Историческият момент, в който живеем, се определя, разбира се, от глобализацията. На практика, днес всички говорят за глобализацията, затова по-надолу ще опитам да изложа собствения си анализ и интерпретация на този процес.

Според мен, има три непосредствени причини за глобализацията. Разбира се, могат да се изброят още, но тук предпочитам да говоря за трите основни.

Първата причина е, разбира се, крахът на Съветската империя и на съветската система. В епохата, когато съществуваше Съветският съюз, светът беше разделен на две части, затова не можеше да се говори за истинска глобализация и тъкмо поради това сред парадоксалните и непредвидени последица от краха на СССР бе и възможността за разгръщане на глобализационния процес. Друг фактор, съпровождащ този процес, беше, разбира се, глобализацията на средствата за разпространение на информацията, технологиите и финансовите пазари. Всъщност, глобализацията изначално би могла да се разглежда като своеобразен завършек на епохата на модерна.

Епохата на модерна

Що се отнася до самия този цикъл, който определяме като „епоха на модерна”, той би могъл да се характеризира като сближаване на пет големи процеса.

Първият процес е индивидуализацията. Какво означава това? Означава възход и разширяване на индивидуализма за сметка на единението на общността. Тоест, на първо място излиза индивидът, откъснат от всичко онова, което в миналото му е било близко и родствено.

Вторият процес е масификацията, т.е. изтриването на границите между различните диференцирани начини на живот и възприемането, от все по-големи маси хора, на стандартизирани начини на живот.

Третият процес би могъл да се дефинира като „десакрализация”, т.е. като отказ от мащабните метафизични наративни системи, изместени от чисто научните интерпретации на света.

Четвъртия процес е рационализацията на начина на живот, т.е. използването на „инструменталния разум”, ако можем да се изразим по този начин. Бих казал дори доминирането на „инструменталния разум”.

И накрая, последният процес е универсализацията, т.е. разширяването до общопланетарни размери на едни и същи мисловни и ценностни системи.

Така, глобализацията би могла да се разглежда като завършек на сближаването на тези пет основни процеса. Като най-важната последица е именно унификацията на планетата. При това не става дума за каквато и да било унификация, а за технологична, икономическа и търговска унификация.

Следователно, днес, под влияние на глобализацията, под влияние на либералните идеи, планетата се стреми към създаването на единен световен пазар. Като в случая понятието пазар следва да се разбира в максимално широкия му смисъл. Тоест, не говоря само за икономическия пазар, а и за либералната концепция, която разбира като „пазар” парадигмата на всички социални последици. Всички социални отношения биха могли да се анализират от гледната точка на пазара. И в този смисъл, глобализацията означава появата и доминацията на „икономическия човек” (homo economicus). Разбира се, тук следва да се имат предвид всички трансформации, които биха могли да се случат, от гледната точка на символичните въображаеми понятия. Тоест, ролята на човека все повече се свежда до една единствена функция – на производител/потребител. Впрочем, самото понятие за ценност се свежда до строго ограниченото понятие за „търговска или бизнес ценност”. Така, всичко, което не може да бъде пресметнато, всичко, което не може да бъде оценено с термините на рентабилността, просто започва да се смята за несъществуващо.

Тук няма как да не забележите наличието на един парадокс. Навремето, комунистическият марксизъм смяташе, че следва и изповядва една материалистическа философия. Днес обаче виждаме, че либералният капитализъм се оказва далеч по-ефективен, от комунизма, в разпространението и налагането на материализма. При това той не го разпространява с помощта на някаква философия, а чрез ежедневния живот, умело използвайки някои специфични нравствени особености на човека. На практика, либерализмът може да бъде определен като своеобразен „практически материализъм”.

Последиците от либералната глобализация

Сега нека се опитаме да разгледаме бегло последиците от либералната глобализация.

Първата последица е хомогенизацията, осъществяваща се на планетарно ниво. Това означава формирането на еднородни образи и начини на живот, стандартизирано (униформено) поведение, в ущърб и за сметка на традиционната народна култура, т.е. съзнателно ограничаване на естественото човешко разнообразие. Бихме могли да определим този процес като разпространяване и разширяване на идеологията на „еднаквостта” и на „едно и същото”. Що за идеология е това? Тя представлява съвкупност от различни доктрини, в която влизат както религиозни идеи и доктрини, така и нерелигиозни доктрини. В рамките на тези доктрини, човекът се възприема като един и същ навсякъде. Откъдето пък следва, че той би следвало навсякъде да създава едни и същи политически и културни системи, в ущърб на културното разнообразие на народните култури, нациите и техния специфичен начин на живот.

Паралелно с това, ставаме свидетели, как, в планетарен мащаб, се формира едно контролирано и наблюдавано общество, т.е. създават се множество методи и технологии, позволяващи да се следи поведението на хората и да се проверява дали те не се отклоняват от „нормите”. Сред тях са и контролът върху общуването, като започнем с елементарното подслушване на телефоните и свършим с монтирането на сложни системи за видеонаблюдение. Освен това, става дума за използване на различни електронни методи и средства за следене, позволяващи да се определи, къде точно се намират едни или други хора, с какво се занимават, какви са вкусовете и навиците им, и т.н.

Тук можем да констатираме наличието на друг парадокс. Именно най-развитите в технологично отношение общества, разполагат в момента с най-големите арсенали от средства за шпиониране на своите граждани, при това с подобни средства не е разполагал нито един тоталитарен режим в миналото. Вече може да се твърди, че този феномен е получил планетарно разпространение. Става дума за западната либерална идеология, зародила се в точно определен момент от развитието на западното общество, която още от самото начало, без всякакви основания, опитва да се представи за универсална. Именно от тази гледна точка, глобализацията би могла да се определи като специфична форма на неоколониализъм. Именно в този смисъл, глобализацията означава и „отмяна” и „разрушаване” на времето и пространството. „Отмяна на времето”, защото всичко, случващо се в един определен момент и в конкретна точка на планетата моментално става известно и в други нейни точки, т.е. вече можем да говорим за своеобразно „нулево време”.

В тази връзка, ще дам един прост пример. Всички помним двата самолета, разрушили кулите-близнаци в Ню Йорк през 2001. На практика, би могло да се каже, че това се случи не само в Ню Йорк, а на планетата, като цяло, защото в същия онзи момент всички знаеха за това и можеха да го видят „на живо”. По същия начин можем да говорим и за „отмяната” или „разрушаването” на пространството, защото глобализацията е тъкмо разрушаване на пространствените граници.

