Mobil.

Най-много обаче спечелиха компаниите, доставящи сондажно и друго допълнително оборудване за добив на природен газ и петрол и осъществяващи самото сондиране. През 2010, в САЩ и Канада функционираха 2025 сондажни установки, което е 65% от общия им брой в света. А в момента, 66% от всички газови сондажи в САЩ са за добив на шистов газ. Компаниите, доставящи оборудването и осъществяващи сондажите, въобще не се вълнуват доколко реална е ефективността на добивите на шистов газ, тъй като получават парите си веднага след като предадат обекта на клиента. Затова не е никак случайно, че Chesapeake Energy напоследък акцентира именно върху разширяването на сервизната си дейност.

Междувременно, както се вижда, вече е ударил часът този печеливш бизнес да се разрасне и извън пределите на Северна Америка. Само Полша например, е инвестирала в проучванията на находищата на шистов газ 465 млн. долара, като тези проучвания, разбира се, се осъществяват от американски компании. Те вече са сключили подобни договори в Китай и преговарят за сключването им в Индия, Аржентина и редица африкански държави. В България също е налице сериозна американска активност в тази посока. Засега усилията им удрят на камък единствено в Русия по простата причина, че там обикновеният природен газ е в достатъчно големи количества, т.е. е прекалено евтин.

Шистовият газ – поредния балон?

Разбира се, далеч не всички в САЩ се поддават на грандиозната PR-кампания, рекламираща ползите от добивите на шистов газ. В тази връзка си струва да споменем един от най-известните американски геолози Арт Бърман (консултант на такива гиганти, като PetroChina, Total или Schlumberger), който още преди три години изрази много сериозни съмнения за рентабилността на добива на шистов газ, посочвайки, че голяма част от сондажите се изчерпват само след петгодишна експлоатация. Тогава мнозина побързаха да го обявят за „ексцентрик”, съмняващ се в „светлото газово бъдеще” на Америка, а част от фирмите, които консултираше, му обърнаха гръб, но той продължи да отстоява позицията си, която напоследък привлича все по-голямо внимание и печели много привърженици.

„Шистовият газ може да се окаже следващия балон, обречен да се спука” – прогнозира Арт Бърмън през лятото на 2010.

След всичко казано дотук, едва ли е случайно, че дори в Полша, където подклажданите отвън надежди за скорошното превръщане на страната в „новата Норвегия”, благодарение на големите и запаси от шистов газ, породиха своеобразна еуфория, мнозина политици и експерти предупреждават, че те могат да се окажат илюзорни. Така, вицепремиерът и министър на икономиката Валдемар Павлак открито разкритикува онези, които разчитат, че наличието на подобни запаси налага Полша да преразгледа дългосрочните си споразумения с руския „Газпром”: „Възможният добив на шистов газ е интересно бъдеще, но трябва реално да оценяваме и разходите, които са свързани с него. Шистовият газ е мечта и пожелание, докато руският газ е реалност”. На свой ред, шефът на Полския геоложки институт Хенрик Йежерски добавя, че едва след пет години ще стане ясно, дали в страната действително има запаси от шистов газ и в какви обеми.

Още по-скептично гледа на възможностите за добив на шистов газ, пълномощникът на чешкото правителство по въпросите на енергетиката и изграждането на АЕЦ „Темелин” Вацлав Бартушка, според който: „добивът на значителни обеми шистов газ в Европа е просто невъзможен”. Той посочва като основна причина за това голямата гъстота на населението на континента, което е огромно препятствие пред добива на шистов газ в индустриални мащаби. Затова заключението му е, че „добивът на такъв газ в държавите от ЕС е изключително съмнителен проект, който едва ли ще се реализира”. Което с пълна сила важи и за България.

Междувременно, редица анализатори посочват, че през последните седмици ажиотажът във връзка с разработването на находищата на шистов газ в Европа е започнал да затихва. В същото време, обемът на доставките на „обикновен” руски (и неруски) природен газ за страните от континента неотклонно нараства, а „Газпром” дори се споразумя с американската компания  Sempra да започне да доставя (от юни 2010) на нейния терминал Cameron малки количества втечнен природен газ, което за пореден път доказва, че американците очевидно са решили да не се отказват от алтернативните газови доставки и със сигурност не разчитат кой знае колко на толкова рекламираните си огромни запаси от шистов газ.

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

През декември миналата година, словашкият премиер Ивета Радичова смая Брюксел с мрачната си прогноза за бъдещето на общата европейска валута. Според нея, отпускайки заем от 85 млрд. евро на Ирландия, Европейският съюз е станал заложник на частния финансов сектор, свикнал да решава проблемите си за сметка на данъкоплатците, а пък еврозоната се е превърнала в „къщичка от карти”, която може да се разпадне при най-малкото сътресение. „Ако и занапред продължим в този дух, ще създадем финансова пирамида. Смятам че съвсем скоро ще започнем да обсъждаме и състоянието на други страни-членки, като на ред са Испания и Португалия” – заяви Радичова.

Според нея, единствената възможност за спасяването на единната европейска валута е радикалната и принципна промяна в отношенията между европейските правителства и банките. Ако „раздутият и неефективен” банков сектор на ЕС продължи и занапред да разчита на „безусловната” държавна подкрепа, европейските данъкоплатци могат някой ден просто да останат без средства за кредитиране на банковата система.

Още по-критично оценява ситуацията председателят на словашкия парламент Рихард Сулик, който заяви, че Словакия трябва да е готова да се откаже от еврото и да се върне към националната си валута. Според него, дошло е време „да престанем сляпо да вярваме на декларациите на лидерите на еврозоната” и страната му да се подготви за т.нар. „план Б”, т.е. за връщане към словашката крона, изоставена през 2009. „В еврозоната липсват ясни правила, а действията на Европейската комисия трудно могат да се нарекат отговорни – подчертава Сулик – с помощта на финансовите „вливания” могат да бъдат спасени Гърция и Ирландия, възможно и Португалия. Опитите да се спаси по този начин Испания обаче, са хазартна игра с еврото. За Италия пък няма какво да говорим: нейните дългове са два пъти по-големи от тези на Гърция, Ирландия, Португалия и Испания, взети заедно”.

В тази връзка ще припомня, че когато възникна кризата с гръцкия дълг, Словакия се оказа единствената държава от еврозоната, която отказа да предостави заем на Атина. Тоест, в Словакия действително не изключват възможността да се ориентират към реализацията на някакъв „план Б”. Защото, ако действително не изключваш, че може да ти се наложи да напуснеш еврозоната, очевидно не си струва да подпомагаш някой от закъсалите и членове!

Дискусията за съдбата на еврото

Така или иначе, но изявленията на Ивета Радичова и Рихард Сулик допълнително наляха масло в огъня на дискусиите за съдбата на еврото, която и без това вече бе придобила драматичен характер. Защото от началото на световната финансова криза, държавите от ЕС отпуснаха в подкрепа на банковата система в еврозоната около 4,6 трлн. евро, без това да доведе до някакви видими положителни резултати. В тази ситуация премиерът на Люксембург Жан-Клод Юнкер, който е председател на т.няр. „Еврогрупа” (обединяваща финансовите министри на страните от еврозоната), предложи ЕС да пусне в обръщение европейски облигации – евробондове. Тоест, да се създаде нещо като Европейска дългова агенция, която да управлява дълговете на всички страни от еврозоната. Юнкер се аргументира с това, че ориентирайки се към скъпи кредити, държавите-длъжници само влошават икономическото си положение. Германия и Франция обаче, отклониха предложението на шефа на Еврогрупата. Защо? Ами, защото в сегашната сложна ситуация Берлин и Париж, макар и без всякакъв ентусиазъм, продължават да предоставят многомилиардни заеми на обеднелите си партньори. Очевидно е обаче, че лидерите в еврозоната не са готови да делят с тях и отговорността за финансовите пазари.

Нещата опират до това, че продажбата на въпросните „евробондове” от Европейската централна банка (ЕЦБ), в случай, че такива действително бъдат пуснати, ще се осъществява въз основа на някакъв осреднен лихвен процент. Който обаче, би се оказал значително по-висок от сегашните лихвени проценти, по които Германия и Франция отпускат заеми на финансовите пазари.

Затова скептицизмът на Берлин и Париж не бива да ни учудва. Както посочва германският външен министър Гидо Вестервеле: „Ако започнем да даваме гаранции по дълговете на цяла Европа, това би означавало, че онези, държави, които традиционно трупат големи дългове, ще могат в бъдеще да го правят при далеч по-изгодни условия. Тоест, ще могат да взимат пари назаем при много по-ниски лихвени проценти. Именно защото Германия ги гарантира! Само че, какви тогава ще бъдат стимулите за тези страни да бъдат по-икономични?”.

Както е известно, на срещата си в Страсбург, провела на 10 декември 2010, германският канцлер Ангела Меркел и френския президент Никола Саркози предложиха на държавите от ЕС да осъществяват занапред по-съгласувана икономическа, бюджетна и данъчна политика. Или, с други думи, плътно да следват курса, поет от Берлин и Париж. Най-вече, защото, както прогнозира Саркози, „ние се намираме в предверието на дълбока криза”. След подобна констатация, твърденията на френския президент, че „общата европейска валута няма алтернатива” и, че „изцяло подкрепяме еврото и ще направим всичко за да го защитим” се възприемат с обяснимо недоверие от останалите.

Какво казват експертите

Разбира се, политиците и държавните лидери рядко се изразяват в прав текст. Затова се налага да се обърнем към политолозите и експертите. В конкретния случай, своеобразно резюме на тази полемика дава професорът от Технические университет в Берлин Маркус Кербер, според който: „Докато ЕС не разполага с обща бюджетна и икономическо политика, не можем да очакваме появата на никакви общоевропейски „евробондове”. В противен случай, държавите-длъжници няма да имат никакъв стимул да осъществяват необходимите икономии. Само че преходът към обща фискална и икономическа политика би означавал да се премине към качествено ново равнище на европейската интеграция и създаването, на практика, на своеобразни Европейски съединени щати”.

Но, тъй като за създаването на подобна супердържава трудно може да се говори (включително и заради съпротивата на редица нови членки на ЕС, начело с поляците), мнозина си припомнят мрачното пророчество на бившия британски премиер Гордън Браун, че „проблемите на еврото не се изчерпват с проблемите за дълга на правителствата на държавите от еврозоната и европейските политици подлагат на риск собствените си страни, които, една след друга, ще падат жертва на финансовите пазари”. Тоест, необходими са нови „многомилиардни вливания в банките”. Тъкмо в това обаче е и проблемът, тъй като вече няма откъде да се „вливат” нови средства, освен разбира се, ако това не става за сметка на трупането на нови дългове.

Според някои експерти, предвид драстичното намаляване на източниците на ново кредитиране, би имало по-голям смисъл на „аутсайдерите” от еврозоната да се дадат пари за да я напуснат. Така смята и цитираният по-горе германски професор Маркус Кербер: „Много съм благодарен на пазарите, за това, че така убедително демонстрираха на държавите от еврозоната, че Гърция, която съвсем незаслужено беше приета в еврозоната, винаги е имала и, най-вероятно, ще продължи да има непосилно големи дългове. Стига, разбира се, те да не бъдат преструктурирани”.

Въпреки това, ЕС и МВФ предоставиха на Атина заеми, на обща стойност 110 млрд. евро, като срещу това гръцкото правителство се задължи да наложи изключително строги икономии, да повиши данъците и да намали заплатите на държавните служители. Тази политика обаче, само изостри рецесията, като през третото тримесечие на 2010 гръцкият БВП намаля, в сравнение със същия период на 2009, с цели 4,5%.

Ще намалеят ли членовете на еврозоната?

Ето защо мнозина смятат, че би било добре да се намали броят на членовете на европейския валутен съюз, вместо той да се разширява. В тази връзка, редица германски експерти напомнят, че надеждите на политиците, че след създаването на валутния съюз държавите от ЕС ще се изравнят по нивото си на конкурентоспособност са се оказали илюзорни. В тази връзка, професор Кербер дава за пример Португалия, чиято конкурентоспособност е паднала с 50% откакто е влязла в еврозоната (1999). Според него, в перспектива, за такива държави като нея няма да има място в еврозоната: „Няма абсолютно никакъв смисъл да финансираме страни, които не се подчиняват на финансовата дисциплина на еврозоната. Това е лишено от всякаква логика. Да не говорим, че вече сме достигнали предела на собствените си финансови възможности”.

