Тезите за „многополюсния”[1] свят, като алтернатива на съществуващото съотношение на силите, са нещо обичайно за последните 20, а дори и 65 години. Тяхната практическа реализация обаче се проваля решително на два пъти – веднъж в самото начало на студената война, а след това и непосредствено след нея. Международният ред, замислен от страните-победителки във Втората световна война, е трябвало неминуемо да има многополюсен характер, институционализиран от Съвета за сигурност на ООН, в който са включени, като постоянни членки, САЩ, Великобритания, Франция, СССР и Китай. Този замисъл пропада в края на 40-те години, с установяването на ядрено равновесие между двете военни свръх-сили САЩ и СССР и формирането на т.нар блокова или двуполюсна структура на света.
В периода на разпадането на социалистическата система, последният съветски лидер Михаил Горбачов лансира идеята за „общия европейски дом”, предполагаща отказ от блоковото противопоставяне и подмяната му с някаква форма на „многополюсен” силов баланс. Подобен подход предвижда централно място за Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), в която са представени на равни начала както западните сили, така и СССР, а по-късно и Руската Федерация. На държавите от Централна и Източна Европа, т.е. на бившите членки на Организацията на Варшавския договор, се отрежда ролята на неутрален пояс между Западна Европа и Русия. Тези идеи намират известен отзвук в Парижката харта на ОССЕ (тогава Съвещание за сигурност и сътрудничество в Европа - СССЕ), приета през 1990, както и в тезата за „новия световен ред”, лансирана от американския президент Джордж Буш–старши през същия период.
Няколко години по-късно, администрацията на САЩ наистина се ориентира към конструирането на кооперативен модел за сигурност в Европа, в чийто център обаче се намират евроатлантическите структури, а не ОССЕ. Основният резултат е налагането на стратегията за разширяване на НАТО и ЕС не само към Централна и Източна Европа, но и към някои държави от постсъветското пространство. Тази „едностранна” стратегическа линия се оказа главна геополитическа предпоставка за присъединяването на България към НАТО и ЕС, през 2004 и 2007.
Днес, „многополюсната” визия е в основата на външнополитическите стратегии на някои от световните силови центрове, като Китай и Русия. Тя е предпочитана тема за редица европейски изследователски центрове, без обаче да е възприета официално от самия ЕС. Вместо това, в Европейската стратегия за сигурност от 2003 и в доклада за нейното прилагане от 2008 се отстоява виждането за световен ред, основан на „ефективната многостранна политика”[2].
Основната предпоставка на теориите за „многополюсна Европа” е, че предстои САЩ да се съсредоточат изцяло върху непосредствените проблеми на външната си политика – Иран, Северна Корея (неразпространение на ядрено оръжие), Афганистан (борба с международния тероризъм), Пакистан и Ирак, както и върху нарастващата мощ на Китай. Това ще ги принуди да изтеглят, или поне съществено да отслабят, традиционния си ангажимент към сигурността на Европа, което пък ще създаде опасен вакуум, в частност, в Източна Европа и Южен Кавказ, и ще породи ескалация на рисковете за сигурността на ЕС и неговите членове. Тази тенденция предполага постепенното трансформиране на евроатлантически центрираната система за сигурност в Европа в нов, „многополюсен” ред, в който обикновено се отрежда специфично място на отношенията между ЕС, Русия и Турция.
Оттеглят ли се САЩ от Европа?
Струва ми се, че би било полезно горната хипотеза и, в частност, централният елемент в нея - евентуалното оттегляне на САЩ от Европа, да се съпоставят с една различна, далеч по-консервативна гледна точка. А именно, че САЩ на този етап нямат достатъчно валидни геостратегически основания да се оттеглят през следващите десетина години както от Европа, така и от Източна Азия. Главният аргумент е, че въпросните региони са от жизнено значение не толкова за сигурността на САЩ, колкото за цялостната им лидерска позиция в света.
Надеждна референция в това отношение изглежда новата Национална стратегия за сигурност на САЩ[3], приета от администрацията на президента Обама през май 2010. В нея се декларира целта за изграждането на справедлив и устойчив международен ред и на международна система, основана на правилата. Поради това, тя извежда на преден план многостранното сътрудничество, като единствен ефикасен начин да се решават предизвикателства от глобален мащаб. Същевременно, стратегията демонстрира очевидна външнополитическа приемственост в поне две ключови направления.