Струва си да подчертая, че глобализацията е нов феномен. Защо? Защото за първи път се създава свят, извън който вече няма нищо. В епохата на студената война и комунизма, за нас, живеещите на Запад, имаше такъв външен свят, не просто защото съществуваше комунистическия блок (който не беше част от нашия собствен свят), но и защото имаше и друг свят, съставен от държави, които не бяха западни, но не бяха и комунистически. Но, по дефиниция, глобализацията е планетарен феномен и, съответно, вече не съществува никакъв „външен” свят.

Преди време писах, че глобализацията е естествения завършек на епохата на модерна, но, едновременно с това, тя е и края на тази епоха. Като символична дата в това отношение можем да вземем 1989-1991, т.е. периода между падането на Берлинската стена и краха на Съветския съюз. Тези години не просто сложиха край на следвоенния период и на ХХ век. Те завършиха историческия цикъл, определян от историците като „епоха на модерна”, чиито корени можем да открием (най-малкото) в Средновековната епоха. Като начална, символична дата на епохата на модерна бихме могли да изберем сключването на Вестфалския договор (1648), поставило началото на ерата на националните държави. И е съвършено безспорно, че именно това понятие – „национална държава” – се превръща в ключовото политическо понятие на тази продължителна епоха – епохата на големите идеологии.

Постмодерната епоха

Днес вече сме навлезли в постмодерната епоха, в която националните държави не играят централна роля. Това е време на нови политически единици, които са, едновременно, и по-малки, и по-големи от тях. От една страна, това са локалните образувания, а от друга – глобалните. Така например, в Западна Европа днес отново възникват неголеми обединения, но паралелно с тях се налагат логики, излизащи далеч отвъд рамките на държавите-нации, които бихме могли да наречем „ноеимпериалистически” или дори „континентални”. Самата епоха на постмодерна пък би могла да се дефинира като „свят на мрежите”. Най-очевидният модел в това отношение, разбира се, е Интернет, който пък „произвежда” и множество други мрежи. Съществува обаче голяма разлика между мрежите и асоциациите и организациите от класически тип. Класическите организации или асоциации се формират отгоре – т.е. там винаги има център, заобиколен от периферия. В мрежите няма центрове, всичко едновременно е и център, и периферия. Логиката на мрежите има вирусен характер. Лесно можем да се убедим, че самото понятие „вирус” днес е придобило съвършено различно значение. Имам предвид всевъзможните нови епидемии и вируси, като СПИН например, но също и вирусите, разпространявани в Интернет. Между другото, самата информация вече също се разпространява като вирус.

Една друга характеристика или черта на глобализацията доведе до появата на нова форма на диалектика. От една страна, това е стремежът за „обединяване” на планетата. От друга страна, този стремеж към унификация се натъква на изключително силна съпротива, която често придобива формата на шовинизъм. Затова глобализацията не се изчерпва с унификацията. Тя е и фрагментация, раздробеност, която е естествена последица от тази унификация. Като в рамките на тази концепция се трансформира и понятието за борба и война. Преди, в ерата на студената война, противостоящите си сили все пак се стремяха към постигането на известен баланс. Днес обаче доминира асиметрията. Много съвременни войни имат асиметричен характер, т.е. съществуват могъщи армии, на които се противопоставят нови форми на международния тероризъм и примерът с разрушените небостъргачи в Ню Йорк е много характерен в това отношение.

Днес, глобализацията изглежда като безспорно и мощно движение, на което няма как да се противопоставиш. Тя обаче има и слаби моменти, т.е. точки, в които се оказва беззащитна и уязвима. И тази уязвимост е свързана със самото определение за глобализацията. Всичко, което е подчинено на глобализацията, е уязвимо, защото самото то е глобализирано. И в този контекст на глобализацията, когато всичко се извършва в някакво „нулево” време, локалната криза може светкавично да се трансформира в световна. Ето ви един сравнително скорошен пример – финансовата криза, разразила се през 2008. Тя започна в САЩ и продължи да се разпространява като вирус, заразил икономиките и на другите държави. Тоест, от една страна, виждаме осъществяване на планетарна глобализация – разпространение на вируса в планетарен мащаб.

В същото време съм принуден да призная, че глобализацията е факт, това са общите рамки на историческия момент, в който живеем. Затова днес би било съвършено утопично да се стремим да се върнем към предишната епоха, предшестваща глобализацията. Можем обаче да променим съдържанието на глобализацията и начинът и на организация.

Навремето, германският юрист и геополитик Карл Шмит въвежда понятието „номос на Земята”. Този „номос на Земята” олицетворява общия ред на планетата. Като може да се каже, че до момента са съществували три основни „номоса”.

Първият номос е античната и средновековна цивилизация. Става дума за автархични цивилизации, които са повече или по-малко самодържавни и в които се осъществяват опити за имперско обединение, независимо дали става дума за Римската, Германската, Византийската или Руската империя.

Втората епоха, или вторият номос на Земята е това, което вече дефинирах като ера на националната държави, т.е. епохата на модерна. Този период приключва с двете световни войни. И, от 1945 насам, сме свидетели на появата на третия номос на Земята – двуполюсният свят, т.е. глобалният ред, който рухна сравнително неотдавна, с краха на Съветския съюз.

В този смисъл, основният въпрос, пред който сме изправени днес, е, в каква посока вървим – дали към еднополюсен или към многополюсен свят?

Към какъв свят се движим?

Според мен, разнообразието на човечеството е най-голямото му богатство. Тоест, съвместното съществуване на различни култури и различни народи в различните държави е огромно предимство. Всички тези култури са необходими и имат право на съществуване.