Маркус Кербер е сред онези експерти, които предлагат еврозоната да се „раздели”, като Германия създаде собствен валутен съюз с Финландия, Холандия, Люксембург и Австрия. Показателно е, че той не слага в този списък Франция. Проф. Кербер смята, че „именно Франция е сред основните виновници за краха на този валутен съюз. Олигархичният режим в Париж, още от самото начало, с всички средства саботираше политиката на финансова стабилност”. Според него, „докато в Париж управлява този режим, независимо дали го оглавява Саркози или не, Франция не е подходящ член на европейския валутен съюз”.

На фона на подобни твърдения, няма как да не си припомним събитията от началото на ХХ век, когато Германската империя претендира за хегемония в Европа. Като дори и сегашната първоначална география на германската доминация съвпада с тогавашната. Как обаче би изглеждал подобен нов валутен съюз, начело с Германия? Отговорът се съдържа в резултатите от последните социологически анкети в тази страна. Така, според проучването на ARD-Deutschland TREND, 63% от германците смятат, че приемането на еврото е донесло повече вреда отколкото полза, а 57% искат връщане към марката. На свой ред, анализаторите твърдят, че настроенията сред избирателите няма как да не се отразят и върху позицията на германските политически партии. Според някои от тях, въпросът вече е, кой пръв ще успее да оглави движението за връщане на марката.

Впрочем, германските медии цитират и други данни. Така, в края на миналата 2010 излязоха резултатите от една анкета на Stern, 45% от участниците в която смятат, че въвеждането на еврото е донесло на Германия повече проблеми, отколкото полза, докато в обратното са убедени само 33%. В същото време, 49% се обявяват за запазване на еврото, а 48% искат връщане към марката. Тоест, германската нация се оказва полярно разделена по толкова важен въпрос, което за една развита демокрация би могло да се окаже критична ситуация. При всички случаи, следва да признаем основателността на констатацията на Financial Times Deutschland, който още в края на ноември 2010 обяви, че „германците имат достатъчно причини да са недоволни от посоката, в която се развива общоевропейската валута. Още повече, че в продължение на поне десет години в Германия, на практика, заплатите не се повишаваха, а социалните програми бяха ограничавани. Освен това, навремето правителството обеща на германските граждани, че еврото ще бъде също толкова стабилна валута, като марката, както и, че в договора за еврото ще бъде записана специална точка, изключваща задължението на богатите членки на еврозоната да спасяват бедните, при нужда. Напоследък опасността, че и двете обещания ще бъдат нарушени, става съвсем реална. Тъкмо поради това се засилват и опасенията, че Конституционният съд в Карлсруе може да обяви германското участие в акциите за спасяване на други членки на ЕС за противозаконни. Но, ако еврото действително се окаже несъстоятелно, инициативата за отказ от еврозоната може да дойде именно от Берлин”.

Впрочем, поне засега, такава опасност няма. Както е известно, през януари 2011 канцлерът Ангела Меркел изключи възможността страната и да се върне към германската марка заради кризата. Пак тогава тя отхвърли и идеята за разделяне на еврозоната между финансово устойчивите северни държави, сред които е и Германия, и затъналия в дългове юг, където икономиката на Португалия се смята за най-застрашена след мощните финансови инжекции за тези на Гърция и Ирландия, през 2010.

Бележки:

1. Professor Marcus Kerber: Eurozone “should be split in two”, BBC World Service, 3 december, 2010

Въпреки ореола на всемогъщество, който проектират повечето световни империи, дори и беглият анализ на историята им показва, че всъщност става дума за доста крехки обществени организми. Екологията на мощта им е такава, че когато нещата действително тръгнат на зле, империите обикновено се разпадат дяволски бързо: на Португалската например за това и трябва само година, на Съветската – две, на Френската – осем, на Османската – единайсет, на Британската – осемнайсет, а що се отнася до САЩ, следвайки тази логика, на тях вероятно ще са им достатъчни 22 години, ако броим за начало на разпадането им критично важната 2003.

Началото на краха

Бъдещите историци вероятно ще акцентират върху прибързаното решение на администрацията на Джордж Буш-младши да нахлуе в Ирак, взето през същата тази година, определяйки го като началото на краха на Америка. Само че, вместо кръвопролитията, които бележат края на толкова много империи от миналото, когато горят градове и масово загиват мирни хора, крахът на Империята на ХХІ век може да се случи сравнително незабележимо, следвайки невидимия път на икономическата разруха или кибервойните.

Не бива да се съмняваме обаче, че когато глобалното господство на Вашингтон най-сетне приключи, всички американци, без изключение, ще почувстват на гърба си, какво означава загубата на имперската мощ. Както вече знаят от собствения си опит редица европейски държави, имперският упадък обикновено оказва поразително деморализиращ ефект върху обществото и често носи със себе си, като минимум в продължение на едно поколение, силното му обедняване. Докато икономиката постепенно „изстива”, политическата температура се повишава, което пък нерядко провокира сериозни вътрешни безредици.

Наличните данни за състоянието на икономическата, образователната и военната сфери сочат, че, що се отнася до глобалната мощ на САЩ, негативните тенденции ще започнат бързо да се обединяват в едно цяло към 2020, като, най-вероятно, ще наберат критична маса не по-късно от 2030. Американското столетие, толкова триумфално прокламирано в началото на Втората световна война, ще бъде грубо прекъснато към 2025 и може окончателно да се превърне в история след още пет години.

Показателно е, че през 2008 Съветът за национално разузнаване на САЩ за първи път призна, че глобалната мощ на Америка действително се движи по низходяща траектория. В един от периодичните си футуристични доклади, озаглавен „Глобалните тенденции 2025”, Съветът споменава за „безпрецедентно в световната история изместване на световното богатство и икономическа мощ от Запада към Изтока”, като основен фактор за упадъка на „относителната сила на Съединените щати, включително и във военната сфера”. Но, подобно на мнозина други експерти във Вашингтон, анализаторите на Съвета прогнозират едно твърде продължително и „меко” приземяване на американското глобално превъзходство и дори се надяват, че САЩ ще съумеят по някакъв начин задълго „да съхранят уникалния си военен потенциал и да продължат да проектират военна мощ на световната сцена”, още в течение на дълги десетилетия.

Всъщност, едва ли ще се окаже точно така. По текущи разчети, по отношение на икономическото производство, САЩ ще отстъпят на Китай (който вече е втората световна икономика) някъде към 2026, а на Индия – към 2050. По същия начин, китайските иновации, които вървят по възходяща траектория, ще си осигурят водещите позиции в сферата на приложната наука и военните технологии в периода между 2020 и 2030, т.е. тъкмо тогава, когато сегашната блестяща генерация американски учени и инженери ще се пенсионира, а доста по-зле образованото и подготвено младо поколение няма да успее да стане тяхна адекватна замяна.

Към 2020, според текущите планове, Пентагонът ще се опита да осъществи отчаян военен скок на умиращата империя. Тогава ще влезе в действие ново поколение челна космическа роботехнология, с която Вашингтон свързва последната надежда да съхрани своята глобална мощ, напук на изчезващото си икономическо влияние. През същата година обаче, глобалната мрежа от китайски комуникационни спътници също вече ще функционира с цялата си мощ, което ще осигури на Пекин независима платформа за разполагане на собствена космическа военна техника, както и достатъчно мощна комуникационна система за осъществяване на ракетни и кибер-атаки във всяка точка на света.

Все още прекалено подвластен на имперската си гордост, както навремето Уайтхол или Ке д’Орсе ( френското Външно министерство – б.р.), Белият дом, както изглежда, продължава да вярва, че упадъкът на Америка ще бъде постепенен, мек и частичен. В миналогодишното си обръщение към нацията, президентът Барак Обама увери американската общественост, че „никога няма да приеме второто място за САЩ”. Няколко дни по-късно, вицепрезидентът Джо Байдън осмя самата идея за това, че „ние сме обречени да изпълним прогнозата на историка Пол Кенеди, превръщайки се в провалила се велика държава, тъй като сме загубили контрола над икономиката си и сме допуснали недопустимо свръхнапрежение на възможностите си”. По същия начин, в ноемврийския брой на авторитетното списание Foreign Affairs, неолибералният гуру на американската външна политика Джоузеф Най разкритикува опасенията от икономическия и военен възход на Китай, отхвърляйки „лъжливите метафори за органичен спад” и отричайки, че глобалната мощ на САЩ наистина намалява.

Обикновените американци обаче, които виждат как работните им места се прехвърлят в чужбина, се придържат към по-реалистична гледна точка от самоуверените си лидери. Социологическите анкети, проведени през лятото на 2010, показват, че 65% от американците смятат, че страната им „преживява упадък”.

Австралия и Турция, които са традиционни американски съюзници, вече използват произведените си в САЩ оръжия за съвместни въздушни и военноморски учения с Китай. Най-близките икономически партньори на Америка вече се отдръпват от противопоставянето на Вашингтон срещу валутната политика на Китай. Когато президентът се върна от поредното си азиатско турне, в края на ноември 2010, резултатите от него бяха обобщени от New York Times в следната мрачна констатация: „Икономическите възгледи на Обама бяха отхвърлени от света: Китай, Великобритания и Германия отправят предизвикателство към САЩ, а търговските преговори със Сеул се провалиха”.

От историческа гледна точка, въпросът не опира до това, дали САЩ ще загубят ненадминатата си глобална мощ, а колко рязък и болезнен ще се окаже техният упадък. Затова, вместо на заблужденията на официален Вашингтон, нека се опрем на футуристичната методология на Съвета за национална разузнаване за да предложим четири реалистични сценария за това как глобалната американска мощ може се изпари през 2020-те години (плюс още четири съпътстващи оценки за това, на кой точно стадий САЩ се намират в момента). Тези бъдещи сценарии са: икономически спад, петролен шок, военни неприятности и Трета световна война. Макар че това, разбира се, не са единствените възможности, когато става дума за упадъка или дори за разпадането на Америка, те дават приблизителна представа, какво ни очаква в съвсем близко бъдеще.

Икономическият спад: текущата ситуация

Днес, господстващата позиция на Америка в глобалната икономика е застрашена от три неща: загубата на икономическо влияние заради намаляващия и дял в световната търговия, упадъкът на американските технологични иновации и ерозията на статута на долара като световна резервна валута.

Още през 2008, САЩ се свлякоха до третото място в списъка на световните износители на стоки, с дял от 11%, докато Китай имаше дял от 12%, а  ЕС - 16%. Няма никакви причини да се смята, че тази тенденция ще се промени.

По същия начин преживява упадък и американското лидерство в сферата на технологичните иновации. През 2008, САЩ продължаваха да заемат второ място след Япония, по брой на подадените патентни заявки (232 хиляди), но Китай вече им дишаше във врата със своите 195 хиляди, демонстрирайки смайващ ръст от 400%, в сравнение с 2000. Предвестник за по-нататъшното влошаване на ситуацията стана фактът, че през 2009 Съединените щати се оказаха на дъното на рейтинга, изготвен от Фондация „Информационни технологии и иновации” (Information Technology & Innovation Foundation), който обхваща общо 40 държави. Като САЩ демонстрираха особено негативни показатели по отношение на „промените” през последното десетилетие и „глобалната конкурентоспобност, базираща се на иновациите”. Илюстрирайки нагледно тази статистика, през октомври с.г. китайското Министерство на отбраната представи най-мощния суперкомпютър на планетата Tianhe-1A, който е толкова мощен, че по думите на един американски експерт „тотално засенчва сегашният компютър №1 в Съединените щати”.

Към това следва да добавим и очевидните доказателства, че американската образователна система – този основен източник на бъдещи учени и иноватори, през последните години значително изостава от конкурентите си. Десетки години наред САЩ лидираха в света по броя на своите граждани между 25 и 34 години, притежаващи университетски дипломи, но през 2010 се свлякоха до 12-то място по този показател. В рейтинга на Световния икономически форум за 2010, от 139 държави, САЩ се оказаха чак на 52-ро място, по качество на преподаване на математика и точни науки във висшите си учебни заведения. Днес почти половината от всички докторанти по точните науки в САЩ са чужденци, повечето от които след това смятат да се върнат в родината си, а не да останат в Америка, както беше доскоро. С други думи, към 2025 САЩ, най-вероятно, ще се сблъскат с критичен недостиг на талантливи учени.

