Историческият момент, в който живеем, се определя, разбира се, от глобализацията. На практика, днес всички говорят за глобализацията, затова по-надолу ще опитам да изложа собствения си анализ и интерпретация на този процес.
Според мен, има три непосредствени причини за глобализацията. Разбира се, могат да се изброят още, но тук предпочитам да говоря за трите основни.
Първата причина е, разбира се, крахът на Съветската империя и на съветската система. В епохата, когато съществуваше Съветският съюз, светът беше разделен на две части, затова не можеше да се говори за истинска глобализация и тъкмо поради това сред парадоксалните и непредвидени последица от краха на СССР бе и възможността за разгръщане на глобализационния процес. Друг фактор, съпровождащ този процес, беше, разбира се, глобализацията на средствата за разпространение на информацията, технологиите и финансовите пазари. Всъщност, глобализацията изначално би могла да се разглежда като своеобразен завършек на епохата на модерна.
Епохата на модерна
Що се отнася до самия този цикъл, който определяме като „епоха на модерна”, той би могъл да се характеризира като сближаване на пет големи процеса.
Първият процес е индивидуализацията. Какво означава това? Означава възход и разширяване на индивидуализма за сметка на единението на общността. Тоест, на първо място излиза индивидът, откъснат от всичко онова, което в миналото му е било близко и родствено.
Вторият процес е масификацията, т.е. изтриването на границите между различните диференцирани начини на живот и възприемането, от все по-големи маси хора, на стандартизирани начини на живот.
Третият процес би могъл да се дефинира като „десакрализация”, т.е. като отказ от мащабните метафизични наративни системи, изместени от чисто научните интерпретации на света.
Четвъртия процес е рационализацията на начина на живот, т.е. използването на „инструменталния разум”, ако можем да се изразим по този начин. Бих казал дори доминирането на „инструменталния разум”.
И накрая, последният процес е универсализацията, т.е. разширяването до общопланетарни размери на едни и същи мисловни и ценностни системи.
Така, глобализацията би могла да се разглежда като завършек на сближаването на тези пет основни процеса. Като най-важната последица е именно унификацията на планетата. При това не става дума за каквато и да било унификация, а за технологична, икономическа и търговска унификация.
Следователно, днес, под влияние на глобализацията, под влияние на либералните идеи, планетата се стреми към създаването на единен световен пазар. Като в случая понятието пазар следва да се разбира в максимално широкия му смисъл. Тоест, не говоря само за икономическия пазар, а и за либералната концепция, която разбира като „пазар” парадигмата на всички социални последици. Всички социални отношения биха могли да се анализират от гледната точка на пазара. И в този смисъл, глобализацията означава появата и доминацията на „икономическия човек” (homo economicus). Разбира се, тук следва да се имат предвид всички трансформации, които биха могли да се случат, от гледната точка на символичните въображаеми понятия. Тоест, ролята на човека все повече се свежда до една единствена функция – на производител/потребител. Впрочем, самото понятие за ценност се свежда до строго ограниченото понятие за „търговска или бизнес ценност”. Така, всичко, което не може да бъде пресметнато, всичко, което не може да бъде оценено с термините на рентабилността, просто започва да се смята за несъществуващо.
Тук няма как да не забележите наличието на един парадокс. Навремето, комунистическият марксизъм смяташе, че следва и изповядва една материалистическа философия. Днес обаче виждаме, че либералният капитализъм се оказва далеч по-ефективен, от комунизма, в разпространението и налагането на материализма. При това той не го разпространява с помощта на някаква философия, а чрез ежедневния живот, умело използвайки някои специфични нравствени особености на човека. На практика, либерализмът може да бъде определен като своеобразен „практически материализъм”.
Последиците от либералната глобализация
Сега нека се опитаме да разгледаме бегло последиците от либералната глобализация.