В тази връзка ще се спра и на проблема за новата консервативна парадигма на ХХІ век. Ще започна с това, че съществуването на тази парадигма се диктува от императивното изискване за съхраняване на разнообразието в света. Дори в епохата на третия номос на Земята, т.е. по време на студената война, светът бе разделен на две части, въз основа на идеологически критерии. Освен Западът съществуваше и комунистическият блок, а имаше и други страни, непринадлежащи нито към единия, нито към другия. Днес тези идеологически различия изчезнаха или поне не са чак толкова очевидни. Вместо това обаче, с пълна сила заявяват за себе си позабравените геополитически закони. Защото това не са някакви нови закономерности, просто те бяха частично завоалирани от идеологическите фактори. А сред най-значимите геополитически закони е този за противопоставянето между земята и морето. Тоест за противопоставянето между континенталните и морските държави. Абсолютно очевидно е, че най-могъщата морска държава днес са Съединените щати, които са и главния център на либералния капитализъм и либералната идеология. От друга страна, ролята на мощно континентално обединение, разбира се, може да бъде поета от Евразия, в която има два основни съставляващи елемента. От една страна, това е (Западна) Европа, а от друга Русия и нейната естествена зона на влияние.

Според мен, в момента в света има три мощни центъра. Това са САЩ, Китай и Русия. Естествено, възниква въпросът, къде поставям (Западна) Европа. Засега никъде! Разбира се, Европа (т.е. ЕС) е мощна икономическа и търговска сила. Втората по значение в глобалната икономика. В политически план обаче, Европа не съществува като самостоятелна сила, защото все още не е в състояние да осмисля нито света, нито номоса на Земята. От няколко десетилетия насам Европа се опитва да се „изгради” като самостоятелен играч, но това все още не и се отдава напълно. По пътя към изграждането на единна Европа бяха допуснати много грешки.

Първата грешка по този път беше стремежът отведнъж да бъде изградена икономическата и търговска Европа, за сметка на политическата и културната. Смяташе се, че ако бъде изградена икономически единна Европа, тя от само себе си ще се трансформира в политически единна Европа. Днес обаче всички вече се убедихме, че нещата не се случват като с вълшебна пръчка.

Втората грешка бе свързана с опита да се формира единна Европа без участието на европейските народи. Третата грешка пък бе опитът тази Европа да се гради отгоре – с технократски и бюрократични методи, а не отдолу – т.е. започвайки от основите. Четвъртата грешка е, че Европа превърна в приоритет разширяването си, а не задълбочаването на вътрешната интеграция и усъвършенстването на общите политически структури. Така, ЕС твърде прибързано интегрира държавите от Централна и Източна Европа, които, може би, все още не бяха осъзнали сами принадлежността си към Европа. Нерядко истинските им стремежи се изчерпваха с желанието да се доберат до европейските фондове и да получат военна защита от САЩ.

Накрая, така и не бяха ясно дефинирани крайните цели на създаването на тази обединена Европа. Тя би могла да се гради в две основни направления, които при това са диаметрално противоположни. Първият вариант за изграждането на единна Европа е създаването на обширна общоевропейска зона на свободни обмени. Такава Европа би била „отворена” към Атлантика (т.е. към САЩ) и няма да има твърдо установени граници. Това са ултралибералните перспективи на т.нар. „единен Запад”. Второто направление пък предполага, че Европа и Западът съвсем не са едно и също нещо. Тази перспектива включва създаването на могъща и автономна Европа, чиито граници ще бъдат ясно дефинирани от нейната геополитика. Една такава Европа трябва да се превърне в цивилизационен и културен модел и, едновременно с това, в един от полюсите, регулиращи и направляващи глобализационните процеси.

Що се отнася до фундаменталния въпрос за отношенията между тази Европа и Русия, ще напомня, че сред основните геополитически цели на САЩ беше да се възползват от краха на комунизма за да откъснат Русия от естествените и съюзници. Най-вероятно, повечето от онези, които създаваха сегашната Европа, са споделяли сходни настроения, стремейки се да доближат Западна Европа до САЩ и да откъснат източноевропейските държави от Русия. Своеобразен пример за това е и теорията на Хънтингтън за „сблъсъка на цивилизациите”. Както е известно, според него, Европа се дели на две части и единна Европа просто не съществува. Има Западна Европа, която формира една общност със САЩ, а отделно от нея съществува Православието, т.е. православните държави, формиращи съвършено различна общност. Действително, православният свят е отделна съвкупност, но въпреки това той е интегрална част от онова, което наричаме „континента Европа”. Истината е, че Западна Европа е много по-близка до православния свят, отколкото до САЩ, както в исторически и ценностен план, така и по отношение на своите интереси. В този смисъл, целта да бъде изолирана Русия, да бъде направена „безвредна”, става разбираема. По този начин САЩ се готвеха да водят борба не само с комунизма, но и с всеки съперник, който би могъл да представлява реална заплаха за тяхната доминация.

Ислямският свят и глобализацията

Според мен, когато говорим за исляма, би било голяма грешка да смесваме такива неща като исляма (ислямското движение) и миграцията на тероризма. Напоследък твърде лесно се преминава от единия към другия термин, сякаш става дума за синоними. Лично аз не мисля така. По същия начин впрочем, не мисля и, че понятието „Запад” има някакъв смисъл именно като понятие, нито пък вярвам, че ислямът е нещо монолитно. Истината е, че вътре в исляма съществуват съвършено различни течения, които нерядко се противопоставят едно на друго. А да не забравяме и чисто националната специфика, което означава, че следва да говорим за различни ислями – например за исляма в Алжир, в Саудитска Арабия, в Иран или в Индонезия. Според мен, в исляма днес съществуват множество течения, като вътре в тях също има противоречия, касаещи и самоопределението, т.е. определянето на собствената идентичност, макар че всичко това възниква в контекста на конфликтите между ислямските традиции и модерната епоха.

Когато Съветският съюз рухна, в САЩ смятаха, че е рухнала „империята на злото”, но твърде бързо разбраха, че всъщност са се нуждаели от съществуването на подобна империя. В резултат, те се опитаха да представят исляма (или поне радикалния му вариант) като новата „империя на злото”. Смятам, че подобна теза е дълбоко погрешна. Мисля че трябва да възприемем диференциран подход към исляма, основавайки се на конкретните ситуации в различните мюсюлмански държави и т.н.

Накрая, бих искал да подчертая, че глобализацията не е просто модерно понятие, нито пък някакъв лозунг. Това е явление, определящо епохата, в която живеем. Това е феномен, пораждащ много сериозни проблеми – не само икономически, но и политически, идеологически и културни.

Трябва да осъзнаем обаче, че глобализацията, във вида, в който се осъществява днес, не е наша неотвратима съдба. Има и друга глобализация, която е ориентирана към различията, към диверсификацията, а не към униформизацията, и целяща да запази спецификата на отделните народи и техните култури, вместо да ги отрича. Подобна глобализация не би се опирала само на икономическите и търговски параметри и ценности.