Подобни негативни тенденции стимулират все по-острите критики срещу ролята на долара, като световна резервна валута. „Другите държави вече не са склонни да вярват, че САЩ разбират повече от останалите от икономическа политика” – посочва бившият главен икономист на МВФ Кенет Рогоф. В средата на 2009, когато световните централни банки разполагаха с астрономическата сума от 4 трилиона долара, под формата на американски държавни облигации, руският президент Дмитрий Медведев заяви, че е дошло време да се сложи край на „изкуствено поддържаната еднополюсна система”, базираща се на „една, силна в миналото, резервна валута”.

Паралелно с това шефът на китайската Централна банка прогнозира, че в бъдеще в света може да се появи глобална резервна валута, „която да не е свързана с някоя отделна държава” (т.е. това да не бъде американският долар). Всичко това са очевидни симптоми за бъдещето и възможен опит, както смята известният икономист професор Майкъл Хъдсън, „да се ускори фалита на американския финансово-военен световен ред”.

Икономическият спад: сценарий за 2020

След много години на постоянно нарастващи бюджетни дефицити, „подгрявани” от непрекъснатите войни, водени далеч от американските граници, към 2020 можем да очакваме, че доларът най-сетне ще загуби специалния си статут на световна резервна валута. Внезапно стойността на американския внос ще скочи до небето. Лишен от възможността да плаща растящите дефицити като продава вече девалвираните държавни облигации в чужбина, Вашингтон най-сетне ще бъде принуден рязко да съкрати раздутия си военен бюджет.

Поставен под силен политически натиск, както в самата Америка, така и в чужбина, Белият дом ще започне бавно да изтегля американските части от стотиците си военни бази по света, разполагайки ги по периметъра на американския континент. За съжаление, вероятно ще бъде вече твърде късно.

Изправени пред непрекъснато отслабващата свръхдържава, неспособна вече да плаща сметките си, Китай, Индия, Русия и някои други, велики или регионални, държави ще зачестят с провокациите си, отправяйки открито предизвикателство към господството на САЩ над океаните, космоса и киберпространството. Междувременно, на фона на стремително растящите цени, постоянно увеличаващата се безработица и продължаващият спад в реалните доходи на населението, вътрешните противоречия ще прераснат в яростни сблъсъци и спорове, включително и по отчайващо несъществени проблеми. На политическата вълна на разочарованието и отчаянието, някой радикален десен националист ще спечели поредните президентски избори, благодарение на гръмката си реторика, призоваваща за повече уважение към авторитета на Америка, и заплахите с военно възмездие или с икономически мерки срещу нейните противници. Светът обаче няма да му обърне никакво внимание. Така, тихомълком, ще приключи американският век.

Петролният шок: текущата ситуация

Сред жертвите на залязващата икономическа мощ на САЩ е и контролът им върху световните запаси от петрол. Изпреварвайки консумиращата прекалено много петрол Америка, през лятото на 2010 Китай се превърна в най-големия потребител на енергоносители в света – позиция, която САЩ удържаха повече от сто години. Според известния енергиен експерт Майкъл Клеър, тази промяна означава, че вече Китай „ще задава темпото при формирането на глобалното ни бъдеще”.

Към 2025, Иран и Русия ще контролират почти половината от световните запаси от природен газ, което потенциално ще им осигури огромно влияние върху изпитващата енергиен глад Европа. Прибавете към това петролните запаси и, както предупреждава Съветът за национално разузнаване на САЩ, само след 15 години тези две страни – Русия и Иран, биха могли да се превърнат в „глобални енергийни босове”.

Въпреки смайващата си изобретателност, днес големите петролни държави вече са започнали да изчерпват големите си петролни находища, подходящи за осъществяване на прост и евтин добив. Всъщност, истинската поука от катастрофата в Мексиканския залив, причинена от петролната платформа Deepwater Horizon, не беше, че BP е подценила правилата на производствената сигурност, а простия и очевиден за всички факт, че петролният гигант нямаше никакъв друг избор, освен да търси „труден за добиване петрол”, дълбоко под океанското дъно, само и само да поддържа равнището на приходите си.

Задълбочавайки проблема, китайците и индийците внезапно повишиха значително енергийната си консумация. Дори ако наличните запаси от изкопаеми енергоносители си оставаха непроменени (което няма как да стане), търсенето, а заедно с това и стойността им, със сигурност ще нараснат и то рязко. Останалите развити държави активно се борят с тази заплаха, разработвайки експериментални програми за развитие на алтернативни източници не енергия. САЩ обаче избраха друг път, полагайки твърде малко усилия за развитие на алтернативните източници като, паралелно с това, през последните трийсетина години удвоиха зависимостта си от вноса на петрол. Между 1973 и 2007, делът на този внос в консумираната от САЩ енергия нарасна от 36% до 66%.

Петролният шок: сценарий за 2025

Зависимостта на САЩ от вносния петрол остава толкова голяма, че съвпадането на няколко неблагоприятни събития на световния енергиен пазар, през 2025, ще доведат до петролен шок, в сравнение с който петролната криза от 1973 (когато, само за няколко месеца, цените нараснаха четирикратно) ще изглежда детска игра. Озлобени от резкия спад на стойността на долара, петролните министри на държавите от ОПЕК, на поредната си среща в Саудитска Арабия, ще поискат в бъдеще плащането на петролните доставки да става с „валутна кошница”, включваща йената, юана и еврото. Което допълнително ще увеличи стойността на американския петролен внос. Едновременно с това, чрез подписването на новите дългосрочни договори за доставка на петрол в Китай, саудитците ще стабилизират собствените си валутни запаси, прехвърляйки се от долара към юана. Междувременно, Китай ще хвърли милиарди за изграждането на гигантски трансазиатски тръбопровод и финансиране разработката на най-голямото в света газово находище Южен Парс, в Иран.

Разтревожени, че американските военноморски сили вече няма да могат да охраняват танкерите, превозващи петрол от Персийския залив за Източна Азия, коалиция между Техеран, Ер Риад и Абу-Даби ще формира неочакван нов алианс в Залива, заявявайки, че занапред в тази зона ще патрулира нов флот от китайски самолетоносачи, базирини в Оманския залив. На свой ред, подложен на силен икономически натиск, Лондон ще склони да анулира договора за отдаване под наем на САЩ на островната база Диего Гарсия в Индийския океан, докато Канбера, притисната от китайците, ще информира Вашингтон, че американският Седми флот вече не може да използва като своя основна база австралийското пристанище Фримантъл, т.е. на практика, САЩ ще бъдат изхвърлени от Индийския океан.

Така, само с няколко подписа и немногословни декларации, „доктрината Картър”, гарантираща за вечни времена защитата на Персийския залив от американската военна мощ, ще бъде погребана през 2025. Всички елементи, които дълго време гарантираха на САЩ неограничени доставки на евтин петрол от този регион – материално-техническото обезпечаване, валутните курсове и военноморската мощ – се изпаряват. По това време, т.е. към 2025, САЩ ще могат да покриват само незначителна част от енергийните си потребности (12%) с помощта на зараждащата се „алтернативна енергетика”, а поне половината от консумацията на енергия ще трябва да се покрива от вносния петрол.

Последващият петролен шок ще се стовари върху Америка подобно на ураган, взривявайки цените до невиждани висоти, превръщайки пътуването с автомобил в отчайващо скъп разкош, пращайки реалните доходи (които и без това спадат отдавна) в нокаут и превръщайки малкото все още осъществяван износ в неконкурентоспособен. Ще възникнат сериозни проблеми с битовото отопление, цените на газа ще скочат до небето, а огромен поток от долари ще изтича в чужбина за да се плати скъпоструващия петрол, т.е. американската икономика ще бъде парализирана. Ще настъпи естественият край на деградиращите в продължение на дълги години военни алианси, а в резултат на усилващия се бюджетен натиск въоръжените сили на САЩ ще започнат планомерно да се изтеглят от чуждестранните си бази.

След още няколко години, Съединените щати ще се окажат във функционален фалит, а стрелките на часовника ще започнат неумолимо да отмерват края на Американския век.

Военните неприятности: текущата ситуация

Изглежда странно, но колкото повече бива ерозирана тяхната мощ, империите все по-често са склонни да се ангажират с необмислени военни авантюри. Историците наричат този феномен „микро-милитаризъм” и, както изглежда, той се базира на психологически компенсиращите усилия, призвани да смекчат острата болка от отстъплението или поражението, чрез окупацията на нови територии, колкото и кратковременна и катастрофална да се оказва тя впоследствие. Тези операции, които са очевидно нерационални, дори и от имперска гледна точка, често водят до огромни разходи и/или унизителни поражения, допълнително ускоряващи загубата на глобална мощ.

Във всички времена, западащите империи са страдали от прекалено високомерие, каращо ги все по-дълбоко да се забъркват в различни военни авантюри, докато накрая пораженията не се превръщат в разгром. Така, през 413 г.пр.н.е. отслабващата Атина изпраща огромен флот от 200 кораба на заколение в Сицилия. През 1921 умиращата имперска Испания изпраща 20 хиляди войници, които биват разгромени и избити от бунтовниците-бербери в Северно Мароко. През 1956, залязващата Британска империя сама доунищожава престижа си, атакувайки Суецкия канал. А през 2001 и 2003 САЩ окупираха Афганистан и влязоха в Ирак. С характерното за всички империи, съществували през последните три-четири хилядолетия, високомерие Вашингтон увеличи числеността на корпуса си в Афганистан до 100 хиляди души, разшири войната на територията на съседен Пакистан и гарантира военното си присъствие в региона до 2014 и след това, навличайки си безброй големи и малки неприятности в това гъмжащо от бунтовници и разполагащо с ядрени ракети „гробище на империи”.

Военните неприятности: сценарий за 2014

„Микро-милитаризмът” е дотолкова ирационален и непредсказуем, че дори изглеждащите фантастични сценарии бързо биват изпреварени от реалните събития. В момента въоръжените сили на САЩ са „разтегнати” от Сомалия до Филипините, междувременно нараства напрежението в арабския свят, Иран и Корея и възможните комбинации, водещи до катастрофална военна криза в чужбина, са многобройни.

Сега нека си представим, че сме в средата на лятото на 2014 и съкратеният американски гарнизон в полуразрушения от сраженията град Кандахар в Южен Афганистан внезапно бива атакуван и разгромен от бунтовниците-талибани, докато военните самолети на САЩ не могат да излетят и да му помогнат, заради голяма пясъчна буря. Американците търпят големи загуби и за отмъщение техният разярен главнокомандващ изпраща бомбардировачи В-1 и изтребители F-16 да сринат със земята цели квартали от града, за който се смята, че вече се контролира от Движението Талибан, докато в същото време бойни хеликоптери AC-130U засипват с плътен огън останалите след бомбардировката развалини.

Непосредствено след това, местните мюсюлмански духовници отправят призиви за джихад в джамиите из целия регион и бойците от частите на афганистанската армия, които американците са обучавали толкова години, надявайки се с тяхна помощ да променят хода на войната, започват масово да дезертират. След това бунтовниците-талибани осъществяват серия от добре обмислени удари по американските гарнизони в цялата страна, в резултат от което броят на жертвите сред американските военни скача до небето. Хеликоптери на САЩ биват ангажирани със спасяването на американски войници и цивилни от покривите на сградите в Кабул, т.е. нещата започват силно да напомнят трагичната ситуация в Сайгон през далечната 1975.

Междувременно, вбесени от безкрайно проточилата се патова ситуация в Палестина, лидерите на страните от ОПЕК се споразумяват за ново петролно ембарго срещу САЩ, за да протестират срещу подкрепата за Израел и убийствата на безброй мирни мюсюлмани по време на несекващите войни в Близкия изток. Цените на бензина моментално скачат, а запасите в нефтопреработвателните заводи започват да се изчерпват. Което пък принуждава Вашингтон да предприеме отчаяна стъпка, изпращайки специалните си части да овладеят товарните терминали за енергоносители в Персийския залив. Това, на свой ред, провокира многобройни нападения на терористи-камикадзе и саботажи на тръбопроводите и петролните кладенци. И, докато в небето се издигат черни облаци дим, а дипломатите в ООН рязко критикуват американските действия, анализаторите в целия свят се обръщат към историята,  определяйки случващото се като „американския Суец”, т.е. правейки многозначителна аналогия с провала от 1956, сложил край на Британската империя.