Първата последица е хомогенизацията, осъществяваща се на планетарно ниво. Това означава формирането на еднородни образи и начини на живот, стандартизирано (униформено) поведение, в ущърб и за сметка на традиционната народна култура, т.е. съзнателно ограничаване на естественото човешко разнообразие. Бихме могли да определим този процес като разпространяване и разширяване на идеологията на „еднаквостта” и на „едно и същото”. Що за идеология е това? Тя представлява съвкупност от различни доктрини, в която влизат както религиозни идеи и доктрини, така и нерелигиозни доктрини. В рамките на тези доктрини, човекът се възприема като един и същ навсякъде. Откъдето пък следва, че той би следвало навсякъде да създава едни и същи политически и културни системи, в ущърб на културното разнообразие на народните култури, нациите и техния специфичен начин на живот.
Паралелно с това, ставаме свидетели, как, в планетарен мащаб, се формира едно контролирано и наблюдавано общество, т.е. създават се множество методи и технологии, позволяващи да се следи поведението на хората и да се проверява дали те не се отклоняват от „нормите”. Сред тях са и контролът върху общуването, като започнем с елементарното подслушване на телефоните и свършим с монтирането на сложни системи за видеонаблюдение. Освен това, става дума за използване на различни електронни методи и средства за следене, позволяващи да се определи, къде точно се намират едни или други хора, с какво се занимават, какви са вкусовете и навиците им, и т.н.
Тук можем да констатираме наличието на друг парадокс. Именно най-развитите в технологично отношение общества, разполагат в момента с най-големите арсенали от средства за шпиониране на своите граждани, при това с подобни средства не е разполагал нито един тоталитарен режим в миналото. Вече може да се твърди, че този феномен е получил планетарно разпространение. Става дума за западната либерална идеология, зародила се в точно определен момент от развитието на западното общество, която още от самото начало, без всякакви основания, опитва да се представи за универсална. Именно от тази гледна точка, глобализацията би могла да се определи като специфична форма на неоколониализъм. Именно в този смисъл, глобализацията означава и „отмяна” и „разрушаване” на времето и пространството. „Отмяна на времето”, защото всичко, случващо се в един определен момент и в конкретна точка на планетата моментално става известно и в други нейни точки, т.е. вече можем да говорим за своеобразно „нулево време”.
В тази връзка, ще дам един прост пример. Всички помним двата самолета, разрушили кулите-близнаци в Ню Йорк през 2001. На практика, би могло да се каже, че това се случи не само в Ню Йорк, а на планетата, като цяло, защото в същия онзи момент всички знаеха за това и можеха да го видят „на живо”. По същия начин можем да говорим и за „отмяната” или „разрушаването” на пространството, защото глобализацията е тъкмо разрушаване на пространствените граници.
Струва си да подчертая, че глобализацията е нов феномен. Защо? Защото за първи път се създава свят, извън който вече няма нищо. В епохата на студената война и комунизма, за нас, живеещите на Запад, имаше такъв външен свят, не просто защото съществуваше комунистическия блок (който не беше част от нашия собствен свят), но и защото имаше и друг свят, съставен от държави, които не бяха западни, но не бяха и комунистически. Но, по дефиниция, глобализацията е планетарен феномен и, съответно, вече не съществува никакъв „външен” свят.
Преди време писах, че глобализацията е естествения завършек на епохата на модерна, но, едновременно с това, тя е и края на тази епоха. Като символична дата в това отношение можем да вземем 1989-1991, т.е. периода между падането на Берлинската стена и краха на Съветския съюз. Тези години не просто сложиха край на следвоенния период и на ХХ век. Те завършиха историческия цикъл, определян от историците като „епоха на модерна”, чиито корени можем да открием (най-малкото) в Средновековната епоха. Като начална, символична дата на епохата на модерна бихме могли да изберем сключването на Вестфалския договор (1648), поставило началото на ерата на националните държави. И е съвършено безспорно, че именно това понятие – „национална държава” – се превръща в ключовото политическо понятие на тази продължителна епоха – епохата на големите идеологии.