На първо място, посланието за запазване на лидерската позиция на САЩ в света е все още пределно ясно и категорично: „не бива да има съмнение: САЩ ще продължат да гарантират глобалната сигурност. Нашата Национална стратегия за сигурност е фокусирана върху подновяването на лидерската роля на Америка, така че да можем да осъществим по-ефективно интересите си през ХХІ век”[4].
На второ място, намеренията за използване на военна сила в подкрепа на американските интереси и сигурност са също толкова безспорни и недвусмислени: „Военната сила понякога може да се окаже необходима за защита на страната и съюзниците ни или за опазване на по-широкия мир и сигурност. САЩ са длъжни да си запазят правото, при необходимост, да действат едностранно за защита на нашата нация и интереси, но ще се стремят да се придържат към стандартите, от които се ръководи употребата на сила.”[5]
В рамките на така заявения и най-вече потвърден реалистичен и проактивен подход към международните отношения личи ясно степенуване на приоритетите на американската външна политика, което може да бъде представено в следната последователност. Отношенията с европейските съюзници, на първо място сред които Великобритания, Франция и Германия, са определени като крайъгълен камък на американския ангажимент към света; НАТО – като предоминиращ съюз за сигурност; а връзките с Япония, Южна Корея, Австралия, Филипините и Тайланд – като твърдата основа на сигурността в Азия. В допълнение, обръща се дължимото внимание на стратегическите партньорски връзки с Канада, Мексико и Индия, както и на двустранните отношения с Китай и Русия.
Със сигурност, в Националната стратегия за сигурност на САЩ трудно могат да се открият признаци за самоограничаване на лидерската позиция в света и оттегляне от сигурността на Европа и нейните гранични зони. Точно обратното, изрично се потвърждава ангажиментът за сътрудничество с един по-силен (разбирай по-интегриран – Е.К.) ЕС, с цел укрепване на демократичното развитие и просперитета на държавите от източноевропейския регион.
Американският геополитически модел
Всъщност, заявката за обновяване на водещата роля в световната, в т.ч. и в европейската, политика, която се съдържа в новия стратегически документ на САЩ, остава вярна на един традиционен геополитически модел, формиран в продължение на около 120 години. Основните му очертания могат сравнително ясно да бъдат разчетени в концепциите на Алфред Мъхен, Никълъс Спайкмън и Збигнев Бжежински, дали своя принос за неговото дефиниране и осъвременяване през почти равни 50-годишни интервали (през 1890-те, 1940-те и 1990-те години). Основното ми допускане е, че способността на този геополитически модел да се приспособява към променящата се среда ще доведе не до стремеж към дистанциране, а към поддържане на стратегическия интерес на САЩ към Европа и Източна Азия, дори, ако тенденциите към децентрализация на политическата власт на глобално ниво се потвърдят и в дългосрочен план се оформят няколко сравнително равностойни и конкурентни центъра на сила.
Ще си позволя да припомня, че изходната точка във въпросния модел е представата за геополитическата идентичност на САЩ като морска сила, произтичаща от уникалното островно-континентално геополитическо положение на страната, която и на Изток, и на Запад граничи със Стария свят (Евразия) – възприеман като единно сухоземно пространство, както и с двата световни океана (Тихия и Атлантическия). Подобно виждане, обосноваващо глобалния обхват на американската външна политика и влизащо в рязко противоречие с дотогавашните и стриктно регионални амбиции в Западното полукълбо (съответно по отношение на Северна и Южна Америка), е формулирано в началото на 1890-те години от адмирал Алфред Мъхен[6].
Според него първата стъпка към гарантиране на глобалните интереси на САЩ, произтичащи най-вече от бурното им икономическо развитие, е овладяването на надеждни позиции в Караибско море, в частност в Куба и Панамския провлак, и най-вече в Тихия океан (Хавайските острови и Филипините).