Третата световна война: текущата ситуация

През лятото на миналата 2010 започна да нараства напрежението между САЩ и Китай в западната част на Тихия океан, смятан доскоро за „американско езеро”. Само допреди година никой не би могъл да прогнозира подобно развитие. По същия начин, по който навремето Вашингтон използва съюза с Лондон за да си присвои по-голямата част от глобалното британско влияние, след Втората световна война, така и Китай днес използва приходите от износа си в САЩ за да финансира онова, което най-вероятно ще се окаже военно предизвикателство към американския контрол над морските пътища в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Използвайки нарастващите си ресурси, Пекин претендира за голям морски сектор, от Корея до Индонезия, където от дълги десетилетия насам господстват военноморските сили на САЩ. През август 2010, след като Вашингтон демонстрира стратегически интерес към Южнокитайски море и проведе в района военноморски учения в подкрепа на претенциите си, официалният рупор на Пекин – вестник Global Times, реагира изключително нервно, подчертавайки, че „американско-китайското съперничество в Южнокитайско море повиши сериозно залозите в битката за това, кой ще бъде истинския господар на планетата в бъдеще”.

Предвид нарастващото напрежение, Пентагонът стигна до извода, че Пекин вече разполага с „потенциал за нападение срещу американските самолетоносачи в западната част на Тихия океан” и възможност да постави на прицел „ядрените сили по цялата територия на континенталните Съединени щати”. Разработвайки „настъпателния си ядрен, космически и кибернетичен потенциал”, Китай, както изглежда, е решително настроен да съперничи на Америка за господството в „информационния спектър на всички сфери на съвременното военно пространство”. Продължавайки работите по създаването на мощната ракета-носител Long March V и изстрелвайки два космически спътника, през януари 2010, и още един, през юли (като по този начин общият брой на китайските спътници е вече пет), Пекин дава знак, че страната е на път да реализира успешно поставената задача за изграждане, до 2020, на „независима” мрежа от 35 спътника за развитието на своя глобален навигационен, комуникационен и разузнавателен потенциал.

За да попречи на Китай и да разшири военното си присъствие в света, Вашингтон иска да създаде нова цифрова мрежа от въздушна и космическа роботехника, притежаваща непознат досега потенциал в сферата на кибервойните и електронното наблюдение. Органите на американското военно планиране очакват, че тази интегрирана система ще покрие планетата с кибермрежа, способна внезапно да „ослепи” цели армии на бойното поле или пък да унищожи един, единствен терорист, независимо дали е в открита местност или се укрива в някой бидонвил. До 2020, ако всички върви по план, Пентагонът ще инсталира триреден щит от космически безпилотни апарати, способни да нанасят удари от стратосферата в екзосферата, въоръжени със свръхмодерни ракети, обединени в непрекъснато действаща модулна спътникова система и управлявани с помощта на общо телескопично наблюдение.

През април 2010, Пентагонът влезе в историята, разширявайки оперативната зона на безпилотните си апарати до екзосферата, като тихомълком изстреля безпилотната космическа совалка Х-37В на ниска орбита, на височина 225 мили (408 км) над Земята. Совалката Х-37В е първата от новото поколение безпилотни апарати, чиято поява ще ознаменува началото на пълномащабната военна надпревара в Космоса, превръщайки го в арена на бъдещи войни, които няма да приличат на нищо от това, с което сме се сблъсквали досега (повече за новото космическо оръжие на Пентагона, виж статията на Константин Богданов, на стр. – б.р.).

Третата световна война: сценарий за 2025

Технологиите за водене на космическа и кибервойна са толкова нови и неизпробвани, че дори и най-смахнатите сценарии могат бързо да бъдат изпреварени от действителността, която днес трудно можем да си представим. Но, ако просто се възползваме от онзи тип сценарии, които самите американски военновъздушни сили използваха през 2009 в своята „Игра на потенциалните бъдещи възможности” (Future Capabilities Game), можем „по-добре да разберем, как въздухът, космосът и киберпространството се пресичат във военните действия на бъдещето” и така да си представим, как вероятно ще се води следващата световна война.

И така представете си, че е 23:59 часа, Денят на Благодарността, 2025 година. Докато потребителите търсят на интернет-страниците на компанията Best Buy къде са най-големите намаления на най-модерните електроуреди от Китай, смаяните специалисти от военновъздушните сили на САЩ, обслужващи космическия телескоп (Space Surveillance Telescope) на остров Мауи, констатират, че панорамните им екрани внезапно са се изключили. На хиляди мили от тях, в Центъра за управление на американското Киберкомандване (US CyberCommand) в Тексас, служителите откриват опасни вируси, които, съдейки по всичко, са изпратени от „колегите” им от Китайската народно-освободителна армия.

Първият открит удар е нанесен без дори да е бил провокиран. Китайските вирусни програми поставят под контрол роботехниката на борда на безпилотния, работещ със слънчеви батерии, американски самолет „Predator”, който в този момент лети на височина 70 хиляди фута (21 км) над Корейския пролив, отделящ Корея от Япония. Внезапно, „Predator” изстрелва всичките си десетки ракети право във водите на Жълто море, като по този начин, на практика, изразходва напразно целия си ударен потенциал.

Твърдо решен да отговори достойно на китайците, Вашингтон дава заповед за ответен удар. Убедени, че тяхната „разделена на фракции, свободно летяща” спътникова система F-6 е напълно непробиваема за противника, командването на американските ВВС в Калифорния предава съответните роботехнически кодове на флотилията от космически безпилотни совалки Х-37В, намиращи се на орбита около Земята, на височина 250 мили (408 км), нареждайки им да изстрелят ракетите си Т-3 (Triple Target Terminator) срещу 35-те китайски спътници. Не следва никаква реакция. Изпаднали в паника, американските ВВС изстрелват свърхзвуковата си крилата ракета Falcon по дъга, на височина 100 мили (160 км), над Тихия океан и след това (след още двайсетина минути) изпращат и съответните компютърни кодове за нанасяне на ракетен удар по седем, разположени в близост, китайски спътници. Оказва се обаче, че и тези кодове не работят.

Докато китайският вирус безпрепятствено се разпространява по спътниковата система F-6, тъй като „второкачествените” (в сравнение с китайските) американски суперкомпютри не съумяват да се справят с дяволски сложния код на вирусната програма, GPS-сигналите, които са жизненоважни за навигацията на американските кораби и самолети по цялата планета, също се оказват застрашени. Флотилиите от самолетоносачи започват да се движат в кръг, в самия център на Тихия океан. Ескадрилите от изтребители не могат да излетят, а безпилотните совалки-убийци летят безцелно към хоризонта за да се разбият, когато горивото им най-сетне свърши. Внезапно САЩ губят онова, което техните военновъздушни сили определят като „решаващата височина”, т.е. космоса. Минават само няколко часа и военната държава, господстваща над света в продължение на почти цяло столетие, търпи унизително поражение в Третата световна война, и то без нито една човешка жертва.

Нов световен ред?

Дори ако бъдещите събития се окажат по-скучни, отколкото предполагат очертаните по-горе четири сценария, всяка по-значима съвременна тенденция сочи, че към 2025 глобалната мощ на Америка ще пострада много по-сериозно, отколкото си представят във Вашингтон.

Докато американските съюзници в целия свят започват да коригират стратегиите си, съобразявайки ги с нарастващата мощ и влияние на азиатските държави, бремето по поддържането на 800-те (и дори повече) американски военни бази в чужбина ще се окаже съвършено непоносимо и, най-сетне, ще накара Вашингтон, макар и против волята си, да започне планомерно да изтегля войските си от тях. Отчитайки факта, че и САЩ, и Китай се стремят да разположат свои въоръжения в космоса и да използват за военни цели киберпространството, напрежението между тях само ще се усилва, което, към 2025, ще направи военния конфликт помежду им доста вероятен, макар и не съвсем сигурен.

Споменатите по-горе икономически, военни и технологични тенденции, които допълнително ще усложнят ситуацията, няма да се реализират напълно изолирано една от друга. Както показва случилото се с европейските империи след Втората световна война, тези негативни сили ще се наслагват и ще се усилват взаимно. При това те ще се съчетават по напълно неочаквани начини, провокирайки кризи, за които американците се отчайващо неподготвени, и застрашавайки да вкарат икономиката на САЩ в период на продължителен спад, като обрекат страната на много сериозни икономически трудности в продължение на цяло едно поколение и дори повече.

С постепенното отслабване на американската мощ, миналото ни предлага редица варианти за бъдещия „постамерикански” световен ред. На единия край на този спектър е появата на нова глобална свръхдържава, което макар и да е малко вероятно, не бива да се изключва напълно. Само че и Китай, и Русия представляват затворени култури, с непонятни за останалите нелатински азбуки, стратегии за национална отбрана и недоразвити правни системи, което ги лишава от редица ключови инструменти за световно господство. Тоест, в момента на хоризонта не се очертава нито една държава, способна да наследи САЩ.

В мрачната, антиутопична версия за глобалното ни бъдеще, една коалиция между транснационални корпорации, многостранни военни сили, от типа на НАТО, и международните финансови елити, вероятно би могла да формира някакво общо (макар и доста нестабилно) наднационална ядро, което би обезсмислило всички разговори за появата на нови национални империи. Но, докато лишените от ясна национална принадлежност корпорации и мултинационални елити сигурно биха управлявали един подобен бъдещ свят от безопасни градски анклави, на масите вероятно ще се наложи да обитават огромни и зле поддържани градски и селски гета.

В бестселъра си „Планетата на гетата” (Planet of Slums) Майкъл Дейвис дава, като минимум частична, представа за подобен свят и структурата му „отдолу нагоре”. Според него, един милиард хора, които вече обитават смърдящите бордеи из целия свят (като броят им ще се удвои до 2030), ще превърнат „дивите, несъстояли се градове в Третия свят в типичното бойно поле на ХХІ век”.

В центъра на спектъра от възможни бъдещета, между 2020 и 2040, е появата на нова глобална „олигополия” (тип пазарна структура с несъвършена конкуренция, в която доминират съвсем малък брой компании – б.р.), в чиито рамки възходящите държави Китай, Русия, Индия и Бразилия ще си сътрудничат с отслабващите велики сили, като Великобритания, Германия, Япония и САЩ, за да наложат модел на временно глобално господство, подобен на широкият алианс на европейските империи, управляващи половината човечество през 1900.

Или пък друга възможност: нарастване мощта на регионалните хегемони и връщане към структурата, напомняща донякъде международната система, съществувала преди формирането на съвременните империи. В този нео-вестфалски световен ред, предоставящ безкрайни перспективи за микро-насилието и неограничаната експлоатация, всеки хегемон ще доминира в рамките на най-близкото си обкръжение – Бразилия в Южна Америка, САЩ в Северна Америка, ЮАР в Южна Африка и т.н.

Космосът, киберпространството и морските дълбини, които вече няма да се контролират от бившия „световен полицай” САЩ, могат дори да се превърнат в своеобразни нови глобални „общински територии”, контролирани например от разширения състав на Съвета за сигурност на ООН или от някакъв друг подобен орган.

Всички тези сценарии екстраполират съществуващите тенденции в бъдещето, изхождайки от предпоставката, че американците, заслепени от високомерието на десетилетията през които тяхната мощ нямаше исторически аналог, няма да съумеят, или няма да поискат да предприемат стъпките, необходими за контролирането на бързата ерозия на позицията им в света.

Ако упадъкът на Америка действително се движи по силно низходяща траектория, между 2003 и 2025, излиза, че наистина сме пропилели за дреболии по-голямата част от първото десетилетие на този упадък, чрез войните, които отвлякоха вниманието ни от дългосрочните проблеми и напразно сме изхарчили трилиони долари, от които САЩ отчаяно се нуждаят.

Ако действително ни остават по-малко от 15 години, шансовете че ще пропилеем и тях, продължават да са твърде големи. Конгресът и президентът се оказаха в задънена улица. Американската (политическа) система е наводнена с корпоративни пари, чиято цел е създаването на всевъзможни препятствия пред нормалната работа на законодателите. Налице са твърде малко основания да смятаме, че всички по-значими въпроси, включително войните, които водим, раздутата ни система за сигурност, страдащата от липса на средства образователна система и остарялото ни енергоснабдяване, ще бъдат решени с необходимата бързина и сериозност, което би гарантирало на Америка онова „меко приземяване”, което би могло да максимизира ролята и да гарантира просперитета на страната ни в променящия се свят.