Постмодерната епоха
Днес вече сме навлезли в постмодерната епоха, в която националните държави не играят централна роля. Това е време на нови политически единици, които са, едновременно, и по-малки, и по-големи от тях. От една страна, това са локалните образувания, а от друга – глобалните. Така например, в Западна Европа днес отново възникват неголеми обединения, но паралелно с тях се налагат логики, излизащи далеч отвъд рамките на държавите-нации, които бихме могли да наречем „ноеимпериалистически” или дори „континентални”. Самата епоха на постмодерна пък би могла да се дефинира като „свят на мрежите”. Най-очевидният модел в това отношение, разбира се, е Интернет, който пък „произвежда” и множество други мрежи. Съществува обаче голяма разлика между мрежите и асоциациите и организациите от класически тип. Класическите организации или асоциации се формират отгоре – т.е. там винаги има център, заобиколен от периферия. В мрежите няма центрове, всичко едновременно е и център, и периферия. Логиката на мрежите има вирусен характер. Лесно можем да се убедим, че самото понятие „вирус” днес е придобило съвършено различно значение. Имам предвид всевъзможните нови епидемии и вируси, като СПИН например, но също и вирусите, разпространявани в Интернет. Между другото, самата информация вече също се разпространява като вирус.
Една друга характеристика или черта на глобализацията доведе до появата на нова форма на диалектика. От една страна, това е стремежът за „обединяване” на планетата. От друга страна, този стремеж към унификация се натъква на изключително силна съпротива, която често придобива формата на шовинизъм. Затова глобализацията не се изчерпва с унификацията. Тя е и фрагментация, раздробеност, която е естествена последица от тази унификация. Като в рамките на тази концепция се трансформира и понятието за борба и война. Преди, в ерата на студената война, противостоящите си сили все пак се стремяха към постигането на известен баланс. Днес обаче доминира асиметрията. Много съвременни войни имат асиметричен характер, т.е. съществуват могъщи армии, на които се противопоставят нови форми на международния тероризъм и примерът с разрушените небостъргачи в Ню Йорк е много характерен в това отношение.
Днес, глобализацията изглежда като безспорно и мощно движение, на което няма как да се противопоставиш. Тя обаче има и слаби моменти, т.е. точки, в които се оказва беззащитна и уязвима. И тази уязвимост е свързана със самото определение за глобализацията. Всичко, което е подчинено на глобализацията, е уязвимо, защото самото то е глобализирано. И в този контекст на глобализацията, когато всичко се извършва в някакво „нулево” време, локалната криза може светкавично да се трансформира в световна. Ето ви един сравнително скорошен пример – финансовата криза, разразила се през 2008. Тя започна в САЩ и продължи да се разпространява като вирус, заразил икономиките и на другите държави. Тоест, от една страна, виждаме осъществяване на планетарна глобализация – разпространение на вируса в планетарен мащаб.
В същото време съм принуден да призная, че глобализацията е факт, това са общите рамки на историческия момент, в който живеем. Затова днес би било съвършено утопично да се стремим да се върнем към предишната епоха, предшестваща глобализацията. Можем обаче да променим съдържанието на глобализацията и начинът и на организация.
Навремето, германският юрист и геополитик Карл Шмит въвежда понятието „номос на Земята”. Този „номос на Земята” олицетворява общия ред на планетата. Като може да се каже, че до момента са съществували три основни „номоса”.
Първият номос е античната и средновековна цивилизация. Става дума за автархични цивилизации, които са повече или по-малко самодържавни и в които се осъществяват опити за имперско обединение, независимо дали става дума за Римската, Германската, Византийската или Руската империя.
Втората епоха, или вторият номос на Земята е това, което вече дефинирах като ера на националната държави, т.е. епохата на модерна. Този период приключва с двете световни войни. И, от 1945 насам, сме свидетели на появата на третия номос на Земята – двуполюсният свят, т.е. глобалният ред, който рухна сравнително неотдавна, с краха на Съветския съюз.
