Малкият по територия Израел все по-отчетливо използва териториалното „пивотиране” за да се пребори с наложената от съседите му изолация в размирния Близък Изток. Бойкотът, започнал още със самото създаване на държавата, през 1948, бе формално пречупен през 1979, след сключването на мирните договори от Кемп Дейвид. Днес Тел Авив има мирни договори със съседите си Египет и Йордания, които обаче са далеч от статута на негови приятели. Тоест, те вече не са врагове, но не са и приятели.
През последните години Тел Авив започна видимо да прилага класическото средство във външната политика - диференциацията, т.е. деленето на основните субекти на „приятели” и „врагове”. Неутрализацията на последните става чрез активизираното на сътрудничеството в областта на икономиката, на политиката и най-вече на сигурността със съседите, на базата на основните опоненти - съперници - врагове на еврейската държава. Израел прилага правилото: „враговете на моите врагове са мои приятели.”„Израелско-балканският съюз”
Така, в противопоставянето на обърналата гръб на еврейската държава Турция на Ердоган, се очерта формирането на своеобразен „Балкански стратегически съюз”.
На 23 декември 2010, говорителят на израелското Външно министерство Игал Палмер заяви: „Свидетели сме на учудващо и трайно подобряване на отношенията ни с Гърция, Кипър, България, Румъния и други балкански страни. Това е естествено развитие, което предизвиква удовлетворение и не е насочено срещу никоя друга държава.” Последното бе казано от куртоазия, за да не бъде споменато името на съседна Турция. Бившият посланик на Израел в Турция Илон Лейл беше далеч по-откровен, когато публично декларира, че: „В момента отношенията ни с Турция са на най-ниската точка. По тази причина потърсихме нови приятели на Балканите. Това е твърде важно, тъй като е единствената ни алтернатива, предвид обстоятелството, че Израел се намира в Близкия Изток.”
Нещо повече, редица международни анализатори възприемат новопоявилият се т.нар. „Балкански съюз” като алтернатива на своеобразната близкоизточна ос „Турция – Сирия – Ливан - Йордания”, формирана от Анкара. Тя е известна още и като „Близкоизточния Шенген”, тъй като идеята е да се премахнат визовите ограничения за гражданите на четирите страни. В Израел възприемат тази инициатива на Анкара като пряко насочена срещу еврейската държава.
Не е ясно, дали подобни опасения почиват на реални действия, но очевидно има някакви симптоми за прегрупиране в тази посока. Така в Тел Авив бяха неприятно изненадани от факта, че Аман безпричинно е снижил нивото на контактите в сферата на сигурността. Нещо повече, наскоро Есфандиар Рахим Машай - началник на кабинета на иранския президент Махмуд Ахмединаджад, е посетил йорданската столица, депозирайки официална покана до младия крал за първо посещение в Техеран. Не се знае, дали крал Абдула ІІ ще осъществи тази визита, но поканата е симптоматична.
Подобна е схемата на външнополитическото действие на еврейската държава и по отношение изработването на инструмент за натиск спрямо опонента й Египет. С него тя директно се конкурира в близкоизточния мирен процес, особено в поддържането на контакти с многобройните палестински организации.
На 9 януари 2011 се проведе референдум за обявяване независимостта на Южен Судан, като се очаква тази богата на нефт и населена предимно с християни част от най-голямата по територия африканска държава да обяви независимост. Редица международни наблюдатели са на мнение, че години наред именно Израел е снабдявал въоръжените бунтовници в Южен Судан с оръжие чрез трети страни, поощрявайки стремежа им за независимост. Най-вероятно към сецесионния процес ще се присъедини и провинция Абий, чрез която новата държава би получила директен излаз на Червено море.
Всеобщо известен факт е, че южносуданският президент Силва Кир поддържа неофициално представителство в Тел Авив. Изглежда че именно там, на 16 декември 2010, негови представители тайно са се срещнали с председателя на Комитета по международни връзки на Съвета на Федерацията на Русия и председател на европейската демократична група в ПАСЕ Михаил Маргелов. Кайро възприема този акт като доказателство за реализацията на съвместна израелско-руска програма за въоръжаване на южносуданците. Според египетски източници,съвсем наскоро Москва е доставила на армията на бъдещата независима държава голяма пратка с оръжие, в това число и няколко бойни хеликоптера.
На 21 декември 2010, либийският лидер Моамар Кадафи и египетският президент Хосни Мубарак направиха съвместно посещение в Хартум, за да убедят суданския президент Омар ал Башир да отложи референдума. Те обаче имат различни причини да го правят. Триполи не желае съседство с държава, притежаваща мощна нефтодобивна индустрия, особено ако тя е с преобладаващо християнско население. Нейната продукция би била директна конкуренция на либийския нефтен експорт.