Европейските империи изчезнаха, а американската е на път да ги последва. Изглежда все по-съмнително, че САЩ ще съумеят, поне частично, да повторят успеха на Великобритания при формирането на постимперския световен ред, така че той да не постави под въпрос техния собствен просперитет и да бъде белязан от техните най-положителни ценности.

* Авторът е професор по история в Университета на Уискънсин в Медисън, САЩ. Ръководител е на глобалната работна група „Империи в преход”, обединяваща 140 известни учени от четири континента.

Повече от две години след острата криза между Русия и Украйна, която в началото на 2009 остави без газ редица европейски държави, ЕС още няма яснота как да повиши енергийната сигурност на своите уязвими източноевропейски членове. Но поне желание не липсва. Универсално средство за облекчаване (но не и за цялостно решаване) на проблема е повишаването на енергийната ефективност, за което ЕС си има разписана цел и срок за изпълнението й - 20% за периода 2010-2020. Реализацията на тази цел обаче върви трудно и бавно и вероятно няма да бъде постигната. Като цяло, ЕС не може да се похвали с наличието на общ енергиен пазар, но най-слабото място е газовият внос, защото е силно зависим от трансгранични тръбопроводи и често пъти от единствен доставчик, в лицето на „Газпром”. Очертават се две основни стратегии, на които залага Брюксел в стремежа си да преодолее проблема с липсата на общ газов пазар. Първата е изграждането на мрежа от нови газопреносни връзки в региона, затворен между Балтийско, Черно и Адриатическо море, а втората – отварянето на т. нар. Южен газов коридор, от Каспийско море до Югоизточна и Централна Европа.

Коридорът „Север-Юг”

В началото на февруари 2011 на Европейския съвет в Брюксел бе обявено, че общият енергиен пазар на ЕС трябва да бъде изграден до 2014, което ще „позволи електричество и газ да текат свободно”. За целта, през Източна Европа и Балканите трябва да мине нов газов коридор, получил името „Север-Юг”.  Той ще свързва района на Балтийско море (включително Полша) с Адриатическо и Егейско море, а по-късно и с Черно море. Като страни, които ще ползват новия коридор, поименно са изброени Полша, Чехия, Унгария, Словакия и Румъния и, възможно, Австрия и Хърватска. В дългосрочен план Европейската Комисия предвижда към така създадената система от газови връзки да се включат и страните от Югоизточна Европа, които не са членки на ЕС – Албания, Босна и Херцеговина, Хърватска, Македония, Черна гора, Сърбия, Косово, Молдова.

Идеята за междусистемните газови връзки, обединени в коридора „Север-Юг” датира от февруари 2010. Тогава в Будапеща се проведе среща по въпросите на енергетиката във формат „Вишеград +”, включващ страните от Вишеградската четворка: Полша, Чехия, Унгария и Словакия, както и Австрия, България, Румъния, Словения, Сърбия, Хърватска и Босна и Херцеговина[1]. Може да се предположи, че включването на темата за газовия коридор „Север-Юг” в дневния ред на Европейския съвет от февруари т. г. се дължи до известна степен на факта, че сега ротационен председател на ЕС е Унгария, която е разположена точно в географския център на бъдещия коридор и би могла да спечели най-много от изграждането му.

Списъкът с конкретните проекти от газовия коридор „Север-Юг” би трябвало да е готов през юни 2011, но някои вече бяха споменати. Това се терминали за втечнен газ на полското и хърватско крайбрежие, както и в Констанца, Румъния, и проекти за пренос на компресиран газ „в района на широкото Черноморие”. Не става ясно дали подпомагането на проекти за пренос на компресиран газ включва и субсидии за покупка на танкери, което е най-големия разход в случая. Споменава се и любимият на унгарците доста неясен проект NETS (New Europe Transmission System – Нова европейска преносна система), който би трябвало да обедини газопреносните мрежи в Централна и Югоизточна Европа чрез създаването на общ системен оператор (Transmission system operator).

Кой ще плати сметката?

Всички тези намерения на ЕС звучат добре, но вероятно ще се провалят, когато въпроса опре до пари. През 2009, Съюзът включи газопровода „Набуко” и газовите връзки България-Гърция  и България-Румъния в приоритетите си и обеща да ги подпомогне, съответно, с 200, с 45 и с 9 млн. евро. Към днешна дата обаче не е започнал строежа на нито един от тези тръбопроводи и това вероятно няма да се случи и през следващите 2-3 години. Всъщност, за тях важи същото, което на форума в Брюксел бе отбелязано за новите проекти от бъдещия коридор „Север-Юг”: те са „оправдани от гледна точка на сигурността на доставките и солидарността, но не могат да привлекат достатъчно финансиране на пазарен принцип”. Въпросът е, кой и защо ще осигури това недостигащо финансиране? ЕС си дава срок за отговор до юни.

Макар да има комисар по енергетиката, ЕС не купува, не продава и не транспортира природен газ. Това не правят и отделните страни членки, а само търговски компании, някои от които са държавни, а други частни. В същото време, отговорността за сигурността на газовите доставки на национално или общоевропейско ниво няма как бъде поета от търговски фирми. Именно оттук идва главното противоречие – енергийната сигурност може да се гарантира само при наличието на достатъчна спомагателна инфраструктура, играеща ролята на застраховка в случай на форсмажорни обстоятелства, като например спирането на транзита на руски газ през Украйна, през 2009. Бизнесът не иска да инвестира в строежа на тръбопроводи или морски терминали, служещи за „застрахователна полица” и, при нормални обстоятелства, работещи с малка част от капацитета си. Повечето съоръжения от планираният нов газов коридор „Север-Юг” са именно застрахователна полица, а не основно трасе за газоснабдяване на Централна и Югоизточна Европа. Източноевропейските и балкански страни не особено богати, за да платят такава застраховка, затова апелират към „солидарността” в ЕС. Понеже Германия е най-голямата и стабилна страна в Съюза и прави най-солидни вноски в бюджета на ЕС, необявеният данък „солидарност” бърка най-дълбоко в джоба на нейните граждани. Дали обаче Берлин ще е готов да плаща за скъпите енергийни проекти, посочени от Брюксел? Едва ли, особено след като Германия вече показа „солидарност” с финансовите проблеми на страни като Гърция. Всъщност, официални източници от Берлин вече заявиха, че повишаването на енергийната сигурност трябва да стане с „умни регулации”, насърчаващи частните инвестиции. Точно обратното твърди председателят на Европейския парламент Йежи Бузек, който е от Полша – една от страните бенефициенти от потенциалния коридор „Север-Юг”. Според него, само „умните регулации” не са достатъчни, трябват и пари, защото новите проекти не могат да се финансират само от частния сектор[2].

Споровете за финансирането на новите енергийни проекти се пречупват и през призмата на може би най-важното противоречие в ЕС – между наднационалните институции и националните власти на отделните страни-членки. Естествено, Комисията и комисаря по енергетиката Гюнтер Йотингер (въпреки че е германец) настояват за реализирането на мащабния проект за коридора „Север-Юг”, защото това е наднационално начинание, което би засилило преразпределителната роля на Брюксел, за сметка на националните правителства. От друга страна големите държави в ЕС като Германия, Франция или Великобритания са осигурили силна диверсификация на газовите си доставки и не са склонни отново да плащат сметката на бедните си източноевропейски роднини.

Въпросът има и геополитически измерения. Досега снабдяването на Източна и Централна Европа с газ винаги е ставало по тръбопроводи с ориентация от изток (Русия) на запад. Лансирането на коридор „Север-Юг” означава появата на вертикално ориентирана преносна инфраструктура и евентуална възможност за навлизане на суровина от Северно море и от арабските и африкански производители на втечнен газ (последното обаче напоследък е под въпрос, заради т.нар. „арабска революция”). Логично е Русия да даде отпор на тази алтернатива, включително опирайки се на здравата си енергийна връзка с Германия.

С по-важни последици за газовия пазар в ЕС може да се окаже друга инициатива, обявена на Европейския съвет през февруари. Става дума за предложението, от 1 януари 2012, страните-членки да информират Комисията за всички съществуващи и нови двустранни договори за доставка на газ с чужди страни и фирми. От своя страна, ЕК ще направи тази информация достъпна за останалите страни-членки „в подходяща форма, вземайки предвид необходимостта от защита на чувствителната търговска информация”[3]. Тази формулировка е доста предпазлива, но все пак споделянето на подобна информация между държавите от ЕС може са лиши „Газпром” от привилегированата му позиция да се договаря с всяка страна по отделно, отказвайки отстъпки, които вече е направил на други свои клиенти. Този казус ще става все по-актуален на фона на засилващия се натиск част от газа, доставян от „Газпром”, да се плаща по цени на спот-пазара и да се намали делът на доставките, попадащи в обхвата на клаузата „вземай или плащай (take or pay)”.

Вътрешните битки в Южния газов коридор

В началото на 2011 настъпиха чувствителни промени и в перспективите за реализацията на проектите от т. нар. Южен газов коридор, по който каспийския и евентуално иракски газ трябва да стигне до Европа. Да припомним, че под това общо име ЕС обединява няколко проекти за пренос на газ: Набуко, ITGI (интерконектор Турция-Гърция-Италия), TAP (Трансадриатически газопровод от Гърция през Албания до Италия), AGRI (Азербайджан-Грузия-Румъния интерконектор), Бял поток (Азербайджан-Грузия-Украйна) и проектът за пренос на компресиран азербайджански газ от терминала Кулеви, в Грузия, до България.

За разлика от споменатия вече коридор „Север-Юг”, Южният газов коридор може да даде не само застраховка за европейската енергийна сигурност, но и редовни доставки на цени, конкуриращи тези на „Газпром”. Това обаче няма да стане скоро. След като дълго време демонстрираха безпочвен оптимизъм спрямо „Набуко”, като флагман на Южния газов коридор, редица влиятелни фактори в ЕС вече се убеждават, че географията, геологията и технологията за добив на каспийския газ, съчетани с геополитическата изолация на Иран, са непреодолими препятствия пред реализацията на този проект в близките 5-6 години.

Азербайджански газ може да влезе в „Набуко” най-рано през 2017, когато ще започне втората фаза от експлоатацията на голямото морско находище „Шах Дениз”. При това става въпрос за количества в рамките на 15 млрд. куб. м годишно, което е едва 1/2 от капацитета на „Набуко”. При това въобще не е сигурно, че целият експортен потенциал на „Шах Дениз”-2 ще се насочи към Южния газов коридор. В момента купувачи на азербайджански газ, макар и в малки количества, са и Русия, и Иран.

Напоследък като допълващ източник за захранване на „Набуко” се сочи иракската част на Кюрдистан. Не е ясно обаче, кой трябва да бъде страна по концесионните договори за добив – дали иракското правителство в Багдад или лидерите на местната кюрдска автономия. Редно е да напомним и за проблемната ситуация със сигурността в Ирак. Освен това в тази страна има много неработещи газови електроцентрали именно поради недостиг на газ и е логично, ако се стигне увеличение на добива, той да се насочи в тази посока[4].

Другата надежда за „Набуко” е Туркменистан, който наистина има големи газови залежи, но те са главно в източната част на страната, на близо 1000 км от Каспийско море. В момента Ашхабад строи със собствени сили и финанси магистрален тръбопровод Изток-Запад, който ще бъде завършен най-рано в средата на 2015. Довеждането на туркменистанския газ до каспийския бряг обаче все още не означава, че той непременно ще пресече морето и, през Азербайджан и Грузия, ще се влее в „Набуко”. Вместо това може да поеме и на север по планирания заедно с „Газпром” Прикаспийски тръбопровод. Реалистично е да се очаква, че „Набуко” ще може да заработи с пълен капацитет едва когато туркменистанския газов добив достигне такива обеми (около и над 100 млрд. куб. м годишно), които не могат да се поемат от съществуващите експортни тръбопроводи на страната към Русия, Китай и Иран. Тогава Туркменистан ще търси на всяка цена уреждане на териториалните си спорове с Азербайджан за каспийския шелф и може да се откаже от сегашната си позиция, че продава газ само на своите граници, ако някой може да си го вземе от там. Поради неуредения юридически статут на Каспийско море, само активното ангажиране на Туркменистан и Азербайджан с Транскаспийски газопровод би могло до окуражи потенциални частни инвеститори и евентуално да неутрализира неизбежната яростна опозиция на Русия и Иран срещу подобно съоръжение.