В този смисъл, основният въпрос, пред който сме изправени днес, е, в каква посока вървим – дали към еднополюсен или към многополюсен свят?
Към какъв свят се движим?
Според мен, разнообразието на човечеството е най-голямото му богатство. Тоест, съвместното съществуване на различни култури и различни народи в различните държави е огромно предимство. Всички тези култури са необходими и имат право на съществуване.
В тази връзка ще се спра и на проблема за новата консервативна парадигма на ХХІ век. Ще започна с това, че съществуването на тази парадигма се диктува от императивното изискване за съхраняване на разнообразието в света. Дори в епохата на третия номос на Земята, т.е. по време на студената война, светът бе разделен на две части, въз основа на идеологически критерии. Освен Западът съществуваше и комунистическият блок, а имаше и други страни, непринадлежащи нито към единия, нито към другия. Днес тези идеологически различия изчезнаха или поне не са чак толкова очевидни. Вместо това обаче, с пълна сила заявяват за себе си позабравените геополитически закони. Защото това не са някакви нови закономерности, просто те бяха частично завоалирани от идеологическите фактори. А сред най-значимите геополитически закони е този за противопоставянето между земята и морето. Тоест за противопоставянето между континенталните и морските държави. Абсолютно очевидно е, че най-могъщата морска държава днес са Съединените щати, които са и главния център на либералния капитализъм и либералната идеология. От друга страна, ролята на мощно континентално обединение, разбира се, може да бъде поета от Евразия, в която има два основни съставляващи елемента. От една страна, това е (Западна) Европа, а от друга Русия и нейната естествена зона на влияние.
Според мен, в момента в света има три мощни центъра. Това са САЩ, Китай и Русия. Естествено, възниква въпросът, къде поставям (Западна) Европа. Засега никъде! Разбира се, Европа (т.е. ЕС) е мощна икономическа и търговска сила. Втората по значение в глобалната икономика. В политически план обаче, Европа не съществува като самостоятелна сила, защото все още не е в състояние да осмисля нито света, нито номоса на Земята. От няколко десетилетия насам Европа се опитва да се „изгради” като самостоятелен играч, но това все още не и се отдава напълно. По пътя към изграждането на единна Европа бяха допуснати много грешки.
Първата грешка по този път беше стремежът отведнъж да бъде изградена икономическата и търговска Европа, за сметка на политическата и културната. Смяташе се, че ако бъде изградена икономически единна Европа, тя от само себе си ще се трансформира в политически единна Европа. Днес обаче всички вече се убедихме, че нещата не се случват като с вълшебна пръчка.
Втората грешка бе свързана с опита да се формира единна Европа без участието на европейските народи. Третата грешка пък бе опитът тази Европа да се гради отгоре – с технократски и бюрократични методи, а не отдолу – т.е. започвайки от основите. Четвъртата грешка е, че Европа превърна в приоритет разширяването си, а не задълбочаването на вътрешната интеграция и усъвършенстването на общите политически структури. Така, ЕС твърде прибързано интегрира държавите от Централна и Източна Европа, които, може би, все още не бяха осъзнали сами принадлежността си към Европа. Нерядко истинските им стремежи се изчерпваха с желанието да се доберат до европейските фондове и да получат военна защита от САЩ.
Накрая, така и не бяха ясно дефинирани крайните цели на създаването на тази обединена Европа. Тя би могла да се гради в две основни направления, които при това са диаметрално противоположни. Първият вариант за изграждането на единна Европа е създаването на обширна общоевропейска зона на свободни обмени. Такава Европа би била „отворена” към Атлантика (т.е. към САЩ) и няма да има твърдо установени граници. Това са ултралибералните перспективи на т.нар. „единен Запад”. Второто направление пък предполага, че Европа и Западът съвсем не са едно и също нещо. Тази перспектива включва създаването на могъща и автономна Европа, чиито граници ще бъдат ясно дефинирани от нейната геополитика. Една такава Европа трябва да се превърне в цивилизационен и културен модел и, едновременно с това, в един от полюсите, регулиращи и направляващи глобализационните процеси.