По-тежки последици обаче очакват Египет. Той рискува да загуби монопола си върху водите на Нил, чиято експлоатация е от стратегическо значение за икономиката на страната. След появата на Южен Судан ще бъдат нарушени договорите, сключени през колониалната епоха, по чиято сила 85% от водите на реката се използват от Египет. Кайро се чувства изправен пред сериозно предизвикателство, особено след като етиопският министър-председател Мелес Зенауи открито постави въпроса за египетския монопол над водите на хилядолетната река. Той заяви, че не може египетската икономика да се развива добре, за сметка на мизерията на седем държави, през чиито територии минава пълноводната река. Зенауи, дори се опасява от избухването на открити сблъсъци. Неслучайно египетският външен министър Ахмед Абу Гейт поиска от България подкрепа за суданския президент Омар ал Башир, по време на неотдавнашното си посещение в София.
В същото време, през декември 2010, политическите кръгове в Кайро изразиха учудване, че източният им съсед Израел отдавна е установил отлични връзки, в това число и военни, с Етиопия. Оказва се, че еврейската държава поддържа цели мрежи на влияние в отделни източноафрикански държави, намиращи се на юг от Египет. Така, ако се стигне до военен конфликт в тази част на света, египетската армия рискува да се натъкне в своя тил (най-малкото) на армия, въоръжена и обучена от израелците. Обвиненията на Кайро, отправени през декември, че Израел набира египтяни за да шпионира Ливан и Сирия едва ли ще обезвредят създадените и добре функциониращи групи.
За египетския президент Мубарак тайната среща между Маргелов и представителите на южносуданското правителство е част от трудно разгадаем израелски гамбит. В него е привлечена Русия, поради падналия авторитет на американската администрация на президента Обама в очите на Тел Авив. Най-вероятно, участието на Москва в тази среща е било предизвикано от силния мирис на енергоносители, към които Русия на Путин има доказано силен афинитет. В същото време, този източноафрикански пояс от съюзници на държавата Израел се превръща в своеобразна „буферна зона”, заобикаляща нейните подчертано проирански настроени радикални съседи.Следователно, ставаме свидетели на две конфликти ситуации, сходни по своите външни белези, в които активната еврейска държава има водещо участие. Интересното е, че Русия, макар и стояща на втори план, не остава безучастна към тях. Както вече споменах, причината е наличието на енергоресурси и променената геополитическа картина. Наблюдавайки африканското гнездо на напрежение, можем да предвидим логиката на действие и, респективно, развитието на ситуацията, част от която е и нашата държава.
Скандалът с дипломатите-сътрудници на ДС, в светлината на случващото се в Близкия Изток
Ако се вникне в детайли в генезиса на хетерогенната група български дипломати, за които, в края на миналата 2010, бе огласено, че са сътрудниченичели на някогашната Държавна сигурност, ще се види, че мнозинството от тях са ангажирани именно с региона на Близкия Изток (въпреки че значителна част не са арабисти). Едвин Сугарев бе сред малцината, комуто този факт направи впечатление. Верен на конспиративния си нюх обаче, той потърси причината за това в съмнителна посока (наркотици, търговия с оръжие и т.н.) По-малко от осветените „ДС-дипломати” работят на Балканите, Западна Европа или в други части на света. Всъщност, българският дипкорпус в съседния размирен регион формира т.нар. модално решение, което е гръбнака на външната политика на страната ни в Близкия Изток. Въпреки че след 1991 България възприе балансирана позиция между двата протагониста и въпросните дипломати изготвяха служебните си доклади именно в този дух, вътрешно те си останаха възпитани в безусловна подкрепа на палестинската кауза, а оттам и на арабската страна. Много трудно им бе да превъзмогнат психологически вмененото им (през периода 1967-1991) положително отношение към палестинците и негативно – към израелците. Пряко доказателство за това е масовото присъствие и подкрепа на мнозинството от осветените дипломати – арабисти, на учредяването на Българо-палестинското дружество за приятелство. Както е известно, тази структура беше създадена по инициатива на президента Първанов. Държавният глава е склонен да „покровителства” българската външна политика към арабския свят, затова се стреми ключовите назначения в арабските столици да са от неговата квота. За съжаление, значителна част от тях се оказаха бивши сътрудници на ДС, което е сред аргументите на конкурентите му от правителството да ги бламират.