„Набуко” може да бъде пожертван

От февруари т. г. от Брюксел вече идват сигнали, че „Набуко” може да бъде пожертван в полза на по-малкия и съответно по-реалистичен проект ITGI. Официални лица от ЕК насърчават обединяването на „Набуко” с ITGI. Как може да стане това, след като двата проекта имат съвършено различни крайни дестинации – съответно Централна Европа и Южна Италия? Отговорът, подсказван от Брюксел, е: първо да се построи ITGI, а след време, когато има повече газ, като продължение на общото трасе на двата газопровода в Турция, може да бъде изградена и частта от „Набуко”, преминаваща през европейска територия. Аргументите за това са цената – (по предварителни оценки „Набуко” ще струва три пъти повече от ITGI) и липсата на достатъчно газ за „Набуко”, чиито капацитет по план е три пъти по-голям от този на ITGI. Логиката, е че допълнителните количества азербайджански газ, които ще дойдат от „Шах Дениз”-2, не стигат за запълването на „Набуко”, но са достатъчни за по-малкия тръбопровод. На витиеватия език на брюкселските еврократи тази логика е изразена в изказване на говорителя на ЕК, според който различните проекти, влизащи в Южния коридор, трябва „да проучат възможността за взаимно изгодно сътрудничество”[5]. Съзнавайки опасността проектът им да бъде замразен, шефовете на „Набуко” категорично отхвърлят подсказваната от Брюксел опция за сливане с ITGI.

Неочакван победител в конкуренцията в рамките на Южния коридор може да излезе проектът за Трансадриатически газопровод, за който се говори най-малко. Той е най-евтин (1,5 млрд. евро), с най-къс маршрут(Солун-Бриндизи) и със сравнително малък първоначален капацитет – 10 млрд. куб. м годишно. Освен това проектът TAP предвижда изграждането на подземно газово хранилище в Албания и възможност за реверсен пренос (от Италия към Балканите) на 8,5 млрд. куб. м годишно. Но може би най-големият коз на TAP е фактът, че с дял от 42,5% сред неговите трима акционери се нарежда норвежката компания „Статойл”. Именно тя е оператор на добива азербайджанското находище „Шах Дениз”, притежава ¼ от него и, съответно, може да каже тежката си дума при избора на експортен маршрут. „Набуко” и ITGI не могат да се похвалят с акционери, ангажирани с добива на газ от „Шах Дениз.

Проектите за пренос на втечнен и/или компресиран азербайджански газ през Черно море до Румъния и България са по-скоро екзотика и геополитически блъф. Основна причина за лансирането им в публичното пространство е желанието на Азербайджан да покаже на Анкара, че каспийския газ може да стигне до Европа и по други трасета, заобикалящи Турция. За Румъния и България шумното обговаряне на подобни проекти също може да е от полза – така те намекват на „Газпром”, че не е незаменим доставчик за тях. Маршрут Каспийско море-Кавказ-Черно море-Румъния/България обаче предполага обръщането на газа от едно в друго агрегатно състояние и строежа на скъпи терминали или закупуването на суперскъпи танкери. Всичко това струва много пари и ще направи суровината непродаваема. Икономически несъстоятелен е и проектът „Бял поток”, особено след като, през 2010, Украйна подписа дългосрочен договор за цената на купувания от нея руски газ.

Като обобщение на сложната борба между различните маршрути в рамките на Южния газов коридор, както и между този коридор и инициирания от руската „Газпром” „Южен поток”, бих предложил следната прогноза за процентните шансове за реализацията на всички тези проекти в следващото десетилетие.

Прогноза за перспективите на проектите от Южния газов коридор и Южен поток в следващите 5 и 10 години[6]

Бележки:

1. Declaration of the Budapest V4+ Energy Security Summit; http://www.mfa.gov.hu/NR/rdonlyres/ABA63911-6A6B-4F1E-B65D-0D3956236E8B/0/V4_Energy_Declaration.pdf

2.  Pop, V. EU parliament chief: energy security needs public money; http://euobserver.com/9/31749

3.  Pop, V.EU leaders set deadlines for energy market; http://euobserver.com/9/31756

4.  U.S. Energy Administration Information. Country Analysis Briefs. Iraq, Sept. 2010; http://www.eia.doe.gov/cabs/Iraq/Full.html

5.  EU pushes pipeline merger in Southern gas corridor; http://www.euractiv.com/en/energy/prime-ministers-seal-north-south-gas-corridor-news-501765

6. Първоначален вариант на тази прогноза направих на конференция в Букурещ през декември 2010 г. Виж: Dimitrov, P. The Black Sea Routes of Russian and Caspian Natural Gas - Pipelines, Players and Geopolitical Ambitions. In: Compendium of Reports from International Conference “Evolving Strategic Environment and the Energy Security in the Wider Black Sea Region”. Under print.

* Българско геополитическо дружество

В нито една държава, освен в Египет, социалната революция не би могла да доведе до кардинални геополитически последици. Дори събитията в Ирак, причинили катастрофата му като държава, не се оказаха начало на глобални промени в арабския свят. Единствено Египет е в състояние да окаже влияние върху региона, макар че напоследък други арабски държави все повече придобиват ново значение и влияят върху „голямата политика” в него.

Арабите казват, че „без Египет няма война, а без Сирия няма мир”. Това е една универсална и адекватна теза, в смисъл, че Египет, разбира се, е центърът на арабския свят, но и другите държави играят собствена роля в него. По същество, в конкретния случай сме свидетели не на египетска, туниска, йеменска и не либийска или бахрейнска, а на общоарабска революция, защото във всички части на арабския свят са налице едни и същи социални и политически фактори. Западното общество винаги е недооценявало арабския елит, макар че арабите имаха всички възможности да подготвят блестящ политически и професионален елит, който разбира се, в известна степен, е европеизиран и „уестърнизиран”. За да разберем случилото се в Египет, трябва  първо да си припомним, какво точно представлява тази страна.

Египетската специфика

Всъщност, Египет представлява една голяма река, т.е. Нил, с воден дебит от 400–500м³ в сек. до 15 000 м³ в сек. Покрай Нил се разполага и основното египетското „жизнено пространство”, широко не повече от 20-50 км. Други такива пространства са Средиземноморското крайбрежие и Суецкият канал, както и немногобройните оазиси – все тесни ивици, където животът е възможен. Всичко останало е пустиня, включително и по египетското крайбрежие на Червено море. Днес Нил, на практика, вече не стига до морето и водният проблем се превръща в заплаха за национална катастрофа, която може да настъпи в сравнително близко бъдеще. В Египет живеят около 80 милиона души, 18 милиона от които в Кайро. Националният БВП е 500 млрд. долара, което не е малко, но качеството на египетската икономика никак не е високо: предимно отрасли на аграрно-индустриалния сектор и туризма, като страната разполага с известни запаси от петрол и природен газ и се надява да увеличи добива и износа на тези енергоносители, но засега това са само надежди.

В продължение на над три десетилетия, Египет се управляваше от най-малко корумпирания режим в арабския свят: вече бившият президент Хосни Мубарак може да бъде обвинен в много грехове, но не и в корупция и беззаконие. Той беше един, във всички отношения, достоен политик, който съумяваше да поддържа стабилен не само Египет, но, на практика, и целия арабски свят. На какво обаче може да разчита една страна с толкова скромни природни ресурси и такъв невероятен демографски потенциал? Тук е мястото да припомня, че в края на 60-те години в Египет живееха само 27 млн. души, т.е. за 40 години населението му е нараснало 3 пъти.

В същото време, за онези, които са наясно с това, какво представлява египетския елит, знаят, че Египет е, преди всичко, държава на университетите, с дълбоки традиции в образованието, литературата, политическия анализ и политическите изследвания, като цяло, възприемането на световната култура и конфесионалната толерантност. Освен това, тесните съюзнически отношения на Египет със САЩ, не му пречат да поддържа приятелски отношения с всички световни „силови центрове”, съзнавайки, че само по този начин страната може да си гарантира някаква стабилност и да разчита на по-успешно развитие. Не е чудно, че в Египет се намериха не по-малко от 1-2 милиона достатъчно образовани и социално отговорни граждани, решени да осъществят един толкова мащабен и безкомпромисен бунт.

В тази революция напълно липсваха ислямистки, антиамерикански и антиевропейски лозунги. Египетската интелигенция и, отчасти, средната класа, вече не искаха да търпят съществуващата квазистабилност с цената на отказа от свободата и демокрацията. Понякога у страничните наблюдатели възниква впечатлението, че случващото се в Египет много прилича на реализация на плановете на предишната американска администрация на Джордж Буш-младши, поставила си за цел налагането на демокрацията в региона на т.нар. „Голям Близък Изток”, но истината е, че в основата му стои друга мотивация и други движещи сили. Без съмнение, тази революция не би могла да се случи без подкрепата на определени кръгове, както сред едрите бизнесмени, така и сред бюрокрацията и военния елит. Което се видя съвсем ясно.

САЩ и европейските държави, които в момента са ангажирани с решаването на собствените си сложни проблеми, в никакъв случай не се нуждаеха от подобна революция, но и едните, и другите, бяха принудени да я подкрепят, тъй като в противен случай под въпрос би се оказала цялата система на световната демокрация. Тези процеси могат да доведат до нова ситуация, в която либералните кръгове ще бъдат диференцирани на „десни” и „леви” либерали, а в държавите, където съществуваше и продължава да съществува т.нар. „ляв проект”, обществото ще олевее. Това, на свой ред, също не е окончателния резултат от революцията, тъй като в определени момент левите биха могли да подкрепят ислямистите. В момента политическите наблюдатели се опитват да извлекат някакви изводи от случващото се и е напълно разбираемо, че американските политолози изглеждат доста объркани и едва ли са в състояние да предложат достатъчно точни прогнози. Което за пореден път говори за това, че САЩ не искаха подобно развитие и не са разработвали сценариите за него.

Що се отнася да Израел и израелското лоби в САЩ, Русия и Европа, те предпочетоха това, което обикновено се определя като „остатъчна политика”, т.е. упорито настояваха пред Вашингтон да подкрепи Хосни Мубарак като гарант за запазване на сегашното статукво в Близкия Изток. Само че тази лишена от глобална визия израелска позиция беше обречена на провал и, на практика, още повече убеди бунтуващите се египтяни в правилността на действията им. Израел трябваше да разбере, че Мубарак не е вечен и, че се налага установяването на взаимно разбирателство с новите лидери на либералната египетска революция, за които израелските разузнавателни служби разполагат с необходимата информация.

Едва ли сегашната египетска революция ще доведе да бързи, реални и осезаеми реформи и до решаване проблемите на страната, като, най-вероятно, на Египет предстои да преживее няколко години на доста сериозно гражданско противопоставяне. Основното, което е най-необходимо на страната след окончателната „развръзка” и установяването на нов управляващ режим, е стабилността, а за постигането и на мнозина „реалисти” и „идеалисти” сред лидерите на сегашната революция ще се наложи да се съгласят на отстъпки и, ако можем да използваме подобна формулировка – на „голям нов исторически компромис”.

Геополитическите последици

По какъв начин обаче, революционните събития не само в Египет, но и в целия арабски свят, ще се отразят на геополитическата ситуация в Близкия Изток и в още по-обширния регион на т.нар. „Голям Близък Изток” (включващ още Магреб, Предна Азия и т.н.).

Преди всичко, нека се спрем на позициите, заети от Турция и Иран. Турция побърза да подкрепи египетската и другите революции, продължавайки популистката си външна политика и опитвайки да се превърне в лидер на арабския свят, с помощта на реформите и социално-политическите иновации. Само че, въпреки многобройните си опити да привлече на своя страна арабските нации и държави, Анкара не може да се похвали със сериозни успехи в това отношение: арабите не бързат да възприемат тази турска политика като наистина искрена. Нито една арабска държава не се стреми да попадне под чадъра на „новата османска империя”, установявайки прекалено обвързващи я отношения в рамките на участието си в едни или други институционални икономически блокове – особено предвид турските претенции да ги трансформират и в политически алианси. В известна степен, арабските държави са склонни да приемат турското влияние като фактор, балансиращ ситуацията в региона, предвид прекалено силното влияние на Иран, към който арабите и особено онези от Персийския залив винаги са се отнасяли с опасение. Във всеки случай, съвършено ясно е, че Турция опитва да се възползва от либералната арабска революция за да усили влиянието си.