Що се отнася до фундаменталния въпрос за отношенията между тази Европа и Русия, ще напомня, че сред основните геополитически цели на САЩ беше да се възползват от краха на комунизма за да откъснат Русия от естествените и съюзници. Най-вероятно, повечето от онези, които създаваха сегашната Европа, са споделяли сходни настроения, стремейки се да доближат Западна Европа до САЩ и да откъснат източноевропейските държави от Русия. Своеобразен пример за това е и теорията на Хънтингтън за „сблъсъка на цивилизациите”. Както е известно, според него, Европа се дели на две части и единна Европа просто не съществува. Има Западна Европа, която формира една общност със САЩ, а отделно от нея съществува Православието, т.е. православните държави, формиращи съвършено различна общност. Действително, православният свят е отделна съвкупност, но въпреки това той е интегрална част от онова, което наричаме „континента Европа”. Истината е, че Западна Европа е много по-близка до православния свят, отколкото до САЩ, както в исторически и ценностен план, така и по отношение на своите интереси. В този смисъл, целта да бъде изолирана Русия, да бъде направена „безвредна”, става разбираема. По този начин САЩ се готвеха да водят борба не само с комунизма, но и с всеки съперник, който би могъл да представлява реална заплаха за тяхната доминация.
Ислямският свят и глобализацията
Според мен, когато говорим за исляма, би било голяма грешка да смесваме такива неща като исляма (ислямското движение) и миграцията на тероризма. Напоследък твърде лесно се преминава от единия към другия термин, сякаш става дума за синоними. Лично аз не мисля така. По същия начин впрочем, не мисля и, че понятието „Запад” има някакъв смисъл именно като понятие, нито пък вярвам, че ислямът е нещо монолитно. Истината е, че вътре в исляма съществуват съвършено различни течения, които нерядко се противопоставят едно на друго. А да не забравяме и чисто националната специфика, което означава, че следва да говорим за различни ислями – например за исляма в Алжир, в Саудитска Арабия, в Иран или в Индонезия. Според мен, в исляма днес съществуват множество течения, като вътре в тях също има противоречия, касаещи и самоопределението, т.е. определянето на собствената идентичност, макар че всичко това възниква в контекста на конфликтите между ислямските традиции и модерната епоха.
Когато Съветският съюз рухна, в САЩ смятаха, че е рухнала „империята на злото”, но твърде бързо разбраха, че всъщност са се нуждаели от съществуването на подобна империя. В резултат, те се опитаха да представят исляма (или поне радикалния му вариант) като новата „империя на злото”. Смятам, че подобна теза е дълбоко погрешна. Мисля че трябва да възприемем диференциран подход към исляма, основавайки се на конкретните ситуации в различните мюсюлмански държави и т.н.
Накрая, бих искал да подчертая, че глобализацията не е просто модерно понятие, нито пък някакъв лозунг. Това е явление, определящо епохата, в която живеем. Това е феномен, пораждащ много сериозни проблеми – не само икономически, но и политически, идеологически и културни.
Трябва да осъзнаем обаче, че глобализацията, във вида, в който се осъществява днес, не е наша неотвратима съдба. Има и друга глобализация, която е ориентирана към различията, към диверсификацията, а не към униформизацията, и целяща да запази спецификата на отделните народи и техните култури, вместо да ги отрича. Подобна глобализация не би се опирала само на икономическите и търговски параметри и ценности.
В заключение ще добавя, че за нас, европейците, включително жителите на Източна Европа и Русия, е важна чисто континенталната перспектива. И тъкмо поради това, днес, както никога досега, обединена Европа се нуждае от силна, автономна и вярна на традициите си Русия.
* Авторът е известен консервативен философ и геополитик, член на Френската Академия. Основател и идеолог на т.нар. „нова десница” в Европа.