В заключение ще добавя, че за нас, европейците, включително жителите на Източна Европа и Русия, е важна чисто континенталната перспектива. И тъкмо поради това, днес, както никога досега, обединена Европа се нуждае от силна, автономна и вярна на традициите си Русия.

* Авторът е известен консервативен философ и геополитик, член на Френската Академия. Основател и идеолог на т.нар. „нова десница” в Европа.

През дългата история на Гърция, нейното географско положение е било едновременно и благословия, и проклятие, тъй като и е помагало да доминира в „познатия Западен свят”, през значителен период от древната история на Европа, благодарение на специфичната комбинация от широк достъп до морските простори и силно изрязана брегова линия. През Древността, това се оказват оптималните условия за появата и просперитета на културата на морските градове-държави, ориентирани към търговията и способни успешно да се съпротивляват на далеч по-мощните си „континентални” противници. Именно тази комбинация поражда и първата напреднала „западна” цивилизация, в лицето на Атина, както и нейната първа империя (тази на Александър Македонски).

В същото време, гръцкото географско положение е и проклятие, тъй като страната е изолирана на „върха” на изрязания и трудно проходим, от юг на север, Балкански полуостров, което принуждава Гърция да се ориентира най-вече към Средиземно (и в по-малка степен към Черно) море за осъществяване на търговия и комуникации. Нито един гръцки град не притежава значителен хинтерланд. Затова тези малки брегови енклави са лесно защитими, но трудно могат да бъдат обединени, нито пък могат да се разраснат или да забогатеят особено, заради липсата на местни ресурси. Това винаги е било ключов недостатък за Гърция, на която се налага да съперничи с далеч по-могъщи цивилизации, като например персийската или римската.

Полуостров на края на Европа

Гърция е разположена в Югоизточна Европа, в най-южната част на Балканския полуостров, който, сам по себе си, е силно планински и започва южно от плодородната Панонска низина. Основната гръцка територия завършва с някогашния Пелопонески полуостров, който днес представлява силно изрязан остров, отделен от континента чрез изкуствено прокопания Коринтски канал. Гръцките планини се характеризират със стръмни скали, дълбоки клисури и назъбени върхове. Средната надморска височина е два пъти по-голяма от тази на Германия например, и е сравнима с онази на алпийска Словения. Гръцката брегова линия също е силно планинска с много скали, издигащи се направо от морето.

Гърция се откроява на географската карта с множеството си острови, чиито общ брой е около 6000. Всъщност, Гърция не се изчерпва само с полуостровната си континентална част, а включва и почти цялото Егейско море, ограничено от Додеканезките острови (най-голям от които е Родос), на изток, покрай малоазиатските брегове, и от остров Крит, на юг. На запад, Гърция включва още Йонийските острови (най-голям от които е Корфу), както и стотици острови в средата на Егея. Тази комбинация от множество острови и изрязана брегова линия, осигурява на Гърция десетата най-дълга брегова линия в света, по-дълга дори от тези на Великобритания и Мексико.

Планинските прегради на север и североизток означават, че Гръцкият полуостров, е до голяма степен изолиран от основната част на Европа. През своята история, Гърция се възползва от тези естествени граници и особеностите на терена за да осигури защитата си. Чуждестранните войски, успели да проникнат на някоя от малкото гръцки равнини моментално се изправят срещу високите скали, надвиснали над крайбрежието, и добре подготвените гърци, блокиращи проходите към вътрешността. Прочутата битка при Термопилите е най-добрия пример за това. Както е известно, при този проход 300 спартанци и около хиляда бойци от други гръцки племена се изправят срещу персийската мощ, която според някои историци е наброявала сто хиляди души. Между другото, османците са справят по-добре от персийците, съумявайки да завладеят Гърция, но истината е, че и те контролират само малка част от обширните планински вътрешни райони на страната, където се подвизават т.нар. „клефти” (своеобразен еквивалент на българските хайдути), успешно блокиращи ключовите проходи и дефилета и превърнали се в герои на гръцкия традиционен епос. Чак до наши дни, специфичните топографски особености на Гърция и придават регионален характер и правят ефективния централизиран контрол практически невъзможен. Така всичко – от доставката на поща, до събирането на данъци (което, между другото, бе сред основните фактори за сегашната дългова криза, поразила Гърция) – се превръща в предизвикателство.

Изрязаният планински терен дава определени предимства по отношение на отбраната, но с него са свързани и две сериозни географски препятствия. На първо място, Гърция се оказва встрани от основните сухопътни маршрути към континентална Европа. Двете единствени връзки между Гърция и Европа са реките Вардар и Струма, като и двете се вливат в Егейско море, на територията на т.нар. „гръцка Македония”. Река Вардар е от ключово значение, защото осигурява връзка с долината на река Морава в Централна Сърбия, като по този начин се формира транспортен коридор Вардар-Морава-Дунав. Макар че нито една част от реката не е плавателна, по долината още в Древността минават достатъчно пътища. Долината на Струма пък осигурява такъв път от Северна Гърция към София, откъдето, по долината на Искър, през Стара планина, се достига до Дунавската равнина. Нито една от тези речни долини обаче не е идеалния транспортен маршрут, тъй като всяка от тях прави гърците зависими от северните им балкански съседи, по отношение на сухопътните връзки с Европа, което, в исторически план, поставя Гърция в незавидна позиция.

Второто сериозно препятствие за Гърция е, че нейните високи планини и изрязаната и брегова линия оставят твърде малко място за плодородни долини и равнини, които са от ключово значение за изхранването на големите градски центрове. Гърция има много реки и потоци, извиращи от нейните планини, но поради особеностите на хълмистия терен, повечето от тези реки формират тесни долини, дефилета или клисури във вътрешността на гръцкия полуостров. Подобен терен е подходящ за отглеждане на овце и кози, но не и за мащабно земеделие.