Така или иначе, развитието на демократичните принципи в арабските държави ще доведе до демонтажа и дезорганизацията на това, което сме свикнали да определяме като „арабски държавен национализъм”, както и до отслабване на арабските държави, които ще загубят и без това неособено големите си външнополитически амбиции. Тъкмо това очаква и Турция, стремяща да се превърне в „локомотив” на арабския свят.

Както е известно, веднага след като сегашното турско правителство декларира своя „нов външнополитически курс”, Египет се опита да попречи на усилването на турското политическо и икономическо влияние и, съвместно със Саудитска Арабия, започна да прокарва политика на противодействие на Турция. Това напълно отговаря и на представите на египетския елит за ролята на страната му в арабския свят и за турските намерения. В Анкара бяха съвсем наясно с тази негативна позиция на Мубарак, затова с удовлетворение приеха революцията в Кайро, довела до свалянето му.

За египетския елит е характерна не само липсата на семейни династични традиции, но и приемствеността във външната политика, както и наличието на определена стратегия. Затова едва ли е оправдано да смятаме, че египтяните ще побързат да ревизират дългогодишната си стратегия. В момента, към властта в страната се е устремила либералната, прозападно настроена интелигенция и други обществени групи, които са наясно, че дистанцирането от САЩ и Европа ще означава социална и икономическа катастрофа и дезорганизация на регионалната система за сигурност, основана на добре познатите ни договори и споразумения. Тези обстоятелства ще се възприемат адекватно от всяка политическа групировка, която дойде на власт в Кайро.

Ако американците и европейците случайно решат да не подкрепят новият либерален управляващ режим в Египет, те само биха подпомогнали „Мююслманските братя”. Истината обаче е, че американците реагираха доста ефективно и адекватно на египетската революция, всъщност те едва ли можеха да действат по-добре. Очевидно, революционните водачи вече са успели да постигнат някакви споразумения с американците, а вероятно и с британците и французите. Може би, по-късно това ще стане повод да се говори за „американско влияние” или за „ръката на Америка”, но революцията е резултат по-скоро на волята и интелекта на египетския народ. На този фон, засега липсват основания да се смята, че Турция има някакъв сериозен шанс да укрепи присъствието си в арабския свят в резултат от идването на власт там на нови политици, но това тепърва предстои да се изясни.

Както казват някои местни анализатори, „ние, арабите обичаме Иран повече, отколкото турците, но и повече се страхуваме от него”. В случая, Техеран зае по-разумна позиция, защото не очаква нищо добро за себе си от смяната на управляващите в Египет и другите арабски държави. Иранците, като никой друг, осъзнаха, че определи кръгове в арабското общество са решили да „изпреварят” събитията и действително са изпреварили ислямистките движения по пътя към властта. Затова, след известно колебание и имайки предвид силния вътрешен резонанс на египетските събития, иранските лидери подкрепиха революцията в Египет, определяйки я като „антиамериканска” и „антиизраелска”.

Истината обаче е, че либералните революции в арабските държави нанесоха колосален удар по надеждите и авторитета на ислямистките партии и лидери, формирайки съвършено нова обществено-политическа ситуация. В този смисъл, американските неоконсерватори се оказаха прави и арабските държави се изправиха пред нова историческа перспектива. Това обаче не означава, че промените са били дирижирани от американците. Що се отнася до Иран, който никога не се е чувствал достатъчно уютно в сунитския свят, в сегашните условия, той може и да се лиши от ролята си на „революционен лидер” в арабския свят.

Може ли, в условията на либерализация на арабското ислямско общество, да нарасне ролята на шиитските общности, най-вече, в Ливан, Ирак, Бахрейн и Саудитска Арабия, и доколко социалните лозунги на шиитските партии и движения могат да усилят позициите си? Всъщност, това е напълно възможно, въпросът по-скоро е, дали Иран е готов за подобно развитие на събитията в региона.

Когато беше извършена революцията в Тунис, някои френски анализатори се опитаха да намекнат, че става дума за „организирана от американците антифренска революция”. След това обаче, по-странен начин се изясни, че „магребската революция”, като цяло, т.е. в Тунис и Алжир (а вероятно това се отнася и за безредиците в Мароко), има съвсем определена профренска насоченост. Нещата опират до това, че, така или иначе, арабските либерални революции, до голяма степен, са обвързани с Европа и, в същото време, имат ако не явен, то поне известен англосаксонски подтекст. Ако тази моя хипотеза се окаже поне отчасти вярна, можем да очакваме, че арабският свят ще осъществи радикален завой към Европа. Въпросът е, в каква степен самата Европа може да възприеме тези събития, като „силов център”, към който се ориентират либералните сили в арабския свят.

Бяха ли европейците, и най-вече французите, заинтересовани от тези революционни събития? Според мен, на Франция очевидно не и беше до организирането на нещо подобно, още повече, че в Сирия например, тя се опитва да укрепи позициите на управляващия режим, освен това Париж разполага с определено влияние само в Магреб и на Източното Средиземноморски крайбрежие, но не и в останалите зони. В същото време, хората, живели във Франция и получили там образованието си, биха могли да се окажат стимулирани да се включат в революционните събития и дори да ги оглавят, от общия вектор на европейската политика и култура. В тази връзка ще напомня, че в една революция от „пробритански тип” например, нещата най-вероятно биха се решили чрез военен преврат, а и ролята на ислямистите би била доста по-значима, докато във „френската версия” не се забелязва нищо подобно.

Въпреки очевидното сближаване между Франция и САЩ, най-вече в сферата на трансатлантическите отношения, както и подписаният преди време френско-британски отбранителен договор, претенциите и противоречията между ангосаксонските държави и френско-германския тандем остават достатъчно сериозни. Така например, американците и британците не изпитват никакъв ентусиазъм към профренския проект за създаването на „Средиземноморска общност” (който не се подкрепя особено и от Германия), включваща държавите от Магреб, Близкия Изток и Турция (която всячески игнорира този проект, опасявайки се, че той и се предлага като алтернатива на членството в ЕС). В Средиземноморието все още няма стабилен силов баланс и геополитическата ситуация продължава да е в режим на „очакване”. Този обширен регион се нуждае от корекция в сега съществуващия квазибаланс, който не устройва мнозина.

Някои изводи

Ето защо, външните сили следва, на първо място, да подкрепят, а на второ – да осъществят инициативи за определяне външнополитическата ориентация на държавите от региона. Напълно е възможно, първоначално американците и европейците да предпочетат да действат заедно за да не усложнят още повече ситуацията, но след това всеки ще действат според собствените си интереси. Като цяло, остава усещането, че влиянието на Европа (ЕС) в Магреб и Близкия Изток ще нараства. Като особено ще нарасне ролята на Франция и Германия, които действат съвместно в региона. В същото време, Египет, най-вероятно, ще си остане в зоната на влияние на САЩ, тъй като нито една друга страна в света не може да предложи необходимата мащабна помощ и партньорството си на една толкова голяма, проблемна и ключова държава в арабския свят. Залогът, свързан с Египет, е прекалено голям, за да се допуснат някакви опасни игри и с тази страна да се осъществяват каквито и да било рисковани експерименти.

В резултат от арабските революции, влиянието на Западната общност в арабския свят ще се усили, тъй като тук Западът вече може да разчита на нов влиятелен потенциален партньор – средната класа и интелигенцията, придържаща се към либерални (дори дяснолиберални) възгледи. Това обаче, не би трябвало да доведе до радикални промени в геополитиката на арабския свят и в това „голямо пространство”, като цяло. Турция и Иран ще се окажат еднакво изолирани в арабския свят. Русия ще стане просто интересен икономически партньор, а Китай ще се сблъска с доста сериозни препятствия.

След окончателното приключване на настоящия етап на арабската революция, в основна грижа на Запада ще се превърне Саудитска Арабия, която, в известна степен, ще изгуби предишните си лостове за влияние върху арабските държави, а вътре в страната ще възникнат нови проблеми, също както и в арабските монархии от Персийския залив. Йемен и Судан няма да представляват кой знае колко големи проблеми, а всички радикални елементи в тях вероятно ще бъдат ликвидирани, този път със съгласуваната подкрепа на мнозинството арабски държави. Арабският свят ще приеме с разбиране демократизацията и дори евентуалната фрагментация на Ирак и появата на нови държави в Месопотамия. Управляващите режими в Сирия и Йордания пък ще предпочетат ускореното си реформиране и разширяването на демокрацията и гражданските свободи. Проблемите в Палестина и Ливан ще си останат същите и тези страни ще продължат да бъдат арена на борба между външни сили.

Тоест, налага се изводът, че революциите едва ли ще дестабилизират региона, напротив има реален шанс да го направят по-стабилен. Нещата обаче все още могат да се обърнат  и да тръгнат по друг, далеч по-неблагоприятен сценарий, ако досега управляващите кръгове в арабските държави решат да предприемат някакви радикални действия, преди окончателно да се разделят с властта, както се случва в Либия например. Тази страна, на практика се разпадна на две части – Източна и Западна, т.е. на Триполитания и Киренайка, между които има 600 километра пустиня. В едната част доминират бунтовниците, в другата все още се държи кланът на Кадафи. Впрочем, самото териториално образувание, известно днес като Либия, възниква едва през колониалната епоха, когато в Северна Африка идват италианците. Завладявайки, през 1912, османските провинции Триполитания и Киренайка, те ги обединяват, през 1934, в единна административна единица. След като става независима, през 1951, Либия започва да се нарича „обединено кралство”.

Само че това, което навремето е изкуствено обединено от колонизаторите, може успешно да се разпадне на части днес. Пример за подобна „деволюция” е друга бивша италианска колония – Сомалия, която се разпадна на няколко квазидържави, превръщайки се в база на тероризма и пиратството. В тази връзка, да не забравяме, че в продължение на столетия – и през Средните векове и през Новото време – либийското крайбрежие е сред главните бази на средиземноморските пирати, чиито нападения срещу европейската крайбрежие окончателно са прекратени едва след 1819. Ако Кадафи изпълни заплахите си да взриви петролопроводите, по които либийският петрол се транзитира в Европа, Либия съвсем буквално ще се превърне във втора Сомалия, в резултат от което на прага на Стария континент ще се появят и сепаратисти, и пирати, и милиони бежанци (впрочем, първите десетки хиляди вече опитват да пробият италианската блокада). Може би това най-сетне ще накара ЕС да се замисли какво всъщност се случва по южната му периферия.

* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения

В края на януари 2011, на срещата си с постоянния представител на Русия в НАТО Дмитрий Рогозин, руският президент Медведев заяви: „очакваме от партньорите си от пакта ясен и недвусмислен отговор на въпроса, къде виждат мястото на Русия в европейската система за противоракетна отбрана (ПРО). При всички случаи, или заедно с НАТО, или сами ще намерим достоен отговор на сега съществуващия проблем”. Освен това президентът напомни, че в посланието си към Федералното събрания (горната камара на руския парламент) вече е коментирал алтернативата пред страната му по този въпрос. „Или ще се споразумеем, на базата на определени принципи, с НАТО и ще създадем съвместна система за решаване задачите на противоракетната отбрана, или не се споразумяваме и тогава ще ни се наложи да вземем цяла поредица от неприятни решения, касаещи разполагането на ударна руска ядрена ракетна групировка”.

Сега нека разгледаме възможните и приемливи според Русия варианти за изграждането на европейската система за ПРО.

Първи вариант: Европейска ПРО с руско участие.

Както е известно, на миналогодишната среща на НАТО в Лисабон, Медведев очерта руската визия за участието на страната му в проекта за европейска ПРО. Според него, системата за ПРО следва да се гради върху „секторния принцип при определяне на отделните зони на отговорност”. Това означава Русия да поеме ангажимента да сваля всички ракети, насочени към Европа, чиито полет минава над руската зона на отговорност.

В същото време, повечето руски експерти смятат, че степента на ракетна заплаха за Европа е силно преувеличена, особено ако то се свързва с Иран. Реално съществуващите ирански балистични ракети със среден радиус на действие „Шахаб-3” имат обхват от 1350 км (и бойна глава до 1 тон, т.е. способен да носи, поне на теория, ядрен заряд). Така, сред държавите, които биха се оказали застрашени, са Турция, Азербайджан, Армения, Грузия, Русия, Украйна, Казахстан и Израел.