По-нататъшна цел е осигуряване надмощието на държавите от западната цивилизация, към които духовно принадлежат и САЩ, за сметка на Изтока, който почти изцяло се асоциира с Руската империя. Основният терен на подобно геополитическо съперничество е огромният евразийски континент, а главният му залог – установяването на икономическо и политическо надмощие в Китай и заобикалящите го райони. Зоната, която ще има решаващо значение за изхода от противопоставянето между Запада и Изтока, се простира между 30-ия и 40-ия паралел северна ширина в Евразия и е наречена от Мъхен Средна Азия или още спорен и оспорван терен.
Стратегията, която би осигурила доминиращата роля на западната цивилизация в Евразия, за сметка на Русия и по отношение най-вече на Китай, е установяването на контрол върху евразийските флангове и сключването на хлабав съюз между САЩ и основните сили в Западна Европа (Великобритания и Германия) и Източна Азия (Япония). Това би представлявало и надеждна гаранция за непосредствената териториална сигурност на САЩ, доколкото ще изключи възможността за неприятелски действия, от страна на граничните за Америка отвъдокеански райони.
В началото на Втората световна война тезите на адмирал Мъхен за геополитиката на САЩ са потвърдени и доразвити от Никълъс Спайкмън[7]. Той интерпретира стремежа на Германия и Япония за надмощие, съответно, в Европа и Източна Азия като първостепенен риск за американската сигурност, способен да доведе до пълно обкръжение и противопоставянето на САЩ на обединените сили на целия евразийски континент. Макар че, за разлика от адмирал Мъхен, акцентиращ върху политиката на САЩ в басейна на Тихия океан, Спайкмън отделя приоритетно значение на трансатлантическите отношения, той възприема формулираната от предшественика си „антихегемонистична” стратегия на баланс на силите в Евразия. Нещо повече, тя е конкретизирана и сведена до геополитическия императив да не се позволи на никоя нация или съюз от нации да се превърнат в доминиращи, във всеки един от двата региона на Стария свят – Европа и Азия. Именно това е абсолютното предварително условие за независимостта на Новия свят и съхраняване силовата позиция на САЩ в света.
Дефанзивното решение на подобна задача изисква (както смята и адмирал Мъхен), съюз между островния континент Северна Америка и двете офшорни, по отношение на евразийските крайбрежия държави, Великобритания и Япония. Този съюз, който би гарантирал териториалната сигурност на Западното полукълбо, не е достатъчен обаче за осигуряване лидерската позиция на САЩ в света. За това е необходим офанзивен подход, насочен към установяване на контрол (преобладаващо влияние) върху идентифицираната още от Мъхен ключова или оспорвана от морските и сухоземните сили зона в Евразия.
С други думи, жизненоважният интерес на САЩ, най-вече за тяхната силова позиция в глобален план, изисква да не се позволи появата на пряка заплаха или на враждебна сила не само на противоположните брегове на Атлантическия и Тихия океан, но и в рамките на една широка междинна зона, разположена именно в Евразия и наречена от Спайкмън крайбрежна земя (rimland). Всъщност, тази теза е не само продължение на концепцията на Мъхен за Средна Азия, но и интерпретация на класическата постановка на сър Халфорд Макиндър за т.нар. вътрешен полумесец в Евразия, включващ Западна Европа, Близкия и Среден изток, Южна и Източна Азия[8].
Приемствеността на геополитическия модел на американската външна политика[9] се проявява със забележителна последователност както по време на Втората световна война, когато САЩ воюват срещу съюза между Германия, владееща почти цяла континентална Европа, и Япония, стремяща са към надмощие в Източна Азия, така и по време на студената война, когато СССР е на път да установи контрол над Евразия.
Формулата на Спайкмън е почти дословно пренесена в сегашните условия от Хенри Кисинджър, при това на фона на огромните трансформации, настъпили в света през 90-те години: “Геополитически, Америка е остров, разположен далеч от огромната територия на Евразия с нейните природни и демографски ресурси, превъзхождащи американските. Господството на една отделна сила над някоя от основните части на Евразия (Европа и Азия) си остава надеждно определение за стратегическа опасност за Америка, със или без студена война. Подобна групировка вероятно би имала възможност да надмине Америка в икономическо, а в крайна сметка и във военно отношение. На такава опасност трябва да се оказва съпротива, дори ако доминиращата сила изглежда добронамерена…”[10].