Разбира се, това не означава, че в Гърция няма място за земеделие. Реките, вливащи се в Егейско (Бяло) и Йонийско морета са издълбали тесни долини, отворени към брега, където морските ветрове създават великолепни условия за отглеждане на земеделска продукция. Проблемът обаче е (ако изключим Тесалия и т.нар. „гръцка Македония”), че площта на повечето от тези долини е ограничена. Това, до голяма степен, обяснява и, защо, през цялата си история, Гърция запазва раздробеността си, като всяко речно устие обикновено осигурява достатъчно продоволствие само за един-единствен град-държава, а множеството назъбени планински вериги допълнително затрудняват сухопътните комуникации между отделните градове. Единственият район, за който това не важи, е т.нар. „гръцка Македония”, т.е. зоната около днешния Солун, където сравнително обширните селскостопански земи формират навремето ядрото на първата истинска западна империя – тази на Александър Велики.

Липсата на обширни земеделски райони, в комбинация със затруднените сухопътни комуникации, правят проблематично и натрупването на капитали (ресурси). Всяка речна долина може да подсигури с продоволствие само един регионален център, и само едно търговско пристанище с необходимия му капитал, което още повече затвърждава „регионалния манталитет” на гърците. От гледната точка на всеки гръцки регион, няма никакъв смисъл той да предоставя неголемия ресурс, с който разполага, на централното правителство, след като може да го използва за да развие собствения си морски потенциал, който е от решаващо значение за доставката на продоволствие и търговията през Егейско море. Така се създава ситуация, когато „цялото” (Гърция) страда от липсата на координация и достатъчно богатство, докато в същото време значителни ресурси се харчат от десетките независими морски региони, най-добра илюстрация за което са древногръцките градове-държави, повечето от които разполагат със собствени автономни флоти. Имайки предвид, че създаването на силен флот е сред най-скъпите и трудоемки държавни предприятия, можем да си представим колко вреден се е оказал този регионализиран подход към формирането на морската мощ за и без това лишената от кой знае какви ресурси и капитали Гърция.

И така, става ясно, че липсата на достатъчно генерирани ресурси (капитал) е най-сериозната последица от гръцката географска специфика. Макар че не е разположена по-встрани от глобалните капиталови потоци, отколкото която и да било друга европейска страна, смятаща се част от „Запада”, Гърция се оказва „заобиколена” от множество пристанища, повечето от които са защитени от планини и скали, навлизащи в морето. Това оставя на Гърция твърде малко възможности за ръст на населението и предопределя неспособността и да генерира голям вътрешен ресурс (капитал). В съчетание със специфичния регионализиран подход към политическата власт, също стимулиран от планинския терен, то превръща Гърция в страна, обречена да изразходва неефикасно дори малкото богатство, с което разполага.

Страните, разполагащи с неособено голям капиталов прираст и, в същото време, принудени да правят големи инфраструктурни разходи, обикновено се отличават с голямо имуществено неравенство. Причината е проста: онзи, който разполага с ресурсите (капитала) е в състояние да изгражда и контролира и инфраструктурата и така да взема всички важни решения, налагайки ги на останалите. В страните, които са принудени да внасят капитал, това е още по-очевидно, тъй като онези, които контролират индустриите и бизнеса, гарантиращи приток на външен капитал, получават по-голяма власт от тези, контролиращи някакви постоянна инфраструктура, която винаги може да бъде национализирана, т.е. одържавена (докато индустриите и бизнесът винаги могат да напуснат конкретната страна, ако ги заплашва национализация). Когато подобно неравномерно разпределение на богатството пусне корени в едно общество, това води до много сериозен разрив между труда и капитала, или, в съвременния европейски политически контекст, между „лявото” и „дясното”. Тъкмо поради това, в политически план, Гърция много наподобява латиноамериканските страни, които се сблъскват със същите инфраструктурни и капиталови проблеми, водещи периодично до установяване на военно управление и още по-голямо задълбочаване на порочното разделение между труда и капитала.

Егейско море: гръцкото „ядро”

Въпреки ограниченията върху генерирането на собствен ресурс (капитал), Гърция няма друга алтернатива, освен да изгради скъпоструващ отбранителен потенциал, позволяващ и да контролира Егейско море. Казано по-простичко, „сърцето” или „ядрото” на Гърция не са нито нейните житници Тесалия и Македония, нито пък зоната на метрополията Атина-Пирея, където живее половината от населението на страната. Гръцкото „ядро” е Егейско море – и то именно самото море, а не бреговата му линия – позволяващо на трите критично важни райони на Гърция да се свържат за търговия, отбрана и комуникация. Освен това, контролът над Егейско море дава на Гърция допълнителното предимство да влияе върху търговските потоци между Черноморския регион и Средиземноморието. Без контрола над Егейско море, Гърция просто не би могла да съществува.

Но, за да контролира Егейско и Критско морета, Гърция трябва да контролира два ключови острова от своя Архипелаг – Родос и Крит, както и Додеканезкия архипелаг. Това и позволява да превърне Егейско и Критско морета в свои своеобразни „езера”- Друг остров с голямо геополитическо значение за Атина е Корфу, който дава на Гърция база в Отрантския проток, гарантирайки и защита от евентуални заплахи, идващи от Адриатика.

Нищо отвъд главните егейски острови и Корфу не влиза в спектъра на фундаменталните гръцки интереси в сферата на сигурността и може да бъде получено само чрез проекцията на сила. В този стратегически контекст, Кипър се оказва важен, доколкото може да се използва като преграда за комуникациите на Турция с Леванта и Египет, които са традиционни сфери на влияние на Истанбул (а по-късно и на Анкара). Сицилия също е в рамките на гръцката „проекция на сила” и през античния период, когато гръцката мощ е в своя зенит, островът бил колонизиран от гръцките градове-държави. Контролът над Сицилия я превръща във врата на Гърция за Западното Средиземноморие и окончателно и гарантира цялата източна половина на Средиземноморието. Но освен, че не е от жизнено значение, проектирането на гръцката сила както към Сицилия, така и към Кипър, е изключително скъпо в днешните времена (опитът на Гърция да осъществи подобно проектиране на сила по отношение на Кипър, през 70-те години на миналия век, имаше катастрофални последици за нея, докарвайки я на ръба на войната със съседна Турция).

В същото време, цената на контрола дори и само над Егейско море, не бива да се подценява. Освен огромните средства, необходими за поддържане на съответния флот, Гърция се сблъсква с допълнителен проблем, породен от конкуренцията на Турция, която продължава да представлява екзистенциална заплаха за нея.

