Както е известно, трийсетгодишното управление на египетския президент Хосни Мубарак приключи с изявление от трийсетина думи, прочетено от заместника му (и бивш шеф на разузнаването) Омар Сюлейман. От него стана ясно, че след няколкоседмичните улични протести, армията, начело с военния министър фелдмаршал Мохамед Хюсеин Тантауи, е осъществила военен преврат и поема (засега временно) управлението на страната.
Краят на Мубарак вдъхна нови сили на вегетиращите доскоро „Мюсюлмански братя”, но все още не означава истинска смяна на управляващия режим. Засега системата, изградена от 83-годишния бивш египетски лидер, продължава да функционира. Подобно нещо, впрочем, се случва и в Тунис, след бягството на президента Бен Али.
Краят на продължителното управление на Мубарак прекъсна интелектуалния сън на мюсюлманския свят, който внезапно осъзна, че масовата мобилизация срещу „прогнилите” управляващите режими може да се окаже изключително ефективна сила, но истината е, че предвид липсата добре организирани и наистина демократични движения, Близкият изток рискува да се превърне в зона на сблъсък между шиитски Иран и предимно сунитските „Мюсюлмански братя”.
Стратегията на Иран
В Техеран са наясно, че случващото се е просто междинен стадий на сложна трансформация, през който всяка смяна на парадигмата (каквато например беше ислямската революция, довела до свалянето на иранския шах, през 1979) е само далечна мечта. По-вероятно е, този междинен период да доведе до отслабване позициите на предимно сунитските режими в такива държави, като Саудитска Арабия, Египет, Йордания и Тунис. Което допълнително би задълбочило съществуващите настроения в арабския свят и може да провокира възхода на шиитския ислям в Близкия изток, което пък би осигурило на Иран допълнителна стратегическа мощ и дори би позволило възраждането, под някаква форма, на халифата на Фатимидите (шиитска династия, обединили по-голямата част от арабския свят – б.р.), съществувал между 999 и 1171, чиито центрове са били именно Тунис и Египет.
Когато стана ясно, че падането на Мубарак е неминуемо и политическата мобилизация в арабския свят продължава да набира сила, на 4 февруари, Върховният лидер на Иран аятолах Али Хаменей прекъсна седеммесечното си мълчание за да се включи в петъчната проповед в Техеран. „Днес отново ставаме свидетели на ислямско пробуждане, подобно на онова по време на Ислямската революция на великата иранска нация – заяви той, допълвайки, че – нашата революция винаги е вдъхновявала останалите и е била образец за тях, благодарение на своята твърдост, стабилност и вярност към принципите”.
Според него: „Днес в Египет се чува ехото на вашите гласове. Американският президент (Картър – б.р.), който беше на власт по време на иранската революция, призна наскоро, че случващото се в Египет му е познато. Това, което става днес в Кайро, по негово време ставаше в Техеран”. Хаменей твърди, че и събитията в Северна Африка са резултат от „ислямското пробуждане, последвало великата Ислямска революция на иранската нация”.
На свой ред, водачът на „Мюсюлманските братя” Камал ел-Хелбауи приветства изявлението на Хаменей и обяви в интервю за Би Би Си, че би искал страната му да се развива във всички сфери по примера на Иран, осъществявайки пробив във високите технологии и науката и превръщайки се в регионална държава.
Според Джим Лоуб от агенция Inter Press Service: „смятаните от всички експерти за най-добре организираната и дисциплинирана политическа опозиционна група в Египет „Мюсюлмански братя” дължат популярността си на създадените от тях мрежи от социални и здравни служби за бедните египтяни, както и на продължителната съпротива срещу преследващия ги режим на Мубарак, и днес могат да разчитат на подкрепата на поне 30% от населението”.
На парламентарните избори през 2005, кандидатите, смятащи се за свързани с „Мюсюлманските братя” (самото движение бе забранено още през 1954) получиха 20% от местата в египетския парламент. Наистина, на последните избори, през ноември 2010, за тях гласуваха много малко хора, но, според повечето местни и чуждестранни наблюдатели, самите избори са били открито и грубо фалшифицирани в полза на управляващата Национално-демократическа партия, чието бъдеще днес е неясно.
„Мюсюлманските братя” и идеологията им оказват много сериозно влияние върху борбата на иранските ислямисти-шиити в средата на 60-те и през 70-те години, което може да се види и в трудовете на убития идеолог на ислямската революция в Иран д-р Али Шариати, в които често се цитира водачът на „братята” Саид Кутб (екзекутиран през 1966 от режима на Насър).
След ислямската революция, Иран се превърна в главната обединяваща сила за всички ислямистки формации по света. През 1981, Халид Исламбули, свързан с екстремистката групировка „Ислямски джихад”, ръководена от един от по-късните лидери на Ал Кайда Айман ас-Зауахири, уби президента на Египет Ануар Садат. Преди това, в отговор на мирния договор, който Садат сключи с Израел, и предоставеното от него убежище на сваления ирански шах, правителство в Техеран скъса отношенията си с Египет. След екзекуцията на Истанбули, тогавашният върховен лидер на Иран аятолах Хомейни го обяви за „мъченик” и предостави убежище на семейството му, а една улица в Техеран и днес носи неговото име.