Сред малкото завършени съвременни геополитически теории за външната политика на САЩ - тази на Збигнев Бжежински[11], се основава на идентична с тази на Кисинджър визия: „Евразия (…) запазва геополитическата си значимост. Нейната западна периферия – Европа, остава средоточие на значителна част от световната политическа и икономическа мощ, а заедно с това източният й регион – Азия, в последно време се превръща в жизненоважен център на икономически растеж и засилващо се икономическо влияние. Затова, начинът, по който ангажираната в глобален план Америка ще се справи със сложните отношения между евразийските сили (и най-вече, дали ще успее да предотврати зараждането на една доминираща и враждебна евразийска сила), става пробен камък за способността й да запази глобалното си превъзходство”[12].
Въпреки това, в анализа на Бжежински могат да се отчетат поне три елемента, представляващи съществена еволюция спрямо концепциите на предшествениците му.
На първо място, отчита се кардиналният геополитически обрат, произтичащ от изместването (за първи път от 500 години насам) – на центъра на тежестта на световната политика от Евразия в Северна Америка. Съставен елемент на този процес е и превръщането на Западна Европа в по-скоро спомагателна, отколкото определяща сила в рамките на евроатлантическата общност и на глобалната геополитика изобщо.
На второ място, отпадането на непосредствената съветска заплаха след края на студената война предполага и промяна в парадигмата на развитие на самата евроатлантическа общност, в частност на нейния континентален политико-икономически компонент, в лицето на ЕС. Интересите на САЩ, като глобална сила, основаваща влиянието си върху „антихегемонистична” стратегия по отношение на Евразия, изискват такава еволюция на ЕС, която да осигури разпространяване влиянието на западната общност все по-дълбоко в Централна и Източна Европа, Кавказ и Централна Азия. С други думи, стратегията за Голяма Европа, дължаща динамизма си най-вече на разширяването на ЕС, надделява над идеята за малка Европа, залагаща на все по-пълното интегриране на Съюза в сравнително тесни географски рамки и на постепенното му еманципиране на първо време в регионален, а впоследствие и в глобален план.
На трето място, поддържането статута на САЩ като глобална сила изисква и продължаване на наложената още по времето на студената война стратегия на пряко ангажиране в Евразия (стратегия на „сдържането”), която постепенно измества препоръчвания от Мъхен баланс на силите от външен или „офшорен” тип. Става дума за качествена промяна в американската външна политика, която се ориентира от стратегията на променлив и често конюнктурен баланс на силите в Евразия, насочен към предотвратяването появата на доминираща континентална сила, към далеч по-трайна и предвидима конфигурация на съотношението на силите (между другото, закрепена в институционален план от Северноатлантическия договор и Договора за взаимно сътрудничество и сигурност с Япония). Подобна политика налага както запазване на специалните връзки с държавите от Европа (НАТО) и Източна Азия (Япония), така и все по-активен фокус към междинната зона в Евразия.
В крайна сметка, би могло да се обобщи, че промяната на относителната тежест на трите основни зони в Евразия за външната политика на САЩ в различни исторически ситуации, не предполага задължително изменения в абсолютната стойност на геополитическия им модел. От друга страна, рязкото отслабване на ангажимента към сигурността на двете крайбрежни зони в Евразия би означавало връщане към стратегията на отвъдморски или „офшорен” баланс на силите, продиктувано от пълния външнополитически провал в третата периферия на Евразия (т.нар. Голям Среден изток), която с основание се превръща в невралгична точка на световната политика, в частност по въпросите на енергийната сигурност и неразпространението на ядрените оръжия. Друга причина за възраждане на позабравената доктрина на изолационизма би могъл да бъде грандиозен обрат във вътрешнополитическата настройка на американското обществено мнение. Подобно развитие, най-вероятно, би довело до сериозни катаклизми не само в глобалната сигурност, но и до предефиниране на съществуващата в този си вид от над 65 години световна валутно-финансова система.