В този аспект, предложенията на руския президент действително представляват реална опция за Европа. Използвайки възможностите на Кавказката зона за противовъздушна отбрана (Русия - Армения) и изграждащата се Централноазиатска зона за противовъздушна отбрана (Русия - Казахстан), руският сектор на европейската ПРО е в състояние да отрази всеки хипотетичен ирански ракетен удар срещу ЕС.

Само че чиновниците от Северноатлантическия пакт предпочитат малко по-различен подход към решаването на проблема. Акцентирайки върху ускорените темпове на развитие на иранската ракетна програма, те стигат до извода, че през близките 5-7 години има вероятност Иран да създаде (с помощта на специалисти от Северна Корея) ракети с радиус до 5000 км. Въз основа на това, НАТО вече взе решение за разполагането на елементи на ПРО в Полша, Чехия и Румъния. Тоест, Европа (макар че, кой знае защо, за това говорят най-вече САЩ) смята за крайно необходимо „сама” да се защити от иранската заплаха и то с оглед на по-далечното бъдеще.

Колкото и да е странно, но подобни, неособено сериозно звучащи доводи, се дискутират съвсем сериозни по върховете на властта в ЕС и САЩ. Дори и на срещата в Лисабон, въпреки всички аргументи, изложени от руските експерти, колегите им от НАТО продължиха да настояват, че иранската заплаха е изключително актуална. Руската страна обаче не се съгласи с това, квалифицирайки подобна теза като силно преувеличена, затова, на срещата в Португалия, така и не бе постигнат консенсус. Истината е, че трудно можем да си представим, как две държави (Иран и Северна Корея), притиснати от политическите и икономически санкции на световната общност, ще могат да създадат междуконтинентална балистична ракета? Дори ако приемем, че иранските инженери са гениални, за създаването на тежки многостепенни балистични ракети се изисква нещо повече от пълната мобилизация на целия индустриален и научен потенциал на страната. Необходима е специално оборудване, създаване на изпитателни центрове, осъществяване на телеметрична връзка и анализ на параметрите на полета. При това, изстрелването на ракетите следва да се осъществява в посока към океана, тъй като Иран няма възможност да провежда ракетни изпитания над собствената си територия. Накрая, всичко това ще трябва да се прави на фона на постоянния и неприкрит натиск на американските, израелски и британски специални служби върху страната (потвърждение за което е и миналогодишната мащабна хакерска атака срещу компютрите на иранските ядрени, индустриални и научни центрове, с използване на вирусната програма Stuxnet). Според руските експерти, ислямската република би могла да се сдобие с ракети от подобен клас (ако те въобще бъдат създадени) едва след 10-15 години, най-малко.

Но дори ако приемем, че иранската опасност е реална, остава неясно, защо елементи на бъдещата европейска система за ПРО трябва да се разполагат в Полша или Чехия например, където иранските ракети просто няма как да стигнат (максималното, на което са способни, е да паднат в близост до крайбрежието на България и Румъния)? Опитите на някои американски стратези да обяснят всичко това със създаването на ешелонирана в дълбочина система за ПРО не звучат никак убедително. Най-логичните, от военна гледна точка, места за разполагане на елементи на ПРО са следните: в европейския сектор – Турция, Гърция, България и Албания; в близкоизточния сектор: американските компоненти на ПРО в Ирак (зенитно ракетните комплекси „Пейтриът” РАС-3 и системата за ПРО THAAD) и онези в Персийския залив и Средиземно море (системата за ПРО Aegis), а в постсъветския сектор: Армения, Новоросийск и Севастопол. Подобно разположение на системите за ПРО гарантира унищожаването на всички ирански балистични ракети, които, между другото, няма да са никак много.

При всички случаи, местата за разполагане на елементите на ПРО не се променят, защото е по-лесно ракетата да бъде свалена в началния етап, когато все още набира скорост и не може да маневрира. Друг важен въпрос е прихващането на бойната глава на балистичната ракета, навлизаща в зоната на действие на комплексите за ПРО със скорост няколко километра в секунда. Руските зенитно-ракетни комплекси от типа С-300 могат да прихващат такива цели в радиус до 40 км, а американските комплекси „Пейтриът” в още по-малък радиус (до 20 км). Комплексите за ПРО от ново поколение (руските С-400 и разработваният в момента С-500, както и американските THAAD и Aegis) притежават по-високи показатели и могат да прихващат противниковите ракети на разстояние 150-200 км. Става дума обаче, за оперативно-тактически ракети (С-300 и „Пейтриът”) с радиус до 1000 км, както и за ракети със среден радиус – до 3500 км (С-400, THAAD, Aegis). Тоест, в случай, че иранците (или който и да било друг хипотетичен противник) се сдобият с балистични ракети с радиус 5000 км, ще се наложи разполагането на елементи на стратегическа ПРО (американските GBI-2 и 3, или руските А-135).

Така става ясно, към какво точно се стремят американците, а именно - към разполагане на елементи на стратегическа ПРО в Централна Европа и по-конкретно в Полша, Чехия и Румъния. Това обаче води до нарушаване на руско-американския баланс в сферата на стратегическите ядрени въоръжения, което Москва очевидно не може да допусне. Защото при подобно развитие, в обекти на ПРО се превръщат на първо място руските междуконтинентални балистични ракети, а едва след това хипотетичния ирански ядрен потенциал.

Между другото, още през 2007, професорът ат Масачузетския технологичен институт Теодор Постъл доказа възможността руските междуконтинентални ракети да бъдат прихващани от американските GBI-2.

От друга страна, отчитайки всички перспективи (включително и най-фантастичните), могат да бъдат приети и аргументите на НАТО и САЩ за необходимостта от изграждане на ешелонирана европейска система за ПРО. Само че, дори и в този случай, би било напълно логично и разполагането на съвременни средства за ПРО по западните граници на Русия (включително в Калининград и на територията на Беларус). Представете си например, че в Москва решат да използват аргументацията на Вашингтон и да заявят, че в бъдеще може да се наложи унищожаването на ислямистки ракети, насочени  примерно към Норвегия, Швеция или Финландия.

Следва да отбележим, че разгледаният по-горе вариант за изграждане на европейска система за ПРО се основава на предпоставката, че между НАТО и Русия съществува взаимно доверие, за каквото напоследък трудно може да се говори. Серията учения на НАТО в балтийските постсъветски държави и Полша и разработването на нови планове за отбраната на тези страни от „посегателствата на Русия”, или изказванията на генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, че сътрудничеството между пакта и Русия в сферата на ПРО следва да се основава на наличието на две отделни, макар и координирани, системи за противоракетна отбрана – всичко това говори за наличието на известно недоверие към Москва. Очевидно, определени кръгове на Запад и най-вече в САЩ не са склонни да се откажат лесно от тезата за „източната заплаха”. Тъкмо поради това изглеждат толкова неубедителни и оправданията с „опасността от иранска ракетна атака”, защото, на практика, няма никакъв друг аргумент, с който да се обоснове необходимостта от изграждане на регионална ешелонирана система за ПРО в Европа. В същото време обаче, руското участие в този проект (под каквато и да е форма) се оказва жизнено необходимо. Ясно съзнавайки, колко преувеличена е иранската заплаха, на Русия се налага да „затвори”, т.е. да защити западните си граници, а действията на САЩ и НАТО в Централна Европа само я подтикват да разположи най-новите си системи за противовъздушна и противоракетна отбрана край Калининград, Санкт Петербург и в Беларус (Минск отдавна демонстрира интерес към разполагането на руски комплекси С-400 на своя територия).

Вторият вариант: Европейска ПРО без руско участие

За съжаление, този вариант изглежда по-вероятен, на фона на сегашните реалности. Но, ако не приеме руското предложение за изграждането на съвместна система за ПРО, НАТО ще принуди руснаците да се откажат да участват в създаването на тази система, запазвайки си правото да предприемат някакви ответни действия. Според руския представител в НАТО Дмитрий Рогозин: „Създаването на две отделни системи ще означава, че няма да има европейска система за ПРО. То ще породи риска от „сдържане” на собствения ни стратегически потенциал, а ние не можем да го допуснем, защото ядреното оръжие е гаранция за руския суверенитет”.

Сред ответните стъпки на Москва може да стане разполагането на ракетни комплекси в западната част на страната, включително и на тактическо ядрено оръжие. Ракетите „Искендер” могат да се превърнат в ключов елемент на руския отговор при евентуалното разполагане на комплекси за ПРО в Централна Европа. В същото време, не бива да се забравя и за основните компоненти на бъдещата въздушно-космическа отбрана (ВКО): противоракетния и противъздушния. Първите стъпки в тази посока вече са направени. Така, още през ноември 2010, в посланието си до Федералното събрание, руският президент Медведев обяви необходимостта за обединяване на съществуващите системи за противовъздушна и противоракетна отбрана, за предупреждаване при ракетно нападение и за контрол на въздушното пространство, като по този начин бъде укрепена руската въздушно-космическа отбрана. До края на 2011, всички тези структури следва да преминат под общото управление на стратегическото командване. Пак в тази връзка, трябва да отбележим създаването на Единна регионална система на противовъздушната отбрана на Русия и Беларус, като още днес беларуските военновъздушни сили и войските на противовъздушната отбрана са в състояние да защитят част от западното направление на Русия от евентуални атаки на тактически и оперативно-тактически ракети.

Колкото и да е парадоксално, но действията на Русия, в рамките на този вариант (т.е. без руско участие в европейската система за ПРО), на практика, няма да се отличават кой знае колко от варианта с участието и в проекта. Защото на Москва, все едно, ще се наложи да укрепва елементите на своята ВКО (включително и тези на ПРО), само че, при първия вариант, това ще се реализира в условията на постоянен политически натиск от страна на НАТО и САЩ. Отлично съзнавайки, колко нереални (или най-малкото преувеличени) са заплахите от страна на Иран, на Москва, въпреки всичко, ще се наложи да разположи елементи на ВКО във всичките три зони на Единната регионална система на противовъздушната отбрана на Русия и Беларус, тъй като и без това е силно изостанала в тази област. В същото време, оставянето на всички тези направления незащитени от въздуха вече става не просто опасно, а и самоубийствено за Кремъл.

В този контекст е обясним и силният информационен натиск, който напоследък се оказва върху Беларус от страна на Запада и той няма много общо с авторитарния характер на режима в Минск. Налице е стремеж Русия да бъде лишена от стратегически съюзник, като паралелно с това загуби и противовъздушния си „чадър” в западното направление. В същото време, Беларус, имайки предвид геополитическото и положение и военния и потенциал, би могла да стане един от ключовите играчи при изграждането на цялостна система за европейска сигурност, с руско участие. Именно тези процеси целенасочено се затормозяват от определени кръгове в САЩ и НАТО, под формата на подкрепа за иначе съвсем оправданата борба за демокрация в Беларус.

Руската „задача  минимум”

Тук е мястото да напомним, че на 26 януари 2011 руският Съвет на Федерацията одобри закона за ратификация на Договора за стратегическите настъпателни въоръжения. В документа, в частност, се подчертава, че Русия може да излезе от Договора, ако американската страна наруши неговите основни положения, ако САЩ едностранно разположат системи за ПРО, или пък ако бъдат взети на въоръжение конвенционални системи без съответните решения на двустранната консултативна комисия (чието създаване се предвижда в Договора). Посочва се също, че Русия ще поддържа ядрения потенциал и бойната си готовност, което включва и разработването и изпитанията на нови видове въоръжение.

Така или иначе, но за Москва очевидно е необходимо да се опита да убеди стратезите на НАТО в ползата от това, изграждането на европейската система за ПРО да се съобрази с руските предложения. Както вече споменахме, и при двата разгледани по-горе варианти, Русия ще бъде принудена да усъвършенства своята система за ВКО по южните и западните си граници, без оглед на това дали ще участва или не в европейската система за ПРО. От друга страна, Европа не може да не вземе предвид, руската позиция, изразена, на миналогодишната среща на НАТО в Лисабон от президента Медведев. Затова можем да очакваме, че конструктивният диалог между пакта и Москва все пак ще продължи. В същото време, историята показва, че дори сключването на договори за съвместно сътрудничество в сферата на отбраната и за ненападение, не може да се смятат за панацея и решение на всички проблеми, касаещи сигурността на Европа и света.