Освен това, през 80-те и 90-те години, когато египетският режим стовари най-тежките си репресии срещу „Мюсюлманските братя”, именно Иран се превърна във втори дом за мнозина лидери на движението. Впрочем, след терористичните нападения от 11 септември 2001 срещу САЩ, Иран приюти и немалко водачи на Ал Кайда. И днес тази страна си остава основния спонсор на двете основни организации на „братята” в Палестина – ХАМАС и „Ислямски джихад”.
За сунитските ислямистки движения, подкрепата на революцията в Иран, както и иранската подкрепа за самите тях, бе своеобразен „исторически компромис”. Спонсорираните от Саудитска Арабия „Мюсюлмански братя” подкрепиха революцията на Хомейни, надявайки се тя да сложи край на шиитската династия на шаха. Последната, която традиционно беше настроена против арабите и турците, е наследник на империята на Сефевидите, чиито създател налага шиитската версия на исляма през 1501, за да се противопостави по-ефективно на Халифата на османските турци. Затова и идеологът на иранската революция Али Шариати квалифицира и Сефевидите, и шиизма на шаха, като „черен шиизъм”, посочвайки, че той е смесен с редица предубеждения и има неислямска специфика.
Тъкмо поради това, „Мюсюлманските братя” възлагаха големи надежда на „червения шиизъм” на Шарити, чиито корени могат да се открият в Корана и живота на пророка Мохамед и потомците му. Лидерите на „братята” смятаха, че ислямският режим в Иран е приятел на арабските нации. Въпреки това, ставаше дума за стратегически съюз, изгоден както за шиитските, така и за сунитските ислямисти. Между другото, шиитските ислямисти също мечтаеха за разширяване на ролята си в мюсюлманския свят. В този смисъл, иранската подкрепа за близкоизточните ислямисти е стратегически ход, в чиито рамки, предимно сунитските ислямисти едва ще са в състояние да осъществят собствена „ислямска революция”, но пък могат значително да допринесат за политическия хаос в региона, от който има полза най-вече Иран. През последните седмици йеменският президент Али Абдула Салех и йорданският крал Абдула изпитаха на гърба си дестабилизиращите ефекти от тази иранска подкрепа, макар че дори и след падането на Мубарак във въпросните страни няма достатъчно силно политическо движение, което би могло да стане катализатор на някакви сериозни промени.
Възможната верижна реакция
В същото време, променената политическа ситуация в Близкия изток може да провокира верижна реакция в Ирак, Бахрейн, Кувейт и Саудитска Арабия.
Появата на иранския върховен лидер след толкова дълго отсъствие и призивът му за „ново ислямско пробуждане” в Близкия изток не гарантира някаква материална подкрепа за сунитските ислямисти от арабския свят, но няма съмнение, че Техеран ще финансира „ислямското пробуждане” сред шиитските общности в Ирак, Йемен, Бахрейн, Кувейт и Саудитска Арабия, както вече го направи през 2009, когато Саудитска Арабия и Йемен едва успяха с общи усилия да потушат спонсорираните от Иран шиитски бунтове. Бахрейн пък винаги е зависел от саудитската Национална гвардия за да се справи със спонсорираните от Иран шиитски метежници.
В идеологически план, сунитският и шиитският ислям още от самото начало са политически противници. В историята има само един случай на съюз между тях, когато „бани Фатима” (т.е. преките потомци на пророка Мохамед) и „бани Абас” (т.е потомците на чичото на пророка Абас) заедно свалят династията на Омеядите, през 750, и я заменят с тази са Абасидите. Този съюз обаче продължава само през четирите години на управлението на халифа Абу ал-Абас ас-Сафах.
Навремето, Али Шариати лансира термина „wilayat-e-faqih” (обосноваващ поемането на властта от ислямските теолози до повторната поява на Махди), възстановява ислямските закони в шиитската религия и така създава идейната основа на иранската Ислямска революция. Между другото, доктрината му представлява и своеобразна заявка за нов съюз между сунитския и шиитския ислям – като в този случай, шиитски Иран играе ролята на предвестник на революцията, а сунитските ислямисти – на негови последователи. Но, въпреки че Иран предоставя убежище на редица водачи на „Мюсюлманските братя” и на Ал Кайда и подкрепя палестинската ислямистка съпротива, алиансът между сунити и шиити (пък макар и едните и другите да са ислямисти) винаги е бил и си остава проблематичен и крайно несигурен.
Театърът на военни действия на Ал Кайда се простира от Афганистан до постсъветска Централна Азия и Кавказ и от Ирак до Сомалия, а „Мюсюлманските братя” оглавяват бунтовете в Близкия изток и Северна Африка. И сунитският, и шиитският ислям навлизат в решаващ стадий от развитието си. В същото време техните концепции за „имамата” (шиитското ръководство) и „халифата” (сунитското ръководство) неизбежно ще се сблъскат и съвместното им съществуване, под каквато и да било форма, изглежда невъзможно. Затова, ако Иран реши да се възползва от хаоса, породен от арабските революции, за да провокира серия от шиитски въстания в Близкия изток (за каквито всъщност призова иранският върховен лидер), можем да станем свидетели на смъртоносни сблъсъци между тези два основни сегмента на мюсюлманския свят.
* Авторът е пакистански външнополитически анализатор, автор на книгата „Вътре в Ал Кайда и Движението Талибан след 11 септември”