След влошаването на турско-израелските отношения от началото на 2009 и плановете на Тел Авив да замести оста си с Анкара с израелско-българо-гръцки съюз в областта на сигурността, подобна огромна експертна група на държавно ниво, вече не отговаря на променените геополитически реалности. Според стратегически доклад на Института за изследвания в областта на националната сигурност към Тел Авивския университет, дори да се преодолее сегашната израелско-турска криза, предишните отношения между Анкара и еврейската държава никога няма да се възстановят. Така тандемът София -Атина се очертава като стратегическа алтернатива на Анкара за сигурността на Израел. Това бе нееднократно заявено от израелска страна.
Неслучайно, арабските медии изведоха като водещо заглавие провеждането на съвместни операции между българската Национална разузнавателна служба и Мосад, за което съобщи прессекретариатът на Министерски съвет. Това стана по време на неотдавнашното посещение на директора на израелската разузнавателна служба Меир Даган. Съвместната снимка на премиера Борисов и Даган бе разпространена във водещите арабски ежедневници. Някои от тях зададоха реторичния въпрос: „Срещу кого са били реализирани тези операции?”
Паралелно с това, прави впечатление назначаването на втори висш български дипломат на висок пост, непосредствено след мандат в посолството ни в Тел Авив. Така, както през 90-те години на ХХ век третият секретар Камен Величков „скочи” до поста на външнополитически съветник на президента Жельо Желев, така съвсем наскоро посланик Димитър Цанчев, от същата позиция, зае поста на първи заместник-външен министър. Назначаването на Тамир Пардо, който е от български произход, за бъдещ ръководител на Мосад вещае още по-тесни връзки между България и Израел.
Очертава ли се руско-израелско сближаване?Напоследък става все по-очевидно, че управляващият тандем в Москва Путин - Медведев е зачеркнал идеологемите от миналото и все по-категорично прилага стария принцип на британската дипломация: „няма вечни врагове, няма вечни приятели, има вечни интереси.”
В Близкия Изток вече мирише на само на петрол, но и доста силно на газ. Това е причината, поради която Москва може би ще преразгледа позицията си по палестинско-израелския конфликт. Редица експерти твърдят, че Русия вече не е традиционния проарабски стожер и започва да загатва, че застъпва позиции, близки до тези на Израел. Те смятат, че промяната се дължи на откриването на огромни газови находища в международни води, непосредствено до бреговете на Израел и Ливан. Така, еврейската държава, от вносител, ще се превърне в износител на тази ценна суровина, конкурирайки традиционните арабски производители, като например Египет и Катар.
Според руски газови специалисти, израелските находища Тамар, Далил и Левиатан съдържат много повече от първоначално определените 25 трилиона куб. метра газ. Емисари на „Газпром” вече са започнали преговори за концесия на находищата, руски инвестиции и съвместна експлоатация. Интересното в случая е, че Москва има намерение да се възползва от формиращия се стратегически израелско-гръцко-български съюз и да изгради подводен газопровод, свързващ „Южен поток”, през Гърция, с израелското пристанище Ашкелон. Оттам ще се направи връзка с пристанище Ейлат, на Червено море. Според израелски експерти, износът от този терминал е най-лесния и бърз за руските енергоносители към големите потребители в Далечния Изток.
Вероятно именно поради тези икономически реалности, през януари 2011, Медведев планира да осъществи второто посещение на руски държавен глава в Йерусалим (имащ символично значение за целия ислямски свят), потвърждавайки новия повей в руско-израелските отношения. Освен това, палестинците не искат от досегаш ния си партньор едностранното признаване на своята държава, както направиха редица правителства в Латинска Америка (Бразилия, Аржентина, Уругвай, Боливия и Еквадор). Очевидно, те са наясно, че няма да получат автоматично съгласие. Най-осезаема е промяната към радикалното движение „Хамас”. Руското Министерство на външните работи е уведомило председателя му Халед Машаал, че вече не е добре дошъл в Москва.На този фон, желанието на родните управляващи да прогонят десетки български дипломати, сред които най-големият контингент е този в близкоизточното направление, изглежда доста добре мотивирано. Премиерът Борисов е частично прав, твърдейки че въпросните дипломати не могат да бъдат лице на България пред новите партньори в НАТО и ЕС. Всъщност, на практика, всички действащи в скандала политици са наполовина прави, осъзнавайки или не своите тези. Търсейки вътрешнополитически дивиденти, не е ясно обаче, дали те си дават сметка, какви външнополитически резонанси може да има отстраняването, или запазването на служба, на около четиридесет действащи висши дипломатически представители. Защото този акт означава официализиране на промяна в приоритетите ни извън НАТО и ЕС.
* Преподавател във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”