Боя се, че осъществяването на тази хипотеза би означавало и настъпването на по-несигурни времена за малките и средните държави в Европа. Така например, сред логичните следствия на кардинална трансформация на световния ред към на неговата децентрализация би било значителното отслабване на международния контрол над разпространението на ядрени оръжия. Това, от своя страна, би довело до съществена промяна в положението на междинните (буферни) държави в Европа и Азия и до опасността те да попаднат в зоната на съперничество на ядрени сили, били те легитимни или нелегитимни, глобални или регионални, исторически или нововъзникнали… Тоест, промяната на силовото равновесие в света този път би могла да бъде източник на предизвикателства не само за политическото, но и за физическото им оцеляване.
Последиците за малките европейски държави
В този смисъл, регионално-континенталната архитектура за сигурност на Европа би имала твърде съмнителна добавена стойност за малките или междинни по своята иманентна геополитическа характеристика европейски страни, към които безусловно принадлежи и България. Всъщност, в условията на разпадане на евроатлантическата система и преминаване към локален неинституционализиран баланс на силите те биха имали твърде ограничени шансове да преустроят системите си за отбрана и сигурност от колективна (НАТО) или обща (ЕС) на индивидуална основа. И да избегнат традиционната си съдба на „тежести и противотежести” в играта на „великите” държави в Европа.
Като илюстрация на това твърдение, се изкушавам да цитирам откровената до цинизъм геополитическа оценка на Никълъс Спайкмън за ролята на „малките” държави в „голямата” политика, в нейната „многополюсна” форма: „Очевидно политиката на баланс на силите е, на първо място, политика на Великите сили. Малките държави, освен ако не успеят успешно да се комбинират помежду си, могат само да играят ролята на тежести във везните, използвани от други. Малката държава е вакуум в пространство с високо политическо налягане. Тя не съществува поради своята собствена сила, а поради това, че никой не желае територията и или, че някоя по-силна нация има интерес от запазването и като буферна зона или като тежест в равновесието на силите. Когато равновесието изчезне, заедно с него обикновено изчезват и малките държави.”[13]
Евентуалният преход към регионално силово равновесие би бил резултат от посочената по-горе геополитическа промяна, която едва ли ще се състои по-рано от 10-15 години. Във всеки случай, Националната стратегия за сигурност на САЩ ясно потвърждава външнополитическия акцент върху Големия Среден изток, без обаче да дава ясни индикации за възможна еволюция към стратегията на глобално равновесие в неговия „офшорен” вариант.
От друга страна, хипотезата за установяването на многостранно равновесие на силите в Европа извън рамките на сега съществуващата евроатлантическа архитектура за сигурност следва да отчита в нужната степен не само основните закономерности на глобалната (а не задължително на американската) „голяма стратегия”, а и водещите тенденции в развитието на съвременната геополитическа теория. А те са главно две.
На първо място, нараства относителният дял на междудържавните или по-често недържавни съперничества и на свързания с тях конфликтен потенциал по отношение на нематериални, виртуални пространствени залози. Най-очевидни и най-богати на възможни външнополитически импликации сред тях са споровете за разпределяне на компетенции между институциите на ЕС, както и нарастващата, често анонимна, агресивност в киберпространството, насочена с еднаква сила срещу държавни институции и отделни граждани.
На второ място, наред с разширяване обхвата на традиционните пространствени залози на външната политика, модерната геополитическа теория отчита и друга качествена промяна. Съвременното икономическо и най-вече технологично развитие, опосредстващо отношенията между хората, техните политически организации и природната среда, налага, във все по-голяма степен, парадигмата на международното сътрудничество (глобално управление) за сметка на международното съперничество (политика на силата). Тази тенденция се засилва и от все по-широкото разпространение на асиметрични и глобални заплахи и предизвикателства не само за сигурността, но и за оцеляването на човешката цивилизация, като цяло.