В съвременния контекст, това подчертава и значението на въздушния контрол над Егейско море. Както е известно, гръцките военновъздушни сили се гордеят, че притежават голям и модерен въздушен флот от изтребители (чието поддържане, между другото, става все по-трудно за националната икономика), а мнозина експерти смятат, че гръцките военни пилоти са сред най-добрите и опитни в Европа и дори извън нея (те редовно извършват рисковани маневри над Егейско море, конфронтирайки се с турските си колеги).

Но, запазването, притежаването и поддържането на достатъчно силни военновъздушни сили налага на Гърция да изразходва над 6% от своя БВП за отбрана, т.е. два пъти повече, отколкото другите европейски държави (впрочем, след началото на сегашната финансова криза, в резултат от която страната се оказа в критична ситуация, Атина вероятно ще намали тези разходи до 3%). Така, на разполагайки с достатъчен собствен капитал, Гърция беше принудена да взема заеми отвън за да поддържа военния и, особено, военновъздушния си потенциал. Към това следва да добавим прекалено големите и социални разходи и значителните вложения в различни инфраструктурни проекти (нуждата от които се определя от специфичната география на страната). Резултатът е дълбоката дългова криза в която се намира днес Гърция и която не само може да я докара до фалит, но и да завлече заедно с нея и цялата еврозона. През 2009 гръцкият бюджетен дефицит достигна 13,9% от БВП, а държавният дълг – 150% от БВП.

Всъщност, в Гърция невинаги е царял фискален хаос. В дългата си история, тя е била и глобална суперсила (в Древността), и умерено богата европейска държава, и политически и икономически „заден двор” на Европа. За да разберем еволюцията на тази изолирана и лишена от собствени ресурси и капитал държава, следва да погледнем отвъд физическата география и да анализираме политическата география на региона, част от който е Гърция.

Възходът и упадъкът на първата „западна суперсила”

Древна Гърция създава първата култура и философия на Западния свят. Там се зараждат и първите прото-геополитически изследвания, едно от които е „Историята на Пелопонеската война” на Тукидид, която и днес се смята за епохален труд в областта на международните отношения. Древногръцкият период безспорно заслужава специален геополитически анализ, но дори и беглият поглед към онази епоха може да ни даде представа за ролята на географските особености в превръщането на гръцките градове-държави в своеобразна „свръхсила”. Разбира се, политическата география на онзи период силно се различава от днешната. По онова време, Средиземно море е центъра на света, в който шепата гръцки градове-държави, обрамчили бреговете на Егейско море, са били в състояние да реализират „колониални” експедиции из цялото Средиземноморие. В същото време, специфичните географски особености, които споменахме по-горе, са гарантирали сериозни предимства на тези градове-държави по отношение на отбраната им, позволявайки им да се справят с далеч по-могъщите си противници.

Въпреки това, античният период е единствения, през който Гърция е разполагала с някакво подобие на истинска политическа независимост и тъкмо затова ни дава важни данни за това, как точно гръцката география влияе върху гръцката стратегия.

Както вече отбелязахме, още от онази епоха контролът над Егейско море е имал ключовото стратегически значение, което има и днес. Предвид труднопроходимия терен на континентална Гърция, нейните жители били принудени да се превърнат в превъзходни моряци. Контролът на Егейско море е от ключово значение за отблъскването на двете големи персийски нашествия в Древността, като в рамките на гръцко-персийските войни всяка важна битка на сушата е била съпроводена от още по-важно морско сражение, целящо да прекъсне линиите за снабдяване на персите. Непосредствено след елиминирането на огромната персийска заплаха, Атина – най-могъщия гръцки град-държава, предприема амбициозен опит за разширяване и превръщането си в империя. Което, разбира се, включва поставяне под контрол на ключовите егейски острови. Този опит за имперска експанзия води до продължителна и скъпоструваща военна кампания за окупирането и удържането на Сицилия, с цел превръщането на острова в база за контрол над цялото Източно Средиземноморие, както и за освобождаването на Кипър от персийска опека.

На макар че атиняните са били наясно за геополитическото значение на Средиземноморието, те не са разполагали с необходимите напреднали бюрократични и комуникационни технологии, които толкова улесняват управлението на една страна в модерната епоха, нито пък с достатъчно многобройно население, с чиято помощ да реализират плановете си. Атинските експедиции в Кипър и Египет са отблъснати, а пък Сицилия се превръща в гробище на атинската мощ, заради разногласията и раздорите във водената от нея коалиция от градове-държави. Този пример отлично илюстрира, колко трудно е било още тогава установяването и запазването на контрола над основната част от гръцката територия. Единственото, което Атина съумява да направи в това отношение, е да създаде хлабава конфедерация от градове-държави, която обаче не се оказва достатъчно стабилна основа, върху която да може да се гради една истинска империя.

През втората половина на ІV в.пр.н.е. острото съперничество между различните гръцки градове-държави създава своеобразен вакуум на сила, който твърде бързо бива запълнен от Македонското царство. Въпреки репутацията си на най-затънтения измежду гръцките региони – по отношение на културата, системата си на управление, философията или изкуствата – Древна Македония притежава нещо, което гръцките градове-държави нямат: сравнително обширни (поне спрямо тези в континентална Гърция) земеделски територии по долините на реките Вардар и Струма. Докато Атина и другите градове-държави са напълно зависими от морската търговия за да се сдобият с пшеница и други видове продоволствие от регионите отвъд Проливите и Черноморието, Македония развива собствено селско стопанство. Освен това, тя притежава абсолютно авторитарна система на управление, позволила и да оглави първия изцяло гръцки опит за глобална проекция на сила, осъществен от Александър Велики.

Това усилие обаче, няма как да доведе до трайни резултати. В крайна сметка, естуарът на Струма не може да гарантира необходимата селскостопанска база за ефективно противодействие на възхода на Рим, който в това отношение разчита не само на долините на Тибър и Арно, но и на тази на река По. Разширяването на Рим за първи път засяга Гърция със завоюването на Корфу (още през 229 г.пр.н.е.), което илюстрира значението на острова, като база за инвазия от Запад. След завладяването на този ключов стратегически пункт, вече нищо не отделя Рим от континентална Гърция и, след серия от военни кампании, римляните окончателно я поставят под свой контрол, през 146 г.пр.н.е.

Падането на Гърция под римско владичество, на практика, я изважда от аналите на историята, като независимо образувание, през следващите две хиляди години и предопределя статута на континентална Гърция и Пелопонес на „затънтен заден двор” в рамките на Византийската и Османската империи. Макар че мнозина са изкушени да разглеждат Византия в контекста на гръцката геополитика, доколкото нейният език и култура (поне от VІІ-VІІІ век нататък) са гръцки, географията на Византия е много по-близка до тази на Османската империя и на днешна Турция, отколкото до онази на Гърция. „Ядрото” на Византия е Мраморно море, което византийците отчаяно се стремят да удържат срещу натиска на османските турци, чак до краха на империята си, в средата на ХV век.

В историята на завоюването на Балканите от османците, територията на днешна Гърция има второстепенно значение. Османската инвазия по долината на река Марица, която води до разрушаването на българската и сръбската държави в края на ХІV и началото на ХV век, позволява на османците след това спокойно да съсредоточат усилията си за консолидирането под своя власт на оставащите византийски територии и да завоюват Константинопол, през 1453 (след краткия период на междуцарствие, породен от монголското нахлуване в Анадола). Що се отнася до самата континентална Гърция, покоряването и не представлява особен проблем за османците, именно защото тя е откъсната от останалата част от Балканите (а това означава и от християнска Европа), благодарение на пълната турска доминация  както по суша, така и в заобикалящите я морета.

Васалната държава

Възходът на Османската империя формира нова политико-географска среда около Гърция, която прави появата на независима и силна Гърция невъзможна. Създава се впечатляващо политическо образувание, включващо Балканите. За разлика от териториите на днешните България и Сърбия, тази на Гърция не е от жизненоважно значение за отбраната на империята или пък за хазната, въпреки че самите гърци са ценени като администратори и в това си качества управлявали различни нейни части (например васалните дунавски княжества Влашко и Молдова). Самата Гърция обаче, се смята за второстепенна територия.

Ако трябва да посочим точното време и място, където политическата география на Югоизточна Европа се променя драматично, това е 11 септември 1683, в околностите на Виена. Именно там полският крал Ян ІІІ Собески осъществява най-мащабната за времето си кавалерийска атака в историята срещу османската армия, обсаждаща Виена. Резултатът е не просто обикновено поражение за Истанбул, а провал на стратегическия опит на турците да овладеят „виенската порта” към Европа, т.е. долината, оформена от реките Дунав и (словашка) Морава, между Алпите и Карпатите.

Контролът над „виенската порта” би позволил на османците да концентрират част от военните си ресурси за отбраната на империята в зоната на своеобразното „гърло на бутилка”, каквото представлява Виена, освобождавайки достатъчно ресурси за „усвояването” и укрепването на балканския си хинтерланд. В това отношение, плодородната и богата Панонска низина, напоявана от Дунав, би им осигурила допълнителни ресурси. Разбира се, Османската империя не рухва непосредствено след разгрома при Виена, но пълният и контрол над Балканите бавно започва да бъде ерозиран, а две нови възходящи сили – Руската и Австрийската империи, и отправят открито предизвикателство.

Без контрола над „виенската порта” Османската империя бива лишена от „естествените си граници” на североизток. От Виена, надолу по течението на Дунав, до мястото, където в него се влива река Сава и, където е разположена днешната сръбска столица Белград, Панонската низина е напълно открита за турските противници, които не пропускат да я овладеят. Планинският Балкански полуостров гарантира известна защита, но за османците става все по-трудно да го контролират, тъй като вече нямат нито време, нито ресурси за да осъществят асимилацията на региона (процес, който са се опитали да ускорят през ХVІІ век, включително и с насилственото потурчване на част от българското население). Така, загубата на Виена отваря големи зони от Балканския полуостров за западното и руското влияния и интереси, както впрочем и за родената на Запад национална идея, победоносно шестваща из европейския континент след Френската революция.

Първата, която се надига срещу османците, е Сърбия, в зората на ХІХ век. Скоро след това избухва и гръцкото въстание. Но макар, че в началото въстаниците постигат впечатляващи успехи, през 1826 османците викат на помощ войските и флота на полусамостоятелния египетски владетел Мохамед Али и с тяхна помощ се опитват да обърнат нещата. Европейците първоначално не са особено склонни да подкрепят гръцките християни, защото тяхното национално въстание поражда сериозни опасения у мултиетническите Руска, Австрийска и Британска империи. Освен това, и трите се опасяват, че някоя от тях може да се възползва от разпадането на Османската държава за да установи едноличен контрол над Източното Средиземноморие.

Докато Австрия (Австро-Унгария) и Русия имат конкретни планове за Балканите, други европейски велики сили, като Великобритания, Франция и (по-късно, през ХІХ век) Германия, биха искали да ограничат териториалното разширяване на Виена и Санкт Петербург в региона, като това е от жизнено значение най-вече за британците, които в никакъв случай не желаят да допуснат Руската империя да получи достъп до Средиземно море.

След края на освободителната си война срещу турците, през 1832, Гърция придобива важно геополитическо значение за Запада. На първо място, тя е необходима на Великобритания, като преграда срещу опитите на другите велики сили да се възползват от ерозията на турското господство на Балканите за да ги включат в собствените си сфери на влияние. Затова британците установяват свое военно присъствие – през различни периоди и в различни мащаби – на Корфу, Крит и Кипър. Впрочем, Великобритания запазва и днес военни бази в Кипър, които се смятат за суверенни територии под пряко британско управление.

По-късно Гърция придобива важно стратегическо значение за САЩ, като елемент от американската стратегия за сдържането на Съветския съюз. За да установят контрол над Гърция, САЩ се намесват в гръцката гражданска война (1946-1949), снабдяват гръцкия търговски флот с кораби след Втората световна война, вкарват Гърция и Турция в НАТО, през 1952, и продължават да субсидират гръцките разходи за отбрана през целия ХХ век. Дори кратковременното управление на военната хунта в Гърция, известно като „ерата на черните полковници” не оказва никакво влияние върху гръцкото членство в НАТО, също както и фактът, че Гърция на няколко пъти се оказва на ръба на войната с партньора си от пакта Турция, през 1964 и 1974 (заради Кипър), през 1987 (заради спорове в Егейско море) и през 1996 (заради един безлюден егейски остров).