Може би е въпрос на време преминаването на световната система към някакъв вид децентрализирано „управление”, което ще бъде резултат от рязко промененото съотношение на силите между едностранни и плуралистични външнополитически стратегии, но то със сигурност ще бъде глобално, а не регионално, и най-вероятно ще има по-скоро многостранен, отколкото „многополюсен” характер. Едва в подобен контекст би могло да се очаква формирането на многостранни суб-глобални отношения за сигурност в Европа, включващи НАТО и/или ЕС, Русия и Турция. Същите обаче спокойно биха могли да придобият и двустранен характер, в случай че хипотезата за структурното еманципиране на САЩ (НАТО) от ЕС и най-вече на Турция от евроатлантическата общност не се потвърди. Последното би могло да доведе и до формирането на исторически безпрецедентен неконфликтен модел, предполагащ интегрирането на всички страни от евроатлантическото и евразийското пространство в единна система за колективна сигурност…
София, декември 2010
Бележки:
[1] Определението „многополюсен” трябва наистина да се постави в кавички поради твърде условната му адекватност към комплексния характер на международната действителност. Тя не е еднозначна, а има обикновено няколко различни измерения, съществуващи съвместно в един и същ исторически момент. Така, структурата на разпределението на силите в света спокойно би могла да има „двуполюсен” характер във военно-стратегическата област; да бъде „триполюсна” във външнополитическо отношение и поне „четириполюсна”, що се отнася до икономиката и търговията (например международните отношения по време на студената война). В този смисъл, комплексната или многоизмерна представа за структурата на международните отношения (например идеите за „хибридния едно-многополюсен свят” на Самюъл Хънтингтън, за „триизмерната шахматна дъска” на Джоузеф Най или за „много-многостранната система” на Франсис Фукуяма), произтичаща от също толкова комплексно възприятие за силата, представлява далеч по-надежден аналитичен инструмент.
2 “Effective multilateralism” в текста.
3 The National Security Strategy of the United States of America, The White House, Washington, May 2010, 52p.
4 Пак там, с. 1
5 Пак там, с. 22
6 Mahan, Alfred Thayer, The Influence of Sea Power upon History, 1660-1783, Boston, 1894 (first edition 1890), 557 p.; Mahan, Alfred Thayer, The Interest of America in Sea Power, Present and Future, Tutis Digital Publishing, 2008, (first published in 1897), 127 p.; Mahan, Alfred Thayer, The Problem of Asia and its Effect upon International Policies, Boston, 1905, 233 p.
7 Spykman, Nicholas John, America’s Strategy in World Politics. The United States and the Balance of Power; New Brunswick (with a new introduction by Francis P. Sempa, 2007 (first edited 1942), 500 p.; Spykman; Nicholas John, The Geography of the Peace; Harcourt, Brace and Company; New York; 1944; 66 р.
8 Mackinder, Halford John, The Geographical Pivot of History (1904), London, The Geographical Journal, 2004, Volume 170, p. 298-321 (26 p.).
9 Тук се има предвид критичното прилагане на тази част от изводите на теоретичната геополитика, която се оказва релевантна както към често непредсказуемата практическа реалност, така и към не по-малко нерационалния субективен фактор в процеса на формиране на външнополитически решения. Така, редица от възгледите на Никълъс Спайкмън, а и на други представители на класическата геополитика, са опровергани от политическата реалност. Най-драстичният пример за това е неговата резервираност към всякакви форми на международно сътрудничество, основани на делегирането на правомощия или на национален суверенитет. Въпреки това обаче, ЕС, който може да се смята за най-изявената форма на подобен наднационален подход за международно сътрудничество, е парадоксалният, „непредвиден” от Спайкмън, геополитически резултат от практическото приложение на част от собствените му възгледи, намерили израз в политиката на „сдържане” по време на студената война.
10 Кисинджър, Хенри, Дипломацията, София, 1997, с. 713.
11 Бжежински, Збигнев, Извън контрол. Глобален безпорядък в навечерието на 21 век, 1994, София, 239 с.; Бжежински, Збигнев, Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви, София, 1997 г., 255 с.; Бжежински, Збигнев, Изборът. Глобално господство или глобално лидерство, 2004, София, 317 с.; Brzezinski, Zbigniew, Second Chance. Three Presidents and the Crisis of American Superpower, New York, 2007, 234 p.
12 Бжежински, Збигнев, Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви, София, 1997, с. 7- 8.
13 Spykman, Nicholas John, Op. Cit., 2007, с. 20
* Доктор по геополитика, член на Българското геополитическо дружество. Статията изразява личното мнение на автора и не ангажира редакцията или която да било организация или институция.