Великобритания и, по-късно, САЩ за склонни да субсидират гръцките военни разходи, осигурявайки на тази страна достатъчно средства за да съществува като жизнеспособна независима държава и да поддържа стандарт близък до западния. Срещу това, Гърция предоставя на Запада ключовото си географско положение, като база, от която може успешно да се пречи на руското, а след това и съветското, проникване в Средиземноморския басейн.

Гръцките геополитически императиви

Преди да се спрем накратко на сегашните икономически трудности, които изпитва южната ни съседка, можем да обобщим основните стратегически императиви на Гърция през цялата и история, по следния начин:

-          Да си гарантира контрола над Егейско море за да съхрани отбранителните и комуникационни линии с ключовите населени места на континента;

-          Да си гарантира контрола над островите Корфу, Крит и Родос за да може да предотврати евентуални интервенции откъм морето;

-          Да си гарантира контрола над долината на Вардар, или поне над колкото се може по-голяма част от нея, така че да разполага с достатъчно значителна селскостопанска зона и достъп до континентална Европа;

-          Да консолидира и контролира континенталната (вътрешната) част на страната, елиминирайки регионалните силови центрове и претенциите на местните власти за по-голяма самостоятелност, така че да може да концентрира в ръцете на централното управление финансовите постъпления, които след това да се изразходват за нуждите на страната;

-          Да се опита да постави под контрол някои от „външните” острови като Кипър (а в Древността и Сицилия) за да си гарантира контрол над Източното Средиземноморие (стратегически императив, който Гърция и до днес не е реализирала).

Днешна Гърция

С изчезването на съветската заплаха в края на студената война и последвалият край на войните в Западните Балкани (с бомбардировките на НАТО срещу Сърбия, през 1999) политическата география на региона за пореден път се промени. Но този път промяната не бе никак благоприятна за Атина. След като Западът започна все повече да губи интерес към региона, Гърция се лиши от статута си на негов стратегически съюзник. А заедно с него, и от политическата и икономическа подкрепа, позволяваща и да преодолява хроничната липса на капитали. Това беше очевидно за всички, но не и за самите гърци. Истината е, че никоя страна не приема лесно загубата на геостратегическото си значение. Атина обаче тотално отказа да се съобрази с тази промяна. Вместо това, тя се опита да направи всичко възможно и невъзможно за да запази членството си в клуба на държавите от Първия свят, заемайки от различни чуждестранни банки огромни средства, похарчени за свръхмодерни въоръжения, и съзнателно подавайки грешни данни за финансовото си състояние за да бъде приета в еврозоната. Това често се пропуска в анализите, посветени на продължаващата дългова криза, на мнозиството западни медии, наблягащи повече на прословутия гръцки мързел, навиците да се харчи разточително и безотговорността при усвояването на евросредствата. Само че, имайки предвид географската специфика, липсата на достатъчно собствени източници на капитал и екзистенциалната заплаха от страна на Турция, застрашаваща нейното егейско „ядро”, Гърция просто нямаше друга алтернатива, освен да затъне в огромни дългове, след като западните и покровители загубиха интереса си към нея, а сега и тази врата вече е затворена за нея. Стремежът да поддържа жизнен стандарт, сходен с този на другите „стари” членки на ЕС, несъмнено изигра определена роля за огромния финансов дълг на страната, но дългът задължително следва да се разглежда и в контекста на военната надпревара със съседна Турция, която става все по-непосилна за Атина. Днес Гърция дори не може да мечтае за реализацията на последния от изброените по-горе пет геополитически императиви, т.е. доминацията над Източното Средиземноморие. Впрочем, дори четвъртият императив – консолидирането на континентална Гърция, се оказва под въпрос, доказателство за което е неспособността на централната власт да гарантира данъчните постъпление от регионите. Над 25% от гръцката икономика е в т.нар. „сенчест сектор”, което я поставя на водещо място сред развитите държави в света (България очевидно не влиза в тази категория, понеже липсва в класацията). В същото време, реализацията на най-важния геостратегически императив на Гърция – запазване контрола над Егейско море, може да се окаже непостижим в отсъствието на значим външен „покровител”, заради нарастващата регионална конкуренция, особено от страна на Турция, превърнала се в регионална суперсила. В този смисъл, големият въпрос за Гърция е, дали тя ще се примири и ще приеме новата си значително по-ограничена геополитическа роля. Впрочем, дори и това не зависи само от нея, а до голяма степен от стратегията, която Турция ще възприеме. В момента Турция е възходяща геополитическа сила, опитваща се да разшири влиянието си едновременно на Балканите, в Близкия изток и в Кавказ. Затова въпросът сега е, дали Анкара ще насочи амбициите си и към Егейско море или ще предпочете да се споразумее с Атина, за да концентрира усилията си в други посоки. В тази връзка е очевидно, че Гърция трябва да намери начин отново да се окаже полезна и ценна за една или повече големи външни сили (например ако Балканите отново се превърнат в бойно поле между великите сили), или пък да се опита да прекрати конфронтацията си с Турция и постепенно да започне да се съобразява с новия си, по нисък, геополитически статус. Както е известно, кредитът от 110 млрд. евро, отпуснат на Гърция от МВФ и ЕС, е съпътстван от много сериозни икономически ограничения, които могат силно да дестабилизират страната (несекващите стачки и социални протести го доказват). На фона на силно регионализираната гръцка социална география, порочното разделение по линията ляво-дясно и дългата традиция на политическо и социално насилие, мерките, наложени от МВФ и ЕС, могат да доведат до още по-голямото отслабване на централната власт, ерозирайки контрола и над страната. Евентуалният дефолт на Гърция не може да се изключва, предвид огромния държавен дълг, който скоро ще надхвърли 150% от националния БВП. Тоест, напълно възможно е въпросът вече да не е дали, а по-скоро кога ЕС ще „дръпне шалтера” на Гърция, което вероятно ще се случи веднага, след като в Брюксел преценят, че гръцкият фалит вече не представлява системен риск за останалата Европа. Но, без достъп до международните капитали или до още кредити, Гърция рискува да преживее пълен колапс на политическия контрол, съпроводен от социално насилие, каквото страната не помни от времето на военната хунта насам. Тоест, днес Гърция се намира в уникална за новата си история ситуация. За първи път от 20-те години на ХІХ век насам, тя наистина е съвсем сама.

* При подготовката на статията са ползвани анализи на американската Агенция Стратфор